Великата Четворка

Глава XVIII В Скалния лабиринт

Не вярвам да съм бил в несвяст повече от минута. Дойдох на себе си, за да открия, че съм заклещен между двама души. Те ме бяха хванали здраво под мишниците и ме крепяха да не падна, а устата ми беше запушена с парцал. Беше тъмно като в рог, но аз заключих, че не сме навън, а минаваме през хотела. От всички страни около мен се чуваха викове и крясъци на хора, които искаха да разберат какво е станало с осветлението. Моите похитители ме замъкнаха надолу по някакви стълби. Преминахме по някакъв подземен коридор, после през една врата и излязохме на открито през втора, стъклена врата на гърба на хотела. След миг ние бяхме в прикритието на боровата гора.

Успях да зърна и друга фигура в положение, подобно на моето, и осъзнах, че и Поаро бе паднал в плен при това нагло нападение.

Благодарение на невероятната си дързост Номер Четири бе излязъл победител. Той бе използвал, заключих аз, някакво упойващо вещество с мигновено действие, вероятно етилов хлорид, като бе счупил една ампула с това вещество под носа ни. След това, в суматохата от тъмнината, неговите съучастници, които вероятно са били гости на хотела и са седели на съседната маса, са ни запушили устата и бързо са ни изнесли, като са ни прекарали през хотела, за да объркат преследвачите си.

Не мога да опиша часа, който последва. Наложиха ни едно почти смъртоносно темпо през гората, като не преставахме да се изкачваме нагоре. Накрая излязохме на открито на склона на планината и точно пред нас аз видях струпани на едно място невероятен брой скали и камъни с най-фантастични форми и размери.

Това трябва да бе Скалния лабиринт, който Харви бе споменал. Скоро ние започнахме да криволичим по неговите тесни пътечки. Този лабиринт сякаш бе създаден от някакви зли духове.

Изведнъж спряхме. Огромна скала препречваше пътя ни. Един от мъжете се доближи до нея и като че ли натисна нещо, след което, без никакъв шум, огромната маса на скалата се завъртя и откри малко тунелообразно отверстие, което водеше към недрата на планината.

Наблъскаха ни вътре. Известно време тунелът бе тесен, но след малко се разшири и не след дълго ние излязохме от него, за да се озовем в широко помещение, изкопано в скалата и осветено от електрическа лампа. Тогава ни отпушиха устата. По знак от страна на Номер Четири, който стоеше срещу нас и ни гледаше тържествуващо с подигравателно изражение на лицето си, бяхме обискирани и ни взеха всичко, което намериха в джобовете ни, включително и малкия автоматичен пистолет на Поаро.

Почувствах остра болка, когато хвърлиха нещата ни върху масата. Бяхме победени — победени без всякаква надежда за спасение от превъзхождащия ни по численост противник. Това бе краят.

— Добре дошли в главната квартира на „Великата Четворка“, мосю Еркюл Поаро — каза Номер Четири с подигравателен тон. — Неочаквано удоволствие е да се срещнем отново с вас. Но струваше ли си връщането от гроба само затова?

Поаро не отговори. Аз не смеех да го погледна.

— Елате насам — продължи Номер Четири. — Вашето пристигане ще бъде малка изненада за моите колеги.

Той посочи към един тесен вход в стената. Ние преминахме през него и се намерихме в друга стая. В самото й дъно имаше маса, зад която бяха поставени четири стола. Крайният стол бе празен, но бе покрит с наметало на мандарин. На втория седеше мистър Ейб Райлънд и пушеше пура. Облегнала се назад, на третия стол седеше мадам Оливие с нейното лице на монахиня и пламтящи очи. Номер Четири зае мястото си на четвъртия стол.

Ние бяхме изправени лице в лице с „Великата Четворка“.

Никога преди това не бях усещал толкова осезателно съществуването и присъствието на Ли Чанг Йен, както в този момент, когато стоях пред празния му стол. Макар и далеч в Китай, той все така управляваше и ръководеше тази злокобна организация.

Когато ни видя, мадам Оливие нададе слаб вик. Райлънд, който успя да запази самообладание, само премести пурата си и вдигна прошарените си вежди.

— Мосю Еркюл Поаро — каза бавно Райлънд. — Каква приятна изненада. Велик номер ни изиграхте. Ние смятахме, че сте погребан и почивате в мир. Но това е без значение сега, тъй като играта свърши.

В гласа му се долавяха стоманени нотки. Мадам Оливие не каза нищо, но очите й горяха и начинът, по който тя бавно се усмихна, не ми хареса въобще.

— Дами и господа, пожелавам ви приятна вечер — каза тихо Поаро.

Нещо неочаквано, нещо, което не бях подготвен да чуя в гласа му, ме накара да го погледна. Той изглеждаше напълно спокоен. Въпреки това имаше нещо във външния му вид, което бе различно.

