Величието на Франция

Глава пета

След като Кабюс купи Брьой, съседът му от каменоломната, Йона, бе натоварен със задачата да възстанови липсващите покривни плочи. Той обаче не се задоволи само с това. Забелязал една пукнатина, която криволичеше между камъните на северната стена, Йона заключи, че тежестта на плочите изронва нейде зле уплътнена зидария и наместо само да замаже пукнатината, придума капитаните да издигне срещу подозрителната стена една подпорна дъга, която не само я заякчи, но й придаде и вид, силно понравил се на Кабюс.

— Ще рече човек, укрепление — отбеляза той.

— Че то си е! — сопна се Йона.

— Проумявам ги аз тия работи! — удовлетворено кимна гасконецът.

Той цял се превъзнасяше от радостта да се види собственик на земя и всеки божи ден през онази чудна пролет я кръстосваше надлъж и нашир, наслаждавайки се на нейния леко хълмист изглед, на извора, на гората и простора й, с които така се гордееше, но в същото време оставаше сляп за прозиращата навсякъде изпод пръстта скала, припокрита само с тънък слой почва, непригоден както за разораване, така и за плодни насаждения, и едва достатъчен колкото за една зеленчукова градина. А и горите всъщност бяха само сечище и по-стари скални борове, даващи твърде малко дърво за огрев през зимата. Земя ялова беше туй, земя за овце, както тъй прозорливо бе предугадило побратимството, което впрочем и само би я купило, ако Брьой си струваше труда, а сега, искрено казано, бе доволно и предоволно, че негов собственик беше станал Кабюс, човек безусловно честен и предан войник, тъй като никак не му се щеше да има за съсед някоя особа съмнителна, и то в такава близост до драгоценната ни каменоломна и границата с имението на Фонтенак. Освен че настаняването на Кабюс в Брьой разрешаваше по начин най-благоприятен затрудненията с мепешките овце, които покрай цяла върволица нескопосни овчари тъй и не бяха прокопсали, много успокояваше и мисълта, че в случай на нужда Кабюс можеше да окаже въоръжена подкрепа на Йона. Така освен облагите, които извличахме от Брьой и каменоломната — едната скромна, но втората съществена, — те имаха преимуществото и на нещо като преден пост на границата ни с Фонтенаковите владения, откъдето можеше да се държи под око и едничкия път, идващ от Аизи, по който се стигаше до Мепеш. Впрочем през онази паметна нощ, когато ни нападна — и в това се убедихме още на заранта по пресния конски тор, останал подире й, — многочислената шайка руми беше минала точно оттам и ако тогава Йона си бе на каменоломната, а не при нас, в Мепеш, то той, обезпокоен от тропота на минаващите коне и каруци, несъмнено би хукнал по някоя от преките пътеки към замъка, за да ни предупреди.

С мокри от росата ботуши, заметнал ръце зад гърба, юнашки навирил мустак и с червендалесто, сияещо от жизнерадост и блаженството на собственик лице, Кабюс отново се завъртя край къщата, където Йона се трудеше над своята подпорна дъга, и скромно подхвърли:

— Комай временце му трябва човек, за да обиколи имота ми!

— Ти трябва най-добре да го знаеш — отзова се Йона неприветливо. — Нали ката ден го правиш!

Сетне се умълча, обзет от горчиви размисли. Все тъй с ръце на гърба, изпъчил гърди и изопнал крак, Кабюс обиколи къщата и за кой ли път възхитено я огледа от всички страни.

— Хубава си е къщата! — заключи той.

— Бива я — съгласи се Йона, — само дето кошара й липсва.

— Ще заръчам да ми построят.

— Капитаните ще те накарат да си платиш камъка.

— Ще го платя! — заяви Кабюс. — Още не съм се охарчил съвсем.

— Долу стаите са само две — забеляза каменарят. — Тесновато ще е за едно семейство.

— И туй съм го премислил — рече гасконецът и като измъкна дясната си ръка иззад гърба, поглади мустак. — Рече ли Като да ме дари с рожби, ще иззидам още стаи на тавана, а за да стигам дотам, ще наредя да ми вдигнат и една малка кула с вътрешно стълбище.

— Туйто! — прихна Йона. — Кула! А защо не и подвижен мост, а? И укрепен портал, че и бойници?

— Тъй значи, каменарю, надсмиваш ми се! — докачи се Кабюс. — Не можеш обаче да отречеш, че подпорната ти дъга си я бива наглед и че прави от къщата ми нещо като малък замък.

— Ще я бива, когато я завърша! — отсече Йона и изтри с ръка обилно стичащата се по челото му пот. — Ти, Кабюс, по-добре ми помогни да пренеса ей тоя камък, наместо да ми се правиш на господар някой, дето само гледа как другите работят!

— Завиждаш ми ти, йона, завиждаш ми! — рече Кабюс, запретвайки ръкави. — А завистта е грях долен!

Не без усилие, макар и двамата да бяха здравеняци, а Йона и надвишаваше гасконеца с цяла глава, те поставиха камъка на отреденото му място и се изправиха задъхани и плувнали в пот.

— Тежи! — изпухтя Кабюс.

— Понатежава — съгласи се Йона, — но и подир триста години пак ще си стои тук, дордето ние с теб отдавна ще сме покойници.

— Тъй де, но сега нали живееш и поминуваш!

— Не, не живея! — поклати глава каменарят. — За нощуване — нощувам в една пещера ведно с моите кози и ярета, денем пък самотувам с камъните си, че и душата ми от мисли всякакви мира няма. Ах, и дума да не става, обичам си аз камъните, но камък можеш ли приласка! Пък и нищичко не притежавам на таз благодатна перигорска земя, освен едната риза на гърба си. Как щяло тогаз да не ти завиждам; Кабюс, на било туй греховно, или не! Че нали ако вместо да се бия в Мепеш срещу румите, бях се сражавал при Кале срещу англичаните, то днес не другиму, а мене щеше да се падне и тая земя, и къщата, че и момата. Не искам да река, разбира се, че ти завиждам за твоята Като — благоразумно вметна Йона. — Дал бог доволно и предоволно моми на този свят, дето биха допаднали на един мъж. Вземи Барберин например, стига да не беше вече омъжена. Или пък Сарацинката — добави той след кратък размисъл.

— Изплю ли най-сетне камъчето! — възкликна Кабюс. — И само като си помисля, че и очите й не съм видял на тази Сарацинка! Разправят, че огън я горял под пъпа!

— Че то има ли девица на нейните години да не я гори? — рече Йона и като се хвана отново за чука, зае се внимателно да изчуква неодялания камък с леки и точни удари, изпод които се посипаха ситни като стружки парченца и лека-полека се заголи толкова право и гладко лице, като да го бе изрязал с трион в дърво. — Така де, има ли девица на нейните години да не я гори! — повтори той. — Пък и какво лошо има в това? И кому не отърва? На оногова от двамината Жановци, дето хич и не го интересува подобен огън… Не обаче и на другия, който проявява към него дори прекомерен интерес. Че нали точно поради таз причина госпожа Дьо Сиорак настоя да отпратят клетото девойче, та сега вече и очи не мога да оплакна, щото знайно е, че на лисицата й е драго и само да зърне кокошка, па макар и да не може да се облажи.

Кабюс мълчеше, усещайки се почти гузен не само заради сегашното си благосъстояние и охолство, но и задето бе оставил толкова далеч зад себе си своя верен другар. Обичаше той Йона, защото каменарят, както и сам Кабюс, казваше винаги каквото мисли, а и бе също толкоз сладкодумен.

Йона засече с ъгломера си един прав ъгъл върху камъка, тегли линията с остро длето и начена втората лицева страна, отмервайки думите си с леки удари на чука:

— В основата на всичко лежи парата! С пари можеш да направиш каквото ти душа поиска: и едно прелестно детенце на жена си (удар с чука), че междувременно и второ, но на някоя гиздава пастирка (отново удар с чука). И при това без изобщо да се опасяваш, че ще бъдеш уволнен, тъй като господарят си ти, а сам себе си не можеш да уволниш! И защо си господарят? Защото в теб е парата. А как я печелиш ти тази пара? С труд ли? Как ли пък не! С труд само господаря си обогатяваш и криво-ляво сам преживяваш. Но парата, сухата пара, с която купуваш благодатната земя божия, нея си докарваш от грабеж! Или пък от търговия. Но търговията, друже (удар с чука), или пък отпущането взаем на зърно срещу голяма лихва, както правят туй господата в Мепеш (нов удар), е също своего рода грабеж, макар и не толкоз очебиен. И ето че сега, Кабюс, благодарение на онуй, що си го натрупал от плячкосването на английските кораби, при все че и грабежът е грях, ти си вече, — кажи-речи, дребен велможа, благат с жена, с къща, с ливади и с гори, че и горд да притежава всичко туй. А как смяташ, Кабюс, аз по-малко ли струвам от теб?

