Виждам те

– 18 –

Все още съм на път за вкъщи от метростанцията, когато Саймън ми се обажда от сестра си. Вероятно е пътувал с метрото, когато съм звъняла на мобилния му, обяснява ми той. Тъкмо прослушал гласовата си поща.

– Няма да се бавя много. Анджи ще става рано сутринта, така че се прибирам веднага след вечеря.

– Добре ли мина денят ти на работа? – Въпросът е същият, който му задавам всяка вечер, но той усеща нервност в гласа ми, която го кара да млъкне за миг и се чудя дали това е достатъчно, за да ми разкрие тайните, които крие.

Не е.

– Не беше зле.

Слушам лъжите на Саймън, оплакванията му за човека, който стои на бюрото до неговото, яде с отворена уста и говори през половината време с приятелката си. Искам да го предизвикам, но не мога да намеря правилните думи, а и все още не желая да повярвам, че всичко е лъжа.

Разбира се, че Саймън работи в "Телеграф". Виждала съм работното му място. Поне съм виждала снимки. Съвсем скоро, след като започнахме да излизаме, той ми написа съобщение.

В "Сейнсбърис" съм, отговорих му аз. Изпратих му снимка на щанда със замразени продукти и се засмях на глас в супермаркета.

Това се превърна в игра между нас, чието име беше КПС? и винаги си отговаряхме със снимка на онова, което се намираше пред нас в дадения момент. Претъпкан вагон в метрото, сандвич за обяд, вътрешната част на чадъра ми, докато отивам на работа в дъжда. Това беше прозорец към нашите животи, към дните и нощите между вечерите, прекарани заедно.

Виждала съм работното му място, повтарям си. Виждала съм просторното помещение с компютърните монитори и постоянните емисии на "Скай Нюз". Виждала съм купищата вестници.

Виждала си някакво работно място, казва един глас в главата ми, което може да е на всеки.

Прогонвам мисълта. Какво означава това, че Саймън ми е изпращал снимки на място, на което всъщност не работи? Че е свалил някакво изображение от интернет? Нелепо е. Сигурно има логично обяснение. Пропуснато име в списъка със служителите, некомпетентна рецепционистка, някаква шега. Саймън не би ме излъгал.

Нали?

Прекосявам улицата, за да се отбия до ресторанта на Мелиса. Знам, че смяната на Джъстин приключва скоро, и когато влизам, заварвам двамата да стоят на една от масите и да разглеждат някакви листове. Мелиса толкова се е навела, че главата ѝ почти докосва тази на сина ми. Отдалечават се един от друг, когато ме забелязват, а приятелката ми става, за да ме целуне.

– Точният човек! Тъкмо спорехме за коледното меню. Пуешки багети с червена боровинка или с градински чай и лук? Остави тези менюта, Джъстин, ще приключим утре.

– Червена боровинка и градински чай и лук. Здравей, скъпи.

Джъстин взима листовете и ги събира в купчина.

– Аз също казах двете.

– Защото не става въпрос за твоята печалба – отвръща Мелиса. – Градински чай и лук или боровинков сос. Не двете.

– Мислех си, че можем да се приберем заедно – казвам на Джъстин, – но виждам, че си зает.

– Върви – обръща се към сина ми Мелиса. – Аз ще заключа. – Наблюдавам как Джъстин си сваля престилката и я окача зад касата, за да е готова за утре.

Хващам го под ръка, докато вървим към дома ни. Усещам стомаха си празен, когато си спомням увереността, с която рецепционистката на "Телеграф" ми отговори.

Тук не работи човек на име Саймън Торнтън.

– Саймън някога говорил ли е с теб за работата си? – Въпросът ми е напълно нормален, но Джъстин ме поглежда така, все едно съм го попитала дали си говори с Бискит. Враждебността между двамата е сериозен проблем, но винаги съм го игнорирала с надеждата, че един ден нещата ще се оправят от само себе си.

– Казвал е единствено, че не мога да получа подобен пост без висок ценз. Което си беше мило от негова страна.

– Сигурна съм, че просто е искал да те мотивира.

– Е, може да си завре мотивацията в.

– Джъстин!

– Няма право да ме поучава. Не ми е баща.

