Великата Четворка

Глава XII Капан с примамка

Беше в средата на януари — един типичен английски зимен ден в Лондон, влажен и мръсен. Поаро и аз седяхме в две кресла, придърпани доста близо до огъня. Долавях, че приятелят ми ме гледа с шеговита усмивка, значението на която не можех да разгадая.

— Какво сте се замислили? — попитах безгрижно аз.

— Спомних си, приятелю мой, че в средата на миналото лято, когато пристигнахте, вие ми казахте, че възнамерявате да останете в страната само няколко месеца.

— Така ли казах? — попитах аз, доста сковано. — Не си спомням.

Усмивката на Поаро стана по-широка.

— Така казахте, mon ami. После променихте плановете си, нали?

— И защо?

— По дяволите, Поаро, наистина ли смятате, че ще ви оставя тук сам-самичък, когато насреща ви е онази „Велика Четворка“?

Поаро кимна леко.

— Точно така си и мислех. Вие сте верен приятел, Хейстингс. Значи сте останали тук, за да ми помагате. А жена ви — малката Пепеляшка, както я наричате — какво казва тя?

— Аз не влязох в подробности, разбира се, но тя ме разбра. Тя е последният човек, който би поискал да загърбя приятел в нужда.

— Да, да, тя също е верен приятел. Но се очертава тази работа да продължи доста дълго.

Аз кимнах, доста обезкуражен.

— Шест месеца вече — размишлявах аз. — И къде сме? Знаете ли Поаро, все си мисля, че трябва да… ь-ъ-ъ… да направим нещо.

— Винаги така енергичен, Хейстингс! И какво точно искате да направим?

Този въпрос бе малко трудничък, но аз нямах намерение да отстъпвам.

— Трябва да предприемем настъпление — настоявах аз. — Какво сме свършили през всичкото това време досега?

— Повече, отколкото смятате, приятелю мой. В края на краищата ние установихме самоличността на Номер Две и Номер Три и научихме доста неща за начините и методите на Номер Четири.

Аз се пооживих. По начина, по който Поаро представи нещата, те не изглеждаха толкова зле.

— О, да, Хейстингс, ние сме свършили много. Вярно е, че не съм в състояние да предявя обвинения нито срещу Райлънд, нито срещу мадам Оливие — кой би ми повярвал? Спомняте ли си, когато един път си въобразих, че съм успял да хвана Райлънд натясно? Въпреки всичко аз информирах за моите подозрения някои инстанции, най-висшите — Лорд Падингтън, който прибягна до помощта ми в случая с откраднатите чертежи на подводницата, е запознат с цялата информация, отнасяща се до „Великата Четворка“ — и докато другите може да се съмняват, той вярва. Където и да се намират, каквото и да правят Райлънд, мадам Оливие и самият Ли Чанг Йен, винаги ще има един включен прожектор, който ще осветява всеки един от техните ходове.

— А Номер Четири? — попитах аз.

— Както казах току-що — започвам да научавам и разбирам неговите методи. Вие може да се усмихвате, Хейстингс, но да проникнеш в нечия личност, да знаеш какво точно той ще направи при дадени обстоятелства — това е началото на успеха. Това е нещо като дуел между нас, и докато той непрекъснато издава своя начин на мислене, аз се стремя да не му позволявам да разгадава моя. Той е под светлината на прожектора, аз съм в сянката. Казвам ви, Хейстингс, с всеки изминал ден страхът им от мен расте именно поради моята умишлена неактивност.

— Във всеки случай те са ни оставили на мира — отбелязах аз. — Няма повече опити за покушение върху живота ви, нито каквито и да било засади.

— Не — каза замислено Поаро. — Общо взето, това ме учудва доста. Особено когато има един-два доста очевидни начина, по които биха могли да ни атакуват и които, сигурен съм, не може да не са им минали през ум. Досещате ли се какво искам да кажа?

— Някаква адска машина от един или друг вид? — рискувах аз.

Поаро цъкна остро с език с изчерпано търпение.