На този прям въпрос Кабюс отговори със заобикалки, прибягвайки до присъщата си гасконска находчивост и вежливост, с която тъй успешно бе опитомил Като:

— Повече струваш, каменарю! — избоботи той със сериозен вид. — Защото златен занаят имаш, пък и със сърце го работиш. А аз, като изключим овчарлъка ми на младини, не умея друго, освен люде да затривам, да забърквам някоя и друга гозбица, кон да обяздя, нива да изора, че и сума ти още таквиз нищо и никакви майсторлъци, но от които пак занаят не излиза, както и да го извърташ.

— Каква ли ми е ползата занаят да знам, щом все сам си кукувам! — сви Йона могъщите си рамене. — Досущ като вълк, загубил глутницата си. Има дни — продължи той, — когато малко остава да се примоля на Всевишния да стори чудо и да превърне козата ми в жена, или пък, а туй навярно и би станало по-лесно, самия мен да превърне в пръч.

— Добре стори, че ми го каза! — прихна Кабюс. — Така ако след като се настаня тук ми се случи да срещна някой дебел и рунтав пръч да скитосва из земята ми, аз най-учтиво ще му сваля шапка.

Йона също се разсмя, но смехът с мъка се откъсна от свитото му гърло. Минало му беше през ум, че дордето през бурните нощи на идната зима, увил се в своята овча кожа върху постелята си от кестенова шума, щеше да слуша как вятърът се щура из пещерата, то само на хвърлей камък от него, сгушил се на топло в истинско легло и зад здраво залостената порта на истински дом, Кабюс щеше да прегръща своята хрисима, благотела и дългокоса Като.

Заминаването на Кабюс принуди побратимството както да задържи Малигувица като готвачка в Мепеш, тъй и да предложи на братята Сиорак да останат при нас. (В действителност се нуждаехме само от един човек, но как да разделиш близнаците?) Те с радост се съгласиха, предпочитайки сигурността на замъка пред малката си къщурка, а и все тъй преследвани от спомена за таниеската чума, която бе отнесла, баща им. Неизменно ревностни привърженици на законността, двамината Жановци настояха за сключването на договор в присъствието на метр Рику, с който да се утвърди споразумението им с техните братовчеди. В документа се уточняваше, че срещу извършваната от тях в Мепеш работа братовчедите Сиорак от Таниес ще получават подслон и храна, но не и надница, като в замяна на това ще прибират седемдесет и пет процента от прихода от таниеската си земя, с чиято оран, сенокос, жътва и други полски работи се задължаваше Мепеш, а също и че ако никой от двамата не се задоми, то след тяхната смърт цялото им имущество преминава в притежание на побратимството или на неговите наследници.

Не знам кой от двамата, дали Совтер или Сиорак, бе поставил тези условия, но струваше ми се, че те бяха изгодни най-вече за побратимството и принуждавала братовчедите ни доста скъпичко да заплащат желанието си да се чувстват в безопасност зад нашите стени.

Като тъкмо се канеше да прекрачи прага на Мепеш, за да отиде в маркаиската църква, където щеше да се венчае с Кабюс, когато отнейде притърча Малигувица и с вид съсредоточен препречи вратата с дръжката на една метла.

— Ах, вярно, щях да забравя! — избъбри Като, изчервявайки се от смущение. — Права си, Малигувице, сполайти!

И като запретна колкото бе нужно фуста, прескочи метлата. Така, разбира се, показа и онуй, що трябваше да крие, но затова пък с цената на това недотам тежко прегрешение към благоприличието си осигуряваше най-малко двайсет години семейно благополучие. А че това несъмнено си заслужаваше го разбра дори Кабюс, докато всички останали изръкопляскаха, с изключение на Совтер, който свъси вежди, пред толкова суеверие, и на Жан дьо Сиорак, когото видът на краката на Като изпълни с носталгия по преимуществата на феодалното право, което в Перигор с течение на времето постепенно бе изгубило сила.

В църквата маркаиското кюре, комуто простолюдието бе лепнало прякора Машата — някой ден ще обясня защо, — венча младоженците на местното, попримесено с френски наречие и според обреда, възприет в Перигор от 1509 година насам.

Изправил се пред олтара в кавалерийската си униформа на легионер, с лъснати до блясък ботуши, с добре подкастрен и навосъчен мустак и положил шапка на свитата си ръка, но без оръжие, Кабюс обърна глава към забулената Като, застанала неподвижно на няколко крачки зад него и гръмогласно я повика:

— Катрин Делиби!

— Какво ще ви е угодно? — отзова се Като, пристъпяйки крачка напред.

— Аз — подхвана със звучен глас гасконецът, — вам вричам се за верен и законен ваш съпруг и мъж с тези си слова пред лицето на светата майка наша църквата!

Младоженката заситни напред, дордето съвсем не го доближи, сетне двамата обърнаха лице към олтара и Като, която Кабюс надвишаваше не само с глава, но и с плещи, с треперещ глас промълви:

— И за такъв ви вземам аз!

Кабюс тутакси се отдръпна на няколко крачки от нея и Като, преглъщайки радостните си сълзи, силно викна:

— Жеан Кабюс!

— Какво ще ви е угодно? — откликна се Кабюс, като се изстъпи крачка напред.

— Аз — звънливо занарежда младоженката, — вам вричам се за вярна и законна ваша съпруга и жена с тези си слова пред лицето на светата майка наша църквата!

Тогава Кабюс се приближи плътно до нея и тържествено изгърмя:

— И за такава аз ви взимам!

Когато обаче работата опря до благословените вече от Машата венчални пръстени, последва нещо непредвидено, което силно развълнува Кабюс. В момента, в който той надяна пръстена на кутрето й, Като ненадейно го сви, противопоставяйки се така на по-нататъшното му плъзгане. Това означаваше, че възнамерява да бъде господарка в дома си и да заповядва на своя съпруг.

— Като! — кресна гасконецът гневно. — Пак Малигувица те е наумила на тоя номер! Вдън пъклото да гори дано, мътните я взели!

— Не кълни, Кабюс! — смъмри го Машата.

— Прощавайте, господин кюре! — извини се Кабюс, сетне изръмжа: — Хайде, Като, на мен тия хич не ми минават! Опвай пръст!

— Да имаш да вземаш! — възпротиви се младоженката.

— Тогава сам ще го опъна! — закани се Кабюс и като сграбчи ръчицата й в лапата си, разгъна силом кутрето й, наниза пръстена докрай и гръмко заяви: — Аз ще съм ти господарят, тъй да знаеш!

— То и аз тъй ги разбирам нещата! — изчурулика Като, щастлива, че Кабюс се е справил с упорството й пред очите на всички.

Сетне прислужващият на кюрето псалт донесе кана вино и две чаши и щом младоженците отпиха, Машата ги подкани с оня си благодушен и игрив тон, към който прибягваше в подобни случаи:

— Ха сега се целунете!

Кабюс начаса склещи миловидната главица на Като в менгемето на ръчищата си и устните й изчезнаха под пищните му мустаци.

— Амин! — заключи Машата.

Майка ми бе силно огорчена от загубата на Като, която й слугуваше от дванайсетгодишната си възраст и цели тринайсет години бе живяла в най-тясна близост с нея, но близост далеч не безметежна, разбира се, тъй като майка ми бе жена високомерна и свадлива, а Като — достатъчно устата, твърдоглава и опърничава, за да устоява на бурите. Стигнеше ли се до разправия, двете вдигаха такава врява, че чак Мепеш се тресеше и дотолкова тормозеха баща ми, че той неведнъж и не дваж бе изпращал по Барберин до Изабел кратки бележки със следното съдържание: „Госпожо, щом наистина ви се налага да гълчите камериерката си, то правете го поне без крясъци.“

Но човек по-лесно Дордон от руслото й би отбил, отколкото да обуздае яростта на майка ми, когато Като й се озъбеше.

— Безсрамнице! — крещеше тя. — Никаквице! Безроднице! Такава и ще си останеш, когато те натиря при кравите!

— Никога в живота си не съм била краварка! — възмущаваше се силно докачена Като. — Родена съм в Миландския замък, както и вий самата!

— И на всичкото отгоре дръзваш с мен да се сравняваш, курешко ниедна! — бушуваше майка ми. — Да не вземеш да кажеш подир малко, че и ти си потомка на прославилия се в кръстоносните походи Раул дьо Кастелно?

— Нищо чудно и тъй да е! — репчеше й се Като и очите й светваха. — Та не разправят ли, че на стари години дядо ви е бил доста благосклонен към майка ми, която е била камериерка на вашата? В този случай, госпожо, без значение дали туй ви се харесва, или не, комай нещо леля бих ви се падала, па макар и да съм по-млада от вас! — заключваше тя ехидно.

