Величието на Франция

Глава шеста

На пастор Дюроа му трябваше не повече от седмица, за да ме обърне във вяра, като междувременно той свърши и куп други неща, тъй като бе човек с неизтощима енергия и като нищо отиваше през девет планини в десета, станеше ли дума да проповядва сред людете словото истинно.

Що се отнася до мен, то не отворил още уста, пасторът вече бе спечелил наполовина — имам предвид богослужението в Мепеш, за което още от най-ранна възраст бях решил, че е работа единствено женска и слугинска. Въплъщение на католическия култ за мен бе кюрето Машата — човек невежа, пияница и женкар, чиито до немай-къде чудати въпроси на изповед ме караха да се срамувам заради онова, което научавах покрай тях. Оприличавах го и със злодеите, изпратила на кладата Ан Дю Бург, а преди него и целия онзи поменик от мъченици, чиито имена побратимството произнасяше с благоговение. На този свят за мен не съществуваше никой и нищо по-достойно за възхищение от баща ми и от чичо Совтер, тъй че покрай тях аз вече бях взел страна — страната на преследваните хугеноти, и то преди още да съм приел вярата им.

И въпреки туй щях да я приема не без някои възражения, които обаче разбрах, че ще е по-добре да премълча, ако не искам да вляза в невиждана досега разпра с баща ми. Така например, видеше ми се доста неясно твърдението, че спасението на душата се заслужава единствено чрез опрощение, а не чрез дела, което ми се струваше доста наивно, и в това отношение религията на майка ми ме удовлетворяваше значително повече. Освен това привързан бях и към чистилището според мен място твърде пригодно за покаяние, където на драго сърце бих се поспрял, за да се пречистя от греховете си и най-вече от задявките ми с Малката Еликс.

А още по-силно бях привързан към дева Мария, която в съзнанието си отъждествявах с Барберин и топлата й гръд, с нейното благо лице и ласкавите й ръце. В тази нова религия човек биваше обречен — ако смея тъй да изразя детското си разбиране — да обича само мъже. И онова, което мислех тогава, продължавам да го мисля донейде и днес. Наистина, щом никой Създател — макар и да отричаме иконите и идолите — не може да избегне подобието човешко, не е ли жалко, че нищичко от жената не е обожествено, дори и майчинството?

Баща ми бе накарал братята ми да се закълнат, че ще запазят в тайна решението на побратимството дотогава, докато и аз не приема протестантството, тъй че през цялата седмица на моето просвещение нито майка ми, нито братята Сиорак, нито който и да било от прислугата дори и не подозираше, че Мепеш много скоро ще премине в лагера на Реформацията, при това ведно с тях. Баща ми очевидно си беше запазил Изабел дьо Сиорак за десерт, тъй като нейде по заздрачаване в неделя, 22 декември, той я отпрати заедно с Франшу в стаята й със заръката повече да не излиза. Тази вечер той беше решил да се възползува от присъствието в замъка на Йона, Като и Кабюс, за да захване подир вечеря поголовното обръщане на людете ни в протестантската вяра.

По заповед на Жан дьо Сиорак Малигувица запали двата петсвещника (не ги бяхме използували от онази вечер, когато Совтер ни бе разказал за превземането на Кале от англичаните през 1374-а), като с това искаше да подчертае значимостта на момента, а може би и да символизира просветлението, което побратимството щеше да донесе на слугите си. Начело на масата, която жените бяха разчистили от остатъците от вечерята, седяха барон Дьо Сиорак, господин Дьо Совтер и пастор Дюроа, чиято снежнобяла коса бе осветена от играещите в огнището зад гърба му високи пламъци така, сякаш увенчаваха със сияен ореол патриаршеската му глава.

От двете страни на масата се бяха настанили всичките ни люде — изключение правеше Франшу, чиито задължения към господарката й я задържаха на горния етаж, — насядали обаче не кой както свари, а по старшинство и в строго определен ред, сиреч — от горния й край (там, където се бяха разположили пасторът и побратимите) до долния, където седяха жените, значимостта на сътрапезниците се следваше в низходящ порядък: първи бяха синовете, след тях идеше Катрин, тогава шестгодишна, сетне братята Сиорак (понеже ни бяха рода), после Кабюс и жена му (като собственици на Брьой), двамината ни войници (поради отдавнашната им служба при нас), Йона и Фожане (като сравнително отскоро наети работници те идеха след тях), а подире им Барберин, Малигувица, Франшу (когато беше тук, разбира се), Малката Еликс на ръце с Анет, бебето на нашата дойка, и накрая Гавашет, която беше на годинките на сестра ми, но толкова мургава и чернокоса, колкото Катрин бе руса и бяла.

Людете ни безспорно донейде се догаждаха за онова, което предстоеше, преди всичко, защото убежденията на побратимството им бяха добре известни, макар че било от предпазливост, било от преданост към тях никой никога не бе отварял дума за това извън стените на Мепеш, а сетне и защото отлично знаеха кой е Раймон Дюроа, тъй като брожението, последвало хугенотското погребение на Делпейра в общинското гробище на Сарлат, го бе направило известен в цялата околност. Те обаче дори и не подозираха какво обещание щяха да изискат от тях, може би защото в простодушието си вярваха, че слуги-католици могат да останат на служба при господар-хугенот.

Баща ми обаче бързо разсея заблудата им. Ту седнал, ту прав подир миг, било кръстосвайки нашир и надлъж залата, било застанал насред нея с ръце на кръста, или пък скръстил ги на гърдите, той говори с присъщия нему плам и неспокойствие — несвързано донейде, вярно, толкова се бе въодушевил, — но в крайна сметка смисълът на словото му бе пределно ясен. Господин Дьо Совтер, барон Дьо Сиорак и тримата му синове, Франсоа, Пиер и Самсон дьо Сиорак, възнамеряваха открито да заявят принадлежността си към калвинизма и се надяваха, че техните роднини (ще рече, братята Сиорак), приятелите им (това се отнасяше до Кабюс и Като) и слугите им ще ги последват в поетия път. Преди всичко, защото това бе пътят на истината за бога, изопачена от папистите, но възвърнала първичната си чистота благодарение на реформистите, а сетне и защото в тез размирни времена побратимството трудно би могло дълго време да се доверява някому, който не изповядва неговата вяра, от страх да не би един ден по внушение на изповедника си оня да измени на Мепеш в полза на враговете му.

Баща ми не заяви категорично, разбира се, че ще прогони от Мепеш оногова, който откаже да приеме драговолно протестантството, но произтичащото от думите му заключение се налагаше само по себе си и по смайването, а и по уплахата на людете ни, аз се уверих, че точно тъй са го изтълкували.

Не мога да кажа, че и днес, когато си спомня тази сцена, ми става кой знае колко приятно. Защото барон Дьо Сиорак правеше в Мепеш същото, което бе вършил Франсоа II в кралството си, сиреч изискваше от поданиците си да изповядват религията, изповядвана от самия него. Разликата беше в това, че нямаше власт да ги прати на кладата. Най-много можеше да ги лиши от препитание и да ги прогони от владенията си, но и туй наказание им стигаше, вземеше ли човек предвид колко гладни и безработни окаяници се скитаха из провинцията. Да говориш за свобода на вероизповеданието в оня век, и то по време, когато римокатолическата църква угнетяваше по начин несравним едно цяло кралство, беше напредък несъмнено значителен. Но онези, които ратуваха за тази свобода, най-често я възприемаха като привилегия, отредена единствено за благородниците или в краен случай за състоятелните буржоа. Тя не се разпростираше върху простолюдието, все тъй безмилостно потискано и впримчено във феодалния хомот, макар точно върху него католицизмът да оказваше най-силно въздействие чрез своя разкош, процесиите, златото и пищните си обреди, пък и чрез онуй, дето го подхвърляше за храна на народното суеверие.

