Величието на Франция

Глава седма

Етиен дьо Ла Боеси, синът на прокурора, който беше помогнал на побратимството да се сдобие с Мепеш, бе назначен благодарение на забележителните си дарби, макар и инак твърде млад, за член на Върховния съд на Бордо, и всеки път, когато тръгнеше да навести в замъка му „своя сърдечен брат и незаменим приятел“ Мишел дьо Монтен89, той прескачаше до Сарлат, за да си отдъхне два-три дни било в родния дом, било, ако времето го позволяваше, в малкия чифлик, който притежаваше на левга от града, като на връщане никога не пропускаше да се спре и в Мепеш.

От Мисловника на баща ми научавам, че той е обядвал с побратимите на 16 декември 1561 година. Съвсем случайно по същото време в Мепеш се оказва и братовчедът на Изабел, Жофроа дьо Комон, също толкова ревностен хугенот, както вече споменах, колкото тя бе заклета католичка.

Големият интерес, който представлява тази случайна среща между двамината, се дължи на това, че Регентката, уведомена за ползващата се с широка известност мъдрост на Етиен дьо Ла Боеси, съвсем наскоро го бе назначила за съветник (но не и за единствен, уви!) на господин Дьо Бюри, главен кралски наместник в Гиен, който в тези смутни времена имаше неимоверно трудната задача било да усмирява, било да помирява поданиците на краля. В присъствието на людете ни обедът премина в размяна на любезности, но сетне, когато господата се оттеглиха както обичайно в библиотеката на баща ми, където пламтеше буен огън, разговорът прие съвсем друга насока, след като Етиен дьо Ла Боеси отвори дума за избухналите напоследък размирици между католици и реформисти в Ажане, Керси и Перигор.

Баща ми вписа този разговор в Мисловника си още на следния ден и при това дословно — толкова се възхищаваше от леещото се без никакво усилие красноречие на Ла Боеси, красноречие изящно, пищно, но и съдържателно, защото бе също толкова дълбокомислено, колкото и обаятелно. И нима не е жалко наистина, че смъртта ни отне един тъй млад и лъчезарен гений, който с право би могъл да заеме и най-висок пост в кралството, за да го подкрепи със своята мъдрост и благоразумие?

Много скоро стана ясно, че Ла Боеси не редеше приказките се залудо, а им бе отредил ролята на предупреждение, ако не към побратимството, то поне към Жофроа дьо Комон, от когото и за миг дори не откъсна хубавите си лъчисти очи, дордето постоянна усмивка озаряваше инак доста неугледното му лице, чиято грозота обаче се забравяше в момента, в който Етиен отвореше уста.

— Бедата е там — поде той все така усмихнат, — че людете не приемат лесно верските убеждения на другите. Откакто Катерина Медичи и Мишел дьо Л’Опитал сложиха край на гоненията, от които така страдахте, Реформацията силно укрепна, особено в южните ни провинции, но станали по-силни, господа, вашите хугеноти започнаха да проявяват и повече нетърпимост. Не ще ви кажа нищо ново, припомняйки ви, че в Ажан те с оръжие в ръка нахълтаха в църквата „Светата вяра“, изпотрошиха кръстовете и олтарите, унищожиха иконите и реликвите, изгориха обредните одежди и требниците и превърнаха църквата в свой храм, чийто вход забраниха за католическите свещенослужители. Същото те сториха в Исижак, а и на много други места.

— Причината е там — прекъсна го сурово Жофроа дьо Комон с мрачен поглед, — че не можем да се помирим с въздигането в култ от папистите на техните реликви, кръстове и статуи — идолопоклонство крайно противно, както сам знаете, господин Дьо Ла Боеси, на истинното слово божие!

— Не ще и дума, господин абате Клеракски — отвърна Ла Боеси с незлоблива ирония, — но благоволете все пак да се съгласите, че католиците също не могат да се помирят с вашите оголени от всичко храмове. Освен че нерядко унищожава истински шедьоври, иконоборството на реформистите накърнява силно и религиозните убеждения на мнозина верни поданици на краля, ползуващи се в кралството със същите права, с които и вие!

— Да речеше кралят да послуша тия си верни поданици, до един да са ни пратили на кладата! — изръмжа Комон навъсен. — Та не беше ли така по времето на Анри II, че сетне и при Франсоа II?

— Тогава истинските владетели бяха Дьо Гиз и сродниците му, но при регентството на майката-кралица положението съществено се промени — забеляза Ла Боеси, след което с усмивка добави: — Вярвате ли, че бих ви пратил на кладата, господин Дьо Комон, ако имах тази власт?

— Ах, господин Дьо Ла Боеси! — разсмя се баща ми. — Преди всичко вий не сте обикновен католик, а и подобно на вашия сърдечен приятел Мишел дьо Монтен сте човек твърде непостоянен и своенравен. Ето, сега предано служите на краля, но знайно е, че на младини сте сътворили възхитителен пасквил срещу самодържавието. Доста своеобразен папист сте, наистина! Ходите на литургия, не отричам, но дълбоко в себе си сте настроен враждебно срещу католицизма, срещу иконите, реликвите и индулгенциите, а ратувате и за коренни промени в църквата. И в помиренчеството си стигнахте дори дотам, че посъветвахте господин Дьо Бюри чисто и просто да раздели църквите в Ажан и Исижак на половин ден между католици и протестанти, което той и стори!

— Но в крайна сметка и нищо не промени! — намеси се Комон. — Въпреки вашата умереност, а може би и благоразположение към нас, господин Дьо Ла Боеси, вий не съумяхте да предотвратите избиването на трийсетина от нашите в двореца „Ориол“ в Каор няма и месец назад. И не е ли далеч повече за окайване смъртта човешка, отколкото потрошаването на статуи, реликви и кръстове?

— Безспорно — съгласи се Ла Боеси, — и точно поради тази причина сега в Каор се води следствие, което кралицата-майка възложи на двамина полицейски пристави. Но нима и вашите единомишленици, господин Дьо Комон, не извършиха на свой ред смъртен грях, когато убиха барон Дьо Фюмел в собствения му замък?

— Не съм бил там и нямам нищо общо с това! — извика Комон, почервенявайки от гняв. — А и вий несъмнено знаете, че барон Дьо Фюмел, както и мен уведомиха, сам е предизвикал подвластните му протестанти, като е забранил на някакъв пастор да проповядва в имението му!

— Какво ли само не се говори! — възкликна Ла Боеси. — Но господин Дьо Монлюк, който, както ви е известно, споделя с господин Дьо Бюри задълженията на главен кралски наместник в Гиен, твърди, че точно вий, господин Дьо Комон, сте тайният подстрекател на хугенотския метеж в Ажане и Перигор.

Жофроа дьо Комон се изправи толкова рязко, че катурна стола си.

— Но кой е Монлюк!? — викна той и инстинктивно се хвана за сабята. — Креатура на Франсоа дьо Гиз! Човек, който не вярва нито в бога, нито в дявола, и служи само на собствените си интереси, кълнейки се същевременно, че служи на краля! А вярно ли е, господин Дьо Ла Боеси, че чакал Филип II да му изпрати испанска пехота?

— Вярно е, за зла участ! — кимна Ла Боеси. — И според мен това ви дава още един повод да бъдете предпазлив.

— Моля ви, Комон — намеси се баща ми, — вдигнете стола и седнете, за бога! Господин Дьо Ла Боеси е наш приятел и ви дава само полезни и разумни съвети.

Последва доста продължително мълчание. Мрачен като облак, Комон отново седна, свил сърдито устни. Ла Боеси го изгледа строго, поклати глава и подир малко продължи:

— Не се докачайте от думите ми, господин Дьо Комон! Фамилията ви обаче наистина се изстъпва прекомерно. Упорито се говори, че зет ви, барон Дьо Бирон, е дал убежище на размирни хугеноти. Големият ви брат, Франсоа дьо Комон, е превърнал миландската църква в протестантски храм, лишавайки по този начин подвластните му католици от светилището им. Монлюк вече докладва за това на Катерина Медичи, чието недоволство от подобен произвол е толкова голямо, колкото и мъката й от загубата на барон Дьо Фюмел, заради когото тя на всеослушание извести, че ще носи траур. Би било твърде неразумно, господин Дьо Комон, да се създава впечатление у Регентката, която и без туй е силно обезпокоена от размириците, че нашите гиенски хугеноти са бунтари, чиято едничка мисъл е да въстанат срещу кралската власт.

Все още гневен, Комон понечи да каже нещо, но размисли и премълча и тъй като мълчанието му се проточи, господин Дьо Ла Боеси додаде с най-доброжелателен, но същевременно и категоричен тон:

— Уви, господин абате Клеракски, знам добре, че римокатолическата църква е издъно покварена от безчет злоупотребления и ни най-малко не се съмнявам в искреното ви желание да ги прекратите веднъж завинаги. Но какво ще постигнете със сила? Единствено ответен погром, а за такъв, повярвайте ми, Монлюк разполага и със сили, и със средства. Той има вродена склонност към кръвопролитие и господин Дьо Бюри едва ли би съумял постоянно да го обуздава. Но има и нещо по-лошо — позициите на протестантите в Гиен са нравствено немощни! Те настояват пред краля за свобода на вероизповеданието, но сами отказват такава свобода на изповядващите вярата на краля там, където протестантите имат надмощие. — За миг той се умълча, след което продължи като силно наблягаше на всяка дума: — Умолявам ви, господин Дьо Комон, не изпадайте в крайности! И не бъдете толкоз груб и невъздържан! Споразумейте се с католиците и не се поддавайте на сектантска себичност. Сам виждате какви поражения нанесе разколничеството на кралството, където човек навсякъде се натъква на невиждана разруха сред безредно пръснатите отломъци на една разединена държава. Защото продължат ли размириците, опасявам се, че ни очаква и най-лошото!

