Виждам те

– 7 –

Часът е почти три следобед, когато Греъм се връща в службата.

– Служебен обяд – обяснява ми той и от забавените му движения си правя извода, че храната е била съпроводена от поне две бири.

– След като си тук, може ли да отида до пощата?

– Връщай се бързо – имам оглед след час.

Налепила съм марки на всички пликове и съм ги подредила на купчинки, привързани с ластички. Прибирам ги в една пазарска чанта и си слагам палтото. Греъм се оттегля в офиса си.

Навън е толкова студено, че виждам дъха си, затова прибирам ръце в джобовете и търкам пръсти в дланите си. Усещам вибрация, която ми подсказва, че съм получила съобщение, но телефонът ми е във вътрешния джоб. Може да почака.

На опашката в пощата разкопчавам палтото си и намирам мобилния. Съобщението е от полицай Кели Суифт.

Можеш ли да ми изпратиш твоя снимка възможно най-скоро?

Това означава ли, че е разговаряла с Кати Танинг? Означава ли, че ми вярва? Веднага след като прочитам съобщението, получавам ново.

Без очила.

Пред мен на опашката има шестима души и още толкова зад мен. Възможно най-скоро, беше написала полицай Суифт. Свалям си очилата и намирам приложението за снимане на телефона си. Отнема ми известно време, за да си спомня как да пусна предната камера, след което изпъвам ръка, доколкото ми е възможно, без да привлека вниманието на останалите, че си правя селфи. От този висок ъгъл имам тройна брадичка и торбички под очите, но въпреки това се снимам. Издайническото кликване на камерата ме кара да потъна от срам. Колко неприятно. Кой си прави селфи в пощата? Изпращам снимката на полицай Суифт и веднага получавам потвърждение, че я е получила. Представям си как я сравнява с онази в "Лондон Газет" и очаквам да ми върне отговор, че само си въобразявам приликата, но телефонът ми остава мълчалив.

Вместо това пиша на Кейти, за да я питам как е минало прослушването. Трябва да е приключила преди часове, но знам, че не ми се е обадила заради начина, по който се държах с нея тази сутрин. Прибирам телефона в джоба си.

* * *

Когато пристигам в офиса, намирам Греъм, наведен над бюрото ми, да тършува в най-горното чекмедже. Изправя се рязко, когато отварям вратата, грозната червенина на врата му не е предизвикана от срам, а от раздразнение, че е бил хванат.

– Търсиш ли нещо? – Там няма нищо друго освен различни видове пликове, химикали и ластички. Чудя се дали вече е пребъркал останалите. В средното има стари бележници, чинно подредени по дати, ако ми се наложи да търся нещо в тях. Долното чекмедже е истинско сметище – чифт маратонки от времето, когато смятах, че преди да се кача на влака, ще се разхождам до реката, чорапогащи, грим, тампони. Иска ми се да му кажа да си разкара ръцете от вещите ми, но знам какво ще ми отговори: това е неговият бизнес, неговото бюро, неговите чекмеджета. Ако Греъм Халоу беше хазяин, щеше да инспектира наемателите си, без да чука на вратата.

– Къде са ключовете за Тенъмънт Хауз? Няма ги в шкафа.

Отивам до мястото, на което държим ключовете – монтирана на стената в коридора метална кутия, която се намира точно до картотеката. Тенъмънт Хауз е офис сграда в голям комплекс на име Сити Ексчейндж. Проверявам кукичката с буква "С" и веднага намирам търсеното.

– Мислех, че Ронан се занимава с Ексчейндж? – Ронан е най-новият от дълга поредица младши посредници. Винаги са мъже – Греъм не вярва, че жените могат да преговарят – и винаги си приличат толкова много, сякаш са съблекли един и същ костюм и са го предали на следващия, който се появява, няколко дни след като последният си е заминал. Никога не се задържат – добрите си тръгват също толкова бързо, колкото и лошите.

Греъм или не е чул въпроса ми, или решава да го игнорира, взима ключовете от ръката ми и ми напомня, че новите наематели на Чърчил Плейс ще дойдат по-късно, за да подпишат договора. Звънчето над вратата иззвънява, когато той тръгва. Греъм няма доверие на Ронан, това е проблемът. Няма доверие на никого от нас, което означава, че вместо да си стои в офиса, където трябва да бъде, той е навън, за да проверява всички и да им се пречка.

Метростанция Кенън Стрийт е пълна с костюмари. Проправям си път през претъпкания перон, докато не стигам почти до тунела, в първия вагон винаги има по-малко хора от другите и когато стигнем до Уайтчапъл, вратите ще се отворят точно до изхода.