Казал каквото имаше да казва, баща ми млъкна и седна на мястото си, но ужасът, обзел людете ни при мисълта, че могат да бъдат изтръгнати от Мепеш подобно на охлюв от черупката му и натирени голи, беззащитни и без къшей хлебец по четирите посоки на света, бе толкоз голям, щото само очите им дето не изхвръкнаха, а езикът им пресъхна и тъй се слепна с небцето, че и гък не можаха да кажат.

Совтер ги изгледа един подир друг и като ги видя колко се бяха сащисали от страх, побърза да ги успокои. Обичаше той мепешките слуги, обичаше ги достатъчно, за да желае до един да спасят душата си. Пък и от друга страна, да уволни някого единствено поради туй, че упорства във верността си към папистките кощунства, би го опечалило не толкова заради глада, на какъвто окаяникът би бил обречен, колкото заради вечното проклятие, което щеше да тегне отгоре му подир неговата смърт. Ето защо изрече толкова спокойно, колкото баща ми се беше горещил:

— Сега пастор Дюроа ще ви осветли относно различията между нашата и римокатолическата вяра.

Пасторът не понечи да стане дори, а и когато заговори, лицето му, с изключение на черните му очи и устата, запази своята вцепененост, че и тялото му си остана все така неподвижно, като да бе в мрамор изсечено. И не стори никакво движение, че и ръце не вдигна даже от подлакътниците на креслото, за да подчертае думите си. Но от целия този лед лумна невиждан пламък, особено когато Дюроа начена изобличението на симонията80 и подкупничеството на католическите свещеници:

— Тез църковници са имотни на благини земни, но бедни на духовни добродетели! — рече той. — И живеят те и денем, и нощем в охолство. И са им обредите изцяло опошлени и извратени от тяхната алчност. И не кръщават дете без пари. И не освещават венчавка, без да оскубят и най-сиромасите с по няколко гроша. А и покойник да погребеш не ти разрешават, ако не им платиш предварително за гроб. С една дума, кюретата обърнаха отслужването на светите тайнства в също печалбарство. Че и още по-лошо: посредством най-низка и светотатствена симония, те струват търговия с опрощението и пречистването от греховете! Те продават индулгенции! И удивително ли е тогаз, щото при тази безбожна развала на нравите католическото духовенство злоупотребява за лично облагодетелстване с имуществото, поверено му от крале и енориаши за подпомагане на бедните и просвещение на народа!?

Тук Дюроа замълча и баща ми е леко движение на ръката подкани людете ни да си кажат думата, което те с охота сториха, дотолкова им се бе понравило туй встъпление.

— Че са стиснати, стиснати са, дума да няма! — промърмори Фожане, спомняйки си как го бе отпратила Сарлатската епископия, когато, се беше примолил за коричка хляб.

— И толкоз алчни, че и яйце биха остригали! — додаде Кабюс.

— Ще ти река аз — обърна се към него Йона, — че и тъдява си имаме един каноник, дето с дългата си броеница е изброил пара по пара не една и две кесии!

— Зна… зна… знам го аз! — обади се и Марсал Кривоокия.

Единствен премълча Кулондр, чиято несловоохотливост се бе превърнала в негова втора природа. Но и така всички го знаеха, че не е нито много набожен, нито пък особен привърженик на литургиите, сякаш горчивината, която бе изживял покрай загубата на ръката си, го бе откъснала от вярата на дедите му. То и Кабюс не бе по-ревностен католик от него и се отнасяше към богослужителите с присъщата на гасконците непочтителност, пък и ощастливен с блага най-земни като Брьой, овцете си и Като, твърде малко мислеше за оня свят.

От бившата камериерка на майка ми вече знаехме в какво се ограничават молитвите му. Протягайки се сутрин: „Господи, слугата ти става, от сън. Дари го със спорен ден!“, и прозявайки се вечер: „Слугата ти си ляга, господи! Дари му спокойна нощ с неговата жена и съпруга!“

Малигувица и Барберин само слушаха и глас не им се чуваше, тъй като се свеняха да вземат думата пред мъжете, но в същото време тихичко си споделяха вече двайсет пъти дъвкани и предъвквани размишления и спомени за кюрето Машата. Наричаха го така откакто някакъв маркаиски шегаджия, след като отишъл в дома му и не намерил там никого, взел висящата до огнището маша и я пъхнал в леглото на икономката, решавайки да се пошегува с простодушната женица. Шегата му обаче се обърнала срещу кюрето, което сетне в продължение на цял месец се възмущавало дори и от амвона, че не може да открие машата си, създавайки така впечатлението, че са му я откраднали.

— Имаш право! — изшептя Малигувица. — По-върл коцкар от него се нийде не среща! По изповед в сакристията все надзърта в пазвите на момите и току ги пошляпва по кълките.

— А да не говорим, че във Франция и по-голям пияница не се е раждал! — додаде Барберин. — Спомням си, че на погребението на клетия Пьотремол едва-що бяха спуснали тялото в гроба, когато Машата, който тъкмо се канеше да изгъгне заупокойната молитва, зърна в първия ред на опечалените ковача Белиевр. Той начаса престана да си мънка под носа и много отчетливо, че и силно му подвикна: „Гледам те, Белиевр, та се сещам, че ми дължиш още една бъчва вино. Гледай да не забравиш да ми я върнеш, щото инак няма опрощение!“ А сетне — ни лук ял, ни лук мирисал — продължи молитвата си.

Когато отново настъпи тишина, пастор Дюроа се зае накратко, но много ясно и разбираемо да ни просветли относно четирийсетте догми на калвинисткото изповедание, утвърдени от синода през 1559 година81. Изразяваше се той с тон изключително уверен и спокоен, като преизкусно правеше достъпна за простолюдието, че и за децата и най-трудноразбираемата теза. И до днес си спомням начина, по който накара слушателите му да проумеят хугенотското схващане за светото причастие.

— Католическите проповедници твърдят — подхвана той с важен, но тръпнещ от негодувание глас, — че в комката и нафората се състоява действителното и осезаемо присъствие на тялото и кръвта на Спасителя. Това обаче е немислимо и всяко подобно твърдение е измамливо и лицемерно! Нужно е да се проумее, щото тялото и кръвта на Спасителя подкрепят душата тъй, както хлябът и виното подсилват тялото, и че всяко друго разбиране е чисто и просто заблуда. Та как би могъл Иисус Христос да бъде едновременно на небето и в търбуха на причестяващите се!? Тялото на господа бога наш е всъщност толкова далеч от хляба и виното, колкото и най-горната точка на висинето отстои от земята.

Тук баща ми вдигна ръка и добави:

— И когато Христос казва: „Вземете, яжте: това е Моето тяло“ и „Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв82“, то трябва да го разбираме, иносказателно, а не буквално, както го тълкуват папистите.

Тези му слова, макар и нечувано богохулство за ушите на някой католически свещеник, силно се поправиха на слушателите, които не заподозряха в тях никакво лукавство, а ги приеха като истина, свидетелстваща чисто и просто за здрав разум. Людете ни не казаха дори думица напреко и тогава, когато Дюроа се нахвърли срещу престъпващите обета за безбрачие свещенослужители. („От туй пък по-голямо лицемерие — здраве му кажи! — възкликна Йона. — Обзалагам се, че Машата е далеч по-малко целомъдрен, отколкото съм аз в моята пещера!“) Сетне пасторът отвори дума за монашеските обети и Кабюс подигравателно отбеляза, че „монасите са въшките на народа“. Подир се залови за индулгенциите и Фожане подхвърли щото тъй, както вървяло, комай само богатите щели да спасят душите си. А когато дойде ред на изповедта, намеси се и Барберин, която заяви, че посредством нея Машата бил в течение на всички семейни тайни.

