Вещицата

Глава 26

Стоеше пред колибата на вещицата и се взираше във Фионауей. Обзет от болка и омраза, едва дишаше. Омразата му клокочеше и ставаше все по-зловеща. Скоро щеше да изригне така, че целият свят да узнае за ненавистта на Иън Маклауд. Ненавист към баща му и към двамата вечно изплъзващи се братовчеди.

Лишиха го от всичко: от гордост, от земи, от мечти.

Загледа се в тъмнината на колибата. Алана.

Тя го бе сънувала и това го бе изпълнило с наслада. Беше се радвал да обсебва съзнанието й, да я измъчва с видения за горещи сладки нощи. Обожаваше да я наблюдава на следващия ден — изтерзана от раздразнение и зачервена при спомена за своите копнежи.

Сега друг спомен не му даваше покой. От години бленуваше за свое кътче, за място, на което да принадлежи, където никой не го смята за измамник и не го отхвърля, защото е незаконороден.

Имаше и още по-голяма мечта. Толкова невероятна, че никога не се опита да я осъществи. Мечта за жена, която да му е предана, да споделя неговите желания, да приеме с радост любовта му и с готовност да му роди деца.

Жената от тези мечти се бе въплътила в образа на Алана.

Алана. Неговото „незаконно“ появяване на този свят я сломи, отне й правата, стъпка я в калта, а той мечтаеше да я извиси до звездите.

Всичко, всичко, до което се докосваше, рухваше. Но, подобно на древните богове, щеше да овъзмезди всичко още сега.

Този път нямаше нужда от концентриране. Дори липсата на пръстена нямаше да му попречи. Успя да призове бурята. Вятърът рошеше косите му. Тъмни облаци се скупчваха над Фионауей — в началото сиво-зеленикави, после съвсем черни. Закриха слънцето, пресякоха пътя на надеждата.

Сега трябваше да създаде ужаса на очакването.

Затова задържа вятъра. Шумовете стихнаха. Дърветата замръзнаха неподвижни. Птиците замлъкнаха. Животните се смълчаха. Облаците притискаха всяка утеха. Ставаха все по-зловещи. Иън зачака. Чакаше рибарите да се приберат на брега. Чакаше селяните да се изнесат от полето и да се укрият по къщите си.

Чакаше Лезли да проумее способностите на сина си и да се научи да потреперва от страх..

После, вдигайки ръце, отприщи стихията.

Гневът се стовари върху Фионауей като отмъстителна ръка. Светкавиците проблясваха — диви и огнени. Гръмотевиците трещяха в адска какофония. Вятърът вдигаше кафеникавите листа от земята и ги завихряше във въздуха. И се изля дъждът.

Иън влезе в колибата — наложи му се да използва всичките си сили, за да затвори вратата. Вече не желаеше да се отказва от произхода си на воден дух. Виновни бяха Лезли и майка му; свободата, с която бяха злоупотребили.

Наблюдаваше как Алана върви към него със запалена свещ в ръка. Светлината я къпеше в злато. Проблясъците на светкавиците я обливаха в сребро. Всяка изящна извивка на тялото й загатваше тайни. Косите й грееха.

— Иън, ти ли го направи?

Думите й прозвучаха укорително, но него не го интересуваше, че зловещите му умения най-после я бяха отблъснали. За да преодолее грохота на бурята, изкрещя:

— Аз.

— Браво!

Сърцето му подскочи от тайнствената усмивка, плъзнала се по устните й.

Остави внимателно свещта върху перваза и пристъпи към него. Погали гърдите му и повтори:

— Браво!

Кръвта във вените му закипя.

Алана зарови пръсти в косите му. Придърпа го надолу. Изправи се на пръсти и го целуна.

С отворени устни. Засмука долната му устна и простена, възбудена от вкуса му. Докосна зъбите му с език. Дъхът й го топлеше.

Отдръпна се назад, хвана главата й и я задържа.

— Алана, знаеш ли какво правиш?

Очите й бавно се отвориха. Облиза долната си устна и отвърна:

— Ставам част от бурята.

Той я желаеше. Винаги я желаеше. А сега, тук, тя явно също копнееше за него. Пръстите му се заровиха по-дълбоко в косите й и внимателно започна да изучава лицето й. Алана, жената, която никога нямаше да разгадае. Жената, с която с радост би прекарал живота си.

— Добре е да си напълно сигурна.

Притисна тялото си към неговото и леко залюля бедра.

— Иън? Сега!

Загуби контрол. Вдигна я и стигна масата. Положи я. Ръцете му останаха върху краката й. Вдигна полите й и пристъпи напред.

Наблюдаваше го с топли, сияйни очи и се държеше, като че ли той е господар, който няма равен на себе си.

— Докато идвахме насам, ми се искаше наистина да съм вещица, за да имам силата да изпратя възмездие на баща ти…

Дъхът й се учести — той опипваше пъпката вътре в нея.

— Да изпратя възмездие на всички…

С изключителна нежност погали мястото, където ставаше розова, и усети, че вече е влажна и топла. Алана се напрегна.