— Леля! — избухваше майка ми в свиреп смях. — Хубава леля, няма що! Една безсрамница! Една неблагодарница! Една блудница, дето и да ме среши не я бива!

— Блудница ли, госпожо? — виреше глава Като. — Но аз съм девица! — И тъй като отлично знаеше болното място на майка ми, тутакси я клъвваше: — Ако ли пък доказателство искате, то накарайте господин Дьо Сиорак, който е доктор, да ме прегледа!

— Аз!? — писваше майка ми. — Аз да накарам господин Дьо Сиорак да си пъха пръста там, където и върха на бастуна си не бих завряла!

— Госпожо — намеси се един ден баща ми, като ненадейно нахълта в стаята на Изабел, сурово свъсил вежди, — или тозчас прогонете камериерката си, или се помирете с нея! Но стига сте се дърлили, за бога, и преди всичко престанете с тези крясъци! Цялата прислуга се е събрала на двора да слуша препирните ви и да ви се подиграва. А лично на мен вашите писъци тъпанчетата ми продъниха!

Ако не се прехласваше чак толкоз по древното си и знатно родословие (името на Раул дьо Кастелно обаче честичко й се въртеше на езика), майка ми несъмнено би потвърдила, че като сираче, не намерило кой знае колко обич при госпожа Дьо Комон, се бе привързала към камериерката си като към по-малка сестра. Но тя упорито не искаше да си признае подобно тъй нежно чувство към една „никаквица“, сърдеше й се, че я обича и непрекъснато я унижаваше, което Като от своя страна не можеше да преглътне, макар в същото време да се възхищаваше от господарката си и да й подражаваше във всичко дотолкова, че сама бе започнала да се смята за малко нещо благородничка. Ето защо препирните им бяха по-скоро смехотворни, тъй като заплахите за уволнение оставаха винаги без последствие, пък и истинските отношения между двете жени нямаха нищо общо с привидностите.

И това ясно пролича в деня, когато Като напусна Мепеш. То не бяха сълзи и въздишки, то не бяха прегръдки и целувки, то не бе отчаяние и мъка, от която майка ми месеци наред не можа да се отърси, макар че Като и съпругът й, както и техният съсед Йона, обядваха на трапезата ни всяка неделя, а и самата Изабел навестяваше камериерката си в Брьой два пъти седмично, придружавана неизменно от въоръжена охрана, тъй като пътищата бяха твърде несигурни. Побратимството силно негодуваше срещу необходимостта да заделя такава охрана, което откъсваше двамина мъже от задълженията им за цял един следобед, особено през лятото, когато в имението имаше толкова много работа. Но обезпокоен от дълбокото униние на майка ми, която по същото време беше и бременна, баща ми винаги отстъпваше.

Като бе заместена от Франшу, братовчедка на Сиоракови по майчина линия, миловидна, пищнотела и кротка девойка, чиито вперени в пространството кравешки очи вечно преживяха някакъв блажен сън. Като камериерка, разбира се, тя далеч не можеше да се сравнява с предшественицата си и това доста често й се натякваше. В същото време обаче бе толкова хрисима и покорна, че да се спречкаш с нея беше просто невъзможно. „Да, госпожо. Добре, госпожо. Както желаете, госпожо. Тъй си е, голяма глупачка съм. Моля госпожата за прошка. Госпожата има пълно право, за нищо не ме бива. Може да се каже, че госпожата е много търпелива към мен.“ — Последният израз караше баща ми да се залива в смях всеки път, щом го чуеше.

Няколко седмици подир завръщането на баща ми Изабел дьо Сиорак забременя и едва-що уверила се в това, Барберин още същия ден отпътува от Мепеш, за да зачене от мъжа си, тъй като от само себе си се разбираше, че пак тя ще кърми детето на майка ми. Странно е, като се позамисли човек, положението на дойката, чиято бременност е винаги зависима от плодовитостта на господарката й. През останалото време, далеч от съпруга си, Барберин трябваше да бъде също толкова целомъдрена, колкото и Йона в своята пещера, защото при нейната длъжност би било наистина пагубно да има мляко по никое време и да няма, когато е нужно.

Отсъствието на Барберин ме огорчи и изпълни с тъга по нейните вечерни целувки, по налятата й гостоприемна пазва и безбройните ласки, които тя справедливо разпределяше помежду ни, преди сама да си легне.

Тогава за наша гледачка в кулата бе определена Малката Еликс, чиято измамлива външност на човек улегнал и благоразумен очевидно заблуждаваше двамината Жановци. И още първата вечер — предшествана от носещата светилник Франшу — майка ми си направи труда да изкачи тясната вита стълба, водеща до стаята ни, и се появи сред нас красива като кралица някоя в своята разкошна премяна с плисирана снежнобяла яка и цялата в накити, като се подпираше ма едни бастун. („Но госпожо — току я подкачаше баща ми, — за какво ви е бастун? Та вий сте само на двайсет и седем години и краката ви все още държат!“) Вече всички си бяхме легнали и Малката Еликс тъкмо се канеше да духне светилника.

— Да стана ли, госпожо? — попитах начаса.

— Не, не, лежете си! — великодушно ми разреши баронеса Дьо Сиорак. — Вий също, Катрин.

Но тъй като не назова нито Самсон, нито Малката Еликс, двамата сметнаха за редно да станат и се изправиха до леглата си босоноги и по нощница, което майка ми сякаш не забеляза.

— Добре ли сте, господин синко? — поинтересува се Изабел, накланяйки на една страна прелестната си главица и изопнала напред отпуснатата си върху бастуна дясна ръка.

— Да, госпожо.

— Франшу, патко празноглава, дай светилника насам!

— Ей го, госпожо!

— Добре изглеждате наистина, макар слънцето да е започнало да ви уврежда кожата.

Доста чудно ми се стори, че майка ми се нуждаеше от светилник, за да го забележи, тъй като ден не минаваше, без да ме види, та било и само на трапезата.

— А вий, Катрин, добре ли сте? — продължи тя, като пристъпи към леглото й. — Франшу, говедарко гламава, светилника!

— Ето, госпожо!

— Попитах ви нещо, Катрин!

— Да, госпожо — промълви Катрин ни жива, ни умряла.

Удовлетворена, майка ми с цялата своя красота и великолепие се впусна да кръстосва надлъж и нашир стаята, почуквайки с върха на бастуна си по плочника, като при това неведнъж и не дваж мина и подмина Самсон и Малката Еликс, без обаче да ги удостои с каквото и да било внимание, сякаш и те, подобно на Като, бяха чисто и просто крайпътни „курешки“. Спомня ли си това, и днес неизбежно ми минава през ум, че никак трудно не беше да се досети човек откъде бе изровил Франсоа злополучната си метафора по адрес на брат ни Самсон.

— Е, щом е тъй — наруши най-сетне тя величавото си мълчание, — желая ви лека нощ, господин синко. Вам също, Катрин.

— Благодаря, госпожо — отвърнах.

— Благодаря, госпожо — последва ме с леко закъснение Катрин с едва чуто нежно гласче, което незнайно защо накара сърцето ми да се свие.

Изпълнила така дълга си, майка ми потупа с бастуна си Франшу по задника, за да я подкани да тръгне напред и изчезна подире й по витата стълба, подмитайки със своята величествено полюшваща се пола стъпалата, като на всяка крачка проклинаше теснотата им. Малката Еликс начаса се метна връз леглото на Барберин и се разскача в лудешки танц, като го съпровождаше с такива гримаси и кълчотения, че Самсон не се стърпя и прихна. Разсмях се на свой ред. Катрин обаче избухна в ридания и аз веднага рипнах от постелята си, за да я прилаская и утеша.

На следната вечер, очевидно отвратена от стълбището на кулата (където едва не си строшила врата, както твърдеше), майка ми изпроводи Франшу, която със светилник в ръка дойде да се поинтересува дали „господин синът й и госпожица Катрин се чувстват добре“.

— Да, Франшу! — отвърнах аз и избухнах в смях, тъй като зад гърба й Малката Еликс подражаваше на майка ми с нейния бастун.

— В такъв случай госпожа вашата майка ви желае лека нощ — уведоми ни Франшу, удивено втренчила в мен благите си кравешки очи.

— Благодаря, Франшу! — изхълцах аз, кикотейки се от сърце, и несъмнено добре правех, че бързах да се разсмея от страх да не би играчката да стане плачка.

