Великата Четворка

Глава XVII Номер Четири ни надхитря

От нашето спокойно убежище в Ардените ние наблюдавахме развитието на събитията по големия свят. Снабдяваха ни с всички възможни вестници и всеки ден Поаро получаваше един обемист плик, съдържащ очевидно някакъв доклад. Той никога не ми показваше тези доклади, но обикновено можех да позная по неговото поведение дали тяхното съдържание го е удовлетворило или обратното. Той бе непоколебим във вярата си, че сегашният ни план е единственият, който може да се увенчае с успех.

— Между другото, Хейстингс — отбеляза той един ден, — аз бях в постоянен страх да не би да ви дебне отнякъде смъртта. А това ме правеше много нервен — непрекъснато бях на тръни, както казвате вие. Но сега съм напълно доволен. Дори да открият, че капитан Хейстингс, който е пристигнал в Южна Америка, е подставено лице (а аз не смятам, че те ще открият това, тъй като вероятността да изпратят там агент, който ви познава лично, е много малка), те ще сметнат, че се опитвате да ги надхитрите по някакъв остроумен начин, измислен от самия вас и няма да си направят труда да ви търсят. В един факт от извънредно голяма важност — моята смърт — те са напълно убедени. Те ще продължат работата по завършване на плановете си.

— А след това? — попитах нетърпеливо аз.

— А след това, mon ami, великото възкръсване на Еркюл Поаро! В единадесетия час аз ще се появя, ще ги хвърля всичките в смут и ще постигна великолепна победа по мой собствен оригинален начин!

Осъзнах, че славолюбието на Поаро така дълбоко се е загнездило в душата му, че никакви атаки не можеха да му повлияят. Напомних му, че на един-два пъти нашите противници бяха тези, които получиха отличия за постигнати успехи в тази игра. Но трябваше да се досетя, че е невъзможно да се охлади възторга на Поаро от неговите собствени методи.

— Виждате ли, Хейстингс, това е също като онзи малък номер с картите. Вие несъмнено сте го виждали, нали? Вземате четирите валета, разделяте ги, едно на върха на тестето, другото отдолу и така нататък — сечете, размесвате и ето че те отново са всички заедно. Това е моята цел. Досега аз се сражавах ту с единия от „Великата Четворка“, ту с някой от другите. Но нека да ги събера веднъж всички заедно, като четирите валета в тестето карти и тогава, с един удар, ще ги унищожа всичките до един!

— А как предлагате да ги съберете всички заедно? — попитах аз.

— Като изчаквам най-изгодния момент. Като лежа скрит, докато те не нападнат.

— Може да се наложи доста да чакате — измърморих аз.

— Добрият Хейстингс, нетърпелив както винаги! Но не, няма да е толкова дълго. Единственият човек, от когото те се страхуваха — а това съм аз — е отстранен. Давам им два или три месеца най-много.

Думите му за това, че някой е бил отстранен, ме подсетиха за Ингълс и трагичната му смърт и си спомних, че не бях разказал на Поаро за умиращия китаец в болницата Сейнт Джайлс.

Той изслуша разказа ми с жив интерес.

— Прислужникът на Ингълс, а? И малкото думи, които прошепнал, били на италиански? Странно.

— Точно затова смятам, че това може да е нагласена работа от страна на „Великата Четворка“.

— Разсъжденията ви са в грешна посока, Хейстингс Използвайте малките си сиви клетки. Ако вашите врагове са искали да ви измамят, те със сигурност биха се погрижили китаецът да говори неправилен, но разбираем английски. Не, съобщението е било истинско. Кажете ми отново всичко, което сте чули.

— Първо той спомена за Ларго на Хендел, след това каза неща, което звучеше като „carrozza“ — това е карета, нали?

— Нищо друго?

— Ами в самия край той прошепна нещо като „Cara“ и след това някакво име — име на жена, Ция, струва ми се. Но не предполагам това да има някаква връзка с другото.