За сметка на това обаче те бяха неизмерно смаяни и проявиха завидно упорство, когато Дюроа начена да опровергава преклонението пред дева Мария и светците, макар че подходи към този въпрос изключително умело и внимателно.

— Според Светото писание — подхвана той — Христос, е едничкият посредник между бог и людете. Ето защо не бива нито да молим Богородица и светците за застъпничество пред Христос, нито пък да ги въздигаме в култ някакъв. Светците ние почитаме като мъченици на вярата, но отказваме да ги боготворим. Така е и с Мария, която тачим като майка Христова, но чието обожествяване също отричаме. Словото божие в писанието му е ясно и необоримо! Единствен наш попечител пред Всевишния е Христос и всеки, престъпил тоз канон, изпада в идолопоклонство. А богопочитането на дева Мария и светците е само злост и коварство на Сатаната!

В този миг людете ни, мъже и жени, бяха до един обзети от силно неспокойство и по ужасеното им мълчание, по сащисано щуращите им се очи и плътно стиснатите устни човек веднага се досещаше, че думите на Дюроа се бяха натъкнали на вкоренилите се от хилядолетия в душата им вярвания. Защото нямаше в Сарлат дом, където в малка ниша да не стои статуетка на Девата, покрай която не бе никак за препоръчване да минеш, без да се прекръстиш, или да избъбриш поне някое Ave. Пък и всяко що-годе по-значимо селце си имаше и светец, и извор на светеца, че и чудо на светеца, комуто нерядко се кланяха много по-ревностно, отколкото на самия син божи, тъй като Христос, подобно на краля в неговия си Лувър, бе твърде далеч, докато селският светец им беше толкова под ръка, колкото и господарят им в замъка си.

Когато баща ми, който отлично знаеше това, усети предизвиканото от Дюроа негласно брожение сред людете ни, той реши да поразсее напрежението и с бодър, без намек и за капчица гняв глас, подвикна:

— Говорете, приятели мои сърдечни! Говорете от душа и без заобикалки! Не ще ви сторим нищо лошо!

Но сърдечните приятели се умълчаха, здравата стреснати от мисълта да се опълчат срещу пастор Дюроа, който с бледото си, изпито лице, с дългата си бяла брада и в своята неподвижност им приличаше досущ на някои от онези светци, дето ги изографисват по стъклописите.

Хайде де, не се свенете! — подкани ги баща ми този път по-нетърпеливо. — Че проговорете бе, хора! Кажете какво мислите за всичко това! Добре, нареждам ви, щом е така!

Людете ни се спогледаха, спогледаха, на накрая до един врътнаха очи към Барберин, сякаш я молеха първа да вземе думата — толкова непоклатимо им се струваше положението й в Мепеш на дойка както на тук присъстващите Сиоракови деца, тъй и на онези, дето подир време щяха да видят бял свят. И Барберин, която всичко казано дотук очевидно дълбоко бе развълнувало, след кратко колебание се престраши.

— Гос’ин барон — подхвана тя, изчервявайки се от корена на косата си до основата на своята пищна гръд, — бива ли да се изрека, преди туй да са го сторили мъжете?

— Бива, мила Барберин, бива! — насърчи я баща ми, разнежен от гледката на таз разпъпила се в цялата си прелест възхитителна руменина и дотолкова по-благосклонен, доколкото подобен опонент не му се струваше кой знае колко опасен. Сетне добави: — Знаеш колко много те обичаме всички ние!

— Сполай ви, гос’ин барон! — промълви дойката цяла разтреперана и с развълнувана гръд, тъй като боготвореше баща ми. — То се знае, че съм само една жена — поде тя, — при туй жена крайно невежествена в сравнение с двамината ни господари и господин пастора Дюроа, а, също и с младите господари Сиорак и с войниците, видели толкоз свят, че и с Йона и Фожане, които пък тъй изтънко си знаят занаята, че е наистина нечувана дързост в тяхно присъствие да вземам думата точно аз, дето не умея нищо друго, освен млякото си да давам, подобно на всяка крава в обора. Но понеже отворихме дума за дева Мария, която — без да искам да засегна господарите — аз обичам и почитам коленопреклонно, то ето какво ми дойде на ум: човек се моли на Иисус, за да се застъпи за него пред Всевишния, нали тъй, гос’ин барон?

— Тъй е, Барберин.

— Ами че тогава — полюбопитства простодушно дойката, — щом ще се молим на сина, за да омилостивим бащата, защо да не се обърнем към майката, за да омилостивим екна?

Настъпи гробна тишина и едва тогава, струва ми се баща ми се усети, че донякъде е подценил Барберин, защото на лицето му се изписа смущение и той малко пресилено прихна, опитвайки се да го прикрие. Но бдителният пастор Дюроа тутакси му се притече на помощ.

— Безспорно тъй устроени са делата човешки — отсече той властно, — само че тук става дума за бога и не за кой да е син, а за Иисус Христос, нашия Спасител! А щом Спасителя наш е Христос, а не майка му Мария, то значи не на нея, а нему трябва да се молим за застъпничество пред бащата. Мария е дала живот на Христос така, както Барберин дава млякото си, но това е деяние природно, а не съзидание! Творецът тук е бащата, а Спасителя е синът! Молете се на бащата и молете се на сина, но освен на двама им и на Светия дух не се молете никому, щото туй би било прегрешение в идолопоклонство и суеверие езическо!

Всичко това бе тъй ясно и убедително изречено, и то с такъв спокоен и уверен тон, та човек оставаше с впечатлението, че въпреки напредналата си възраст пастор Дюроа благоволяваше да отложи с още няколко месеца райското си блаженство, само и само за да посвети нас, простосмъртните, в тези непрозряни истини. Но колкото и поразени да бяха, людете ни продължаваха да упорстват, макар че, странно нещо, сега съпротивата им се измести и като изоставиха Светата дева (в крайна сметка тя беше просто една жена), те се укрепиха зад светците, които бяха толкова многобройни, и тъй явно доброжелателни, или пък — според случая — злонамерени, че изглеждаше доста трудно да се отрече постоянната им намеса в живота на хората.

Но и този път мъжете не се решиха да вземат думата и отново се вторачиха в Барберин, сякаш им идеше на мига да се скрият зад просторния й, опасан с червени ширити сукман. Дойката обаче решително завъртя миловидната си топчеста глава, давайки да се разбере, че не желае за втори пореден път да противоречи на господарите. Тогава мъжете, се видяха принудени да заложат на Малигувица, макар в никакъв случай да не беше най-подходящият посланик, тъй като дори според людете ни от приказките й твърде силно намирисваше на суеверие. Нямаш ли обаче кон, за да си изореш нивата, и магарето ти върши работа, та тъй и нашата магарица не се остави да я молят. По-рошава от горгона83, че и от менада84, тя стремително се хвърли в атака още при първия подканващ поглед.

— Мога ли и аз да река, гос’ин барон?

— Иска ли питане, драга ми Малигувице! — отвърна баща ми, настроен вече саркастично, но без да го показва твърде явно.

— Ах, гос’ин барон! — ревна с тежка въздишка Малигувица и облещи черни очи. — Голям страх и ужас ще бера, тъй да знаете, ако в Мепеш престанем да се молим на светците, щото в Перигор и най-вече в северния край на провинцията ги има неколцина страшно лукави! И какви ли не болести ще налетят тогава замъка! Пък и людете! Че и добитъка, и реколтата!

