Внимавай в картинката

Тридесет и едно

На изток небето разсветляваше, когато Девлин влезе тихо през входната врата на „Тайната градина“.

— Как е тя? — Силуетът на Грейс се очертаваше на входа към библиотеката, беше пъхнала ръце в широките ръкави на халата си, очите й бяха разтревожени.

— Има дълбока рана на тила и много натъртвания по ръцете и краката. Казват, че е добре, но през цялата нощ я държаха под наблюдение. Д-р Апс каза, че Медоу се е удряла многократно по главата през последния месец. — Той се опита да се засмее. — Но защо тогава аз се чувствам замаян?

— Знаех си. Това момиче не би позволило едно падане по стъпалата да я обърка. Сигурно и от самолет да падне, ще се изправи.

Искаше му се само Медоу да не е чак толкова бледа, да не е чак толкова объркана за това къде се намира сега и как се е озовала там.

— Да. Тя е несломима, нали?

— Като мен.

Беше много уморен и му отне минута, за да смели наблюдението й. Грейс беше направила на Медоу най-големия комплимент. Той едва не залитна от изненада.

— Боже, майко. Ти я харесваш!

— Не я харесвам. Мисля, че лъже за половината от нещата, които казва. Облича се ужасно. Пълен шемет е. Няма елементарно благоприличие. И двамата не ми казахте нищичко за това коя е и откъде е, което ме навежда на мисълта, че родителите й може да са например серийни убийци. И освен това тя е янки. — Гласът на Грейс ставаше по-рязък с всяко следващо твърдение. После лицето й омекна. — Но те прави щастлив, така че това безочливо, неподходящо дете на осъдени янки… е чудесно.

— Благодаря ти, майко. Това е много… — Той понечи да каже „мило“.

Тя го изгледа.

— … проницателно от твоя страна. — Той се засмя и разтърка главата си. Когато беше станал от леглото и тръгнал след Медоу, й беше адски бесен, че не е признала пред него тайната си, а в момента беше готов да направи щедрия жест и да плати за лечението на майка й.

Биваше си го.

Явно и Медоу го смяташе за чудесен, а по-интересното беше, че и майка му мисли така.

— Медоу ти каза, че е художничка — каза той. — Сигурна съм, че си чувала за нея. Тя е правила тази стъклена купа, която ти сложи на полицата на камината в дневната.

— Не, не може да бъде! Тази купа е направена от Ривър Зар… — Грейс спря по средата на изречението. Погледна го. Отиде до дневната и се взря в камината. После се обърна. — Искаш да кажеш, че Медоу е Натали Зарвас?

— Натали Медоу Зарвас.

— Вярно, каза ми, че е художничка, но си помислих… Значи така. Това обяснява всичко. Нищо чудно, че е толкова ексцентрична. Ще ми е много по-лесно да го обясня на приятелите си. — Очите на Грейс блестяха доволно.

— А ние всички знаем колко важно е това. — Подигравателният му тон скри удоволствието от одобрението й.

— Приятелите ми са все важни хора.

— Важни са, защото са ти приятели.

— Както Медоу е важна, защото ти е съпруга. — По характерния й неловък начин да успокоява, Грейс отиде до него и го прегърна. — Късно е. Уморен си. Преживя шок. Иди да си легнеш.

— Добре. — Знаеше отлично, че признанието му в любов към Медоу е останало нечуто — и без отговор.

Но по-лошото е, че изпитваше облекчение. Беше един гаден страхливец — не искаше да поема риска да признае любовта си, само за да преживее новото, непознато, неизпитано никога преди чувство да бъдеш отхвърлен.

Не беше от мъжете, които си въобразяват, че никога досега Медоу не е танцувала гола на лунна светлина или че откритата й симпатия към него може да е просто… симпатия, каквато проявява към всички. Той беше просто един от малкото й любовници, но когато ставаше дума за обич… може би бяха цяла тълпа.

Грейс тръгна с него към стъпалата.

— Каза ли ти Медоу какво се е случило снощи?

— Каза, че не си спомня. — Той направи физиономия. Да, как ли пък не. Поредната амнезия. Но кой знае защо този път… й вярваше.

След като я беше приела и настанила в стая, д-р Апс го извика настрана.

