Вариант 13

22.

Истанбулските офиси на КОЛИН бяха в европейската част на града, близо до площад „Таксим“, сред гора от еднотипни стъклени небостъргачи, обитавани предимно от банки. Минимална охрана и автоматизирана оръжейна система се грижеха нощем за сигурността на приземните етажи, където работата не спираше и след края на работния ден. Колониалната инициатива, както гласеше рекламното й мото, беше предприятие, над което слънцето никога не залязва. Никога не се знаеше къде и кога ще възникне проблем, изискващ будното й внимание и раздвижването на някой геополитически мускул. Така че постоянната готовност беше съществена част от фирмената култура. Севги, която свързваше площад „Таксим“ най-вече със смъртта на дядо си и на неговия брат, убити от свръхусърдни агенти на турските спецслужби, се отби в централата само колкото да вземе ключ-карти за един от служебните апартаменти в Кадъкьой от другата страна на Босфора. Достъп до всичко останало можеше при нужда да получи от инфоплочата си. Пък й разговорът със Стефан Неван не беше планиран като операция на КОЛИН.

„Колкото по-малко служебен авторитет надуши в теб, толкова по-добре — беше й казал Марсалис. — Неван е специален, той е един от малцината познати ми тринайски, които са в състояние да се сработят с външен авторитет. Успял е да пребори гнева си. Но това още не значи, че му е приятно да го притискат. Добре ще е да не ръчкаме с пръст този точно цирей.“

Същата лимузина, която ги беше чакала на летището, ги закара до каракьойския терминал, където през цялата нощ имаше фериботи до азиатската част на града. Севги само сви уморено рамене, когато шофьорът възрази, че това противоречало на протоколите за безопасност. Пътят с кола по моста нямаше да е по-кратък, отколкото ако останеха да изчакат ферибота, а и Севги имаше нужда да си прочисти малко главата. Не се беше натискала да идва тук, още по-малко в компанията на Марсалис. Започваше да се чуди дали все пак не бе трябвало да отстъпи и да се примири с пресконференцията.

Бяха я гледали по Нюингландската мрежа, докато следобедният суборбитален полет ги пренасяше от летище „Кенеди“ към срещуположната страна на земното кълбо. Нортън — сериозен и внушителен в елегантния си костюм. Телевизионните зрители и досега обръщаха повече внимание на широките рамене и хубавата коса, отколкото на казаното, а Том Нортън нямаше равен и в двете отношения. Наистина би могъл да се кандидатира успешно за изборен пост и да влезе в политиката, в това Севги беше убедена. Отбиваше въпросите с точната мярка патрицианска увереност и домашно чувство за хумор.

Дан Мередит от „Републиката днес“. Вярно ли е, че КОЛИН наема супермени в охраната си?

Не, Дан. Не само че не е вярно, но е и дълбоко погрешно като предположение. (Жест към цялата зала.) Мисля, че всички ние си даваме сметка как би изглеждал един супермен, ако имаше достатъчно глупави хора, които да създадат такъв.

Журналистите в залата зароптаха тихо. Нортън им даде няколко секунди, после продължи.

От генетична гледна точка суперменството, ако трябва да сме приблизително точни, е форма на аутизъм. Един супермен би бил доста некомпетентен бодигард, Дан. Не само че едва ли би разпознал признаците за враждебни намерения от страна на друг човек, но и навярно ще е твърде зает да брои патроните в пистолета си, за да стреля с тях по каквото и да било.

Смях. Камерата показа лицето на Мередит сред тълпата. Той изви устни в тънка усмивка и каза с щедра доза южняшка ирония:

Извинявай, Том. Дори да оставим настрана добре известния на всички ни факт, че китайците наистина са създали супераутисти за интерфейсните програми на н-джиновете си, аз нямах предвид това. Говорех за мъжагите вариант тринайсет, които повечето нормални американци биха нарекли „супермени“. Супермени като онзи, който е присъствал, както сами признахте, на днешното посегателство срещу живота на Алваро Ортис. Та въпросът ми беше наемате ли такива индивиди в охраната си?

Не, не наемаме.

Тогава…

Но Нортън вече беше вдигнал глава и оглеждаше тълпата, готов за следващия въпрос.

Сали Ашър, „Ню Йорк Таймс“. Казахте, че този вариант тринадесет, Карл Марсалис, работи за вас като консултант. Бихте ли ни казали за какво точно ви консултира?

Съжалявам, Сали, но за момента не мога да направя това. Мога само да кажа, че няма нищо общо с трагичните събития от този следобед. Господин Марсалис случайно се оказа на мястото на нападението и направи онова, което всеки добър гражданин би направил при наличие на възможност.

Всеки добър граждани с оръжие подръка — може би.

— Гласът на Ашър звучеше спокойно, почти небрежно. — Господин Марсалис въоръжен ли беше?

Нортън се поколеба за миг. Дилемата му се виждаше с просто око — информацията вече беше изтекла, гърмеше по всички медии. Снимки и документални кадри от местопрестъплението, разкази на очевидци, навярно и от патолабораторията се бяха разприказвали. Един Бог знаеше каква част от истината вече е излязла на бял свят и Нортън не искаше да го хванат в лъжа. От друга страна обаче…

Не. Господин Марсалис не е бил въоръжен.

Тихо, но набиращо сила жужене откъм репортерите. Ако не друго, всички бяха видели надупчената от куршуми лимузина.

Как би могъл един човек, един обикновен човек, да…

Пак Мередит, с висок и изтънял от усилието да надвика другите глас, преди Нортън да го пресече с категоричен жест и да даде думата на журналист в другия край на залата. Камерата не показа лицето на Мередит, но Севги с огромно задоволство си представи яда и смущението на джизъслендеца.

Господин Нортън, вярно ли е… Извинете, Ейлийн Лан от „Ръбът днес“. Вярно ли е, господин Нортън, че персоналът на КОЛИН преминава обучение на Марс в непознати за широката общественост бойни техники?

Не, не е вярно.

Тогава как бихте коментирали казаното от един очевидец на днешните събития? — Лин вдигна високо микрокодер и от устройството ясно се чу мъжки глас: „Този тип беше като шибана вършачка. Това съм го виждал в сериала за марсианския Съвършен бой, казва се «таниндо». Не го преподават на Земята, било твърде опасно и не можело обикновени хора да го учат, защото…“

Микрокордерът се изключи, но Лин продължи да го държи над главата си като един вид предизвикателство. Нортън се опря с една ръка на катедрата и се усмихна широко.

Е, аз не съм от най-върлите фенове на Съвършения бой — учтив смях откъм публиката, — и следователно не бих могъл да коментирам компетентно казаното от вашия очевидец. Действително съществува марсианска бойна дисциплина, наречена „таниндо“, но тя няма нищо общо с КОЛИН. Таниндо е възникнало спонтанно от съществуващите бойни изкуства като реакция на по-ниската марсианска гравитация. В буквален превод от японски означава „Пътят на новака“, защото на Марс, както едва ли има нужда да ви напомням, всички ние сме новаци. На други места е познато като „летящия бой“, а на езика кечуа — моля да извините произношението ми — като „писи лласа оканакюи“. Господин Марсалис е бил на Марс и нищо чудно да е овладял този боен стил там, но обективно погледнато, бойни техники, съобразени с ниската марсианска гравитация, едва ли са чак толкова опасни и дори полезни тук, на Земята.

„Освен ако не си нечовешки силен и бърз“ — довърши наум Севги. Погледът й се плъзна настрани от портативния екран към Марсалис, който спеше в седалката до нея. Малко преди да тръгнат, Нортън беше изровил отнякъде петдесет милилитра бетамиелин от най-висока проба и Марсалис беше задрямал още в залата за заминаващи на летище „Кенеди“. Другите чакащи го попоглеждаха любопитно, но никой не каза нищо. Като се изключи доволното сумтене, когато хлоридът подейства, друг коментар Марсалис не беше направил, но веднага щом се настаниха на местата си, затвори очи и на черното му лице цъфна красива бяла усмивка. Малко по-късно заспа.

Бонита Ханити, „Добро утро, Юг“. Не смятате ли, че с освобождаването на осъден престъпник от изправителна институция във Флорида КОЛИН нарушава основополагащия принцип на американското правораздаване?

Ново жужене, в голямата си част — враждебно. Републиканските журналисти бяха малцинство в залата за пресконференции, а пресата в Съюза все така носеше като почетен медал на гърдите си спомена за делото „Линдли срещу Агенцията за национална сигурност“. Новоизлюпените репортери бързо попиваха легендата, ветераните в занаята обожаваха да разказват военни истории отпреди отцепването и говореха за републиканските си колеги презрително или в най-добрия случай със самодоволно съжаление. Нортън добре познаваше този факт и яхна майсторски вълната.

Какво да ви кажа, Бонита… На ваше място не бих намесвал правораздаването в това уравнение. Както се вижда от информационните дискове, които получихте, господин Марсалис е прекарал четири месеца в затвора, без да са му били повдигнати каквито и да било обвинения. Възниква и въпросът за първоначалния му арест, без съмнение постановка — не, оставете ме да довърша, ако обичате, — и за несъмнено съмнителните методи, използвани от полицията на Маями. Да не говорим, че щатските и федералните закони в Републиката относно прекъсването на бременността са в противоречие на отдавна възприетите от ООН принципи за човешките права.

Приглушено мърморене на места, другаде — единични ръкопляскания. Нортън изчака със сериозна физиономия шума да утихне и продължи безкомпромисно:

И ако питате за моето мнение, то е, че КОЛИН се погрижи да освободи един човек, който почти сигурно е невинен и с когото щатът Флорида и без това не знаеше какво да прави. Да, Ейлийн, виждам, че имаш нов въпрос.

Имаше и още, разбира се. Ханити, Мередит и други двама джизъслендски репортери се опитаха да разровят миналите подвизи на Марсалис и най-вече смъртните случаи в лагера „Хоркан Гарод“. За щастие не намесиха казуса Уилбринк. Нортън отбиваше предпазливо и любезно ударите, не изключи напълно джизъслендските репортери от диалога, но много по-често даваше думата на техни колеги от Съюза, мъже и жени, които познаваше и от които не очакваше удари под кръста. Севги се прозина и зачака с нетърпение края на пресконференцията. На седалката до нея обектът на цялото това внимание спеше като бебе.

Самата тя нямаше шанс да заспи — синаптикът изключваше тази вероятност. Два часа по-късно, когато се тръшна на една от евтините пластмасови седалки в чакалнята на пристана и заоглежда малцината пътници с професионална подозрителност, все още кипеше от енергия. Чакалнята не предлагаше никакви удобства извън крайно необходимите, отвсякъде ставаше течение, осветлението се състоеше от примигващи халогенни лампи по тавана и призрачното сияние на рекламните пана отстрани: включваха се и се изключваха с пълна липса на синхрон. „Ефес Екстра! Джип качество! Работете на Марс!“ Тъмните панели в рекламната редица приличаха на дълги сиви надгробни плочи, окачени на стените от гофрирана ламарина.

През отворените странични врати боядисаната в бяло палуба на пристаналия ферибот приличаше на отрязък от друга епоха. По-съвременните членове на разнородния истанбулски воден транспорт имаха ъгловат, някак пластмасов вид, напълно в хармония с предназначението им на плаващи автобуси, които превозваха човешкия си товар от единия на другия бряг, и нищо повече. Ала високите и широки мостици, изгърбените комини и дългите корпуси на старите кораби по курса Каракьой — Кадъкьой навяваха мисли за далечни места и за една епоха, когато пътуването все още е могло да означава и бягство.

Марсалис се върна, приключил обиколката по пристана. По времето на дядо й сигурно биха го зяпали заради цвета на кожата, но сега не привличаше повече внимание от неколцината африканци, които чакаха на пристана, и двамата, които стояха в работни облекла на палубата на ферибота. Никой не му хвърли повече от разсеян поглед, а и това се дължеше по-скоро на едрата му фигура, и яркооранжевия надпис на затворническото му яке.

— Непременно ли трябва да го носиш това? — с раздразнение попита Севги.

Той сви рамене.

— Студено е.

— Още на летището ти предложих да ти купя нещо друго.

— Благодаря, но предпочитам сам да си купувам дрехите.

— Защо не си купи тогава?

Клаксони проглушиха затвореното пространство на чакалнята. Лазерна стрелка на портативен панел грейна ярко, сочеше към изходите за Кадъкьой. Двамата мъже на ферибота спуснаха мостчетата и пътниците се насочиха без бързане към кораба.

Водена от детските си спомени, Севги тръгна покрай дясното перило към най-външната пейка близо до кърмата, седна и вдигна крака на най-долната пречка на парапета. Усети тремора на двигателите през метала. Миризмата на моторно масло и мокри въжета я върна във времето. Мурад роши с ръка косата й; тя стои до него при парапета и се надига на пръсти, за да види над най-горната му пречка. Меките ритми на турския език избутват английския от главата й. Сблъсъкът с цял един свят, който преди това е виждала само на снимки, град, толкова различен от Ню Йорк, място, което не й е дом, но означава нещо жизненоважно за родителите й — долавяше го по това как се оглеждат с широко отворени очи, по оживлението в гласовете им, по това как се държат за ръцете. Истанбул я беше шокирал до мозъка на костите, когато беше на четири, и при всяко следващо идване й въздействаше по същия начин.

Марсалис седна до нея и изкопира стойката й. Парапетът изтрака под краката му.

— Сега вече якето наистина ще ми е от полза — бодро каза той. — Ще видиш.

Боботенето на двигателите набра сила, превърна се в рев и кърмата на ферибота се издигна върху могила от разпенена вода. Хората от екипажа си подвикваха високо, прибираха въжетата и разстоянието между ферибота и пристана бързо се увеличи. Корабът се разклати силно, после пое по стабилен курс през тъмната вода. Каракьой остана назад, превърна се в гирлянда от светлинки в нощта. Студен морски бриз шибна лицето на Севги и развя косата й. Градът се разтвори наоколо й, окъпани в цветни светлинки мостове и назъбен от ниски сгради хоризонт, всичко това плаващо върху течна чернота, опръскана със сигналните светлинки на други кораби. Тя пое дълбоко въздух, решена да задържи илюзорното, чувство за началото на дълго пътешествие.

Марсалис се наведе към нея. Повиши глас да надвика комбинирания рев на двигателите и вятъра.

— Когато бях тук за последно, забавиха всички суборбитални полети, нещо във връзка със заплаха за сигурността. Само че аз го разбрах чак след като напуснах хотела и трябваше да убия няколко часа, преди да тръгна за летището. — Ухили се широко. — Познай какво правих — просто се возих с фериботите напред-назад, докато не стана време да тръгна. Едва не си изпуснах шибания полет. Тук сред водата и гледката наоколо, сещаш се. Все едно бягаш или нещо такова.

Тя го погледна, дълбоко развълнувана от ехото на собствените си чувства в думите му. Той свъси чело.

— Какво? Да не те хваща, морска болест?

Тя поклати глава. Побърза да каже нещо, колкото да запълни мълчанието:

— Ти защо се върна, Марсалис? На Земята?

— Ами… — Поредната широка усмивка. — Спечелих лотарията. Би било доста глупаво да не си взема наградата.

— Сериозно те питам. — Каза го ожесточено, в борба с вятъра между тях. — Знам, че да се живее там не е леко, но тринайските, с които съм говорила за това, до един се прехласваха от самата идея за Марс. Бягство в нови, неопитомени територии, място, където да създадеш нещо свое.

— Нещата не стоят точно така.

— Знам. Но това не им пречеше да го вярват. — Плъзна поглед по водната шир. — Всички те се стремят натам, нали? Онези, които ти залавяш. Единствената им цел е да се доберат до лагерите и оттам до еднопосочен билет за марсианската мечта. Някъде, където ще бъдат желани и ценени заради силата им. Не прибирани и държани зад ограда като стадо говеда.

— Повечето се опитват да стигнат до лагерите, така е.

— Питал ли си се някога защо АГЛОН просто не ги остави да избягат, да се намърдат контрабандно в някое криогнездо и да им се махнат от главата?

Той сви рамене.

— Ами, най-вече защото Спогодбите го забраняват. Агенцията съществува с основната цел всички генномодифицирани индивиди на Земята да бъдат регистрирани и наблюдавани според степента на риск, който представляват за обществото, а в случая с вариант тринайсет това означава интерниране. Започнем ли да си затваряме очите за един или друг беглец само защото се надяваме, че ще се разкарат на Марс, много скоро някои от тях ще решат, че вместо да прекосяват космоса могат да се окопаят някъде на Земята и дори да се размножават. А това би върнало цялата шибана човешка раса към паниката отпреди Мюнхенското споразумение.

— Говориш сякаш не си един от тях — каза тя с нарастващо обвинение в гласа. — Сякаш си различен.

— Различен съм.

„Точно като Етан, точно като него, мамка му!“ Пламъчето на отчаянието й се издължи и разгоря. Гласът й прозвуча кухо дори в собствените й уши.

— И за теб няма значение, че към тях се отнасят така?

Той пак вдигна рамене.

— Носят последствията на собствените си решения, Ертекин. Можели са да заминат за Марс, когато КОЛИН им даде зелена светлина след Мюнхен. Предпочели са да останат. Можели са да уредят живота си в резерватите. Предпочели са да избягат. А когато аз ги открия, могат да се предадат.

Болезнен, накъсан спомен за надупчения от куршуми труп на Етан върху стоманената маса. Повикали я бяха да извърши разпознаването; трепереща, изстинала от шока.

— Възможност за избор, казваш — изръмжа тя. — И всеки възможен избор е равносилен на унижение. Да плюеш на свободата си, да паднеш по гръб и да правиш каквото ти се казва. Ти дяволски добре знаеш що за избор е това за една тринайска.

— Това е изборът, който направих аз — спокойно отвърна той.

— Да бе. — Тя отклони отвратено поглед. — Прав си, знаеш ли. Ти наистина си различен.

— Да. По-умен съм.

Друг ферибот се размина с техния на стотина метра разстояние, отправил се в обратната посока. Обзе я необяснимо привличане към островчето от светлинки и обрамчената в прозоречни рамки топлинка, към фигурките, които се движеха вътре. После глупостта на ситуацията я шамароса като морския вятър. Току зад нея, зад рамото й буквално, бяха прозорците на не по-различен пристан от светлина и топлина, а тя им беше обърнала гръб.

„Да, така е много по-добре, Сев. Обръщай гръб. Стой на студа и зяпай през водата към шибаното непостижимо, докато вятърът го отнася надалеч.“

„Шибана идиотка!“

— Значи е паднал в бой?

Тя се обърна рязко да го погледне.

— Кой?

— Тринайската, с когото си имала връзка. — Същото меко спокойствие в гласа му. — Каза ми, че е мъртъв, а професията ми те изпълва с гняв. Изглежда логично приятелят ти да е загинал заради някой като мен.

— Не — каза тя със свито гърло. — Не като теб.

— Добре де, не като мен.

Той зачака, остави темата да увисне помежду им като мрака и шума на нощния вятър.

Тя стисна зъби.

— Изпратиха специалните части — каза накрая. — Цял отряд, десетина души. Не, повече. С телесни брони и автоматични оръжия срещу сам човек в собствения му дом. Те…

Наложи се да спре и да преглътне.

— Не бях там. Беше сутринта, вече бях тръгнала за работа. Той се беше върнал от нощна смяна. Някой от отдела му се обадил, че идват, по-късно проследиха обаждането до телефон в централния участък. Той…

— Бил е ченге?

— Да, беше ченге. — Тя махна безпомощно с ръка. — Добро ченге. Работеше чисто, колегите знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Повишиха го в детектив за рекордно време. Никога нищо нередно не беше направил!

— Освен че е фалшифицирал документите си за самоличност, очевидно.

— Да. Осигурил си документи на гражданин на Ръба още преди да започне интернирането. Казваше, че виждал накъде отиват нещата. Купил си изцяло нова самоличност в Анжелинското свободно пристанище, живял няколко години по Западното крайбрежие за по-голяма достоверност, после кандидатствал официално за гражданство в Съюза. По онова време все още не тествали кандидатите за вариант тринайсет, а след като стъпил официално на съюзна територия, законът за запазване на личната генотипна информация го защитавал от самоцелни проверки.

— Идеален начин да изчезнеш.

— Така ли? — Тя го погледна с тъжна усмивка. — Това е професионалното ти мнение?

— Да. Сигурно е бил умен тип.

— Умен беше. Както казва Якобсен: „социопатна склонност в комплект с опасни нива на сурова интелигентност“. Нали затова затваряме тринайските в лагери.

— Не. Затваряме ги, защото останалата част от човешката раса се страхува от тях. А общество от уплашени хора е нещо взривоопасно. Струва си да затвориш различните, за да избегнеш взрива.

Тя го изгледа, търсеше признаци на ирония по лицето му. Не можа да прецени дали има такива.

— Казваше се Етан — каза накрая. — Етан Конрад. Беше на трийсет и шест.

Другият ферибот вече почти не се виждаше, изгубен сред тъмната вода и светлините по европейския бряг. Тя си пое дълбоко дъх.

— А аз бях бременна в шестия месец.

23.

На азиатския бряг, където Европа беше само трептящи светлинки от другата страна на водата, тя се напи и му разказа останалото.

Не беше съвсем сигурен за причината — може да беше страничен резултат от алкохола, може да беше и търсен резултат. Така или иначе, се оказа различно от очакванията му. Видял беше как устата й се свива болезнено след внезапно признатата загуба, разпознал беше рана, която нямаше да заздравее в обозримото бъдеще. Слязоха мълчаливо от ферибота, понесли със себе си споделено мълчание, което отнемаше остротата на външните звуци. Същият мехур от тишина остана с тях и по нанагорнището на стръмните улички, по които вървяха според указателната холограма на ключплочката чак до лъкатушещия булевард „Мода Кадеси“ и кооперацията със служебни апартаменти на КОЛИН. Сградата се намираше в жилищен квартал, който отдавна беше потънал в сън, и не срещнаха жива душа по пътя.

Във всичко това имаше някакво странно, потайно чувство за освобождение и убежище. Тихо, тихо, все по-нагоре и по-далеч от светлините на фериботния пристан, покрай спуснатите кепенци на кварталното пазарче и тъмните прозорци на един спящ свят, водени от мъждивата светлинка в дланта на Ертекин, която хвърляше синкави отблясъци по лицето й. Когато стигнаха, тя отвори входната врата с излишна предпазливост и се качиха по стълбите, вместо да будят машинарията на асансьорите. В апартамента — отдавна необитаван, ако се съдеше по студения въздух с дъх на застояло — влязоха право в кухнята, все така, без да говорят, и завариха на кухненския плот отворена, но почти недокосната бутилка турска анасонова ракия.

— Я налей — сърдито каза Ертекин.

Той се разтърси за подходящи чаши и ги откри в един шкаф, докато Ертекин пълнеше кана вода от чешмата. Карл наля чашите наполовина с плътната прозрачната течност, а тя ги допълни от каната. Завихрен млечнобял облак изпълни чашите при смесването на водата с алкохола. Ертекин грабна едната и я пресуши на един дъх. Остави я и го погледна очаквателно. Той наля нова доза, тя я допълни с вода. Този път само отпи и отнесе чашата в самотния хлад на хола. Той взе бутилката, каната и своята чаша и тръгна след нея.

Бяха на последния етаж и големият панорамен прозорец разкриваше чудесна гледка. Осветлението в хола беше приглушено и погледът стигаше с лекота чак до затвореното между Черно и Бяло Мраморно море и насечения от минарета хоризонт на европейския бряг. Като гледаше всичко това, Карл изпита внезапното, нереално усещане, че оставя нещо зад себе си, сякаш двата бряга незнайно как и защо се раздалечаваха. Седяха в меките кресла от изкуствена кожа — обърнати към прозореца, а не едно към друго — и пиеха. Големи кораби дремеха закотвени във водите на Мармара и чакаха реда си да минат през Босфора. Пилотните им светлинки примигваха и се местеха.

Бяха преполовили бутилката, когато тя започна да говори.

— Не беше планирано, това мога да ти кажа.

— Знаела си кой е той?

— Вече знаех, да. — Тя въздъхна, някак пресекливо, но не пролича въздишката да й е донесла облекчение. — Нормално би било да прекратим бременността, нали? Предвид на рисковете. Всъщност не знам защо не го направихме. Сигурно… сигурно и двамата сме започнали да се мислим за недосегаеми. Етан си беше такъв от самото начало, като всяка тринайска. Държеше се така, сякаш куршумите не могат да го застигнат. Излъчваше се на вълни от него, тази самоувереност.

Тонът й се промени, неясен гняв нахлу в гласа й.

— А забременееш ли, биологията си казва думата, шепне ти, внушава ти, убеждава те, че няма по-хубаво от това, че то е логичната следваща стъпка, че е правилно. Не се притесняваш как ще се справиш, просто вярваш, че ще се справиш някак, и това ти е достатъчно. Спираш да се виниш за пропуснатата по невнимание ваксинация или че не си накарала партньора си да се напръска преди секс, че си била достатъчно тъпа и слаба и си позволила на биологията да вземе връх над разума ти, защото същата тази шибана биология сега ти казва, че всичко ще е наред, а способността ти да мислиш критично просто ти махва за довиждане и излиза на разходка. Казваш си, че в Съюза законите за генетична тайна са по-силни отвсякъде другаде на Земята и че правораздаването все така ще се движи в правилната посока. Казваш си, че докато детето в корема ти порасне достатъчно, за да имат тези неща значение за него, вече ще е различно, хората няма да изпадат в паника при мисълта за разводняване на расата и генетично модифицирани чудовища, че Спогодбите и ловът на вещици ще са останали в миналото. А в редките моменти, когато съзреш безумието на тези доводи и съмнението те обземе, е, тогава си казваш, какво пък толкова, и двамата сте ченгета, и двамата сте служители на нюйоркската полиция. И двамата сте от онези, които налагат закона, така че кой ще е тоя, дето ще дойде да тропа точно на вашата врата? Казваш си, че си част от огромно семейство, което винаги ще ти пази гърба.

— В полицията ли се запозна с Етан?

Горчива усмивка.

— Къде другаде? Ченгетата рядко водят активен светски живот. Така де, защо ти е да се занимаваш с цивилни? Те или ни мразят и в червата, или не могат да живеят без нас, според случая. На кого му е притрябвало да ходи по срещи и да плаща нечие пиене само за да си навлече личностно разстройство за благодарност? Така че се лепваш за голямото си приемно семейство и в повечето случаи друго не ти трябва. — Тя сви рамене. — Предполагам, че това е била една от причините Етан да постъпи в полицията. Искаше да се отдалечи максимално от миналото си, а нюйоркската полиция може да е един много уютен малък свят със затворен цикъл на производство, ако това искаш. Все едно да отидеш на Марс.

— Не съвсем. От полицията винаги можеш да си тръгнеш.

