Вечерен курс

9

Ричър и Нили работеха в контролния център, разположен в класната стая. Обработваха докладите за придвижването на личния състав. Преглеждаха по сто, двеста, петстотин имена наведнъж. Армията се справяше отлично със задачата си да следи военнослужещите. С изключение на онези, които бяха в отпуск. И прекарваха времето си със семейството си в дома си в някое предградие. Или в евтина вила под наем. Или заминаваха на почивка, на пътешествие. Обикаляха света. Това правеше около минимум хиляда души във всеки един момент.

Не разполагаха с никаква информация за тях.

— Имаме и три самоотлъчки. Трима военни отсъстват от частите си без разрешение. Плюс един подполковник, който отказва да съобщи къде е бил въпросния ден.

Подполковник.

— Кои са самоотлъчилите се? — попита Ричър.

— Всичките са редници. Един пехотинец, един танкист и един медик.

Редници.

— И медиците ли започнаха да бягат от армията? Кога се е случило? От колко време са в неизвестност?

— Медикът от седмица, пехотинецът от седмица и половина, а танкистът от четири месеца.

— Четири месеца са доста време.

— Не могат да го намерят. Не е използвал паспорта си. Вероятно още е в Германия. Това вече е голяма страна.

— Кой е подполковникът, който отказва да съобщи къде е бил?

— Батальонен командир в пехотна дивизия.

— Разпита ли за него?

Най-ефикасната система за предаване на информация в света.

— Изглежда ми наред — отвърна Нили. — Взел минимално участие във Войната в Залива и сега гледа на изток, към Съветите, но тях отдавна ги няма. Ядосан е. Често дава израз на своето недоволство.

— Бунтар?

— Виждали сме далеч по-тежки случаи.

— Защо не знаят къде е бил?

— Сам е написал обяснение. Занимава се с проучвания в областта на новите оръжия и тактики. И прочие глупости. Бъдещето е гъвкаво, оръжията са леки и прочие. Много пътува. Обикновено не изискват да докладва къде е бил. Този път обаче го попитали, но не получили отговор.

— Къде е той сега?

— Изпратили са го у дома. Защото запитването е дошло от Западното крило. От върховния главнокомандващ. Никой не знае как да постъпи. Никой не знае дали е нещо важно или не.

— Трябва да сложим тези думи за девиз на нашата част. И да ги изпишем под две кръстосани питанки.

— Сигурна съм, че са го разквартирували близо до Пентагона. Сигурна съм, че шефовете му ще поговорят сериозно с него относно бъдещето му в армията. Можем да го открием, ако искаш да го разпиташ… Момент! — възкликна Нили и разрови купчината с документи. — Чакай малко! — Тя откри листа, който търсеше. Провери го веднъж, после още веднъж. — Знам къде е бил миналата седмица.

Ричър прочете листа, макар и да беше обърнат обратно. Беше списък с имена и номера на полети. Трийсет и шестима американци. Работа на Вандербилт.

— Цюрих — каза той.

Нили кимна.

— Точно седем дни преди срещата. Пристигнал е навреме за следобедното кафе и се е върнал по-късно, след вечеря. Не може да е нашият човек. Той би искал да си осигури някакво алиби за въпросния ден. Нали така? Би излъгал, но не би отказал да говори. Какво ще очаква да направим? Да приемем джентълменската му дума?

— Разбери къде е — каза Ричър. — Погрижи се да разбере, че въпросът идва от върховния главнокомандващ. Уведоми командирите му, че идваме да го вземем. Кажи им, че ще го поразходим наоколо на задната седалка на колата.

Откриха въпросния подполковник във Форт Майър, където бе разквартируван в хотел за офицери в командировка. Ричър предположи, че заповедите, които изискваха той да се качи в колата им, бяха пристигнали двайсетина минути преди тях и бяха дошли от Съвета на началник-щабовете. Което щеше да придаде повече тежест на посещението им. Предположи, че подполковникът или ще избяга, или ще се подготви за срещата. Оказа се, че човекът вече се е подготвил. Излезе навън веднага щом черният шевролет спря до тротоара.

Шофираше Нили, а Ричър седеше на задната седалка вдясно.

Подполковникът се настани зад Нили. Седеше с изправен гръб, положил ръце върху коленете, сякаш се намираше в църква и всички погледи бяха насочени към него. Казваше се Бартли. Бе прехвърлил четирийсетте, но с малко. Беше слаб, среден на ръст. Изглеждаше жилав, издръжлив. Именно издръжлив, а не силен. Макар да бе започнал да губи тази издръжливост. Определено добър командир, но не толкова корав, колкото е бил някога.

— Повторете заповедите, които получихте, подполковник — каза Ричър.

— Трябва да се кача в лек автомобил с двама служители на Военната полиция — отвърна Бартли. — През цялото време ще се намирам под тяхната юрисдикция и ще отговарям добросъвестно на всичките им въпроси. За да избегна евентуални съмнения, трябва да приема въпросите им, все едно са зададени от върховния главнокомандващ.