Зад гърба ни се разлюляха завеси и от тях излезе графиня Вера Росакоф.

— А! — каза Номер Четири — Нашият ценен и верен адютант. Един ваш стар приятел е тук, моя скъпа лейди.

Графинята се завъртя с обичайната си стремителност.

— Боже мой! — извика тя. — Та това е малкият човек! Той сякаш има девет живота като котка! О, малки човече, малки човече! Защо се забъркахте във всичко това?

— Мадам — каза Поаро с поклон, — аз, както и великият Наполеон, съм предводител на големите батальони.

Докато той говореше, видях как в очите й се появи сянка на съмнение и в същия момент аз открих истината, която подсъзнателно бях доловил.

Мъжът до мен не беше Еркюл Поаро.

Той много, извънредно много приличаше на него. Същата яйцевидна глава, същата важно крачеща, леко закръглена фигура. Но гласът бе различен, очите, вместо зелени, бяха черни, а и мустаците — онези прочути мустаци…

Разсъжденията ми бяха прекъснати от гласа на графинята. Тя пристъпи напред, а гласът й звънтеше от възбуда.

— Били сте измамени. Този човек не е Еркюл Поаро!

Номер Четири възкликна скептично, но графинята се наведе напред и дръпна мустаците на Поаро. Те останаха в ръката й и тогава истината стана очевидна, тъй като горната устна на този човек бе загрозена от малък белег, който напълно променяше изражението на лицето.

— Не е Еркюл Поаро — измърмори Номер Четири. — Но кой може да е той тогава?

— Аз знам — извиках внезапно аз и след това замръзнах, уплашен, че съм развалил всичко.

Но човекът, когото все още ще наричам Поаро, се бе обърнал мен окуражително.

— Кажете го, ако желаете. Сега е без значение. Номерът успя.

— Това е Ахил Поаро — казах бавно аз. — Братът-близнак на Еркюл Поаро.

— Невъзможно — каза остро Райлънд, но увереността му бе разклатена.

— Планът на Еркюл постигна пълен успех — каза спокойно Ахил.

Номер Четири скочи напред. Гласът му беше груб и заплашителен.

— Пълен успех, така ли? — изръмжа той. — Не съзнавате ли, че преди да са изминали и няколко минути, ще бъдете мъртъв — мъртъв?

— Да — каза тържествено Ахил. — Съзнавам това. Вие сте този, който не съзнава, че човек може да пожертва живота си, за да възтържествува правдата. Има хора, които дадоха живота си за свободата на своите отечества през войната. По същия начин аз съм готов да отдам своя за спасението на света.

Точно тогава ми мина през ум, че макар да бих готов с чиста съвест да отдам живота си, можеше поне да бъда попитан за това. После си спомних как Поаро настояваше да остана в Спа и се успокоих.

— И какво ще спечели светът от вашата саможертва? — попита язвително Райлънд.

— Виждам, че не можете да проумеете истинската дълбочина на плана на Поаро. Първо, вашето скривалище е известно от няколко месеца насам и на практика всички посетители, служители на котела и тем подобни са детективи или хора от тайните служби. Около цялата планина е опънат кордон. Колкото и изхода да има вашето скривалище, вие не можете да избягате. Самият Поаро ръководи операцията отвън. Снощи, преди да сляза долу на терасата и да заема мястото на брат ми, ботушите ми бяха намазани със специален препарат от анасон. По техните следи сега търчат хрътки. Следите ще ги отведат безпогрешно до скалата в Скалния лабиринт, зад която се намира входът на скривалището ви. Виждате ли, каквото и да направите с нас, примката е здраво вързана около шията ви. Не можете да избягате.

Мадам Оливие се засмя внезапно.

— Грешите. Има един начин, по който можем да избягаме и, подобно на Самсон, в същото време да унищожим и враговете си. Какво ще кажете, приятели мои?

Райлънд гледаше втренчено Ахил Поаро.

— Ами ако лъже? — каза дрезгаво той.

Другият сви рамене.

— След час ще се разсъмне. Тогава ще можете сами да се убедите в истинността на моите думи. Те вече трябва да са ме проследили до входа на Скалния лабиринт.

Тъкмо казваше това, когато се чу далечен тътен и един мъж влезе тичешком, като крещеше несвързано. Райлънд скочи и излезе. Мадам Оливие отиде в дъното на стаята и отвори една врата, която не бях забелязал. Вътре успях да зърна една перфектно оборудвана лаборатория, която ми напомни за лабораторията в Париж. Номер Четири също скочи и излезе. Върна се с револвера на Поаро и го даде на графинята.

— Няма опасност да избягат — каза мрачно той, — но все пак добре е да имате това.

