Четиринадесет

— Имате ли екземпляр от „Тайната градина“? — Медоу се наведе през щанда към собственичката на книжарницата в Амелия шорс.

Госпожа Конъми, жена на средна възраст, набита, с мустачки и подозрително черна коса я погледна така, сякаш я беше обидила.

— Разбира се, че имам. Децата обичат да я четат през ваканцията. С твърди или с меки корици?

— С твърди. — Когато госпожа Конъми отиде да я донесе, Медоу се провикна: — Искам я за Девлин. — И без никакво притеснение го посочи.

Другите две клиентки, които тършуваха по рафтовете, се извиха да го погледнат. Едната му се усмихна подигравателно, а другата побърза да се обърне с гръб и тихо се засмя.

С едно-единствено изречение Медоу беше съсипала репутацията му на най-долният кучи син в Амелия шорс.

Госпожа Конъми домъкна един огромен том с нарисувано в импресионистичен стил момиченце от викторианската епоха и го подаде на Медоу, която го пое и изгука доволно.

Госпожа Конъми оправи черните си очила и го изгледа толкова критично, че му напомни за учителката му от първи клас.

— Знаете ли, господин Фицуилям, не е лошо да обмислите дали да не сложите във всяка стая на хотела си по един екземпляр.

— Да! Блестяща идея, госпожо Конъми. — Медоу се обърна към Девлин: — Ще е страхотно допълнение.

— На кого му пука? — Девлин стоеше със стоическа физиономия, скръстил ръце пред гърдите си.

— На всички онези жени, които са чели „Тайната градина“ в младостта си. — Медоу произнесе доверително към госпожа Конъми: — Съпругът ми не я е чел.

Книжарката изцъка с език.

— Толкова хубава история, а и всеки има какво да научи от нея. Искате ли да поръчам един екземпляр с твърди корици за хотела?

— Не мисля… — смотолеви Девлин.

— Не. Хората крадат кърпи, а камо ли една такава луксозна книга. Окото им няма да мигне. — Медоу се плъзна към щанда. — Нямате ли от изданието с меки корици?

— Разбира се, наистина добър избор, госпожо Фицуилям. — Госпожа Конъми одобри Медоу. Разбира се, че я одобри. Кой не го беше направил? — Колко екземпляра ви трябват?

— Да започнем с шейсет — реши Медоу.

— Имаме четирийсет и пет стаи — обади се Девлин.

— Да, но трябва да предвидим евентуални загуби по време на тържественото откриване — каза Медоу благоразумно. — Така че, госпожо Конъми, ще започнем с шейсет и ще ви се обадим, ако ни потрябват още.

— Чудесно. — Собственичката на книжарницата извади тефтера за поръчки и започна да пише. — Как ще платите?

— Девлин, дай й кредитната си карта — инструктира го Медоу.

Той не можеше да повярва, че прави такъв абсурден разход. Разход за сметка на холдинга. Но познаваше финансовата си директорка. Разпитваше за всяка касова бележка. И проклет да е, ако се опиташе да й обясни защо е поръчал шейсет екземпляра от някаква книга за малки момиченца. Докато ровеше в портфейла си, той попита госпожа Конъми:

— Не се ли страхувате от Брадли Бенджамин, че може да затвори книжарницата ви, задето правите бизнес с мен?

— Да не би той да ми плаща ипотеката върху магазина. Както и тази на сградата, в която се намира. — Госпожа Конъми скръсти ръце върху корема си и доволно се усмихна: — Аз я плащам.

Девлин внезапно изпита симпатия към жената.

— Я по-добре ги направете деветдесет екземпляра.

— Като свалим отстъпката за количество, това прави четиристотин и осемдесет долара, плюс данъка. Книгите ще ми бъдат доставени тук следващия четвъртък. Аз ще ви ги донеса — иска ми се да видя как е завършила реставрацията. — Тя взе картата на Девлин и я прокара през касовия четец. — Брадли Бенджамин е от хората, които мразят художествена литература и четат само вестници и списания за бизнес.

— Не разбирам подобно безрадостно отношение към живота — каза Медоу. — Но по-добре да не казваме нищо пренебрежително за господин Бенджамин. Току-що го откараха с линейка, получи сърдечна криза.

Госпожа Конъми не изглеждаше впечатлена.

— И преди е лежал в болницата. Винаги оцелява. Само добрите хора умират млади.

— Така изглежда понякога, нали? — За миг долната устна на Медоу потрепна.

Девлин забеляза… и се учуди.

Но тогава Медоу вирна брадичката си и се усмихна:

— Не забравяйте да маркирате и книгата с твърдите корици! Решила съм да я прочета на Девлин.

