Великата Четворка

Глава IX Загадката на жълтия жасмин

Макар Поаро да казваше, че ние непрекъснато трупаме информация и все повече опознаваме противниците си, аз чувствах, че се нуждая от по-осезаем успех.

От момента, в който бяхме влезли в контакт с „Великата Четворка“, те бяха извършили две убийства, отвлекли Халидей и насмалко да убият Поаро и мен самия. За разлика от тях ние едва ли бяхме отбелязали и една точка в играта досега.

Поаро се отнесе с лекота към моите оплаквания.

— Досега, Хейстингс — каза той, — те бяха тези, които се смееха и забавляваха. Това е вярно, но нали имате една поговорка: „Най-добре се смее този, който се смее последен“? Когато този миг настъпи, mon ami, ще видите. Трябва да си спомните също — добави той, — че ние имаме работа с не какъв да е престъпник, а с втория най-велик ум в света.

Аз се въздържах да полаская самолюбието му, като задам очевидния въпрос. Знаех отговора, по-точно знаех какъв щеше бъде отговорът на Поаро и вместо това се опитах безуспешно да изтръгна някаква информация относно това какви стъпки щеше да предприеме той, за да проследи и открие врага. Както обикновено, той ме бе държал в пълно неведение относно своите ходове, но аз подразбрах, че поддържа връзка с агенти от тайните служби в Индия, Китай и Русия и от неговите редки изблици на самовъзхвала заключих, че бе постигнал известен напредък в любимата си игра да разгадава мислите на своя враг.

Поаро почти бе изоставил частната си практика и аз знаех, че в този период се бе отказал от няколко забележително тлъсти хонорара. Вярно, понякога разследваше случаи, които го бяха заинтригували, но обикновено ги оставяше веднага щом се убедеше, че нямат никаква връзка с дейността на „Великата Четворка“.

Това негово поведение донесе на нашия приятел, инспектор Джап, значителни изгоди. Не ще и дума, че той спечели много слава, след като разреши няколко случая, в които успехът му в действителност се дължеше на някой и друг полупрезрителен намек от страна на Поаро.

Като отплата за такива услуги Джап ни доставяше пълни подробности за всеки случай, който той смяташе, че може да заинтересува дребничкия белгиец. Затова когато му възложиха случая, който вестниците нарекоха „Загадката на жълтия жасмин“, той веднага телеграфира на Поаро, като го питаше дали би искал да дойде и разследва случая.

Тази именно телеграма ни накара, около месец след моето приключение в къщата на Ейб Райлънд, да се озовем в едно купе във влака, който ни понесе от задимения и прашен Лондон към малкия градец Маркет Хандфърд в Устършир, мястото на загадката.

Поаро се облегна назад в ъгъла.

— И какво по-точно е вашето мнение за аферата, Хейстингс?

Не отговорих веднага на въпроса му. Чувствах, че трябва да бъда по-внимателен.

— Всичко изглежда така объркано — казах предпазливо аз.

— Нали? — каза възхитено Поаро.

— Предполагам, че щом тръгнахме така внезапно, това е ясен сигнал, че вие смятате смъртта на мистър Пейнтър за убийство — а не самоубийство или резултат от нещастен случай?

— Не, не, не ме разбирате, Хейстингс. Дори да приемем, че мистър Пейнтър е умрял вследствие на някаква особено ужасна злополука, все пак има няколко загадъчни обстоятелства, които чакат обяснение.

— Точно това имах предвид, когато казах, че всичко е толкова объркано.

— Нека отново да повторим основните факти, спокойно и методично. Разкажете ми ги, Хейстингс, ясно и систематично.

Започнах разказа си, като се стараех да бъда колкото се може по-ясен и систематичен.

— Започваме — казах аз — с мистър Пейнтър. Петдесет и пет годишен, богат, образован и обиколил доста кътчета по земята. През последните дванадесет години е бил малко в Англия, Изведнъж той се уморил от безконечните пътувания, купил си едно местенце в Устършир, близо до Маркет Хандфърд и се подготвил да се установи там. Първото нещо, което направил, е да напише писмо до своя единствен роднина, племенник, Джерълд Пейнтър, син на по-малкия му брат, в което му предложил да дойде и да живее при чичо си в Крофтлъндс (както се нарича това място). Джерълд Пейнтър, който е беден млад художник, приел с радост това предложение и живеел при чичо си от около седем месеца, когато се случила трагедията.

— Стилът ви е превъзходен — измърмори Поаро. — Това не е моят приятел Хейстингс, казвам си, а някой истински писател.