— Какво? — изви баща ми вежди в престорено изумление. — Добре ли чух, или чавка ми е изпила мозъка? Та перигорските светци, казваш, щели болести да ни пратят, тъй ли?

— И то коя от коя по-лошави, гос’ин барон! — увери го Малигувица със страховита гримаса. — Свети Симеон Лигьойски праща черната болест85, свети Йотроп осакатява людете, свети Пол Агонакски тъй прави, че децата се поболяват от страх, свети Авит ти измята крайниците с ревматизмата, а свети Саразак изкорубва краката на бебетата още в люлката!

— Че те били същински демони твоите светци, мила ми Малигувице! — възкликна баща ми през смях.

— И дума да не става, гос’ин барон! — възрази Малигувица. — Те ще ти напакостят само тогава, когато ги хване яд, че не си ги почел достатъчно. Ама накараш ли кюрето да им отслужи литургия, начаса се кротват!

— Добре де — прекъсна я баща ми, — но нали за литургията трябва да платиш на кюрето?

— А как иначе! Не дадеш ли, няма да получиш! — отсече Малигувица. — А искаш ли водата на светеца да те изцери и в извора му няколко гроша ще трябва да хвърлиш!

— Брей, че алчни били тия светци! — подсмихна се баща ми. — И какво ли я правят в рая всичката тази пара?

— Знам ли ги, ама вярно е, че грошовете никога не остават дълго време във водата.

— Така си и мислех — поклати глава баща ми.

— И за да ви дам един пример — продължи Малигувица, — ще ви река, че клетият Пьотремол, дето се помина преди две години.

— На първи януари — уточни Барберин.

— Право думаш, първи януари беше. Свети Авит, както знаете, го беше наказал и от десетина години Пьотремол цял се бе сгърбил и усукал от оная си ужасна ревматизма. Ала месец преди да се помине, вдигна се и отиде в Сент Авит, накара да отслужат литургия на светеца и макар да беше люта зима, съблече се както го е майка родила, разтърка се цял с ледената вода на светеца и взе, че оздравя.

— Че оздравя, оздравя — съгласи се баща ми, — но дотам я докара, че само подир месец умря в ръцете ми от охтика.

— И тъй да е, гос’ин барон, ама нали си изцери ревматизмата, дето толкова го мъчеше!

— Дума да няма! И съм напълно съгласен с теб, че там, където е сега, вече нищо не го мъчи! Така значи, свети Авит хем ти праща ревматизъм, хем те лекува от него? Чудо на чудесата!

— Че що пък, нима не е справедливо да изправи онуй, дето го е прегънало, гос’ин барон? — удиви се Малигувица. — Тъй и свети Саразак ще изкоруби краката на бебето, ама сетне и ще ги оправи.

— Подир една литургия и няколко гроша, разбира се!

— Да, ама и като му ги разтриеш с вода от извора!

— Която по нищо не се различава от водата в нашия кладенец — заключи баща ми, сетне се изправи и продължи вече сериозно: — Ето че и Малигувица чухте, добри люде. И кой ли, слушайки таз невежествена жена, не би се възхитил от находчивостта, с която кюретата извличат облаги от доверчивостта на простия народец! Така наместо да почитат светците заради християнската добродетел, доказателство, за която е целият им живот, те сториха от тях божества и демончета досущ подобни на езическите. Защото и римляните са имали светци и светици. Те вярвали, че в техните гъмжащи от риба езера живеят наяди86, които благоприятстват богатия улов, и хвърляли във водата не мизерни грошове, а вази, гривни и цветя. — За миг баща ми замълча и като измери готвачката със суров поглед, възкликна: — Ах, Малигувице, Малигувице! Каква дебела книга би излязла от всичко онова, дето го вярваш, но което не съществува нийде другаде, освен в гънките на скудоумния ти мозък… Включително и това, че Гавашет е дъщеря на руми, което не е вярно.

Неподготвена за подобен завършек, Малигувица зина от удивление, а Гавашет само ококори прелестните си черни сърнешки очи, погледна втренчено баща ми, но думица не промълви.

— И е нечестива ерес — продължи баща ми с плам — да приписваш на светците лечителна сила! И е срамно идолопоклонство да ги издигаш в култ и да им се кланяш! Един е бог и едничък той лекува и душа, и тяло! Нему и само нему трябва да се молим!

Все още не окопитила се от удара, който й беше нанесъл баща ми с разкритието си за раждането на Гавашет (а за готвачката насилването й от главатаря на румите в собствената й плевня бе чест и величие на целия й живот), Малигувица стопчи безформеното си тлъсто туловище, заби поглед в масата и сякаш онемя.

Но и след нея пак никой не посмя дори да гъкне. Искрено казано, не ми се вярваше за тези няколко минути баща ми да беше успял да изкорени една вековна вяра. Людете ни обаче имаха твърде силната привичка безропотно да се подчиняват на кюрето, за да не се прегънат сега и под волята на баща ми, на Совтер и на пастор Дюроа — все мъже сериозни и учени, които четяха книги и разумяваха нещата, като освен това баща ми беше и толкова вещ доктор и лекуваше народеца, без дори грош да вземе.

— И тъй — рече баща ми, — вече сте достатъчно наясно. Знаете и злосторствата и заблудите, които искаме да изправим. Ще ли приемете ведно с господарите си протестантската вяра?

Но понеже никой не се престрашаваше да отговори пръв, настъпи пълна тишина и колкото повече тя, се проточваше, толкова по-силно безпокойство обземаше побратимството. За щастие Анет, когото Малката Еликс дундуркаше в ръце и който до този момент се беше държал много кротко, нададе изневиделица такъв писък, че и на глух би продънил тъпанчетата. Малката Еликс веднага го подаде на Барберин, а тя разпусна вързанките на червената си фуста и измъкна едната си разкошна, едра и твърда гърда, чието зърно малкият кресльо тутакси лакомо налапа и като вкопчи ръчици в белоснежната плът, затвори очи и се отдаде на безмълвно блаженство. Това бе гледка, на която обикновено нямах насищане, но едва сега забелязах, че не съм единственият, тъй като прелестната, напращяла и бяла като сняг гърда на Барберин бе привлякла погледите на всички, включително и на баща ми, който с усмивка я наблюдаваше, докато в туй време извърналите очи Совтер и пастор Дюроа шепнешком разговаряха помежду си. Само дето цял не пламнах, представяйки си изведнъж, че аз, вече толкова голямо момче, съм на мястото на момчурляка, но бога ми, почти усетих благото топло мляко да се стича в глътката ми, като на всичко отгоре и завиждах на Анет, че може да мачка с пухкавите си ръчички тази възхитителна, толкоз обла и пълна гърда, при все че в тишината на благосклонния нощен мрак вече бях открил туй удоволствие с Малката Еликс, макар че нейните прелести, за жалост, в никой случай не можеха да се сравнят с тези на майка й. И като поразмислих, обзе ме силен срам, че пред толкоз хора си напомням сам за онези си прегрешения, които нивга не посмях да изповядам на кюрето Машата, от страх да не би, след като научеше за тях от него, майка ми да сложи край на благоприятстващото ги съжителство. Слава богу, че сега, след като вече бях станал хугенот, или ugonau87, както казваха людете ни, завинаги се освобождавах от задължението да се изповядвам, при което сякаш камък падна от сърцето ми — толкова много се страхувах от тези ми срещи с Машата, от неговите жадно припламващи очички и неутолимото му любопитство.