— Виждам подобни травми далеч по-често, отколкото би ми се искало. Раната на госпожа Фицуилям е причинена от удар с тъп предмет.

Той гледаше немигащо докторката, най-лошите му страхове се потвърждаваха.

— Казвате, че някой е ударил Медоу и я е блъснал надолу по стъпалата?

— Всъщност, господин Фицуилям, в подобни случаи това винаги се оказва съпругът. — Може би д-р Апс не флиртуваше със съпрузите на другите жени. Може би не флиртуваше с биячите на другите жени. Но в този момент можеше да се обзаложи, че тя изобщо не флиртува с него. Гледаше го враждебно, скръстила ръце пред гърдите си.

— Случаят не е такъв. Но ще разбера кой е бил. — Той се отдалечи, давайки си сметка, че д-р Апс вярва в невинността му толкова, колкото и в невинността на О Джей Симпсън.

Но все пак беше факт, че някой е ударил Медоу и я е блъснал надолу по стъпалата, и той щеше да разкрие кой е — и да го накара да страда.

Защото заради този нещастник Девлин трябваше да се сблъска лице в лице с ужасната истина: той обичаше Медоу и тази любов имаше властта да го накара да страда.

А той не искаше да страда.

Не искаше някой друг да има власт над него.

В разстояние само на няколко часа той бе доказал, че е малодушен страхливец.

Как беше стигнал дотук?

Но сега майка му го гледаше така, както го бе гледала винаги, когато не знаеше какво да прави с него, така че той знаеше, че уязвимостта му остава скрита. Той я потупа по гърба.

— Късно е. Имаш нужда малко да поспиш.

— Добре съм. Реших да отложа първия снимачен ден от новия сезон. Искам да видя Медоу със собствените си очи и да се уверя, че е добре. — Грейс продължаваше да стои и да чака… какво?

— Това е страхотно, майко. Оценявам го, особено след като знам колко важно е шоуто за твоите фенове.

— Всичко за моя син и съпругата му. — Тя поднесе бузата си.

Той я целуна и я проследи с поглед как се изкачва нагоре.

После се насочи към офиса си.

Там завари Сам и Гейбриъл да разглеждат лентите на охранителните камери.

Девлин седна зад бюрото си. Опря ръце на хладната му повърхност и ги изгледа студено.

— Е?

Започна Гейбриъл:

— Охранителната система е била дезактивирана пет минути преди личната ми аларма да се включи.

— Защо толкова дълго? — попита Девлин.

— Защото е била изключена от някой, който си разбира от работата, и го е направил дистанционно. Единствената причина, поради която не е надхитрил алармата ми, е защото я инсталирах точно преди партито. Нова технология. И нямаше да го направя, ако тук не беше станал взлом преди три седмици. Такива инциденти ме тревожат. — Всъщност, Гейбриъл не изглеждаше разтревожен. Изглеждаше бесен.

Девлин насочи вниманието си към Сам.

— Разгледах лентите за времето, в което камерите са били изключени. Единствените хора в коридорите, или изобщо наоколо, бяха от персонала — Мия от кухнята, която завърши чистенето и се прибра вкъщи, госпожица Уизи Уудуърд, която излезе от стаята на съдия Грегъри Медисън и на площадката на стълбището… господин Брадли Бенджамин Четвърти.

Девлин скочи и попита дрезгаво:

— Четири? Направил го е Четири?

— Сър, Четири не притежава техническите умения да изключи охранителната система — каза Сам.

— Тогава кой друг може да е? Имате ли някакви подозрения? — поиска да знае той.

— Може би някой от моите охранители. — Гейбриъл произнесе предположението с равен тон. — Всички те имат добри препоръки. Някои работят при мен от години. Плащам им добре. Но охранителите винаги са първата мишена за корупция.

Девлин излезе иззад бюрото.

— Някой от тях да се е промъкнал в хотела да търси картина?

Сам поклати глава:

— Но, сър, Четири не е човек, склонен към насилие. Не мога да си представя, че би ударил госпожа Фицуилям.

— Ще разберем. — Девлин, придружен от Сам и Гейбриъл, се изкачи нагоре по стъпалата и се отправи решително към стаята на Четири. Все така решително, той пъхна оригиналния ключ в ключалката. А после със замах отвори широко вратата.

— По дяволите! — промърмори Гейбриъл.

Девлин натисна ключа за осветлението.