— Браво на вас! — Госпожа Конъми погледна право към Девлин с изпъкналите си кафяви очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. — Ще е много лошо, ако господин Фицуилям се превърне в такъв мърморко като Брадли Бенджамин, нали?

Девлин се намръщи, силно ядосан, и Медоу знаеше, че в този момент му се иска да й откъсне главата, но нямаше как. Пък и това, което искаше, беше толкова малко.

— Госпожо Конъми, мога ли да използвам тоалетната?

— Разбира се, скъпа. Минавате през въртящата се врата и после веднага надясно.

— Ще чакам в джипа — извика Девлин.

Бедният човек. Нямаше търпение да се махне оттук.

Медоу влезе в малката тоалетна, отвори клетъчния си телефон и набра Джудит — после простена, когато се свърза с гласовата й поща. Като се опитваше да говори тихо, тя произнесе:

— В Амелия шорс съм, връщам се в Уолдемър Хауз и до този момент — като се изключи словесната престрелка между мен и съпруга на Изабел, който едва не получи сърдечен пристъп след това — всичко е наред. Но как е мама, ти къде си? — Тя затвори и се облегна на хладната врата.

Половин час след това продължаваше да е бясна на Брадли Бенджамин. Не й пукаше, че я обижда, но да засяга Девлин за това, че е незаконен син, беше отвратително, а грубостта му към горката млада майка беше капката, която преля чашата и накара Медоу да изпита желание да му залепи плесница. Беше изтичала да помогне на жената, за да не се нахвърли на Брадли — и тогава той бе получил тази криза.

Наложи се Четири да му даде таблетката нитроглицерин, която носеше в джоба си. Дейв бе притичал с чаша вода. Старците се въртяха наоколо като разтревожени пауни, с изключение на Х. Едуин Осгууд, който запази здравия си разсъдък и се обади на 911. А когато Девлин бе предложил помощта си, Брадли му се беше разкрещял да се разкара. Линейката спря пред ресторанта да го вземе. Медоу му пожела бързо оздравяване, но Брадли се престори, че е в безсъзнание. Престори се — тя беше видяла, че клепачите му мърдат.

А сега се чувстваше виновна, че е била толкова рязка с него и дваж по-виновна, че иска той да прескочи трапа, за да може да го използва. От плановете й не бе излязло нищо и сега трябваше да се връща в Уолдемър Хауз с Девлин. Девлин, който я гледаше както котка гледа в миша дупка.

За съжаление сиренцето, което той използваше за примамка, беше наистина съблазнително.

Тя наплиска със студена вода лицето си и съжали, че не си е взела онези хапчета, които лекарката й беше предписала, защото в момента главата й се цепеше от болка.

Нямаше да го признае пред Девлин, но може би наистина се беше претоварила първия ден след мозъчното сътресение. Трябваше да се върне в хотела, да се свие в леглото и да подремне.

Тя мина през книжарницата и излезе на улицата, където Девлин беше паркирал джипа.

Гюрукът беше свален и сега го виждаше да седи зад волана.

Четири го гледаше, сложил ръце на ролбара.

— Не съм лоша компания за вечеря, а готвачът ти и без това има нужда от упражнения. Ще дойда с вас.

— Няма да направиш такова нещо. — Нетърпението на Девлин не можеше да се скрие.

— Точно така. Няма задна седалка. Така че ще дойда с моята кола — настоя Четири.

— Не. — Девлин форсира двигателя и погледна към книжарницата. Забеляза Медоу и за миг й се стори, че погледът му омекна.

Но сигурно си беше въобразила това, което й се искаше да види, защото в следващия миг й направи нетърпелив жест с глава да побърза.

Сигурно се шегуваше.

Тя спря и го изимитира. После вдигна вежди.

Четири се обърна, наблюдавайки пантомимата, ухилен.

Девлин изглеждаше така, сякаш ще се задуши от гняв, но гласът му беше топъл и изпълнен с обожание, когато извика:

— Скъпа, хайде по-бързо! Сам вече звъня от хотела. Тримата хамали изпуснали проклетия дънер върху чисто новата беседка, преди боята да е засъхнала.

Тя тръгна отново.

Четири й помогна да влезе в джипа, като промърмори достатъчно високо, за да чуе Девлин:

— Истински звяр е, който е свикнал да става винаги на неговото, но ти го дресираш и той се подчинява на командите ти.

— Което обаче не може да се каже за теб. — Девлин потегли толкова рязко, че Четири отскочи назад, за да не го отнесат.

Медоу затърси предпазния колан.

— Девлин! Това не беше учтиво.