Тя махна с ръката, в която държеше чашата, и разля малко.

— Е, винаги можеш да спечелиш лотарията „Билет за вкъщи“.

— Да бе.

— Както и да е. С Етан се запознахме на купона за пенсионирането на моя началник. Етан тъкмо го бяха произвели в детектив и беше в настроение да празнува. Висок, здрав, от километър се виждаше колко се гордее със себе си. От онези неща, дето като ги погледнеш, веднага ти се приисква да им разкъсаш опаковката и да видиш какво се крие зад целия този мъжкарски самоконтрол. И аз реших да надзърна.

— И какво стана? Разкъса ли му опаковката?

— Питаш дали се чукахме същата вечер?

— Всъщност не. Но…

— Да, чукахме се. Заварката стана от пръв поглед. Ей така. — Тя щракна с пръсти, но нещо не й се получи и звук не се чу. Намръщи се и пробва отново. Щрак. — Ей така. След има-няма две седмици вече държахме свои вещи от първа необходимост в жилището на другия. Той беше излизал с една руса кучка, тип мажоретка, от инфоотдела в централния участък, аз пък имах нещо с един тип, който държеше бар в Куинс. Още живеех там, така и не бях намерила време и сили да се преместя от другата страна на реката, след като започнах работа в „Убийства“. А и бях свикнала с квартала. Така или иначе, аз зарязах своя тип с бара, Етан заряза мажоретката. — Ново смръщване. — При него се получи малко неприятно, но така или иначе, след месец той дойде да живее при мен.

— Беше ли ти казал какъв е?

— Тогава още не беше. Тоест… — Махна отново, този път по-внимателно. — Не че ме е лъгал или нещо такова. Просто не ми каза, а и кой би се сетил да попита? Тринайските са прибрани на сигурно място, нали? В резерватите, на Марс. Не се разхождат по улиците като теб и мен. И определено не се разхождат с полицейски значки, нали така?

— Като цяло — да.

— Да. — Тя впери поглед в чашата си. — Не знам дали изобщо щеше да ми каже. Но една вечер се появи друга тринайска, попита за него под друго име и той нямаше друг избор освен да ми каже всичко.

— Онзи какво искаше?

Тя изкриви отвратено устни.

— Какво да иска? С Етан били в един и същи поборнически взвод, спуснали ги в някакво забутано кьоше на Централна Азия през осемдесетте. Боби някой си, но използваше името Киган. Още не се бил покрил, когато започнало интернирането, не искал да ходи на Марс, затова го въдворили в Симарон. Избягал, крил се известно време в Джизъсленд, докато не се свързал с някакви мошеници, които му уредили прехвърляне в Съюза. От две години бил в града, преди да се появи на прага ни. Изкарвал си прехраната както дойде. За лош късмет видял Етан да излиза от една корейска закусвалня във Флашинг и го проследил до нас.

— Познал го е? Аз пък помислих, че…

— Да, Етан си беше направил козметична операция в щатите на Ръба, но корекциите не били значителни и онзи тип го познал. Все повтаряше, че въпросът не бил в лицето, а в начина, по който Етан се движел, говорел. Както и да е, бързо разбрал, че Етан е ченге, и решил, че сигурно използва работата си за прикритие и като източник на информация, с която да изнудва когото трябва. Не беше в състояние… — Тя стисна гневно юмрук: — По-скоро Не искаше да повярва, че Етан е спечелил значката си на детектив по трудния начин. „Ние не правим така нещата“, все това повтаряше. „Ти си тринайска, човече. Не си някакво шибано преживно.“

Стрелна го с поглед.

— Така ни наричате, нали? Преживни. Говеда.

— Чувал съм да използват тези думи.

— Да. Та на този Киган му беше трудно да повярва, че Етан е предпочел да се присъедини към говедата. Но след като най-после го прие, стана още по-лошо. От негова гледна точка съществуваха само две възможности. Или Етан използвал полицията за собствени незаконни облаги и Киган искаше също да бръкне в кацата с меда, или наистина се е отказал от същността си на тринайска в полза на стадото, в който случай… — Тя сви рамене. — Ами, значи може да го цака като всяко друго преживно, нали така? Да го дои до дупка.

Тишина изпълни стаята. Севги отпи. Големите кораби все така чакаха търпеливо реда си.

— И какво стана? — попита накрая Карл.

Тя отклони поглед.

— Мисля, че и сам можеш да се досетиш.

— Етан е разрешил проблема.

— Киган идваше у нас все по-често. — Гласът й звучеше механично, по-безизразно и от шума на евтина машина. — Държеше се, все едно той командва парада. Държеше се като шибана карикатура на тринайска от някой евтин джизъслендски филм на ужасите. А когато Етан го нямаше, се държеше така, все едно притежава и мен.

— Ти каза ли за това на Етан?

— Нямаше нужда. Той знаеше какво става. Освен това, Марсалис, аз мога и сама да се грижа за себе си, уверявам те. Оня гадняр нямаше никакъв шанс.

Замълча, подбираше думите си.

— Само че Киган не можеше да бъде спрян. Можеш да го държиш на разстояние, и толкова. Като да хвърляш камъни по зло куче. Хвърлиш камък и кучето отстъпва. Спреш ли да хвърляш, идва и пак започва да ти се зъби. Истината е, че има само един начин да спреш тринайска, нали?

Той вдигна рамене.

— Това поне ни внушават евтините филми на ужасите.

— Да. А ние не можехме да си позволим излишно внимание. Смърт при съмнителни обстоятелства, възможно участие на полицейски служител: от вътрешния отдел щяха да довтасат на секундата. Щеше да има аутопсия, навярно и генно сканиране, при което генната модификация щеше да изскочи. И ето ти голямо разследване. Киган го знаеше и не виждаше причина да се бои от нас. Както казах, по един или друг начин щеше да ни дои до откат.

— Докато?

Тя кимна.

— Докато един ден не се прибрах и не заварих Етан да гори дрехи в двора. Повече не видяхме Киган. С Етан не говорехме за това, нямаше и нужда. Ръбът на лявата му длан беше насинен. Кокалчетата му бяха ожулени, по гърлото му имаше следи от пръсти. — Бегла, уморена усмивка. — А къщата беше необичайно чиста. Подовете измити, банята свети като на реклама, всички повърхности — обработени с наносмукачка. Не беше чистил така преди, не го и повтори.

Още тишина. Ертекин допи чашата си и посегна към пода да вземе шишето. Погледна Карл и вдигна бутилката към него.

— Искаш ли?

— Благодаря, този път ще пасувам.

Тя си наля нова доза — с не съвсем координирани движения. После зарея поглед към корабите в далечината, стиснала чашата, без да отпива.

— Цялото лято бяхме на нокти — продължи тихо. — Чакахме да видим какво ще стане. Познавах много ченгета от Куинс, нали работех там, преди да ме преместят в центъра, и постепенно поднових контактите си с тях, ходех от време на време в участъка да видя дали няма подадено заявление за изчезнал човек, дали не са открили неидентифициран труп или нещо такова. Редовно следяхме линковете на нюйоркската полиция с бюлетините на АГЛОН за издирвани лица. Киган така и не се появи там. Етан реши, че сте го минали по графата пълни загубеняци, които сами ще си изкопаят гроба, ако им оставите малко време, и затова не си струва да го издирвате.

Карл поклати глава.

— Не, тъпаците ние ги обичаме. Лесно е да ги откриеш, а това печели добра репутация на Агенцията. Ако вашият човек не е бил в бюлетините, значи онзи, който му е помогнал да избяга от Симарон, е намерил начин да покрие информацията за бягството му. Или пък компанията, спечелила договора за управление на лагера по онова време, е смела този компрометиращ факт под килима, за да не си разваля статистиката. Системата за контрол в Симарон е крайно неефективна дори по джизъслендските стандарти и ако на подизпълнителя му е предстояло подновяване на договора… Какво да ти кажа. — Той разпери ръце. — Всеки въдворен в резервата знае, че най-доброто време за бягство е точно преди търга. Знаят, че корпорацията, която в момента държи договора за управление на лагера, ще направи и невъзможното да изстиска максимална ефективност от зле платените си служители и в резултат напрежението ще се повиши до опасни нива. Знаят също, че ако точно в този момент успееш да избягаш, няма да има издирване в национален мащаб, защото въпросната корпорация не може да си позволи лошата реклама. Така стават половината бягства.

— Шибаният Джизъсленд — завалено изруга Ертекин.

Карл махна лениво с ръка.

— Е, аз не се оплаквам. Иначе ще остана без работа. И между другото, Джизъсленд не е единственото място със занижен контрол във въдворителните лагери.

— Така е. Но само там се гордеят с това. — Впери замъглен поглед в чашата си. — Толкова време мина, а на моменти ми се струва, че просто не може да е истина.

— Кое?

— Отцепването. Онова, което Америка причини сама на себе си. Така де — тя махна енергично, този път с ръката без чашата, — модерния свят нали ние го изобретихме, мамка му. Ние го моделирахме, в рамките на цял един континент, обгрижвахме го, докато не заработи гладко, а после го продадохме на останалия свят. Кредитните карти, масовият въздушен транспорт, глобалният инфопоток. Космическите полети. Нанотехнологиите. Ние създадохме всичко това. А после позволихме на банда неандерталци, идиоти с библии в ръце, да разкъсат всичко това на парчета! Как е възможно това, Марсалис?

— Не питай мен. Било е преди моето време.

— Искам да кажа, че… — Тя не го слушаше, не го и поглеждаше. Ръката й се свиваше и отпускаше, малкият й юмрук танцуваше из въздуха. — Ако китайците, или индийците, да речем, ни бяха изтласкали от кормилото, това сигурно бих могла да го приема. Всяка култура рано или късно бива изместена от друга. Винаги се появява някой по-умен и по-млад. Само че ние си го направихме сами, по дяволите! Позволихме утайката на собственото ни общество, тъпите лумпени, изпълнени с омраза, страх и болна амбиция, да ни блъснат в шибаната пропаст.

— Ти живееш в Съюза, Севги. Той трудно би минал за пропаст, не мислиш ли?

— Нали точно в това е въпросът, мамка му! Точно това са искали, винаги. Да се отделят от Севера, Марсалис. Да се отцепят. Да си имат своя собствена кална локва от невежество, в която да се търкалят доволно. Отне им двеста шибани години, но накрая получиха онова, което искаха.

— Стига. Нали загубиха щатите по Ръба. Това е, колко, една трета от американския брутен вътрешен продукт? — Не разбираше защо спори толкова разпалено с нея. Познаваше материята като всеки, който работи за АГЛОН, но не беше експерт. Не му и пукаше освен това. — А ако се съди по последните слухове от Чикаго, скоро може да се простят и с езерния район. Да не забравяме и Аризона…

— Да бе, точно така. — Тя изсумтя и потъна още по-дълбоко в стола си. — Шибаната Аризона.

— Говори се, че ще поискат официално присъединяване към Ръба.

— Марсалис, това е Аризона. Ако ще правят нещо, то ще е да обявят своя си независима република. Ти сериозно ли мислиш, че Джизъсленд ще позволи на Аризона или на Езерните щати да се отцепят така, както се отцепи Североизтокът? Веднага ще им пратят националната гвардия.

Понеже не му пукаше — нали така? — той не каза нищо и разговорът рязко замря. Последва дълга пауза. И двамата зяпаха корабите.

— Извинявай — измърмори тя след малко.

— Зарежи. Разказваше ми за Киган. Ослушвали сте се дали няма да открият трупа му.

— Да. Ами… — Тя отпи от питието си. — Няма много за разказване. Нищо не се чу. Дойде септември и започнахме да се отпускаме. Сигурно затова и забременях. Не че е станало точно тогава, просто така се започна. Тогава се зароди онази наша самоувереност. Спряхме да се тревожим, живеехме си, все едно нищо не ни заплашва, все едно Етан си е най-обикновен човек, като всички други. Има-няма година така и тряс, изненадка. — Тя се усмихна вяло. — Биология в действие.

— И те са ти го отнели.

Усмивката й изчезна безследно.

— Да. Законите на Съюза наистина са прогресивни, но не чак толкова. Не се допуска поколение, заченато от вариант тринайсет, а евентуалният ембрионален генетичен материал следва да бъде унищожен. Наех адвокати да оспорят закона, позовахме се на морален прецедент по случаи отпреди отцепването, касаещи насилствено прекъсване на напреднала бременност, правото на живот и така нататък. Минаха почти пет години оттогава, а делото още се гледа. Обжалване, отхвърляне, възражения, контраобжалване. Но истината е, че губим. АГЛОН разполага с неограничени средства, а адвокатите им са по-добри от моите.

— Ситуация, която прави заплатата в КОЛИН още по-привлекателна, предполагам.

— Да. — Изражението й се втвърди. — Ситуация, която прави работата за компания, която не дава и пукната пара за шибаната АГЛОН, изключително привлекателна.

— Не ме гледай така. Аз съм наемник.

— Да. Само че именно някой като теб в представителството на АГЛОН към общината вдигна мерника на Етан и прати специалните части вкъщи. Някой като теб нареди да извадят нероденото ми бебе и да го пъхнат в криогнездо, докато АГЛОН не спечели делото и правото да го убие.

Гласът й пресекна. Тя заби нос в чашата си. И повече не погледна към него.

Карл не се опита да я освободи от бодливия гняв, с който се беше оградила, защото му се струваше, че той й е нужен. Не посочи и очевидните недостатъци в теорията й.

„Реално погледнато, Севги — не каза той, — едва ли е бил някой като мен, защото, първо, аз съм кажи-речи единствен по рода си. Доколкото знам, има само четирима лицензирани тринайски освен мен, които работят за АГЛОН, и нито един от тях — в представителство на Агенцията.

И което е по-важно, Севги Ертекин, ако някой като мен беше тръгнал по следите на Етан Конрад, щеше да се появи лично. Нямаше да прехвърли мръсната работа на преживните от специалните части и да гледа отстрани като шибан овчар, който си наглежда стадото.

Такъв като мен би го убил лично.“

Вместо да каже всичко това, седеше мълчаливо и гледаше как Ертекин се плъзга по нанадолнището от гневно мълчание към пиянска сънливост. Внезапно си даде сметка къде се намира, обзе го остро, почти болезнено усещане за тъмния апартамент в сцепения на две град, за далечните светлинки и за заспалата жена, само на една ръка разстояние, но свила се на топка с гръб към него, за тишината…

„Хей, Марсалис. К’во става?“

… за шибаната приливна тишина, като талази от черна вода, за процеждащото се мълчание и за Елена Агиере, която се е върнала и тихо му говори…

„Помниш ли «Фелипе Суза»? Звезди и тихи празни коридори, и сънуващи лица на сигурно място зад прозорчетата, които те обричат да си сам. Онова тихо жужене, което издавах в ямките на ушите ти, как се приближавах зад гърба ти и ти шепнех. Мислеше, че съм си отишла, нали? Абсурд. Намерих те там, сред звездите, Марсалис, и винаги ще те намирам. Ти и аз, Марсалис. Ти и аз.“

… и корабите, пуснали котва в тихите води, чакащи.

24.

Оставиха го да чака в приемната. Усещането не беше съвсем неприятно — като повечето виртуални формати на щатите от Ръба, сайтът на фондация „Човешката цена“ беше ненатрапчиво населен с вторични интерфейси, включени в системата, за да осигурят на в-средата „по-автентична атмосфера“, както ентусиазирано го наричаха в рекламните продуктови брошури. Срещу него в приемната седеше изискана млада жена в делови костюм с къса пола: кръстоса, дългите си крака и му отправи дружелюбна усмивка.

— За фондацията ли работите? — попита го.

— Не. Брат ми работи тук.

— Дошли сте да го видите?

— Да. — Създателите на формата си бяха свършили работата добре. Реши, че ще е проява на грубост, ако приключи едва започналия разговор с едносрична дума. — Напоследък се виждаме рядко.

— Значи не сте оттук?

— Не. Свързах се от Ню Йорк.

— О, това е много далеч. И харесва ли ви там?

— Всъщност там съм роден. И двамата израснахме в града. Брат ми е този, който се премести. — Слаба искра на съперничество между братя в комплект с доза манхатънски шовинизъм, последвани от слаб адреналинов шок, когато разпозна първите две. Винаги се беше присмивал на интерфейсната психиатрия, но сега започваше да подозира, че може и да не е бил прав.

— Ами, такова… — Въпросът сам се пръкна на устните му, адски глупав, разбира се, но умората разхлабваше контрола му и той го зададе, отчасти като предизвикателство, отчасти за да отклони разговора от Джеф. — А вие откъде сте?

Тя се усмихна отново.

— Това е почти метафизичен въпрос, нали така. Сигурно трябва да кажа, че съм от Джакарта. Концептуално, ако не друго. Ходили ли сте там?

— Два пъти виртуално. Иначе — не.

— Трябва да отидете. Много е красиво сега, след като наноизграждането приключи. Най-добре е да го видите с очите си и…

И така нататък, с лекота покрай подводните течения в разговора, теченията, които можеха да сблъскат и двамата с факта какво е тя. Сигурно на този принцип работеше и проституцията от висша класа, реши той, но беше толкова уморен, че хич не му пукаше. Остави се на течението, на приятния и интересен разговор, издържан по всички правила на изкуството, и на изящната геометрия на дългите й крака. Изглежда, в софтуера беше заложена реагираща подпрограма, която преценяваше желанието му да участва в разговора и регулираше ответната реакция според резултата. С изненада откри, че наистина му се говори.

Дори не забеляза появата на Джеф, докато той не застана пред него с уморена усмивка.

— Така. — Стана и направи опит да се стегне. — Най-сетне.

— Да, извинявай. Цял кораб с бегълци пристигна онзи ден от Уенжоу и бюджетът ни за тримесечието отиде по дяволите. Цял ден преговарям с властите. — Кимна към жената, която все така си седеше на стола. — Виждам, че си се запознал с Шарлийн.

— Ами, да.

— Прекрасна е, нали? Понякога идвам да си поговоря с нея, просто така, заради удоволствието.

Нортън погледна към интерфейса. Тя се усмихна на двамата, главата й — вдигната леко, изражението — леко отнесено, сякаш думите им бяха птича песен или тема от класическо произведение, което й харесва.

— Трябва да говоря с теб — смутено каза той.

— Няма проблем — отвърна Джеф Нортън и махна с ръка. — Минавай. Довиждане, Шарлийн.

— Довиждане.

Усмихна им се през рамо, после отново обърна глава и застина неподвижна на стола си, щом двамата излязоха от задействащия обхват. Джеф го поведе по къс коридор с воден охладител в края. След има-няма десетина стъпки коридорът посивя и се превърна в кабинета на Джеф. Приличаше досущ на истинския му кабинет, който Нортън помнеше от посещението си преди няколко години, с изключение на минималните разлики в оттенъка на стените и килима и по някой декоративен предмет върху полиците, който не помнеше. Снимка на Меган на бюрото. Той си пое набързо дъх и седна на ъгловото канапе с лице към прозореца и парка Голдън Гейт. Брат му се наведе през бюрото и натисна нещо на уредбата.

— Е?

— Пак идвам за съвет. Чу ли за Ортис?

— Не. — Джеф се опря на бюрото. — Какво е измислил този път, нов начин да извие нечии ръце?

— Простреляха го, Джеф.

— Простреляли са го?

— Да. Медиите гърмят. Не знам как не си чул. Мислех, че знаеш. Вчера следобед дадох пресконференция от името на КОЛИН.

Джеф въздъхна. Тръсна глава, сякаш да намести джаджите в нея. Отиде до другата страна на канапето и седна тежко на облегалката.

— Направо съм скапан — измърмори. — От ден и половина се занимавам само с китайците. Снощи даже останах да спя в офиса. Тази сутрин почти не съм излизал от виртуалната. Той жив ли е още?

— Да, държи се. Вързали са го към животоподдържаща система във „Вейл Корнел“. Медицинският н-джин твърди, че щял да се оправи.

— Може ли да говори?

— Още не. Ще го свържат към в-формат веднага щом дойде в съзнание, но това можело да отнеме известно време.

— Господи! — Джеф го изгледа измъчено. — И какво общо има това с мен? Как мога да ти помогна?

— Във връзка с Ортис — никак. Както казах, той още е в безсъзнание. Семейството и близките му приятели са в болницата, но…

Брат му изкриви устни в подобие на усмивка.

— Да, знам. Това вече не е моят свят. Провалих си шансовете в играта за власт в Съюза, нали така.

— Не това имах…

— Избягах на запад и се превърнах в сърцераздирателен благотворител.

Нортън махна нетърпеливо с ръка.

— Не става въпрос за това. Искам да поговорим за Марсалис. Сещаш се, тринайската, която измъкнахме от щатския на Южна Флорида?

— О. Да. — Джеф разтърка лицето си. — И как върви?

Нортън се поколеба.

— Не знам.

— Създава ви проблеми ли?

— И аз не… — Вдигна ръце, без да довърши. — Виж, истината е, че не се наложи да го убеждаваме дълго. За това поне беше прав.

— За какво, че би ви отхапал ръката за шанс да се измъкне от джизъслендски затвор? — Джеф сви рамене. — Кой не би го направил?

— Да де. Май съм ти задължен за идеята. И трябва да кажа, че напълно оправдава медийния образ на тринайските. Бил е там, когато са се опитали да очистят Ортис, и май единствено на него дължим факта, че шефът още диша. Уби двама от тримата нападатели и прогони третия. Невъоръжен. Можеш ли да го повярваш?

— Да — кратко и ясно каза Джеф. — Мога. Казах ти, тези типове са опасни. Та какъв по-точно е проблемът?

Нортън сведе поглед към ръцете си. Поколеба се за миг, после поклати раздразнено глава и вдигна очи да срещне любопитния поглед на брат си.

— Казах ти, че вече си имам партньор, помниш ли? Бивш детектив от нюйоркската полиция, жена.

— С която искаш да се озовеш с хоризонтално положение, но не си го признаваш. Да, спомням си.

— Да. Е, има нещо, което тогава не ти казах. За нея. Преди няколко години е имала връзка с тринайска ренегат. Това е довело до някои… усложнения.

Джеф вдигна вежди.

— Охо.

— Да. Не се замислях много за това, дори когато наехме онзи тип.

— Глупости ми говориш.

Нортън въздъхна.

— Добре де, замислих се, малко. Обаче реших, нали се сещаш, че тя е корава, че е умна, че владее ситуацията. Че няма за какво да се притеснявам.

— Нормално. — Джеф се наведе напред: — И кое те накара да се притесниш впоследствие?

Нортън плъзна умърлушен поглед из кабинета.

— И аз не знам. — Вдигна безпомощно ръце. — Не знам, не знам, мамка му!

Брат му се усмихна и въздъхна.

— Някога дъвкал ли си листа от кока, Том?

Нортън примигна.

— Листа от кока?

— Да.

— Какво общо има…

— Опитвам се да ти помогна. Просто ми отговори на въпроса. Дъвкал ли си листа от кока?

— Естествено. Всеки път, когато тръгваме за подготвителните лагери по сигнал за контрабандно внесени продукти на „Марстех“, още на летището ни дават по един големичък плик с препоръката да дъвчем листата заради голямата надморска височина. Имат ужасен вкус. Само че какво общо има това със…

— Надрусваш ли се, когато дъвчеш кока?

— О, я стига…

— Отговори ми.

Нортън стисна зъби.

— Не. Не се надрусвам. Случвало се е да ми изтръпне устата, но нищо повече. Препоръчват ги, защото премахват умората и ти дават сили.

— Точно така. А сега ме слушай внимателно. Въпросният енергизиращ ефект е част от еволюционно обусловена симбиоза между хората и растението кока. Коката има ценни за хората фармацевтични свойства, следователно хората отглеждат много кока. И всички са доволни. Човешката физиология се справя чудесно с ефекта на листата. Ползата от тях по никакъв начин не нарушава необходимата за оцеляването ти динамика. С други думи, няма опасност да направиш някоя глупост само защото си сдъвкал пет-шест листа.

— Защо става така — тежко попита Нортън, — че всеки път, когато се обърна за съвет към теб, ти ми изнасяш лекция?

Джеф се ухили доволно.

— Защото съм ти батко, тъпчо. А сега внимавай. Ако извлечеш алкалоида от листата на коката, ако го подложиш на изкуствените химични процеси, чрез които се получава кокаинът, и след това шамаросаш човешкия мозък с готовия продукт, картинката е коренно различна. Смръкнеш ли две магистрални от тая гадост, не ще се надрусаш, ами направо ще полетиш в небесата. И най-вероятно ще направиш някоя глупост, която на свой ред може да доведе до смъртта ти, ако си имал неблагоразумието да го направиш на не толкова безопасно място като Ню Йорк. Няма да обръщаш внимание на социалните и емоционални сигнали, които ти пращат хората около теб, или ще ги разчиташ погрешно. Няма да си спомняш полезни подробности от собствената си биография. Като нищо ще забършеш неподходяща жена или ще се сбиеш с неподходящ мъж. Ще преценяваш погрешно скоростта, ъгъла и разстоянието. А в дългосрочен план сърцето ти няма да издържи на напрежението. Все добри начини да се убиеш. И всичко това се свежда до факта, че не сме пригодени да се справяме с веществото във вида, в който може да ни го предложи собствената ни технология. Все същата стара история като със захарта, солта, синаптика и каквото още се сетиш.

— И с вариант тринайсет — унесено довърши Нортън.

— Именно. Макар че в случая се касае за софтуерен феномен, а не за хардуерен. Поне доколкото може да се направи такава разлика, когато става въпрос за мозъчна химия. Във всеки случай… виж, според онова, което съм чел, създателите на проект „Поборник“ са вярвали, че тринайските биха пожънали огромен успех в общество на ловци и събирачи на корени. Да си як, корав и агресивен е безспорен плюс в този вид общества. Получаваш повече месо, повече уважение, повече жени. И в резултат — по-многобройно поколение. Едва след като хората започнали да водят уседналия живот на селскостопанските общности, тези момчета са се превърнали в проблем. Защо? Защото не правели каквото им се казва, затова. Не искали да бачкат на нивите и да събират реколтата за някакво алчно дърто копеле с брада. Точно тогава започнали да изчезват, защото ние останалите, страхливците и конформистите, сме се събирали под патриархалното крило на същия онзи присвоил си свещената власт брадат олигарх, грабвали сме факлите и селскостопанските си сечива и сме избивали системно бедните нещастници.

— С изключение на олигарсите. — Неспособен да устои на старото съперничество между братя, Нортън побърза да пъхне пръст в слабите места на братовата си хипотеза. — В смисъл, самите те също трябва да са били вариант тринайсет. Как иначе са се изкачили до върха на обществената стълбица?

Джеф сви рамене.

