Вечерен курс

12

Полицейският художник предпочиташе да работи сам, затова Гризман поведе Ричър и Нили на обиколка из участъка. Видяха още много стаи за разпити, кабинети на полицаи, регистратури, килии за задържане, складове за съхраняване на веществени доказателства и кафене. И навсякъде сериозни хора, погълнати от усилена работа. Гризман явно се гордееше с това. И има основание, реши Ричър. Наистина бе впечатляващо.

Качиха се на втория етаж, преминаха през летяща врата и тръгнаха по пешеходния мост, който водеше към най-новата част на комплекса. Научният център. Лабораториите на криминалистите. Надникнаха първо в голяма бяла стая с безброй компютри, наредени върху дълги бели маси.

— Смятаме, че така ще се извършват кражбите в бъдеще — каза Гризман. — Вече три процента от германците използват интернет. И повече от петнайсет процента в родината ви. Сигурни сме, че тези стойности ще растат.

Продължиха обиколката. Минаха покрай редица от т.нар. чисти помещения с контролирана атмосфера и херметични врати. Приличаха на операционни в болница. Лаборатории за химически анализ, балистика, кръвни и тъканни проби, ДНК анализ. Работни маси, отрупани със стотици стъклени епруветки и всевъзможни странни на вид апарати. Явно бяха разполагали с огромен бюджет.

— Университетът финансира част от оборудването — обясни Гризман. — Техни учени също работят тук. Което е добре и за двете страни. Ние също получихме голяма федерална субсидия. Лабораториите се ползват съвместно. Понякога дори от германската армия, но при определени условия.

Ричър кимна. Добре дошли на курса по междуведомствено сътрудничество, както би казал Уотърман.

Слязоха на партера. Там въздухът бе по-свеж, явно имаше достъп до открито пространство.

Влязоха през една врата и се озоваха в просторно помещение, предназначено за автомобили. Приличаше на автосервиз или магазин за гуми, но бе безупречно чисто. Почти антисептично. Бяла боя по пода, бели плочки по стените, искрящо бяло осветление. Нито една капка масло, нито едно петънце мръсотия. Имаше само две коли. Едната бе голям седан със смачкан преден калник. Бронята и ламарините отпред не ставаха за нищо, но колата можеше да се оправи. Не беше тотална щета.

— Шофьор е блъснал човек и е избягал. Всъщност дете, което е пострадало тежко. Шофьорът не е спрял. Смятаме, че това е колата, но собственикът отрича. Надяваме се да открием кръв и влакна. Но няма да е лесно.

Другата кола бе красиво малко купе с отворени врати. Вътре надничаше мъж с бяла престилка.

— Проверяваме за отпечатъци — обясни Гризман. — Става въпрос за убийство. Смятаме, че извършителят може да е бил последният спътник, когото жертвата е качила. Била е проститутка. А това може да е опасна професия.

Ричър огледа колата отблизо. Хубава машина, особено в сравнение със стария му шевролет. Безупречно чиста. Блестеше под лампите. Вписваше се идеално в антисептичната атмосфера.

— Много чиста кола — отбеляза той.

— Апартаментът ѝ също е изключително чист и подреден.

— Имала ли е икономка?

— Мисля, че е ползвала услугите на фирма за почистване.

— В такъв случай вероятно е ползвала и автомивка. При това редовно. Миене и полиране. Отвътре и отвън. Което е добре. Няма да намерите стари отпечатъци.

Гризман попита нещо на немски мъжа с лабораторната престилка. Вероятно се интересуваше докъде е стигнал. Криминалистът отговори и посочи тук-там. Гризман надникна в колата, за да огледа по-добре. Измъкна неловко едрото си тяло от купето и каза:

— Смятаме, че разполагаме с частичен отпечатък на ляв палец върху закопчалката на предпазния колан. Повърхността е доста тясна, а и бутонът за освобождаване на колана е грапав. Освен това отпечатъкът е леко размазан. Вероятно е оставил отпечатъци и върху езика на предпазния колан, но повърхността там е безнадеждна. Твърда пластмаса с миниатюрни грапавини, които да улеснят захващането. Несъмнено такива са изискванията по стандарт, но ще трябва да си поговоря с колегите от въпросния отдел. Това не ни помага.