Защото въпреки надутите си маниери майка ми ни обичаше. И днес съм дотолкова по-убеден в това, колкото по-силно го подлагах на съмнение по онова време. Пък и спомням си ред незначителни наглед подробности, които доказват, че тя далеч не бе коравосърдечна, като настояването й пред побратимството например, да бъдат съкращавани мъките на попадналите в нашите вълчи ями крадци. Едничката причина за така задълбочилото се между нея и децата й отчуждение бе нелепата представа за нейния произход и положение, която Изабел си бе втълпила. И в това отношение тя рязко се отличаваше от баща ми, който срещнеше ли ни със Самсон нейде из мепешките ходници, тутакси разперваше ръце, за да ни препречи пътя и бодро подвикваше:

— Ни крачка повече, хубостници ниедни! Бач трябва да платите!

— Какъв бач, господине татко мой?

— По три целувки всеки, при това в брой! Хайде, без увъртания!

Тогава се хвърлях в прегръдките му, а той ме вдигаше на ръце и лепваше на бузите ми три звучни целувки. Същото правеше и със Самсон, след което леко ни плясваше по задниците и весело продължаваше пътя си.

Майка ми намираше обноските му за простовати и подобаващи по-скоро на буржоа някой. Възмущаваше я също търговията, въртяна от двамината Жановци с дялан камък, бъчви и зърно, и най-вече строгата пестеливост, изисквана от тях при водене на домакинството, както и сметката, която правеха на всичко. „Една стотица топлийки за Изабел: пет гроша“ — отбелязваше баща ми в своя Мисловник. „Струва ми се, че това е ваше, братовчедке — подхвърляше Совтер след седмица, изкачвайки се с накуцване и пъхтене чак до стаята на Изабел, за да й връчи намерената на двора топлийка. — Не си пилейте топлийките, братовчедке! И без това са толкова скъпи!“

Убеден съм, че онова, което обезсърчи майка ми да идва лично да ни пожелава лека нощ, бе не теснотата на стъпалата, а преди всичко видът на Самсон, навяващ й тъй мъчителни спомени, а сетне и присъствието на Малката Еликс, която тя бе възненавидяла откакто на два-три пъти бе изненадала баща ми да плъзга поглед по разпъпващата й гръд, а да не говорим, че за разлика от двамината Жановци ни най-малко не се заблуждаваше относно нейното „благоразумие“. И тук усетът й не я лъжеше: в отсъствието на Барберин Малката Еликс се беше настанила в просторното й легло и всяка вечер, веднага щом Франшу си отидеше и угасяхме светилника, тя ми заповядваше да отида при нея. Подчинявах й се, едновременно доволен и тревожен, и тогаз под благосклонния покрив на мрака и в прохладните чаршафи то не бяха по-щипвания и посмуквания, хапания и глезотии, то не бяха „Ха сега аз отгоре, ти — отдолу!“, или пък „Аз те гушкам, ти ме гушкаш!“ и какви ли още не задявки, които далеч не бяха толкова невинни.

През февруари 1559-а Изабел дьо Сиорак доби мъртвородено и целият труд на клетата Барберин отиде на вятъра. Така тя се оказа обременена е един едър момчурляк и с „мляко и за продан“, както сама твърдеше. Но по онова време опитните, здрави, благодушни и богати на кърма дойки бяха рядкост, тъй че тя много скоро получи предложение от един заможен сарлатски буржоа, чиято целогодишно непразна жена току-що бе родила. Това силно обезпокои майка ми: да разреши на безценната Барберин да замине, означаваше да я загуби, а какво би станало тогава, когато сама отново добиеше рожба? Ето защо тя предума побратимството да задържи Барберин в Мепеш като гувернантка на децата срещу един грош дневно, като освен това й разреши да остави новороденото при себе си и да го кърми. Майка ми отиде и още по-далеч във великодушието си, скланяйки да му стане кръстница, след което, взела твърде присърце ролята си, човек често можеше да я види да бави момченцето, и то публично, колкото „курешка“ и „безродно“ инак да беше.

Ний от своя страна, думата ми е за Катрин, Самсон и мен самия, такъв страх брахме да не изгубим Барберин, че бяхме на върха на щастието, когато я видяхме отново да властва над нас от голямото си легло, та макар и отсега нататък да трябваше да я делим с едни малък кресльо.

Когато тя се завърна, видяхме на пълната й бяла шия една огърлица, носена преди нея от баба й, а сетне от майка й (и двете дойки, като Барберин бе третата в династията), за която се смяташе, че благоприятства редовната и обилна млечност. Това бе всъщност най-обикновен черен и поради това рязко открояващ се върху белоснежната й кожа конец с нанизани на него три шлифовани ахата, средният, от които имаше формата на силно издължена маслина, докато останалите, разположени от двете му страни, бяха идеално кръгли. Баща ми със смях твърдеше, че се касаело за фалически символ, останал ни в наследство от езичниците, но какво искаше да каже с това разбрах едва по-късно. Думите му караха Барберин да се кръсти и току да се кълне, че е също толкова праведна християнка, колкото са били и майка й, и баба й. Обезпокоена въпреки това от приказките на баща ми, тя не миряса, докато не прибави към огърлицата си и едно малко кръстче, което не само че с нищичко не накърни добродетелите й, а дори напротив.

В края на април 1559-а до Мепеш достигна печалната вест за подписването на пагубния Като-Камбрезийски мирен договор62, която хвърли двамината Жановци в отчаяние и гняв. И колко пъти оттогава съм чувал баща ми да цитира по този повод жлъчните слова на Монлюк63: „Само за час и с едно драсване на перото ний трябваше да върнем всичко и да оскверним и очерним досегашните си бляскави победи с три-четири капки мастило.“

В действителност Анри II бе обладан само от две мисли: да сключи мир на всяка цена, за да срази отново хугенотите, и да отърве Монморанси от испански плен. В заслепението си той предаде без бой Бюжи, Брес и Савоя на Еманюел-Филибер, върховен наместник на Франсоа II Испански, като освен това му предложи и ръката на Маргьорит Френска64, дъщеря на Франсоа I. „Ваше величество — рече му господин Дьо Виейвил65, губернаторът на Ил дьо Франс, — сърцето ми се къса само като си помисля какъв безценен дар направихте на върховния наместник на вашия естествен и смъртен враг, испанския крал, който благодарение на подобно съседство би могъл винаги, когато му скимне, да се озове пред портите на Лион, намирал се по-рано почти насред кралството ви и превърнал се днес в негова граница!“ Но уви, усилия напразни! И тъй, с изключение на Кале ний се отрекохме от всичките си завоевания, та дори и от Пиемонт, като освен това, с цел да затвърди този злощастен договор, изгубилият съвсем наскоро своята английска кралица Филип II се ожени за Елизабет66, дъщеря на Анри II. Така чрез този брак и сватбата на сестрата на краля със Савойския дук довчерашните ни врагове ставаха наши съюзници.

Кралят беше припирал толкова да сключи мир с едничката цел да обърне оръжието си срещу онези от своите поданици, които обожаваха Всевишния по начин, различен от неговия. Едва-що изсъхнало мастилото на договора и той нанесе удара си, при това по главата на протестантството.

В края на април Парижкият върховен съд се събра, за да узакони становището си относно протестантите, които неколцина от членовете му възнамеряваха да защитят от преследванията, било защото вземаха присърце независимостта на кралството и се отнасяха враждебно към влиянието на папата и на Испания, било защото сами бяха адепти на Реформацията. На 10 юни в залата, където заседаваше съдът, ненадейно влезе кралят и заповяда разискванията да продължат в негово присъствие.

Това обаче не смути членовете на съда. Виоли Дю Фор настояха да се прекратят гоненията на реформистите и да се свика църковен събор. Обявявайки се против изтезанията, Ан Дю Бург възкликна: „Не е никак дребна работа да осъдиш на смърт онези, които и сред пламъците произнасят с упование името Христово!“

Но Анри II извънредно трудно се поддаваше на идеи, особено на нови идеи. Той с изумление изслуша ораторите, след което рязко стана от мястото си и заповяда да ги арестуват. Това бе не само небивал в историята на Върховния съд държавен преврат, но и доказателство, че отсега нататък, нямаше да има пощада за никого, независимо от неговия сан и титла. Погазвайки лично авторитета на една върховна институция, кралят погазваше законността в кралството и заставаше начело на Инквизицията. В обкръжението му вече се кроеше план за окончателна разправа с ереста, предвиждащ обявяването на реформистите извън закона, което би позволило на простолюдието да ги избива безнаказано, а сетне и да ограбва труповете.

Та ето, какви вести достигнаха до Мепеш на 30 юни.

— Е, братко, виждате ли докъде щяхме да я докараме, ако ви бях послушал? — рече баща ми на Совтер. — Мога да ви назова поне десетина перигорски благородници, освен Фонтенак, които днес на драго, сърце биха се съюзили, за да съсипят Мепеш, ако им бяхме дали повод за това.