— О, Иън, усещането е… — Понечи да хване ръката му. — Недей. Не мога да говоря. Искам да ти кажа…

— Слушам те. — Тя видимо копнееше за него и щеше да го има. Но още не бе напълно готова. — Разкажи ми за възмездието.

Алана се надигна на лакти и погледна мястото, което той галеше. После — лицето му. Протегна ръка и я плъзна по панталоните му там, където ерекцията му опъваше копчетата.

— Възмездието… може да е…

Искаше да се съблече и да се гмурне в нея до забрава.

Но нямаше да я остави да се измъкне така лесно. В едно отношение поне днес Иън Маклауд щеше да е победител.

Ръцете му вече се бореха с копчетата на панталоните. Устните й се разтвориха. Долови слабото проблясване на зъбите й, докато освобождаваше копче след копче, и я видя как се бори за глътка въздух.

Навън бурята се засили. Вятърът виеше, гръмотевиците трещяха, светкавиците проблясваха.

Разтвори панталоните си. Тя се излегна назад, протегна ръце и го подкани:

— Побързай!

Не, нямаше да го стори. Желанието му бе очевидно, но решението му бе друго.

— Толкова си красива. — Подпъхна ръце под колената й. — Помниш ли… — с крак придърпа пейката, — …когато ти казах… — Седна и изтегли Алана до ръба на масата. — …как искам да те целувам навсякъде?

Очите й се разшириха.

— Иън… — Помъчи се да се изправи. — Иън… Канеше се да го разубеди с думи. Да го възпре да я вкуси там свежа, чиста и… негова.

— Гледай, ако искаш — промълви той. — Това прави нещата само по-горещи.

Алана простена и се отпусна. После отново се надигна.

— Иън…

— Гледай ме!

И тя се загледа. Започна от глезена й. Целува вътрешната страна на крака й по цялата му дължина. После спря и се усмихна. Едва дишаше. Краката й трепереха.

— Не искам да го правиш — едва промълви тя.

— Наистина ли? — Вдигна целунатия крак на рамото си и започна дългото пътуване по другия. — Аз пък бих казал, че силно го желаеш. — Погледна бакърените й коси и ги сравни с косъмчетата между бедрата й. — Така силно, както самият аз. Очакването е ад, нали?

С пръсти я разтвори. Бе така красива, женствена, подканваща.

Зарови ръце в косите му.

— Това не е редно…

Той се засмя.

— С кого си го обсъждала? — Усмивката му се стопи. — Остави ме да те любя. Ще ми достави огромно удоволствие.

Пръстите й се отпуснаха.

— Добре. Но само за да те направя щастлив.

— Ще бъда изключително щастлив…

Когато я докосна с език отново проблесна светкавица и се чу тътен на гръмотевица. Мускулите му се напрегнаха — не разбираше дали тя се дърпа, за да го избегне, или от екзалтация. Вдигна глава и я погледна. Видя една жена в екстаз: с отметната назад глава, стиснала ръба на масата. Зърната на набъбналите й гърди стърчаха през бюстието.

Именно това бе научил из будоарите на Индия, Таити и Лондон: как да докара Алана Маклауд до пълен оргазъм. Ближеше я, засмукваше пъпката между бедрата й, вкусваше наслада. Пъхна език в нея. Зарадва се на потреперванията и на тихите й стонове.

Алана опитваше да забави кулминацията, но най-после се предаде и потрепери неудържимо в екстаз. Иън пъхна пръст в нея и усети спазмите й.

Господи, колко е тясна, сладка, гореща и единствено негова!

— Иън — извика тя прегракнало. — Моля те, Иън!

— Да?

Изправи се, ритна пейката настрана и смъкна панталоните си. С умело движение проникна в нея. Тя извика и мускулите на влагалището й се стегнаха — държеше го, сякаш никога нямаше да го пусне. А той си помисли, че би останал така завинаги.

И тогава го обзе страстта. Проникваше отново и отново в нея. Всяко движение го отвеждаше все по-дълбоко. Стоновете й насърчаваха желанието му. Алана вдигаше бедра, за да го пресрещне и да му достави желаната наслада.

Този път бе вътре в нея, когато тя стигна до края. Краката й го обгърнаха, задържа го, после се отпусна върху масата изтощена. Иън изчака спазмите й да се поуспокоят и постави ръце от двете й страни. Наведе се над нея и проникна дълбоко. Семето му проникна в утробата й.

Стори го с победен вик.

Отпусна се върху нея. Гърдите му се повдигаха неравномерно, дъхът му бе затруднен. Искаше да я целува, да й опише блаженството си от сливането им, да я гали, докато се съвземе.

Но смееше ли? Зачуди се дали не я е наранил, дали не й е дал прекалено много, дали не е очаквал опитност, каквато тя нямаше. За нея всичко това бе ново и едва ли разбираше какво бе предизвикала.

Напрегна се, тъй като Алана се канеше да проговори.

— Иън? — Мекият й глас го галеше. — Надявам се, нямаш нищо против, но… аз те обичам.