Вечерен курс

42

Изчакаха да се стъмни напълно и часът пик да отмине. Както и да приключат всички дипломатически обсъждания. Бишоп заяви, че трябва да се включи в операцията. Заяви, че ще вземе Уайт и Вандербилт в колата си. Синклер каза, че ще се присъедини към тях. Гризман смяташе, че трябва да наблюдава действията им от името на местната полиция. С радост покани Уотърман и Ландри да се качат в неговата кола. В края на краищата те бяха агенти на ФБР. За него щеше да бъде чест.

Ричър и Нили щяха да пътуват в колата на Ороско, управлявана от неговия сержант, чието име бе Хупър. Беше по-висок от Нили, но не можеше да се нарече огромен. Двамата с Ороско бяха въоръжени с армейски берети. Ричър бе поставил нов пълнител в колта си. От стария липсваха четири патрона.

Гризман поведе конвоя. Той познаваше Хамбург най-добре. Избра живописен маршрут. Когато наближиха пристанището, пейзажът се промени, а с него и характерът на града, стана по-бърз, по-делови, по-ярко осветен и оживен. Появиха се огромни лабиринти от купища корабни контейнери, безкрайни редици пристанищни кранове и камиони, строени в километрични опашки. А също и огромни метални складове, наредени един след друг. Част от имената бяха познати на Ричър, други — не. Продължиха напред, километър след километър, а пейзажът около тях не се променяше.

Накрая видяха огромен метален склад с полукръгла форма, нисък и издут, с яркочервена неонова реклама на покрива. Старомодна на вид, поставена в рамка от ковано желязо, тя наподобяваше първите реклами на „Кока-Кола“. На нея с ръкописен шрифт пишеше Schuhe Dremmler, което означаваше Обувки „Дремлер“.

Гризман намали скоростта и подмина склада съвсем бавно. А мястото бе осветено като стадион. От едната страна на склада се намираше кеят. Вероятно кораби стоварваха обувките на брега, където се сортираха и складираха, след което се товареха на камиони, за да бъдат доставени по магазините. По един милион чифта седмично. Което определено изискваше и нощна смяна. Може би не в пълен размер, но все пак… Складът като че ли работеше с половината си капацитет. Или малко повече.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Ороско.

— Коя част от предположението ми не разбра? — отвърна Ричър.

— Ще изчакаме ли до по-късно?

— Може да работят цяла нощ.

— Тук има поне петдесет души.

— Които си имат достатъчно работа. Можем да спрем на стотина метра. Изобщо няма да ни обърнат внимание. Микробусът може да е поставен под охрана, но ние сме четирима. Работата ни е в кърпа вързана.

— Ако микробусът е тук.

Спряха колите през два склада и излязоха на влажния нощен въздух.

— Лесно ли ще разпознаем изчезналите… артикули? — попита Синклер.

— Никога не съм виждал подобно нещо — отвърна Ричър, — но доколкото разбрах от Хелмсуърт, става въпрос за двайсет и пет килограмови метални цилиндри в брезентови раници.

— Има ли някакви надписи върху тях?

— Сигурен съм, че ще видим сериен номер и дата на производство. Но не изписани по начина, по който правят това производителите на автомобили например. Нямам представа какво да очаквам.

— Затова още не са изпаднали в паника.

— Освен ако не са открили и наръчника с кодовете. Той може да им подскаже за какво става въпрос.

— Но нали всичко е кодирано?

— Какво каза генералът? Помниш ли думите му за десанта в Нормандия? Сигурен съм, че наръчникът е съвсем елементарен.

— Но това е склад, пълен с обувки. Мисля, че предположението ти е грешно. То е направо… сюрреалистично.

— Както и привързването на атомна бомба към основата на мост и намерението да се отдалечиш с тичане от епицентъра на взрива.

— Било е преди много време.

— Те нямат представа какво е попаднало в ръцете им. Надяват се на автомати. Или гранати. Сега се чудят какво ли е това.

