Четвърта част В открито море

В нито един момент не бива да се подлъгваме от илюзорното чувство, че сме постигнали окончателно целта си. Да се препоръча промяна, както го правим с този доклад, още не означава, че проблемите, за които става дума, ще изчезнат или повече не ще изискват нашето внимание. В най-добрия случай те ще изчезнат от погледа ни, а това носи своите рискове, защото ще доведе след себе си самодоволство, което не можем да си позволим.

Докладът „Якобсен“, август, 2091

32.

Грета Юргенс дойде на работа рано. Влачеше крака през пустите, настлани с бял камък дворове в съседство с Пласа де Армас, преди слънцето да се е издигнало толкова, че плочите да заблестят ослепително. Въпреки ранния час беше с тъмни очила, които да филтрират светлината, а походката й беше бавна и уморена като за обеден пек или за жена два пъти по-стара от нея. Не беше с дребни кости, не беше и особено светла, като се имаше, предвид немският произход на предците й, но на фона на двамата яки самоански телохранители, които всеки ден я ескортираха от лимузината до офиса, изглеждаше деликатна и болнава. А когато стигна до закътания двор, където се намираше офисът й, и пристъпи в сянката на надвисналите галерии, цялата се разтресе от тръпки. Октомври беше предупреждение за студен фронт, нахлуващ в кръвта й. Знак за предстоящите тъмни и студени дни.

В Европа сезонният цикъл, спрямо който беше калибриран първоначално метаболизмът й, вече беше навлязъл в есента и бавно наближаваше зимата. „А ти така и не се реши да се подложиш на прекалибриране, нали, Грета?“ Нямаше много вяра в местните провайдъри на услугата — процедурата беше, сложна, стигаше надълбоко, — а не разполагаше със средства и време да се върне в Европа и да го направи там. „Да, а ако трябва да си честна, все не можеш да намериш подходящия момент; или си твърде заета, или твърде депресирана, или спиш, по дяволите“. Стандартното оплакване на повечето хиберноиди — освен очевидните физиологични фактори, хормоналният баланс на хиберноидите водеше до промени в настроенията, чийто интензитет се доближаваше до този при циклофреничното психическо разстройство. През будния сегмент на цикъла тя бълваше енергия като динамо с магнитна тяга, работеше, купуваше, продаваше, живееше на бесни обороти, но винаги беше прекалено заета, прекалено заета и пак прекалено заета, за да си почине или да поспи, или да се тревожи за такива незначителни неща като промени, които да подобрят живота й. А после, когато хормоналният прилив започнеше да утихва и въпросните „незначителни“ неща най-сетне си пробиеха път до предния план на съзнанието й, се явяваха в комплект с толкова огромна умора и чувство на безпомощност пред непреодолимите пречки, че й идеше да се разциври само при мисълта за стъпка от подобен мащаб. „По-добре сега да се наспя, да го оставя за следващия път, а когато дойде пролетта, ще…“

И така до безкрай.

„Злощастен страничен психически ефект — гласеше помпозният текст на доклада «Якобсен» — и донякъде неприятен за засегнатите, но не и проблем, с който тази комисия да се занимава подробно, нито социална заплаха сам по себе си.“

„Донякъде неприятен. Да бе“. Пръстите й с мъка нацелваха последователността от бутони за отваряне на вратата, бавно и тромаво, сякаш не бяха нейни. Самоанците стояха от двете й страни. Исак и Салеси, така се казваха. Членуваха в силовата структура на фамилията още от младежките си години и покрай задълженията си на ескорт бяха усвоили един особен вид дипломация, суров вариант на легендарните английски икономи — никога не биха допуснали грешката да й предложат помощ. Дни наред Грета беше в ужасно настроение, дразнеше се от всякакви дреболии и нервите й бяха опънати до скъсване с приближаващия край на будния й период. Способността й за преценка отслабваше прогресиращо, а социалните й умения почти не функционираха. При нормални обстоятелства отдавна щеше да е предала задълженията си на някой от по-схватливите царедворци на Манко и да е отстъпила пред неотвратимите промени на телесната си химия, които щяха да заменят студа във вените й с опиумна топлина. Отдавна щеше да се е оттеглила в уютния си дом, за да се подготви за предстоящия дълъг сън. При нормални обстоятелства нямаше да…

Той се появи сякаш от нищото.

Грета още беше с очилата си, зрението й мътнееше в ранните часове на деня, а периферното почти липсваше на този късен етап от будния цикъл — нищо чудно, че не разбра какво става. Единственият знак за беда беше звукът от силен удар зад нея. Разкодираната врата вече се отваряше навътре. Усети как огромната лапа на един от телохранителите я удря ниско в кръста и я блъсва през прага. Загуби равновесие и се удари в ръба на едно от бюрата в претъпкания офис, докато се опитваше да проумее какво става.

„Някой ни нападна.“

„Невъзможно!“ Мозъкът й го отхвърли моментално сред прилив от неясни възражения. Манко беше сложил ръка на бандите в Арекипа още преди десетина години, приел беше подчинението на склонните да му го дадат, а останалите беше унищожил до крак. Никой — абсолютно никой — не беше толкова глупав, че да тръгне срещу него. А и дворът, настланият с бели каменни плочи двор, беше пуст, когато дойдоха.

Звукът, който беше чула преди малко, прозвуча отново в главата й. Необичаен прилив на адреналин подпали кръвта й, когато го разпозна.

Някой беше скочил от павираната алея, спускаща се над къщата с галериите; скочил беше от височина пет метра, право върху един от ескортиращите я телохранители. А сега беше отвън и довършваше работата си…

Исак връхлетя като товарен кораб върху страничната каса на вратата и бавно се свлече надолу. Косата му беше напоена с кръв, кръв се стичаше и между очите му. Направи опит да се изправи, потръпна конвулсивно и се стовари тежко на земята.

На прага зад него нечий черен силует спираше набъбващия блясък на утринното слънце. Нещо разбърка заблатената й кръв, някакъв дълбок пристъп на инстинктивен страх, предшестващ фактите.

— Добрутро, Грета. Май не очакваше да ме видиш, а?

— Марсалис — изсъска тя, изстъргала малко темперамент от резервите си. — Какво правиш тук, по дяволите?

Той влезе предпазливо в офиса, заобиколи с котешка грация и бдителен кос поглед едрото тяло на Исак. През отворената врата зад него се виждаше Салеси, проснат неподвижно върху белите плочи на двора като изхвърлен на брега кит. А от Марсалис не личеше и косъм да е паднал, дори дишането му не беше учестено. Стоеше на една ръка разстояние от нея и я гледаше безразлично.

— Тази нощ спах зле, Грета. На твое място бих взел това предвид.

— Не ме е страх от тебе.

Той, изглежда, разбра, че не го лъже, и се подсмихна.

— Сигурно. И двамата сме членове на един и същ изродски клуб, нали? Сите чудовища заедно.

— Ще те попитам още веднъж. — Отстъпи от ръба на бюрото и изпъна рамене. — Какво правиш, по дяволите?

— Бих могъл да попитам същото Манко. Виж, опитвах се да запазя вежливия тон. Няколко бързи въпроса и щях да ви се махна завинаги от главата. Без никой да пострада. Такива ми бяха намеренията, обаче…

— Не винаги получаваме онова, което искаме, Марсалис. Майка ти не те ли е научила на това?

— Да. Освен това ми казваше, че е невъзпитано да се прекъсва. — Посегна мълниеносно и очилата й изчезнаха — от нейния нос в неговата ръка. Зрението й съвсем се заблати. — Както казвах, Грета, щях да ви се махна от главите само срещу няколко отговора. Вместо това снощи, докато пътувах насам, за да говоря с теб, някой прати банда от прославените ви войничета да ме изчезнат набързо.

Тя примигна енергично с надежда да проясни зрението си. Успя само да раздразни очите си и изруга наум, когато усети, че по страните й се стичат сълзи.

— Жалко, че не са успели.

— Е, трудно се намират свестни помощници напоследък. Въпросът, Грета, е кого според теб трябва да държа отговорен за случката?

Тя килна глава, за да погледне покрай него към свлечения до вратата охранител.

— Като гледам, май вече си стигнал сам до отговора.

— Бъркаш необходимостта с целта. Твоите островитянски приятелчета едва ли биха посрещнали охотно идеята да седнем и да си поприказваме като приятели.

Тя срещна погледа му.

— Нещо не виждам да съм седнала.

За миг двамата се гледаха втренчено. После той сви рамене и метна очилата й на бюрото. Кимна към стола зад него.

— Заповядай, седни.

Тя заобиколи бюрото и седна. При вратата Исак се размърда и тръсна замаяно глава. Марсалис погледна натам, после погледна отново към Грета, вдигна й предупредително пръст и тръгна към самоанеца. Исак изръмжа, изплю кървава храчка и вдигна невярващ и пълен с гняв поглед към чернокожия мъж. Изпъна ръце покрай тялото си с длани на пода.

— Ако станеш — безстрастно го уведоми Марсалис, — ще те убия.

Самоанецът сякаш не го чу. Ръцете му се свиха в лактите, устата му се разтегна в грозна усмивка.

— Исак, той не се шегува. — Грета се наведе през бюрото. — Той е тринайска. Изрод. Стой си там и кротувай. Мога да се оправя с него.

Марсалис я стрелна с поглед.

— Много мило от твоя страна.

— Майната ти, Марсалис. Някои от нас притежават чувство за лоялност, което не може да се купи с пари. — Внезапна, широка, неспасяема прозявка. — Но това ти не можеш да го разбереш.

— Май ти е време за лягане, а?

— Върви по дяволите. Щом искаш да питаш, питай. А после се махай оттук.

— Днес говорила ли си с Манко?

— Не.

Той приседна на ръба на бюрото.

— А вчера?

— Преди да се срещне с теб. След това не съм.

— Защо е прибягнал до услугите на армията, вместо да прати някой талант от фамилията?

— Не можеш да си сигурен, че е той.

— Беше на крачка да ми скочи още горе, при Саксайхуаман. Определено мисля, че е той.

— Нямаш ли си други врагове?

— Разбрахме се, че аз ще задавам въпросите.

Тя сви рамене и зачака.

— Манко има ли някакви интереси в Джизъсленд?

— За които да знам ли? Не.

— В Ръба?

— Не.

— Негов братовчед е лежал във Флорида. Изглежда, е имал яке като моето. За това знаеш ли нещо?

— Не.

— С контрабанда на медицински технологии занимавате ли се?

Тя се пребори с поредната прозявка.

— Ако е изгодно.

— Да си чувала за един тип — Еди Танака?

— Не.

— Тексасец. Дребен мошеник.

— Казах не.

— А за Джаспър Уитлок?

— Не.

— Тони Монтес?

— Не.

— Алън Мерин?

Тя вдигна с раздразнение ръце.

— Марсалис, какво е това, по дяволите? Да ти приличам на Шанън Дукур от „Безследно“? Ние не сме агенция за издирване на изчезнали лица все пак.

— Значи не познаваш Мерин?

— Никога не съм чувала за него.

— А за Юлисис Уорд?

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Не.

— Манко добре ли се отнася с теб, Грета?

Тя кипна отново, този път сериозно.

— Това не ти влиза в шибаната работа, ясно?

— Просто се зачудих, нищо повече. — Той махна с ръка. — Така де, ти си хубава и така нататък, но в крайна сметка си изрод, точно като мен, а…

— Изобщо не съм като теб — студено каза тя.

— … а всички знаят какво е отношението на фамилиите към нас. Манко едва ли прави изключение. Сигурно никак не ти е лесно.

Грета мълчеше.

— Е?

— Не чух да ми задаваш въпрос.

— Така ли? — Той се ухили, но не личеше да му е весело. — Въпросът ми беше как така бяла генномодифицирана жена като теб се е озовала на отговорен пост в една от фамилиите.

— Не знам, Марсалис. Може би защото някои от нас, „изродите“, успяват да се издигнат над диктата на собствените си гени и просто си вършат работата. Някога хрумвало ли ти е да пробваш?

— Грета, ти проспиваш една трета от годината, четири месеца от дванайсет. Това би затруднило сериозно организацията на всеки бизнес, в който участваш. Добави към това факта, че си бяла, че си жена и че не си местна. Фамилиите не се славят с прогресивните си възгледи. Така че не виждам логично обяснение, освен ако източниците ми са прави и ти наистина се чукаш с шефа.

В другия край на стаята очите на Исак се разшириха от нова доза неверие и гняв. Тя улови погледа му и поклати глава, после вдигна очи към Марсалис.

— На това ли предпочиташ да вярваш?

— Не, само че точно това ми каза Стефан Неван.

— Неван? — Грета се ухили презрително. — Онзи кретен? Шибаният кандидат-пистако, прекалено тъп да разбе…

Млъкна насред думата.

„Шибаният край на цикъла и шибаните неволни грешки“. Усетила се беше само миг след като се изтърва, но вече беше късно. „Шибана, предателска, трижди проклета генетична модифи…“

Марсалис кимна.

— Прекалено тъп да разбере какво?

— Да разбере, че той има нужда от нас, а ние нямаме никаква нужда от него.

— Не това щеше да кажеш.

— О, значи си станал и телепат на всичкото отгоре?

Той се смъкна от ръба на бюрото.

— Нека не правим нещата по-неприятни, отколкото се налага, Грета.

— Съгласна съм. Нещо повече, предлагам да сложим край още сега — чу се глас от вратата.

Грета вдигна поглед към фигурата на прага, после погледна назад тъкмо навреме да види как лицето на Марсалис се отпуска примирено. Устните му помръднаха, оформяха някаква дума, име всъщност, осъзна Грета, и в същия миг си даде сметка, без сама да е сигурна как и защо, че това е краят.

Севги Ертекин влезе в стаята с марстехска берета в ръка.



Седяха в таксито, разделени от трийсет ледени сантиметра седалка, и гледаха, всеки през своя прозорец, нижещите се отстрани фасади. Слънцето се катереше по безупречно синьото небе, прогонваше утринния хлад и подпалваше белите каменни зидарии на стария град. Основните пътни артерии вече се бяха задръстили и колите се влачеха едва-едва.

— Ще изпуснем шибания полет — сърдито каза тя.

— Ертекин, до Лима има най-малко десет полета на ден. Все ще хванем някой, повярвай ми.

— Да, само че ще е огромен проблем да хванем суборбиталния от Лима за Оукланд, ако изпуснем този.

Той сви рамене.

— Значи ще изчакаме следващата совалка. Онзи, дето са го намерили, е мъртъв, нали? Никъде няма да избяга.

Тя се завъртя рязко към него.

— За какъв дявол отиде там?

— Проверявах евентуален източник на информация. Защо, на теб на какво ти приличаше?

— На мен ли? На мен твоята „проверка“ ми приличаше на неправомерен натиск с цел самопризнание.

— Не търсех самопризнание. Грета, изглежда, не е знаела нищо за тържественото ни посрещане снощи.

— Жалко, че не се сети да установиш това, преди да пребиеш охраната й.

Карл сви рамене.

— Ще оживеят.

— Онзи в двора може и да няма този късмет. Доколкото можах да преценя, си му спукал черепа.

— Голяма работа.

— Не, голямата работа е, че си отишъл там въпреки разпорежданията ми. Казах ти, че сме приключили с екшъна и ще останем в хотела, докато не стане време да тръгнем за летището. Голямата работа е, че ти се съгласи.

— Не можах да заспя.

Тя промърмори нещо на турски, под нос. Карл се зачуди дали да й каже истината — че е заспал, но за кратко. Че се е събудил с яркия спомен как Елена Агиере му шепне в ухото в тъмния товарен отсек на „Фелипе Суза“, че за миг почти я беше усетил как стои до леглото му в тъмния хотелски апартамент и го гледа отгоре с горящи очи. Че се е облякъл и е излязъл, а ръцете са го сърбели да удари някого, да направи нещо, което да прогони спомена за собственото му безсилие.

Вместо това каза:

— Тя познава Мерин.

Моментна неподвижност, едва доловимо застиване, после минимална промяна в линията на профила и един-единствен кос поглед.

— Да бе.

— Изредих й дълъг списък от имена, повечето на жертви от вашето досие. Реагира само когато я попитах за Мерин. А когато продължих към следващото име, веднага се успокои. Или го е познавала, преди той да отиде на Марс, или го познава сега.

— Или познава някой друг с това име, сега или преди години. — Пак зяпаше през прозореца. — Или й е прозвучало познато по някаква съвсем различна причина, а може би ти си разчел грешно реакцията й. Гониш сенки и го знаеш.

— Снощи някой се опита да ни убие.

— Да. И според собствената ти преценка Юргенс не е знаела нищо за това.

— Казах, че изглежда не е знаела.

— Както изглежда е познавала Мерин, това ли имаш предвид? — Погледна го пак, този път без враждебност. Просто уморено. — Виж, Марсалис, не може и така, и така. Или се доверяваме на инстинктите ти, или не.

— А ти не си склонна да им се довериш, така ли?

Тя въздъхна.

— Не съм склонна да се доверя на това.

— На кое „това“?

— На това, че постоянно прибягваш към долната си кръвожадност. Че си мреш да вбесяваш и притискаш разни хора, докато нещо не се отприщи под натиска ти и не ни създаде поредния проблем. Конфронтация, ескалация, само това знаеш. Действаш на шибания принцип „слава или смърт“. — Размаха безпомощно ръце. — Този принцип може и да е сработвал по времето, когато проект „Поборник“ е бил в разгара си, но тук и сега е безполезен. Това е разследване, а не пиянска свада.

— „Орел.“

— Какво?

— „Морски орел“. Не съм американец и никога не съм бил част от проект „Поборник“. — Намръщи се. Някакъв бегъл спомен нахлу в главата му, но изчезна, преди да го е разпознал. — И като говорим за нещата, които не съм, Ертекин, нека ти напомня, че не съм и Етан.

За миг му се стори, че този път Ертекин наистина ще избухне, както предната нощ на магистралата при труповете и военния джип. Но тя се овладя, погледна го безстрастно и обърна глава към прозореца.

— Знам кой си — каза тихо.

Не си проговориха повече до летището.



Хванаха полета за Лима в последния момент, кацнаха навреме в столицата и потвърдиха местата си за суборбиталния до Оукланд час преди излитането.

Един час, който трябваше да убият някак.

Севги се погледна в едно от огледалата в дамската тоалетна. Гледа се дълго, а после сви рамене и изгълта една по една капсулите със синаптик.

Преглътна ги на сухо и с гримаса.

33.

Комплекс Алкатрас. Отдел специални случаи.

Докато стигне там, съдържанието на капсулите се беше разтворило в кръвта й. Чувствата и пак си бяха само нейни, пакетирани херметически в стоманения контейнер, който им беше отредила. Ледената безстрастност повишаваше неимоверно концентрацията и вниманието към подробностите зад огледалото.

„Още едно шибано огледало“, отбеляза си тя.

Само че този път седеше зад стъклото и наблюдаваше случващото се в стаята за разпити от другата му страна. Койл и Ровайо, и една жена, отпуснала се небрежно в предоставения й стол, дългокрака и с дълго черно боди по тялото под тежко кожено манто, което не си беше направила труда да съблече — гледаше разпитващите я офицери с нескрита неприязън и дъвчеше дъвка с демонстративен непукизъм. Беше млада, на двайсет и нещо, пренебрежителната усмивка стоеше добре на славянската й физиономия с широки, подчертани скули. Останалото беше чиста проба смесица от Ръба — къса руса коса с класическа джакартска подстрижка на етажи, която не й отиваше особено, алени китайски йероглифи, бродирани странично върху бодито по дължината на единия й крак от хълбока до глезена, синя татуировка в маорски стил на лявото слепоочие. Гласът й, предаван по уредбата към стаята за наблюдение, заваляше думите със силен акцент.

— Не знам кво повече искате от мене, по дяволите. Отговорих ви на всички въпроси. Имам си и друга работа, освен да вися тук. — Наведе се през масата. — Ако не се явя на смяна довечера, няма да ми платят бе, хора. Добре сте си вие на държавна работа, ама при нас е иначе.

— Здена Товбина — каза Нортън. — На временен трудов договор във „Филигри Стийл“. Засекли са я по видеозаписите от кооперацията, където е живеел убитият. Отишла да го търси, след като пропуснал две поредни смени.

— Браво на нея. Жалко, че от „Филигри Стийл“ не са се сетили да направят същото.

Нортън сви рамене.

— Свободен пазар на труда, голямо текучество, знаеш как е. Явно са му звънели безуспешно няколко пъти и накрая са решили, че си е намерил работа другаде. Наели друг на негово място. Ти какво би направила?

— Не знам. Бих организирала синдикат може би?

— Шшшш.

В стаята за разпити Алисия Ровайо крачеше напред-назад.

— Ще уведомим завеждащия човешки ресурси, ако се наложи да ви задържим по-дълго. Междувременно, нека повторим още веднъж отначало. Не сте знаели, че с Дрискол се е случило нещо нередно, така ли?

— Не, знаех, че има нещо. Нещото, което той видя в онзи кораб. — За миг лицето на Здена Товбина се изопна. — Като ги видяхме, на всички ни стана зле. Джоуи беше пръв, но всички видяхме какво имаше там.

— Видели сте с очите си как Дрискол повръща? — попита от мястото си Койл.

— Не, чухме го. — Товбина се потупа два пъти по ухото. — По взводната мрежа. Радиото.

— А по-късно, когато го видяхте?

— Мълчеше като риба. Дума не обелваше. — Флегматичен жест с отворени длани. — Опитах се да го заговоря, но той ми обърна гръб. Направи се на мъж, сещате се.

— Момчетата са влезли с маски — прошепна Нортън. — Минимален набор, херметизиращи очила върху горната част на лицето плюс изолиращ гел против зарази. Усещаш ли накъде отиват нещата?

Севги кимна и се намръщи. Погледна към Марсалис, но той се беше съсредоточил изцяло върху жената зад стъклото.

— Кога всъщност видяхте за последно Джоузеф Дрискол? — търпеливо попита Койл.

Товбина само дето не изскърца със зъби от раздразнение.

— Казах ви бе. Той се върна с Червена Две, една от другите совалки. Качил се там по погрешка. Всички бяхме потресени. Направо не бяхме с акъла си. Когато се прибрахме в базата, отидох, в стаята на взвода да го видя как е, ама той вече си беше тръгнал.

— Мда… — прошепна Марсалис. — Бил си е тръгнал вече.

— Къде са открили тялото? — попита Севги.

— Намерили са го заплетено в дълбоководни мрежи на сто и повече метра под повърхността, близо до една от платформите за биокултури. Приблизително в района на мястото, където е паднал „Гордостта на Хоркан“, като се вземе предвид и течението. На краката му са били завързани две торби с боклук от камбуза на „Хоркан“ за тежест. Убиецът, изглежда, ги е подготвил предварително. Тежестта е била достатъчна да смъкне трупа до дъното, но той се е закачил в мрежата, преди да стигне до него. Имаме късмет, че ремонтен екип от платформата е бил изпратен вчера в този участък.

— Удавил ли се е?

— Не, изглежда е бил мъртъв, преди да се озове във водата. Смазан ларинкс и счупен врат.

— По дяволите. Не носят ли жилетки, следящи жизнените показатели?

— Носят, но явно никой не следи показанията. По някое време миналата година „Филигри Стийл“ са провели сериозни съкращения, включително и сред медицинския персонал, обслужващ совалките.

— Супер.

— Пазарни механизми, какво да се прави. Така, по тялото на Дрискол е имало и многобройни дребни контузии, също и ожулвания. Криминалистите смятат, че е бил напъхан в някоя от шахтите за боклук до кухненския отсек, след което е бил изхвърлен в океана. Шлюзовете на поне две от въпросните шахти са се намирали под водата. Никой не би забелязал.

Севги поклати глава.

— Отварянето на външен шлюз не може да остане нерегистрирано от системите. Изисква енергия. Ако пък е използвал експлозивния механизъм като при входните люкове, щеше да се вдигне шум дори шлюзът да е бил под водата.

— В палубните акумулатори сигурно е имало предостатъчно енергия — разсеяно каза Марсалис. — Не е било нужно да прибягва до експлозивния механизъм. А и по всичко личи, че момчетата са били толкова заети да повръщат, че едва ли са следели екраните за електрическа активност с нисък разход.

Облегна се назад и изду бузи.

— Нашият Мерин добре си е изиграл картите — каза след малко и поклати глава. — Истинска красота, откъдето и да го погледнеш.

Нортън го изгледа неприязнено.

— Значи… — Севги искаше да го чуе изречено на глас, пък дори и от собствената си уста. — Мерин излиза от кораба в ролята на Дрискол. С неговата униформа, с неговата маска, и в общата суматоха се качва на друга совалка. Дали го е направил съзнателно, или просто е извадил късмет?

Марсалис поклати отново глава.

— Съзнателно е било, без съмнение. Подобни неща не биха убягнали от вниманието му.

— Стига до базата, след което успява да я напусне незабелязано. Това едва ли е било много трудно, впрочем. Сигурно е имало стотина различни начина за човек с неговата подготовка. Охраната е наблюдавала най-вече застъпващата смяна, а не тази, която си тръгва. А и покрай спасителната операция и кървавите подробности всички сигурно са търчали насам-натам, сякаш ги гони дяволът — каза тя и млъкна. — Чакайте малко… ами карантината?

Нортън въздъхна.

— Претупали са я. Формално са обявили карантина още по време на обратния полет. Всички трябвало да минат през наносканиране. Уви, никой във „Филигри Стийл“ не е разбрал, че Дрискол не е минал през скенера.

Марсалис изсумтя.

— Или са разбрали, но вече е било късно и просто са си покрили задниците.

— Да. Така или иначе, два часа след пристигането на совалките карантината е била вдигната. Някаква сиатълска фирма за биозаплахи е проверила корпуса на „Хоркан“, преди да го изтеглят на буксир към брега. Ако някой във „Филигри Стийл“ е искал да си покрие задника, значи е трябвало да устиска само до обед.

Севги кимна навъсено.

— А преди да сме се заели сериозно с „Филигри Стийл“, беше открит трупът на Уорд, ние решихме, че Мерин се е добрал до брега с негова помощ, и повече не се занимавахме с тях. Ама че каша, по дяволите.

— Всъщност класическа подривна техника — каза Марсалис. — Насочваш вниманието другаде, за да си прикриеш следите.

— Би ли озаптил малко възхищението си, ако обичаш?

Разпитът в стаята зад стъклото беше приключил. Изведоха Здена Товбина, която си гледаше многозначително часовника. Ровайо поизостана, колкото да хвърли продължителен поглед към еднопосочното огледало, сякаш можеше да види през него тримата в съседното помещение, и каза:

— Това е всичко.

— Планирал го е. — Севги продължаваше да говори, защото иначе нямаше как да повярва на фактите. — Отворил е криогнездата и е нарязал онези хора на парчета само за да отклони вниманието ни.

— Да. — Марсалис стана от стола. — И вие веднага решавате, че е полудял.



Койл и Ровайо не си бяха губили времето. Виртуалният модел за смъртта на Джоуи Дрискол вече беше готов, включително зловещо моделираната картина на мястото, където бяха намерили трупа му. Озоваха се за кратко в осветени с подводни лампи океански дълбини, а Дрискол ги зяпаше отгоре, оплетен в мрежите, едната му подпухнала ръка се полюшваше от подводното течение. Интерфейсът на криминалната лаборатория се пресегна услужливо и им показа увеличени детайли, от които стомахът на Севги се преобърна въпреки високата доза синаптик в кръвта й. Очите на Дрискол ги нямаше, както и меките части на ушите, устните бяха изядени изцяло и зъбите се белееха оголени в мъртвешка усмивка; подпухналото му лице мазнееше хлъзгаво от избилата през кожата мастна тъкан. Беше виждала много по-грозни трупове на удавници, извадени от Ист Ривър или Хъдсън, но оттогава беше минало много време, а и илюзията, че се носи току под издутия труп в дълбините на океана, упорито задействаше инстинкта й да сдържи дъха си.

— Споменахте, че криминалистите са огледали апартамента му — каза тя. — Можем ли да видим нещо от там?

Койл кимна.

— Да. Приключихте ли тук?

— Струва ми се да — притеснено каза Нортън.

Марсалис кимна безстрастно.

— Промяна, инфодом шест — каза Койл на интерфейса и мътното синьо с удавника изчезна с бяла светлинна експлозия, после премина в убитите цветове на евтин апартамент под наем. Дрискол или беше спестявал за нещо друго, или домашната атмосфера не е била сред финансовите му приоритети. Мебелировката беше функционална и износена, а по стените имаше корпоративни рекламни материали от различни работодатели. През прозореца се виждаше друг блок с евтини апартаменти на двайсетина метра през уличката.

Севги си отдъхна с облекчение и попита:

— Открихте ли съвпадение на генетични следи?

— Да. — Ровайо даде знак на интерфейса и из цялата стая, по мебелите, по дръжката на вратата и другаде, грейнаха прозрачни червени светлинки. — Определено е бил тук. И е останал поне два дни.

Марсалис отиде при прозореца и погледна навън.

— Някой да го е забелязал? Очевидци открихте ли?

Детектив Ровайо свъси вежди.

— Не бих казала. Тези блокове са построени за имигранти. Наемателите се сменят непрекъснато и никой не обръща внимание на съседите си. Взехме записите от охранителните камери в коридорите, но и там няма почти нищо. Изглежда, е повредил системата за наблюдение в сградата веднага след пристигането си. Пратили са екип да отстрани повредите чак след две седмици.

— Както си му е редът — измърмори Марсалис.

— Да бе — изръмжа Койл. — То вие в шибания ви Европейски съюз нямате нито едно работническо гето за имигранти.

Чернокожият мъж го стрелна с поглед.

— Говорех за неутрализирането на наблюдателната система. Стандартна процедура при подривни операции в градска среда.

— Аха.

— Искате ли да видите малкото, което открихме? — попита Ровайо и без да изчака отговор, отвори с жест нов екран. Марсалис сви рамене и обърна гръб на прозореца.

— Ами да. Няма да е зле.

Пред очите на всички, под ъгъл от горе на долу и леко встрани, записът от наблюдателната камера им показа как Мерин, изпит и със сенки под очите, минава през фоайето на блока, спира за миг поглед на камерата, после продължава нататък. Севги се опитваше да държи под око и Марсалис и й се стори, че тринайската застина едва доловимо, когато Мерин вдигна очи към камерата, създавайки илюзията, че гледа право към тях. Не беше сигурна какво го е накарало да се стегне така, може би беше съзрял в Мерин своя достоен противник. Лично за нея този образ се преплете в главата й с образа на трупа отпреди малко, Мерин гледа нагоре, мъртвият Джоуи Дрискол гледа надолу, убит и убиец, сякаш два прозореца се бяха отворили неочаквано, за да надзърнат през тях мъртвият и сеещият смърт. Шибани виртуални формати. Копирани светове, където имаше място само за призраци и за призрачното посредничество на нечовешки съвършените интерфейси, които управляваха всичко в тях с нечовешката компетентност на ангели.

Внезапно се запита дали така изглежда раят, за който говореха имамите. Призраци и ангели и нито квадратен сантиметър местенце за човешкото и топлото.

— Има един проблем тук — каза тя, колкото да разсее внезапното и зловещо усещане за обреченост. — Ако Мерин се е измъкнал от „Гордостта на Хоркан“ по този начин, тогава…

— Да — довърши вместо нея Койл. — Как тогава се е озовал същия следобед в офисите на „Биосъплай“ и е омазал пристана с кръвта на Юлисис Уорд?