— О, не! Аз ви карам да използвате въображението си, а единственото свястно нещо, което можете да измислите, е бомба в камината. О, я виж ти, нямам кибрит, ще взема да се поразтъпча навън, независимо от лошото време. Извинявайте, приятелю мой, но възможно ли е да четете едновременно „Бъдещето на Аржентина“, „Огледало на обществото“, „Отглеждане на домашни животни“, „Алената нишка“ и „Спорт в Скалистите планини“?

Аз се разсмях и признах, че в момента цялото ми внимание е ангажирано от „Алената нишка“. Поаро поклати тъжно глава.

— Тогава върнете другите обратно върху лавицата! Никога, никога не ще доживея мига, в който вие ще приемете систематичността и методичността като свои черти. За какво тогава е тази лавица за книги?

Аз се извиних смирено и Поаро, след като върна обратно провинилите се томове, всеки на мястото му, излезе навън и ме остави да се наслаждавам необезпокояван на избраната от мен книга.

Трябва да призная обаче, че бях задрямал, когато почукването на мисис Пиърсън по вратата ме събуди.

— Телеграма за вас, капитане.

Разкъсах оранжевия плик без голям интерес.

След това обаче седнах като вкаменен.

Това бе телеграма от Бронсън, управителя на моето южноамериканско ранчо, и в нея се казваше следното:

Отпратих с жест мисис Пиърсън и продължих да седя като гръмнат, препрочитайки думите отново и отново. Пепеляшка — отвлечена! В ръцете на омразната „Велика Четворка“. Господи, какво можех да направя?

Поаро! Трябва да намеря Поаро. Той ще ми даде съвет. Той ще съумее някак си да ги хване натясно. След няколко минути той ще се върне. Трябва търпеливо да изчакам дотогава. Но Синдарела — в ръцете на „Великата Четворка“!

Отново се почука. За пореден път се показа главата на мисис Пиърсън.

— Бележка за вас, капитане — донесе я някакъв невеж китаец. Той чака долу.

Сграбчих я от нея. Тя бе кратка и ясна.

Подписана бе с едно голямо 4.

Какво трябваше да направя? Какво бихте направили вие, които четете това, ако бяхте на моето място?

Нямах време да мисля. Пред очите ми имаше само едно — Синдарела в плен на онези сатани. Трябваше да се подчиня — не смеех да рискувам и косъм да падне от главата й. Трябва да тръгна с този китаец и да го следвам, където и да ме заведеше тон. Това бе капан, да, и означаваше залавяне и възможна гибел, но в него за примамка бе заложено най-скъпото за мен същество в света и това не оставяше никакво място за колебание.

Това, което ме безпокоеше много, беше, че няма да мога да оставя никакво съобщение за Поаро. Веднъж да го насоча по следите ни и всичко би могло все пак да се оправи! Смея ли да рискувам? На пръв поглед не бях поставен под наблюдение, но въпреки това се колебаех. За китаеца щеше да бъде така лесно да се качи в стаята и да се увери дали спазвам дословно заповедта. Защо не го правеше? Това негово въздържане ме направи още по-подозрителен. Аз бях видял толкова много от всемогъществото на „Великата Четворка“, че им приписвах почти свръхчовешки възможности. Доколкото знам, дори и малкото мърляво слугинче би могло да бъде един от агентите им.

Не, не смеех да рискувам. Но едно нещо можех да направя — можех да оставя телеграмата. Той щеше да научи тогава, че Синдарела е изчезнала и кой е отговорен за нейното изчезване.

Всичко това ми мина през ума за по-кратко време, отколкото ми отне да го разкажа. Не бе изминала и минута, когато нахлупих шапката върху главата си и заслизах надолу по стълбите към мястото, където ме чакаше моят водач.

Приносителят на съобщението бе един висок невъзмутим китаец, облечен в спретнати, но доста износени дрехи. Той се поклони и ми заговори. Английският му бе сносен, но интонацията му бе леко напевна.

— Вие капитан Хейстингс?

— Да — казах аз.

— Вие дайте ми бележка, моля.

Бях предвидил тази молба и му подадох късчето хартия, без да продумам. Но това не бе всичко.

— Вие имате телеграма днес, да? Току-що пристигнала? От Южна Америка, да?