Във влака взимам днешния "Газет", изоставен от някого на мръсния парапет зад седалката ми. Веднага отгръщам на последните страници и намирам фалшивата обява с невалидния номер: 08094733968. Жената на снимката е тъмнокоса, с широка усмивка, която разкрива равни бели зъби, и макар да се вижда само малка част, е ясно, че бюстът ѝ е голям. На врата си носи нежно синджирче с малък сребърен кръст.

Дали знае, че снимката ѝ е публикувана в обявите?

Не съм се чувала с полицай Суифт, но си казвам, че мълчанието от нейна страна е обнадеждаващо, а не изнервящо. Тя щеше да ми се обади веднага, ако имаше нещо обезпокоително. Също както докторите звънят на пациентите си, когато резултатите от изследванията им са тревожни. Липсата на новини са добри новини, не беше ли такава приказката? Саймън беше прав, снимката във вестника не беше моята.

Слизам на Уайтчапъл, за да се кача на влака за Кристъл Палас. Докато вървя, чувам стъпки зад себе си. Няма нищо необичайно в това, навсякъде в метрото се чуват стъпки, звукът се отразява в стените, усилва се и се разпръсква, докато не се създаде ефектът, сякаш десетки хора вървят, бягат, спъват се.

Не мога да се отърва от чувството, че има нещо различно в тези стъпки.

Усещам, че идват за мен.

Когато бях на осемнадесет, бях проследена на път за вкъщи от магазина, скоро след като забременях с Джъстин. Предстоящото майчинство ме беше направило хиперчувствителна и виждах опасности на всеки ъгъл. В напуканата пътна настилка, която можеше да ме препъне, във велосипедистите, които определено щяха да ме отнесат. Чувствах се толкова отговорна за живота вътре в мен, че ми се струваше невъзможно дори да пресека, без да го изложа на опасност.

Бях излязла за мляко, като настоях пред майката на Мат, че имам нужда от разходка; исках да върша нещо, да ѝ благодаря за това, че ме прие. Навън беше тъмно и докато се прибирах, осъзнах, че ме следят. Не беше заради звук или нещо друго, просто усещах, че има някой зад мен, който се опитва да не бъде чут.

Изпитвам същата увереност и сега.

Тогава не знаех как да постъпя. Прекосих улицата: онзи, който ме следеше, също прекоси. Чувах стъпките му, настигаше ме, вече не му пукаше дали ще го чуя. Обърнах се и видях мъж – момче – на възрастта на Мат. Носеше суитчър с качулка, а ръцете му бяха напъхани дълбоко в джобовете. Горната част на лицето му беше скрита от шал.

Имаше пряк път до дома на Мат – тесен проход между къщите. Малка алея. Ще стигна по-бързо, реших аз, не мислех трезво, просто исках да се прибера благополучно.

Когато завих зад ъгъла, хукнах да бягам, както и момчето зад мен. Изтървах пазарската си чанта, капачката на млякото изхвърча и голяма бяла струя заля паветата. Няколко секунди по-късно и аз паднах на колене и веднага сложих ръце на корема си, за да го предпазя.

Всичко приключи за миг. Онзи се наведе над мен, виждах само очите му, и претърси джобовете ми. Взе портмонето ми и избяга, а аз останах на земята.

Стъпките се приближават.

Ускорявам крачка. Удържам се да не побягна, но вървя колкото се може по-бързо, нехарактерната за мен походка ме изважда от равновесие и кара чантата ми да се люлее насам-натам.

На известно разстояние пред мен има група момичета и аз се опитвам да ги настигна. Безопасността е в бройката, мисля си аз. Те се закачат, бягат, скачат, смеят се, но не са заплашителни. Не като стъпките зад мен, които са шумни, тежки и ме приближават.

– Хей! – чувам зад себе си.

Мъжки глас. Груб и суров. Дърпам чантата си пред мен, държа ръка над нея, за да не могат да я отворят, след което се панирам, защото ако някой я дръпне, ще ме повлече с нея. Сещам се за съвета, който винаги давам на децата си – че е по-добре да бъдеш обран, отколкото наранен. Просто дайте каквото искат, без да се съпротивлявате, повтарям им аз. Няма нещо, заради което си струва да ви ранят.

Стъпките приближават по-бързо. Онзи бяга.

Аз също побягвам, но паниката ме прави тромава и глезенът ми се усуква, едва не падам. Същият глас закрещява отново, но кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че не мога да разбера какво казва. Чувам единствено как тича и болезнените ми опити да вдишвам и издишвам.