— „Как“ е интересен въпрос — тихо каза Марсалис. — Но по-важно е да се запитаме „защо“?

Койл и Ровайо се спогледаха. За Севги не беше трудно да разчете субтитрите. „Кой знае защо един генетичен изрод върши това или онова?“ Не беше сигурна дали и Марсалис ги е разчел.

Нортън се покашля.

— Уорд е бил в района. Сателитните снимки и архивът за движението на подводницата го доказват. В началото приехме, че е било чиста случайност — че е извадил лошия късмет да се озове близо до катастрофиралия „Хоркан“. Че е спасил Мерин и за благодарност той го е убил.

— Доста смело предположение — каза Марсалис, не толкова тихо този път.

— Нямаше причина да предполагаме друго — отвърна Ровайо. Гласът й тежеше от умора и раздразнение. Севги чак сега си даде сметка, че и Ровайо, и колегата й Койл имат вид на хора, страдащи от хронично недоспиване. — Проверихме миналото на Уорд още тогава. С помощта на одобрен от КОЛИН н-джин. Нямаше данни да се е познавал с Мерин, нито да е имал някаква връзка с Марс.

— Сега има. Може би е трябвало да се разровите по-дълбоко.

Койл настръхна.

— Ти пък какво знаеш за това, по дяволите? Да не си станал изведнъж ченге или що?

— Нещо такова, да.

— Друг път. В най-добрия случай си лицензиран ловец на глави, а както чувам, дори и в това не си бил особено добър. Изкарали са те от затвор във Флорида, за да им помогнеш в разследването, или греша?

Марсалис се усмихна едва доловимо.

— Ще проверим отново Уорд — побърза да каже Ровайо. Застанала беше уж случайно между двамата и езикът на тялото й целеше едновременно да възпре Койл и да разсее напрежението. Севги реши, че е инстинктивно — във виртуална среда юмручният бой беше невъзможен, но Ровайо, изглежда, беше забравила къде се намират. — Ще използваме друг протокол, може да го пуснем за проверка през различен н-джин. Ще упорстваме, докато не открием връзката. Сега вече е ясно, че са се познавали. Едва ли ще сбъркаме, ако заключим, че Уорд е излязъл в океана с изричното намерение да прибере Мерин.

Койл кимна.

— Само че Мерин не е играл по правилата. След случилото се на кораба вече не е имал доверие нито на Уорд, нито на другите участници в операцията. Уорд, от своя страна, е разполагал с ограничено време, преди да пристигнат совалките на „Филигри Стийл“, крайно недостатъчно, за да претърсва катастрофиралия кораб за пътника без билет, който е трябвало да прибере по план, но който така и не се е появил.

— Или пък — подхвана Ровайо — все пак е влязъл в кораба, но е видял касапницата, паникьосал се е и си е плюл на петите.

— Да, може и така да е станало — съгласи се Койл. — Във всеки случай Мерин намира начин да се измъкне сам, след което отива да посети Уорд. Знаете ли на какво ми прилича това? На отмъщение.

Севги се обърна да погледне Марсалис.

— Звучи ли ти логично?

— Е, нали ни знаете нас, тринайските — каза той и стрелна с поглед Койл. После провлачи с карикатурен джизъслендки акцент: — Действаме адски нелогично, когато някой ни вбеси.

Койл само сви рамене.

— Да. И аз така съм чувал.

— Мерин е прекарал седем месеца в космоса, не забравяйте — посочи Нортън. — Наложило му се е да прибегне до канибализъм, за да оцелее. И всичко това само защото някой е объркал настройките на криогнездото му. Ако е обвинявал Уорд за това…

— Или ако Алисия е права, че Уорд се е паникьосал и е избягал — каза Койл и размаха ръце. — Стига, откъдето и да го погледне човек, този из… този тип не ще да е бил в най-доброжелателно състояние на духа. Убийството на Уорд си е чиста проба разплата.

— Марсалис — пробва още веднъж Севги. — Попитах те какво мислиш. Ще ми отговориш ли, или не?

Той я погледна. Лицето му беше неразгадаемо.

— Какво мисля ли? Мисля, че си губим времето.

Койл изсумтя. Ровайо сложи ръка на рамото му.

Чернокожият мъж дори не погледна към тях. Приближи се към виртуалния екран, където още стоеше стопкадър на Мерин, излизащ от обсега на видеокамерата.

— Бил е на чисто — бавно каза той. — Измъкнал се е под носа на мижавата ви система за крайбрежна охрана, докато те са си повръщали червата, точно според плана му. Погрижил се е да насочи вниманието на всички в грешна посока, след което е изчезнал, сливайки се с местното население, точно както е обучен. Но вместо да се сниши и изчака, отново излиза на открито, като убива Уорд. — Дълъг замислен поглед към Койл. — Когато работиш на вражеска територия, желанието за разплата не оправдава поемането на толкова голям риск.

— Спор няма — каза Койл. — Само дето не виждам как такива като теб биха издържали на изкушението. И биха позволили на виновниците за седеммесечното си изгнание в космоса да се измъкнат безнаказано.

— Кой е казал, че ще се измъкнат безнаказано? — Марсалис се ухили неприятно. — Тези като мен умеят да чакат, преживно. Тези като мен биха оставили виновниците да се пържат в собствения си ужас, да живеят с мисълта, че ги дебнем, да се събуждат всяка сутрин и да знаят, че…

— Как ме нарече? — Койл със закъснение реагира на отправената му необичайна обида.

— Защо, да не си глух?

— Ще престанете ли? — повиши глас Севги. — Марсалис, казваш, че не става въпрос за отмъщение. Какво е тогава?

— Не знам какво е — с раздразнение отвърна чернокожият мъж. — Аз не съм Мерин и макар приятелчетата ти да се убедени в обратното, истината е, че не всички с генетичната матрица на вариант тринайсет мислят идентично.

Нортън побърза да се включи:

— Така е, но все пак сте получили повече или по-малко еднаква подготовка, а това все трябва да значи нещо. Ти казваш, че обучението му би го възпряло от импулсивни действия, продиктувани от желание за разплата. Ако приемем, че това е така, то какво би му продиктувало същото това обучение при наличната ситуация?

— Може би просто е искал да затвори устата на Уорд — каза Ровайо. — Да прикрие следите си. Ако Уорд се беше разприказвал…

Севги поклати глава.

— Не се връзва. Уорд не е достатъчно нависоко в йерархията. Собствениците на фирми за биопродукти, колкото и голям да е бизнесът им, просто нямат необходимото влияние, за да диктуват каквото и да било дори в Калифорния, какво остава за Марс. Ако Уорд е участвал в операцията, ролята му е била дребна. Наели са го да извади Мерин от океана и да го предаде нататък по веригата. И нищо повече. Знаел е само онова, което са си направили труда да му кажат.

— Вярно — бавно изрече Койл. — Но все трябва да е знаел нещо за другите участници в операцията. Ако не цялата йерархия, то поне непосредствения си „шеф“ е познавал. Гледаме от погрешната страна. Мерин не е отишъл при Уорд, за да му затвори устата, а за да го накара да говори. Да получи от него имената на хората, които са давали заповедите.

Нортън сякаш изведнъж се обнадежди.

— Мислиш, че така се е сдобил със списъка на бъдещите си жертви? От Уорд?

— Едва ли. — Марсалис обикаляше из виртуалния апартамент, сякаш търсеше скрит изход. — Като се има предвид колко пъти е минавал границата, информацията му е била или откъслечна, или последователна. Не знам какво е изтръгнал от Уорд, но не е било списъка с жертвите.

— Или пък само частичен списък — с надежда предположи Нортън. — Само първите две имена например.

— Не открихме връзка, която да води от Уорд към Уитлок — посочи Ровайо.

— Или към Монтес — каза Койл.

Нортън въздъхна.

— Така е. Нито към друг от убитите в Джизъсленд, доколкото ни е известно. Жалко. Подобен пробив щеше да ни дойде добре след дългото буксуване.

— Мда, само че за да има пробив, трябва да се търси на правилното място. — Марсалис махна с ръка. — А както казах преди малко, тук само си губим времето.

Койл стисна устни.

— Ами бъди така добър да ни кажеш как да оползотворим по-добре времето си тогава.

— Извън това да се върнем на алтиплано и да притиснем Манко Бамбарен до стената? — Марсалис сви рамене. Извърна очи към Севги и погледите им се сблъскаха като саби. — Ами, бихте могли да се запитате защо трупът се появи точно сега, когато бяхме на път да разчупим мълчанието на фамилиите. Бихте могли да се запитате защо е минала почти половин година, преди някой да огледа платформите за аквакултури в близост до мястото, където е паднал…

— Кой, по дяволите, е Бамбарен? — попита Ровайо. Стрелна с поглед Севги и Нортън. Севги поклати уморено глава. „Не питай.“

Междувременно пренебрежителната усмивчица на Койл беше разцъфнала максимално.

— Причината трупът да бъде открит чак след пет месеца — ако оставим настрана генетично подсилената и сбъркана параноя на някои от тук присъстващите, — се крие във факта, че дълбоководните платформи на „Уорд Биосъплай“ се поддържат от външен изпълнител, фирмата „Даскийн Азул“. Базирани са на производствена платформа, която се казва „Котката на Булгаков“, и според условията на договора с Уорд рутинната поддръжка се извършва два пъти годишно, приблизително през половин година. Просто сега е дошло времето за поредната проверка.

— Мислиш, че ме гони параноята? — попита Марсалис със същата нежна усмивка, която беше използвал върху Койл и преди.

Едрото ченге от Ръба изсумтя.

— Ти бъзикаш ли ме? Параноята е част от генетичния ви дизайн бе, човек.

Нортън се изкашля.

— Аз мисля, че…

— Не, не. Хайде да свалим картите, така че всички да ги видят — Койл вдигна пръст към тринайската. — В случай че не си разбрал досега, Марсалис, аз не съм почитател на твоя вид. Не сте ми приятни и не мисля, че е редно да се разхождате на свобода без вълчи капан на глезените. Уви, това не зависи от мен.

— За последното си прав — каза Нортън. — Така, защо не…

— Още не съм свършил.

Марсалис гледаше спокойно ченгето. Преценяваше го, реши Севги. Взимаше му мерките.

— Това тук е полицейско разследване на ССР — каза Койл. — А не полигон за незаконни военни операции в Близкия изток. Нашата работа е да залавяме престъпниците, а не да ги убиваме…

— Да. Само дето май още не сте заловили Мерин.

Койл оголи зъби.

— Умно. Така е, този още не сме го хванали. Но и това ще стане. А когато го хванем…

— Рой. — Севги не помнеше Ровайо да се е обръщала на малко име към партньора си пред тях. Това май й беше първият път. — Успокой топката, а?

— Не, Ал, до гуша ми дойде от превземките му. — Койл плъзна поглед по Севги и Нортън, преди отново да се озъби на тринайската. — Ако господарите ти от КОЛИН подпишат смъртна присъда на Мерин, след като ние сме си свършили работата по залавянето му, е, тогава може и да прибегнем до твоя професионален опит. Междувременно, що не си свиеш малко шибаните из… генетично подобрени склонности и не ни оставиш да работим?

Стена от мълчание. Последните думи на Койл отскочиха от нея като камъчета от всемент. Мълчание, осъзна Севги с изострените си от синаптика възприятия, което извън виртуалната среда би се запълнило с насилие така, както кръвта запълва отворена рана. Марсалис и Койл се гледаха втренчено, сякаш бяха сами в целия свят. Самата тя долови нещо в лицето на Ровайо, нещо, което не успя да разчете докрай. Другата жена й заприлича на спънат кон, сякаш невидими окови й пречеха да направи следващата логична стъпка. Нортън се колебаеше трескаво и безпомощно. Колкото до самата нея, докато гледаше как ситуацията скоростно се сговнява…

— Добре — много тихо каза Марсалис.

Севги си помисли, че няма да каже друго, и отвори уста да даде своя принос за разсейване на напрежението, но чернокожият я изпревари.

— Две неща. — Все така тихо и нежно, като с перце. — Първо, ако си въобразяваш, че можеш да заловиш Алън Мерин жив, значи не живееш в реалния свят. Това важи за всички ви. И второ, Рой, ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, в реалния свят, ще те пратя в интензивното.

Ченгето от Ръба само това чакаше.

— Добре бе, хайде, излизаме от виртуалната да се разберем по мъжки, това ли искаш?

— И още как. — Но Севги изпита любопитното усещане, че Марсалис клати мислено глава в противоречие на думите си. — Само че няма да стане. Искам да запомниш едно име, Рой. Съдърланд. Исак Съдърланд. Защото той ти спаси живота днес.

И изчезна.

Изключи се с припламване на виртуална светлина и ги остави в празния виртуален апартамент, със стопкадъра на отдалечаващия се Мерин и стотината червени светлинки, обозначаващи, следите от присъствието му.

34.

Колкото и да беше странно, не друг, а Ровайо дойде да го търси. Но докато го открие, той беше спрял да обикаля гневно по коридорите на Алкатрас и раздразнението го беше отвело до една външна галерия в западния край на комплекса. Ровайо го откри облегнат на парапета, вперил поглед в разпенените вълни, които носеха белите си шапки към устието на залива и висящия, петносан от ръжда мост, който го прехвърляше. Плътна мъгла се вдигаше към синьото небе като захарен памук, разтеглен от детски пръсти.

— Водата достатъчно ли ти се струва? — попита го.

Карл я изгледа странно.

— Отдавна съм на Земята.

— Да, знам. — Ровайо застана до него. — Имам един братовчед в Свободното пристанище. Изкара шест години на Марс, на младини. Почвен инженер. Две тригодишни квалификации една след друга. От него съм чувала, че не можеш да свикнеш с гледката на толкова много вода, независимо колко време е минало от завръщането ти.

— Е, за него може да е така. При всеки е различно.

— На теб липсва ли ти понякога?

Той я погледна отново.

— Какво искаш, Ровайо?

— Той казва, че му липсвало небето — продължи спокойно жената, сякаш не го беше чула. — Нощното небе, по-точно. Пейзажът на фона на тесния хоризонт — било като претъпкан с мебели склад. И многото звезди. Било сякаш всички лагеруват заедно, сякаш всички са част от една армия или нещо такова. Той и всички други хора на планетата, които са там с една обща цел, все едно всички вършат нещо важно, значимо.

Карл изсумтя.

— Ти чувствал ли си нещо такова? — попита тя.

— Не.

Прозвуча по-рязко, отколкото го беше планирал. Въздъхна.

— Аз съм тринайска, не забравяй. Ние не страдаме от вашата вътрешна потребност да бъдете полезни. Стремежът към групова хармония не е част от матрицата ни.

— Да, но едва ли се водиш само от онова, което ти диктува Матрицата ти, нали?

— Може и така да е, но определено си струва да се вслушваш в нея. Ако в плановете ти влиза да се чувстваш щастлив, разбира се.

Ровайо се обърна с гръб към парапета, облегна се и се подаря на лакти.

— Четох някъде, че това го няма в матрицата ни, на всички. Да сме щастливи имам предвид. Щастието било само страничен продукт, съчетание от химически вещества, чиято задача е да ни подмамят в посоката, накъдето ни тласкат гените ни.

Погледът му се хлъзна настрани, привлечен от изящното движение, с което беше сменила стойката си. Плъзна очи по профила й, по стройното тяло с високи гърди и дълги бедра, по гладките скули. Вятърът откъм залива вплиташе пръсти в къдриците й и ги приглаждаше напред към лицето.

— Не взимай присърце глупостите на Койл — каза тя, все така без да го поглежда.

— Не ги взимам.

Тя се усмихна.

— Добре. Просто… Работата е там, че тук, в Ръба, рядко се сблъскваме с тринайски. От време на време се появява по някой, ние го задържаме и го връщаме в лагера. В Симарон или Танана. Джизъсленд е идеалното място, където да изхвърлиш онова, което не искаш в собствения си заден двор. Ядрени отпадъци, експериментални нанотехнологии, върхови селскостопански изследвания. Републиката ги приема срещу минимална част от сумата, която биха ни стрували тук.

— Знам.

— Да. Върнал си неколцина бегълци от Симарон, ако не се лъжа.

— Шестима. — Той се замисли. — Седмина, ако броиш и Ерик Сандерсен миналата година. Той избягал по пътя и така и не стигнал до лагера в Симарон.

— А, да, спомням си случая. Онзи, който беше повредил компютъра на автокоптера, нали?

— Същият.

— Ти ли го върна?

— Не — остро каза той. Ерик Сандерсен беше загинал в жестока престрелка по улиците на Минеаполис. Стандартна полицейска тактика при залавяне на наркодилъри. Явно го бяха взели за такъв. По същото време Карл проверяваше фалшива следа в Хуарес. Прибра се с непокрити дневни разходи и дребни порезни рани от бръснач, получени при сбиване в кофти бар, където беше попрекалил с въпросите. — Този го пропуснах.

— Сериозно? — Ровайо се размърда на парапета. — Та, както казвах, не сме свикнали да си имаме работа с хора като теб. Тук, в Ръба, липсата на тринайски се смята за нещо похвално и Койл просто споделя общото мнение по въпроса. А и след касапницата на кораба… ами, Койл си е ченге и не иска излишна кръв по улиците.

— Ти какво, опитваш се да се извиниш от негово име ли? За това ли е всичко?

Тя се намръщи.

— Опитвам се да ви спра, преди да се избиете един-друг. Поне докато не си свършим работата.

Той я изгледа с вдигната вежда.

— Мога да ти гарантирам, че Койл няма да ме убие.

— Да. — Тя кимна й стисна устни. — Е, не е лошо да имаш предвид, че той ми е партньор. И че ако се стигне дотам, няма да стоя настрани.

Карл се забави с отговора, защото не беше сигурен дали е свършила, или ще добави още нещо след тази заплаха. Тя не каза нищо повече и Карл въздъхна.

— Добре, Ровайо, ти печелиш. Иди и кажи на своя добър, честен, състрадателен партньор по служба, че ако избягва да ме нарича изрод, може и да му се размине.

— Знам. Извинявай за обидата.

— Недей. Не си я казала ти.

Ровайо се поколеба.

— Тази дума и на мен ми е противна. Просто, както казах, тук рядко се…

— Да, да, знам. Рядко се срещат такива като мен в Ръба и Койл е свикнал да обижда безнаказано. Нямай грижа, и по другите места е същото.

— С изключение на Марс?

Той се извърна да я погледне в очите.

— На Марс ли? Този твой братовчед май наистина ти е пуснал мухата. Какво, чудиш се дали и ти да не заминеш?

Тя избягна погледа му.

— Нищо подобно. Просто Енрике — братовчед ми де — все повтаря как там никой не гледал с лошо око на тринайските. Даже напротив, били нещо като дребни знаменитости.

Карл изсумтя.

— От най-дребните, бих казал. Този твой Енрике май го е налегнала тежка форма на носталгия. Често се случва, след като се прибереш на Земята, само че повечето така и не подписват нов договор. И той не е подписал, нали?

Ровайо поклати глава.

— Мисля, че в някаква степен му се иска да е останал там по-дълго, може би изобщо да не се е връщал. Само че се е уплашил. Не ми го е казвал в прав текст естествено, но се подразбира.

— Е, там лесно можеш да се уплашиш — призна неохотно Карл.

— Дори ако си тринайска?

Той сви рамене.

— Ние не се плашим толкова лесно, вярно е. Само че на Марс става въпрос за нещо по-дълбоко от обикновения страх, предизвикан от нещо конкретно и външно. Проблемът е в самия теб. Страхът те връхлита без предупреждение, без осезаема причина. Просто… чувство.

— Чувство за какво?

Карл въздъхна.

— Чувство, че не ти е там мястото. Че нямаш работа там. Все едно си в чужд дом без знанието на собствениците, които може да се приберат всеки момент.

— Големите лоши марсиански чудовища, така ли?

— Не съм казал, че има смисъл. — Той плъзна поглед към моста. Южната му кула почти се губеше в пълзящата мъгла. Рехави пипала се промушваха през подпорите. — Казват, че е заради слабата гравитация и тесния хоризонт. Задействали инстинкта ни за самосъхранение и причинявали тревожност. Може и да е вярно.

— Ти обаче си се справил по-добре от другите, така ли? — Тя махна смутено. — Защото… Сещаш се: защото си такъв, какъвто си?

Той смръщи чело.

— Какво искаш да ти кажа, Ровайо? Накъде биеш изобщо?

— Просто си говорим. Ако ти досаждам, само кажи. Разбирам от намеци, стига да не са съвсем тънки.

Карл се усмихна почти мило. После каза:

— Ако се постараеш, равновесието е постижимо. Страхът се превръща във вълнение. Слабостта се превръща в сила и те зарежда с енергията да се изправиш лице в лице с неизвестната опасност, за която те предупреждава инстинктът ти за самосъхранение. И вместо да се чувстваш зле, започваш да се чувстваш добре. — Сведе поглед към ръцете си върху парапета. — След известно време дори се пристрастяваш към усещането.

— Затова ли ви посрещат с отворени обятия на Марс?

— Ровайо, там всеки посрещат с отворени обятия. Повечето квалифицирани специалисти се прибират на Земята веднага щом им изтече срокът по договора — честно казано, твоят братовчед трябва да е кораво копеле, щом е подновил своя, — а сред постоянните заселници има висок процент на психически разстройства, както сред нискоквалифицираните, така и сред онези, които са научили някакъв занаят след заселването си. В резултат на това има постоянен недостиг на работна ръка, квалифицираните служители никога не достигат, няма и достатъчно надежден суров човешки материал, който да бъде обучен, за да заеме свободните места. Така че, да, затварят си очите за факта, че си роден изрод и си отгледан като социопат, стига да си вършиш добре работата. — Пак усмивка. Малко крива този път. — Което може да се каже за повечето от нас.

Ровайо кимна, сякаш в потвърждение на някакъв неизречен въпрос.

— Говори се, че китайците отглеждат нов вариант за Марс. В нарушение на договореностите. Мислиш ли, че е вярно?

— Бих повярвал кажи-речи всичко за онези кретени в Пекин. Няма как да държиш под железен контрол най-голямата икономика на света, без в някаква степен да потъпчеш човешките права.

— Видял ли си нещо, което да го потвърждава? Докато си бил на Марс, имам предвид?

Карл поклати глава.

— На Марс китайците не се разхождат под път и над път. Базирани са основно в Елада и в района около Утопия. Това е далеч от Бредбъри или Уелс, освен ако нямаш някаква конкретна причина да идеш там.

И двамата се загледаха в пенливия прибой.

— Наистина съм се замисляла дали да не замина — каза накрая Ровайо. — Бях по-млада, когато Енрике се върна и ме засипа с истории. Още нямах двайсет. Решила бях да изкарам няколко курса и да подпиша договор за троен срок.

— И какво стана?

Тя се изсмя.

— Животът ме повлече, това стана. Една от онези мечти, които не успяват да преборят ежедневието.

— Едва ли си изпуснала много.

— Ти обаче си отишъл.

— Да. Отидох, защото алтернативата беше заточение в лагер. — Мигновен спомен за ухилената физиономия на Неван. — И се върнах при първа възможност. А ти не приемай на доверие вдъхновените разкази на братовчед си. Тези неща винаги изглеждат по-добре от дистанцията на времето. В огромната си част Марс е едно студено и трудно за живеене място, където никога няма да се почувстваш у дома си, колкото и да се стараеш.

Ровайо сви рамене.

— Това го знам. — Кратка усмивка, но гласът й си остана спокоен и разумен по полицейски. — Да не мислиш, че на Земята е по-различно, Марсалис? Да не мислиш, че тук ще те оставят да се почувстваш у дома си?

Колкото до това, Карл нямаше готов отговор. Просто си стоеше до парапета и гледаше изчезващия в мъглата мост. Ровайо го докосна по ръката и каза дружелюбно:

— Хайде. Да се залавяме за работа.



Работеха по случая „Гордостта на Хоркан“ от затворен кабинет в долните нива на Алкатрас. Охранителните и заглушаващи системи над тях им осигуряваха защита от изтичане на информация, системата за приемане и предаване използваше кодиране по марстехски стандарти, а оборудването в просторния кабинет и прилежащите му помещения беше свързано с дебели намотки от истински кабели, а не безжично. Кабелите придаваха на помещението старовремска атмосфера, която се връзваше идеално със стените от необработен камък и с подземния хлад, който излъчваха. Севги седеше на въртящ се стол, зяпаше упорито неогладените камъни, изобщо не поглеждаше към Марсалис и беснееше вътрешно, ядосана на самата себе си заради отвратителното чувство, което стегна стомаха й, когато той дойде с Ровайо.

— Койл и Нортън отидоха да говорят с Цай — уведоми ги тя. — Да им отпусне н-джин за ново асоциативно търсене на връзка между Уорд и другите жертви.

Ровайо кимна, отиде при бюрото си и почна да прехвърля без особен ентусиазъм купчина картонени папки с документация. Севги се обърна към Марсалис.

— Има един инфофайл за Марс, добре е да го погледнеш. Нортън е притиснал Колониалната полиция, докато с тебе бяхме в Истанбул, и ги е накарал да му пратят всичко, което имат за Гутиерес. Да ти го пусна ли?

Стори й се, че гърбът му се вдърви за миг, но той само сви небрежно рамене.

— Според теб струва ли си?

— Не знам — отровно каза тя. — Не съм го гледала.

— Шансовете в Колониалната да имат нещо полезно за бивш дребен гангстер като Гутиерес са минимални.

— Не това е основното — обади се разсеяно Ровайо откъм бюрото си, без да вдига поглед от папките. — Всяко ченге ще ти каже, че онова, което не ти казват, често е също толкова важно, колкото й онова, което ти казват.

— Хм, именно — каза Севги, стресната.

Марсалис стрелна с поглед двете жени и изсумтя:

— Добре де. Дай да го видим тогава.

Когато влязоха в прожекционната зала обаче раздразнението му бързо премина в напрегнат поглед, който Севги би взела за отегчение, ако не го беше виждала и преди — със същия поглед Марсалис беше изпроводил третия скейтър в Ню Йорк, онзи, когото не беше успял да убие. Нямаше представа кое точно е предизвикало интереса му. Файлът представляваше стандартен запис на разпит с разделен на шест прозореца екран в обща рамка върху лазерния дисплей, като всеки прозорец показваше нещо различно — близък план на лицето на Гутиерес, лицето и тялото му над плота на масата, скала с жизнените му показатели в тесен прозорец най-долу, близък план на стаята за разпити от няколко различни ъгъла, диаграма на гласови профили долу вдясно. По придобит в полицията навик Севги следеше всички прозорци, като местеше поглед ту към един, ту към друг. Но ако трябваше да гадае, би казала, че вниманието на Марсалис е приковано върху леко изпитите, обрулени от слънцето и вятъра черти на инфохакера със съмнителни връзки в престъпния свят, който седеше, скучаеше демонстративно и пушеше цигара от цигара.

— Позволили са му да си вземе цигари? — попита Ровайо вбесена.

— Това не са обикновени цигари — търпеливо й обясни Севги. И тя беше реагирала по подобен начин, когато го видя за пръв път. — Изпълняват ролята на един вид хриле. Сещаш се, като във филмите за заселници. Химически обработен въглен, който отделя кислород, вместо да го хаби за горенето. Нещо като белодробно зарядно.

Ровайо щракна с пръсти.

— Да бе, сетих се. Като Куаме Овиедо. Вечно му висеше по една от ъгъла на устата, почти във всяка сцена на онази трилогия, „Героите от висините“.

Севги кимна.

— Да, същото беше и с Мариса Мансур. Дори в „Кралицата на маринерите“, което си беше доста…

— Нали уж щяхме да гледаме записа — прекъсна я Марсалис.

Севги вдигна многозначително вежда към Ровайо и всички насочиха вниманието си към екрана. Гутиерес с лекота играеше ролята на престъпник от кариерата с присъщия демонстративен непукизъм. Провлеченият планински вариант на кечуа се лееше от устата му — езиковият монитор в долния десен ъгъл предоставяше симултанни субтитри на аманглийски, но за хората, провели реалния разпит, трябваше да е било истинско изпитание. Сигурно знаеха малко уличен кечуа, предположи Севги, това трябваше да е задължително за всяко добро ченге там, но от пръв поглед се виждаше, че срещат затруднения с диалекта на Гутиерес. Често преминаваха на аманглийски или испански — според данните във файла Гутиерес владееше добре и двата езика — и не сваляха от ушите си миниатюрните черни слушалки на машинния преводач. Инфохакерът определено се забавляваше от цялата тази ситуация.

— Виж, дай да караме по същество, Ники — каза той, според субтитрите. — Нямате нищо срещу мен, мамка му, няма откъде. Рано или късно ще трябва да ми позволите полагащия ми се по право телефонен разговор. Така че защо не си спестим напразните усилия и не го направим още сега?

Жената от другата страна на масата, която беше и по-старшият от двамата присъстващи служители, се облегна в стола си и изгледа навъсено бившия инфохакер.

— Май забравяш на коя планета се намираш, Франклин. Ще си получиш разговора, когато аз кажа.

Другият полицай стана от стола си и закрачи в бавен кръг около масата. Гутиерес килна леко глава назад, за да следи придвижването му, дръпна от цигарата си и издуха дълга струя дим към тавана. После пак насочи погледа си към жената и поклати глава!

— Ще дойдат да ме измъкнат оттук, преди да е станало време за закуска, Ники. И ти го знаеш.

Другото ченге го удари силно с юмрук в ухото. Цигарата хвръкна в широка дъга. Поради слабата марсианска гравитация, почти същото направиха Гутиерес и столът му. Трясък на пластмаса върху всемент, пъшкане. Ровайо се присви — Севги улови реакцията й с периферното си зрение. На екрана Гутиерес се претърколи и ченгето тръгна към него. Инфохакерът тръсна замаяно глава и се опита да стане, но мъжът стисна гърлото му в лакътната си свивка и го дръпна грубо нагоре. Старшият офицер ги наблюдаваше пасивно.

— Не позна, дрисльо — изсъска във все още здравото ухо на Гутиерес якото ченге. — Този път ръцете ни са развързани. Прецакал си работата с „Гордостта на Хоркан“, и то си я прецакал здраво. И сега от КОЛИН така са ни натиснали, че твоите приятелчета в Уелс ще си скрият дирниците в миша дупка. Мен ако питаш, можем да те държим тук най-малко две седмици.

Инфохакерът изломоти нещо.

— Рейес — изписаха субтитрите. — Пак бъркаш мокрите си сънища с реалността.

Ченгето оголи зъби в усмивка. Посегна и хвана Гутиерес между краката. Стисна здраво. От гърлото на инфохакера изскочи задавен писък.

— Ама той може ли да… — с пресекнал глас започна Ровайо.

Марсалис завъртя за миг глава към нея.

— Колониална политика. Може, и още как.

Старшият офицер поклати едва доловимо глава. Мъжът пусна тестисите на Гутиерес и го тръшна върху масата като кош с мръсно пране. Инфохакерът остана да лежи там, обърнал лице настрани, дъхът му излизаше с хъхрене. Рейес, както явно се казваше якото ченге, притисна с длан лицето му отстрани, отпусна тежестта си върху ръката и се наведе.

— Гледай да покажеш малко добро възпитание, Франклин — каза мило. — Дадоха ни зелена улица да те притиснем, пък ако ще това да ни коства едногодишния бюджет на управлението за компенсации при нанасяне на телесна повреда. — Погледна към жената. — Колко струва увреждане на тестисите по последни цени, Ники?

