Величието на Франция

Глава първа

Аристократичността на моя род не е кой знае колко отдавнашна. В действителност тя започва едва с баща ми и аз признавам това без капчица срам дори, тъй като не ще и дума, че исках ли да скрия истината, то нивга не бих подхващал този разказ. Намерението ми обаче е да изложа всичко най-достоверно, без и на йота да се отклонявам от правдата, тъй, както се тегли бразда.

В една от долните клевети, които разпространяваше по наш адрес, господин Дьо Фонтенак се осмеляваше да твърди, че подобно на господин Дьо Сов, прадядо ми е бил лакей — лъжа, която го накарах да му приседне.

Всеизвестно е, че господин Дьо Сов дължеше министерския си пост колкото на изключителната си лукавщина, толкоз и на кариерата, която жена му направи на служба при кралица Катерина4 в ложето на престолонаследниците. Нашият род не се издигна нито толкова високо, нито пък чрез подобни средства. Произходът му обаче не е и чак толкова долен, макар лично аз да намирам, че никак не е срамно да си лакей, ако туй е мястото, до което страхът от гладна смърт е докарал някой окаяник.

Истината всъщност е, че прадядо ми Франсоа Сиорак не е слугувал никому. Той притежавал изцяло и обработвал със собствените си ръце парче плодородна земя нейде край Таниес, в Сарладе. Не мога да кажа колко голям е бил имотът му, но очевидно не е бил нито малък, нито дори среден, ако се съди по данъка, който плащал на краля — най-високият в енорията. А освен това не е бил и скъперник, щом е плащал десет гроша месечно на енорийския свещеник, за да може Шарл, най-малкият му син, да изучи латинския, лелеейки вероятно надеждата един ден да го види също свещеник.

Дядо ми Шарл, хубавеляк мъж, чиято брада и коса биели на рижаво като тази на приведения ми брат Самсон, изучил латинския, но пред молитвите предпочел приключенията и осемнайсетгодишен напуснал родното си село и потеглил на север да дири щастието си.

И взел, че наистина го намерил, след като в Руан се оженил за дъщерята на един аптекар, при когото се главил чирак. Не знам как покрай чиракуването е съумял да се изучи и дотолкова, че да издържи изпитите за аптекар, а и дали наистина ги е издържал, но след смъртта на тъста си го наследил в занаята му и делата му потръгнали чудесно. През 1541 година, същата, в която се родил и баща ми, той вече достатъчно се бил замогнал, за да купи на две левги от Руан една мелница, разположена сред тучни ливади, която наричали Волпи. И точно по това време между Шарл и Сиорак се пръкнало и едно „дьо“, което баща ми честичко вземаше на подбив, но все пак запази. Въпреки това върху нито един от съхранените от него документи не видях пред подписа на Шарл дьо Сиорак, владетел на Волпи, да се упоменава „благородник“ — доказателство, че дядо ми не е имал намерение да хвърля прах в очите на когото и да било, както правят това толкова буржоа, закупуващи цели имения, само и само за да се окичат с титла, която кралят не им е давал. Защото всеизвестно е, че днес просто гъмжи от лъжеблагородници. Но, искрено казано, случи ли се състоянието им да е достатъчно закръглено, за да си заслужава сключването на брачен договор, истинските благородници не придирят особено.

Баща ми, Жан дьо Сиорак, както го кръстили, бил най-малкият син, какъвто бил и баща му Шарл, какъвто съм и аз самият. И спомняйки си онова, което бил направил за него старият Франсоа Сиорак с тъй скъпо струващите му уроци по латински, Шарл изпратил Жан в Монпелие да изучава медицина. Това било дълго пътуване, последвано от още по-дълъг престой, свързан с много разходи, но мечтата на вече остаряващия Шарл била да види първородния си син Анри на своето място в аптеката, а най-малкия, Жан — градски доктор, та двамината заедно, поставяйки по този начин пациента натясно, да преуспеят, ако е рекъл господ, и то в най-висша степен. Що се отнася до трите му дъщери, то той, макар и да се интересувал твърде малко от тях, им заделил предостатъчно зестра, та да не се черви, дойде ли им време да ги задомява.

В Монпелие баща ми наистина се изучил до бакалавър и лисансие по медицина, но не успял да защити тезата си, тъй като два дни преди защитата му се наложило да бяга от града, опасявайки се, да не би да хвърли сетния си поглед към небето през клупа на бесилката, а подир да бъде насечен на парчета, които според тамошните нрави били окачвани по маслиновите дръвчета в покрайнините на града — обичай, направил ми потресаващо впечатление, когато в едно слънчево юнско утро и трийсет години по-късно сам пристигнах в този чудесен град и забелязах разлагащите се късове от телата на обесени жени, провесени за назидание по клоните на упоменатите дръвчета, които въпреки това не се свеняха да носят и собствения си плод.

Когато наблюдавам днес баща ми, някак трудно ми е да си го представя с трийсет години по-млад — също толкова жив, буен и не по-малко заклет фустогонец от мен самия. Да, да, фустогонец, тъй като точно заради мома някаква, дето може би изобщо и не си е заслужавала труда, баща ми в честен дуел пронизал с шпагата си едно нищо и никакво благородниче, което го било предизвикало.

Час по-късно Жан дьо Сиорак зърнал през една капандура на жилището си градските стражници да хлопат на вратата му. Той начаса се измъкнал през един от задните прозорци, метнал се на коня си, за щастие все още оседлан, и в отчаян галоп напуснал града, и тъй, както си бил — по един жакет, гологлав, без връхна дреха и без шпага, препуснал към Севенските планини. Отначало намерил убежище при някакъв студент, който карал шестмесечната си практика по медицина в едно планинско селце, преди да се завърне в Монпелие, за да защити тезата си. Сетне прекосил Оверн и отишъл в Перигор, където старият Франсоа Сиорак го облякъл и въоръжил на свои разноски, преди да го отпрати при сина си Шарл в Руан.

Междувременно обаче близките на благородничето подали жалба в Екския върховен съд, като при това вдигнали такава врява, че не било никак разумно Жан дьо Сиорак да се навира в хорските очи, та дори и в Руан, където дядо ми, аптекарят, си бил спечелил могъщи покровители.

Това се случило в годината, когато нашият велик крал Франсоа I издал указ за набирането на по един легион във всяка провинция на кралството — мъдро решение, което, ако беше съблюдавано и по-нататък, би ни спестило необходимостта по време на война да се обръщаме за помощ към швейцарците, които безспорно се бият много добре, когато им се плаща, но в противен случай обират нещастния френски земеделец също толкова резултатно, колкото и неприятелят.

Наброяващият шест хиляди души Нормандски легион бил първият, създаден във Франция, и Жан дьо Сиорак се наел в него срещу обещанието да получи кралска милост заради оногова, когото убил. И наистина, когато през май 1535 година Франсоа I дошъл да направи преглед на легиона, той останал толкова доволен, че склонил да удовлетвори всички молби както изобщо, тъй и в частност, като помилвал и баща ми, но при условие че ще прослужи в легиона пет години. „Та ето как — казваше Жан дьо Сиорак, — след като се бях изучил да лекувам людете, трябваше по принуда да се посветя на занаята да ги убивам.“

Дядо ми Шарл бил силно огорчен, виждайки най-малкия си син паднал до равнището на прост войник, и то след като бил пръснал толкова екю, за да го направи градски доктор; още повече че първородният му син Анри, бъдещият аптекар, вървял от зле към по-зле, изоставил бил учението, пиел, играел комар и прахосвал парите си в компанията на гуляйджии и блудници до онази нощ, когато с малко чужда помощ и празни джобове се удавил в Сена.

