В нощта на големия прилив

15.

Вървях по прашните, сиви улици, без да откъсвам поглед от най-високата кула. Там, високо над покривите, светеше оранжевият квадратен прозорец — недремещото око на Бащата на Защитника на Града и всички степи и планини до самия Океан.

„Защитник“… Защити ли някой Братлето? Или онова момче-факлоносец, повалено от юмрука на брадатия войник? И момчето, убито от желязната стрела?

Къде беше ти, Га Ихинор Тас-Ута, Велики Канцлер, когато шестимата барабанчици паднаха пред Стената? За какво загинаха те, кой искаше смъртта им?

С нищо не можех да помогна на онези, шестимата. Не можех да ги върна, тук и най-могъщата приказка ставаше безсилна. И само фенерчетата светят… по-силно, по-слабо… фенерчетата…

Не познавах тези деца, но ми се струваше, че всички те са приличали по нещо на Володка. На моя Володка, който беше далеч, далеч от мен, отдалечен със стотици години и с неизвестно колко километри. Може и да не са си приличали, но сякаш виждах Володка — как се свлича по стената и пада по очи… Или това беше Братлето?

Фенерчета…

„Не искам там да гори още едно…

Не искам!!“

… Може би мислите, че стисках юмруци или плачех? Не. Спокойно вървях през площадите и мостовете. Поне външно бях спокоен. Цялото ми отчаяние и мъка, целият ми страх за Братлето бяха свити в мен в напрегнатата пружина на решимостта. Пред входа на кулата димяха факли, тълпяха се гвардейци. Изглежда, съм се държал съвсем уверено, защото те ме проследиха с поглед, но не ме попитаха за нищо.

Попаднах в мраморен вестибюл. Тук също имаше гвардейци, а пред стълбата стоеше офицер в лилав портупей.

— Великия Канцлер ме очаква — казах аз.

Офицерът учудено вдигна вежди и се отдръпна.

Може би тези гвардейци не знаеха нищо за мен, а може би знаеха, но не мислеха, че съм опасен за Канцлера. Наистина, какво е едно момче-побойник пред могъщия повелител, на когото е съдено да живее до Ерата на Втория Изгрев?

Заизкачвах се по осветената стълба. Рапирата ми подрънкваше по стъпалата.

„Та това е Светлия Рицар… Майстора на шпагата…“ — със закъснение се обади някой отзад. Но никой не тръгна подир мен.

Стълбата беше много дълга, но най-сетне ме изведе до висока врата от обикновени тъмни дъски. Дръпнах медната скоба. Вратата безшумно се отвори, аз прекрачих прага и я затворих след себе си. В просторната стая като звездичка гореше една-единствена свещ, но беше светло: през прозорците падаха яркосини лъчи.

Прозорците бяха тесни и високи. Изглежда, онзи квадратен прозорец се намираше на по-горен етаж и светеше… просто така.

Тежката завеса в дъното на стаята се разлюля и пред мен се появи дълъг, кокалест човек с черен костюм (също като на Валерка в първия ден, но без налакътник). Видях лицето му: много тясно, с плътни устни и хрущялест нос. Гладката, късо подстригана коса плътно прилепваше към черепа. Беше посивяла или може би само така изглеждаше поради лунната светлина. Той почти нямаше вежди, а кръглите му очи приличаха на птичи.

Трепнах, но и се зарадвах. Ако врагът ми се бе оказал симпатичен и добродушен, всичко щеше да бъде много по-трудно.

Но той беше точно такъв, какъвто очаквах да го видя.

— Вие ли сте Канцлера?

Той нито се учуди, нито се възмути. Усмихна се. Странно изглежда лице, което се опитва да бъде добро, макар да не е годно за това.

— Да, аз съм Канцлера — гласът му беше малко дрезгав, но силен. — А вие сте Светлия Рицар, приятелят на нашия славен Тръбач…

Познаваше ме! Толкова по-добре!

Аз преглътнах и попитах:

— Имате ли шпага?

Глупав въпрос — на стената в лунната светлина блестяха много и най-различни оръжия.

Все така усмихнат, Канцлера попита:

— Майсторът на шпагата се нуждае от ново оръжие? Навярно след като натупахте в схватките толкова наши доблестни гвардейци…

— Вие се нуждаете от оръжие — прекъснах го аз. — Вземете шпага, Канцлер.

— Защо? — весело се учуди той.

— За да се защищавате. Искам да ви убия.

Нещо трепна върху лицето му. Но усмивката не изчезна. Той се понаведе, сякаш искаше да ме разгледа по-добре. И като видя, че не се шегувам, снизходително обясни:

— Ти не можеш да ме убиеш. В Книгите е казано, че…

— Вашите Книги не ме засягат! Аз не съм ваш! Той отново се наведе напред. Престана да се усмихва, скръсти ръце и произнесе:

— Да. И за това пишеше в Книгите… За съжаление древният език е тежък и не винаги ясен. Ние не разбрахме добре и сметнахме, че ще се появиш сред барабанчиците…

— Ето какво било — тихо казах аз. — Затова ли беше Стената?