След това той излезе отново.

Графинята се приближи до нас и известно време оглеждаше моя спътник. Внезапно тя се засмя.

— Вие сте много хитър, мосю Ахил Поаро — каза подигравателно тя.

— Мадам, нека да говорим по същество. Голям късмет е, че ни оставиха заедно насаме. Каква е цената ви?

— Не разбирам. Каква цена?

— Мадам, можете да ни помогнете да избягаме. Вие знаете тайния изход от това скривалище. Питам ви, каква е цената ви?

Тя се засмя отново.

— По-голяма, отколкото можете да заплатите, малки човече! Дори и всичките пари на този свят не биха ме купили!

— Мадам, аз нямах предвид пари. Аз съм човек на разума. Но въпреки това истината е, че всеки си има своята цена! В замяна на живота и свободата ни аз ви предлагам копнежа на вашето сърце.

— Значи вие сте вълшебник.

— Може да ме наричате и така, ако желаете.

Графинята изведнъж изостави шеговитото си държане. Тя проговори с прочувствена горчивина.

— Глупак! Копнежа на сърцето ми! Можете ли да отмъстите за мен на враговете ми? Можете ли да ми върнете младостта и красотата, и безгрижното сърце? Можете ли да върнете мъртвите обратно към живота?

Ахил Поаро я наблюдаваше по един много странен начин.

— Кое от трите, мадам? Направете избора си.

Тя се засмя язвително.

— Навярно ще ми изпратите еликсира на живота. Добре, ще сключа сделка с вас. Преди години аз имах дете. Намерете ми детето и ще си отидете свободен.

— Мадам, съгласен съм. Приемам сделката. Вашето дете ще ви бъде върнато. Можете да разчитате — можете да разчитате на самия Еркюл Поаро за това.

Отново тази странна жена се засмя — този път дълго и без задръжки.

— Скъпи мой мосю Поаро, страхувам се, че поставих един малък капан за вас. Много е любезно от ваша страна да обещавате, че ще намерите детето ми, но, виждате ли, по една случайност знам, че това не е възможно и следователно сделката ни ще бъде много неравностойна, не смятате ли?

— Мадам, кълна се в Светите ангели, че ще ви върна вашето дете.

— Преди малко ви попитах, мосю Поаро, можете ли да върнете мъртвите обратно към живота?

— Тогава детето е…

— Мъртво? Да.

Той пристъпи напред и я хвана за китката.

— Мацам, аз… аз, който ви говори в този момент, се заклевам още веднъж. Аз ще върна мъртвите обратно към живота!

Тя го изгледа, сякаш бе омаяна.

— Вие не ми вярвате. Ще докажа думите си. Донесете портфейла ми, който те ми взеха.

Тя излезе от стаята и се върна с него в ръка. През цялото време тя не изпускаше револвера от другата си ръка. Струваше ми се, че шансовете на Ахил Поаро да я блъфира бяха незначителни. Графиня Вера Росакоф трудно можеше да бъде измамена.

— Отворете го, мадам. Лявото отделение. Точно така. Извадете сега снимката и я погледнете.

Като се чудеше, тя извади нещо, което наподобяваше малка моментална снимка. Миг след като я видя, тя нададе вик и се олюля, сякаш се канеше да падне. После тя почти се нахвърли върху моя спътник:

— Къде? Къде? Незабавно ми кажете? Къде?

— Спомнете си нашата сделка, мадам.

— Да, да. Ще ви се доверя. Бързо, преди да са се върнали.

Като го сграбчи за ръката, тя го издърпа бързо и безшумно от стаята. Аз ги последвах. От външната стая тя ни поведе в тунела, през който бяхме влезли отначало, но след известно разстояние той се раздвои и тя зави надясно. След това последваха още много разклонения, но тя продължаваше да ни води напред, без нито един път да се поколебае или усъмни в правилността на избраната от нея посока, като непрекъснато увеличаваше темпото.

— Дано не сме закъснели — задъхано изрече тя. — Трябва да излезем навън на открито, преди да стане експлозията.

Тя продължи да ни води. Разбрах, че този тунел минаваше точно през средата на планината и че накрая ние ще излезем от обратната й страна, която гледаше към друга долина. Ручеи пот се стичаха по лицето ми, но аз продължих да бягам.

И тогава, далеч напред, аз видях да блещука светлина. Тя идваше все по-близо и по-близо. Краят на тунела бе обрасъл със зелени храсти. Ние си проправихме път през тях и излязохме отново на открито под слабата светлина на зората, която обагряше всичко в розово.

Кордонът на Поаро бе реалност. Едва бяхме излезли и трима души се нахвърлиха върху нас, но ни освободиха отново с вик на удивление.