В крайна сметка дядо ми Шарл намерил утеха в това, че онази от щерките му, която цял живот бил наричал „глупава гъска“, макар и да не била лишена от здрав разум, му довела свестен зет, та да го наследи. Странно нещо наистина, аптеката за втори път се предавала не от баща на син, а от тъст на зет.

Колкото до баща ми, Жан дьо Сиорак, то той се оказал замесен от по-друго тесто, отколкото големия си брат. Наел се веднъж в легиона, той решил на всяка цена да забогатее. Бил храбър, издръжлив и макар и думица да не отварял за познанията си по медицина, опасявайки се да не го назначат за военен хирург, което никак не би му се понравило, той превързвал и лекувал раните на другарите си, което му спечелило обичта както на офицерите, така и на войниците.

В легиона баща ми прослужил не пет, а цели девет години — от 1536 до 1545 година — като при всеки поход печелел по една рана и един чин. От стотник скоро станал капрал, а от капрал — лейтенант. С изпонакълцано и простреляно къде ли не тяло, с изключение на жизненоважните органи, през 1544 година от лейтенант бил произведен в чин капитан.

И макар за всеки, постъпил в легиона като прост войник, този чин да не бил значително постижение, то в никакъв случай не бил и за пренебрегване, като се имало предвид, че поставял под негово командуване хиляда легионери, докарвал му месечно възнаграждение от сто ливри във военно време, а също и по-голям дял от плячката при разграбването на превзетите градове. Че и бил още по-скъпа за баща ми привилегия, щото водел до титлата екюйе5, заслужена честно и почтено, тъй като се дължала на достойнства и пролята кръв, а не на пари или пък на благосклонността на нечия съпруга.

В деня, когато станал капитан, заедно с баща ми произвели в същия чин и неговия приятел и другар в радости и неволи Жан дьо Совтер. Сред превратностите на битките, та дори и в самите нокти на смъртта, от която те неведнъж и дваж взаимно се отървавали, помежду им се изтъкали нишките на изключителна привързаност, които нито времето, нито трудностите, нито дори сватбата на баща ми не успяха да прекъснат. Жан дьо Совтер бил около пет години по-възрастен от баща ми и също толкова мургав, колкото белокож бил Жан дьо Сиорак, черноок, с лице, цялото в белези, и човек на думи твърде скъп.

Баща ми не останал дълго време екюйе. През 1544 година той проявил такава храброст при Серизол6, че още на бойното поле бил произведен кавалер от дук Д’Ангиен, командувал войските ни в оня знаменателен ден. Радостта му обаче била помрачена от тежката рана, получена от Жан дьо Совтер в левия крак, с който той за цял живот остана куц. С настъпването на мира най-доброто, което можел да очаква Жан дьо Совтер, щяло да бъде назначаването му на някоя незначителна стражева службица, което несъмнено би разделило двамината Жановци — мисъл, еднакво непоносима както за единия, така и за другия.

И вече ги спохождали мрачни мисли за бъдещето им, когато се споминал дядо ми Шарл. Той едва имал време да се възрадва на величието, с което сполуката на неговия най-малък син осенила рода му. Все го чакал и — мине, не мине ден — току разгласявал сред руанските буржоа скорошното посещение на сина си, „кавалерът Дьо Сиорак“, когато ненадейно бил сполетян от смъртоносно сплитане на червата — miserere7, както се разбра подир, и предал богу дух в нечувани страдания, без да успее да зърне за сетен път най-малкия си син, единствения, който му бил останал, и единствения, когото обичал истински от децата си, тъй като, вече споменах това, нямал дъщерите си за нищо.

Получил своята част от наследството, възлизаща на 7537 ливри, кавалерът Дьо Сиорак още със завръщането си в лагера се затворил заедно с Жан дьо Совтер в палатката, която делял с него, и приятелите се заловили за сметките. А тъй като и двамината не се впускали в излишни разходи, а и нямали слабост нито към комара, нито към виното — тез две душегубки за войника, — те били спестили, кажи-речи, изцяло заплатите си, накърнявайки в същото време съвсем незначителна част от придобитата плячка. Освен това те години наред поверявали голяма част от спестяванията си на един почтен руански евреин, който на свой ред ги увеличил, давайки ги в заем под лихва, та ето че двамата изведнъж се оказали притежатели на 35 хиляди ливри, сторили им се сума предостатъчна, за да се захванат със земеделие, без при това и през ум да им мине дори да пресмятат колко се полага всекиму поотделно, тъй като от този миг нататък възнамерявали да делят поравно всичко — както печалби, така и загуби.

И тогава с позволението на генерал-лейтенанта, който искрено съжалявал за тях, двамината Жановци напуснали Нормандския легион ведно с конете си, оръжие и богатство, както и с трима храбри войници, придадени им на постоянна служба. Единият от тях карал каруца, натоварена, освен с всичките им земни притежания и с пълен набор от пищови, аркебузи и гърдани8, до една отнети от неприятеля и всички заредени. Пътят от Нормандия до Перигор бил дълъг и несигурен и малкият отряд напредвал крайно предпазливо, като отбягвал многочислените разбойнически банди, но безмилостно посичал дребните каймани9, имащи наглостта да им искат бач10 за преминаване по мостовете. Щом им видели сметката на тези негодяи, прибирали оръжието и екютата им и след като всеки от тримата войници получел своя дял от плячката, останалото обогатявало съдържанието на сандъците на двамината Жановци.

Нейде след Бордо, по пътя за Бержерак, мъжката дружина застигнала грациозна кавалкада млади монахини, възседнали кротки дамски кончета и водени от пътуваща в карета високомерна абатеса. При вида на препускащите подире им войскари — брадати, изпечени на слънцето и целите в белези, послушничките се разпищели на възбог, вярвайки щото е настъпил сетният им час. Но Жан дьо Сиорак, възпирайки коня си до прозорчето на каретата, извънредно вежливо поздравил абатесата и побързал да я успокои. Била тя млада, от знатен род, че и ни най-малко не изглеждала свирепа, та като попремигала мило и едва ли не обещаващо, помолила го да я съпроводят до Сарлат. Баща ми, който по онова време, както се говори, бил лесна плячка за всички земни дяволици, та били те и в монашески одеяния, тъкмо щял да склони, когато в разговора се намесил Жан дьо Совтер. Учтив, но категоричен, той впил черните си очи в абатесата и й обяснил, че при бързината, с която се движели кончетата на светите девици, грижите по охраната им щели твърде много да забавят неговия отряд, а това несъмнено би го изложило още повече на опасностите по пътя. Накратко казано, ставало дума за услуга, която обаче в никой случай не струвала по-малко от петдесет ливри. Абатесата тозчас изгубила любезния си вид и взела ядовито да се пазари, но Жан дьо Совтер останал непреклонен и в крайна сметка тя му наброила исканата сума до последния грош, при туй в предплата.

В детството си съм чувал тази история повече от сто пъти, разказвана винаги от Кабюс, единия от тримата ни войници; вторият се казваше Марсал, а третият — Кулондр. И макар много да ми се нравеше, струваше ми се и доста загадъчна, тъй като в края й Кабюс, ухилен до уши, неизменно възкликваше през смях: „Единият Жан пипна екютата, а другият, бог да го благослови, всичко останало!“

Прадядо ми, старият Франсоа Сиорак, вече се бил поминал и със земите му в Таниес се разпореждал Раймон, по-големият брат на Шарл, аптекаря. Той посрещнал племенника си много радушно, макар че дълбоко в себе си здравата се уплашил от нахълталите в дома му петима брадати, обути в тежки чизми и въоръжени до зъби войскари. Жан обаче поел всички разходи на дружината, а тъй като било и жътвено време, тримата войници запретнали ръкави и се заели да помагат. Те впрочем били напълно почтени момци и постъпили на служба в Нормандския легион поради едничката причина, че по онова време живеели в същата провинция, инак двамина от тях били родом от Керси, а третият, Кабюс, бил гасконец.