Уверен съм, че едва ли някой от присъстващите е дръзнал дори да помисли, щото кърмещата рожбата си Барберин би могла да послужи като модел за статуя на Богородица и детето Иисус, при все че на мен лично точно това ми мина през ум, колкото и ugonau да се пишех вече. И думица не казах, разбира се, тъй като не ми се щеше да наскърбявам баща ми, който, изчаквайки Барберин да свърши с кърменето, за да зададе на слугите си последния и най-важен въпрос, полусериозно — полушеговито я подкачи:

— Да знаеш само, скъпа ми Барберин, как ми се ще да ти сваля ахатената огърлица, за да ти докажа, че тя няма никакво отношение към млечността ти!

— Ах, гос’ин барон! — изохка Барберин, усетила при тази заплаха как млякото й едва ли не се дръпва обратно към извора си. Не, не ще го сторите! Та нали ще ми се пресече млякото и мъничкият ми Анет ще си отиде за едното нищо!

— Няма да го сторя, миличка, няма! — разсмя се баща ми. — Задръж си ахатите, пък и те изглеждат толкова красиви върху бялата ти кожа! (Тук Совтер смръщи вежди.) А и кой знае дали, след като ги свалиш въображението ти няма да се окаже напълно достатъчно, за да ти се пресече млякото. Но и всекиму е известно, че на добра дойка се крива дума не казва!

Още не се беше доизрекъл, когато малкият Анет внезапно пусна плячката си и преситен, тозчас заспа. Барберин го подаде отново на Малката Еликс и загърна във фустата си своята разкошна гърда, което, поне според мен, придаде на голямата зала още по-мрачен вид.

— И тъй, добри ми люде — подхвана баща ми, възвърнал предишната си сериозност, — да си дойдем на думата! Кои от вас скланят да приемат Реформацията? Казвай ти, Мишел Сиорак!

— Скланям! — отзоваха се в един глас Мишел и Беноа Сиорак.

— Ти, Кабюс?

— Скланям!

— Кулондр?

— Скланям!

— Марсал?

— Скланям!

— Йона?

— Скланям!

— Фожане?

— Скланям!

Подир, тях баща ми емна и жените, чието „Скланям“ обаче прозвуча далеч не толкова чистосърдечно и уверено, поне що се отнася до Барберин, Като и Малигувица, тъй като за Малката Еликс, по това време на тринайсет години и половина, и за Гавашет, едва шестгодишна, всичко опираше до някаква чудесна игра, която се канехме да изиграем на Машата.

Едва когато отговори и Гавашет, баща ми се сети, че не беше задал въпроса си на Катрин, а като негова дъщеря тя се нареждаше дори пред братята Сиорак. Отчела пропуска му и въобразила си, че е завинаги вече лишена от обичта на баща си, Катрин седеше, навела глава с унило виснали руси плитчици, цялата пребледняла и с плувнали в сълзи сини очи.

— Е, Катрин, дъще моя — усмихна се благо баща ми, — аз комай ви позабравих! Но вече чухте въпроса ми: искате ли и вий да изповядвате протестантската вяра като баща си?

— Искам — промълви Катрин с треперещ гласец и избухна в ридания.

Баща ми, за когото не беше тайна, че причината за сълзите й бе свързана с майка ми, помрачня и като се изправи, рязко се разпореди:

— Барберин, време е да приспиш децата! И без туй доста окъсняха.

Дойката тъкмо се надигаше, за да подбере подопечните си, когато Кулондр зина досущ като риба, а това означаваше, че се кани да проговори — дейност толкова необичайна за него, че изискваше известна подготовка, тъй като първоначално от отворената му уста не излезе нито звук. Това обаче никого не заблуди — Кулондр наистина възнамеряваше да изрази мисълта си гласно. Подобно събитие беше такава рядкост, че всички изумено се вторачихме в него, а Барберин застина на място въпреки получената заповед.

Кулондр бе положил желязната си ръка на масата, за да облекчи рамото си от тежестта й. Въпреки че едва бе прехвърлил четирийсетте, той вече побеляваше. Чертите на дългото му като свети пости лице до една бяха смъкнати надолу, че и крайчецът на очите, ъгълчетата на устните и носът му също. А седнеше ли на трапезата, той затваряше очи по такъв особен, присъщ единствено нему начин, че всяко желание да го заговориш тутакси се изпаряваше. Никой всъщност и не припираше кой знае колко да чуе отговора му, защото случеше ли се Кулондр Желязната ръка да изтърве няколко членоразделни звука, а не само ръмжене, то туй бяха все приказки за беди и нещастия. Помня, че в деня, преди баща ми да замине на война, когато Кабюс показваше на дечурлигата огнестрелните оръжия и аз възторжено бях възкликнал: „Какви страховити оръжия! И колко много врагове ще погубят!“, Кулондр бе подметнал: „Враговете имат същите“, при това с такъв тон и поглед, от които се подразбираше, че нито един от тях, включително и баща ми, няма да отърве кожата.

Такива бяха присъщите склонности и талант на Кулондр — да лишава бъдещето от всяка надеждица. И в Мепеш не само прислугата, но дори побратимството бе започнало да се страхува, речеше ли Кулондр да се изяви словесно, защото то не бяха тогава пъклени пророчества, то не бяха смразяващи душата намеци и съкрушителни истини — толкова изкусно съумяваше той да разкрие и представи нещата откъм най-лошата им страна.

— Гос’ин барон — прогъгна войникът с хрипкавия глас на несловоохотливите, — ще ми се и аз да задам един въпрос!

— Задай, задай, драги ми Кулондр! — откликна се баща ми с обичайната си живост, но въпреки това силно обезпокоен, както и всички ние, от онова, което се канеше да изрече нашият голям мълчаливец.

— Гос’ин барон — изгъргори Кулондр, — а ще ли честваме отсега нататък в Мепеш празниците на светците, както го правехме досега?

Спогледахме се и докато баща ми се двоумеше какво да отговори, Совтер сухо отсече:

— Вече нямаме никакво основание да ги честваме, след като протестантството не признава култа към светците!

— Тъй си и мислех — рече Кулондр с погребален тон и притвори очи.

Всички приковаха поглед в него и около масата се възцари безрадостно мълчание. И такова униние обзе людете ни, и толкова се смаяха, че просто не знаеха, ако мога тъй да кажа, на кой светец да се молят. Те току-що бяха осъзнали, че за тази едничка вечер бяха загубили най-малко петдесетина празнични дни годишно.

Някъде подиробед в понеделник, 23 декември (тази драматична среща е описана най-подробно в Мисловника), барон Дьо Сиорак, господин Дьо Совтер, пастор Дюроа и четиримата братя Комон, най-големият, от които, Франсоа, беше владетел на Миланд и Кастелно, призоваха баронеса Дьо Сиорак да се яви в библиотеката на баща ми, за да я посветят в протестантската вяра и придумат да я приеме.

Като опитни военачалници Сиорак и Совтер се бяха справили изключително бързо и успешно с обръщането на Мепеш в новата вяра. Заемайки от блестящата тактика, използувана от Гиз при Кале, те бяха превзели едно подир друго всички укрепления и отбранителни валове, защищаващи града, преди изневиделица да хвърлят основните си сили срещу цитаделата. Но ако, освен всичко бяха разчитали и на ефекта от изненадата, то този път сметките им излязоха криви. От Франшу (а нея Барберин най-редовно осведомяваше за всичко) Изабел знаеше както за настъплението на Реформацията в замъка, така и че съпругът й, нейните синове, дъщеря й, братята Сиорак, Кабюс и Като, а също и цялата прислуга, мъже и жени, вече я бяха приели.