Глезенът ме боли. Не мога да бягам, затова преставам да се опитвам.

Предавам се. Обръщам се.

Той е млад: на деветнадесет или двадесет. Бял, с торбести дънки и маратонки, които тропат по бетонния под.

Ще му дам телефона си – той ще иска точно това. И парите. Имам ли пари в брой?

Започвам да прехвърлям каишката на дамската си чанта през главата си, но тя се закача за качулката ми. Младежът почти ме е настигнал, хили се, сякаш се наслаждава на страха ми, забавлява се, че треперя толкова силно и не мога да се освободя от каишката. Стискам здраво очи. Просто го направи. Каквото и да планираш, просто го направи.

Маратонките му шляпат по земята. По-бързо, по-шумно, по-близо.

Минава покрай мен.

Отварям очи.

– Хей! – провиква се отново, докато тича. – Кучки! – Тунелът се вие наляво и младежът се изгубва зад завоя, ехото от маратонките му създава впечатлението, че все още бяга след мен. Продължавам да треперя неудържимо, тялото ми е неспособно да осъзнае, че опасенията ми не се сбъднаха.

Чувам викане. Тръгвам отново и усещам тъпа болка в глезена си. Завивам и го виждам. Младежът се е присъединил към групата момичета, прегърнал е едно от тях, а другите се смеят. Всички говорят едновременно – енергично бърборене, което се извисява до подобие на хиенски кикот.

Вървя бавно. Заради глезена и – макар че вече няма никаква опасност – защото не искам да настигна тази банда хлапета, която ме накара да се чувствам такава глупачка.

Не всеки, който върви зад теб, те преследва, казвам си аз. Не всеки, който бяга, те преследва.

Слизам от влака на Кристъл Палас и Меган ме заговаря, но не чувам какво ми казва. Изпитвам облекчение, че отново съм на открито и се смъмрям, че се притеснявам без причина.

– Съжалявам – извинявам ѝ се, – какво каза?

– Казах, че се надявам да си имала приятен ден. – В отворения китарен калъф има по-малко от десетина монети. Веднъж Меган ми беше обяснила, че през деня прибира по-едрите.

– Хората спират да ти дават, ако си помислят, че се справяш добре – бяха точните ѝ думи.

– Не беше зле, благодаря ти – отговарям ѝ. – Ще се видим утре сутринта.

– Ще бъда тук! – отвръща момичето. Намирам предсказанието ѝ за успокоително.

В края на Анърли Роуд минавам покрай отворената порта и изрисуваните перила на Мелиса. Вратата се отваря – отговор на съобщението, което ѝ изпратих, докато напусках метростанцията.

Време ли е за чай?

– Сложих чайника – казва приятелката ми в мига, в който ме вижда.

На пръв поглед къщата на Мелиса и Нийл е същата като моята – малък коридор с врата към всекидневната от едната страна и стълбище срещу нея. Приликата обаче свършва тук. В задната част на къщата на Мелиса, където в моята се намира малката ми кухня, има голямо пространство със странична извивка, която води към градината. Две огромни капандури позволяват на светлината да прониква вътре, а едната стена на къщата е съставена от плъзгащи се врати.

Следвам я в кухнята, където Нийл е седнал на барплота с лаптоп пред себе си. Бюрото на Мелиса е до прозореца и макар съпругът ѝ да има офис горе, често стои тук при нея.

– Здрасти, Нийл.

– Здрасти, Зоуи. Как си?

– Добре. – Колебая се, не знам дали да споделя какво се случва със снимките в "Газет", не знам дори дали мога да обясня какво точно се случва. Вероятно ако говоря по темата, ще се почувствам по-добре. – Случи ми се нещо странно – видях фотография на жена в "Лондон Газет", която много прилича на мен. – Засмивам се, но Мелиса спира да приготвя чая и ме поглежда със сериозен поглед. Приятелки сме от доста дълго време, за да мога да скрия нещо подобно от нея.

– Добре ли си?

– Да. Това е просто снимка, нищо повече. Реклама на сайт за запознанства или нещо подобно. Публикували са моя фотография. Поне така мисля. – Сега Нийл е този, който изглежда объркан, но не го виня. В думите ми няма никакъв смисъл. Сещам се за хлапето в метрото, което бягаше, за да настигне приятелките си, и се радвам, че нямаше никой познат наоколо, който да ме види как преиграх. Чудя се дали не съм изпаднала в някаква криза на средната възраст, дали не получавам панически атаки от невидими заплахи.

– Кога се случи това? – пита Нийл.