Комон обаче, и думица не рачи да пророни в отговор на тази тъй настоятелна пледоария и все така сковано смръзнал се на стола си и заби поглед в земята, запази враждебно мълчание. Тогаз Ла Боеси подхвана друга тема, поздрави побратимството с благоденствието на Мепеш и подир няколко минути се сбогува, като на тръгване размени обезсърчен поглед със Сиорак и Совтер.

Тук е наложително да кажа и няколко думи за стълкновението в каорския дворец „Ориол“. Макар в действителност там нашите да дадоха повече жертви, отколкото във Вазийското клане90, последното е далеч по-известно на французите поради една основна причина, която ще изложа по-нататък. При все това сблъсъкът в Каор дава вече почти пълна представа и е пример за онова, което се случи няколко месеца по-късно не само във Вази, но и на много други места, където кланетата на протестанти в началото на 1562 година предхождаха първата от онези кръвопролитни граждански войни, които опустошаваха Франция до идването на власт на Анри IV91.

На 16 ноември 1561 година каорските калвинисти се събрали на богослужение в двореца „Ориол“, принадлежащ на Раймон дьо Гонто, владетел на Кабрьоре. Тъй като времето било доста топло за сезона, прозорците, на двореца „Ориол“ били широко отворени и калвинистите тъкмо пеели Давидовите псалми, когато по улицата се заточило многолюдно погребално шествие, предвождано от кюрето на „Субируйската света Богородица“ и съпътствано от заупокойни песнопения.

И макар Давидовите псалми и католическите химни да възхваляват един бог, католици и протестанти се почувствали взаимно оскърбени от подобна близост. Реформистите предизвикателно извисили глас. Католиците не останали по-назад. От улицата към прозорците и обратно блъвнали хули, хулите се сменили със закани, заканите — с удари. Тайно подстрекавано от фанатизирани католици, стеклото се на тълпи градско простолюдие разбило портата на двореца, връхлетяло „еретиците“, събрали се „да чуят словото дяволово“, и изклали трийсетина от тях.

Колкото до убийството на барон Дьо Фюмел, то този път религиозните разногласия послужили само за повод, от който се възползували крепостните му селяни, за да се вдигнат на бунт срещу него. И тъй силна била ненавистта им срещу техния стар господар, че след като превзели замъка, те разкъсали дрехите му и го бичували до смърт, а сетне, не намерили сякаш дори и в смъртта му търсеното удовлетворение, изрешетили неподвижно лежащото насред двора тяло с безчет аркебузни и пищовни изстрели, че и с кинжални удари, щото нямало измежду тях човек от плът и кръв, дето да не искал да си отмъсти, а либоският месар дори дотам стигнал, че му отрязал главата с големия си касапски нож.

Мъдрите съвети, с които в туй време на кървави размирици Етиен дьо Ла Боеси щедро бе обсипал Жофроа дьо Комон, бяха от несъмнена полза за побратимите. Е, вярно, и двамата бяха вече превалили билото на живота и се спущаха по отвъдния му скат. По това време баща ми беше на петдесет и шест години, а Совтер караше шейсет и първата, но като люде грижовни за благосъстоянието си, добито с толкова мъка и труд, на тях и през ум не им минаваше да го заложат на карта, отдавайки се на изстъпления. Ето защо те не посегнаха нито на маркаиската църква, нито дори на мепешкия параклис, запазвайки непокътнати и кръста му, и статуята на Девата, от която впрочем баща ми се възхищаваше, тъй като бе от багрено дърво и твърде непресторена. Дори нещо повече: не желаейки да излага на опасност майка ми, която всяка неделя ходеше на църква в Маркаис, като й дава за охрана двама войници-хугеноти (не бе изключено това да даде повод на някои пощръклели паписти да си покажат рогата), Жан дьо Сиорак продължи да плаща пет гроша месечно на кюрето Машата, за да идва и чете литургията в замъка единствено заради майка ми, и тя, чаровно-прелестна в най-хубавата си премяна, присъстваше на нея сам-саменичка, застинала в гордо вглъбение й стиснала в ръка досущ като символ требника си, който обаче тъй и никога не отвори.

След службата побратимите канеха кюрето на похапка в библиотеката на баща ми и подхващаха с него вежлив разговор за времето и посевите. Машата, с щръкнал насред моравочервеното му лице пъпчасал нос, беше човек алчен, фустогонец и пияница, но не и лишен от усет и отлично разбираше колко голямо преимущество е в тези толкова смутни и опасни за католическите свещеници времена да си в добри отношения с местните владетели-хугеноти, та поради туй щадеше в проповедите си еретиците и нито веднъж не си позволи било на всеослушание, или пък на четири очи, било прямо, или иносказателно, да отправи каквато и да е нападка срещу Мепеш. И благодарение на това сред размирния океан, в какъвто се бе превърнало кралството, в Таниес, Сирей и Маркаис продължаваше да цари мир. Дори и след време, когато хугенотите взеха връх в Монтиняк и се наканиха да унищожат иконите в таниеската църква, Совтер, следван по петите от своите войници, долетя на коня си като вихрушка, за да ги разубеди в намеренията им.

Но подобна веротърпимост, и в това ще се убедим сами по-нататък, криеше и немалко опасности, особено в разгара, на междуособните войни, когато на умерените и в двата лагера с еднакво лошо око гледаха и протестанти, и католици.

А ненадейно се оказа, че под прикритието на натрапеното хугенотство в Мепеш, и то най-вече сред жените, продължаваше потайно да кълни паписткото идолопоклонство. Разбрах това при твърде странни обстоятелства, сиреч — дордето лежах до Малката Еликс в просторния креват на Барберин, заминала за родния си край поради упоменатата от мен по-горе причина. Някъде по късна доба, а нощта и без туй бе непрогледна, Малката Еликс внезапно така се разтрепери, че чак леглото се затресе.

— Какво става? — попитах полусънен. — Ти що, да не трепериш?

— Треперя, я! — прошепна Малката Еликс. — Че и да се спра не мога!

— Да не те е хванала огницата? — усъмних се аз и леко се отдръпнах от нея.

— Не е — успокои ме тя с приглушен от страха глас. — Но си мисля какъв непростим грях вършим с теб всяка пратена ни от дявола нощ, и то по твоя вина!

— Тъй значи, проклетийо ниедна, моя била вината, а? — възнегодувах аз, разсънил се вече окончателно. — Гледай я ти нея! А кой започна пръв?

— Е, вярно, аз започнах — съгласи се тя неохотно, — но в грях ме вкара ти, с твоята хубост!

— Че да се беше противила тогаз!

— Та мога ли аз, злочестата голтачка, да се противя на един баронски син!?

— Ти подиграваш ли ми се, нещастнице? — избухнах аз. — Не беше кой знае колко отдавна, когато изпощипваше до кръв задника на същия този баронски син. А да не говорим, че за оная работа, дето ти е на езика, от теб научих много повече, колкото някога и през ум ми беше минавало!

— Да, ама сега ми иде да се разкайвам! — изхлипа тя и се обля в искрени сълзи.

Знаех я голяма хитруша, пък и нощта, както вече казах, беше непрогледна, та по-напред се уверих, че сълзите й са непресторени, като прекарах пръст под очите й. Отдръпнах го щелия мокър. Отчаянието й силно ме нажали, защото въпреки нежните волности, които ме свързваха с нея, обичах я само най-приятелски.

— Щом мислиш тъй, Еликс — рекох, — значи трябва чисто и просто да престанем!

— О, не! Не! — извика тя. — В никой случай точно сега, когато наближава да навършиш единайсет години и ставаш вече мъж, хвала на бога!

Сетне поривисто обгърна главата ми със закръглените си ръце и силно я притисна към още по-закръглените си гърди, което ме застави да замълча не само поради туй, че дъх не ми даваха да си поема, но и защото отдавна силно се бях пристрастил към тях, макар и да имах още жълто около устата.

Еликс най-сетне ме пусна, по само за да се разреве и разтрепери още по-силно.

— Че как да не съм за жалене, миличък мой — занарежда тя надвесила се над мен, а сълзите й капеха ли капеха отгоре ми, — като по цял ден си представлявам как се пържа в пъклото, а ония ми ти зли дяволи току ме обръщат с вилите си над огъня ту от едната, ту от другата страна, та хубавичко да изпекат клетата Малка Еликс, при все че тя толкова много обича и господ, и всемогъщия Иисус!