Отново осъзнах съвършенството на тяхната шпионска система — или тяхната тънка проницателност. Бронсън не можеше да не ми телеграфира. Те са изчакали, докато телеграмата ми бъде доставена и веднага след това са предприели атаката.

Нищо добро нямаше да излезе от това да се отрича нещо, което е повече от очевидно.

— Да — казах аз. — Наистина получих телеграма.

— Вие я донесе, да? Донесете сега.

Заскърцах със зъби, но какво можех да сторя? Изтичах отново нагоре по стълбите. Като правех това, аз мислех да се доверя на мисис Пиърсън, във всеки случай поне що се отнасяше до изчезването на Синдарела. Тя беше на площадката, но близо зад нея стоеше малката прислужница и аз се поколебах. Ако тя беше шпионин — думите от бележката затанцуваха пред очите ми „тя ще пострада“. Влязох във всекидневната, без да продумам.

Взех телеграмата и тъкмо се канех да излязат когато ме осени една идея. Не можех ли да оставя някакъв знак, който не би означавал нищо на враговете ми, но Поаро ще го разбере? Забързано отидох до лавицата с книги и съборих четири книги на пода. Нямаше опасност Поаро да не ги забележи. Те веднага щяха да подразнят погледа му и той със сигурност би намерил това за необичайно, особено след малката поучителна лекция от негова страна. След това хвърлих една лопата въглища в огъня и се постарах да изръся четири бучки върху решетката. Бях направил всичко, което можех — и се молех на Бога Поаро да изтълкува правилно знаците.

Забързах отново надолу. Китаецът взе телеграмата от мен, прочете я, след това я сложи в джоба си и с кимване ме подкани да го последвам.

Пътят, по който той ме поведе, бе дълъг и изморителен. Качихме се първо на автобус, след това пътувахме доста време с трамвай, като през цялото време маршрутът ни неотклонно водеше на изток. Преминахме през непознати квартали, за чието съществуване никога не бях и сънувал. Сега бяхме вече край доковете, досетих се аз и осъзнах, че ме водят в сърцето на Чайнатаун.

Пряко волята си аз потреперих. Водачът ми не спираше да пристъпва напред, като ме водеше по тесни и криволичещи улички, потънали в мизерия, докато накрая спря пред една порутена къща и почука четири пъти на вратата.

Тя бе незабавно отворена от друг китаец, който отстъпи встрани, за да ни направи път да влезем. Дрънченето на затварящата се зад мен врата прозвуча като погребален звън, който попари и последните ми надежди. Аз наистина бях в ръцете на врага.

Сега ме предадоха на втори китаец. Той ме поведе надолу по някакви разхлопани стълби до една изба, пълна с бали и бурета, която бе пропита с остър мирис на източни подправки. Почувствах се изцяло погълнат от атмосферата на Изтока — забулена, вероломна, зловеща…

Внезапно водачът ми претърколи настрани две от бъчвите и аз видях нисък отвор в стената, наподобяващ тунел. Той ми направи знак да продължа. Тунелът бе доста дълъг и твърде нисък, за да мога да ходя в него изправен. Накрая обаче той се разшири до размерите на коридор и няколко минути по-късно ние се озовахме в друга изба.

Моят китаец пристъпи напред и почука четири пъти по една от стените. Една цяла секция от стената се отмести, откривайки тясна вратичка. Преминах през нея и за мое безкрайно учудване се озовах в нещо подобно на палат от „1001 нощ“ — ниска и продълговата стая под земята, с окачени по стените богати ориенталски коприни, окъпана в светлина и изпълнена с ухание на парфюми и подправки. Имаше пет-шест дивана, покрити с коприна, а подът бе застлан с изящни килими, китайска изработка. В дъното на стаята имаше ниша, отделена от стаята със завеса. Иззад завесата до нас долетя един глас.

— Доведохте ли нашия почетен гост?

— Ваше превъзходителство, той е тук — отговори моят водач.

— Нека нашият гост влезе — бе отговорът.

В същия момент завесата бе дръпната встрани от нечия невидима ръка и аз се озовах пред един огромен диван, отрупан с възглавнички, върху който седеше висок слаб ориенталец, облечен в красиво извезана мантия и както личеше по дължината на ноктите на ръцете му — човек с високо обществено положение.