— Говорим само за една от много възможности. Ще имаме един-единствен шанс да намерим бомбите.

— Да се надяваме, че е правилната възможност.

— Но дали е така?

— Да попитаме Гризман — предложи Ричър.

Гризман сви рамене. Според него Дремлер бил амбициозен и дързък и непрекъснато създавал неприятности. Вносителят на обувки бил голям почитател на историята, на различни движения и каузи, на властта, която велики мъже са съсредоточавали в ръцете си благодарение на това, че не са се поколебали да действат в подходящия момент. Гризман смяташе, че един ден Дремлер може да стане много, много опасен. Засега обаче само приказвал и не предприемал никакви действия. Следователно бил неопитен. Нищо чудно вниманието му да е било погълнато изцяло от реализирането на първия му голям проект и да няма планове какво ще прави след това. Това щяло да го накара да спре, да се огледа, да си поеме дъх, образно казано, което било добре. Щял да направи това на някое сигурно място. Напълно възможно било да избере собствения си склад. Което е добре дошло за тях. Защото в собствения си склад Дремлер ще се чувства сигурен. Ще си въобразява, че контролира нещата. Такава е човешката природа.

— Ако е той — усъмни се отново Синклер.

— Има само един начин да разберем — отвърна Ричър.

Нямаше никакъв смисъл да правят опити за скрито проникване. Пътят откъм кейовете бе ярко осветен. Товарната рампа за камионите също бе ярко осветена. И пристанището отвъд тях бе ярко осветено. Единствено водите на реката тънеха в мрак. Затова Ричър и останалите обърнаха колите и подкараха обратно към склада на Дремлер. Гризман намали пръв, последван от Бишоп, и двамата спряха до тротоара. Хупър, сержантът на Ороско, ги подмина и продължи напред. Изравни се с червената неонова реклама и се насочи право към главния вход.

И зави.

Отблизо складът изглеждаше огромен. Изработен от някакъв лъскав галванизиран метал. Без прозорци или капандури. Покривът заемаше по-голяма площ от стените. Беше издут като луковица и наподобяваше огромен самун селски хляб. Или прическа тип буфан. Конструкцията бе подсилена от сложна плетеница от стоманени ребра. Стената откъм пътя имаше петдесетина товарни рампи за камиони. С ролетни врати като гаражи в луксозно предградие, но по-големи, боядисани в основните цветове, с пластмасови прозорчета. През тях навън струеше светлина. Поне трийсет от вратите на товарните рампи бяха отворени. Пред първите двайсет отляво надясно кипеше усилен труд. Непрекъснато влизаха и излизаха камиони. Следващите десет бяха отворени, но около тях нямаше никого. Последните двайсет бяха затворени. Явно нощната смяна изпълняваше само спешни поръчки.

Отвътре складът бе с размерите на футболен стадион. Имаше конвейери с въртящи се ленти, безброй кашони, наредени на купчини, които се издигаха невъобразимо високо, и електрокари, които сновяха напред-назад. Очевидно бе доста шумно, тъй като работниците носеха големи жълти шлемофони.

Което бе от полза за Ричър и останалите.

— Бомбите са били предназначени за използване от парашутисти. Очаквало се да влязат в бойни действия веднага след приземяването. Следователно конструкторите на бомбите са предвидили възможността в тях да попадне някой случаен куршум. А това означава, че зарядите са проектирани така, че да не избухнат при такова попадение. Почти сигурно. Но предпочитам да не подлагаме на проверка тази теория.

— Ако бомбите са тук — каза Ороско.

— Да проверим.

Хупър прекоси склада и когато стигна до предпоследната отворена, но празна врата, зави надясно, далече от онзи край, в който кипеше усилен труд. Той продължи към пустия край на склада по платното за електрокари, очертано на пода. Когато стигна до затворените врати, натисна спирачка и спря, при което Нили слезе от колата. Той продължи напред, спря отново и този път слезе Ороско. Хупър продължи и спря за трети път. Сега бе ред на Ричър.