— Никой не може да твърди изнапред, че ще бъде осъден на мъките адови! — прекъснах я аз, далеч по-убеден в хугенотската си теология, отколкото всъщност бе убедителна тя самата.

— И още как! — възрази ми все така през сълзи Малката Еликс, на която тънкостите не убягваха. — Ще се пържа аз там и така го усещам, че чак в костите ме пронизва! Що ли не ми бяха по-малко годинките поне с толкова, с колкото съм по-голяма от теб, та и аз като Малигувица да река, че е било налице насилване и озлочестяване на нещастната слугиня от господарския син! И тогава нито вина щях да имам, нито в грях да се вкарвам.

— Затуй пък лъжата ти щеше да бъде опашата, Еликс! А ако си забравила онез първи милувчици, с които ме подхвана, аз ей сегинка ще ти ги припомня!

— О, не! Нищичко не ща да чуя, немирнико! Махай се! — викна тя, отдръпвайки се от мен. — Ти ме омагьоса с чудната си златиста коса, дето те прави да приличаш досущ на златно екю! Туй обаче е само лъжа и притворство! Ти си Сатаната!

— Не съм и ти добре го знаеш! — рекох гневно. — Сатаната е ето тук! — продължих аз, докосвайки с ръка различни части на тялото й. — И ако посмееш още веднъж да ме наречеш Сатана, отивам да спя при Самсон и няма никога повече да ме видиш!

— О, недей! Недей! — писна тя и като ме прегърна, буйно ме притисна към себе си. — Умолявам те, Пиер дьо Сиорак, не си отивай! Инак от мъка ще се хвърля от кулата в рова!

Заплахата й ни най-малко не ме смути. Твърде често я бях чувал от устата на майка ми, пък и нямаше в Мепеш жена, която винаги, щом я налегнеха черни мисли, да не я повтаряше след нея. Въпреки това се захванах да утешавам Малката Еликс и постепенно жалбите и риданията й стихнаха. Тъкмо мислех, че е заспала вече, когато тя жално промълви:

— Истината е, че съм твърде малка за такъв голям грях.

— Но какво да се прави, щом не желаеш да се откажеш от него? — възразих аз е наивната си логика. (Искрено казано, също никак не държах на това.)

— Аз пък знам! — възкликна тя и рязко седна в постелята. — Ще се помолим на Светата дева да се застъпи за нас пред сина божи!

— Да се молим на Мария!? — възмутих се аз. — Но това би било низко идолопоклонство! Тогава вече наистина ще бъдем прокълнати!

— Не е вярно! Майка ми й се моли скришом всеки божи ден, пък и не само тя, ами и Малигувица, и Гавашет, че и аз самата!

— Какви ги дрънкаш?

— Истина е, ти казвам! Малигувица стъкми в един ъгъл на тавана малък олтар на Пресветата дева с голяма и хубава икона с нейния лик, украсена със сушени цветя. Влизаме там да се помолим и да целунем нозете на светия образ една по една, дордето някоя измежду нас винаги стои отвън, за да пази.

— Майка ми знае ли?

— О, не! Не смеем да й кажем.

— Но защо?

— Защото ядоса ли се, не умее да си държи устата.

— И кога го правите? — попитах, потресен до дъното на душата от изумление.

— Вечер, след като господарите се оттеглят в библиотеката.

Не ще и дума, избрали бяха наистина много подходящ момент. След вечеря в голямата зала цареше винаги голяма суетня — жените непрестанно сновяха насам-натам, улисани по домакинството, а насядалите край огнището мъже наглеждаха печащите се в пепелта кестени и възползувайки се от отсъствието на господарите, гръмогласно разговаряха, — тъй че беше много лесно да се измъкнеш, без да събудиш и най-малкото подозрение.

— Няма да се моля на Мария! — заявих аз решително. — Нито тук, нито на тавана! Ти обаче се моли, щом ти отърва.

— Сама ли съм, нищо няма да излезе! — възрази Малката Еликс. — Трябва да се молим заедно, щом заедно и грях вършим!

„И щом заедно ще продължим да го вършим!“, рекох си на ум полусериозио-полунасмешливо, тъй като усещах цялата несъстоятелност на доводите й. При все това обещах на Малката Еликс да изпълня молбата й думица да не обелвам за тайния култ към дева Мария, изповядван в нашето хугенотско гнездо. И удържах на думата си, макар и не без известни угризения на съвестта, измъчван от моята бунтуваща се преданост към баща ми. Но твърде много се страхувах да не би побратимството да прогони Барберин и Малката Еликс, за да не си държа езика зад зъбите!

Етиен дьо Ла Боеси бе сторил несъмнено много добре, предупреждавайки Жофроа дьо Комон да се пази от Монлюк, който след като известно време се люшка между римокатолическата църква и нашата, избра първата, но не от убеденост някаква, а само за да уталожи стремежа си към издигане в двора, неизмеримата си алчност и ужасяващата си страст към кръвопролития. Наглед той бе мъж кокалест и мършав, с изпито лице е високи, издадени скули, с вечно свъсени вежди и тънки устни. Не беше фанатик и убиваше не от преданост към кауза някоя, а от политически съображения, от злоба и за удоволствие.

Първото доказателство за своята жестокост той даде през февруари 1562-а в Сен Мезард, в Ажане. В селото избухнал малък хугенотски бунт срещу местния владетел, някой си господин Дьо Руяк, който се опитал да попречи на подвластните му протестанти да унищожат иконите в селската църква и да отмъкнат потирите (в подобни случаи не само вярата бе важна — плячката бе също от значение). За негова зла участ обаче селяните въстанали и го обсадили в дома му. Той се оказал все пак по-голям късметлия от барон Дьо Фюмел и отървал кожата благодарение на своевременно притеклите му се на помощ благородници от околността. Не минало, разбира се, без размяната на остроти и язвителни подмятания, и то най-вече по повод на един голям каменен кръст в гробището, който хугенотите били разбили.

Монлюк нахлул е отряда си В Сен Мезард призори на 20 февруари, но тъй като никой от войниците му не познавал протестантските домове, всички хугеноти успели да избягат, с изключение на някой си Вердие, двамина други нещастници и един млад, едва осемнайсетгодишен дякон, които били хванати, вързани и отведени на гробището, където Монлюк, следван по петите от палача, ги изправил лице срещу лице с двамината консули на Сен Мезард и едного от местните благородници.

— Вярно ли е, нечестивци — попитал той, — че когато този благородник и консулите са ви рекли, че кралят би се разгневил, ако разбере, че съсипвате кръста, вие сте отговорили: „Какъв крал? Кралете сме ние, а онзи, за когото говорите, е едно нищо и никакво смрадливо кралче! По-напред ще му ударим няколко тояги, а сетне и на занаят ще го научим, та и той да вземе да си изкарва хляба като хората“?

— Ах, господине, смилете се над грешния! — извикал Вердие.

— Как искаш да се смиля над теб, проклетнико, след като си се отнесъл тъй непочтително към своя крал? — рекъл Монлюк и като го блъснал грубо връз отломъка от счупения кръст, заповядал на палача: — Удряй, обеснико!

И там, върху самия кръст, палачът мигом обезглавил Вердие. Колкото до двамината други хугеноти, тях обесили на растящия насред гробището бряст. Останал дяконът. Към него Монлюк проявил доста необичайна за нрава му снизходителност. Имайки предвид младостта му, той наредил да го бият с камшик, но това продължило толкова дълго, че клетникът издъхнал под ударите.

Ето как без съд и присъда били екзекутирани четирима поданици на краля.

Междувременно в Каор двамината полицейски пристави, изпратени от кралицата-майка, продължавали разследването на клането в двореца „Ориол“. Те подвели под съдебна отговорност петнайсетима католици и ги изпратили на бесилото. Монлюк начаса потеглил за Фюмел. Минавайки пътьом през Сент Ливрад, той без много-много да се мае, обесил предадените му там шестима хугеноти. Във Фюмел обаче към него се присъединил господин Дьо Бюри и Монлюк, виждайки се принуден поради присъствието му все пак да се съобразява със законността, изискал от Ажанското сенешалство двамина съдии, за да осъдят убийците на барон Дьо Фюмел. Процесът бил приключен извънредно бързо и на въжето увиснали деветнайсетима протестанти.

От Фюмел Монлюк потеглил за Каор с намерението да сплаши двамината полицейски пристави на кралицата-майка, които имали дързостта да хвърлят зад решетките каорския игумен, господин Дьо Впиол, заподозрян от тях в подстрекателство към клането в двореца „Ориол“. И там, едва-що пристигнал и в присъствието на многолюдно общество, Монлюк се сблъскал лице в лице с Жофроа дьо Комон, който бил дошъл да се оплаче от него на господин Дьо Бюри.

— Господин Дьо Бюри — рекъл Комон, — господин Дьо Монлюк си е позволил невярното твърдение, че по време на проповедта си при мен, в Клерак, един пастор е нанесъл оскърбление на особата на краля.

— Да, казах го и настоявам, че това е самата истина! — обадил се Монлюк и се запътил към Комон с ръка на кинжала си, последван от петнайсетина благородници от свитата си. — И нечуван позор е, че сте изтърпели думите на вашия хугенотски проповедник след всички благодеяния, с които ви обсипа кралят!

