Вариант 13

Пролог На път към дома

Грейнала стомана, грейнала стомана…

Ларсен примигва и помръдва едва доловимо върху носилката, която се движи под линейната последователност на осветителните панели и напречните подпорни греди по тавана. Осъзнаването е като зрението — размазано и бавно. Намира се в надлъжния коридор. Над нея светлината се пречупва във всяка метална греда, плъзга се от лъщене към ярък взрив и обратно с придвижването на носилката. Сигурно точно този повтарящ се блясък я е събудил. Или това, или коляното й, което я боли непоносимо въпреки познатата замаяност от криопрепаратите. Едната й ръка лежи на гърдите, притисната към леката тъкан на криотрикото. Хладният въздух по кожата й показва, че трикото е единствената й дреха. При тази мисъл в главата й се прокрадва зловещо усещане за дежа вю. Закашля се леко, колкото да изхвърли остатъците от резервоарен гел, заседнали в долната част на изпомпаните й дробове. Размърдва се отново и си мърмори нещо.

„… не, пак ли…?“

— Пак, да. Наследството на корморана, да, пак.

Това е странно. Не е очаквала друг глас, още по-малко глас, който да й говори с гатанки. Събуждането обикновено е изцяло механизиран процес, информационната банка е програмирана да ги извади от криосъня непосредствено преди пристигането и освен ако нещо не се е объркало…

„Изведнъж стана голям експерт по криогенния сън, така ли?“

Не е — целият й предишен опит се свежда до три пробни събуждания и едно истинско в края на предишното пътуване, откъдето сигурно идваше и усещането за дежа вю. Но въпреки това…

„… повече от три…“

„… не са повече, не са…“

В енергичното отрицание се долавят нотки на паника, които не й харесват. Ако ги доловеше в гласа на друг човек, в гласа на тестови обект, да речем, веднага би си помислила за успокоителни, а навярно би звъннала и на охраната. А сега, когато ги долавя в собствените си мисли, направо изтръпва — все едно току-що си осъзнал, че в дома ти има и друг човек, човек, който не би трябвало да е там. Или като дошла изневиделица мисъл, че не си съвсем с ума си.

„Това е от лекарствата, Ели. Спокойно, ще мине.“

Грейнала стома…

Носилката завива надясно с леко подрусване. По някаква причина това ускорява неимоверно пулса й и под въздействието на упойващите лекарства тя някак лениво определя тази си реакция като пристъп на паника. Предчувствие за надвиснала беда се излива като студена вода през тялото й. Ще катастрофират, ще се ударят в нещо, или пък нещо ще ги удари, нещо огромно и толкова древно, че човешките им възприятия не могат да го обемат, нещо, което се носи безкрай в празната нощ извън кораба. Космическите пътувания не са безопасни, къде й е бил умът да сключи този договор, сигурна, че всичко ще е наред и че ще измине пътя до там и обратно непокътната, все едно е обикновен суборбитален полет над Тихия океан, човек просто не може да…

„Отпусни се, Ели. От лекарствата е.“

И тя най-сетне осъзнава къде е. Прибраните паякообразни ръце на автохирурга прекосяват част от полезрението й, докато носилката хлътва в едно от гнездата за преглед. Обзема я облекчение. Нещо не е наред, но самата тя е там, където трябва да е. „Гордостта на Хоркан“ е снабден с най-добрите автоматизирани медицински системи, които може да конструира КОЛИН — чела го е в една брошура на Колониалната инициатива. Колкото до корабния изкуствен интелект — или корабният н-джин, както го наричат всички — той пък бил щателно проверен и обновен две седмици преди да потеглят. „А има и граници на пораженията, които може да сполетят едно криозамразено тяло, нали така, Ели?“ Органичните функции се забавят до минимум под въздействие на ниските температури, същото важи и за болестотворните гадинки, които може да си носил в себе си.

Ала паниката, предчувствието за надвиснала и неотвратима беда не я напускат. Усеща ги притъпени и настоятелни, като куче, което ръфа крайник, обезболен с местна упойка.

Обръща глава настрани и го вижда.

Залива я още една, по-силна вълна на облекчение — вижда нещо познато.

При едно пътуване до Европа е посетила Museo della Sindone в Торино и никога няма да забрави централния им експонат — измъчения образ, запечатан в плащаницата. Стояла е в сумрака от другата страна на бронираното стъкло сред почтителния шепот на вярващите. Атеист по убеждения, тя е изпитала странно вълнение при вида на лицето с остри черти и хлътнали страни, което я гледа от вакуумната камера. То й се е сторило свидетелство за човешко страдание, страдание, което прави на пух и прах претенциите за божественост и обезсмисля засвидетелстваната му почит. Поглеждаш лицето и оставаш поразен от упоритата, инатлива способност на органичния живот да оцелява, от вродената, озъбена съпротива, с която те е дарил дългият и трънлив път на еволюцията.

Все едно гледа същия човек. Тук, сега.

Подпрял се е на висок шкаф в ъгъла и я гледа: жилести ръце, скръстени пред мършави гърди, ребрата се четат дори през тениската, дълга права коса виси покрай тясно лице, още по-изпито заради болката и нуждата, които излъчва. Устата му е твърда линия, врязана между острата брадичка и тънкия нос. Изпъкнали скули, хлътнали страни под тях.

Сърцето й замира, после започва да се мята вяло в гърдите. Тя среща погледа на мъжа.

— Да не би… — И с тези думи съзнанието й се отваря за ужасната истина, която бързо го запълва до критичната точка, чудовищна истина, която умът й все още трескаво се мъчи да отхвърли. — Коляното ми ли е? Кракът ми?

Внезапно и незнайно откъде намира сили да се надигне на лакти и да погледне.

Видяното се сблъсква челно със спомените.

Писъкът си пробива път през гърлото й като дрелка и разкъсва за миг плътната паяжина на опиатите. Няма как да знае колко слабо е прозвучал викът й в студените измерения на лазарета, но вътре в нея крясъкът сякаш разкъсва тъпанчетата й и разкритието, което идва с него, спуска пред очите й черна пелена, която всеки миг ще я засмуче докрай в мрака си. Знае, че писъкът не е заради онова, което вижда.

Не е заради грижливо бинтования чукан на дясното й бедро, което свършва двайсетина сантиметра под хълбока — не е това.

Не е заради внезапното осъзнаване, че болката в коляното е фантомна болка в крайник, който вече не й принадлежи — не е това.

Пищи заради спомена.

Споменът за носилката, която се движи по-тихия коридор, после лекото подрусване, когато завива към лазарета, а после, през воала на опиатната мъгла, пронизителният писък на хирургическия трион, по-ниският стържещ звук, когато трионът захапва костта, и тихото съскане на обгарящия лазер накрая. Споменът за последния път и влудяващото, смразяващо осъзнаване, че ще се случи отново.

— Не — изхърква тя. — Моля ви.

Дългопръста ръка притиска топло челото й. Образът от Торинската плащаница надвисва над нея.

— Шшшш… корморанът знае защо…

Движение привлича погледа й. От спомените си знае какво е. Потайните движения на разгъващите се паякообразни ръце, когато автохирургът се събужда.

Грейнала стомана…