Пет

Медоу си пое рязко дъх, изумена. Спря на място. Обърна се.

Девлин я посрещна с най-разсъбличащата си усмивка.

Само дето нямаше какво да съблича.

— Моля? — Тя пристъпи към леглото, на устните й се появи полуусмивка, докато в очите й играеха пламъчета. — Изхвърлил си дрехите ми?

— Магазинът в центъра ще изпрати подходящо за съпругата ми облекло. — Звучеше толкова… невинно. Толкова логично.

— Облекло, подходящо за съпругата ти? — Гласът й скочи с една октава. — Какво означава това?

— Означава, че ми харесваше стилът ти на обличане от Майорка.

— И що за стил е било това?

— Носеше летни рокли. На цветя в ярки тонове. — Той описа някаква форма с пръст върху гърдите си. На ярки цветя, предположи тя.

— Летни рокли? На… — По принцип носеше дънки и тениски. И спортни сандали. С чорапи. — Ако наистина съм ти съпруга, защо не пазиш дрехите ми от Майорка?

Отговорът му бе светкавичен:

— Оставих ги там, защото се надявах, че ще се върнеш.

Младото сутрешно слънце огряваше едната половина от тялото и лицето му и оставяше другата в сянка. За кого се имаше? За някой ненадминат злодей, способен да нанася промени в сценария със скоростта на светлината, така че да я смайва и обърква?

Е, някой трябваше да му покаже как стоят нещата тук, на земята.

Подобно на мишени, зърната му привличаха погледа й. Тя сграбчи едното и го извъртя. Силно.

— Ох! — Ръката му притисна болезненото място. Той погледна към почервенялото зърно. — Какво беше това?

Тя наблюдаваше със злобно задоволство как той се разтрива.

— Искам да ти кажа, че никоя нормална жена не носи летни рокли с цветя ежедневно. Аз предпочитам дънки.

— Няма как да си сигурна в това. Нали не си спомняш. — Сарказъм. Доловим сарказъм.

— В Степфордска съпруга ли се опитваш да ме превърнеш? — Доста плашеща мисъл. Такива ли бяха намеренията му? — Знам що за жена съм. И определено знам какви дрехи нося. Наясно съм какви дрехи носят всички жени. Трябва да се поогледаш наоколо.

— Не се заглеждам по други жени. Женен мъж съм.

Тя изсумтя.

— Ще ти запиша час при очния лекар.

— Това ми звучи като истинско съпружеско задължение.

Разговорът помежду им не беше размяна на идеи; беше си същинска фехтовка.

Даже по-лошо — тя се забавляваше, при положение, че в действителност му бе бясна. Изключително бясна за… нещо… А, да.

— Повече никога не си позволявай подобно своеволие — да ми изхвърляш дрехите!

— Разбира се, че няма. Няма да ми се наложи. — Изрита чаршафа от краката си. — Не и сега, когато си тук с мен. Няма да те изпусна от поглед.

Девлин беше прекалено висок. Внушителният му ръст разсейваше Медоу и насочваше вниманието й към ерекцията му, която правеше палатка в тъмносините боксерки, към босите й крака върху студения дървен под, към неотдавнашната им прекалено пламенна интимност. Думите му звучаха не толкова като закачки, колкото като заплахи, а когато жена стигне до нейното положение — което си беше доста напечено — щеше да е глупачка, ако пренебрегнеше предупредителната лампичка в съзнанието си.

— Няма да ме изпускаш от поглед? Как да го разбирам?

— Не си в много добро здравословно състояние. Имаш сътресение…

— Леко!

— И страдаш от амнезия, свързана с най-важния момент от живота ни.

Ненавиждаше факта, че той държи този коз.

— И още по-важно, откривам хотел по закътаното и неописуемо красиво крайбрежие на Южна Каролина. Това е тенденцията на бъдещето; доходите на всички онези стари домакинства спадат и те увеличават цените. Но богатите тук продължават да са богати — и враждебно настроени към мен, а и вече имаше доста случаи на саботаж.

— О… — промърмори тя под нос. Подобни сценарии й бяха твърде далечни и тя просто не знаеше какво да каже. — Като например?

— Няколко от по-влиятелните семейства дадоха да се разбере, че ипотеките на търговците в града напълно необяснимо ще бъдат обявени за просрочени, ако ни продадат каквото и да било. Карам хранителни продукти чак от Чарлстън.

— Ама това са направо средновековни тактики!

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Това е Южна Каролина. Една от първите тринайсет колонии и до ден-днешен се управлява от същите семейства.

— Сигурно се шегуваш. — Тя беше от Запада. От планините на Вашингтон и отгледана в семейство на бохеми, хора на изкуството. Разбира се, баба й й бе разказвала за старите семейни традиции в Южна Каролина, които задушаваха живота на човек. Но Изабел бе избягала и затова историите й звучаха по-скоро като приказки за отдавна погребано минало.

А сега Девлин твърдеше, че нещата не са се променили? Напрегнатото му лице й подсказваше, че говори сериозно.

— Какво друго са причинили на хотела?

— Издигнах клетъчна кула зад сградата. Някой я събори.

— Клетъчна кула! — Мисълта я удари като ток. — Клетъчният ми телефон. — Тя се опипа отзад, сякаш очакваше да намери джоб там. — Взе ли телефона ми, преди да изхвърлиш дрехите?

— На нощното шкафче е. — Изправи се до седнало положение и посочи с ръка. — Наех гардове да охраняват…

— Как съм успяла да вляза тогава? — Не й се вярваше да лъже за това.