Комон пребледнял от гняв и се озъбил насреща му:

— Аз пък заявявам и твърдя, че не съм присъствал на проповедта на този пастор, и че, тъй или инак, не съм длъжен да ви давам обяснения!

В отговор Монлюк пристъпил още крачка напред е полуизваден от ножницата кинжал. Комон се хванал за шпагата, но не успял да я измъкне, тъй като благородниците на Монлюк се нахвърлили отгоре му и сигурно щели да го убият, ако не се бил намесил господин Дьо Бюри, който ги изтласкал навън и така му спасил живота.

— А аз, абате Клеракски — извикал Монлюк в момента, в който Комон прекрачвал прага, — аз заявявам и твърдя, че точно вий сте поддръжникът на всички хугенотски бунтове в Ажане и Перигор, и че кралят би сторил много добре, ако за някое време ви венчае за Лошката кула!…

След като господин Дьо Комон си заминал, Монлюк дотолкова ужасил двамината полицейски пристави с ругатните и заплахите си, че те на свой ред напуснали Каор, оставяйки го единствен изпълнител на кралското правосъдие в Гиен, след като този път господин Дьо Бюри вече не посмял да му се противопостави.

Вятърът действително бе започнал да сменя посоката. Дук Дьо Гиз, а ведно с него католическата църква във Франция, папата и Филип II Испански, бързо възвръщаше предишното си могъщество и в нашите провинции Монлюк бе просто едно послушно и безпощадно оръдие на всички тез сили, канещи се да връхлетят в страховит орляк отгоре ни. Побратимството много добре осъзнаваше това и макар да не бе взело никакво участие в перигорските размирици и бунтове, бързо се зае да укрепва Мепеш.

Много скоро вестите от Севера и Париж усилиха тревогите ни.

На 1 март дук Дьо Гиз, придружаван от многобройна свита, се завръщал от столицата в Жоанвнл, където бил отишъл да навести майка си. Било неделя и вече наближавало пладне, когато той се спрял във Вази, за да изслуша литургията. Никога дотогава по-бляскаво общество не било почитало с присъствието си скромната църквица. Неотразим в мантото си и панталоните от тъмночервен сатен, със затъкнато в черната кадифена шапчица червено перо и безспорно по-представителен, по-красив и величествен от който и да било благородник от свитата си, победителят от Кале първи прекрачил църковния праг. (Той имаше, разбира се, и други причини да влиза толкова наперен във Вази, където се чувстваше, кажи-речи, господар, тъй като градът принадлежеше на племенницата му Мария Стюарт.)

Но едва стъпил на клирията и отпуснал се в позлатеното си кресло, дошли да го уведомят, че на разстояние само пушечен изстрел от църквата пеели псалмите си петстотина реформисти, събрали се на богослужение в една плевня.

— Какво означава това? — извил той гневно вежди. — Вази е крепост и дори Януарският едикт92 не дава на тези еретици скандалното право, което те си присвояват. Ето значи на какво ги учи прехваленото им Евангелие — да престъпват винаги правата си! Да идем да напомним на тези безумци, че като мои поданици не им подобава да ме оскърбяват с подобна наглост!

И с тези думи той излязъл от църквата, последван от свитата си. За зла беда двамина от разюзданите му придворни го изпреварили, нахълтали преди него в плевнята и, кажи-речи, още с влизането си предизвикали свада.

— Заповядайте, господа, седнете! — поканили ги хугенотите учтиво.

В отговор единият от тях, младият Ла Брус, се хванал за шпагата и викнал:

— По дяволите, трябва до един да ги избием!

Проклятието възмутило хугенотите, които тозчас изхвърлили натрапниците вън и се барикадирали в плевнята. Неколцина от тях обаче имали неблагоразумието да се покатерят на едно скеле, издигащо се над входа му, и когато се появили дукът и свитата му, обсипали ги с камъни.

Срещу тях веднага открили стрелба и ги направили на решето. Сетне разбили портата и изпозастреляли като пилци онези, които се опитали, да избягат по покривите. Когато дукът най-сетне прекратил касапницата, наброили двайсет и четирима убити и над сто ранени хугеноти.

Политическата мисия, с която дукът отскоро се бе нагърбил, придаваше на събитието съществена значимост. Заедно с Монморанси и маршал Сент Андре93 той бе създал триумвират, които без знанието на Регентката, смятана и от тримата за твърде снизходителна спрямо Реформацията, си бе поставил за цел да изкорени издъно ереста в кралството и в това см велико начинание бе твърдо решен да следва ужасния съвет, даден от папата на младия Шарл IX, и да не жали нито огън, нито меч. В представите на Дьо Гиз обаче всичко това бе и си остана някак нереално. Бивайки забележителен пълководец, нему липсваше кръвожадната жилка на Монлюк. Дори напротив, имаше се за човек състрадателен, благовъзпитан и великодушен. И при Мец, а и при Кале дукът се бе отнесъл с пленниците си много човешки. На смъртното си ложе той се разкая и за Вазийското клане, но отрече всяка предумисъл от своя сбрана.

Баща ми, който беше воювал под заповедите, му при Кале и го обичаше и ценеше въпреки католическото му рвение (не лишено впрочем от известно тщеславие), често заявяваше, че ако подстрекателите и от двете страни не бяха докарали нещата във Вази до такъв край, то дукът несъмнено щял да се задоволи само сурово да смъмри „поданиците“ си, задето нарушавали Януарския едикт, и нищо повече. Но в действителност, твърдеше той, в първия момент обстоятелствата заставили Франсоа дьо Гиз, а сетне се оказал безпомощен и пред последствията.

Каорското клане бе взело повече жертви, отколкото това във Вази. Но кой бе там виновникът? Един престарял игумен, насъскал най-озлобените сред тълпата! И на едните, и на другите затворът и бесилото бяха отдали заслуженото. Клането във Вази обаче беше предвождал велможа, по-могъщ дори от краля на Франция. Гиз бе посял смърт и за това никой не можеше да му дири сметка, освен равен нему по ранг и съсловие, и то с оръжие в ръка. Конде отлично проумяваше това и веднага започна да набира войска.

Давайки си ясно сметка, че от случилото се славата му нищо не печели, Гиз се завърна в Париж твърде неспокоен. Вестта за клането го бе изпреварила, тъй че голямо бе удивлението му от възторжения прием, оказан му в екзалтираната от католическите свещеници столица. При появата в Сите94 на героя (цял в тъмночервен сатен, открояващ се ярко върху черната козина на испанския му жребец) стеклите се отвред парижани тъй оглушително ревнаха „Вази! Вази!“, сякаш там дукът бе удържал най-бляскавата си победа. Девойки и матрони задъхано се блъскаха току под копитата на коня му и с разтуптяно сърце съзерцаваха красивия червен архангел, който бе вдигнал поразяващия меч на светата църква срещу еретиците.

Устройваха на Гиз триумф подир триумф. В родовия му дворец го очакваше градоначалникът, заобиколен от висшите магистрати, който му предложи не само двайсет хиляди души войска, но и два милиона в злато, ще рече — повече, отколкото заможните парижани буржоа бяха отпуснали на Анри II за войната му срещу Испания. Тези дарения, както поясни градоначалникът, му се предоставяли, за да умиротвори кралството, с една дума, за да го хвърли в ужаса на една братоубийствена война.

За по-малко от месец пожарът, пламнал във Вази, обхвана цялото кралство. В Санс един богобоязливец якобинец95 насъска стеклата се там на поклонение тълпа срещу протестантите, които по-напред бяха пребити от бой, а сетне заклани и хвърлени в Йон. В Тур двеста хугеноти бяха свързани заедно, бити до припадък и завлечени в Лоар. В Анжер дук Дьо Монпансие заповяда да бъдат обесени, обезглавени или изтезавани до смърт всички реформисти, които успя да залови. В Жиронд същия този ден Монлюк, който чакаше само пример от Севера, за да се развилнее, обеси на градското тържище седемдесетима от нашите.

Протестантите навсякъде оказваха съпротива. С оръжие в ръка те завзеха Анжер, Тур, Блоа, Лион и Орлеан. От Фонтенбло Регентката виждаше как тронът на сина й, Шарл IX, безпомощно се люшка между двете враждуващи партии, без обаче да има нито желание, нито пък възможност да вземе страна.

Триумвирите бързо сложиха край на колебанията й като начело на хиляден конен отряд я отвлякоха насила заедно със сина й. Катерина Медичи се разплака от ярост, но волю-неволю трябваше да се настани в Лувър, превръщайки се в пленница на фанатизираното гражданство и в предводител, макар и само на думи, на католическата партия.

На 13 юли 1562 година Парижкият върховен съд обяви протестантите извън закона. Отсега нататък и на територията на цялото кралство се разрешаваше на гражданите и крепостните да се въоръжават и да изтребват реформистите, без при това да бъдат подвеждани под отговорност, преследвани или притеснявани по какъвто и да било начин от закона.

Това разрешение, даващо право на половината кралство да избие другата половина, потресе до дън душа побратимите. Те започнаха да се опасяват и от най-лошото, особено когато Монлюк завладя замъка на първородния Комон, Франсоа, и настани там гарнизон под командуването на господин Дьо Бюри.