Преди да решат къде и как да се установят, двамината Жановци, яхнали най-добрите си коне, а и сами пременени в най-хубавите си дрехи, под които обаче все още си личал войникът, предприели обиколка на съседните замъци, за да се представят на сарлатската аристокрация. По онова време двайсет и девет годишният Жан дьо Сиорак — синеок, русокос и напет, изглеждал в най-цветущата си възраст, въпреки малкия белег на лявата скула, който леко го състарявал, без обаче ни най-малко да го загрозява, дордето дрехите скривали останалите му белези. Жан дьо Совтер, тогава трийсет и четири годишен, изглеждал, кажи-речи, негов баща както поради наченалата вече да посивява четинеста коса, тъй и с набразденото си от белези лице и суровия поглед на черните, дълбоко разположени очи. Понакуцвал, вярно, но доста пъргаво, а широките му плещи свидетелствали за голяма физическа сила.

Както кавалерът Дьо Сиорак, така и Жан дьо Совтер, екюйе, били далеч от мисълта да крият произхода си, смятайки, че нямат никакви основания да се червят от тъй скорошното си благородничество. Тази им прямота несъмнено доказвала, че си знаели цената. Освен това и двамата били красноречиви и макар че никога нито повишавали тон, нито пък се изразявали грубо, давали ясно да се разбере, щото не биха изтърпели ничие високомерно отношение.

Перигорци се славят като люде вежливи, тъй че капитаните били посрещнати радушно навсякъде, но безспорно най-добър прием им оказали Франсоа дьо Комон, владетелят на Кастелно и Миланд, и неговите братя.

Великолепният замък Кастелно, издигнат от дядо му, също Франсоа дьо Комон, нямал още и петдесет години и стените му все още пазели онзи тъй приятно искрящ под слънчевите лъчи златист цвят, присъщ на перигорския камък. Построен солидно върху една скала, извисяваща се над Дордонските разливи, и увенчан с голяма кръгла кула, той се сторил на нашите двамина капитани почти непревземаем и уязвим може би само при намесата на многобройна артилерия, която обаче би била принудена да действа при твърде неблагоприятни условия, водейки огън от долу на горе. В същото време, преминавайки по подвижния мост, те забелязали стърчащите от две амбразури кулеврини, чийто ответен кръстосан огън несъмнено би нанесъл на обсадителите изключително тежки загуби.

Двамата посетители обсипали Комоновци с похвали, превъзнасяйки този толкова нов, тъй прекрасен и така добре укрепен замък, откъдето погледът стигал тъй далеч в Дордонската равнина. След тази задължителна преамбюла, която баща ми никога не би си позволил да претупа, последвала продължителна размяна на комплименти, тъй като от своя страна Франсоа дьо Комон, който вече се бил осведомил относно гостите си, похвалил изключителната доблест, проявена от тях в служба на краля. Не ще и дума, че всичко туй било произнесено в онзи витиеват стил, към който бащите ни са изпитвали слабост, а и някои от нас все още ползуват, но който лично аз намирам за твърде отегчителен, предпочитайки пред него простия и ясен селски език.

Франсоа дьо Комон (с брат му Жофроа изживяхме заедно такива кървави събития, че само по чудо отървахме кожата) бил мъж дребен на ръст, но за сметка на това набит, с глас плътен и искрящи зорки очи. Едва двайсет и пет годишен, той вече притежавал мъдростта на зрялата възраст и премисляйки всичко отнапред, предприемал всяка своя стъпка извънредно предпазливо, готов на мига да отскочи назад.

Когато приключил с комплиментите, Франсоа дьо Комон, който вече бил надушил у двамината си посетители люде близки, както и самият той, до „новото възрение11“, им задал няколко изкусни въпроса и макар отговорите им да били крайно предпазливи, станало му ясно, че не е сбъркал. И още тогава проумял цялата полза, която биха имали той и единомишлениците му от двамина мъже с подобна закалка, а оттам и колко желателно би било да им помогне при окончателното им установяване в областта.

— Господа — рекъл, — мисля, че идвате точно навреме. Подир осем дни в Сарлат чрез тайно наддаване ще се продаде Мепешкото кастеланство, което, макар и позапуснато след смъртта на собственика му, включва обширна и плодородна орна земя, тучни ливади и великолепни кестенови гори. На барон Дьо Фонтенак, чието имение граничи с Мепеш, твърде много му се щеше да поразшири земите си, като го закупи на безценица, и поради туй положи всички усилия, за да забави продажбата му, надявайки се кастеланството да приеме толкова занемарен вид, щото да не поблазни повече, когото и да било. Но за да не накърняват интересите на наследниците, в Сарлат все пак решиха да не вземат под внимание шмекериите на Фонтенак и обявиха окончателно търга за идния понеделник по пладне.

— Господин Дьо Комон, приятел ли ви е барон Дьо Фонтенак? — попитал Жан дьо Совтер.

— В никакъв случай! — отвърнал Комон, свеждайки поглед. — Никой тук не е приятел на Фонтенак, а и сам той не е приятел никому.

По последвалото мълчание Совтер разбрал, че по този въпрос имало да се казват немалко неща, за които обаче Комон би предпочел да не отваря дума. Сиорак несъмнено също би забелязал това, ако точно в този момент в голямата зала на замъка не се била появила една очарователна госпожица в силно деколтирана домашна роба, чиято разкошна руса коса свободно падала върху раменете й. Откакто предприел посещенията си при сарлатските благородници, той се бил нагледал на толкова дами със заклещени във високи плисирани яки вратове, та главите им изглеждали поставени сякаш на тепсия, че бил извънредно приятно изненадан, съзирайки тази белоснежна сочна шия, която с лебедова грация се кръшвала ту насам — ту натам, дордето госпожицата го оглеждала с огромните си сини очи. При последвалата размяна на поздрави Совтер, приближил се, накуцвайки до нея, изведнъж съгледал на шията, дето толкова се понравила на Сиорак, един медальон, чийто вид го накарал да се начумери.

— Изабел е дъщеря на чичо ми, кавалера Дьо Комон — пояснил Комон с дълбокия си глас. — Жена ми, разбира се, също щеше да слезе, за да почете гостите си, ако не беше простудата, която я принуждава да си стои в стаята. Но ето че сега Изабел ще я замени. Макар да не е безимотна, братовчедка ми Изабел живее у дома, при това за наша най-голяма радост, тъй като тя е самото съвършенство. — Тук той стрелнал с поглед Сиорак, а сетне, обръщайки се този път към Совтер, шеговито добавил: — Човек просто няма в какво да я упрекне, с изключение може би на слабостта й към медальоните.

В сините очи на Изабел припламнали искрици и като разкършила живо врат и рамене, тя бойко отвърнала:

— По което си приличаме с крал Луи XI12, братовчеде.

— Който въпреки идолопоклонството си, беше велик крал! — заключил Комон сериозно, но очите му се смеели.

Когато на следния ден двамината Жановци спрели конете си пред замъка Мепеш, те видели подвижния мост вдигнат, а на виковете им, при туй след доста време, се отзовала нечия чорлава глава със зачервено лице и мътен поглед, която изникнала на крепостната стена.