— Този въпрос все още е отворен, признавам. Странното обаче е, че генетичните профили на олигарсите и на тринайските не са толкова еднакви, колкото би си помислил човек. Първо, тринайските като че ли не се интересуват чак толкова от материалното богатство. Всичко, което не могат да метнат на рамо, не предизвиква интереса им.

— О, я стига. Как може да се измери нещо такова?

— Не е много трудно. Несъзнателна реакция на визуални стимули например. Правим го с нашите бегълци, когато морето ги изхвърли при нас. Помага ни да им направим профил. Има и реални данни в архивите освен това — оказва се, че преди „Якобсен“ и интернирането повечето тринайски са живели в малки апартаменти, а вещите им се побирали в средно голяма раница. Така че олигарсите може изобщо да не са били тринайски, може да са били обикновени мъже като нас, само че от по-умните, които са измислили социално обусловен начин да се отърват от големите лоши момчета и да им вземат жените.

— Говори за себе си.

— Говоря за всички нас, Том. Защото онези момчета са изчезнали преди двадесетина хиляди години. Заличили сме ги от човешкия генотип. И с това сме изгубили шанса да развием еволюционно способността си да се справяме с такива като тях.

— Което значи какво?

— Ами, кое е задължителното качество, за да бъде един човек добър водач и изобщо доминиращ член на своята група?

— Не знам. Умения за работа в екип?

Джеф се засмя.

— Този твой Ню Йорк направо ти е изпил мозъка, Том.

— Някога и ти живееше в Ню Йорк.

— Харизмата! — Джеф щракна с пръсти и изправи театрално гръб. — Лидерите са харизматични. Притежават личен чар, умеят да убеждават, да налагат мнението си, без да ги усетиш. С лекота повеждат хората след себе си. Сексуално привлекателни са за жените.

— Ами ако самите те са жени?

— Стига, говоря ти за обществата на ловци и събирачи.

— Мислех, че говорим за нашето време.

— Нашето време си е време на ловци и събирачи, поне по отношение на човешката еволюция. Не сме се променили чак толкова много през последните стотина хиляди години.

— Като се изключи, че сме премахнали тринайските.

— Това не е еволюция, а подранила цивилизация.

Нортън смръщи вежди. Такава внезапна горчивина рядко се появяваше в гласа на Джеф.

— Май изведнъж ти загорча в устата, а?

Брат му въздъхна.

— Какво да ти кажа? Ако поработиш достатъчно в „Човешката цена“, душата ти рано или късно започва да корозира. Работата е там, че вариант тринайсет, изглежда, върви в комплект с генетична предразположеност към харизматична доминация, която се проявява на нива, с които ние останалите не сме се сблъсквали от двадесет хиляди години. Все едно се разхождат под ръка с емоционален водовъртеж, който разкъсва на парчета всеки озовал се в обсега му. Жените изпитват неустоимо сексуално привличане към тях, мъжете ги мразят и в червата. Слабите и податливите на чуждо влияние хукват по свирката им и са готови на всичко за своя кумир. По-агресивните отвръщат на удара. Останалите просто ги мразим мълчаливо, но не смеем да направим нищо по въпроса. С две думи, става въпрос за такава сила на личността, че ако някое от тези момчета се кандидатира за избираем пост, буквално ще размаже конкуренцията. Политическият еквивалент на продуктите с марка „Марстех“, победители с доживотна гаранция. Защо, мислиш, Якобсен искаше да бъдат вкарани в лагери и подложени на химическа кастрация? Защото според него, ако бъдат пуснати на воля сред населението, в рамките на две десетилетия ще оглавят управлението на всяка демократична държава на планетата. Ще преустановят демократичните процеси и ще заличат, всичко, постигнато през последните две столетия от феминизираното гражданско общество. И наново ще се вградят в човешкия генотип, ще се размножават като зайци, защото всяка хетеросексуална жена е неспособна да устои на мъжественост като тяхната. — Джеф кривна устни в горчива усмивка. — Ние, останалите, просто не можем да се сравняваме с тях. Именно това те тревожи, нали, братле?

Нортън махна с раздразнение.

— Не, не това ме тревожи. Тревожи ме, че Марсалис ще ни съдейства, докато приспи бдителността ни, а след това ще си плюе на петите. И още повече ме тревожи, че партньорката ми, изглежда, си затваря очите за тази конкретна опасност и дава на Марсалис излишна свобода точно когато най-малко можем да си го позволим. Така че въпросът ми е доколко мога да разчитам, че Севги Ертекин няма да прецака работата, докато е под въздействието на онзи тип.

— Как се справя засега?

— Не знам. Но в момента е в Истанбул с него, за да провери следа, която той измъдри кажи-речи от нищото. Заминаха вчера, а още не се е обадила.

— В екзотичния Истанбул, казваш?

— О, я млъкни.

Джеф сдържа широката си усмивка.

— Извинявай, не можах да устоя. Виж, Том, на твое място не бих си загубил съня, ако нещата са такива, каквито ми ги описваш. Много е вероятно, че на някакво ниво тя си умира да изчука този тип…

— Супер.

— … но желанието да чукаш някого до смърт не винаги означава, че си готов да изключиш собствения си мозък. Имам предвид, че… бонобосите например са нещо подобно. Те притежават необичаен женски сексапил, способен да взриви сексуалната система на всеки средностатистически мъж като спринцовка кокаин, но…

— Да де, кой го знае по-добре от теб.

Джеф млъкна и го погледна с укор.

— Джеф, вече ти се извиних за шегата с Истанбул. Не се заяждай с мен, става ли? Исках да кажа, че както виждаш, не съм тръгнал да напускам Меган и децата заради Нюинг, нали? Развод, който ще ме отдели от Джак и Луиза, може би и съд за нарушаване на професионалната етика — не бих поел такъв риск само защото съм луд по някаква генномодифицирана катеричка. Нещата, които изброих, са важни за мен, и се опитвам да ги балансирам с онова, което ми дава Ню. И успявам, Том. Държа нещата под контрол и получавам най-доброто и от двата свята. Вярно, имам проблем с пристрастеността, в моя случай — пристрастеността ми към бонобоси. Но се справям. Това правиш и ти — бориш се със слабостите си. Поемаш натиска. Ако жената, за която ми говориш, наистина е професионалист, ако се отнася сериозно към работата си, знае коя е и какво иска, то няма причина да не си направи сметка на плюсовете и минусите и да не действа според резултата от уравнението. Ако не друго, има неоспорими данни, че жените по принцип се справят по-добре с това, така че тя има генетично заложена преднина, на която да се опре. Е, не казвам, че бих изпрал на ръка чаршафите на който там истанбулски хотел ги е приютил в момента, но…

— За Бога, Джеф!

Джеф разпери ръце.

— Съжалявам, братле. Искаш да те успокоя, да ти кажа, че теренът е чист и можеш спокойно да пробваш манхатънския си чар върху тази жена? Не мога. Но ако се тревожиш дали тя ще устиска професионалния си контрол над нещата — за това не бих се притеснявал.

Поседяха мълчаливо. Да остави на брат си последната дума за Нортън беше един вид поражение.

— Добре де, а за онази истанбулска следа какво ще кажеш? Не, сериозно. Тя няма нищо общо с настоящото ни разследване, появи се ей така. Някаква друга тринайска, която европейците интернирали в Турция и която можело да се е познавала някога си с някакъв перуански гангстер, който можело да има връзки с хората, които може би са уредили бягството на нашия ренегат от Марс. Трябва ли да приемам всичко това за чиста монета? Твърде много неизвестни има в това уравнение.

Джеф се загледа през прозореца.

— Може би наистина има — каза разсеяно. — Тринайските не мислят по начина, по който мислим ние, синаптичните вериги в мозъците им са свързани различно. По-екстремните проявления на тази разлика ние бързаме да осъдим като параноя или асоциално поведение. Често обаче разликата се проявява като различен поглед върху дадена ситуация. Точно затова. АГЛОН наема хора като този твой Марсалис. В известна степен затова и аз те посъветвах да го измъкнете от Флорида и да го наемете. За да си осигурите достъп до тази различна гледна точка. — Метна му неочаквано студен поглед. — Не си казвал на никого, че идеята е била моя, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Сериозно? Дори на бившата полицайка, която така ти е влязла под кожата?

— Обещах ти, Джеф. Аз спазвам обещанията си.

— Добре тогава. — Брат му затвори очи и притисна с палец и показалец клепачите си за миг. — Извинявай. Бях груб. Не трябваше да си го изкарвам на теб, но в момента съм адски скапан. Тази моя работа и в най-спокойни времена е като да ходиш по въже на пет метра над манежа, а сега времената не са от спокойните. Само някой да чуе, че директорът на фондация „Човешката цена“ дава неофициални съвети на служител от КОЛИН по въпроси, свързани с генно подобрени индивиди, и бързо-бързо ще трябва да си търся нова работа. Цялата оная простотия за конспирация между Ръба, Китай и Марс ще се раздуха пак и финансирането ни ще изчезне яко дим. Не стига, че приемаме бегълци от черните лаборатории на територията на Ръба и им даваме гражданство, но ако се разчуе, че имаме пръст в освобождаването на опасни генетични варианти от затвора… Това ще е последната капка.

— Добре де. Казах ти вече, успокой се. Никой не знае. — Нортън усети непривично стягане в гърлото. — Оценявам помощта ти, Джеф. Може би не винаги го показвам, но наистина е така.

— Знам — каза Джеф и се ухили. — Грижа се за теб, откакто ходеше прав под масата. Нали затова са батковците. Поредният пример за генетична предразположеност.

Нортън поклати глава.

— Работата наистина започва да ти се отразява зле, Джеф. Защо просто не кажеш, че те е грижа за мен?

— Нали точно това казах. Обичта към братята и сестрите е генетично обусловена. Знаех го и преди да започна работа за фондацията.

Образът на Меган се появи изневиделица в главата му. Дълги загорели крайници, лунички и усмивка, слънцето в очите и косата й. Споменът си проби път до повърхността и замъгли за миг зрението му. Сякаш в-форматът и Джеф внезапно бяха запратени в неясната далечина. Едва чу собствения си глас.

— А съперничеството между братя и сестри? Откъде идва то?

Джеф сви рамене.

— Пак от гените. В основата си всички тези неща са генетично обусловени. Като оставим настрана екстразомите, същността ни е изградена върху една или друга основна генетична предразположеност.

— И това е твоят начин да оправдаеш забежката си с Нюинг.

Лицето на Джеф се изопна.

— Вече водихме този разговор и добре помня, че ми беше неприятно. Не оправдавам забежката си с Ню. Но разбирам откъде идва. Това са две съвсем различни неща.

Нортън остави спомена за Меган да избледнее.

— Да, добре. Извинявай, че пак те подхванах за това. И аз съм подложен на огромно напрежение в момента. Трябва да се оправям със собствените си генетични предразположения, нали се сещаш?

— Това всички го правим — тихо каза брат му. — Тринайска, бонобо или най-обикновен човек. Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.

25.

Утрото дойде, прошарено от звуците на уличното движение по Мода Кадеси и от детска врява. Ярка, коса слънчева светлина по стената на стаята, в която беше легнал, и неохотното заключение, че точно под прозореца му има училищно игрище. Измъкна се от леглото и тръгна да търси банята, като междувременно се натъкна на похъркващата Ертекин. Спеше просната по гръб с полуотворена уста, дългокрака и великолепно неелегантна в избелялата тениска с логото на нюйоркската полиция, увъртяла се в чаршафите, едната й ръка обгърнала възглавницата. Той поспря да се възхити на гледката, после си тръгна на пръсти, откри банята и се зае да изпразни пълния си до пръсване мехур. Слаб махмурлук ръчкаше ръждиво слепоочията му. Очаквал, беше да е много по-зле. Пъхна глава под чешмата.

Остави Ертекин да спи, отиде в кухнята и откри поостарял модел мениджър-покупки, вграден до панела на отоплителната система. Поръча хляб и гевреци, понеже не знаеше кое предпочита Ертекин, мляко и някои други дреболии. Намери в един шкаф неотворен пакет кафе — земна реколта, немодифицирано — и кафеварка средиземноморски тип на кухненския плот. Включи котлона, сложи кафеварката и тя тъкмо започваше да гъргори обещаващо, когато доставката на поръчаните за закуска продукти оповести със звън пристигането си при входната врата долу. Карл отвори по домофона, прие продуктите, после намери един видеотелефон и го занесе на кухненската маса. Взе един геврек, наля си кафе и се зае да открие Стефан Неван.

Отне му известно време.

Дежурният офицер в централното управление на лагерите за въдворяване му беше непознат, не можеше да използва и положението си в АГЛОН, защото личните му оперативни кодове бяха изтекли преди половин година. Не помогна много и позоваването на приятели. Успя все пак да си уреди прехвърляне към един от офицерите в самия лагер — Батал Явуз, стар приятел, който очевидно си заработваше по нещо допълнително с извънреден труд. Свърза се с лагера, но му казаха, че Батал е излязъл на патрулна обиколка и не отговаря на радиото си. Жената, с която разговаряше, можела само да предаде съобщение, ако желаел да остави такова. Какво да…

— Просто му кажете, че е гадно развратно копеле и че една голяма лоша тринайска ще долети и ще му открадне жената, ако не ми си обади.

Лицето на екрана се изчерви.

— Едва ли точно…

— Не, сериозно. Това е съобщението. Благодаря.

Звуци откъм коридора. Карл прекъсна разговора и отхапа от геврека. Откри, че устата му сама се е извила в неканена усмивка, и побърза да я прогони. Ертекин влезе в банята, после се върна в спалнята — поне доколкото можеше да се съди по звуците — и за миг Карл си помисли, че е решила да си легне пак. После откъм коридора пак се чуха стъпки. Той се наведе назад на стола си да я види през вратата на кухнята. — Чудеше се дали още е с онази тениска. Разсеяно отбеляза, че махмурлукът му е на път окончателно да изчезне.

Беше се облякла. Косата й стърчеше несресана, лицето й се беше зачервило — сигурно се беше плискала със студена вода; беше и здравата намусено.

— Добрутро. Наспа ли се?

Тя изсумтя, после събра сили да попита:

— Какво правиш?

— Работя. — Посочи телефона. — Чакам да ми се обадят във връзка с Неван. Защо, ти какво си помисли? Че ще ти избягам веднага щом алкохолното опиянение те извади от строя? Понеже съм вероломно и егоистично копеле с разбъзикани гени?

— Не ме е извадило от строя никакво опиянение.

— Да бе, значи си си изпуснала чашата, докато си давала почивка на уморените си очи. Така или иначе, реших, че си приключила с пиенето, затова отидох да си легна. Как ти е главата?

Погледът й беше достатъчно красноречив.

— В кафеварката има още кафе, но сигурно е изстинало. Мога да…

Телефонът изчурулика. Карл вдигна вежда и натисна копчето. Ертекин тръгна към кафеварката, а той сведе очи към екрана. Образът се появи зърнест и с известно закъснение заради прехвърлянето. Широк ъгъл към пустинен пейзаж, гледан през напластени с прах предно и странично стъкло на високопроходим патрулен джип. Батал Явуз зад волана, пълното му лице изопнато в невярваща физиономия.

— Карл? Няма начин да си ти бе, човек!

— Очевидно има.

— Нали те държаха в някакъв джизъслендски затвор. Ди Палма ни каза. Настъпил си бил някого по мазола и щели да те държат за неопределено време без официално предявени обвинения. Как успя да се измъкнеш?

— Аз от Марс се измъкнах, Батал. Сериозно ли мислеше, че онези нещастници в Джизъсленд ще ме увардят?

— Де да знам. Те са натрупали богат опит в задържането за неопределено време. Шибани варвари.

От другата страна на масата Севги Ертекин изсумтя.

Карл й метна въпросителен поглед. Тя само сви рамене и отпи от кафето си.

— И по какъв повод си в Истанбул? При нас ли ще идваш?

— Едва ли ще ми остане време, Батал. Надявах се обаче, че ти ще можеш да ми направиш една услуга.

Когато затвори, Ертекин още седеше сгърбена на стола от другата страна на масата и май се опитваше да пробие дупка с поглед в дъното на чашата си. Той я изгледа любопитно.

— За какво беше това?

— Кое?

Той изимитира сумтенето й.

— Това.

— А, да. Просто ми стана смешно турчин да обижда някого на варварство.

— Е, човекът говореше за Джизъсленд.

— Няма значение. — Тя изправи гръб. — Виж, Марсалис, баща ми неслучайно е напуснал тази страна. Неговият баща и чичо му загинали на онзи шибан площад само защото военната клика изведнъж решила, че свободата на словото е започнала да излиза от контрол. Вие, шибаните европейци, се имате за нещо по-така със светската си власт и мекото си управление, и шибаните си възмекички специални сили, за които никой не иска да говори. Но в крайна сметка…

— В крайна сметка — прекъсна я той малко грубо, защото Батал му беше приятел, а той нямаше много приятели, — Турция все още е непокътната. И тук си имаха фаза на религиозната психоза и проблем с побеснели патриоти-догматици. Но успяха да преодолеят кризата. Онези от тях, които останаха в страната си, вместо да се окопаят във фундаменталистки идиотизъм или просто да избягат в някое уютно пристанище от другата страна на океана. В крайна сметка те промениха нещата и опазиха страната си цяла.

— Да, с цената на щедро и също толкова съмнително финансиране от страна на заинтересовани европейски сили, както чувам.

— Което не обезсилва факта, че Джизъсленд си е едно варварско общество, с което ти нямаш нищо общо, така че какъв, по дяволите, ти е проблемът?

Тя на свой ред го изгледа гневно. Карл въздъхна.

— Виж. И мен ме боли главата, ясно? Защо не поговориш с Батал, когато дойде тук? Каквото знам за местната история, го знам от него. Преди да се премести на тази работа, е преподавал в един затвор, така че познава материята. Докторската му дисертация е върху подобията между Турция и старите Съединени щати. Оказва се, че приликите са повече, отколкото се виждат с просто око. Поговори с него.

— Мислиш, че ще дойде тук?

— Ако Неван дойде, някой ще трябва да го ескортира. А не вярвам Батал да пропусне намалението и да се види с аверите си от истанбулските кафенета за чужда сметка. Да, ще дойде.

Ертекин изсумтя пак.

— Ако Неван дойде.

— Нямай грижа за Неван. Дори само фактът, че го моля за помощ, е напълно достатъчен. Направо ще си умре от кеф.

— Или пък ще те отреже и пак ще си умре от кеф.

— Възможно е. Но ще дойде тук, за да го направи лично. Лице в лице, за да се наслади на физиономията ми. Освен това Карл разпери ръце и я удостои с крива усмивка — едва ли ще има друга възможност през следващите десетина години да се измъкне за малко от лагера.

Тя кимна бавно, като човек, който обмисля някаква нова идея. Все така забила поглед в кафето. Обзе го внезапното и неприятно усещане, че въпросната идея няма много общо с казаното от него.

— От друга страна — каза Ертекин, — няма основателна причина да идват тук. Спокойно можем ние да отидем при тях, нали? — Вдигна рязко поглед и го закова на лицето му. — В лагера.

Стреляше слепешката, но уцели.

— Да, бихме могли — отговори той, достатъчно спокойно. — Но и двамата ни мъчи махмурлук, а и на мен гледката тук ми харесва. Така че защо да се разкарваме дотам, когато може той да дойде при нас?

Тя стана от масата и го погледна отвисоко.

— Да бе.

За миг Карл си помисли, че ще задълбае в темата, но тя само се усмихна, кимна още веднъж и го остави да си седи в кухнята сам, ако не се броеше компанията на спомените му за лагера и мъжете, които беше върнал там.

Още седеше на масата, когато Неван се обади.

26.

— Знаеше, че ще дойда, а?

— Да.

Неван дръпна от цигарата си, издиша дима през устата и го пое отново през носа.

— Друг път си знаел.

Карл вдигна рамене.

— Както кажеш.

— Искаш ли да знаеш защо дойдох?

— Ами, да.

Французинът се ухили и се наведе през масата като за задушевна раздумка.

— Дойдох да те убия, марсианецо.

Зад стъклената витрина на ресторанта залезът разкървавяваше небето над Мраморно море. Разкъсан облак с тъмни съсиреци. Карл срещна погледа на Неван и го задържа.

— Много оригинално.

— Е. — Неван се облегна назад и сведе очи към масата. — Старите, генетично заложени ни причини понякога са най-добрите, нали знаеш.

— Затова ли се опита да убедиш Манко Бамбарен да ти отстъпи парче от баницата? По генетично заложени причини?

— Ако така предпочиташ. Беше си въпрос на оцеляване.

— Да, оцеляване като преживно.

Неван вдигна поглед. Карл разпозна потиснатия боен импулс, стрелнал се по нервите на едната му ръка. Като повечето тринайски, французинът беше физически силен, с широки рамене и гръден кош, с дълги крайници и атлетична мускулатура, главата — голяма и ъгловата. При Неван обаче незнайно как обемът се беше свил до ненатрапчива ядка от потенциал. Беше отслабнал от последната им среща и сега носът и скулите му сключваха остри ъгли с плоскостите на лицето му. Присвитите сиво-зелени очи се бяха размътили от гняв, а появилата се със закъснение усмивка повече приличаше на бавно и заплашително озъбване. Преди три години в Куско реакциите му бяха светкавични — Карл прибегна до мрежата, за да го надвие. Ако сега Неван му скочеше през масата, щеше да е като удар с камшик, като змийска атака.

— Якето ти не струва. Какво е, последен писък на затворническата мода?

Карл сви рамене.

— Сувенир.

— Това не е извинение. Колко ти струва?

— Почти четири месеца.

Кратка пауза. Французинът вдигна вежда.

— Виж ти, виж ти. Какво стана, изтече ти лицензът ли?

— Не, лицензът ми си е наред.

— Още си в същия лайнян бизнес, а? — Неван издуха облак дим през масата. — Още ловиш братята си по поръчка на хората?

— О, моля ти се!

— Няма да е само заради мен, да знаеш, марсианецо.

— Какво?

— Като те убия. Няма да е само заради мен. Имаш голям фенклуб в лагера. Едва ли може да ги вини човек, нали? Ако те убия и разберат какво съм направил… — Неван се прозя и се протегна доволно, отърси бойната готовност от мускулите и нервите си. — Повече няма сам да си купувам цигарите, това поне е сигурно.

— Аз пък си помислих, че ще ги е яд, дето не са ме убили лично.

Французинът размаха ръце.

— И отмъщението си има ограничения. Няма как всички да те убият, а понеже са затворени като добитък, на практика никой не може да те убие. В лагера се научаваш на специфичен вид мъдрост — радвай се на малкото, защото е повече от нищо.

— И какво, трябва да се чувствам виновен за това ли?

Вълчата усмивка се върна.

— Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.

— Всички те са имали своя шанс, Стефан. Всички вие. Можели сте да отидете на Марс.

— Мда, явно там има и друго освен червени скали и шлюзове. Видях рекламите по пътя насам. — Неван докосна с нокът ракиената чашка на масата пред себе си. Още не беше отпил от нея, не беше докоснал и платото с мезета между двамата. — Звучи страхотно. Направо не знам защо си се върнал.

— Спечелих лотарията.

— О, да бе, забравих. Супер. Толкова е забавно на Марс, че всички всеки месец си купуват билетче с надеждата, че ще спечелят и ще се махнат оттам.

Карл сви рамене.

— Не съм казвал, че е рай. Казах, че е възможност.

— Глупости. Самият ти си се върнал не защото си спечелил нещо си, а защото на Марс е гадно да се живее. — Неван издуха нов облак цигарен дим през масата. — Някои от нас стигнахме до същия извод и без да прекосяваме космоса.

— Когато те открих, ти кроеше планове как да прекараш остатъка от живота си на алтиплано. Там е същото като на Марс, само с по-силна гравитация.

Неван се подсмихна.

— Така казваш ти.

— Защо да те лъжа?

Уличните лампи започнаха да се включват по протежение на крайбрежната алея. Севги Ертекин и Батал Явуз седяха на високи столчета пред един павилион за боза на десетина метра по-надолу. Отпиваха от чашите и очевидно се разбираха добре. Ниван кимна към тях и попита:

— Коя е мацката?

— Не, не съм му партньор — каза Севги, едвам удържаше остротата в тона си. — Временно сътрудничество, нищо повече.

— Добре, извинявай. Моя грешка. Просто двамата изглеждате някак, сещаш се…

— Някак как?

Явуз сви рамене.

— Ами, свързани един вид. Което е необичайно за Марсалис. Той е необщителен дори за тринайска. А с такива като него по принцип е трудно да се сближиш.

— Аз ли не знам.

— Мда. Дано не прозвуча като онези откачалки от „Чистата раса“, но вече десетина години работя в лагера и мога да кажа, че ако човек търси извънземни, други не му трябват.

— Чувала съм да казват същото за жените.

— От мъже, нали? — Явуз сръбна шумно от бозата и се ухили. Излъчваше някаква бодрост в привечерния сумрак и жълтеникавото осветление на павилиона. Пълното му, загоряло от слънцето лице говореше за добро здраве, а под пуловера му се очертаваше малко коремче, което той, изглежда, носеше с гордост. Животът в еврозоната на АГЛОН явно му се отразяваше добре. Косата му беше рошава по професорски, а очите му грееха весело с отразена светлина. — Естествено. Вие и ние и разликата в матриците ни.

— „Вие и ние?“

— Шегувам се, разбира се. Но така, както генетичните матрици на мъжете и жените са различни — Явуз посочи с палец през рамото си към осветения ресторант и двамата мъже, седнали един срещу друг на маса до прозореца, — така онези двамата са различни от теб и мен.

— Но са малко по близки до „вас“ все пак, нали? — кисело подхвърли Севги.

Явуз се изкиска.

— Добър аргумент. По тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие може и да приличат повече на нас. Мъже са все пак. Но пък никой не се е опитал да създаде жена тринайска, нали?

— Поне доколкото ни е известно.

— Поне доколкото ни е известно — повтори той и въздъхна. — Доколкото аз знам, именно готовността за насилие и неохотата към съпричастие са били качествата, които изследователите са се надявали да подсилят. И едва ли е изненадващо, че са предпочели мъжкия вариант.

За миг погледът му се плъзна над рамото й към водната шир.

— Понякога ме досрамява, че съм мъж — тихо каза той.

Севги се размърда на столчето. Обхвана с две ръце чашата с боза. Говореха на турски. Нейният беше поръждясал от липса на употреба и по някаква причина, заради асоциация с детските пакости и следващото ги мъмрене може би, това „досрамява ме“ придаваше допълнителна тежест на казаното от Явуз.

— Искам да кажа — продължи той, все така без да я поглежда, — че оценяваме степента на цивилизованост на дадено общество според това какъв е процентът на женско участие в управлението му. Боим се от обществата, в които жените все още нямат достъп до властта, и с основание. Когато разследваме тежко престъпление, винаги приемаме, че извършителят най-вероятно е мъж. Пак с основание. Появят ли се признаци за мъжка социална доминация, ги тълкуваме като предвестници на беди и страдание, защото в крайна сметка проблемът на света са мъжете.