— Доста го бива в подобни формулировки, нали?

— Бил е адвокат все пак.

— Не всички са били адвокати.

— Какви въпроси искате да ми зададете?

— Изчезнали сте във възможно най-неподходящия ден — започна Ричър.

— Няма какво да кажа по въпроса.

— Дори когато ви пита върховният главнокомандващ?

— Въпросът е личен. Този ден няма нищо общо с военната ми служба. Нищо общо със служебните ми задължения.

— Радваме се да го чуем. Въпреки това трябва да разберем какво сте правили в свободното си време. Вие сте старши офицер. Нещата могат да вземат благоприятен или неблагоприятен обрат. Трябва да ни кажете. В противен случай можем да развихрим въображението си.

— Нямам какво да кажа.

— Правите тактическа грешка. Така привличате внимание. А където има дим, има и огън. Това е хоризонтът на събитията, подполковник. Така астрономите наричат радиуса на черната дупка. Това е мястото, където всичко се изкривява и обърква. Вероятно без сериозна причина. Вероятно заради някаква дреболия. Вероятно на други им се е разминало заради нея. Вие обаче ще изгорите. В най-добрия случай срещу името ви ще бъде поставена отметка. Завинаги. И тя ще означава: Не можем да бъдем сигурни в него. Ще ви обявят за неблагонадежден.

Бартли изтри мълчаливо потните си длани в крачолите на панталона.

— Не ме интересува какво сте направили — продължи Ричър. — Освен ако не става въпрос за едно-единствено конкретно нещо. Но не мисля, че случаят е такъв. В края на краищата какви са шансовете?

— Сигурен съм, че не е това нещо.

— Продължавайте.

— Няма никаква причина да се интересувате от мен.

— Сигурен съм, че сте прав. Но трябва да погледна едни хора в очите и да изразя честно и обективно мнение. При други обстоятелства щях да приема думите ви. С удоволствие щях да им кажа: не питайте, става въпрос за нещо съвсем различно. И щяхте да запазите своята тайна. Сега обаче трябва да разбера какво точно сте правили в този ден. Защото трябва да бъда убедителен. Трябва да говоря с онази увереност и авторитет, които произтичат единствено от неопровержими факти.

— Не е нищо важно.

— Бъдещето ви е заложено на карта, подполковник. Попаднали сте в дупка, а продължавате да копаете. Не ме интересува какво криете. Няма да докладвам на никого. Секс, наркотици или рокендрол? Каквото и да е, пет пари не давам. Стига да не е едно конкретно нещо. Което — и двамата знаем — не е особено вероятно. Искам само да ви задам един напълно различен въпрос.

— Какъв въпрос?

— Това не е въпросът, който ще ви задам. Това е предварителен въпрос. Съвсем дребен и незначителен. Нещо като загрявка. Всяка седмица ли летите до Цюрих?

Бартли не отговори.

— Въпросът е елементарен, подполковник — настоя Ричър. — Истината може да ви освободи. Една дума и можете да си тръгнете без нито едно петънце върху кариерата. Или обратното.

— Повечето седмици — отстъпи най-сетне Бартли.

— Включително в деня, който ни интересува?

— Да.

— Пазите ли самолетния билет?

— Да.

— Пристигнали сте след обяд, тръгнали сте си след вечеря.

— Да.

— В банка ли ходихте?

— Да.

— Защо?

— За пари, разбира се. Но всичките са мои. Всичко е законно.

— Можете ли да обясните?

— Какво ще стане, ако ви отговоря?

— Зависи от отговора. Зависи дали не сте опетнили мундира.

— Ами ако съм?

— Поемете риска.

Бартли замълча.

— Помислете малко, подполковник — каза Ричър. — Вие сте умен човек. Сигурен съм, че сте защитили докторат. Не ви питам нещо кой знае колко сложно. Заповедта да се качите в тази кола дойде от Белия дом посредством Съвета на началник-щабовете. Следователно за кого работим?

— За Съвета за национална сигурност.

— Колко лошо могат да ви навредят?

— Много лошо.

— Много по-лошо, отколкото можете да си представите. Милиони пъти по-лошо от някакъв скандал за пренасяне на пари в Швейцария. Ако е скандал. Защото може да не е. Всичко е наред, ако парите са ваши и са спечелени законно. Както твърдите.

— Крия ги от съпругата си. Ще се развеждам.

— Наранила ли ви е по някакъв начин?

— Не.

— Но въпреки това криете парите?

— Аз съм си ги изкарал.

— Какво сте изкарали? Вие сте подполковник. При цялото ми уважение, съмнявам се, че спестяванията ви са толкова големи, че да заинтригуват някой швейцарски банкер. Не ми отговаряйте с банални приказки от рода на капка по капка вир става. Няма никакъв смисъл да летите до Цюрих с по два долара седмично. Самолетният билет е сериозен разход.

— Така е. Таксите и комисионите също са разход. Но съм си направил сметката.

— За какви пари става въпрос?

