Първа част В пламъци

Преди всичко друго, трудните уроци на това столетие ни научиха, че трябва да има постоянен контрол и ефективни ограничителни методи и че родените от тази необходимост законоопазващи институции трябва да работят с невиждана досега степен на интегритет и себеотдаване.

Докладът „Якобсен“, август 2091

1.

Най-накрая откри Грей в един лагер за предмарсова подготовка оттатък боливийската граница с Перу. Криеше се зад евтина лицева операция и фалшивото име Родригес. Само по себе си това не беше лошо прикритие и сигурно би издържало стандартна проверка. Проверките в подготвителните лагери си бяха спечелили лоша слава — истината беше, че тук не им пукаше много кой си бил, преди да подпишеш договора. Все пак имаше няколко очевидни признака, които насочваха посветените по вярната следа, и Карл — с методична целенасоченост, която започваше да прилича на отчаяние — ги търсеше вече от седмици. Знаеше, че Грей е някъде горе, в алтиплано, високите плата на Андите, защото следата водеше натам след Богота и защото къде другаде в края на краищата би избягал един вариант тринайсет. Знаеше го, знаеше също, че е само въпрос на време следата да се появи и някой да съобщи където трябва. Освен това си даваше сметка, че при всичките подготвителни програми, никнещи с невиждана бързина, за да посрещнат растящото търсене, времето работи за другия. Нещо трябваше да изскочи, при това скоро, иначе Грей щеше да изчезне, а Карл да се прости с наградата си.

Така че когато пробивът най-сетне дойде и дребното сведение, изплува в мрежата от контакти, която той цедеше от седмици, Карл трудно сдържа нетърпението си. Идеше му да зареже грижливо изграденото си прикритие, да активира кредита си от Агенцията, да си сложи значката и да наеме най-бързото високопроходимо превозно средство, което можеше да се намери в Копакабана. Идеше му да прекоси границата със скоростта и безцеремонността, които можеше да осигури само Агенцията, да вдигне пушилка по пътя — а заедно с пушилката, уви, и слухове, които щяха да стигнат до лагера преди него и Грей щеше да се покрие по най-бързия начин, нещо напълно възможно дори с минималната местна подкрепа.

Така че сдържа нетърпението си.

Възползва се от помощта на един-двама местни, които му дължаха услуга, и така си осигури превоз през границата с взвод военни свързочници — в каросерията на древен патрулен камион с избелялото, почти неразличимо лого на колониална корпорация от двете страни на бронирания корпус. Войниците бяха от редовната перуанска армия, сбирщина от най-най-бедните семейства по крайбрежието, впоследствие преведени на служба към корпоративната сигурност. Нямаше да им платят много повече от стандартното заплащане на отбиващите редовна военна служба, но отвътре камионът беше една идея по-луксозен по военните стандарти, а като че ли имаше и климатик. Така или иначе, те бяха корави момчета и млади — от онзи вид млади хора, каквито вече рядко се виждаха в западния свят, наивно доволни от трудно постигнатата си физическа подготовка и евтиния престиж на военната униформа. Всички го посрещнаха с широки усмивки и разнообразен набор от развалени зъби, нищо че повечето нямаха и двайсет години. Карл реши, че гостоприемството им се дължи на неведение. Сигурен беше, че тези хлапета нямат представа колко кожи смъква от гърба на корпоративните си клиенти висшето им командване за техните услуги.

Затворен в тресящия се, вонящ на пот търбух на камиона и замислен за шансовете си да залови Грей, Карл определено би предпочел да изтърпи пътя в мълчание. И без това не обичаше да говори — по принцип. Смяташе, че разговорите са силно надценявани като начин да си прекараш свободното време. Но си има граници на мълчаливостта, когато се возиш гратис. Така че изцеди от себе си нещо като разговор лека категория за предстоящия след седмица плейоф между Аржентина и Бразилия, с минимално участие в последвалото надвикване, колкото да не бие на очи с мълчанието си. Подхвърли това-онова за Патриция Моката и редно ли е жени да бъдат капитани на отбори, които все още са съставени предимно от мъже. Спомена няколко имена на ключови играчи. Каза едно-две неща за тактиката на двата отбора. Момчетата захапваха охотно.

— Eres Marciano? — попита едно от тях накрая: беше си неизбежно.

Той поклати глава. Всъщност някога наистина беше марсианец, но историята беше дълга и заплетена и не беше в настроение да я разказва.

— Soy contable — каза им той, защото понякога се чувстваше такъв. — Contable de biotecnologia.

Всички се усмихнаха широко. Дали защото не им приличаше на чиновник в биотехнологиите, или просто защото не му бяха повярвали — кой знае? Така или иначе, повече не повдигнаха този въпрос. Явно бяха свикнали с хора, чиито истории не пасваха на лицата им.

— Habla bien el espanol — похвали го някой.

Испанският му наистина беше добър, макар че през последните две седмици беше говорил предимно на кечуа с марсиански акцент, но все пак близък до перуанския оригинал, от който се беше зародил. Мнозинството от обитателите на високите плата говореха на този език и именно сред тях се набираше низшият персонал в подготвителните лагери, както и на Марс всъщност. Независимо от този факт обаче военните тук все още говореха на испански. Макар да бяха понаучили малко аманглийски покрай сърфирането си в мрежата, момчетата от крайбрежието упорито се придържаха към испанския. Това не беше добре от корпоративна гледна точка, но правителството в Лима категорично беше отказало да отстъпи по този въпрос при преговорите с КОЛИН. Да предадеш контрола в ръцете на „гринго“-корпорации беше едно, даже имаше и исторически прецедент в този смисъл. Но да се допусне хората от алтиплано да се отърсят в културно отношение от хватката на крайбрежната олигархия… виж, това би било просто недопустимо. Твърде много неприятни исторически спомени имаше в тази посока. Инките отпреди шест столетия и упоритият им трийсетгодишен отказ да се държат така, както трябва да се държи един покорен народ; кървавото отмъщение на Тупак Амаро от 1780-а; маоистите от sendero luminoso отпреди няма и стотина години, а още по-скоро — бунтовете на farailias andinas. Научили си били урока, така твърдяха. Повече никога. Испаноговорещите военни и бюрократи имаха грижата да го навират в очите на всички.

Патрулният камион наби спирачки и задната врата се отвори тежко. Заля ги острата слънчева светлина на големите надморски височини, а с нея дойдоха звуците и миризмите на лагера. Викове на кечуа с познатата му неиспанска мелодика, надвикваха се с шума на машините. Гласът на английскоговорещ вносен робот заглуши всичко останало: „машина на заден ход, машина на заден ход“. Отнякъде долиташе музика, местни фолклорни вокали, миксирани в убийствен танцувален ритъм. И през вонята на машинно масло и пластмаси се довя апетитната миризма на месо — някой печеше мръвки на грил с дървени въглища. Стори му се, че различава и звука на ротори в далечината.

Войниците се изсипаха от камиона, повлекли раниците и оръжията си. Карл ги изчака, слезе последен и се огледа зад прикритието на шумната им глъч. Камионът беше спрял на всементен плац срещу два прашни автобуса с табелки за Куско и Арекипа. Имаше нещо като терминал, недостроен, а зад него, нагоре по възвишението, се простираше лагер „Гарод Хоркан №9“: сглобяеми едноетажни бараки и стерилни, пресичащи се под прав ъгъл улици. На всеки няколко пресечки се вееха белезникавите корпоративни знамена с преплетените букви I и X в кръг от звезди. През неостъклените все още прозорци на терминала Карл мярна хора с гащеризони и същото лого, отпечатано на гърба и на гърдите.

„Проклети корпоративни градчета.“

Заключи раницата си в гардеробче в терминала, попита един чистач в гащеризон за посоката и излезе на слънце. Долу, в основата на планинското възвишение, езерото Титикака грееше в яркосиньо, чак да те заболят очите. Карл си сложи умните очила „Цебе“, сложи си и опърпаната кожена перуанска шапка и тръгна нагоре към музиката. Защитата беше продиктувана по-скоро от желанието му да се слее с местния колорит, отколкото от необходимост — кожата му беше тъмна по рождение и достатъчно обрулена, за да не го притеснява слънцето, но пък очилата и шапката щяха да прикрият отчасти лицето му. Чернокожи лица не се срещаха често в тукашните лагери, а имаше вероятност, макар и малка, Грей да е пратил някой да наблюдава терминала. Колкото по-малко изпъкваше, толкова по-добре.

Две пресечки по-нагоре откри каквото търсеше. Барака, два пъти по-голяма от останалите, през прозорците със затворени капаци и широко отворената двойна врата се изливаше ритъмът на миксиран фолклор. Стените бяха облепени със стари и нови афиши на местни групи, а от двете страни на вратата се мъдреха рекламни екрани, показваха нечия странна представа за нощния живот на Карибите. Плаж с бял пясък и палми, окичени с лампички. Млади креолки по бански стискаха вещо бутилки бира и въртяха бедра под звуците на музика, която не се чуваше, в компанията на мъже със също толкова европейски вид. Като се изключеха музикантите — които лудуваха веселяшката на заден план, далеч от жените — никой от останалите не беше с кожа по-тъмна от чаша разреден скоч.

Карл поклати развеселено глава и влезе.

Вътре музиката беше по-силна, но не и непоносима. Таванът беше на височината на втория етаж и празното пространство между пластмасовите греди всмукваше музиката нагоре: На една маса в ъгъла трима мъже и една жена играеха на карти. Не изглеждаше шумът да им пречи да си обявяват залозите. Разговорите по другите маси бяха като фоново жужене. Светлина влизаше от вратата и през решетестите капаци. Чертаеше насечени сенки по пода, но не проникваше надалеч и ако погледнеш директно към светлите участъци, а после бързо отклониш поглед, останалата част от помещението си беше направо сумрачна.

В дъното на бара с формата на бумеранг, направен от занитени ламаринени плоскости, седяха неколцина клиенти и пиеха. Барът беше доста далеч от прозорците и охладителните витрини с бира покрай стената отзад грееха с мека светлина. До витрините имаше втора врата, отворена към слабо осветено кухненско помещение, очевидно празно и неизползвано. Видимият персонал се състоеше от трътлеста сервитьорка, която се влачеше между масите и обираше празните шишета и чаши. Карл я проследи с поглед, после тръгна след нея към бара.

Настигна я точно когато оставяше подноса с празната стъклария на плота и каза на кечуа:

— „Ред Страйп“. Без чаша.

Тя мина зад бара, без да обели и дума, извади бутилката и се изправи. Държеше я почти като младичките креолки на рекламните екрани до вратата. Отвори я с отработен жест с ръждясалата отварачка, която висеше на връв от колана й, и я тупна на бара.

— Пет сола.

Карл имаше само боливийски пари. Измъкна един кредит с логото на КОЛИН и го вдигна с два пръста.

— Това тука върви ли?

Тя го изгледа с досада и отиде да вземе машината. Карл провери колко е часът в горния ляв ъгъл на очилата си, после ги свали. Вече бяха минали на режим слабо осветление, но предвид онова, което предстоеше, той предпочиташе да има пряк визуален контакт. Остави шапката си на тезгяха и огледа небрежно помещението. Стараеше се да изглежда като човек, който не иска нищо, като човек, който се чувства у дома си.

На теория би трябвало да се обади на местния представител на ГХ още при пристигането си. Това беше изрично вписано в устава. Ала богатият му предишен опит, понякога лепкав от собствената му кръв, го беше научил да не го прави. Средностатистическият гражданин не питаеше топли чувства към онова, което символизираше Карл Марсалис, самото му съществуване отключваше враждебна реакция кажи-речи при всички, независимо от начина им на мислене. По-образованите прослойки осъждаха професията му като аморална на градинските си партита и по официалните вечери. На по-емоционално ниво битуваше всеобщо социално отвращение, което вървеше в комплект с етикета „чудовище“. А на едно още по-ниско ниво, яхнал отровната терминология на доклада „Якобсен“, но коренящ се в хормоналната тиня на инстинктите, глава надигаше рядко изричаният, но въпреки това съвсем реален ужас при мисълта, че въпреки всичко той все още е „един от тях“.

И още по-лошо, в очите на колониалните корпорации Карл беше ходеща лоша реклама. Лоша реклама и гарантирана финансова дупка. За да стане някой като Грей готов за транспортиране, „Гарод Хоркан“ влагаха тонове долари във вид на обучение от различен вид и мрежова биотехнология. Никой не би искал инвестиция от подобен мащаб да умре, като кръвта й изтече в прахта на високопланинско плато, и да цъфне във вестниците под заглавие с едър шрифт „Проблеми със сигурността в лагер на КОЛИН!“

Преди четири години се беше отбил при управителя на подобен лагер южно от Ла Пас да съобщи за целта на пристигането си и докато попълваше формуляри в административната сграда, плячката му незнайно как беше успяла да изчезне от хоризонта. Когато влезе в бараката, една паница със супа още вдигаше пара на масата в кухнята, даже лъжицата беше вътре. Задната врата беше отворена, отворен беше и един празен сандък до леглото в съседната стая. Онзи тип така и не изплува повече и Карл стигна до неохотното заключение, че най-вероятно вече е стигнал на Марс. Същото докладва и в Агенцията. Никой от КОЛИН не би потвърдил подобно запитване, така че изобщо не си направи труда да отправи такова.

След половин година една вечер съобщи за пристигането си на друг лагерен управител, но отказа да попълни формулярите предварително, в резултат на което при изхода на административната сграда го чакаха петима мъжаги с бейзболни бухалки. За щастие не бяха професионалисти и в тъмното си пречеха взаимно. Но докато измъкне една от бухалките и разгони останалите биячи, целият лагер беше вече на крак. По улиците плъзнаха факли и новината се разнесе мълниеносно — пристигнала е нова чернилка, аутсайдер някакъв, и се е сбил с някакви хора при административната сграда. Под толкова враждебни погледи Карл изобщо не си направи труда да тръгне да търси адреса на беглеца из улиците. Би било излишна проява на храброст, а и знаеше, че няма да намери никого.

Колкото до изхода от сбиването, и той беше в същата степен предсказуем. Въпреки множеството минувачи и неколцината откровени зяпачи изведнъж се оказа, че полезни очевидци на сбиването няма. Мъжът, когото Карл беше набил достатъчно, че да не може да избяга, мълчеше като риба, когато го питаха какво е предизвикало нападението. Управителят отхвърли категорично предложението на Карл да го разпита лично — не можело нито насаме, нито пред свидетели, имало медицински основания да му откаже. Само повтаряше, при това бавно, сякаш смяташе Карл за умствено недоразвит, че задържаният има права и че вече бил пострадал сериозно.

Карл — от бузата му течеше кръв и подозираше, че има поне един счупен пръст — само го погледна невярващо.

След тези и още една-две подобни случки уведомяваше лагерните управители за присъствието си едва след като си свършеше работата.

— Търся един стар приятел — каза сега на сервитьорката, когато тя се върна с машинката. Даде й кредита си от КОЛИН и я изчака да го прекара през четеца. — Казва се Родригес. Много е важно да го открия.

Пръстите й се задържаха над клавиатурата. Тя сви рамене.

— Родригес. Всеки трети се казва Родригес.

Карл извади снимка, изтеглена от клиниката в Богота, и я плъзна по плота към нея. Снимката беше обработена дигитално, системата коригираше образа така, както пациентът би изглеждал, след като отоците спаднат. В реално време, толкова скоро след толкова евтина операция, новото лице на Грей едва ли би се различавало много от лицето на човек, линчуван в Джизъсленд, но мъжът на снимката изглеждаше в добро здраве и дори приятен за окото. Широки скули, широка уста, средностатистическа физиономия. Карл, чиято параноя не знаеше граници, беше накарал Матю да се вмъкне в информационния поток на клиниката, за да са сигурни, че не го подхлъзват с фалшива снимка. Матю помърмори малко, но все пак го направи, сигурно най-вече за да докаже, че може. Нямаше съмнение. Сега Грей изглеждаше така.

Сервитьорката погледна принтираната снимка без грам любопитство, после въведе по сметката на кредита сума, която определено не беше пет сола. После кимна към едър светлокос мъж в другия край на бара — типът гледаше втренчено чашата си, сякаш я мразеше.

— Питай него.

Ръката на Карл се стрелна мълниеносно. Тази сутрин си беше взел дозата и мрежата удвояваше бързината и силата му. Стисна показалеца й, преди да е натиснала копчето за осъществяване на трансакцията. Изви го леко, колкото да обере хлабината от ставите на кокалчетата. Усети как костиците опират на твърдо.

— Питам теб — спокойно каза той.

— Аз пък ти казвам. — И да се беше уплашила, не й личеше. — Лицето ми е познато. Идва да пие с Рубио, онзи там, два-три пъти седмично. Само това знам. Сега ще ми пуснеш ли пръста, или да привлека малко внимание? Да уведомя лагерната охрана например?

— Не. Трябва само да ме представиш на Рубио.

Тя го изгледа изпепеляващо.

— Защо не го каза направо?

Карл я пусна и я изчака да довърши трансакцията. Жената му върна кредита, махна му и тръгна бавно от своята страна на бара към русокосия с чашата. Той вдигна очи към нея, после ги извъртя към Карл, после пак към нея. Заговори на английски.

— Здрасти, Габи.

— Здрасти, Рубио. Този виждаш ли го? — Премина на английски, със силен акцент, но иначе го говореше добре. — Търси Родригес. Казва, че му бил приятел.

— Сериозно? — Рубио измести леко центъра на тежестта си, за да погледне Карл директно. — Приятел си на Родригес?

— Да, ние…

И ножът блесна.

По-късно, когато му остана време за това, Карл се сети как става номерът. Ножът сто на сто бе с лепка на дръжката и русият го бе прикрепил под ръба на бара още щом беше видял сервитьорката да говори с непознат. А после Карл се беше приближил уж небрежно — приятел на Родригес, как пък не — и това беше затворило веригата. Виж, тези двамата наистина бяха приятели на Грей. И знаеха, че той няма други приятели.

Така че Рубио грабна ножа и със светкавично движение замахна към Карл. Острието просветна на слабата светлина, излязло изпод сянката на барплота, сряза сакото на Карл под кръста и се плъзна безсилно по уеблара отдолу. Ризница от истинска геннообработена паяжина, струваше майка си и баща си. Но в удара бяха вложени твърде много гняв и омраза, а и острието сигурно беше от моновлакна. Карл усети как върхът пробива ризницата и се забива.

Но понеже нападението не беше съвсем неочаквано, той вече се беше задвижил, а и уебларът му даваше значително предимство, защото му спестяваше нуждата да се прикрива. Удари Рубио с ръба на дланта си — два пъти, бързо, рязко, счупи му носа, смаза му слепоочието и го блъсна на пода. Ножът се залюля хлабаво — гадната, отвратителна интимност на метал в плът — и Карл го издърпа с ръмжене. Рубио се гърчеше на пода и сигурно беше вече наполовина умрял. Карл го ритна в главата за всеки случай.

Всичко замря.

Хората гледаха.

По корема му се стичаше кръв.

Габи беше изчезнала през кухненската врата. Което също можеше да се очаква — източникът на Карл твърдеше, че сервитьорката била близка с Грей. Карл се преметна през бара — стрелна го жестока болка в раната — и хукна след нея.

През кухнята — претъпкано мръсно помещение, газови печки с почернели захабени тигани и врата към улицата, вратата още се люлееше. Карл закачи дръжките на два тигана, докато се промушваше покрай печките, и те паднаха с трясък на пода. Изскочи на тясната уличка зад сградата. Яркото слънце го заслепи. Примижа и погледна наляво. После надясно. И видя сервитьорката — тичаше колкото я крака държат. Преднината й беше трийсетина метра.

„Става.“

Хукна след нея.

По време на сбиването мрежата се беше активирала на максимален режим. Сега го изпълваше, топла като слънцето, и болката в хълбока му избледня до бегъл спомен и смътното усещане, че му тече кръв. Зрението му се изостри и се фокусира върху бягащата жена, периферните образи се размазаха. Тя свърна наляво, извън полезрението му. Карл вече беше скъсил дистанцията с една трета. Стигна до ъгъла и зави — уличката беше толкова тясна, че раменете му отъркваха стените. Небоядисани стени на сглобяеми бараки с малки високо разположени прозорци, пластмасови панели и рамки, захвърлени кутийки от безалкохолно и бира в прахоляка. Спъна се в нещо. Габи завиваше надясно. Едва ли се беше сетила да погледне назад.

Карл стигна до следващия ъгъл и спря. Потисна желанието си да надникне. Габи беше завила надясно, на широка улица, настлана с всемент и пълна с хора. Карл клекна, извади умните си очила и надзърна зад ъгъла на височината на коленете си. Вече не му се налагаше да примижава на ярката светлина и почти веднага видя Габи: тя бързаше през тълпата. Поглеждаше през рамо, но си личеше, че не го е забелязала. Не бързаше като човек, обзет от внезапна паника, просто си пое дълбоко дъх и тръгна с широка крачка. Карл изчака да се отдалечи на петдесетина метра и я последва, леко приведен, за да не му стърчи главата. Особената му походка му спечели един-два учудени погледа, но никой не го заговори, и което беше по-важно, никой не направи коментар на глас.

Разполагаше с десетина минути, подсказа му мрежата. Толкова време беше необходимо мълвата за сбиването в бара да стигне до някой от управата на лагера и този някой да вдигне хеликоптер над правите улици на „Гарод Хоркан № 9“. Ако дотогава не откриеше беглеца, край на играта.

След три пресечки Габи пресече улицата и влезе в едноетажна барака. Карл я видя как вади матовосивия правоъгълник на картата-ключ от джоба на дънките си и я прокарва през ключалката. Вратата се отвори и тя хлътна вътре. Карл беше твърде далеч, за да различи табелка с номер или име, но пък пред бараката имаше няколко висящи саксии с разцъфнал в жълто кактус. Карл изтича до бараката, мушна се в алеята, която я делеше от съседната, и мина отзад. Намери незаключен прозорец на тоалетна, отвори го и се прехвърли вътре. Раната му напомни за себе си — срязаните мускули се търкаха едни в други по непредвиден от природата начин. За една бройка да стъпи в тоалетната чиния, но успя да отскочи навреме встрани, клекна до вратата и се намръщи от болка.

През тънката като хартия стена се чуваха гласове. Звукоизолацията на сглобяемите бараки беше подобрена значително през последните години, но само на външните стени. Ако човек искаше същото и за вътрешните, трябваше да се бръкне. „ГХ“ определено не биха включили подобна екстра в основния пакет, а наемателят на тази барака, Габи или Грей, очевидно не беше платил за въпросното подобрение. Чуваше се гласът на жената, а после прозвуча и друг, Карл го познаваше от аудиофайла в досието.

— Тъпа шибана кучка! Защо дойде тука ма?

— Аз… Ти… — Гласът й пресекна от обида. — Да те предупредя.

— Да бе! И той ти е по петите. Глупачка смотана!

Плющене на силен шамар. Карл чу ахването на жената и нищо друго. Или беше много корава мацка, или беше свикнала да я бият. Или и двете. Той натисна леко дръжката, открехна вратата и надникна. Нещо се стрелна пред тясната пролука — вдигната в някакъв жест ръка, появи се и изчезна толкова бързо, че Карл не видя дали онзи държи оръжие, или не. Посегна под якето си за пистолета „Хааг“. Нещо тежко се прекатури с трясък в съседната стая.

— Сигурно всеки момент ще цъфне, оставил те е да стигнеш дотук, за да те проследи. Празноглава фуста такава, как можа да…

„Сега!“

Карл блъсна вратата и скочи в малката стая. Подът бе застлан с килимчета в ярки цветове. Грей беше извърнат наполовина, надвиснал над свилата се жена, която беше съборила саксия с някакво високо растение до входната врата, докато се бе отдръпвала. Бузата й бе пламнала от шамара. В стаята имаше и други цветя, плюс евтина рисувана керамика и перуански икони по лавиците, малка статуетка на някакъв светец и испанска молитва, избродирана и сложена в рамка на една от стените. Очевидно това беше жилището на Габи.

Постара се гласът му да звучи твърдо и спокойно.

— Край, Франк. Играта свърши.

Грей се обърна бавно, предпазливо и… по дяволите, да, имаше оръжие, огромен черен пищов, истинско оръдие, заварено сякаш за дясната му ръка. Една миниатюрна част от съзнанието на Карл, неподвластна на мрежата и на бетамиелина, който се лееше на вълни из останалата част на тялото и мозъка му, идентифицира пистолета като оръжието на престъплението, „Смит 61“, без гилзи. На повече от четиридесет години, но казваха, можеш да оставиш тоя пищак в орбита, да направиш една обиколка на Земята, да си го прибереш и той пак ще убива, все едно току-що е слязъл от конвейера. За пръв път от доста време Карл изпита благодарност за хладната тежест на хаага в собствената си ръка.

Това не му помогна особено, когато Грей се усмихна.

— Здрасти, оонеецо.

Карл кимна и каза:

— Остави пистолета, Франк. Всичко свърши.

Грей се намръщи, сякаш обмисляше предложението му сериозно.

— Кой те праща? Джизъсленд?

— Брюксел. Пусни пистолета, Франк.

Но Грей дори не помръдна. Направо като холофилм на пауза. Дори смръщената му физиономия не се промени. Или пък се смръщи една идея повече, сякаш Грей се опитваше да проумее как, по дяволите, се е стигнало до това.

— Познавам те — внезапно каза той. — Марсо, нали? Онзи пич с лотарията?

„Остави го да говори.“

— Близко си. Марсалис. Новото ти лице ми харесва.

— Сериозно? — Огромният „Смит 61“ все така висеше хлабаво в ръката на Грей, ниско до бедрото. Карл се зачуди дали Грей още е с мрежа. Ако беше, щеше да има разлика в скоростта му, но не това беше истинският проблем. Истинският проблем беше свързаната с това разлика в поведението му. — Опитвам се да се впиша, сещаш се. Деру куи уа утареро.

— Не мисля така.

— Сериозно? — И бавната, многозначителна усмивка, която Карл се бе надявал да не види.

— Нямаше да те заковат, Франк. Това важи за всички ни и точно в това ни е проблемът. А и говориш японски с ужасен акцент. Ако искаш съвет от мен, по-добре ръси мъдрости на английски.

— Не искам, пич. — Усмивката се превърна в хилене. Започнал беше, плъзгаше се в цепнатината. — Не ти ща съвета.

— Защо не пуснеш пистолета, Франк?

— Списък с причини ли искаш, по дяволите?

— Франк. — Карл стоеше съвсем неподвижно. — Виж какво държа. Това е „Хааг“. Дори да ме простреляш, стига само да те одраскам, докато падам на пода. Свърши се, разбери. Защо не се опиташ поне да ограничиш щетите, да спасиш нещо?

— Като тебе ли? — Грей поклати глава. — Аз не съм ничие пале, оонеецо.

— О, я не се вдетинявай! — Внезапният гняв в собствения му глас го изненада. — Всички сме нечии палета. Щом искаш да умреш, давай, накарай ме и готово. На мен ми плащат еднакво, без значение как ще те доставя.

Грей видимо се напрегна.

— Мда, бас ловя, че ти плащат.

Карл се помъчи да се овладее. Вдигна успокоително лявата си ръка.

— Виж…

— Няма какво да гледам. — Безмилостно хилене. — Знам си бройката. Три евроченгета, двама щурмоваци от Джизъсленд. Мислиш, че не знам какво означава това ли?

— Сега става въпрос за Брюксел, човече. Щом си с мен, значи си под тяхна юрисдикция. Не е задължително да умираш. Ще те приберат, вярно, но…

— Да, ще ме приберат. Някога излежавал ли си присъда в лагер?

— Не. Но едва ли е по-лошо от Марс, а ти и без това отиваше там.

Грей поклати глава.

— Грешиш. На Марс ще съм свободен.

— Не е точно така, Франк.

Габи се хвърли с крясък към него.

Разстоянието между тях никак не беше голямо и тя го беше преминала наполовина, с вдигнати ръце и извити като на граблива птица пръсти, когато той я простреля. Пистолетът „Хааг“ издаде дълбок кашлящ звук и куршумът я удари някъде високо в дясното рамо. Завъртя я в пълен оборот и я събори върху Грей, който вече вдигаше своя „Смит 61“. Успя да стреля веднъж, оглушително в малката стая, и стената вляво от Карл се разхвърча на парчета. Оглушен, с надрани от отломките ухо и лице, Карл се метна тромаво настрани и стреля четири пъти. Грей залитна назад като засипан с крошета боксьор, удари се в отсрещната стена и се свлече по задник на пода. Пистолетът още беше в ръката му. Вдигна очи към Карл, който се приближи предпазливо, стреля още два пъти в гърдите му и остана така, с насочен пистолет, докато животът в очите на Грей не угасна.

Още една затворена биотехнологична сметка.

Габи се опита да стане и се подхлъзна на собствената си кръв. Раната на рамото й кървеше обилно, кръвта се стичаше по ръката й и попиваше в пъстрото килимче. Куршумите за пистолетите „Хааг“ бяха направени така, че да остават в тялото — стената зад Габи беше недокосната, — но причиняваха жестоки наранявания при влизането си в плътта. Тя вдигна очи към него; скимтеше тихичко, обзета от дива паника.

Карл поклати глава и каза на кечуа:

— Ще ида да повикам помощ.

После, в потока светлина, който се ливна през вратата, се обърна безшумно и я простреля в тила.

2.

Арестуваха го естествено.

Привлечени от стрелбата, отряд бронирани мъже от охраната на лагера се придвижваха на прибежки по улицата, използваха прикритието на сградите и паркираните коли. Приличаха на ято бръмбари с човешки размери. Слънчевите лъчи се отразяваха в матовосините нагръдници и върховете на шлемовете им, в цевите на късите им бойни карабини. Не издаваха и звук — пак като бръмбари. По всяка вероятност снаряжението и екипировката им за борба с безредици — и те с логото на „ГХ“ — вървяха в пакет с индукционни микрофони и комуникационни връзки. Представи си го от тяхна гледна точка. Тихи напрегнати гласове по вътрешната връзка. Усилено от специалните очила зрение.

Завариха го седнал с кръстосани крака на стъпалата пред входната врата на сглобяемата барака, сложил ръце върху коленете си с дланите нагоре. Това беше поза за медитация, която беше научил от Съдърланд, макар че в момента изобщо не му беше до медитиране. Ефектът на мрежата бързо отслабваше и болката в хълбока се връщаше пълзешком. Карл дишаше плитко, за да дразни раната по-малко, и внимаваше тялото му да е напълно неподвижно. Наблюдаваше напрегнато как мъжете от лагерната охрана бавно се приближават. Пистолета „Хааг“ и разрешителното си от Агенцията беше оставил на улицата, на цели четири-пет метра от стъпалата, и веднага щом първият брониран стрелец се приближи достатъчно с опряна в рамото и готова за стрелба карабина, Карл бавно вдигна ръце над главата си. Младежът в специалната броня дишаше, тежко, под шлема и очилата момчешкото му лице беше побеляло от напрежение.

— Аз съм лицензиран агент — каза високо и ясно Карл на испански. — Работя по договор с Агенцията за генетично лицензиране към ООН, АГЛОН. Разрешителното ми е ей там, при пистолета. Не съм въоръжен.