– Петък вечерта. – Оглеждам кухнята, но, разбира се, няма "Газет" наоколо. В моята къща кошчето за отпадъци винаги е претъпкано с вестници и кашони, но това на Мелиса е празно, изхвърлят го редовно. – Намерих я в раздела с рекламите и обявите. Имаше само телефонен номер, адрес на уебсайт и снимката.

– Твоята снимка – констатира Мелиса.

Двоумя се.

– На някоя, която прилича на мен. Саймън смята, че имам двойничка.

Нийл се засмива.

– Би разпознала себе си, нали?

Сядам на барплота до него и той затваря лаптопа си, след което го отмества настрани.

– Би трябвало, нали? Когато видях снимката във влака, бях убедена, че съм аз. Но когато се прибрах у дома и я показах на останалите, вече не бях толкова сигурна. Защо би била там?

– Обади ли се на номера? – пита Мелиса и се обляга на островчето срещу нас. Беше забравила за топлата напитка.

– Невалиден е. Нито пък сайтът – адресът беше нещо от рода на намери единствената точка ком, но когато го набереш, излиза празна страница с бяла кутийка в средата.

– Искаш ли да го погледна?

Нийл се занимава с Ай Ти. Не знам точно с какво, но веднъж ми го обясни с такива подробности, че се чувствам неудобно, задето не запомних нищо.

– Няма проблем, наистина. Имаш си работа.

– И то доста при това – унило добавя Мелиса. – Утре трябва да е в Кардиф, а до края на седмицата в Уестминстърския дворец[14]. Истинско щастие е, ако го видя веднъж седмично.

– Уестминстърският дворец? Уха. Какво е усещането?

– Скучно. – Нийл се ухилва. – Поне частта, в която ще бъда. Инсталирам нов файъруол[15], така че едва ли ще си пия чая с министър-председателя.

– Готова ли си с октомврийските документи? – питам Мелиса, изведнъж осъзнала повода за посещението си. Тя кима.

– На бюрото ми, точно върху оранжевата папка.

Писалището на приятелката ми е бяло и лъскаво, както всичко останало в кухнята ѝ Огромен компютър е заел по-голямата част от пространството, а няколко лавици над него съдържат всички документи за ресторантите. На бюрото ѝ има също и поставка за химикали, която Кейти направи за нея в час по трудово обучение в училище.

– Не мога да повярвам, че още я пазиш.

– Разбира се, че ще я пазя. Беше толкова мило от нейна страна да я направи за мен.

– Получи петица за нея – спомням си аз. Когато се преместихме да живеем до Мелиса и Нийл, бяхме в ужасно, дори плачевно положение с парите. Можех да работя повече смени в "Теско", но тъй като училището свършваше в три следобед, просто не беше възможно да ги поема. Докато не се намеси Мелиса. По онова време имаше само един ресторант и затваряше след обедния наплив. Прибираше децата ми и ги водеше в дома си, където гледаха телевизия, докато тя поръчваше храната за следващия ден. Готвеше с Кейти, Нийл учеше Джъстин как да слага RAM памет на компютърно дъно, а аз имах възможност да си плащам ипотеката.

Намирам снопчето разписки върху оранжевата папка под сгъната карта на метрото и тетрадка, изпълнена с листчета хартия, лепящи листчета и красивия почерк на Мелиса.

– Още планове за завладяването на света? – Шегувам се аз и посочвам към тетрадката. Нийл и Мелиса си разменят поглед, който няма как да не уловя. – О! Съжалявам. Не беше ли забавно?

– Това е новият ресторант. Нийл не е толкова въодушевен от идеята, колкото аз.

– Нямам проблем с ресторанта – отвръща съпругът ѝ. – По-скоро не съм толкова ентусиазиран от предстоящия фалит.

Мелиса завърта очи.

– Лишен си от способността да рискуваш.

– Вижте, всъщност мога да пропусна чая – казвам и взимам документите на приятелката си.

– О, остани! – настоява тя. – Няма да си спретнем семеен скандал, обещавам ти.

Засмивам се.

– Не е заради това – макар че донякъде е. – Тази вечер ще излизаме със Саймън.

– В работен ден? Какъв е поводът?

– Няма такъв – ухилвам се. – Ще се отдадем на малко понеделнишки романс.

– Вие двамата сте като тийнейджъри.

– Все още са прясно влюбени – намесва се Нийл. – Ние бяхме същите някога. – Намига на Мелиса.

– Бяхме ли?

– Почакай да ги удари седемгодишната скука, Мел, тогава ще гледат телевизор в леглото и ще се карат кой не е сложил капачката на тубичката паста за зъби.