Но макар изолирана и като че ли обсадена отвсякъде от „ереста“, Изабел и не мислеше да се предава, дори напротив. Високомерна и войнствено настръхнала, досущ като петльов гребен, тя се появи в библиотеката на баща ми великолепно пременена, с широка плисирана яка и всевъзможни други труфила, заплела в разкошната си руса коса перли, останали й в наследство от нейните прадеди (на баща ми, разбира се, сърце не му даваше да прахосва екютата на побратимството по такива суетни гиздила).

И пак майка ми нападна първа, преди още баща ми и уста да беше отворил.

— Защо сте се събрали тук, господа, при това тъй многочислени? — надменно попита тя. — Да не сте решили срещу мен да се сдружите? Или пък съдници да ми бъдете? А може би възнамерявате накрая и на разпит да ме подложите? И нима заради това сте повикали четиримата ми братовчеди Комон? Хубава работа, седмина мъже срещу една нещастна и напълно беззащитна жена! Чувствате ли се достатъчно силни, за да ме превиете?

— Госпожо — рече баща ми, доста объркан от подобно, встъпление и от високомерието на майка ми, — словата ви са не само неразумни, но и напълно неоснователни! Никой тук не ви мисли злото, дори напротив. И ако виждате братовчедите си Комон, то е не само защото четиримата са едничките ви близки, останали ви от вашия именит род, но и поради туй, че след като, отдавна вече са приели протестантството, те сами настояха да присъстват, когато дойде време да ви приканим да се присъедините към нас. Колкото до господин Дюроа, когото също виждате тук…

— Не познавам този непрокопсаник и не желая да го чуя! — прекъсна го майка ми с възможно най-презрителен тон.

— Непрокопсаник ли, госпожо!? — възмути се баща ми. — Господин Дюроа е свещенослужител на нашата религия, един от най-начетените и рядко добродетелни люде и вий му дължите уважение!

— Господин съпруже мой — прекъсна го Изабел, — уважение аз дължа единствено на свещенослужителите и прелатите на светата римокатолическа църква, в чието лоно съм възпитана така, както и прадедите ми, както и кралят на Франция, Шарл IX, нашият господар и повелител, и ще й остана вярна до сетния си дъх! А що се отнася до вашите чумави еретици, то не желая да имам нищо общо с тях!

В словата й прозвуча такава страстна убеденост, че в стаята за дълго се възцари мълчание. Совтер, Дюроа и братята Комон сякаш в камък се бяха обърнали. А колкото до баща ми, той стана и направи няколко крачки със свити пестници, извън себе си от гняв и почти изгубил дар слово.

— Внимавайте, Изабел! — промълви най-сетне глухо той. — Всички тук сме, както се изразихте, „чумави еретици“ и щом не желаете да имате нищо общо с нас, то значи се отричате от цялото си семейство и род.

Изабел разбра, че е отишла твърде далеч и предпочете да премълча, но остана все тъй надменно непреклонна, изпъчила гърди и с гордо вдигната глава. Мълчанието й обаче позволи на баща ми да се поуспокои, да седне отново на мястото си и пак да вземе думата. Стори го с глас, отпаднал от гнева и усилията, които полагаше, за да го овладее:

— Седнете, моля ви, в това кресло, госпожо, и благоволете да изслушате всичко, което пастор Дюроа ще ви каже относно нашата религия.

— Не, господине, ще остана права! — отвърна Изабел този път много по-хрисимо, но не по-малко решително. — И не желая дори да чуя опасните новости, които сам вие и вашите единомишленици се опитвате да въведете във вярата на дедите ни!

— Но, братовчедке — кипна Совтер възмутен, — точно в туй се заключава и гибелното ви заблуждение, произхождащо единствено от драговолното ви невежество! Не нововъведенията са наша цел, а дори напротив, защото се стремим да преоткрием кристалночистия първоизвор на християнството, който римокатолическата църква превърна в тинесто блато, смесвайки ведно обичаи, идолопоклонство, пошлост всякаква и, както вий рекохте, новости! Ние се гордеем с това, че се придържаме най-строго към истинното слово божие такова, каквото ни го разкриват Вехтия и Новия завет, защото това е бистрият извор, от който всеки, дето го бива що-годе да срича, може да пие до насита!

— И на мъждивия светлик на наивното си разсъдъче да скърпи свое собствено верую! — подхвърли Изабел подигравателно. — Не, братовчеда, светата църква напълно основателно смята за нечестиво изобретение както новото тълкование на простонароден език, което вашите хугеноти направиха на Вехтия и Новия завет, а също и това, че го разпространиха, както сторихте вие, сред благородниците, буржоата и простолюдието с риск да извратят и изцяло омърсят християнската религия!

— И таз добра! — възкликна баща ми. — Оказва се, че ний омърсяваме християнската религия и то тогава, когато се стремим да възвърнем първичната чистота на нейния извор, утолявайки жаждата човешка с божието слово! Със същото слово, което прелатите ви и вашият папа заглушиха със сметкаджийство, суеверия и чудатости!

— Господине — прекъсна го Изабел, — не говорете така за Пресветия отец или ще напусна стаята!

— Госпожо — намеси се тогава с благ, но властен глас пастор Дюроа, — ако наистина желаехте да проявите християнско смирение, то вий бихте дирили словото божие не в устата хорски, а в неговата и в Светото му писание. И тогава нямаше да наричате папата „Пресвети отец“.

— И защо, ще ви замоля? — полюбопитства надменно майка ми, макар и силно поразена, колкото и да не й се щеше да го показва, от достолепната външност на пастора.

— Защото в глава XXIII на Евангелие от Матея, Христос е казал: „И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата88“.

Но ако някой хранеше надежда, че подобен довод би могъл да срази или поне да разколебае майка ми, то значи зле я познаваше.

— Колкото до моето смирение — вирна тя гордо глава, — то се заключава преди всичко в туй, да не се уповавам на немощното си прозрение, да не тълкувам според дребнавите си разбирания каноническите писания и да се осланям относно подобни тълкувания на мъдростта на теолозите и светите прелати, които от векове насам са определили догмите и обредите.

— И при това натрупаха толкоз грехове — вметна пастор Дюроа, — и опошлиха и изопачиха божественото слово, че и търговия подхванаха със светите тайнства!

— Аз не ви слушам, господине! — сопна му се Изабел.

— Никак не ви приляга да говорите за смирение точно вам, госпожо! — сряза я буйно баща ми. — Да, вам, която от самото начало на този разговор със злостно високомерие се опълчихте срещу вашето семейство и съпруг; вам, чиито уши и очи са глухи и слепи за истината; вам, която аз обичам и хилядократно, понякога едва ли не коленопреклонно съм умолявал нощем, когато непоносимата мисъл за тегнещото над вас проклятие не ми е позволявала да мигна дори, да прочетете, госпожо, да благоволите да прочетете поне веднъж Вехтия и Новия завет!

Това „вам, която обичам“ накара Изабел да пребледнее и да се разтрепери повече от всичко, изречено дотук. Но тя почти на мига се окопити и с непоколебима твърдост заяви:

— Аз чета само требника си и часослова на блажената Мария, защото туй са единствено позволените книги! И не ще погледна нито във Вехтия, нито в Новия завет, тъй като църквата ми го запретява! А що е до спасението, то аз твърдо вярвам, че извън лоното на светата църква спасение няма!

— Но какво говорите, госпожо! — извика цял пребледнял баща ми, сетне се обърна към пастор Дюроа и с болка глухо промълви: — Чухте ли това богохулство?

— Уви! — поклати глава Дюроа. — Нечувано е светотатство, наистина, да отъждествяваш римокатолическата църква с Христос и по този начин да я обожествяващ. Не, госпожо, не извън лоното на църквата, а извън Христа няма спасение!