— Каква е колата? — попита Ричър.

— „Ауди“ — отвърна Гризман.

— В такъв случай инженерите от „Ауди“ вече са ви помогнали. Имам приятел, който се сблъска със същия проблем. Преди около година. Във Форт Худ, военна база в Тексас с размерите на Хамбург. Ставаше въпрос за ягуар, не за ауди, но и в двата случая имаме луксозни марки. Производителите им хромират лостовете за отваряне на вратите. Видът им е луксозен, усещането приятно, а и блестят в тъмното, така че човек лесно може да ги намери. Целта на проектантите е да подобрят усещането за луксозно преживяване. Пътникът пъха средния си пръст и дърпа. Не кутрето, защото смята, че е прекалено слабо, не безимения, защото смята, че е прекалено тромав, и не показалеца, защото китката ще трябва да се завърти с още двайсет и пет процента, което е малко неудобно. Винаги средният пръст. Затова трябва да разглобите вратата и да проверите за отпечатъци по задната повърхност на лостчето. Това би ви посъветвал моят приятел.

Мъжът с лабораторната престилка каза нещо на немски. Ричър не разбра нито дума, но долови възмущението в тона му. Явно знаеше английски и бе чул какво казва Ричър. Гризман обясни:

— Точно това се е канел да направи колегата. Приятелят ви успя ли да издейства осъдителна присъда?

— Не — отвърна Ричър. — Съдът прецени, че е нарушена логическата последователност на доказателствата. Приятелят ми доказа, че отпечатъкът върху лоста принадлежи на обвиняемия, но не успя да докаже, че лостът е от колата на бившата му съпруга. Адвокатът на защитата заяви, че може да е свален от всяка кола.

— Какво е трябвало да направи?

— Преди да започне, е трябвало да гравира инициалите си върху предната повърхност на лостчето. Докато то още е било върху вратата. С миниатюрна бормашина или зъболекарски инструменти например. И да заснеме всичко това. Първо от широк ъгъл, за да се види колата, после отблизо.

Гризман каза нещо на немски, което прозвуча като дълъг списък с инструкции. Ричър долови думата Zahnartz, за която знаеше, че означава зъболекар, тъй като преди години във Франкфурт го бе заболял зъб. Мъжът с лабораторната престилка го изслуша и кимна.

Върнаха се в стаята за разпити тъкмо когато Клоп се канеше да си тръгне. Полицейският художник им връчи рисунката, направена с цветни моливи. Гризман обеща да изпрати по факса копие в Маклийн, Вирджиния, и да прибере оригинала в делото.

Ричър и Нили отнесоха своето копие до вратата от армирано стъкло, през което се процеждаше естествена светлина. Американецът изглеждаше точно както го бе описал Клоп. Художникът се бе справил отлично със задачата си да претвори думите му в образ. Русите кичури. Гладката кожа, опъната върху черепа. Веждите и скулите, разположени хоризонтално и успоредно едни спрямо други като две стоманени пръчки от старомоден шлем за американски футбол. Очите, които проблясват от дълбоките си орбити. Тънките като цепки устни. Плюс двете вертикални линии — тънкия като острие нос и трапчинката на дясната буза. Рисунката създаваше усещането, че този човек никога не се усмихва, най-много да разтегли устни в крива, подигравателна усмивка. Художникът го бе нарисувал с яке като на Ричър. Светъл деним. Бяла тениска отдолу. Ключиците му изпъкваха също като скулите. Сухожилията по врата му бяха изпъкнали. Човек с трудно детство, на когото се е наложило бързо да порасне.

— Дали е военен? — попита Нили.

— Не мога да преценя само по вида му — отвърна Ричър.

— Защо тогава още сме тук?

— Не знам. Ратклиф обеща да получим каквото ни хрумне. А аз не искам отново да попадна в капана на нечия грешка.

— Втората среща може да не се състои в Хамбург.

