Вечерен курс

30

Ричър седеше тихо в единия ъгъл на стаята в консулството в очакване телефонът да звънне. Чудеше се кой ще го направи пръв — някой агент на ФБР от Ню Орлиънс или Мюлер от Пътната полиция. Все едно чакаше победителя в състезание, в което победата грабва най-бавният състезател. Представи си как слънцето изгрява още сънено над делтата на Мисисипи, а местните федерални агенти едва се събуждат и закусват бавно и спокойно, след което отиват на работа. Към този момент процесът би могъл да набере известна скорост. Предвид натиска, оказан от Уотърман и Ландри, най-вероятно разговорът с майката на Уайли щеше да бъде първата им задача за деня. Нищо чудно да позвънят на вратата ѝ още в осем сутринта, тъй като добре знаят, че хората, които получават социални помощи, гледат да не създават проблеми на държавните институции. Лежерната, полузадрямала Луизиана се надпреварваше с микробуса на Уайли, който се намираше на осем хиляди километра от нея и летеше с над сто километра в час по магистралата към Хановер, подминаваше го и продължаваше на юг. Кой щеше да стигне пръв?

Телефонът иззвъня.

Не бяха нито федералните от Ню Орлиънс, нито заместник-началникът на Пътната полиция Мюлер.

Беше Гризман.

— Имам сериозен проблем — каза той.

— Какъв? — попита Ричър.

— Убийство в старата част на града. Дребен мъж с размазана глава. Станало е съвсем скоро. Съседка чула шум. Трябва да изпратя всичките си хора там, поне за днес. Нямам друг вариант. Така че, съжалявам, приятелю, но съм принуден да прекратя временното ни сътрудничество.

— И се чудиш как ще реагирам на това.

Гризман помълча секунда-две и каза:

— Не. Вярвам, че ще удържиш на думата си.

— Успех с разкриването на убийството — пожела му Ричър.

— Благодаря.

Ричър затвори телефона. Синклер го изгледа въпросително и Ричър обясни:

— Вече сме сами.

— Защото си джентълмен.

— Имаме време.

— Куриерът може вече да е в Цюрих.

— Няма значение. Важното е това, което се случва тук. Онова, което се намира в товарния микробус. Защото то не може да се прехвърля от едно място на друго като парите. Не може да стане в пълна тайна и да приключи за един миг. Това е бавен, труден, шумен и видим процес, защото е реален.

— Мюлер обаче още не го е забелязал.

— Засега.

— Колко време му даваш?

— Два часа може би.

— А после?

— Ще стигна до извода, че Уайли не е тръгнал към Франкфурт.

Телефонът иззвъня отново.

Този път се обаждаха федералните агенти от Ню Орлиънс. Направо от колата си, паркирана пред едностайното бунгало, в което живееше майката на Уайли. Агентите бяха двама, мъж и жена. Докладваха незабавно, каквито бяха нарежданията им. Бяха провели разговора, бяха задали предварително получените въпроси за Арнолд, за бившия фермер и за почитателя на Дейви Крокет. Тримата се бяха оказали един и същ човек. Името му бе Арнолд Питър Мейсън. Роден и израснал в Амарило, Тексас. Като тийнейджър работил в ранчо, после изкарал двайсет години в американската армия, след което живял с майката на Уайли в Шугър Ленд, Тексас, в продължение на шест години. От времето, когато Хорас Уайли бил едва на десет, докъм шестнайсетата му година. И, да, Хорас наричал Арнолд чичо. Бил по-възрастен от хората, с които майката на Уайли обикновено излизала, кротък и мълчалив мъж, който криел много тайни, но на първо място се грижел добре за семейството. Щяха да изпратят още подробности.

Ландри, Вандербилт и Нили въведоха името в базите данни на съответните ведомства. Арнолд Питър Мейсън. Ландри не откри нищо интересно. Вандербилт също. Нили установи, че „чичо Арнолд“ е служил двайсет години в различни въздушнодесантни части. Не бил награждаван, не бил наказван. Изкарал доста години в Германия по време на Студената война.

Още бе жив според информацията от социалните служби. Навършил шейсет и пет, но продължавал да работи според данъчните. Получавал скромен доход, който намалявал всяка година. Вероятно се хващал на почасова работа тук-там, като отслабвал темпото с наближаване на възрастта за пенсиониране.

И притежавал международен паспорт според Държавния департамент. Но нямал адрес в Съединените щати. Според данъчните изпращал декларациите си от чужбина. Данните от ЦРУ показваха, че живее в Германия. Посолството в Берлин го бе регистрирало като американски военен от резерва с адрес в селце край Бремен. На около час от Хамбург.

— Дали не става въпрос за съвместна операция? — попита Ричър. — Която са планирали и осъществяват заедно?

— Може там да е скрил онзи камион. В двора на чичо Арнолд, а не в Хамбург.

— Защо му е тогава микробусът?

— Може чичо Арнолд да е оставил гумите да спаднат.

— А може да са разделили товара. Ако Арнолд е съучастник на Уайли. Може стоте милиона за Уайли да са само половината сума.

— Почакайте малко — каза Уайт. — Вижте това! Чичо Арнолд живее в Германия вече почти двайсет години. Откакто Уайли е станал на шестнайсет. Това би означавало, че са планирали всичко много отдавна.

— Вижте и това — посочи Вандербилт.

В регистъра на посолството към името на Мейсън бяха добавени двама души, които не бяха американски граждани.

— Залагам десет долара, че това са съпруга и дете — каза Ландри.

Телефонът иззвъня отново. Агентите на ФБР се обаждаха пак от колата си. Бяха попаднали на важна информация. След шест години на относително щастие госпожа Уайли изхвърлила Арнолд Мейсън от дома си, защото случайно открила, че той има жена в Германия. И син. Момчето било инвалид. Госпожа Уайли може да била бедна, но държала на принципите си.