Севги стрелна с поглед витрината на ресторанта. Стефан Неван говореше и жестикулираше енергично. Марсалис го гледаше спокойно, преметнал ръце през облегалката на стола си и леко килнал глава. Но въпреки тази разлика в поведението им около двамата припукваше еднакво напрежение. Еднакво усещане за сурова сила. Дали някой от тях би си признал, че изпитва срам, от каквото и да било? Едва ли.

Дълбоко в корема й, въпреки напъните на здравия разум, нещо се приплъзна и я заля топлина. Пак усети, че се изчервява, този път по-силно. Изкашля се и побърза да каже:

— Мисля, че има и друг начин да се погледне на това. Имам една приятелка в Ню Йорк, Мелтем. Тя е имам. Според нея е въпрос на стадии в социалната еволюция. Ти си мюсюлманин, нали?

Явуз изду бузи и се усмихна.

— На теория.

— Та Мелтем казва… тя също е туркиня, е, американка от турски произход по-точно, и е вярваща, разбира се, но…

— Да — проточи Явуз. — Последното върви с работата, предполагам.

Севги се засмя.

— Вярно Само че Мелтем е суфист-феминист. Учила е при Назил Валипур в Ахваз преди отцепването. Чувал ли си за школата на Рабиа?

Той кимна.

— Чел съм нещо за тях. Онова с Ибн Идрис, нали? Поставят под въпрос всички авторитети след Пророка.

— Е, Валипур наистина цитирала Идрис, но черпела вдъхновението си от самата Рабиа Басри и твърдяла, че нейната интерпретация на религиозния дълг като религиозна любов е, ъъ… ами… че е прототип на феминисткия прочит на исляма.

И млъкна сконфузено, сякаш изведнъж се беше видяла и чула отстрани. Не беше свикнала да говори за такива неща, рядко стъпваше в джамия, а напоследък съвсем не стъпваше, просто не й оставаше време. Последно беше разговаряла с Мелтем малко след като Етан умря. Таеше твърде много гняв към един бог, в който уж вярваше, но не съвсем, гневеше я безразличието му към всеки, направил грешката да застане на негова страна.

Но Батал Явуз само се усмихна и отпи от бозата си.

— Звучи интересно, погледнато от този ъгъл, признавам — каза той. — И как тази твоя приятелка съвместява ислямския си феминизъм с всичките противоречащи му текстове в Корана?

Севги се намръщи. Турският й не беше на висотата на такива сложни разговори.

— Ами, според нея ставало въпрос за цикли. В рамките на историческия контекст мъжкият цивилизационен цикъл е трябвало да дойде първи, защото мъжката сила е била задължително условие за самото възникване на цивилизацията. За да има закони, изкуство и наука, първо трябвало да се появят уседнали селскостопански общества и нетрудова в класическия смисъл на думата прослойка, която да създаде въпросните закони, изкуство и така нататък. Само че такъв вид общество можело да бъде наложено единствено със сила, и то доста брутално според съвременните ни стандарти.

— Така е. — Явуз кимна към двете тринайски в ресторанта отсреща. — И като начало е трябвало да разкарат онези момчета.

— Тя е клиентът. — Карл взе вилица и набоде парче патладжан от платото с мезета. — Няма ли да хапнеш?

Едно последно, дълбоко дръпване от цигарата и вдигнати вежди. После Неван смачка фаса в пепелника.

— Вече си на свободна практика, така ли?

— Винаги съм бил, Стефан. Лиценза ми го държи АГЛОН, но ме викат само при нужда. През останалото време трябва да си заработвам прехраната като всички други.

— И какво иска от мен „клиентката“?

— Разследваме някои контакти на familias andinas. Опитваме се да разбием контрабанден канал за продукти на „Марстех“ във въдворителните лагери.

— И има ли някаква причина да ви помогна?

— Освен факта, че Манко Бамбарен те продаде преди три години? Не, за друга причина не се сещам. Винаги съм те смятал за щедър по душа човек.

Неван разтегна устни в нещо като усмивка.

— Да, тайта Манко наистина ме продаде. Но стоката дойде да я прибереш ти.

— Виновен е вестоносецът, така ли?

— Естествено.

Карл си взе от мезето.

— Наистина ли мислиш, че един мафиотски кръстник второ качество, вманиачен на тема етническа принадлежност, би тръгнал срещу АГЛОН заради теб? Наистина ли си бил толкова отчаян да повярваш, че точно при него ще намериш убежище, Стефан? Има си причина Манко да стигне до позицията на „тайта“ и тя определено не е в щедрата му природа.

— Ти пък какво знаеш за всичко това, марсианецо? Доколкото си спомням, повечето ти мисии бяха все умиротворителни, при това в Близкия изток.

— Знам, че…

— Знаеш ли, че в Централна Азия още действат съюзи между военноплеменни групировки, които аз създадох буквално от нищото още през осемдесет и седма? Знаеш ли колко от марионетните президенти, които държат речи по Ал Джазира, дължат постовете си на мен?

Карл сви рамене.

— Не можеш да пренесеш наготово в Южна Америка методите, дали резултат в Централна Азия. Става въпрос за един съвсем различен континент, Стефан.

— Да, и за една съвсем различна цел. — Неван изтръска нова цигара от пакета. Лапна я, дръпна силно да я запали и вдигна вежди. — Искаш ли?

— Ям в момента.

— Като щеш. — Наведе се напред, издуха дим през масата и се ухили. — Виж, фамилиите не са като онези шибаняци, военноплеменните вождове. И никога не са били. Вождовете искат същото, което иска и всеки преживящ политик — легитимност, признание и уважение от останалата част на стадото. Да се вози в лимузина с тежък ескорт.

Карл кимна, без да спира да дъвче. Неван му беше изнесъл кажи-речи същата лекция и преди три години, докато чакаха уреждането на документите, с които Карл да изведе французина от Лима с белезници. Но нека си говори. Току-виж споменал нещо, което Карл можеше да използва.

— Така че в класическия случай налице е вакуум във властта и десетина от въпросните шибаняци, които се боричкат за надмощие и налагане на нов ред, които пък да им осигурят място в лимузината. При фамилиите нещата не стоят така. Там вече съществува държавна структура, налице са и легитимирани отрепки, бели от креолско потекло и „индианци“ със силно преувеличен чистокръвен произход, които контролират парламента, армията, банките, земевладелците и всичките други хубави неща. До тези хубави неща фамилиите нямат достъп, останала им е само престъпността и сплотяващото ги етническо недоволство, което също е по-скоро мит, отколкото реален фактор. — Неван сложи ръка зад ухото си, сякаш се ослушваше. — А сега дори и митът заглъхва, човече. КОЛИН откара на Марс толкова много от местното население на платата и наля в региона толкова много пари, че фамилиите срещат все по-сериозни затруднения в набирането на хора. Единствените места, където все още имат значимо влияние, са гетата в Републиката. Никъде другаде не им обръщат внимание. Вече никой не се плаши от тях.

— И ти имаше план как да им върнеш старото страхопочитание.

Още дим на валма. Неван махна енергично.

— Заложих на силната си страна. Всички се страхуват от тринайските.

— Така е, само че всички тринайски са прибрани на сигурно място.

Французинът се ухили.

— Ще ти се.

— О, стига, моля ти се. — Карл махна с вилицата. — Едва двадесетина са на свобода. Едни прибираме, други бягат, но бройката се задържа.

— Не е в това въпросът, марсианецо. Изобщо не е в това въпросът.

— Така ли? А в какво?

Неван се заигра с приборите от своята страна на масата, само ги докосваше поред с пръстите на дясната си ръка.

— Въпросът е, че ние съществуваме. И пасваме идеално на всичките им атавистични страхове. Откакто са ни унищожили първия път, отчаяно търсят вещици и чудовища, с които да ни заместят. А сега ние пак сме налице.

— Добре, значи мъжката сила и йерархия вкарват човешката раса в коловозите на работещ социален ред, изкореняват най-опасните плевели и осигуряват стабилна база, така че хиляди години по-късно женските принципи да си пробият път към повърхността и да управляват с някакво подобие на цивилизована почтеност. Това е теорията на твоята приятелка, така ли?

Севги кимна.

— И на Валипур също, повече или по-малко. Както и на суфистите, доколкото иде реч за прозрение в състояние на развитие.

— Обаче обяснява и враждебната реакция, нали? — Явуз се ухили. — „Мерси, момчета, свършихте страхотна работа, предвид на половите си ограничения, но оттук поемаме ние“. Не си представям как религиозните фанатици биха се примирили с това.

— Е. — Севги сви рамене. — Не се примириха лесно, вярно е.

— Да, помня тълпите тук, как скандираха по улиците, когато бях дете. — Явуз изтъни глас в напевен ритъм: — „Мъжете имат власт, над жените, защото Аллах е създал едните по-добри от другите“. И така нататък.

— Пак тази старомодна безсмислица — изсумтя Севги.

— Въпросната старомодна безсмислица е залегнала в самата основа на Корана, ако си спомням правилно. Коранът не е ли част от нюйоркския ислям?

— Много смешно. Историческият контекст не е ли част от интелигентната човешка мисъл по тези места?

Пак пакостливата усмивка, Явуз май се отърсваше от внезапния си пристъп на мъжка вина.

— Тук — да, без съмнение. Но тръгнеш ли на югоизток, много скоро ще откриеш, че на интелигентната човешка мисъл не се гледа с добро око, И като си говорим за това, май и на югозапад от Ню Йорк е същото, или така поне съм чувал.

Севги се разсмя.

— Добре казано. Марсалис спомена, че си писал дисертация на тази тема. Приликите между САЩ преди отцепването и Турция или нещо такова.

— „Психосоциални паралели на турския и американския национализъм“. — Уж трябваше да прозвучи бомбастично, но той вдигна скромно ръце и подкопа ефекта. — Нещата никога не са толкова прости, разбира се, но наистина има доста прилики. И в двата случая говорим за силен и войнствен национализъм, пуснал корени в много тънка културна почва. И в двата случая имаме конституционно заложено светско управление, ръфано по петите от негодуващ фундаментализъм. И в двете страни е налице голяма културна пропаст между градските и селските общности. Еднакво недоверие към Новата математика, еднакъв подход в борбата със синдрома на отслабващата мъжественост — чрез драконовски закони срещу наркотичните вещества и неоправдан оптимизъм. Турция сигурно щеше да се разцепи като Щатите, ако не бяха европейците да дръпнат някой и друг конец отвън.

— Нещо не ми изглеждаш много признателен.

Той въздъхна.

— Да, знам. А би трябвало, струва ми се. Със сигурност не искам откачените фундаменталисти да патрулират по улиците и да убиват с камъни дъщерите ми, ако излязат без придружител или покажат повече плът от увит в саван труп. Но и другото не е много приятно — да знаеш, че страната ти е просто новият заден двор на банда надути циници, които още кътат спомена за империалистическото си минало.

— Това прозвуча почти патриотично.

— Само звучи, уверявам те. — Той въздъхна и поклати глава. — Карл каза ли ти, че преди да се прехвърля на тази работа, преподавах на затворници?

— Спомена нещо такова.

— Човек може да види доста неприятни неща в турската затворническа система. Самият аз съм виждал прекалено много политически затворници с белези от изтезания, за да запазя патриотизма си. Според мен всеки, който се гордее, че е такъв или онакъв, или е престъпник, или не познава достатъчно историята.

— Това ми харесва. — Севги се усмихна, забила поглед в бозата си. — Значи смяташ, че САЩ са можели да избягнат отцепването като Турция. Ако е имало външна сила, която да окаже необходимия натиск?

— Не непременно. — Незнайно защо го каза с тъга. — При вас е била налице относителната самостоятелност на отделните щати, федеративност, непозната в Турция. Имали сте два века недоволство в Юга, културни търкания, религиозна непримиримост, расово напрежение. Това са доста дълбоки пукнатини. Плюс антинаркотичните закони, които забавиха темпа, с който мъжествеността отмираше другаде.

Остави бозата на тезгяха, облегна се назад и вдигна отворените си длани към чашата като фокусник по време на представление.

— Но всичко това са просто академични разсъждения. Защото никога не е съществувала достатъчно голяма външна сила, която е в състояние да ви вразуми. По онова време КОЛИН още не съществува в сегашния си вид, ООН все още е беззъб тигър, който се опитва да си намери протезите, китайците не дават и пет пари за вас. Вътрешните корпоративни интереси се държат като банда гангстери, чиято единствена цел е да се възползват максимално от евтините ресурси и работна ръка, докато още ги има. Екологичното крило вдига врява до Бога, треската Занг докарва азиатското малцинство до истерия от страх. Търговските интереси на Тихоокеанския ръб не искат конфликт, а сделка, и когато я предлагат, кажи-речи всички по Западното крайбрежие си отдъхват облекчено. Лос Анджелис се отделя пръв, а после цялото крайбрежие се юрва след него.

Севги кимна. В една кутия върху гардероба още държеше копие от хартата на Анжелинското свободно пристанище. Мурад й я беше донесъл от една медицинска конференция на Западния бряг, когато тя още беше в началното училище. Като повечето успели имигранти първо поколение, и той изпитваше дълбоки чувства към втората си родина, дори ако тя се е разкъсала под краката му малко след като е слязъл от самолета.

— Да — унило каза тя. — А щом шибаният Западен бряг може да направи нещо…

Явуз кимна като учител, доволен от схватливостта на свой ученик.

— Именно. Североизточните щати се възползват от прецедента и също се отцепват. А междувременно от всички страни на барикадата са се изсипали толкова тежки думи, че компромисът е станал немислим. Класическият мъжки синдром. Всички губят, но важното е, че сме опазили честта си. Учебникарски пример. Чела ли си Мариела Грумбридж? „Развиващите се Щати“?

Тя поклати глава.

— Непременно я прочети. Прекрасна книга. Авторката преподавала в университета на Тексас, докато не я изгонили, защото подписала една антикреационистка петиция. Сега живее във Виена. С две думи, нейната теория гласи, че отцепването е пример за национална държава, която отмира заради неуспеха си да се пригоди към новите условия. Америка не могла да се справи с модерността, умряла от шока и била разкъсана на части от по-адаптивни политически субекти. Макар че според мен Грумбридж не е събрала смелост да назове истинската причина за смъртта на Америка.

— Която е?

Явуз сви рамене.

— Страхът.

— Това е сила, която не се измерва с числа. — Неван още не беше докоснал мезетата, но ракията в чашата му беше намаляла с два пръста. Изсмя се презрително. — Мислиш, че преживните се интересуват от факти? От статистика и официални проучвания? Всичко е в тръпката, човече. Заради това дишат и заради това живеят. Тръпката, от която ти се разтреперват краката. Чудовища съществуват, зло съществува, и то е някъде там, в мрака. Ууу-уу-у. Две години преди да отида в Перу, Манко пуснал слуха, че за него работят pistacos. Идеята била да спечели някоя и друга точка в местната гангстерска война.

Карл кимна. Беше виждал фамилиите да прибягват до нещо подобно и на Марс, най-вече сред неквалифицираната работна ръка на Планинската инициатива. Самият той на два пъти беше получавал предложения да се направи на pistaco въпреки тъмния цвят на кожата си.

— Щом е смятал, че ще подейства.

— Е, за известно време имало ефект. — Неван изсумтя отвратено и отпи от чашата си. — Манко беше толкова доволен от себе си, горкият, че не разбираше как всичко ще отиде по дяволите, стига само един от фалшивите му пистакоси да оплеска работата. Казах му, сто пъти му казвах, че мога да му осигуря истински чудовища, с които да плаши народа. Чудовища, които са такива и на ниво ДНК. Нещо, което ще плаши всички, а не само неуките. Само си помисли какво би станало, ако се разчуе, че опънеш ли се на фамилиите, те ще ти пратят шибана тринайска?

— Приемаш за дадено, че ти и твоята армия от тринайски бихте се справили по-добре от фалшивите призраци на Манко.

Неван го погледна.

— Да си губил някое сбиване с нормално човешко същество напоследък?

— Не. Но както самият ти каза преди малко, хората не се влияят от факти. Може би Манко не е имал нужда от реална заплаха. Или пък нуждата му не е била чак толкова голяма, че да се сдуши с банда шибани изроди.

— Нямаше никакъв проблем да се сдуши с онази хибернираща кучка Юргенс — горчиво каза Неван. — Удивително е как предразсъдъците могат да изхвърчат през прозореца, когато в уравнението се включи и факторът яко чукане.

— Грета Юргенс? — Карл имаше смътен спомен за изящна сивоока блондинка от проучванията си във връзка с Неван преди три години. Въпросната Грета завеждаше фронт-офис операциите на Манко в Арекипа. — Тя е хиберноид?

— Да. Защо?

Карл сви рамене.

— Просто питам. Но като знам какво беше отношението на Манко към генномодифицираните, не виждам как й е позволил да се изкачи толкова много във вътрешната йерархия на фамилията.

— Както казах, ключът е в чукането. В задника. Чувал съм, че хиберноидите владеят анални практики, които са невъзможни за нормалните жени.

Карл отпи от ракията си и поклати глава.

— Това се говори за бонобосите, не за хиберноидите, и дори за тях е крайно преувеличено. А дори да е имал мерак за подобен вид удоволствия, лесно е можел да слезе до Лима и да си избере забавление по свой вкус в някой от тамошните бардаци. Стига, Стефан. Не се връзва.

— Добре де, може пък да е смятал, че има изроди и изроди. — Неван сви устни. — В крайна сметка кого ще уплашиш с изрод, чийто коронен номер е да се свие на топка и да спи четири месеца? Не ще да е голяма заплаха за мъжествеността, нали? Само такива като нас ги затварят и кастрират.

Карл сведе поглед към приборите на масата. Кимна с лека тъга.

— Такива като теб. Затварят такива като теб. Аз съм лицензиран.

— Опитомен, искаш да кажеш.

— Наричай го както искаш. Не можеш да върнеш часовника с двадесет хиляди години назад, Стефан.

Неван пак извади вълчата си усмивка.

— А ти можеш ли?

— Виж, някога — казваше Явуз — страхът е бил обединяваща сила. Тогава е било възможно чрез ксенофобия да направиш една страна силна. Това е старият модел, нацията като крепост. Само че не можеш да живееш в крепост, когато целият ти начин на живот зависи от глобализирана взаимозависимост и търговия. Стигне ли се дотам, склонността към ксенофобия се превръща в пречка — или в неадаптивна тенденция според терминологията на Грумбридж. Тя цитира…

Чу се трясък на счупено стъкло. Севги се обърна светкавично и видя как витрината на ресторанта се пръска на парчета около две вкопчени тела. Някой се развика.

— Ох, мамка му!

Посегна към пистолета, който не й беше разрешено да носи тук, и пръстите й регистрираха липсата му миг преди същото да направи съзнателната й мисъл. Хвърли се от високото столче, което се катурна и падна с трясък зад нея, и хукна към ресторанта. Явуз тичаше до нея със законния си пищов в ръка…

Бледоликият французин беше приковал Марсалис към пода. Ръката му се вдигна — в нея имаше нещо — и се спусна рязко. Марсалис успя някак да се извърти, направи нещо с краката си и промени баланса на силите. Неван залитна и разтърси ръка след силния удар в бетона, сигурно си беше счупил някоя и друга костица. Опитваше се да удържи чернокожия на пода с другата си ръка, но не се получаваше. Марсалис се измъкваше сантиметър по сантиметър настрани, докато рамото му не се изплъзна от хватката. Ръката му се стрелна моментално, сграбчи французина и го дръпна надолу. Той надигна рязко горната част на тялото си и заби глава в лицето на Неван. Севги ясно чу хрущящия звук и зъбите й изскърцаха.

След миг с Явуз стигнаха до двамата биещи се мъже.

— Край, скапаняко! — изсъска Явуз на английски и навря пистолета в ухото на Неван. — Край на играта.

Неван се олюляваше и притискаше лицето си с ръка. Между пръстите му се стичаше кръв от очевидно счупения му нос. Въпреки кашлицата и гъргоренето звукът, който излезе от гърлото му, несъмнено беше смях. Марсалис изръмжа и се измъкна изпод него, сви единия си крак и го изрита с коляно. Неван за малко не падна на пода, все така притискаше с ръка лицето си. И все така се смееше. Ръката, която притискаше към лицето си, беше същата, чиито костици току-що беше строшил при удара в бетона.

— Май ще ми се наложи… — пое си хрипкаво дъх — сам да си купувам цигарите в крайна сметка.

— Така изглежда. — С плавно движение Марсалис се изправи. Провери дали не се е порязал на някое парче от счупената витрина.

— Предупредих те все пак.

— Да, само че сви ножа от масата като първия новобранец. — Каза го разсеяно. Обърна дясната си длан, смръщил чело, и Севги видя тънката струйка кръв. По ръба на дланта му имаше дълъг прорез и от раната стърчеше парченце стъкло.

— Да не си мръднал, тъпанар — с треперлив глас предупреди Явуз французина. Дулото на пистолета беше на сантиметри от челото на тринайската. — Стой на място и да не си мръднал, мътните те взели!

Бръкна в джоба на якето си с лявата ръка, извади телефон и натисна бутон за бързо набиране. От другата страна на счупения прозорец се бяха събрали хора, стояха и зяпаха преобърнатата маса и съборените столове. Сервитьорите се навъртаха наблизо и очевидно не знаеха какво следва да направят. Голямо триъгълно парче се откъсна със закъснение от горната част на черчевето, падна и без особен драматизъм се разчупи на три по-малки парчета.

В краката им лежеше изпуснатият от Неван нож. Севги най-после навърза значението на репликите, които двете тринайски си бяха разменили току-що. Впи поглед в Марсалис.

— Знаел си, че ще го направи?!

Чернокожият хвана парченцето стъкло с два пръста и бавно го издърпа от раната. Завъртя го любопитно насам-натам на слабата светлина, после го пусна на земята.

— Ами… — Стисна ранената си ръка в юмрук и се намръщи отново. — Не изключвах възможността да се поддаде на долните си инстинкти.

— Нали каза, че сте приятели!

Задавен смях откъм Неван, който седеше с гръб към съседния, непострадал от сбиването прозорец. Марсалис погледна Севги над окървавената си ръка.

— Казах само, че се погаждаме.

Чак сега Севги си даде сметка за разбеснелия се в гърдите и слепоочията й пулс. Пое си дълбоко дъх и се овладя.

— На това ли му викаш погаждане?

Марсалис сви рамене.

— Какво да ти кажа. Виновни са гените.

Неван се изхили отново въпреки счупения си нос.

27.

Ръката му трябваше да се залепи, а и в раната бяха останали миниатюрни парченца стъкло. Седеше в клиниката на ООН във Фенербахче и търпеливо чакаше сестрата да почисти раната. Осветлението беше твърде ярко, а в единия ъгъл имаше монитор — спокойно можеше да мине и без него, — който показваше микроскопско увеличение на обработваната рана. След първия път повече не погледна натам.

Ертекин беше настояла да отидат в клиниката на КОЛИН, която се намираше в европейската част на града, но тази на ООН беше много по-близо и този факт я лиши от смислени аргументи. Стигнаха за по-малко от пет минути с такси — шумната тълпа зяпачи и хаосът в ресторанта останаха назад, заменени от тихите улички на Фенербахче и меките светлини пред ненатрапчивата наноконструирана фасада на медицинския център. Ертекин беше отишла с Явуз и Неван, за да се погрижат за нараняванията на французина. Сигурно искаше да чуе и неговата версия. А и сякаш още не бе дошла на себе си след шока, който й бяха сервирали. Не можеше да я вини за това. Напрежението от сблъсъка с Неван още пришпорваше кръвта във вените му, повече, отколкото беше склонен да си признае.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв турчин с костюм и широка прозявка. Прошарена коса и малки мустачки в същия десен, плюс недобре обръсната четина по брадичката. Костюмът беше скъп и вървеше в комплект с копринен възел. Само прозявката и подутите от сън очи издаваха, че са го измъкнали от леглото. Съненият поглед измери за миг Карл, после новодошлият каза нещо на сестрата, която веднага остави инструментите си, извини се и излезе. Вратата се затвори тихо след нея. Карл вдигна вежди.

— Ще трябва ли да плащам за това?

Турчинът се усмихна любезно.

— Много смешно, господин Марсалис. Разбира се, като лицензиран служител на АГЛОН здравната ви осигуровка важи и при нас. Не за това съм тук. — Приближи се и протегна ръка. — Аз съм Мехмед Тузку, специален агент за свръзка към АГЛОН.

Карл стисна ръката му, като внимаваше за раната си. Не стана от кушетката.

— И какво мога да направя за вас, Мехмед бей?

— Ескортът ви от Колониалната инициатива е на горния етаж. — Тузку стрелна поглед към тавана. — На улицата зад тази сграда ви чака кола. Ще тръгнем с товарния асансьор, така никой няма да ни види. До половин час ще сме ви качили на суборбитален до Лондон, но… — погледва масивния стоманен часовник на китката си — ще трябва да побързаме.

— Вие какво… Спасявате ли ме?

— Може и така да се нарече. — Пак същата търпелива усмивка. — Очакваха ви още в Ню Йорк, но там събитията ни изпревариха. А сега наистина трябва да…

— Аз, хм… — Карл махна с ранената си ръка, бе обработена само наполовина. — Всъщност няма нужда някой да ме спасява. КОЛИН не ме държи против волята ми.

Усмивката изчезна.

— Въпреки това сте били въвлечен в неоторизирана спасителна операция. КОЛИН са в нарушение на Мюнхенските спогодби, като са ви наели в това ви качество.

— Обещавам да им го спомена.

Тузку се намръщи.

— Отказвате да дойдете с мен, така ли?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

„Питай колкото си искаш — изкуши се да му отговори Карл. — Самият аз се питам същото от известно време и още не съм намерил що-годе интелигентно обяснение.“

— Познавате ли Джанфранко ди Палма?

Тузку го гледаше предпазливо.

— Да. Срещал съм се неколкократно със сеньор Ди Палма.

— Гадно копеленце, нали?

— Накъде биете?

— Питате ме за причина. Кажете на Ди Палма, че така става, когато бавиш плащанията на лицензираните си агенти. Появяват им се проблеми с лоялността.

Човекът на АГЛОН се поколеба. Хвърли поглед към вратата. Карл се изправи и каза спокойно:

— Нека не позволяваме нещата да загрубеят, Мехмед.

Севги го откри в чакалнята на приземния етаж да гледа някакво второкачествено глобално музикално шоу на екран, закачен високо на стената. Изрусена блондинка подскачаше по сцената в облекло, състоящо се предимно от възтесни панделки, които се развяваха от движенията й, чиято хореография очевидно имаше за цел да покаже колкото се може повече загоряла плът. Танцова трупа от млади мъже и жени, разголени по подобен начин, я следваше като безмозъчно телесно ехо. Песента не се отличаваше с особена мелодичност, а инструменталният съпровод се изпълняваше от невидими музиканти.

