В нощта на големия прилив

6.

Разбирах, че мога да се окажа в съвсем непознато, дори приказно място. И само за едно бях сигурен: сега навън е ден, слънцето свети и ние ще излезем от някакво мазе или подземие. Нали физкултурният салон и коридорът бяха на първия етаж, а подът в кулата — още по-ниско…

Валерка натисна с длани тежката врата. През нея нахлу топлият аромат на непознати треви и… лунна светлина.

Замрях за секунда, после се засмях. Бяхме излезли на железен балкон високо над земята. По-точно над тревата. Лунната светлина бе ослепително ярка и озаряваше сребристосинята трева, полюшвана от лекия вятър на вълни до самия хоризонт. Аз се вкопчих в ръждивите перила.

Ето я страната на Валерка! Неговият свят, неговата планета!

А може би това наистина беше друга планета?

Нощта тук приличаше на ден, гледан през синьо стъкло. Вдигнах очи към луната. Нашата луна ли беше това, с нейното привично, почти човешко лице? Небето беше чисто, но лунният ярък диск изглеждаше леко размит, като че ли обвит в светеща мъгла. Не можах да различа върху него познатите петна.

Тогава погледнах надолу. В далечината се издигаше бяла крепост. Изглеждаше мъничка, но различавах всички зъбци в стената. Сякаш някой бе събрал в шепа мънички кули, покриви, бастиони и акуратно ги бе положил на ръба на голяма кръгла маса.

— Там е нашият Град — каза Валерка.

— А тук?

— Тук ли? Това е просто стражева кула. Тя вече не е нужна.

Кулата бе самотна и полусрутена. Стоеше сякаш в центъра на изпъкнал кръг, по който бавно се плъзгаха сребристи искрящи вълни. Върху тях се полюшваше нейната черна сянка.

А вятърът бе толкова топъл…

Валерка докосна рамото ми:

— Тръгваме ли?

Тичешком се спуснахме по нестабилната желязна стълба и поехме към града.

Тревата бе висока, стигаше до кръста, а на места и до раменете ни. Приличаше на осока, но бе с по-широки стръкчета, не режеше, беше много мека и покрита с копринени власинки. Именно те блестяха под лунната светлина. Тревата не ни пречеше да вървим. Газехме я и отмествахме с лекота, а тя с безшумно полюшване отново се изправяше зад нас.

Беше ни много леко да вървим. Може би още не бях свикнал с това, че съм станал момче и тялото ми почти не тежи. А може би планетата на Валерка бе по-малка от Земята и силата на тежестта тук също бе по-малка. Възможно е. Във всеки случай имах чувството, че вървя не по равно поле, а по исполинско кълбо, което се завърта към мен.

Кълбото се завърташе и светлата крепост растеше пред очите ми. Остри кули, черни ветропоказатели, неравни зъбчати стени…

Крепостта съвсем не приличаше на онази в Северо-Подолск. Веднага забелязах това, но не се учудих.

… Сега се мъча да си припомня какво точно мислех и чувствувах тогава? Разбира се, радост, защото моят приятел Валерка отново бе до мен. И интерес: какви ли събития предстояха? И още нещо… но трудно е да го предадеш с думи… Може би дъх на приказка? Но не на обикновена, а на моя приказка. На онази, която бях открил и обикнал. На приказката, в която най-важното са не приключенията, а двама души: Валерка и Братлето.

Но… Цялата работа е в това „но“. В тези чувства нямаше остротата и безпокойството от първия път. Там, в Северо-Подолск, Приказката ме бе завладяла и аз живеех като наяве, преживявах всичко истински: и радостта, и страха, и тъгата, когато приятелите ми си отиваха… А сега разбирах, че това е сън. Понякога забравях, но не напълно.

Бях сигурен, че няма да се случи нищо лошо. Втората Приказка вече се развиваше по своите закони, всичко щеше да си дойде по реда. Когато бъде нужно, аз ще посрещна опасността и ще направя всичко, което трябва. Може би затова думите на Валерка, че Братлето е заплашено от някаква опасност, не предизвикаха у мен тревога. Само се зарадвах — отново ще видя Братлето…

Но това го казвам сега, когато се ровя в спомените си и подреждам всичко. А тогава… само вървях до Валерка, радостен и спокоен. Не ме измъчваше дори мисълта, че ще дойде време да се разделим отново. Какво пък, нали се видяхме втори път — ще се срещнем и трети.

Пък и Приказката едва започваше…