Тя сви рамене.

— Трийсет и седем бона.

Рейес се ухили.

— Ясно. По трийсет и седем за едното яйце ли?

— Не, за двете. — Жената се наведе леко напред. — Говори се, че възстановителната хирургия била крайно неприятна, Франклин. Не ти трябва да си го причиняваш, уверявам те.

— Да. И защо не минеш на английски? Просто за разнообразие. — Рейес подчерта думата, като плъзна грубо ръка по лицето на инфохакера, все едно то избърсва от нещо гадно. Физиономията му се сбърчи от отвращение. — Щото знаем, че го говориш, поне донякъде. Шибания планински си го прибери където слънце не грее. Ще ни направиш ли тази малка услуга, а? Пък току-виж аз съм ти оставил топките цели.

Направи крачка назад. Откъм Гутиерес се чу тих звук. Севги направо не повярва на ушите си — инфохакерът се кискаше.

Рейес се извъртя да го погледне.

— Нещо смешно ли казах, задник кечуански?

Гутиерес се изправи. Приглади дрехите си. Кимна, сякаш току-що са му обяснили нещо съвсем разумно и в реда на нещата, въпреки че ухото му сигурно още звънтеше като пожарна сирена.

— Само говоримо. — Английският му беше със силен акцент, но иначе правилен. — Казвате, че можете да ме задържите тук за неопределено време. Добре, смятайте, че съм захапал въдицата. Ники, би ли озаптила помияра си, ако обичаш?

Рейес се напрегна, но жената направи друго почти недоловимо движение с глава и той отстъпи. Гутиерес седна внимателно на стола и примижа от болка. Потупа джобовете си за пакета цигари, намери го и лапна една. Завъртя крайчето й, то се разкъса и припламна. Издиша дима през устата и го пое обратно през носа. Севги реши, че се опитва да спечели време. Инфохакерът сви рамене.

— Е, какво ви интересува?

— „Гордостта на Хоркан“ — каза Рейес.

— Да, споменахте го вече. Голям кораб, потегли за Земята миналата година. Чух, че паднал в морето. — Издиша нова струя светъл дим. — И какво по-точно?

— Защо си го направил?

— Какво да съм направил?

Двете колониални ченгета се спогледаха с театрално раздразнение. Рейес тръгна към хакера, пукаше пръстите на ръцете си.

— Задръж — каза жената. Прозвуча репетирано, особено след почти недоловимите сигнали, които двамата си бяха разменяли досега.

— Да, задръж, ако обичаш — съгласи се Гутиерес. — Смятате, че имам нещо общо с кораб, катастрофирал на друга планета? Така де, преди време наистина ме биваше. Но вече, уви, не е така.

— Ние чухме друго — изръмжа Рейес.

— И какво по-точно?

— Ти ни кажи, задник.

Гутиерес килна глава.

— Аз да ви кажа на вас какво сте чули вие? Да не съм телепат?

— Слушай, дрисльо…

Марсалис изпъшка драматично. На Севги й идеше да направи същото. Колегите й от Колониалната се проваляха с гръм и трясък.

Въпреки това останаха да изгледат записа до края. Разпитът направи още няколко пълни оборота, от спокоен разговор до средна телесна повреда и обратно, но по неспасяемо низходяща спирала. Гутиерес смучеше цигари и сила в спокойните периоди и издържаше бруталните методи на Рейес, когато им дойдеше редът. Не отстъпи и на милиметър. Изведоха го куцащ, с разцепена устна, насинено око и изкълчена китка. На излизане инфохакерът метна кървава усмивка към една от камерите. Мониторите за жизнените показатели се изключиха, след като той напусна стаята, старшият офицер обяви официално край на разпита и записът свърши.

Марсалис въздъхна.

— Сега доволни ли сте?

— Първо ми кажи какво мислиш.

— Какво мисля ли? Мисля, че освен ако не го подложат на професионални изтезания с електроди и психотропни вещества, Гутиерес няма да каже нищо свястно на тези нещастници от Колониалната полиция. Кога е бил разпитът?

— Преди два дни. Нортън е пратил заповед за арест вечерта, когато ние излетяхме за Истанбул.

— И оттогава го обработват?

— Едва ли. Само с това разполагаме. Не мисля, че ще увеличат натиска, освен ако не получат нещо солидно от нас.

— Да, а дори и тогава сигурно пак ще е губене на време. И на Земята, и на Марс фамилиите инвестират твърде много в хора като Гутиерес. Привличат най-добрите още в младежките им години и ги подлагат на същата синаптична обработка, която получават и агентите от тайните служби. От тях нищо не може да се изкопчи, по-скоро мозъците им ще се превърнат на каша, отколкото да издадат забранена информация.

— Мислиш, че наистина са му вградили нещо такова? — попита Ровайо невярващо.

— Ако работеше за мен, отдавна да съм го направил. — Марсалис се прозина и се протегна на стола си. — А не забравяйте и друго — че Гутиерес е инфохакер. Тези момчета буквално живеят във виртуална среда и са свикнали да се изключват от сетивните реалности на физическия свят, същите реалности, върху които въздействат изтезанията. За друго може и да не ги бива, но умението им да се дистанцират от собствените си тела е ненадминато. В началото, когато технологията беше още нова, а хакерите много по-безразсъдни, мнозина умираха от обезводняване или се задушаваха до смърт в апартаментите си, защото не са чули противопожарната аларма. Гутиерес веднъж ми каза, че по тялото си разбираш какво ще ти струва онова, с което се занимаваш. С годините той се е усъвършенствал до такава степен, че на практика никакъв разпит не може да го пречупи. А с фамилиите зад гърба му не го е страх и от физически увреждания, защото знае, че има кой да плати за поправката.

— От смъртта го е страх обаче — сопна се Севги.

— Да, и това е част от вашия проблем. Колониалната администрация е банда разбойници, спор няма, може да те ступат, да те притиснат, но няма да те убият, освен неволно. Виж, хората, за които Гутиерес работи, фамилиите, те са друго нещо. Ако решат, че е проговорил, или дори че е възможно да проговори, няма да се колебаят и секунда. Ще го премахнат незабавно и той го знае. Така че, да, Гутиерес го е страх от смъртта като всички. Но не го е страх от празни заплахи.

Поседяха мълчаливо няколко секунди с лица към тъмните лазерни екрани. После Севги погледна Ровайо и я попита:

— Би ли ни оставила за няколко минути?



— Не — каза той веднага щом останаха сами.

— Не съм казала, че…

— Знам много добре накъде биеш и ти казвам, че няма да стане. Забрави. Те са на Марс, Ертекин. Видя записа. Мислиш, че мога да уплаша Гутиерес повече от онези двамата? От двеста и петдесет милиона километра?

— Да — спокойно каза тя. — Мисля, че можеш.

Той поклати глава. В гласа му се прокрадна раздразнение.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото се познавате. Аз съм ченге, Марсалис. Единайсет години съм изкарала на служба, така че недей да пренебрегваш полицейските ми инстинкти, ако обичаш. Видях те как реагира, когато името му изскочи при сканирането с н-джина. Видях те и как го гледаше сега, на екрана. — Пое си дълбоко дъх, после издиша шумно. — Именно Гутиерес е нагласил системата така, че да се събудиш на половината път към Земята, нали?

— Така ли мислиш? — Този път в гласа му нямаше абсолютно никаква емоция.

— Да, така. — Марсалис седеше като истукан и това й вдъхна увереност. — Съвпадението е твърде голямо, за да е случайност — две тринайски, които се събуждат по-рано от предвиденото. Според мен ти си сключил някаква сделка с Гутиерес, за да спечелиш лотарията, само че впоследствие Гутиерес се е отметнал. Нещо не му е харесало. И те е засилил към дома с лек ритник за довиждане. Нагласил е системата да те събуди предварително, с надеждата, че ще откачиш преди пристигането на спасителния кораб. Така е станало, нали?

Той обърна към нея глава, както я беше отпуснал на високата облегалка, погледна я и тя изведнъж и за пръв път от дни насам се уплаши от него.

— Нали си ченге — хладно каза той. — Всичко ти е ясно, така че за какво съм ти аз?

Тя скочи на крака, тръгна с бърза крачка към екрана, спря и се обърна да го погледне. Каза си, че не може да става и дума за отстъпление.

— За да погледнеш Гутиерес така, както току-що погледна мен, ето за това си ми нужен. Да го погледнеш в очите и да му кажеш, че ще го убиеш, ако не ни каже каквото знае.

— Това е стандартна оперативна процедура в нюйоркската полиция, така ли?

Севги изведнъж се озова на полето в покрайнините на Ню Йорк, обвита от утринна мъгла и воня на разлагаща се плът. Под замислените погледи на детективите от вътрешния отдел.

— Майната ти!

— Виждаш ли? Дори теб не мога да уплаша. А сме в една стая. Как тогава ще уплаша Гутиерес, който е на Марс?

— Знаеш какво имам предвид.

Той въздъхна.

— Да, знам какво имаш предвид. Имаш предвид митологията, легендите, нали? Мислиш, че щом Гутиерес е бил фен на тринайските, значи задължително вярва на всичките глупости за безмилостните генетични бойци. Само че той е на Марс, Севги. Делят ни стотици милиони километри празно пространство, които не можеш да прекосиш с едно щракване на пръстите. Имаш ли представа как се отразява това на всичките шибани човешки императиви, за които говори Якобсен? Как се отразява такова едно разстояние на любовта и лоялността, на доверието, на отмъщението? Марс не е просто друг свят, той е друг живот, по дяволите. Каквото стане там, си остава там. Върнеш ли се, то остава зад гърба ти. Все едно си сънувал сън и после си се събудил. Гутиерес ми помогна да се върна у дома. Никога няма да повярва, че бих се върнал на Марс, за да му отмъстя, камо ли пък по ваша поръчка.

— Може да повярва, че ще платиш за убийството му. На някой, който вече е на Марс.

— Някой, който не се страхува от фамилиите?

Тя се поколеба за миг.

— Съществува възможност за…

— Да, да, знам. Не се и съмнявам, че КОЛИН е в състояние да ми спретне наемен отряд, ако твоето приятелче Нортън завърти два-три телефона на когото трябва. Но, аз си върша мръсната работа сам и Гутиерес го знае. Не бих могъл да го излъжа за това. Но има и друго, Севги. Да ти кажа ли какво? Дори да смятах, че е възможно… не бих го направил.

Последните думи изстъргаха в устата му като спирачки по чакъл. Севги усети как изражението й се спича като съсирена кръв.

— Защо?

— Защото е безсмислено, защото е глупост. Мерин ни води за носа и цялата тази история няма нищо общо с Марс. Не търсим където трябва.

— Няма да се върна в Арекипа. Точка по въпроса.

— Добре де, нека започнем от по-близо тогава. Можем да започнем с твоето приятелче Нортън например.

— Какво означава пък това, по дяволите?

Той сви рамене.

— Сама си отговори. Кой друг знаеше къде съм прекарал нощта в Ню Йорк, когато ни нападнаха скейтърите? Кой ти се обади, докато се стреляхме с войничетата на път за Арекипа? Кой те накара да се върнем тук заради престоял четири месеца във водата удавник точно когато бяхме на крачка от пробива?

— Ооо! — Тя махна безпомощно с ръка. — Майната ти, Марсалис. Знаеш ли, Койл беше прав. Това твоето е чиста проба генетична параноя.

— Така ли? — Марсалис рязко се изправи и тръгна към нея. — Помисли, Ертекин. Пускате търсене през н-джин и не откривате нищо. Нито връзка между Уорд и Мерин, нито нещо за Гутиерес. Всичко, което изплува, откакто аз започнах да тръскам дървото, сочи към вътрешен човек, а Нортън пасва идеално. Просто идеално.

— О, я престани. — Обзе я внезапен гняв. — Ти не знаеш нищо за Том Нортън. Нищо!

— Познавам мъжете като него. — Лицето му беше на педя от нейното, а тялото му — толкова близо, че усещаше топлината му с кожата си. — Такива като него в „Орел“ с лопата можеше да ги ринеш, има ги и в най-ранните ми спомени. Обличат се добре, говорят възпитано и се усмихват, сякаш позират за списание. А когато му дойде времето, издават заповеди за избиването на жени и деца, без да им мигне окото, защото в крайна сметка ги интересува само собственият им дневен ред и нищо друго. А вие, хората, сте оставили контрола в ръцете им, защото в крайна сметка сте просто стадо овце, които си търсят стопанин.

— Да бе, точно така. — Гневът се намести като блатна вода в корема й. Интуитивен рефлекс, може би заради годините с Етан, й подсказа как да го използва и тя продължи с тих, безразличен глас. — Щом те са ръководели „Орел“, излиза, че и вие с готовност сте оставили контрола в ръцете им.

Беше като да издърпаш запушалка.

„Добрият изстрел се усеща — беше й казал един инструктор в полицията, когато още беше новачка. — Все едно всички сте част от едно цяло — ти, мишената, пистолетът и куршумът. Ако усвоиш този вид стрелба, ще знаеш, че си уцелила, още преди онзи да е паднал.“

Като сега. Гневът почти видимо се отцеди от тялото на Марсалис. Макар че не помръдна изобщо, беше сякаш е отстъпил крачка назад.

— Бях на единайсет — тихо каза той.

А после наистина отстъпи, тръгна си, без да поглежда назад, затвори вратата и я остави сама с тъмния лазерен екран.

35.

— Тя не ти е майка — казва му чичкото с костюма и светлите очи.

— Това е мама — казва той и сочи през оградата към Марисол. — Онази там.

— Не. — Чичкото застава пред Карл и се обляга на телената ограда, която поддава с тих звук под тежестта му. Откъм морето духа вятър и чичкото повишава глас, за да го надвика. — Те не са майки, Карл, никоя от тях. Те просто работят тук, грижат се за вас. Те са ви просто лелки.

Карл вдига гневни очи към него.

— Не ти вярвам.

— Знам, че ни ме вярваш — казва чичкото и лицето му се изкривява, сякаш изведнъж му е прилошало или нещо такова. — Но и това ще стане. Днес е много важен ден за теб, Карл. Изкачването на онзи връх беше само началото.

— Трябва ли пак да се катерим дотам? — Опитва се да зададе въпроса небрежно, но гласът му трепери. Върхът го плаши така, както не го е плашила никоя друга игра на чичковците. Не само защото има участъци, където лесно можеш да паднеш и да се убиеш, а днес са го изкачили и без въжета на всичкото отгоре; плаши го заради усещането, че чичковците го наблюдават зорко, когато стигне до онези участъци, но не за да са сигурни, че е добре, защото всъщност не ги интересува особено дали ще се справи, интересува ги само дали го е страх. И това е още по-страшно, защото той не знае кое е правилното — да го е страх или да не го е страх, не знае какво искат от него — да се уплаши или да не се уплаши. Освен това става късно. Карл смята, че ще може да изкачи още веднъж върха, но не и ако е тъмно.

Чичкото се усмихва насила.

— Не. Днес повече няма да го катерим. Но имаме да свършим някои други неща. Така, а сега трябва да влезем при другите.

От другата страна на телената ограда и няколкото реда бодлива тел Марисол е прекосила хеликоптерната площадка и едрата снага на чичкото вече не я скрива от погледа му. Гледа към него, но не вдига ръка; нито му извиква… Тази сутрин го беше целунала, спомни си той, преди чичковците да дойдат да го вземат, задържала беше главата му между дланите си и го беше погледнала напрегнато в лицето, както правеше понякога, когато той се прибираше с рани и ожулвания. После изведнъж го пусна и му обърна гръб. Тих звук се изплъзна от устата й, гърлен някак, и тя побърза да вдигне ръце и да оправи косата си, макар че косата й си беше добре, само че сега вече наистина имаше нужда от оправяне, защото я беше разрошила и се наложи да я оправи, както правеше винаги, когато…

Познаваше сигналите. Само че този път наистина не знаеше какво е направил, та да я разплаче. Не се беше бил с другите деца поне от седмица. Не беше отговарял лошо на някой от чичковците от по-отдавна дори. Беше си подредил стаята, успехът му в училище беше отличен, освен по математика и хладни оръжия, но чичо Дейвид и г-н Сешънс казваха, че напредва и по тези предмети. Почти всяка вечер тази седмица беше помагал в кухнята, а когато онзи ден се изгори на ръба на един тиган, стисна зъби и овладя болката, както ги учеше леля Читра в часовете по техники за контрол, и тогава Марисол го погледна с нескрита гордост от постижението му.

Така че защо?

Докато катереше върха, отново се зачуди с какво ли е разочаровал майка си, но не се сети за нищо. Марисол не плачеше често — и никога без причина. Е, освен веднъж, трябва да е бил на пет или шест, когато се върна от училище с цял куп въпроси за парите, защо някои хора изкарват повече от други, чичковците повече ли получават от лелките, хубаво ли е да имаш много пари и трябва ли да направиш нещо, което наистина, ама наистина не харесваш, за да получиш пари. Тогава тя се разплака изведнъж, като гръм от ясно небе, уж му обясняваше спокойно, а после сълзите й изведнъж рукнаха, преди да се е извърнала настрани и да ги е скрила от него.

Той знаеше, знаел го беше и тогава, че и другите майки плачат понякога като неговата, по причини, които никой не разбираше, а пък майката на Род Гордън дори си замина, защото не спираше да плаче. Само че той винаги беше изпитвал неясната увереност, че Марисол не е такава, че е различна, така както смътно се беше гордял, че кожата й е толкова тъмна, че зъбите й греят от белота, когато се усмихне, и че пее толкова хубаво на испански, докато шета из къщи… Знае, че Марисол е различна. Не, всъщност го разбира чак сега, за пръв път го осъзнава; образи, сцени и спомени, дребни и незначителни сами по себе си, сега се наслагват в цялостна картина и натежават в гърдите му като дълбока рана. Марисол изведнъж излиза на преден план в съзнанието му. Гледа я през телената ограда и сякаш я вижда за пръв път.

Тя вдига ръка, бавно, сякаш е ученичка и не е съвсем сигурна, че знае верния отговор. Маха му.

— Искам да говоря с нея — казва той на чичкото.

— Не може, Карл.

— Искам.

Чичкото смръщва чело. Телената ограда се връща в първоначалното си положение със същия тих звук и трептене.

— Знаеш, че не бива да говориш така, нали? Твоите желания са нещо съвсем маловажно в този свят, Карл. Ти си ценен заради онова, което умееш да правиш, а не заради онова, което искаш да правиш.

— Къде я водите?

— Тя си отива. — Чичкото надвисва над него. — Всички си отиват. Свършила си е работата и се прибира у дома.

Вече го е знаел, някак, но въпреки това думите са като шамар, като силния вятър в лицето му, изкарват му въздуха, блъскат го. Усеща как коленете му се подгъват, земята под краката му сякаш се накланя. Иска му се да падне или поне да седне някъде, но не е толкова глупав, че да го покаже. Плъзва поглед по сгушените сгради на „Морски орел 18“, редиците спретнати къщурки, училището и столовата, тук-там светят лампи — късният следобед бързо отстъпва пред вечерния сумрак. Голите възвишения на крайбрежната пустош под тъмнеещото бакърено небе, далечните склонове на загладените от времето планини. И студеният Атлантически океан на север.

— Нейният дом е тук — казва той в опит да убеди сам себе си.

— Вече не.

Карл вдига рязко поглед към лицето на мъжа. На единайсет вече е висок за възрастта си и чичкото е само с половин глава над него.

— Ако я отведете, ще те убия — казва той, този път убеден в думите си, толкова силно, колкото е убеден и във внезапното си откровение за Марисол.

Чичкото го събаря с един удар на земята.

Ударът е къс и бърз, в лицето — по-късно ще открие, че кожата на скулата му е сцепена, — но Карл пада не толкова заради удара, колкото от изненада. А когато моментално скача на крака, точно както са го учили, и отвръща, отпуснал юздите на гнева си, чичкото блокира атаката му и го удря отново, този път с юмрук в корема, така, че да му изкара въздуха. Карл залита назад, чичкото го настига и го удря с твърдия ръб на дланта си по врата.

Карл полита назад и пада, дробовете му са празни, сякаш изведнъж се е озовал във вакуум. Паднал е с гръб към хеликоптерната площадка и Марисол. Тялото му се мята конвулсивно на асфалта в трескав опит да се обърне, да вдиша. Само че чичкото добре познава точките за натиск и ги е открил точно и без усилие. Тялото му се тресе безпомощно, мускулите не се подчиняват на съзнателни команди. Карл си мисли, че някъде зад него Марисол сигурно тича да му помогне, но ги делят бодливата тел, оградата, другите лелки и чичковци…

Чичкото кляка пред него и оглежда пораженията, които е нанесъл. Изглежда доволен от огледа.

— Повече да не съм те чул да говориш така на някой от нас — спокойно казва той. — Първо, защото всичко, което си имал някога, включително и жената, която мислиш за своя майка, ти е осигурено от нас. Гледай да запомниш това, Карл. Редно е да показваш поне малко благодарност и уважение. Всичко, което представляваш, което си научил и което ще научиш тепърва, дължиш на нас. Това е първата причина. Втората причина е, че ако пак те чуя да говориш така на някой от нас, лично ще се погрижа да бъдеш наказан така, че случилото се с Род Гордън ще ти се струва детска игра. Разбираш ли ме?

Карл само го гледа яростно с насълзени очи. Чичкото вижда това, въздъхва и се изправя.

— С времето ще разбереш — казва сякаш от огромна височина.

А в далечината се чува равномерното боботене на транспортния хеликоптер, приближаващ през есенното небе като селскостопанска машина, дошла да прибере лятната реколта.



Събуди се в легло, което не му беше познато, сред чаршафи, от които се излъчваше слабо ухание на жена. Лека усмивка докосна устните му като противоотрова на горчивия вкус, останал му от детските спомени.

— Нещо лошо ли сънува? — попита го Ровайо от другия край на стаята.

Седеше на два метра от него, на меко канапе под прозореца, свита на топка и само по бели гащички. Беше с видеослушалки и четеше нещо на проекционния дисплей. Меката светлина от уличното осветление галеше абаносовите извивки на тялото й, плъзгаше се по линията на едното вдигнато бедро, по купола на коляното. Споменът го връхлетя като тежкотоварен камион — същото това тяло, увито около него; той стои на колене в леглото и стиска в ръце дупето й все едно е плод, а тя се движи, извила гръб, по дължината на ерекцията му и издава дълги и дълбоки гърлени стонове, отново и отново, като човек, който опитва съвършено приготвена храна.

Седна. Примигна и втренчи поглед в мрака зад прозореца. Нещо определено не беше наред с пространствено-времевата му ориентация.

— Колко спах?

— Не много. Час може би. — Тя свали слушалките и ги сложи на облегалката на канапето, без да ги изключва. Мънички панели синкава светлина грееха откъм наочниците като критичния поглед на бавачка-робот. Ровайо тръсна коса назад и му се ухили. — Все пак си заслужи малко почивка.

— Проклетата времева разлика. — Последният му смътен спомен, дълго след като ръцете и устата й бяха изчерпали възможностите си като стимулиращо средство към поредната ерекция, беше как лежи с глава на бедрото й и вдишва уханието й, което незнайно защо му напомня за мириса на морето. — Чувството ми за време дава на заето. Защо реши, че съм сънувал нещо лошо?

— Защото се мяташе, все едно се биеш на ринга за купата на Калифорния, затова. Уплаших се, че ще ми потрошиш леглото; — Тя се прозина, протегна се и стана от канапето. — По едно време се чудех дали да не те събудя, но нали казват, че е по-добре кошмарите да се извъртят докрай, за да се отлее напрежението — или нещо такова. Не помниш ли какво сънува?

Той поклати глава и излъга:

— Нищо не помня.

— Е, може би си сънувал мен тогава. — Сложи ръце на кръста си и се усмихна широко. — Изкарал си петия рунд насън.

Той отвърна подобаващо на усмивката й.

— Не знам. Но в момента определено се чувствам като бита карта.

— Ами да — замислено каза Ровайо. — Но пък имаше вид на човек, който знае какво иска.

Последното не можеше да го оспори — изхвърчал беше от прожекционната зала извън кожата си от гняв заради Ертекин. Спрял се беше в средата на подземния кабинет и когато видя Ровайо да го гледа, приседнала на ръба на бюрото си, тръгна към нея като стрелката на компас към севера.

— Проблеми ли? — спокойно го беше попитала тя.

— Може и така да се каже.

Тя кимна. Наведе се назад през плота на бюрото към инфосистемата и въведе кода за отмяна. После погледна отново към него с потъмнели от въпроси очи.

— Нещо за пиене искаш ли?

— Точно това искам, да — намусено отговори той.

Излязоха от кабинета и взеха асансьора нагоре през нивата на комплекса, първо подземните, после и надземните, където слънцето и небето най-после се показаха през прозорците. Това свали донякъде напрежението. Слязоха на една от високите тераси и Ровайо го заведе в ресторантче за бързо хранене от веригата „Лима Алфа“ с маси на открито и гледка към залива. Взе алкохолни коктейли „Писко“, седна срещу него и го фиксира със замислен поглед. Карл отпи от коктейла и установи, че е страхотен. Гневът му започваше да утихва. Говореха си за дреболии, пиеха и се грееха на късното следобедно слънце. По някое време преминаха от аманглийски на испански. Седяха отпуснати на столовете. Никой от двамата не подхващаше флирт.

Накрая телефонът на Ровайо прекъсна идилията. Тя сви устни, извади го и го вдигна към ухото си, на аудиорежим, без картина.

— Да? — Заслуша се, после пак направи физиономия. — Пътувам към къщи, защо?

Мъжки глас долиташе пискливо откъм телефона, далечен и неразбираем.

— Рой, не съм се прибирала от трийсет, не, чакай… — Погледна си часовника. — От трийсет и пет часа. Не съм спала от дванайсет, а и тогава дремнах само час — час и половина на дивана в службата…

Мъжкият глас я прекъсна нетърпеливо. Ровайо се ядоса.

— Нищо подобно, дявол го взел…

Койл продължи да грачи от телефона, но тя бързо го прекъсна.

— Слушай, не ми казвай колко съм спала и колко не съм, Рой. Ти изобщо…

Още грачене.

— Да, прав си, всички сме уморени, а когато човек е толкова уморен, Рой, какво прави? Ляга да спи. Няма да стоя тук още една нощ и да се правя на мъж само защото вие с Цай сте решили да си играете на ченгета от старата школа. Така се решават случаите само в старите полицейски сериали, разбери. Вече никой не работи така. Но щом толкова ви се иска да се държите все едно Новата математика никога не я е имало, моля. Лично аз си отивам вкъщи.

Още приглушено грачене. Ровайо погледна Карл и вдигна вежда.

— Не — каза хладно. — Не съм го виждала. Телефон няма ли? Не? Ами пробвай в хотела му тогава. До утре.

И прекъсна разговора.

— Търсят те — каза на Карл.

— Хм.

— Да. Искаш ли да те намерят?

— Не особено.

— И аз така си помислих. — Тя допи коктейла си и пак го погледна по онзи преценяващо-замислен начин. — Едва ли е разумно да се прибираш в хотела си, щом не искаш да те намерят. Да пийнем по още едно у нас, какво ще кажеш?

Той й върна погледа.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

Комплексът на ССР в Алкатрас осигуряваше на служителите си денонощен хеликоптерен транспорт и до двата бряга на залива. Две от спирките по оукландската линия бяха близо до апартамента на Ровайо. Слязоха на едната и продължиха пеш. Коктейлите „Писко“ и споделеното бунтарско чувство, като на избягали от час ученици, създаваха помежду им атмосфера на лекота и съучастие. Тя го попита къде е научил толкова добре испански, той й разказа някои неща за Марисол, малко повече за Марс и планинските проекти там. Както и преди, тя изглеждаше жадна за подробности. Смееха се и се докосваха много по-често, отколкото испано-американският й произход би приел, със снизхождение. Сигналите преминаваха ясни и недвусмислени помежду им. Качиха се по стълбите до втория етаж и влязоха в апартамента й нетърпеливи и ухилени до уши.

Вратата се затръшна след тях и охранителната система се включи с тих звън.

Последните им задръжки се пръснаха на гладни парчета по пода.



— Е, какво ти се прави сега?

Все така стоеше пред него, почти гола и с широка усмивка. Карл усети, че претърканият му и задрямал пенис реагира на гледката.

— Нали каза, че си уморена.

Тя сви рамене.

— Така беше. Въпрос на цикличност, предполагам. След два часа сигурно пак ще се скапя.

— Да не криеш от мен някоя екстразома?

— Не, не крия никакви екстразоми, уверявам те. — Гласът й изведнъж прозвуча остро. — Да ти приличам на толкова богата? Ако родителите ми са имали пари да ми вградят нещо отгоре, щях ли да работя в ССР, как мислиш?

Той примигна. После вдигна ръце в защитен жест.

— Добре де, добре. Просто ми хрумна. На Ръба му се носи славата за тия неща, знаеш го.

Тя обаче не го слушаше. Плъзна нетърпеливо ръка по тялото си, движение, напълно лишено от чувственост, ако се съдеше по физиономията й.

— Всичко, което имам, или съм се родила с него, или съм го постигнала с много труд. Започнах от най-ниската степен в службата, трябваха ми осем години да стана детектив, и то без да минавам по преки генетични пътечки. Никога не съм…

— Казах „добре“, детектив.

Това я спря. Тя седна на канапето и опря лакти на коленете си. Вдигна глава да го погледне. Имаше нещо измъчено в изражението й.

— Извинявай — промърмори. — Просто тук ни е дошло до гуша от такива като Ейжа Бадауи и Никълсън Чанг.

— Бадауи е суданка от Ню Йорк — посочи той.

— Така ли? Искаш ли да видиш къщата й на брега? Бая акри за чужденка. Но не това имах предвид.

— Не? — Интимността след секс изведнъж му дойде в повече, като окови на краката и маска на лицето. Ровайо пак си беше бегло познатата инспекторка от службата за сигурност на Ръба, само че гола и твърде близо до него. Налегна го неканен, затова пък помитащ пристъп на носталгия по секса със Севги Ертекин. — Значи не си голям фен на подобренията, така ли?

Тя изсумтя.

— Мислиш, че всички, които си нямат екстразоми, по правило са големи фенове?

— Аз поне съм — изсумтя той. Но съзнаваше, че просто се опитва да я предизвика. — Мислиш ли, че щях да съм в това положение, ако преди четирийсет години имаше действаща технология за изкуствено хромозомно вграждане? Мислиш ли, че щяхме да преследваме някакъв ударил го на канибализъм супермен, ако характеристиките на тринайските можеха да се качват на платформи и да се включват и изключват при нужда? Добре ме огледай, Ровайо. Аз съм живият пример за стрелящата на сляпо генетика от миналия век, отпреди въвеждането на екстразомната технология.

— Знам.

— Много сериозно се съмнявам, че знаеш. — Карл плъзна пръсти по скулата си. — Виждаш ли това, лицето ми? Когато си вариант, хората не гледат лицето. Погледът им минава през кожата и виждат само онова, което е записано върху двойната ти спирала.

Ровайо сви рамене.

— Сигурно би предпочел погледите им да не проникват по-дълбоко от кожата ти. Но от онова, което съм чувала за недалечното минало, цветът и на двама ни прави тази опция също толкова неприятна. Наистина ли би предпочел да се върнеш назад? Към добрата стара расова ненавист?

— Е, аз получих своята доза и от нея. Почти четири месеца прекарах в джизъслендски затвор, не забравяй.