— Не се тревожи за Четири и за това, че чувствата му може да са наранени. И без това не усеща нищо след голямото наливане с бърбън с лед. С моя бърбън. — Девлин поклати глава, но Медоу си помисли, че съзира лека симпатия към единствения син на Бенджамин. — Почти съм сигурен, че е хукнал към тъпия си малък автомобил, готов да се понесе към хотела.

— Може би си прав. Четири изглежда забележително издръжлив, особено за човек с баща като Брадли Бенджамин. — Тя свали шапката си и върза косата си на опашка.

— Когато бях момче, си мечтаех за баща като другите деца. После се запознах със стария Бенджамин и като го видях как тормози Четири, реших, че съм си добре.

Тя се поколеба, разкъсвана между толкова много въпроси, на които се нуждаеше от отговор. Най-после се реши:

— Като гледам, Брадли и към теб не е особено мил.

— Сама го чу. Аз съм копеле и той пази най-язвителните си подмятания за мен.

— Защото му напомняш за изневярата на съпругата му и за детето, което е загубил. — Тя си сложи отново шапката и я завърза отгоре с шал.

— Виж ти, това е нова теория.

Как можеше да е толкова глупав?

— Трябва има причина да се държи по този начин с теб, а колкото до Изабел, явно я е обичал. Просто не е могъл да разтвори душата си за нея.

— От думите на Четири ли си направи този извод? — Вятърът плющеше, докато джипът се носеше към града на юг към редиците от имения.

Трябваше да е по-предпазлива и да не казва всичко, което знае.

— Докато говореше по телефона със Сам, аз говорих със Скръби. — Това беше вярно. Беше говорила със Скръби — само че не за брака на Брадли Бенджамин.

— О, искаш да кажеш, че двамата сте обсъждали проникновено най-съкровените ми чувства?

— Не! — сопна му се тя. — Говорихме само за хора, които ни интересуват.

— Хубаво тогава.

Той не каза нищо друго, само намали, когато паважът отстъпи път на добре поддържан чакъл. Взе участъка плавно, после отново ускори, но не чак толкова, колкото преди.

Искаше й се да не се бе поддала на раздразнението. Защото се налагаше да узнае истинските му чувства. Винаги беше гледала на хората като на художествени произведения от стъкло — достатъчно здрави да си служиш с тях и да ги използваш, твърде деликатни, за да се счупят при силен удар, и разноцветни като стъклопис, който очарова погледа. Но докато повечето хора — и повечето стъклени предмети — пропускаха светлината през себе си, тя не можеше да съзре нищичко от сърцето и душата на Девлин през дима и огледалата, които беше вдигнал пред себе си.

А тя беше любопитно момиче. Обичаше хората. Обичаше да ги разпитва. Да слуша историите им. Ласкаеше се, че ги разбира… но се самозалъгваше, ако си въобразяваше, че любопитството й към Девлин е същото като любопитството й към останалите. Защото искаше да научи всичко за него. И беше много важно да разбере какво го беше направило толкова заядлив и скептичен.

— Тревожи ли те нещо? — Той й хвърли кос поглед. — Всъщност съм много разумен шофьор.

— Какво? — Той шофираше толкова уверено, че тя се отпусна на седалката и се загледа към океана. — Не, добре съм.

— Потропваш с крак.

— О! Нервен тик. Правя го, когато мисля. Защо не ми разкажеш за детството си. — Хитро. Много хитро.

Той се разсмя.

— Питах се колко време ще издържиш да не ме попиташ.

— И колко дълго издържах?

— Може би минута.

— Беше повече.

— Права си. — Той изчака малко. — Поне шейсет и пет секунди.

— Така е по-добре. Та значи… какво беше детството ти?

— Спокойно. Баба ми и дядо ми бяха разочаровани от мама, но не ни изхвърлиха на улицата. Живях при тях, докато навърших пет. По това време бях достатъчно голям, за да спуквам от бой по-големите си братовчеди, когато се подиграваха на мен и на майка ми. Наложи се да се изселим, за да не се изцапа с кръв ценния килим на баба ми в трапезарията, но по това време мама вече беше отворила студиото си за интериорен дизайн и го беше рекламирала в медиите. Посещавах скъпо училище — точно там се запознах с Четири — и не след дълго започнах и там да бия момчетата, някои от които ми бяха братовчеди.

— Какво им е на хората тук? — не се сдържа Медоу. — Не сме в петдесетте години на миналия век! Жените могат да си имат деца, без задължително да са сключили брак; всяко дете, създадено от бог, има право да живее.

— Ти си наивна. Хората винаги са обичали да шушукат, а децата винаги са жестоки към различните от тях. Това е вечен закон и никога няма да се промени. — Той звучеше толкова сигурен.

Как се беше случило така, че от момче, което налита на бой, се бе превърнал в мъж, недосегаем за истински емоции?