— Хареса ли си нещо? — попита тя.

— По-добро е от онова, което гледах допреди малко. — Плъзна поглед покрай нея. — Какво направихте с Неван?

— Слиза.

— Добре. — Марсалис отново се загледа в екрана. — Трябва да ви го призная — това наистина го умеете.

— Ние?

— Хората. Виж ги само. — Той махна с превързаната си ръка към цветното движение на екрана. — Съвършен синхрон. Групово мислене. Нищо чудно, че от вас стават толкова добри войници.

— Доста иронично точно от твоята уста — тросна му се тя. — Комплимент от първокласния генетичен воин.

Той се усмихна.

— Ертекин, не бива да вярваш на всичко, което чуваш по новините.

Асансьорът изгука мелодично, вратите му се отвориха и отвътре излезе Батал Явуз, побутваше Неван пред себе си. Лицето на французина беше бинтовано през средата, по подобен начин беше обработена и счупената му ръка. Изглеждаше в добро настроение.

— Пак ще се видим — каза той на Марсалис и вдигна ранената си ръка. — Когато си върна формата, да кажем.

— Готово. Знаеш къде живея. Ела да се видим веднага щом излезеш.

Явуз изглеждаше дълбоко смутен.

— Съжалявам за случилото се, Карл. Ако знаех, че този се кани да…

— Зарежи. Нищо не е станало. — Карл стана и тупна турчина по рамото. — Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме.

Севги стоеше малко встрани от тях и наблюдаваше Неван. После попита Явуз:

— Искаш ли да дойда с теб до хеликоптерната площадка?

— Няма нужда.

— Но ако…

Марсалис се ухили.

— Покажи й глезена си, Стефан.

Сякаш всички освен нея споделяха обща шега, французинът дръпна нагоре левия крачол на панталона си. Точно над глезена му имаше тънка лента от лята лъскавочерна фиброматерия. Не беше по-широка от каишка на мъжки часовник, но в единия й край неуморно примигваше миниатюрна зелена светлинна. Не би трябвало да е особено изненадана, но въпреки това сърцето й прескочи един удар при вида на устройството.

— Транспортен ограничител — каза Явуз. — Никой не напуска територията на лагера без такъв. Стефан няма да ми създава никакви неприятности, уверявам те.

— Ами ако го изхлузи? Ако намери начин да го махне?

— Няма такъв начин — каза Неван с любопитно кротък тон. — Работи на принципа на вълчия капан. Задейства се при опит за неправомерно отстраняване. Искаш ли да ти кажа какво става след това?

Севги знаеше и без да й казва. Ограничителите на принципа на вълчия капан имаха дълга и неприятна история, още по-болезнена в нейния случай заради преживяване от най-близък вид. Новинарските репортажи за осакатени мюсюлмански военнопленници в американски затвори се бяха оказали решаващи за баща й при избора на страна, в която да емигрира — пощата му през последните седмици, преди да напусне Истанбул, изобилствала от смъртни заплахи с лош правопис. Новините залитаха от едната крайност към другата, евтината и агресивна злоба засенчваше личната борба на Мурад със съвестта и културата му — западни капацитети отвръщаха гневно на обвиненията във военновременни престъпления с подробна информация за използването на модифицирани ограничители като средство за изпълнение на наложени от шериата наказания в повечето от самообявилите се ислямски републики, противоудар, който издържа известно време, а после, когато започна да става ясно кой продава на ислямистките пуристи тази технология за изтезания, зазвуча все по-кухо. Мурад, въпреки горчилката от повсеместното лицемерие, напусна Турция и повече не погледна назад.

По-късно обаче, сякаш вълчите ограничители бяха един вид фамилно проклятие, самата Севги се сблъска с тях.

— Тя е ченге, Стефан — каза Марсалис зад нея, навярно за да запълни внезапното й мълчание. — Сигурно познава добре този хардуер.

Беше ченге съвсем отскоро, от няма и две години, когато се запозна с въпросния „хардуер“. Вътрешният отдел се стовари като бомба върху сто и осми участък и започна разследване срещу група нейни колеги за неправомерно използване на ограничителите върху заподозрени очевидно — макар че подобна логика би убягнала на всеки здравомислещ човек — в опит да изтръгнат използваеми признания. По време на разпита нещата бяха излезли от контрол. И още зелената Севги Ертекин изведнъж се оказа една от разследваните покрай познанството си с провинилите се. Скоро установиха, че не е имала нищо общо, но не и преди да я завлекат в едно поле извън Ню Йорк, призори, когато мъглата още лепнеше по пръхкавата земя, която роботизираният минибагер разкопаваше усърдно. Севги трепереше от студа, но скоро съвсем забрави за него, заета да потиска спазмите в стомаха си, когато роботът ексхумира трите заровени преди девет седмици трупа с отрязани от ограничителите ръце.

Добре дошли в редиците на полицията.

Имаше известна утеха във факта — „Погледни го от тази страна, Сев“, беше я посъветвал неин колега, — че ограничителите, отдавна забранени в Съюза, се бяха появили контрабандно в сто и осми участък чрез джизъслендския зет на един от обвинените детективи, старши офицер в частно полицейско дружество в Алабама, част от системата за опазване на обществения ред в Републиката, където ограничителите все още се използваха повсеместно в противоречие с три международни договора и федерален указ, който на този етап беше ратифициран единствено от щата Илинойс.

„Погледни го от тази страна, Сев.“

Онези от вътрешния отдел я изключиха от кръга на заподозрените кажи-речи в самото начало и благодарение на това името на полицай Ертекин остана неопетнено; и което беше още по-важно, умението й да балансира между лоялността към колегите и дълга си на полицай не остана незабелязано от неколцина висшестоящи офицери, които години по-късно улесниха прехвърлянето й в отдел „Убийства“ в един от централните полицейски участъци.

„Погледни го от тази страна, Сев.“

Мъртъвците в полето не бяха голяма загуба за обществото — и тримата имаха предишни присъди за трафик на сексробини. Залъгвали бяха млади жени от Републиката с обещания за доходоносна и почтена работа от другата страна на границата, а после ги бяха прекършвали с помощта на многократни изнасилвания и побой, докато повечето не претръпнат дотам, че да предлагат срещу заплащане телата си на най-бедната прослойка от мъжкото население на Ню Йорк.

И Севги се беше съсредоточила върху дребните утехи, както я бяха посъветвали. Цялата онази пролет се беше старала да гледа на случая „от тази страна“, но така и не успя да заличи от паметта си спомена за вонята на разлагаща се плът в студената мъглива утрин. Нещо се беше променило в нея през онзи ден — съзряла бе потвърждение за това и в очите на Мурад, когато се прибра вкъщи след работа. Именно от този ден баща й спря да я убеждава, че може да потърси по-добра професионална реализация, може би защото разбра, че щом това не я е отказало от полицията, значи нищо няма да успее.

Неван пусна крачола си, ограничителят се скри и Севги се върна към настоящето. Малък мехур тишина се разшири и обхвана чакалнята.

— Мислех, че са забранени в Европа — каза тя, колкото да наруши мълчанието.

— За хора — да — съгласи се Неван и хвърли поглед на Марсалис. — С тринайските обаче трябва да се внимава. Нали така, марсианецо?

Чернокожият сви рамене.

— Зависи колко са умни, бих казал аз.

Марсалис проследи безучастно с поглед Явуз и французина, докато се качваха в изпратената за тях сълза с емблемата на ООН. Лицето му беше неподвижно като маска от антрацит. Едва след като сълзата потегли, вдигна поглед към танцьорите на екрана и нещо се случи с бръчиците около очите му. Севги разчете промяната като израз на отвращение, но нямаше представа към кого или какво е насочен. Запита се дали и самият Марсалис знае.

И така, те поеха назад към апартамента и в това имаше някакъв обединяващ потенциал, усещане, че са оставили там нещо, което трябва да вземат. Вървяха пеша, защото не беше чак толкова студено, нито чак толкова късно, или пък защото и двамата имаха нужда да повървят под открито небе. Загубиха се, но това не ги притесни особено, и вместо да се възползват от пътепоказателната холограма в ключовата плочка, поеха назад към брега, после по кривите улички, успоредни на прибоя, докато не се озоваха в другия край на Мода Кадеси. Оттам поеха нагоре към кооперацията на КОЛИН. Лепилото върху раната на Карл започваше да го щипе на студения въздух.

По едно време Ертекин му зададе очевидния въпрос:

— Кога разбра, че Неван ще ти скочи?

Той сви рамене.

— Когато ми го каза. Няколко минути след като с Батал ни оставихте сами.

— Защо не ни повика?

— Ако го бях направил, той щеше да ме нападне веднага. Без да съм научил нищо.

Известно време вървяха в мълчание. Кооперациите се издигаха над тях, балконите бяха окичени с цветя в сандъчета, някои току-що полети, ако се съдеше по мокрите петна върху тротоарите. На един калкан имаше стенно пано с образа на Ататюрк, с проницателен поглед, гладко чело и внушително присъствие, над главата му се кипреше цитатът, който Карл беше виждал и при другите си посещения в Турция, толкова често, че се беше запечатал в паметта му. Ne Mutlu Turkum Diyene — Щастие е да се нарека турчин. Впоследствие някой се беше изкатерил по калкана, навярно с „геконски“ ръкавици, и беше нарисувал до устата на Ататюрк балонче, като онези в комиксите, и надпис в него с черен спрей на турски, който Карл не успя да разчете.

— Какво пише? — попита той.

Тя сбърчи чело, търсеше точния превод.

— Ами… „Мъжката плешивост — по-голям проблем, отколкото изглежда на пръв поглед.“

Карл се загледа в твърде високото чело на националния герой и се засмя.

— Не е лошо. Мислех, че е някакъв ислямистки призив.

Тя поклати глава.

— Фундаменталистите нямат чувство за хумор. Щяха само да обезобразят лицето му.

— А ти?

— Това не е моята страна — безизразно каза Ертекин.

На балкон на втория етаж пред тях възрастен мъж стоеше облегнат на парапета, пушеше лула и зяпаше улицата. Карл срещна погледа му, докато минаваха отдолу, и старецът кимна любезно за поздрав, после очите му се лепнаха отново върху жената до него. Карл я изгледа косо на свой ред — линията на носа и челюстта, рошавата коса. Погледът му се плъзна надолу към непокорните хълмчета на гърдите й, които избутваха настрани предниците на якето.

— И измъкна ли нещо полезно от Неван в крайна сметка? — Не беше сигурен дали е усетила, че я зяпа, но гласът й прозвуча неспокойно, сякаш беше задала въпроса си само за да отклони вниманието му в друга посока. Карл заби поглед в паважа.

— Не съм сигурен — каза предпазливо. — Мисля, че трябва да си поприказваме с Манко Бамбарен.

— В Перу?

— Ами, едва ли ще приеме покана без предизвестие да ни гостува в Ню Йорк. Така че да, ще трябва ние да идем при него. Ако не друго, това ще го поласкае. И ще е спокоен, защото ще сме на негова територия.

— И на твоя, нали? — Стори му се, че се усмихва. — Идеята е да духнеш към платата и да ме зарежеш да се оправям сама?

— Ако исках да те зарежа, Ертекин, отдавна да съм го направил.

— Знам — каза тя. — Пошегувах се.

— Разбрах.

Стигнаха края на пресечката и завиха в унисон наляво, за да избегнат сляпата улица вдясно. Карл така и не разбра дали тя избра посоката и той я последва, или обратното. На стотина метра пред тях улицата свършваше със стръмен гол баир с мръсни стъпала от бял всемент и странна табела, на която имаше само една дума — „Мода“. Заизкачваха се мълчаливо.

— Онзи ограничител — задъхано каза тя, когато най-сетне изкачиха стъпалата. — Знаел си, че Неван е с ограничител.

— Не се бях замислял. — Сега се замисли. — Да, сигурно съм знаел, че няма да го пуснат извън лагера без ограничител. Това е стандартна процедура.

— Но той въпреки това се опита да те убие.

— Е, ограничителите действат бавно. Нужни са двайсетина минути, докато прережат напълно крайника. Вярно, бих могъл да го докопам, докато се боричкаме, и да го задействам, но докато се занимавам с това, нашият Стефан щеше да ми забие ножа в ребрата. — Той млъкна, превърташе наум сблъсъка. — Или в окото.

— Не това имах предвид. — Имаше нещо неустоимо в горещия гняв, с който му се сопна, нещо в тона й, което подръпна струна в долната част на корема му и причини масивен оток по дължината на пениса му.

— Какво тогава?

— Знаел е, че рискува да загуби стъпалото си, да не говорим, че е можело да умре от кръвозагуба, докато се опитва да избяга. И въпреки това се опита да те убие.

На върха на езика му беше да я попита: „Ти напълно ли си сигурна, че си имала гадже тринайска, ама истинска тринайска?“. Стисна зъби и продължи напред. Скромни генномодифицирани тополи издигаха умалените си снаги от квадрати, прорязани на равни интервали в плочника от едната страна на Мода Кадеси. Клоните им насичаха светлината на уличните лампи и хвърляха по тротоара мека мозайка от светлини и сенки.

— Виж — бавно каза той, обмисляше думите си в движение. — Първо, Стефан Неван нямаше намерение да бяга. Дойде да ме убие, и толкова. Ние, генетичните воини, умеем да се съсредоточаваме върху този род неща. Ако беше успял да ме затрие, щеше да остане на мястото си кротък като джизъслендска домакиня, докато вие с Батал пристигнете, а след това щеше с най-голямо удоволствие да се върне в лагера.

— Но това е адски тъпо! — избухна тя.

— Така ли мислиш? — Този път Карл спря и се обърна към нея. Усещаше как собственият му контрол изскубва котвата си, как емоциите се прокрадват в гласа му, макар че доколко беше заради случилото се и доколко заради Севги, която… Устата му се изпълваше със слюнка само като я гледаше как стои, окъпана в светлосенките на уличните лампи, със стърчащи кичури и широка изразителна уста, с напиращите под тъмния пуловер гърди, полюшването на стегнатите в протрити дънки хълбоци и тези дълги-дълги крака, нищо че ботушите й бяха с равна подметка. — Аз вкарах Неван в лагера. Беше на свобода, а аз го върнах там, откъдето никога няма да излезе, освен като спънат кон като днес. Никога няма да има деца, нито да прави секс с друга жена освен с платените лагерни курви или някоя служителка на АГЛОН, тръгнала на лов за силни усещания. Знае и точното място, където ще умре, плюс-минус две хиляди квадратни километра. Помисли за това и после се запитай дали не си струва риска да загубиш едното си стъпало — което така или иначе ще му заменят с биовъглеродна протеза, каквато му се полага по закон, — запитай се дали не си струва да платиш такава цена за смъртта на човека, който те е вкарал зад оградата.

— А струва ли си да умреш за това?

— Забравяш нещо — в Европа няма смъртно наказание, дори за тринайска.

— Исках да кажа, че ти можеше да го убиеш.

Карл вдигна рамене.

— Можеше и това да стане. Но забравяш и друго — че Неван е бил войник. Убий или теб ще те убият е нелошо резюме на служебната му характеристика.

Тя го погледна в очите.

— Щеше ли да го убиеш? Ако не бяхме дошли навреме?

Погледна я втренчено за миг, после, бързо като при свиването, скъси разстоянието помежду им и я прегърна през кръста. Стъпалата й пристъпиха върху паважа, тя се изви назад и вдигна ръка. За част от секундата Карл си помисли, че ще го удари, но после пръстите й се свиха около ревера на якето му и лицето му се озова на сантиметри от нейното. Тя захапа долната му устна, после пъхна език в устата му. Издаде мек гърлен звук, когато другата му ръка обхвана, гърдата й, и го дръпна в тъмния вход на най-близката кооперация.

Беше също като мрежата — мощен прилив на кръв и мускулно напрежение. Той задърпа дрехите й, разкопча дънките й и ги смъкна до коленете, после мушна ръка в бикините отдолу. Тя ахна: вече беше мокра. С другата си ръка Карл дръпна нагоре пуловера й, вдигна го над гърдите и свали пипнешком едната профилираща чашка. Гърдата изпълни ръката му. Той зарови лице в плътта, сякаш пиеше вода от шепа. Устата му засмука силно и жадно зърното. В капанчето на памучните й бикини и вътрешната страна на бедрата й пръстите му си пробиха път през влажната плът. Тя потръпна и посегна замаяно към издутата буца в панталоните му, след кратко усилие успя да хване с две ръце колана му и да го отвори. Той скочи, втвърден до пълна ерекция. Тя се изсмя, кратко и гърлено, когато установи дължината на пениса му, после плъзна леко пръсти по долната му страна.

Четири месеца в джизъслендски затвори и нищо женско, което да докоснеш. Усети как се хързулва неспасяемо по дългия стръмен склон, отдели с усилие на волята уста от зърното й, клекна, без да вади другата си ръка от гащичките й, и се опита да свали единия й ботуш. Тя разбра какво се опитва да направи, засмя се пак и тръсна нетърпеливо крака си, за да му помогне. Уви, ботушът остана на мястото си. Тя тръсна пак крак и неволно го удари с коляно в лицето. Той изръмжа и тръсна глава.

— О, по дяволите, извинявай. — Тя спря и се наведе към него. Пръстите му се изхлузиха влажни. — Виж, спри за миг, чакай.

Извъртя се, почти като джудист по време на схватка, изправи го и го притисна към стената на своето място. Изхлузи ръце от якето си, хвърли го на топка в краката му и коленичи отгоре. Вдигна глава към него, колкото да му метне широка усмивка, после я сведе над члена му и го пое в уста. Загали го с пръсти. Устата й се задвижи. Той прилепи ръце до тъмната стена, със свити пръсти, сякаш можеше да изстърже всемента с нокти. Помисли си: ето, това е то; яхна мига, но нещо беше заяло в него и машинката не тръгваше. Възбудата постепенно намаля, на косъм от обсега му.

Тя усети промяната, издаде приглушен въпросителен звук и се хвана сериозно на работа, с уста и пръсти. Карл усети как поема отново по параболата, но знаеше, че и този път няма да стигне върха. Пръстите му се отпуснаха, ръцете му увиснаха безпомощно. Втренчи поглед в сенките.

— Хей — тихо каза тя.

— Виж, аз…

— Не, ти виж. — Тонът й не търпеше възражение, така че той сведе поглед надолу и я видя да му се усмихва лукаво. С лявата си ръка Севги повдигна и събра голите си гърди. Стисна здраво пениса му с другата си ръка и плъзна върха му напред-назад между гърдите си. Карл усети как нещо се срива в гърдите му. Тя се усмихна отново, наведе глава и се изплю върху главичката на пениса му, после, като го стискаше все така силно в основата, мушна влажната плът между гърдите си и започна да го трие там, навън-навътре, навън-навътре, още десет или двайсет секунди, преди разбеснелият се в него огън да си намери отверстие, вече без засечка, без спиране…

И навън.

Издаде звук като удавник, когото след дълга борба са издърпали обратно в лодката, същия звук като в деня, когато „Фелипе Суза“ прие първия сигнал от спасителния кораб, после отпусна гръб на стената и се плъзна надолу, все едно го бяха простреляли. Усети как лепкавите й пръсти го пускат, видя я да посяга към якето си и протегна ръка.

— Чакай.

— Трябва да тръгваме, стана…

— Никъде няма да ходиш — пресекнато каза той. — Стани.

Изправи я до стената, като преди, и коленичи на свой ред, плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата й, раздалечи ги, дръпна встрани дъното на гащичките й и зарови дълбоко език в нея.

Направи го отново в апартамента, този път на леглото, където я беше видял да спи сутринта. Пъхна докрай глава между бедрата й, за да усети аромата, после повдигна с една ръка дупето й, така че устните й отдолу да срещнат неговите в перпендикулярна целувка, пръстите на другата му ръка бяха дълбоко в нея, езикът му играеше по пъпката на клитора й. Усети някакъв месояден сърбеж да се надига в гърдите му, дълбока жажда, която получи едва частично удовлетворение, когато тя изви гръб в дъга и стисна главата му с ръце и бедра, сякаш с едната сила можеше да го вкара в себе си.

После тя се отпусна рязко, едва си поемаше дъх, със затворени очи, а той я нагласи под себе си и се плъзна вътре целият. Очите й се отвориха и тя ахна тихичко, не каза нищо друго, само ахна, но доволно и като обещание.

А след това беше като дългото и тежко изкачване по стъпалата към Мода Кадеси, накъсано, затруднено дишане и нито една дума по дългия баир към споделения връх.

28.

— Какво е направил?!

Нортън я гледаше от екрана, гняв и неверие се бореха за надмощие върху лицето му.

— Сби се с Неван — търпеливо повтори Севги. — Успокой се, Том, така или иначе вече е факт. Никой не можеше да го предотврати.

— Напротив, можеше. Ти например можеше да не му играеш по свирката.

— По свирката? — Усети как започва да се изчервява, от врата нагоре. Всички места по тялото й, белязани от зъбите на Марсалис, пламнаха. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че на Марсалис изведнъж му хрумва да се поразходи до другия край на планетата и ти лягаш и вирваш крака. Нашият канибал избива хора в Америка, а не в Европа. Сигурно изобщо не ти е хрумнало, че Марсалис просто си търси начин да се прибере у дома, преди да си е изпълнил задълженията по договора.

— Мина ми през ума, Том. Доста отдавна при това, още когато ти предложи да го настаним в неохраняван нюйоркски хотел за през нощта.

Кратка пауза.

— Предложих да остане у нас, доколкото си спомням.

— Няма значение. Въпросът е, че наехме Марсалис да ни свърши определена работа. Ако ще го подозираме и възпрепятстваме на всяка крачка, защо изобщо го измъкнахме от затвора?

Нортън отвори уста, после явно премисли и премълча онова, което му беше на езика. Кимна.

— Добре. И след като наби Неван, какво е следващото му желание?

— Спомена нещо за Перу.

— Перу?!

— Да, Перу. Familias andinas, помниш ли? Неван е изпуснал нещо, което сочи назад към андийските плата, така че сега трябвало да отидем там.

— Ясно. Значи няма да провеждаме никакво разследване на местопрестъпленията, така ли? Вярно, не съм бил ченге като теб, но…

— Мамка му, Том! — Тя се наведе към екрана. — Какво ти става? Живеем в двайсет и втори век. Имаме на разположение глобалната мрежа, ако се сещаш за какво ти говоря. Светът е едно голямо село, нищо повече. Ще стигнем в Лима за четиридесет и пет минути. Оттам до Куско са най-много два часа. И ще сме се върнали в Ню Йорк, преди да е мръкнало.

— Тук отдавна се мръкна — сухо каза Нортън. — Минава полунощ.

— Ти ми се обади, не аз.

— Да, защото твоето мълчание започна да ме притеснява, Сев. Няма те от два дни и не се обади нито веднъж.

— От ден и половина. — Отговори автоматично, но в действителност не беше сигурна кой от двамата е по-близо до истината. Усещането й за време беше колабирало. Сякаш преди седмици бяха прекосили Босфора, а Ню Йорк и Флорида изглеждаха част от далечното минало.

Но и Нортън май не беше в настроение да спори по въпроса. Само си погледна часовника и сви рамене.

— Няколко часа плюс или минус са без значение. Ако отсъстваш още дълго, Никълсън и Рот ще започнат да се изнервят.

Тя се ухили.

— Значи това те е вбесило. Стига, Том. Можеш да се оправиш с тях. Гледах пресконференцията. Подхлъзна Мередит и Ханити като последните идиоти.

— Мередит и Ханити са си идиоти, Сев. Точно в това е въпросът. Каквото и да говориш за Никълсън, той не е глупав и ни е шеф, което важи с двойна сила за Рот. Няма да търпят още дълго разходките ти. Особено при нищожни резултати като хрумките на твоето другарче. — Погледът на Нортън се измести към периферните квадранти на екрана, оглеждаше пространството над раменете й. — Къде е детето-чудо между другото?

— Спи — започна тя и се коригира светкавично, — предполагам. И тук е време за сън.

Всъщност, когато телефонът я събуди, тя се претърколи в леглото и доволно усети едрата му фигура до себе си. Вълнението премина в нещо не толкова приятно, когато видя, от разстояние десетина сантиметра, че е буден и я гледа. Кимна й към звъна. „Апартаментът е на КОЛИН — каза, — така че сигурно е за теб.“ Тя кимна на свой ред, опипа слепешката пода за тениската си, седна на леглото и я нахлузи през главата си. Усещаше очите му върху себе си, върху тежкото полюляване на гърдите й при движението, и нов прилив на ленива топлина сгърчи корема й. Усещането се задържа, докато вървеше в мрака към телефона.

— Слънцето никога не залязва над нашите начинания — цитира Нортън девиза на КОЛИН, безизразно. — Все пак, ако ще ходите в Перу, трябва да тръгнете рано.

— Говори ли с Ортис?

Лицето му се изопна.

— Да, по-рано днес. Включиха го във в-формат за десетина минути. Лекарите не позволяват по-дълъг престой, защото трябвало да си пести силите. Включили са го на наноремонт за пострадалите органи, но куршумите били мръсни, нещо канцерогенно, което прецаква растежа на новите клетки.

— Ще умре ли?

— Всички ще умрем, Сев. Но Ортис няма да умре сега. Стабилизирали са го. Предстои му дълго лечение, но ще се оправи.

— И какво ти каза във виртуалния?

Гримаса.

— Каза ми да се доверя на инстинктите ти.

Хванаха суборбитален до Ла Пас късно сутринта — като повечето страни, свързани с Колониалната инициатива на западните нации, и Турция поддържаше полети до андийските плата на всеки два часа. Севги се обади в КОЛИН за лимузина, която да ги вземе пред кооперацията — този път нямаше време да се порадват на Босфора от борда на ферибот.

— Можехме да изчакаме връзката за Лима — отбеляза Марсалис, докато наближаваха летището в най-бързата лента. — Нямаше да бързаме толкова. И щеше да ми остане време да си купя дрехите, за които ме тормозиш.

— Имам инструкции да бързам — отвърна тя.

— Да, само че Бамбарен като нищо може да е в Лима. Голяма част от бизнеса му е по крайбрежието.

— Ако е така, ще отидем в Лима.

— Това ще отнеме време.

Тя му метна усмивка на превъзходство.

— Няма. Вече работиш за КОЛИН. Лима е задният ни двор.