— Вървете си! Вървете си по пътя! — изхриптяла главата. — Имам заповед да не отварям никому!

— Туй пък що за заповед е? — възкликнал Жан дьо Сиорак. — И кой ли ще е оня, дето ти я е дал? Аз съм кавалерът Дьо Сиорак, племенник на Раймон Сиорак от Таниес, и заедно с приятеля ми Жан дьо Совтер възнамеряваме да купим кастеланството. А как, според теб, бих могъл да го купя, щом не мога да го разгледам преди това?

— Ах, гос’ине, гос’ине! — завайкал се оня. — Ще ви замоля най-покорно да ми простите, но отворя ли ви, то значи да изложа както моя, тъй и живота на близките ми на смъртна опасност!

— Кой си ти и как се казваш?

— Малигу.

— При туй любител на винцето, струва ми се! — подхвърлил Совтер полугласно.

— От мепешките слуги ли си? — продължил да го разпитва Сиорак.

— Как щяло! — възразил Малигу гордо. — Имам си аз и земя, и къща, че и лозе.

— А голямо ли ти е лозето? — полюбопитствал Совтер.

— Бива си го, гос’ине, колкото да ми залъже жаждата си го бива.

— Че тогаз какво дириш тук?

— Ами ожънах си аз малкото, дето го имам, ама на, за беда взех, че се оставих наследниците на Мепеш да ме придумат и се главих за пазач срещу два гроша дневно.

— Които не заслужаваш, щом не отваряш на купувачите!

— Не мога, гос’ине! — рекъл жално Малигу. — Имам заповед и горко ми, ако я престъпя!

— Чия е заповедта?

— Много добре знаете чия е — промърморил Малигу, като навел глава.

— Слушай, Малигу — свъсил вежди Совтер, — ако още сега не спуснеш моста, тозчас отивам в Сарлат, за да доведа кралския прокурор и стражниците! А те вече ще те обесят, задето пречиш на купувачите!

— Виж, на господин Дьо Ла Боеси веднага му отварям, и дума да няма! — отвърнал Малигу с дълбока въздишка на облекчение. — Ама не ми се вярва да ме обеси. Вий вървете, гос’ине, вървете да доведете прокурора, преди някой друг да ме е утрепал! Умолявам ви в името на господа бога и на всички светии!

— По дяволите светиите! — изръмжал тихо Совтер. — Да не би този обесник също да носи медальон на Светата дева?

— Може би, но едва ли на толкоз подходящо и прелестно място! — прошепнал Сиорак и на висок глас добавил: — Хайде, Совтер! В галоп към Сарлат! По вина на този негодник ще се наложи пак да друсаме задници няколко левги!

— Или на онзи, който така го е наплашил! — отвърнал Совтер, обръщайки коня си с угрижен вид. — Добре би било да поразмислим, братко, защото ако е вярно това, че земите на Фонтенак граничат с Мепеш, няма да случим със съсед.

— Замъкът обаче е хубав! — заявил Сиорак, като се изправил в стремената. — И хубав, и нов! За нас ще бъде истинско щастие да живеем в един толкова нов дом. По дяволите старите, схлупени къщурки с техните тесни прозорчета и почернели, мухлясали стени! По ми се нрави блестящият камък и големите двукрили прозорци, които пропущат светлина!

— Но улесняват и нападателите…

— Ако се наложи, ще ги подсилим отвътре с дебели дъбови капаци.

— Купувате котка в чувал, братко! — прекъснал, то Совтер неодобрително. — Дори земята не сме видели…

— Днес — къщата, а утре и вдругиден — земята! — отсякъл Сиорак.

Антоан дьо Ла Боеси, по височайша заповед кралски прокурор в Сарлатското сенешалство и Домския съдебен окръг, живеел в Сарлат, точно срещу църквата, в съвсем нова още и много хубава къща със същите двукрили прозорци, които толкова много се нравели на баща ми, горещ привърженик на всичко ново, та било то в религията, земеделието, военното дело или медицината. Да, и в медицината, тъй като що се отнася до тази наука, то той най-ревностно продължавал да се самообразова. Съвсем наскоро открих във внушителната му библиотека трактата на Амброаз Паре13 „Метод за лекуване на рани, причинени от аркебуза и други огнестрелни оръжия“, закупен, както разбрах от собственоръчно написаната от баща ми на титулната му страница бележка, на 13 юли 1545 година, същата, в която се разразили бурните събития около Мепеш.

Господин Дьо Ла Боеси, мъж с изящно подстригани и сресани мустаци и остра брадичка, ги приел облечен в разкошен копринен халат. На ниско столче до него седял доста грозноват момък на около петнайсетина години. Грозотата му обаче била само привидна, изкупувана от пламенните му, искрящи очи.

— Синът ми Етиен14! — представил го господин Дьо Ла Боеси не без гордост, сетне продължил: — Господа, известно ми е всичко за интригите на Фонтенак. Той се стреми на всяка цена да се сдобие с Мепеш, без при това да подбира средства, та било те недостойни и долни. Знам също и това, но уви, без да мога да го докажа, че миналия месец е изпроводил нарочни люде, които през нощта са изкатерили стените на замъка и са разместили каменните плочи на покрива, създавайки по този начин течове, които опропастяват пода и тъй смъкват от цената на сградата. И понеже Фонтенак разполага с не повече от петнайсет хиляди туренски ливри, а тук никой няма да му заеме и грош, той знае, че не бъде ли единственият купувач, представил се на търга, никога няма да получи Мепеш на толкова ниска цена. За да предотвратят по-нататъшните му поразии, наследниците наеха Малигу за пазач на замъка, но Фонтенак, научавайки за намеренията ви…

— Ще рече, че вече ги знае!? — възкликнал изумен Сиорак.

— Както и цял Сарладе, между другото — усмихнал се Ла Боеси, поглаждайки брадичката си. — Навсякъде, както в замъците, тъй и в колибите, разговорите се въртят единствено около вас. И за никого не е тайна например, че Фонтенак се заканил на клетия Малигу да го изгори жив в дома му ведно с жена му и децата, ако ви отвори Мепеш.

— Нима Фонтенак наистина би го сторил? — ахнал Совтер.

— Вършил е и къде-къде по-страшни неща! — махнал с ръка Ла Боеси. — Само че е по-лукав и от хиляда змии, взети заедно, та нивга досега не е оставял подире си достатъчно улики, за да бъде подведен под съдебна отговорност.

— Какво пък, свикнали сме да воюваме, а освен това разполагаме и с трима опитни войскари — рекъл Совтер. — А как мислите, господин прокурор, какво би могъл да предприеме срещу нас този барон разбойник?

— Да заложи например неколцина маскирани негодяи в засада по пътя ви, нейде из перигорските гори, а сетне да припише убийството ви на някоя от разбойническите банди, от които околността просто гъмжи.

— С колцина люде разполага Фонтенак?

— С десетина, до един от кол и въже, които той нарича свои войници.

— Десетина ли? — възкликнал Сиорак надменно. — Дребна работа е това!

Последвало кратко мълчание, след което Антоан дьо Ла Боеси продължил:

— Междувременно Фонтенак вече захвана да ви пакости, при това по възможно най-коварен начин, щото туй чудовище е способно и на най-долно притворство, само и само за да потули злодеянията си. Взел, та донесъл в Сарлатската епископия, че уж и двамината сте протестанти.

— Ний не изповядваме протестантството и ходим на литургия, както и всеки друг — отвърнал Сиорак след кратка пауза.