Останалата част от отряда го наобиколи, всичките с насочени за стрелба оръжия. Млади момчета, тийнейджъри. Водачът им беше мъничко по-голям, но и неговото потно лице не излъчваше особена увереност. Карл повтори рецитацията си, продължаваше да седи неподвижно. Трябваше да проумеят кой е и какъв е, преди да влязат в бараката. Трябваше да им предложи нещо, някакъв авторитет, институция, върху която да прехвърлят отговорността. Защото зад високотехнологичната екипировка те бяха мобилизирани селянчета, като онези, с които беше пътувал в патрулния камион. Повечето сигурно бяха напуснали училище на четиринайсет, някои и по-рано. Може изобщо да не бяха чували за Европейския съд, отношението им към ООН пък беше в най-добрия случай нееднозначно, но разрешителното от Агенцията беше внушително наглед парче пластмаса и холотехнология. С малко късмет именно то щеше да натежи на везните, когато откриеха труповете в бараката.

Водачът на отряда свали пушката си, коленичи до разрешителното и го взе. Взира се дълго в холоснимката, сравняваше я с лицето на Карл. Стана и побутна колебливо с върха на ботуша си пистолета „Хааг“. После каза:

— Чухме изстрели.

— Да, знам. Опитах се да арестувам двама заподозрени по дело на АГЛОН и те ме нападнаха. Мъртви са, и двамата.

Младежите се спогледаха през визьорите на шлемовете си. Капитанът кимна на двама, момче и момиче, и те се качиха по стъпалата. Момичето извика предупредително при вратата.

— Вътре няма живи хора — каза Карл. — Уверявам ви.

Двамата младежи влязоха в бараката по всички правила на военната тактика и преминаха от стая в стая: продължаваха, напълно излишно, да подканят на висок глас присъстващите да се предадат. Останалите чакаха, все така с насочени към него оръжия. Накрая момичето излезе с преметната през рамо пушка, отиде при водача и му каза нещо. Той кимна и си свали очилата. Карл срещна обичайния, познат му до болка втренчен поглед и въздъхна. Все същата смесица от страх и отвращение. Младият мъж откачи от колана си синя пластмасова примка за задържане и го посочи, все едно е нещо мръсно.

— Ставай — каза студено. — Ръцете зад гърба.



Когато най-после махнаха примката, пръстите му бяха изтръпнали до безчувственост, а раменните стави го боляха от усилието да притиска китките си една към друга, та кръвообращението му да не спре съвсем. Бяха стегнали примката жестоко — Карл стискаше юмруци, докато я слагаха, но дори и този трик не му осигури достатъчно хлабавина, а напрежението в раменете го принуждаваше от време на време да раздалечава китки, така че както и да застанеше, примката се впиваше в месото му. Като се имаше предвид и раната в хълбока, връзването определено му идваше в повече.

Бяха видели раната, докато го обискираха, но повече ги интересуваше да му изпразнят джобовете, отколкото да се погрижат за здравето му. Така че махнаха примката. Стига да не умреше, докато е при тях, май изобщо не им пукаше как е. В сградата на лагерната охрана срязаха дрехите му, някакъв медик огледа безразлично раната, обяви я за повърхностна, напръска я с антибактериален препарат, залепи я и я покри с превръзка. Без аналгетици. После го вкараха в пластмасова арестантска килия, която миришеше на урина, и управителят цели два часа се преструва, че има по-неотложни задачи от престрелка с две жертви в лагера, за който отговаря.

Карл прекара това време, като проиграваше наум сблъсъка си с Грей и търсеше вариант, в който Габи оставаше жива. Преценяваше ъглите, думите, които беше използвал, начина, по който се беше развил разговорът. И всеки път стигаше до едно и също заключение. Имаше само един вариант, при който Габи оставаше жива — ако беше застрелял Грей веднага щом изскочи от банята.

Съдърланд би се ядосал много, това го знаеше.

„Пътуване във времето не съществува — беше му казал веднъж с дълбокия си търпелив глас. — Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“

Окуражени от спомена, собствените му мисли представиха сметката си.

„Това повече не искам да го правя.“

Накрая двама младежи от отряда, вече без броня, дойдоха и го изведоха от килията, без да му свалят примката, и го отведоха в малък офис в другия край на сградата. Лагерният управител беше приседнал на ъгъла на бюрото си, люлееше крак и гледаше как грубо свалят примката от китките му. Няколко капки от разтворителя капнаха върху кожата му и го изгориха. Не беше случайно, реши Карл.

— Много съжалявам за случилото се — каза управителят, на английски и без никакво видимо съжаление. Беше типичен представител на породата си — висок, бял, около четирийсетте, с маркови цивилни дрехи, които бегло напомняха униформа. Карл знаеше, че се казва Аксел Бейли, но самият Бейли нито му се представи, нито се ръкува с него.

— Аз също.

— Мда, видно е, че са ви задържали неоснователно. Но ако ме бяхте уведомили за пристигането си, преди да хукнете из лагера и да се правите на детектив, можехме да си спестим много неприятности.

Карл си замълча, само разтърка китките си и се подготви мислено за болката от подновеното запознанство на ръцете му с нормалното кръвообращение.

Бейли се изкашля.

— Значи така. Потвърдихме, че Родригес наистина е лицето, което твърдите, че е бил. Станала е някаква грешка, изглежда. Както и да е, от вашата служба искат веднага да се свържете с тях и да докладвате за стрелбата, но тъй като ние няма да оспорваме юрисдикцията, разбира се, на този етап няма да има нужда от друго. Аз обаче бих искал гаранция от вас, че ще представите в КОЛИН подробен доклад веднага щом се върнете в Лондон, и ще споменете за оказаното ви от управата на лагера сътрудничество. Ако имаме съгласие по този въпрос, сте свободен да си вървите, дори можем да ви осигурим транспорт.

Карл кимна. Първите пипала на болката вече пълзяха по пръстите му.

— Ясно. Искате да съм изчезнал, преди да са се появили репортерите.

Устните на Бейли се свиха в тънка линия.

— Уредил съм ви хеликоптер директно до Арекипа — каза той хладно. — Оттам можете да се прехвърлите на полет до Лондон. Приемете го като жест на добра воля. Пистолетът и разрешителното ще ви бъдат върнати там.

— Не. — Карл поклати глава. Беше тук от името на АГЛОН и като такъв можеше да изиска хеликоптер и без благоволението на Бейли. На теория поне. — Пистолетът и разрешителното ще ми ги върнете лично и веднага.

— Моля?!

— Пистолетът „Хааг“ е собственост на АГЛОН. Притежанието му от неупълномощени лица е забранено от закона. Донесете ми го.

Кракът на Бейли спря да се люлее. Погледите им за миг се срещнаха и управителят явно видя нещо в очите на Карл, защото побърза да погледне встрани и пак се изкашля нервно. Кимна на един от охранителите да се приближи, после сведе поглед към името, изписано на джобчето на униформата му.

— Ъъ, Санчес. Иди да донесеш личните вещи на господин Марсалис.

— Не. — Карл хвърли бърз поглед към Санчес и той спря с ръка на дръжката на вратата. Знаеше, че постъпва детински, но не можа да се сдържи. Обърна се към управителя. — Казах да ми го донесете вие.

Бейли почервеня. Стана от бюрото.

— Слушай, Марсалис, недей да…

Карл стисна в юмрук пръстите на едната си ръка с другата. Примижа от болка — сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата му.

— Иди и ми го донеси — тихо повтори Карл.

Мигът се задържа, после се пукна като мехур. Все така изчервен до корените на грижливо фризираната си коса, Бейли тръгна с рамото напред и почти избута вратата.

— Дръжте го под око — излая на охранителите и излезе. Карл видя, че двамата пазачи се подсмихват. Разтърка отново юмрука си. После и другата ръка. И попита:

— Та кой от вас двамата така хуманно ме изгори с разтворителя?

Усмивките се претопиха в напрегната враждебност и мълчанието се проточи чак докато Бейли не се върна с нещата му и със съответната документация.

— Ще трябва да удостоверите, че сте ги получили — каза сърдито.

Нещата му бяха прибрани в широка четиридесет сантиметра изолационна лента, всяко в здравата хватка на вакуумнозапечатан найлон. Карл взе лентата и я разви на бюрото да провери дали всичко е налице. Посочи ключа и каза:

— Това е от гардеробче в терминала. Раницата ми е там.

— Можете да си я вземете на път към хеликоптера — каза Бейли и му размаха нетърпеливо разписката за получените вещи. — Хората ми ще ви придружат.

Карл взе формуляра и го сложи на бюрото, махна предпазната лепенка от холорекордера в ъгълчето и се наведе по-близо.

— Карл Марсалис, ИН с810др576 — започна да изрежда до болка познатата поредица цифри и букви. — Разрешителен код по АГЛОН 31-нефрит. С настоящото удостоверявам, че предметите в прилежащия списък са пълният набор лична собственост, отнета ми от лагерната охрана на осемнадесети юни 2107 и впоследствие върната, на съща дата.

Положи палец върху диска, за да го подпечата, и плъзна формуляра по бюрото. Докато рецитираше удостоверението, го бе обзело странно усещане — изведнъж започна да не му стига въздух, сякаш във вакуума на прозрачния найлон беше затворен самият той, а не вещите му.

„Повече не искам да правя това.“

Не, имаше нещо друго. Вдигна поглед и видя как го гледат Бейли и двете момчета от охраната.

„Повече не искам да бъда това.“



Така.

Хеликоптерът се издигна над лагера, заходи в широк вираж над блестящото синьо на езерото, после продължи надолу, през голата красота на планината от платото към Арекипа. Този тип хеликоптери имаха умни навигационни системи, поддържащи сателитен модел на терена и метеорологичните условия в реално време, което означаваше, че машината на практика лети сама. Въпреки това пилотът не му каза и една дума до края на полета. Карл седеше сам в пасажерското отделение, зяпаше пейзажа долу и лениво го наслагваше върху спомените си за Марс. Приликите се набиваха на око, но в крайна сметка това тук беше родният свят, с небесносиньото небе горе, широкия хоризонт на голяма планета напред и бавната позната тежест на пълно же, която ти дърпа кокалите надолу.

„Не на заместителите“. Призиви от политическите емисии на Първа земна партия. „Не се поддавайте на корпоративната реклама. Нека краката ви са стъпили здраво на земята. Борете се за един по-добър живот ТУК и един по-добър свят СЕГА.“

На летището в Арекипа използва акредитивните си писма от АГЛОН, за да си осигури място в спална класа за следващия директен плосколинеен полет на „Делта“ до Маями. Би предпочел да пътува суборбитално, но за тази цел трябваше да иде до Лима, а това едва ли си струваше забавянето и допълнителните разправии. Така поне щеше да си почине малко. До полета оставаше почти час, така че той си купи кодеин без рецепта, взе два пъти повече от препоръчителната доза и преглътна хапчетата с някакво безалкохолно от магазина на „Буенос Айрес Бийф Ко“ в терминала за заминаващи. Изяде приготвената по лиценз храна, застанал пред огромните прозорци с изглед към пистите, но почти не усети вкуса й: взираше се в заснежения вулканичен конус на Ел Мисти и се питаше дали пък наистина няма нещо друго, с което да си изкарва прехраната.

„Има бе. Иди да приказваш със Зули, като се прибереш, може пък да търси портиер за делничните дни.“

Горчива усмивка. Викаха пътниците за неговия полет. Карл дояде изстиналия пампабургер, избърса си пръстите и тръгна.

По време на полета до Маями спа зле, тормозен от сънища за тихите коридори на „Фелипе Суза“ и смътния ужас, че призракът на Габи се носи след него в нискогравитационната тишина: лицето й бе спокойно и непокътнато въпреки изстрела, който я беше убил, само мозъкът й изтичаше на тъмни бавни капки през дупката, която беше отворил в тила й. Вариации по тема, но нищо ново на практика — само дето обикновено друга жена се носеше зад него в изоставения космически кораб, наблизо, но без да го докосва, и шепнеше в ухото му, едва доловимо в мъртвешкия вой на тишината.

Събуди се рязко, плувнал в пот, стреснат от пилота, който тъкмо съобщаваше, че започват спускане към Маями и че летището е затворено от съображения за сигурност, поради което в обозримо бъдеще нямало да има свързващи полети. Информация за възможно настаняване в хотелите около летището можело да бъде получена чрез…

„Мамка му!“

Суборбиталната совалка на „Върджин“ щеше да го отнесе в небето над Лондон само четиридесет и пет минути, след като излетеше от Маями. Щеше да си е у дома, преди в „Банърс“ да са приели последните поръчки, и после в собственото си легло в апартамента си в Крауч Енд. Сигурно щеше да спи до късно на следващата сутрин, да се събуди от песните на птиците пред прозореца и разсеяната от облаци слънчева светлина, процеждаща се през лъскавия листак на дърветата отпред. Най-сетне щеше да се наслади по-продължително на британското лято — с раната в хълбока му Агенцията нямаше къде да мърда — с целия Атлантически океан между себе си и емоционалната топография на подготвителния лагер.

Вместо това мъкнеше куфара си през просторни светли терминали, обточени с огромни холоекрани, два на десет метра, екрани, които внушаваха противоречивите си послания. „Искате ли да виждате само червени скали през дебели люкове? Там има само това!“ и „На Марс отиват само победителите!“. Маями беше нещо като централна гара на Америките, следователно и притегателен център за всяка компания, свързана с Колониалната инициатива на западните нации. Преди две години му беше попаднала статия в цветната притурка на едно корпоративно издание и беше запомнил думите на журналистката: „Понастоящем всеки седми човек, преминаващ през Международното летище на Маями, пътува по работа, която е пряко или непряко свързана с Марс и програмата КОЛИН. Тази цифра ще продължава да расте“. Съотношението сигурно беше стигнало вече едно към четири.

Ескалаторите и подвижните пътеки сякаш нямаха край, а от кодеина се чувстваше сънлив и изтръпнал. В другия край на терминалния комплекс се настани в новия МЛМ Мариот, избра си стая: с изглед към града и си поръча медицински преглед, който беше включен като опция в румсървиса. Всички сметки прехвърли по картата си от Агенцията. Като изпълнител по договор, имаше сравнително ограничен кредит — работата под прикритие налагаше разплащане най-вече с дебитни карти или в брой, които след това работодателят му възстановяваше като част от хонорара, но понеже оставаха в най-лошия случай два дни, докато се прибере в Лондон и приключи официално досието на Грей, по сметката все още имаше предостатъчно пари.

Време беше да ги използва.

Съблече якето и уебларната ризница, струпа мръсните си дрехи на пода в стаята и се навря за цели петнайсет минути под горещите струи на душа. Мрежата си беше отишла, прибрала се беше на топло в леговището си, разбирай в гръбнака му, и съзнанието му се беше превърнало в каталог на по-силни и по-слаби болежки, които напомняха за себе си изпод тънкото лустро на кодеина. Залепената рана на хълбока го жегваше при всяко движение.

Избърса се с големите пухкави хотелски хавлии и тъкмо когато обуваше най-чистите си износени дочени панталони, на вратата се звънна. Карл грабна една тениска, погледна раната и сви рамене. Какъв ли смисъл да се облича? Остави тениската и тръгна към вратата гол до кръста.

Лекарят на хотела се оказа симпатична млада латиноамериканка. Сигурно беше изкарала стажа си в някоя от републиканските болници в централен Маями, защото почти не вдигна изписаната си вежда, когато Карл й показа раната от нож. Само попита:

— Отдавна ли сте в Маями?

Той се усмихна и поклати глава.

— Другаде ме намушкаха. Тук съм от има-няма час.

— Разбирам. — Но не отвърна на усмивката му. Застана зад него и заопипва около раната с дългите си студени пръсти, преценяваше дали лепилото е хванало добре. Не беше от най-нежните. — Е, да не сте някой от нашите знаменити военни съветници?

Той мина на английски:

— С този акцент? Едва ли.

Това му спечели миниатюрна извивка на устните, когато лекарката мина пред него.

— Британец сте, така ли? Извинявайте, реших, че…

— Няма значение. И аз ги мразя онези копелета. — Не спомена, че миналата година е убил един в бар в Каракас, Върна се към испанския: — Семейството ви е от Венесуела, нали?

— От Колумбия. Но и там е същото, само че заради коката, а не заради петрола. И от по-отдавна. Още откакто баба ми и дядо ми емигрирали. И няма да се промени, никога. — Отиде при чантата си, която беше оставила на бюрото, и извади портативен ехограф. — Няма да повярвате какви неща чувам от братовчедите си.

Карл си помисли за униформите, които беше видял по улиците на Богота преди няколко седмици. И за побоищата. И каза:

— Напротив, нищо не би ме учудило.

Тя коленичи пред него и отново опипа раната, този път по-нежно. Дори пръстите й бяха станали по-топли сякаш. Прокара ехографа няколко пъти над раната и се изправи. Карл долови уханието й. В същия миг очите им се срещнаха и тя разбра, че е усетил миризмата й. Това подпали и двамата, но след секунда тя се обърна и тръгна към чантата си. Извади превързочни материали и се изкашля, с вдигнати вежди и присвити очи заради случилото се току-що.

— Колегата си е свършил работата добре и не е оставил много за мен — каза съвсем мъничко по-бързо от нормалното. — Няма следи от възпаление и би трябвало да зарасне бързо. Напръска ли ви със спрей?

— Да.

— Искате ли нещо за болката?

— Болката е под контрол.

— Е, мога да сменя превръзката, ако искате, освен ако не смятате да се къпете.

— Току-що се изкъпах.

— Ами, добре. В такъв случай аз ще тръгвам…

— Искате ли да вечеряте с мен?

Тя се усмихна, най-после.

— Омъжена съм — каза и вдигна ръка да му покаже семплата златна халка на безимения си пръст. — Не вечерям с непознати.

— О, извинете. Не забелязах — излъга той.

— Няма проблем. — Усмихна се пак, но този път усмивката й беше малко крива, а тонът й подсказваше, че не е успял да я заблуди. — Сигурен ли сте, че не искате обезболяващи? Влизат в цената на прегледа.

— Не, благодаря. Не се притеснявайте — каза той.

Така че тя си взе чантата, усмихна му се още веднъж и го остави да си превърже раната сам.



Излезе от хотела.

Може и да не беше най-умното нещо, но разумът отстъпи пред сетивните спомени за недостъпната докторка. За пръстите й върху кожата му, за уханието й, за гласа й. И как беше коленичила пред него.

Едно автотакси го откара на изток към летището, караше бързо по широките многолентови улици. Повечето заведения още работеха — лазерните рекламни надписи от фасадите го зовяха, но все още изглеждаха някак странно далечни, като светлините на крайбрежен град, гледани от морето. Реши, че е от кодеина. Сигурно не се погаждаше много добре с мрежата. Известно време му стигаше само да зяпа нощния град през прозореца. После, когато трафикът се сгъсти, слезе от таксито там, където светлините му се сториха най-ярки. Булевард, кръстен на някакъв кубински герой от съпротивата — бронзова табелка с гравирания му образ и байонет в добавка красеше ъгъла. Ремиксирани класически парчета на Зекина и Рейес се лееха на вълни през широко отворените врати, загоряла от слънцето плът се кълчеше в клубовете, други се разхождаха лениво по тротоара край него. Беше топло и задушно, роклите на жените се заключаваха до леки ивици коприна върху банските, мъжете бяха гологърди, с тесни дънки или кожени панталони. Само по кожа Карл би се вписал почти идеално — това беше едно от нещата, които харесваше на Маями, — но гардеробът му беше неподходящ. Дочени панталони, най-леките кубинки, с които разполагаше в момента, и тениска с ретро надпис. Приличаше на шибан турист.

Накрая, когато му писна от косите погледи на местните — учудени и леко насмешливи, — хлътна в полумрака на някакъв клуб с обещаващото име „Пикант“. Беше задушно, полупразно и толкова далеч от представата му за приятно прекарване, колкото рекламният екран пред бара в „Гарод Хоркан №9“ беше далеч от карибската реалност. В полуосъзнатите му фантазии за тази вечер фигурираше смътна поредица образи, в които той се засича случайно с латиноамериканската лекарка — или поне с жена, която прилича на нея — в някой хубав салса бар, пълен с примигващи в танцувален ритъм светлинки, които се отразяват в чаши за коктейл и златни зъби. Оттам в интимната атмосфера на някой класен нощен клуб с приглушено осветление и тиха музика, а после в дома й, където и да беше той. Чисти чаршафи върху голямо легло и виковете на жена без излишни задръжки във вихъра на оргазъм. Самият той — на ръба на съня, задоволен, в сенчестия временен уют на дома на непозната жена.

„Е, сенките поне са налице“, помисли си той с горчива усмивка. „Пикант“ се състоеше от два дансинга с вградени в пода лазерни светлини, съвсем малко по-големи от банята му в хотела, класически бар и стенно осветление, проектирано, навярно по милост, в полза на шепата откровени проститутки, които се мотаеха около масите, пушеха и чакаха някой да ги покани на танц. Карл си поръча пиене — нямаха „Ред Страйп“, така че се спря на нещо, наречено „Тореро“, за което бързо съжали — й се паркира на бара, възможно най-близо до вратата. Може да беше от професионална предпазливост или заради необяснимия комфорт да вижда улицата навън и да знае, че не се налага да остава тук повече, отколкото поиска.

Но след почти час още си беше там — и тя влезе и седна до него на бара. Барманът се приближи, бършеше една чаша.

— Здрасти. За мен уиски с кола. И много лед. Здрасти и на теб.

С известно закъснение Карл стопли, че последното е отправено към него. Вдигна поглед от останките на последната си бира и кимна, опитваше се да калибрира погледа си в полумрака. Да прецени дали жената е на работа и си търси клиент.

— Не приличаш на човек, който си прекарва добре — каза тя.

— Така ли?

— Да. Определено.

Не приличаше на лекарката от „Мариот“ — чертите й бяха по-остри и по-светли, извивките й не бяха толкова пищни и косата й не беше толкова хубава. Нямаше и венчална халка, само множество евтини натруфени сребърни пръстени. Еластичното й боди приличаше на метален корсет, обвил я до подмишниците, тъмната й пола беше до средата на бедрата, налице бяха и вездесъщите обувки с убийствено високи токчета. Имаше и доста плът на показ, изпъната и с цвят на кафе, по бедрата, раменете и хълмовете на повдигнатите от металното боди гърди, както и тясна ивица на нивото на пъпа, където двете части на тоалета й не се застъпваха съвсем — но не повече от масовия стандарт в жега като тази и не толкова, че човек да стигне до някакви окончателни заключения за професионалното й поприще. Гримът й беше една идея по-тежък, особено отстрани на носа, където се беше спекъл в порите на кожата. Мда, момичето определено беше на работа. Той прекрати опитите си да се самозалъже, поколеба се за миг над решението си като парашутист при отворения люк на самолета, след това скочи.

— Тъкмо пристигам — каза. — В командировка съм. Още не съм се окопитил след полета.

— Сериозно? — Тя килна глава и преметна крак връз крак под носа му. Полата се вдигна нагоре. — Да ти помогна да се отпуснеш?



По-късно и другаде, освободен от напрежението като от възтесни кожени панталони, които не е могъл да събуе сам, той лежеше, подпрял глава на таблата, и я гледаше как се движи в нажежено бялото кубично пространство на малката стая. Разстоянието от долния край на леглото до отворената врата на банята бе най-много метър и половина, но Карл имаше чувството, че жената е пристъпила от една вселена в съседната. Движенията й се случваха сякаш на огромно разстояние и дори тихите шумове от банята — плискането и шуртенето на водата, потракването на гримовете — долитаха до него приглушени, сякаш гледаше през витрина от дебело стъкло към претъпкан вивариум в зоопарк на извънземни.

„Елате да видите човеците.“

„Вижте ги как се съвкупяват в автентична среда.“

Заля го усещане за гримаса, заровено твърде надълбоко, за да изплува до лицевите му мускули.

„Вижте хигиенните ритуали на женската след акта.“

Друг дълбоко заровен трепет на намерение в зачатък му прошепна да стане от леглото, да се облече и да се махне по най-бързия начин. И без това нямаше какво повече да прави тук. Жената го беше таксувала още щом влязоха през прага — прокара картата му през процепа на четеца със същата клинична компетентност, с която по-късно беше напръскала с презервативна течност набъбналия му пенис и го беше вкарала в себе си. Програмата явно включваше и набор от предплатени трикове — смукане на собствените пръсти, докато той се движеше енергично в тялото й, стискане на собствените гърди, докато го яздеше във втората част, няколко добре преценени във времето смени на позата и кресчендо от гърлени стонове с приближаването на неговия оргазъм. Сега уличното осветление и едно дърво отвън хвърляха бавни жълтеникави сенки по стените и тавана на тъмната стая, алкалната миризма на скорошен секс лъхаше от смачканите чаршафи и Карл изведнъж се почувства стар и уморен, болен дори. Раната на хълбока пак се обаждаше и той си помисли, че може да е разместил превръзката.

Намерението се придвижи до двигателната му система. Той седна и стъпи на пода. В съседната вселена, тоест в банята, жената пусна водата на тоалетната. По някаква причина този звук го накара да се разбърза и вече беше открил панталоните си и ги обуваше, когато тя излезе от банята.

— Тръгваш ли? — попита го незаинтересовано.

— Ами да. Време е. — Взе тениската и побърза да я нахлузи. — Уморен съм, а ти… е, имаш си работа.

Мълчание. Тя стоеше на вратата на банята и го гледаше. Чу се тих звук на преглъщане, после още веднъж — по-силно и някак влажно. И той изведнъж разбра, че тя плаче. Спря, незагащил тениската, и я зяпна. Преглъщането премина в откровено хлипане. Тя му обърна гръб и обви ръце около гърдите си.

— Виж… — започна той.

— Не, не, тръгвай си. — Гласът й беше твърд и почти незасегнат от сълзите. Отработен в процеса на работата, реши той. Не беше представление, освен ако актьорските й способности не се проявяваха по-добре в скръбта, отколкото в сексуалния екстаз. Той застана зад нея и плъзна поглед по рошавите кичури на косата й, там, където бяха залепнали от влажната жега.

Заляха го спомени — как главата на Габи се пръска.

Изкриви лице и сложи ръка на рамото й с колебание, което би трябвало да е откровен фарс след евтината интимност, за която й беше платил преди двайсетина минути. Жената се дръпна леко, после каза:

— Бременна съм.

Думите рикошираха в някой остър ъгъл на съзнанието му и за миг Карл си помисли, че не е чул добре. После, когато тя го повтори, свали ръка от рамото й. Беше извадила флакончето с Троянски спрей от чантата си с професионалната сръчност на циркова артистка, която изпълнява номера си със завързани очи, и пак така го беше употребила върху Карл. И това го беше изпълнило с хладно спокойствие и с идиотската мисъл, че е в добри ръце. Сега същата идиотска част от него се почувства предадена от признанието за предишна грешка, почти сякаш жената го обвиняваше, че проблемът й има нещо общо с него.

— Ами… — започна експериментално той. — Такова, не можеш ли да… Сещаш се.

Раменете й се разтресоха.

— Това е Флорида. Абортите от десетилетия са незаконни. Трябва да отида в Съюза или на Ръба, а медицинската ми осигуровка не го покрива. Дори да продам всичко, пак няма да събера достатъчно.

— И тук няма никой, който…

— Не ме ли чу? Незаконно е!

Все едно му биха доза професионална компетентност, изпита усещане, че е на познат терен.

— Нямах предвид законни начини. Все трябва да има място, където да отидеш.

Тя се обърна, бършеше с длан сълзите по едната си буза. Следите, които останаха, уловиха отблясъците на уличното осветление откъм прозореца. После изсумтя.

— Да, места, където да отидеш ти, може и да има. Места, където да отиде дъщерята на губернатора. Мислиш ли, че имам толкова пари? Или мислиш, че съм склонна да рискувам с някоя самоука акушерка в задните улички, да се прибера и да ми изтече кръвта или да се срина от ензимен сблъсък, защото на оная й се е досвидяло да използва качествени материали? Ти откъде си бе, човек? Тук струва майка си и баща си дори да те хване хрема.

Беше му на върха на езика да й каже да си гледа работата. Проблемът не беше негов, тия простотии не влизаха в сделката. Вместо това пак се сети за дупката в главата на Габи и се чу да казва тихо:

— Колко ти трябват?

„Мамка му!“ Оттласна нарастващото си раздразнение към момичето и към себе си и го насочи към нова цел, неясна и всеобхватна едновременно. „Нека шибаният АГЛОН поне веднъж плати за нещо смислено. Не е като да не може да си го позволи. И нека онова лайно Ди Палма го направи на проблем, ако му стиска.“

След като я успокои, спря сълзите й и сложи край на многословните й благодарности, преди да са зазвучали кухо, Карл й обясни, че му трябва инфоточка, за да прехвърли кредит към карта, която тя ще може да използва. Което означаваше, че най-вероятно ще трябва да се върне в хотела. При тези думи тя стисна ръката му като удавник сламка и той предположи, че я е страх да го изпусне от поглед, за да не би да промени решението си. Знаела една инфоточка на няколко пресечки, безопасна била, един от редовните й клиенти често я използвал. Можела да го заведе още сега, само да си облече нещо, минутка и е готова.

Улиците бяха опустели, кварталът беше в по-голямата си част жилищен, а обитателите му — представители на най-долната прослойка на средната класа, по това време или си бяха вкъщи, или в центъра на града. Магазините бяха със спуснати сплавни решетки, яркожълти надписи предупреждаваха за охранителните шокови заряди в метала. Два-три бара още работеха, мърлявите неонови табели над вратите им светеха като слаби фарове в градското море. Пред един ято вдъхновени улични побойници подпираха стената и зяпаха заплашително малцината минувачи. Карл усети как мрежата преминава в режим на готовност. Не й обърна внимание: прегърна през раменете момичето и ускори леко крачка, като избягваше зрителен контакт с гамените. Чу момчетата да го обсъждат на почти неразбираем испаглийски. Не беше нужно особено въображение, за да разгадае казаното. „Шибани туристи, шибани чужденци, дето шибат нашите жени“. Нищо ново под слънцето. Не можеше да ги вини особено. После свърнаха зад един ъгъл и откъм отворен в жегата прозорец ги заля музика, тежък кубински джаз, все едно много сърдит човек свири на пиано с юмруци.

Инфоточката беше грозна бетонна конструкция, висока два метра и долу-горе толкова широка, израсла от стената на един магазин като архитектурен тумор. Имаше си тежка сплавна врата. Лазерни панели зад гъста решетка в горния край хвърляха слаба кристална светлина. Карл пристъпи в сиянието и изпита нелепото чувство, че е актьор на сцена или нещо от този род. Въведе в цифровия панел общия си код за достъп и вратата се завъртя. Стари спомени и белези от Каракас го накараха да дръпне момичето и да удари с юмрук бутона за бързо затваряне веднага щом се озоваха вътре. Вратата се завъртя до затворено положение.

Вътрешността не се различаваше съществено от другите обезопасени модули, които беше използвал в различни точки на света — маска с ирисов четец върху гъвкава основа, широк екран с вградени по краищата звукови колони и процеп за кредити отдолу, както и занитен за пода стол с двойно по-голяма от нормалната ширина, навярно за удобство на дебели клиенти, а не на влюбени двойки. Във всеки случай момичето прояви такт и остана право, гледаше встрани от екрана. Явно наистина беше идвала с клиенти и преди.