Сякаш в потвърждение на думите й, на слизане от совалката ги чакаше комитет по посрещане. Трима „местни“ със сериозни лица, един мъж и две жени, които ги изведоха от терминала по най-бързия начин и оттам до брониран джип, паркиран под яркото осветление на забранената за паркиране зона. Отвъд се простираше мека тъмнина, прибулена от смог луна и смътните очертания на далечни планини. Щом се качиха в джипа, една от жените й даде оръжие — „Берета Марстех“, два клипса и презраменен кобур от мека кожа. Не беше поръчала оръжие. „Добре дошли в Ла Пас“, каза жената, с или без ирония, Севги не можа да прецени. А после потеглиха, тихо и бързо през заспалите улици до предварително запазен им апартамент в новия „Хилтън Акантиладо“ с изглед към вдлъбнатата купа на града и с охранителни системи на ниво „Марстех“. По един изящен инфо/ком портал „Банг и Олафсен“ се кипреше ненатрапчиво в кьошетата на всички стаи освен в банята, в която за сметка на това имаше отделен телефон. Леглата бяха огромни и приканваха към употреба.

Стояха в двата края на големия френски прозорец и гледаха навън. За пореден път беше неприлично рано сутринта — бяха надбягали слънцето, бяха го зарязали пренебрежително зад гърба си, когато суборбиталната совалка стигна върха на траекторията си и пое надолу към Земята. Сега предутринният мрак зад прозорците стържеше по нервите им, а обърнатият звезден купол на градските светлини долу внушаваше безтегловно усещане на нереалност. Все едно си прекарал твърде много време във виртуална среда. Разреденият въздух и гладът само утежняваха положението. Севги имаше неприятното чувство, че изтънява.

— Гладен ли си? — попита тя.

Той й хвърли поглед, чието значение й беше познато.

— Не ме изкушавай.

— Имах предвид храна — смъмри го Севги. — Цял ден съм на един геврек.

— Цената на прогреса. Ако бяхме взели обикновен самолет, щяха да ни нахранят поне два пъти. Премълчаваните недостатъци на суборбиталното летене.

— Искаш ли да хапнем, или не?

— Искам. Без значение какво. — Отиде при инфо/ком портала и го включи. Тя поклати глава, хвърли последен поглед през прозореца и отиде да поръча от другата стая.

Докато преглеждаше менюто, случайно извика секцията за здравни услуги. Погледът й се спря на линка, озаглавен „стимуланти и синаптични подобрители“ и тя с лек потрес си даде сметка, че не е взимала никакъв синаптик през последните двайсет и четири часа.

Не беше изпитала нужда да вземе.

Когато за пръв път му се наложи да привлече вниманието на Манко Бамбарен, Карл го постигна чрез простичкия метод да проучи бизнес интересите му и след това да им нанесе максимално количество леснопостижима вреда в рамките на кратките срокове, с които разполагаше. Това беше стара тактика от централноазиатския военен театър, която той пренесе на местна почва без особени затруднения.

Специфичната дейност на Бамбарен в рамките на фамилиите беше изнасянето на екзотични материали от складовете в подготвителните лагери, в количества достатъчно малки, за да не предизвикат ответна реакция на КОЛИН. Складираше откраднатото в изолирани селца и след това го транспортираше с камиони до Лима, за да захрани ненаситната паст на черния пазар за продукти на „Марстех“. Не беше трудно да се добере до подробностите за тази дейност — кажи-речи всички знаеха за нея, но подкупите и рушветите държаха прехвалените, но зле платени перуански сили за сигурност встрани от уравнението, а Бамбарен беше достатъчно умен да ограничи кражбите си до по-обикновени и познати технологични продукти. Корпорациите възстановяваха загубите си от застраховките, възмущаваха се на висок глас от системните кражби, но извън това не полагаха значими усилия да запушат пробойните. По силата на негласна договорка Бамбарен, от своя страна, не им създаваше неприятности с наболялата тема за трудовите взаимоотношения с местната, работна ръка, където фамилиите по традиция имаха силно влияние и лесно биха могли да вгорчат живота на корпорациите. Местната лоялност и страховитата репутация на Бамбарен сред бедното население на Куско вършеха останалото. Системата работеше гладко и понеже всички бяха доволни от статуквото, най-вероятно щеше да работи така и в обозримото бъдеще.

Карл се появи в уравнението като независима величина, която не се нуждаеше от местно благоразположение и нямаше какво друго да изгуби, освен наградата си за залавянето на Стефан Неван. Две седмици кротува, докато направи проучването си, след което спря един от камионите на тайта Манко на стръмното лъкатушно шосе от Куско към Наска и крайбрежието. Въоръжената мутра на седалката до шофьора реши да се репчи, което от логистична гледна точка си беше благословия под прикритие. Карл го застреля, след което даде на шофьора възможност да избира — или да се присъедини към спътника си в белезникавия прахоляк до шосето, или да му помогне да избутат камиона в пропастта от другата страна на пътя, с прикрепена към резервоара му запалителна граната — от онези, които бяха на въоръжение в перуанската армия. Шофьорът предпочете да му съдейства, а бомбата се оказа читава. Камионът избухна зрелищно още при първия си сблъсък с отвесната скална стена, продължи сред пламъци и отломки към дъното на каньона и остана да гори жизнерадостно там в продължение на час и повече, като изхвърляше в атмосферата достатъчно екзотични замърсители с дълги химични формули, за да привлече вниманието на един от следящите състоянието на околната среда сателити. Не бяха много нещата, които горяха с подобна химична сигнатура, и бяха все неща, които не би трябвало да горят извън юрисдикцията на КОЛИН. Хеликоптери се стекоха в нощта като големи молци, около лагерен огън. С тях дойдоха и вездесъщите репортери, а не след дълго и набор от местни политици, екоексперти и представители на „Земята първа“, всичките решени да ги покажат в новините. Малко след това официален разследващ екип се спусна с цената на огромни усилия в клисурата, но не и преди да бъдат направени множество спектрографии със смущаващи резултати и да бъдат зададени също толкова смущаващи въпроси, наострени с бруса на жадното журналистическо любопитство.

Дотогава Карл отдавна си беше тръгнал. Беше откарал шофьора на камиона до Наска и му беше заръчал да предаде съобщение на тайта Манко и телефонен номер, на който да се обади. Бамбарен, който, не беше глупав, се обади още на следващия ден и след подходящата за случая доза мъжествен гняв го попита какво, по дяволите, иска от него. И Карл му каза. Трийсет и шест часа по-късно Стефан Неван влезе в хотелската си стая в Арекипа и се озова срещу дулото на „Хааг“-а.

Финесът, от собствен опит знаеше Карл, е силно надценяван подход по отношение на организираната престъпност.

И той набра номера, воден от това си наблюдение.

— Моли се да е въпрос на живот или смърт, мамка му — студено каза Грета Юргенс, когато най-сетне отговори на повикването. На екрана се виждаше как сяда пред телефона и придърпва реверите на сив копринен халат. Лицето й беше подпухнало. — Знаеш ли кое време е?

Карл си погледна демонстративно часовника.

— Да, октомври е. Реших, че това ми гарантира още две седмици, преди да те е налегнала дрямката. Как я караш, Грета?

Хиберноидът примижа към екрана и лицето й заприлича на каменна маска.

— Виж ти, виж ти. Марсалис, нали? Караконджулът.

— Съвсем същият, мерси.

— Какво искаш?

— Точно това харесвам в теб, Грета. Умението ти да водиш приятен разговор. — Карл разпери небрежно ръце. — Не е кой знае какво. Искам да говоря с Манко. Да си поприказваме за доброто старо време.

— В момента Манко не е в града.

— Но ти знаеш как да се свържеш с него.

Юргенс не каза нищо. Лицето й не беше просто подпухнало, беше доста по-закръглено, отколкото го помнеше той, с опънатата кожа и пухкавите бузи на нарастващата подкожна тлъстина в края на будния цикъл. Карл реши, че и мисловните й процеси са започнали да се забавят, оттам и мълчанието й като най-безопасна опция.

Карл се ухили.

— Виж, можем да го направим по един от два начина. Или ти ще кажеш на Манко, че искам да си поговорим, или аз ще се постарая отново да ви вгорча живота. Кое да е?

— Току-виж си открил, че вече не е толкова лесно да си разиграваш коня.

— Сериозно? Имаме си някое и друго ново приятелче в Инициативата? — Разпозна потвърждението в лицето на хиберноида. — Направи услуга на себе си и на Манко, Грета. Проследи този разговор и виж за чия сметка съм те набрал. След това решавай дали си струва да ме ядосваш.

Прекъсна връзката и Грета Юргенс изчезна от екрана.

Карл стана и отиде при прозореца да позяпа светлините на Ла Пас. Най-много два часа, реши той. Юргенс имаше подръка специалисти, които можеха да осъществят проследяването и бързо да стигнат до запазения за служители на КОЛИН апартамент в „Хилтън“. Системите „Марстех“ изпъкваха в инфопотока като имплантирани метални пластини на рентгенова снимка. Инфохакерчетата на фамилиите може и да не успееха да пробият системите, а и Юргенс едва ли би поискала това от тях. Но и така щеше да е повече от ясно с какво си имат работа. Дотук — един час. После известно забавяне, в случай че Юргенс бе казала истината и Манко Бамбарен не беше с нея в Арекипа. Където и да беше обаче, можеше да бъде намерен по телефона или чрез друга комуникационна връзка за относително кратко време. А предвид на онова, което имаше да му съобщи Юргенс, той щеше да се обади веднага.

Ертекин се върна от съседната стая. Беше се преоблякла с тениската на нюйоркското полицейско управление и спортен клин.

— Храната дойде.

В шумоизолираните помещения на апартамента появата й беше убягнала на вниманието му. Той кимна.

— Не бива да ядем твърде много на тази надморска височина. Телата ни и без това са претоварени.

— Да, Марсалис. — Изгледа го с раздразнение, само дето не сложи ръце на кръста си. — Била съм на платата. Работя за КОЛИН, ако случайно си забравил.

— Не това пише на гърдите ти — каза той, забил многозначително поглед в тях.

— Това ли? — Притисна с ръка едната си гърда и потропа с върховете на пръстите си по логото на нюйоркската полиция. Лукава усмивка изви ъгълчето на устата й. — Смущава ли те изборът ми на облекло?

Той отвърна на усмивката й.

— Ще го преглътна, ако ми позволиш да ти го сваля, след като закусим.

— Ще видим — неубедително каза тя.

Но след закуска не им остана време. Телефонът звънна, докато още си говореха, седнали с големи керамични чаши в ръце — бяха пълни с чай от кока. „Външно обаждане“, обяви с нежен женски глас системата. Карл отнесе чашата си в съседната стая, за да приеме разговора. Седна на стола пред инфопортала и натисна копчето за приемане.

— Да?

Обрулените индиански черти на Манко Бамбарен цъфнаха на екрана. Лицето му беше безизразно, но в тъмните му очи тлееше гняв. Говореше английски с насечен, лаещ акцент.

— Е, черни човеко. Върнал си се да ни тормозиш.

— Какво да ти кажа. Исторически погледнато, това би следвало да внесе известно разнообразие за вашего брата. — Карл отпи от резливия чай и срещна погледа на другия мъж през вдигащата се пара. — По-добре е, отколкото да ви тормозят белите, нали така?

— Недей да ми се правиш на умен. Казвай какво искаш.

Карл премина на кечуа.

— Само цитирам собствените ви клетви за единство. „Съюз на коренното население, възродено от пепелта на расисткото потисничество“ и така нататък. Какво искам ли? Искам да говоря с теб. Лице в лице. Няма да ти отнема повече от час-два.

Бамбарен се наведе към екрана.

— Вече не се занимавам с твоите досадни избягали побратими и техните опити да се скрият от закона. Нямам какво да ти кажа.

— Да, Грета спомена, че си се издигнал. Вече не се занимаваш с фалшиви документи за самоличност, а? Нито с дребна контрабанда на „Марстех“. Май си станал почтен престъпник напоследък. — Карл вложи в тона си доза твърдост. — За мен това е без значение. Искам да поговорим. Ти избери къде.

Последва дълга пауза. Бамбарен се опитваше да го надвие с поглед. Карл вдиша парата от чая, пое с наслада влажното ухание на зелени листа и зачака.

— Все още говориш езика ми като пиян селянин — кисело каза тайта Бамбарен. — И се държиш, сякаш това е някакво постижение.

Карл сви рамене.

— Научих го от селяни и често се напивахме заедно. Приеми извиненията ми, ако това те обижда. А сега кажи къде, по дяволите, ще се срещнем.

Ново мълчание. Бамбарен го изгледа кръвнишки.

— Аз съм в Куско — каза накрая. Дори на провлачения кечуа, който се говореше по платата, думите прозвучаха сдъвкани и изплюти. — Ще те чакам при Саксайхуаман в един следобед.

— Нека бъде в три — лениво каза Карл. — Имам да свърша някои неща преди това.

29.

От пръстите му още лъхаше солената миризма на Севги Ертекин. Карл седеше, подпрял брадичка на палеца си, в джипа на КОЛИН, зяпаше разсеяно пейзажа и чакаше Манко Бамбарен. Миризмата всъщност беше единствената светла искрица в иначе отровното му настроение. Часовата разлика и сбиването с Неван го настигаха като бесни кучета. Беше си купил два ката нови дрехи чрез хотелската мрежа за услуги, не ги хареса, когато пристигнаха, но нямаше нерви да ги връща и да поръчва нови. Бяха черни, здрави — точно като мен, помисли си с горчивина той — и с превъзходно качество. Последно поколение разсекретена материя на „Марстех“, дрехи, наскоро станали достъпни за най-богатата обществена прослойка след усилена реклама, включваща славословията на глобални знаменитости и бивши служители на „Марстех“. Карл ги намираше за ужасни, но засега трябваше да му свършат работа.

Воден от свирепото си настроение обаче реши да запази затворническото яке с надпис „С(т)игма“.

— Закъснява — каза тя иззад волана на джипа.

— Естествено, че ще закъснее. Прави се на важен.

Тревните тераси на Саксайхуаман се издигаха върху стени от масивен изгладен камък, тъмен под жаркото бяло небе. Толкова късно през деня руините бяха почти празни и липсата на хора придаваше призрачност на крепостните стени. Тук-там се мотаеше по някой окъснял турист, но мащабът на построеното от инките укрепление, дори в този му запуснат вид, превръщаше хората в джуджета. Смалени по този начин, неколцина местни в традиционни носии стояха в края на комплекса, главно жени и деца — наглеждаха накичени с панделки лами и чакаха някой желаещ да си направи снимка с тях срещу заплащане. Изпъкваха като малки цветни петънца на фона на тъмния камък.

Карл не за пръв път виждаше Саксайхуаман, но както винаги бе изпълнен с благоговение. Каменните блокове бяха издялани и огладени, но сякаш нямаше и два с еднакви размери, като ехо на сгърбените и гигантски естествени каменни образувания наоколо. Назъбените линии между блоковете привличаха погледа като детайли в картина. Можеше просто да си седиш и да ги гледаш до забрава — той сведе поглед към часовника си, — което всъщност правеха от доста време.

— И мястото ли е избрал, за да си предаде важност? — попита Ертекин и кимна към стените пред тях. — Земята на предците ми, нещо от този сорт?

— Може би.

— Но ти не мислиш така?

Карл я изгледа косо.

— Това ли казах?

— Така прозвуча.

Той отново впери взор в каменната стена. Видя призрака на Неван, който му се ухили със счупен нос и окървавено лице, бледо на болничното осветление. „Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.“

Направи усилие.

— Може и да си права — призна. — Манко наистина си пада по високопарните фрази, освен това е сериозно впечатлен от самия себе си. Така че, да, може би наистина е решил да ни вземе акъла с културата на народа си.

Ертекин кимна.

— И аз това си помислих.

Още десетина минути минаха изнервящо бавно. Карл тъкмо се чудеше дали да не слезе да се разтъпче, когато черен брониран рейнджроувър прекоси паркинга от спечена пръст на път към тяхната кола. Прозорци от тъмно стъкло, лъскави извити калници, противогранатна периферия почти до земята. Карл избута встрани отвлечените си размисли. Умората от часовата разлика отстъпи пред притока на адреналин.

— Започва се.

Рейнджроувърът наби рязко спирачки и една от вратите на черното му туловище се открехна. Манко Бамбарен слезе, наконтен с костюм в пясъчен цвят и в компанията на две от бавачките си, издокарани със скъпарски тъмни очила също като неговите. Не се виждаха оръжия, но нямаше и нужда. Стойката на горилите му и отразяващите слънцето очила бяха достатъчна заплаха сами по себе си, напълно в традицията на Южна Америка. Карл беше виждал същото по улиците на целия континент, от Буенос Айрес до Богота. Огледалните стъкла на мястото на очите върху лицата на Бамбарен и бавачките му говореха за същата власт и сурова сила, която се излъчваше от лъскавите бронирани флангове на рейнджроувъра. Отражението ти отскачаше от огледалните очила, сякаш за да ти внуши, че ти е отказан достъп и че нямаш никакво значение за очите зад стъклената преграда.

Карл слезе от джипа.

— Идвам с теб — бързо каза Ертекин.

— Както искаш. Но имай предвид, че разговорът ще се води на кечуа.

Тръгна към рейнджроувъра, като в движение потисна излишния прилив на готовност откъм мрежата. Смяташе да притисне Бамбарен, но не вярваше, че ще се стигне до физическа разправа, колкото и да го блазнеше представата как набива парчетата от счупените очила в очите на надутите им собственици, как изтръгва крайник на по-едрия от двамата телохранители и…

„Стига, Карл. Дай да го отложим засега, става ли?“

Спря на една ръка разстояние от боса на фамилията.

— Здрасти, Манко. Благодаря, че дойде. Макар че можеше да оставиш децата у дома.

— Черни човеко — излая Манко и вирна брадичка. — Хубаво палтенце си имаш. Джизъслендска направа?

Карл кимна.

— Щатския на Южна Флорида.

— Така си и помислих. Един братовчед имаше съвсем същото.

Карл вдигна ръка към ревера на якето „С(т)игма“.

— Да, всеки момент ще го включат в колекциите на висшата мода.

— Аз пък разбрах — разговорливо откликна босът на фамилията, — че в Джизъсленд вече е на мода. Там имало най-много затворници на глава от населението, така се говори. Водиш си дупе и цици, виждам. Коя е мацката?

Карл се обърна небрежно и видя, че Ертекин също е слязла от джипа, но не го е последвала. Тя разбра, че е привлякла вниманието им, облегна се на джипа точно до логото на КОЛИН и пъхна ръце в джобовете си. Движението разтвори якето й, колкото да се види каишката на презраменния й кобур. Беше си сложила очилата.

Карл сдържа усмивката си.

— Не е просто дупе и цици, приятел е.

— Тринайска с приятели. — Веждите на Бамбарен се вдигнаха над извивката на очилата. — Истински подвиг от твоя страна.

— Адаптираме се към обстоятелствата. Искаш ли да се поразходим?

Манко Бамбарен кимна към охраната си, двете горили се поотпуснаха и отвориха пространство около шефа си. Той направи няколко крачки към каменните зидове. Карл го настигна и тръгна до него. Видя как босът на фамилията поглежда косо зад очилата към джипа и Ертекин, застанала небрежно на пост.

— Значи вече работиш за КОЛИН?

— С КОЛИН. — Този път Карл пусна усмивката си. — Работя с КОЛИН. Имаме общо начинание. Ти най-добре знаеш.

— В смисъл?

— В смисъл, че си си създал собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.

Бамбарен поклати глава.

— Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.

— За обсъждане, не е обсъждала, само се опита да ме сплаши, с тях. Намекна ми, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.

— Ти за това ли искаше да говорим?

— Не. Искам да говорим за Стефан Неван.

— За Неван? — Челото на тайта се набръчка. — Какво по-точно?

— Преди три години се е опитал да те убеди в ползите от евентуално сътрудничество помежду ви. Искам да знам докъде точно се е стигнало.

Бамбарен спря и го погледна. Карл беше забравил колко е нисък всъщност. Осезаемата сила, която се излъчваше от личността на мафиотския бос, засенчваше физическите му недостатъци.

— Докъде се е стигнало? Черни човеко, та аз ти поднесох Неван на тепсия. Колко далеч се е стигнало според теб?

— Поднесе ми го, за да избегнеш по-големите неприятности, които аз можех да създам на бизнеса ти в лагерите. Това още не означава, че той не ти е предложил нищо ценно.

Манко свали очилата си. Въпреки ослепителния блясък на тукашното небе очите му почти не се присвиха.

— Стефан Неван дойде тук, за да спазари нещастния си извратен животец. Нямаше нито приятели, нито съюзници сред нас. Нямаше за продан нищо, което аз можех да използвам.

— Но можеше и да измисли нещо полезно, ако разполагаше с време.

— Не мога да си позволя лукса да работя с евентуалности. Защо не зададеш тези въпроси на самия Неван?

Карл се ухили.

— Направих го. И той се опита да ме убие.

Бамбарен хвърли поглед към прясно залепената рана на ръката на Карл. После сви рамене, сложи си очилата и бавно продължи напред.

— Това още не значи, че е искал да скрие нещо — каза след малко. — На негово място сигурно и аз бих се опитал да те убия.

— Вярвам ти.

Стигнаха до стената. Карл вдигна ръка и я плъзна по гладката тъмна повърхност на напаснатите камъни, всеки с размера на малка кола. Движението му беше някак инстинктивно; ръбовете на отделните блокове се извиваха навътре и се срещаха с плътно, органично изящество, което му навяваше мисли за женска плът, за кръгли гърди и за меката спойка между бедрата. Изкушението да прокараш ръце по зида беше неустоимо, дланите те сърбяха от желание да галиш и обгръщаш.

Предците на Манко Бамбарен бяха сглобили този пъзел от масивни и съвършено споени блокове с помощта на елементарни оръдия на труда — бронзови, дървени и каменни — и с нищо друго.

— Не твърдя, че самият ти си проявил интерес към плановете на Неван — направи тактическа отстъпка Карл. „Макар че ако не е било така, защо се е обърнал точно към теб?“ — Ти не си единственият тайта тук все пак. Може би някой друг е съзрял потенциал в плана му.

Бамбарен направи още няколко мълчаливи крачки.

— Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти го знаеш.

— Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това не ви спря да воювате помежду си през цялото лято на и трета, нито да сключите сделки с Лима след това. Стига, Манко, бизнесът си е бизнес и тук не е по-различно от другаде. Етническият аргумент със сигурност е като беден роднина в сравнение с икономическите интереси.

— Е, едва ли можем да говорим за етнически проблем, когато става въпрос за тринайски — студено отвърна Манко. — По-скоро е междувидова пропаст.

Карл се изсмя.

— О, обиждаш ме, Манко. Направо сърцето ми кърви.

— Но главното е, че не виждам как сътрудничеството с твоя вид може да има реално икономическо приложение, както за мен, така и за другите тайта.

— От нас стават чудесни чудовища.

Бамбарен сви рамене.

— Човешката раса си има достатъчно чудовища и без вас. Никога не е имало нужда да изобретяваме нови.

— Да, като pistakos, нали? Чух, че си прибегнал и до този коз.

Остър поглед от страна на Бамбарен.

— Чул си го? От кого?

— От Неван.

— Нали каза, че се е опитал да те убие?

— Е, да, но първо си поприказвахме. Каза ми, че се е кандидатирал за питомен pietaco при теб с перспективата да привлече и други тринайски за същия номер. Да ти сформира нещо като елитен взвод от генетични чудовища. Това говори ли ти нещо?

— Не. — Манко сякаш се замисли върху нещо. — Неван говореше много. Имаше планове за какво ли не. Как да модернизираме изготвянето на фалшиви документи за самоличност, как да си осигурим по-голямо влияние в лагерите, как да подобрим системата си за безопасност. След известно време просто спрях да го слушам.

Карл кимна.

— Но не го прогони.

Бамбарен разпери ръце.

— Той дойде при мен като всички други избягали тринайски преди него — за документи и нова самоличност. А това отнема време, ако искаш да го свършиш както трябва. Ние не работим на конвейер като онези по крайбрежието. В този смисъл — да, не го изгоних. Сега, като се питам как успя да се задържи покрай мен толкова време, отговорът ми убягва. Умееше да бъде полезен за разни дребни неща, в това нямаше равен.

Карл се замисли за военноплеменните вождове и политическите пионки в Централна Азия и Близкия изток, които се бяха възползвали от желанието на Неван да бъде полезен, без да си дават сметка, че като експерт по подривната дейност именно той ги е манипулирал умело на полето на геополитическата мозайка. „Неспособност да бъде разбрана социалната взаимозависимост на емоционално ниво — както беше установил Якобсен — и следователно липса на емоционалните задръжки, необходими за вписването в изтъканата от същите тези взаимни зависимости социална структура“. Но Карл не познаваше и един вариант тринайсет, който да е прочел тези редове, без да се гътне от смях. „Разбираме ние, и още как“ — беше казал на Зули в една пиянска нощ. А после започна да изрежда на пръсти. „Национализъм. Принадлежност към племето. Политика. Религия. Шибаният футбол, за Бога!“ Крачеше из хола й, бесен, като затворено в клетка животно. „Кой не би разбрал една толкова опростена динамика? Не ние, а вие не разбирате какво движи машинките ви на шибаното емоционално ниво.“

По-късно, натиснат от ужасен махмурлук, се беше извинил. Дължеше й твърде много, за да я натоварва с такова количество генетична истина.

Бамбарен продължаваше:

— … не мога да кажа, но ако плановете му са включвали този идиотизъм за генетичен pistaco, значи е бил глупак. Не ти трябват истински чудовища, за да плашиш хората. Точно обратното. Истинските чудовища винаги те разочароват. Невидимата заплаха, мълвата, това е много по-голяма сила.

Заля го внезапен прилив на презрение към мъжа, който вървеше до него; блъвнал пламък, събуден от фитила на незабравен гняв.

— Да, в добавка към някое и друго назидание, нали? По някоя показна екзекуция на селски площад, колкото да им държи влага.

Бамбарен, изглежда, долови промяната в тона му. Спря отново, обърна се към черния човек и го изгледа със стиснати устни. Движението му се предаде безжично назад към паркираните автомобили. С периферното си зрение Карл видя как двете бавачки настръхнаха. Не видя дали и Ертекин е реагирала, но геометричната матрица се очерта за секунда в главата му — траекториите на изстрелите от рейнджроувъра към него, от джипа към рейнджроувъра и обратно, кратката траектория на собствената му лява ръка към гърлото на Манко Бамбарен, докато посяга с дясната към дрехите му и го завърта в ролята на жив щит — и всичко това наложено като виртуален ефект в яркочервени линии с разстоянията в метри и с квадратурата на терена, който няма как да покрие, преди бавачките да са извадили каквито там високотехнологични оръжия криеха под кожените си якета; налагаше се да разчита, че Ертекин ще успее да свали и двамата навреме…

Мислено я видя как пада, заради численото превъзходство на конкуренцията или защото се е забавила твърде много…

— Спокойно, Манко — тихо каза той. — Не ти се умира днес, нали? В такова гадно време?