— Когато човек служи богу и единствено нему, той трябва да се уповава на провидението! — отвърна Совтер. — Израел е изстрадал безброй гонения, но в крайна сметка бог винаги е наказвал враговете му!

В мига, в който Совтер произнасяше тези думи, Анри II, бивайки същата сутрин по-здрав и по-жизнен от всеки друг мъж във Франция, гаснеше в мъчителна агония, след като отломък от копие го бе пронизал в лявото око по време на един рицарски турнир.

За случая каменната настилка на улица „Сеит Антоан“ пред двореца Турнел бе изкъртена, та хем конете да препускат по пясък, хем състезателите да падат на по-меко. Като претендент Анри II трябваше да участва в три схватки, докато противниците му — само в една. Той особено грижливо се подготви за онова, което смяташе за най-важно в живота си, тъй като бе силно пристрастен към всякакви физически упражнения и ценеше много повече честта да изхвърли съперника си от седлото му, отколкото изгодата от опазването на някоя от провинциите на кралството си. Когато първият нападател, Еманюел-Филибер Савойски (той продължаваше да се кичи с тази титла, макар да не притежаваше и педя савойска земя) влезе в двореца Турнел, за да му се представи, кралят, вече въоръжен и с шлем на главата, със смях подхвърли:

— Стискайте колене, братко, здраво ги стискайте, че успея ли, ще ви накарам да опразните стремената, без да ме е грижа за родството ни!

Това обаче не му се удаде. Всеки един строши копие в щита на противника си, при което дукът, захвърляйки отломка от своето, леко се олюля, но се вкопчи в дъгата на седлото и успя да се задържи на коня. Съдиите се произнесоха в полза на краля, но тъй като при втората схватка, този път с дук Дьо Гиз, нито един от съперниците дори не помръдна в седлото си, те отсъдиха равенство. Третият и последен противник на краля беше граф Дьо Монтгомъри67, гвардейски капитан. Той бе снажен, муден двайсетгодишен мъжага в разцвета на силите си и сблъсъкът между него и краля беше безмилостен, но и този път, след като и двамата строшиха копията си, съдиите не отдадоха предпочитание никому, от което кралят силно се докачи. Той вдигна наличника на шлема си и заяви, че желае да се реваншира срещу Монтгомъри в четвърта схватка.

Това му искане толкова ясно противоречеше на правилата на турнирите, според които претендентът има право само на три, а не на четири схватки, че срещна възражения както от страна на господин Дьо Виейвил, появил се в същия миг на арената, за да отстои като претендент полагаемите му се три единоборства, така и от страна на самия Монтгомъри, който в качеството си на нападател можеше да участва само в една схватка и се опасяваше, да не би да го обвинят, че превишава правата си. Кралят обаче остана глух за увещанията им и повишавайки тон, отпрати господин Дьо Виейвил извън турнирния коридор и заповяда на Монтгомъри да заеме място в него, което, графът стори крайно неохотно и по-мудно от когато и да било.

Упорството на краля подейства на зрителите толкова угнетяващо, че когато противниците се втурнаха един срещу друг дори тръбите и роговете, които по време на предишните схватки бяха цепили въздуха на възбог, останаха неми, тъй че този път двубоят протече сред гробна тишина, което впоследствие бе оценено като зла поличба.

Всичко стана много бързо. Всеки от противниците счупи копието си, но Монтгомъри, все тъй скован в движенията си, наместо да захвърли ненужния му вече остатък, както би следвало да стори, продължи да го стиска в ръка. И миг след сблъсъка, дордето бойният му кон продължаваше вихрения си бяг, отломъкът срещна главата на краля, отхвърли наличника на шлема му и се впи в окото му. Кралят изтърва щита си, политна напред и със сетни усилия успя да се вкопчи в гривата на коня си, който все така в галоп го отнесе до края на турнирния коридор, където бе спрян от кралските офицери. „Аз съм мъртъв!“ — едва чуто промълви кралят и рухна в ръцете, на началника на дворцовите конюшни.

Той преживя още десет дни в нечовешки страдания. Филип II му изпрати от Брюксел прочутия хирург Везал68, който с помощта на Амброаз Паре сондира раната и се опита да извади заседналите там тресчици. В старанието си да определят размерите на поражението двамата велики медици изискаха от Ла Консиержери главите на четирима току-що обезглавени престъпници, които подложиха на силни удари с отломъка от копието на Монтгомъри. Но и тези злокобни експерименти не доведоха до кой знае какъв резултат.

На четвъртия ден кралят дойде в съзнание и заповяда да се побърза с женитбата на сестра му и дъщеря му с неговите довчерашни врагове. Волята му бе изпълнена, но сред всеобщото униние в очакване на неизбежния край тези сватби без музика и песни напомняха по-скоро погребално шествие. А и мнозина от следващите безмълвния кортеж току повтаряха зловещото предсказание на Нострадамус69:

Шепнешком подчертаваха, че „младият лъв“ е несъмнено Монтгомъри, а „златната клетка“ — позлатеният шлем на краля.

Анри II почина на 10 юли 1559 година, два дни след височайшите венчавки. Разказаното току-що от мен достигна до Мепеш на 25 юли с едно писмо, чието резюме открих в списвания от баща ми Мисловник ведно с внушените му от горните вести доводи на Совтер по полетата на страниците: „Нима нямах право да не се отчайвам, братко? С арестуването на Ан Дю Бург и на онези членове на Парижкия върховен съд, които зачитат нашите убеждения, Анри II искаше да нанесе удар по главата на Реформацията. И на свой ред Всевишния го порази точно, в главата! Неведоми са пътищата божи, но понякога ги озарява светлина сияйна! И може би след това недвусмислено предупреждение на провидението бурята на гнета, разтърсила цялото кралство, най-сетне ще стихне!“

На което още на следния ден, 26 юли, баща ми отговаря: „Едва ли! Анри II ще бъде наследен от сина си, Франсоа II70. Той е още дете и е женен за Мария Стюарт71, по която е луд, а тя е племенница на Дьо Гиз. Тъй че нито властта ще премине в други ръце, нито гоненията ще престанат.“ И Жан дьо Сиорак не грешеше: едва Анри II бе легнал в гроба и принцовете Дьо Гиз станаха истинските господари на кралството. А шест месеца по-късно Ан Дю Бург беше изгорен като еретик на площад „Грев“.

През 1560-а в Мепеш доста се забавихме със сенокоса по вина на времето, което през цялата първа половина на юли се задържа дъжделиво, ветровито и с много късни слани, карайки го повече на зима, отколкото на лято. Когато към петнайсети то най-сетне се оправи и позасуши, Сиорак се разпореди да извадят косите и да ги изтрият от лойта, с която бяха намазани, като установи, че всичките бяха лъскави и остри, с изключение на една само, похабила се от прекомерна употреба. Тогава той заръча на несравнимия в тоз майсторлък Фожане да я изклепа и бъчварят, след като я натъкми върху една малка наковалня, за да я наточи, цели два часа низа по нея с чука леки, но толкова точни и равномерни удари, че дълго стоях там и го гледах прехласнат.

Арендаторите, от които искахме помощ, бяха вече предупредени и на следния ден призори косачите, нашите войници — имам предвид двамината от тях, тъй като Кулондр не можеше да коси заради желязната си ръка, — Фожане, Йона, Мишел и Беноа Сиорак, Малигу, Фужерол от Таниес и Делиби от Флакиер, се наредиха по междата на ливадата ни в Горната мера, оставяйки достатъчно разстояние помежду си, за да замахват свободно.

Карах вече десетата си година, както и Самсон, тъй че този ден и аз получих разрешение да стана още по тъмно, за да разчиствам заедно с него крайпътната коприва с една негодна, щърбава коса, с която всеки от двама ни косеше поред, докато другият събираше окосеното с гребло. В това време Франсоа стоеше на стража заедно с побратимите и Кулондр Желязната ръка и току кръстосваше на кон по протежение на билото и покрай гората, пъхнал един незареден пищов в кобура на седлото си и с юмрук на кръста. Но едва-що слънцето започна да прежуря, той се измори да се друса на дребното си черно испанско конче и се прибра в къщи, като не се появи дори и към единайсет, за да похапне заедно с нас под големия орех, тъй като те обичаше близостта на людете ни, пък и чувстваше, че и те не го обичат. Защото онова, което нашите перигорци ценят най-много у един младок, освен сърцатостта в труда, е ведрият поглед, сърдечният смях и находчивата приказка, а необщителността на големия ни брат не им бе никак по душа, защото опитът ги бе научил да се отнасят към мълчаливеца със същото недоверие, с каквото и към куче, дето не лае.

Покрай проливните дъждове на калпавия юли копривата беше избуяла толкоз гъста и висока, че двамата със Самсон подхванахме наистина ужасяваща сеч, покосявайки я най-безмилостно до стръкче.