— Здравейте, сър — разговорливо го поздрави инфоточката. — Желаете ли да чуете клиентските опции, достъпни за…

— Не: — Карл нагласи ирисочетеца върху главата си, мигна няколко пъти в наочниците и зачака звуковия сигнал за край на процедурата. Зачуди се лениво какво ли би станало, ако го направи с насинено и подуто след сбиване око.

— Благодаря, сър. Имате достъп до сметките си.

Карл разпредели кредита в десет чипкарти с ограничен лимит, защото сметна, че момичето би предпочело да не дава цялата сума в аванс дори клиниката да е от най-добрите. Подаде й чипкартите в тясното пространство и изведнъж се сети, че дори не знае името й. Няколко секунди след това осъзна и друго — че всъщност не държи да го знае. Тя мълчаливо взе чипкартите и го изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше дали да не му направи една свирка от благодарност още тук, в модула. Но после му благодари с толкова тих глас, че той едва я чу и се запита дали в края на краищата не е поредният болен мозък с развинтено въображение. Натисна бутона за отключване и вратата се отвори с тиха въздишка. Последва момичето навън.

— А така, момко! Дигай шибаните си ръце високо и да не си мръднал!

Викът дойде отляво, но силуетите, които му скочиха, дойдоха и от двете страни. Мрежата се събуди моментално. Той сграбчи нечия ръка, изви я в ключ и запрати нападателя към заглъхващото ехо на гласа. Ругатни и звуци от препъване. Друг мъж се опита да го събори на земята, имаше известна техника в захвата му, но… Карл дръпна силно, принуди го да се открие и заби лакът в лицето му. Носът на онзи се счупи и той изпищя от болка. Карл направи крачка встрани и ритна Счупения нос в лявото коляно. Той падна. Имаше и друг, връхлетя отляво. Карл се извъртя със свирепа усмивка и свити юмруци. Набит мъж с тежки рамене, физика на бивш борец. Карл направи лъжливо движение и когато онзи му налетя, го ритна в корема. Ударът попадна точно където трябва и едрият тип изгрухтя, но инерцията го тласкаше напред и Карл бързо отскочи встрани.

После някой го цапардоса изотзад по главата.

Той чу замаха, усети движението на въздуха и вече се завърташе към новия нападател, но уви, твърде късно. В главата му избухна черен мрак, изпъстрен с миниатюрни звездички, и той се строполи под кристалната светлина на инфоточката. Зрението му изгасна, после се върна. Друг неясен силует се появи и се надвеси над него. През танцуващите валс цветове, които се плискаха пред очите му, Карл видя дулото на пистолет и спря да се бори.

— Нравствен отдел Маями, задник такъв. Кротувай или ще ти отворя дупка в шибаната глава.

Арестуваха го естествено.

3.

06:13

Ниски валма белезникави облаци в промито небе преди зазоряване. Снощният дъжд още лъщеше по черните метални коруби на совалките, площадката за кацане беше мокра, въздухът тежеше от влага. Джоуи Дрискол излезе от бюфета с два високи термоса самозатоплящо се кафе; ръцете му бяха разперени, сякаш да балансира тежестта, очите му едва отворени под натежалите в края на смяната клепачи. Устата му зейна в огромна прозявка.

Сирената гръмна, воят й набра скорост като гигантска зъболекарска бормашина.

— О, еба си простотията…

За миг застина, повече от умора, отколкото от изненада… после термосите с кафе паднаха с трясък на земята, а той вече тичаше примирено към склада. Някъде над главата му сирените го докараха до първото си кратко придихание и след миг подеха на нова сметка убийствения си вой. Големите лазерни панели, монтирани върху трегерите на хангара, засвяткаха в предупредително жълто. Вляво, през воя на сирените, се чу гърленият стържещ звук от набиращите мощност турбини на совалките, за бързо реагиране. Най-много минута и половина до пълна мощност. Още две минути да се качат екипажите и совалките щяха да се издигнат с подскоци и стържене по платформата като побеснели кучета на къса каишка. Всеки, който закъснееше да се качи на борда, щеше да се простих топките си.

Стигна до вратата на складовото точно когато Здена излизаше на бегом оттам, тактическата й жилетка още не беше пристегната напълно, шлемът се кандилкаше на каишката си, ХМ-а държеше по средата, така, както го беше грабнала от стойката. Стрелна го с широката си славянска усмивка.

— Къде ми е шибаното кафе, Джо? — Викаше, за да я чуе през воя на сирените.

— На бетона пред бюфета. Като го искаш толкова, иди да го оближеш. — Той махна ядно с ръка. — И това ако не е простотия. Четиридесет минути до края на смяната и виж какви лайна ни дойдоха до главата!

— За това ни плащат, каубой.

Сгъна с рязко движение приклада на пушката, пъхна я в дългия, прикрепен с лепки към бедрото й кобур и почна да си закопчава жилетката. Джо мина покрай нея с рамото напред.

— Ха, плащат ни!

В складовото помещение цареше логичният хаос на бойната тревога. Десетина мъже и жени ругаеха остарялата си екипировка и освобождаваха чрез дивашки смях напрежението, също като лаещи кучета. Джо награби жилетка, шлем и Т-маска от разбърканите купчини на дългата маса, но не си направи труда да ги слага. Опитът го беше научил да остави това за по-късно, в търбуха на совалката, докато тя захожда над Тихия океан. Сграбчи цевта на една ХМ от стойката, бори се няколко секунди със заяждащия отключващ механизъм, накрая успя да освободи пушката и тръгна към вратата.

„Четирийсет шибани минути!“

Здена, без маска и с незатегнат шлем, вече седеше на свалената долна врата на „Синя 1“ и му се хилеше, докато той тичаше задъхано по рампата. Метна се в движение и се срина по задник на борда на совалката. Здена се наведе към него и изкрещя, за да надвика турбините:

— Хей, каубой. Готов ли си за малко мръсни танци?

Още не можеше да прецени дали нарочно говори с този акцент „ала Наташа“. Работеха заедно сравнително отскоро — Здена беше дошла с новите попълнения в края на май. Стигнал беше до заключението — а етикетът повеляваше никога, ама наистина никога да не питаш за такова нещо, — че най-вероятно е от лицензираната чуждестранна работна ръка, което в последно време не беше по-незаконно от собствения му статут. Не му се вярваше да е преминала незаконно границата като него, по-вероятно беше дошла от сибирската крайбрежна ивица или от онези руски заводски платформи по на юг, част от шибаното текучество на работна ръка от Тихоокеанския ръб, за което говореха всички. Разбира се, като нищо можеше да е родена и израснала на Западния бряг. Тук лошият английски не означаваше нищо. Не беше като в Републиката, където аманглийският беше задължителен и наказваха децата в училище, ако говорят на друг език. В щатовете на Ръба английският беше търговски език и нищо повече — учиш го толкова, колкото ти трябва, а в повечето испански квартали това означаваше почти никак.

— Май… — Още беше задъхан от спринта. — Май прекаляваш със старите филми, Зед. Сигурно е някой кораб близо до дълбоководния маркер. Ще изкараме акъла на някой тъп планктонен фермер, който е забравил да поднови разрешителното си за месеца. Само си губим времето, казвам ти.

— Не мисля, Джо. — Здена кимна към редицата совалки. — Четири подгряват. Прекалено много огнева мощ за събирач на планктон.

— Да бе, да. Ще видиш.

Процедурата по излитането мина доста гладко, поне за тяхната совалка — явно тренировките от предния месец бяха дали резултати, нищо че тогава всички мрънкаха и се оплакваха. Осмина щурмоваци, стандартен преносим набор, всичките стегнати в антишоковите гнезда по вътрешните стени на корабния търбух, ухилени до уши от напрежение. Джо вече си беше пристегнал тактическата жилетка, свързал беше датчиците за жизнените показатели, макар да се чудеше дали изобщо някой си прави труда да следи показанията им сега, когато командният състав в пилотската кабина беше намален от трима на двама. Но поне автомедиците щяха да следят състоянието му, стигнеше ли се до престрелка, а ако не друго, жилетката поне беше удобно място, където да държиш резервните муниции и снаряжение.

Инструктажът прозвуча в слушалката му, препратен като ехо от колоните в тавана на совалката:

— Въздушно навлизане клас две, повтарям, навлизане клас ДВЕ, не очакваме враждебни действия…

Джоуи се наклони напред, доколкото му позволяваха каишите на гнездото, и кимна победоносно на Здена по-надолу в редицата — „Нали ти казах, мамка му“.

— … но независимо от това оставаме в режим на бойна готовност. Маските и ръкавиците да не се свалят до края на мисията, нанасянето на противозаразен гел като при биологично опасни операции е задължително. Няма данни за биологична опасност, мерките са предпазни. Имаме паднал космически кораб на КОЛИН, повтарям, паднал космически кораб на КОЛИН в близост до брега…

Беше ред на Здена да го изгледа триумфално.

— Шибан космически кораб? — възкликна някой от отсрещната редица гнезда.

— … медицинските екипи ще останат в изчакване, докато Синият отряд не приключи огледа. Бъдете готови за неизвестен брой, ранени на мястото на катастрофата. Екипите са в състав, както следва: екип алфа — Дрискол острие, Ернандес и Зоу на втора линия; екип бета…

Не си направи труда да слуша повече — нищо ново. Според последното разпределение на дежурствата той щеше да води екипите през следващите три седмици. Още не можеше да реши дали това го дразни, или го радва. Уж рутинната операция се очертаваше шибано приключение. Като се изключеха документалните филми, репортажите по телевизията и няколко виртуални обиколки на музея на КОЛИН в Санта Круз, никога не беше виждал истински космически кораб, но едно знаеше със сигурност — тия шибани неща не кацаха на Земята. Не и откакто нанокулите изникнаха навсякъде, извисили снаги в облаците като метални бобени стъбла от онази глупава приказка, която баба му му разказваше, когато беше малък. Единствените космически кораби, които беше виждал освен в документалните филми, бяха онези, които от време на време показваха в края на новините да кацат бавно и спокойно върху разширяващите се като гъби площадки в горния край на нанокулите, а текстът към репортажите беше изцяло на икономическа тематика. „“Тъкач" току-що се завърна от Хабитат-9. Товарът му най-вероятно ще предизвика значително спадане в цените на ценните метали. Мерките, поискани от асоциацията на африканските държави производителки за защита на земния металодобив, още не са разгледани от Световната търговска организация. Представители на консорциума „Хаб-9“ настояват, че подобно ограничение на свободната търговия е…"

И така нататък. През последните години космическите кораби си стояха в космоса, където им беше мястото, и всичко, което товареха или разтоварваха, се качваше и смъкваше с елеваторите на кулите. „Съвършената карантина“, така го бяха нарекли веднъж по телевизията, както и „изключително икономично от енергийна гледна точка“. Паднал космически кораб беше сценарий за евтин апокалиптичен филм или за още по-евтините параноични сериалчета за извънземни, които вървяха по тв-каналите на Джизъсленд. Да се случи такова нещо в действителност означаваше само едно — че някъде нещо адски се е объркало.

„Такова нещо не е за изпускане, пич…“

Още не бе донамазал лицето си с биозапечатващ гел, а совалката вече заходи за спускане и задната врата започна да се вдига. Студен тихоокеански въздух нахлу през разширяващия се отвор заедно с рева на турбините и сивата утринна светлина. Джо разкопча каишите на гнездото и се придвижи по редицата към кабелната лебедка. Усещаше как пулсът му чука леко в слепоочията. Нещо, което беше твърде вълнуващо, за да е страх, нахлу в кръвта му. Той нагласи Т-маската на лицето си, дръпна дихателния филтър към брадичката и притисна ръбовете на комплекта към биозапечатващия гел. Океанският вятър нахлуваше яростно през отвора и щипеше току-що намазаната му с гел кожа от двете страни на маската. Извивката на бронираното еднопосочно стъкло и инфоданните, които се нижеха по периферията му в топло жълто, създаваха фалшиво усещане за сигурност, сякаш цялото му тяло се ползваше от защитата, а не само част от лицето му. Непрекъснато ги предупреждаваха за това. Най-вече зле програмираният виртуален сержант от евтиния тексаски софтуер — най-доброто, което бюджетът за обучение на „Филигри Стийл Секюрити“ можеше да си позволи. Неясно защо въпросният сержант, с лоша синхронизация между речта и движението на устните, говореше с британски акцент. „Мисли за цялото си тяло, нищожество — крещеше виртуалното създание всеки път, когато се задействаше някой от стоперите на програмата. — Краката ти назаем ли са? Гърдите ти какво са — временна добавка? Само мисълта за цялото ти тяло може да опази въпросното ти тяло живо.“

„Да бе, добре. Както кажеш.“

Свърза кабела към жилетката си, после се обърна към търбуха на совалката и наблюдателната камера, монтирана в тавана. Даде знак с палец и показалец в кръгче. Изкашля се в индукционния микрофон, залепен за гърлото му.

— Острие докладва. Готов за разгръщане.

— Чувам те, Острие. По мой знак. Три, две, едно… скачай.

Кабелът се задвижи, той хвана карабината с две ръце пред гърдите си и се наведе навън, за да види какво го чака долу. Отначало видя само безкрайните бели шапки на вълните, докъдето поглед стига. После видя и кораба. Не беше според очакванията му. Приличаше на огромен пластмасов куфар, който едва се подаваше над водата. Корпусът чернееше обгорен, само тук-там се различаваха светли ивици с остатъци от нановрязан надпис, нещо като корпоративно лого, обелило се частично от горещината при навлизането на висока скорост в атмосферата. Спусна се по-близо и видя нещо като отворен люк в участъка, който още се държеше над водата.

— Ъъ, командването. Сигурни ли сме, че това нещо няма да потъне?

— Потвърждавам, острие. Според спецификациите на КОЛИН корабът не може да потъне.

— Да, ама аз виждам отворен люк, а при този вятър и тия вълни корабът сигурно се пълни с вода.

— Повтарям, Острие. Корабът не може да потъне. Провери люка.

Ботушите му се удариха с трясък в корпуса, на десетина метра встрани и по-долу от люка. Вълните се плискаха кротко в краката му на височината на глезените — заливаха ги, после се отдръпваха. Джо въздъхна и се откачи от кабела.

— Разбрано, командване. Откачих се.

— Поддържаме връзка.

Той приклекна и тръгна по лекия наклон към люка. Надникна вътре. Наистина беше влязла вода — стъпенките на стълбата бяха мокри и лъщяха. Самата стълба водеше надолу към вътрешен люк, който сигурно затваряше въздушен шлюз. Една по-висока вълна заля отвора, по стълбата потече вода и бързо се събра върху долния люк. Джо се взира още няколко секунди в тъмния отвор, после сви рамене и заслиза, докато не увисна на долните стъпенки току над вътрешния люк. Беше се събрала около три пръста вода, плискаше се леко поради клатушкането на кораба. Точно под повърхността заварките на люка прозираха неестествено ясно, като в планински ручей. Имаше и предупредителен, надпис: „Внимание; люкът се отваря само при изравнено налягане“.

Джо сметна, че каквото и налягане да има в корпуса на космическия кораб, не ще да е много различно от стандартното земно атмосферно, защото някой — или нещо — вече беше разхерметизирал вътрешния люк и той беше открехнат, точно колкото водата да се отцежда бавно през цепнатината. Джо изсумтя.

„Ако не беше отворен, стълбата щеше да е наполовина под шибаната вода.“

Докосна микрофона си.

— Командване? Имам отворен вътрешен люк. Не знам дали се е отворил автоматично, или такова… ъъ, от човешки фактор.

— Разбрано. Действай внимателно.

Той се намръщи. Надявал се беше, че ще му кажат да се връща.

„Поне подкрепление можехте да ми пратите бе, хора. Това чудо е дошло от космоса, нали така, най-вероятно от Марс. Един Господ знае какви гадинки може да има вътре. Нали затова кацат на нанокулите, заради карантината.“

За миг се замисли дали да не поиска подкрепление.

Но…

„Екипиран си. — Направо чуваше как търпеливият глас му обяснява като на дете идиотче. — Маската и гелът те пазят от биозаплахи, макар че няма данни за такова нещо. Изпълнявай заповедите.“

После и гласът на Здена: „За това ни плащат, каубой.“.

И хиленето на другите.

Така че потръпна, смъкна се до края на стълбата, стъпи във водата с единия си крак и натисна предпазливо люка. Той леко поддаде.

— Върхът.

— Острие?

— Нищо — кисело каза той. — Просто действам с изключителна предпазливост, мамка му.

Подпря се с една ръка на стената и отпусна тежестта си върху люка, защото търпението му започваше да се изчерпва и…

… и люкът потъна под крака му.

Увисна тежко на пантите и водата се изля в тъмната вътрешност с кух проточен плисък. Внезапно поддалият люк свари Джо неподготвен и той изпусна стъпенката, за която се държеше. Падна, направи тромав опит да се хване за нещо, не успя, но пък успя да си удари пътьом главата в стълбата. Пропадна през отворения люк и му остана време само колкото да извика нечленоразделно:

— Маам…

… и падна тежко на нещо много твърдо, навярно страничната стена на коридора отдолу.

При удара си прехапа езика. Удари си жестоко рамото, също и ребрата — единият край на ХМ-а едва не проби жилетката му при падането. Изсъска от болка.

Като се изключи това, беше добре, защото се изтърколи на нещо меко. Остана неподвижен няколко секунди, изчакваше сигнали за щети откъм крайниците си.

„Да мисля за цялото си тяло, нали така, серж?“

Успя да се ухили. Май нямаше счупено. Вдигна поглед и прецени, че е паднал от три, най-много три и половина метра.

Изсмя се облекчено във филтъра на маската и довърши възклицанието си:

— … ка му.

— Острие? — От командването най-после се обадиха, изведнъж се бяха притеснили нещо. — Докладвай за състоянието си. Ранен ли си?

— Добре съм. — Надигна се на една ръка, присви очи в тъмнината и включи осветлението на шлема. — Паднах. Нищо осо…

Лъчът светлина попадна периферно върху нещо, което не би трябвало да е тук. Той завъртя глава и лъчът го освети изцяло…

— Ааа, стига бе, еба си ра…

И изведнъж, проумял въпреки категоричното си нежелание какво вижда и на какво всъщност е паднал, Джоуи се задави и повърна, повърнатото прогори носа и гърлото му и напълни маската.

4.

Севги Ертекин се събуди със странното убеждение, че вали на сиви мръсни пелени, над целия град.

„През юни?“

Примигна. Някъде зад отворения прозорец на апартамента долетя призивна сирена. Носталгично позната като викането на мюезина за молитва в стария й квартал, което още й липсваше толкова много, но натоварена с адреналинов импулс, какъвто в молитвения призив нямаше. Поръждясалият й професионален рефлекс изскочи на повърхността, после се отпусна и потъна обратно, прогонен от събудилите се спомени. Този зов вече не я засягаше. А и без това меланхоличният затаен призив на полицейската кола идваше отдалеч. Шумотевицата откъм уличното пазарче долу почти го заглушаваше. Хора се надвикваха, в повечето случаи доброжелателно, от сергиите за звукови системи се лееше музика, трескави неоарабски ритми, за които нямаше настроение в момента. Денят беше започнал без нея.

Макар да знаеше какво ще последва, Севги се обърна към прозореца. Ярката слънчева светлина я удари в лицето и тя стисна очи. Вариполярните завеси се издуха от вятъра, който влизаше през прозореца, нажежени до бяло от утринната светлина. Явно беше забравила да ги върне в матов режим с дистанционното. Празна бутилка „Джеймисън“ се подаваше наполовина изпод дългото перде; изглежда, някой — „Някой, да бе, Сев е била, кой друг?“ — я беше търкулнал по лакирания паркет на хола, след като се бе изпразнила откъм съдържание. Същият хол, където беше прекарала нощта — с дрехите, на дивана. Замисли се с известно усилие и започна да си спомня някои неща. Беше седнала на дивана след края на партито и беше разказала играта на бутилката. Имаше смътен спомен как си говори сама, докато пушливата топлина на уискито се разлива по вените й. През цялото време си беше повтаряла как ще пийне само още едно, само още едно, после ще стане и ще…

Не беше станала. Беше заспала безпаметно.

„Това е нещо ново, Сев. Обикновено успяваш да стигнеш до леглото.“

Стисна зъби и успя да седне — и моментално съжали. Съдържимото на главата й се люшна около оста си. Пригади й се ужасно, сякаш вълна заля цялото й тяло, а дрехите изведнъж й се сториха като усмирителна риза. На някакъв етап се беше разделила с ботушите си — лежаха килнати в противоположни ъгли на хола, толкова далеч един от друг, колкото го позволяваха размерите на помещението, — но панталоните и ризата си бяха на нея. Сети се и как се беше търкаляла по гръб от необуздан смях, след като всички си тръгнаха, докато се опитваше да си събуе ботушите, а след тях и чорапите. Поне в това беше успяла… но с останалото явно не се бе справила.

Ризата й се беше набрала под мишниците, профилните чашки се бяха разхлабили и отделили от гърдите й, докато се бе въртяла в съня си. Едната се беше качила под мишницата й, а другата изобщо я нямаше. Панталоните й се бяха усукали под талията и я стягаха ужасно. Мехурът й щеше да се пръсне, но пък земетръсът в главата й постепенно стихваше до тъпо пулсиране.

„И вали дъжд.“

Вдигна очи и се ядоса, когато най-после разбра откъде всъщност идва звукът. В единия ъгъл на хола древната уредба JVC още работеше. Чипът, каквото и да бе съдържанието му, явно отдавна беше свършил и капризната автоматична система на антиката не беше превключила на син екран. Вместо това мониторът показваше снеговалеж от статично електричество и тихото му съскане се наслагваше върху долитащите през прозореца звуци на града. Изпълваше всичко като…

Устата й се сви. Знаеше какъв чип е гледала. Не можеше да си спомни, но знаеше.

„Добре де, не вали.“

Изправи се, залитна и ядно спря уредбата. Постоя за миг неподвижна, с усещането, че е на чуждо място, сякаш се е вмъкнала, за да открадне нещо. Гърлото й се стегна и тя разбра, че ще се разплаче.

Вместо това тръсна глава, после още веднъж, по-силно, докато силната пулсираща болка не прогони сълзите. Тръгна към банята през спалнята, притискаше слепоочията си с пръсти. На рафтчето над мивката имаше шишенце с банални хапчета за главоболие и лента синкапсули. И по-точно, синаптичен стимулант к37 — армейски суперфункционални капсули, малкият й наследствен дял от черноборсаджийските доставки за Нюйоркското полицейско управление, бяха няколко пъти по-силни от всичко, което се продаваше свободно. Беше прибягвала до тях и преди — бяха се оказали толкова ефикасни, че чак я хващаше страх. Стимулираха реакцията на синапсите и физическата координация, изваждаха от строя всичко останало, и то много бързо. Севги се поколеба за миг, после си даде сметка колко неща има да свърши през деня, нищо че в момента не можеше да си спомни какви точно са.

„Целият шибан град го е ударил на самолечение, Сев. Примири, се.“

Извади две миниатюрни капсули от станиоловата лента и тъкмо да ги преглътне на сухо, със закъснение осмисли един дребен фрагмент, доловен с периферното зрение.

Върна се в спалнята.

— Хей.

Момичето в леглото едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет. Стресна се и запримигва сънено като малко дете; но тялото под чаршафа изглеждаше твърде пищно за невинната й физиономия. Седна и чаршафът се смъкна до кръста й. Страхотни и невероятно щръкнали гърди! От пръв поглед си личеше, че номерът се дължи на подкожна мускулна мрежа, а не на импланти. Скъпарска изработка за толкова младо момиче. Сигурно е нечие трофейно гадже, реши Севги, от онези фалшивите, дето ги наемат за една вечер, но точно в момента нямаше сили да рови из спомените си за подходящи лица от снощното парти. Който и да я беше довел, сигурно толкова се беше напил, че на тръгване си бе забравил аксесоара.

— Кой ти каза, че можеш да спиш тук?

Момичето примигна още веднъж.

— Ами ти.

— О! — Гневът й се спихна. Изчака да премине новата вълна на гадене и преглътна. — Събери си нещата и си върви. Партито свърши.

Върна се в банята, затвори вратата и сякаш за да подчертае собствените си думи, повърна в тоалетната чиния.



Когато най-после реши, че е приключила с повръщането за днес, изпи двете капсулки к37 с чаша вода, подпря се на стената под топлите струи на душа и зачака да подействат. Не се наложи да чака дълго. Специалната химия на лекарството осигуряваше бързо действие без странични ефекти, а и липсата на друго съдържимо в стомаха й ускори процеса допълнително. Пулсиращата болка в главата й започна да утихва. Отблъсна се от облицованата с плочки стена, затърси опипом гела и почна да го втрива предпазливо в скалпа си. Мократа сплъстена маса на косата й омекна като послушна коприна, пяната потече по тялото и. Беше като да съблечеш дрехи, които си носил поне пет дни. Усещаше как нова сила и яснота се наслагват в тялото й като допълнителен скелет. Когато след десет минути спря душа, болката беше прокудена зад плътна химическа завеса, а мястото й беше заето от кристална яснота.

Което си имаше и лошите страни обаче. Докато се бършеше пред огледалото, адски ясно видя колко са натежали бедрата й и изкриви лице. От месеци не беше ходила на фитнес, а домашната й програма „Астротон Каси Роджърс“ — „Същата, която използват екипажите при полетите до Марс“ — бавно изпадаше в забвение като спукана плажна топка. Уличаващите доказателства за небрежността й се виждаха с просто око. А тях не можеш да ги махнеш с една-две капсули като главоболието. Сети се за нелепо съвършените извивки на момичето в леглото си. Щръкнала дизайнерска гръд. Спря поглед върху собствените си гърди, увиснали над ребрата и извити в нелепи посоки.

„Голям праз! Все пак си минала трийсетте, Севги. Вече не се опитваме да впечатлим момчетата на моста при Босфора, нали? Примири се. Освен това ти наближава, а това винаги влошава нещата.“

Косата й изсъхваше и вече приемаше обичайната си форма на рошава черна камбана. Прокара няколко пъти четката през нея, после се отказа. Почти чистият й арабски произход й се звереше от огледалото: високи и широки скули, лице с гърбав нос и плътни устни в комплект със светлокафяви очи и тежки клепачи. Етан веднъж каза, че в лицето й имало нещо тигърско, но сега, с изострени от стимуланта сетива и без грим, май повече приличаше на сърдита сврака. Тази мисъл довлече отнякъде крива усмивка и Севги изкряка няколко пъти на образа си в огледалото. Хвърли влажната хавлия на пода и отиде да се облече. Пътьом установи, че много й се пие кафе.

Както можеше да се очаква, кухнята приличаше на бойно поле. Всяка равна повърхност беше отрупана с мръсни чинии и чаши. Севги се опита да отгатне снощното меню по останките: тъмнозелени петна в чиниите — от лозови сарми, крехки парченца от препечената външна коричка на баничките-бюрек, пържени сини и червени домати в изстинало вече олио, половин катма с месо, беше обърната на обратно и приличаше на изсъхнал и втвърден от мръсотия парцал. В мивката — кула натрупани тигани, килнати пиянската към нея като дефектирал робот. Шишета от „Ефес Експорт“ в спретнати редички покрай едната стена. Леко вкиснатият им дъх изпълваше кухнята.

„Готино парти.“

Същото бяха изфъфлили неколцина от гостите, докато ги изпращаше. Тази подробност предизвика внезапна лавина от спомени — миш-маш от приятели из целия й апартамент, проснати по диваните и насядали по табуретките, много храна и много пиене, енергично жестикулиране с пълна уста, уютно веселие. Наистина се беше получило хубаво парти.

„Мда… жалко, че след като свърши, ти се наложи да видиш сметката и на онази бутилка ирландско.“

„Що така бе, Сев?“

Усети как лицето й се изкривява, знаеше, че очите й са станали безизразни и жестоки заради чувството, което я обземаше.

„Знаеш защо.“

Синаптикът се пръкна иззад мисълта, бодлив и ярък. Внезапно прозря колко лесно е да убие човек, когато е в такова състояние на ума и духа.

Телефонът заговори, меко и разумно, все едно забиваш зъби в памук.

— Регистрирам обаждане от Том Нортън. Ще го приемете ли?

Споменът какво трябва да свърши днес се стовари отгоре й като тухла.

Тя изпъшка и отиде да вземе остатъка от болкоуспокояващите.



Първото странно нещо беше колата.

Нортън обикновено караше един нелепо голям почти античен кадилак, някъде половин декар, с гюрук, предна решетка като ухилена паст и капак, на който можеш да се опнеш за слънчеви бани. На всичкото отгоре се гордееше с това шибано нещо, което си беше странно, като се имаше предвид историята му. На кадилака. Направен в някоя алабамска фабрика преди сто години, кадилакът беше автомобил, заради който Нортън редовно щяха да го арестуват в Ню Йорк, ако не беше платил почти двойно колкото тръжната му цена, за да демонтират оригиналния му двигател с вътрешно горене и да го заменят с магнитна тяга от излязла от производство гама японски катери. Още една месечна заплата беше отишла, за да го полимеризират от муцуната до опашката и да обезсмъртят по този начин колекцията от драскотини и вдлъбнатини, които колата беше натрупала по време на предишния си живот в Джизъсленд. Севги напразно се опитваше да внуши на Нортън, че кадилакът си е чиста проба метафора на идиотското минало, от което идва.

Днес, във внезапен пристъп на синаптично прозрение, Севги си даде сметка, че точно такава кола би се харесала и на Етан и че именно по тази причина кадилачната забежка в иначе безупречното манхатънско поведение на Нортън редовно я докарва до мълчалив гняв.

Днес обаче Нортън не беше с кадилака.

Вместо това, докато излизаше на улицата и намяташе в движение грабнатото от закачалката лятно сако, Севги го видя да се измъква от задната седалка на тъмносиня автоматична сълза, която несъмнено се числеше към автопарка на КОЛИН. И изглеждаше елегантен и самодоволен също като превозното средство, от което беше слязъл, истинска ода за вчесаната компетентност. Прошарените кичури в късата му коса лъщяха на слънцето, загорелите му кавказки черти на бъдещ кандидат-президент, в чиято оригиналност и непокътнатост Нортън се кълнеше с повод и без повод, както винаги подчертаваха светлосините му очи.

Удостои я с лицензираната си леко кривната усмивка.

— Добрутро, Сев. Прекрасен ден, нали?

— Да бе!

— Кога ги изгони? — Беше си тръгнал от купона доста преди полунощ, химически неувреден, поне доколкото тя си спомняше.

— Не помня. Късно беше.

Мина покрай него и се тръшна на седалката, после се премести навътре да му направи място. Вратата се спусна меко надолу и сълзата потегли плавно, зави по Западна 118 и продължи с потока коли. Чак след четири пресечки Севги стопли в каква посока се движат и как ще се отрази това на плановете й за деня. Хвърли поглед към Нортън.

— Какво има, забравил си нещо в офиса?

— Не отиваме в офиса, Сев.

— Да де, нали това решихме вчера. Така че защо се движим на изток?

Нортън пак се ухили.

— Не отиваме в Каку. Има промяна в плана. Днес няма да се насладиш на свободното падане.

Облекчението, което я заля при тази новина, беше като топло слънце по кожата и надви дори любопитството й. Адски мразеше изкачването с елеватора до висините на нанокулата Каку, още повече мразеше да пълзи в безтегловност, когато стигнеха горе. Имаше си лекарства, които притъпяваха неприятните усещания, но Севги изобщо не беше сигурна, че ще се спогодят със синаптика, които циркулираше в системата й. А само при мисълта да провежда разследване, когато изстрадалите й мозък и стомах мучат негодуващо срещу липсата на гравитация, а Земята се люшка пиянски на километри под нея, дланите й започваха да се потят.