Очите й се разшириха и тя изведнъж му се стори ужасно млада. Ертекин само би повдигнала въпросително вежда.

— Четири месеца?! Мислех, че…

— Да, дълга история. Работата е там, че ти говориш твърде лекомислено за тези неща, Ровайо. Ако човек не е живял в тяло с модифициран генетичен код, който не подлежи на промяна, няма как да знае за какво става дума. Нито какво облекчение би било да си имаш екстразомен превключвател, на който да разчиташ по всяко време на деня и нощта.

— Така ли мислиш? — Ровайо се наведе и протегна ръка към пода до канапето, вдигна захвърлената си риза и я облече. Очите й обаче си останаха приковани в лицето му. Това изведнъж го накара да се почувства недостоен за доверие, да се почувства натрапник в дома й. Тя плъзна палец по лепящия ръб на дрехата и я затвори донякъде, колкото да скрие гърдите си. — Какво всъщност знаеш за мен, Марсалис? Какво важно знаеш за мен?

Веднага му дойдоха наум няколко остроумни и доста цинични отговора, но той побърза да ги разкара, преди да е казал някоя глупост. Уви, тя, изглежда, го усети.

— Да, знам, че се изчукахме. Не ми казвай, че според теб това изобщо значи нещо.

Той махна с ръка.

— Е, не съм имал намерение да ти предлагам брак.

Това му спечели саркастична усмивка.

— Да де. Работата е там, Марсалис… — започна Ровайо и се облегна назад. — Работата е там, че аз съм бонобо.

Той я зяпна.

— Не, не, не! Няма начин.

— Няма? Ти какво си мислеше, че всички бонобоси са увити в сарита домакини или гейши за забавления? Или си очаквал някоя кискаща се евтина моделка като в онова шибано ранчо за курви в Тексас?

— Не, но…

— Не съм чистокръвна. Майка ми беше стопроцентовата двайсет и четири каратова бонобо. Работела за една панамска агенция и се запознала с баща ми, който бил там с кораба си. Той я извел незаконно от страната.

— Значи не си бонобо.

— Наполовина съм. — Каза го предизвикателно, със стиснати челюсти и впит в очите му поглед. — Прочети си брошурката на Якобсен. „Унаследените характеристики ще бъдат фактор с неизвестни последици за следващите няколко поколения“. Край на цитата.

Нещо се случи със стаята. Плътно, оглушително мълчание дебнеше зад гласа й и ги заля като приливна вълна, когато тя спря да говори.

— Койл знае ли? — попита той, колкото да наруши мълчанието.

— Ти как мислиш?

И пак тишината.

— Не знам — бавно каза Ровайо накрая. — Наблюдавам себе си, каква съм и как реагирам на нещата, наблюдавам и нея… и просто не знам. Моят старец твърди, че докато била там, просто не се вписвала, не била покорна, както се полага на една бонобо, или поне не толкова. Казва, че била различна от другите и именно затова я забелязал. Не знам дали да му вярвам на приказките, или да ги зачеркна като романтична носталгия с розови очила.

Карл си помисли за бонобосите, които беше виждал в транзитните лагери в Кувейт и Ирак, и за другите, които ти се лепваха като гербови марки в Тайланд и Шри Ланка. С няколко беше разговарял, с една-две беше спал. А и в Лондон, приятелката на Зули от клуба, Кристалейна, която упорито твърдеше, че е бонобо, но така и не успя да му го докаже с друго освен с фантазьорските простотии, с които бяха пълни фенсайтовете.

— Според мен — предпазливо каза той — не е редно да се бърка покорството с майчинското чувство или с миролюбието. Повечето бонобоси, които познавам, умееха да постигат своето не по-зле от всички останали.

— Да. — Гняв прежули гласа й. — И аз мога да направя нелоша свирка. Не мислиш ли?

— Не това имах предвид.

— Знаеш ли какво е чувството, Марсалис? Постоянно да преценяваш действията си спрямо някаква теория за това как според теб може би се предполага да се държиш? Да се питаш и да се чудиш — ежедневно в службата, при всеки свой компромис, всеки път, когато подкрепиш свой колега от мъжки пол, да се питаш дали действията ти не са продиктувани от генетичния ти код? — Горчива усмивка. — Всеки път, когато се чукаш, се питаш защо си избрала точно този мъж, защо го чукаш по точно този начин, питаш се за всички неща, които правиш, за нещата, които ти се иска да направиш и които искаш да ти направят. Знаеш ли какво е да поставяш под въпрос всичко това, непрекъснато?

Той кимна.

— Естествено, че знам. Ти току-що описа доста точно собственото ми положение.

— Аз съм добро ченге — натъртено каза тя; — Не се задържаш дълго в ССР, ако не си добър в работата си. Убила съм трима мъже при изпълнение на служебния си дълг и нямам угризения на съвестта, нито съм си загубила съня заради тях. Е, в началото ми беше гадно, консултирах, се със служебния психиатър като всички, но след това си бях добре. Имам официални похвали, бързо ме повишиха в отдела за специални случаи, дадено ми е ниво на достъп до секретна информация, което…

— Ровайо, спри. — Той вдигна ръка, изненадан колко го уморява това неочаквано огледално изображение на собствената му младост. — Казах ти вече. Знам. Но ти гледаш на всичко това от грешен ъгъл. Не е нужно да се доказваш пред никого другиго, освен пред себе си. В крайна сметка само това има значение.

Тя пак му отправи саркастична, лишена от хумор усмивка.

— Учебникарски пример за веруюто на тринайските. И доказателство, че никога не си заставал пред комисия за генетична пригодност.

— Мислех, че в Ръба…

— Да, гражданите на Ръба имат много права в това отношение. Но гражданин или не, все пак трябва да живея с лиценза си по Якобсен. И преди да си го казал, да, това е поверителна информация, хартата гарантира защитата на такива като мен и т.н. Само че когато кандидатстваш за работа в ССР, казваш сбогом на въпросната защита.

— И Койл още не знае за теб?

— Да. Оценката на пригодността е част от стандартните медицински прегледи, които са задължителни за целия персонал. Колегите ми нямат основание да смятат, че при мен процедурата е протекла различно. Цай знае, защото е мой командващ офицер и има достъп до досието ми. Както и неколцина други по високите етажи, онези, които бяха в комисията. Но изкушението от добрата клюка не си струва риска да си загубят работата.

— Мислиш ли, че Койл ще промени отношението си към теб, ако разбере?

— Не знам. Ти на всичките си приятели ли казваш какъв си?

— Аз съм тринайска — каза той с безизразно лице. — Ние нямаме приятели.

Тя направи усилие и се засмя. Този път не съвсем престорено.

— Затова ли си тук?

— Мислех, че причините да съм тук са повече от очевидни.

— Е. — Тя килна глава. — Вярно е, че даде доста пространни обяснения преди час-два.

— Мерси.

— Да се върнем на първоначалния въпрос все пак. — Изглежда, се поотпусна, ако се съдеше по езика на тялото. Преметна едното си дълго абаносово бедро над другото и залюля леко крак, просна ръце на облегалката на канапето. — Та какво казваш ти се прави сега?

Той се усмихна и отвърна:

— Имам някои идеи по въпроса.

36.

Гледана от спускащия се автокоптер, „Котката на Булгаков“ приличаше на отсечен небостъргач, който са пуснали да плава в океана. Или поне имаше същия тъп и масивен вид. Гирлянди светлинки кичеха всеки сегмент от плаващата производствена платформа, полазили бяха по антените и чиниите, бележеха хеликоптерните площадки и спортните терени на открито по горните нива. Карл различи игрище за бейзбол, още едно за американски футбол, няколко баскетболни, както и десетина басейна с меко подводно осветление — в половината се къпеха хора. Като повечето си плаващи посестрими, платформата се рекламираше като град, който не спи, като пулсиращ механизъм от производство, работни места и отлични условия за почивка, чието захранвано с реактор сърце не спира и за миг. В рекламните брошури се твърдеше, че платформата е дом за трийсет хиляди души, без да се броят туристите. Само видът й отвисоко беше достатъчен да го изнерви до степен на мизантропия.

На седалката до него Алисия Ровайо се прозина широко и го стрелна със сърдит поглед над вдигнатата си яка.

— Не мога да повярвам, че се оставих да ме придумаш.

— Попита какво ми се прави.

— Да. — Наведе се през скута му да погледне през люка на кабинната. — Само че нямах предвид точно това.

Автокоптерът се приближи, направи едно поздравително кръгче, преди да кацне, така че позивните му да бъдат разчетени и с просто око, а не само от машините. Тук-там по баскетболните игрища се виждаха хора, други плуваха лениво в спокойната вода на басейните.

— Приеми го като пристъп на интуиция — разсеяно каза той.

— По-скоро като пристъп на параноя и развинтено въображение. Точно такова ще изглежда, когато впиша разходката ни в пътния лист на автокоптера. Казах ти вече. Доналдсън и Кодо са били тук вчера и са говорили с хората. Разпитите и доклада им ги има на файл. Губим си времето. Дълъг полет за едното нищо.

— Да, и това е друг повод да се замисли човек. „Котката“ все още е на почти двеста километра от оптималното разстояние за рутинна проверка на Уордовите насаждения. Защо са се разбързали да пратят екип сега, вместо да изчакат още една седмица?

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се тя. — Ако беше прегледал файла, вместо да идваме тук лично, може би вече щеше да си намерил отговора.

— Да, щях да намеря отговора. С други думи — лъжата, която „Даскийн Азул“ са ви пробутали, за да си покрият задниците. Такъв отговор не ми върши работа.

Ровайо завъртя очи.

— Както казах, гони те параноята.

Автокоптерът откри площадката, към която го бяха насочили от системата за контрол на трафика, и заходи за кацане с характерното си нечовешко съвършенство. Вратата на кабинната се отвори и Карл скочи на земята. Ровайо слезе след него заедно с лошото си настроение.

— И гледай да не потрошиш нещо — предупреди го.



Офисът за работа с клиенти на „Даскийн Азул“ се намираше в просторен мол приблизително в средата на платформата и не блестеше с нищо. Фирмата държеше и две обслужвани от асансьор работилници на ниските нива — там складираха подводните съоръжения. Плащаха наем за ползване на хеликоптерните площадки, а въздушната поддръжка се осигуряваше от подизпълнител, но катерите и подводниците на сух док при кърмата и десния борд си бяха техни. Толкова Ровайо можа да му каже по спомени от доклада на Доналдсън и Кодо. Във файла имало повече подробности и на теория можеха да го поискат през инфоточката в автокоптера, но Ровайо, изглежда, не искаше да използва системите на машината повече от крайно необходимото — май вече съжаляваше, че бяха изискали автокоптера с правомощията й на детектив от отдела за специални случаи, — а Карл така или иначе не държеше да види файла. Имаше си достатъчно материал, с който да работи.

Така че обявиха целта на пристигането си като допълнително разследване, автокоптерът предаде съобщението на платформената инфосистема, а протоколите по сигурността, действащи на територията на Ръба, свършиха останалото. Технически погледнато, плавателни съдове като „Котката на Булгаков“ бяха автономни държавни единици, но всяка държавна единица, която зависеше в толкова голяма степен от нишата си в свръхдинамичната икономика на Ръба, негласно се съобразяваше с политическите реалности, произтичащи от тази обвързаност. „Котката на Булгаков“ свободно навлизаше и напускаше крайбрежните води на Ръба, гражданите й имаха право да слизат на брега, договорите й имаха законова тежест в съдилищата на крайбрежните щати — но всичко това си имаше висока колониална цена. Ровайо водеше Карл по алеите и коридорите на производствената платформа с небрежното спокойствие на собственик и със зареден пищов под сакото — беше напълно в правото си да го носи тук. Все едно се разхождаха из комплекса на Алкатрас, а не на чужда територия, ако се съдеше по непринуденото й спокойствие. Не се бяха представили на никого след кацането и никой не им потърси сметка за какъв дявол са тук. Поне никой от човешкия персонал. Някъде в стените машините сигурно ги обсъждаха с неразбираемите си електронни писукания, но извън това появата им в „Даскийн Азул“ остана необявена.

— По това време на нощта? — възнегодува служителят във фронт-офиса на „Даскийн Азул“ с едва прикрито раздразнение. — Така де, обикновено не работим през…

— Това си е ваш проблем — остро го прекъсна Ровайо. — Тук сме във връзка с провеждано от ССР разследване на убийство, а „Котката на Булгаков“ тръби наляво и надясно, че осигурява денонощно обслужване. Вече ви показах документите си, така че хайде да превключите на въпросното денонощно обслужване и да отговорите на въпросите ми.

Служителят премести поглед на Карл.

— А той?

— Той не е от търпеливите — спокойно отвърна Карл.

— Не съм видял вашите документи — настоя служителят. Под гладкия плот на бюрото пръстите му бягаха трескаво по клавишите. — Трябва да се легитимирате и двамата.

Ровайо се наведе през плота и го попита любезно:

— Тая работа майка ти ли ти я уреди?

Служителят я зяпна, после челюстта му увисна от закъснял гняв, а хапливият отговор закъсня още повече.

— Защото по всичко личи, че ни си даваш много зор да я вършиш както трябва. Този човек е частен консултант към ССР и правомощията му засягат мен, а не теб. Показах ти документите си, момко, а след десетина секунди ще ти покажа и заповед за временно закриване на дейността поради отказ за съдействие. Така че или ще ми отговориш на въпросите, или върви да измъкнеш от леглото някой от шефовете си. За мен е без особено значение, така че изборът е твой. Кое от двете избираш?

Мъжът зад бюрото подскочи, сякаш го бяха шамаросали през лицето.

— Само минутка — изломоти и продължи да натиска копчета по екраните под ръцете си. — Вие, такова, седнете, моля.

— Благодаря — каза Ровайо иронично.

Седнаха на неудобните столове, наредени покрай стената срещу бюрото. Служителят закачи слушалка с микрофонче на ухото си и каза нещо. По просторните коридори на мола отвън край витрините на отворените магазини се мотаеше рехава, но несекваща нощна тълпа от купувачи, хората крачеха бавно и сякаш без конкретна цел в яркоцветните си дрехи, като сомнамбули или жертви на масова хипноза. Карл седеше и се опитваше, така, както го беше учил Съдърланд, да прогони обичайното презрение, с което го изпълваха подобни гледки. Не беше лесно.

„На Марс…“

„Да бе, как не.“

„На Марс нещата са различни, защото няма друг начин, разбери. — Крива усмивка, сякаш издава някаква забранена тайна. — Но и това е само временно. В дългосрочен план е също толкова неистинско, колкото и лъжите, които повтарят до безкрай в рекламите за работа по договор. Ще дойде ден, когато на Марс ще е същото като на Земята, с изключение на слабата гравитация. Проблемът е в тях, Карл. В хората. Където и да ги заведеш, с времето ще построят същата шибана игрална площадка, пълна с герои от приказките. И това е рамката, в която трябва да живееш, харесва ли ти, или не.“

Стройна елегантно облечена жена влезе през вътрешна врата зад бюрото. Шити по поръчка сако и панталон в маслинено и черно, шикозен намек за работна униформа в кройката. Поразително красиво лице с доминиращи китайски гени, подправени с още нещо. Приближи се до служителя на рецепцията, каза му нещо с приглушен глас, после вдигна очи към тях. Карл срещна погледа й през стаята и видя в очите й дълбини от спокойствие, които му подсказаха, че току-що са минали на по-горно ниво. Стори му се, че съзира подобно одобрение и в нейния поглед, после жената заобиколи бюрото и тръгна към тях. Вървеше като танцьорка, като професионален боец.

Карл се изправи — автоматично, така, както ставаш, когато някой в стаята е извадил пистолет.

Реакцията му не убягна на жената и тя изви устни в лека усмивка. Някъде на заден план в главата му, покрай вълната от предпазливост, се промъкна мисълта, че мацката наистина е много красива по типичния за Ръба азиатско-тихоокеански начин, като филмовите звезди от Свободното пристанище и жените на високи политически постове по цялото протежение на Западния бряг. Протегна ръка, първо на Карл. Ръкостискането й, както и придружаващият го поглед, бяха еднакво хладни и преценяващи. Здрависа се и с Ровайо, но някак небрежно, като необходим елемент от етикета без собствена тежест.

— Добър вечер — каза тя. — Аз съм Кармен Рен, помощник-мениджър. Моля да ни извините за начина, по който бяхте посрещнати. Още не сме дошли съвсем на себе си след онова, което открихме при инсталацията на „Уорд Биосъплай“. Въпреки това сме готови да съдействаме всячески на разследването. Елате с мен, моля.

Поведе ги към вратата, откъдето беше дошла, оттам през претъпкано, складово помещение с рафтове от пода до тавана, натежали от подводна екипировка и друг хардуер с не толкова очевидно предназначение. В една по-свободна ниша Карл зърна вратите на два товарни асансьора. Във въздуха се усещаше слаба солена миризма на море. В дъното имаше още една врата, а зад нея — малък офис. Кармен Рен ги покани да седнат на двата налични стола, после издърпа за себе си сгъваща се към стената седалка. Седяха в тясното пространство с почти докосващи се колене.

— Е — бодро започна Рен. — Казаха ми, че колегите ви са получили цялата нужна им информация, но явно не е било точно така. Какво мога да направя за вас?

Ровайо погледна Карл и му кимна с иронична снизходителност. Личеше си, че още е ядосана от препирнята си със служителя на рецепцията и от загатнатото пренебрежение на Рен към нея. Карл сви рамене и поведе разговора.

— Инсталациите на „Уорд Биосъплай“ са на двеста километра северно оттук — каза той. — А преди два дни са били още по-далеч. Бихте ли ми казали защо не изчакахте „Котката“ да се приближи малко повече?

— Е. — Кармен Рен махна извинително с ръка. — Не бях дежурен мениджър тогава, така че не мога да съм съвсем точна в отговора си. Но често се случва да извършим проверка по договор преди крайния срок. Това зависи повече от наличния персонал, натоварването на хардуера, такива неща, отколкото от разстоянието до обекта. Както сигурно сте научили от рекламните ни брошури, операционният обхват на „Даскийн Азул“ може при нужда да се разшири до петстотин километра.

— И онзи ден е възникнала нужда, така ли?

— Така изглежда, да. Макар че, както казах…

Ровайо се включи в играта:

— Да, да, не сте била дежурна. Чухме ви. Кой е бил дежурен?

— Ами… Ще трябва да проверя в документацията. — В гласа на Рен се промъкна намек за укор. — Но съм почти сигурна, че колегите ви, които ни посетиха онзи ден, разполагат с тази информация.

Карл не обърна внимание на многозначителния поглед, който му отправи Ровайо, и каза рязко:

— Не ме интересува какво сте казали на Доналдсън и Кодо. Търся Алън Мерин.

Рен смръщи чело в израз на искрено объркване или в резултат на съвършен контрол.

— Алън кой?

— Мерин — каза Ровайо.

— Алън Мерин. — Рен кимна сериозно. — Доколкото знам нямаме такъв служител. Нито клиент, ако не се лъжа. Мога да…

Карл се усмихна.

— Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата. Може да се крие ту тук, ту там из целия континент и да се снишава сред тълпата като някое преживно, щом така предпочита, но това няма да го спаси. Играта свърши. И когато пак се чуеш с него, гледай да му предадеш какво съм казал.

Рен си позволи лека въздишка, като възпитан човек, изпаднал в неприятна ситуация.

— И вие по-точно сте?

— Кой съм не е толкова важно. Ако искаш, можеш да ми викаш Марсалис. Виж, какво съм… — Той не сваляше поглед от лицето й. — Аз съм вариант тринайсет, точно като твоето другарче Мерин. Това също можеш да му го кажеш.

Отбранителна усмивка се поколеба в ъгълчетата на устата й. Погледът й се плъзна настрани към Ровайо, сякаш с молба за съдействие.

— Боя се, че наистина не знам за какво ми говорите, нито кой е този Мерин. Следва също да отбележа, детектив Ровайо, че вашият колега далеч не притежава добрите маниери на другите двама детективи, които идваха преди вас.

— Той не ми е колега — с безразличие отбеляза Ровайо. — Освен това добрите маниери са му последна грижа. На ваше място бих започнала да му съдействам.

— Ние вече съдействахме всячески на…

— Спрели сте в Лима на път за тук, нали? — попита я Карл.

Този път му се стори, че смръщването й е искрено.

— „Котката на Булгаков“ много рядко „спира“ където и да било, както се изразихте. През пет години ни вдигат на сух док в Свободното пристанище, но иначе…

— Не говоря за „Котката“. Говоря за „Даскийн Азул“. Имате приятели по перуанското крайбрежие, нали?

— Аз лично нямам. Не. Но някои от служителите ни може и да имат, не знам. Сигурно знаете, че „Котката на Булгаков“ има разрешителен лиценз за цялото тихоокеанско крайбрежие. „Даскийн Азул“ също има договори с перуанския сегмент. Като повечето от сродните ни фирми, базирани на платформата. И това не е тайна за никого — можели сте да го проверите във всеки корпоративен регистър.

— Да сте се виждали напоследък с Манко Бамбарен? Или с Грета Юргенс?

Още една елегантна бръчка през чистото бяло чело. Нацупени устнички и изпълнено със съжаление поклащане на главата. Дългата й лъскава коса чак се разклати.

— Съжалявам, но тези имена… Не са ми познати. И все още не ми е ясно в какво точно ни обвинявате и обвинявате ли ни изобщо.

— Колко ти плащат, Рен?

Пауза. После одевешната мигновена усмивка.

— Вижте, господин Марсалис, наистина не мисля, че заплатата ми е ваша…

— Не, сериозно. Помисли си, Рен. Сигурен съм, че хората, които представлявам, ще ти се отплатят повече от щедро, ако минеш на тяхна страна. А игричката на Мерин така или иначе е на приключване. Засега още не знаем достатъчно, но и това ще стане. И когато Мерин излезе от прикритието си, аз ще съм там. Не е най-умното да се озовеш точно в тази престрелка, уверявам те.

— Да ме уплашите ли се опитвате, господин Марсалис?

— Не, апелирам към здравия ти разум. Не мисля, че си от хората, които се плашат лесно, Рен. Мисля обаче, че си достатъчно умна да разбереш кога е дошло времето да си плюеш на петите. — Втренчи се в очите й. — Е, дойде.

Пак любезната тиха въздишка.

— Не знам какво да кажа, наистина. Опитвате се да… да ме подкупите ли? — Още един бърз поглед към Ровайо. — И за какво точно? Или това е стандартна процедура в службата за сигурност на Ръба?

— Вече ти казах, че не съм ченге, Рен. Аз съм като теб. Продавам се за пари и…

Рен скочи, с едно-единствено мълниеносно движение, без да се изтласка с ръка или нещо такова. В тесния офис си беше забележителен образец на физическа прецизност. Вдигна ръце пред гърдите си — типична стойка при някои от бойните изкуства.

— Край! — избухна. — Разговорът ни приключи. Постарах се да ви съдействам, детектив Ровайо, а в отговор получих само обиди и намеци. Не желая да ме сравняват с някакъв си… вариант. Вземете си невъзпитания генетично подобрен приятел и се махайте оттук. Ако желаете да говорите отново с мен, свържете се с адвокатите на компанията.



— Според тебе това постановка ли беше? — попита Ровайо, докато се връщаха към хеликоптерната площадка. Още държеше малката адвокатска визитка, която й беше дала Рен.

Карл кимна утвърдително.

— Искаше да ни разкара и се възползва от първата правдоподобна възможност.

— И аз така си помислих.

— Ако тя е мениджър на „Даскийн Азул“, аз съм шибана бонобо. Видя ли я как се движи?

Ровайо кимна неохотно.

— Още ли мислиш, че ме гони параноята?

— Мисля, че си…

И сякаш от нищото сред рехавата тълпа на ленивите купувачи, през тихата музика и приглушените разговори, внезапно се чу уплашен вик, а после някакъв тип ги връхлетя, висок и слаб, лицето му разкривено около раззиналата се в крясък уста, очите лъснали от омраза и от металния отблясък на спускащо се мачете.

37.

Скот Осбърн беше видял и чул достатъчно.

Почти пет месеца безделие и скука, пет месеца чакане, защото Кармен му беше казала, че така трябва. Месеци наред, докато „Котката на Булгаков“ обикаляше нагоре-надолу покрай бреговата линия на двете Америки, но навътре в океана, така че брегът никога не се виждаше, останал току отвъд хоризонта, също като Слизането в Ада, което Кармен му беше обещала, но което така и не идваше. Месеци наред в океана. Преди да напусне Републиката, Скот не беше виждал океана и да живее сред толкова много вода, седмица след седмица далеч от сушата, му изглеждаше неестествено, като нещо, с което никога няма да свикне. Понасяше го, защото така трябваше и защото когато Кармен идваше при него, цената му си струваше незначителна. Когато лягаше с нея след разговорите им, го обземаше чувството, че усеща наближаващата буря и че я приема със същата охотна болка, която го беше терзала миналото лято, преди да го прехвърлят незаконно през границата. Същото усещане, че времето ти изтича, усещане, което те кара да гледаш с нови очи на всички неща, които си приемал за дадени и които скоро ще ти бъдат отнети.

Само че бурята така и не идваше.

Вместо това чакаха ли, чакаха и животът на производствената платформа постепенно придобиваше същите мрачни пропорции, каквито придобиваше животът на всяко място далеч от дома. Мотаеше се около „Даскийн Азул“, намираше си едно-друго за вършене, поемаше всяка задача, която благоволяха да му поставят. Гледаше да не се мярка пред погледа на странника — дори сега, когато се беше научил да го нарича Мерин и коленете му не трепереха всеки път, когато погледнеше хлътналите му очи — и да не задава излишни въпроси, когато Мерин и Кармен изчезваха някъде за дълго. Ала нещо се беше случило с екстаза, изпълвал го преди месеци на изоставеното военно летище, нещо лошо.

Не можеше да е от липса на вяра, не. Молеше се повече от всякога — дори у дома в Републиката не се беше молил толкова; и се молеше най-вече за напътствие, защото онова, което му се беше струвало толкова ясно и очевидно преди, когато главата му още беше превързана, а страхът в сърцето му — пресен и силен, сега бавно, но сигурно отстъпваше пред врява от надвикващи се гласове. Знаеше, че Страшният съд предстои, и отначало се беше изпълвал с почти самодоволно чувство на превъзходство пред другите служители и клиенти на борда на „Котката“, като ги гледаше как пропиляват в дреболии и невежество последните месеци от живота си. Но и това избледняваше бързо. Сега същото това блажено невежество го претриваше като тясна обувка, вбесяваше го толкова надълбоко, че му идеше да ги стисне за гърлата, докато се мотаеха като овце край ярко осветените витрини на мола или седяха в търбуха на „Котката“, хилеха се като идиоти и се хвалеха какво щели да направят на оная лъскава кучка Ейжа Бадауи, ако им паднела в някой асансьор. Идеше му да ги удуши със собствените си ръце, да ги удря, да смаже безумното им самодоволство, да изкрещи в лицата им: „Не разбирате ли, че е дошло времето! Той идва, не виждате ли! Ще ви претеглят на везните и греховете ви ще ударят блюдото в пода!“

Бореше се с импулса, натикваше го все по-надълбоко. Молеше се за търпение, говореше с Кармен.

Но напоследък дори и тя не му предлагаше убежището отпреди. Когато лягаха заедно, понякога му се струваше, че Кармен изпитва по-скоро досада и няма търпение актът да свърши, сякаш Скот беше валмо водорасли, заплели се около маркираща шамандура при инсталациите на Уорд. На два пъти му се беше сопвала гневно след акта, после бързаше да му се извини, разбира се, казваше му, че съжалява, че е уморена, да, и на нея й било омръзнало да чака, но така трябвало да бъде, пътят бил труден за, ъъ, праведните.

А и Мерин.

През последните дни ужасът от колебливата вяра го заливаше не на шега, пълзеше нагоре по ръцете му, като пътьом изправяше косъмчетата с призрачната си милувка. Изкарваше пот по дланите му и го увиваше в саван от студен ужас, сякаш е застанал на ръба на пропаст. „Ами ако греша?“ Ами ако Кармен грешеше, ако всички те грешаха? Мерин се появяваше рядко и Скот нямаше представа какво прави през останалото време. Но когато все пак идваше, присъствието му не навяваше мисли за спасител, за Небесния цар, който се връща триумфално в света на хората. Беше по-скоро като да се озовеш във виртуална среда с максимално опростен интерфейс, от онези базови модели, които си купуваш от магазина и след това променяш по свой вкус. Скот беше живял при едни хлапета в Свободното пристанище — те го правеха постоянно. Мерин говореше малко, още по-рядко си правеше труда да ти отговори на въпросите, обикновено седеше обвит в собственото си мълчание и зяпаше морето. Зяпаше го така, сякаш за пръв път вижда океан, и отначало това изпълваше Скот с топло чувство на съпричастие. И с мисълта, че споделената неприязън към морето може да го направи по-достоен последовател.

Той, разбира се, знаеше, че не трябва да досажда на Мерин — това Кармен му го беше обяснила съвсем ясно. Но все пак се случваше да срещне погледа на странника в тесните коридори и складови помещения на „Даскийн Азул“ и от онова, което съзираше в очите му, го побиваха ледени тръпки. Не беше споделил с Кармен и друго — не смееше да й каже как веднъж, когато Мерин пак зяпаше морето, той се приближи зад гърба му и каза най-почтително и почти без гласът му да затрепери: „Да, и на мен ми подейства така, когато го видях за пръв път. Просто не можех да повярвам, че има толкова много вода на едно място“. А Мерин се извъртя мълниеносно към него като побойник в бар, чието питие е разлял току-що; само че по-бързо, много, нечовешки по-бързо. И не каза нищо, абсолютно нищо, само го гледаше със същата празна неприязън, която беше виждал понякога в очите на Ночера, същата, но и не съвсем, защото в очите на Мерин имаше нещо толкова дълбоко, толкова студено, толкова далечно, че каквото и друго да мислеше Скот за него, вече със сигурност знаеше, че Кармен Рен му е казала истината и че Мерин наистина е дошъл тук, прекосявайки бездна, която нищо човешко не би могло да премине незащитено. Задържа поглед върху тези очи — само за няколко секунди, разбира се, защото повече не му беше по силите — и усети как студът го залива, сякаш очите на Мерин бяха отворена врата към бездната, през която е минал, за да дойде тук.

Скот стисна очи се обърна, като ломотеше неясни извинения.

„Движи се като змия.“

Докато се отдалечаваше, чу Мерин да казва нещо, което прозвуча като „при живи“, но знаеше, че не е чул добре, и побърза да заличи спомена за срещата от главата си. Ала начинът, по който странникът се беше извъртял към него, мълниеносната скорост и отровата в погледа продължиха да го преследват. „Движи се като змия, движи се като змия“ се въртеше в главата му и тровеше мислите му. Защото противоречеше на онова, в което му се искаше да вярва.

„Страшният съд е точно това, което означава — винаги ги предупреждаваше пастор Уилямс. — Мислите си, че Бог ще дойде като някой милостив либерал от ООН и ще вдъхне в сърцата ни любов към всичко живо? Не, уважаеми, ще дойде да ни съди и да отмъсти на онези, които злоупотребяват с даровете му. Както се казва в свещеното писание — и размахваше над главата си голямата черна библия с омекнали от дългата употреба корици, — Не мир дойдох да донеса, а меч. Да, уважаеми, когато Бог дойде, ще дойде гневен, и онези, които не са живели праведно, ще познаят ужаса на неговата справедливост.“

Ужаса Скот можеше да приеме и можеше да разбере, но беше ли нормално спасителят на човечеството да се движи като змия?