Не обърнах внимание на Поаро й продължих, като започнах да се вживявам в разказа си.

— Мистър Пейнтър поддържал доста голям персонал в Крофтлъндс — шест слуги, както и свой личен китайски прислужник — А Линг.

— Свой китайски прислужник, А Линг — промърмори Поаро.

— Миналия вторник мистър Пейнтър се оплакал, че не се чувства добре след вечерята и един от слугите бил изпратен да повика лекар. Мистър Пейнтър отказал да си легне и приел доктора в кабинета си. Какво се е случило между тях, не е станало известно тогава, но преди доктор Куентин да си тръгне, той поискал да види икономката и споменал, че е направил подкожна инжекция на мистър Пейнтър, тъй като сърцето му било в тежко състояние и препоръчал да не го безпокоят. След това продължил и задал няколко доста странни въпроса относно слугите — от колко време били там, откъде са дошли и прочие. Доколкото могла, икономката отговорила на тези въпроси, но била доста озадачена от тяхната цел. На следващата сутрин било направено ужасяващо откритие. Една от прислужничките, като слизала по стълбите, била пресрещната от отвратителна миризма на изгоряла плът, която като че ли идвала от кабинета на господаря й. Прислужницата понечила да отвори вратата, но тя била заключена отвътре. С помощта на Джерълд Пейнтър и китаеца вратата била скоро разбита и пред очите им се разкрила ужасна гледка. Мистър Пейнтър бил паднал върху газовата камина и лицето и главата му били обгорени до неузнаваемост. Разбира се, в този момент не е възникнало никакво съмнение, че това може да е нещо друго, а не просто един трагичен инцидент. Ако някой е трябвало да бъде обвиняван, то това е бил доктор Куентин — за това, че е дал на пациента си приспивателно и го е оставил в такова опасно състояние. И тогава било направено много странно откритие. На пода имало един вестник, който лежал на мястото, където бил паднал от коленете на стареца. Когато го обърнали, видели, че върху него били надраскани немощно няколко думи с мастило. Близо до стола, на който седял мистър Пейнтър, имало писалка и показалецът на дясната ръка на жертвата бил изцапан с мастило до втората става. Ясно било, че понеже е бил твърде слаб, за да хване писалката, мистър Пейнтър е потопил пръста си в мастилницата и е успял да надраска тези две думи по лицето на вестника, който тон държал — но думите сами по себе си изглеждали напълно фантастични: „жълт жасмин“ — само това и нищо повече. В Крофтлъндс има много жълт жасмин, който расте по стените на къщите и те сметнали, че това предсмъртно съобщение се отнасяло за него, което показвало, че бедният старец не бил вече с всичкия си. Разбира се, вестниците, които не спират да търсят необикновени неща, се нахвърлили веднага върху историята и я нарекли „Загадката на жълтия жасмин“ — въпреки че по всяка вероятност думите са без всякакво значение.

— Без всякакво значение, казвате? — обади се Поаро. — Е, щом мислите така, значи е така.

Аз го изгледах подозрително, но не можах да открия подигравка в очите му.

— И тогава — продължих аз — със следствието започнали сензациите.

— Виждам, че на това място започвате да се облизвате.

— Появили се известни подозрения спрямо доктор Куентин. Като начало той не е бил редовният лекар, а само замествал, докато доктор Бълайтоу бил заминал на заслужена почивка. След това сметнали, че неговото нехайство било непосредствената причина за нещастието. Но и в неговите показания не липсвала сензация. Мистър Пейнтър бил с разклатено здраве още от пристигането си в Крофтлъндс. Известно време го преглеждал доктор Бълайтоу, но когато доктор Куентин видял за първи път пациента си, той бил озадачен от някои от симптомите. Преди онази нощ, когато го повикали след вечеря, той го бил преглеждал само веднъж. Веднага щом останал насаме с мистър Пейнтър, последният му поднесъл един изненадваща история. Първо, въобще не се чувствал зле, обяснил той, само вкусът на някакво къри, което ял на вечеря, му се сторил странен. Като си послужил с едно извинение, за да се освободи от А Линг за няколко минути, той изсипал съдържанието на чинията си в една купичка и я предал на доктора, като го помолил да открие дали наистина има нещо в нея. Въпреки изявлението си, че не е болен, докторът забелязал, че шокът от съмнението явно го терзаел и че сърцето му изпитвало тежестта на всичко това. Съответно той му направил една инжекция — не приспивателно, а стрихнин. С това, мисля, случаят завършва, с изключение на най-голямата сензация в цялата тази история — а именно че в неизяденото къри, което било надлежно анализирано, бил открит опиум на прах, достатъчен да умъртви двама души! — Направих пауза.