– Правим доста и от това – засмивам се. – Ще се видим скоро.

Когато се прибирам, предната врата е отключена и палтото на Саймън е преметнато в края на парапета. Изкачвам стълбите до преустроеното таванско помещение и чукам на вратата.

– Какво правиш у дома толкова рано?

– Хей, красавице, не те чух, че идваш. Как мина денят ти? Не можах да се концентрирам в службата, затова си донесох малко работа вкъщи. – Изправя се, за да ме целуне, като внимава да не си удари главата в ниската греда. Преустройването на тавана беше направено от предишните собственици, но въобще не бяха вложили пари в него. Бяха работили около оригиналните греди и макар помещението да беше голямо, човек можеше да стои прав само в средата му.

Поглеждам към една купчина с листове близо до мен и виждам напечатан списък с имена, като под всяко от тях има кратка биография.

– Интервюта, които трябва да направя за статията, върху която работя – обяснява Саймън, когато забелязва, че ги гледам. Взима листите и ги оставя в другия край, за да мога да се облегна на бюрото му. – Истински кошмар е да ги опазя, без да ги изгубя някъде.

– Не знам как въобще намираш нещо. – Чекмеджетата ми на работа може и да са пълна каша, но бюрото ми е почти празно. До тавата ми за входящи документи стои само снимка на децата и растение. Всяка вечер, преди да си тръгна, се уверявам, че всичко е чинно подредено. В края на работния ден си правя списък със задачите, които трябва да свърша на следващия, дори някои от тях да са неща, които правя на автопилот, веднага след като пристигна в службата – да прочета пощата, да изслушам оставените на телефона съобщения, да направя чай.

– Организиран хаос. – Саймън се стоварва на въртящия се стол пред бюрото и тупа коляното си, за да седна в скута му. Засмивам се и се възползвам от поканата, едната ми ръка е около врата му за баланс. Целувам го и оставям тялото си да се отпусне върху неговото, след което неохотно се отдръпвам.

– Запазих ни маса в "Бела Дона".

– Чудесно.

Не съм от жените, които обръщат прекалено голямо внимание на себе си. Не харча пари за дрехи и разкрасителни продукти и ако децата си спомнят рождения ми ден, това е всичко, което има смисъл за мен. Мат не беше мъж, който си падаше по цветята и романтиката дори когато бяхме млади, и аз не бях по-различна от него. Саймън се смее на циничната ми природа и казва, че бавно изважда на бял свят по-нежната ми страна. Той ме глези и на мен ми харесва. След годините на борба за възможността да сложа храна на масата ни, една вечеря навън все още си е лукс, но истинският десерт е времето, което прекарваме заедно. Само ние двамата.

Взимам си душ и си измивам косата, пръскам парфюм на китките си и ги потърквам една в друга, оставям аромата да се разнесе около мен. Обличам рокля, която не съм носила от известно време, и изпитвам облекчение, когато виждам, че все още ми става. Изваждам чифт черни обувки на високи токчета сред бъркотията в долната част на гардероба ми. Когато Саймън се нанесе, понатъпках дрехите си, за да направя място за неговите, но дори така се наложи да остави някои от нещата си в преустроената таванска стая. Къщата има три спални, но и трите са малки: в тази на Джъстин има единично легло, а в спалнята на Кейти едва има място около нейното двойно.

Саймън ме чака в антрето. Облякъл си е сако и вратовръзка и изглежда по същия начин, както когато за първи път дойде в "Халоу и Рийд". Помня, че отговори на любезната ми усмивка с нещо много по-нежно.

– Аз съм от "Телеграф" – каза ми тогава той. – Подготвяме материал за повишението на наемите на търговските обекти: офиси на Хай Стрийт и подобни. Ще е чудесно, ако ме запознаете с настоящите цени.

Саймън срещна погледа ми и аз скрих нарастващата на лицето ми червенина, като го зарових в картотеката и потърсих доста по-дълго от необходимото няколко документа.

– Това може да е интересно за Вас. – Седнах на бюрото си и поставих един от документите между нас. – На това място имаше магазин за подаръци, но наемът се покачи и половин година нямаше наематели. От следващия месец се нанася Британската фондация за сърдечно здраве.

– Мога ли да разговарям с наемодателя?

– Не мога да Ви дам контактите му, но ако ми оставите телефона си, ще му го предам. – Отново се изчервих, макар предложението да беше напълно нормално. Въздухът между нас се беше нажежил, бях сигурна, че не си въобразявам.

