В нощта на големия прилив

5.

Улиците бяха празни, нямаше нито хора, нито коли. Беше тихо. Само нашите стъпки нарушаваха тишината и едно жълто листо — предвестник на есента — падна от тополата и зашумоля по асфалта. Валерка го проследи с внимателен поглед.

Слънцето вече напичаше здравата. На челото на Валерка избиха ситни капчици, стегнатата му куртка миришеше на гореща кожа.

— Защо си с такъв костюм?

— Той се носи под доспехите.

— Война ли е у вас?

— Безредици — отвърна той и въздъхна.

После ме погледна доверчиво и каза:

— Нямаше да те безпокоя, но много се страхувам за Васильок.

— За кого? — учудих се аз.

— За брат си. Не го ли помниш?

„Не го ли помниш?“ Как можа да го каже!

— Помня го, разбира се. Просто… не знаех, че се казва така.

Много исках да попитам какво става с Братлето, но не се решавах. Още се страхувах, че всичко ще изчезне. От невнимателна крачка, от излишна дума…

Няколко минути вървяхме мълчешком в слънцето и тишината. Вървяхме от центъра към покрайнините, край дървените къщи и по улиците, където бе минало моето детство. И изведнъж разбрах накъде ме води Валерка — към старото триетажно училище, където някога бях учил.

Пред училището също беше пусто. Стъклата блестяха, сенките на кленовете лежаха върху червените тухлени стени. Странно, говореше се, че скоро е било измазано… На квадратното тухлено стълбче да самите стъпала забелязах написано с тебешир „Машка е вещица“. Сам го бях написал някога. Виж ти, и досега не се беше изтрило!

— Сега на колко години си? — изведнъж попита Валерка.

От изненада спрях. После си спомних Володка и, без сам да зная защо, отвърнах с мрачноват хумор:

— На дванадесет.

— Чудесно — сериозно каза Валерка.

Влязохме. Стъпките ни закънтяха в коридора — в празните училища през лятото стъпките винаги кънтят. Стигнахме до физкултурния салон, без да срещнем никого. Валерка бавно отвори скърцащата врата. Салонът беше прашен и неподреден. В безпорядък стояха или лежаха с вирнати копита спортни „коне“ и „кози“. През покритите с метална мрежа високи прозорци падаха широки слънчеви снопове.

Пресякохме салона и се озовахме пред една вратичка — това бе стаичката, в която се съхраняваха топките, стойките за скокове, халките, спортните матраци. В същата стаичка нашият учител по физкултура понякога затваряше най-разлудувалите се през часа момчета — „да поразмишляват и да си успокоят нервите“. На нас ни харесваше да седим в полумрака и тихичко да си играем със случайно намерени интересни неща: ракети, гири, дървени бухалки, плетени топки за хокей на трева…

Веднъж зад старите матраци аз намерих ръждясала рапира…

Сега обаче зад вратичката имаше не стаичка, а дълъг коридор, осветен от прашна крушка. Матраците един върху друг лежаха край тухлените стени, на места почти до пода висяха дебели въжета и скъсани волейболни мрежи. Другият край на коридора се губеше в полумрак.

— Трябва да се промушим — каза Валерка.

— Добре.

Той тръгна напред. Аз затворих вратичката и го последвах.

Вървяхме невероятно дълго, заобиколени от прах и полумрак. Редките крушки едвам мъждукаха през паяжините. Въжета и парчета от мрежи се закачаха за ръцете и краката ни, особено за налакътника на Валерка. Веднъж се натъкнахме на тежки кожени матраци, които почти бяха затрупали прохода — наложи се да пропълзим под тях.

Когато вече си мислех, че в този коридор съм прекарал половината си живот, той свърши и ние опряхме в стена от много големи и неравни тухли. Тук беше по-просторно, гореше по-ярка лампа.

В стената имаше тясна дупка с неравни краища.

— Стигнахме — прошепна Валерка. — Сега ще се промъкнем, и толкоз.

— Аз не мога да се промъкна.

Дупката изглеждаше прекалено малка.

Валерка се усмихна:

— Можеш.

И изведнъж разбрах, че той е прав. Дупката в стената беше достатъчно широка за тесните ми момчешки рамене!

Отново бях станал момче! Сякаш изобщо не бе прекъсвал странният сън за лунната къща в Северо-Подолск и часовника с дървените рицари.

Отново бях с леки и удобни кецове, избелели шорти, леко разпрани около джоба, и риза на сиво-бели квадрати. Стара момчешка риза с копче, увиснало на конец, и ръкави, навити до лактите.

Сега разказвам за това дълго, а тогава радостното усещане, че наистина съм на дванадесет години, дойде за една секунда. Аз въздъхнах дълбоко и се засмях. Цялото ми тяло бе пълно с гъвкава лекота.

Валерка ме гледаше нетърпеливо, вече не отдолу нагоре — нали бяхме еднакви на ръст!

— Промушвай се след мен — каза той.

Това беше не заповед, а трескава молба.

Той с лекота се шмугна в дупката, само налакътникът му издрънча в тухлите. Веднага се пъхнах след него. Посрещна ме острата миризма на влажна мазилка, грапавият край на една тухла одраска крака ми.

Видях, че Валерка скочи надолу: подът в стаята, в която попаднахме, беше много по-нисък от този в коридора.

Това беше кръгла стая без прозорци. На ръждясала кука висеше железен фенер с три доста ярки свещи. Лъчите му осветяваха грапавите каменни плочи на пода. Валерка стоеше долу и протягаше ръце към мен:

— Скачай.

Подхвана ме, за да не падна на камъните, когато се изхлузих от дупката.

Аз се отърсих от тухления прах и се огледах:

— Къде сме?

— В кулата.

Таванът, подпрян с мощни греди, се губеше в полумрака. Стените се виждаха по-добре. Бяха от големи старинни тухли и каменни блокове. Край тях се търкаляха в безпорядък медни и стоманени нагръдници, наколенки, нараменници, плътни шлемове с прорези за очите. А сред тях лежаха тесни мечове, саби, рапири…

— Избирай — каза Валерка.

Аз прехвърлих няколко оръжия и се спрях на четириръба рапира с проста кокалена дръжка. Дръжката удобно лежеше в ръката, големият кръгъл гард с малки вдлъбнатини добре прикриваше китката. Светлото острие приличаше на огромна игла. Но върхът му беше плосък, с наточени ръбове. В случай на нужда можеше не само да пробожда, но и да сече.

— Готов съм! — казах аз и сам се учудих на звънкия си глас.

— А това? — Валерка посочи броните и наколенниците. — Няма ли да вземеш?

Момчешкото ми тяло беше толкова леко и подвижно! А цялото това желязо навярно бе студено и тежко. Аз потръпнах:

— Задължително ли е?

Валерка се усмихна:

— Всъщност не. За теб май не е задължително. А виж, това е нужно.

Той измъкна изпод железните боклуци кожен портупей1 с голяма тока и медни нитове по краищата. Надяна ми го през рамо и нагласи токата. После пъхна рапирата в пръстенчето на колана. Дръжката й се залюля до бедрото ми.

— Готово — каза Валерка.

Представих си как ли изглеждам отстрани: обикновено хлапе с мускетарско оръжие на хълбока?

— А няма ли значение, че изглеждам… така? Няма ли да ми обръщат внимание?

— Ти си точно такъв, какъвто трябва да бъдеш — каза Валерка. — Слушай… Не размисли ли?

— За какво?

— Да дойдеш с мен.

— Какви ги говориш! — упрекнах го аз.

Той ме хвана за ръка.