Въпроси и съмнения се гърчеха в главата му, а Кармен се отдръпваше, все по-хладна в леглото, все по-надалеч от него. Напоследък се случваше дори да го отблъсне, да му обърне гръб с извинения, които му се струваха все по-неубедителни. Усещаше, че скоро ще дойде времето, когато…

Само че дойде друго. Дойде черният човек.



— Ти стой настрана — сопна му се Кармен, докато се обличаше по най-бързия начин. — Няма да правиш нищо, освен ако аз не ти кажа, ясно?

При вратата на миниатюрния апартамент на една от долните палуби Кармен спря, обърна се и смекчи глас с усилие, което не му убягна.

— Извинявай, Скот. Просто… знаеш колко трудно е това за всички ни. Нека аз се оправя този път. Всичко ще е наред.

Така че той остана да наблюдава мониторите и видя с очите си черния човек. Това сложи край на съмненията му и нова увереност запулсира в кръвта му. Черният човек, толкова самоуверен и арогантен, че сам се издава. „Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата“. Скот усети как предишното му объркване се топи като ланшен сняг. Възвърнатата увереност затъкваше с топка от щастие гърлото му, пулсираше в крайниците му.

А и Кармен, храбрата Кармен, толкова смела — сърцето му се препълни с любов и гордост, като я гледаше, — ала той знаеше, че дълбоко в себе си, съвсем сама, лице в лице с мрака, тя се страхува до смърт. Кармен, достатъчно храбра да запази тайната пред лицето на заплахите му, да издържи присъствието му, но не толкова, че да направи нужното.

„Ние имаме своята роля в това, Скот. Ти имаш своята роля.“

И сега той знаеше каква е ролята му.

Мачетето беше закрепено за един панел под леглото. Не беше казал на Кармен, но често си беше представял как врагът разбива вратата, също като безликите, скрити зад шлемовете си полицаи на ООН от том първи, книжка 56 на „Краят на дните“, и ги измъква голи и беззащитни от леглото.

Него нямаше да го измъкнат така.

Облече се, сложи си и къса престилка с логото на „Даскийн Азул“ на гърба и ръкавите. Освободи мачетето от задържащите го лепки, пъхна го под престилката и го притисна с ръка към тялото си. Погледна се в огледалото. Щеше да свърши работа — е, не пред охраната при вратите, но сред тълпата купувачи в мола никой нямаше да забележи.

Останалото беше в Божиите ръце.

Погледна се пак в огледалото, видя решителността, която се излъчваше на вълни от лицето му, и за миг му се стори, че през очите му гледа Той, Мерин, и влива в кръвта му силата и волята, без които нямаше да се справи.

Скот промълви бърза молитва и тръгна да се изправи пред черния човек.

Все едно пак се беше изправил пред онова саудитско бойно куче. Или пред Дудек и неговите арийци. Видя очите, впи инстинктивно поглед в тях и откри същата немислеща, дива омраза. Кой, по дяволите…

Нямаше време — мачетето връхлиташе отгоре. Нападателят беше едър, висок и с дълги ръце, което предполагаше само една ответна тактика. Карл се хвърли напред, под дъгата на замаха, блокира и го подкоси, така че боят да се води на земята. Онзи обаче го изненада, като заразмахва ръце и крака досущ като обърната по гръб костенурка. Карл заби лакът в лицето му, обездвижи дясната му ръка с хватка от таниндо, изви я рязко и мачетето изтрака на пода. Онзи го уцели с коляно в слабините, не много силно, но все пак болезнено. Крещеше му нещо, някакви откачени проклятия и религиозни брътвежи. Посегна с нокти към гърлото му. Такъв стил на борба Карл не познаваше. Отблъсна ръцете му, очакваше някакъв номер. Вместо това онзи отново посегна към гърлото му. Карл направи очевидното — стисна един от пръстите и го изви. Клетвите преминаха в писък. Онзи се опита да го изрита, но Карл блокира с лекота удара, без да изпуска счупения пръст, дори го изви още малко. Нападателят му изкрещя отново и започна да се мята като риба на сухо. На Карл му остана време да го погледне в очите и не видя там признаци за капитулация. Замахна с ръба на дланта си към гърлото му, но в последния момент отне малко от силата на удара — искаше да си поговори с този тип.

Борбата замря.

Ровайо обикаляше в кръг около тях с изваден пистолет, насочен към неподвижния човек на пода. Карл изпъшка от болката в тестисите, после стрелна с ироничен поглед пищова.

— Мерси. Малко е късно за това.

— Мъртъв ли е?

— Не още. — Карл бавно се изправи, изпъшка още веднъж и се огледа. Насъбралите се хора го зяпаха. — Изглежда е сам, а?

— Така изглежда. — Ровайо вдигна високо ръка, така че зяпачите да видят холограмата на дланта й.

— Служба за сигурност на Ръба — каза високо, даже малко предизвикателно. — Има ли някой от охраната?

Кратко колебание, после набит униформен мъж със самоански черти си проби път през тълпата.

— Аз съм от охраната.

— Добре, смятай се мобилизиран. — Ровайо прочете името на картичката върху гърдите му. — Суаниу. Докладвай и поискай подкрепление. Останалите да се отдръпнат, моля.

Мъжът, нападнал Карл, започна да кашля и да се гърчи. Карл изведнъж си даде сметка, че е съвсем млад, по-млад от Дудек дори. Може и да нямаше двайсет. Плъзна поглед наоколо и видя столове и маси от въглеродни фибри пред затворен павилион за суши. Вдигна момчето за реверите и го повлече към най-близкия стол. Тълпата се раздели да му отвори път. Клепачите на младежа потрепнаха. Карл го тръшна на стола и го шамароса силно.

— Име?

Момчето се задави и се опита да разтърка врата си отстрани, където Карл го беше фраснал преди малко с ръба на дланта си. Черният мъж го шамароса отново и повтори:

— Име.

— Не може да правите така — обади се някаква жена откъм тълпата. С австралийски акцент. Карл обърна глава с присвити очи и я погледна. Елегантна, смугла, болезнено слаба, към петдесетте. Очевидно тръгнала на пазар. Държеше две книжни торби в зелено и охра с черни дръжки и холореклама на някакъв бутик с черни йероглифи на фона на охрата.

— Що не си купите още едни обувки? — изръмжа Карл.

— Майната ти. — Дамата очевидно не смяташе да отстъпва. — Това не ти е Ръбът. Тук не може да мачкате така хората.

— Благодаря, ще го имам предвид — каза Карл и се обърна към момчето на стола. Удари го с опакото на ръката си и му разкървави носа. — Име!

— Марсалис — каза Ровайо зад него. — Достатъчно.

— Така ли мислиш?

Гласът й се сниши до шепот.

— Жената е права, това не ти Ръбът. Честно казано, вече май прекрачихме границата.

Карл се огледа. Самоанският служител от охраната говореше по телефона, но не откъсваше поглед от момчето и надвисналия над него чернокож мъж. Колкото до зяпачите, те се бяха отдръпнали малко, както им бе наредила Ровайо, но изглежда, не бързаха да се разотиват. Сигурно само един на всеки десет беше видял борбата, прецени Карл, и още по-малко бяха видели предшестващата я атака с мачетето. С други думи, ситуацията търпеше широки интерпретации.

Той сви рамене.

— Ти си човекът с пищова.

— Да. И определено няма да стрелям с него по тези хора.

— Едва ли ще се стигне дотам.

— Марсалис, забрави тая работа. Нямам намерение да…

Влажна кашлица. Момчето се мъчеше да стане от стола, стиснало до болка страничните облегалки. Не откъсваше поглед от лицето на Карл.

— Черен човек — изломоти то.

Карл погледна косо към Ровайо.

— Наблюдателно дребно лайно, нали?

Ровайо направи гримаса и застана между Карл и стола. Показа холограмата си на момчето.

— Виждаш ли това? Знаеш ли какви неприятности те чакат, младежо?

Момчето я изгледа ококорено.

— Знам, че лъжеш, за да го прикриеш. Властта ти е вавилонска, думите ти са черни лъжи, зад които се крият слугите на Сатаната. Знам кой ти е господарят.

— Направо върхът.

— Марсалис, млъкни за малко, ако обичаш. — Ровайо прибра пистолета и изгледа момчето с ръце на кръста.

— Ти си от Джизъсленд, нали? Незаконен имигрант? Имаш ли си представа колко бързо мога да те пратя обратно в милата ти родина?

— Аз не отговарям пред вашите закони. Не скланям глава пред Мамон и Белиал. Аз съм избран. — В ярката светлина на мола бледото лице на младежа лъщеше от пот. — Аз минах от другата страна.

— Това никой не го оспорва — уморено подхвърли Карл.

— Марсалис!

— Хайде стига! Не теб нападна с шибаното мачете.

Момчето се опита да стане. Ровайо го блъсна нетърпеливо с ръка в гърдите — столът се плъзна половин метър назад под тежестта му — и го посъветва:

— Налягай си парцалите.

В очите му избухна ярост. Гласът му се извиси.

Вие сте измамни съдии. Фалшиви правораздавници, сарафи, тънещи в смрадливите грехове на плътта и развалата. — Виковете излизаха от устата му на тласъци, сякаш от нея бълваше нещо дълго потискано. — Не ще ме отклоните от правия път, не ще ме над…

— Искаш ли да му затворя устата?

… виете, аз съм отвъд вашите капани. Страшният съд…

— Не, майната му, не искам. Искам да…

… идва. Той е тук! Той е жив, от плът и кръв, между нас! Познавате го под името Мерин, но всъщност не знаете нищо, той е…

Тирадата позагуби от силата си, когато Карл и Ровайо едновременно впиха с подновен интерес погледи в момчето.

… пълководецът на небесните легиони — завърши младежът малко несигурно.

— Мерин е тук? — попита Карл. — На „Котката“? Сега? Момчето стисна устни. Карл рязко се обърна към Ровайо. Тя вече вадеше телефона си.

— Можеш ли да затвориш платформата?

— Това правя. — Вече набираше. Вдигна телефона до ухото си и погледна Карл. — Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…

Телефонът изпука, после се чу глас. Ровайо го прекъсна.

— Алисия Ровайо, отдел „Специални случаи“. По най-бързия начин ме свържете с дежурния офицер в Алкатрас.

Пауза. Съвсем съзнателно Карл обърна гръб на момчето и попита небрежно:

— Ще можем ли да ползваме сателит?

Ровайо кимна.

— Все трябва да има някой в района. Ако не е от нашите, ще наемем сателитно време. Малцина отказват на специалния отдел. Ало? Да, обажда се Ровайо, слушай…

— Хей! Не!

Карл нямаше нужда от анонимния вик. Таниндо, така както го преподаваше Съдърланд, развиваше силно чувство за чуждо присъствие, почти като допълнително сетиво, а мрежата имаше грижата за фината настройка. Усети момчето да става от стола, без да се обръща, за да го погледне. Въпреки това се обърна, почти лениво, и определи в движение най-добрия път за бягство. Момчето беше вече извън прекия му обсег и тичаше към един страничен коридор. Размахваше ритмично ръце, с отметната назад глава, набираше отчаяно скорост. Не беше зле предвид всичко останало.

Карл видя как Ровайо застива и млъква насред изречението. Посяга към прибраното си оръжие. Той вдигна ръка да я спре и поклати глава.

— Остави го. Аз имам грижата.

— Но ти…

— Спокойно. С това си изкарвам прехраната — да тичам след идиоти.

После се извърна. Добре би било пищовът да е у него, но нямаше време да я уговаря…

— Ще избяга — извика австралийката.

Карл я стрелна с убийствен поглед, след което се задвижи. Бавен бяг, преминаващ постепенно в спринт, набиращ скорост и целенасоченост, фината интензивна настройка на лова.

Време беше да намери Мерин и да приключва.

38.

Болезнено будна и съсипана от часовата разлика до степен, която дори синаптикът не можеше да пребори, тя седеше до прозореца на хотелската стая и зяпаше залива. Колински привилегии — апартамент на последния етаж и великолепна гледка. Маршируващите светлинни по моста над залива водеха неизменно погледа й към Оукланд, който разстилаше собственото си нощно сияние от прибоя до хълмовете на хоризонта.

„Тъпа шибана простотия!“

Нортън искаше да обявят издирване в рамките на града със заповед за задържане, но нито тя, нито Койл проявяваха интерес. И двамата много добре знаеха къде е Марсалис и това, че е изчезнал без разрешение, беше най-малкият проблем. Ровайо не вдигаше телефона си и значението на този факт беше отпечатано върху лицето на другия инспектор от ССР като синина от улично сбиване. Севги не знаеше дали Койл и Ровайо са имали интимна връзка на един или друг етап от познанството си, но бяха партньори, а това често беше по-важно от другото. Предполагаше по-голямо доверие и лоялност — обикновено не очакваш от креватните си партньори да ти спасяват кожата с риск за собствения си живот. Докато работеше в нюйоркската полиция, Севги беше натрупала своя дял неблагоразумие с колеги от другия пол, но никога не беше минавала тази граница с партньорите си, не поради липса на изкушение, а защото би било адски глупаво. Все едно да отидеш с някой от мощните катери на крайбрежната охрана в плитките води край туристически плаж. Предварително си наясно, че ще заседнеш.

„Не като сега, така ли, Сев — подметна й подигравателно синаптикът. — Този път владееш положението сто процента, нали? Дълбоки води и попътен вятър.“

„О, я млъкни!“

Не беше сигурна от колко време стои тук и зяпа обсипаната със светлинки нощ. Някой затропа по вратата.

— Севги?

Тя примигна. Беше гласът на Нортън, приглушен от звукоизолираната врата и леко завален. Бяха поседели в хотелския бар, но почти не бяха докоснали питиетата си, нито бяха говорили много. Поне тя си беше мислила, че и Нортън не набляга на питието си като нея, докато той не каза тихо и изневиделица: „Точно като кокаин, нали? Приспива защитните ти сили и подлага сърцето ти на твърде голямо напрежение“. Тя го изгледа подозрително — знаеше, че е уцелил право в десетката, но конкретното значение на думите му й убягваше. „Не знам за какво си мислиш ти, Том — беше му отговорила студено. — Но лично аз си мисля за Хелена Ларсен и че още не сме хванали убиеца й“. Беше лъжа само наполовина. Обещанията, които беше дала още през юни на себе си и на осакатения труп, натежаваха като воденичен камък на шията й всеки път, когато ги допуснеше на преден план.

После беше дезертирала и бе оставила Нортън да кисне сам в бара. И той, изглежда, здравата се беше накиснал.

— Сев. Чуваш ли ме?

Тя въздъхна и тръгна към вратата. Нортън се беше опрял с една ръка на рамката, не чак толкова пиян, колкото й се беше сторило по заваления говор.

— Да, чух те — каза тя. — Какво става?

Той се ухили.

— Нещо, което адски ще ти хареса. Койл се обади току-що.

— И? — Обърна се. — Влизай. Какво е станало? Щурмувал е апартамента на Ровайо и е измъкнал Марсалис от леглото й?

— Не точно. — Нортън я последва и я изчака да се обърне към него. Продължаваше да се хили като идиот. Тя скръсти ръце.

— Е?

— Ровайо и Марсалис щурмували „Котката на Булгаков“, после се натресли в офиса на „Даскийн Азул“ и извили някоя и друга ръка. В резултат на което някакъв тип нападнал Марсалис с мачете.

— Какво?!

— Без майтап. Ровайо се обадила по спешност в службата и поискала блокада на цялата платформа, а Марсалис преследва онзи с мачетето из търбуха на „Котката“, защото смята, че всичко това е част от сложна конспирация, която ще го отведе до Мерин.

— Не може да бъде.

— Де да беше така.

— Добре де… а Койл къде е в момента?

— Пътува насам. Тръгнал беше да се присъедини към купона начело на банда мъжаги от службата за поддържане на обществения ред, но аз един вид настоях да мине и да ни вземе пътьом.

Севги грабна якето си от леглото.

— Не му е стигнало само да я изчука, по дяволите! — измърмори и изведнъж си спомни, че не е сама.

Нортън се престори, че не я е чул.



Във вътрешността на „Котката“ Карл откри неочаквано и любопитно облекчение. Тук поне нямаше магазини.

Краткосрочната му памет изплю забърсани в движение образи на безкрайни коридори и сменящи се витрини в такова несметно количество и разнообразие, че индивидуалните им послания се сливаха в неясен, но ясно доловим модел на изкушение. Дрехи зад стъкло, музейни сбирки — изящно ненатрапчиви или крещящо кичозни според дивеча, за който бяха предназначени. Разнообразна по размер и дизайн техника под меко рекламно осветление. Храна и напитки, изложени в холографско-реални рогове на изобилието, замислени да имитират някакъв призрачен спомен за улични пазарчета. Психовещества, раздути в холовитрините си до размери, в които хапчетата и съответните им молекули започваха да приличат на фетишизираните стоки в магазините за техника. Услуги и невеществени стоки, рекламирани чрез мащабни кинематографични образи, които на пръв поглед нямаха нищо общо с предлагания продукт. И всичко това ниво след ниво, алея след алея в лабиринт от коридори, асансьори и стълбища, ярко и безкрайно.

Той спря да им обръща внимание, съсредоточен върху момчето с мачетето, което преследваше на минималната дистанция, възможна сред рехавата нощна тълпа.

Отдавна беше установил, че когато ги преследват, непрофесионалистите често поглеждат назад в ранните етапи на гонката, но бързо набират самоувереност, ако преследвачът им не се вижда на хоризонта. Сигурно имаше нещо общо с еволюцията — щом големият хищник не те е пипнал през първите няколко секунди, значи най-вероятно се е отказал от лова. Във всеки случай номерът беше да се държиш на разстояние, докато плячката ти придобие въпросната самоувереност, след което да я последваш до леговището й. Тази тактика рядко се проваляше.

Не би се отказал от малко по-добро прикритие естествено. Но по това време на нощта в мола нямаше много хора, а и те бяха типична за Ръба смесица, което означаваше, че черните и белите лица се срещаха много по-рядко от азиатските и латиноамериканските. На всичкото отгоре момчето с мачетето, изглежда, изпитваше особено отношение към цвета на кожата му. Може би се дължеше на обичайната расова омраза — момчето все пак беше от Джизъсленд, а и кълнеше като побеснял проповедник, — но дори и без този утежняващ положението фактор пак щеше да се оглежда през рамо за черно лице, каквито нямаше много в тълпата. В идеалния случай щеше да зърва по няколко черни лица, да се спича от ужас и после да се отпуска, разбрал грешката си. Колкото по-често се случваше това, толкова повече щеше да отслабва адреналиновата му реакция при вида на черна физиономия и толкова повече щеше да се отпуска.

Карл поизостана, следеше момчето в огледалните повърхности и свързаните към камери монитори в мола. Постепенно трескавият бяг и постоянното обръщане назад намалиха интензитета си до по-бавно и целенасочено придвижване през тълпата. Вместо да се обръща с цяло тяло, момчето само се озърташе често през рамо, а скоро и не толкова често. Карл скъси леко дистанцията, като се възползваше от прикритието на по-гъстите групи купувачи и присвиваше колене да прикрие ръста си, когато в групата пред него нямаше високи мъже.

А после магазините започнаха да оредяват.

Бавно, но сигурно се бяха придвижвали към по-долните нива, ту по лъскави мраморни стълбища, ту с още по-лъскавите асансьори, все надолу и надолу. Отначало Карл си помисли, че момчето се е насочило към офиса на „Даскийн Азул“, но това ниво скоро го подминаха, а не смяташе, че момчето притежава уменията или присъствието на духа да го поведе в лъжлива посока и после да се върне по собствените си стъпки. Цените зад витрините ставаха по-ниски. Появиха се и празни търговски обекти с обяви, че се дават под наем. Качеството на холограмните реклами спадна рязко, стоките и начинът на предлагането им намирисваха на имитации, не особено добри копия на онова, което се предлагаше по горните етажи. Предлаганите услуги вече не изглеждаха толкова привлекателни, или поне не толкова добре рекламирани. „Скапи кучката: разпродажба“ гласеше евтин неонов надпис. Нямаше представа за какво става въпрос, а честно казано, не искаше и да знае. Другаде някой беше очертал със спрей огромен четириъгълник върху витрината на празно магазинче и го беше запълнил с думите: „КУПИ И УМРИ — СЛЕДВА ДЕКОРАЦИЯ“. Никой не си беше направил труда да го изчисти.

Момчето свърна вляво от потока купувачи и пое по поредното стълбище. Този път нямаше мрамор, само най-обикновен метал за служебни нужди, и никой друг не го използваше в момента. Когато стигна до стълбището, Карл чу стъпките на момчето да потракват надолу.

„Мамка му!“

Изчака металното дрънчене да престане, после заслиза на свой ред, като се стараеше да не вдига шум. В края на стълбите имаше жилищен сегмент с ниски наеми, обикновени зелени врати в пуст коридор със сивкави стени, нашарени с неумели графити, които единствени излъчваха някаква жизнерадост в тази мрачна среда. Усещаше се равномерно боботене, което говореше за тежки машини някъде наблизо. Подът беше мръсен, целият на петна и в прах, който хрущеше под краката, по-едрите боклуци бяха сметени до стените — от механични почистващи колички или от самите обитатели. Явно доказателство, че нанохигиенните системи не стигат до долните нива. Същото навярно важеше и за всичко останало, включително и за хората, освен за онези, които живееха тук или идваха при свои познати.

Което, разбира се, го правеше идеалното свърталище за Мерин.

Коридорът беше празен. Само редици затворени врати и нито помен от момчето с мачетето. Друг коридор пресичаше перпендикулярно този малко по-нататък, но и в двете разклонения картинката се оказа същата. Подсиленото от мрежата напрежение започна да намалява, когато стана ясно, че плячката му се е покрила. Карл се постара да прогони чувството за поражение и тръгна по левия коридор, наострил слух за гласове или стъпки на фона на шума от мощните двигатели. Ясно му беше — „Знам, по дяволите, много добре го знам“, — че вратите най-вероятно разполагат с охранителни камери и че ако плячката му се е свряла в някой от останалите зад гърба му апартаменти с впит в екранчето на охранителната система поглед, рискът да бъде забелязан се увеличава с всяка подмината врата.

Въпреки това продължи напред. Момчето с мачетето като нищо може да се беше добрало до друго оръжие и да замисляше ново нападение срещу „черния човек“.

На следващата пресечка видя закачено на стената табло с план-схема на жилищния отсек, разгледа го и бързо получи представа за общото разположение на коридорите и апартаментите. На стената до картата беше написано: „Уви, вече си тук — оправяй се както можеш“. Карл се ухили напук на всичко и се върна по стъпките си с намерението да претърси мястото както трябва. Поне щеше да си запълни времето, докато онези от ССР се стовареха върху платформата. Оставаше му само да се надява, че блокадата ще сработи.

Зад него се чу щракане на дезактивираща се ключалка. Той се завъртя и приклекна в движение, но видя само някаква жена, която излизаше заднишком през отворената врата. Облечена беше в работен комбинезон с лого, което не му беше познато; ситно къдравата й коса беше стегната на опашка. Смугла кожа на човек с европейско-индиански произход и незапалена цигара в ъгълчето на устата. Докато се обърне към него, вече бе лепнал на лицето си приветлива усмивка.

— Здравейте.

Тя го изгледа преценяващо от главата до петите.

— Какво, да не се изгубихте?

— Май да. — Усмихна се още по-широко. — Трябваше да се срещна с един приятел, работи за „Даскийн Азул“, но или аз съм сбъркал на някой завой, или той.

— Верно?

Гледаше якето му и надписа „С(т)игма“, осъзна Карл. Съмнителната слава на корпорацията може и да не беше стигнала толкова далеч на запад, но трябваше да си напълно имунизиран срещу новинарските емисии на континентална Америка, за да сбъркаш кройката на якето и ярките кантове по дължина на ръкавите. Той въздъхна.

— Опитвам се да си намеря някаква работа, сещате се — каза унило. — Онзи тип каза, че може да ми уреди нещо, почасово.

Още един преценяващ поглед. Жената кимна, извади цигарата от устата си, обърна се и махна с нея назад към ъгъла с таблото.

— Виждате ли онзи завой надясно? Завивате по коридора, вървите направо две пресечки, после наляво. Там е херметическата преграда и товарното на десния борд. Мисля, че „Даскийн Азул“ имат там два сухи дока. Не сте много далеч, сигурно сте сбъркали стълбището от горното ниво.

— Така трябва да е станало. — Позволи на събудилата се мрежа да изплува като нотка на нетърпение в гласа му. — Много ви благодаря.

— Няма проблем. Вземете — каза тя и му подаде цигарата с лек наркотик. — Ако получите работата, изпушете я за мое здраве.

— О, не, не е нужно да…

— Вземи я, човече. — Държа я пред него, докато той не я взе. — Да не мислиш, че не съм била в твоето положение?

— Благодаря. Наистина ви благодаря. Обаче по-добре да…

— Да. Не е хубаво да се закъснява за събеседване.

Той се ухили и кимна, обърна се и бързо закрачи към ъгъла. Веднага щом сви зад завоя, ускори крачка до равномерен бяг.



„Представете се.“

„Тук Диамант Гуава. Разкрити сме, Контрол Жило. Повтарям, разкрити сме. Небесният е изложен на риск в най-добрия случай и напълно уязвим в най-лошия. Не знам какви ги мислите там, по дяволите, но тук сме в задънена улица. Нямаме прикритие, нито стратегия за изтегляне с реални шансове за успех. Моля за незабавно извеждане от района.“



Херметическата преграда беше от, черна нановлакнеста материя, гладка, лъскава и толкова различна от сивкавите стени на жилищния отсек, колкото купената му от „Хилтън“ риза се различаваше от затворническото яке, което носеше отгоре й. Означения в яркожълто бележеха изходните люкове. Ако се съдеше по вида им, можеше да са кодирани на молекулярно ниво — заключване, при което ключалките и пантите се сливаха в едно с гладката повърхност на люковете. Карл мина през един от тях, внезапно пронизан от спомени за Марс. Чак сега си даде сметка, че обстановката под търговските нива на платформата го е тикала все в тази посока. Към живота на Марс. От мизансцена, та до дружеското отношение на услужливата метиска и подарената цигара.

„Мислиш си, че всичко това няма да ти липсва — беше му казал с усмивка Съдърланд. — Точно обратното, приятел. Почакай и ще видиш.“

От другата страна на преградата се намираше товарният отсек дясно на борд.

Не стъпваше за пръв път на производствена платформа, но явно беше забравил мащабите. Стоеше до парапета на мостика с чувството, че гледа към огромен завод за тестване на кабелно задвижвани механизми. Товарното пространство представляваше петдесетметров наклон над нивото на океана, плюс огромен покрив от същия нановлакнест материал като херметическата преграда, чийто купол се издигаше толкова високо над главата му, че можеше да мине за купола на нощно небе. Врязаните в основата на всичко това над десет кабелни писти водеха от океана към дъната на щръкналите сухи докове, които обслужваха. Кабелите от нановлакно лъщяха в каналите си като източени захарни пръчки, изглеждаха нови и мокри под силната светлина на лазерните арки отгоре. Застопорените на различна височина между морето и входните отвори на доковете пускови шейни поддържаха разнообразни по тонаж и форма плавателни съдове. Стоманени мостици и стълби със солидни парапети се спускаха покрай кабелните писти за по-лесна поддръжка и свършваха при външните ръбове на доковите съоръжения горе. Кранове и пилони стърчаха от наклонените повърхности като от вдлъбнат игленик. Миниатюрни човешки фигурки пълзяха нагоре и надолу и приглушените им подвиквания отекваха в пещерно студения въздух. Карл огледа доковете за логото на „Даскийн Азул“, откри го върху шестия и хукна натам.



„Диамант Гуава?“

„Още се държим.“

„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“

„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“

„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“

„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем оттук цели, обещавам ти.“

„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“

Пауза.

„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“

Статичен шум.



Почти беше стигнал до сухия док на „Даскийн Азул“, когато кабелите внезапно оживяха — с пронизителен вой. Менящото се осветление върху черната нановлакнеста материя в дълбоките канали създаваше впечатлението за нещо, което се топи и тече. Карл долови промяната в рева на двигателите — преминаваха на по-мощна тяга. Някъде в ниското една прикрепена към спускателна шейна миниподводница се разтресе и пое нагоре.

„Започва се.“

Все още се намираше на първото ниво за достъп, зад и три метра над редицата покрити докове. Ниски стъпала тръгваха от мостика, на който стоеше, спускаха се и стигаха до друг мостик, на по-ниско ниво, който свързваше отделните докове. Карл затича. Под стъпалата имаше вертикална стълба към наклонената повърхност, в която бяха вградени кабелните писти.

По покрива на „Даскийн Азул“ имаше люкове, но те най-вероятно бяха запечатани отвътре, а дори да не бяха, този път за достъп беше най-сигурният начин да го надупчат с куршуми. Карл намали до лек спринт, приведен ниско, свърна зад ъгъла на дока и заслиза по стълбата отстрани. Острото жужене на навиващия кабелите двигател се чуваше през стената досами ухото му. В гофрираната сплавна повърхност имаше две малки прозорчета и затворена врата в края на стълбата. И оттук достъпът нямаше да е лесен. Той спря и прецени възможностите си. Нямаше оръжие, нямаше представа за вътрешното разположение на покрития док. Нито срещу колко служители на „Даскийн Азул“ може да се изправи и с какво може да са въоръжени те.

„Да, сега е моментът да спреш и да изчакаш хората на Ровайо.“

Но вече знаеше, че няма да го направи.

Изпълзя под един от прозорците, надигна предпазливо глава встрани от рамката, колкото да си осигури тесен кос поглед към вътрешността на помещението. Чист, добре поддържан под, подпрени на стената гумени лодки и друга екипировка с не толкова очевидно предназначение, лазерни осветителни панели по тавана и стените. Тромавата снага на лебедковия механизъм при отвора към пистата и четирима души, скупчени около него. Присви очи — стъклото на прозореца беше мръсно, а лебедковият механизъм блокираше част от осветлението. И четиримата бяха с якета на „Даскийн Азул“; виждаше ясно лицето само на един от тях — непознат. Ала профилът на този до него бе на момчето с мачетето, то жестикулираше трескаво и говореше на някаква жена, в която Карл веднага позна Кармен Рен — по стойката и фигурата, още преди да е видял лицето й. Държеше телефон, но явно не го използваше, защото ръката й висеше до тялото.

Четвъртият беше с гръб към прозореца. Имаше дълга, прибрана на хлабава опашка коса, почти до раменете. Карл съсредоточи погледа си върху него и внезапно нещо натежа в гърдите му. Не беше нужно да вижда лицето. Същия човек беше видял да се отдалечава, съзрял го беше през мисления поглед на н-джина в мъртвешки тихите коридори на космическия кораб. Беше го видял да спира, да се обръща и да вдига поглед към камерата, сякаш е знаел, че Карл непременно ще види записа.

Огледа се и сега, сякаш някой го беше извикал по име.

Карл дръпна светкавично главата си, но не и преди да е зърнал за част от секундата изпитите черти, сега сякаш с малко повече плът по костите, но все така с хлътнали бузи и кух поглед. Мъжът гледаше към вратата, воден навярно от неясна интуиция, събудена от погледа на Карл.

Алън Мерин. Върнал се от Марс.