— Хубаво. Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?

— Да. На суборбитален терминал „Кенеди“. После на совалката за Сан Франциско в единайсет.

Севги го изгледа.

— Какво е станало? „Гордостта на Хоркан“ не е уцелил доковия си слот?

— Може и така да се каже. — Думите му прозвучаха суховато. — Пропуснал Каку, пропуснал Сейгън и накрая се пльоснал на стотина километра от калифорнийския бряг.

— Пльоснал се?! Нали уж не кацаха на повърхността на планетата?

— На мен ли го казваш? Доколкото знам, оцелял е само централният сегмент. От другото са останали парчетии, пръснати по права линия от Юта до крайбрежието, като повечето е изгоряло при навлизането в атмосферата. Крайбрежната охрана на Ръба в момента влачи на буксир оцелелия сегмент към залива, където с тебе ще го отворим и ще им вземем акъла с брилянтния си анализ на причината за катастрофата или „какво точно се е объркало, по дяволите“. Това, между другото, са думи на Никълсън, не мои.

— Знам, сетих се. — Нортън изричаше ругатни така, както скъперник харчи кредити — само при крайна и неизбежна емоционална необходимост или когато цитира другиго. Проблемът му обаче изглеждаше по-скоро от лингвистично, отколкото от морално естество, защото не показваше особено смущение или неодобрение, когато цитираше други хора или когато Севги ругаеше, което напоследък се случваше често.

— И защо не ми се обади по-рано?

— Опитах. Ти не отговаряше.

— Хм.

— Да. Така че те покрих пред Никълсън, ако за това се чудиш. Казах му, че си някъде в центъра да проверяваш информация за обира на Спринг Стрийт и че ще се чакаме на терминала.

Севги кимна. Наум.

— Благодарско, Том. Задължена съм ти.

Задължена му беше, и то не отсега. През последните две години беше натрупала голям дълг към него, но нито тя, нито той биха го признали на глас. Дългът лежеше неизречен между тях като съучастник, като семейство. А и Никълсън си беше задник, по този въпрос двамата нямаха никакви разногласия.

— Мислиш ли, че има оцелели? — попита Нортън.

Севги гледаше през прозореца към гъстия трафик и си припомняше факти от досието.

— „Гордостта на Хоркан“ е от петата серия. Пригодени са да издържат катастрофи при кацане на Марс, а там няма океани.

— Да, но пък гравитацията е по-слаба.

Сълза на нюйоркската полиция ги изпревари бавно. Панелите бяха на непрозрачен режим — с изключение на шофьорския прозорец, който беше полуотворен. Млада полицайка седеше отпред, превключила беше системата на ръчно управление и шофираше лениво, опряла едната си загоряла ръка на прозореца. Говореше с някого, но Севги не можа да види дали събеседникът й е в колата, или в другия край на аудиовръзката. Под козирката на лятната си уебларна шапка жената изглеждаше небрежно компетентна и делова. Това незнайно защо напомни на Севги за Хулия. Наистина трябваше да й се обади някой път, да види как е и какво прави напоследък, дали е издържала сержантския изпит, дали още мъкне всяка събота вечер стегнатото си дупе, истински магнит за мъже, на моста над Босфора. Да седнат някъде, да си припомнят добрите стари времена, да пийнат бира.

При мисълта за бира си спомни за миризмата в кухнята и й се догади. Побърза да разкара носталгията. Патрулката мина в друго платно и скоро се изгуби от поглед. Севги пробва да изцеди малко компетентност и от себе си.

— Криогенната течност би трябвало да поеме част от сътресението при удара — бавно каза тя. — А и фактът, че се е приземил що-годе цял, говори за някакъв вид контролирано падане, нали така?

— Някакъв вид.

— Получили ли сме нещо от кораба, преди това да се случи?

Нортън поклати глава.

— Нормалната заявка за кацане към Каку, емисии при нормални интервали. Нищо особено.

— Супер. Кораб-призрак до последно, мамка му.

Нортън вдигна ръце, разпери пръсти и започна да стене гробовно. Севги едва овладя напушилия я смях.

— Не е смешно, Том. Не разбирам защо ония от Ръба не са го изпарили още щом е преминал раздела. Нямаше да е първият път, когато правят въздушен трафик на конфети само защото не са им отговорили любезно, идиотите им с идиоти.

— Може би са решили, че на кораба има оцелели — каза Нортън съвсем сериозно.

— Да бе.

— Виж, надявам се да прекроиш това си отношение, преди да пристигнем, млада госпожице. Местните едва ли ще ни посрещнат с отворени обятия и няма нужда да ги предизвикваме допълнително. В крайна сметка наша консерва им е паднала на главите.

Тя сви рамене.

— Плащат данъци на КОЛИН също като нас. Консервата е и тяхна.

— Да, но наша грижа е такива неща да не се случват. Точно по тази причина и те плащат данъци.

— Говори ли с някой от тях, между другото?

Нортън поклати глава.

— С човек — не. Преди да тръгна, пробвах да се свържа с който там е поел случая, но ударих на машина. Стандартен телефонен интерфейс. Каза, че на летището щели да ни чакат от Службата за сигурност на Ръба. Двама от цивилните им агенти, Ровайо и Койл.

— Идентификация пратиха ли?

Нортън се потупа по гърдите — там, където се падаше вътрешният джоб на сакото.

— Имам я на твърд носител. Искаш ли да я видиш?

— Може.

Ченгетата от Ръба бяха балансирано подбрани по пол и етнос. Зад етикета „инсп. А. Ровайо“ се криеше тъмнокожа млада жена от афролатински произход: гледаше от снимката със стиснати челюсти и още по-стиснати устни в очевиден и твърде неуспешен опит да прикрие хубостта на бадемовите си очи и плътните устни. В противоречие със свирепото й изражение косата й се къдреше гъста и по-дълга, отколкото биха я търпели в нюйоркската полиция. Под нея, на същия принтиран лист, инсп. Р. Койл се мръщеше много по-успешно, макар и с размити черти: на средна възраст и от бялата раса. Косата му сивееше и беше подстригана съвсем късо, почти по военному. На снимката се виждаше само до раменете, но човек оставаше с впечатлението за изключително едър мъж, много силен и много нетърпелив.

Севги сви рамене и каза само:

— Ще видим.



Видяха.

Койл и Ровайо ги посрещнаха на суборбиталния терминал на международното летище в Сан Франциско с формално здрависване и машинка за сканиране на ирисите. Такава била стандартната процедура. Нортън изгледа предупредително Севги, която видимо фучеше отвътре. В Ню Йорк не посрещаха така колегите си полицаи. Тук беше трудно да се прецени дали ги тормозят нарочно, или просто им е такава практиката. Койл, който беше точно толкова едър и лаконичен, колкото изглеждаше на холоснимката, представи набързо себе си и колежката си. Оттам нещата пое Ровайо. Приближи се поред към всеки от двамата, разтвори клепачите им с топли и леко загрубели пръсти, прекара скенера пред ирисите им и отстъпи назад. Всичко беше направено със сдържана компетентност и насред потоците от пристигащи пътници, толкова небрежно, че напомняше за обичая на европейците да се мляскат по бузите за щяло и нещяло. На Нортън обаче май му хареса. Ровайо подмина усмивката му без грам внимание, погледна зелената светлинка на скенера и го прибра в чантата си. Койл кимна към ескалаторите в дъното на залата за пристигащи и каза лаконично:

— Насам. Към хеликоптера.

Повозиха се в мълчание на ескалатора, после се прехвърлиха на подвижна пътечка, пресичаща стъклените мехури на проводените от бели подпорни трегери горни нива на сградата, после на асансьор, който ги изплю на бетонна площадка. Изящен автокоптер в червено и бяло ги чакаше с бавно въртящи се витла. На изток заливът грееше сребристосив в светлината на късния следобед. Лек вятър правеше жегата поносима.

— Значи вие работите по случая? — пробва се Нортън, докато се качваха на коптера.

Койл го удостои с безразличен поглед и изгрухтя:

— Цялата шибана полиция работи по случая. — И затвори люка. — Код 2347. Полет по план. Да тръгваме.

— Благодаря. Моля, заемете местата си.

Автокоптерът говореше с гласа на Ейжа Бадауи, нисък и меден, и толкова характерен, че човек не можеше да го сбърка с друг дори и в толкова кратка фраза. Севги имаше смътен спомен от статия в някакво списание — вероятно я бе чела в момент на леко умопомрачение, докато е чакала за среща с адвокатите например — за софтуерния договор, който Бадауи сключила с „Локхийд“. Широки пиарски усмивки и ръкостискания, протести на вбесени фенове. Прозявка, после: „Заповядайте, госпожо Ертекин“. Роторите набраха скорост, мърморенето на двигателя се издигна в приглушено звукоизолирано кресчендо от другата страна на прозореца и се отлепиха от площадката. Потънаха в седалките. Автокоптерът се издигна, наклони се и ги понесе към залива.

Севги също направи усилие да завърже разговор:

— Открихте ли нещо по обшивката?

— Сканиращите екипи обработват корпуса в момента. — Кабинката беше със срещуположни седалки и Койл седеше отсреща й, но вместо към нея, гледаше през прозореца. — До довечера ще разполагаме с пълен виртуален образ.

— Бързо действате — каза Нортън, макар да не беше съвсем вярно.

Ровайо го погледна.

— Отвори се работа вътре в корпуса, така че обшивката остана на заден план.

Сащисано мълчание.

Севги и Нортън се спогледаха.

— Вътре? — попита Севги с любезен тон, който не предвещаваше нищо добро. — Отворили сте люковете?

Двете ченгета от Ръба си размениха вещи усмивки. На Севги започваше да й писва цял ден да е най-неосведоменият човек на света. Започваше и сериозно да се вбесява освен това.

— „Гордостта на Хоркан“ е собственост на КОЛИН — тихо каза тя. — Ако сте пипали където не…

— По-спокойно, агент Ертекин — каза Койл. — Когато бреговата охрана стигнала до вашата собственост, някой вече бил отворил люковете. Отвътре. Карантинната херметизация отдавна я няма.

„Това е невъзможно!“ В последния момент успя да не го каже на глас. Вместо това попита:

— Криогнездата пострадали ли са?

Койл я изгледа замислено, после каза:

— Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.

Автокоптерът се залюля и Севги се наведе да погледне през прозореца. В залива под тях комплексът Алкатрас на местната служба за сигурност, прословутата ССР, издигаше бледосивите си платформи и кули от островната си база. На юг покрай брега плаващ сух док се беше проснал като проектантски чертеж от прави линии и геометрични пространства, хората приличаха на точки, а превозните средства — на детски играчки. Масивният централен сегмент на „Хоркан“ се виждаше ясно в един от големите докове. Дори без външните си сегменти, дори обгорен и покрит с белези от триенето в земната атмосфера, той моментално привлече вниманието й като познато лице в групова снимка. Виждала беше негови братя в орбиталните докове на нанокулата Каку, а архивни изображения на самия „Хоркан“ задръстваха лаптопа й още от момента, в който корабът беше преустановил връзката си с контролната зала на КОЛИН. Докато висеше, често и продължително, в чакалнята на адвокатската кантора и в безсънното спокойствие на нощите без пиячка, Севги се беше взирала в детайлите, докато уморените й очи не започнеха да смъдят. „Добрият детектив ляга, става и диша с детайлите — беше й казал веднъж Лари Касабиан. — Това е начинът да хванеш лошите“. И навикът й остана. Познаваше вътрешното разположение на кораба толкова добре, че можеше да мине през него от единия до другия край със завързани очи. Хардуерните и софтуерните спецификации пък знаеше наизуст. Имената на пътниците в криогнездата й бяха познати като марките на продуктите, които от години купуваше по навик, биографичните данни за всеки пътник изникваха неканени в главата й винаги щом си представеше съответното лице.

„Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.“

А сега всички най-вероятно бяха мъртви.

Автокоптерът кацна с машинна прецизност върху издигната платформа в единия край на пристанищния комплекс. Двигателите млъкнаха и люкът се отключи. Койл се обади по радиото, вдигна люка и пръв скочи навън. Севги слезе след него. Меденият глас на Бадауи я последва под повеите на вятъра.

— Внимавайте при слизане. Моля, затворете люка след себе си.

Койл ги поведе по стъпалата на платформата. Долу ги чакаше комисия по посрещането. Трима униформени от службата за сигурност на Ръба стояха зад цивилен офицер, чието лице Севги познаваше от два виртуални инструктажа за фалшифицирането на генни отпечатъци, на които беше присъствала миналата година. Гладки азиатски черти, които му придаваха младежки вид, гъста сива коса и небрежно омачкани дрехи, които не се връзваха с безстрастната проницателност на очите. По този поглед и по други аспекти на поведението му беше стигнала до извода, че сигурно е Подобрен — високопоставените служители от администрацията на Ръба обикновено бяха, — но нямаше други доказателства освен тази чисто интуитивна догадка. В неофициалните сбирки след инструктажите той беше говорил с тиха резервираност, най-вече за семейството си, а очите му се бяха спирали само мимоходом на гърдите й, за което тя му беше благодарна. Сега се опита да си спомни името му и синаптикът й го подсказа услужливо.

— Лейтенант Цай. Как сте?

— Капитан — сухо каза той. — Повишиха ме през януари. И съм толкова добре, колкото може да се очаква предвид обстоятелствата, благодаря. Предполагам, ще искате да огледате кораба незабавно. По-скоро онова, което е останало от него.

Севги кимна и свъси вежди.

— Така е, благодаря.

— Ако всичко върви по план… — Цай даде знак на униформените и те се отдалечиха. — Ако всичко върви по план, до седем вечерта ще разполагаме с действащ виртуален анализ. Екипите вече привършват огледа на корпуса, но Ровайо сигурно вече ви е казала за люковете.

— Че са били отворени отвътре, да.

— Капитане — намеси се Нортън. — Важно е да разберем в какво състояние е екипажът на „Хоркан“. И по-точно дали криосистемите са отказали.

Цай вече се обръщаше да последва униформените, но при тези думи спря и погледът му сякаш изведнъж се удължи, плъзна се по сухия док, а после и по залива, капитанът като че ли превърташе на бързи обороти някакви кадри от склада на паметта си, нещо, което може би не искаше да вижда отново. И в този момент Севги осъзна нещо важно — че зад шовинистичното високомерие на Койл и Ровайо се крие същата дълбока неувереност, която се долавяше сега и в поведението на Цай, и че поведението на всички тук не е продиктувано от спорове за юрисдикцията и професионална завист, както беше решила отначало.

„Уплашени са — внезапно разбра тя. — И ние сме единствената им надежда.“

Подобно прозрение я беше обземало и преди, още когато беше редово ченге в нюйоркската полиция и работеше по един случай на домашно насилие и наркотици. Говореше с насинената пребита майка на извършителя и изведнъж осъзна, че жената вижда в нея разрешение на проблема си, че очаква от патрулен полицай Ертекин, двайсет и три годишна по онова време, да направи нещо, да заличи с вълшебна пръчица трагедията, сполетяла семейството й.

„Колко е хубаво хората да имат нужда от теб.“

— Отказали — бавно повтори Цай. — Да, мисля, че може да се нарече и така.



Външните люкове просто ги нямаше, бяха изкъртени от контролираните взривове на системата за спешно разхерметизиране. Навярно отдавна бяха потънали на дъното на океана. Овъгленият чукан на „Хоркан“ лежеше на сухия док, стабилизиран, доколкото го позволяваше формата му. Въпреки това се наложи да се спуснат в Четвърти достъп, който приличаше на кладенец, врязан в тавана на централния сегмент. Помощна стълба за работа при нулева гравитация ги отведе до дъното на шлюзовата камера, оттам се спуснаха тромаво през вътрешния люк до наклонената повърхност на централния надлъжен коридор. Меко синьото сервизно осветление се лееше от лазерни панели по стените, но хората на Цай бяха включили и силни лампи при люка и по-нататък по коридора. Яркото бяло сияние се отразяваше в кремавите стени и в… зъби.

Тъкмо зъбите привлякоха погледа й и тя рязко наби спирачки на най-долното стъпало. Оголваща венците ухилена усмивка разсичаше смазана човешка глава, свързана едва ли не символично с проснатия на пода торс. Торс без крайници.

— Разбрахте какво имах предвид, нали? — Цай слезе по стълбата и застана до нея.

Севги мълчеше, мъчеше се да овладее спазмите в стомаха си. Дори да оставим настрана махмурлука, отдавна не беше виждала такова нещо. Последната й година в полицията беше милостиво бедна откъм кървища. Прехвърлянето й от отдел „Убийства“ в отдела за връзки с КОЛИН не й беше спечелило приятели в управлението, но поне беше свело до минимум количеството осакатени човешки останки, които й се налагаше да вижда. Смътно си даде сметка, че ако не беше синаптикът, вече щеше да е изповръщала оскъдното съдържание на стомаха си върху местопрестъплението на Цай.

„Твоето местопрестъпление, искаш да кажеш.

Всичко това е твое, Сев.“

Наведе се и се взря в мъртвеца. Време беше да влезе във владение.

— Алберто Толедо — тихо каза Цай. — Инженер в купола „Стенли“, специалист по атмосферни нанотехнологии. На петдесет, и шест. Прибирал се е след края на договора си.

— Да, знам. — Биографичните подробности се появяваха като мехури в завираща супа при вида на обезобразеното ухилено лице, зашепнаха като призраци. Професионална характеристика, резюме, семейна история. Този човек имаше дъщеря някъде. И двете бузи бяха разкъсани и на практика липсваха чак до костта, останали бяха само миниатюрни късчета плът. Челюстта беше оголена. Очите…

Севги преглътна. Стомахът й още се бунтуваше. Нортън застана до нея и сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си, Сев?

— Да, добре съм. — Съсредоточи се върху фактите. С „Гордостта на Хоркан“ не бе имало връзка почти през целия период на дългото му завръщане към Земята — почти седем месеца и половина. — Капитане, това… изглежда скорошно.

Цай сви рамене.

— В корабната система за въздухообмен имало антибактериални препарати, така казаха моите хора. Но иначе, да, предполагаме, че Алберто е бил един от последните.

— Последните?!

Погледна Нортън и с облекчение установи, че и той е потресен колкото нея. Разсеяно отбеляза киселата миризма на нечие стомашно съдържание, пропила се във въздуха на затвореното пространство. Фактът, че и други преди нея са реагирали по същия начин, й подейства някак успокояващо. Стана й по-лесно да не последва докрай примера им.

— Какво е станало с крайниците? — успя да попита тя, почти небрежно.

— Били са хирургично отстранени — каза Цай и махна към коридора. — Все още свалят записите на автохирурга, така че не можем да сме сигурни в неговото участие, но логиката сочи натам.

— Тогава как се е озовал тук?

— На това е малко по-трудно да се намери обяснение. Може би труповете са се разместили при сблъсъка. Намерихме повечето криогнезда отворени, хранителните течности са разплискани по пода и стените. Който и да е направил това, изглежда, не е бил маниак на тема чистота, поне към края.

— Преградните врати в коридорите би трябвало да са се задействали при навлизането в атмосферата — каза Нортън. — Това е стандартна процедура при този клас кораби в случай на тревога. Няма начин нещо да прелети от единия край на корпуса до другия. Просто няма начин.

— Е, това е само теория. — Цай махна в двете посоки на коридора. — Ще видите сами. Херметизиращите вътрешни прегради не са се задействали. Искате ли да погледнете секцията с криогнездата?

Севги погледна по коридора към допълнителните лампи, които осветяваха спалното помещение. Някакви хора се движеха там, чуваха се и гласове. Кратък изблик на нервен смях. Звукът я върна с почти физически осезаема сила към дните й в отдел „Убийства“. Черният хумор и жизненоважното другарство, когато обработваш местопрестъпление, тихият пулс на съсредоточеност, недостъпен за непосветените в този специфичен ритъм, пластовете нарочно безразличие, които се трупат с опита. „Да ти имам лайняните поводи за носталгия, момиче“. Поуплаши се малко, осъзнала до каква степен, въпреки гаденето, й се иска да се гмурне обратно в онзи свят и мрачните му процедури.

— Другите трупове — каза тя, щом стимулантът плисна нова доза светлина в главата й. — Всички са осакатени като този, така ли?

Лицето на Цай беше като маска.

— Някои и по-лошо.

— Намерихте ли крайниците?

— Не в нормалния им вид.

Севги кимна.

— Намерили сте само костите?

„О, Етан, трябваше да си тук и да видиш това. Този път наистина се е случило, точно както ти твърдеше, че ще стане. А аз мислех, че само ме дразниш.“

— Именно. — Цай я гледаше така, както учител гледа умно дете.

— Сигурно се шегувате, мамка му — каза Нортън, много тихо.

Севги се обърна и го погледна. Думите му бяха резултат от инстинктивно отричане, от шок, а не от обективно възражение.

— Уви, не.

— Някой е разчленил тези хора с помощта на автохирурга…

Тя кимна, без да е сигурна — под яркия прожектор на синаптика и шока от прозрението — какво чувства и какво би трябвало да почувства.

— Да. А след това ги е изял.

5.

Беше като пейзаж на Дали.

Виртуалната програма CSI беше предпочитаният помощник на криминалистите за електронна обработка на местопрестъпления. Севги я помнеше от дните си в нюйоркската полиция — девствена аризонска пустиня, докъдето поглед стига, еднообразно синьо небе с бледа, загатната само луна с логото на софтуерната компания производител. Всеки сегмент от разследването беше представен като самостоятелна триетажна кирпичена постройка, а групата постройки беше разположена в правилен полукръг. Отделните сегменти-постройки бяха открити откъм фасадната си страна, като срезове в архитектурен план и си имаха стълби, по които да стигаш до горните етажи. Надписи с печатен шрифт се носеха във въздуха до всяка постройка, един вид етикети: „инфоаномалии“, „лаборатория“, „данни от набл. системи“, „предишни провинения“. В по-голямата си част витринките бяха празни, защото информацията още не беше дошла, но по етажите на „лабораторната“ къщичка осакатените трупове от „Гордостта на Хоркан“ стояха изправени върху чуканите си като изпотрошени от вандали музейни експонати. Дори и тук не всички органични данни бяха налице, но труповете бяха сканирани и вкарани в системата на по-ранен етап. Сега позираха като на модно ревю, с цялото си посмъртно оцветяване и толкова реални, че собствената ти плът се бунтуваше при вида на тяхната. Севги вече ги беше разгледала при голямо приближение, взирала се бе като хипнотизирана в отделена с чист срез на няколко сантиметра под раменната става ръка, в белезникавата кост и обезкървеното месо около нея. Видяла ги беше и вече съжаляваше. Действието на синаптика отслабваше, а остатъците от махмурлука определено не й помагаха в борбата с напъните за повръщане.

Лабораторният н-джин интерфейс, красива до съвършенство жена от евразийската раса в идеално скроена синя лабораторна престилка, обрисуваше кошмара с електронно безразличие.

— Извършителят е предпочел крайниците, защото това е бил най-лесният начин да препрограмира функциите на автоматизираната медицинска система от хирургия в касапница. — Последва елегантен жест. — Ампутацията е стандартна процедура от протоколите на автохирурга и не е животозастрашаваща. След всяка процедура е било съвсем лесно обектът, все още жив, да бъде върнат в криогенното гнездо, като по този начин се осигурява леснодостъпен и на практика неограничен запас от прясно месо.

— И шибаният автомедик се е оставил да го използват по този начин просто така? — Койл се оглеждаше гневно, типичният разгневен мъжкар, който няма върху кого да излее яда си. — Как е възможно, по дяволите?

— Възможно е — уморено каза Севги. — Чрез селективно проникване в системите. Някой е проникнал в общото протоколно ниво и е изключил корабния н-джин, изкуствения интелект, електронния мозък, наречете го както искате. За един добър хакер това не е трудно. Всички кораби от този клас и без това имат опция за оторизирана отмяна от страна на екипажа, в н-джина е заложен и самоубийствен протокол, който се задейства при неоторизиран достъп. Трябва само да го излъжеш, че някой се опитва да проникне в системата му, и той се изключва сам. Има цяла серия вторични блокади, които би трябвало да предпазят обособените системи, но май не е имало нужда онзи тип да бърника и тях. В крайна сметка той не е искал от медицинските системи нищо, за което не са били програмирани.

— Той? — Възклицанието дойде от Ровайо. Севги вече й беше лепнала етикета „върла мъжкарана“ и май току-що получи потвърждение на преценката си — докачливост, говореща за потенциален феминацистки шовинизъм. — Защо непременно да е „той“?

Севги сви рамене. „Защото статистически нещата стоят така“. Не го каза на глас, разбира се.

— Извинете. Грешка на езика.

— Мда, докато ДНК резултатите не докажат, че наистина е бил мъж — изхъмка Нортън. Подмина небрежно възмутения поглед на Ровайо и застана по-близо до белостенния архитектурен срез на виртуалната лаборатория и нейните експонати. Лабораторният интерфейс отстъпи и почтително зачака въпроса му. По-висшите интерактивни функции на програмата явно не бяха активирани. Нортън кимна към озъбената усмивка на един женски труп и тялото подскочи към тях. Визуалното разстояние често създаваше проблеми, беше като леща, която свива или разширява образа в зависимост откъде гледаш. — Само не знам защо е цялата тази кръв и прочие. Мога да разбера факта, че са избити — за да няма свидетели, със или без крайници. Но кръвта по стените? И защо лицата им са обезобразени така?

— Защото е бил луд — изръмжа Койл. — Сигурно и лицата им е изял, нали?

— Трудно е да се каже. — Лабораторният интерфейс се включи отново в разговора, посочи и издърпа мехур с данни от друга файлова постройка. — Уликите от кухнята навеждат на мисълта, че е възможно месото, отстранено от лицата и горната част на черепите, да е било сготвено и изконсумирано. Това обаче не важи за очите, които са били извадени и след това изхвърлени.

Севги почти не погледна посочените данни. И без това бяха твърде абстрактни и трудносмилаеми — незначителни молекулярни следи и нещо за микровълнов ефект. Щеше да се поразходи до тази файлова постройка по-късно и да разгледа данните на спокойствие. В момента вниманието й все още беше насочено към обезобразеното лице на Хелена Ларсен. Специалист по демодинамика и психиатрични анализи. Разведена, записала се в програмата малко след развода. Много като нея кандидатстваха в КОЛИН. Частичната раздяла прераства в раздяла с всичко познато — защо не? Носещите подпори на живота ти се разпадат, сигурно имаш нужда и от пари, и минималният тригодишен договор за квалифицирана работна ръка изведнъж започва да ти се струва нещо разумно. На Марс се печели много и се харчи малко. Ще се прибереш у дома богата, Хелена Ларсен. Ще се прибереш с истории за чуждоземни хоризонти, които да разказваш на бъдещите си деца. Ще имаш бели пари за черни дни и страхотна добавка към професионалната си биография. Голяма крачка в кариерата. Със сигурност е по-добре, отколкото да седиш сред руините на стария си живот, нали? По-добре от това да се вкопчиш в останките на…

— Разследващ Ертекин?

Севги примигна. Не беше чула какво й казва Койл.

— Извинете, бях се замислила — призна тя. — Какво казахте?

— Попитах — натъртено каза ченгето — дали според вас е възможно извършителят още да е жив?

Въздухът във виртуалната реалност, по принцип безветрен, стерилен и хладен в противоречие с пустинния пейзаж, сякаш стана с още няколко градуса по-студен. Нортън погледна Севги и тя усети мъничкото, почти недоловимо кимване, което се издигна откъм корените на интуицията й.

— Някой е отворил шлюзовете — изтъкна Ровайо.

— Може да са го направили автоматизираните системи. — Койл хвърли обнадежден поглед към двамата представители на КОЛИН. — Нали?

— Не е изключено — каза Севги. — Докато не стане ясно какви точно повреди са били нанесени на автоматизираните системи и на н-джина, няма как да преценим какво е било самостоятелното поведение на кораба.

Ала някъде в тила й се бе зародил упорит, пулсиращ, засилващ се ритъм, като боботене на мотори под палубата, като бумтящия глас на Етан, който й чете откъси от книгите на Томас Пинчън, докато тя лежи, болна от грип, и гласът му ту стига до съзнанието й, ту се губи в пристъпите на високата температура. Побърза да прогони спомена. Потопи се в студените искрици на стимуланта: обляха лицето й като струи на фонтан.

— Вижте, ще знаем дали някой се е измъкнал жив веднага щом…

— Веднага щом пристигнат ДНК анализите — довърши вместо нея Ровайо. — Спор няма. Но докато това стане, кажете ни какво мислите по въпроса вие. Нека се възползваме от инстинкта ви на специалист от КОЛИН. Възможно ли е някой да е оцелял при падането?

— Ако не е бил в криогнездо, едва ли — отговори й Нортън. Обичайната предпазливост при публични изказвания, ключов момент в политиката на КОЛИН. — А дори да е оцелял, до брега има сто километра вода, които е трябвало да преплува.

— Може някой да е дошъл и да е прибрал оцелелия. — Ровайо махна към празните етажи на къщичката с надпис „данни от набл. системи“. — Още нямаме сателитни данни, нито материал от случайно прелитащи над района апарати. Не знаем какво е станало, преди да се появи спасителният екип.

Койл поклати глава.

— В това няма смисъл, Алисия. Спасителните екипи са излетели веднага щом са получили координатите.

— От коя компания са били? — попита Севги, с надеждата, че въпросът й звучи неутрално. Нюйоркската полиция отдавна имаше самочувствието, че е превърнала системата си за спешно реагиране в произведение на изкуството, и се отнасяше презрително към политиката на ССР да прибягва до помощта на външни изпълнители. Отношение, породено, и по-точно отвратено, от катастрофалния флирт на Ню Йорк с подобни схеми за действие в миналото.

Ровайо погледна Койл.

— „Филигри Стийл“, нали? Или… момент. — Тя млъкна и щракна с пръсти. — Те не загубиха ли наскоро наддаването срещу ЕксОп?

— Не, това беше в Сиатъл. Тук още работим с екипите на ФилСти. — Койл погледна Севги и Нортън. — Доста са добри, между другото. Свършили са си работата за рекордно време. Пристигнали са за двайсет минути и са спуснали екипи. Не е възможно някой да ги е изпреварил. Онзи тип или е сред труповете в кораба, или е скочил в океана и е заплувал към залеза.

— Което би било грешната посока — сухо отбеляза Нортън.

Койл го изгледа ядно.

— Изразих се метафорично.

— Често го прави — сериозно каза Ровайо.

— Не мисля, че е скочил във водата — каза Севги. — Трябва да си склонен към самоубийство или доказано луд, за да допуснеш такава грешка.

Койл я зяпна.

— Вие да не би да падате от небето, Ертекин? Не видяхте ли корабната кухня? Твърдите, че този копелдак може и да не е луд, така ли?

Севги сви устни.

— Този „копелдак“, както се изразихте, е прекарал последните няколко месеца съвсем сам в дълбокия космос. Сам, като се изключи спорадичната компания на другите пътници, които е събуждал, колкото да си отреже по някоя мръвка. Без съмнение е душевно разстроен, да, но…

Ровайо изсумтя.