— Бързо — извика спътникът ми. — Бързо… няма време за губене…

Но не му бе съдено да завърши. Земята се разтърси и затрепери под нозете ни, чу се ужасен тътен и цялата планина сякаш се стопи и изчезна. Излетяхме във въздуха с главата напред.

Накрая дойдох на себе си. Намирах се в непознато легло, в непозната стая. Някой седеше до прозореца. Той се обърна и дойде при мен.

Това бе Ахил Поаро — или, чакай, не беше ли…

Добре познатият ироничен глас разпръсна всякакви съмнения от моя страна.

— Но, да, приятелю мой, така е. Брат ми Ахил се върна отново в своя дом — в страната на митовете и легендите. През цялото време бях аз и единствено аз. Не само Номер Четири може да играе роли. Беладона в очите, жертване на мустаците и един истински белег, чието нанасяне преди два месеца ми причини голяма болка — но не можех да рискувам да представя нещо неистинско под орловия поглед на Номер Четири. И последният щрих — това бе, че вие знаехте и вярвахте, че такава личност като Ахил Поаро съществува! Помощта, която ми оказахте, беше безценна, половината от успеха на нашия удар се дължи на вас! Най-трудната част от цялата работа бе те да повярват, че Еркюл Поаро е все още на свобода и ръководи операцията. Иначе всичко друго бе вярно — анасонът, кордонът и прочие.

— Но защо наистина не изпратихте друг вместо вас?

— И да ви оставя да се изложите на опасност, без да съм до вас? Много хубаво мнение сте имали за мен! Освен това аз винаги съм се надявал, че ще намеря някакъв изход от скривалището с помощта на графинята.

— Как, по дяволите, успяхте да я убедите? Историята ви бе прекалено прозрачна, за да може тя да се хване на нея — целият този брътвеж за умрялото дете.

— Графинята има много по-проницателен ум от вашия, скъпи ми Хейстингс. Отначало тя бе подведена от моята дегизировка, но скоро разбра номера. Когато тя каза „Вие сте много хитър, мосю Ахил Поаро“, аз разбрах, че се е досетила за истината. Тогава трябваше да изиграя своя коз, тогава или никога.

— Всичките тези врели-некипели за връщане на мъртвите обратно към живота?

— Точно така, но, виждате ли, аз отдавна бях намерил детето.

— Какво?

— Но да! Знаете девиза ми — „Бъди подготвен“. Веднага щом открих, че графиня Росакоф е замесена в аферата с „Великата Четворка“, аз направих всички възможни проучвания относно нейното минало. Научих, че е имала дете, за което е било съобщено, че е било убито. Открих обаче, че в тази история има някои несъответствия, което ме накара да се зачудя дали, в края на краищата, няма да се окаже, че то е живо. Накрая успях да вляза в дирите на момчето и след като платих една голяма сума, то ми бе предадено. Бедното малко момченце беше полуумряло от глад. Настаних го на сигурно място, при добри хора, и му направих една моментална снимка в новата обстановка. И така, когато настъпи уреченият час, аз бях готов с моя малък театрален трик!

— Вие сте великолепен, Поаро, просто невероятен! — Аз също се радвах, че успях да сторя това, защото се възхищавах от графинята. Щях да съжалявам, ако тя бе загинала при експлозията.

— Малко ме е страх да попитам — какво стана с „Великата Четворка“?

— Вече са намерени всичките тела. Това на Номер Четири е напълно неузнаваемо, главата му е пръсната на парчета. Бих искал — много бих искал да не беше така. Щеше ми се да бъда сигурен — но стига толкова за това. Вижте какво пише тук.

Той ми подаде вестник, върху който бе отбелязан един параграф. Той съобщаваше за смъртта чрез самоубийство, на Ли Чанг Йен, инициатора на наскоро избухналата революция, която така катастрофално се бе провалила.

— Моят велик съперник — каза сериозно Поаро. — Не ни е било писано да се срещнем лице в лице. Когато е получил новината за разгрома тук, той е избрал най-лесния изход. Голям ум, приятелю мой, голям ум. Но така ми се иска да бях видял лицето на мъжа, който бе Номер Четири… Ами ако, след всичко това… но аз говоря глупости. Той е мъртъв. Да, mon ami, заедно с вас ние се опълчихме срещу „Великата Четворка“ и ги победихме. Сега ще се завърнете при своята очарователна съпруга, а аз — аз ще се оттегля. Най-големият случай в моята кариера завърши. Всичко друго би изглеждало безинтересно след това. Да, ще се оттегля. Може би ще започна да отглеждам тиквички! Дори бих могъл да се оженя и уредя живота си.

Той се засмя сърдечно на тази идея, но с нотка на смущение. Надявам се… дребните мъже винаги са се възхищавали от високи жени с пламенна натура…

— Да се оженя и уредя живота си — каза отново той. — Кой знае?