Сетне Монлюк се отправи към Клерак, но като не намери там Жофроа дьо Комон, с когото инак с удоволствие би се погаврил, дълго умува дали да не избеси монасите-вероотетъпници, дордето в крайна сметка алчността надделя над благочестието му и се задоволи да им поиска трийсет хиляди екю откуп. След това потегли за Перигор, където имаше стари сметки за разчистване е барон Дьо Бирон, провинил се в очите му в укривателство на размирни хугеноти, и на бърза ръка опустоши владенията му. Сега Монлюк разполагаше с три хиляди испански пехотинци и макар че Регентката го бе подканила да подсили с отряда си армията, която Гиз набираше в Париж, той се беше позовал на необходимостта да се умиротвори Гиен, за да не й се подчини. В Париж, под заповедите на Гиз, той би бил нищо, докато тук господстваше самовластно, отдавайки се на двете, си най-големи удоволствия: да беси и да трупа пари.

Когато Монлюк остави наместничеството в Гиен, сандъците му бяха натежали в повече с триста хиляди екю, а колкото до избесените, които бе оставил подире си, той с лукав цинизъм се оправда в своите „Коментари“, като писа: „Потребностите на войната изискват от нас пряко волята ни да не зачитаме човешкия живот повече от този на кокошката.“

Не бих могъл да кажа, че дори и след обявяването им извън закона позициите на хугенотите в южните ни провинции отслабнаха. Но под предводителството на рояк авантюристично настроени главатарчета те започнаха да прахосват силите си в нескончаема поредица от нападения срещу градове и села, които обаче понамирисваха повече на пладнешки грабеж или отмъщение, отколкото на действия в духа на Калвин. Много скоро печален пример за това видяхме съвсем близо до Мепеш.

Когато съседите ни хугеноти в Монтиняк превзеха местния замък, те обесиха Ла Шилоди, който го отбраняваше, опустошиха църквата, отдавайки все пак дължимото внимание на съдържанието й, след което предвождащият ги Арно дьо Борд изиска от примрелите от страх католици баснословен откуп. И тъй като Монтиняк беше само на няколко левги от Таниес и Маркаис, Машата силно се разтревожи от плъзналите в началото на август слухове, които сочеха църквите му и самия него като следващите жертви на Арно дьо Борд.

С шапка в ръка, той дойде смирено да сподели тревогите си с побратимството.

— Господин кюре — му рече баща ми, — ако искате онез от Монтиняк да не съсипят църквите ви, по-добре сам ги опразнете. Вдигнете мебелите, свещниците, потирите, светите икони, че и всичко друго и ги откарайте в Сарлатската епископия.

— Да, но ще ли ги видя отново? — промълви Машата, свеждайки поглед. — Че то на епископията са й доста длъжки зъбите.

— Поверете ги тогаз на прокурора — усмихна се Жан дьо Сиорак. — Господин Дьо ла Порт е човек изключително почтен.

— Така е, но не разполагам нито е каруци, за да ги прекарам дотам, нито пък с хора, за да ги увардя по пътя.

— Мепеш ще ви даде и каруци, и коне, и охрана! — успокои го баща ми, което не се понрави особено на Совтер, макар в действителност никак да не одобряваше безчинствата на Арно дьо Борд.

Машата последва съвета на баща ми и едва бе приключил с пренасянето, когато в Таниес се появи един от заместниците на Арно дьо Борд, придружен от неколцина конници. Жан дьо Сиорак незабавно тръгна да се срещне с него, следван по петите от нашите войници. Батифол, така се казваше заместникът на Дьо Борд, беше в пълно бойно снаряжение, с морион и гръдник, като освен всичко носеше, и наистина ужасяващи мустаци, по-внушителни и по-наежени дори от Кабюсовите. При вида на оголената църква Батифол изпадна в ярост.

— Туй обаче е измама и лукавство, както вече ми рекоха! — заяви той надуто. — И ако наистина е така, то ний ще накажем маркаиското кюре и съучастниците му.

— И мен ли сред тях броите, господин Батифол? — полюбопитства Жан дьо Сиорак с леден тон, гледайки го право в очите.

— Как щяло, господин барон, и дума да не става! Казват обаче, че вий сте дал каруци и коне на кюрето, за да опразни църквата.

— И право казват.

— Ще рече, че сте хугенот само наполовина, господин барон, щом закриляте папистките църкви! — смръщи вежди Батифол.

— Закрилям имуществото й, но не и вярата й. Защото моята вяра, която е безспорно не по-слаба от вашата, отрича грабежа и мародерството между сънародници.

— Мога ли да повторя думите ви пред Арно дьо Борд? — попита Батифол, усуквайки мустака си.

— Можете и сте длъжен, господине! — отвърна баща ми и скочи на седлото.

— Знайте, че от това зависи живота ви, господин барон! — подхвърли Батифол, дордето възсядаше коня си.

— Не думайте, господине! — подсмихна се Жан дьо Сиорак.

Оня отново го измери с нагъл, но вече не дотам уверен поглед, сетне обърна коня си и отпраши в галоп, сподирен от людете си. Баща ми и войниците му мълчаливо проследиха с очи отдалечаващия се малък отряд, като Кулондр Желязната ръка благоволи да ознаменува събитието, изгъргорвайки с хрипкавия си глас една от своите изключително редки и зловещи прокоби:

— Тоя мирише вече на леш!

Баронът на Мепеш и Батифол бяха разменили репликите си на всеослушание и когато Машата ги научи от таниеските крепостни, начаса дотърча в Мепеш. Моравочервеното му лице бе донейде поотвърнало цвета си, а камбестият му пъпчив нос се беше клепнал току връз устните му, които тъй трепереха, че отначало кюрето и думица не можеше да каже.

— Господа — изгъгна най-сетне Машата, — вярно е, че монтинякци могат само да мечтаят за отмъщение срещу Мепеш, но на мен, уви, те като нищо могат да си отмъстят! Още повече че Негово преосвещенство епископът ми забрани да напускам енорията си. Бива ли обаче само заради туй да се кукна със скръстени ръце в Маркаис и да чакам кога ще ме окачат на въжето, както сториха със злочестия Ла Шилоди?

Тази зле прикрита молба Совтер срещна с каменно лице, не пророни нито дума и умишлено отбягна погледа на баща ми, оплаквайки изнапред човешкото несъвършенство.

— Господин кюре — рече Жан дьо Сиорак, — а не искате ли да се скриете за известно време в Брьой, в дома на Кабюс?

— За туй и дума да не става! — възкликна Машата и като сведе очи, вторачи се във върха на обемистия си нос. — Кабюс е ужасно ревнив и дори и след като се ожени, пак не можеше да се помири, че изповядвам Като.

Това разкритие не удиви ни най-малко баща ми, но го развесели, та продължи нататък с по-ведър тон:

— Тогаз какво ще кажете за пещерата на Йона?

— При вълчицата? — зина Машата и вдигна ръце към небето. — При оназ дяволица, дето цял го е омагьосала?

— Недопустимо, е точно ти, свещенико, да вярваш в подобни небивалици! — сряза го Совтер сухо и го измери със зловещ поглед.

Но кюрето не рачи да отговори, а само отново сведе очи. Не му влизаше в сметките да подхваща препирня със Совтер. Баща ми обаче тутакси, помрачня, защото отдавна подозираше, че било от суеверие, било за да всее раздор, Машата сам бе разпространил сред паството си слуховете, от които доброто име на Йона започваше вече да страда.

— Господин кюре — рече той, като се изправи, — не се и съмнявам, че преди да си тръгнете, ще пожелаете да поднесете почитанията си на госпожа Дьо Сиорак.

Машата разбра, че го отпращат и пребледня, но въпреки това не изгуби надежда. Той отлично знаеше какво влияние упражнява все още Изабел върху баща ми, особено в сегашното си състояние.

И наистина, едва-що Машата бе преминал трите ни подвижни моста, Изабел тозчас изпроводи Алазаис да попита баща ми ще ли благоволи да я посети в покоите й.

Той я завари угрижена, излегнала се в постелята си със струпани зад гърба възглавници, с внушителен вече корем и напращяла, изопнала дантеленото й деколте гръд, но въпреки това извънредно грижливо напудрена и гримирана, с начервени устни, с изписани вежди и накъдрена коса, стъкмена на букли, от нашата великанка Алазаис, която (макар да имаше тези си задължения за вятър работа) им се посвещаваше с чисто хугенотска съзнателност, а накрая и с известно състрадание към тази окаяна твърдоглава папистка, в името на чието спасение всяка вечер призоваваше божието милосърдие в молитвите си. Прелестна бе майка ми наистина, отпуснала се тъй изящно в ложето си, където сам често я виждах през последните й дни на тоя свят, през който минаваме само пътьом, за да се изправим сетне пред великия съдник — миг, наближаващ неумолим за нея по онова време, за което никой от нас, а още по-малко тя самата, дори и не подозираше. Та тя бе толкоз жизнена, толкоз млада, без бръчица дори или какъвто и да било друг недостатък, тъй обаятелно свежа и чаровна в своите премени и накити, тъй елегантно сресана и ухаеща цяла на благовония, изживяваща за кой ли път цялата обич на баща ми към нея, която тя му връщаше стократно, но скритом, иззад непреклонността на своето високомерие!

