Виждам те

– 17 –

– Трябва да ѝ кажем. – Кели гледаше ужасена екрана, на който в пълни подробности беше описан маршрутът до работа на жена, която със сигурност беше Зоуи Уокър.

– Сигурна ли си, че е тя? – попита Лусинда. Кели и Ник се бяха навели над бюрото на инспектора, чийто лаптоп беше отворен пред него. Лампите бяха изгасени навсякъде в огромното, празно помещение и жълтата светлина над бюрото на Рампело мигаше едва, сякаш крушката беше на път да изгори. Лусинда работеше на съседно бюро и старателно сравняваше всяка снимка от уебсайта с обявите в "Лондон Газет".

– Описанието съвпада, датата на вписване също и наистина работи в "Халоу и Рийд" – отговори Кели. – Няма съмнение, че е тя. По телефона ли да ѝ съобщим, или да се видим с нея?

– Почакай. – Ник се беше умълчал, след като Кели му обясни как е установила каква е паролата. Беше погледнал към малкия дисплей на телефона ѝ и към малката бяла кутия, над която текстът се беше променил.

Инспекторът беше изпратил останалата част от екипа си по домовете им с инструкцията да се върнат в 8 часа сутринта на следващия ден за нов брифинг.

– Утре ще е дълъг ден – беше казал намръщен.

Отне им само няколко секунди да включат лаптопа на Ник и да влязат в уебсайта. Много по-дълго им беше необходимо да се свържат с финансовия отдел; процес, който беше изключително изнервящ извън работно време, затова Ник тръшна телефона и извади собствената си кредитна карта.

– Не можем да позволим на медиите да се докопат до това – каза той, – ще предизвикаме истински бунт. Това означава, че няма да казваме и на Зоуи Уокър през това време.

Кели се опита да измисли по-подходящ отговор от онзи, който напираше да излезе от устата ѝ.

– Сър, тази жена е в опасност. Не е ли наше задължение да я предупредим?

– Ситуацията е овладяна за момента. Лицето или лицата, отговорни за този уебсайт, не знаят, че полицията е замесена, което означава, че имаме възможност да ги идентифицираме. Ако разкрием това пред Зоуи Уокър, тя ще каже на семейството си, на приятелите си.

– Ще я помолим да не го прави.

– Заложено е в човешката природа, Кели. Ще иска да предпази други жени, които познава. Преди да се усетим, вестниците ще подхванат темата и ще настъпи масова паника. Нашият извършител ще се покрие и никога няма да го намерим.

На Кели ѝ се искаше да каже много неща, но не го стори, защото си нямаше доверие какво може да изрече. Зоуи Уокър не беше пушечно месо.

– Утре ще се срещнем с нея и ще ѝ препоръчаме да промени маршрута си – каза Ник. – Ще ѝ дадем стандартния съвет, който даваме на онези, които се страхуват за личната си безопасност – да промени навиците си и да не бъде предвидима. Не е необходимо да знае повече от това. – Инспекторът затвори лаптопа, като по този начин даде ясен сигнал на Кели, че разговорът е приключил. – Двете можете да се прибирате, ако желаете. Искам ви свежи утре рано сутринта. – В този момент звънецът на външната врата иззвъня. Кели отиде да види кой е. – Сигурно е човекът от "Компютърни престъпления" – каза Ник. – Пусни го.

Андрю Робинсън имаше очила с черни рамки и брада, оформена на тънко катинарче. Носеше сива тениска и дънки под шубата в цвят каки, която съблече и остави на пода до стола си.

– Благодаря ти, че дойде – посрещна го Ник.

– Няма проблем. Навън вали сняг, така че не планирах да се прибирам скоро. Погледнах уебсайта ви. Който и да е притежателят на домейна, определено си е платил за правото да ползва WHOIS директория – това е като телефонен указател за уебсайтовете – така че попълних декларация за неразпространение на данните, за да ми изпратят името и адреса му. Междувременно работя над идентифицирането на администратора на сайта чрез IP адреса му, макар че според мен използва прокси и няма да е лесно.

Кели не разбираше почти нищо от изреченото от Андрю и макар че ѝ се искаше да остане и да слуша, Лусинда вече си обличаше палтото. Неохотно стори същото. Зачуди се до колко ли часа щеше да остане Ник, за да работи по случая, и дали си имаше някого, който да го чака у дома.

Слязоха по стълбите до партера. Косата на Лусинда беше също така лъскава и блестяща, както и на сутринта, и Кели изведнъж осъзна, че нейната е разрошена и сплъстена от целодневното прокарване на пръстите ѝ през нея. Вероятно трябваше да започне да използва грим. Лусинда не носеше много, но червилото и подчертаните вежди ѝ придаваха спретнат и професионален вид, който определено липсваше на Кели.

– Накъде си се запътила? – попита анализаторката, докато вървяха към метростанцията. Тя беше с около пет сантиметра по-висока от Кели. Крачките ѝ бяха по-големи и на полицайката ѝ се налагаше да върви по-бързо от обикновено.

– Елефант и Касъл. Делим апартамент с две други колежки от БТП и една медицинска сестра. Ти?

– Килбърн.

– Много добре.