Уайли беше практичен човек, затова изми пистолета си в съдомиялната. Защо не? Беретите бяха конструирани и произведени по военни спецификации. Трябваше да издържат на продължително потапяне в солена вода. Затова Уайли включи съдомиялната на пълен цикъл за миене на тенджери и тигани, а после и на сушене. Накрая щеше да смаже всички части и да сглоби пистолета, за да стане като нов.

Той сгъна на топка опръсканите си с кръв дрехи и ги изхвърли в коша за боклук в кухнята заедно с червената папка. Това бе добре обмислено решение. Първоначалният му порив бе да ги съблече и изхвърли в някоя боклуджийска кофа на улицата. Нито прекалено близо, нито прекалено далече. Никой не обича да върви дълго пеша с подозрителен предмет в ръце. Напълно възможно бе случаят да получи широко медийно отразяване, а полицаите да преровят всички боклуджийски кофи на улиците. Защо да им позволява да нарисуват кръг върху картата и да открият къде живее? По-добре да ги остави тук. Хазяинът ще ги намери след месец, но тогава това няма да има значение.

Уайли взе телефона и набра туристическата агенция, чиито услуги ползваше. Обади се същото момиче, което бе резервирало пътуването му до Цюрих. Говореше добър английски и знаеше, че клиентът предпочита да седне до прозореца. Разполагаше с всички данни от лъскавия му новичък паспорт.

Мюлер не се обади. Никой не се изненада. Работната хипотеза се бе променила от Франкфурт на Бремен. Към дома на чичо Арнолд. Бишоп донесе карта на ЦРУ и я разстла на масата. Данните от посолството показваха, че чичо Арнолд живее в Гелб Бауернхоф. Име, а не улица и номер. Това предполагаше, че става въпрос за селце. Или дори за ферма. Ричър си представи множество плевни, гаражи, бараки и купчини стари автомобилни гуми.

Идеално скривалище.

— Трябва ни кола — каза той.

— Трябва ти план — отвърна Бишоп.

Телексът се включи.

— Армейското досие на чичо Арнолд — поясни Нили.

— Планът е двамата със сержант Нили да извършим наблюдение и да съберем информация — каза Ричър.

— Невъзможно — възрази Бишоп. — Трябва да има представители на ЦРУ и Съвета за национална сигурност, затова доктор Синклер и аз ще дойдем с вас. А и правилата за наблюдение изключват непосредствен контакт. Наблюдение и нищо повече. Това е задължително. И бездруго ситуацията е доста сложна от гледна точка на закона и правомощията, с които разполагаме.

— Вземи си оръжие — каза Ричър. — Уайли е въоръжен. И ако това е ферма, ще имат и пушка.

— Казах само наблюдение.

— Въпреки това си вземи оръжие.

— Ще трябва да измъкнем иранеца — обади се Уайт.

— Предполагам, че след около час може да избухне престрелка. В този момент сделката им ще се провали и иранецът няма да оцелее. Оставите ли го при тях, те ще го убият.

Бишоп замълча.

Телефонът иззвъня. Беше Гризман.

— Вярваш ли в съвпадения?

— Понякога — отвърна Ричър.

— Жертвата на убийството, което разследваме, се оказа редовен посетител на бара, който Хелмут Клоп също посещава. Въртял бизнеса си от там. Всички лъжат, разбира се, но мисля, че тъкмо той е продавал фалшивите документи за самоличност.

— Защо?

— Така ми подшушнаха хора, които имат какво да крият.

— Имаш ли заподозрян?

— Някой е предотвратил или си е отмъстил за изтичането на информация.

— Разкрили ли сте фалшиви документи през последните дни?

— Не.

— В такъв случай става въпрос за предотвратяване.

— Не открихме никакви записки в апартамента на жертвата. Все пак забелязахме празно място в иначе спретната редица от папки.

— Мисията изпълнена — каза Ричър. И добави: — В това може би се крие известна ирония.

— Защо? — попита Гризман.

— Въпрос на преценка на подходящия момент. Купуваш си нова самоличност и решаваш да убиеш доставчика и да унищожиш архива му, за да предотвратиш бъдещо предателство. Кога обаче го правиш? Това е въпросът. Дали един нов клиент би поел подобен риск веднага след извършване на сделката? Или търсим стар клиент, подложен на максимален натиск, който е задействал вече някакъв план?

— Нямам представа.

— Нито пък аз. Предполагам, че шансът е петдесет на петдесет.

— Смяташ, че е Уайли, ли?

— Не, не смятам. Напълно възможно е и други клиенти на жертвата да са подложени на стрес. Предполагам, че по това време Уайли е шофирал микробуса си. Но ти си съвестен полицай и ще го включиш в списъка си със заподозрени. Длъжен си да го направиш. Което означава, че подновяваме временното си сътрудничество.

— Мислех, че си се отказал от това.

— От кое?

— От издирването на микробуса. Мюлер ми каза, че си оттеглил молбата си.

— Кога?

— Разговарях с него преди час.

— Не, кога съм я оттеглил?

— Каза, че сте обсъждали подробности около операцията и ти изведнъж си променил решението си.

— Последното, което му казах, бе, че нямам представа накъде точно се е запътил Уайли. Помоли да го уведомя, когато разбера. Може да не съм го разбрал. Или пък той да е чакал да му се обадя. А може и да не е започвал да издирва автомобила на Уайли.

— Каза, че си отменил операцията.

— В такъв случай той не ме е разбрал правилно, не аз него.

— Съгласен съм, английският му не е на добро ниво.

— Колата е тук — провикна се Бишоп от другия край на стаята.