Горната устна на Бамбарен се повдигна, зъбите му се оголиха. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Мислиш, че можеш да ме убиеш ли, изрод нещастен?

— Знам, че мога. — Държеше ръцете си ниско, незаплашително. С отворени длани. Мрежата тиктакаше в него като обратно броене. — Не знам кой ще надвие след това, но за теб вече ще е без значение, гарантирам ти.

Мигът увисна. Тих вятър душеше край масивното каменно укрепление зад гърба му. Карл не отделяше поглед от огледалните очила на Манко. Видя в тях движението на сивите облаци в небето, като сбогуване, като загуба.

„О, мамка му…“

Босът на фамилията си пое шумно дъх.

Отпусна юмруци.

Сведе поглед и Карл изгуби отражението на сивите облаци; вместо това гледаше собствения си двоен образ в огледалните стъкла.

Мигът, вече отминал, отпраши на пета скорост. Мрежата го усети и намали напрежението.

Бамбарен се засмя. Смехът прокънтя насилен и неуверен, отразен в каменния пъзел до тях.

— Ти си глупак, черни човеко — дрезгаво каза той. — Точно както Неван беше глупак преди теб. Мислиш, че ми се налага да пускам слухове за пистакосите? Мислиш, че ми трябва армия от чудовища, истински или въображаеми, за да поддържам реда? Хората го правят вместо мен, обикновените хора.

Махна с ръка, но жестът му беше вял. Обърна се към огромните каменни стени. Гневът му беше изтънял до нещо по-всеобхватно и уморено.

— Огледай се. Някога това е било противоземетръсен град, построен в чест на боговете и като средище на фестивали и игри в прослава на живота. После дошли испанците и го разпокъсали на парчета, за да построят от каменните му блокове църкви, които се събаряли при най-лекия трус. Изклали толкова много от моя народ в битката за това място, че земята била застлана с труповете им, а кондорите седмици наред пирували с останките им. Испанците изтипосали осем от същите тези кондори върху герба на града в чест на победата си, тоест на разлагащите се трупове. Другаде испанските войници откъсвали сукалчета от майчината гръд и ги хвърляли живи на бойните си кучета или ги хващали за стъпалата и смазвали главичките им в най-близката скала. И не е нужно ти да ми казваш какво се е случило с чудовищата след това. Те не били демони, нито генетично модифицирани изроди като теб. Били хора. Обикновени хора. Ние — моят народ — сме измислили пистакосите, за да си обясним делата на тези обикновени хора, и продължаваме да измисляме същите истории, за да скрием от самите себе си истината, че именно обикновените хора се държат като демони, когато не могат другояче да постигнат желаното. Аз не пускам слухове за пистако, черни човеко, защото лъжата за пистакосите отдавна е пуснала корени в душите на всички ни й при нужда възкръсва отново без насърчение от моя страна.

Карл хвърли поглед назад към двамата телохранители и рейнджроувъра. Бяха се успокоили отново, стояха със скромно скръстени ръце на височината на кръста и усърдно се правеха, че не го забелязват. Или пък, хрумна му после, просто се опитваха да надвият Севги Ертекин в борбата с погледи.

— Значи — небрежно подхвърли той — онези две бойни кучета при колата ти имат много испанска кръв в жилите, така ли?

Бамбарен си пое дъх през зъби. Но нямаше да хапе, засега поне. Тихият съскащ звук принадлежеше на човек, който все още контролира гнева си.

— Затова ли дойде, черни човеко, за да ме обиждаш цял следобед?

— Дойдох, тайта, за да получа от теб ясни отговори. И речите ти за минали, жестокости няма да променят това.

— Отричаш…

— Отричам грижливо култивирания ти расов гняв, да. Ти си един шибан престъпник, Манко. Говориш като поет, но хората ти са се превърнали в нарицателно за жестокост от Куско до Копакабана и историите, които се разказват за теб по улиците, ме навеждат на мисълта, че лично имаш грижата за обучението им. Не по-различно от това на испанските бойни кучета, които толкова възмущават нежната ти душа.

— Хората трябва да ме уважават.

— Да, и аз това казах. Също като кучетата. Вие, хората, сте толкова предсказуеми.

Устата на Бамбарен се разтегна в грозна усмивка.

— Ти пък какво знаеш за това, черни човеко? Какво знаеш за човешкия живот в гетата? За борбата какво знаеш? Израснал си в някой лъскав комплекс на проект „Поборник“, гледали са те като писано яйце, давали са ти всичко, което…

— Аз съм британец, Манко. Британец. Ние нямахме проект „Поборник“.

— Няма значение. Ти. — Лицето на Бамбарен се разкриви. — Неван. Всички вие. Всички вие сте отгледани по един и същи начин. С неограничени разходи. Всичките сте се родили в малкия си привилегирован свят, защитен не по-зле от наетите утроби, в които сте се развили, сукали сте от платеното мляко и майчинската обич на колонизирани жени, които са били твърде бедни, за да си позволят собствени деца…

— Върви по дяволите, Манко.

Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.

— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…

— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.

Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас:

— Да, малката стоманена каравана за инструктаж, мъжете в униформа, ужасната истина. Какъв шок. Да разбереш, че истинската ти майка е продала своята половина от гените ти за пари, че им е позволила да те вземат, след като е свършила своята работа, а после онази, другата жена, също срещу пари, е изпълнявала нейната роля четиринайсет години, а после, в същия онзи ден, си е тръгнала като затворник, излежал присъдата си. Сигурно не ти е било много приятно, а, изрод нещастен?

И в този миг го заля — смъртоносната ярост, черната приливна вълна, пулсираща в тилната част на мозъка му като тихо припукване, като поглед отстрани. Много по-трудна за удържане от хладнокръвните пресмятания преди малко — абсолютната увереност, че смъртта на Манко Бамбарен е на една ръка разстояние. Нямаше изкусност в това да забиеш палци в очите на гангстерския бос и да натиснеш, докато стигнеш до мозъка, нямаше изкусност в това да раззинеш челюсти и да забиеш зъбите си до…

„Ако допуснем да ни ръководи онова, в което са ни обучили — каза Съдърланд, нейде отдалеч през прибоя на гнева му, — значи не сме нищо повече и нищо по-добро от оръжието, в което са искали да ни превърнат. Оставим ли се на лимбичното си програмиране, от друга страна, всеки предубеден, роден от омраза страх, който хората изпитват към нас, ще се превърне в истина. Трябва да търсим друг, трети път. Трябва да мислим ясно.“

Карл се усмихна и прибра грижливо гнева си, като любимо оръжие, което връщаш в калъфа му.

— Хайде да не се занимаваме с моите чувства точно сега — каза кротко. — Я кажи, как се погаждаш с марсианските си братовчеди?

Надявал се беше да изненада Манко с този въпрос и явно успя, ако се съдеше по изражението му. Бамбарен примигна, сякаш Карл го беше попитал къде е отдавна изгубеното съкровище на инките.

— За какво говориш?

Карл сви рамене.

— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?

Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.

— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.

— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.

— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.

„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“

— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?

— Точно ти няма как да го разбереш.

Карл се ухили.

— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?

Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.

— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?

— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.

Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.

— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.

— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.

Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:

— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.

— Да бе, адски поетично.

Севги караше по лъкатушното шосе към Куско, вземаше завоите с демонстративна небрежност, макар вече да навлизаха в града. Марсалис беше хванал дръжката над вратата си явно с надежда да убие малко друсането.

— Трябва да признаеш, че има известно основание.

— Не съм казала, че няма. Искам само да знам какво успя да измъкнеш от него освен евтината поетика. Нещо, което да оправдае идването ни дотук.

Марсалис не каза нищо. Тя го стрелна с поглед. Джипът моментално поднесе към насрещното платно при поредната серпантина и се озова право срещу тежък автовоз. Прилоша й, изби я пот от внезапния приток на адреналин. Но реакциите й се бавеха — още беше като пияна след разминалата се на косъм престрелка с хората на Бамбарен. Завъртя рязко волана, джипът се изтегли от пътя на автовоза и предните му гуми облизаха бордюра. Предупредителният клаксон на автоматичния транспорт проглуши ушите им, докато машината се точеше бавно покрай тях. Хората на тротоара стояха и зяпаха. Мъжът до нея все така мълчеше.

— Е?

— Какво „е“? Мисля, че ще е по-добре да гледаш пътя.

Тя удари с длан бутона за активиране на автопилота и пусна волана. Навигационната система на джипа оцвети в сини светлинки таблото и оповести с камбанка присъствието си.

— Моля определете крайната точка. — Пак съвършените модулации на шибаната Ейжа Бадауи.

— Градският център — процеди Севги. Бяха отишли на срещата право от летището и още не се бяха настанили в хотел. Тя овладя гласа си и се обърна към мъжа на съседната седалка. — Марсалис, ти може и да не си забелязал, защото ме остави да се оправям сама, но горе едва не се стигна до престрелка.

— Знам.

— Хубаво. Нямам нищо против да поемам рискове, но искам да знам защо ги поемам. Така че бъди така добър да ме осведомиш какво ти се върти в главата, преди някой наистина да ни застреля.

Той кимна, по-скоро на себе си, реши тя.

— Бамбарен е чист — неохотно каза той. — Така мисля.

— Но има и друго?

Той въздъхна.

— Не знам. Виж, подхвърлих му за марсианската връзка и той не реагира. Или по-скоро ме изгледа така, сякаш изведнъж съм му заговорил на китайски. Все още са във война и мога да заложа всичките си доходи за миналата година, че никой тук не е видял или чул нещо, което да промени това. Мисля, че Манко не знае нищо за пътуването на Мерин към дома.

— Но?

— Но е на нокти. Както сама каза, едва не се изпозастреляхме горе. Последния път, когато се видях с Манко Бамбарен, току-що му бях взривил пълен със стока камион, убил бях една от мутрите му и го заплаших, че това няма да е краят, ако не получа каквото искам. А той се развълнува почти колкото камънаците горе. Сега само исках да му задам няколко въпроса, а той едва не уби всички ни. В това няма никакъв смисъл, по дяволите.

Тя изсумтя. Прекрасно познаваше усещането, гъдела, вбесяващото чувство, че нещо не се връзва. Беше от онези неща, които те държат буден цяла нощ и приковават мислите ти през деня, заради които зяпаш втренчено монитора, сякаш можеш да пробиеш с поглед дупка в тормозещите те данни, докато кафето ти изстива забравено на бюрото. Иде ти да дръпнеш хлабавата нишка на уликата, пък ако ще и да се скъса.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита го.

Той зарея поглед през страничния прозорец.

— Може би ще е най-добре да поговорим с Грета Юргенс. Наближава й времето за сън, а тогава хиберноидите не са в най-добрата си форма. Може да изпусне нещо.

— Тя е в Арекипа, нали?

— Да. Ако пътуваме цялата нощ, утре сутринта ще сме там.

— И няма да сме в по-добра форма от Юргенс, когато пристигнем. Не, благодаря. Тази нощ ще спя в легло.

Марсалис сви рамене.

— Както искаш. Но ако тръгнем с кола, ще им изчезнем от полезрението. Няма да се учудя, ако Манко прати някой на летището да провери закъде излитаме. И ако разбере, че отиваме в Арекипа… е, не е нужно да си гений, за да се сетиш какво сме намислили.

— Смяташ, че ще прибегне до сила, за да предотврати срещата ни с Юргенс? Въпреки че сме акредитирани представители на КОЛИН?

— Не знам. Преди два часа бих казал не. Ти беше там, когато близнаците с огледалните очила се изнервиха. Какво си помисли тогава?

Дълга пауза. Севги се върна мислено към въпросната случка. Също като при реакцията отпреди няколко минути, когато избегнаха на косъм катастрофата, и тогава я беше избила внезапна пот при вида на настръхналите телохранители, свръхдозата адреналин беше свила на топка вътрешностите й и мускулите по вътрешната страна на ръцете. Само с цената на съзнателно усилие беше удържала ръката си далеч от пистолета; обзел я беше силен страх, страх, че инстинктите й са ръждясали от липса на употреба, че не може да разчита на преценката си, че няма да е достатъчно бърза или че ще избърза излишно.

Въздъхна.

— Да, добре, мамка му. — Потъна назад в седалката и удари ядно с лакът в тапицерията. — Слава на Аллах, че тъпите седалки се свалят назад.

После повиши леко глас и каза на джипа:

— Корекция на курса. Междуградски, Арекипа.

Мониторите на таблото оживяха.

— Пътуването ще продължи до ранните часове утре сутринта — хладно й отвърна Ейжа Бадауи.

— Да бе, благодаря за информацията.

30.

Центърът на Куско беше почти непроходим от задръствания; повечето превозни средства се управляваха от хора. Никакво съдействие, никакъв въздушен контрол на трафика — следобедният въздух звънтеше от гневни клаксони и опашките от автомобили нямаха край. Шофьорите стигаха до крайности в стремежа си да се престроят в друга лента или да се включат в главния поток от някоя пресечка. Прозорците им бяха свалени, за да се чуват по-ясно ругатните, но все пак повечето хора просто седяха неподвижно зад воланите и се взираха напред, сякаш можеха да раздвижат предхождащите ги коли само със силата на волята си. Плюс баражния огън с клаксони, разбира се. Пътните полицаи стояха сред всичко това с вдигнати ръце, сякаш затънали в блато, жестикулираха като превъртели диригенти и току надуваха свирките си без видим ефект. Навярно за да дадат и своята дан във всеобщата гюрултия, реши Севги.

Джипът беше стандартен модел и автоматичната му система, фабрично настроена на режим джентълменско шофиране, не можеше да се справи. След като стояха двайсетина минути на едно особено задръстено кръстовище, Марсалис се размърда неспокойно на мястото си.

— Искаш ли ти да караш?

Севги погледна навъсено към плътната верига автомобили, която се опитваха да пробият.

— Не бих казала.

— Имаш ли нещо против да опитам аз?

Светофарът светна зелено и блокиралият кръстовището камион изпълзя от пътя им. Джипът потегли и спря отново след няма и половин метър, когато колата след камиона побърза да се намести в освободеното пространство. Пролуката изчезна.

Зад тях някой натисна гневно клаксона.

— Така.

Само деловият му тон я забави. Преди да е разбрала какво става, той отвори вратата и излезе на платното. Клаксонът се разбесня отново. Марсалис погледна към колата зад тях.

— Марсалис, недей да…

Но той вече вървеше към колата отзад. Севги се завъртя на седалката, видя го как стига до автомобила, прехвърля се през капака и застава до страничния прозорец на шофьора. Клаксонът млъкна. Марсалис се наведе за миг към прозореца, стори й се, че дори посегна с ръка вътре, но не беше сигурна.

— Ох, мамка му.

Провери пистолета си в кобура и тъкмо се обръщаше да отвори своята врата, когато Марсалис се появи до прозореца й. Тя побърза да го смъкне.

— Какво правеше, по дяволите!?

— Прехвърли се на другата седалка.

— Какво направи току-що?

— Нищо. Прехвърли се на другата седалка, ще включа на ръчно управление.

Тя хвърли още един поглед към колата отзад, но не видя нищо през затъмненото предно стъкло. Отвори уста да спори, после видя, че пак светва зелено, и поклати примирено глава.

— Какво пък.

Марсалис изключи автопилота и подкара агресивно към тясна пролука в перпендикулярното движение. Вмъкна единия преден ъгъл на джипа в пролуката, махна небрежно да благодари на шофьора, когото беше засякъл, а после промуши цялата кола в разширилия се отвор. Изпълзяха още няколко метра, вече част от големия поток, и кръстовището остана зад гърба им. Севги погледна Марсалис — усмихваше се, моля ви се!

— Изкефи ли се?

Той сви рамене.

— Маневрата ми достави известно професионално задоволство.

— Нали уж тръгнахме с кола, за да не привличаме вниманието. Как ще стане това, ако ще предизвикваш сбивания по целия път през града?

— Ертекин, никакво сбиване нямаше. — Той се обърна да я погледне. — Сериозно. Просто казах на онзи тип, че правим всичко по силите си и няма смисъл да надува клаксона.

— И ако той не беше отстъпил?

— Е. — Той се замисли за миг. — Вие, хората, обикновено отстъпвате.

Мина почти още час, докато стигнат до южните предградия и се качат на магистралата за Арекипа. Следобедът вече преваляше във вечер и лампите в сградите от двете страни на шосето светваха и разкриваха миниатюрни моментални снимки от живота на хората вътре. Севги видя момиченце на десетина години, навело се заинтригувано през ръба на отворен преден капак в един автосервиз, докато възрастен мъж с огромни мустаци бърникаше двигателя вътре. Майка, седнала на предните стъпала, пушеше и зяпаше трафика по шосето, три малки деца се въртяха около нея. Млад мъж с костюм се беше облегнал на вратата на магазинче и флиртуваше с продавачката зад щанда. Всяка сцена отминаваше след кратък миг и я оставяше с неприятното чувство, че животът се изнизва между пръстите й като пясък.

В покрайнините спряха пред закусвалня на „Буенос Айрес Бийф Ко“ и си поръчаха пампабугери за навън. Ресторантът за бързо хранене с ярките си светлинки и елегантната модулна конструкция изпъкваше в меката тъмнина като летяща чиния, извършила принудително кацане. Коли със запалени фарове приставаха и отплаваха в приспивен ритъм. Севги спря за миг на връщане към джипа. Горещата храна в плика затопляше гърдите й, а килимът от светлинките на Куско покриваше цялата долина. Чувство за сбогуване се сблъскваше с нещо друго, нещо, от което я болеше, като от онези отминаващи осветени в жълто мигове от чужд живот преди малко. Сети се за Мурад, за Етан, за майка, си, останала някъде в Турция, кой знае къде. Не откриваше обяснение за чувствата си, не откриваше източника на тъпата болка.

„С възрастта би трябвало да си опознала по-добре себе си, Сев.“

„Да бе.“

Марсалис се приближи зад нея и я тупна по рамото.

— Добре ли си?

— Супер — излъга тя.

Върнаха се при джипа и Марсалис се намести зад волана, после включи автопилота. Севги примигна. Етан би карал на ръчно управление, докато очите му не се затвореха от умора.

— Няма ли да караш повече?

— Няма смисъл. Тъмно е, а за разлика от автопилота, аз не говоря езика на повечето тежкотоварни автовози.

Прав беше. Щом се отдалечиха от Куско, автотранспортьорите започнаха да се материализират в мрака, излизаха от депата и складовете в градската периферия. Появяваха се сякаш от нищото, като китове до гребна лодка, без предупреждение, без бялото сияние на фарове откъм гърба, настигаха ги, завихряха тъмния въздух, задържаха се за миг до джипа с високите си стоманени корпуси, които вибрираха и се полюшваха едва видими в мрака, после ги изпреварваха и потъваха в нощта. Системите на джипа-чуруликаха тихо в осветеното от лампичките на таблото купе, разговаряха с всеки от металните китове, разпитваха го, настройваха се според получената информация. Може би си вземаха довиждане и си пожелаваха на добър път.

— Успя ли да свикнеш с това на Марс? — попита го тя. — С машините навсякъде?

Той смръщи чело.

— Свикнал съм с тях по рождение, точно като всички други. Живеем във века на машините, нали така?

— Мислех, че на Марс…

— Да, всички така мислят. Първосигнална реакция. Машините поддържат живота на всички там или нещо такова. Сигурно е махмурлук от ранните години, преди тераформирането на планетата да набере скорост. Доколкото знам, по онова време дори учените са смятали, че промяната на климата ще отнеме столетия. Сигурно не са си давали сметка как ще се отрази нанотехнологията на сроковете ни. Развитието на технологиите се ускорява и ние цял живот се опитваме да ги настигнем. — Той махна с ръка. — И ето че още не можем да се отърсим от образа на червени скали и херметизирани куполи, все неща отпреди въздухът да стане годен за дишане. Стереотипи като този се променят бавно. Когато си създадат представа за нещо, хората трудно се отказват от нея.

— Самата истина по бели гащи.

Той я погледна мълчаливо и й метна бегла усмивка.

— Така си е. Плюс факта, разбира се, че Марс е много далеч. Не можеш просто така да прескочиш до там, да видиш с очите си какво е и да коригираш представите си. Бая черна празнота има между двете планети, за да я прекосиш с чисто познавателна цел.

При последните думи усмивката му избледня. Севги видя как погледът му се отнася нанякъде, долови в променения му тон разстоянието, за което говореше, и внезапно незнайна врата се отвори някъде с трясък и студът на космоса между световете ги обля.

— Гадно е било, нали? — тихо каза тя. — Там, горе?

Той я стрелна с поглед.

— Доста гадно.

В осветеното от синкавото сияние на таблото купе се възцари тишина. Джипът се движеше плавно през мрака.

— Имаше една жена — каза накрая той. — В едно от криогнездата. Елена Агиере, мисля, че беше от Аржентина. Специалист по обработка на почвата, прибираше се на Земята. Приличаше малко на… на една моя позната. Както й да е, аз свикнах да си говоря с нея. Тоест да й говоря. Започна на майтап, сещаш се, говориш си на глас, за да не откачиш съвсем. Питах я как е минал денят й, такива неща. Дали е открила интересни почвени проби напоследък. Някакви проблеми с нанообработката? После й разказвах аз какво съм правил, шегувах се как ще сритам задниците на онези от земния контрол и спасителния кораб.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Работата е там, че след като прекараш известно време сам в нищото, започваш да съзираш несъществуващи схеми и модели. Фактът, че точно ти си прецакан, вече не ти се струва въпрос на случайност. Започваш да се питаш: защо аз? Защо точно ти си станал жертва на една статистически невъзможна повреда в системата? Започваш да си мислиш, че си жертва на злонамерен заговор, че има някой, който контролира цялата тази гадост. — Той изкриви лице. — Това всъщност е религия, нали?

— Не, това определено не е религия. — Гласът й прозвуча някак враждебно.

— Не е ли? — Той сви рамене. — Е, на мен поне това ми беше най-близката среща с религиозно преживяване. Та, както казах, стигаш до етап, когато си сигурен, че там някъде, отвън, има нещо, което се опитва да те прекърши. А ако това е вярно, значи би трябвало да има и нещо друго, един вид противоположна сила, нещо вътре в теб, което може би се опитва да ти помогне. И започнах да го търся, да търся признаци за присъствието му. Модели, както казах. И скоро открих такъв модел — открих, че всеки път, когато спирам при криогнездото на Елена Агиере, когато поглеждам лицето й и си говоря с нея, се чувствам по-добре. Много скоро това усещане еволюира в чувството, че съм защитен, а след това и в увереността, че Елена Агиере е качена на „Фелипе Суза“, за да бди над мен.

— Но тя е била просто… — Севги размаха ръце. — Просто човек, обикновен човек.

— Не съм казвал, че в това има смисъл, Ертекин. Казах, че беше религия.

— Аз пък си мислех, че тринайските са принципно неспособни да изпитват религиозна вяра — захапа го тя.

Етан със сигурност беше неспособен. Добре помнеше незаинтересованото му и отегчено неразбиране всеки път, когато тя се опитваше да подхване темата, все едно е някаква незаконна имигрантка от Джизъсленд, която е позвънила на входната врата и се опитва да му продаде безполезна дрънкулка.

Марсалис гледаше невиждащо синкавите показания върху дисплеите на таблото.

— Да, казват, че не ни е заложено. Нещо във фронталния лоб, същото, заради което сме склонни към неподчинение. Но както казах, там горе стана много гадно. Заседнал си в празния мрак и търсиш намерение там, където има единствено случайност. Чувстваш се безсилен, знаеш, че дали ще живееш, или не зависи от фактори извън твоя контрол. Говориш със спящи хора или със звездите, защото ти изглежда мъничко по-нормално от това да си говориш сам. Не, знам дали са прави за онова в предния лоб на мозъците ни, мога само да кажа, че за една-две седмици на борда на „Фелипе Суза“ се чувствах като вярващ човек.

— И какво се промени?

Той отново вдигна рамене.

— Погледнах през прозореца.

Ново мълчание. Задмина ги поредният автовоз и джипът леко се люшна от разместените въздушни пластове.

— „Суза“ имаше панорамни люкове на долната товарна палуба — бавно каза Марсалис. — Понякога ходех там и карах н-джина да прибира щитовете. Първо трябва да загасиш вътрешното осветление, ако искаш да видиш нещо, а дори и тогава…

Той я погледна и разпери ръце.

— Там няма нищо — каза простичко. — Никакъв философски смисъл, никакво разумно съзнание. Нищо не те наблюдава. Само празно пространство и ако стигнеш достатъчно далеч, по някой и друг грозд движеща се материя, която би те убила при първа възможност. Проумееш ли това, вече си добре. Спираш да се надяваш и да се страхуваш.

— Значи това е философското ти разбиране за живота, така ли?

— Не, това е, което ми каза Елена Агиере.

Севги го стрелна с празен поглед. Сблъсквала се беше с това мимолетно усещане и преди — когато някой изневиделица й заговореше на турски в англоезична среда и в първия миг мозъкът й не успяваше да обработи чутото.

— Какво?

— Каквото казах. Елена Агиере ми каза да спра с тези глупости и да се изправя лице в лице с онова, което се вижда през прозореца.

— Подиграваш ли ми се? — Тя настръхна.

— Не, не ти се подигравам. Разказвам ти какво ми се случи. Стоях пред онзи люк с изключено вътрешно осветление и чух Елена Агиере да се приближава зад мен. Беше ме последвала до товарната палуба и стоеше зад мен в тъмнината. Дишаше. Говореше в ухото ми.

— Това е невъзможно!

— Знам. — Сега той наистина се усмихна, но не на нея. Пак се беше загледал в светлинките на таблото, с празни очи, заслепени сякаш от синкавото сияние. — Иначе щеше да остави лепкави следи от криогела по цялата палуба, нали така. Да не говорим, че всички аларми на кораба щяха да се разпищят, ако се беше измъкнала от гнездото си. Е, не знам колко време съм стоял като вкаменен пред прозореца, след като тя си тръгна, в космоса човек е склонен да губи представа за времето, а и бях здравата уплашен, но…

— Престани. — Гласът й прозвуча пискливо. Импулсът да потръпне пролази по гръбнака й като студена ръка. — Просто спри. Не се шегувай с това.

Той се намръщи под синкавото сияние.

— Между другото, Ертекин, за човек, който вярва в наличието на духовен вселенски архитект и на живот след смъртта, ти реагираш твърде остро на разказа ми.

— Слушай. — Прозвуча рязко и предизвикателно. — Как изобщо си разбрал, че е тя? Тази Елена Агиере. Дори не си чувал гласа й преди въпросната потресаваща случка.

— Това пък какво общо има?