— Да бе, разстроен. Трябва да си тотално разхлопан, за да…

— Не! — Силата на тази едносрична дума накара Ровайо да млъкне. Думите се изсипаха от устата на Севги, думи, които беше чувала от Етан и които сега изричаше почти дословно. Обземаше я засилваща се и спокойна увереност. — Не е задължително да си луд, за да направиш такова нещо. Необходимо е просто да имаш цел и да си решен да я постигнеш. Нека уточним това, докато е време. Това, което видяхме на „Хоркан“, не са симптоми на лудост, а само доказателства за изключителна сила на волята. Доказателства за грижливо обмислен и осъществен план, освободен от всякакви социално наложени ограничения. От каквито и душевни травми да е страдал този човек в края на пътуването, те са били резултат от екзекуцията, а не причина за нея.

— Като говорим за планове — каза Койл. — Вие не осигурявате ли някакви запаси на борда на корабите си бе, хора? Сещате се, нещо като храна, да речем. В случай че някой се събуди непредвидено?

— Никой не се буди непредвидено — каза Нортън.

— Е, адски много се извинявам, обаче… — Едрото ченге се огледа многозначително. — Бих казал, че по време на този полет някой определено се е събудил. Събудил се е непредвидено и е бил адски гладен.

— Или се е промъкнал тайно, един вид пътник без билет — подхвърли Ровайо. — Може ли да стане?

— На практика е невъзможно — каза Севги. — В протоколите за излитане има цял куп предохранителни мерки. Трябва да бърникаш софтуера през цялото време от задействането на корабните системи до излитането.

Ровайо кимна, но все пак попита:

— И за какъв период става въпрос?

Около четиридесет и пет минути. Този кораб е от по-старите и му е нужно повече време.

— Виж, за храната… — Койл очевидно нямаше да се предаде лесно. — Всички знаем, че Колониалната инициатива не би похарчила за благото на отделния човек и цент от данъците, с които ни облага, но наистина ли сте толкова стиснати, по дяволите, че и един сандък с дажби за спешни случаи не ви се откъсва от сърцето? Какво ще стане, ако нещо се прецака по средата на полета?

Нортън въздъхна.

— Ох. Добре. Всички кораби на КОЛИН имат хранителни запаси на борда. Но това е встрани от същинския въпрос. При всеки полет има двама квалифицирани пилоти, чиито криогнезда са отделно от чо… от пътниците.

— От „чо“ какво? — любопитно попита Ровайо.

„От човешкия товар — довърши наум Севги неволната грешка, допусната от Нортън. — Да, в КОЛИН си имаме прекрасна терминология. Договорни ограничения. Поносими загуби. Поверителни факти. Спад в печалбата. Управление на обществените нагласи.“

Побърза да се намеси. Първата от Десетте божи заповеди на нюйоркското полицейско управление: „Майната им на обстоятелствата и собствената ти преценка, важното е да подкрепиш партньора си“. Заговори отсечено:

— Опитваме се да ви обясним, че системите са две. Пасажерските криогнезда са настроени по подразбиране към активен режим. Няма смисъл пасажерите да бъдат събуждани в случай на опасност. Те са цивилни. Какво ще правят, ще търчат из кораба и ще крещят: „О, не, всички ще умрем“? Въздухът в кораба е твърде скъп за подобни щуротии. Пътниците с нищо не могат да помогнат при извънредна ситуация. Затова, ако нещо се обърка, цялата система блокира автоматично. Гнездата не могат да бъдат отворени, преди корабът да кацне.

Койл поклати глава.

— Да бе. А ако повредата е точно в криосистемата и всичко започни да се топи?

— Как по-точно? — Севги го удостои с един от най-добрите си пренебрежителни погледи. — Говорим за дълбокия космос. Знаете ли колко студено е там, по дяволите? В целия кораб няма достатъчно енергия да повиши и с един градус температурата на криосистемата в режим на спешно замразяване. Е, с изключение на реактора, но той е програмиран да се самокатапултира при повреда.

— Добре де. — Ред беше на Ровайо да подкрепи партньора си и Севги се улови в нещо като пристъп на внезапна симпатия към нея. Беше като да минеш покрай огледало, за чието съществуване не си предполагал. — А другата система? Пилотската? Техните гнезда са програмирани да ги събудят, така ли?

— Има такава възможност — поде отново Нортън. — При определени обстоятелства. Ако е налице извънредна навигационна ситуация. Ако има отклонение от заложената траектория или непривична активност от страна на двигателната инфоглава например. При такива случаи корабът извежда двете капсули от състоянието на криосън. Пилотите отстраняват проблема или викат спасителни екипи, ако не могат да се справят сами.

„Пилотът, не пилотите. — Горчивият гласец в главата й не млъкваше. — Защото вие, данъкоплатците, естествено не го знаете това, но от десетина години извънредният персонал е съкратен с петдесет процента. Адски е скъпо, нали разбирате, да се хаби по този начин едно напълно действащо криогнездо, а и аварии почти не се случват, пък дори да се случат, на кого са притрябвали двама пилоти, когато може да се справи и един. Излишен персонал, нищо повече, нали?“

— Добре де — каза Койл. — Но тези двамата трябва да ядат и да пият нещо, нали?

— Естествено. — Нортън махна с ръка. Севги го остави да продължи. Започваше да я боли главата, сигурно от дългия престой във виртуалната програма. — Резервоари с вода и без това има достатъчно, заради критичната маса при синтеза, за радиационните щитове, за охлаждащите системи. Само в резервните резервоари има повече, отколкото двама души могат да изпият за няколко години. Има и храна естествено. Но запасите са изчислени с идеята, че двамата пилоти няма да се мотаят дълго на борда. Ако проблемът е дребен, ще го оправят и ще се върнат в криогнездата си. Ако не е, ще пратят сигнал за помощ и ще легнат да поспят, докато не пристигне спасителният кораб.

— Ами ако системата откаже да се задейства и не ги замрази отново? — Койл очевидно не можеше да се отърси от упоритата си липса на вяра в технологиите. Може пък, кисело си помисли Севги, да е отраснал в Джизъсленд и чак по-късно да е емигрирал в Ръба.

Нортън се поколеба.

— Статистически погледнато, вероятността за това е толкова близка до нулата, че…

— Но не е невъзможно — някак лениво отбеляза Ровайо. — Защото, ако не ме лъже паметта, точно това сполетя един нещастен човечец преди пет или шест години. Точно това. Събудил се, системата отказала да се задейства повторно и му се наложило да изкара буден останалата част от полета.

— Да, и аз си го спомням — каза Нортън. — Криогнездото го размразило и не могло да се задейства пак. Някаква засечка в системата. И той трябвало да изчака спасителния екип. Работата е там, че ако корабът е близо до точката на излитане, аварийните системи обръщат курса по посока на спасителния кораб, което значително съкращава времето до срещата. Ако е близо до точката на пристигане, се впръскват резервните количества гориво, за да се увеличи скоростта. Както и да го смята човек, не е необходима чак толкова много храна, за да поддържа живота на човек, докато го спасят.

„Е — вметна наум Севги, — ако ти излезе късметът с орбиталната конфигурация — да. Само че ние не обичаме да говорим за това, нали? «Поверителен факт», така го наричаме в бранша. От онези неща, за които рядко говорим дори помежду си. От онези неща, за които трябва доста да се поровиш.“

Само че Севги си беше направила труда да се порови. „Детектив Ертекин има здравомислещ и аналитичен подход към процеса на разследване — пишеше в атестацията й в края на първата й година в отдел «Убийства» — и показва енергия и ентусиазъм в установяването на обстоятелствата около всеки случай. Притежава таланта бързо да се адаптира към промени в ситуацията“. С други думи, подготвяше си домашното, и сега, след почти десет години и в сърцето на КОЛИН, беше направила същото. Подготвила си беше домашното и беше открила, че разстоянието между Земята и Марс може да варира значително. Орбитата на Марс бе разтегната елипса и това, плюс различните орбитални скорости на двете планети, означаваше, че разстоянието помежду им се движи от приблизително шейсет милиона до приблизително четиристотин милиона километра. Дори когато двете планети са най-близо — настигат се една друга и временно се движат рамо до рамо, така да се каже, — разстоянието помежду им може да варира в рамките на един милион километра. Транзитните полети на КОЛИН бяха съобразени с тези вариации, но тъй като цикълът се повтаряше през няколко години, нямаше как просто да стоиш и да чакаш следващата пряка пътечка и междувременно корабите ти да бездействат. Въпросният печално известен ранобудник отпреди пет-шест години просто беше извадил луд късмет — планетите да са сравнително близко една до друга и траекторията на полета да е под сто милиона километра.

Този път обаче пътникът не беше извадил късмет. „Гордостта на Хоркан“ беше уцелил другия край на цикъла и пътят му към дома минаваше през повече от триста милиона километра студен празен космос.

„Без обедни почивки.“

— Добре — каза Ровайо. — Значи не е имало сигнал за помощ, защото н-джинът е блокирал. Но трябва да има начин сигналът да бъде изпратен ръчно, нали така?

Нортън кимна.

— Да. При това не е трудно да се направи, защото в комуникационното гнездо има подробни инструкции.

— Но нашият човек не се е възползвал от тази възможност.

— Така изглежда. Запазил е пълно мълчание почти през целия полет, малко след излитането от Марс. На борда на кораба няма достатъчно храна за толкова време, дори за един човек. Ако е искал да дочака в мълчание края на полета, е трябвало да си намери за ядене нещо друго.

— Следователно този тип определено е чалнат — заяви Ровайо със самодоволна усмивка. Може и да беше отстъпила по въпроса за пола на убиеца, но отказваше да приеме, че може да е бил с ума си. — Няма начин да е иначе. Не е било необходимо да…

— Било е — възрази Севги, без да се обръща конкретно към никого. Време беше да уточнят това, за доброто на всички. — Необходимо е било да запази мълчание. Не е могъл да се обади за помощ, не е могъл и да се върне в криогнездото, ако приемем, че това е било възможно, защото и двата варианта биха съсипали плановете му.

Кратко мълчание. Видя как Ровайо и Койл се споглеждат ядосано. Койл разпери ръце.

— И какви са били плановете му?

— Да се прибере у дома свободен.

— Вижда ми се малко крайно — саркастично отбеляза Ровайо. — Не мислите ли?

— Не, не е крайно — каза Севги. Чуваше се как говори, но думите изведнъж бяха станали тежки и неповратливи. Синаптикът я предаваше, оттегляше се от речевите й центрове, оставяше я сама с униващата светлина на прозрението, без пътечка, по която да го изведе на повърхността и да обясни на останалите. Затърси слепешката подходящите думи. — Вижте, космическият кораб е затворена система. Каца в орбита и веднага го слагат под карантина, следват подробни медицински прегледи, проверки на документите за самоличност и така нататък. Обикновено минава седмица, преди пътниците да се спуснат с елеваторите на нанокулите и да поемат кой накъдето е. Този тип, който и да е той, не е искал да мине през всичко това. По някаква причина не е искал да пристигне замразен в криогнездото заедно с другите, още по-малко е искал да го спасяват в открития космос. И в двата случая е щял да се озове на нанокулата. Искал е да си тръгне, без да го видят и регистрират. И това е бил единственият начин да го постигне.

— Да, но защо? — попита Койл. — Шест-седем месеца канибализъм, изолация и почти сигурна лудост. Без гаранция, че ще оцелее при приземяването. Трябвало е да пренастрои и криогнездото, което също крие значителен риск, ако не бъркам. Така де. Каква нужда „да се прибереш свободен“ може да оправдае това?

Нортън се поусмихна вещо, но си замълча. Не беше за публична консумация. Севги реши да зареже недомлъвките.

— Това е встрани от въпроса. Не е тайна, че на Марс има хора, които съжаляват, че са се записали в програмата, и които биха искали да се приберат предсрочно. Но те са така наречените мърморковци, евтината, неквалифицирана работна ръка. Този човек не е мърморко. Става дума за човек, който с лекота манипулира криогенни и медицински инфосистеми, който е в състояние да работи с бордовите протоколи за аварийно кацане…

— Да, и това е още нещо, което не разбирам — прекъсна я Ровайо, смръщила вежди. — По време на целия полет този тип вади и връща пътниците в криогнездата им, за да си осигурява храна. Защо просто не е убил един от тях и не се е пъхнал в освободеното по този начин криогнездо?

— Трудничко ще ти е да обясниш действията си, когато те извадят от фризера при пристигането ти — сухо отбеляза Койл.

Партньорката му сви рамене.

— Добре де, значи ще програмираш криогнездото да те събуди една седмица преди кацането. И тогава…

Нортън поклати глава.

— Няма как да стане. Криогнездата са кодирани индивидуално на нанониво за всеки пасажер и програмните им параметри не могат да се променят току-така. Веднага биха отхвърлили тяло, различно от онова, към което са били пригодени. Само специалист по криогенна биотехнология би могъл да заобиколи това ограничение, а дори и той едва ли би могъл да го направи по време на полет. Този вид кодиране се извършва, докато корабът е на док. Цялата система се демонтира и кодирането се извършва в лаборатория. По същата причина не можеш да препрограмираш гнездото да те събуди по-рано от предвиденото. Важното в нашия случай е, че всичко, което е станало, е станало в рамките на съществуващите системни параметри. В системата има опция за временно извеждане на пасажера от криосън по медицински причини. Няма опция обаче за размяна на криогнездата или за преждевременно събуждане.

— И той е бил достатъчно умен или достатъчно опитен да знае това — каза Севги. — Помислете. Знаел е точно кои системи може да препрограмира, без да задейства нито една аларма.

— И освен това си пада по алтернативната кухня — изръмжа Койл. — Какво точно се опитвате да ни кажете?

— Опитвам се да кажа, че човек с такива умения и познания би заминал за Марс като висококвалифициран специалист, което означава договор от три до пет години без изискване за подновяване. Можел е да изчака да се върне у дома в криосън и с дебела пачка по сметката. — Севги ги изгледа поред. — Защо не го е направил?

Ровайо сви рамене.

— Може да не е издържал. Три години са си много време, особено ако тепърва започват. Питайте новобранците във „Фолсъм“ или „Куентин Две“, те все пак са на Земята, макар и в затвор. Може този тип да е слязъл от совалката в Бредбъри, да е хвърлил един поглед на червените камънаци и да е осъзнал, че е направил огромна грешка и че трябва някак да я поправи.

— Това не се връзва със силата на волята, необходима за онова, което е направил — трезво възрази Нортън.

— Така е — съгласи се Севги. — Освен това е можел да се обади за спасителен кораб веднага щом е напуснал марсианската поддържаща сфера. Не е било…

— Поддържаща сфера? — Ровайо смръщи въпросително вежди към Нортън. — Какво е това?

— Въпрос на ефективност — обясни Нортън. — Ако изстреляш кораб на КОЛИН от Марс към Земята и нещо се обърка, нещо, което изисква спасителна операция, помощта от марсианските служби е икономически ефективна само до определено разстояние. Ако авариралият кораб е отвъд тази мислена точка, по-разумно е спасителните екипи да бъдат изпратени от Земята. Ако човек иска да се добере до дома, ще трябва да изчака този момент, иначе усилията му ще са безсмислени. Марсианският спасителен екип ще го върне на Марс, където ще трябва да остане до края на договора си, плюс наказателните клаузи, които КОЛИН реши да наложи. Идеята е спасителните екипи да дойдат от Земята, защото по този начин, каквото и да става след това, поне ще си се прибрал у дома. Никой няма да похарчи цял куп пари да те връща обратно само за да ти направи напук.

— Питам просто от любопитство — каза Койл. — Тези наказателни клаузи, за които споменахте? Какви са? Какво може да ти направи КОЛИН, ако нарушиш правилата, докато си на Марс?

Нортън стрелна Севги с поглед. Тя сви рамене.

— Не е по-различно от другаде — каза Нортън с тренирана предпазливост: бяха обучени как да обяснят този въпрос по приемлив за непосветените начин. — Има си система от санкции, наречена „договорни ограничения“, но тя не е по-различна от обичайните мерки в подобни случаи. Парични глоби, удържани от договорната сума, при по-сериозни нарушения има и задържане под стража. Ако си на краткосрочен договор, излежаното време се добавя към посоченото в първоначалния договор без парична компенсация. Така че ако те е налегнала носталгия, е по-добре да си кротуваш.

— Хм. — Ровайо вдигна вежда. — А ако все пак се добереш до Земята? Незаконно имам предвид.

Нортън се поколеба. Севги обясни вместо него.

— Това не се е случвало досега.

И се зачуди защо ли го каза с усмивка. Студена, корава усмивка. Етан се размърда в спомените й и също се ухили.

— Сериозно? — възкликна Койл.

— Никога ли? — натъртено попита Ровайо. — Нито веднъж за трийсет години?

— Трийсет и две — уточни Нортън. — И два пъти по толкова, ако се броят първоначалните заселници преди нанотераформирането да заработи сериозно. Както каза Севги, става въпрос за затворена система. Много е трудно да я надвиеш.

Койл поклати глава.

— Още не мога да го схвана. Можел е да повика помощ от Земята. Вярно, можело е да прекара известно време в затвора, но мама му стара, така или иначе същото време го е излежал там, в космоса. Според мен и дума не може да става за сравнение между онова, което е преживял на кораба, и затворите за баровци тук, на Земята.

— Само че него не са го чакали само облекчените условия в затворите за баровци — тихо каза Севги.

— Виж. — Койл изобщо не я слушаше. Все още търсеше нещо, върху което да излее гнева си. — Едно не мога да разбера — защо не сте изпратили спасителен кораб веднага щом н-джинът е аварирал?

— Защото са стиснати, затова — измърмори Ровайо.

— Защото няма смисъл — спокойно отговори Севги. — „Гордостта на Хоркан“ така или иначе се е прибирал. Защо да смятаме, че екипажът и пътниците са пострадали?

— Не били пострадали!? — невярващо възкликна Койл. Нортън побърза да се намеси.

— Вижте, трябва да разберете как работи системата. Н-джинът преустанови връзка с нас, и толкова. Не е за пръв път, просто предпочитаме да не обявяваме това публично. Случвало се е н-джинът да млъкне за известно време, а след няколко дни пак да се свърже. Понякога просто умират. Не знаем защо.

Очерта с две ръце невидим куб. Севги отклони поглед, като се постара лицето й да остане неподвижно.

— Работата е там, че това е без особено значение. Автоматичните модулни системи управляват кораба и сами. Мислете за н-джина като за капитана на кораба. Ако капитанът на някоя от заводските платформи в Тихия океан умре, не пращате спасителни кораби, които да я върнат в пристанището, нали? — Нортън придружи реторичния си въпрос със срамежлива усмивка. — Същото е и с „Гордостта на Хоркан“. Загубата на н-джина не се е отразила на аварийните корабни протоколи. В контролните зали и на Марс, и на Земята се получаваха стандартните зелени светлини за състоянието на „Хоркан“. За състава на въздуха, за ротационната гравитационна константа, за целостта на корпуса, за състоянието на криогенните системи, за траекторията — без отклонения от зададения курс, за пилотиращите системи. Основните машини работеха нормално, просто корабът беше преустановил връзка с нас.

Ровайо поклати глава.

— И фактът, че онзи кучи син е вадил хора от криогнездата и ги е кълцал на кайма, не е бил засечен по никакъв начин?

— Да — уморено призна Нортън. — Не беше засечен.

— Без н-джина нямаше начин да разберем какво е ставало — продължи монотонно Севги, отчасти отегчена, отчасти в опит да скрие от самата себе си мрачното убеждение, че Ровайо правилно е отгатнала истинските мотиви на КОЛИН. Спасителна операция на кораб в средата на траекторията му все още беше главоломно скъпо начинание за всеки мениджър по летателни проекти. — Основната система е точно това — основна. Казва ни, ако нещо даде дефект или аварира. Нямаше данни за авария и понеже пасажерите би трябвало да са в криосън, това логично означаваше, че няма начин да пострадат. Нямаше как да знаем какво всъщност се случва на борда. Корабът се движеше по зададения курс. В ситуация като тази можеш само да чакаш. Така стоят нещата при космическите полети.

Ровайо изобщо не се впечатли от поучителния тон на последните изречения.

— Сериозно? Добре де, щом корабът не е отговарял на позивните ви, как е щял да кацне на нанокулата?

Нортън разпери ръце.

— Отговорът е същият. Процедурата е автономна — нанокулата поема управлението на навигационните системи, когато корабът се приближи. Нямахме причина да смятаме, че това няма да стане.

— На мен ми се струва — каза Койл, — че който и да е направил това, е познавал системите ви в най-големи подробности.

— Така е. — „Познавал и е скъперническите ни душици освен това“. Севги прогони последната мисъл. Време беше да слезе на земята. — Познавал е системите ни, защото ги е разучил и умело е планирал как да ги заобиколи, което означава изключително висока степен на интелигентност и опит в саботажите. Освен това е бил изцяло отдаден на мисълта за собственото си оцеляване, над и отвъд всякакви предразсъдъци, което говори за изключителна дисциплина и сила на волята. Едновременно с това обаче същият този човек е изпитвал силен страх да не бъде разкрит, достатъчно силен, за да направи това само и само за да го избегне.

Севги обхвана с жест виртуалната среда. Различни аспекти от местопрестъплението излязоха на преден план — системата разчете жеста й погрешно. Ужасяващи данни, вертикални и хоризонтални срезове на раните с кодове в ярки цветове, статични изображения на разлята по пода криогенна течност, пръски кръв по стените и ухилени одрани черепи.

Севги си пое дълбоко дъх.

— Е, някой иска ли да каже към какво ни насочва тази картинка?

Явно бяха следили обясненията й внимателно. Нещо в очите на Койл се промени видимо, гневът отстъпи пред нещо друго. Ровайо мълчеше. Нортън изглеждаше замислен. Никой не каза нищо. Колкото и да беше странно, не те, а виртуалният интерфейс прие предизвикателството. Решил беше, че са му задали въпрос.

— Характеристиките, които описахте — с ясен глас каза спретнатата лаборантка от виртуалната криминологична лаборатория, — са съвместими единствено с модифициран индивид от мъжки пол, познат под наименованието „вариант тринадесет“.

Севги кимна признателно на интерфейса.

— Да. Нали.

Всички стояха мълчаливо и се опитваха да осмислят казаното.

— Супер — каза накрая Койл. — Само това ни трябваше. Шибаният убиец на всичкото отгоре е и изрод.

6.

Контролиращото влажността устройство на седемнайсети низ аварира — повредата беше настъпила в петък през нощта, така поне решиха, — не се включи и допълнителната защита. Съботата беше мъглива и отначало никой не забеляза, че похлупаците са останали отворени до пълна прозрачност. И когато следобед калифорнийското лятно слънце проби мъглата и се ливна по стъклото, нямаше какво да защити културите в инкубаторите. Алармите на кея се разпищяха. Скот и Рен се метнаха на „Зодиак“-а и подкараха с паническа скорост натам, но докато облекат водолазните костюми и влязат във водата, почти целият низ беше отишъл по дяволите. Останаха във водата, колкото да преценят щетите, след това разкачиха системата и се обадиха на Ночера да съобщят подробностите. После поеха назад към кея мокри и потънали в унило мълчание. Скот си помисли, че няма смисъл да изрича на глас онова, което и двамата знаеха. Седемнайсети беше натъпкан до корените — загубили бяха почти четвърт от месечната реколта. Уорд беше отишъл да провери дълбоководните решетки, но когато се върнеше и разбереше какво е станало, щеше да откачи. Случваше се за трети път това лято.

— Така става, като си купуваш софтуера от шибания Тексас — ухили се Ночера, вдигнал крака на конзолата, докато със Скот чакаха агенцията по поддръжката от Сан Диего да проследи случая дистанционно и да поправи дефекта. — Уорд никога няма да си научи урока. Щом искаш качество по стандартите на Ръба, трябва да платиш по цени на Ръба.

— Не е от софтуера — каза Скот. Първо, защото знаеше, че не е от софтуера, и второ — започваше да му писва от постоянното мърморене на Ночера. — От херметизацията е.

— От софтуера е, казвам ти. Досвидя му се и купи програмата от банда джизъслендски хакерчета, които си мислят, че измененият въглерод е нещо, което хората си купуват за домашното барбекю. Изостават най-малко с пет години от Долината, гарантирам ти.

— Нищо му няма на шибания софтуер — сопна се Скот. — Същата лайняна история стана и през май, а тогава още не бяхме ъпгрейдвали. — „И ти още не беше постъпил на работа“, помисли си, но не го каза на глас. А после осъзна какво е казал и се изчерви от срам. Никога не беше ругал така, преди да започне работа тук.

— Ами да. Същата лайняна история, същият лайнян софтуер. — Ночера явно нямаше намерение да млъкне. Обхвана с жест контролната зала. — Уорд е купил ъпгрейдите от същото място, откъдето е купил и оригиналната система. Лайняна система от краварския Канзас. Прясно изсрана от гъза на някое говедо.

— Преди малко каза, че били от Тексас.

— Тексас, Канзас… — Ночера махна пренебрежително с ръка. — То пък една разлика, тури му пепел. Всичките са…

— Остави го на мира, Емил. Всички сме родени някъде.

Рен стоеше на прага на контролната зала с незапалена цигара канабис в ъгъла на устата и ръце в джобовете на работния гащеризон. Беше изчезнала веднага щом свали водолазния костюм, без да каже и дума. Скот от опит знаеше, че е по-добре да я остави сама, когато е в такова настроение. Поне докато не дръпне една цигара.

Ночера въздъхна тежко.

— Виж, Карм, не е така. Не се заяждам само защото той е незаконен тука. Много хора биха го направили, но не и аз. Според мен човек има право да се бори за прехраната си дори ако трябва да прокопае тунел под границата. Но не може да си седи тук и да ми казва, че евтините боклуци, дето ги правят в Джизъсленд, работят толкова добре, колкото продуктите на Ръба. Щото просто не е така, мамка му.

Рен се усмихна уморено на Скот и каза:

— Не му обръщай внимание. Уорд го няма и само Бог знае колко гадории е шмръкнал Емил от сутринта.

Ночера й размаха пръст.

— Ти си гледай твоите химикали, Карм. И ме остави сам да си избирам моите.

— Това ли? — Рен извади цигарата от устата си и я вдигна, така че всички да я видят. — Това е евтина дрога, Емил. Няма да съм аз тая, дето ще се моли за аванс една седмица преди заплата.

— Да ти го начукам.

Тя лапна цигарата, стисна връхчето й със загрубелите си пръсти да я запали и дръпна силно. Огънчето се разгоря и изпука. Рен издиша облак дим и погледна през него към Ночера.

— Мерси — каза накрая. — Не е най-доброто предложение, което получавам тази седмица обаче.

— Какво, да не би нашето момченце от църковния хор да е събрало смелост?

Скот се изчерви до ушите. Кармен Рен беше най-великолепната жена от плът и кръв, която беше виждал, а тъй като двамата се занимаваха с поддръжката на съоръженията, беше имал предостатъчно възможности да види доста от плътта й. Рен се преобличаше в съблекалнята без грам стеснителност, което пастор Уилямс със сигурност би осъдил като горделивост и безсрамие. Скот учтиво обръщаше гръб всеки път, но така или иначе беше зървал по нещичко, докато тя вдигаше ципа на водолазния костюм или най-неочаквано го смъкваше до кръста си в зодиака, защото й е станало горещо. Кожата й беше като светъл мед, а извивките на тялото й бяха нежни, но и съвсем красноречиви дори в безформения служебен гащеризон с логото на „Уорд Биосъплай“. Но най-поразителното в Кармен Рен беше дългата й права коса, която се разсипваше като черна вода по раменете й всеки път, когато свалеше паякообразната шнола и небрежно наклонеше глава настрани. Имаше тъмни иронични очи, леко изтеглени нагоре, скули като скалните корнизи на някой хималайски връх, а когато се съсредоточеше върху нещо, цялото й лице застиваше в порцеланена неподвижност, от която сърцето му се пръскаше на дребни отломки и пращеше като пламналото въгленче в цигарата й с канабис.

През последните няколко седмици, когато се прибереше след работа, Скот все по-често се хващаше, че мисли за Рен, и то по начин, който несъмнено беше греховен. Искрено се беше постарал да устои на изкушението, но напразно. Тя се появяваше неканена в сънищата му, в пози и роли, които го караха да се черви през деня. Неведнъж през последните седмици се беше събуждал твърд като камък след тези сънища, ръцете му по своя воля търсеха облекчение, а в устата му дълго се задържаше вкусът на името й. И още по-лошо, имаше чувството, че когато го погледне, Рен вижда до самата потна сърцевина на желанието му и това я изпълва с презрение към него.

Сега тя пушеше, свела поглед към Ночера, все едно гледаше нещо, което току-що е изтекло от торните резервоари.

— Днес май наистина си по-гаден от обикновено — каза и се обърна към Скот. — Искаш ли да пием по кафе на кея?

— Ъъ, двамата с теб имаш предвид? — Скот скочи, щом тя кимна утвърдително. — Ами да. Добре. Супер.

— Ъъ, ъъ, със, ъъ, с теб? — изхили се Ночера и подбели очи, все едно припада от вълнение. Извади отнякъде преувеличен джизъслендски акцент, както говореха в комедийните сериали по мрежата, и продължи: — Въх, скъпъ, мож ли отказа човек на такваз госпойца. Ъммм, слава, ъммм, слава на милостивия Господ Бог наш.

Скот стисна юмруци. У дома беше участвал в достатъчно сбивания и знаеше, че не го бива много по тази част — за разлика от Ночера, което си личеше от пръв поглед. Беше виждал белезите, когато той обличаше и събличаше водолазния костюм, усетил го беше в стойката му и в неприкритото предизвикателство на лошите му очи. Напомняше му за по-големия брат на Джак Маккензи, онзи, който се беше записал в армията на шестнайсет години и година по-късно се върна у дома загорял от слънцето и с колекция от войнишки истории за места, които никой не беше и чувал.

Въпреки това превъзходството, което Ночера демонстрираше само защото е гражданин на Ръба, вече беше непоносимо и той…

Рен застана помежду им, преди Скот да е осъзнал напълно какво се готви да направи.

— Казах кафе, Скот. Не счупен нос. — И кимна към вратата. — Хайде. Остави го тоя онанист.

— Все ще е по-приятно от това да легна с теб, Рен. — Ночера, без да става от стола си и все така ухилен, се наведе да погледне Скот покрай задника на Рен. — Казвам ти, хлапе, такива като нея ги познавам като петте си пръста. Бил съм им между краката и знам как миришат. Казвам ти, по ще ти е кеф сам да се оправиш.

Скот скочи с вдигнати юмруци. Поредното изчервяване нахлу през него като приливна вълна, сгорещи бузите му, чак корените на косата го засърбяха. Видя как усмивката се смъква от лицето на Ночера, заменена от внезапен интерес. Ночера смъкна лениво крака от конзолата и Скот разбра, че здравата ще го наритат, но какво пък, майната му…

И изведнъж се озова плътно притиснат към Рен. Чистата миризма на още влажната й коса, топлината на кожата и меките извивки — току под носа му. А после тя го бутна решително към вратата. И никак не изглеждаше доволна.

— Излез — каза му, твърдо като ръката й на гърдите му. — Чакай ме горе.