— На ти, мръсен англичанино! — нареждаше Самсон. — Ще ти дам аз да се разбереш как се превзема Кале, наместо да си седиш в кралството!

Така изтребихме хиляди и хиляди от тези нещастници, още повече че те не оказваха никаква съпротива, а само глупаво поклащаха парливите си листи и стъбла, толкова крехки, че човек и с пръчка би ги посякъл.

— Че поспрете се де, хубостници ниедни! — подвикна ни полусериозно-полушеговито баща ми от висотата на седлото си. — Като гледам комай доста сте поизостанали от историята на кралството. Откакто ни върнаха Кале, а и откакто след Кървавата Мери72 на престола се възкачи Елизабет73, която, уверявам ви, в никакъв случай не е папистка, англичаните не са ни вече врагове.

Застаналите в редица косачи чакаха знак от капитаните, за да започнат, като потръпваха от хладния утринен ветрец, тъй като предвид на обедната жега и потта, дето щеше да се лее, бяха доста леко облечени. С лява ръка те току опипваха висящия на кръста им съсъд с вода за точилото, дордето дясната почиваше върху опакото на косата, стърчаща отпреде им досущ както я изписват по гравюрите, изобразяващи Смъртта. При все това и деветимата бяха по-скоро доволни, отколкото унили, защото въпреки трудната задача, която им предстоеше, този ден бе за тях и празник.

По сенокос в Мепеш не се скъпяха на храна. Още към четири заранта косачите сито бяха закусили в замъка с тлъста зеленчукова чорба със сланина, поливайки я обилно с вино.

Наредили се по междата на Горната мера, те мълчаливо гледаха полюшващите се тревни талази, зариващи ската чак до отсрещната гора. Добре се бе облажила от дъждовете, мътните я взели таз проклетница — избуяла, зелена, лъскава, гъста като женска коса и толкова много, а и дотам ширнала се, та си казваха, че макар и деветима на брой, нивга не биха я окосили до вечерта. Ето защо беше по-добре много-много да не умуват, ами по-честичко да си припомнят, че към единайсет щеше да има пресен пшеничен хляб, солено месо в изобилие и вино на корем.

Долу в ниското, в спряната на сянка под дървото каруца се виждаха десетина заредени аркебузи, докарани тук от побратимите, та в случай на нападение и косачите да са им в подмощ. Те бяха признателни на капитаните за взетите предпазни мерки като конната стража например, която побратимите щяха да носят през цялата коситба, а това естествено го правеше не всеки господар, тъй като повечето предпочитаха да оставят людете си без защита, отколкото цял ден да търтят задник на седлото.

Когато Жан дьо Сиорак подаде знак с вдигане на ръка, Фожане, пръв, отляво в редицата на косачите, разстъпи крака, засече края на ливадата и косата му ядно засъска в омекналата от росата трева, като с един замах той отмяташе и равномерно пластеше целия откос от лявата си страна. Йона, който беше втори, го остави да вземе цял тоаз преднина и на свой ред засече ивица трева, след което съседът му отдясно, Фужерол, също го изчака да навлезе на тоаз в ливадата, преди да го последва. Навързването в дълбочина на косач за косач бе спазено до дясностоящия в редицата, който по този начин се оказа с осем тоаза назад от Фожане. Така всеки ясно виждаше пред себе си тясната ивица от ливадата, която му предстоеше да окоси, и не рискуваше нито да удари коса о опакото на косата на съседа си отляво, нито пък да остави неокосени бурени между своя и неговия дял.

Като първи отляво в редицата Фожане беше и водач на коситбата, защото определяше както ритъма, който останалите трябваше да спазват, така и почивките за заточване на косите, оповестявани от него с двукратно изсвирване с малък рог, овесен с връвчица на шията му. Побратимството го беше избрало да води коситбата не защото беше най-опитният от деветимата, а тъкмо напротив, защото не беше нито много силен, нито прекалено чевръст, тъй че всички да могат да го следват, без при това някой да наруши подредбата със забавянето си.

Самият той обаче далеч не тълкуваше по същия начин задачата, която му бяха поверили. Баща ми с усмивка твърдеше, че за Фожане сенокосът е часът на неговата слава и могъщество. Достатъчно беше човек да наблюдава лицето на дребничкия смугльо, когато надигаше рога и изсвирваше било два пъти за почивка, било три — за започване на работа, за да забележи какво значение отдаваше той на задълженията си. А да не говорим, че и обичаше да коси. Вярно, в ръцете му косата в никакъв случай не приличаше на играчка, както в лапите на Йона например. Напротив, Фожане бе цял усилие: то се излъчваше от кръста му, от ръцете, от извивката на тялото, от напрегнатите му къси крака, вкопали се здраво в земята, та да не би при навеждане тялото му да политне напред. Но това бе усилие пестеливо, пресметнато. Фожане се стараеше да не засича прекалено много трева наведнъж и да не ускорява ритъма, връщайки се в изходно положение след всеки откос. Усетеше ли признаци на умора, той надуваше два пъти рога и се възползуваше от заточването, за да си поеме дъх, като многократно прекарваше мокрия брус по двете страни на острието. Важно беше не да бърза, а да издържи докрай. Освен това Фожане знаеше, че поне засега водачеството му дава и значително предимство, тъй като призори тревата е мека и податлива, но два-три часа по-късно, когато слънцето й изпиеше росата, косенето й щеше да изисква много повече усилия, докато в същото време силите на косачите, цели плувнали в потта, стичаща се в очите им и по гърба, между плешките, щяха да са се поизчерпали. За този миг трябваше да предвиди и по-чести, а и по-продължителни прекъсвания с цел не толкова да се заточи острието, тъй като една коса никога не е достатъчно остра, колкото да си отдъхнат косачите.

Задълженията на Фожане донякъде му помагаха да не усеща умората, но налегнеше ли го тя повечко, той гледаше да я залъже, като се вслушваше в съсъка на врязващите се в тревата девет коси, които я посичаха досам земята. И понеже го правеха в разнобой, тъй като този или онзи било поизбързваше, било поизоставаше от съседа си, затишие не настъпваше дори за миг, а неспирно се носеше поредица от наслагващи се едно връз друго „с-с-ст… с-с-ст… с-с-ст…“ Обичаше я Фожане тази музика, защото му говореше не само за пълни плевни и добре угоен добитък, но и отмерваше ритъма на една чисто мъжка работа. Защото где се е чуло и видяло пикла някоя да коси, при туй часове наред под слънчевия пек!? Женската я бива да пласти или да сбира сеното с гребло, но не и да коси! Е, в краен случай можеш да й повериш някоя стара похабена коса като оная, на господарювите малчугани, за да разчиства с нея крайпътната коприва.

Човек може и дребен да е, може да е патрав, черноок и смугъл като Фожане, но пак да му сече пипето, тъй че и той си имаше свое собствено разбиране за тревата, дето я косеше. Пък и освен това беше бъчвар и виждаше нещата по-отвисоко, отколкото крепостният селянин, когото тревожи всичко, та дори и изобилието, и чиято любима поговорка гласи:

Ще рече, колкото повече трева има, толкоз по-малко зърно ще прибереш по жътва. Но Фожане бе човек здравомислещ и разбираше, че не трябва да хващаш прекомерно вяра на поговорките и що се отнася лично до него, предпочиташе да си повтаря: „Без сено година — ялова година“, както недвусмислено го бе доказала 1557-а година и ужасната, опустошавала цели осем месеца Перигор суша, която беше изгорила тревата, бе пресушила кладенци и извори и бе обрекла на глад и пастира, и орача.

Тогава по молба на сарлатските консули Негово преосвещенство епископът бе заповядал да се отслужат молебени във всички църкви на енорията и бе насрочил тържествено шествие до параклиса на Светата дева, намиращ се между Даглан и Сен Помпон, до който процесията бе изпъплила под палещото слънце с кръст начело и с хвалебствени песнопения за светците на уста. Постарали се бяха да не пропуснат нито един, от страх да не би забравеният да се докачи и да вземе страната на сушата. Свещениците бяха нареждали на латински какви ли не тайни молитви, известни като сигурно средство за докарване на дъжд. Праведните се бяха изповядвали на тълпи и макар сами да разполагаха вече с толкова малко, щедро бяха пръскали пари за помощи. Но въпреки това всичките им усилия се оказаха напразни: не падна нито капчица дъжд, а когато дойде зимата, настъпи същинско бедствие. Поради липса на храна добитъкът бе или продаден, или изклан; арендаторите се разориха, собствениците заложиха земята си, а по пътищата на Франция плъпна на просия несметно множество уволнени и безработни надничари, които преживяваха от дъбов жълъд и дървесна кора.