— Седнете, моля ви, капитан Хейстингс — каза той, като ме подкани с ръка. — Вие се отзовахте на молбата ми да дойдете незабавно, радвам се да видя това.

— Кой сте вие? — попитах аз. — Ли Чанг Йен?

— О, не, аз съм само един от скромните слуги на моя господар. Изпълнявам неговите повеления, това е всичко — както други негови слуги правят същото в други страни — в Южна Америка, например.

Пристъпих крачка напред.

— Къде е тя? Какво сте направили с нея там?

— Тя е на безопасно място — където никой не може да я намери. Засега тя е невредима. Забележете, че казвам засега.

Ледени тръпки запълзяха надолу по гърба ми, като гледах усмихващия се дявол пред мен.

— Какво искате? — извиках аз. — Пари?

— Драги ми капитан Хейстингс. Ние не се интересуваме от вашите дребни спестявания, мога да ви уверя. Не — извинете ме — това бе много интелигентно предположение от ваша страна. Вашият колега не би се справил, струва ми се.

— Предполагам — казах с усилие аз, — че сте искали да падна в капана ви. Е, добре, успяхте. Дошъл съм тук с отворени очи. Правете каквото искате с мен, но нея я пуснете. Тя не знае нищо и не може да ви бъде от никаква полза. Вие я използвахте, за да ме пипнете — и ето, аз съм при вас и това урежда нещата.

Ориенталецът, без да престава да се усмихва, погали гладката си буза, като ме наблюдаваше косо през тесните цепки на очите си.

— Бързате твърде много — каза мъркащо той. — Това въобще… не урежда нещата. Всъщност нашата истинска цел не е „да ви пипнем“, както вие се изразихте. Но чрез вас ние се надяваме да пипнем вашия приятел, мистър Еркюл Поаро.

— Страхувам се, че няма да можете да го направите — казах аз, като се изсмях.

— Това, което предлагам, е следното, — продължи онзи отсреща, като думите му се нижеха една след друга сякаш въобще не беше ме чул. — Вие ще напишете на мосю Еркюл Поаро едно писмо, такова писмо, което ще го накара да доприпка насам и да дойде при вас.

— Няма да направя такова нещо — казах ядосано аз.

— Последствията от един отказ ще бъдат неприятни.

— По дяволите вашите последствия.

— Алтернативата може да е смърт.

Неприятна тръпка пробяга надолу по гръбнака ми, но аз се постарах да придам храбро изражение на лицето си.

— Няма смисъл да ме заплашвате или насилвате. Запазете заплахите си за вашите китайски страхливци.

— Моите заплахи са напълно истински, капитан Хейстингс Питам ви отново — ще напишете ли това писмо?

— Няма да го напиша, още повече че вие няма да посмеете да ме убиете. Полицията за нула време ще ви погне по петите.

Събеседникът ми бързо плесна с ръце. Двама китайски слуги се появиха като от изневиделица и ме сграбчиха здраво за двете ръце. Техният господар им каза нещо бързо на китайски и те ме повлякоха по пода до едно място в ъгъла на голямата стая. Единият от тях се наведе и изведнъж, без ни най-малко предупреждение подът поддаде под краката ми. Само благодарение ръката на другия китаец, с която той ме задържа, аз не полетях надолу в зейналата бездна. Тя бе мастиленочерна и дочух шума от течаща юда.

— Реката — каза моят мъчител от мястото си на дивана. — Помислете си добре, капитан Хейстингс. Ако отново откажете, ще полетите с главата надолу към вечността и ще срещнете смъртта си в тъмните дълбоки води. За последен път — ще напишете ли това писмо?

Аз не съм по-смел от другите хора. Признавам си честно, че бях уплашен до смърт и обзет от паника. Този китайски дявол говореше сериозно, сигурен бях в това. Сбогом на добрия стар свят. Пряко волята ми гласът ми малко потрепери, когато отговорих.

— За последен път — не. По дяволите вашето писмо!

След това неволно затворих очи и на един дъх си казах молитвата.