Саймън записа номера си и присви очи. Помня, че се зачудих дали обикновено не носеше очила и дали ги беше оставил заради суетност или просто ги беше забравил; тогава не знаех, че прави така, когато се опитва да се концентрира. Косата му беше сива, макар и не толкова рядка, колкото е сега, четири години по-късно. Беше висок и слаб и се побираше без никакъв проблем в тесния стол до бюрото ми. Краката му бяха кръстосани в глезените. Под тъмносиния му костюм се подаваха сиви копчета от ръкавите на ризата му.

– Благодаря Ви за помощта.

Изглежда, не бързаше да си тръгва, а и аз не исках да го прави.

– Пак заповядайте. За мен беше удоволствие, че се запознахме.

– Така – каза той и ме погледна сериозно. – Вие вече имате номера ми. Може ли да ми дадете Вашия?

На Анърли Роуд си викаме такси, макар че не отиваме далеч, на лицето на Саймън се изписва облекчение, когато колата отбива и вижда шофьора. Някога, когато двамата още излизахме, се качихме в едно черно такси, с палта над главите ни, за да се предпазим от дъжда. Когато погледнахме в огледалото за обратно виждане, видяхме Мат да ни гледа от него. За момент си помислих, че Саймън ще поиска да слезем, но вместо това той се вторачи през прозореца навън. През цялото време мълчахме. Дори Мат, който принципно никога не млъкваше, не се опита да подхване разговор.

Няколко пъти сме идвали в този ресторант и собственикът ни поздравява поименно, когато пристигаме. Води ни до маса до прозореца и ни дава менюта, които знаем наизуст. Над картините и осветителните тела са окачени дебели гирлянди.

Поръчваме си обичайното – пица за Саймън и паста с морски дарове за мен. Поръчката ни пристига бързо.

– Прегледах обявите в "Газет" тази сутрин. Греъм има цяла купчина вестници в офиса си.

– Не са те повишили до трета страница, нали? – Саймън реже пицата си и струйка мазнина се стича от горната ѝ част към чинията.

Засмивам се.

– Не съм сигурна, че разполагам с необходимото за това. Исках да ти кажа, че разпознах една от жените.

– Разпознала си я? Имаш предвид, че я познаваш?

Поклащам глава.

– Видях снимката ѝ в друг вестник – в статия за престъпленията в метрото. Казах на полицията за това. – Опитвам се да звуча нормално, но гласът ми ме предава. – Изплашена съм, Саймън. Ами ако снимката в петъчния брой наистина е моя?

– Не е, Зоуи. – На лицето му е изписано безпокойство не защото някой е сложил моя фотография във вестника, а защото аз мисля, че го е направил.

– Не си въобразявам.

– Да не си стресирана от работата? Да не е заради Греъм?

Той смята, че полудявам. Започвам да си мисля, че е прав.

– Наистина прилича на мен – казвам тихичко.

– Знам.

Саймън оставя ножа и вилицата си.

– Да приемем, че на снимката си ти.

Така прави той, разглежда проблемите и ги разнищва до самата им същност. Преди две години имаше обир на нашата улица. Кейти смяташе, че ще влязат и в нашата къща и не можеше да спи заради тази мисъл или ако заспеше, сънуваше кошмари и се събуждаше с писък, че има някой в стаята ѝ. Бях изпаднала в отчаяние. Опитах всичко, дори стоях до нея, докато заспи, сякаш отново беше бебе. Саймън подходи доста по-прагматично от мен. Един ден взе Кейти със себе си до железарията, където купиха допълнителни ключалки, аларма против крадци и резе за градинската врата. Заедно монтираха предохранителните средства в цялата къща, дори боядисаха улуците с боя против катерене. Кошмарите престанаха на мига.

– Добре – отвръщам аз и приемам играта за ободряваща. – да кажем, че на снимката наистина съм аз.

– Откъде се е взела?

– Не знам. Задавам си същия въпрос.

– Щеше да забележиш, ако някой те е снимал, нали?

– Може би е направена отдалеч – изричам аз и осъзнавам колко нелепо звуча. Какво следва? Папараци пред къщата? Прелетяващи покрай мен мотопеди с фотографи на тях, които се опитват да ми направят перфектната снимка за поредния таблоид? Саймън не се засмива, но когато осъзнавам абсурдността на предположението и се ухилвам, той се усмихва.

– Някой може да я е откраднал – казва той, този път по-сериозно.

– Да! – Неговото предположение е по-вероятно.

– Добре, да приемем, че някой е използвал снимката ти, за да рекламира компанията си. – Обсъждането на обявата по този рационален, безстрастен начин постепенно ме успокоява. Сигурна съм, че намерението на Саймън е именно такова. – Това би било кражба на самоличност, нали така?