Та ето защо сега Фожане бе доволен и предоволен, че полягащата под косата му трева беше буйна, гъста и сочна, тъй като не го ли бастисаше буря някоя, разбира се, преди да го приберат, това сено обещаваше тлъсто телешко, говеждо и овче месо, краве мляко в изобилие, яки коне за обръщане на орницата, а оттам — благоденствие и доволство за простите люде, защото господата, а между тях и владетелите на Мепеш, разполагат с богати запаси, за да живеят, та дори и да печелят от отпускането на заеми през безплодните години, дордето простосмъртният никога и на нищичко не може да се опре, и ако сърцето господне се ожесточеше срещу сарлатци, както през 1557-а (тогава така и не се разбра защо толкова много се бе разгневил Той на перигорци, при все че не бяха по-големи грешници от мнозина други), и забранеше на облаците да се излеят в дъжд върху провинцията, то само подир няколко месеца сиромахът щеше да бъде обречен на мъките и ужасите на глада.

Тази зима в околностите на Таниес, Сирей и Маркаис се говореше, кажи-речи, само за вълка, който Йона беше опитомил, и край който аз непрестанно се навъртах, след като получих разрешението на побратимството в неделя привечер двамата със Самсон да се връщаме с каменаря в пещерата му и да прекарваме там нощта срещу понеделника.

Не ще и дума, че човек не всеки ден преспива в пещера, чийто вход се затваря с камък, голям колкото канарата на циклопа Полифем74, и откъдето димът на огъня излиза през един кръгъл отвор в свода над главата ти. Пък и не е нещо обичайно, ненавършил още и десет години да спиш до вълк, до истински вълк с риж косъм и див поглед; до една коза, която той зачиташе ведно с яретата й, и до исполинския Йона, загърнат в овчата си кожа и в собствената си четина, гъста почти колкото козината на вълка.

Но да не избързвам: по-напред ние дълго будувахме край огъня, който Йона кладеше върху огнище от високо вдигнати над земята каменни плочи и чийто пламъци водеха упорита борба с нахлуващия през кръглата дупка в свода студен вятър дотогава, докато победеният най-сетне северняк не отстъпваше място на пушека и на напиращото отдолу топло въздушно течение. В една кошничка Малигувица ни беше дала завито в кърпа печено пиле, от което двамата със Самсон изядохме по крилце, Йона изгълта кълките, а вълкът, или по-скоро вълчицата, всичко останало. Истинско удоволствие беше да я слушаш как троши костите с яките си челюсти — изопнала се, космата и рижава, между мен и Йона, поизвърнала муцуна на една страна и с притворени от блаженство очи. За десерт имаше чудесни орехи, които Йона разтрошаваше само с два пръста като да бяха грахови зърна и в миг олющваше. Черупките той хвърляше в огъня, а ядките бучваше в прясното сирене, от неговата щедра на мляко коза, която освен това ни и поеше: между двама ни със Самсон и Йона току сновеше пълен кърчаг пенливо мляко, от което в една паничка своя дял получаваше и вълчицата. Да я видехте само как го излокваше досущ като котка и как сетне облизваше муцуна, за да обере и най-малката капчица!

— Йона — попита Самсон, — дали пък някой прекрасен ден твоята вълчица няма да схруска козата ти?

— Че защо ще го прави? — удиви се Йона. — Та нали козата и ней й дава мляко, както и на мен?

— Добре де, но знае ли вълчицата, че точно тя й го дава?

— А как иначе!? Не мислете, че животните са чак толкоз глупави. Няма ден да не доя козата, а вълчицата да не лежи до мен със зинала уста и провесен език в очакване на пълна паничка топло, току-що издоено мляко. Знае го, не ще и дума, и още как го знае!

— Да, ама вълците обичат месо — намесих се аз.

— Тъй е, та затова й заделям и предостатъчно от дивеча, дето го бия.

Без дори да помръдне от мястото си, каменарят протегна дългата си мускулеста ръка, придърпа една добре натъпкана торба и загреба в нея три шепи кестени, от които, имайки човек предвид размерите на лапите му, отпреде му израсна внушителна купчина. Сетне стъкми встрани от мятащия буйни пламъци огън малка жарница от гореща пепел и зарови кестените в нея. Скоро съблазнителен аромат изпълни пещерата, напомняйки ми за чудните вечерни раздумки край огнището в Мепеш, на каквито се събирахме, щом стегнеха зимните студове.

— Йона — не мирясваше Самсон, — разправят, че един ден козата ти щяла да се превърне в жена и ти ще се ожениш за нея.

— Кой го разправя?

— Кабюс.

— Дай боже да стане! — рече Йона без намек дори за усмивка. — Голяма ми е нуждата от стопанка. Опре ли обаче работата дотам, бих предпочел в жена да се превърне не козата, ами вълчицата.

— Че защо?

— Защото козата ми дава мляко и сирене, а за туй жената не я бива. Пък и освен това — добави той, без да откъсва очи от огнището и с толкова сериозен тон, сякаш вярваше щото превъплъщението бе не само възможно, но и неизбежно — моята вълчица е красавица. Много жени биха се гордели да имат нейните искрящи очи и гъст косъм.

Нарекъл това, той зарови ръчище в козината на вълчицата и я погали, а тя врътна муцуна към него, въздъхна и го погледна с толкова обич, че, бога ми, наистина помислих, дето чудото щеше да стане още тук, пред очите ми, дордето сам се тъпчех с печени кестени.

— Йона, а ти как опитоми вълчицата? — полюбопитства Самсон.

— С търпение и благост. Намерих я в една лисича дупка, която тя беше поразширила, с трескави очи и толкова измършавяла, че ребрата й се брояха. Беше си счупила лапа и навярно й се бе наложило да се крие там, за да се изплъзне на глутницата си, която, както знаете, довършва и изяжда ранените животни. Отначало й занесох мляко, после малко месо, а когато най-сетне успя да изпълзи от дупката, овързах й муцуната с една конопена връв и й наместих лапата.

— Ще рече, и правач си бил, а, Йона? — попитах аз и го погледнах с уважение.

— Има нещо такова. Да намествам и оправям счупено ме научи прачичо ми, който минаваше в селото си за малко нещо магьосник, но магиите му бяха за добро, а не за зло, та заради туй дори и кюрето го тачеше. Ех, що не беше прачичо жив! — въздъхна той, без да се доизрече, и хвърли замечтан поглед на вълчицата си.

А след това двамата със Самсон заспахме върху приготвената от Йона постеля от кестенова шума, тъй уютно сгушени под струпаните отгоре ни три овчи кожи, че призори, след като огънят отдавна бе угаснал, събудих се с премръзнало лице, но с топло тяло. В първия момент се удивих, че не съм в мепешката кула и тъкмо се канех отново да задрямам, когато зърнах нечии големи свирепи очи да ме гледат втренчено. Косата ми настръхна. Беше вълчицата.

— Йона! — писнах.

— Какво има? — отзова се тозчас каменарят, появявайки се главозамайващо високо над мен.

— Вълчицата ти ме гледа!

— Че то и кучето гледа епископа — успокои ме Йона. — Вий поспете, гос’ин Пиер! Раничко е още за закуска, пък и огъня не съм напалил.

Заспах отново и сънувах, че в пещерата влиза старец със страховити черни очища. Беше висок, по-висок дори от Йона, над когото се склони и занарежда невнятни слова, като в същото време правеше над главата му тайнствени знаци. Тогава лицето на каменаря се издължи в муцуна, а исполинското му туловище прие формата на вълче тяло. Той стана, прозина се, излагайки на показ огромни, ослепителнобели и остри зъби, сетне клекна досам вълчицата, изтрака с челюсти и също се вторачи в мен, без да мога да разбера дали погледът му беше злобен, или доброжелателен.

Едва-що се бяхме прибрали в Мепеш и очакващата ни с четири очи Барберин връхлетя отгоре ни, сподирена по петите от Малката Еликс с момчурляка на ръце, която ми правеше изразителни муцунки иззад гърба на майка си.

— Иисусе благи, ей ви и вас най-сетне! Гос’ин баронът ви чака в библиотеката заедно с гос’ин Дьо Совтер, за да ви съобщи нещо много важно! И дума да не става обаче да му се явите такива! Та вий воните! Вървете да се поизплакнете, че и се срешете!

Тъй и сторихме, като освен това се и преоблякохме, докато Барберин не преставаше да се тюхка, че дори и след толкова миене пак намирисваме „на коза, на вълк, че и на по-лошо“. Тъкмо навличахме коравите, ухаещи на лавандула ризи, когато се появи Малигувица и заподсмърча току в лицата ни.