Карл седна на стъпенката, бесен. Ако хаагът беше у него, ако пистолетът на Ровайо беше у него, ако изобщо имаше някакъв пищов, щеше да нахлуе през вратата и за нула време да сложи край на всичко. Мрежата на Мерин и инстинктите му на тринайска, бойните умения на Кармен Рен, неизвестната величина, която представляваха останалите служители на „Даскийн Азул“, и всичките оръжия, с които може би разполагаха четиримата — всичко това нямаше да има никакво значение. Щеше да нахлуе с автоматична стрелба с цел максимално поражение, а труповете щеше да брои после.

Невъоръжен обаче си беше чиста проба труп.

„Къде сте бе, шибани служби за сигурност?!“

Спомни се казаното от Ровайо. „Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…“

„Но без полза. Мерин и другарчетата му ще се измъкнат още преди въпросните шефове да са си отворили гуреливите очи…“

Миниподводницата се издигаше с шейната си по кабелната писта.

После спря.

Карл надникна през стоманения парапет на мостика. Спускателната шейна беше на цели двайсетина метра под дока, стоеше си там и не помръдваше. Двигателят на лебедковия механизъм все така работеше, но звукът му се беше променил. Лъскавият черен кабел не помръдваше в канала си. Механизмът беше заял.

Карл плъзна поглед наляво и надясно по товарния наклон и видя, че навсякъде е същото. Нито един от кабелите не се движеше.

„Блокадата“. Явно беше подценил службата за сигурност на Ръба.

Усети какво предстои — с малка, но достатъчна преднина. Отдели се от стената и присви колене в бойна стойка, а после вратата, на три стъпенки под него, се открехна. Мрежата пулсираше бясно в тялото му. Първа излезе Рен, другите вървяха плътно зад нея.

— … ще освободим ръчните спирачки на шейната и ще се спуснем с нея надолу. Няма друг на…

Видя го и млъкна. Той скочи.

Броят им работеше в негова полза. Връхлетя върху Рен и я събори назад. Момчето с мачетето изрева и посегна, да го удари, но замахът му беше безнадеждно широк. Карл блокира, удари високо с лакът и блъсна момчето към двамата мъже зад него. Тримата политнаха назад през тясното пространство на вратата. Непознатият служител на „Даскийн Азул“ извика и заразмахва тромаво някакво оръжие. „Махнете се от пътя ми, дръпнете се, мамка му“, това викаше. Оръжието беше харпун за акули, видя Марсалис, и стомахът му се сви. Използва докрай инерцията от атаката си, така че и тримата загубиха равновесие. Стисна ръката на онзи с харпуна, изви я рязко, докато мъжът не се свлече на пода от болка, последва го и заби коляно в корема му. Напипа точката за натиск на китката му и дръпна отново. Харпунът стреля и убийственият му заряд отвори назъбени дупки в тавана под съпровода на кухо метално дрънчене. Карл издърпа харпуна, насочи го от упор и натисна спусъка. От кръста нагоре мъжът изведнъж се превърна в каша от разкъсана плът и натрошени кости. Плисналата кръв окъпа Карл от главата до петите.

Усещането за близост го предупреди за присъствие вляво. Карл скочи и се извъртя с утроена от мрежата скорост, докато още мигаше, за да махне кръвта от очите си. Момчето с мачетето налетя на харпуна с крясъци за богохулство й адски огньове. Този път Карл натисна спусъка чисто рефлексивно. Ударът запрати момчето назад към отворената врата и го разкъса още във въздуха. Крясъците замлъкнаха рязко, а стената край входа се обля в кръв. Карл зяпна при вида на пораженията, които беше нанесло оръжието…

… и Мерин го нападна във фланг. Блокира оръжието му по същия начин, по който Карл го беше отнел от първоначалния му собственик. Карл изръмжа и остави атаката на другата тринайска да понесе и двамата в тромав пирует. Напрегна мишци да задържи зейналото дуло на харпуна далеч от себе си. Заходи за хвърляне от таниндо, но Мерин явно познаваше хватката. Политнаха отново, краката им — близо до ръба на отвора към пистата долу.

— От доста време те търся — процеди Карл през зъби.

Мерин заби пръсти в китката му. Карл вдигна с последни сили ръце и пусна харпуна през дупката в пода. Оръжието се удари в наклона отдолу и се затъркаля с дрънчене. По-добре така, отколкото да се търкаля някъде близо до Рен. Карл пробва друга техника, с която да пробие захвата на Мерин, успя да отстъпи назад от отвора и замахна с лакът към корема на другия мъж. Тринайската отби с лекота удара, подкоси Карл, като изрита глезена му с пета, и двамата се строполиха на пода. После замахна на свой ред с лакът и удари силно Карл в скулата, натисна го по гръб и го погледна в очите с озъбена вълча усмивка.

— Не прекосих бездната, за да ме убият като някое преживно — изсъска. — Като теле в кланица. Ти просто не разбираш кой съм аз.

Опря подлакътницата си в гърлото на Карл и натисна, за да смаже ларинкса. Карл, който още виждаше звезди посред бял ден, прибягна до единствената останала му опция — запъна единия си крак в пода, завъртя се и прекатури и двамата през ръба.

Не паднаха от много високо, най-много три метра, колкото беше височината на спускателната шейна. Но ударът при падането ги раздели и те се затъркаляха поотделно. Двайсетина метра по-надолу ги чакаше солидният стоманен корпус на блокираната шейна. Сблъсъкът щеше да е болезнен.

Карл успя да овладее донякъде търкалянето си, така че да се свлича с краката напред, и се опита да запъне стъпало в канала с кабела. Подметката му засвири по нановлакнестата материя, забави го, но не много. Мерин се хлъзгаше недалеч от него, застигна го, стисна в движение дрехата му, изпревари го и го повлече надолу. Карл ритна, не уцели и продължи да се пързаля след другата тринайска. Шейната растеше заплашително насреща му, гушнала в масивните си стоманени щипки елегантния корпус на подводницата. Мерин се удари пръв, преодоля шока с бързина, която можеше да осигури само мрежата, и се задържа прав за един от зъбците на щипката. Обърна се да посрещне Карл с ужасната си усмивка. Карл изпадна в паника, заби силно пета в кабелния канал и се опита да седне, докато коляното му се свиваше, поемайки натиска. Явно беше нацелил скоба или някаква подпора. Така или иначе, хлъзгането му спря рязко на два метра от шейната. Инерцията повлече горната част на тялото му почти до изправено положение и го засили към Мерин като неопитен кънкьор, който се мъчи да запази равновесие. Другата тринайска зяпна объркано, защото му влизаха от невъзможна височина. Карл замахна с юмрук, воден от рефлекс, за чието съществуване не беше подозирал, и го заби странично във врата на Мерин с цялата сила, на полета си.

Едва не си счупи китката.

Пресилената става изпука силно, но болката се изгуби на фона на свирепия екстаз, когато Мерин изхърка задавено и се свлече. Инерцията го завъртя около оста на удара и Карл се удари силно в подводницата. Мерин понечи да блокира, но вяло. Карл проби с лекота блока, стисна с две ръце главата на другата тринайска и я заби странично, с всички сили, в зъба на шейната. Мерин нададе задавен, яростен стон и замахна с ръка. Карл избягна удара и отново наби главата му в металния ръб… и пак… и пак…

По някое време усети, че противникът му се е отказал окончателно от борбата. Това не го спря.

Спря чак когато по сивия корпус на подводницата и по собственото му лице плисна топла кръв.

39.

Севги слезе по стълбата на обляния от прожекторите на криминалистите мостик — вече подготвяха местопрестъплението за обработка. Службите за сигурност бяха оградили с кордон целия товарен отсек дясно на борд — прибрали бяха всички за разпит, после бяха наложили тотална блокада. Униформени полицаи стояха при всички точки за достъп по високите мостици, а една източена като акула черна патрулна моторница обикаляше покрай открития док. По-малки надуваеми лодки обточваха долния край на пистовия наклон като оранжеви водорасли и се люлееха на вълните. Атмосферата под куполообразния покрив кънтеше кухо и внушаваше усещането за нещо изпразнено и приключено.

Севги измъкна служебната си карта и я показа на дежурната при сухия док на „Даскийн Азул“. Остана изненадана от смътния пристъп на носталгия по дните, когато беше достатъчно да вдигне ръка, за да покаже вградената в кожата на дланта си холограма на нюйоркската полиция. По дните, когато беше ченге. Униформената жена я погледна безстрастно.

— Да, какво искате?

— Търся Карл Марсалис. Казаха ми, че е някъде тук.

— Марсалис? — Жената я изгледа объркано, после загря. — О, говорите за изрода? Онзи, на когото трябва да благодарим за всичко това?

Мислите на Севги бяха твърде объркани, за да търси сметка на полицайката за сбърканата й терминология. Затова само кимна мълчаливо. Жената посочи към наклона долу.

— Седи ей там, на онази празна шейна, напреко на съседната писта. Тъкмо се канех да го отведа за разпит, но някаква клечка от отдела за специални случаи каза да го оставя на мира и че можел да си седи там колкото иска. — Махна уморено с ръка. — А коя съм аз да споря със специалния отдел, нали така?

Севги измърмори нещо в знак на съпричастност и пое надолу по стълбата покрай пистата на „Даскийн Азул“. Когато се изравни с празната шейна на съседната писта, се наложи да прекоси почти на четири крака разстоянието дотам, като на два пъти едва не падна, толкова стръмен беше наклонът. Стигна до шейната и се хвана с огромно облекчение за един от зъбците.

— Хей — извика глуповато.

Марсалис обърна глава и очите му се разшириха от изненада. За пръв път го виждаше в такова неведение за заобикалящата го среда и това я потресе много повече, отколкото появата й беше изненадала него. Зачуди се дали пък Марсалис не е в шок. Дрехите му целите бяха в засъхваща кръв, на големи петна, по лицето му още имаше тъмни следи там, където не беше успял да я изчисти.

— Как си? — попита тя.

Той сви рамене.

— Няколко натъртвания. Нищо сериозно. Ти кога дойде?

— Преди малко. Бях горе и се разправях с шефовете на „Даскийн Азул“. — Севги се изтегли върху шейната, намести се с гръб към зъбеца до Марсалис и провеси крака надолу. — Е. Оказа се, че си бил прав.

— Аз и генетично заложената ми параноя.

— Недей да злорадстваш, Марсалис. Не ти отива.

— Е, целта ми не е да вкарам нещо в леглото.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Да, сигурно си се наситил вече за тази нощ.

Той отново сви рамене, но не я погледна.

— От „Даскийн Азул“ твърдят, че не били знаели нищо — каза тя. — От тяхна гледна точка, Мерин, Рен и Осбърн са били обикновени наемни служители, чиито договори се подновявали ежемесечно, стига междувременно да не възникнел проблем, а такъв нямало. Лъжат, та се късат, но не знам дали от ССР ще успеят да го докажат.

— Осбърн?

— Младежът, който ти е скочил с мачетето. Скот Осбърн, незаконен имигрант от Джизъсленд. Криминалистите смятат, че е бил един от служителите на „Уорд Биосъплай“, които са избягали при появата на Мерин. ДНК-то му съвпада с улики, открити в офисите на Уорд.

Марсалис кимна.

— А Рен?

— С нея е по-трудно. Не са открити нейни генетични следи при Уорд, така че тя или някой друг вероятно се е върнал да почисти. Но показанията на очевидци сочат, че и тя е била там.

— А генетичните следи тук? Обработиха ли ги вече?

— Още не са. — Тя пак го погледна, любопитно. — Нещо не ми изглеждаш особено щастлив.

— Защото не съм.

Тя се намръщи.

— Свърши се, Марсалис. Вече можеш да се прибереш у дома. В Лондон при любимите си самодоволни европейци.

Той вдигна вежда и насочи поглед към океанската шир.

— Какъв късмет, а?

Изведнъж сърцето й се качи в гърлото и тя реши да заложи на иронията.

— Какво, ще ти е мъчно за мен ли?

Сега вече той се обърна да я погледне.

— Това не е краят, Севги.

— Не е ли? — Усети как слабо, но зловещо предчувствие се промъква в собствения й тон. — Е, мен поне успя да заблудиш. Така де, избил си ги всичките. Осбърн и другия тип си ги размазал по стените и пода горе. На Мерин си му смазал черепа. Това определено прилича на край, не мислиш ли?

— А Рен?

Севги махна небрежно с ръка.

— Рано или късно ще ни падне в ръцете.

— Сериозно? Както я хванахте и след клането в „Уорд Биосъплай“?

— Стига, Марсалис, не ми разваляй удоволствието от победата. Рен е дребна риба. Важното е, че Мерин е мъртъв.

— Аха, ясно. И сега какво, трябва да празнуваме ли?

— Точно така.

Той кимна и бръкна в джоба на затворническото си яке. Извади майсторски свита цигара и я вдигна демонстративно пред лицето й.

— Искаш ли?

— Какво има в нея?

— Не знам. Дадоха ми я. Ако случайно ми дойде настроение да празнувам. — Лапна цигарата и смачка долния й край да я запали. Дръпна и се закашля. — Опитай. Не е лошо.

Тя взе цигарата и също дръпна. Димът изпълни дробовете й, сладък и тинест — подобрен опиат с привкус на още нещо. Севги задържа малко дима, преди да го издиша. Усети хладната леност на наркотика да плъзва по крайниците й. Главата й изведнъж се прочисти. Дръпна си повторно, но този път издиша почти веднага и му върна цигарата.

— Е, кажи ми защо не си щастлив.

— Защото не обичам да ме разиграват, а цялата тази история беше постановка, от началото до края. — Дръпна мълчаливо няколко пъти, после вдигна цигарата и се загледа в горящия й връх. — Шибаните легенди за чудовища.

— Ъ?

— Чудовища — горчиво повтори той. — Супертерористи, серийни убийци, престъпни гении. Все същата шибана лъжа. Със същия успех можехме да си говорим за вампири и върколаци, разлика — никаква. Ние сме добрите, цивилизованите хора. Скупчили сме се в светлия кръг около огъня, в удобните си градове и уютните домове, а там някъде… — Марсалис направи широк жест в подкрепа на все по-пламенните си думи, — в мрака извън светлината на огъня броди чудовището. Голямото Зло, заплахата за племето. Убийте звяра и всичко ще е наред. Няма значение, че…

— Ще го пушиш ли това, или не?

Той примигна.

— Да, извинявай. Вземи.

— Значи не мислиш, че сме убили звяра?

— Напротив. Убихме го. И какво? Даде ли ни това някакви отговори? Все още не знаем защо Мерин се е върнал от Марс, нито защо е убил всички онези хора.

— Можехме да попитаме него.

— Е, да. Само че това някак ми изскочи от ума, докато се боричкахме.

Тя впери поглед във върховете на обувките си. Смръщи чело.

— Виж, може и да си прав. Може би още не разполагаме с отговорите и не знаем защо е било всичко това. Но все пак го спряхме, а това е добре.

— Не сме го спрели. Вече ти казах, всичко това е постановка. Нагласено е.

— О, стига! Кой би могъл да го нагласи? Ровайо каза, че появата ви в „Даскийн Азул“ ги е сварила напълно неподготвени. Че не са очаквали подобно нещо.

— Подранихме.

— Какво?

Той взе цигарата от ръката й.

— Подранихме. Не очакваха да съм толкова настоятелен. Сигурно са го били планирали за другата седмица.

— Какво да са били планирали за другата седмица? — Раздразнените й думи прозвучаха леко завалено от съдържанието на цигарата. — Мерин е планирал кога и как ще го убиеш, така ли?

— Не знам — замислено каза той. — Със сигурност не се би толкова ожесточено, колкото очаквах. Е, накрая просто извадих късмет, но иначе… през цялото време имах чувството, че… не знам. Че не влага всичко от себе си. Както и да е, не това е важното. Рен можеше да се намеси по всяко време и да наклони везните. Не беше ранена, аз само я съборих по гръб.

— Е, и? Просто е решила да ограничи щетите и да се измъкне, докато е възможно.

— След като е работила заедно с Мерин цели четири месеца? Едва ли. Рен е професионалистка, вижда се от пръв поглед. Хора като нея не изпадат в паника. Не бъркат един невъоръжен човек с операция на службите за сигурност.

— Ти каза ли й, че си тринайска?

Той я погледна уморено.

— Е? Каза ли й?

— Да, но…

— Ето ти обяснението. — Тя сви едното си коляно и се извърна, за да го вижда по-добре. — Затова е изпаднала в паника. Слушай, Марсалис, виждала съм те как се биеш и от гледката ме хваща страх, честно. А аз все пак знам какво представляват тринайските.

— И тя го знае. Четири месеца е дундуркала тринайска, не забравяй.

— Не е същото като да се изправиш срещу някого като вас в битка. Проявила е стандартната човешка реакция, стандартната…

— Не и тази жена.

— О, изведнъж реши, че си експерт по жените, така ли?

— Експерт съм по войниците, Севги. А Рен е точно това. Нечий наемен войник. Наета от същия, който е наел и Мерин. И който и да ги е наел, по някаква причина е бил готов да пожертва Мерин. Може би защото е изпълнил предназначението си, или пък защото в Куско се приближихме твърде много до истината. Така или иначе, това — той кимна назад към плъзналите като мравки по склона полицаи и криминалисти, — всичко това е било предвидено и планирано. КОЛИН позира с ботуш върху трупа на звяра, всички раздават широки усмивки пред камерите, от всички страни валят поздравления. И подробностите се губят, замъглени от щастливия край.

— На мен лично не ми звучи толкова зле — измърмори тя.

— Сериозно? — Той издуха струйка дим към купола от нановлакна. — А пък аз те имах за ченге.

— Бивше ченге. Бъркаш ме с Ровайо. Поне денем гледай да не объркваш жените, които чукаш.

И му взе с рязко движение цигарата. Той я гледаше мълчаливо как пуши, а тя се преструваше, че не го забелязва.

— Севги — каза накрая той. — Не ми казвай, че ще се откажеш от разследването, след като знаеш, че са ни разигравали.

— Смяташ, че не мога да го направя ли? — попита предизвикателно тя и го погледна в очите. Издуха дима в лицето му. — Нещо бъркаш, Марсалис. Мога, и още как, защото откаченият психар, който е нарязал Хелена Ларсен и е ял от тялото й, е мъртъв. Ако не за друго, за това поне май трябва да ти благодаря.

— Няма нищо.

— Вярно, не знаем защо Мерин се е върнал, може и изобщо да не разберем. Но това аз мога да го преживея, така както съм преживяла куп неразрешени случаи, докато работех в „Убийства“. Пъзелът не винаги се подрежда докрай. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Понякога е достатъчно да хванеш лошия, та дори да се налага да сложиш кръст на останалото.

Той се обърна към морето.

— Е, това сигурно е човешка склонност.

— Да. Сигурно.

— Нортън ще е доволен.

Тя обърна глава, издуха нова доза дим към него и го погледна с присвити очи.

— Няма да говорим за Том Нортън, ясно?

— Добре. Няма да говорим за Нортън, няма да говорим и за Рен. Няма да говорим за нищо неудобно, защото ти си получи чудовището на тепсия и само това има значение. Боже, нищо чудно, че вие, хората, сте толкова сбъркани.

В очите й припламна гняв.

— Ние хората? Майната ти, Марсалис. Знаеш ли какво? „Ние хората“ живеем в мир, какъвто тази планета не е виждала никога. Постигнали сме просперитет, толерантност, справедливост…

— Като се изключи Флорида, както се убедих от собствен опит.

— А ти какво очакваше? Флорида е в Джизъсленд. В глобален мащаб, обаче нещата вървят на добре. В Близкия изток вече не се бият…

— Засега.

— … в Африка няма глад, не водим война с Китай…

— Само защото на никой не му стиска да се опъне на китайците.

— Не. Защото се научихме, че „да им се опънем“ не е печеливша стратегия. Вече никой не може да спечели от една война. Промяната е бавна и трябва да дойде отвътре.

— Кажи го на бегълците от черните лаборатории.

— О, спести ми шибаната си псевдосъпричастност, ако обичаш. Изобщо не ти пука за някакви си китайски бегълци, които дори не си виждал. Познавам те, Марсалис. За хора като теб несправедливостта има лични измерения — ако не е застигнала самите вас или някой, когото познавате, изобщо не я забелязвате. Вие не…

— Застигна ме и още как, мамка му!!!

Крясъкът се изтръгна сякаш по своя воля и отекна в огромното пространство под купола. Севги се зачуди дали и криминалистите горе не са го чули. Ръцете му се озоваха на раменете й, пръстите му се забиха в месото й, главата му се наведе към нея, очите му сякаш пробиваха дупки в нейните. Не се бяха оказвали толкова близо един до друг от последното им чукане и нещо в нея, нещо заровено дълбоко, древна подпрограма, дремеща в гените й, се активира от близостта и разпрати из тялото й старите объркани сигнали.

Тази част от себе си Севги мразеше най-много.

Не сведе очи. Посегна и притисна горящото връхче на цигарата в ръката му.

Нещо избухна в очите му и угасна също толкова бързо. Той пусна рязко раменете й. Отдръпна се сякаш на забавен каданс. Тя го тикаше назад с поглед.

— Дръж си ръцете далеч от мен — изсъска му.

— Мислиш, че…

Гласът му беше прегракнал. Млъкна, преглътна и започна отначало:

— Мислиш, че не е възможно да съчувствам на човек, избягал от черна лаборатория? На някой въплътен генетичен експеримент? Аз съм същият като тях, Севги. Какво беше „Орел“ според теб? Аз съм един шибан експеримент, това съм. Израснах в контролирана среда под топлите „грижи“ на шибани костюмари. Изгубих…

Млъкна отново. Отклони поглед. Свъси леко чело. За част от секундата й се стори, че ще се разплаче, и собственото й гърло се стегна в пристъп на съчувствие.

— Копелдак гаден — тихо каза той.

Тя зачака, но накрая не издържа и попита:

— Какво?

Марсалис я погледна. В очите му нямаше и следа от предишния гняв. Каза тихо:

— Бамбарен. Шибаният Манко Бамбарен.

— Какво имаш предвид?

— Когато говорихме горе, при Саксайхуаман, помниш ли? Манко мислеше, че са отделили Марисол — сурогатната ми майка — от мен, когато съм бил на четиринайсет години. Само че това се отнася за проект „Поборник“. В „Орел“ го правеха на единайсет. Работеха по различна методика.

— И?

— Манко знаеше твърде много подробности. Не само за възрастта. Говореше за мъже в униформи и за стоманени фургони. Мъжете в „Орел“ винаги бяха с костюми. И не сме имали фургони, комплексът беше построен специално за целта и доста по-луксозен от онова, което явно имаше предвид Манко.

Тя сви рамене.

— Може да е чел нещо по въпроса. Да е гледал документални филми.

— Не звучеше така, Севги. Беше… лично. Сякаш самият той е участвал. — Марсалис въздъхна. — Знам, знам. Генетично заложената ми параноя, нали?

Тя се поколеба.

— Изглежда ми малко измислено.

— Да. — Той отклони поглед. Сви устни, сякаш събираше сили за нещо трудно. Погледна я отново в очите. — Извинявай, че те стиснах така. Мислех, че съм преодолял онази гадост.

— Нищо. Просто друг път не го прави. Никога.

Той взе цигарата от ръката й, много нежно. Беше догоряла почти до края и димеше неравномерно, угаснала беше наполовина, когато тя я натисна в ръката му. Марсалис я хвана несръчно в крайчеца и дръпна дълбоко с риск да изгори пръстите си.

— И какво ще стане сега? — попита задавено, задържаше дима в дробовете си.

— Ще приключим случая, както вече казах. По някои детайли може да се работи още, но делото ще получи по-нисък приоритет. Някой някъде ще намери начин да вкара голяма пратка нелизенцирани продукти на „Марстех“ и усилията ни ще се насочат натам. А Мерин ще остане на заден план.

— Да. И аз стигнах до същия извод.

— Виж, Карл, зарежи тая история. — Тя импулсивно хвана ръката му, същата, която беше жигосала с цигарата преди малко. — Зарежи я, и толкова. Вече си свободен да се върнеш у дома. Ние ще проучим това-онова за фамилиите и кой знае, може нещо да изскочи.

— Отидеш ли там без мен, веднага ще те убият. — Но го каза с усмивка. — Видя какво стана предния път.

Тя му върна усмивката.

— Е, може пък ние да изберем не толкова директен подход.

Той изсумтя. Вдигна загасващата угарка и я погледна въпросително. Севги поклати глава. Марсалис задържа още миг-два цигарата между двамата, после сви рамене, дръпна за последно и я хвърли през зъбците на шейната по дългия склон към вълните долу.

— Имай грижата да не зарежат съвсем разследването — каза само.

— Обещавам.

Ала отвъд купола на товарното вълните започваха да избледняват от черно към стоманеносиво с бавното настъпване на един съвсем нов ден.

40.

Прибра се в хотела и затъмни стъклата на прозорците срещу неканената зора. Умората от часовата разлика и болежките от битката го последваха през тъмния апартамент до леглото. Хвърли дрехите си на пода и се загледа в тях, „С(т)игма“, напомни му в бодро оранжево затворническото яке. Сети се за Севги Ертекин — беше го изпратила до хеликоптерната площадка на „Котката на Булгаков“. Още стоеше там с вдигната ръка, докато „Котката“ се смаляваше под издигащия се автокоптер и подробностите постепенно се размиваха.

Той се намръщи и се опита да прогони спомена.

Дръпна нетърпеливо покривката на леглото, изпълзя в средата и се зави с някакъв чаршаф.

Сънят дойде и го отнесе.



Телефонът.

Обърна се на другата си страна в затъмнената стая, убеден, че едва-що е затворил очи. Синкавите цифри на електронния часовник до леглото опровергаха впечатлението му. 17:09. Беше проспал целия ден. Вдигна китка към лицето си и примижа глуповато към часовника си — беше забравил да го свали, — сякаш другият можеше по някаква причина да не е верен. Китката го болеше от удара, който беше нанесъл на Мерин. Той я раздвижи предпазливо. Току-виж беше пукнал…

„Телефонът. Вдигни проклетия…“

Посегна слепешката към телефона и задържа с рамо слушалката до ухото си.

— Да?

— Марсалис? — Глас, който беше сигурен, че познава, но не се сещаше чий е, замаян от съня. — Ти ли си?

— Кой се обажда, по дяволите?

— А, ти си значи. — Човекът се представи миг преди Марсалис да навърже гласа и премерения тон. — Джанфранко ди Палма се обажда. От офиса в Брюксел.

Карл седна в леглото, свъсил чело.

— Какво искаш?

— Току-що разговарях с един човек от Ню Йорк, агент Никълсън. — Перфектният, с едва доловим акцент английски на Ди Палма прииждаше изискано по линията. — Уведомиха ме, че КОЛИН повече не се нуждае от услугите ти и че са се погрижили всички обвинения срещу теб в Републиката да бъдат свалени незабавно. По всичко личи, че в най-скоро време ще можеш да се прибереш в Европа.

— Сериозно? Благодаря, че ми каза.

— Е, не смятам, че се налага да чакаме, докато се уредят всички формалности. Тази вечер пращам совалка на АГЛОН. Най-късно в полунощ трябва да си на суборбиталния терминал и…

— Няма.

— Моля?

Щатският затвор на Южна Флорида се надигна в главата му като мръсна вода около запушен канал. Изведнъж стигна до твърдо решение, жизнерадостно като надписа върху оранжевото му яке.

— Казах да го духаш, Ди Палма. Запиши си го. Да… го… духаш. Остави ме да кисна четири месеца в джизъслендски затвор и ако трябваше да разчитам на теб, още щях да съм там. А и още не си ми покрил разходите за шибания януари. — И изведнъж, като гръм от ясно небе, го обзе дива ярост. — И хич не си въобразявай, че ще ти заиграя по свирката само защото най-после си успял да си извадиш хуя от собствения си гъз. Не съм приключил тук. Не съм дори близо до приключването и ще си дойда, когато аз реша.

Хладна пауза от другата страна на линията.

— Предполагам, разбираш — меко каза Ди Палма, — че ако останеш там, по-нататъшните ти действия няма да са упълномощени от АГЛОН. Времето си е твое, разбира се, и можеш да разполагаш с него по собствено усмотрение, но ние не бихме могли да одобрим по-нататъшни твои професионални контакти с КОЛИН или със службата за сигурност на Ръба. В интерес на…

— Какво ти става бе? Нямаш ли си химикалка? Казах ти да го духаш. Буква по буква ли да ти го продиктувам?

— Настоятелно те съветвам да не упорстваш с това си отношение.

— Сериозно? Е, аз пък настоятелно те съветвам да идеш и да си направиш клизма със сода каустик. Да видим кой от двама ни следва по-добре дадените му указания, искаш ли?

Прекъсна връзката. Седеше и гледаше невиждащо телефона.

„Така значи. Решил си сам да си платиш билета за обратния полет със совалката, така ли? И да си търсиш нова работа, като се прибереш?“

„Няма да се стигне дотам. Аз съм им нужен повече от наранената гордост на Ди Палма.“

„Нужен си им колкото нарушение на Спогодбите. А точно това ще се случи, ако сега вдигнеш този телефон и се обадиш на Севги Ертекин. Чу го какво каза. За по-нататъшните професионални контакти.“

Телефонът чакаше в ръката му.

„Защо просто не се прибереш у дома, Карл? Хвана им чудовището, спечели си още една резка на колана, до тази за Грей. Ти си ликвидатор на тринайски, при това най-добрият. Задоволи се с това и хващай совалката за вкъщи, а ако си изиграеш добре картите, може да ти увеличат и хонорара.“

Телефонът.

„Хайде, остави я на мира. Не й правиш услуга, като настояваш така, уверявам те. Остави я да си продължи по пътя, както тя иска.“

„Може пък да не го иска наистина.“

„Ау, колко типично. Мъжкарско, та дрънка. Какво следва — ще основеш рокгрупа на Сърдитите млади? Хората си имат свой собствен живот, Карл.“

Той стегна пръсти около гладката пластмаса на слушалката. Вдигна я към ухото си. Изведнъж си даде сметка, че цялото тяло го боли — останали му бяха поне дузина дребни нахални сувенира от битката с Мерин.

„Мерин е история, Карл. Всичко свърши.“

„Остава Нортън. Това лъжливо копеле се опита да ме убие в Ню Йорк, а нищо чудно и онова в Перу да беше негова работа.“

„Не можеш да си сигурен.“

„И още е плътно до нея. Ако Севги започне да задава неудобни въпроси, току-виж ликвидирал и нея така, както се опита да отстрани мен.“

„Не можеш да си сигурен, че го е направил той. Освен това си пада твърде много по Севги Ертекин, за да й навреди умишлено. И ти го знаеш.“

Той изсумтя. Свали телефона и пак впери очи в него.

„Откажи се, Карл. Истината е, че просто си търсиш оправдание, за да се върнеш към нещо, от което изобщо не си искал да ставаш част. Тегли чертата и си върви у дома.“

Той изкриви лице в гримаса. Набра номера — помнеше го наизуст.



Севги прие разговора на път през един сякаш безкраен потребителски комплекс. Следобедните тълпи задръстваха моловете и супермаркетите и сякаш нарочно й се пречкаха в краката. Непрекъснато й се налагаше да спира рязко и да заобикаля някое мотаещо се семейство или групички наконтени младежи. Чакаше на опашки пред ескалаторите, които се движеха бавно по зяпльовските си траектории нагоре и надолу сред шеметните катедрални пространства, претъпкани със стоки за продан. Пробиваше си път с лакти през струпванията от ударили го на пазарлък клиенти под холограмни надписи, които крещяха: НАМАЛЕНИЕ! РАЗПРОДАЖБА! ВСИЧКО НА ПОЛОВИН ЦЕНА!