— За дома ни. Тук, в Щатите. Става въпрос за ипотеки. Прехвърлям ги максимално бързо. Изнасям ги от Германия в брой. Така вече не съществуват на хартия. Държа ги в сейф.

— Вие сте еталон за щедрост и благородство, подполковник. Не мога да ви го отрека. Интересува ме обаче кого сте видели там. В Цюрих. По време на полета. Някой като вас, който лети често. Или някой, когото сте видели за пръв път. Познавате ли някого там?

— Например?

— Други американци.

— Банката гарантира поверителност. Няма как да срещна някого в трезора.

— Ами на летището? На улицата?

Бартли не отговори.

— Трябва ми списък, подполковник — настоя Ричър. — С дати и описания. На военни и цивилни. Дайте всичко от себе си. Очаквам най-доброто, на което сте способен.

— Какво ще направите? На кого ще кажете? Какво ще кажете?

— Президентът ще уведоми военното командване, че не представлявате интерес за Съвета за национална сигурност. Не и в този случай. След това не мога да прогнозирам. Предполагам, че зависи от това с кого ще говорите. И каква врява ще вдигне жена ви.

Оставиха го отново на тротоара пред хотела, в който беше настанен, и се върнаха в Маклийн, Вирджиния.

Ще заловим куп хора. Ще си създадем много врагове.

Информацията, свързана с Бартли, бе качена в централния файл. После Нили проведе телефонен разговор и уведоми Ричър, че името на войника, отлъчил се преди четири месеца от частта си, е Уайли. От Тексас. Служил в петчленен екип, обслужващ зенитноракетен комплекс „Чапарал“. Установка за дванайсет ракети земя-въздух, монтирана на шаси от бронетранспортьор. Четири ракети, заредени в пусковата установка, и боекомплект от още осем. Задача — защита на бронирани машини и личен състав на фронтовата линия. Идеята на създателите му бе „Чапарал“ да се движи зад танковете, а екипажът му да използва радар и бинокли, за да следи ниския хоризонт пред тях за щурмови бомбардировачи или бойни хеликоптери. След което да стреля. Ракетите бяха с топлинно насочване като старите „Сайдуиндър“, но усъвършенствани. Предназначени за ниска височина. Докато врагът атакува.

— Това е идеалното оръжие, което може да свали граждански самолет над многолюден град. По време на излитане и кацане. Докато не се е издигнал високо в небето.

— Прекалено голямо е — възрази Нили. — Само ракетите са дълги по три метра. Шасито е огромно. Има танкови вериги и е покрито с камуфлажни шарки. Появи ли се на паркинга край летището, мигом ще привлече внимание. Освен това „Чапарал“ разполага с радиолокационна станция. Инфрачервените сензори също са сложно нещо. Наскоро бяха модернизирани. Опираме до същия проблем. Това е оръжие, с което могат да боравят само специалисти. Моите уважения, но бойците от тренировъчните лагери в Йемен не могат да се сравняват с ракетните ни специалисти. Цената също е проблем. Всеки „Чапарал“ разполага с дванайсет ракети. Максималната му скорост е към шейсет километра в час. За сто милиона долара ще получиш конвой, който ще се точи цял ден. Нещо като парада на Червения площад. Освен това Уайли е в самоотлъчка вече четири месеца. Не може да се върне, за да организира сделката. Веднага ще го арестуват.

— Въпреки това дръж го под око — нареди Ричър. — Тези четири месеца не ми харесват. Срамна работа. Някой трябва да бъде сритан отзад. Какво, по дяволите, става там?

В Хамбург вече се мръкваше. Иранецът бе излязъл на разходка. Вечерна разходка с вестник под мишница. Една след друга грейваха светлините на магазините и офисите, на заведенията и бижутериите, на ателиетата за химическо чистене и канторите на застрахователните компании. Ярка, чиста, студена бяла светлина. Но в никакъв случай дразнеща. Беше по-мек, по-нежен вариант на неона. По-европейски. Хлебопекарните и сладкарниците тънеха в мрак. Работният им ден бе приключил.

Ресторантите и баровете грееха в кехлибарено и създаваха илюзията за гостоприемни сумрачни салони с дъбова ламперия. По улиците се нижеше нескончаема върволица от коли. И най-дребният детайл от бляскавите фасади се отразяваше в излъсканите им до блясък ламарини, а фаровете им пронизваха мрака с неуморни неестествено сини лъчи.

Иранецът стигна малката градинка и седна на една пейка. Отпусна ръка върху страничната облегалка. По улицата преминаваха коли. Впери поглед пред себе си. Не се виждаха пешеходци.

Зачака.

След малко стана, но без да бърза, и като съвестен гражданин изхвърли вестника в кошчето за боклук. После напусна градинката и се запъти обратно по пътя, по който бе дошъл.

Трийсет секунди по-късно резидентът на ЦРУ излезе от сянката, в която се бе скрил, и прекоси улицата. Тръгна право към кошчето за боклук, извади вестника, пъхна го под мишница и продължи по алеята.

След трийсет минути той се прибра в консулството и позвъни в Маклийн, Вирджиния.