– Не се и опитва да ти бъде. – Вкарвам ключа в ключалката. – Не можеш ли да се опиташ да се държиш по-добре с него? Заради мен?

Под раздразненото изражение на сина ми се крие съжаление.

– Не. Мислиш си, че го познаваш, мамо, но не е така. Наистина не е така.

Беля картофи, когато мобилният ми телефон иззвънява. Имам намерение да не отговарям, но забелязвам името, изписано на дисплея. Полицай Кели Суифт. Бърша ръце в кърпата пред мен и вдигам, преди обаждането да е прехвърлено на гласова поща.

– Ало?

– Имаш ли минутка? – Полицай Суифт звучи някак си колебливо. – Трябва да ти кажа нещо. Неофициално.

Продължавам да стоя в средата на кухнята и да държа телефона, дълго след като разговорът е приключил. Кейти идва, отваря хладилника и го затваря отново, през цялото време гледа към мобилния си и плъзга непрестанно палец по него. Винаги е била пристрастена към този апарат, но откакто се запозна с Айзък, почти не го оставя; погледът ѝ просветва, когато пристига съобщение.

Чувам скърцане от стълбите, по които слиза Джъстин, и веднага взимам решение. Това е нещо, което трябва да видя на спокойствие, без семейството ми да ми виси на главата. Без дъщеря ми да се паникьоса, а синът ми да заплаши със саморазправа виновника.

– Свършило е млякото – казвам внезапно, след което си грабвам чантата и палтото. – Ще отида да купя.

– В хладилника има – провиква се Кейти, но вече затръшвам предната врата зад гърба си.

Вървя бързо и притискам палтото в гърдите си. Наблизо има един ресторант, не този на Мелиса. Мястото е малко и леко занемарено. Никога преди не съм изпитвала желание да вляза в него, но знам, че работи до късно, а искам да съм някъде, където никой не ме познава, където ще запазя анонимността си.

Поръчвам си кафе. Горчиво е и добавям бучка захар към него, която оставям да се разтвори в лъжичката, докато не изчезва напълно. Слагам айпада си пред мен на масата, поемам си дълбоко въздух и се подготвям за... за какво?

Паролата – ВИЖДАМ ТЕ – ме кара да потръпвам. Скрита е точно пред очите ни, също като самите обяви, които дръзко се пъчат до обявленията за работа и за продажба на разни неща. На страницата ѝ е необходима цяла вечност, за да зареди, а и след това почти нищо не се променя. Фонът продължава да е черен, но бялата кутийка за паролата е заменена от следното:

– Не се регистрирай – предупреди ме полицай Суифт, след като ми сподели какво са открили. – Казвам ти всичко това само защото смятам, че имаш правото да знаеш. – Жената беше замълчала за миг. – Защото ако това се случваше с мен или с някого от семейството ми, бих искала да знам. Моля те, довери ни се.

Натискам върху регистрация и въвеждам собственото си име, докато не се осъзнавам и изтривам написаното. Оглеждам се и виждам собственика на ресторанта, чийто голям корем се подава изпод мръсна бяла престилка, върху лявата гърда, на която е бродирано името Лени.

Въвеждам Лени Смит. Създавам си парола.

Усещам жлъчка в гърлото си. Отпивам глътка от изстиналото си кафе и я преглъщам. Толкова ли струвам? Толкова ли струва Таня Бекет? Лора Кийн? Кати Танинг? Взирам се в екрана. Лимитът на кредитната ми карта е достигнат и до края на месеца не мога да си позволя дори и бронзово членство. Преди няколко дни щях да помоля Саймън за помощ, но точно сега той е последният човек, на когото искам да се доверявам. Как бих могла, след като ме е лъгал къде работи?

Има само един човек, към когото мога да се обърна. Взимам си телефона.

– Ще ми дадеш ли малко пари назаем? – изстрелвам аз, веднага след като Мат отговаря.

– Гражданчето те е ошушкало, нали? В днешно време вестниците май не плащат много?

Само да знаеше. Затварям очи.

– Мат, моля те. Нямаше да те занимавам, ако не беше важно.

– Колко?

– Хилядарка.

Бившият ми съпруг подсвирва тихичко.

– Зо, нямам толкова пари в задния си джоб. За какво са ти?

– Може ли да заема кредитната ти карта? Ще ти върна парите, Мат, всяко пени. Ще покрия и лихвите.