Совтер нито подкрепил, нито опровергал твърдението му, а просто премълчал. Тази разлика в реакцията им обаче не убягнала от вниманието на Антоан дьо Ла Боеси. А колкото до сина му Етиен, той скочил на крака, приближил се бързо до прозореца и като се обърнал рязко, изрекъл с много негодувание и плам:

— Нима не е срамно да се питаме дали тези благородници тук ходят, или не ходят на литургия, след като цели десет години са проливали кръвта си в служба на кралството? И кой задава тоз въпрос? Онзи долен интригант, онзи палач и звяр, онова мерзко чумаво семе, което иска да се заварди с религията като с щит, за да върши безнаказано злодеянията си! Да ни пази бог от тиранията, особено от най-страшната: онази, която не зачита свободата на вероизповедание.

— Синко — прекъснал го Антоан едновременно с обич и възхищение, — добре ми е известно чувството на непримиримост към безправието, което изпълва великодушното ви сърце!

— А освен това, господине, вие по наистина възхитителен начин защитавате доводите си! — обърнал се към Етиен и Сиорак, който забелязал, че Етиен изрекъл „в служба на кралството“, а не „в служба на краля“.

Етиен отново седнал на табуретката до креслото на господин Дьо Ла Боеси, взел ръката му в своите и изчервявайки се, стиснал я в порив на най-трогателна обич, дордето вперените в баща му очи преливали от признателност за полученото одобрение. „Истинско благо е — помислил Сиорак с вълнение, — че природата ги е сътворила баща и син, щото едва ли има две създания по-близки духом и постигнали тъй очевидно съвършено съгласие.“

— Ах, татко! — възкликнал Етиен с просълзени очи. — Защо народите приемат толкоз лесно тиранията? Тази мисъл ме терзае всеки божи ден. Не мога да забравя онази пъклена наказателна експедиция през април срещу клетите водейци15 от Люберон, не мога да забравя безмилостно изкланите осемстотин селяни, опожарените села, жените и девойките, насилени в Мериндолската църква и хвърлени подир в пламъците, старците, спасили се от същата участ поради възрастта си, но на които натъпкали в онези им места барут, та да се пръснат на парчета, изкормените живи пленници, чиито черва увивали сетне на пръти! А папският легат, свидетел на целия този ужас в Кабриер, най-възторжено им ръкопляскал! И защо било всичко това? Защото тези бедни, кротки и трудолюбиви хорица, подобно на протестантите, до които са толкова близки, не желаели да ходят на литургия, да почитат светците и да се изповядват… Знаете, татко, че аз съм толкова добър католик, колкото изобщо би могъл да бъде човек, без при това обаче да одобрявам покварата, обзела римокатолическата църква, но самият факт, че църквата на свети Петър е могла да подтикне краля към подобни зверства, ме кара да се червя от срам…

— Сине мой — прекъснал го силно смутен Антоан дьо Ла Боеси, хвърляйки бърз поглед към гостите си, — вие знаете, че нашият крал Франсоа I е човек изключително милозлив. И че е подписал писмата, упълномощаващи барон Д’Опед да приведе в изпълнение присъдата на Екския върховен съд срещу водейците, без дори да ги прочете предварително. Но ето че съвсем наскоро, обзет от силни угризения, той нареди да се започне разследване срещу виновниците за тези кланета.

— Твърде късно, уви! — извикал Етиен, но като разбрал, че поставя баща си в неловко положение, въздъхнал тежко, свел очи и притихнал.

Отново последвало кратко мълчание, което първи нарушил Совтер:

— Да се върнем по-добре на Фонтенак. Чува ли му се думата на този разбойник в епископията?

— Не знам — поклатил глава Ла Боеси с вид на човек, който отлично знае. — Тоз обесник се изкарва най-примерен католик, макар инак да е възмутителен християнин. Но заръчва литургии, прави дарения…

— И приема ли ги епископът?

— Ние, тъй да се каже, си нямаме епископ — подсмихнал се Ла Боеси, поглаждайки брадичката си с опакото на ръката. — Никола дьо Гадис, когото госпожа Дофината16 назначи за наш епископ, е флорентинец като нея и живее в Рим, където чака кардиналската си шапчица.

— В Рим ли!? — прихнал Сиорак. — Комай десятъкът, изкарван с пот на челото от сарлатските селяни, пътува доста длъжко, дордето стигне до него!

Шегата му накарала Етиен да избухне в смях и тази внезапна веселост разведрила инак печалното му лице.

— За сметка на това си имаме протосингел, именуващ се Жан Фабри — добавил полусериозно — полунасмешливо Ла Боеси.

— Който обаче живее в Белвес — пояснил Етиен, — тъй като сарлатският климат го докарва до задух, особено през лятото…

— А от Сарлат до Белвес — подел Сиорак, влизайки в тон с него, — десятъкът, разбира се, стига много по-бързо…

— Все пак малко от десятъка трябва да остане и в Сарлат — възразил Етиен, — тъй като тук си имаме и tertium quid17, главният викарий Ноай, който си разиграва коня както му е угодно.

Тази размяна на остроти обединила сякаш четиримата мъже в дружеско съзаклятие, едва прикрито от привидното им пустословие. Сетне Ла Боеси се надигнал, последван тутакси от Етиен, и прегръщайки го през рамо и все тъй усмихнат, баща му се обърнал към двамината си посетители, изправили се на свой ред почти едновременно, като Совтер се позабавил само с миг поради недъга си.

— Господа, щом наистина желаете да се сдобиете с Мепеш, ще се наложи да направите някои отстъпки — подхванал той с онзи глумлив перигорски тон, в който винаги се долавя някаква преднамереност, било тя шеговита, или сериозна. — Мисля, че би било прекалено да настоявам да предадете лично на Антоан дьо Ноай дарение в чест на Пресветата дева, пред която тъй отдавна се прекланяте с най-ревностно благоговение…

Сиорак само мълчаливо се усмихнал, докато Совтер останал невъзмутим.

— Но вероятно бихте могли да се задоволите с това, да присъствате на тържествената неделна литургия в Сарлат — заключил Ла Боеси. — Тя ще се отслужи от самия господин главен викарий, който в никой случай не ще пропусне да ви забележи.

— Какво пък! — възкликнал Сиорак весело. — Ако Мепеш ни се понрави, ще бъдем непременно там!

Достатъчно било кралският прокурор и неговите пристави, следвани от двамината Жановци, да се появят и подвижният мост на Мепеш тозчас се спуснал пред тях. Смъмрен здравата, но за сметка на това безкрайно облекчен, Малигу бил отпратен да си върви по живо, по здраво, дордето четирима от людете на Ла Боеси останали да вардят замъка вместо него до самия ден на търга. Ла Боеси се опасявал да не би Фонтенак да предприеме отчаян опит да го опожари, тъй като това би лишило кастеланството от сградите му и тогава Мепеш би останал само обширна земя, която никой, освен могъщия му съсед, не би имал интерес да купи.

След като се разделили с Ла Боеси, Сиорак и Совтер най-щателно огледали замъка. Това станало в четвъртък. В петък те кръстосали имението надлъж и нашир, а в събота се завърнали в Сарлат и там, в присъствието на нотариуса Рику, се сродили, като си приписали взаимно както цялото си налично, а тъй и бъдещо имущество. От този момент двамината Жановци станали братя не само по силата на предаността, в каквато се били врекли един другиму, но и по силата на закона, като всеки от тях станал наследник на другия и така Мепеш, в случай че успеели да го купят, се превръщал в тяхна единна и неделима собственост.

Чел съм неведнъж този вълнуващ документ, съставен изцяло на окситански, макар че по онова време всички официални книжа се оформяли вече на френски. Нотариусите обаче се подчинили последни на това нареждане, тъй като клиентите им най-често не проумявали и думица от езика на Севера.

