Тридесет и две

На следващата сутрин, когато влезе в офиса си, по небето бяха надвиснали облаци и сивият ден беше в пълен унисон с настроението му. Неприятно му беше, че Гейбриъл е прекарал нощта в уволнение на някои от служителите си от охраната, опитвайки се да проследи онзи, който беше изчезнал. Неприятно му беше, че Четири го е предал. Още по-неприятно му беше, че търпимостта му към слабостите на стария му приятел бяха довели до инцидента с Медоу.

А най-лошото беше, че сега виждаше изменници навсякъде. Когато Сам вдигна очи към него от бюрото си, единственото, което Девлин си спомняше, беше неговия необичаен интерес към тази картина. Имаше нещо адски странно в отношението му към тази подробност.

— Надявам се, че госпожа Фицуилям днес е по-добре, сър. — Сам изглеждаше по същия начин, както винаги — смесица от азиатски и латиноамерикански черти, спокоен, невъзмутим, ефикасен.

Но когато Девлин се върнеше от болницата и настанеше Медоу в леглото й, щеше да се поразрови малко около добрия стар Сам.

— Говорих с лекарите тази сутрин. Увериха ме, че си почива и няма други травми, освен натъртванията. Ще я взема в единайсет.

— Новините са добри, сър. — Сам стана. Изправи рамене. — Господин Фицуилям, не исках да ви будя, но имате посетител. Не искаше гостите ви да го видят, така че го поканих в трапезарията.

Девлин не беше в настроение за игрички.

— За кого става дума?

— Казва се Карик Менли.

— Карик Менли. Хубаво. Законният син на баща ми. — Нищо чудно, че Сам бе направил от това такъв голям въпрос. Той нямаше представа как ще реагира Девлин.

По дяволите, и самият Девлин не знаеше как би трябвало да реагира.

Нейтън Менли беше имал една съпруга и измежду останалите си дейности по създаване на потомство, беше успял да стане баща на един син от нея, което превръщаше Карик в миропомазания наследник на бащината му индустриална империя. Само че Нейтън беше съсипал бизнеса си, беше взел парите и избягал от всички, включително от Мелинда и Карик Менли.

През всичките години след изчезването на баща му Девлин не беше чул нищо от роднините си по бащина линия.

Ами хубаво… и той не ги беше търсил. При родител като Нейтън кой знае какво щеше да е потомството му. Девлин имаше достатъчно проблеми с приятели като Четири.

Четири. Беше го изхвърлил, после едва не изпрати да го върнат. Защото… ами ако Четири казваше истината?

Но Сам го беше разубедил.

— Сър, ако този господин Хопкинс наистина търси картината, тогава за Четири е по-добре да стои далеч от суматохата. — После се бе опитал да изкопчи още информация за картината от Девлин.

Сам определено трябваше да бъде проучен.

— Карик каза ли какво иска?

— Отказва да говори с мен, сър — каза Сам, — но си помислих, че въпреки всичко бихте искали да го видите.

— Правилно сте си помислили.

— Помислих си също така, че бихте искали информация, преди да говорите с него, така че си позволих да го проуча и ви подготвих една папка. — Сам му подаде кафява папка, пълна с информация, която бе събрал от интернет: изрезки от вестници, описващи привилегированото детство на Карик в Мейн сред американски аристократи, още новинарски истории от времето на изчезването на Нейтън, както и кратък материал за завършването на колежа от Карик с кратко резюме за деградацията. Най-новите снимки не бяха ясни; Карик явно бе развил талант да избягва фотографските обективи.

И най-накрая, от януари, новините, че правителството на Съединените американски щати е повдигнало обвинения срещу Мелинда Менли, обвинявайки я в тайно споразумение за измама на акционерите на корпорация „Менли“.

Девлин беше чул за това, разбира се. Просто не го интересуваше.

— Защо правителството е чакало толкова години? — попита той реторично.

Сам отговори уклончиво:

— Защото е правителство.

Девлин му върна папката.

— Казваш, че си го поканил в трапезарията, така ли? Добър избор. Там поне има с какво да се занимава. — С компютрите. С книгите. Или да краде антики, ако се беше метнал на баща им.

Девлин тръгна към трапезарията.

Отвори двойната врата, почти очаквайки да хване Карик да отмъква среброто.

Вместо това той седеше до прозореца и четеше книга с изтъркани корици — една от неговите, ако се съди по външния й вид. Той остави книгата, изправи се и подаде ръка.

— Казвам се Карик Менли. Твоят полубрат — фраза, която използвам по-често, отколкото ми се иска.

Онези последни, неясни снимки не даваха ясна представа за него. Той беше приблизително двайсет и четири годишен, висок, широкоплещест. Косата му беше тъмна, като на Девлин, и кафявите му очи гледаха интелигентно.

Девлин си помисли, че двамата може би си приличат, и като стисна ръката на Карик, каза:

— Крушата не пада по-далеч от корена.

— Така мисля и аз. — Карик го огледа така внимателно, както Девлин го беше огледал. — Изглеждаш съвсем различен от последния ми полубрат, с който се запознах. — Явно Карик беше раснал сред най-изисканите стари фамилии на Източния бряг; в гласа му се долавяше аристократичен акцент и макар че дрехите, с които беше облечен, не бяха скъпи, върху него стояха някак изискано.