— Съгласен съм. Шансовете са едно към десет. Което означава, че останем ли тук, ще разполагаме с шанс от десет процента да се озовем на точното място в точното време. Върнем ли се във Вирджиния, шансът ни пада на нула. Срещата няма да се състои пред Паметника на Уошингтън. Това поне е сигурно.

Преводачката дойде при тях.

— Господин Клоп пита кога ще проведете останалата част от разговора с него.

— Кажете на господин Клоп, че приключихме — отвърна Ричър. — Кажете му, че ако го видя отново, ще му извадя очите с нокътя на палеца си. Едно по едно.

Гризман пристъпи напред и попита:

— Мога ли да ви поканя на обяд?

Дванайсет часът в Хамбург, Германия.

Което означаваше един часът следобед в Киев, Украйна. Куриерът тъкмо слизаше от самолета. Бе прекосил планините между Афганистан и Пакистан, за да стигне до Пешавар, където да се качи на самолета за Карачи, а там да се прехвърли на полета за Киев. Бе използвал различни паспорти за всяка отсечка от маршрута, а сега се бе преоблякъл за пореден път. Бе сменил розовата си риза с черна тениска, очила и шапка с емблемата на футболния отбор на „Донецк“. Беше напълно незабележим и непроследим. Украинската гранична полиция не му създаде никакви проблеми. Той взе багажа си от лентата и напусна сградата на терминала. Нареди се на опашката за такси и изпуши една цигара, докато чакаше реда си.

Таксито бе стара чешка шкода. Куриерът даде на шофьора адреса, на който да го остави — пазар за цветя на пет преки от истинската му цел. А тя бе малък апартамент, нает от четирима правоверни от Туркменистан и Сомалия. Конспиративна квартира. Винаги бе за предпочитане последната част от маршрута да се изминава пеша. Шофьорите на таксита можеха да запомнят едно или друго. Някои дори си водеха бележки. Изминати километри, разход на гориво, адреси. Не познаваше никого от четиримата. Те обаче го очакваха. Киев не бе като Хамбург. Тук не можеше просто да позвъни на вратата. Затова бяха изпратили друг куриер. Куриер на куриера. Необходима предпазна мярка.

Излезе от таксито край пазара за цветя. Тръгна между сергиите, отрупани с ярки цветя, и се озова във влажно хале, в което бяха изложени по-редките видове. Когато излезе от другия край, отново бе облякъл розовата си риза, а шапката и очилата бяха изчезнали.

Той извървя пеша последните пет преки и откри жилищния блок, който търсеше. Бетонна кула, щръкнала сред по-стари и по-елегантни сгради. Открояваше се като фалшив златен зъб. Сякаш много отдавна на това място бе паднала бомба и бе освободила място за блока. А може би тъкмо това се бе случило. Фоайето вонеше на белина. Асансьорът работеше, но издаваше неприятни звуци. Коридорите на етажите бяха тесни.

Куриерът почука на вратата и зачака. Започна да отброява секундите в главата си. Бе чукал на много врати. Знаеше как протичат нещата. Първо, хората вътре чуват почукването, второ, стават от дивана, трето, проправят си път сред хаоса от мебели и вещи, четвърто, пристъпват към вратата, пето, отварят я.

Вратата се отвори. На прага стоеше млад мъж. Сам. В апартамента зад него цареше тишина.

— Би трябвало да ме очаквате — заяви куриерът.

— Трябва да излезем — отвърна младежът.

— Кога?

— Сега.

Младежът е сомалиец, помисли си куриерът. На двайсет и няколко, но вече изтощен от живота, целият кожа и кости. Примитивен като някой изчезнал биологичен вид.

— Не искам да излизам — каза куриерът. — Изморен съм. Сутринта отново заминавам. Очаква ме нов полет.

— Нямаме избор. Трябва да излезем.

— Смисълът на подобна квартира е да не се налага да излизам.

— Футболният отбор на Киев играе тази вечер в Москва. Всички барове ще дават мача. Започна скоро заради часовата зона. Ще бъде необичайно да не отидем. Ще се откроим.

— Ти можеш да вървиш.

— Никой не бива да остава в апартамента. Не и този следобед. Някой ще забележи. Съперничеството между двата отбора е голямо. Тук го приемат като израз на патриотизъм. От нас се очаква да се впишем в общата картина.