— Благодарение на охранител, който се скрил от бурята, когато трябвало да патрулира, и неизпробвани генератори, които не предотвратили спирането на тока. Днес ще се погрижат за тези нередности.

— И как по-точно? Ще поправят генераторите ли?

— Ще сменим и охранителя. — Изражението му стана студено.

Което никак не й допадна. Напомняше й за миналата нощ. За това, че зад този фарс стои някакъв таен мотив, и че ако не се изнесе заедно с картината оттук съвсем скоро, той щеше да я смачка като буболечка.

— Недей така. Бурята беше ужасна!

— Плащам добре и очаквам най-доброто.

— Да, но… горкият пазач! Ще остане без работа.

Не забеляза и най-малката доза състрадание върху лицето на Девлин.

— Да е мислил за това, преди да подпише договора.

— Така е. — Медоу подхождаше сериозно към договорите, които самата тя подписваше, но в същото време й беше тъжно за непознатия човек.

— Виж. Хората, които се опитват да попречат на откриването на хотела, са решени да го сторят и имат парите да подплатят тази си решителност. Не мога да рискувам някой да се възползва от възможността да нарани съпругата ми, а един нехаен охранител те излага на опасност. Разбираш, нали? — Лицето му придоби почти миловидно изражение. В комбинация с тъмната му, разрошена от леглото коса и изкривените устни, той изглеждаше почти… откровен. Предан. Загрижен за нея. Единствено за нея.

Тя неохотно сложи ръката си в неговата.

— Разбирам. Само че… наистина ли ще казваш на хората, че съм твоя жена?

— Естествено. — Той прокара палец по дланта й.

На върха на езика й беше да го попита каква история щеше да разказва, когато тя отново изчезне. Но тогава той щеше да попита защо съпругата му би го изоставила и тя пак трябваше да пелтечи и да измисля добра лъжа. Майка й винаги казваше, че не съществува такова нещо като добра лъжа, че вселената възнаграждава истината и наказва лъжите.

Погледът на Медоу падна върху сплетените им ръце и веднага отскочи към леглото. След провала от миналата нощ и необмислената страст от тази сутрин нямаше как да не признае, че майка й бе права.

Можеше да разкрие истината — очите й се стрелнаха към суровото му лице — и да бъде арестувана за влизане с взлом с цел грабеж. Страхотна идея, Медоу.

Девлин наблюдаваше вътрешната й борба — истината срещу лъжата, той или затвора; и усмивката му я накара да заподозре, че терзанията й му се струват забавни.

Тя изскубна ръката си от неговите и грабна телефона.

Когато го отвори, Девлин се обади:

— Исках да видя номерата, но телефонът ти е празен. — Той прекоси стаята и извади чифт дънки от гардероба.

— Ровил си из телефона ми? — Това вече беше върхът!

— Надявах се да открия някои имена, които да ни подскажат откъде идваш. — Той нахлузи дънките.

— А, да. — Добре че Джудит се бе сетила да накара Медоу да изтрие паметта на телефона, иначе сега той щеше да разговаря с майка й. Медоу можеше да си представи как би звучала тя — също толкова разочарована и разстроена, както когато бе хванала тринайсетгодишната Медоу да яде хамбургер — месо! — у една нейна приятелка.

Какъв ужасяващ спомен беше това!

— Значи тук клетъчните телефони нямат обхват? — За да избегне погледа му, тя наблюдаваше движенията на търсещата сигнал анимация.

— До миналата година жителите на Амелия шорс не са позволявали нещо толкова безвкусно като клетъчна кула да загрозява елитното им селце и до ден-днешен сигналът не достига до именията.

— Май мястото на тези хора е в средновековието — промърмори тя отново.

— Ще построя още една кула за гостите на хотела, но планът е работата по нея да започне чак след официалното откриване. Тогава вълната на неодобрение от страна на собствениците на другите имения ще бъде в пика си и дори няма да забележат какво правя.

— Да. Едва ли. — Тя затвори телефона си. — Искам да си взема душ.

Той отвори уста.

— Сама.

Затвори я.

— Та къде са тези летни рокли на цветя? — Трябваше да претърси къщата за картината и то бързо.

— Още не са пристигнали. Ще видя какво мога да ти намеря от сувенирния магазин. — Той тръгна към вратата.

— Дънки и тениска — провикна се тя след него.

— Днес ще бъде трийсет градуса.

— Тогава шорти и тениска.

Той спря на място и плъзна сериозен поглед по тялото й.

— Какво? — Тя разтвори ръце въпросително.

— 170 сантиметра, 58 килограма, чашка „А“, панталони шести размер, осми размер обувки. — После излезе от вратата и я затвори след себе си. Не се поинтересува дали е прав.

— Петдесет и седем килограма. Какво толкова?

Мъж с такава остра наблюдателност вероятно можеше да прочете всяка нейна мисъл, още преди да е прекосила съзнанието й — а тя се гордееше с бързия си ум.

Беше загазила здраво.

Трябваше да намери картината и да се изниже от тук. Искаше й се — страшно много — да се прибере вкъщи при родителите си с достатъчно пари и да плати медицинските процедури на майка си… а сега бе изскочила и втора причина да побърза.

Задължително трябваше да се измъкне от Девлин — преди той да съумее да я оплете още повече в мрежите си и да провали добре измислените й планове за кражба.

Загрузка...