Ричър проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Първото, което го порази, бе шумът. Конвейерите дрънчаха, тракаха, виеха. Мотокарите пуфтяха и свиреха с клаксони. На второ място го сепна миризмата. Един милион чифта нови обувки. Миризмата събуди детски спомен. Напомни му за магазина за обувки на главната улица, но хиляда пъти по-силен.

Сред камионите зад гърба му не се виждаше товарен микробус. Пред него нищо не се виждаше. Нищо не се движеше. Нямаше нито камиони, нито микробуси, нищо. Погледът му стигаше чак до кея. Разстоянието бе голямо, но полезрението бе чисто. Светлините грееха ярко. Там нямаше нищо.

Освен купчини кашони. Разположени на най-различни места. Най-малката бе с височината на египетска пирамида. Най-голямата бе направо огромна, с остри върхове като Скалистите планини. Близо до задната стена. Но не плътно до нея. Между тях имаше свободно пространство. Не беше никак голямо на фона на огромните мащаби на склада. На ширина бе може би колкото товарен камион.

Ричър погледна назад. Видя поне петдесетина работници. Всичките бяха облечени като състезатели по американски футбол, с ярки работни дрехи, пластмасови каски и шлемофони, протектори на коленете и лактите. Всъщност приличаха на онези хамали от летището. Повечето работеха усърдно, само двама стояха и гледаха към него. Не бяха сигурни какво става. Ричър им махна с ръка. Те отвърнаха и му обърнаха гръб. Стар урок. Дръж се, все едно мястото ти е тук. Все едно притежаваш половината фирма. Запознайте се с новия шеф.

Ричър се обърна отново. Хупър бе спрял на петдесет метра пред него и чакаше. Ороско изникна до рамото на Ричър. Миг по-късно се появи и Нили. Наложи се да викат заради шума.

— Или са скрити зад кашоните, или изобщо не са тук — каза Ороско.

— Сериозно ли, Шерлок?

— Като довод против наличието на бомбите ще използвам факта, че купчините кашони са прекалено големи, за да бъдат издигнати на бърза ръка по даден сигнал.

— Според мен те са нещо обичайно — каза Нили. — Мисля, че офисът е отзад. Не виждам друга възможност. Изолирали са се от шума. Осигурили са си тишина, спокойствие и място за паркиране.

Пристъпиха към задната част на склада. Миризмата стана още по-силна. Имаха чувството, че вървят през универсален магазин. Планината от кашони продължаваше чак до предпоследната ролетна врата, като я блокираше напълно. Което означаваше, че последната ролетна врата играе ролята на отделен вход за служителите в офиса. Досущ като в армията.

Отправиха се към врата номер четирийсет и седем, за да видят как се отваря и затваря. Добрата новина бе, че тя разполагаше с ръчно управление. Един бутон я вдигаше, друг я спускаше. И двата бяха пластмасови, в ярки цветове, с размерите на чинийка за чаша. Лошата новина бе, че бутоните бяха монтирани върху панел от лявата страна на вратата. От далечната страна. Място, което се виждаше откъм свободното пространство зад купчината кашони.

— Може да са паркирали с предницата навън — каза Ороско. — Както паркират пожарните. Така могат да потеглят за секунда. Опитат ли се да избягат, стреляйте по гумите.

— Опитат ли се да избягат, стреляйте по шофьора — поправи го Ричър. — Контейнерите с „Дейви Крокет“ са високи шейсетина сантиметра. Би трябвало да е безопасно да стреляме в главата на шофьора.

— Ако микробусът е там.

Ричър си спомни ръката на Синклер на гърдите му. Това би трябвало да бъде знак да спре. Но не беше. А по-скоро оценка и заключение. Не доверие, не дори самоувереност или интерес, а по-скоро хазартен риск. Струваше си да се поеме.

— Да, ако микробусът е там — каза той.