Той се отдръпна:

— Опомни се, Рицарю!

Прозвуча почти искрено. Но в очите му се плъзна страх и на мен ми стана ясно: Канцлера лъжеше.

— Вземете шпага — казах аз почти шепнешком. — Вземете или… как беше вашата клетва?… Кълна се в Огъня, ще ви убия невъоръжен.

— Не е голяма чест да убиеш човек, който не се защищава.

— Онези шестимата… при Стената… защищаваха ли се?

— Опомни се… — отново каза той, но изведнъж млъкна.

Неохотно се приближи до стената и откачи тънка права сабя. Хвърли куртката си на пода.

— Аз съм най-добрият фехтовач на Града — каза той без самохвалство и дори като че ли с тъга.

— Чудесно.

Той замахна със сабята и отсече няколко пискюла от завесата. Пискюлите меко тупнаха на пода.

— Като на кино — казах аз.

— Не разбирам.

— Естествено.

— На колко години сте, Рицарю?

— На дванадесет.

— Не е вярно.

— Вярно е. Аз винаги съм бил и ще бъда на дванадесет.

— Бил си… но повече няма да бъдеш, ако не се махнеш веднага! — с неочаквана злоба възрази той.

— Няма да се махна. Ще започваме ли? Нямам време. Заради вас… умира братлето ми.

За пръв път казах така — „братле“, не с главна буква, а като за свое братче. Мигновена, режеща мъка сви сърцето ми. Какво чаках?

И нападнах Канцлера.

Той се биеше великолепно! Къде можеха да се мерят с него тромавите гвардейци! При това беше десет пъти по-силен и як. А от раната ми веднага се отлепи целебното листо, кръвта потече. По дяволите! Само да не ни попречат!

Да, Канцлера се биеше чудесно. Отначало дори помислих, че с мен е свършено. Но той ме превъзхождаше само по бързина и сила. Техниката му беше бедна и най-после в една контраатака аз силно го раних в дясната ръка.

— Нещо да е казано за това в Книгите? — попитах аз, като се стараех да си поема дъх.

Той прехвърли сабята в лявата си ръка. Аз също. Беше ми все едно.

— Можещ само да ме раниш — изсъска Канцлера. — Само да ме раниш, ясно ли ти е?

Изведнъж се беше изморил повече от мен. Бях го притиснал до стената срещу прозорците. Стоеше осветен — прегърбен, с полуотпусната сабя, и шумно дишаше с отворена уста. Беше безпомощен и не можех да го убия. Едно беше в боя и друго сега…

А Братлето? Отново си спомних напуканите му устни. И отчаяния поглед на Валерка… И отново — фенерчетата на Стената. Толкова спокойни, горящи сякаш просто така?

— Защо ти е да ме убиваш?

— За да разруша вашето подло „предначертано бъдеще“. За да живее братлето ми!

— Аз ли съм виновен? Не съм писал Книгите аз.

— Не си ги писал ти! Ти само учиш хората да живеят по тях! Нека се колят! Нека децата гинат като зайци! Едно ламаринено фенерче не е голям разход за хазната, нали, Канцлер?

Без да откъсва поглед от мен, той бавно се плъзгаше край стената — към вратата, спасителната врата!

Хвърлих се и преградих пътя му. Той се отблъсна с гръб от стената и бавно каза:

— Ти си глупак. Едно хлапе не може да промени света.

— Глупакът си ти. Нима съм сам? Аз съм един от многото. Знаеш ли колко момчета се биха днес във Верижната кула? Теб рано или късно щяха да те пречукат, Канцлер. Просто аз трябва да успея до полунощ.

— Брат ти все едно ще умре.

— Лъжеш!

— Не лъжа!

Не трябваше да го казва. За него беше по-зле. Стиснах рапирата.

Канцлера впи в мен кръглите си очи.

За миг сякаш си разменихме местата. Аз почувствувах това, което чувствуваше той. Неговият отчаян страх. Ставаше нещо непостижимо: от чужд свят бе дошъл незнаен враг, заплашваше да унищожи всичко, което досега изглеждаше толкова ясно и известно предварително. Въпреки всички закони врагът заплашваше него, Канцлера, със смърт!

Този враг трябваше да се унищожи! За да стане всичко отново стабилно и покорно на предсказанията на Белия кристал! Трябваше да бъде убит сега, в този миг!

Разбрах, че сега Канцлера ще се хвърли върху мен. И в същия миг той вдигна сабята и с един отчаян скок пресече цялата стая.