Той тръгна с леко залитане, срамът и облекчението пулсираха в сърцето му в приблизително еднакви количества. Вратата зад него се затвори и заглуши подигравателната забележка на Ночера до едва доловимо мърморене. Рен го прекъсна гневно. Искаше му се да остане и да чуе какво ще си кажат, но…

Тръгна тихо по осветения с електрически крушки метален коридор, качи се по тракащата метална стълба до горните офиси и излезе под късното следобедно слънце. Все още беше задъхан. Застана до парапета на един от подстъпите към кея и стисна с две ръце преплетените въглеродни фибри, сякаш можеше да ги скърши. Сведе поглед към побелелите си кокалчета.

„… шибаният Ночера, шибани задници от Ръба, шибано място…“

Само че той го знаеше още преди, напомни му една малка и спокойна част вътре в него. Винаги бе знаел какво ще е. Знаеше, защото чичо му Джед, който беше ходил в Ръба още преди Скот да се роди, му беше разказал всичко. И пастор Уилям му го беше казвал, с гневни, подплатени с адски огън изречения. Майка му пък плачеше и му го повтаряше безброй пъти. Приятелите му го предупреждаваха през смях.

Всички му го казваха, защото всички знаеха какво мислят безбожниците от Ръба за републиканците. Тежък труд и омраза, само това щели да му предложат. Щели да го използват и да го презират и ако не го спипали имиграционните служби, щели да го спипат лихварите и мафиотските банди. Нямало да има никакви права, никой, към когото да се обърне за помощ. Щял да е едно нищо, по-малко от нищо дори, един от мълчаливите черноработници, които са по-евтини от машини, по-тихи, по-невзискателни и по-ефикасни от тях, иначе — фрас! — средностатистическият гражданин на Ръба, свикнал с високите технологии и високото си самочувствие, просто ги бракувал и ги заменял с нещо, което ще върши същата работа по-бързо, по-евтино, по-добре.

„И въпреки това не ти казвам да не отиваш“. Джед, седмица преди Скот да избяга, се облегна до него на дървената ограда и се загледа в залеза, оцапал небето над планината. Тогава Джед не го знаеше, но Скот вече беше оставил капарото на човека в Бозман, който щеше да му уреди прехвърлянето през границата. Щеше да потегли с камиона, който тръгваше следващия вторник. „Не ти казвам да не отиваш, защото и тук не те чака нищо по-добро. Хората мразят Ръба, и не без основание, но там има възможности, каквито тук няма да видиш и до края на отредените ти от Бога дни. Там парите не са в застой като тук. Там те още се движат, а животът не е класифициран и неподлежащ на промяна. Там можеш да надушиш парите и да тръгнеш по дирята им. Ако имаш късмет, може и да постигнеш нещо в живота си. А ако се задържиш за по-дълго, ако станеш легален и създадеш семейство, децата ти ще имат още подобри възможности. Не знам дали знаеш, но в Ръба образованието е безплатно. Наистина безплатно, и добро при това, а не простотиите, на които учат децата тук.“

Вечерта сгъстяваше цветовете на залеза. Захладня.

„А ти защо се върна, Джед?“, беше го попитал Скот след проточилото се мълчание.

Джед се усмихна и сведе поглед към загрубелите си от работа ръце.

„Винаги си умеел да задаваш точните, въпроси, Скоти. Защо се върнах ли? Не знам, може би просто не бях достатъчно силен, за да остана. Ужасно ми липсваше домът, казвам ти, ужасно. И на двама ни много ни липсваше, и на мен, и на баща ти. Все си говорехме как ще се върнем и сигурно точно това ни помагаше да останем — още месец, още година. А после, когато Даниъл пострада, вече нямаше с кого да си говоря и носталгията ме захапа здравата.“

Скот добре познаваше тази захапка. Понякога я надвиваше, за дни наред, особено в началото, когато се хващаше на всякаква лайняна работа и вечер нямаше сили за нищо, освен да легне и да спи. Но копнежът винаги се връщаше и сега, сега, когато имаше времето и заделените пари, усещаше същата ерозия, която беше прекършила Джед. Всяка вечер се молеше, както беше обещал на майка си, ходеше на християнска църква при всяка възможност, но напоследък му ставаше все по-трудно да реши за какво да се моли.

— Мина ли ти вече?

Въпросът го стресна. Не беше чул Рен да се приближава.

— Там, откъдето идвам — през стиснато гърло каза той, — не може да се говори по този начин пред жена.

Тя кривна глава и му се усмихна нежно.

— Е, там, откъдето аз идвам, не си мерим приказките според пола на присъстващите. Но все пак благодаря. Стана ми приятно. Особено като се има предвид, че Ночера щеше да те прегази. Той е задник, Скот, но това не означава, че си оставя магарето в калта.

— Знам. Виждал съм такива като него.

— Сериозно? — Тя го изгледа вторачено за миг, после вдигна вежда. — Всъщност да де, виждал си. Е, онова, което се опита да направиш, беше много храбро.

Скот усети как нещо разцъфва в душата му. После го усети и как увяхва, когато Рен поклати глава.

— Адски тъпо, но много храбро. Е, ще ходим ли да пием кафе, или не?



Компанията „Уорд Биосъплай“ беше започнала съществуването си като едно от няколкото новосъздадени дружества за морски биотехнологии, разработващи водите в зоната на търговския пристанищен комплекс Куок, но с времето беше погълнала голяма част от съседната конкуренция и сега заемаше цялата северна част на комплекса: помещаваше се в разнородна колекция от сглобяеми офис сгради, допълнителни олекотени докове и новопостроени складове. За да откриеш нещо, което да не е собственост на Юлисис Уорд, трябваше да минеш по някой от тесните свързващи мостици чак до южния край на комплекса, където десетина закусвални с изглед към морето обслужваха пристанищните работници.

Влязоха в „При Чанг“, по всеобщо признание най-доброто кафене в околността. Беше оборудвано с десетки монитори, излъчващи сингапурска клубна музика.

— Добро е — каза Рен и посочи с чашата си към екраните. — Нищо общо няма със сладникавия боклук, дето ни го пускат долу.

— Да, добре е. — Каза го сърдито — още не му беше минало съвсем, задето го беше нарекла „тъп“. Освен това въпросната „сладникава“ музика на него му харесваше. За разлика от масата гърчещи се полуголи тела, които гледаха в момента.

Рен отпи и кимна одобрително.

— И кафето е хубаво. И точно навреме ми идва, между другото. Ако Уорд ще ни трие сол на главата, по-добре да съм във форма. На крак съм от четири сутринта.

— Какво си правила толкова рано?

Тя сви рамене.

— Ами, знаеш как е.

От което той разбра, че Рен има и друга работа. Следователно беше нелегална като него, защото иначе нямаше да й трябва втора заплата. Тук хората живееха охолно и без да се претрепват от работа. Това беше една от най-очевидните разлики между Ръба и Републиката.

Намекът за солидарност почти заличи обидата.

— С времето става по-лесно — успокои я той. — Работех на три места едновременно, преди да започна тук. Уорд обича да се накрещи, когато нещо се обърка, но иначе е добър шеф.

Тя кимна.

— Сигурно е доста трудно там, откъдето идваш, а? — попита и го стрелна изпод вежди. — Откъде си? Нека позная… От Небраска? Или от някоя от Дакотите?

— От Монтана.

Тя вдигна високо вежди.

— Водните войни. Сигурно е било трудно да растеш там.

— На други места е още по-лошо — побърза да защити той дома си, макар че не би могъл да приведе пример в полза на твърдението си. — Само дето… сещаш се. Трудно е да си намериш добре платена работа, ако не познаваш когото трябва.

Тя кимна.

— Plus са change.

— Моля?

— Няма значение. — Рен не сваляше поглед от екраните. — Уорд спомена ли кога ще се връща?

— Нищо конкретно. Каза, че можело да му отнеме целия ден. Предполагам, че е замислил основна проверка или нещо такова. Иначе, ако беше само да нагледа решетките, щеше да се върне след два-три часа, както обикновено. — Скот се поколеба. — Кармен, може ли да те питам нещо?

— Ами да. — Каза го разсеяно, сякаш мислите й бяха другаде.

— Откъде си?

Рязък кос поглед. Сега вече определено беше привлякъл вниманието й.

— Това е дълга история, Скот. — Отпи от кафето. — Сигурен ли си, че искаш да ти досадя с нея?

— Няма да ми досадиш. Обичам да слушам за места, където не съм бил.

— Защо мислиш, че съм от някъде другаде?

Но го каза с усмивка, все едно го подканяше да й отвърне със същото. Той го направи, при това почти без да се изчерви.

— Стига, Кармен. Нямаше да работиш за Уорд, ако беше родена и израсла в Ръба. Това важи за всички ни.

— Кимна към клиентелата и благоразумно сниши глас.

— Всички тук са от някъде другаде. И ти едва ли си изключение.

Тя вдигна за пореден път вежда.

— Истински детектив, а?

— Просто си отварям очите.

— Да, май наистина го правиш.

— Хайде де, кажи. Откъде цъфна тук?

Последва дълга пауза. Скот чакаше търпеливо. Познаваше тези моменти от разговорите си с други нелегални — кратката безтегловност, преди доверието да вземе връх, преди събеседниците да се отърсят от обичайната си подозрителност и да се разговорят така, както някога са го правили свободните американци, някога, преди гадният интернационализъм и китайците — политическата класа на Китай, напомни си той, „ти не си расист, Скот“ — да разцепят най-великата нация, съществувала на лицето на Земята, и да захвърлят отломките както Мойсей някога захвърлил строшените плочи с Божиите заповеди.

— От Тайван — каза Рен и сърцето му преля от благодарност за проявеното доверие. — Чувал ли си за Тайван?

— Ами да. Така де, естествено. — Направо щеше да се претрепе в желанието си да й угоди. — Това е в Китай, нали? Нещо като китайска провинция.

— Ще им се, мамка им! — изсумтя Рен. — Тайван е остров и е близо до китайското крайбрежие, за това си прав. Но сме независима държава. Записано е във всяко търговско споразумение и във всеки пакт за неразпространение на територията на Тихоокеанския ръб през последните сто години; Онова, което наричат „оранжерийна икономика“ или икономика на протекционизма, със същия статут като Свободно пристанище Анжелин, със същото главоломно производство, заради което никой не смее да се ебава с тях, от страх, че ще свалят ограниченията върху износа, ще наводнят със стоки целия Ръб и ще им сринат икономиката. Там съм израснала.

— И защо тогава си дошла тук?

Тя го изгледа подозрително, макар че въпросът му беше съвсем невинен. Скот не разбираше защо му е на човек да напуска място, където се живее толкова добре, особено ако си отраснал там и го наричаш свой дом.

— Така де — заекна той. — Сигурно не си била щастлива там, знам ли. Но иначе звучи като, сещаш се, като място, където се живее добре.

Тя се усмихна вяло.

— Е, има си и добрите страни. Но дори и в оранжерийните икономики не всички са печеливши. Искам да кажа, че не всички в Свободното пристанище са филмови звезди или специалисти по нанотехнология, нали така?

— На мен ли го казваш? — Думите му бяха напълно искрени, защото беше работил известно време в Свободното пристанище и никога не би се върнал там доброволно.

— Та, както ти казах, не всички са печеливши и ако си сред губещите…

— Не говори така, Кармен. — Скот се наведе със сериозна физиономия през масата. — Само защото се е наложило да отидеш другаде, за да си изградиш по-добър живот, още не значи, че си от губещите. Никой от нас не е губещ, просто търсим възможност да се метнем обратно на коня.

Кармен го изгледа с празен поглед. После порцеланеното й лице се раздвижи в усмивка.

— А, да. Културната пропаст. Не, като казвам „губещи“, нямам предвид същото, за което говорите вие. Имам предвид слепия късмет, един вид лотария. Някои печелят, други губят, а колелото се върти. Нещо такова.

— За което говорим „ние“? — Опита се да скрие колко го е заболяло от думите й. — Кои „ние“?

— Ами момчетата като теб. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Старите американци, солта на земята. От Републиката.

— О, добре. Само че — той си позволи усмивка на превъзходство — не ние сме „старите“ американци, а онези от Съюза, продажните източни боклуци и всичките им приятелчета, подлогите на ООН. Конфедеративната република е Новата Америка. Ние сме възраждащият се от пепелта феникс, Карм.

— Добре де.

— Искам да кажа, че… хм… — Запъна се в търсене на думи, които да не прозвучат обидно. — Виж, знам, че ти най-вероятно не ходиш на църква така, както ходя аз, ти сигурно ходиш в храмове или нещо такова, но в крайна сметка е едно и също, нали? — Остана доволен от начина, по който беше заобиколил безкомпромисния адски огън на пастор Уилям и истеричните му проповеди за Единствения Истинен Христос, поомекнал навярно покрай поредицата по-умерени църкви, които по липса на друг избор беше посещавал през последните две години. — Искам да кажа, че с каквото и име да наричаш Бог, стига да приемаш Бог за свой духовен водач така, както го приема Републиката, то всяка нация, която признава това, е обречена на успех, нали? Рано или късно такава нация ще се издигне високо, без значение какви капани залага по пътя й Сатаната.

Рен го гледаше замислено.

— Ти наистина си, ъъ, християнин?

— Разбира се.

— Значи вярваш, че…

Телефонът й избибипка. Тя го извади и го вдигна до ухото си.

— Да? — Лицето й се изопна, точно както се беше изопнало сутринта при новината за авариралия механизъм за контрол на влажността. — Ясно. Идвам веднага.

Затвори телефона и каза:

— Уорд. Върнал се е и направо е бесен.



„Направо е бесен“ отговаряше на истината само отчасти. Крясъците на Уорд се чуваха през металните стени на контролната зала още от другия край на коридора. Скот вървеше след Рен по тесния проход, опитваше се да не изостава от дългите й и бързи крачки. Би се опитал да мине пред нея и да влезе пръв, в случай че Ночера все още е във войнствено настроение, но коридорът беше толкова тесен, че нямаше място да я задмине, а и…

Вратата се плъзна пред тях. Гневът на Уорд ги заля като разширяващ се звуков мехур, намерил нова пролука. Скот беше свикнал с гръмкия глас на шефа, но този път в тона му се усещаше нещо ново, което надхвърляше обичайните му пристъпи на гняв.

— Какъв е шибаният смисъл на цялото това планиране, щом не можем да…

Видя ги и млъкна. Юлисис Уорд беше едър мъж, голям като мечка, с мускули, развити от часовете плуване под и над вода покрай естеството на работата им, и оплешивяващ по начин, който не се срещаше често от тази страна на границата. Почервеняваше целият, когато се ядосаше, точно както сега, и размахваше ръце да подчертае думите си. Скот не го беше виждал да удря някого, но Уорд често създаваше впечатлението, че подобно развитие на нещата не е напълно изключено. Ночера, в пристъп на благоразумие, му беше отстъпил централното място в контролната зала и сега Уорд стоеше там със стиснати юмруци.

— Ето ни — излишно оповести Рен.

— И сам мога да видя, мамка му! — И сякаш чак сега забеляза Скот. — Ти! Иди на подводния док и погледни въздушните скрубери на „Последен“. По обратния път все едно дишах пръдни, да му се не знае, а накрая стана толкова зле, че едва се сдържах да не изляза на повърхността.

За близо половин секунда, преди да осъзнае идиотизма на подобна мисъл, Скот беше готов да откаже и да остане с Рен, докато Уорд се успокои. Вместо това преглътна и каза:

— Може би е проблем със съвместимостта, заради софтуера, който взехме от, ъъ, „Реколта 8“ май беше…

Уорд го прикова с гневен поглед.

— И можеш ли да го оправиш, ако е това?

— Ами, не, но…

— Знам, че не можеш. Защото не съм те наел да ми се правиш на шибан софтуерен специалист. Така че защо не си завлечеш задника долу, както те помолих, и не се заемеш с нещо, което можеш да поправиш, да ти го… Става ли? Или да ти го обясня с още по-прости думи?

Скот усети как се изчервява. Вдиша дълбоко, после кимна със стиснати зъби и свити устни.

— Хубаво. Защо още си тук тогава?

Скот се обърна и излезе в коридора. Ярост се надигаше в него като гореща вълна. Още един месец, обеща си. Само още един шибан месец и се махам. До днес си беше мислил, че Уорд е свестен, че е истински американец. Вярно, случваше се да им крещи, но кой истински мъж не го прави. Важното беше, че знаеше кога да спре. Сега обаче… Да му говори така, да се държи с него, сякаш е някой току-що преминал границата загубеняк, който е осрал работата, и то при положение че Скот отдавна го предупреждаваше за рисковете при прехвърлянето на оперативен софтуер и че не можеш да очакваш системите изведнъж да се заобичат, без да са преминали проверка за съвместимост.

Беше на стълбите към подводния пристан, когато си даде сметка, че в светлината откъм коридора зад него нещо се е променило.

Спря на първото стъпало и погледна назад.

Висока фигура се приближаваше по коридора и препречваше гледката към тесния проход, който на равни интервали потъваше в сянка, когато непознатият подминеше поредната крушка на тавана и се озовеше между Скот и нея. Типът наистина беше висок, и едър също, и се движеше с някакво свръхестествено спокойствие. Приличаше на човек, който не е свикнал да го спират и на когото не са допаднали табелите в приемната горе, които подканяха посетителите да натиснат звънеца, да седнат и да изчакат човек от персонала, който ще ги обслужи при първа възможност, а вместо това е решил просто да слезе долу и да намери сам каквото му трябва.

Скот вдигна ръка и викна:

— Ей!

Човекът не показа с нищо да го е видял или чул. Вървеше си спокойно по коридора към вратата на контролната зала. Облечен беше с нещо като дълго палто, а едната си ръка държеше вдървено до бедрото, скрита в диплите на дрехата…

И внезапно, като гръм от ясно небе, Скот го присви стомахът. Нещо не беше наред. Този човек вещаеше беда.

Затича към непознатия. Не си направи труда да му извика пак, явно нямаше смисъл. От опит знаеше как ехтят гласовете в затвореното метално пространство на коридора — този тип го беше чул и първия път. А и в прикритата от палтото ръка определено имаше нещо, нещо твърдо.

Срещнаха се при вратата. Краката на Скот омекнаха. Думите, които напираха допреди миг, се спаружиха във внезапно пресъхналата му уста. Той зяпна.

Заради лицето. Мозъкът му даде на късо и само пелтечеше нечленоразделно: „Лицето, лицето…“

Беше излязло направо от комикса „Краят на дните“, който раздаваха всяка четвърта неделя след църковната служба, същия, заради който малките деца сънуваха кошмари, а по-големите получаваха само срещу определен брой червени точки в „Книгата на добрите дела“, водена от пастор Уилям. Същото призрачно лице с хлътнали страни и стисната уста, дългата мръсна коса висеше като рамка покрай ръбатите скули и челюст, същите горящи очи…

Гледецът на Страшния съд. Право от том втори, книжка 63.

Коленете му се разтрепериха. Устата му се движеше… но не можеше да…

Вратата изжужа — досега не беше забелязал, че издава такъв звук при отваряне — и се плъзна. Чуха се гласове, все така гневни.

Палтото се завъртя и дясната ръка на неизвестния замахна нагоре. Нещо удари Скот по главата и той залитна, после се строполи на пода. Светкавица блесна в главата му и остави рояк от искри, ушите му заглъхнаха. Гледецът го прогори за миг, после се отклони вляво към отворената врата на контролната зала. Непознатият прекрачи през прага.

И се чуха викове. Ночера и Уорд, почти едновременно:

— Това е частна собственост бе, идиот, какво…

После внезапна тишина, която прозвъня през мътилката в главата му. После пак Уорд, тотално сащисан.

— Ти? Ти пък какво правиш тук, мамка му!? Какво…

Дълбока мека кашлица… звук, който му беше познат отнякъде. Като тихо кихане, когато си си стиснал носа.

И после писъци.

Обля го студена пот, кожата му стана лепкава от ужас, побиха го тръпки. Както когато скалотрошачът на Дуги Стрейкър захапа ръката на Арън, съвсем същото чувство — писък на агония, на толкова силна болка, че в гласа на нещастника вече няма думи и остава само разръфан писък, който би могъл да излиза от устата на всеки и кажи-речи на всичко.

„Кармен!“

Паническият страх за Рен го изправи на колене, после и на крака. Усети стичащата се през косата му кръв. Залитна и едва не падна, но успя да се подпре на ръба на вратата точно когато тя започваше да се затваря. Механизмът трепна за миг, после поддаде и се върна назад. Скот се изправи и залитна през прага.

Имаше време само за един светкавичен поглед.

Кръв, навсякъде, яркият й цвят се зъбеше от конзолите и стената; две шепи карантия, като онази, която кварталният касапин хвърляше в кофата под тезгяха, се плъзгаха, проточили кървави следи по екраните. Ночера лежеше на една страна, очите му бяха отворени, беше долепил ухо до прашния под като човек, който се ослушва за плъхове в мазето. Още кръв — широка локва с цвят на тъмно вино — се събираше под корема му и пускаше криволичещи в праха пипалца. Над него Рен и непознатият се боричкаха за някакво оръжие с къса цев. Скот се сети какво е, по вида му и по тихия звук на изстрела отпреди малко — един от харпуните за акули „Креси“, които държаха в оръжейния шкаф горе. Който уж трябваше да е заключен, колко пъти го беше казвал на Уорд, но…

Уорд лежеше по гръб в дъното.

И там имаше кръв. И Уорд се мяташе в нея и стискаше с ръце червената дупка, била допреди малко коремът му. Червата висяха от нея на въжета, хлъзгаха се по пода и лепнеха по пръстите му като сурови наденици. Устата му беше като зейнал розов тунел — виждаха се чак мъдреците и трептящият белезникаво жълт език — и писъците излизаха оттам на пронизителни вълни. Очите му се спряха върху Скот, който стоеше на прага, и го приковаха. Разширени и умоляващи, обезумели от болка, до такава степен, че Скот не знаеше дали шефът му изобщо го е познал. Понечи да се хвърли в битката, но вместо това повърна, превит на две от непоносими спазми. Съдържанието на стомаха му разплиска локвата кръв на Ночера.

Кармен изкрещя отчаяно.

Харпунът за акули кихна пак.

И пак улучи — улучи го във врата, под ухото. Той посегна да се хване за нещо, за каквото и да е. Подът се надигна към него. Кръв и повръщано, топли и мокри по лицето му. Опита се да затвори уста или да извърне лице, но не успя. От горещата кисела миризма и вкус му се повдигна пак, но вече по-слабо. Краката му се свиха като на настъпено насекомо. Зрението му се стесни до червена локвичка с жълтеникавобели петна. Затърси слепешката някаква молитва, обърка я, не успя да отвори уста и почна наум…

„Отче наш… избави ме от…“

И това беше.

7.

С настъпването на вечерта всички новини се оказаха лоши.

Генетичните изследвания установиха следи от човек, пребивавал на борда на „Хоркан“, човек, който не беше сред труповете. Не беше трудно да се отделят следите му от другите, защото бяха напълно окомплектовани с всички генни модификации, известни под популярното наименование „вариант тринадесет“. Или както се беше изразил Койл — „шибан изрод“.

Предстоеше им сериозен лов.

Аудио-визуалните данни постъпваха в обработващата местопрестъплението система твърде бавно и „къщичката“ им си оставаше почти празна. Получили бяха оскъдни фрагменти от сателитни снимки, някой и друг случаен кадър от заводски платформи и нищо от въздуха. Метеорологичен монитор, геосинхронизиран спрямо Хаваите, беше проявил периферен интерес във вид на снимки под кос ъгъл, когато „Гордостта на Хоркан“ се бе пльоснал в Тихия океан, а военните системи на Ръба бяха засекли неоторизираното навлизане, когато корабът бил още във външните слоеве на атмосферата, но бяха прекратили прякото наблюдение, след като бяха получили сводка от КОЛИН. „Гордостта на Хоркан“ бил изхвърлил реактора си като част от аварийните протоколи при навлизане в земната атмосфера, нямал оръжия и траекторията му сочела, че ще падне в океана, без да нанесе материални щети и да доведе до човешки жертви. Един от военните сателити проследил кораба, за да се увери, че траекторията му е точно такава, каквато казали от КОЛИН, след което подновил наблюдението си на придвижващите се в Невада войски.

Нищо в наличния аудио-визуален материал не говореше за спасителна операция, задействана преди пристигането на бреговите екипи. Ничий обектив не беше уловил и самотна фигура, която се хвърля в океана. Нищо от получените материали не водеше към окончателни заключения и дори огромното увеличение на най-модерните оптични системи не ги насочваше към нищо полезно.

Предстоеше им лов, а не знаеха откъде да започнат.



В хотела Севги седна да хапне с Нортън, макар че нито й се ядеше, нито й се говореше. Романтичното приглушено осветление в ресторанта я изнервяше. Синаптикът окончателно я беше изоставил.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Нортън, докато тя ровеше апатично салатата с октопод.

— А ти как мислиш?

Това се наричаше отклоняване на въпроса, нещо, което беше научила — не, единственото шибано нещо, което беше научила — от посещенията си при психолог, за които фирмата беше настояла и платила след онова с Етан и другите простотии. Психологът стоеше в другия край на стаята, усмихваше се мило и й връщаше всеки неин въпрос като топка, която отскача в стената. След време тя започна да прави същото с него. Което не й помогна с нищо, но поне сложи край на срещите им, с което пък постигна целта си. „Не мога да ви помогна, щом вие не искате да помогнете на мен“ — каза накрая той с доза разбуден гняв — най-сетне! — в иначе спокойния си и монотонно приспивен глас. Само че не беше схванал същината на проблема. Тя не искаше да й помагат. Искаше да нарани до болка — кървяща, зейнала, пищяща болка — всички безразлични аспекти на социалните ограничения, които я сковаваха като паяжина.

— Никълсън сигурно ще започне да хвърля къчове — каза Нортън. — Ще каже, че при теб има конфликт на интереси.

— Да каже.

— Октоподът май не ти харесва, а?

— Не съм гладна.

Нортън въздъхна.

— Знаеш, че можем да зарежем тази история, ако така предпочиташ, Сев. Цай и хората му не искат да им се мотаем в краката, а ССР ще даде мило и драго да покаже малко мускули и да демонстрира самостоятелност. Ако онзи тип не се е удавил в океана, значи е някъде на тяхна територия. Отгоре на всичко фактът, че е тринайска, в голяма степен го прави въпрос от компетенцията на АГЛОН. Защо просто не застанем встрани и не оставим ООН и ССР да се карат чия е юрисдикцията?

— А, не! — Севги хвърли клечките за хранене в чинията. — Не започнах работа в КОЛИН, за да лежа по гръб. Трябваха ми пари. И това не е по-лош начин да ги заработя от разбиването на черен пазар за технологии на Марстех или разгонването на разните му там култове от нанокулите. Не видя ли какво е направил онзи шибаняк? Хелена Ларсен… животът е бил пред нея, трябвало е просто да се прибере у дома. Това е първото смислено нещо, което правя от две години. Наше си е, точка.

Нортън я изгледа мълчаливо за миг, после кимна.

— Добре. Ще накарам Цай да прати CSI файловете до КОЛИН в Ню Йорк. Това би трябвало да изясни нещата за юрисдикцията. Какво обаче да правим с Койл и Ровайо?

— Да останат. Съвместно разследване плюс ценна помощ от местните сили за поддържане на реда. — Събра сили за една усмивка. — Медиите от Ръба ще си паднат на оная работа. КОЛИН се дъни и изпуска един от корабите си в Тихия океан, ченгета от Западния бряг се притичат на помощ. Това все ще ни отвори някоя и друга врата.

— И ще ни спести бая тичане.

— Значи решено. Ти добре познаваш Залива, нали? Имаш сестра тук, ако се не лъжа.

Нортън отпи глътка вино.

— Снаха. Брат ми се премести тук преди петнайсетина години. Работи за фондацията „Човешката цена“, координатор е в приютите със специално предназначение. Надзор, програми за социална интеграция… Но предполагам, че по-често си ме чувала да говоря за снаха си, отколкото за него. Меган. Ние… погаждаме се доста добре.

— Ще идеш ли да ги видиш, докато сме тук?

— Може би. — Нортън впери смръщен поглед в чашата си. — Колко от всичко обаче ще съобщим на медиите?

Севги се прозя.

— Не знам. Дай да видим как ще тръгне. Ако питаш за вариант тринайсет, според мен по-добре да си мълчим.

— Ако питам за вариант тринайсет? Ох, Сев. Изобщо не съм питал. Дай да си говорим откровено, става ли?

Тя впери поглед в полумрака на ресторанта. Погледът й се спря на дискретно осветена подвижна реклама от петдесетте — нечия нанотехнологична мечта за промяна, вълнисти синьо-зелени блата насред безкрайното червено на Марс и едно ярко ново слънце, което изгрява в синхрон.

— Достатъчно ще е да го представим като пътник без билет и престъпник — предпазливо почна тя. — Ще кажем, че е убил членове на екипажа, без да оповестяваме подробности, за да пресеем всички откачени обаждания, които ще ни затрупат. Не стига, че е бил на Марс, ами и тринайска на всичкото отгоре. Оповестим ли го, направо си търсим белята. Нали видя как реагира Койл. Помниш ли Сандерсен миналата година? Не ни трябва поредната паника ала „мерзост в редиците ни“.

— Мислиш, че ще реагират по същия начин? След строгото мъмрене, което получиха от комисията за медийна етика?

Севги сви рамене.

— Медиите обичат паниката. Качва им рейтинга.

— Ще оповестим ли расовата му принадлежност?

— Ако и когато онези от отдела за органични улики ни я съобщят. Защо?

— Чудех се — тихо каза Нортън — дали не е китаец.

Севги се замисли за миг.

— Имаш право. Дано не е втора серия на треската Занг. Пълна отврат. При Сандерсен поне никой не умря.

— Освен самия Сандерсен.

— Знаеш какво имам предвид. Гледал ли си онзи документален филм за линчовете? В училище ни караха да го гледаме. — Севги разтърка с пръсти слепоочията си. — Още ми е пред очите, все едно е било вчера, мамка му.

— Кофти времена.

— Да. — Тя бутна чинията си настрани и подпря лакти на масата. — Слушай, Том, дали пък да не си мълчим за цялата история? Поне на първо време. Просто ще кажем на медиите, че всички са загинали при катастрофата, включително този тип. В крайна сметка едва ли някой ще го сметне за неправдоподобно, нали? Самите ние още не знаем как е оцелял.

— От друга страна, ако ДНК пробата ни доведе до фотоидентификация…

— Малко вероятно е.

— … разпространението на снимката по медиите ще е най-добрият ни шанс да го открием.

— Той може да промени лицето си, Том. Всеки забутан салон в Залива ще го направи за двеста долара. Докато ние разпратим снимката му до медиите, той ще изглежда другояче и ще е минал в нелегалност. Генетичната следа е единственият сигурен начин да го идентифицираме.

— Ако генетичният код е китайски и това се разчуе, ще се натъкнем на същия проблем.

— Но ще търсим специфичен код.

— И при Занг са търсили специфично лице. Но това не е променило особено нещата. По дяволите, Севги — каза Нортън, имитирайки Никълсън. — Знаеш, че и без това си приличат като две капки вода.

Севги изкриви устни в нещо като усмивка.

— Не мисля, че тук нещата стоят така. Все пак не сме в Джизъсленд.

— Идиотизъм има навсякъде, Сев. Той не е запазена марка на Републиката. Виж Никълсън — роден и отраснал в Ню Йорк. При него откъде се е взел?