— Не трябва да предполагате така, Хейстингс. Името Кара Ция е много важно, наистина много важно.

— Не разбирам…

— Мой скъпи приятелю, вие никога не разбирате — във всеки случай вие англичаните не познавате географията.

— География? — извиках аз. — Какво общо има географията с това?

— Предполагам, че мосю Томас Кук ще намери какво.

Както обикновено, Поаро отказа да говори повече — един негов много дразнещ навик. Но забелязах, че настроението му стана изключително жизнерадостно, сякаш бе постигнал някакъв голям успех.

И така отминаваха дните, приятни, макар и малко еднообразни. Въпреки че във вилата имаше предостатъчно книги, както и прекрасни местенца из околността, където човек можеше да се поскита на воля, идваха моменти, в които това принудително бездействие започваше да ми дотяга и аз се удивлявах на състоянието на спокойно задоволство, на което се радваше Поаро. Нищо не се случваше, което да смути нашето безоблачно съществуване. Чак в края на юни, доста близо до крайния срок, който Поаро им беше дал, ние получихме новини за „Великата Четворка“.

Една сутрин пред вилата спря кола — толкова необичайно събитие в нашия спокоен живот — че аз побързах да сляза долу, за да задоволя любопитството си. Сварих Поаро да говори с един млад човек с приятно лице, горе-долу на моята възраст.

Той ме представи.

— Това е капитан Харви. Хейстингс, един от най-известните служители на вашата Разузнавателна служба.

— Въобще не съм известен, страхувам се — каза младият мъж, като се засмя с приятен глас.

— Трябваше да кажа, че сте известен на хората от бранша. Повечето от приятелите и познатите на капитан Харви го считат за приятен, но безмозъчен млад мъж — посветен единствено на фокстрота или каквото му бе името на този танц.

И двамата се засмяхме.

— Е, на работа — каза Поаро. — Вие сте на мнение, че времето е дошло, значи?

— Сигурни сме в това, сър. Вчера Китай затвори границите си и прие курс на политическа изолация. Какво става там, никой не знае. Никакви новини, радио или нещо друго — пълно прекъсване на всякакви връзки — и мълчание!

— Ли Чанг Йен е показал на какво е способен. А другите?

— Преди седмица Ейб Райлънд пристигна в Англия и вчера замина за континента.

— А мадам Оливие?

— Мадам Оливие напусна Париж снощи.

— За Италия?

— За Италия, сър. Доколкото можем да преценим, те и двамата са се отправили към курорта, който посочихте — макар че как сте узнали…

— Тук заслугата не е моя. Това бе дело на Хейстингс Той не показва външно интелекта си, разбирате ли, но за него няма никакви скрити тайни.

Харви ме погледна с подобаващо признание и аз се почувствах доста неудобно.

— Всичко върви по план, тогава — каза Поаро. Сега той бе блед и напълно сериозен. — Часът удари. Направено ли е всичко необходимо?

— Всичко, което наредихте, е изпълнено. Правителствата на Италия, франция и Англия ви подкрепят и работят в пълна съгласуваност помежду си.

— Това е, всъщност, една нова Антанта — отбеляза сухо Поаро. — Радвам се, че Дежардьо се убеди накрая. Eh bien, тогава, да започваме — или по-скоро, аз ще започна. Вие, Хейстингс, ще останете тук — да, умолявам ви. Повярвайте, приятелю, говоря сериозно.

Аз му повярвах, но нямах и най-малкото намерение да се съглася да бъда оставен тук по такъв начин. Спорът ни бе кратък, но решителен.

Едва когато бяхме във влака и се носехме бързо към Париж, той ми призна, че тайничко се радвал на моето решение.

— Защото вие имате роля, Хейстингс, която трябва да изиграете. Важна роля! Без вас аз бих могъл и да се проваля. Въпреки това сметнах за свой дълг да ви накарам да останете…

— Значи е опасно?