Не успях да отбия удара. Можах само да отметна тялото си встрани. Плоското острие прелетя край гърдите ми и отметнатата дясна ръка. Лявата ми китка с дръжката на рапирата беше на нивото на кръста ми. И острието беше вдигнато. Канцлера буквално се наниза на него — рапирата се заби под ребрата му и изскочи отзад между лопатките.

Пуснах дръжката и отскочих. Канцлера се изправи, леко се огъна назад. И погледна някъде встрани от мен с невероятно спокойни очи. Не изпусна оръжието си. Здраво стискаше ефеса, острият връх на сабята сочеше напред и потрепваше, сякаш търсеше цел.

От страх, че съм останал без оръжие, не можех да мисля за друго. Вкопчих се с две ръце в рапирата си и отчаяно я дръпнах. Тя се изтръгна и аз отлетях към вратата. Канцлера постоя още секунда и без да сгъва колене, падна по очи. Изтрака като дърво.

Изглежда бе умрял мигновено. Може би дори преди да падне. Но отначало не разбрах това. Стоях, гледах Канцлера, виждах мършавия му гръб, осветен от струящата през прозореца ивица лунна светлина. Върху бялата риза имаше малка дупка с разкъсани краища. Около нея набъбваше тъмно петно, но дупката се очертаваше ясно…

Прилоша ми от страх. Затъвах в някаква каша от отчаяни мисли и страхове. И най-страшната мисъл беше: ами ако Канцлера помръдне? Какво ще правя тогава? Ръката ми нямаше да се вдигне за последен удар. А не можех да си отида, без да се убедя, че противникът ми е мъртъв. Не можех и да пипна ръката му или да го преобърна — не се решавах. Не знам колко време съм стоял така, но в един момент дойде ясното усещане, че това лежащо на пода тяло няма нищо общо с живота.

Въздъхнах с облекчение и отидох до прозореца. Намръщих се, но избърсах рапирата с пердето. После, като заобиколих Канцлера отдалеч, отидох до вратата.

Готов бях да си пробивам пътя с бой, но стълбата се оказа празна. Само долу, до изхода, стояха двама часови и непознат офицер. Той мълчаливо докосна с ръкавица шапката си.

Стори ми се, че улицата е изпълнена с ласкава топлина, сякаш луната грееше като слънце. И отново усетих дъха на копринената степна трева. Виеше ми се свят, раната силно ме болеше, едва се държах на краката си. Но изпитвах огромно облекчение. Това е…

Това е!

Може би ще има още битки и кръвопролития, наводнения и пожари, но Братлето ми ще живее. Аз скъсах проклетата верига…

Вървях и се усмихвах. Недалеч от фонтана с каменните риби чух гласа на Главния часовник. Беше полунощ.

— Това е… — отново казах аз.

И тогава ме прикова към улицата една страшна и проста мисъл: „Ами ако все пак е умряло?“

Как хукнах! Редките минувачи отскачаха, един гвардейски патрул шашардисано се озърна подир мен.

„Ами ако все пак… Братлето можеше да умре не заради предсказанието, а просто от раната!“

Нахълтах в стаята, като хлипах и се задъхвах. И първото, което видях, бяха изумените и щастливи очи на Валерка.

… После видях и всичко останало: че Братлето диша равномерно и бялата плесен е изчезнала от устните му; че Майстора е безкрайно изумен и се суети (той му правеше компрес); че медальонът е стъпкан на пода — изглежда, бяха го настъпили случайно.

Но първото бяха очите на Валерка. Това ми стигаше.

Прехапах устни, за да не заплача, и малко грубо казах:

— Залепете ми раната, Майсторе.

Майстора закима и все така щастливо суетлив се качи на табуретката, за да достигне лавицата.

— Внимавайте да не паднете, Майсторе — казах аз. — Бъдете внимателен… Винаги бъдете много внимателен…

Чувствувах, че говорех глупости, но не можех да спра, иначе щях да заплача.

— Не мислете, Майсторе, че нищо няма да ви се случи до голямото наводнение. Не се доверявайте толкова на Книгите на Белия Кристал. Че Канцлера им вярваше, и на…

Страшно ми се зави свят, изтървах рапирата. Върхът легна до краката ми, а дръжката с кръглия си гард се затъркаля по дъга — сякаш да ме затвори в окръжност, чийто радиус е острието. Бързо прекрачих тази черта…

Леглото на Майстора беше едно и той ме сложи да спя до Братлето. Чувах го как диша. Валерка седеше в краката ни и мълчеше.

Майстора угаси свещите и легна на тясната пейка до вратата.

Помня, че Луната надникна през прозореца и аз най-сетне познах нашата обикновена, земна Луна с нейните петна на морета и планини.