— И вашите заключения, Хейстингс? — попита тихо Поаро.

— Трудно е да се каже. Би могло да бъде нещастен случай — фактът, че някой се е опитал да го отрови същата нощ, може да е просто съвпадение.

— Но вие не смятате така? Предпочитате да мислите, че е… убийство.

— А вие?

— Mon ami, ние с вас не разсъждаваме по един и същи начин. Аз не се мъча да избирам между две противоположни решения — убийство или нещастен случай. Това ще стане, когато решим другия проблем — загадката на „жълтия жасмин“. Между другото, вие пропуснахте нещо там.

— Имате предвид двете линии под прав ъгъл една спрямо друга, които едва-едва се виждат под думите? Не сметнах, че те могат да бъдат от някакво практическо значение.

— Вие винаги придавате голяма важност на мислите си, Хейстингс. Но нека да се прехвърлим от загадката на жълтия жасмин върху загадката на кърито.

— Добре. Кой е сипал отровата в него? Защо? Тук може да задават безброй въпроси. А Линг, разбира се, го е приготвил. Но защо той ще иска да убива господаря си? Да не би да е член на тайно китайско дружество или нещо от този род? В пресата пишат от време на време за такива веща. „Тайното дружество на Жълтия жасмин“, вероятно. Освен това да не забравяме и за Джерълд Пейнтър. — Направих пауза.

— Да — каза Поаро, като кимаше с глава. — Да не забравяме и за Джерълд Пейнтър, както казвате. Той ще наследи чичо си. Но онази нощ той е вечерял навън.

— Той може да се е добрал до някои от съставките на кърито — предположих аз. — И се е погрижил да го няма в къщата, за да не опита от ястието.

Мисля, че разсъжденията ми доста впечатлиха Поаро. В погледа, който той ми отправи, имаше по-голямо внимание и уважение от това, което бе проявявал към мен досега.

— Той се връща късно — размишлявах аз, като чертаех един хипотетичен случай. — Вижда светлината в кабинета на чичо си, влиза и като открива, че планът му се е провалил, натиква стареца в огъня.

— Мистър Пейнтър, който е в доста добра форма за своите петдесет и пет години, не би позволил да бъде изгорен до смърт без борба, Хейстингс. Такова възстановяване на събитията не е правдоподобно.

— Добре, Поаро — извиках аз — Мисля, че почти пристигнахме. Нека да чуем какво мислите вие!

Поаро ми отправи една усмивка, изду гръдния си кош и започна тържествено:

— Допускайки, че това е убийство, веднага изниква въпросът — защо точно по този начин? Мога да се сетя само за една причина — да не се открие самоличността, след като лицето е изгорено до неузнаваемост.

— Какво? — извиках аз. — Смятате, че…

— Един момент, Хейстингс. Тъкмо щях да кажа, че просто разглеждам такава теория. Има ли някакво основание да се смята, че тялото не е на мистър Пейнтър? Възможно ли е да има някой друг, чието тяло да е това? Аз проучвам тези два въпроса и накрая отговарям и на двата отрицателно.

— О! — каза аз, доста разочарован. — И тогава?

Очите на Поаро заблестяха.

— И тогава, казвам си аз, след като тук има нещо, което не разбирам, ще бъде добре, ако взема и разследвам случая. Не трябва да позволявам да бъда изцяло завладян от „Великата Четворка“. А! Вече пристигаме. Малката ми четка за дрехи, къде ли се е дянала? А, ето я — изчеткайте ме, моля ви, а след това и аз ще извърша същата услуга за вас.

— Да — каза замислено Поаро, като остави настрана четката, — човек не бива да се оставя да бъде погълнат от една идея. А аз съм изложен на такава опасност. Представете си, приятелю мой, че дори тук, в този случай, аз съм изложен на тази опасност. Онези две линии, които вие споменахте — едната вертикална, а другата под прав ъгъл спрямо първата — какво представляват те, ако не началото на една цифра 4?

— Боже мой, Поаро — извиках аз със смях на уста.

— Не е ли абсурдно? Навсякъде ми се привижда ръката на „Великата Четворка“. Няма да е зле да използвам умствените си способности в съвсем друга насока. А! Ето го и Джап, който идва да ни посрещне.