Слухът за побратимяването на капитаните тутакси плъзнал из Сарлат и мнозина започнали да твърдят, че двамината смелчаци ще закупят Мепеш току под носа на Фонтенак — предположение, което прераснало в увереност, когато на следния ден ги видели на тържествената неделна литургия. Говорело се също, че след литургията те връчили на главния викарий Антоан дьо Ноай дарение от петстотин туренски ливри, „отредени за престарели и осакатени кралски войскари, в случай че в Сарлатската епархия живеят такива“.

В онази неделя появата на капитаните в Сарлат направила силно впечатление в града. Те влезли в него през Ландревийската порта, съпровождани от тримата си войници, като всички до един, с изключение на Кулондр, стискали в едната си ръка пищови, дордето на китката на другата, държаща юздите, се полюшвали на темляка си голите им саби. Така минали и по улиците, като Сиорак и Совтер не изпускали от очи прозорците, а людете им — минувачите, и прибрали сабите си едва когато скочили от конете пред дома на Ла Боеси. Известен от тропота на конските копита по паважа, прокурорът тозчас излязъл, за да ги посрещне, и се насочил към тях с усмивка на устните и протегнати ръце, за да покаже на градските първенци, събрали се на площада (такъв бил обичаят в хубаво време преди литургия), голямото значение, което един кралски сановник отдава на посещението на новодошлите.

След като побратимите влезли в дома на Ла Боеси, на площада настъпило силно оживление: буржоата зашушукали помежду си, като току поклащали глава, а простолюдието се струпало около петте буйни, преливащи от сили коне, възхищавайки се на лъсналите им от пот хълбоци и на бойните седла, от чиито изкусно изработени кобури стърчали дръжките на тежки пищови.

Сарлатските буржоа, както и владетелите на околните замъци, питаели остра ненавист към Фонтенак заради извършените от него убийства и неизброимите му злодеяния, но простолюдието го тачело, тъй като с награбената плячка той понякога устройвал за своя сметка процесии, имащи за цел уж да възвеличат някой светия, но които с помощта на щедро леещото се вино, плащано от Фонтенак, завършвали винаги толкова бурно, че на Ла Боеси му се налагало да ги усмирява. Въпреки тези безредици, които са прекалено често явление, някои твърдят, че градските люде, които от ранни зори до късен мрак превиват гръб за няколко мизерни гроша, напълно основателно обичат религиозните процесии, позволяващи им да си поемат дъх, тъй като неизброимите светии, почитани от католиците, им предоставят средно годишно повече от петдесет празнични дни — причина, поради която винаги е било много лесно да насъскаш народа срещу протестантите, които той подозира, че искат да го лишат от празниците му, като премахнат светиите, на които те са посветени.

Макар керсийското и гасконското наречие значително да се различавали от тяхното, зяпльовците бързо установили, че войниците ни разговарят помежду си на окситански и докато милвали конете и се прехласвали пред сбруята им, както и пред желязната кука, заместваща лявата ръка на Кулондр, обсипали ги с безброй въпроси, на които отговарял само Кабюс, съобразителен и отракан гасконец.

— Ще ли купят господарите ви Мепеш?

— Ние господари нямаме! Господата са наши капитани.

— Добре де, ще ли купят капитаните ви кастеланството?

— Може и това да стане.

— А разполагат ли с достатъчно пари, за да го сторят?

— Не съм им надзъртал в сандъците!

— Говори се, че барон Дьо Фонтенак имал петнайсет хиляди туренски ливри.

— Да му ги съхрани бог!

— Да не би пък вашите капитани да имат повече?

— Тях питайте.

— Говори се, че ако капитаните ви купят Мепеш, господин Дьо Фонтенак нямало да преглътне такъв позор.

— Опазил му бог глътката!

— Чувам, бога споменавате. А в светиите кълнете ли се?

— И още как, най-вече в светията на зяпльовците!

— Коя вяра изповядвате?

— Същата, която и вие.

— Говори се, че капитаните ви съблюдавали оназ чумава ерес.

— Глупак е оня, що го е рекъл! — Тук Кабюс се изпъчил и ревнал колкото му глас държи: — Не се врете в краката на конете ни, люде добри, и стига сте опипвали седлата!

И тъй като внушителният ръст и гороломният глас навсякъде и винаги си казват думата, тълпата начаса се подчинила.

Едва-що затворил вратата зад посетителите си, прокурорът хванал бика за рогата.

— Господа — рекъл, — един съгледвач ми донесе, че тази нощ Фонтенак възнамерява да ви нападне изневиделица в Таниес. Ако желаете, то аз ще ви приютя в дома си ведно с людете ви още от този миг и до деня на самия търг.

— Безкрайно съм ви признателен за предложението, господин Дьо Ла Боеси, но не мога да го приема! — отвърнал Сиорак. — Ако Фонтенак не ни намери в Таниес, само бог знае колко ли подло би си отмъстил на чичо ми, на двамината ми братовчеди, че и на клетите селяни!

— Сиорак е прав — намесил се Совтер, без ни най-малко: да се докачи от това, че баща ми не се бил посъветвал с него, преди да отговори. Сетне добавил: — И благодарение на вас, господин кралски прокурор, тази нощ изненаданите ще бъдем не ний, а Фонтенак!

— Самият той и носа си няма да покаже — поклатил глава Ла Боеси. — Прекалено хитър е, за да го стори.

— Избием ли обаче шайката му, все едно че зъбите му сме избили! — заключил Сиорак.

Таниес, което по онова време наброявало десетина стопанства, навъртели се около невисока звънарница, е разположено на хълм, от който надолу към Бьоните се спуща извънредно стръмен път. Реката, Бьоните, се именува в множествено число заради многобройните воденичарски улеи, които сякаш я удвояват. Тъй наричат и тясната долина, която реката напоява чак до селцето Аизи. Успоредно на нея се вие сравнително добре павиран път и единственият за оногова, който идва откъм замъка на Фонтенак.

С падането на нощта капитаните поставили Кабюс и двамината синове на чичо Сиорак в засада в подножието на хълма, предполагайки, че точно там ще оставят конете си нападателите, за да се прокраднат по-нататък пешком, тъй като от тази страна издигащият се към селото скат е твърде стръмен и каменлив. Кабюс и помощниците му имали за задача не да влизат в бой с тях, а дори напротив, безпрепятствено да ги пропуснат, но още при първия изстрел да обезвредят човека, останал да пази конете, които сетне да отведат в един хамбар на Бьоните, принадлежащ на чичо ми. Подир трябвало да се върнат и да причакат онези от отряда, които останели живи, и щом тез негодници стигнели подножието на хълма, да им видят сметката с аркебузите си.

Кабюс, който ми разказа тази история, тъй като побратимите не обичаха да си плакнат устата със собствените си подвизи, през смях ми довери, че най-трудното било не самото сражение, а да придумат живеещите в постоянен страх от Фонтенак селяни да вземат участие в него. Веднъж обаче престрашили се, вече нищо не било в състояние да обуздае гнева им. След битката те най-безжалостно довършили ранените и тозчас се заели да им смъкват ботушите и дрехите, като енергично претендирали за дял от плячката, при това не само в оръжие, но и в коне, макар че залавянето им било заслуга единствено на двамината синове на Раймон Сиорак.

На всеки от тях капитаните дали по кон ведно със сбруята, а други два заделили за селото, та стопаните да ги използуват поред по орно време. Свикнали обаче с воловете си, селяните предпочели да ги продадат и да си поделят парите. Побратимите задържали за себе си останалата част от плячката, сиреч — шест чудесни яки коня, пригодни както за полска работа, тъй и за езда, които щели да им бъдат от голяма полза, дойдело ли време да разорават мепешката целина.