— Mon ami, винаги има опасност, щом се появи „Великата Четворка“.

След като пристигнахме в Париж, ние отидохме с кола до Гар дьо Лес и Поаро най-накрая обяви целта на нашето пътуване. Отивахме в Болцано и италианския Тирол.

Харви бе слязъл за малко от вагона и аз се възползвах от отсъствието му, за да попитам Поаро защо каза, че откриването на мястото на срещата е мое дело.

— Защото е така, приятелю мой. Нямам представа как Ингълс е успял да се добере до информацията, но той го е направил и ни я изпрати по прислужника си. Отиваме, mon ami, при езерото Карерзее, новото италианско име на което е Лаго ди Кароца. Разбирате ли сега какво са означавали вашето „Cara Zia“, както и „Carozza“ и „Largo“. „Хендел“ е било плод на вашето въображение. Вероятно китаецът е искал да каже, че информацията идва от „ръката“ на мистър Ингълс и това ви е накарало да направите тази верига от асоциации.

— Карерзее? — попитах аз. — Никога не съм чувал за него.

— Винаги съм казвал, че вие англичаните не познавате географията. Всъщност това е един известен и много красив летен курорт на хиляда метра надморска височина в сърцето на Доломитите.

— И точно на това затънтено място „Великата Четворка“ ще проведат срещата си?

— По-точно ще е ако кажем, че тук е тяхната главна квартира. Сигналът вече е даден и тяхното намерение сега е да изчезнат от света и да започват да издават заповеди от планинската си крепост. Аз направих проучвания — там има много каменни кариери, както и рудници за добив на различни минерали, а компанията, която ги притежава — на пръв поглед малка италианска фирма — в действителност се управлява от Ейб Райлънд. Готов съм да се закълна, че там, в сърцето на планината, е изкопано едно огромно подземно убежище, тайно и недостъпно. Оттам водачите на организацията ще изпратят по радиото своите заповеди до техните последователи, които са с хиляди във всяка една държава. И от тези канари в Доломитите ще се появят новите диктатори на света. Тоест — щяха да се появят, ако не беше Еркюл Поаро.

— Сериозно ли вярвате на всичко това, Поаро? Какво ще кажете тогава за военните и политическите структури и механизми на нашата цивилизация?

— Какво ще кажете за тях в случая с Русия, Хейстингс? Това ще бъде нещо подобно на Русия, но в безкрайно по-голям мащаб — и с допълнителната заплаха, че експериментите на мадам Оливие са напреднали в много по-голяма степен, отколкото тя някога е давала да се разбере. Смятам, че тя до известна степен е успяла да освободи енергията на атома и я използва за своите цели. Експериментите й с азота от въздуха са много забележителни, тя също така е извършвала опити за концентрирането на лъчева енергия, в резултат на които може да се фокусира лъч с огромна мощност в някое определено място. Колко напред е отишла в работата си, никой не може да каже с точност, но със сигурност тя е много повече напреднала, отколкото е било някога съобщавано на обществеността. Тази жена е гений — семейство Кюри са нищо в сравнение с нея. Добавете към гения й могъществото на почти неограниченото богатство на Райлънд и ума на Ли Чанг Йен — най-проницателния престъпен ум за всички времена — който ръководи и планира — eh bien, това няма да е, както казвате вие, детска играчка за цивилизацията.

Думите му ме накараха да се замисля дълбоко. Въпреки че Поаро понякога бе склонен да преувеличава, аз знаех, че той не бе паникьор. За първи път осъзнах на каква отчаяна борба се бяхме посветили ние.

Малко след това Харви се върна и пътуването ни продължи.