Кимам. Вече имаме име на проблема – и то познато при това, – което мигновено ме кара да не се чувствам толкова лично засегната. Има стотици – вероятно хиляди – измами с чужди самоличности в днешно време. В "Халоу и Рийд" сме изключително внимателни, проверяваме по няколко пъти документите за самоличност и приемаме само оригинали и заверени копия. Много е лесно да вземеш снимката на някой друг и да я използваш, сякаш е твоя.

Саймън продължава да разяснява случващото се.

– Трябва да си зададеш следния въпрос: това може ли да те нарани? Може ли да те нарани повече, ако – да речем – някой открие банкова сметка на твое име или клонира кредитната ти карта.

– Зловещо е.

Саймън се пресяга през масата и слага двете си ръце върху моите.

– Помниш ли, когато Кейти имаше проблеми с онази банда момичета в училище? – Кимам. При самото споменаване на случая ме изпълва ярост. Когато беше на петнадесет, дъщеря ми беше тормозена от три момичета от нейния випуск. Направиха ѝ профил в Инстаграм и използваха главата ѝ върху различни снимки. Голи жени, голи мъже, анимационни герои. Инфантилни детински неща, които отшумяха до края на срока, но Кейти беше съсипана.

– Какво я посъветва тогава?

Да си гледат работата, казах на Кейти. Не им обръщай внимание. Не могат да те наранят.

– По мое мнение – продължи Саймън, – има две възможности. Снимката е на жена, която прилича на теб, макар и не толкова красива – ухилвам се, въпреки постния комплимент, – или е кражба на самоличност, която – макар и дразнеща – няма да ти навреди по никакъв начин.

Не мога да споря с логиката му. Но се сещам за Кати Танинг. Смятам да я използвам като жокер.

– Жената, която видях в статията на вестника – ключовете ѝ са били откраднати в метрото.

Саймън чака последващо обяснение, на лицето му е изписано объркване.

– Случило се е, след като снимката ѝ се е появила в обявите. Като моята. – Поправям се: – Като снимката на жената, която прилича на мен.

– Съвпадение! Колко хора познаваме, които са били обрани в метрото? Случвало се е дори на мен. Случва се всеки ден, Зоуи.

– Предполагам. – Знам какво си мисли Саймън. Иска доказателства. Той е журналист, работи с факти, а не с предположения и параноя.

– Смяташ ли, че вестникът би разследвал случая?

– Кой вестник? – Саймън вижда лицето ми. – Моят вестник? "Телеграф"? О, Зоуи, не мисля.

– Защо не?

– Това не е истинска история. Имам предвид, знам, че си разтревожена и наистина всичко това е доста странно, но не си струва мястото във вестника, ако ме разбираш какво искам да кажа. Кражбата на самоличност е много стара новина, ако трябва да бъда честен.

– Можеш да се заемеш със случая, нали? Можеш да разбереш кой стои зад всичко това?

– Не. – Резкият му отговор слага край на разговора и на мен ми се иска въобще да не го бях подхващала. Направих от мухата слон, което едва не ме доведе до лудост. Отхапвам парче чеснов хляб и наливам още вино в чашата, която не съм забелязала, че съм пресушила. Чудя се дали не трябва да взема мерки срещу силната си тревога. Медитация. Йога. Ставам невротична, а последното нещо, което желая, е това да повлияе на отношенията ни със Саймън.

– Кейти разказа ли ти за прослушването си? – пита ме той, а аз съм благодарна за смяната на темата и за мекия му тон, който ми подсказва, че не е раздразнен от параноята ми.

– Не отговаря на съобщенията ми. Тази сутрин казах нещо тъпо.

Саймън повдига вежда, но не продължавам с обясненията.

– Кога говори с нея? – питам аз, като се опитвам да не звуча сърдита. Мога да виня единствено себе си за мълчанието от страна на дъщеря си.

– Писа ми съобщение. – Накарах го да се чувства неудобно и бързам да го успокоя.

– Чудесно е, че е искала да ти сподели. Наистина мисля, че е прекрасно. – Искрена съм. Преди Саймън да се премести да живее с нас, когато нещата помежду ни бяха станали достатъчно сериозни, се опитвах да създавам ситуации, в които да остане насаме с децата. Спомнях си, че съм забравяла нещо горе, или ходех до тоалетна дори когато не ми се ходеше, като се надявах, че ще се върна и ще ги заваря да си говорят сладко. Боли ме, че Кейти не ми е пратила съобщение, но се радвам, че е искала да каже на Саймън.