— Ах, скъпа моя — възкликна баща ми с лъчезарна усмивка, — да знаете само колко се радвам, че ме повикахте, и задето ви виждам тъй красива и в добро здраве, и то когато наближава да родите!

— Тогаз дай боже, господине — отвърна Изабел, настроена вече предизвикателно, — а и особено щом ми е дошло времето да раждам, да не речете да се възпротивите на волята ми, защото инак не е изключено да ми увредите плода!

— За бога, госпожо! — прихна Жан дьо Сиорак. — Още не съм влязъл, а вий вече открихте огън насреща ми! За какво става дума, прочие?

— Господине… — подхвана Изабел, но тозчас млъкна, защото се побояваше от баща ми, дори когато беше в добро настроение, тъй като при него преходът от веселие към гняв бе, кажи-речи, мигновен.

— Тогава аз ще ви кажа, госпожо — заяви Жан дьо Сиорак, но вече напълно сериозен. — Вий искате да приютите за някое време в замъка ни маркаиското кюре и така да го спасите от въжето, обещано му от монтинякци. Държа веднага да ви успокоя, госпожо, че ще се подчиня на желанието ви, но при някои условия, а именно: той да бъде ваш, а не мой гост; да не се мярка в голямата зала и да не се среща с людете ни; да спи в стаичката на Алазаис, която за тези няколко нощи ще настаним при Малигувица, и накрая да се храни тук, заедно с вас, а не долу.

— О, но за това и дума не може да става! — негодуващо вдигна майка ми красивите си, вечно напомадени и разтривани с какви ли не балсами ръце. — Краката му така вонят, че просто не се търпи! Това ме тормози дори и по време на богослужение и ме отвлича от благочестивите ми размисли!

— Виж ти каква била работата! — викна баща ми и неудържимо се разсмя. — Тогава нека обядва сам в стаята си, а Алазаис ще го обслужва.

Но Алазаис, която присъстваше на този разговор, на мига се изправи в цял ръст и изгърмя с плътното си гласище своя най-решителен отказ:

— Покорно моля да ме извините, гос’ин барон, но на кюрето няма да прислугвам! И то не толкова, защото е кюре, колкото, заради туй, че хич не ми се нрави мутрата му!

— Кому — мутрата, кому — краката! — продължаваше да се залива в смях баща ми. — Та тоя нещастник съвсем ще погине от глад! Добре тогава, ще му слугува Малигувица! — отсече той и с лек, бърз жест обяви разговора за приключен и отпрати Алазаис, дордето сам приседна на Изабелиното легло и като взе ръцете й в своите, потъна цял в благоговейно съзерцание на разцъфтялата й в майчинството красота.

Съгласно заповедта на баща ми Машата пристигна в Мепеш без никакъв багаж, през нощта и без думица да е продумал някому къде отива.

Не бяха минали и две седмици, откакто кюрето живееше в замъка, когато пред първия подвижен мост на Мепеш се появи господин Гийом дьо ла Порт, придружен от петима войници, и поиска да се срещне с побратимите.

— Господа — подхвана още с влизането си прокурорът с, угрижен вид, — в Сарлат се носи слух, че сте отвлекли и държите под ключ маркаиското кюре, за да му попречите да служи службата си!

— На този слух комай ще трябва да му се подрежат крилцата, господин прокурор — отвърна баща ми, — та да престане да се носи глупаво насам-натам и да очерня доброто ни име, докато в същото време ний изпълняваме към клетото кюре дълга си на християни, спасявайки го от въжето!

И като остави на Совтер грижата да даде по-подробни обяснения, отиде да доведе Машата, който потвърди думите му и се прехласна в безконечни благодарствени излияния към своите домакини, заради всичките добрини, с които го зачитаха. И вярно, той изглеждаше чудесно и просто пращеше от здраве и тлъстина, че и отново бе възвърнал моравочервения цвят на лицето си, тъй като Малигувица, която го обслужваше в стаята му, щедро го поеше с нашето вино и му заделяше най-хубавите мръвки.

Когато Жан дьо Сиорак тръгна да изпроводи господин Дьо ла Порт до първия подвижен мост, играещата с куклите си до кладенеца Катрин се спусна към него с мятащи се подире й руси плитчини и сграбчи ръката на баща ми, но без думица да може да продума, изчерпала изведнъж цялата смелост, която бе насъбрала, за да го доближи.

— Господин барон — рече прокурорът, — видях, че издигате около водоема си втора крепостна стена. В такъв момент подобни укрепителни работи дават повод за злословия.

— И отново неуместно, господин прокурор! — възрази баща ми. — Кралят и… (тук той го погледна) кралските сановници са винаги добре дошли в Мепеш. Но Парижкият върховен съд обяви реформистите извън закона и никак не е изключено да ми се наложи да се отбранявам срещу някои мои съседи.

— Думата ви е несъмнено за Фонтенак и тук имате пълно право — намръщи се господин Дьо ла Порт. — В цялата провинция няма по-жесток тиран, но в епископията и дори в кралския двор го покровителстват тъй усърдно, че съм просто безсилен срещу него! Знаете ли, че ако някой от семейството му легне болен, нито един сарлатски лекар не смее да отиде в свърталището му от страх, да не би да го лишат не само от свободата му, но и от живота?

Обратно баща ми се върна стиснал нежната ръчица на Катрин в своята и на върха на щастието от това, че я вижда тъй хубава и жизнерадостна, но без да може да намери думи, за да й го каже — толкова много я обичаше. Но едва бе стъпил на голямото каменно стълбище, когато отпреде му със свиреп вид се изтъпани Алазаис, извисявайки се над него е цяла глава.

— Гос’ин барон — избоботи тя, — бих искала да поговоря с вас за онуй смрадливо кюре!

— Думай да чуем.

Алазаис хвърли бърз поглед към Катрин и като се наведе към баща ми, прошепна в ухото му няколко думи, които го накараха да подскочи.

— Върви да си играеш, Катрин! — изрече той припряно с ясния си глас. — А ти, Алазаис, веднага ми доведи онази шишкава прелюбодейка в библиотеката!

Когато дебелогъзестата, шкембеста, виместа (както казваше бащи ми) и чорлава Малигувица влезе в библиотеката, Жан дьо Сиорак затвори вратата подире й, заобиколи матроната и като се закова отпреде й с ръце на кръста, сурово я измери с поглед.

— Хубави работи научавам за теб! Оказва се, че нощем ти и кюрето блудствате досущ като плъхове в хамбар!

Готвачката зина да отрече, но Жан дьо Сиорак вдигна ръка и повиши глас:

— Не лъжи, Малигувице, или тозчас те прогонвам!

— Иисусе благи! — възкликна Малигувица простодушно. — Че то аз и хич да не излъжа, вий все едно ще ме прогоните!

— Значи е вярно?

Малигувица се разтрепери.

— Уви, гос’ин барон, не можах да му се опъна. Та той говори толкоз благо!

— Колкото по-зле постъпва! Не те ли е срам теб, една омъжена жена, да безпътстваш като долна никаквица и да прегрешаващ в прелюбодейство, при туй не с друг, ами с Машата!?

— Че аз точно заради туй, гос’ин барон, щото правиш ли го с кюре, грехът е грях само наполовина! Още повече че подир туй ти сторва добрината и да ти го опрости.

Жан дьо Сиорак вдигна ръце към небето.

— Никой, блуднице, никой не може да опрости смъртен грях, освен отеца наш, който е на небето!

— Та нали тъкмо затуй всяка вечер най-благочестиво се моля на сина му, та да се застъпи за мен! — увери го готвачката и тутакси сведе очи, защото в същия миг обещаваше на дева Мария да й запали свещ пред нейната икона на тавана, ако по някакво чудо баща ми не я изгонеше.

— Ами ако Машата ти направи някое копеле?

— Виж, туй няма да го бъде! — заяви Малигувица с лукав и многозначителен вид. — Познавам аз билките, пък и знам де да ги тургам!

— И какви са тези билки? — попита баща ми, който винаги бе любопитствал да разбере що за лековити треви използува простолюдието.

— Ще ме прощавате, гос’ин барон, но туй не мога да ви кажа! — отвърна Малигувица. — Старицата, дето ми ги показа, ме накара да се закълна, че ще ги пазя в тайна!

— Ще ми ги кажеш ти, ще ми ги кажеш, ако не искаш още сега да те прогоня!

— Ще рече, гос’ин барон — облещи се насреща му тя с разтуптяно сърце, — че ако ви ги кажа, няма да ме напъдите, тъй ли?

— Имаш думата ми! — отсече Жан дьо Сиорак, който още от самото начало поради низ изключително разумни съображения беше решил да потули произшествието.