Изабел, която, до този момент гневът на баща ми не беше успял да сплаши, сега изглеждаше потресена, но не толкова от забележката на пастора, колкото от явното отчаяние, в което думите й бяха хвърлили нейния съпруг. Тя отново предпочете да премълчи и за миг между враждуващите страни се установи нещо като безмълвно примирие, сякаш всеки си поемаше дъх и се опитваше да се съвземе от понесените удари.

След това Жофроа дьо Комон на свой ред взе думата. Макар и най-ревностен калвинист измежду четиримата братя, той бе в същото време игумен на Брив и абат на Юзерш, Виже и Клерак. Ставайки хугенот, Жофроа дьо Комон не се беше отрекъл от сана си и произтичащите от него облаги, но за сметка на това сега поголовно обръщаше в протестантска вяра паството си и монасите, при това без много-много да се церемони. Беше мъж среден на бой, с малко нещо див поглед, чернокос и мургав.

— Братовчедке — поде той строго, — вие, за която всяка традиция е свята, както сама твърдите, би трябвало и на дело да се придържате към традицията на жените от нашето семейство и да се покорите на съпруга си! С опърничавостта си далеч не правите чест на рода Комон! По-инат сте и от най-твърдоглавата коза, братовчедке, тъй че внимавайте неотстъпчивостта ви да не додея на вашия съпруг и да не го застави да ви прогони!

— Дори мъжът ми да ме прогони — отвърна Изабел с треперещ глас, — аз твърде много разчитам на добрите ви чувства към мен, братовчеде, за да се опасявам, че ще ме изоставите.

— И още как, госпожо! — свъси вежди Жофроа дьо Комон. — И още как! Случи ли се това, нито големият, нито по-малките ми братя, Франсоа и Жан, нито пък нашите сватове и приятели биха ви приели и тогаз не ще намерите убежище в цялата провинция!

Изабел смело понесе удара и с уверен глас заяви:

— Вие може и да ме изоставите, господине, но Светата църква никога не ще го стори! Предпочитам да съм най-злочестата окаяница на този свят, отколкото да се отрека от църквата заради мъжете!

— Идолопоклонница! — извика баща ми едновременно с болка и гняв: — Църквата! Все тази църква! А бог, госпожо, къде оставяте бог?

— За мен църквата и бог са едно! — отсече Изабел.

За миг висна смаяно мълчание, което пръв наруши Жофроа дьо Комон, възкликвайки ядно:

— Опомнете се, госпожо, и разберете, че оставайки папистка, докато съпругът ви, вашият брат, синовете ви и цялото ви семейство изповядват протестантската вяра, вие сама прекъсвате естествените връзки на кръвното родство и свещените окови на брачния съюз! И че от този миг нататък никой вече не ще ви има за съпруга на барон Дьо Сиорак, а за негова държанка!

— Възможно е — ме му остана длъжна Изабел и гордо вдигна чело, — но тогава ще се окаже, че сводник на тази държанка сте били вие, господине, защото само бог знае колко много настоявахте за този брак!

Жофроа дьо Комон пребледня и тогава баща ми, комуто думите „прогонва“ и „държанка“ бяха причинили също толкова болка, колкото и на Изабел, стана и рязко, но все пак достатъчно вежливо рече:

— Госпожо, този разговор бе мъчителен за вас и затова ще го прекратим. С ваше позволение ще ви съпроводя до стаята ви.

— И сама ще стигна дотам! — отвърна Изабел троснато и със сълзи на очи, но несломена и неусмирима; завърти се на пети и като почукваше с бастуна си по пода, напусна библиотеката с величествено полюшване на широката си пола.

Изабел остана все така непреклонна, здраво вкопчила се във вярата на дедите си, като при това отблъскваше всеки опит за споразумение, тъй че свадата между нея и баща ми се проточи месеци и години наред. Тя всъщност избухна и продължи с нестихваща сила от 23 декември 1560-а до 15 април 1563-а, разтърсвайки Мепеш из основи. Семето на несговор и едва ли не вражда, хвърлено от тази ожесточена разпра в нашата толкова подредена и сговорна дотогава община, не само отвори пропаст между двамината съпрузи, не само разедини прислугата и обърка децата, но на моменти — особено когато се подхващаше спор трябва ли, или не, Франшу да бъде уволнена — всяваше раздор и в самото побратимство.

Въпреки фасоните си, въпреки своята свадливост и раздаваните с повод и без повод удари с бастун, Изабел умееше да печели обичта на камериерките си, та и Франшу, както преди нея Като, само подир няколко месеца, кажи-речи, вече благоговееше пред майка ми. Ето защо, когато убедените в леснотата на начинанието си побратими и пастор Дюроа се заеха след господарката да обърнат във вяра и прислужницата, те бяха безкрайно изненадани, удряйки на камък. Скръстила червени ръце на валчестите си гърдища, Франшу дръзко и недвусмислено заяви — позовавайки се при това на Девата и де що светия имаше, — че не ще и да чуе злодумствата, докарали Госпожата до сълзи, че обича Госпожата и желае да живее и умре с вярата на Госпожата. И тази й решимост никой не успя да разколебае нито с добро, нито с лошо.

Нечуваното упорство на простодушната камериерка силно разгневи баща ми, но дълбоко в себе си той бе трогнат от всеотдайната и привързаност към нейната господарка и затова жестокото предложение да я уволнят начаса, което Совтер направи след излизането на Франшу, го завари твърде неподготвен. Той се начумери и рязко възрази, че би било нечовешко да лишат Изабел от камериерката й точно сега, когато и без туй се чувства толкова самотна в Мепеш, и че освен това вземането на всяко решение, засягащо прислужницата на жена му, е само и единствено негово право. Сетне се врътна и напусна стаята, оставяйки Совтер дълбоко засегнат както от тона, така и от погледа, и от думите му.

Ето как към голямата свада се прибави и една малка, този път между двамината побратими, която не мина безболезнено както за единия, така и за другия и продължи цял месец. Защото Совтер много скоро поднови атаката си, но вече подкрепен от пастор Дюроа. Те надълго и нашироко се разпростряха върху достойния за окаяние пример, който Франшу щяла да даде на цялата прислуга и преди всичко на Барберин и Малигувица, дето не само че все още били силно привързани към папистките суеверия, но и искрено се възхищавали от непокорството на господарката си. Тази гнила ябълка щяла да опропасти цялата кошница и да доведе до оформянето в Мепеш на женско съзаклятие, поддържащо повече или по-малко открито Изабел, а това несъмнено щяло да окаже пагубно влияние както върху децата, така и върху мъжете. И ако човек можел напълно да се осланя на благоразумието на Изабел в отношенията й с Машата, то нямало ли кюрето да се възползува от изповедта, за да измъква от наивната Франшу всички интересуващи го сведения и тутакси да ги донася на сарлатския епископ, който така щял да бъде осведомяван седмица подир седмица за всичко, случило се в Мепеш?

Накрая тези доводи надделяха упорството на баща ми, но тъй като сърце не му даваше да изхвърли Франшу на пътя (още повече, но туй без зла умисъл, че изпитваше слабост към нея), той й намери място при една знатна сарлатска хугенотка, която я прие много благосклонно, спечели обичта й и за по-малко от месец я направи протестантка. Баща ми беше толкова щастлив от тази развръзка, че идеше ли в Сарлат, никога не пропускаше да навести бившата ни камериерка и да й отнесе някое дребно подаръче, при което с присъщата си сърдечност я потупваше по яките червени ръце и току лепваше по някоя звучна целувка на свежите й бузи. И макар да го правеше съвсем непринудено и открито, а при това и нерядко в мое присъствие, аз все пак се удивлявах донейде, защото отлично си давах сметка, че в Мепеш той никога не би си го позволил.