Куриерът сви рамене. Предпазните мерки наистина изискваха следването на подобни принципи на поведение. А футболът не бе толкова лошо нещо. Веднъж бе гледал как играят с отрязана глава.

— Добре — съгласи се той.

Слязоха по стълбите, постигнали мълчаливо споразумение да не рискуват с асансьора. Поеха в нова посока, която ги отдалечи от пазара за цветя. Подминаха жилищни кооперации с величествени някога, а сега избледнели и олющени фасади и свиха в алеята, открила се между две от тях. Пряк път, обясни сомалиецът. Беше тясна тухлена алея, в която стъпките им отекваха толкова силно, че куриерът се почувства неловко. Сградата свърши и двамата се озоваха в миниатюрен двор, не по-голям от стая, ограден от четириетажни тухлени фасади. Високо над главата на куриера се виждаше късче синьо небе. Стените бяха изпъстрени тук-там със зазидани прозорци и прорязани от широки водосточни тръби. От покрива висеше кабел за телевизионна антена, навит на места на руло, от което нямаше никакъв смисъл.

В двора ги очакваха трима младежи.

Куриерът прецени, че един от тях вероятно е братовчед на сомалиеца. Другите двама също си приличаха. Несъмнено бяха от Туркменистан. Съквартирантите на сомалиеца. За частица от секундата — за една щастлива частица от секундата — куриерът си помисли, че това е мястото на срещата, откъдето всички заедно ще отидат на бар. Но в този момент видя, че няма друг изход от двора.

Това не бе пряк път.

А капан.

И тогава разбра. Беше ясно като бял ден. Съвсем логично. Той представляваше риск за сигурността на операцията. Защото знаеше цената. Сто милиона долара. Именно тя бе най-опасният елемент в цялото начинание. Подобна сума би разтревожила много хора. Всеки, който я знаеше, автоматично се превръщаше в потенциална заплаха за операцията. Класическа теория. Бяха я изучавали в тренировъчните лагери, илюстрирана с хипотетични примери. Бяха я разигравали на практика. Жалко, бяха си казвали, но необходимо. Голямата борба изисква големи жертви. Голямата борба изисква хладен ум и студено сърце. Куриерът, когото бяха изпратили преди него, не им бе наредил да проветрят апартамента и да настанят удобно своя гост. Бе донесъл съвсем различни инструкции.

Куриерът не помръдна. Не каза нито дума. Никога нямаше да каже нито дума. Не и той. Те би трябвало да го знаят. След всичко, което беше направил. Той беше различен. С него тайната им бе в безопасност. Дали?

Не, това бяха хора, които играеха футбол с отрязани човешки глави. В сърцата им нямаше място за подобни чувства.

— Съжалявам, братко — каза сомалиецът.

Куриерът затвори очи. Няма да използват пистолети, помисли си той. Не и в центъра на Киев. Ще използват ножове.

Не позна. Използваха чукове.

В Джалалабад беше четири и половина следобед. В бялата кирпичена къща сервираха чай. В малката душна стая влезе новият куриер. Беше жена. Двайсет и четири годишна, с дълга черна коса и кожа с цвят на чай. Бе облякла бяла риза с множество халки и джобчета, панталон в цвят каки и ботуши. Стоеше мирно пред двамата мъже, излегнали се на възглавниците си.

— Въпросът е много важен — започна високият, — а също и бързината. Затова ще летиш направо от Карачи. Предпазните мерки са излишни. Никой не те е виждал преди. Ще се срещнеш с един американец и ще му кажеш, че приемаме цената. Повтарям, приемаме цената. Разбираш ли?

— Да, господине — отвърна жената.

Дебелият добави:

— Американецът няма да спомене цената, а ти няма да го питаш. Тя трябва да остане тайна. Защото той е ядосан, че го принудихме да я свали толкова много. Освен това не искаме останалите да си помислят, че сме се разорили и не можем да си позволим повече пари.

Жената кимна леко.

— Кога заминавам? — попита тя.

— Веднага — каза високият. — Ще пътуваш цяла нощ. Трябва да хванеш сутрешния полет.