В нощта на големия прилив

4.

Веднага разбрах, че това е той. Не някой, който прилича на него, а именно той — несъществуващият Валерка, когото само веднъж бях виждал в странния сън-приказка за несъществуващия град Северо-Подолск.

И макар че до този момент не можех да си припомня ясно лицето му, сега го познах веднага: със същия косо подстриган перчем, тревожните вежди, зеленикавокафяви очи — внимателни и, кой знае защо, малко тревожни, кафява бенка над остра брадичка…

— Това си ти… — прошепнах аз.

Той наведе глава и бавно, тихо каза:

— Нямаше при кого друг да отида. Не се сърди, че ти попречих.

„Попречих…“ Господи! Радост и тревога едновременно се надигнаха в мен като вълна. Радост от това, че той е тук. Тревога — да не би този сън да се окаже кратък и мимолетен. Трескаво се озърнах. Всичко си беше както преди. Същият клон, надвиснал над салчето, същият парцалив облак в небето, същата синя, заключена будка на брега. Ето ги дрехите на Володка в тревата, а ето го там, на острова, сред онези момчета, самия Володка — плувките му се мяркат в храсталака като оранжева пеперуда.

Изглежда, този сън беше дълбок и съвсем като наяве.

Навярно този път приказката щеше да бъде дълга. Докоснах брадичката си, погледнах краката си: може би отново бях станал малко момче, както в онзи, първия сън?

Не, бях си все същият дълъг, небръснат чичко… Но Валерка беше тук!

Погледнах го. Разбирах, че не е дошъл току-така.

Той се взря в мен все така внимателно и тревожно и каза:

— Само ти можеш да помогнеш.

— Готов съм — казах аз и скочих.

Салчето се залюля, Валерка пристъпи от крак на крак, за да не падне, усмихна се и ме погледна отдолу нагоре.

Миналия път бяхме еднакви на ръст, а сега Валерка не достигаше дори до рамото ми. Но аз съвсем не се чувствувах възрастен. Напротив — беше ми неудобно от моя ръст и възраст. Но нямаше значение. Важното бе, че той е дошъл!

В мен отново прозвучаха петте ясни ноти на сигнала.

— Как да ти помогна? Какво се е случило?

Той въздъхна, почопли с крак, оправи ножа и отново вдигна очи към мен:

— Добре ли владееш шпагата?

Полазиха ме тръпки.

— Ами… средно. Защо мислиш, че я владея?

— Нали помня Железния змей — как ти с един удар…

Усмихнах се:

— Но това беше приказка, сън… Макар че и сега е сън — добавих аз не без тъга.

— Това не е сън — сериозно каза Валерка. — Това е преход… А у нас ти ще бъдеш майстор на шпагата. Знам, че в това изкуство вие сте изпреварили нашите войскари…

Не го разбирах. Пък и не беше ли все едно? Нали отново се срещнахме?

— Шпага ли е нужна? — попитах аз.

Валерка кимна.

— Ще трябва да минем през къщи.

Той се усмихна и усмивката му отново беше виновна:

— Ама не, шпага ще се намери. Нужен си ни ти.

Скочих на брега и бързо започнах да се обличам. После се провикнах към острова, към Володка. Той ми махна с ръка. Извиках му, че скоро ще се върна, после се сепнах и погледнах Валерка.

Той кимна:

— Да, скоро… Ако нищо не се случи.

— А какво може да се случи?

— Ами сигурно нищо, нали си майстор… Но все пак… Шпагите не са играчки. Не те ли е страх?

Не ме беше страх. Отново нарастваше онова същото напрегнато очакване на загадъчни събития, в които ние с Валерка ще бъдем заедно — рамо до рамо. Жалко само, че раменете ни сега ще бъдат на различна височина…

— Тръгваме ли? — попитах аз.

— Тръгваме.