– Неприятности ли имаш?

– Моля те, Мат.

– Ще ти изпратя данните на картата.

– Благодаря ти. – Обхваща ме такова облекчение, че едва не заплаквам.

– Няма проблем. – Бившият ми съпруг млъква за миг. – Знаеш, че бих направил всичко за теб, Зо. – Имам намерение да му благодаря отново, когато осъзнавам, че е затворил.

Съобщението му пристига минута по-късно. Въвеждам данните от кредитната му карта във фалшивия си профил, който съм създала на името на Лени Смит.

Готово. Мат е с 1000 лири на червено, а аз съм член на findtheone.com, сайта за запознанства, който не е като другите.

Макар полицай Суифт да ме подготви, ми е трудно да възприема онова, което гледам. Редове след редове със снимки, всичките на жени, и под всяка от тях има по няколко думи.

Усещам пълзящия по врата ми хлад.

Преглеждам снимките в търсене на моята. Натискам върху още изображения, за да заредя втора страница, а след това и трета. Ето ме и мен. Същата фотография от "Газет", онази от фейсбук страницата ми, направена на сватбата на братовчедка ми.

Прочитам написаното два пъти: точния списък на влаковете, които използвам, палтото, което нося сега, описанието на външния си вид. Осъзнавам абсурдността на раздразнението ми, че размерът на дрехите ми е отбелязан като 40-42, когато всъщност само дънките ми са 42.

Лени бърше масите около мен и шумно прибира столовете, за да ми покаже, че съм стояла повече от необходимото. Опитвам се да стана, но краката ми отказват да ми се подчиняват. Случайната ми среща с Люк Фридленд от тази сутрин съвсем не е била случайна, осъзнавам аз, също както не е било случайно, че стоеше точно до мен, когато залитнах към релсите.

Люк Фридленд е свалил маршрута ми от сайта, за да ме следи.

Кой още беше сторил същото?

Саймън се прибира у дома точно когато се приготвям да си лягам. Толкова се радва да ме види, че се обърквам. Как е възможно мъж, който ме обича толкова много, да ме лъже?

– Как е Анджи? – Изведнъж ми хрумва, че е възможно въобще да не е ходил на гости на сестра си. Ако ме е лъгал за работата си, може да ме е лъгал и за други неща. Думите на Джъстин кънтят в ушите ми и вече гледам на Саймън с друго око.

– Чудесно. Изпраща ти много поздрави.

– Как мина денят ти на работа? – питам аз. Той сваля панталоните си и ги оставя на купчина на пода до ризата си, след което се мушва под завивките. Кажи ми, мисля си. Кажи ми сега и всичко ще е наред. Кажи ми, че никога не си работил в "Телеграф", че си младши репортер в някой местен долнопробен вестник или че въобще не си журналист, че си си измислил всичко, за да ме впечатлиш, а в действителност работиш на фритюрниците в "Макдоналдс". Просто ми кажи истината.

Но не го прави. Гали корема ми и разтрива с палци бедрата ми.

– Много добре. Днес се разнесе новината за служебните разходи на онзи член на парламента, така че ни беше натоварено.

Чувствам се неловко. Видях новината по обяд, когато излязох, за да взема сандвич на Греъм. Главата ми започва да тупти. Трябва да знам истината.

– Обадих се в "Телеграф".

Лицето на Саймън пребледнява.

– Не отговаряше на мобилния. Нещо се случи, докато се прибирах от работа; бях разстроена и исках да поговоря с теб.

– Какво се е случило? Добре ли си?

Не обръщам внимание на притеснението му.

– Рецепционистката не беше чувала за теб. – Отблъсквам ръцете му от себе си. Настъпва моментна тишина. Чувам как централното отопление се изключва.

– Щях да ти кажа.

– Какво да ми кажеш? Че си ме лъгал? Че си измислил работа, с която си мислел, че ще ме впечатлиш?

– Не! Не съм си я измислил. Господи, Зоуи, за какъв ме мислиш?

– Наистина ли искаш да ти отговоря? – Не се учудвам, че беше толкова негативно настроен към предложението ми Кейти да работи във вестника и към молбата ми да напише статия за обявите.