И така беше през целия шибан ден и навсякъде из „Котката на Булгаков“, или поне на горните й нива. Изкушението да си отвори път, като извади значката и пищова, беше почти неустоимо.

— Ертекин слуша.

— Тук контролната зала на Алкатрас. Получихме запитване за разговор с вас, ще го приемете ли?

— Запитване? — Тя смръщи чело. — Откъде?

— От Ню Йорк. От детектив Уилямсън.

Тя порови в ума си… и се сети за високия чернокож сред униформите, полицейските заграждения и прибраните във вакуумни чували трупове пред дома й. Марсалис, който седи на стъпалата пред входа и зяпа като някой турист, сякаш мъртъвците нямат нищо общо с него. Студен октомврийски въздух и нестихващите звуци на (големия град. Ню Йорк изведнъж й се стори далеч, сякаш беше на Марс или нещо такова, а престрелката беше като позабравена част от далечното й минало.

— Да, ще говоря.

Прещракване и после гласът на Уилямсън, пресекващ на моменти заради далечната връзка.

— Госпожа Ертекин?

— На телефона. — Каза го леко задъхано, набрала най-после скорост на минаване през една книжарница, чиито клиенти стояха кротко край рафтовете и прелистваха книги, вместо да й се пречкат в краката.

— Моментът неудобен ли е?

— Не повече от всеки друг. Какво мога да направя за вас, детектив?

— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас, госпожо Ертекин. Разполагаме с информация, която може би ще ви заинтересува. — Той се поколеба за миг. — Видях се случайно с Лари Касабиан. Той явно много ви цени.

Името я върна към приглушените от мъглата звуци на компютъризираното багерче, към полето по съмване и внезапната воня на изровените трупове. Касабиан стои до нея, мълчалив и намръщен, току й хвърля по някой бърз поглед изпод сключените си вежди. Само веднъж й кимна мрачно с трудно доловима амалгама от солидарност и умора, но иначе не обели и дума. Беше им станало навик напоследък — всички си мереха думите. Онези от вътрешния отдел бяха плъзнали из участъка като въшки и си държаха ушите отворени.

— Много мило от страна на Лари. — Озова се пред мудно стадо купувачи, спряло да попасе при мъжката конфекция, наби спирачки и свърна рязко да ги заобиколи. — Благодаря и на вас, че сте се сетили да ми се обадите. За какво става въпрос?

— Става въпрос за третия стрелец от покушението срещу Хоакин Ортис.

Тя едва не наби отново спирачки, макар този път никой да не й препречваше пътя.

— Ама той жив ли е?

— Напълно, бих казал. Има дупка в рамото, но иначе си е съвсем добре. Сбил се в някакъв бар в Бруклин, извадил оръжие и изведнъж се оказало, че барът е пълен с ченгета, на които им е свършила смяната. — Уилямсън се изкиска. — Лош късмет, а?

— Значи не е от местните?

— Не. От Републиката е, някъде от западната част. Дърк Шиндел. С право да пребивава в Съюза, имал дядо някъде в Мейн, но без официално гражданство. Нямаме генетичен материал, за да го свържем с покушението, но той и така си призна.

— Как успяхте?

— Поизпотихме го малко — спокойно каза Уилямсън. — Психоложки екип от „Убийства“ работи по случая. Работата е там, че нашето момче било натъпкано до козирката с хормонални препарати и долнокачествен синаптик, когато се случило онова в Бруклин. Знаете до какво води такъв коктейл. Изпя си и майчиното мляко.

Севги усещаше мекото жужене на висококачествения синаптик по протежение на собствените си нерви. Постара се снизходителният й смях да прозвучи правдоподобно:

— Да, знам. Та какво каза той за Ортис?

— Доста неща. Мога да ви пратя целия файл, ако искате. С две думи, някакъв зализан тип го наел в Хюстън. Не го бил виждал преди, онзи бил приятел на другите двама. Предложил им голяма сума, което едва ли е изненадващо при мишена като Ортис, но не обяснява защо са се спрели на толкова долнопробни наемници. Та Шиндел казва, че и преди е изпълнявал мокри поръчки, в Републиката, но психолозите от екипа смятат, че лъже. Според тях в най-добрия случай е бил шофьор или резерва.

— А другите двама?

— Да, Лерой Аткинс. Това е онзи, който вашият, хм, подобрен приятел свали с автомата. Оказа се, че има някакво досие в Републиката, в по-голямата си част хулигански истории, нищо повече. Според ченгето от хюстънската полиция, с което говорих, Аткинс може и да е минал в по-горна категория през последните години, като за целта е напуснал щата. Нямали нищо срещу него, само улични слухове, а при търсене с н-джин излизали само вторични асоциации. Същото е и с другия тип, ъъ, Фабиано, да, Ейнджъл Фабиано. Жител на Хюстън, връзка с местните банди. Редовно влизал в затвора, още от младежките си години, но не му е било повдигано по-сериозно обвинение от притежание на абортиви с цел продажба и на няколко пъти за тежка телесна повреда. Но колегите в Хюстън смятат, че и той може да е минал в по-горна категория, като се имат предвид близките му отношение с Аткинс.

— Добре. — Чувството, че предава Нортън, се сви като змия в стомаха й, толкова неприятно, че лицето й се разкриви сякаш по своя воля. Въпреки това попита: — Шиндел каза ли нещо за Марсалис?

— За Марсалис? Тринайската ли? — Последва кратка пауза, явно Уилямсън преглеждаше доклада. — Не. Няма нищо освен, цитирам: „Щяхме да си свършим работата, ако не беше онзи шибан негър. Нищо лично.“

— Нищо лично?

— Да. — Тонът на Уилямсън прозвуча едновременно горчиво и развеселено. — Един от детективите в психоложкия екип е със същия цвят на кожата като мен. Явно си имаме работа с нетипичен представител на джизъслендското чувство за такт.

Севги изсумтя.

— Сигурно е от синаптика. Каза ли как са се озовали пред входа на моята кооперация?

— Да, това сякаш най-много го ядосваше. Каза, че наблюдавали Ортис в продължение на седмици, за да изучат навиците му. Установили, че всеки ден се отбива в едно кафене на Западна Деветдесет и седма, и планът им бил да го последват дотам на ролерите и да го очистят на излизане. Това с кънките, изглежда, е стар хюстънски табиет. Добър е за удари в градска среда, където има много коли и задръствания. Както и да е, според думите на Шиндел Ортис неочаквано изневерил на навиците си и тръгнал в друга посока, те тръгнали след него, но движението в тази част на града било по-рехаво и едва успявали да го следват. Докато стигнат до Сто и осемнайсета, вече били изплезили езици до кръста и единственото им желание било да приключат веднъж завинаги със задачата.

— Много професионално, няма що. — Сама се изненада от осезаемото облекчение в гласа си. Реабилитацията на Нортън я обля като хладен полъх в горещ ден. Дори удостои с усмивка някакъв идиот с изрисувано лице, който налетя отгоре й иззад една подпорна колона, а после заотстъпва с хиляди извинения и усмивки.

— Така си е — съгласи се с оценката й Уилямсън. — Не ще да са били най-доброто, което може да предложи Хюстън.

— Прав сте.

— Ами… — Нюйоркският детектив се поколеба. — Та, както вече споменах, говорих с Касабиан. Той ми каза, че сигурно ще искате да знаете какво сме научили. Мислех да изчакам, докато се върнете в града, но после ви видях в репортажа от Ръба тази сутрин. И понеже Ортис е от Ръба, реших, че нашата информация може да има някаква връзка с вашите неща там.

Уилямсън говореше за пресконференцията, свикана набързо в един парк близо до административния център на платформата. Първо тя беше обявила с няколко кратки изречения, че засега все още не разполагат с достоверна информация по случая, после от ССР и от охраната на „Котката“ уведомиха репортерите за съвместните си усилия, накрая някакъв местен политически фактор каза няколко думи — всичко това се беше случило само преди няколко часа, а вече й се струваше на път към далечното минало, сякаш бързаше да настигне другите неща, поели натам с главоломна скорост през последните дни. Същото чувство беше изпитала и на магистралата при Куско, чувството, че времето изтича през пръстите й. Тогава Марсалис седеше до нея като черна скала, на която би могла да се облегне. Изкриви лице в гримаса. Избута спомена настрани, като да беше поредният завеян купувач, застанал на пътя й.

— Вижте, детектив Уилямсън, наистина се радвам, че се свързахте с мен. Оценявам го. При случай ще ви върна услугата.

— Не е нужно. Нали ви казах, видях репортажа. Много се говори напоследък за сътрудничеството между агенциите в Америка, но май само се говори. Та аз реших, че може би е време и да направим нещо по въпроса все пак.

— Така е. Можете ли да пратите файла на ССР в Алкатрас? Аз ще си го прехвърля оттам по-късно.

— Няма проблем. Дано ви е от полза. Нюйоркската връзка прекъсна и отнесе със себе си акцента на Уилямсън и смътното усещане за зимния град. Остави я с едва доловимия статичен шум на сателитната връзка, а после и това изчезна.



— Няма нищо. Казах ти вече.

Карл раздразнено поклати глава.

— Матю, този тип ми е адски съмнителен, разбери. Сигурен ли си?

— Повече от сигурен, Карл. До третия знак след запетаята. Асоциативният модел на Том Нортън е толкова близо до идеалното гражданско поведение, колкото е по силите на обикновен човек. Най-лошото, което открих, са косвени данни, че може да е получил работата си в КОЛИН с помощта на брат си. Но дори и тук става въпрос за някоя и друга добра дума където трябва, а не за отявлено връзкарство. Освен това е било отдавна и няма данни брат му да е оказвал натиск върху когото и да било впоследствие.

— Сигурен ли си за това?

— Да, сигурен съм. Даже има данни, че двамата не се разбират много добре. Отношенията между братя често се основават на съперничество, а братята Нортън, изглежда, са решили проблема с помощта на цял континент разстояние.

Карл стоеше до прозореца на хотелския апартамент. Вечерта вече дърпаше шалтера на небето. Отражението му го гледаше от стъклото. Той опря лакът до него и зарови пръсти в косата си. Марисол обичаше да прави така, когато…

— А нападението в Ню Йорк? Фактът, че само той знаеше къде съм останал да нощувам?

— Съвпадение — отсече Матю.

Карл срещна погледа на отражението си.

— От моя гледна точка не изглежда така.

— Типично за съвпаденията. Хората просто не са програмирани да ги приемат. А понеже си тринайска, прибави в уравнението и повишената си предразположеност към параноя.

— Да ти е хрумвало някога, Мат, че…

— Матю.

— Да, Матю. Извинявай. Хрумвало ли ти е някога, че за една тринайска, за някой, който не се вписва добре в груповата динамика, параноята може да е полезна черта на характера?

— Да, освен това е селективен фактор по отношение на еволюцията. — Поучителният тон на инфохакера си беше все същият, открай време. Изглежда, склонността да поучава беше част от личното му генетично програмиране. — Но въпросът не е в това. На човешката интуиция не може да се разчита, защото тя не винаги е реално основателна. Тя не винаги е полезно качество в съвременната ни среда, нито по отношение на математиката, която определя въпросната среда. Когато все пак се яви като отражение на математическа форма, интуицията безспорно говори за вродена способност да се долавя математическата основа на обществата ни.

— Но не и когато е в противоречие с математиката. — Карл опря чело в стъклото. Този разговор го бяха водили и преди, много пъти. — Така ли?

— Не и когато е в противоречие, да — потвърди Матю. — Математиката винаги е вярна, дори да е в противоречие с интуицията ни. Нашата интуиция е просто индикатор за несъответствие на потенциалите ни с една променена или променяща се среда.

— С други думи, Нортън е чист?

— Нортън е чист.

Карл обърна гръб на отражението си. Облегна се на прозореца и плъзна поглед из стаята — започваше да я усеща като капан. Разпозна рефлекса веднага — търсеше възможните точки за бягство. Тъпо. Имаше си врата, ей там.

„Ами използвай я де. Глупак.“

— Това тормози ли те някога, изобщо? — каза в телефонната слушалка.

— Кое дали ме тормози, Карл?

— Ами всичко това. — Той махна, сякаш Матю можеше да го види. — Якобсен, шибаните Спогодби, Агенцията, насилственото заточение. Че трябва да те лицензират, сякаш си някаква опасна субстанция или нещо такова.

— Доколкото архивите с лични данни са форма на социално лицензиране, всички сме повече или по-малко лицензирани: и обикновените хора, и генетичните варианти. И ако видът на лицензирането отразява различната степен на социален риск, това лошо ли е?

Карл въздъхна.

— Добре, добре. Забрави. Не питам когото трябва.

— В какъв смисъл?

— Ами, не се обиждай, но ти не си съвсем наред в главата. Целият ти профил намирисва на аутизъм. А тук става въпрос за емоции.

— Емоционалният ми обхват беше психо-химически балансиран и разширен.

— Да бе, от н-джин. Извинявай, Матю, не знам защо изобщо те занимавам с тия работи. Ти не си по-нормален от мен.

— Ако временно оставим настрана въпроса какво според теб е нормално човешко същество, защо смяташ, че би получил по-достоверен отговор от „нормален“ човек? Мислиш ли, че нормалните хора имат особена дарба, която им помага да прозрат сложните истини от областта на етиката и морала?

Карл се замисли.

— Не съм забелязал такова нещо — призна накрая. — Не.

— Следователно моето виждане за социалния ред, наложен след доклада „Якобсен“, не е нито повече, нито по-малко полезно от виждането на всеки друг разумен човек.

— Да, но точно там е проблемът, големият тлъст проблем. — Карл се ухили. Голям кеф беше да хване в издънка свръхбалансираното мислене на инфохакера, най-вече защото това му се удаваше рядко. — Тук не става въпрос за разумни хора. Докладът „Якобсен“ не е опит за разумна реакция на генетичното лицензиране, а опит на група разумни мъже да сключат сделка с ломотещата маса на неразумното човечество. Религиозните маниаци, радетелите за расова чистота, целият набор от откачалки, проповядващи края на света. — Впери за миг очи в единия, ъгъл на стаята. — Нали помниш какво беше през осемдесет и девета — деветдесета? Демонстрациите? Всичката отрова и жлъч, която се изливаше в телевизионните студиа? Пощурелите тълпи пред комплексите и военните бази?

— Да. Спомням си. Но нямам спомен да ме е разтревожило особено.

Карл сви рамене.

— Е, от вас не се плашеха толкова, колкото от нас.

— Истината е, че „Якобсен“ не беше капитулация пред силите, които описваш. Докладът беше критичен както към ирационалните реакции, така и към опростенческото мислене.

— Да. Само че виж кого натикаха в лагерите.

Матю не каза нищо. Вълчата усмивка на Стефан Неван изникна пред погледа на Карл и той разтърка очи, за да я разкара.

— Виж, Мат, благодаря ти…

— Матю.

— Извинявай. Матю. Благодаря ти, че провери Нортън. Пак ще се чуем.

И затвори. Хвърли телефона на леглото и набързо облече най-малко използваните и най-малко окървавени дрехи от бедния си на избор гардероб. Излезе от хотелската стая, спря за миг пред вратата на Севги Ертекин, после изръмжа ядно и продължи по коридора. Зачака да дойде асансьорът, но след десетина секунди отвори вратата на аварийното стълбище и заслиза нетърпеливо, вземаше по две стъпала наведнъж. Прекоси с бърза крачка фоайето и излезе на улицата. Повървя малко, колкото да усети вечерта, после махна на едно автотакси.

Купето беше уютно и с приглушено осветление, със скъп кожен салон и тесни скосени прозорци. Бронираният екран на таблото се включи с тих звън и му показа бая идеализиран дамски вариант на шофьорски интерфейс. Класическа красота от Ръба, типичната азиатско-латиноамериканска смесица. Прибрана тъмна коса с едва загатнати къдрици, елегантно сако с висока яка. Нещо от Кармен Рен в чертите и стойката, но с нечовешкото съвършенство на компютърно генериран образ. Гласът беше нелоша имитация на Ейжа Бадауи.

— Добър вечер, сър. Добре дошли в „Кейбъл Каре“. Бихте ли определили целта на пътуването?

Той се поколеба. Знаеше, че Съдърланд не би се впечатлил от подобно нещо.

„Съдърланд е на шибания Марс.“

— Откарай ме някъде, където ще мога да се сбия — каза той.



Разсеян и небрежен заради часовата разлика, дългия сън по никое време и вчерашната битка с Мерин, Карл изобщо не забеляза човека на ъгъла, който го наблюдаваше как излиза от хотела, нито сълзата без обозначителни знаци, която напусна паркинга от другата страна на улицата и се включи в трафика зад неговото такси.

41.

За Дуги Куанг седмицата беше започнала отвратително и така си беше продължила, а по всичко личеше, че и тази вечер няма да направи изключение. Валдес беше с цели три игри пред него и той обикаляше масата, сменяше ъглите и удряше ядно топките само и само да отвлече мислите си от цялата тази гадория. Тази техника — „Ако изобщо може да се нарече така“, беснееше вътрешно той — водеше най-вече до рикошети и рядко вкарваше топка в гнездото. Дуги знаеше, че губи, защото е ядосан, но не успяваше да се отърси от гнева. Твърде много неща в живота му се бяха сговнили.

Пратката на Вундавари така и не беше минала през транзитната митница в Джакарта, а самата Вундавари се беше озовала в индонезийски затвор с предварителни обвинения и чакаше смотания си сиатълски адвокат да й уреди гаранцията. Парите бяха изчезнали. „Отпиши ги — беше го посъветвал хладно сиатълският адвокат по телефона. — И да измъкнеш нещо от онези в митницата като компенсация, ще трябва да го дадеш на мен във вид на адвокатски такси“. Дуги можеше да се запъне и да го прати по дяволите, но Вундавари нямаше да издържи дълго в затвора, което и той, и онзи сиатълски задник знаеха много добре. Мека беше, идваше от богато семейство в Куала Лумпур и цяла кохорта разглезени хлапета в Свободното пристанище. Щеше да плати, колкото и да поискаше сиатълският гадник.

И на улицата не беше по-добре. Онези от комплекса в Алкатрас бяха плъзнали навсякъде, пришпорени от големите клечки в службата за сигурност на Ръба. Още не можеше да разбере за какво е цялата тази врява. Чуло се беше за голяма операция на някаква производствена платформа предната нощ, но никой от платените му информатори в службите не беше на достатъчно висок пост, за да знае нещо повече. И което беше по-важно, онези от Алкатрас им бяха взели страха и неговите хора не смееха да душат много-много. В резултат на всичко това се наложи да прекрати дейността си западно от булеварда и северно от Селби, а дори на територията на Хънтър Пойнт, в собствения му заден двор, положението беше станало напечено. Границата пък беше непробиваема вече месеци наред, до такава степен, че познатите му банди прехвърляха по някой незаконен имигрант и кажи-речи нищо друго, предимно бели момичета от Дакотите, които се пречупваха много трудно, а дори и тогава не бяха от най-търсените типажи.

Мама пък още кашляше и не искаше да си пие шибаните хапчета.

А сега Валдес беше на път да се възползва от поредния му твърде бърз и твърде силен удар — две топки в близост до джобовете, чисти ъгли отвсякъде, осмата трябваше само да я чукне в страничния бордюр и влизаше директно. С други думи, един от любимите евтини номерца на Валдес, удар, който можеше да изпълни и с вързани очи. Поредната петдесетачка беше на път да смени притежателя си. Идеше му да…

Само че вместо да стреля, Валдес смръщи чело и заряза билярдната щека. Заобиколи масата и тръгна към Дуги с присвити очи.

— Хей, pengo mió, нали каза, че Елвира не е на работа тази вечер? — Кимна към потъналия в сумрак бар. — Защото ако това е представата й за свободна вечер, значи имаш проблем.

Дуги погледна в указаната посока и сякаш другото не му стигаше, ето ти я Елви, кацнала на високо столче с гръб към бара, подпряла се на лакти и цицките й опъват червеното потниче, което й беше купил през май, мести крака и разкрива гледка от различен ъгъл към съкровището под късата си поличка — и всичко това в чест на високия черньо, опнал се на съседното столче, който пък я оглеждаше, сякаш е плод на пазарска сергия.

Това вече наистина беше прекалено, по дяволите.

Хвана удобно щеката, на петдесетина сантиметра от дебелия край, и тръгна към бара, като я държеше ниско до бедрото си. Елвира го видя, направи оная своя тъпа физиономия и млъкна насред дума. Дуги реши, че мълчанието работи в негова полза, направи още две крачки и спря на метър и половина от рамото на чернокожия тип.

— Правиш грешка, приятел — каза му. Дишаше тежко. Гневът заваляше думите му като размазана боя на евтино лого. — Елвира не е на работа тази вечер. Ако ти е мерак за евтина пичка, по-добре ела друг ден. Ясно?

— Просто си говорим — каза чернокожият, тихо и спокойно, почти отегчено дори. И акцентът му беше странен някак. Въобще не погледна към Дуги. — Щом дамата не е на работа, значи е в правото си да разговаря с когото иска, нали така?

Дуги усети как събираният цял ден гняв го затиска като воденичен камък.

— Май не слушаш какво ти говоря — каза през зъби на непознатия.

А после чернокожият най-после го погледна, обърна мълниеносно очи към него и прикова погледа на Дуги като играч на трета база, който прихваща ниска топка на „Монстър Парк“.

— Напротив, слушам те.

Всичко това подейства на Дуги като ръчна спирачка при висока скорост, уби инерцията му и я обърна на сто и осемдесет градуса, а щеката си остана да сочи безропотно пода. Защото дълбоко в себе си Дуги разбра, че този тип не се стреми да избегне конфронтацията, а е дошъл с намерението да търси конфронтация. Усещането беше като да ти поднесе колата, да се озовеш върху лед, когато най-малко очакваш. Ясно му беше, че трябва да продължи, макар барът да беше почти празен тази вечер. Валдес обаче го гледаше, също и барманът, както и двама-трима клиенти, и каквото и да се случеше оттук нататък, до сутринта мълвата щеше да го разнесе из целия квартал. Трябваше да се оправи с този тип, задължително беше, но почвата под краката му се беше разместила, вече не се чувстваше на свой терен и нямаше представа какво смята да направи чернокожият непознат.

Стисна по-здраво щеката.

— Опиташ ли се да ме удариш с това нещо, ще те убия — уведоми го чернокожият.

Сърцето на Дуги прескочи един удар и се качи в гърлото. Дълго сдържаният гняв припламна за последно и угасна. От зейналата на негово място празнота изскочи писклив уморен гласец, който го призова към предпазливост. Дуги си пое дъх и се постара да скрие промяната.

— Вратата е ей там — каза той. — Просто си върви, по дяволите.

— Болят ме краката.

Така че Дуги просто замахна с шибаната щека, както си беше знаел, че ще стане, иска или не иска. Зъбите му се оголиха и дълго сдържаният адреналин нахлу колебливо в кръвта му.

В ситуация като тази какво друго му оставаше, по дяволите?



Беше си намерил сбиването, вярно, но то, изглежда, нямаше да оправдае очакванията му. Колебливият дребен гангстер пред него може и да беше малко по-наперен от средностатистическия сводник, но не му беше никаква конкуренция и не представляваше никаква реална заплаха.

„То пък все едно си очаквал нещо друго тук, в евтин бар с черни стени насред запуснат квартал в съседство с напълно автоматизиран пристанищен комплекс“. Не е като да не го беше обсъдил подборно с автотаксито, а после обикаля дълго пустите улици. „Признай си го, човече. Точно това търсеше през цялото време, нали? Това искаше. Да ти е сладко.“

Начинът, по който щеше да протече боят, му беше ясен от началото до края. Вече беше балансирал тежестта си спрямо столчето, на което седеше, малко в ръката, с която се облягаше на бара, повечето в краката, макар че отстрани това не се виждаше. Предвиди с лекота намеренията на другия мъж, грабна столчето за единия крак, точно под седалката, и замахна силно нагоре. Краката на високото столче се забиха в лицето и гърдите на сводника. Инерцията завъртя в дъга столчето около оста на седалката му и блокира тотално щеката — нещастникът дори не успя да я вдигне над нивото на кръста си. Карл пусна столчето и тръгна след сводника, който отстъпваше панически назад, вдигнал ръка към раната на лицето си. Столчето падна с трясък някъде встрани. Карл нанесе дълъг и силен посичащ удар в незащитената част на гърлото. Сводникът се пльосна на пода, очевидно мъртъв. Елвира изпищя.

При масата за билярд приятелчето с бръснатата глава стоеше неподвижно с увиснала челюст, с вдигната като щит пред гърдите щека. Карл направи няколко крачки напред, насочил усещането си за чуждо присъствие към останалата част на помещението.

— Е? — изръмжа дрезгаво.

Деляха ги най-много шест метра и дори гологлавият да беше въоръжен, нямаше как да извади оръжието си, преди Карл да го е смотал. Явно и той беше стигнал до същия извод, ако се съдеше по изопнатото му лице.

Периферно зрение, отляво. Барманът търсеше нещо под плота, телефон или оръжие. Карл вдигна пръст в неговата посока и каза, без да го поглежда:

— Недей.

Сводникът на пода изведнъж взе да пъшка. Карл плъзна поглед по лицата на присъстващите, прецени вероятната им реакция, после изрита поваления мъж в главата. Стоновете престанаха.

— Как му е името? — попита той, без да се обръща конкретно към някого.

— Ами, Дуги се казва — отговори барманът. — Дуги Куанг.

— Така. Ако сред тук присъстващите има някой голям приятел на Дуги Куанг, който би искал да остане, за да обсъдим ситуацията, нека го направи. Останалите по-добре да си тръгват.

Моментално заскърцаха столове. Малцината клиенти бързаха да се изнесат. Вратата се отвори да ги пропусне и Карл усети студения полъх по тила си. Барманът се възползва от възможността и също си плю на петите. В бара останаха само Елвира, която клечеше и ревеше на пода до Дуги, и гологлавият, който, изглежда, не вярваше, че ще може да се промъкне безопасно покрай Карл към вратата. Карл го удостои със студена усмивка.

— Наистина ли искаш да останеш?

— Не, не иска. Виж му лицето. Престани да се правиш на задник и го пусни да си ходи.

Контролът и мрежата го спряха миг преди да се е извъртял към окомплектования с хладен хумор и желязна самоувереност глас. Само от тона на казаното му беше станало ясно, че към гърба му е насочено огнестрелно оръжие. Единственото нелогично в цялата ситуация беше фактът, че не лежи прострелян на пода до Дуги, мъртъв или умиращ.

Отложи този интересен въпрос за по-късен анализ, отстъпи встрани с преувеличена любезност и даде с лек поклон знак на бръснатия да мине покрай него. Ситуацията го подсети за параклиса в щатския на Южна Флорида и за подхилващия се бял мачо, който минава покрай него по пътечката между скамейките. И изведнъж му се доповръща от всичко това, от евтините стойки, заплашителните погледи и цялата механична предсказуемост на мъжките „танци“.

— Върви — каза студено на бръснатия. — Май този път ще ти се размине. Изведи и Елвира.

Приятелят на Дуги Куанг хвърли щеката, която стискаше така отчаяно допреди миг, и колебливо тръгна напред. Явно и той не разбираше какво точно става. Местеше поглед между Карл и новодошлия. Неспособността му да проумее ситуацията беше отпечатана върху лицето му като следа от нечий ботуш. Коленичи до проститутката и се опита да я изправи на крака. Тя започна да го бута през сълзи, явно не искаше да стане, ръцете й бяха като залепнали за гърдите на неподвижния Дуги, дългите й тъмни къдрици се спускаха като параван пред застиналото й в потрес лице. Клатеше се напред-назад и хълцаше, ломотеше нещо почти нечленоразделно на уличен испански жаргон, който Карл трудно разбираше.

„Наслаждаваме се на стореното, а?“

Разсеяно се замисли дали когато и на него му дойде времето, ще има поне една жена, която да го оплаква.

— Нямаме цяла нощ на разположение — каза гласът зад него.

Карл се обърна. Бавно. Беше настръхнал в очакване на куршума, но беше крайно време да разбере какво, по дяволите, се е объркало.

„Да бе. Все едно не знаеш.“

На вратата стоеше висок мъж.

Имаше още двама с него. Те също не бяха от дребните, но високият притегляше вниманието като магнит, както цветно петно привлича погледа ти сред бозав пейзаж. Изострените от мрежата сетива на Карл се съсредоточиха върху тежкия сребрист револвер в ръката на мъжа. Старовремското оръжие и посланието зад избора му бяха интересни сами по себе си, но не в това беше въпросът. Не беше и в мазната, зализана назад тъмна коса или в едва доловимия блясък по загорялото от слънцето и насечено от бръчки бяло лице, издайнически знак за фиксиращ клетките гел, какъвто използваха добрите наемни убийци, за да не оставят улики от генетично естество на местопрестъплението. Карл видя всичко това и го пренебрегна, съсредоточи се върху наистина важното.

А важното беше в стойката, в особеното присъствие, сякаш барът беше сцена, подредена специално за този тип. Беше в начина, по който му стояха дрехите, тъмни и смачкани, сякаш случайно довени отнякъде, без съществуването им да има пряка връзка с човека, който ги носи. В това, че загорялото лице му изглеждаше някак познато и навяваше смътното усещане, че е срещал този човек и преди.

„Тринайска.“

Това трябваше да е. Параноята му отново бележеше точка. Резервният отряд на Мерин, дошъл за разплата. Нищо не беше свършило.

Встрани от Карл бръснатият говореше уплашено на Елвира, накрая успя да я вдигне и я поведе покрай Карл с ръка на раменете. Смесицата от шок и тотално объркване все така кривеше лицето му. Карл му кимна да минава, после го проследи с поглед как влачи разплаканата Елвира към вратата. Новодошлите се отдръпнаха да им направят път и когато двамата излязоха, единият решително затвори вратата след тях. През цялото време сребристият револвер сочеше право към гърдите на Карл.

Карл удостои собственика му със саркастична усмивка и направи няколко бавни крачки напред. Онзи го гледаше как се приближава, без да помръдне или да възрази. Карл задиша по-спокойно. Явно все още не смятаха да го убиват.

„Но скоро и това ще стане.“

Стисна яркото пламъче на страха, смачка го и го изгаси. Мрежата и незадоволеното му желание да троши и чупи припламнаха по-ярко.

„Натисни малко и виж докъде ще те пуснат.“

Пуснаха го почти на една ръка разстояние.

Високият мъж не го спря, дори му се усмихна окуражително, като любезен чичко, който гледа как повереното му дете прави първите си неуверени стъпки. Допусна го толкова близо до себе си, че преценката на Карл за ситуацията започна да се разпада и той изведнъж се почувства несигурен в перспективите на непосредственото си бъдеще. После обаче, когато се озова на няма и два метра от дулото на револвера, усмивката на високия мъж се промени — остана си на лицето му, но придоби някак предпазлив и бдителен характер.

— Достатъчно — каза той. — Не съм чак толкова небрежен.

Карл кимна.

— Личи си. Познаваме ли се отнякъде?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Как ти е името?

— Можеш да ми викаш Онбекенд.

— Марсалис.

— Да, знам. — Високият кимна към най-близката маса. — Сядай. Имаме време.

„Така значи“. Хладен полъх на потвърждение плъзна от тила към мускулите на ръцете му.