— Не знам. От религиозния, сателитен канал?

— Алилуя! Слава на Бога! Исус ще слезе на Земята и ще ми намали данъците.

Двамата се гавриха още малко по темата, но така и не успяха да се разсмеят. Труповете от виртуалната лаборатория още висяха около тях. След малко дойде помощник-сервитьорът, още момче, и попита дали са приключили. Севги кимна, а Нортън поиска да види десертите. Сервитьорчето събра чиниите и се махна. Чак сега Севги си даде сметка, че момчето е твърде кльощаво за, възрастта си, а речта му е някак завалена, сякаш говоренето му причинява болка. Чертите му приличаха на севернокитайски, но кожата му беше много тъмна. Навърза нещата и стомахът й се сви на топка. Загледа се след отдалечаващия се младеж и попита:

— Дали сервитьорчето не е някой от забележителните успехи на брат ти?

— Хм. — Нортън проследи погледа й. — Съмнявам се. Статистически имам предвид. Джеф казва, че годишно при тях идват поне по две хиляди нови бегълци от черни лаборатории. А и той се занимава главно с мениджмънта, опитва се да организира някак дейността. Имат стотина доброволци и пак са затънали до гуша.

— „Човешката цена“ е благотворителна организация, нали?

— Да. Властите на Ръба им отпускат някакъв бюджет, но той е крайно недостатъчен. — В гласа на партньора й се появи внезапно оживление. — А работата наистина е тежка. От онзи вид, който те износва психически. Ако знаеш какви неща ми е разказвал за черните лаборатории… Някои истории са толкова потресаващи, че направо не знам как се справя. Аз сигурно не бих издържал. Странно е, да ти кажа. Когато бяхме по-млади, по всичко личеше, че аз ще съм този, който ще работи за всеобщото благо. Той беше по-амбициозният и по-властният от двамата. А после — Нортън махна с чашата си и почти разля виното, — после стана така, че той е тук и се занимава с благотворителност, а аз се озовах на висок пост в КОЛИН.

— Хората се променят.

— Всъщност да де.

— Може да е заради Меган.

Той вдигна рязко очи към нея.

— В какъв смисъл?

— Може би това го е променило. Че се е събрал с Меган.

Нортън изсумтя. Един сервитьор дойде с количка, на която бяха изложени предлаганите от ресторанта десерти, но нищо не им хареса. Решиха да пият по едно генноподобрено кафе, с което ресторантът явно се славеше, и поискаха сметката. Севги установи, че пак се е втренчила в старомодната реклама на Марс.

— Знаеш ли — бавно каза тя, защото цялата вечер и двамата грижливо бяха избягвали точно тази тема. — Истинският въпрос не е самоличността на онзи тип. Истинският въпрос е кой му е помогнал да се върне.

— Знам.

— Изиграл е шибания корабен джин, нали така? Ако е бил в криогнездо и на даден етап капсулата го е размразила, това само по себе си е трябвало да задейства някаква аларма, преди да се е събудил дори, та какво остава да е започнал да хаква системите. А ако не е бил замразен, ако наистина се е промъкнал тайно на борда, то н-джинът изобщо нямаше да разреши излитането.

— Дали Койл и Ровайо са се сетили за това, как мислиш? Опитах се да отклоня вниманието им.

— Да бе. „Случвало се е и преди н-джинът да замлъкне временно, просто не обичаме да разгласяваме тези неща. А понякога просто умират“. Добър опит.

Нортън се усмихна.

— Не че не е вярно само по себе си, Сев.

— Да. Може би десетина пъти за шейсет години трафик. И мога да се хвана на бас за колкото кажеш, че причината винаги е била в хардуера.

— Мислиш, че няма да се хванат?

— На кое? Че н-джинът има скрити дефекти? — Севги се усмихна криво. — Не знам, звучи привлекателно. Машината, която не може да замести човека и така нататък. А и всички обичат да ги посветят в някоя тайна. Пробутай им конспирация и с малко късмет спират изобщо да разсъждават разумно. Тайни секти, които ядат бебета, отколешни заговори за поробване на човечеството. Черни хеликоптери, летящи яйца. Щуротии от този сорт се купуват като топъл хляб от масите.

— А междувременно…

— Междувременно — Севги се наведе над масата, вече без помен от усмивка на лицето — и двамата знаем, че има поне още един човек със сериозни хакерски умения, който има пръст в цялата история, и че този човек е на Марс. Нашият тайнствен канибал е бил замразен заедно с другите, което говори за мащабна документна фалшификация, а после системата е била препрограмирана да го събуди предварително, което…

Нортън поклати глава.

— Ето това не разбирам. Защо да го будят толкова рано, че да изяде всички останали, за да оцелее? Защо гнездото не е било нагласено да го събуди седмица или две седмици, преди корабът да стигне до Земята?

Севги сви рамене.

— Според мен ли? Станала е грешка. Онзи, който е разбърникал н-джина, не е бил чак толкова наясно с криосистемата. И нашият човек се събужда две седмици след старта, вместо две седмици преди финала на пътуването. На всичкото отгоре препрограмирането на гнездото го е блокирало и той не е могъл да си легне обратно и да се замрази. Или пък гнездото си е наред, но той решава да не го използва, защото това би означавало да пристигне на Земята замразен и да мине през карантината, а точно това иска да избегне. Но откъдето и да го погледнеш, със или без грешка в препрограмирането на криосистемата, някой сериозно му е помогнал. И тук не говорим за бягство от затвора, Том. Този тип е бил изпратен. И който и да го е изпратил, го е направил с конкретна цел.

Нортън се намръщи.

— Е, причините да наемеш тринайска се броят на пръстите на едната ръка.

— Да.

И двамата замълчаха. Накрая Севги вдигна очи към партньора си и се помъчи да се усмихне.

— Добре ще е да открием този тип бързичко, Том.

8.

Качи се на последния ферибот през залива до Тибурон, после хвана автотакси и потегли към Мил Вали. През спуснатите прозорци влизаше въздух с аромат на зелено — извика ярък спомен как с Меган се разхождат под гъстия балдахин на гората Мюир. Той го прибра грижливо на мястото му, като стара снимка, която хващаш с два пръста за ъгълчето, или като остро парченце от счупено огледало. Гледаше мекото сияние на нижещите се покрай таксито улични лампи и четвъртитите прозоречни светлинки на хубавите къщи с просторни дворове. Всичко това беше толкова далеч от „Гордостта на Хоркан“ и неговия касапски товар, колкото самият той беше далеч от дома си в момента. Гледаш грижливо поддържаните високотехнологични пътища, мирното спокойствие на потъналия в зеленина жилищен квартал и не искаш да повярваш, че човекът, паднал тази сутрин в океана в компанията на труповете, които собственоръчно е обезобразил, може да е някъде тук, под същото това вечерно небе.

Думите на Севги Ертекин прозвучаха в главата му. Спомни си и уморения хъс, изписан на лицето й.

„Добре ще е да открием този тип бързичко, Том.“

Таксито намери адреса и плавно спря под най-близката улична лампа, тихо като лекия вятър в дърветата. Въпреки това лампите на приземния етаж в къщата светнаха и входната врата се отвори. Джеф застана на прага и махна колебливо. Сигурно беше чакал на прозореца. Меган я нямаше до него.

Нортън тръгна по острия завой на алеята и внезапно почувства умората от часовата разлика й разстоянието до Ню Йорк. Цикади цвъртяха в храстите и дърветата край алеята, вода се плискаше в каменния фонтан в края й. Къщата се кипреше в дъното, просторна и някак паянтова, с голяма веранда отпред. Брат му слезе по стъпалата да го посрещне и го потупа несръчно по рамото.

— Лесно ли ни намери?

— Взех такси.

— О, да де.

Влязоха.

— Меган няма ли я? — небрежно попита той.

— Отиде при Хилари с децата.

— Хилари?

— А, да. Не сме се виждали след… Хм. Хилари е новият ни правен съветник във фондацията. Има близнаци на възрастта на Джак. Ще спят у тях. — Джеф махна към дневната. — Влизай и сядай. Нещо за пиене?

Стаята не се беше променила много — очукани кресла с текстилна дамаска срещу имитиращ запалена камина екран, вграден в основа от неизмазани тухли; по стените — произведения на местното северозападно изкуство и семейни снимки. Лакирани дървени подове и килими от Близкия изток. Джеф наля две чаши индонезийски арак от добра реколта, извади го от барче, направено от рециклирана дървесина. Слабата светлина от екранните пламъци и стенните аплици в японски стил осветяваше профила му, докато наливаше. Нортън не сваляше очи от него.

— Сигурно си разбрал, че влязохме в новините?

Джеф кимна.

— Да, тъкмо ги гледах; Мъртвешки кораб на КОЛИН пада мистериозно в океана. Затова си тук, нали?

— Да. Автентичен първокласен кошмар, няма спор.

— Е, все някога трябва да си заработиш голямата заплата. — Кратък кос поглед, който трябваше да покаже, че казаното е шега. „Мда, само че някак си, Джеф, тези твои шеги никога не са само шеги“. — Как са нещата в Джеферсън Парк? Добре ли се отнасят с теб?

Нортън сви рамене.

— Все същото. Не мога да се оплача. Имам нов партньор, преди това е работила в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. По-малка е от мен с няколко години и значително по-енергична.

— Хубава ли е?

— Не че има значение, но иначе да, хубава е.

Джеф се приближи с двете чаши, подаде му едната и се ухили.

— Винаги има значение, братле. Ще ти пусне ли, как мислиш?

— За Бога, Джеф. — Не се ядоса наистина, беше твърде изморен за толкова силно чувство. — Трябва ли винаги да си толкова старомоден?

— Какво му е старомодното? Момичето е хубаво, а ти още не си си пресметнал шансовете? — Без да сяда, брат му отпи от арака и пак се ухили. — Стига де, по очичките ти познавам. Навит си й.

Нортън притисна клепачи с палец и показалец.

— Виж какво, Джеф, може да съм й навит, може и да не съм. Но точно сега това не ми е първата грижа. Може пък за разнообразие да поговорим за нещо съществено, а?

Не видя как се промени, изражението на брат му, как усмивката се стопи, заменена от напрегната предпазливост. Джеф отстъпи крачка назад, тръшна се в креслото срещу него и изопна крака. И когато Нортън го погледна, вдигна примирено ръка.

— Добре, Том, както кажеш. Ще се постарая да ти помогна. Само че от доста време не поддържам сериозни контакти с високите етажи на Ню Йорк, ако ме разбираш. Е, сигурно бих могъл да се обадя тук-там, ако те тормозят, но…

— Не-не, не става въпрос за това.

— Така ли?

— Да. Дадоха ни значителна свобода на действие във връзка с този случай. От най-високо ниво — един вид, правете каквото искате, стига да разчистите кашата.

— И за каква по-точно каша иде реч? По новините съобщиха, че всички на борда са мъртви.

— Да бе. Ти откога вярваш на всичко, което съобщават по новините? Истината е, че има един оцелял и че се е измъкнал по някакъв начин от кораба. Това е строго поверителна информация, между другото. Каквото ти кажа, си остава между двама ни. Дори Меган не трябва да знае.

Джеф разпери ръце и бавно се усмихна.

— Знаеш, че не си падам по клюките, Том. Даже с Меган не споделям всичко. Познаваш ме.

— Да, познавам те. — Потисна гнева си, стар и познат като подскачането на кадилака всеки път, когато минеше на по-ниска предавка, без да е натиснал спирачката.

— Е, казвай. Каква е голямата тайна?

— Голямата тайна е, че този тип е вариант тринайсет.

Реакцията на Джеф му дойде като малка, но ценна компенсация. Очите му се разшириха, устата му се отвори да каже нещо, но не намери какво. Нортън реши, че се е получило малко изкуствено, но с годините беше свикнал с тази страна от характера на Джеф, с актьорското му, леко преувеличено държане пред публика от всякакъв вид и състав. Винаги се беше опитвал да гледа на това със снизхождение, един вид благотворително, като на цената, която брат му беше платил за достъпа си до елитния кръг, който обитаваше с такъв апломб, когато и двамата бяха по-млади. Но сега, когато брат му сам го беше ударил на благотворителност, без да изгуби в никаква степен лустрото си, Нортън беше принуден да допусне и другия вариант — че Джеф винаги си е бил такъв, винаги е играл ролята на самия себе си в евтин водевил.

— Ти се занимаваш с такива неща ежедневно, Джеф — без увъртане каза той. — Имам нужда от съвета ти.

— Обаждахте ли се в АГЛОН?

— Още не. А както стоят нещата, може и въобще да не се обадим.

— Искаш съвета ми? Обади им се.

— Стига, Джеф. КОЛИН не подписаха дори Мюнхенското споразумение. Защо мислиш, че ще пуснат ООН да се рови в нещата им с големите си международни ботуши?

Джеф Нортън остави чашата си на високата маса от рециклирана дървесина, далечна братовчедка на барчето, въздъхна и попита:

— Какво точно знаеш за вариант тринайсет, Том?

Нортън сви рамене.

— Каквото знаят всички.

— Това, дето го знаят всички, е силно преувеличената медийна измишльотина, с която каналите си пълнят емисиите. Какво знаеш наистина?

— Ами, че са социопати. Нещо като атавизъм, връщане към далечното минало, когато всички сме били ловци и събирачи на корени.

— „Нещо като“, да. Всъщност, Том, те са точно като бонобосите и хиберноидите и като всички други зле заченати и преждевременни експерименти с генното инженерство, които ни оставиха в наследство лудите учени оптимисти от миналия век. Работа на сляпо и с кофти намерения. Нито един от човешките варианти не е бил създаден с идеята, че това ще му даде по-добър старт в живота, повече свобода и стремеж към шибаното щастие. Всички те са били просто продукти с краен срок на изпълнение. Програмите за космически полети изисквали хиберноиди, бонобосите пък били мократа представа за женственост на патриархално настроените елитни кръгове…

— И твоята също.

Джеф се усмихна криво.

— Ще забравиш ли някога за това?

— А Меган ще забрави ли?

— Меган не знае. Това си е мой проблем, не неин.

— Много храбро от твоя страна.

— Не, по-скоро е признак на мъжка слабост. Много добре го знам. Просто май никога няма да достигна твоята висока нравственост, братле. Но ако кажа на Меган, само ще нараня нея и децата. Нищо друго няма да постигна, затова няма да го направя.

Взе чашата си и я вдигна в наздравица към Нортън.

— Да пием за грешките, с които живеем, братле. Или приеми тоста, или върви по дяволите, много благодаря.

Нортън сви рамене и също вдигна чашата си.

— За грешките, с които живеем.

А Меган пробяга пред вътрешния му взор, със слънце в косите и смях на устните сред дънерите на дърветата, и после — голото й тяло, нашарено от слънчеви зайчета, извива се нагоре да се притисне в неговото върху пропитите с пот чаршафи на леглото в мотела.

— Добре де — каза той, за да прогони видението. — Щом бонобосите са били мократа представа за женственост на властимащите, какви са тогава тринайските?

— Тринайските ли? — Джеф пак се усмихна криво. — Тринайските ни върнаха мъжеството.

— О, я стига.

— Ти не беше там, братле, не забравяй.

— А ти си само с шест години по-голям от мен, Джеф. И ти не си бил там.

— Ами вземи да прочетеш някой учебник по история тогава, щом не вярваш на батко си. Говоря ти за времето преди отцепването. Преди Марс да се сдобие с атмосфера. Имаш само родния свят, свят, в който мъжеството излиза от мода. Все по-феминизиращо се общество, в което истинските мъже, родените за водачи мъже сами се отделят като негодните животни в стадото, онези, които отиват в кланицата, отделят се чрез самоубийство или като се тъпчат с повишаващи сексуалността лекарства, на които сърцата им не могат да издържат, което в крайна сметка пак си е самоубийство, само че по-бавно и малко по-забавно.

— Мислех, че са забранили ония лекарства.

Пак кривата усмивка.

— О, да, и имаше голям ефект. Така де, никой не взема лекарства, след като ги забранят, нали така? Особено такива, които ти осигуряват ерекция като полицейска палка и рестарт почти без пауза в продължение на часове.

— Не мога да повярвам, че нещо такова може да промени общия баланс. Говориш като водещ на токшоу, който е поканил гости да плюят генетиката.

— Както искаш. Аз обаче не познавам и един социобиолог, който да не смята самоунищожителното поведение на онази част от мъжкото население, която наричаме мъже „алфа“, тоест водачите на стадото, за един от главните фактори, повлияли политическия пейзаж през последното столетие. Смаляващо се мъжество, така да се каже. — Джеф пак извади кривата усмивка от арсенала си. — И паралелно с това се появява намаляващ интерес към бойните умения като функция на живота. Изведнъж никой освен най-долната прослойка идиоти от Канзас не иска да става войник, защото, мамка му, ако станеш войник, може и да те убият, а и все трябва да има някакъв по-добър и по-добре платен начин да си прекараш живота. И така, на малцината бедни идиоти се паднало да се бият със зъби и нокти за каузи… — Джеф моментално премина към груба пародия на джизъслендски диалект, — които не разбират много-много, а останалите, най-общо казано, вдигат врява до небето, че са им нарушени човешките права и че някой трябвало да им плати колежа. И така сме започнали да губим, братле, по всички параграфи. Защото сме били изправени пред врагове, които лягат и стават с омраза към всичко, което представляваме ние, и на които не им пука дали ще умрат в агония, стига да повлекат със себе си и неколцина от нас. Виж, братле, едно феминизирано общество на свободния достъп може да направи много неща, но едно нещо не може — не може да води войни на чужда територия.

— Не за лекция върху отцепването те помолих, Джеф. Помолих те да ми кажеш нещо повече за вариант тринайсет.

— Добре де, и дотам ще стигна. — Джеф отпи още една голяма глътка арак. — Виждаш ли, навремето всички си мислели, че роботи ще водят тези войни вместо нас. Само че роботите са твърде скъпи, а и не може да се разчита на тях за наистина важните неща. Повреждат се, стане ли твърде горещо, твърде студено или има твърде много пясък. В градска среда се объркват и избиват не когото трябва, при това масово, разрушават инфраструктура, която би трябвало да запазят. Могат да бъдат обърнати срещу създателите си, хакнати или изключени с всеки що-годе свестен черноборсаджийски боен терминал в ръцете на умно хакерче, което най-вероятно сме обучили самите ние по някоя от многобройните си адски щедри международни програми за студентски стипендии в Масачузетския технологичен институт. Роботите могат да бъдат откраднати, препрограмирани и обърнати срещу нас, без ние дори да подозираме. Помниш ли онази мемориална плоча, която ни показа татко, когато пътувахме с колата към Ню Мексико? Онази голяма шибана скала насред Оклахома?

— Смътно. — Мярна му се образ на голяма канара от светъл гранит, срязана от едната страна и полирана до блясък на мястото на среза, в контраст с грапавата матова повърхност около нея. И черни букви, които не можеше да разчете, защото беше твърде малък. Суха и бедна селска земя, две магазинчета край прежурената от слънцето магистрала, права като излъскана железопътна релса. Стара жена зад тезгяха в едното от магазинчетата, където спряха да си купят бонбони, косата й — сива като камъка отвън. Тъжна беше, спомни си той, изглеждаше тъжна, докато си избираха бонбоните, а баща им чакаше да плати. — На колко съм бил, пет или шест?

— Най-много. На теб сигурно ти е минало покрай ушите, но аз сънувах кошмари дълго след това. Едно и също — онзи Трупекс AS-81 от един стар комплект играчки, който имах. Сънувах, че разбива вратата на къщата ни, размазва мама и татко, а после се надвесва над леглото ми, издърпва ме и ми откъсва ръцете и краката. Онези шибани машини са стояли в склада си девет седмици, преди да се задейства вирусът Аллах Акбар.

— Да, учили сме го в училище. Но както казах, Джеф, не съм дошъл при теб за урок по история.

— Избили всички хора в градчето, Том. Сринали го със земята. Не е останало нищо от него освен онази шибана плоча.

— Знам.

— Хардести, Форт Стюарт, Блумсдейл. Военноморската база в Сан Диего. За по-малко от три години. Едва ли е изненадващо, че военните започнали да се оглеждат за друг вариант.

— Вариант тринайсет.

— Да, вариант тринайсет. Предцивилизационните хора. Всичко, което сме били преди, всичко, от което сме започнали да се отдалечаваме със засаждането на първите си ниви, създаването на първите си закони и построяването на първите си селища. Казвам ти, Том, на твое място просто бих се свързал с АГЛОН и бих се скатал на безопасно място. Не ти трябва да си имаш работа с тринайски.

— Сега ти говориш като в новинарските емисии.

Джеф се наведе напред и се намръщи.

— Том, тринайските са единственият генетичен вариант, който докладът „Якобсен“ сметна за толкова опасни, че да им бъдат официално отнети човешките права. Неслучайно тези типове са в лагери или в изгнание на Марс. Неслучайно им е забранено да имат деца. Говорим за хора, каквито тази планета не е виждала повече от двайсет хиляди години. Те страдат от параноидна психоза по рождение, комплектувана с военно обучение от най-ранна възраст и почти с нищо друго. Много умни, много корави хора, чийто подход към живота се заключава кажи-речи само в едно — да вземат каквото искат, независимо от средствата.

— Нещо не ми е ясно как това е трябвало да ни върне мъжеството — саркастично отбеляза Нортън.

— Защото живееш в Ню Йорк, затова не ти е ясно.

Нортън изсумтя и си допи арака. Брат му го наблюдаваше с тънка усмивка.

— Сериозно ти говоря, Том. Мислиш си, че отцепването е било заради интересите на Тихоокеанския ръб и опазването на околната среда? Или, да речем, заради няколко линчувани азиатци и една-две провалили се военни кампании в Близкия изток?

— И това също, заедно с други фактори.

Джеф поклати глава.

— Нищо подобно. Не това разцепи Америка. Разцепи я представата за силата и в какво се крие тя. Мъжката бруталност срещу женските компромиси. Силата срещу знанието, доминацията срещу толерантността, простото срещу сложното. Вярата и Знамето и патриотичните песни, противопоставени на Новата математика, която, нека си го признаем, не я разбира никой извън кръга на квантовите специалисти. Теорията за сътрудничеството и Новият международен ред. И до появата на проект „Поборник“ всички социални и икономически фактори сочеха към едно бъдеще, толкова феминизирано, че противоречеше на всичко американско.

Нортън неволно се изсмя.

— Ти трябва да пишеш речи, Джеф. Само си губиш времето с тази твоя благотворителност.

— Забравяш, че преди правех точно това — каза без усмивка брат му. — А сега си представи ситуацията такава, каквато беше тогава — потъващият кораб на родната мъжественост, затънала до уши в сложнотии, които не е в състояние да разбере, предадена от бойната си технология и от собствените си млади мъже. А после се появяват тези нови грамадни безмилостни копелета, облечени в американски униформи и наречени „поборници“, и изведнъж започват да печелят победи. Никой не знае откъде точно са се появили, спекулациите по въпроса се роят като пчели, но истината е, че на никого всъщност не му пука. Важното е, че тези момчета са американски войници, че се бият за нас, и то успешно. Просто се замисли за миг, Том, какво е означавало това за хората във всички малки градчета, над които си прелетял по пътя дотук.

Джеф свали обвиняващия пръст, насочен досега към лицето на брат му, погледна в чашата си и вдигна вежди, може би изненадан от внезапния си изблик на емоции.

— Поне на мен ми подейства така.

Стаята сякаш сгърби за миг рамене. Седяха и мълчаха. След малко Джеф стана и тръгна към барчето.

— Да ти налея ли още едно?

Нортън поклати отрицателно глава.

— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано.

— Няма ли да останеш да спиш?

— Ами…

— За Бога, Том. Толкова ли не се разбираме? — Джеф спря да налива, обърна се и го прикова с поглед. — Стига, няма начин да хванеш ферибот толкова късно. Наистина ли ще вземеш такси и ще изминеш целия обиколен път само за да не спиш под моя покрив?

— Джеф, не става въпрос за…

— Том, знам, че понякога съм истински задник, знам го. Знам, че у мен има неща, които не одобряваш и които според теб мама и татко също не биха одобрили. За Бога, да не мислиш, че и нашият старец е бил светец през целия си шибан живот?

— Не знам — тихо каза Нортън. — Но и да не е бил, поне никой от нас не го е разбрал.

— И за мен не разбра ти. Аз ти казах, по дяволите.

— Да, за което много ти благодаря.

— Том, аз съм ти брат, за Бога. Кой ти намери тая шибана работа в КОЛИН, някой друг може би?

Нортън скочи.

— Направо не мога да повярвам. Предай много поздрави на Меган и децата. Извини ме, че не ми остана време да им взема нещо.

— Том, чакай. — Разпери широко ръце в успокоителен жест, забравил за питието. — Извинявай, беше гадно от моя страна. Добре де, не аз ти уредих работата, и без мен беше сред първите в списъка. Но онова лято казах добра дума за теб пред доста хора. И пак бих го направил. Ти си ми брат, нима мислиш, че това не означава нищо за мен?

— Меган е твоя съпруга. Това не означава ли нещо за тебе?

— За Бога, не е същото. Тя е жена. Не, не. — Млъкна и размаха безпомощно ръце. — Семейният живот е нещо друго. Просто така се получава. Раждат ти се деца, натрупва се умора, блясъкът потъмнява. И се появява нуждата да намериш нещо, нещо… И аз не знам, нещо ново, нещо, което да ти напомни, че още си жив. Че не се превръщаш в един от двама безобидни старци в костарикански пенсионерски комплекс.

— Това ли са мама и татко според теб?

— Това са, Том. Ако ходеше по-често при тях, щеше да знаеш. И да започнеш да разбираш.

— Да бе. Изчукал си една от бонобо-бегълките, потърсили помощ от фондацията ви, защото мама и татко са стари. Основателна причина, няма що.

— Том, представа си нямаш за какво говориш. Ти си на трийсет и седем години, никога не си бил женен, нямаш семейство. Искам да кажа, че… — Джеф, изглежда, се мъчеше да достигне до нещо дълбоко в себе си. — Виж, наистина ли мислиш, че Меган ще се засегне чак толкова, ако научи? Тоест, да, ще реагира, както се очаква от нея, ще ме изгони от къщи, ще плаче на лягане и на ставане. Но накрая, Том, ще направи онова, което е най-добро за децата. Сега те са нейният свят, не аз. Вече не бих могъл да й разбия сърцето, дори да исках, дори да се опитам. Проста генетика, Том, проста шибана генетика. За Меган аз съм на второ място след децата просто защото така е програмирана.

— А ти изчука Нюинг просто защото на теб това ти е програмирано, така ли?

Джеф изпуфтя шумно, сведе поглед и разпери ръце.

— Ами да, има нещо такова. Програмите ни просто съвпаднаха, моята и нейната. Имам предвид Ню. Така де, аз съм големият алфа-мъжкар във фондацията, патриархът и най-големият шеф в нейното непосредствено обкръжение. За една бонобо това е мишена по-голяма и от хуя на Лари Ластмън.

— И ти услужливо си се предоставил, един вид? Било ти е непоносимо да разочароваш момичето?

Още една въздишка. Този път Нортън я разчете като знак, че брат му е изгубил желание да спори. Джеф се тръшна в креслото си и го погледна. После каза тихо:

— Добре, Том. Мисли каквото искаш. Предполагам, че никога не си чукал бонобо, така че няма как да знаеш какво е усещането, безкрайната податливост и послушание, женственост от най-чист вид, която се разтваря в ръцете ти като цвете…

Той поклати глава.

— Забрави. Ще ти повикам такси.

— Не. — Нортън усети някакво странно, приплъзващо се в гърдите му чувство. — Ще остана, Джеф. Извинявай, аз просто… денят ми беше ужасен.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Виж, не искам да те съдя, Джеф. Прав си, никой от нас не е светец. Всички сме правили неща, от които… — Меган, яхнала го в мотела, поднася гърдата си към устните му, а очите й са фокусирани другаде, сякаш той е някакво скучно домакинско задължение. Към края затваря напълно очи, движи се все по-бързо нагоре-надолу на крачка от собствения си оргазъм и сумти гърлено и през стиснати зъби: „Ах ти, копеле гадно, шибано копеле гадно“. Само мисълта за това го беше втвърдявала седмици наред след това, макар да беше почти сигурен, че не него е имала предвид, а когато по-късно я попита за това, тя отрече да е казвала каквото и да било… — Неща, за които съжаляваме и които бихме заличили, ако имаше начин. Не мисли, че аз съм по-различен.

Джеф го изгледа изпитателно.

— Ти пропускаш нещо много важно в тази история, Том. — Вдигна ръце с дланите напред. Имаше нещо почти умоляващо в погледа му. — Аз не съжалявам за Нюинг. Нито за другите, защото Бог ми е свидетел, че тя беше само първата. Не съм ти казвал за тях заради начина, по който реагира, когато ти казах за Ню. Да, всяка от тези мимолетни връзки беше и един вид емоционално усложнение, излишен стрес. Но не мога насила да се почувствам виновен, нито насила да съжаля, че се е случило. Можеш ли да разбереш какво ти казвам? Можеш ли да понесеш мисълта, че брат ти е такъв?

„Не мога насила да съжаля, че се е случило.“

Нортън приседна внимателно на другото кресло, на ръба. Думите на Джеф бяха като извадени от сърцето му остри скоби, внезапно облекчение от болка, чието съществуване не е осъзнавал напълно. Ослепителната истина за чувствата му към Меган изпълни новите пространства. Поседя така, мъчеше се да балансира някак нещата, после кимна.

— Ами да — каза. — Защо да не понеса тази мисъл? Така или иначе, нямам друг избор. — Сви рамене и се усмихна. — Братя сме все пак, нали?

Джеф кимна енергично.

— Точно така.

— Ами налей ми още едно тогава, бате. И оправи леглото в стаята за гости. Кога ще се върне Меган?

9.

Спяха в износени спални чували от наноматерия — „Такива използват истинските заселници на Марс!“, както твърдеше разнищеният етикет на неговия чувал — но винаги вътре. „Горе има твърде много очи — каза сериозно Рен, докато стояха при вратата на хангара вечерта на втория ден и гледаха как звездите примигват на изток. — По-добре да не привличаме внимание“. Изоставените сгради на въздушната база предлагаха убежище както от сателитното сканиране, така и от пустинното слънце. През деня вътре ставаше адски горещо, но през дупките на отдавна изпочупените прозорци и липсващите в голямата си част врати ставаше течение, което разхлаждаше малко въздуха. Стените в стаите, които използваха, бяха оголени до бледожълтия хоросан, само тук-там бяха останали кръпки боя, не работеха и лампите, нито една. Колкото и да беше странно, тоалетните и душовете бяха в изправност, макар от крановете да течеше само студена вода, а липсата на врати да нарушаваше усамотението. Нямаше захранване към асансьора на контролната кула, но стълбите изглеждаха безопасни. От кулата се откриваше несмущавана гледка към мрежата от древни бетонни писти наоколо и равната земя около тях.

Рен прекарваше много време в кулата. Сигурно следеше за поява на нежелани посетители, мислеше си Скот, и си шушнеше със странника, с Него. Последното притесняваше Скот, макар и по неизяснени докрай причини.