— Слава тебе, господи, и тебе, Иисусе преблаги! — възкликна Малигувица, скръстила ръце на корема си и целомъдрено свела очи, като в същото време дълбоко в себе си нареждаше друга благодарствена молитва: „И слава най-вече теб, Дева Марийо, за чудото, дето го стори, и заради туй, че ми опрости вината! Знаех си аз, че като жени чудесно ще се спогодим! Благодаря ти още веднъж за добрината, преблага дево, и знай, че свещта си е твоя! Обещаното си е обещано и проклет да бъде оня, комуто се досвиди!“

След като Малигувица му назова тревите и мястото, „дето ги турга“, баща ми я накара да му обещае, че повече няма да се среща с Машата нито денем, нито нощем, нито по видело, нито по здрач, нито на свещ, нито на слънце, и че никога и никому и думица не ще спомене от пуста хвалба за това си прегрешение. Сетне натовари Кулондр Желязната ръка със задължението да носи отсега нататък храна на Машата, което войникът се зае да върши най-съвестно, без при това кюрето да може да изкопчи от него каквото и да било, освен някоя и друга лаконична и зловеща прокоба относно бъдещето на света.

Що се отнася до опазването в тайна на случилото се, Жан дьо Сиорак бе толкова предпазлив, че отвори дума за него пред Жан дьо Совтер едва след като Машата отдавна бе напуснал замъка.

— Ах, Жан, оказва се, че си крил нещо от мен! — укори го Совтер.

— Налагаше се. Опасявах се да не избухнеш.

— Добре де, а сега, след като Машата вече го няма, ще прогониш ли Малигувица?

— Не, дума й дадох! Инак тозчас би зинала така да се хвали и злослови под път и над път, че селата ще прогърми! Не, братко, по-разумно ще е тихомълком да затворим очи за провинението й и да я задържим тук. Пък и освен това — додаде той с усмивка — ничии гозби в цял Перигор не могат да се сравнят с нейните!

Не Монлюк, а господин Дьо Сен Жение, кралски губернатор на Перигор, бе онзи, който възвърна надмощието на католическата църква в Монтиняк. На 14 август войските му, подсилени с артилерия, обсадиха Арно дьо Борд. Три дни по-късно той се предаде заедно със сподвижниците си, и на 11 септември, след един набързо претупан процес, на главния площад на Монтиняк бяха обесени шестнайсетима от тях, между които и злочестият Батифол, чийто край Кулондр Желязната ръка тъй злокобно бе предрекъл две седмици назад. Колкото до Арно дьо Борд, той бе екзекутиран едва на 18 октомври, като тъй и никога не се разбра причината за тази жестока отсрочка.

Успокоил се за бъдещето си, Машата ни бе напуснал от две седмици вече, когато веднъж привечер някой си господин Дьо Л. (така е назован той в Мисловника на побратимството) се появи под стените на Мепеш, придружен от малобройна охрана. И макар по онова време правилата за сигурност в Мепеш да бяха извънредно строги, двамината Жановци, които очевидно го очакваха, пропуснаха безпрепятствено в замъка и него, и войниците му. На последните обаче — тях ний нахранихме и напоихме до насита — им бе забранено да влизат в допир с людете ни и бяха настанени в хамбара, където бе изпратена едничка Алазаис, за да им прислугва.

Господин Дьо Л. също засити глада си, но не в голямата зала, а в библиотеката и ведно с побратимите; обслужван от Франсоа, Самсон и мен самия, и тримата силно заинтригувани от обкръжаващата особата му тайнственост, а и до немай-къде горди, че баща ми ни покани да останем при тях след вечеря. Тогава Франсоа беше на петнайсет години, а Самсон и аз карахме дванайсетата, та баща ми несъмнено бе преценил, че щом сме достатъчно големи, за да участваме в отбраната на Мепеш (всеки божи ден нашите войници ни обучаваха да боравим с шпага, аркебуза и пика), то можем да присъстваме, па макар и все още неми като риби, на съвещанието, на което се решаваха съдбините на баронията.

Господин Дьо Л., когото разглеждах с най-голямо любопитство, доста ме озадачи. Той имаше много по-широка плисирана яка, по-разкошен жакет и далеч по-малко строго лице от хугенотите, които обикновено посрещахме в Мепеш. Освен това не говореше като нас на окситански, а на френски — език безспорно напълно разбираем за мен, но за сметка на това се изразяваше с нечуван досега акцент, за който по-късно узнах, че бил парижкият. Лишеното му от всякаква окосменост лице приличаше досущ на обло речно камъче, излъскало се от потриването му о безброй подобни камъчета в кралския двор, жестовете му бяха изискани, а обноските — изтънчени, и макар отначало писукащият му изговор да ме дразнеше, много скоро бях принуден да призная, че господин Дьо Л., който междувременно продължаваше да се прехласва в благопожелания и комплименти и да го усуква с десет думи там, където и една би стигнала, бе наистина съвършен благородник. Въпреки несгодите, обичайни за пътуването с кон, дългата му коса беше не само много чиста, но и чудесно накъдрена, а ръкавиците му, които той не свали през цялото време, ме докараха до истински възторг, бивайки от толкоз фина и мека кожа, каквато нивга досега не бях виждал в Сарладе.

— Господа — подхвана господин Дьо Л. след доста проточилия се пролог от любезности, — чували сте името ми, известно ви е кому служа и знаете кой ме изпраща!

Стори ми се доволен и предоволен от туй си встъпление, което вероятно беше повтарял неведнъж, тъй като го изрече на един дъх и с голяма лекота, докато в същото време прие горделиво-скромен вид, сякаш сам споделяше, макар и недостоен, блясъка на величията, които представляваше.

— Да чуем сега каква е целта на пратеничеството ви, господине! — подкани го баща ми, по чието напрегнато лице и нервно потрепващи ръце личеше, че намира подобно предисловие за твърде длъжко.

— Към това и пристъпвам — увери го господин Дьо Л. — Както знаете, нашите съсредоточават сили в Гурдон под предводителството на господата Дьо Ларошфуко и Дьо Дюра. Не бих могъл да кажа точния им брой, но трябва да са вече няколко хиляди и се предвижда да се присъединят към армията на принц Дьо Конде в Орлеан. Господин Дьо Дюра е човек военен, командувал е Гиенския легион. Франсоа дьо Ларошфуко също е доказал достойнствата си. Принцът обаче е на мнение, че господин баронът на Мепеш, който има зад гърба си тъй доблестна и толкова дълга служба в армията, би могъл да окаже голяма подкрепа на двамината ни предводители както с храбростта си, така и със своя опит.

По изражението на баща ми разбрах, че това предложение ни най-малко не го изненадва, че всъщност го е очаквал, и че никак не му е по душа.

— Доколкото ми е известно, господине — рече той с донейде хладна учтивост, — вие сте приближен на Видам дьо Шартр и сте го придружавали в Англия, когато е преговарял с кралица Елизабет от името на принц Дьо Конде и адмирал Дьо Колини по условията на договора от Хамптън Корт96.

— Така е — потвърди господин Дьо Л. и въпреки непринудените му маниери, гласът му издаде дълбоко смущение.

— Говори се, че като възнаграждение за помощта й за хугенотите кралица Елизабет поискала да й бъде предаден Хавър в залог, който щяла да върне на Франция след войната, но единствено в замяна на Кале.

Смущението на господин Дьо Л. изглежда се засили, защото ми се видя, че взе дори да пребледнява.

— Но вий не може да не знаете, господин барон — прекъсва го той с леко променен глас, — че според клаузите на договора от Като-Камбрези Франция се задължава и бездруго да върне Кале на Англия през 1567 година…

— Или оттогава да го задържи окончателно, като изплати на Англия репарации в размер на петстотин хиляди екю. Та има ли френски крал, независимо кой ще седи на престола по това време, който да не предпочете току-що изтъкнатата от мен възможност пред упоменатото от вас разрешение?

— Не може и съмнение да има, че след края на войната принц Дьо Конде ще вземе именно такова решение!

— Но той не ще може да стори това! — буйно викна баща ми и с неузнаваемо от вълнение лице стана, заобиколи креслото си и като стисна здраво с две ръце облегалката, продължи с гняв и болка: — Не, не ще може вече да го стори, щом веднъж е оставил Хавър в залог на кралица Елизабет! Нима си въобразявате, че тя ще ни го преотстъпи за някаква парична сума, когато едничката цел на помощта, която ни оказва, е да си възвърне Кале!

След това си гневно избухване той отново седна, цял треперещ от негодувание, и макар Совтер да бе останал все тъй неподвижен, ясно виждах по лицето му, че напълно споделя чувствата на побратима си, породени от подобен жалък пазарлък.

След доста проточило се мълчание господин Дьо Л. взе отново думата, но вече с глух, безизразен глас, макар и не без достолепие, което, изглежда, все пак направи впечатление на баща ми:

— Мисля, господин барон, че когато принц Дьо Конде и адмирал Дьо Колини са подписали договора в Хамптън Корт, те просто не са си дали ясна сметка колко сериозно застрашават бъдещето на Кале. Навярно са мислели, че могат винаги да се позоват на правото си да откупят града. Да бързат ги заставиха и обстоятелствата. В цялото кралство нашите бяха подложени на безмилостни гонения и гнет. Но принцът и адмиралът несъмнено биха се почувствали люде низки и жалки, ако и през ум дори им е минало да накърнят целостта на кралството!