— Прибави към грешната човешка природа и това, че съм роден в Чарлстън… в старомодния Чарлстън. Както и това, че майка ми била убедена, че баща ми, Нейтън Менли, ще се разведе със съпругата си и ще се ожени за нея. Така че без колебание оглавила ротата от преследващи го дебютантки — и се впуснала в съревнованието с главата напред.

Медоу долови горчивата ирония в гласа му.

— Събери всички тези парченца — и получаваш рецепта за социални… — Той се поколеба.

— Катастрофи? — Тя се учуди, че й говори толкова искрено.

— Затруднения. За щастие на майка ми, талантът и амбициите й са й позволили да се издигне над бившите й съпернички, макар и не по традиционния начин — с богат съпруг и две социално признати деца. И ако трудностите са тези, които формират характера, значи имам достатъчно характер, за да наваксам липсата на такъв у Четири.

— Не мисля, че става по този начин. Мисля, че ще му се наложи сам да развие характер. А това, което ти трябва да развиеш, е… — Тя млъкна внезапно. Беше разсъждавала на глас, а всеки път, когато го правеше, си навличаше неприятности.

— Какво трябва да развия?

Търпение. Доброта. Вяра, но безусловна, че хората са добри по душа. Тя механично отговори:

— И така си идеален.

— Чудесно твърдение. Само че не го вярваш.

— Ти си точно такъв, какъвто би трябвало да бъдеш в този момент от живота си. — Виж я ти, знаеше точно какво да каже.

Той й хвърли язвителен поглед.

— Къде си се научила да дрънкаш подобни измишльотини?

— Не са измишльотини! — Тя вярваше в думите си. Бедата беше, че вечно искаше да поправя хората. Както майка й непрекъснато й повтаряше, Медоу може да коригира единствено себе си и това трябваше да е основната й задача, докато не постигнеше нирвана. Но беше толкова лесно да виждаш какво не е наред у другите и да им даваш добри съвети.

— Добре.

Пътят се отдалечи от океана, следвайки извита пътека в гората от кедри и обрасли с мъх дъбове. Той отби встрани. Обърна лице към нея и обгърна с ръка гърба на седалката й. Погледът му улови нейния.

— Споделих с теб много неща. А сега е твой ред — кога, скъпа моя забраванке, си била в раково отделение?

— Раково отделение? — повтори тя. — Какво те кара да мислиш, че съм била в раково отделение.

— Когато Брадли Бенджамин караше Четири да пуши пури, ти му се нахвърли така яростно, сякаш е сериен убиец. — Върху джипа падаше пъстра сянка и придаваше на лицето му лъжлива мекота.

Тя го погледна, хваната натясно между лъжата и истината. Трябваше ли да му каже?

Майка ми има рак, нуждае се от лечение, и ако не намеря за това четвърт милион долара, тя може би… — тя вероятно ще излезе от ремисия и ще умре.

Дали той щеше да разбере?

Може би щеше. Но дори и да намереше картината, той нямаше да й позволи да я вземе. Беше собственик на къщата и всичко в нея. Картината, ако още се намираше там, беше негова.

Какво беше казал Четири?

Млякото на човешката доброта се е пресякло във вените на Девлин.

Вярваше го. Беше чула как се държи със Сам, беше видяла раздразнението му към Четири, беше станала свидетелка на задоволството му, когато Брадли Бенджамин получи сърдечна криза. Не, не можеше да рискува да подложи на риск живота на майка си.

Девлин продължаваше да седи и да чака отговор.

Тя отклони очи.

— Спомням си някои неща. Знам първото си име. Знам също така, че не ми харесва да ме третираш като някоя от прислужничките си. Знам какво мисля за живота. Знам какво мисля за пушенето.

Той се облегна назад. Погледна я отвисоко, очите му бяха черни от разочарование.

— Но нямаш представа какво те е накарало да мислиш по този начин?

— Не.

— Така. — Ръката му се дръпна от седалката й. — Търпението ми се изчерпа, Медоу.

Сърцето й отекна силно в гърдите.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид. — Той се обърна напред, запали двигателя и потегли. Докато караше по тесните улици, гумите хвърляха камъчета, а тишината падаше като товар върху гузната душа на Медоу.

Може би трябваше да му се довери. Сърцето й подсказваше, че трябва. Страхът й беше този, който я възпираше.

— Девлин, слушай…

Тя не знаеше какво точно се кани да каже.

А после нямаше значение.

Той се опита да завие, но воланът блокира. Изруга. Наби спирачките. Ръцете му се опънаха, докато се бореше със завоя.

Нямаше да успеят да го вземат.

Загрузка...