Накрая стигна до заключението, че е от липса на достатъчно вяра. Пастор Уилям винаги казваше, че липсата на вяра атакува най-напред и най-тежко така наречените „свободомислещи“, а Бог му беше свидетел, че беше далеч от родината достатъчно дълго, за да се зарази, да възприеме част от самодоволството и вечните съмнения на живота по Западното крайбрежие. Изпитваше смътни, неконтролирани пристъпи на гняв при мисълта за това, за осветените от лазерни реклами нощи, за безконечния разяждащ, натъпкан със стимуланти въртоп на така наречения модерен живот, от който не можеш да избягаш никъде, дори в църквите, а Бог му бе свидетел, че беше потърсил убежище там — уви, напразно. Блудкави и сладникави проповеди, домашните сбирки в стил „нека застанем в кръг и си хванем ръцете“, сълзливите празни словоизлияния, един вид евтина психоанализа, чиято единствена цел беше да оправдаят слабостите и моралните падения на говорещия — всичко това в продължение на три и повече години беше съсирвало и замазвало яснотата на собствените му убеждения, обърквало беше простичката аритметика на доброто и злото, чиято правота той дяволски добре познаваше, защото така му подсказваше шибаното му сърце.

Главата го болеше.

Болката ту идваше, ту си отиваше, още откакто се беше събудил в каросерията на подрусващия камион и беше вдигнал ръка към бинта, увит около главата му над очите. Онази вечер Рен го беше завела на лекар и той му каза, че главоболието е нормален симптом при подобни наранявания и че с малко късмет до няколко дни ще отшуми.

Нараняванията, причинени му от странника. Как можеше това да е правилно? Отначало не успяваше да съзре смисъла.

„Той ще се върне… — Тихият глас на пастор Уилям се лее от амвона като далечна гръмотевица, гръмотевица, която се носи с крилата на буря, прииждаща право към теб. Разправяха, че получил обучението си в една от южнокаролинските мегацъркви, и като го слушаше човек как говори и как от думите му ти настръхваха косите, сигурно беше така. — Той ще се върне, но как ще стане това, питате вие. Е, аз ще ви кажа, приятели, аз ще ви кажа… — Гласът му вече не е тих, постепенно е прераснал в гръмотевичен рев. — Няма да е празник на прегръдките и целувките, както го описват в песните си чернилките. Не, господа, денят на Неговото завръщане няма да е ден за празнуване, няма да е пикник и пряк път към рая за всички ви. Когато Исус се върне, то ще е, за да ни съди, и ще ни съди жестоко, мъже, жени и деца, всички нас, защото ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ГРЕШНИЦИ и този грях, този ужасен черен грях трябва да бъде платен веднъж и завинаги. Погледнете в сърцата си, приятели мои, погледнете в сърцата си и намерете там този черен грях, и се молете за силата да го изрежете от себе си преди Деня на Страшния съд, защото ако не го направите вие, ще го направи Той, а Бог не използва упойка, когато оперира душите.“

Имаше една история, която Скот помнеше от комикса „Краят на дните“, Том III, книжка 137 — „Триумфът във Вавилон“. Увит в дълго палто, Спасителят броди из каньоните от огледално стъкло на Ню Йорк с дългоцевен колт на кръста и с палка, направена от пропито с пот и кръв парче от кръста, на който е загинал. Отваря с ритник стъклената врата на едно кафене близо до Уол Стрийт и спуква от бой събралите се там модерни сарафи. Брокерки с дълги черни чорапи и наклепани с грим лица се гърчат на пода в краката му, начервените им развратни усти зеят от ужас, бедрата им се виждат изпод късите курвенски поли. Дебели мъже с големи носове и скъпи костюми врещят и панически се разбягват пред посичащата палка. Кръв и картонени чаши за кафе хвърчат навсякъде, крясъци. „Хрус“, с големи черни букви, озвучава счупените кости.

„Страшният съд!“

Скот пак вдигна ръка към превръзката на главата си и реши, че в крайна сметка май се е отървал леко.

В камиона, зяпнал изпитото спящо лице, се беше навел да прошепне на Рен:

— Наистина ли е Той?

Тя го изгледа странно.

— Ти кой мислиш, че е?

— Той, Исус. Господ Бог, който се е върнал. — Преглътна и облиза устни. — Това… ние сега, сещаш се, това Краят на дните ли е?

Никакъв отговор. Тя само го изгледа странно и му каза да си почине, за да събере сили, щели да му трябват. Като си го припомняше сега, той реши, че сигурно е говорил несвързано, все едно бълнува от сътресението.

А после лекарят и другите помагачи по пътя. Хора, които Рен, изглежда, познаваше добре. Прехвърлиха се в друг камион, после имаше някаква къща и меко легло в покрайнините на градче, чието име Скот така и не разбра. Още една дълга и безсънна нощ във високопроходим джип, после, призори, слязоха тук, при изоставената въздушна база насред пустинята.

А после чакането.

Скот се постара да е полезен. Чистеше след Рен и странника, изпъваше им спалните чували всяка сутрин и им прибираше нещата — странно, но веднъж зърна в раницата на Рен библия и сноп навити на руло разпечатки от религиозни републикански сайтове, някои от които самият той познаваше добре. Затвори полекичка раницата и повече не погледна вътре, защото по природа не обичаше да си вре носа в чужди работи. Само смръщи смутено вежди, а после се опита да го прогони от мислите си. Вместо това спретна нещо като маса и три ниски столчета от боклуците, които се търкаляха около контролната кула и хангарите. В ъгъла на един от хангарите откри скелета на останала без криле „Чесна“, покрита небрежно с дебел непрозрачен найлон — от него направи завеси за две от тоалетните и банята с душовете. Пак той се грижеше за храната. Запасите, оставени им от шофьора на джипа, се състояха почти изцяло от самозатоплящи се порциони, но Скот се стараеше да внася известно разнообразие от наличните ресурси и носеше храната на другите двама в кулата, когато те не даваха признак, че се канят да слизат. Опитваше се да не зяпа странника. Пестеше предписаните му от лекаря болкоуспокояващи й се молеше старателно всеки път, когато сядаше да яде и лягаше да спи. Колкото и да беше странно, чувстваше се добре, по-добре отпреди.

— Скоро ще е.

Скот се стресна. Тишината в полуразрушената сграда ставаше някак още по-плътна след свечеряване и гласът на Рен го стресна като изстрел. Вдигна очи и я видя на вратата, която водеше към стълбището на кулата. Светлината от последните червеникави отблясъци на залеза се смесваше със синьото сияние на походните лампи, които беше запалил, и се отразяваше в очите й и в дългия цип на старомодното й кожено яке.

— Какво правиш?

— Моля се. — Каза го предизвикателно, защото през последните дни не я беше виждал да прави същото.

Тя кимна, влезе в стаята и се сви с несъзнателна грация върху спалния си чувал.

— Трябва да поговорим — каза и гласът й му прозвуча уморено. — Защо не дойдеш при мен?

Той за малко да подскочи пак.

— Защо?

— Няма да те ухапя, Скот.

— Аз, ъъ, знам, че няма да ме ухапеш, но и оттук те чувам добре.

— Може и така да е, но предпочитам да не викаме. Ела тук.

Той стисна устни, стана от своя спален чувал и тръгна към нейния. Тя кимна вляво от себе си и Скот тромаво приклекна до нея, без да сяда съвсем. Заля го миризмата й, омърсена леко от пустинна пот — сети се, че за последно се беше къпала предната сутрин. Погледна го в лицето и той усети същото пристягане в гърдите като преди. Тя кимна нагоре, към тавана и кулата над тях.

— Знаеш кой е той — прошепна му. — Нали?

Вълнение, близко до екстаз, се плисна в червата му, ливна се нагоре и се срещна с чувството, което Рен предизвикваше под ребрата му. Успя да кимне отсечено.

— Знам.

— Значи ставаме двама. — Тя въздъхна. — За мен е по-трудно, Скот. Израснала съм в голямо семейство, в което имаше и християни, но аз не бях една от тях. Моят религиозен опит е… различен от твоя. Там, откъдето идвам, приемаме, че хората изповядват различни вярвания, но винаги сме смятали, че става въпрос за различни гледни точки към същите истини, в които вярваме. Не толкова точни и не толкова просветени пътеки. Но никога не съм допускала, че е възможно нашата истина да е по-малко просветената, че единствено християните са прозрели вярно. — Тя поклати глава. — Никога не съм го допускала.

Скот усети как в гърдите му като пламъци се надигат топлота и желание да я закриля. Посегна, хвана ръката й и я стисна леко.

— Няма нищо — каза й. — Вярата ти е била искрена. Само това има значение.

— Искам да кажа, че човек трябва да вярва на онова, което вижда с очите си, Скот. Нали? — Погледна го в очите. — И трябва да вярваш на онова, което ти казват, когато нищо друго не обяснява нещата, нали?

Той си пое дълбоко дъх.

— Това ми звучи съвсем разумно, Кармен.

— Да, той е тук и не знам дали в твоята библия има нещо, което да го обясни, защото със сигурност няма нищо общо с онова, което са ме учили мен за последния цикъл. Той казва — Рен отново извърна очи нагоре, — че е дошъл рано, че още не му е времето и че трябва да събере силата си. Чакала го работа тук, но враговете му го преследвали и все още били твърде силни. Което означава, че ние трябва да го защитаваме, докато не дойде неговото време. Той ни е избрал, Скот. Отделил е зърното от, ъъ, от…

— Плявата.

— Да, плявата. Нали видя какво направи с Ночера и Уорд? Те са били слуги на мрака, Скот. Сега вече го разбирам. Тоест, никога не съм харесвала Ночера, а Уорд… ами, смятах, че е свестен, но…

— Сатаната има хиляди лица — каза Скот. — И хиляди маски.

— Да.

Той се поколеба, после я погледна в очите.

— Ти… ти си негова… — Превъртя непривичната дума в устата си, преди да я произнесе на глас. — Неговата дева?

— Да. Той така ми каза. Докато някой от, ъъ, от ангелите не дойде да поеме задачата. Дотогава щял да говори чрез мен, така каза.

Още държеше ръката й. Пусна я, сякаш беше твърде гореща, за да я държи повече. Опитваше се да не обръща внимание на съвършената й красота.

— Ти… Ти си напълно достойна за тази чест — каза прегракнало. — Ще бъдеш изпълнена със светлина.

А после ръката й се озова върху катарамата на колана му и Кармен го дръпна към себе си. Разтворените й устни докоснаха за миг устата му, после тя се дръпна леко назад.

Той зяпна. Главата му се напълни с ревяща кръв. А под катарамата изведнъж се усети набъбнал и хванат в капан.

— Какво правиш? — изсъска.

Тя махна към тавана.

— Той е горе, Скот. Стои там и наблюдава вместо нас. Всичко е наред.

— Не, не е. — Клатеше глава като замаян. Опита се да й обясни. — Това е… това е грях, Кармен.

Понечи да се дръпне от нея, но краката му бяха изтръпнали от неудобната поза и той загуби равновесие, в резултат на което се озова седнал на спалния чувал, с гръб към стената отзад. Изобщо не беше успял да увеличи разстоянието между тях. Или пък — по-късно щеше да си задава често този въпрос — или пък изобщо не бе искал да се отдалечава от нея?

— Кармен — прошепна умолително. — Не бива да съгрешаваме. Не тук. Не е редно.

Но Кармен Рен само пъхна палец в деколтето на ризата си, сведе поглед към собствената си ръка и дръпна. Статичният шев се раздели с тихо изпукване и тя плъзна палец надолу и разтвори дрехата, издута от стегнатите в профилни чашки гърди. Зърната й тъмнееха и се виждаха ясно през прозрачната материя на силикона, притиснати и заравнени от вътрешната повърхност на чашките. Кармен го погледна и му се усмихна.

— Как може да не е редно? — попита простичко. — Не разбираш ли, Скот? Не го ли чувстваш? Предначертано е. Това е свещен ритуал, очищение и за двама ни. Дар на неговата любов. Вгледай се в себе си. Чувстваш ли го?

И той го почувства.



Беше минало много време.

Скот не беше девствен. Изгубил беше девствеността си в единайсети клас със съдействието на Джейни Уилкинс, а и Джейни съвсем не му беше последната, преди да тръгне за Ръба, макар че той гледаше да не се възгордява от този факт, защото знаеше, че гордостта е грях. Но момичетата сами го търсеха, нямаше как да отрече това. Беше се метнал на майка си, висок и дългокрак, а още от прогимназията беше започнал да развива горната част на тялото си, като се включваше редовно в издигането на огради и в поддръжката на речното корито, така че да събере пари за трите последни години в гимназията, от десети до дванайсети клас, вместо да разчита за това на семейството си или да се запише юнга във флотата. От друга страна, въпреки стройното си и атлетично тяло беше запазил мекия си нрав и любезността, а по думите на Джейни това не пречело особено, когато едно момиче има мерак.

Ала тук, от тази страна на границата, с него беше станало нещо странно.

Може да се дължеше на факта, че изведнъж беше попаднал в среда, където сексът е навсякъде — съвършено поддържани и прекроени тела, дали от истинска плът, или подплатени с генериран в-форматен интерфейс само Бог знае, но така или иначе бяха навсякъде, увиваха се едно в друго на големите лазерни билбордове, по витринните екрани на магазините, дори по пазарските торби с висока резолюция на образа, които жените стискаха на гроздове за дръжките, сякаш прибираха реколтата от някакъв голям шарен и продълговат плод. Плът и пъшкане изобилстваха по всички канали, освен строго религиозните, във всички рекламни материали, които пристигаха по пощата, върху кошчетата за боклук по улиците, за Бога, а веднъж, докато още работеше в Свободното пристанище, дори в небето във вид на холографско изображение, озвучено от огромни високоговорители по протежение на плажа. Може да беше заради този безкраен баражен огън, заради сетивното пресищане или пък просто заради носталгията по онова, което беше оставил зад себе си. Така или иначе, в края на първата му година отсам границата естествената увереност, на която се беше радвал у дома, го беше напуснала като топлината на сутрешно кафе, забравено на верандата, и го беше оставила самотен и студен.

Кармен Рен прогори самотата му като падаща звезда. Неохотно отричаните в продължение на месеци фантазии стигнаха точката си на кипене. Плътта й под ръцете му, там, където ги насочваше Рен, беше топла и гладка, а езикът й в устата му имаше вкус на някаква тъмна непозната подправка. Тя отлепи едната от силиконовите чашки и меката тежест на гърдата й изпълни дланта му. Изпълни я съвършено, сякаш дланта му беше оразмерена именно с тази цел и предназначение. Нейните ръце се върнаха на колана му, разхлабиха го и се вмъкнаха отдолу. Той застина, когато пръстите й се плъзнаха по члена му, после на свой ред стисна инстинктивно гърдата й. Кармен простена, без да спира да го целува.

Съблякоха си дрехите един на друг, нетърпеливо и без много мисъл, на пресекулки, защото периодично спираха, за да се целуват и опипват, и накрая Рен легна гола на спалния чувал, плъзна ръце по хълбоците си и разтвори бедрата си за него. Той се надвеси над нея, малко тромаво от липсата на скорошна практика, а после се хлъзна със стон в нея. Вечерният въздух разхлаждаше кожата му, а Кармен Рен беше гореща и влажна отвътре. Усмихна се, извъртя се лениво настрана и направи нещо с вътрешните си мускули. Скот усети мек, хлъзгав, интимен натиск по цялата дължина на пениса си, после тя го дръпна надолу към себе си, вдигна бедра и ги сключи около кръста му — изгориха охладената му от въздушното течение кожа като нажежени маши — и той се изпразни, внезапно и абсолютно неспасяемо, тресеше се, сякаш през тялото му минаваше ток с високо напрежение.

Провеси глава и остана така, подпрян на лакти.

— Съжалявам.

Тя му се усмихна, намести се и стегна мускулите си около омекващото му мъжество.

— Недей. Знаеш ли какво означава за мен това, че загуби контрол над себе си по този начин?

— Просто… — Усети, че се изчервява. — Не го бях правил от доста време, сещаш се.

— Знам. Няма значение, Скот. За никъде не бързаме. Приятно ми е да те усещам в себе си. Ще го направим пак, когато си готов. — Ново присвиване на онзи особен мускул и очите й изведнъж се разшириха. — О! Всъщност…

Скот не знаеше дали е от начина, по който му говори, небрежно, сякаш седяха и хапваха в някое кафене, или просто заради факта, че тя е тук, под него, като кулминация на толкова много безнадеждни копнения и лепкави сънища. Или пък беше заради онази дума, „дева“, която още туптеше в главата му и която усещаше на устните си също като тръпчивия, тъмен вкус на самата Рен. Не знаеше и откровено казано, не го интересуваше особено. Вярно, Джейни веднъж му беше казала, че се мята обратно на седлото по-бързо от обичайното, но дори за него това сега си беше истински подвиг. Усети как се втвърдява вътре в нея, подува се под мекия натиск на тези нейни прекрасни мускули, и разбра, че този път всичко ще е наред, че ездата ще е дълга и сладка.



Лежаха с преплетени крайници върху спалния чувал, опрели гърбове на лющещата се стена, завити отчасти с якето на Рен, и гледаха отрязъка вечерно небе, който се виждаше през празната рамка на вратата. Скот си помисли, че звездите никога не са изглеждали толкова ярки и дружелюбни, дори у дома. Приличаха му на стражи, на пазители — примигваха в мекото синьо-черно на небето и вещаеха добрини. Сподели го с Рен и тя се засмя гърлено.

— Следактова астрономия.

— Не — възрази той, като я остави да се посмее на шегата си, но иначе беше съвсем сериозен. — Това е нещо специално, Кармен. С теб сме благословени тази нощ.

Тя изхъмка лениво и се протегна.

— Знаеш ли — каза му след малко. — Това може да продължи дълго. Криенето. Няма да е лесно.

— На мен не ми пречи.

— Да. — Рен потърка с ръка наболата му брада. — Ти сигурно си свикнал да не ти е лесно, нали?

— Службата, за сигурност на Ръба дали ще ни търси, как мислиш?

— Не знам — замислено отговори тя. — Обадих се на едни хора да се погрижат за кашата, която оставихме на пристанището. Да почистят. Те ще прикрият следите ни, а това все е нещо. Имаме приятели, Скот. Повече приятели, отколкото можеш да си представиш.

— И врагове — каза той.

— Да. И врагове също.

Той обърна глава и я погледна в очите.

— Кажи ми честно, Кармен. Това Краят на дните ли е? Когато светът ще пропадне в пламъци и звярът ще се надигне от океана и скверни думи ще са изписани отгоре му? Срещу това ли сме се изправили? Срещу звяра?

Тя се поколеба.

— Не мисля. Той не ми е говорил за това. Знам само, че някъде има един черен човек, който го търси, също и нас. Този човек е слуга на мрака и от него трябва да се пазим, Скот. Ние двамата, каквото и да стане, ние сме слуги на светлината и трябва да сме нащрек. Черният човек идва. И когато дойде, трябва да сме готови за битка, дори за битка до смърт. Ти готов ли си за това?

— Естествено, че съм готов. Ще направя всичко необходимо. Но…

Тя се надигна още малко, за да го гледа в лицето.

— Но какво?

Скот вдигна поглед към тавана.

— Не може ли Той да направи нещо, за да спре черния човек?

— Не още — меко каза тя. — Поне така ми каза. Не е дошло времето. Той си има други грижи, Скот, друга работа. Сложно е, знам, не се правя, че разбирам всичко, знам само онова, което ми е било разкрито, и само него мога да кажа и на теб. Трябва да имаме вяра, Скот, така ми каза той. Това е нещо важно в християнството, нали? Да имаш вяра и да не подлагаш на съмнение онова, което ти е разкрито?

— Ами, да…

— Знам, че сега може и да не звучи много смислено, но ако имаме вяра, мисля, че накрая ще разберем. Ние имаме роля, отредена ни във всичко това, Скот. Ти имаш роля. Възмездие се носи по вятъра и, ъъ, адските огньове го следват по петите. Онези, които застанат на пътя му, ще паднат; които го последват с вяра, ще пребъдат.

— Тогава това означава… — Той стисна силно ръката й. Кръвта препускаше ударно във вените му, слабините му се размърдаха. — Означава, че Той наистина е дошъл да ни съди. Че времето наистина е дошло.

И тогава внезапно си спомни хлътналите очи и изпитото лице на странника, спомни си какво е тези очи да те пронижат отблизо, и като погледна отново към тавана, разбра, че вече не усеща топлия пулс на отдавна жадуваната реабилитация, потвърждението, че е бил прав да вярва в онова, в което беше вярвал напук на всичко. Вместо това, от нищото сякаш, го беше връхлетял споменът за онези очи, за оглозганото до кокал лице, и той се чувстваше изтръпнал и уплашен.

„Възмездие се носи по вятъра.“

10.

На петдесет километра от Ван Хорн междущатска магистрала №10 точеше бледосивата си ивица през пустинната нощ право към ниските, прегърнали хоризонта планински възвишения, чиито имена мъжът, наричащ себе си Еди Танака, не си беше направил труда да научи. Звезди пробиваха кадифеното синьо-черно небе като върховете на безброй ножове, в ярък контраст с мътночервеникавите ореоли на автоматизирания тежкотоварен транспорт отдолу, който фучеше по магистралата и в двете посоки като рояк огромни безмозъчни насекоми. Монотонният шум на автовозите ту се усилваше, ту затихваше в мрака. Подминаваха ярката лазерна реклама на Табита с безразличие, което никой жив шофьор не би могъл да развие у себе си.

„Е, нормално е — помисли сърдито той. — Този тип стока не им е от голяма полза на компютъризираните автопилоти.“

Вдигна поглед към небесния билборд на бардака — името беше изписано с разкрачени вампирски букви, каквито оригиналната Табита никога не би одобрила, ако не беше продала бизнеса си и не се беше прехвърлила отвъд границата, в Ръба, веднага щом събра необходимия капитал. Зад тънките заострени букви като зад затворническа решетка женски фигури ту се появяваха, ту изчезваха, цветът на плътта им изглеждаше съвсем естествен и само строгите ограничения върху рекламата във вид на задължителното пикселиране ги деляха от пълната автентичност.

„И без това клиентелата никаква я няма напоследък.

Това го знаеш.

Това и Кенан го знаеше, умнико.

Умнико? Да бе, и ти си един шибан умник, Макс, няма що, на паркинга пред бардака на Табита с курвенски сополи по якето. Поне една свирка да си беше изпросил. Всичките ти планове и схеми, всичките ти глупости за нов живот, а виж къде свърши. Със сополи по дрехите и без свирка. Толкова си умен, умнико, че направо да му се додрайфа на човек.“

— Умник…

Чу собственото си мърморене, заключителното ехо на тъпия спор, който току-що беше разиграл в главата си. Знаеше, че пак си говори сам, знаеше и защо. Знаеше и защо не се беше постарал да кандърдиса Криси за свирката.

„Една шибана доза никога не ти стига, нали.“

Беше си шибнал синаптика в очите преди два часа, и то качествен продукт, от собствения му запас, а не боклука, който продаваше на хлапетата във Ван Хорн и Кент в събота вечер. И адски добре знаеше, че ще му е нужно само едно капване — и в началото точно на това се спря, само съдържанието на един капкомер в потрепващата повърхност на лявото око, онова, дето хлапетата му викаха пиратска доза. Само че пиратските дози винаги, абсолютно винаги, по дяволите, го правеха странно разбалансиран, и то в добрите нощи, а тази не беше от тях, така че когато синаптикът започна да действа, усещането за прецакана симетрия пак се появи и започна да се засилва и да се засилва, докато цялата дясна половина от тялото му не стана твърде бавна и сънлива, направо непоносимо, така че той се предаде и наклони глава назад още веднъж, преди да поеме на път, и течността се разля по дясната му очна ябълка като сълзи.

„А имаше време — спомни си той, — когато сам командваше парада. Наречи го дисциплина или самоуважение, или каквото щеш, но не ти позволяваше да си причиняваш такива неща.“

Напоследък често си спомняше за онова време, погледът му попадаше на някое огледало в стая, която изведнъж му се струваше непозната и неприсъща, питаше се как се е озовал тук и къде е пропаднало всичко. Онова време, когато синаптикът беше инструмент като всеки друг, полезен и ползван с тотална увереност и спокойствие, които биха граничели с арогантност, ако го нямаше онова чувство за чистота и ред. Отдавна, преди всичко да се сговни и небето по здрач над Уайоминг да се покрие с черен димен покров.

„Имало едно време…

Имало. А имаше и друго време, когато летата изглеждаха безкрайни, при това безплатно. Спомняш ли си? Времето лети, Макс — преживей го. Майната й на носталгията, да се върнем към настоящето.“

Ето го настоящето му. Сополи и без свирка, навън в нощта.

Плъзна ръка по якето си, без да си прави труда да погледне. Синаптикът включи визуалната памет и пална искра към невромрториката, която на свой ред и много прецизно насочи жеста право в десетката. Пръстите загребаха сопола. Той ги потри с гримаса. Тая простотия определено му идваше в повече, особено сега. Сякаш си нямаше други главоболия. Каза й, няколко пъти й каза, по дяволите, че подготвя нещо голямо, нещо, което изисква вниманието му, и че тая сводническа простотия не му е централният номер в прог…

„Да бе, как ли не — отчетливо го прекъсна синаптикът. — От колко години си повтаряме все същото? Кажи, умнико?“

„Този път е различно. Ако приходите се запазят каквито са сега, по това време догодина — дим да ни няма. Завинаги.“

„А ако не се запазят?“

„Имаме и други варианти. Стига си се притеснявал.“

„Други варианти, как не. Ще си останеш цял живот сводник. И какво ще правиш с Криси тогава?“

Онова, което щеше да прави тогава, мрачно си помисли той, онова, което щеше да се наложи да прави с Криси тогава, щеше да е много неприятно. То си беше ясно от самото начало, но той все си затваряше очите. На тъпата кучка открай време й беше скъпа поддръжката, още от Хюстън, когато работеше на улицата. Руса грива като захарен памук и онова изкусно тексаско провлачване, а сега подкожните импланти за циците, той ги беше платил — трябваше да се сети, че така ще стане, че ще започне да му се надува веднага щом се почувства у дома си при Табита. Че ще се държи така, все едно е чистокръвна бонобо, на каквато я бяха маскирали. Че ще му се обажда по всяко време на деня и нощта или ще кара хората от мениджмънта на Табита да му се обаждат вместо нея и да му казват, че нямало да работи, щото я боляла главата или коремът или просто щото не й харесвал дебелакът, дето е платил сума ти пари да се намести между краката й; седи си там на леглото с блеснали очички и мрънка: „Еди това, Еди онова, Еди не знам какво си“, и го принуждава да прибягва до пълнометражната версия на миш-маша от заплахи и ласкателства, сякаш това е любимият й комичен скеч в негово изпълнение.

„Защо тогава не избра Серена или Маги за подкожните? Нямаше да ти създават и наполовина толкова неприятности.“

В неестествената бистрота на синаптика той знаеше защо. Но се завъртя и загърби отговора заедно с примигващия сладострастен билборд на Табита в небето. Сумракът, в който тънеше слабо осветеният паркинг, прибули зрението му. Той замига да нагоди очите си.

— Здрасти, Макс.

Гласът го тресна като електрически ток, изрита го право към скорпионските му спомени, към времена и места, толкова живи, че почти очакваше да отвори очи и да открие, че незнайно как се е върнал там, преди Уайоминг, в онова друго, по-чисто време.

Но не беше.

Още си беше тук, на пуст паркинг пред долнопробен тексаски бордей, сополът на нахална курва засъхваше върху пръстите му, а мозъкът му жужеше от твърде много синаптик.

Проговорилият излезе от сенките и застана пред него. Мекото виолетово сияние на маркиращите паркинга лампи го превръщаше в неясен силует с неразличимо лице. Ала нещо в стойката настигна на бегом спомените, разбудени от гласа. Синаптикът услужливо му подсказа името и насложи черти върху тъмното лице. Той зяпна, напразно се мъчеше да върже някакъв смисъл в това.

— Ти?

Човекът се раздвижи и помръдна леко едната си ръка.

— Но… — Той поклати глава. — Ти… Ти си на шибания Марс бе, човек.

Онзи не каза нищо, чакаше. Еди се приближи, вдигнал неуверено ръце за прегръдка.

— Кога се върна? Тоест, стига бе, човек, какво изобщо правиш тук?

— Не знаеш ли?

Той се усмихна смутено, може би малко пресилено на повърхността, но съвсем искрено по произход.

— Не бе, човек, представа ня…

… и усмивката му секна, заличена от внезапно просветление.

За миг се чуваше само тишината на пустинята и свистенето на поредния автовоз по магистралата.

Той бръкна трескаво под якето и задра с пръсти по корема си. Накара ги някак да се свият около дръжката на компактния „Колт Ситизън“, който носеше залепен за, колана си…

Беше се приближил твърде много.

Мисълта се процеди през него, не каква да е, а скорпионска преценка от онова, другото време, някак тъжна и бавна, въпреки скоростта, с която виждаше как всичко отива по дяволите. Онзи посегна мълниеносно, стисна до болка китката му и прикова ръката с оръжието там, където си беше. Той вдигна лявата си ръка уж да блокира, но вместо това замахна към гърлото на другия мъж, или към лицето, или, „Твърде близо, твърде близо съм, по дяволите!“, и онзи естествено блокира с лекота удара му; нищо не можеше да му направи, нямаше какво да му направи. Нисък ритник подкоси краката му, онзи го блъсна с цяло тяло и той падна. Претърколи се отчаяно. „Не позволявай на това копеле да те зарита, обърни се по гръб и може би пистолетът, шибаният пистолет…“

Лепката още държеше. Той отново стисна дръжката на колта; освободи го с едно дръпване и се просна по гръб, изръмжа облекчено, после вдигна пищова… този модел нямаше предпазител, само натискаш силно и…

Онзи стоеше над него, черен на фона на небето. Отпуснатата му ръка сочеше…

И нещо го притисна към земята, нещо с богоподобна сила.

Приглушено изпукване. Чу го, но минаха миг-два, докато осъзнае, че може и да означава нещо. Звездите бяха точно над него. Той ги погледна, обзет от внезапно възхищение. Изглеждаха много по-близо, отколкото би предположил човек, висяха ниско, сякаш внезапно проявили интерес към сценката долу.

Дъхът му изсвири. Усети как нещо изтича бързо, нещо като студена вода в гърдите му. Знаеше какво е. Синаптикът го даряваше с безмилостна бистрота на ума.

Надигна глава — най-трудното нещо, което бе правил някога, сякаш черепът му беше от камък. Различи фигурата на другия мъж; ръката му все така сочеше към него, сякаш го обвиняваше.

— Знаех, че ще се биеш — каза гласът. — Но не си го правил отдавна, нали. Твърде отдавна. Може би това е причината.

Причината за какво, лениво се зачуди той. Закашля се и усети вкуса на кръв в гърлото си. Зачуди се и какво ще прави сега Криси, глупавата малка кучка.

— Мисля, че приключихме — каза гласът.

Опита се да кимне, но главата му падна назад върху грапавата повърхност на паркинга и там си остана. Звездите, забеляза той, угасваха сякаш, а и небето изглеждаше по-студено отпреди, не така кадифено меко, беше си просто огромна празна бездна.

„Умирам на паркинг пред долнопробен бардак, еба си простотията!“

Чу рева на поредния автовоз по магистралата, представи си меката червена светлина на стоповете и как се смаляват в мрака.

Затича се да ги настигне.

Загрузка...