— И въпреки това го ипотекираха! — намеси се Совтер. — Франция чака цели двеста и десет години, за да си върне Кале от англичаните и само бог знае колко кръв и сълзи й коства подобно начинание! Попитайте за това барона на Мепеш. Той беше там! А ето че сега само с няколко, драсвания на перото принцът и адмиралът загубиха града. И защо? Заради подкрепление от шест хиляди английски войници, три хиляди, от които трябва на всичко отгоре да завземат Хавър! И заради помощ от сто хиляди крони! Каква жалка контрибуция в сравнение с онова, което получава кралица Елизабет! Част от кралство Франция, при това далеч не от най-незначителните!

След този бурен изблик отново последва продължително мълчание, нарушено от господин Дьо Л., който изтежко подхвана:

— Макар и да бях там, господа, аз не участвах в преговорите в Хамптън Корт. Съгласен съм, че крайната нужда, заставила ни да подпишем този договор, позволи на английската кралица да ни постави натясно, че поетите от нас задължения са изключително неприятни и че, с една дума, сключихме твърде неизгодна сделка. В крайна сметка обаче един договор не е нищо повече от договор… Конде и Колини са притиснати до стената. И нима ще им откажете подкрепата си, господин барон Дьо Сиорак, когато става дума ни повече, ни по-малко, за оцеляването на истинната вяра във Франция?

Баща ми стана и направи няколко крачки с ръце на гърба и с изписано на лицето крайно смущение, докато не само Совтер, но и ние, синовете му, го наблюдавахме с растящо безпокойство. Защото до един се опасявахме, че не ще съумее да се възпротиви на този тъй настоятелен призив и вече го виждахме на кон и в пълно бойно снаряжение да напуска Мепеш, за да се присъедини към Конде и Колини в една съмнителна и противозаконна според разбиранията му война.

— Господине — рече най-сетне Жан дьо Сиорак със сравнително спокоен глас, сядайки отново на мястото си, — ако ви кажа не, ще се почувствам безкрайно нещастен, тъй като ще остана с усещането, че се отричам от нашата кауза не само тялом, но и духом. Ще бъда обаче също толкова нещастен и ако се съглася, защото това означава, че ще се вдигна с оръжие срещу моя народ и крал. И при все това — добави той глухо, — аз се спрях на първото решение! Няма да се присъединя към принц Дьо Конде. Не, господине, моля ви, не казвайте нищо! Всичко, което бихте могли да ми кажете сега, аз вече стократно си го повторих.

Безкрайно облекчен, аз погледнах Самсон и макар Франсоа, неподвижен досущ като икона, дори да не обърна глава, стори ми се, че и той въздъхна. Колкото до господин Дьо Л., то той и не настоя повече, но за сметка на това произнесе доста длъжка реч, с която молеше домакините си да окажат парична помощ за издръжка на войската, набирана От Дьо Дюра в Гурдон. Двамината побратими се оттеглиха за няколко минути в една малка стаичка, разположена в съседство с библиотеката, където обсъдиха на четири очи молбата му и се върнаха оттам с хиляда екю — наистина огромна жертва в очите на всеки, който ги познаваше. Господин Дьо Л. преброи екютата така, сякаш имаше пред себе си мизерни грошове и без при това да изглежда ни най-малко впечатлен. Приключил броенето, той написа една многословна по съдържание и очарователна на вид разписка от името на принц Дьо Конде, след което помоли да вдигнат на крак охраната му и подир хиляди нови комплименти си замина.

През следващите няколко дни баща ми съвсем изгуби обичайната си жизненост, разкъсван от верността си към протестантството, от една страна, и своята преданост към краля и „народа“ си, както казваше той, от друга. Много по-късно узнах, че и самият Конде, а за Колини да не говорим, бяха минали през същите терзания. Те ги превъзмогнаха по друг начин и аз, разбира се, не ги осъждам. Онова, което накара баща ми да вземе противно на тяхното становище, бе изоставянето на Кале, но това решение отвори в душата му рана, която дълго време не зарасна. Няколко години по-късно чух Жан дьо Совтер да твърди, че независимо от това чия страна ще вземе човек в спор, поставящ противоположни изисквания към чувството му за дълг, „той никога подир това няма да се отърве от усещането, че е сгрешил“.

Седмица след мимолетната визита на господин Дьо Л. в Мепеш майка ми доби мъртвородено и почти веднага бе повалена от мъчителна и неотслабваща треска. Баща ми не се отделяше от леглото й и нощуваше в малкото преддверие, приютявало преди време Машата, като се разпореди да му носят храната в стаята на майка ми. Макар вече да не се появяваше в голямата зала, аз разбирах, че състоянието на майка ми все повече и повече се влошава по печалното длъгнесто лице на Алазаис, когато слизаше в кухнята, за да вземе храна за баща ми и топло мляко за болната.

Това продължаваше вече седмица, когато баща ми ме повика в малкото преддверие, превърнало се сега в негова стая. Намерих го седнал, облакътен на една малка масичка и захлупил лице в шепите си. Дори не помръдна при влизането ми и аз, обезпокоен от тъй необичайната за този инак толкова жизнен и деен човек неподвижност, застанах отпреде му, едва осмелявайки се да дишам, докато в същото време сърцето ми преливаше от жалост, че го виждам толкоз променен. Още по-лошо стана, когато той, усетил присъствието ми, откри лицето си и видях как по брадясалите му страни една по една се стичат сълзи. Не повярвах на очите си и продължих да стоя вцепенен, глупаво зяпнал насреща му и с треперещи крака, дордето усещах как в гърдите ми нахлува ужасна пустота, а главата ми сякаш се опразва — толкова осезаемо ми се стори сгромолясването и разпадането в прах на сигурния свят, в който бях живял дотогава, когато видях моят кумир да плаче.

— Пиер — промълви най-сетне баща ми със слаб, безизразен глас, — майка ви умира и желае да ви види. Няма да вляза с вас в стаята, тя поиска да бъдете сам.

Той се надигна и когато се изправи, приличаше толкова малко на предишния Жан дьо Сиорак и по външност, и по държане, като при това ми се стори внезапно толкоз грохнал, сгърбен и състарен, че и още по-лошо — разпасан (той, който винаги бе толкова спретнат и чист), че видът му ме потресе почти толкова, колкото и вестта, която току-що ми беше съобщил. Сетне, без да помръдне дори, сякаш всяко движение бе станало непосилно за него, той ми посочи вратата, водеща към стаята на майка ми, и аз минах покрай него бледен, цял обливайки се в пот, с наведени очи — толкова много се срамувах и едновременно се плашех от неговата безпомощност — и влязох.

Душевната сила на майка ми ми вдъхна малко успокоение, макар че дори и моите детски очи съзряха отпечатъка на смъртта върху лицето й, от което се виждаше само една вдълбала се очна кухина, една хлътнала буза и едно блуждаещо, трескаво око. Но въпреки това тя бе гримирана със своите ярки багрила, с извънредно грижливо накъдрена коса и с все тъй открито, надменно чело.

— Седнете, Пиер — прошепна майка ми задъхано, но много ясно и отчетливо. — Останаха ми малко сили, време също! Главата ми се мае и все едно се нося в облак някакъв.

Отпуснах се на една малка табуретка, на която, предполагам, часове наред от седмица насам бе седял баща ми, отчаян и без да откъсва поглед от нея.

— Пиер — промълви Изабел, — когато срещнах Жан дьо Сиорак, аз носех на шията си един медальон с лика на Девата. Сега бих искала да го приемете и да го носите до края на живота си от обич към мен!

Онемях, толкова невероятна ми се стори молбата, която дръзваше да ми отправи.

— Пиер! Пиер! — възкликна тя с трескаво нетърпение и се надигна в леглото си. — Нямам много време! Не се бавете с отговора си! Приемате ли?

— Приемам — отвърнах, — но не е ли редно по-скоро на големия ми брат да завещаете тоз дар?

— Не — прошепна тя и като се отпусна на възглавницата, затвори очи. — Франсоа е безхарактерен и никога не би го носил.

Видях я да протяга свитата си в юмрук лява ръка към мен, поех я, разтворих пръстите и зърнах медальона ведно с верижката.

— Сложете го! — настоя майка ми, отваряйки очи. Разкопчах жакета си и се подчиних с усещането, че извършвам спрямо баща ми толкова низко предателство, че отсега нататък нивга вече не бих се осмелил да погледна собствената си душа открито.

Изабел премига с клетите си, тъй хлътнали, трескави и вече гаснещи очи, и с чезнещ глас прошепна:

— Не го виждам. Наистина ли го окачихте на шията си?

— Да, окачих го.

— Ще ли го носите, както ви помолих?

— Да.

Тогава тя стори немощен, но все още властен жест с ръка, за да ме отпрати и аз вече се обръщах, когато внезапно я видях да ме поглежда и да ми отправя усмивка не на майка, а на жена, която засия на угасващото й лице и озари един незабравим миг, докато ми прошепваше с необикновено тих и тъничък гласец, сякаш ми говореше вече от оня свят:

— Сбогом, Жан!