Междувременно, оказала се лишена и от Франшу тъй скоро след напускането на Като, майка ми изпадна в отчаяние и цяла пламна в люта неприязън към баща ми. От зори до мрак, та дори и нощем, тя дотолкова му додяваше със злъчните си упреци, че баща ми препускаше от стая в стая така, сякаш по петите го гонеха най-малко десетина дявола. „Право казваше, Жан — доверяваше се той на Совтер в Мисловника си, — пазвата скри от погледа ми медальона, но ето че сега виждам и обратната му страна.“ Положението стана още по-нетърпимо, когато побратимството реши да замести Франшу, като нае за камериерка на майка ми Тоанон, едно девойче от Таниес, което пастор Дюроа беше приобщил към новата вяра. Едва-що разбрала обаче, че са й дали за прислужница еретичка, Изабел я възненавидя и я подложи на ужасен тормоз, бълвайки насреща й безброй ругатни, като я наричаше „патка, скудоумница, тъпачка, дрипла, блудница, пачавра, мръсница“, и как ли не още. Веднъж с очите си видях как докато Тоанон й държеше огледалото, за да се натъкми, майка ми избоде ръката й до кръв, за да я накаже, задето е мръднала. И само подир месец подобни изтезания, постоянно шамаросана, бъхтена с бастун, оскърбявана и цяла изпободена, Тоанон със сълзи на очи си събра багажеца и напусна.

— Госпожо — заяви баща ми, — ако продължавате да се вдетинявате, то наместо камериерка ще ви назнача гувернантка!

И тогава видяхме в Мепеш да пристига не жена, а женище като канара — една хугенотка-мъжкарана, мустаката и толкоз набита, та чак четвъртита, със строг поглед и винаги сурово свити устни, която надвишаваше майка ми с цели две глави и посрещаше ругатните й с най-невъзмутимо презрение. В продължение на две седмици Изабел доста се колеба дали да я зашлеви — дотолкова широкото, стърчащо високо над нея лице на новата камериерка й се струваше недосегаемо. Но едно прекрасно утро битката най-сетне се разрази в стаята й.

— Алазаис — заповяда майка ми, — пренеси тази маса ето там!

Без думица да продума, Алазаис вдигна тежката маса като перце и я постави там, където й бяха наредили.

— Не, премислих! — възкликна Изабел. — Това място никак не й подхожда. Премести я по-добре тук!

Алазаис отново се подчини.

— Не, и тук не става! — не мирясваше майка ми. — Отнеси я в ей онзи ъгъл!

Алазаис и този път се подчини, но когато Изабел зина, за да й нареди отново да премести масата, тя я сряза с грубия си глас:

— Стига сте лукавствали, госпожо! По дяволите вашите капризи! Масата ще си остане там, където е сега!

— Голтачка! Нима се осмеляваш да ми се зъбиш! — кресна извън себе си от гняв майка ми и като грабна бастуна, понечи да я удари.

Без обаче и крачка да отстъпи назад, Алазаис пипна бастуна, изтръгна го от ръцете на Изабел, строши го одве в коляното си и изхвърли половинките през прозореца. Той гледаше към заобикалящия Мепеш водоем и в продължение на повече от месец цялата ни прислуга, при това не без известно, макар и потайно наслаждение, се любуваше на двете носещи се по водата парчета дърво.

Изабел нададе такъв писък, че баща ми тутакси притича и в момента, в който отвори вратата на стаята й, видя как пребледняла като платно, рошава и с изцъклен поглед, майка ми връхлита Алазаис с малък кинжал в ръка. Но снажната камериерка дори не помръдна, а ловко я спипа за китката й тъй й изви ръката, щото кинжалът отхвръкна и се заби в пода, откъдето баща ми веднага го вдигна.

— Господине — изкрещя майка ми, — ако таз безочлива мръсница не напусне замъка още сега, ще си отида аз!

— Седнете, госпожо, и престанете да вдигате врява! — сопна й се баща ми с нетърпящ възражение глас. — Щом вече се е стигнало дотам, че напирате и людете ни да колите, то мисля, че наистина ще е по-добре вий да си отидете! Защото знайте, че ако бяхте имали нещастието да убиете камериерката си, щях незабавно да ви предам на сарлатските съдии, за да гниете в затвора до края на дните си!

— Ах, господине, добре виждам, че вече не ме обичате! — промълви Изабел и отчаяно закърши ръце, а от очите й рукнаха сълзи.

— Дори напротив, за нещастие! — отвърна унило баща ми и се отпусна на един стол с измъчен и горестен вид, който оказа върху майка ми много по-силно влияние, отколкото всички упреци на земята, взети заедно. Сетне с въздишка добави: — Така е, уви, защото ако не ви обичах и миг повече не бих търпял лудостите ви.

— Та нима наистина съм чак толкова луда, мили мой Жан? — възкликна майка ми и като се хвърли на пода, прегърна нозете му.

— И то за връзване! — рече баща ми, който никога не бе съумявал да устои нито на красотата на майка ми, нито на сълзите и изкусителното й умилкване, та и сега, трогнат до дъното на душата да я види тъй хрисима в нозете си, притисна я в обятията си и я целуна по устните.

При тази гледка Алазаис изумено изви вежди, напусна стаята и с тежката си решителна стъпка на аркебузир се запъти да навести Совтер в кулата му.

— Гос’ине — изгромоля тя с недодяланото си гласище, — комай ще е най-добре аз да си вървя!

— И защо така, любезна ми? — удиви се Совтер.

— Щото ми е от ясно по-ясно, че гос’ин баронът е омагьосан от неговата си папистка. Тя се опита да ме затрие, а той само подир три минути току я гушна и взе да й бърше сополите!

Алазаис не напусна Мепеш, пък и магията държа баща ми в плен само дотогава, докато Изабел не забременя. Барберин трябваше незабавно да замине, за да зачене от мъжа си, и командуването на кулата и на децата бе отново възложено на Малката Еликс, което значително улесни изживяването на потайните ми нощни наслади.

Случката с кинжала и последвалото я помирение се оказа само мимолетно затишие в проточилата се разпра между Изабел и баща ми, а сетне бурята отново завилия деня и нощя, след като едва-що заченала, майка ми изневиделица дръзко заяви, че детето, което предстоеше да се появи на бял свят, ще бъде кръстено според обредите на нейната църква, както й бе обещал това баща ми на тяхната сватба. Все едно бе да налееш масло в огъня, който отново лумна и извиси пламък на възбог за най-голяма мъка и на двамата, защото колкото по-силна любов изпитваше баща ми към Изабел, толкоз по-дълбоко отчаяние го обземаше при мисълта, че, упорствайки в паписткото си идолопоклонство, тя обричаше както себе си, така и бъдещия си син на вечно проклятие.

Признавам, че както в моето невръстно детство, така и днес, вече в зряла възраст, аз не виждам нещата така. Бивайки възпитан между две религии и заставен, кажи-речи, силом да избера едната от тях, аз не мога да ненавиждам вярата, от която се отрекох, не мога и да се отвращавам от нейните „прегрешения“ чак до такава степен, в каквато те отблъскваха баща ми, нито пък да вярвам, че изповядващите я драговолно са обречени на мъките адови, още повече че сред тях е и клетата ми майчица. Но твърде малко по онова време бяха людете, било то мъже или жени, които се радваха на подобна търпимост от страна на ближния си, в което сами ще се убедите по-нататък. Защото тази люта ежба в Мепеш дава само нищожна представа и отразява крайно незадоволително онова, което по същото време противопоставяше католици и хугеноти, пораждайки броженията, сетне смутовете и накрая — опустошителните граждански войни, които сравниха почти със земята величието на Франция.