— Ти сядай. Аз съм си добре и така.

Чукчето на револвера щракна назад.

— Седни или ще те убия.

Карл се взря в очите му и не видя там никакво свободно пространство, дори и за краткото саркастично „ами то така или иначе ще го направиш“. Този тип можеше да го застреля още тук и сега. Вдигна рамене, тръгна към масата и седна на един от зарязаните преди малко столове. Седалката още пазеше топлината на предишния си клиент. Облегна се назад и раздалечи крака, възможно най-далеч от ръба на масата, без да предизвика коментар. Онбекенд хвърли поглед към един от помощниците си и кимна към вратата. Мъжът се изниза безмълвно.

Колегата му остана на мястото си, впери поглед в Карл и скръсти ръце. Онбекенд хвърли поглед и към него, после дойде до масата и седна срещу Карл.

— Ти си онзи с лотарията, нали?

Карл въздъхна. Не беше докрай престорено.

— Да, същият.

— Онзи, дето се събудил на половината път към Земята?

— Да. Автограф ли искаш?

Това му спечели нещо като усмивка.

— Просто съм любопитен. Чудя се какво ли е било да се събудиш в открития космос и да прекараш толкова време в чакане.

— Страхотно изживяване. Трябва да пробваш някой път.

Онбекенд реагира колкото би реагирал и камък. Усещането, че го е виждал и преди, се засили и стана някак по-конкретно, осъзна Карл. Познаваше това лице отнякъде, или пък го бъркаше с някого.

— Чувстваше ли се изоставен? Все едно пак си на четиринайсет?

„Четиринайсет?“

Карл се ухили. Минималното предимство беше като адреналин в кръвта му. Килна глава настрани с демонстративно спокойствие.

— Значи си от Поборниците, а? Последните нещастни американски бройлерчета се прибират у дома.

И ето, едва доловимо, но там, в ъгълчетата на очите му. Пробив в спокойствието, избил гняв, като запушен сифон, който връща обратно мръсната вода. Макар и само за миг, Карл го беше извадил от равновесие.

— Мислиш, че ме познаваш? Изобщо не ме познаваш, приятел.

— Изобщо не съм ти приятел — меко каза Карл. — Е, случва се. Всички правим грешки. Та какво по-точно искаш от мен?

За миг, толкова кратък, че изчезна, преди да го е регистрирал съзнателно, Карл си помисли, че онзи ще стреля. Дулото на револвера не помръдна, но сякаш засвятка нетърпеливо в долната половина на полезрението му. Онбекенд стисна устни още по-силно, омразата в очите му също светна по-силно.

— За начало може да ми разкажеш какво е да ловиш други тринайски в услуга на преживните от ООН.

— Печелившо е. — Карл се взираше безучастно в присвитите очи на другата тринайска. Един от двамата щеше да умре в този бар. — Доходоносно. А ти с какво си изкарваш прехраната напоследък?

— С оцеляване.

— О. — Кимна разбиращо. — Играем си на престъпници, така ли?

— Не работя за преживните, ако това имаш предвид.

— Работиш, разбира се. — Карл се прозя — внезапна, продиктувана от напрежението нужда от кислород, дошла като гръм от ясно небе, но толкова на място и убедително, че той едва сдържа победоносната си усмивка. — Ние всички работим за преживните, по един или друг начин.

Онбекенд стисна зъби. Килна леко глава като вълк или като куче, което се вслушва в далечен звук.

— Много лековато говориш за чуждите компромиси. Както казах, изобщо не ме познаваш.

— Знам, че днес си си купил нещо за ядене. Знам, че си дошъл тук с един или друг вид превозно средство, по градски улици, построени и платени под някаква форма от хората в този град. Знам, че държиш оръжие, което не си направил от метална руда в свободното си време.

— Това ли? — Онбекенд помръдна револвера, с което измести мъничко огневата линия. Изглеждаше развеселен. Карл се насили да не показва напрежението си, да не следи с поглед оръжието. — Взех го от един тип, когото убих.

— Тъй ли? Е, това е интересен модел на бартерна търговия. А човека, който ти сервира закуска днес, и него ли уби, за да не плащаш сметката? Ще убиеш ли онзи, от когото си купил или взел под наем колата си, и другия, който държи хотела, в който си отседнал? Сигурно имаш планове и за работодателите им, за онези, които управляват средствата за производство, мениджърите и едрите собственици, и за хората, които продават от тяхно име, и онези, които купуват от тях? — Карл се наведе напред, ухилен в лицето на близката смърт. — Толкова ли не схващаш, по дяволите? Те са навсякъде около нас, преживните. Не можеш да избягаш от тях. Не можеш да се отделиш от тях. Всеки път, когато сложиш нещо в устата си, работиш за тях. Всеки път, когато пътуваш. А ако си на Марс, всяко твое дихание е част от тяхната система.

— Е. — Онбекенд също успя да се усмихне. — Явно добре си си научил урока. Но пък, едно куче биеш ли го редовно, рано или късно така става.

— О, моля те. Знаеш ли какво? Искаш да се преструваш, че има и друг начин? Искаш да избягаш в някакъв митичен златен век отпреди упадъка на мъжествеността? Ами върви в Джизъсленд, където още вярват в тия простотии. Бях там миналата седмица и мога да ти кажа, че такива като нас много ги обичат. Ще ни изгорят на кладата по бързата процедура. Не разбираш ли? Вече няма място за такива като нас. — Думите на Съдърланд се надигнаха в него, тихият, леко ироничен басов глас прииждаше от спомените му като гръмотевица, като сила. — Преди двайсет хиляди години са ни избили с културните си насаждения и с малодушното си преклонение към йерархията. Спечелили са битката, Онбекенд, и знаеш ли защо? Защото системата им е била успешна, сработила е. Кооперирането в група и подчинението пред някакъв бандит с брада е сработвало по-добре, отколкото вълците единаци като нас биха могли да сработят тогава, по-късно, сега или изобщо някога. Докарали са ни до просешка тояга, Онбекенд, с тълпите си, с вождовете си и със самата си шибана многочисленост. Преследвали са ни, избивали са ни и за награда са получили бъдещето. И ето ни сега, стоим на покрива на преуспялото им общество, а ти ми казваш, разбираш ли, че не си взел асансьора, нито си се качил по стълбите, а ей така просто си долетял до покрива на собствена тяга заедно с двамата си бабаити. Това твоето са пълни глупости.

Онбекенд се наведе като него, в очите му пламтеше ярост. Движението му беше инстинктивно, продиктувано от гнева. Револверът в ръката му помръдна при промяната в позата. Изви се под незначителен ъгъл встрани. Карл го видя и побърза да свие платната на мрежата. „Не още, не“. Срещна погледа на другия мъж, видя там собствената си смърт и установи, че не му пука особено. В гърдите му се надигаше гняв, който не разбираше. Думите удължаваха живота му и щяха да го топлят, докато успяваше да ги изрича, да ги изхвърля от системата си.

— Те ни създадоха, Онбекенд, създадоха ни, разбираш ли? Върнаха ни от мъртвите заради единственото нещо, в което ни бива. Насилието. Убийствата. Теб, мен. — Махна ядно и с отвращение. — Всички нас, всички, от първия до последния. Ние сме като динозаврите. Чудовища от далечното тъмно и кърваво минало, призовани, за да бранят ярките светлини и консуматорските привилегии на западната цивилизация. И ние го направихме, точно както го бяха поискали. Искаш да си говорим за преживните, как се кланят скудоумно пред авторитетите, как подчиняват индивидуалността си на диктата на групата? А с какво бяхме различни ние, кажи ми? Шибаният проект „Поборник“? На теб като какво ти звучи, по дяволите?

— Да, защото така ни обучиха. — За пръв път гласът на Онбекенд се повиши почти до вик и почти натежа от болка, но той бързо се овладя и го сниши до студен, хладнокръвен гняв. — Отделиха ни в шибаните си комплекси още от деца, Марсалис. Обработваха ни от сутрин до вечер. Знаеш го не по-зле от мен, защото в „Орел“ не ще да е било по-различно. Как бихме могли да…

— Правехме… каквото… ни кажат! — Карл подчерта думите си. — Точно като тях, точно като преживните. Провалихме се, точно както сме се провалили и преди двайсет хиляди години.

— Онова си е било за тогава — сопна се Онбекенд. — Сега си е сега. И някои от нас са поели по друга пътека.

— О, не ме карай да се смея, по дяволите! Вече ти казах: всичко около теб е част от света на преживните. И ако не ти е по силите да се нагодиш, повече или по-малко, към този факт, по-добре иди да се застреляш, мамка му…

Призрачна усмивка разсече лицето на Онбекенд.

— Твоето самоубийство ме пратиха да уредя, Марсалис. Не моето.

— Изпратили са те? — повтори подигравателно Карл и се изхили гръмогласно през оскъдното пространство между тях. — Изпратили са те? Е, това слага точка на спора ни.

— Тринайските се славят със склонността си към самоубийства. — Гласът на Онбекенд прозвуча твърде високо, думите се догонваха, препъваха се в презрението на Карл в напразен опит да отбележат печеливша точка, почвата за която не беше подготвена в съответствие с очакванията му. — Грозни самоубийства в лагерите и резерватите. А тринайска като теб, преследвана от толкова силно чувство за вина…

— Вина ли? Я се разкарай. Сега пък говориш досущ като тях. Вариант тринайсет са имунизирани срещу чувството за вина, то е запазена марка на преживните.

— Да, заради всичките си събратя, които си преследвал до дупка, а после си ги убил или си ги обрекъл на жива смърт в лагерите. — Онбекенд се беше поуспокоил, гласът му се връщаше към нормалните си нива. — Логично е рано или късно вината да те прекърши и да си теглиш куршума.

— Ха на бас.

Безучастна усмивка.

— За мой късмет няма нужда да се обзалагаме. Колкото до самоубийството, ти значително улесни задачата ми.

— Сериозно? — Карл се огледа демонстративно. — Лично аз не бих определил тая дупка като идеалния мизансцен за самоубийство.

Но зад самоуверените си думи вече бе преценил ситуацията и нещо твърде близко до паника започваше да вледенява кръвта му. Беше изиграл всичките си карти, а Онбекенд така и не беше свалил достатъчно гарда. Другата тринайска пак го следеше с първоначалната си пълна концентрация и хладнокръвен контрол. Мизансценът на евтиния бар стисна мислите му в менгеме като съсирена кръв около прясна рана — вехтата мърлява мебелировка, дългият плот на бара, издраскан и лекьосан на мътното осветление, което хвърляше отблясъци в чашите и бутилките, натрупани по рафтовете отзад. Масите за билярд с протъркана тапицерия, окъпани в локвички светлина от монтираните в тавана лампи. Дуги Куанг по лице на пода, главата му извъртяна на една страна, отворените му очи го гледат. Сякаш му беше скучно и чакаше някой да се присъедини към него в прахта и лепкавите петна, за да си правят компания.

— Тук трудно бихме инсценирали самоубийство — съгласи се Онбекенд. — Нямаше да е лесно и другаде, в интерес на истината. Но ти беше така добър да отстъпиш пред инстинктите си и ето ни тук, в евтин бар в кофти квартал с долнопробни престъпници, които бранят ревниво територията си. Бедният Карл Марсалис, този път явно е преценил грешно съотношението на силите. Адски глупав начин да умреш, но какво пък… — Свиване на рамене, после в гласа на Онбекенд изведнъж се чу металическата нотка на презрение. — Лесно ще повярват, че си способен на такова нещо. Дал си им достатъчно основания.

Неизреченото обвинение го ужили жестоко. Някъде на заден план в главата му прозвучаха думите на Съдърланд: „Ако се оставим да ни води лимбичното ни програмиране, то всеки двуличен и породен от омразата страх, който изпитват към нас, ще се превърне в истина.“

„Ертекин може и да не се хване.“

„Да, но може и да се хване. Пъзелът не винаги се подрежда докрай, Марсалис. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Това каза тя, помниш ли?“

Куанг сякаш му намигна от пода.

„Може пък това да й се стори малко прекалено сложно, приятел.“

И сякаш не му стигаше тормозът на собствените му мисли, Онбекенд продължи да го тормози вербално:

— Ще сметнат, че си бил прекалено глупав, за да надмогнеш собственото си програмиране — каза той делово, като ехо на Съдърланд. — И ще са прави, разбира се. Ще сметнат, че си тръгнал да си търсиш белята, което е самата истина, и ще сметнат, че действителността просто е надхвърлила очакванията и възможностите ти. Така че ще проведат кратко разследване, колкото да не е без хич, ще поговорят с този и онзи и накрая ще стигнат до заключението, че си бил прострелян от упор със стандартно оръжие, което така и няма да бъде открито, от неизвестен уличен бандит, който също няма да бъде открит, и ще закрият случая, Марсалис, ще го закрият и ще потрият доволно ръце, защото изводите им ще се връзват идеално с идиотизма, който ти така спонтанно и услужливо ни предостави. Самият аз не бих могъл да го наредя по-добре.

Карл махна с ръка.

— Това едва ли може да мине за стандартно оръжие.

— Това ли? — Онбекенд претегли револвера в ръка. — Това е…

„Сега!“

Не беше много — минимално снижената рефлексна реакция на другия мъж, позабавените неврохимични импулси, приспани от предишните незаплашителни жестове на Карл и относителното спокойствие след крясъците отпреди малко. А после лекото изместване на дулото, само няколко градуса встрани, плюс краткотрайно снижения натиск върху спусъка. Това, и от друга страна, типичното за всяка тринайска чувство на превъзходство, както и любопитната склонност на Онбекенд да изнася лекции. Не беше много.

Никак не беше много.

Карл изригна от стола с ръце на ръба на масата, повдигна я рязко и я преобърна. Онбекенд стреля веднъж, напосоки, после залитна назад в опит да стане от стола и да се изправи. Помощникът му до вратата извика и скочи към тях. Карл взе на една крачка изпразненото от прекатурената маса пространство и влезе остро на Онбекенд: удар с основата на дланта и после с лакът, завъртане, опит да отнеме оръжието, но захватът беше твърде близък, за да рискува със стрелба. Стискаше с две ръце китката на Онбекенд, изви ръката му и насочи револвера нагоре и встрани, целеше се в бабаита, който се хвърляше към тях откъм вратата. Опита да стигне до спусъка. Онбекенд изпъна пръст и му попречи, но вече нямаше значение, защото онзи извика пак и се хвърли настрани да избегне куршума, който така и не дойде. Вратата се отвори рязко и другата половина от подкреплението на Онбекенд влетя в бара като ураган. Карл дръпна с всички сили револвера, но не успя да го откопчи. Новодошлият не направи грешката на колегата си. Тръгна към тях с широка усмивка.

— Само го дръж здраво, Онби.

Отчаян, Карл заби странично стъпало в краката на Онбекенд с надеждата да го подкоси, двамата да паднат на пода и при удара най-сетне да му измъкне револвера. Уви, другата тринайска захвана глезена му със стъпало, а сам остана на крака, без дори да загуби равновесие. За разлика рт Карл, който залитна, повлечен от собствената си тежест и инерцията на провалилата се хватка от таниндо. Онбекенд прецени до секунда момента, направи голяма крачка встрани и се отърси от Карл, сякаш той беше някаква голяма досадна раница. Карл политна към пода, посегна в движение към револвера, но без успех. Онбекенд го изрита в слабините. Карл се сви на топка от болка, опита да се претърколи, да стане…

Онбекенд насочи револвера.

Светът сякаш замря и се наведе да погледа.

В краткия нереален покой Карл усети куршума, преди да е излязъл от дулото, и усещането беше ужасяващо, защото твърде много приличаше на свобода. Усети как се разтваря да го поеме, като птица, която разперва криле, като вълк, който раззейва пастта си пред напиращ в гърлото вой. Очите му се впиха в очите на Онбекенд. Ухили се и изрече последното си предизвикателство:

— Ти си тъпо жалко заблудено копеле!

А после изстрелите, окончателното насилие, раздрало тишината… пак и пак… и пак, като затръшваща се в буря врата.

42.

Марстехските берети имаха специална функция, която позволяваше три изстрела с едно натискане на спусъка. Севги Ертекин влезе през вратата на този режим, вдигнала пистолета с две ръце, и натисна спусъка по два пъти за всяка мишена. Нямаше време за любезности — през прозореца беше видяла накъде отива работата. Разширяващите се куршуми издаваха равен, лишен от драматизъм пукот при изстрелването си, но при попадение разкъсваха жертвите все едно те бяха от картон.

Така стана и сега. Две тела подскочиха и отхвърчаха настрани.

Третият тъкмо се обръщаше, бърз като тигър, и куршумите изобщо не го уцелиха. Огромен сребрист револвер се насочи в мълниеносна траектория към нея. Тя натисна отново спусъка и онзи се преметна назад като акробат на цирков манеж.

Марсалис се мяташе на пода и се опитваше да стане. Не се виждаше дали е ранен. Севги тръгна напред, покриваше ъглите с пистолета според стандартната полицейска процедура. Бърз оглед на мъжете, които току-що беше уцелила… не, чакай…

… погледът й регистрира безжизнените очи, неестествените сгърчени пози, единият се беше проснал почти комично на̀преко на съборен стол, друг лежеше на пода като захвърлена от истерично дете кукла…

… мъжете, които току-що беше убила. Марстехското оръжие и неговите муниции, недвусмислени в присъдата си като джизъслендски съдия.

Третият я връхлетя отстрани. Мигновен образ на окървавено лице, разкривено от дива ярост. Тя се строполи на пода с разперени ръце да смекчи удара, който така или иначе я раздели с шибаната берета. За миг третият мъж залитна над нея, ръмжеше през оголени до венците зъби, празните му ръце бяха свити като ноктите на граблива птица. Погледът му беше лишен от всичко човешко. Тя усети как ужасът се надига като криле в стомаха и гърдите й.

Мъжът видя изпуснатата берета. Мина покрай Севги, за да я вземе.

— Онбекенд!

Нападателят й се завъртя, както се беше навел наполовина към пистолета, и видя същото, което видя и Севги — Карл Марсалис, приклекнал на пода с големия револвер в ръка.

Онзи си плю на петите и куршумът изсвистя твърде далеч. Стаята прокънтя от дълбокия рев на едрокалибреното оръжие. Марсалис изръмжа нещо, прицели се и стреля отново. Вратата се затвори с трясък зад беглеца.

Севги грабна беретата си.

— Добре ли си?

Мрачно кимване. Изправяше се колебливо на крака. Севги му хвърли бърза усмивка и тръгна към вратата. Открехна я и погледна навън. Сълзата, която беше проследила с такси от хотела, още стоеше от другата страна на пустата улица. Третият мъж, ранен, се беше привел над вратата й. Отваряше я. Нямаше време. Севги изскочи навън и отново зае поза за стрелба, този път на тротоара. Стотици спомени от големите и малките улици на Куинс и Манхатън, от единайсетте години на преследвания и арести запулсираха във вените й, втвърдиха почвата под краката й, стабилизираха ръцете й.

— Полиция! Сложи ръце на главата и легни по корем!

Той като че ли коленичи до отворената врата на колата. Севги се приближи бавно.

— Казах, ръцете на…

Той се завъртя и измъкна някакво оръжие, Бог знае откъде. Стреля. Севги също стреля. Три куршума в група — видя как го запратиха към високия лъскав корпус на сълзата, но в същия миг разбра, че е стреляла твърде високо. Усети как нещо я шибва в лявото рамо, залитна от удара и падна назад към стената на бара. Единият й крак се подгъна и тя заразмахва ръце да се задържи. Опря гръб в стената и видя как беглецът се надига със залитане, оставяше големи петна кръв след себе си, матови на фона на лъскавата метална повърхност. Залитна и се срина зад волана. Севги опита да се изправи, видя го как се навежда да затвори вратата и разбра, че е закъсняла. Вдигна с една ръка беретата и стреля. Уви, откатът при тройния изстрел изискваше захват с две ръце и отчаяната й стрелба не доведе до нищо — куршумите рикошираха в сълзата, далеч от целта. Вратата се затвори с трясък, който отекна над улицата. Двигателят се събуди моментално. Севги залитна напред, направи опит да се изправи, опита се въпреки изтръпналата си до безчувственост лява ръка да се прицели в потеглящия автомобил.

Натисна спусъка три пъти. Държеше беретата с две ръце и деветте куршума върнаха отката си към раненото й рамо. Сълзата поднесе, после коригира движението си, стигна до ъгъла и го взе на висока скорост, изчезна от поглед с протестно свистене на гумите. Севги отпусна ръце и изсумтя отвратено.

— Мамка му! — Гласът й се чу ясно в притихналата изведнъж улица. — Двама от трима не е толкова зле все пак, нали?

Очевидно никой не се канеше да оспори твърдението й.

Тръгна към бара, бутна вратата и се облегна на рамката, огледа хаоса вътре. Марсалис беше успял да се изправи и стърчеше в средата на помещението с револвера в ръка. Стресна се при появата й, после се отпусна, просто си стоеше и я гледаше. Бегла усмивка раздвижи устните му.

— Ако съм разбрала правилно, никой не се крие в кенефа, така ли?

— Правилно си разбрала.

— Хубаво. Защото се поуморих. — Прибра беретата в презраменния кобур и примижа леко от болката при движението.

— Ранена ли си?

Тя сведе поглед към лявото си рамо, където я беше уцелил куршумът. Тънка струйка кръв се стичаше по ръкава на съсипаното й яке. Усещането за изтръпналост започваше да отстъпва пред силна пулсираща болка. Тя стисна няколко пъти в юмрук пръстите на лявата си ръка, после я вдигна и примижа от болка.

— Да. Оня тип ме простреля. Мускулна рана. Ще оцелея.

— Искаш ли да погледна раната?

— Не, не искам да я гледаш, мамка му! — Поколеба се, после махна вместо извинение. Гласът й се смекчи. — От ССР са на път. Това може да почака.

— Чух колата. Измъкна ли се?

Севги се намръщи.

— Да, уцелих го един-два пъти, но не толкова, че да го сваля. Тринайски!

— Е, ние сме корави копелета.

А после изведнъж раменете му увиснаха и той отиде при бара, мина отзад и внимателно остави револвера върху издраскания плот.

— Слава Богу, че се свърши — въздъхна. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, не искам нищо, мамка му. Онзи тип се измъкна.

Марсалис се обърна да огледа натрупаните по рафтовете бутилки. Очите му срещнаха нейните в огледалото.

— Да, но погледни го от добрата страна. И двамата сме живи, което си е страхотно подобрение на фона на ситуацията отпреди малко.

Тя потръпна. После се отърси като мокро куче. Марсалис избра една бутилка от многообразието, извади и две чаши изпод плота. Сложи ги отгоре и наля някакъв алкохол с кехлибарен цвят.

— Хайде, заради мен. Нека те почерпя поне едно уиски на аванта, задето ми спаси живота. А и като те гледам, определено имаш нужда от нещо силно.

— Да бе, много ти благодаря. Аз ти спасих живота, а ти ми казваш, че изглеждам като пребито куче?

Той я изгледа уж преценяващо и каза с усмивка:

— Е, да кажем, че си малко бледа.

— Майната ти. — Севги взе чашата.

Той последва примера й, вдигна своята като за наздравица и каза много тихо:

— Задължен съм ти, Севги.

Тя отпи и преглътна.

— Приеми, че сме квит, заради скейтърите. Нищо не ми дължиш.

— О, напротив. Онези типове в Ню Йорк се опитаха да убият и двама ни и аз действах при самозащита. Сега е съвсем различно. Наздраве.

Изпиха чашите до дъно. Севги се облегна срещу него от другата страна на бара и усети как топлината се плъзга надолу към корема й. Марсалис вдигна въпросително бутилката. Тя поклати глава.

— Както казах, хората от ССР ще пристигнат всеки момент. Обадих им се още щом твоите приятелчета се появиха. Можех да щурмувам и по-рано, но се надявах да пристигне подкрепление.

— Е. — Той сведе поглед към ръцете си и Севги видя, че леко треперят. Това незнайно защо я преряза през стомаха. После той отново вдигна очи и се ухили. — Така или иначе, нацели момента идеално. Как всъщност се озова тук?

— Тъкмо се прибирах, когато те видях да излизаш от хотела. — Кимна към труповете на пода. — После сълзата на тия момчета потегли след таксито ти. Почти веднага и аз си повиках сълза. Когато пристигнах тук, те стояха пред бара и чакаха. Не знаех какво става, нито защо си дошъл чак тук и дали онези типове са с теб, или не. Обадих се чак когато се чуха изстрели и онези нахлуха в бара. Което ме подсеща да те питам, ти за чий дойде тук изобщо?

Той отклони поглед встрани.

— Просто си търсех боя.

— Така ли? Е, явно си го намерил.

Той не каза нищо.

— И кои са тия типове?

— Не знам.

— Ти го нарече по име. — Внезапният пристъп на полицейска подозрителност развали атмосферата. — Когато посегна да вземе пистолета ми. Чух те… как беше?

— Онбекенд, да. Представи ми се, преди да ме убие. — Марсалис смръщи вежди на някаква своя мисъл. — Тринайска.

— Той ли ти го каза?

— Покрай другото.

Тя потръпна отново.

— Еба си съвпадението.

— Не е. Което ме подсеща да те питам: ти защо си била при хотела?

— А, да. Хотелът. — Тя кимна и позволи на задоволството от правилното предположение да избие в лека усмивка. — Идвах да ти кажа, че нюйоркската полиция е заловила третия скейтър. Той твърди, че през цялото време са се целели в Ортис. Не в теб.

Марсалис примигна.

— В Ортис?

— Да. Явно двамата с теб случайно сме се оказали на пътя на куршумите. Което оневинява Нортън, както и да го погледнеш. Ако оставим параноята настрана, разбира се.

— Ти сигурна ли си в това? Тоест, ченгетата от Ню Йорк проверили ли са…

— Марсалис, откажи се бе, човек. — Изглежда, наистина бе капнала. Или пък уискито не беше чак толкова добра идея. Така или иначе, започваха да я болят очите. — И още по-добре, помисли си дали не е редно да се извиниш, ако изобщо знаеш как се прави това. Сбъркал си, и толкова. Край на шибаната история.

— Недей да злорадстваш, Ертекин. Не ти отива, помниш ли?

И не й остана друго, освен да се засмее, въпреки смазващата тежест на умората. В далечината се чуха сирените на ССР.

— Аз пък не си търся компания в леглото — каза тя.

— Напротив, търсиш си.

Тя се изкиска.

— Не, изобщо не си търся.

— Търсиш си.

— Не си търся, да ти го…

Закашля се силно, изненадана от силата на пристъпа. Тръсна глава и установи, че очите й са пълни със сълзи. Чу как и Марсалис се киска.

— Е, може и да си права. Не бих искал да…

Пак я разтърсиха тръпки, този път по-силно. Вече не кашляше, затова пък внезапно я заболя главата. Тя се намръщи и вдигна ръка към слепоочието си.

— Севги?

Тя го погледна и се усмихна смутено. Продължаваше да трепери. Сирената се чуваше по-силно и сякаш беше заседнала право в главата й. Звукът направо й стържеше по мозъка.

— Май не ми е много добре.

Лицето му застина като маска.

— С какво те простреля той, Севги?

— Не знам…

— Видя ли оръжието, с което те простреля? — Беше заобиколил бара и стоеше до нея, а тя само клатеше сънено глава.

— Не. Измъкна се. Казах ти вече.

Той я завъртя към себе си и хвана главата й. Гласът му беше задавен и тревожен.

— Чуй ме, Севги. Трябва да останеш будна. Ще се почувстваш много уморена след…

— Ще се почувствам? — Тя се изкиска. — Майната ти, Марсалис. Вече се чувствам така, сякаш мога да проспя цял месец на шибания под ей тук.

— Не, ще стоиш будна! — Той разтърси главата й. — Чуй, идват, всеки момент ще са тук. Ще те закараме в болница. Само не ми умирай в ръцете, по дяволите!

— Какви ги говориш? Нямам намерение да…

Млъкна, защото изведнъж забеляза, че и неговите очи са насълзени също като нейните. Свъси чело, но кожата на лицето й беше толкова гореща, дебела и нееластична, че й бе нужно усилие да приведе лицевите си мускули в движение, все едно пъхаше ръка в нова тясна ръкавица. Тихичък учуден звук излезе от устата й.

— Хей, Марсалис — каза тя завалено. — К’во ста’а? И ти ли не си…



Медиците от екипа на ССР я сложиха на количка и я качиха в хеликоптер. Не беше съвсем сигурна как е станало това. Уж Марсалис я гушкаше в пълния с трупове мизерен бар, а после изведнъж се озоваха на хладно отвън и тя гледаше право към прибулените звезди. Съзнанието беше като плющящ парцал в главата й, ту го имаше, ту го нямаше, връщаше се, после изчезваше пак. Опита се да извърти глава и да види какво става, но всичко й се видя като неясна смесица от викове, светлини и забързани фигури. Ревът на хеликоптерните перки влошаваше ужасното й главоболие още повече.

— Севги?

О! Марсалис. Тук беше.

— Не се тревожете, сър. Оттук ще я поемем ние.

— Кажете им, че куршумът е от „Хааг“. — Не разбираше защо Марсалис вика така, освен ако не беше заради грохота на перките. Нещата просто не се връзваха. Помисли си, че сигурно е загубила много кръв й затова се чувства толкова странно. — Кажете им, че трябва да я включат на най-мощните антивирусни препарати, с които разполагат, по най-бързия начин.

— Знаем, сър. Вече се обадихме да предупредим.

Примижа срещу блясъка на хеликоптерните прожектори. Заболя я. Едва успя да различи силуета на Марсалис. Беше стиснал един от парамедиците за раменете и го тресеше.

— Тежко ви, ако умре — крещеше. — Ще убия и вас, и всичките ви роднини, ако я оставите да умре.

Тропот на ботуши. Хеликоптерът се размърда, издигна се и пое нанякъде. Миниатюрни светлинки по възвишенията и падините на града, а хоризонтът се люшкаше ли, люшкаше. Сякаш и без това не й се гадеше достатъчно.

А имаше чувството, че стиска зъби от цяла вечност. Не само това последното, каквото и да беше, а целият случай с „Гордостта на Хоркан“. Цялата шибана история с Марсалис и нейният нещастен опит да я превърне в нещо повече. Повтарящите се телефонни разговори с баща й с премерените им, предпазливо любезни думи и бариерата, която вече не можеше да счупи. Спомените за Етан, съдебната битка за попечителство и повторно имплантиране на неродения Мурад, безбройните адвокати и техните шибани приемни. Борбата да запази вярата си, да се върне в джамията и да открие онова, което преливаше от поезията на Рабиа, от писанията на Назил Вапур и от усмихнатото търпение на Мелтем. Търсенето на причини да продължи напред, причини, които не се явяват под формата на бутилки или блистери.

Всичко това маршируваше през главата и в бавна процесия и изведнъж й писна, дойде й до гуша да полага усилия. Защо просто да не погледа искрящата люлка на градските светлинни долу, да отиде, където я караше хеликоптерът, да послуша белия шум на двигателния рефрен, все едно е легнала до водопад, от който се носи едва доловимо ухание на метал и машинно масло. Наклоненото нощно небе, усещането за морето, плоско и черно чак до хоризонта. Не беше толкова лошо, като си помислиш, никак не беше лошо. Нито толкова трудно.

Малко след това се отказа да стиска зъби, просто се пусна и се хързулна по наклона на собствената си неимоверна умора.

Загрузка...