Пристигнахме в Болцано към пладне. Оттам пътешествието нк продължи с кола. На централния градски площад чакаха няколко големи сини автомобила и ние се качихме в единия от тях. Поаро, въпреки горещия ден, се бе увил до ушите с шала и палтото си. Единственото, което можеше да се види от него, бяха очите и горната част на ушите му. Не знаех дали това се дължеше на предпазливост или просто на прекомерния му страх да не пипне някоя настинка. Пътуването продължи няколко часа. Това бе една наистина чудесна разходка с кола. В началото пътят се виеше между огромни скали. От едната им страна се виждаше тънката струя на малък водопад. След това ние се озовахме в една плодородна долина, която продължи няколко километра. След като излязохме от нея, пътят продължи да ни води все по-нагоре и по-нагоре, докато над нас започнаха да се показват голите скалисти върхове, в чието подножие зеленееха китни борови гори. Цялата тази местност бе пуста и чудно красива. Накрая, след серия от остри завои, като се промушвахме през надвисналата от двете ни страни борова гора, ние изведнъж се озовахме пред голям хотел и открихме, че сме пристигнали.

Имахме запазени стаи и водени от Харви, ние се качихме направо в тях. Те гледаха към скалистите планини и дългите склонове с борови гори, които водеха нагоре към върховете. Поаро направи жест към тях.

— Там ли е? — попита той с нисък глас.

— Да — отвърна Харви — Има едно място, наречено Скалния лабиринт — големи късове скали, разхвърляни наоколо по най-невероятен начин — и път, които се вие между тях. Кариерите се намират вдясно от него, но ние смятаме, че входът е вероятно в Скалния лабиринт.

Поаро кимна.

— Хайде, mon ami — обърна се той към мен — Елате да слезем долу на терасата и да се наслаждаваме на слънцето.

— Смятате ли, че е разумно? — попитах аз.

Той сви рамене.

Слънцето бе великолепно — всъщност блясъкът му бе почти непоносим за мен. Вместо чай, пихме по едно кафе с гъст каймак, след което се качихме в стаите си и разопаковахме малкото принадлежности, които носехме. Поаро бе в най-недостъпното си настроение и беше изпаднал в нещо като унес. Един-два пъти той поклати глава и въздъхна.

Аз бях доста заинтригуван от един човек, който бе слязъл от нашия влак в Болцано и бе посрещнат от частен автомобил. Той беше дребен мъж и това, което привлече вниманието ми, бе, че и той, подобно на Поаро, се бе загърнал до ушите в дрехите си. Нещо повече, освен шала и палтото си, той носеше огромни сини очила. Бях убеден, че си имаме работа с пратеник на „Великата Четворка“. Поаро не изглеждаше много впечатлен от моята идея. Но когато се подадох навън от прозореца на спалнята си и съобщих, че въпросният мъж се разхожда около хотела, той призна, че може би има нещо съмнително в това.

Умолявах приятеля си да не слиза долу на вечеря, но той настояваше на своето. Бяхме доста закъснели, когато влязохме в трапезарията и ни заведоха до една маса до прозореца. Тъкмо сядахме, когато вниманието ни бе привлечено от едно възклицание и трясък от падащ порцелан. Блюдо със зелен фасул бе обърнато върху мъжа, който седеше на съседната маса.

Оберкелнерът се приближи и поднесе извиненията си с гръмовит глас.

След малко, когато провинилият се сервитьор ни сервираше супата, Поаро го заговори.

— Неприятен инцидент. Но не беше по ваша вина.

— Мосю е видял това? Не, наистина не бях виновен. Джентълменът почти скочи от стола си — помислих, че получава някаква криза. Не можах да избягна сблъсъка.

Видях как очите на Поаро светеха със зелената светлина, която така добре познавах и след като сервитьорът си замина, той ми каза с нисък глас:

— Виждате ли, Хейстингс, ефекта от Еркюл Поаро — в плът и кръв?

— Мислите…

Нямах време да продължа. Усетих ръката на Поаро върху коляното си, докато той шепнеше развълнувано:

— Вижте, Хейстингс. Вижте как мачка хляба! Номер Четири!