Без да дадат дори и един ранен, тази нощ те убили шестима от людете на барона разбойник. Взели и един пленник — пазача на конете, когото Кабюс заловил край Бьоните. Докарвайки го в селото, те с неимоверни усилия едва успели да възпрат селяните да не го убият, ала им трябвал жив поне един от тез негодници, за да свидетелства срещу Фонтенак. Съдейки по броя на конете, капитаните разбрали, че под прикритието на нощта, макар тя да била доста ясна, двамина от нападателите все пак успели да избягат пешком. Вярно е обаче и това, че откъм Бьоните веднага започва гъста и листата кестенова гора, която се шири без каквато и да било просека по протежение на петте левги, делящи Таниес от Фонтенак.

На следния ден, понеделник, определен за продажбата на Мепеш, капитаните заповядали да нахвърлят окървавените трупове в една каруца и ги предали на Ла Боеси заедно с пленника. Последният начаса бил хвърлен в градския затвор, но убитите Ла Боеси наредил да окачат на сарлатската бесилка, която по онова време се издигала срещу Ригодийската порта. Около нея тозчас се насъбрала тълпа. Сред любопитните се оказали и доста госпожички, макар шестимата обесници да били голи като червеи.

Ла Боеси останал там заедно с капитаните доста време, но не толкова, за да се наслади на гледката, колкото да чуе какво се говори сред тълпата и да набележи онези, дето евентуално биха разпознали сред обесените някой от хората на Фонтенак, с когото може би съвсем доскоро са гуляли из кръчмите. И наистина, едва-що бил подухнал неблагоприятен ветрец за барона разбойник, и езиците вече се развързали.

Що се отнася до пленника, то само час след пристигането му в Сарлат палачът го подложил на разпит и той си признал всичко, та дори и много повече, тъй като разкрил почти неправдоподобните злодейства, извършени от Фонтенак две години назад, които, както личало по всичко, силно измъчвали съвестта на нехранимайкото, далеч по-чувствителна от тази на господаря му.

През 1543 година изчезнал безследно някой си Лагариг, заможен монтинякски буржоа. Месец по-късно жена му напуснала градчето на кон, при това съвсем сама, за да не се появи на свой ред никога вече. Признанията на пленника разкрили зловещата истина за тяхното изчезване. Един ден по здрач Фонтенак нападнал Лагариг на пътя от Монтиняк за Сарлат, убил двамината съпровождащи го прислужници и отвел заложника в замъка си. Сетне крайно предпазливо уведомил жената на Лагариг, че съпругът й се намира в ръцете му и като я предупредил да не разкрива никому, та дори и на изповедника си, къде се намира мъжът й, обещавайки да й го върне здрав и читав срещу откуп от осем хиляди ливри, но само, при условие че откупа донесе тя лично, съблюдавайки при това най-строга тайна и без никой да я види.

Злощастницата, която обожавала мъжа си и треперела от страх да не го изгуби, имала неблагоразумието да повярва, че баронът разбойник е човек на думата и безпрекословно изпълнила всички негови условия. Когато портите на замъка се затръшнали зад гърба й, а откупът бил преброен и прибран в сандъците на барона, Фонтенак, извънредно представителен, много начетен и крайно изискан благородник, я помолил, при това много мило, да има още малко търпение, като я уверил, че само след миг отново ще види мъжа си. Но когато наистина след миг окървавеният и окован във вериги Лагариг бил довлечен пред нея, Фонтенак, променяйки рязко тона и изражението си, хвърлил дамата на войниците си, като им рекъл да й се наситят, ако имат това желание. Те тъй и сторили, при това пред очите на Лагариг, който се мятал във веригите си като обезумял. Сетне, за да не спести нищо от мъченията на клетата жена, Фонтенак заповядал да удушат мъжа й пред нея, като я заплашил със същата участ. Въпреки това, оставил я жива още два-три дни за развлечение на войниците си. Неколцина от тях обаче започнали да я жалят, тъй като тя запазвала християнско смирение и достойнство дори и при най-ужасяващите изтезания. Тогава, сякаш за да им даде урок по жестокост, Фонтенак забил камата си в гърдите й и като завъртял острието в раната, обсипал я със светотатствени хули, любопитствайки същевременно дали й доставя плътска наслада. Подир, за да не остане и помен от ужасното престъпление, двете тела били изгорени в крепостния ров на замъка, а Фонтенак, който наблюдавал от висотата на защитния вал издигащия се към него тръпчив дим, насмешливо подхвърлил, щото Лагариг и жена му трябвало да бъдат доволни, тъй като най-сетне били заедно.

Фонтенак научил за изобличаващите го разкрития и не се появил на продажбата в Сарлат в понеделник. Така Мепеш бил продаден чрез тайно наддаване за 25 хиляди туренски ливри на кавалера Жан дьо Сиорак и Жан дьо Совтер, екюйе. Наистина скромна цена за такова обширно и богато имение; но далеч не толкова ниска, колкото онази, която щял да заплати Фонтенак, ако бе успял да остане единственият участник в търга.

По всичко изглеждало, че законът най-сетне щял да стовари тежката си десница върху Фонтенак и да поиска смъртната му присъда. Два дни по-късно обаче затворникът, дал показания срещу него, бил намерен отровен в килията си и смъртта му направила още по-ефимерно единственото доказателство за вината на барона разбойник. При все това Върховният съд на Бордо призовал Фонтенак, но той предпочел да не напуска укрепеното си свърталище и изпратил до председателя на съда едно извънредно вежливо и в най-висша степен стилово издържано писмо, в което не липсвали дори латински цитати.

Прехласвайки се в комплименти, баронът се извинявал, че не е в състояние да се подчини на нареждането на съда, тъй като, бивайки тежко болен и, кажи-речи, с единия крак в гроба, вече се молел за спасението на душата си. Впрочем и съмнение нямало, че в цялата тази история той се бил оказал просто жертва на ужасен заговор, в който, и той бил твърдо уверен в това, от начало до край явствала ръката на еретиците. Да, не можел да отрече, че шестимата обесени в Сарлат съвсем доскоро са били негови хранени люде, но тези мерзавци, съблазнени с най-безсрамни обещания, го били напуснали още предния ден и като му отмъкнали коне и аркебузи, преминали на служба при някакви хугеноти, които, криейки същинското си вероизповедание, искали да се установят в провинцията, за да я покварят с ереста си. Но едва-що пристигнали на мястото на насрочената им среща, продажните, слуги били най-вероломно избити от лицемерните и кръвожадни хугеноти, които по този начин искали да накарат хората да повярват както че са били нападнати от Фонтенак, тъй и да си присвоят принадлежащите му коне и оръжие. А що се отнася до затворника, то ако наистина решили да се позоват на показанията му, макар че бил единствен свидетел, а знайно е, че testis unus, testis nullus18, то той очевидно също бил подкупен от хугенотите, за да омърси доброто име на Фонтенаковци, с каквото те се ползува ли векове наред. Не ще и съмнение, че ако Фонтенак би имал възможността да застане лице с лице срещу него, то този окаяник тутакси би се отметнал от клеветите си, но ето че сполетялата го твърде навременна, и то при доста подозрителни обстоятелства смърт — fecit qui prodest19 — го била заставила да онемее завинаги за най-голямо облекчение на обвинителите.

Накрая Фонтенак молел председателя на Върховния съд на Бордо да задължи господата Дьо Сиорак и Дьо Совтер незабавно да му върнат оръжието и конете.