Четири се изстреля от леглото.

— Четири, ах ти, кучи сине, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — Девлин навремето беше играл футбол. Знаеше как да направи така, че да изглежда огромен и заплашителен.

И го направи.

Техниката му проработи, защото Четири се разтрепери и се сви в леглото.

— Умолявам те, Девлин, не ме убивай.

Виновен. Девлин едва се сдържаше. Този окаян нещастник беше виновен.

Той пристъпи навътре. Само една крачка. Ако беше направил още една, щеше да отиде и да извие мършавия врат на Четири.

— Изтъкни ми една причина да не го правя.

— Не съм виновен! Той ме накара да го направя. Господин Хопкинс.

— Господин… Хопкинс? — повтори Гейбриъл.

Вниманието на Четири се насочи към Гейбриъл.

— Той е онзи среброкос дявол с кадифения глас. Педерастът му с педераст, носи копринена пижама и когато коленете му се удрят, тънкият плат трепери. — Каза ми, че щял да ме кастрира! Или дори по-лошо.

— Виждал ли си го? — попита Сам.

— Да. Не го видях добре — седеше в сянка — но ми причини това. — Четири стисна ухото си.

Гейб се обърна към Девлин.

— Спомняте ли си, казах ви за господин Хопкинс. Ако той има пръст в цялата тази работа, значи сме в голяма беда.

— Така е. В беда сме! — каза Четири.

— Бях наел няколко от неговите хора. Явно те са в основата. — Гейбриъл погледна Сам: — Можеш ли да се справиш с проблема?

Сам кимна.

Гейбриъл се върна в коридора.

Четири следеше с трескав поглед ставащото.

— Той знае всичко, което се случва тук. Наблюдава ме. Наблюдава къщата. Разбираш ли, Девлин?

— Разбирам. Работиш за него. — Девлин почака Четири да отрече.

Но той не го направи. Единственото, което направи, беше да потвърди собственото си малодушие.

— Бях принуден! Той ще ми стори нещо, ако не намеря онази картина. Ще ме убие!

Явно Четири беше блъснал Медоу по стъпалата. Беше се опитал да й счупи врата, за да спаси своя. Малка коварна невестулка.

— Можеш да спреш да се тревожиш, че господин Хопкинс ще те убие.

— Човече. Моля те. Ще ми помогнеш, нали? — Четири имаше нахалството да го гледа умолително.

— Ти нарани жена ми. — От спомена за сгърчената Медоу до стълбището му се доплака. Вместо това той обеща: — И сега аз лично ще те убия. — Той тръгна към Четири.

Четири се опита да отстъпи. Падна на леглото. Запълзя назад.

Сам хвана Девлин и го задържа.

— Убил съм жена ти? Медоу? Кога? За какво говориш? Нищо не съм й направил! Никога не съм наранявал когото и да било! — Русата, намазана с гел коса на Четири стърчеше нагоре като въпросителен знак.

Девлин се опита да се отскубне.

— Каква отрепка си само. Очарова я. Накара я да те хареса. И после, когато разбра, че търси същата картина, която и ти, преряза маркуча за хидравликата.

— Не съм го направил. Той го направи! Той!

— А когато си я видял на площадката, си я ударил по главата.

— Не съм я докосвал, Девлин, кълна се в бога! — Като бойскаут Четири вдигна треперещата си ръка: — По-скоро ще се изправя пред господин Хопкинс, отколкото да нараня Медоу.

— Махай се. — Девлин едва говореше от ярост. — Махай се… веднага.

Четири слушаше. Слушаше добре, защото изтича до гардероба, извади дрехите си и ги хвърли на леглото.

Но продължи да говори. Бръщолевеше толкова бързо, колкото можеше.

— Чуй ме. Не съм наранил Медоу. Ако някой я е ударил по главата, по-добре се погрижи за нея, защото ако господин Хопкинс разбере, че и тя търси онази картина, ще я очисти. Не се шегувам, Девлин. Господин Хопкинс ще ме убие, ако не успея. — Четири млъкна, докато разкопчаваше куфара си.

Той погледна към Девлин, и ако Девлин не беше толкова сигурен, щеше да се закълне, че Четири говори истината.

— Девлин, честно. Господин Хопкинс ще убие Медоу… само за това, че се е опитала.