– Работех в "Телеграф". Но тогава те. – Саймън замлъква, отмества се от мен и забива поглед в тавана. – Те ме освободиха. – Не мога да преценя дали срамът в гласа му е причинен от загубата на работата, или от лъжите, с които ни е заблуждавал.

– Защо? Работил си там от – колко? – повече от двадесет години.

Саймън се разсмива иронично.

– Точно. Дъртите да си вървят, младите да останат. Вестникът иска свежа кръв. По-евтина работна ръка. Хлапета, които нямат представа какво е подчинително наклонение, но които могат да поддържат блогове, да туитват и да качват материали в сайта с едно мигване на окото. – В гласа му има горчивина, но не и борбеност, сякаш битката е отдавна изгубена.

– Кога се случи това?

– В началото на август.

За секунда не знам какво да кажа.

– Останал си без работа преди четири месеца и не си казал нищо? Какво, по дяволите, прави през това време? – Ставам от леглото и отивам до вратата, след което се спирам и се обръщам, не искам да остана, но трябва да чуя цялата история.

– Разхождах се, стоях в разни заведения, пишех, четях. – Горчивината отново се прокрадва в гласа му. – Търсех си работа, ходех на интервюта, на които ми казваха, че съм прекалено стар, тревожех се как да ти кажа. – Саймън не ме поглежда, очите му не се отместват от тавана. Челото му се сбръчква. Той е посърнал.

Стоя и го гледам и постепенно гневът ми стихва.

– Какво ще кажеш за парите?

– Дадоха ми обезщетение. Надявах се да си намеря нещо сравнително бързо и да ти кажа, когато нещата се оправят. Но не стана така, времето си минаваше, парите ми свършиха и се наложи да използвам кредитни карти. – Когато най-накрая ме поглежда, се изненадвам да видя, че очите му се пълнят със сълзи. – Толкова много съжалявам, Зоуи, не исках да те лъжа. Надявах се да си реша проблемите за нула време и да те изненадам с нова работа, с която да мога да се грижа за теб така, както заслужаваш.

Отивам и сядам до него.

– Шшш, всичко е наред – успокоявам го, сякаш е едно от децата ми. – Всичко ще бъде наред.

Саймън ме кара да обещая да не казвам на децата.

– Джъстин и без това вече си мисли, че не плащам нищо. Няма нужда да му даваме причина да ме мрази още повече.

– Вече говорихме за това – отвръщам аз. – Той е ядосан на мен, а не на теб. Вини ме за развода, за преместването ни от Пекъм, за загубата на приятелите си.

– Кажи му истината. Защо трябва да поемаш вината за нещо, за което не си виновна? Минаха десет години, Зоуи, защо продължаваш да защитаваш Мат?

– Не защитавам него, защитавам децата. Те обичат баща си, няма нужда да знаят, че ми е изневерил.

– Не е честно спрямо теб.

– Такава беше уговорката ни. – Сделка, която направи двама ни с Мат лъжци. Съгласих се никога да не казвам на децата, че ми е изневерил, а той се съгласи да се преструва, че вече не ме обича, че решението за раздялата ни е било взаимно. Понякога се чудя за кого е по-трудно да изпълнява своята част от договорката.

Саймън се отказва да спори. Знае, че това е битка, която не може да спечели.

– Искам да си стъпя на краката, преди да разберат. Моля те.

Съгласяваме се да кажем на Кейти и на Джъстин, че Саймън се е договорил да работи от вкъщи, за да не се налага да излиза всеки ден и да стои навън до пет вечерта, да пие кафета, които не иска, в заведения, които вече не може да си позволи. Когато ми казва, че използва кредитни карти, ми става лошо.

– Защо продължи да ми правиш подаръци? Да ме водиш на вечери? Не бих ти позволила да харчиш толкова, ако знаех, че не можеш да си го позволиш.

– Ако бях спрял, щеше да се запиташ какво става и щеше да разбереш причината. Щеше да си промениш мнението за мен.

– Можех да си плащам, ако въобще излизахме.

– Как си мислиш, че щях да се почувствам? Що за мъж би позволил жена да плаща за вечерите?

– О, не ставай смешен! Не живеем през петдесетте. – Засмивам се, но бързо осъзнавам, че е напълно сериозен. – Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Просто се надявам да съм права.