В последните години от властването на Франсоа I брожението сред католиците, пък и предубедеността на самите съдилища по отношение на онези, които без, разбира се, да го заявяват открито, изглеждали склонни към ерес, били достигнали такива размери, че писмото на Фонтенак, макар и тъй явно безочливо и лъстиво, все пак разколебало председателя на съда и съветниците му, въпреки че както на тях, така и на цял Гиен добре била известна възмутителната репутация на барона. Но тъй или инак, наложило се нарочното отиване в Бордо на капитаните, придружавани от Ла Боеси, двамината сарлатски консули и Франсоа дьо Комон, като представител на местната аристокрация, за да се изяснят окончателно фактите и докаже истината. При все това Върховният съд дал ясно да се разбере, че не ще миряса, дордето капитаните, посрещани навсякъде с почести, не се съгласят да отговорят на ред въпроси относно вероизповеданието си. Те склонили да го сторят, но при условие че това няма да стане публично, а на четири очи със съветника, упълномощен да проведе разпита.

Съветникът, мъж с вече посивели коси, разсъдлив и извънредно благовъзпитан, просто се разсипал в извинения пред капитаните, преди да подхване разпита.

— Господин съветник — попитал Сиорак, — възможно ли е човек да взема наистина присърце обвинение, предявено от подобен мерзък негодяй?

— Който обаче е ревностен католик, независимо какви са греховете му! Ходи най-редовно на литургия, изповядва се, причестява се, а от време на време и в манастир се оттегля…

— Твърде жалко е тогаз, че делата му не съответстват на думите…

— Радвам се, че отворихте дума за дела! — прекъснал го съветникът. — Не смятате ли, че именно благодарение на делата си един, християнин може да се надява на вечно спасение?

Совтер помръкнал, но Сиорак без колебание отвърнал:

— Не ще и дума, че далеч съм от всяка друга мисъл!

— Ето че ме успокоявате, господин кавалер — усмихнал се съветникът. — Впрочем аз не съм кой знае колко сведущ теолог и въпросите ми ще бъдат най-обичайни и общопонятни, та лесно ще им отговорите. Кажете, самите вие редовно ли посещавате светите служби?

— Да, господин съветник.

— Оставете условностите, моля! Ще ли се съгласите да ми отговаряте само с да, или с не?

— Както вам бъде угодно.

— Тогаз да продължим: почитате ли Пресветата дева и светците?

— Да.

— Позовавате ли се в молитвите си на застъпничеството на Богородица и светците?

— Да.

— Зачитате ли медальоните, иконописите, стъклописите и статуите, изобразяващи ги?

— Да.

— Признавате ли устната изповед?

— Да.

— Вярвате ли във физическото пребивание на бога в евхаристията?

— Да.

— Вярвате ли в чистилището?

— Да.

— Вярвате ли, че папата е миропомазан глава на апостолическата римокатолическа църква, комуто всеки християнин дължи подчинение?

— Да.

— Уверени ли сте, щото папата има право да раздава индулгенции?

— Да.

— Прекланяте ли се пред мощите на светиите и мъчениците?

— Да.

— Ще ли последвате в Сарлат богобоязливо, гологлави и със свещ в ръка августовската процесия във възхвала на Пресветата дева?

— Да.

Съветникът тъкмо понечил да се обърне към Совтер, за да продължи разпита си, когато оня скочил от мястото си, приближил се с накуцване до него и пронизвайки го с черните си очи, с мощен глас изрекъл:

— Господин съветник, брат ми чудесно отговори на всички ваши въпроси. Приемете отговорите му и за мои. И благоволете да се съгласите, ако ви е угодно, щото религията ни във всяко едно отношение е същата, която изповядва и кралят на Франция, комуто и двамата тъй предано служихме в Нормандския легион.

Този рязък отговор бил същевременно и твърде недвусмислен, та съветникът на Върховния съд усетил, че му е просто невъзможно да продължи нататък. Той обаче не бил удовлетворен, тъй като вече имал достатъчно опит от общението си с люде, привлечени от протестантството досущ като железни стружки от магнит, а от тази гледна точка дори и достойнствата на капитаните — тяхната сериозност, начетеност и благоразумна храброст, не говорели в тяхна полза.

— Те са люде изключително достопочтени — съобщил съветникът на председателя на Върховния съд, уведомявайки го за резултатите от разпита. — Не могат да бъдат обвинени нито в лекомислие, нито в слабост някаква, нито пък в какъвто и да било недостатък. При все туй изповядват религията на краля от немай-къде и силно ми намирисват на хугеноти.

— Макар да сте надарен с тънко обоняние, мирисът не е достатъчен — поклатил глава председателят. — Щом не изповядват онази чумава ерес, то значи не се бунтуват и срещу краля, тъй че нека оставим църквата да си троши главата с тях!

В замяна на това обаче никой тъй и не разбрал нито що за аромат надушил Върховният съд у Фонтенак, нито с чие покровителство се ползувал разбойникът, но присъдата, обрекла го поради липса на веществени улики и неопровержими доказателства на двайсет години изгнание извън границите на Сарлатското сенешалство и Домския съдебен окръг, била оценена в цял Гиен като крайно снизходителна.

На връщане Ла Боеси, който имал за задача да подсигури нощувката на малкия отряд в Либурн, оставил сарлатските консули и Комон и избързал напред, последван от „побратимството“. Така вече, според местния обичай, наричали капитаните — прозвище във висша степен трогателно, тъй като обединявало побратимите под едно име, сякаш отсега нататък били единно и неделимо цяло.

— Жалко, че ни се налага да бързаме толкова рекъл Ла Боеси, — инак щяхме да минем през Монтен, за да ви покажа едно дванайсетгодишно хлапе, възпитавано от баща си на латински още от най-ранна възраст, което днес предизвиква всеобщото възхищение, четейки напълно свободно Овидиевите „Метаморфози“.

— Господинът с пълно право си е направил труда да образова сина си — забелязал Сиорак. — В днешно време имаме голяма нужда от люде учени, та да ни измъкнат от варварството.

— Уви! — въздъхнал Ла Боеси. — Съзнание и знание невинаги вървят ръка за ръка! Самият Фонтенак е изключително начетен.

— Твърде леко се отърва този негодник! — възкликнал Совтер. — Само двайсет години изгнание за толкова убийства! Кръвта ми просто кипи от подобна неправда!

— И като си помисли човек, че Фонтенак е затрил не повече от десетина души — добавил Ла Боеси. — Какво да кажем тогава за барон Д’Опед, който изкла стотици люберонски водейци, конфискува земите им в името на краля, а сетне ги изкупи чрез подставени лица? Вярно, заведоха дело срещу него, но бъдете уверени, че ще се измъкне оттам съща вода ненапита!

— Тъй върви нашият окаян свят — намесил се Совтер, — затъвайки все повече и повече в низост и кърви, обайван от лъжовни суеверия, опорочили истинното слово божие!

Настъпило мълчание. Никой, та дори и Сиорак, а да не говорим за господин Дьо Ла Боеси, не дръзнал да се присъедини към опасната тема, подхваната от Совтер.

— Кой всъщност ще наследи през идущите двайсет години Фонтенакското баронство? — поинтересувал се Сиорак.

— Едничкият син на барона, Бертран дьо Фонтенак, който е вече пълнолетен, тъй като съвсем наскоро навърши петнайсет години — отвърнал Ла Боеси и подир малко добавил: — Ето че най-сетне се отървахте от стария вълк, господа, но остана вълчето. Досега не съм чул да го споменават с добро и макар да е още твърде младо, зъбите му навярно скоро ще покарат.