Във въпроса му имаше тиха простота, която я разтърси внезапно и до дъно, като първия път, когато беше правила секс както трябва и беше стигнала до оргазъм, като първото й местопрестъпление с труп при жп линията на Барнет Авеню. Или когато Налан умря пред очите й в болничното легло. Поклати безпомощно глава.

— Аз…

— Виж, нали попита дали е било гадно? — тихо каза той. — И аз ти казвам колко гадно беше. Пропаднах страхотно, Сев, почти до дъното. Толкова надълбоко, че ми се случиха адски странни неща, с или без липса на генетична склонност.

— Не е възможно да вярваш, че…

— Че Елена Агиере е била въплъщение на божествено присъствие, което е бдяло над мен? Естествено, че не го вярвам.

— Тогава…

— Тя беше метафора. — Той издиша, сякаш пускаше нещо на свобода. — Но излезе от контрол, както се случва понякога с метафорите. Когато си пропаднал толкова надълбоко, може да изгубиш контрола си над нещата и да ги пуснеш на свобода. Сигурно съм извадил късмет, че онова, което ме чакаше долу, каквото и да е било то, в крайна сметка ме изплю обратно. Може пък генетичните ми настройки да са му разстроили храносмилането.

— Какви ги говориш? — Сдържан гняв, който не успя да заличи навреме. — Разстроено храносмилане? Метафори? Нищо не разбирам.

Той я погледна, навярно изненадан от тона й.

— Не е твоя вината. Сигурно аз не мога да го обясня както трябва. Съдърланд би се справил по-добре, но пък той е имал години да го подреди в главата си. Нека просто кажем, че там горе, в междупланетния космос, съм успял да се самоубедя в нещо на подсъзнателно ниво и се е наложило да си измисля подсъзнателен помощник, който да ме разубеди и да ме върне обратно. Това по-смислено ли ти звучи?

— Не особено. Кой е Съдърланд?

— Тринайска, запознахме се на Марс. Японците сигурно биха го нарекли „сенсей“. Преподава таниндо в планинските лагери. Обичаше да казва, че хората гледат на целия си живот през призмата на метафори и че проблемът на тринайските идва оттам, че пасват идеално на онзи подвид метафори, които описват страхотиите в мрака отвъд светлия кръг на лагерния огън, метафорите, посветени на чудовища.

С това Севги не можеше да спори. Спомените я притиснаха до стената, спомени за неприязнените, обвиняващи лица на колегите й, когато се разбра какъв е бил Етан. И не само колегите, а и приятелите, дори Мурад. Щом научиха истината, те забравиха онзи Етан, когото познаваха преди, и го замениха с парче мрак в неговата форма, нещо като скицирания образ на извършителя, който виртуалната програма използва във възстановката на убийството на Тони Монтес.

— Чудовища, изкупителни жертви. — Думите изплющяха като карти при игра на вързано. Гласът му изведнъж прегракна. — Ангели и демони, рай и ад, бог, морал, закон и език. Съдърланд е прав, всичко това е метафора. Помощно скеле, което да задава посоките там, където реалността е твърде размита, където е твърде студено, за да живеем без топлинката на нещо измислено. Кодираме надеждите, страховете и нуждите си, а после изграждаме цели общества върху този код. След което забравяме, че някога е било обикновен код, и започваме да го приемаме като факт. Държим се така, сякаш на вселената й пука за този наш код. Водим войни заради него, бесим мъже и жени заради него. Взривяваме влакове и небостъргачи в неговото име.

— Ако пак говориш за Дубай…

— Дубай, Кабул, Ташкент, а и целият шибан Джизъсленд между другото. Където и да погледнеш, все същата шибана игра, все същата човешка природа. Все същата.

Той млъкна рязко, все така втренчил поглед в сините светлинки на дисплеите, но този път някак съсредоточено.

— Какво?

— Не знам. Губим скорост.

Тя се завъртя да погледне през задното стъкло. Не се виждаше автовоз, който се опитва да ги задмине. Нямаше и мигащи червени светлинни по дисплеите, които да предупреждават за хардуерен проблем. Въпреки това джипът губеше скорост.

— Хакнали са ни — мрачно обяви Марсалис.

Севги се взря през страничния прозорец. Никакво осветление покрай магистралата, само тънкият полумесец на луната се мъчеше да очертае в промити тонове хълмистия пейзаж от скали й храсталаци, планинското възвишение малко по-нататък, а от другата страна на шосето — нещо като стръмен, почти отвесен склон на клисура. Шосето заобикаляше полите на планината и заради стеснението имаше само по една лента във всяка посока. Централната преградна ивица се беше стеснила до широка един метър луминесцентна линия, изтеглена върху всемента като маркер за автовозите. Никакви светлини, нито друг признак за човешки обиталища. Никакъв трафик.

— Сигурен ли си?

— Колко сигурен искаш да бъда? — Хвана волана и се опита да мине на ръчно управление. Системата го изхвърли със самодоволен звън и пулсиращи оранжеви светлинки в морето от синьо по таблото. Джипът се движеше с намаляваща скорост. Марсалис пусна ядно волана и срита педалите под краката си. — Виждаш ли? Копелето му гадно!

Не стана ясно дали ругае джипа, или онзи, който е хакнал управлението му. Севги посегна към пистолета си, извади го от презраменния кобур и свали предпазителя. Марсалис чу прещракването и сведе поглед към оръжието в ръката й. После се наведе през таблото и дръпна аварийната ръчка. Дисплеите светнаха в червено и спирачките се активираха. Макар да беше забавил скорост, джипът все още се движеше твърде бързо за аварийно спиране. Гумите изсвириха пронизително и джипът поднесе, после спря толкова рязко, че зъбите им изтракаха.

Тишина… и примигващите предупредителни светлинни на автоматичната система. Вишневочервено сияние се ливна сякаш отвсякъде, после угасна. Ливна се, угасна. Ливна се, угасна.

— Така.

Марсалис посегна към механизма на седалката си и я свали докрай назад. Извъртя се по корем, изпълзя по облегалката към задната част на джипа и зарови там. Гласът му се чу приглушен от напрежението в коремните мускули.

— И преди съм го виждал това, в Загрос. Само че от другата страна на бариерата. Често използвахме тоя номер, за да прецакаме иранските транспортьори и да им спретнем засада. Действахме ги от разстояние. — Някакво одеяло се появи заедно с ръката му, той го задържа за миг, после го метна настрана. — Хакнеш ли протоколите на автопилота, можеш да правиш с транспортьорите кажи-речи каквото си искаш. — Шум като от стържене на пластмаса. — Да ги блъснеш един в друг, да ги засилиш в някоя пропаст, ако има пропаст наблизо. Или да ги откараш при някоя грижливо заложена мина… По дяволите!

— Какво правиш?

— Търся си оръжие. Понеже няма да споделиш с мен беретата си. Нали? Задължения по договора и така нататък. — Изпълзя назад, обърна се и седна, стиснал безпомощно зъби, огледа се трескаво, после отвори вратата. Заобиколи тичешком джипа. Лекият вятър беше подел прахта от аварийното им спиране и я носеше в рехав облак около колата. Сетне я понесе нататък в призрачна тишина под пресекливото червено сияние на аварийните светлинки. Севги погледна назад — Марсалис се опитваше да свали нещо от задната врата. Джипът се разлюляваше на амортисьорите при всяко дръпване. Мигащите светлинки обливаха Марсалис сред разпръсващия се прах и в лицето му, напрегнато и съсредоточено до крайност, имаше нещо демонично. Стори й се, че го чува как ръмжи от усилие. После нещо се отдели с пукот.

Той се върна със сгъваема лопата.

— Така, слушай — почна, възвърнал спокойствието си. — Ако имаме късмет, ще се окажат местни бандити, които си изкарват прехраната, като спират частни автомобили и по някой туристически автобус. Ако е така, значи имаме още няколко минути, преди да разберат какво сме направили. И може би още няколко след това, докато се организират и тръгнат да ни търсят. Не е много, както и да го погледнеш. Така че действаме по учебник, тоест зарязваме джипа и тръгваме да търсим укритие по най-бързия начин.

Севги кимна мълчаливо, устата й внезапно пресъхна. Подготви беретата за стрелба, пак по учебник: премести я в хоризонтална позиция, така че да вижда отчитащия заряда дисплей отстрани. Трийсет и три, и един в дулото. Пистолетите на „Марстех“ стреляха с разширяващи се куршуми, последен писък на технологиите, тънки като молив, точни при далечна стрелба и експлодиращи при попадение. Изкашля се да прочисти гърлото си и вдигна беретата.

— Смяташ, че ще можем да ги прогоним?

Той я погледна. Аварийните светлинки ту го обливаха в червено, ту го скриваха в мрак — червено, черно, червено, черно, червено, черно. Той сведе поглед към лопатата. Разгъна я. После пак погледна Севги, докато ръцете му завъртаха механично дръжката в заключващата посока. Гласът му прозвуча почти нежно:

— Севги, ще се наложи да ги убием.

31.

Бяха седмина.

Не ги виждаше много добре от прикритието си, но и така му стана ясно, че са войници. Поуспокои се — с ударен отряд на фамилията щеше да е много по-напечено. Отприщи мрежата и я усети как плъзва по мускулите му като прилив на ярост. Зрението му се фокусира върху авангарда на групата. Трима. Вървяха един до друг в отсрещното платно, десетина крачки пред пълзящ открит военен джип, в който се возеха другите четирима плюс картечна установка. Джипът беше с изгасени фарове — това поне бяха свършили както трябва, — а тримата отпред вървяха с готови за стрелба пушки в ръце. Крачеха отсечено, напрегнато, нервите им очевидно бяха опънати до скъсване. Тези момчета едва ли бяха по-различни от доверчивите усмихнати войничета, с които беше пътувал пред пет месеца до подготвителния лагер. С малко късмет, щяха да са също толкова млади и неопитни.

Спряха на двайсетина метра от окъпания в пресекваща червена светлина джип на КОЛИН. Казаха си нещо на испански, но бяха твърде далеч и Карл не разбра нито дума. Шосето завиваше в широка дъга и грейналият в червено джип сигурно се виждаше поне от стотина метра, но войниците спряха чак сега, за да обсъдят тактиката си. Карл се усмихна в мрака и стисна здраво дръжката на лопатата. Корозиралият метален ръб на острието докосна лицето му, студен и нащърбен от употреба.

Военният джип се изтегли десетина метра назад. Тримата от авангарда пресякоха разделителната линия между платната, оглеждаха се наляво и надясно като послушни деца. На Карл му се стори, че долавя шум на автовоз, но толкова тихо, че беше невъзможно да се прецени колко е далеч и в коя посока се движи. С изключение на това нищо не нарушаваше покоя на окъпаните в рехава лунна светлина порьозни скали и назъбените планински върхове на заден план. Звезди грееха в небето, ясни почти колкото на Марс. Беше толкова тихо, че се чуваха стъпките на войниците по всемента и буботенето на двигателя на джипа зад тях.

„Цели седем, по дяволите. Боже, дано Ертекин не се огъне.“

Беше я попитал дали знае как се убива с тази нейна матовосива берета, дали е убивала. С надеждата, че ще се разколебае и ще му даде пистолета. Погледът, с който му отвърна, беше достатъчно красноречив. Но така и не беше отговорила на въпроса му.

Тримата войници стигнаха до джипа на КОЛИН. Последните метри ги изминаха странично, с вдигнати пушки. Надникнаха в купето, пробваха да отворят вратите и си размениха изненадани реплики, когато успяха още от първия път. Навряха нервно дулата на пушките в купето. Вече се чуваше какво си казват. Фалшиво безстрашие, което боцкаше през мекия им крайбрежен испански като мръсотия през копринен параван. Типично по младежки.

— Провери отзад, Ернесто.

— Вече проверих, брато. Няма ги, тъпанарите му с тъпанари. Духнали са. Казвах аз на сержанта, че е по-добре да ги сгащим по стария начин. Да включим лампите и да блокираме пътя. Действа безотказно.

— Ти само това знаеш. — Друг глас, от другата страна на джипа. Глас на малко по-зрял мъж. — Това не ти е някой боливийски комунист, дето буни работниците. Това е шибана тринайска, по дяволите. Щеше да мине право през нас, без окото му да мигне.

— Аз оная бяла курветина с него ще я наеба, без окото ми да мигне, като ги настигнем.

Смях.

— Не е бяла бе, Ернесто. Ти не видя ли снимката? Имам една снаха в Баранка, дето е по-бяла от нея.

— Да, ама е от Нуева Йорк. На мене и това ми стига да го дигна.

— Направо ми се повръща от вас, да знаете. Ако ви чуят майките ви какви ги приказвате…

— О, стига бе, Рамон. Какво като си пял в църковния хор? Не видя ли снимките на оня кучка? Циците й са като на Ками Чачапояс. Не ми казвай, че не са ти потекли лигите.

Рамон не каза нищо. Гласът на по-възрастния мъж запълни паузата:

— Едно ще ви кажа: ако ще я чукате, гледайте първо да се напръскате. Тия от Нуева Йорк са пълни с болести. Имам един братовчед там и той значи вика, че тамошните курветини се чукали с всичко, дето мърда.

— А бе, човек, твоите роднини край нямат. По целия свят са се…

Вик откъм джипа:

— Докладвай, ефрейтор!

— Няма нищо тук, сър — извика в отговор по-възрастният мъж. — Изчезнали са. Ще трябва да претърсим района.

Откъм джипа долетя неясна псувня по адрес на шибаните очила за нощно виждане. С каквито явно не разполагаха, реши Карл.

— Наземно претърсване. Еба си простотията. Казвам ви обаче, спипаме ли тоя изрод и кучката му…

Време беше.

Остави се на яростта да го поведе, завъртя се и се прехвърли през ръба на вградения в покрива на джипа допълнителен багажник. Скочи на метър от колата, от противоположната й спрямо военния джип страна. Изолационният еластичен брезент, под който се беше крил допреди миг, се изпъна при движението му, изплю го и се прибра с плющящ звук.

Друго предупреждение войничетата не получиха.

Повали единия, другият, при предницата, на джипа, само залитна: беше с гръб и успя да запази равновесие…

— Мамка му, Рамон, какво правиш бе?

Не беше разбрал какво става. Обръщаше се, без да подозира нищо — и Карл го цапардоса с лопатата в лицето. Пръсна кръв, топла и невидима в мрака, не я видя, но я усети по едната си буза. Мъжът изпусна пушката и притисна с ръце натрошената си скула, изгъгна нещо, свлече се на земята и запищя. Карл вече се завърташе. Другият, на четири крака, се опитваше да стане. Рамон от църковния хор? Карл го посече с ръба на лопата в темето. Онзи измуча като крава и изпружи крака. Нова доза швирнала кръв окъпа лицето на Карл.

Третият войник все още беше от другата страна на колинския джип. Появи се на бегом откъм задницата и Карл го посрещна челно, ухилен и оплескан с кръвта на другите двама. Войникът се паникьоса и изпищя. Изобщо забрави да вдигне пушката.

— Той е тук…

Карл се хвърли напред. Мушна силно с лопатата, заби острия връх в гърлото на войника. Предупредителният вик премина в задавено гъргорене. Карл скъси разстоянието, блокира с ръка дулото на пушката и разби с дръжката, на лопатата носа на противника си. Момчето загуби всякакво желание за борба и се свлече на шосето, давеше се. Карл обърна лопатата и заби острието в гърлото му, с което сложи окончателно край на издаваните звуци.

Нощта грейна, раздрана от запалените фарове на другия джип. Чуха се разтревожени викове. „Още четирима“, помисли той. Но колко бяха останали в джипа и колко вече бяха тръгнали към него…

„Хайде, Ертекин. Включи се, ако обичаш.“

Стрелба — чистият, пронизителен пукот на произведено от „Марстех“ оръжие, шест бързи изстрела един след друг. Фаровете угаснаха. Панически крясъци откъм джипа.

„Добра стрелба, момиче.“

— Огън!

Карл се просна на шосето. Изрита настрани пищящия младеж с раздробеното лице и грабна пушката му. В движение отчете марката — бразилска „Имбел“ втора употреба, не точно последен писък на технологиите, но…

Монтираната на армейския джип картечница се събуди. Трясъкът й раздра нощта. Накъсан грохот откъм противниковия джип и пронизително дрънчене откъм техния — куршумите петдесети калибър се пръскаха на парчета при сблъсъка с бронята му. „Марстех, Марстех, имаме си Марстех“. Стихът от идиотската песничка проблесна в ума му заедно със спомена за хлапетата, които си я пееха и подскачаха. Карл се озъби хищно — войнишка усмивка, — пролази под прикритието на джипа и подаде пушката изпод него. Отвърна с откос, после отпусна спусъка. Крясъци. Картечницата млъкна. Карл надникна. Нищо — още беше заслепен от блясъка на силните фарове преди малко. Стисна очи за няколко секунди, после опита пак.

— Шибан изрод такъв…

Раненият войник го нападна с юмруци, парчета месо висяха от лицето му, срязани от ръба на лопатата. Гласът му бе писклив, обиден някак, на ръба на сълзите — момчешки гняв. Карл го удари под брадичката с приклада на собствената му пушка, после още веднъж, целеше се в раните по лицето му. Войничето изкрещя и се дръпна. Карл обърна пушката за стрелба. Кратък пронизителен откос. Проблясъкът пред дулото освети раздраното лице на момчето миг преди куршумите да попаднат в гърдите му като някаква древна магия… и да го разхвърлят по шосето на кървави парцали.

Картечницата затрака отново и млъкна също толкова внезапно след изкрещените откъм джипа заповеди. Все така ухилен, Карл запълзя към предницата на колинския джип. Приклекна и присви очи с надеждата този път да различи някакви подробности в мрака. Видя силуета на войника при картечницата/Приблизително на четиридесет метра. Очите го заболяха от напрежението, но…

„Няма какво да отлагам повече.“

И сякаш Ертекин беше чула мислите му, марстехският й пищов отново раздра мрака с три бързи изстрела. Войникът при картечницата я завъртя в посока на пукота. Карл вдигна бразилската пушка, опря лакът на капака на джипа, прицели се и стреля. Оглушителен рев до ухото му и познатият вече проблясък на дулото в хладната нощ. Дълъг откос и обратно зад прикритието — не се мотаеш да видиш дали си уцелил…

Но така или иначе знаеше.

Картечницата в открития джип мълчеше.

Даде й още няколко секунди, за всеки случай — „Просто напук на типичната ни арогантност, нали така, Съдърланд?“ — после отново вдигна пушката над капака. Нямаше ответен огън. Мина към задната част на джипа и подаде глава, колкото да види другия автомобил.

Проснати тела в и покрай открития джип. Картечницата стърчеше самотна сред труповете, вирнала приклад към небето. Карл излезе от прикритието. Спря. После бавно тръгна напред. Мрежата се оттичаше неохотно, била отбой след края на стрелбата. Измина разстоянието до другия джип в предпазлива широка дъга. С периферното си зрение виждаше Ертекин — излезе на шосето откъм клисурата, където се беше крила. Той стигна до джипа доста преди нея, обиколи го предпазливо, после спря и огледа преценяващо резултата от действията си.

— Е, планът ни, изглежда, сработи — каза, без да се обръща конкретно към никого.

Сержантът явно беше успял да се измъкне от джипа с намерението да помогне на хората си, но беше налетял без време на огъня от бразилската пушка. Сега лежеше подпрял гръб на предната гума, като пияница, който се е спънал в бордюра. Шофьорът на джипа още беше зад волана, отпуснал ръце в скута си, с разкъсано лице, мозъкът му се стичаше по предницата на ризата като разлян сос. Картечарят висеше от задната част на джипа, единият му крак се беше заплел в нещо, иначе куршумите от пушката щяха да са го изхвърлили на шосето. Главата му почти докосваше настилката, момчешкото му лице се беше сгърчило от шока, оставил отпечатъка си в безжизнените му, втренчени отдолу нагоре очи.

Последният войник лежеше сгушен на пода като дете, което играе на криеница. Кръвта по предницата на униформата му лъщеше мокра и тъмна на слабата светлина, но гърдите му още се повдигаха и спадаха. Карл го стисна за рамото. Очите на войника потрепнаха сънено и той спря за миг поглед върху Карл. Кървави мехурчета потрепнаха в ъгъла на устата му, когато понечи да каже нещо.

— Чичо Грегорио — отрони с мъка войникът. — Ти пък какво правиш тук?

Карл го гледаше мълчаливо. Войникът отново затвори очи. Главата му се килна към страницата на каросерията. Карл посегна към шията му да провери за пулс и въздъхна.

Ертекин се появи до него.

— Добре ли си? — попита я разсеяно той.

— Да. Марсалис, имаш кръв по…

— Не е моя. Може ли да хвърля един поглед на това твое марстехско пушкало?

— Разбира се.

Тя му подаде пистолета и взе пушката, която той й предложи в замяна. Той претегли за миг беретата в ръка, провери предпазителя и показанията за заряда. После вдигна оръжието и простреля младия войник в лицето. Карл върна предпазителя, претегли отново в ръка топлото оръжие и го подаде на Ертекин.

Тя не го взе и възкликна вбесено:

— Защо?!

Карл само сви рамене.

— Защото не беше мъртъв.

— И ти непременно трябваше да поправиш това? — Очевидно вече не контролираше гнева си. Изведнъж започна да вика. — Погледни го, Марсалис! Какво можеше да ни направи? Ранен беше…

— Да. — Карл махна към пустото шосе и още по-пустия пейзаж. — Да виждаш болница наблизо?

— В Арекипа…

— В Арекипа щеше да ни съсипе плановете. — Беше негов ред да демонстрира малко гняв. — Ертекин, трябва да притиснем Грета Юргенс по най-бързия начин, преди да е разбрала какво е станало тук. Нямаме време да ходим по болници. Това не ти е… Какво има?

Ертекин се мръщеше, забравила сякаш гнева си. Бръкна в джоба на якето си и извади телефон, който вибрираше тихо и присвяткваше по ръбовете.

— Стига бе, направо не е за вярване. — Карл огледа многозначително и с нескрито раздразнение пустия път. — По това време на нощта?

— Звъня и преди — каза тя, докато вдигаше телефона към ухото си. — Точно преди да започне стрелбата. Нямах време да вдигна… Ертекин слуша.

И точно това направи — слушаше и мълчеше. На няколко пъти вметна едносрични думи. Накрая затвори и пъхна телефона в джоба си. Лицето й беше спокойно и замислено.

— Нортън — предположи той.

— Да. Време е да се прибираме.

Той я зяпна невярващо.

— Какво?!

— Чу ме. — Погледна го в очите. Спокойствието в нейните се пропукваше. — Обадили са се от ССР. Има нова жертва. Трябва да се връщаме.

Карл поклати глава. Закъсняла реакция на стрелбата палеше фитили по нервите му и подаваше фалшиви сигнали за опасност към мрежата.

— Открили са труп значи. Поредния труп. Голям праз. И ти искаш да се оттеглим сега, точно когато излязохме на правия път?

Ертекин плъзна поглед по касапницата около тях.

Ти на това ли му викаш „правия път“?

— Опитаха се да ни спрат, Севги. Опитаха се да ни убият.

— И в Ню Йорк се опитаха да ни убият. Да се върнем там тогава? Като говорим за това, Неван се опита да те убие в Истанбул. Насилието те следва по петите, Марсалис. Точно като Мерин, точно като…

И стисна устни.

Карл се загледа в нея и усети присъствието на старата умора. Изстърга утайката на една усмивка за прикритие.

— Давай, Севги, кажи го. Точно като Етан. — Махна с ръка. — Давай, изкарай този товар от великолепната си гръд. Бездруго само за това мислиш.

— Нямаш никакво право да си въобразяваш, че…

— Нямам, така ли? — Кратка пауза за ефект. — О, да, бях забравил. Доставя ти някакво перверзно удоволствие да се чукаш с генетични изроди и това те кара да смяташ, че гледаш на нас с други очи, а не като останалата част от шибаната човешка раса. Е, нужно е нещо повече от една турска чекия и няколко петна по чаршафите, за да…

Изведнъж се озова на земята.

Лежеше по гръб в прахта и гледаше нагоре към Ертекин, надвиснала над него и хванала десния си юмрук с лявата си ръка.

— Копеле гадно — каза тя, по-скоро учудено.

Беше направила крачка към него, преди да го удари, осъзна той. Десен прав или ъперкът, така и не беше разбрал кое от двете. Хванала го беше абсолютно неподготвен.

— Мислиш, че не съм била на твоето място ли, Марсалис?

Той се повдигна на лакът.

— Къде? По гръб на шосето?

— Млъкни! — Тя се разтрепери. Може да беше закъсняла реакция на престрелката. А може и да не беше. — Мислиш, че не знам какво е? Ами помисли пак, тъпанар с тъпанар. Какво ли е да растеш като мюсюлманка на Запад, докато в Близкия изток отново гори пожар. Какво ли е да си млада жена в западна мюсюлманска общност, обсадена отново от напъните на фундаменталисткия манталитет. Какво ли е да си една от трите полицайки от турско-американски произход в нюйоркски участък, където преобладават мъже от гръцко-американски произход. Какво ли е да спиш с тринайска, по дяволите — презират те почти колкото самата тринайска, ако не и повече, презират те дори хората от собственото ти семейство. Да. Хората са глупави, Марсалис. Мислиш ли, че имам нужда някой да ми чете лекции по този въпрос?

— Не знам от какво имаш нужда, Ертекин.

— Да, не знаеш. Нека ти кажа и друго — ако имаш някакъв проблем с онова между нас в Истанбул, оправяй се както намериш за добре. Но повече никога, никога, не повдигай въпроса за отношенията ми с Етан Конрад. Защото направиш ли го пак, лично ще те застрелям, обещавам ти.

Той потърка челюстта си. Размърда я експериментално вляво и вдясно.

— Нещо против да стана?

— Прави каквото искаш, по дяволите!

Ертекин отстъпи встрани и впери поглед някъде отвъд труповете и голия пейзаж. Той се изправи предпазливо.

— Ертекин, моля те само да ме изслушаш. Огледай се. Виж труповете.

— Това правя.

— Добре. Случилото се все трябва да означава нещо, не мислиш ли?

Тя продължаваше да гледа някъде встрани.

— Да. Най-вероятно означава, че на Манко Бамбарен му е писнало да го разиграваш на собствената му територия.

— О, стига, Ертекин. Ти си ченге, по дяволите!

— Точно така, ченге съм — каза тя и изведнъж се извърна към него. Толкова бързо, че той за малко да вдигне инстинктивно ръце в блок. — И сега, докато ме влачиш от единия край на света до другия, за да те гледам как прилагаш на практика генетичния си потенциал за клане на едро, други ченгета вършат истинска полицейска работа и постигат напредък по случая. Нортън беше прав: само си губим времето. Връщаме се веднага.

— Правиш грешка.

— Не. — Тя поклати глава, бе взела окончателно решение. — Грешката я направих в Истанбул. Сега само ще се опитам да я поправя.