– Каква е работата?

– Не знам много. Агенцията не ѝ е предложила да я представлява, но са се свързали с нея и са ѝ предложили роля.

– Това е чудесно! – Искам да си извадя телефона и да ѝ напиша съобщение, да ѝ кажа колко много се гордея с нея, но в крайна сметка решавам, че трябва да почакам. Предпочитам да я поздравя лично. Вместо това споделям на Саймън за новия ресторант на Мелиса и за работата на Нийл в Уестминстърския дворец. Докато дойде пудингът, вече сме поръчали втора бутилка вино и аз се заливам от смях на историите на партньора си от времето, когато е бил млад репортер.

Саймън плаща сметката, като оставя щедър бакшиш. Има намерение да повика такси, но го възпирам.

– Хайде да повървим.

– Няма да ни вземе повече от десетачка.

– Угоди ми.

Тръгваме по улицата, хванати под ръка. Не ми пука за цената на таксито, просто искам вечерта да продължи още малко. На кръстовището той ме целува, а целувката се превръща в нещо по-голямо, което ни кара да игнорираме избипкването на зеленото човече на светофара и се налага да натиснем бутона отново.

Махмурлукът ме събужда в шест. Отивам долу, за да пия вода и аспирин. Пускам новините по Скай, наливам си чаша направо от чешмата и пия жадно. Когато я пресушавам, я пълня отново и пак я надигам, като се държа за мивката, защото имам чувството, че се клатушкам. Рядко пия през седмицата и сега се сещам защо.

Чантата на Кейти е на масата. Вече си беше легнала, когато двамата със Саймън се прибрахме снощи, кикотехме се на иронията, че се опитваме да не събудим децата, докато се качваме горе. До чайника е оставен лист, сгънат надве, върху който пише Мама. Отварям го и главоболието ми ме кара да присвия очи.

Първата ми работа като актриса! Нямам търпение да ти разкажа всичко за нея. Обичам те ххх

Усмихвам се, въпреки махмурлука си. Простила ми е, а аз се заричам да бъда изключително ентусиазирана, когато ми разкаже за работата. Няма да споменавам секретарския колеж или допълнителните курсове. Чудя се за какво ли става въпрос – за сценична работа или за истинска роля. За нещо в театъра, предполагам, макар че си позволявам фантазията да мисля, че Кейти е получила шанс в телевизията, роля в някоя безкрайна сапунка, която ще я направи доста известна.

Репортерката на Скай, Рейчъл Лавлок, съобщава за убийство: жертвата е жена от Мъзуел Хил. Кейти може да бъде и водеща, мисля си. Определено има външност. Не би желала да чете новините, но може да работи в някой музикален канал или в онези предавания като "Свободни жени" или "Единственото шоу". Наливам си още една чаша с вода и се облягам на плота, докато гледам телевизия.

Картината се прехвърля от студиото навън, Рейчъл Лавлок е заменена от жена в дебело палто, която говори оживено в микрофона си. През това време се появява снимка на жертвата. Името ѝ е Таня Бекет. Не изглежда много по-голяма от Кейти, макар че според репортажа е на двадесет и пет. Приятелят ѝ се обадил, че е изчезнала, след като не се прибрала от работа. Била намерена в парка късно миналата нощ, на стотина метра от дома им.

Вероятно заради махмурлука ми или факта, че още не съм се събудила напълно, но гледам снимката на екрана цяла минута, докато най-накрая я разпознавам. Черната коса, усмихнатото лице, закръгленото тяло. Виждам колието с блестящото сребърно разпятие.

Тогава осъзнавам.

Това е жената от вчерашната обява.

Колко бързо можеш да бягаш?

Когато ти се налага?

С токчета, работна пола и тежка дамска чанта, която да се удря в бедрото ти, колко бързо?

Когато закъсняваш за влака, а трябва да се прибереш, бягаш по перона, колко бързо можеш да бягаш?

Ами ако не бягаш за влака, а за живота си?

Ако закъсняваш след работа и няма хора наоколо. Ако не си заредила телефона си и никой не знае къде се намираш. Ако стъпките зад теб приближават и ти знаеш, защото всеки ден е така, че си съвсем сама, че между перона и изхода няма да видиш друг човек.

Ако усетиш дъх по врата си, паниката се надигне и е тъмно, и е студено, и е влажно.

Ако сте само двамата.

Само ти и онзи, който е зад теб.

Онзи, който те преследва.

Колко бързо ще можеш да бягаш тогава?

Няма значение колко бързо.

Защото винаги има някой, който може да бяга по-бързо от теб.