И наистина човекът на съседната маса с необичайно пребледняло лице мачкаше със залък хляб трохите по масата, без ни най-малко да съзнава действието си.

Внимателно го разучавах. Пълното му лице, гладко обръснато и подпухнало, бе с нездрава пепелява бледост, с големи торбички под очите и дълбоки бръчки, които тръгваха от носа и стигаха до ъгълчетата на устата му.

Възрастта му можеше да бъде всякаква между тридесет и пет и четиридесет и пет. Нямаше нито една черта, с която да прилича на някоя от личностите, в които Номер Четири се бе превъплъщавал. Наистина ако не беше номерът му с хляба, аз охотно бих се закълнал, че човекът, който седеше на съседната маса, е личност, която никога не съм виждал преди.

— Той ви позна — изшептях аз. — Не трябваше да слизате долу.

— Великолепни ми Хейстингс, аз се преструвах на умрял три месеца единствено с тази цел.

— Да стреснете Номер Четири?

— Да го стресна така, че той да действа веднага или въобще да не действа. А ние имаме и едно голямо преимущество — той не знае, че сме го разпознали и смята, че е в безопасност под новата си дегизировка. Как благославям аз Флоси Монро за това, че ни каза за този негов малък навик.

— Какво ще стане сега? — попитах аз.

— Какво ще стане ли? Той разпознава единствения човек, от когото се страхува, който като по чудо е възкръснал от мъртвите и то точно когато плановете на „Великата Четворка“ са пред осъществяване. Мадам Оливие и Ейб Райлънд обядваха тук днес и се предполага, че са заминали за Кортина. Само ние знаем, че те са се оттеглили в скривалището си. До каква степен сме вътре в нещата? Точно това се пита Номер Четири в тази минута. Той не смее да поема никакви рискове. Аз трябва да бъда спрян на всяка цена. Eh, bien, нека се опита да спре Еркюл Поаро. Готов съм да го посрещна.

Когато той спря да говори, мъжът от съседната маса стана и излезе навън.

— Отиде да даде своите малки разпореждания — каза невъзмутимо Поаро. — Да пием ли кафето си на терасата, приятелю мой? Ще бъде по-приятно, мисля. Само ще се кача да си взема палтото.

Излязох на терасата малко разтревожен. Самоувереността на Поаро не ме успокои напълно. Стига обаче да си отваряхме очите на четири, нищо не можеше да ни се случи. Реших да продължавам да бъда нащрек.

Трябваше да изминат цели пет минути, преди Поаро да се върне. Той бе взел обичайните си предпазни мерки срещу настиване и се бе омотал до ушите с шала си. Седна до мен и засърба кафето си с вид на познавач.

— Само в Англия кафето е така отвратително — отбеляза той. — На континента знаят колко важно е за храносмилането то да бъде добре направено.

Тъкмо бе свършил да говори, когато човекът от съседната маса се появи внезапно на терасата. Без никакво колебание той се приближи и придърпа трети стол към нашата маса.

— Надявам се, че нямате нищо против, ако седна на вашата маса — каза той на английски.

— Ни най-малко, мосю — каза Поаро.

Обзе ме голямо безпокойство. Вярно че седяхме на терасата на хотела и около нас имаше хора, но въпреки това нещо ме тревожеше отвътре. Усещах присъствието на опасност.

Междувременно Номер Четири бърбореше по един напълно естествен начин. Изглеждаше невъзможно да се повярва, че той може да бъде нещо друго, освен един истински турист. Той описваше екскурзии и разходки с кола и даваше вид, че е голям познавач на околността.

Той извади лула от джоба си и започна да я пали. Поаро измъкна табакерата с малките си цигари. Тъкмо бе поставил една между устните си, когато непознатият се наведе напред с клечка кибрит.

— Нека да ви дам огънче.

Докато казваше това, съвсем неочаквано угаснаха всички светлини. Нещо стъклено се счупи с пукот и остра задушаваща миризма ме удари в носа…