– Жилището е на родителите ми. Знам, унизително е на двадесет и осем години още да живея при тях, но само така ще успея да спестя за депозита за собствено жилище. Понякога Ник ме подлудява, като започне да ми се подиграва. – Лусинда застана зад Кели, когато една жена в ярък клин прибяга покрай тях – на главата си носеше шапка с пискюл, с която беше прикрила ушите си, – и повиши глас, за да продължи разговора: – Как ти се стори първият ти ден?

– Главата ми е замаяна. Но ми хареса страшно много. Мина известно време, откакто за последно бях в такава работна обстановка; бях забравила какво е усещането.

– Какъв е твоят случай? Била си в отдел "Сексуални нападения", нали?

Кели очакваше въпроса, но въпреки това затаи дъх. Лусинда наистина ли се интересуваше, или вече добре знаеше какво се беше случило? Дали просто не търсеше нещо пикантно, за което после да може да клюкарства? Кели я погледна, но лицето ѝ не подсказваше нищо подобно.

– Бях отстранена – обясни тя и се изненада, че изрече истината. Напуснах, отговаряше обикновено, като въведение към някоя наперена история, че е искала повече оперативен опит. Бях болна, беше другото ѝ оправдание, което не беше особено далеч от истината. Не вдигна поглед от пътната настилка. – Нападнах някого.

– Колега? – Тонът на Лусинда беше любопитен, а не осъдителен. Кели си пое дълбоко въздух.

– Затворник.

Наричай го по име, беше ѝ напомнял терапевтът ѝ повече от веднъж. Важно е да го приемеш като личност, Кели, като човек като теб и мен. Тя се беше съгласила, но всеки път езикът ѝ отказваше да се подчини.

– Беше изнасилил ученичка.

– Мамка му.

– Това не извинява постъпката ми – бързо добави Кели. Не ѝ беше необходима терапия, за да стигне до подобно заключение.

– Така е – отвърна Лусинда, след което млъкна за миг, за да подбере следващите си думи внимателно. – Но вероятно обяснява всичко. – Известно време вървяха в мълчание и Кели се зачуди дали анализаторката си мислеше за това, което ѝ каза току-що, дали я осъждаше. Подготви се за още въпроси, но такива не последваха. – Свърши чудесна работа с тази парола – каза Лусинда, когато наближиха метростанцията. – Ник беше много впечатлен.

– Наистина? Не го показа. – Кели се опита да не обръща внимание на вялата реакция на инспектора към откритието ѝ. Не очакваше бурни аплодисменти, но нещо повече от измърмореното добра работа щеше да е хубаво.

– Ще му свикнеш. Лично аз одобрявам подхода му. Не те хвали постоянно, така че когато го стори, знаеш, че си се справила чудесно.

Кели подозираше, че може да почака доста дълго.

Брадат мъж свиреше на китара на входа на метростанцията, пред него стоеше шапка, която беше почти празна, освен няколкото монети. Кучето му спеше във внимателно сгънат спален чувал пред купчина от личните му вещи. Кели си спомни Зоуи Уокър и нейната улична музикантка пред Кристъл Палас.

– Ако ти беше Зоуи Уокър – обърна се към Лусинда тя, – щеше ли да искаш да знаеш?

Отминаха брадатия мъж и влязоха в метростанцията. Автоматично затърсиха картите си.

– Да.

– Значи...

– Има много неща, които искам да знам – заяви сериозно Лусинда. – Държавните тайни, ПИН кода на Бил Гейтс, мобилния телефон на Джордж Клуни. Но това не означава, че трябва да ги знам.

– Дори ако от това зависи дали ще останеш жива, или ще бъдеш убита? Или изнасилена?

Нападателят на Лекси я беше следил седмици наред, гласеше заключението на полицията. Вероятно от началото на семестъра. Определено той беше отговорен за цветята, оставени пред стаята ѝ, и за бележките, пъхнати под вратата ѝ. Приятелите ѝ не бяха обърнали сериозно внимание на случващото се, даже се шегуваха с нея за тайния ѝ обожател. Когато полицията я попита дали беше забелязала някой да я следи, тя им разказа за онези четвъртъци, в които се прибираше от лекции в 4 следобед. Едно и също момче стояло опряно на стената на библиотеката и слушало музика; имала чувството, че я наблюдават как се отдалечава; счупената клонка зад нея, когато избирала краткия път през гората. Тя не била единствената, която се чувствала по този начин, беше признала полицията. Получили няколко обаждания за подозрителни случаи. Нищо конкретно, бяха казали те.

Лусинда спря да върви и погледна Кели.

– Чу какво каза Ник – чрез ограничаването на информацията ще имаме най-голям шанс да намерим онзи, който стои зад уебсайта. Веднъж хванем ли го, останалото ще е лесно.

Кели остана разочарована. Надяваше се Лусинда да я подкрепи и да използва влиянието, което очевидно имаше над Ник, за да го убеди да промени решението си. Анализаторката видя изражението ѝ.

– Може и да не си съгласна с решението му, но той е шефът. Ако искаш да не влизаш в черния му списък, по-добре да играеш по правилата му. – Двете се качиха на Северната линия и разговорът им се прехвърли на по-безопасна територия, но когато се разделиха на Юстън, Кели вече беше взела своето решение.

Правилата бяха създадени, за да бъдат нарушавани.