— И кой е той?

— Казва се Роберто Бартолини. Италианец е.

— Не повече от полуиталианец, със сигурност. — Девлин направи знак на Карик да седне.

Карик се поправи:

— Италиано-американец.

— Мисля, че съм чувал за него. Видях негова снимка във вестника. — Девлин си спомни статията в „Ю Ес Ей Тъдей“, която беше прочел на летището предишния месец. — Не беше ли той, дето се ожени за онази известна адвокатка по криминални дела в Чикаго?

— Бях на сватбата. — Докато Девлин сядаше, Карик се отпусна назад и зачака.

Демонстрираше необикновено самообладание за млад мъж, и Девлин трябваше да му признае, че се справя добре със ситуацията. Карик не знаеше дали ще бъде посрещнат с открита враждебност, насмешливост или ще бъде отпратен, така че продължи да мълчи.

— Намери ли го? — Девлин не можеше да измисли друга причина Карик да се появи току-така изневиделица.

— Баща ни ли? Не. Избягал е. С парите. Никой не знае нищо. Но може би си чул — правителството обвинява майка ми в тайно споразумение с Нейтън за съсипване на бизнеса му и изчезването на парите. Търся всякаква информация, каквато евентуално може да е споделил с теб или с майка ти.

Девлин се разгневи.

— След цялото това време имаш дързостта да дойдеш и да ми задаваш подобни въпроси?

— Господин… Фицуилям. След като баща ми си тръгна, настъпиха тежки времена за майка ми и за мен. Нейтън изчезна не само с парите на компанията, но също така и с по-голямата част от фамилното богатство на майка ми. С част от състоянието си тя успя да запази имението и да го поддържа, но иначе изгубихме всичко. — Карик вдигна ръка. — Имахме много повече отколкото голяма част от хората, определено повече от останалите ми полубратя. Въпреки това майка ми не е човек, свикнал на икономии, а времената са трудни. Откриването на братята ми — една трудна задача, защото както много други неща, баща ми се е постарал да скрие авантюрите си — остана на втори план, докато се опитвах да се справя с положението.

— Да. Разбирам. — Девлин разбираше — макар и с неохота.

— След толкова много години това обвинение ни изненада. Майка ми не е добре и… го възприема като поредния позор, който ни е сполетял по вина на баща ми. Тя отказва да се защитава и остава на мен да изчистя името й. Единственото наследство, което ми е оставил баща ми, са братята ми. Чрез тях се надявам да открия какво означава наистина семейство.

Биваше си го, този брат на Девлин. Карик беше нахвърлял набързо житейската си история, формулира ясно положението си, разказът му бе кратък и лишен от сантименталност. В миналото Девлин беше чул достатъчно, за да знае, че Мелинда и Карик Менли са били изоставени по същия начин, както самият той. Единствената мисъл, която му мина тогава, беше само „добре“. Но това беше преди години, непосредствено след изчезването на баща му; тогава беше още много млад и наранен, знаейки, че не е бил нищо повече от една резка измежду многото, оставени върху рамката на леглото.

Сега Девлин имаше други интереси, които нямаха нищо общо с Нейтън Менли.

Бяха свързани с Медоу. Медоу и търсенето й на картината, срещу която щеше да получи достатъчно пари, нужни, за да се излекува майка й от рак. Медоу, която би направила всичко за семейството си.

Девлин се беше старал всячески да избягва полубратята си; може би трябваше да се поучи от Медоу. Може би беше време да прости.

Така че той щеше да даде на Карик информацията, която той търсеше, щеше да продължи живота си и може би някой ден щеше да организира среща на синовете на Менли в един от своите хотели.

— При последното си идване — каза Девлин, — няколко седмици, преди да избяга, Нейтън ми даде една счетоводна книга и ме помоли да я пазя, докато се върне.

Карик се приведе напред в стола си.

— Счетоводна книга? Това е повече, отколкото изобщо съм се надявал.

— Надникнах в нея — повярвай ми, искаше ми се да се окаже карта на съкровище или тайно послание, от което да разбера как да го открия.

Карик се разсмя — кратък, дрезгав смях.

— О, да. И аз съм го правил. Продължавам да мисля, че той ще… ще се върне и ще застане на прага…

Двамата братя се погледнаха, свързани от горчивите спомени, оставени от жестокия начин, по който ги бе зарязал баща им.

Между тях имаше повече общи неща, отколкото Девлин осъзнаваше, и може би животът на Карик като опозорен син е бил също толкова труден, колкото този на Девлин като копеле — Карик определено беше преживял шок, когато социалното му положение и приходите му внезапно се бяха сринали, а на Девлин това му бе спестено. Може би това, че е бил хулиган, се бе оказало предимство, за което не бе предполагал.

— Как мислиш, възможно ли е да не е оставил следа, която да води към богатството му? — Доста вероятно предположение, според Девлин.

— Баща ми — нашият баща — е направил всичко по силите си той и богатството му да изчезнат, и то изключително успешно. Но аз трябва да опитам — каза Карик просто.

С това Карик убеди Девлин.

— Счетоводната книга е твоя — каза той.

Загрузка...