— Ах, клетите ми те! — завайка се тя. — Ам’че вий просто смърдите на сяра! (Тук тя прекръсти главите и на двама ни.) Тъй си и знаех! Оназ вълчица ще да е магьосница някоя, дето е приела облик животински, за да прелъсти нашия каменар и да го отведе право в пъклото.

— Ти да мълчиш, Малигувице! — сопна й се Барберин. — Капитаните никак не обичат да се говорят такива неща, особено на нашите млади господари. (При все това очевидно беше, че думите на готвачката са й направили впечатление.)

— Я ми кажете, гос’ин Пиер — обърна се към мен Малигувица с многозначителен вид, — обича ли Йона вълчицата?

— Охо, и още как! — отвърнах. — Стигнал е дори дотам, че иска бог да му я превърне в жена, та да се ожени за нея!

— Уви! — възкликна Малигувица и пихтиестото й безформено тяло цяло се разтресе от състрадание. — Тъй си и мислех! Подлъгаха го нашия каменар, измамиха го и омотаха го в мрежите си седемдесетте и седем демона на преизподнята! Знайте, гос’ин Пиер — продължи тя наставнически, — че не господ бог, ами Лукавия превръща вълчиците в жени. А стигне ли се веднъж дотам, хич и дума не може да става за венчавка в църква, а само за блудство срамно и потайно в пещерата пред очите на една коза. Уви, горкият Йона! Нямаше в Сарладе по-хубавец от него! Тъй снажен, тъй силен, че и толкоз космат! Ама вярно думат: сластолюбие и блудство право в пъклото водят!

— Ти комай трябва най-добре да го знаеш! — прекъсна я Барберин, на която тази тирада никак не се поправи. — Нали си съгрешила четиринайсет пъти в плевнята с главатаря на румите!

— Петнайсет — поправи я Малигувица и се прекръсти. — Само че не съгреших, а бях насилена, както знаеш! Е, поне първия път, а сетне се оставих в ръцете божи.

Побратимите ни чакаха в библиотеката заедно с някакъв старец, цял облечен в черно, който с бялата си брада, с бледото си лице и със своята могъща, застинала във величав покой снага ни заприлича на Мойсей от нашата библия. По-късно узнах, че се именува Раймон Дюроа и е глава на сарлатските реформисти, макар и още непризнат от закона. Раймон Дюроа и Совтер, облечен също в черно, седяха с вид тържествен и строг, докато баща ми (той пък беше пременен в зелено — цветът на майка ми) току сновеше из библиотеката, спираше се до прозореца, но само миг след това се врътваше на пети, заставаше зад креслото на Совтер и сграбчваше облегалката му с две ръце, след което пак се връщаше при прозореца. Лицето му бе не толкова сериозно, колкото напрегнато, и очевидно не го свърташе на едно място, та непрестанно кръстосваше насам-натам с обичайната си гъвкава стъпка, изопнал снага и правейки резки, но изящни жестове, като от време на време заемаше любимата си поза с ръце на кръста, излъчваше мощна гръд, вирваше брадичка и нетърпеливо въртеше глава.

— Аха, ей ги и моите хубостници! — възкликна той, когато ни видя да влизаме и лицето му цяло светна, но потисна желанието си да ни грабне в ръце и да ни разцелува. — Е, видяхте ли вълчицата? Хубава ли е? Доволни ли сте?

— Доволни сме — отвърнах аз уклончиво, все още впечатлен от приказките на Малигувица.

— Добре тогава — рече баща ми, който от деня на прословутата ми свада с Франсоа много държеше между синовете му да цари съгласие, — поздравете големия си брат и сядайте!

Пристъпих напред и едва тогава забелязах Франсоа, когото до този момент облегалката на стола му бе крила от нас, седнал срещу побратимите и Раймон Дюроа със скръстени на гърдите ръце и толкова сериозен, че ще речеш — самата добродетел. Поклоних му се, а той се приведе напред и ми направи честта да ме разцелува по бузите, след което целуна и Самсон.

— Синове мои — подхвана баща ми с известна тържественост, очевидно спомнил си за какво сме се събрали тук, — повикахме ви, за да ви съобщим една важна новина, а също и за да ви уведомим за едно много сериозно решение, което взехме двамата е господин Дьо Совтер. — Тук той направи кратка пауза, сетне продължи: — Ето и новината: на 5 декември от гнойно възпаление на ухото почина Франсоа II. Той властва едва година и половина и се спомина шестнайсетгодишен.

Баща ми замълча и погледна пастор Дюроа така, сякаш очакваше намесата му, и тогава оня, все тъй с ръце върху подлакътниците на креслото, вдигна към нас бледото си, обрамчено от дългата бяла брада лице и без дори да помръдне, произнесе с плътен глас:

— И възвести се този път бог! И порази той бащата в окото и сина в ухото! Първия, защото не желаеше да прозре истините на Реформацията, а втория, защото отказваше да се вслуша в тях!

— И последиците са налице! — намеси се баща ми. — Фамилията Дьо Гиз е отстранена от властта. Никога досега обстановката в кралството не е била по-благоприятна за делото ни. Наша страна взеха и две височайши особи — наварският крал Антоан Бурбонски75 и брат му, принц Дьо Конде76, хвърлен в тъмница от Дьо Гиз, но освободен наскоро от кралица Катерина, която в момента е регентка, тъй като Шарл IX77 е още непълнолетен. Колини е възстановен в чин. Той е пак адмирал на Франция, а Д’Андьоло — отново генерал-лейтенант от пехотата. Десетима епископи в кралството, между които и Перигьойският, са се произнесли в наша полза. Тайно ни покровителства и новоназначеният от кралицата канцлер, Мишел дьо Л’Опитал78, а се говори, че и самата регентка е склонна да признае Реформацията. В действителност — додаде баща ми и по устните му пробяга лека усмивка — кралицата е вълчица, но и тя, подобно на Йоновата вълчица, се преструва на агънце. — За миг той замълча, сетне продължи: — Дори и тук, в Перигор, четиримата братя Комон, чието могъщество се опира на непревземаемия замък Кастелно, отдавна се приобщиха към Делото, а и барон Дьо Бирон79, командир на кралските дружини в Сарлатското сенешалство, не ще тръгне насреща ни, дори и да му заповядат. И доказателство за това е, че по време на декемврийските размирици в Сарлат, когато простолюдието възропта, задето тук присъстващият пастор Дюроа погреба в общинското гробище едного от нашите, господин Делпейра, без да го опява и да му кади тамян. Бирон отказа на сарлатския епископ подкрепата на войниците си. — Тук баща ми отново замълча, след което подхвана изтежко, като наблягаше силно на всяка дума: — След дълги размисли, двамата с господин Дьо Совтер решихме, че е настъпил моментът веднъж завинаги да се отречем от литургията и открито да признаем нашето вероизповедание. Е, а вий какво ще кажете, господа синове мои? — отсече той и като се изстъпи предизвикателно насреща ни с ръце на кръста, измери ни един подир друг с нетърпелив, суров поглед. — Говорете! Ще ли последвате баща си?

— Аз на драго сърце вземам вярата на баща ми! — заяви комай доста припряничко Франсоа.

— Аз пък вече я изповядвам и друга не знам — рече Самсон кротко.

И понеже единствен продължих да мълча, баща ми ме прониза с властен поглед и рязко попита:

— А ти, Пиер?

— С ваше позволение бях възпитан от майка ми в католическата вяра — промълвих аз е разтуптяно сърце. — При това нямам още и десет години и съм крайно невежествен, тъй че позволете ми, преди да ви последвам, да ви помоля да ме просветлите по-обстоятелствено относно протестантството.

Очите на баща ми блеснаха.

— Не ще се задоволя с уклончив отговор! — възкликна той гневно. — И бой се, Пиер, защото туй ти колебание да ме последваш може да е в действителност по внушение на Нечестивия!

Тук пастор Дюроа внезапно вдигна ръка и като обърна благородното си и сурово лице към баща ми, тежко изрече:

— Здрава вяра се върху здрав камък гради! И не всичко на този свят е от Лукавия. Щом Пиер желае да бъде посветен в истините на нашата вяра, то аз на драго сърце се наемам да го сторя.

Все още дълбоко потресен от внезапния гневен изблик на баща ми — а за мен той бе идеал и пример за подражание във всичко, — аз вперих очи в пастора. Бях му признателен за неочакваната подкрепа, но колкото повече гледах неговата яка, плещеста снага, бялата му патриаршеска брада и изпъкналото, набъбнало от знание и мъдрост чело, толкова по-нищожен се чувствах пред него. Бледото му мъжествено лице оживяваха дълбоки черни очи, чийто изгарящ поглед човек с мъка издържаше, та си рекох, че изгледите да противостоя на тоз чутовен воин на новата вяра са, кажи-речи, същите, както и да надвия Йона с голи ръце.