Воалът на властта

Четвърта глава

Обединението на бараксите от Тчом Рин бе обявено официално на другия ден преди пладне в западния двор на имението на Губернатора на Муйа. То подхождаше напълно на подобно тържествено събитие — разположено високо над околните къщи и заобиколено от висока стена, завършваща със заострени бойници, имението излъчваше едновременно сигурност и разкош. Белите плочи и колоните, които увенчаваха стената от вътрешната страна, блестяха ослепително на слънчевите лъчи. Централната му част бе като остров в океан от дъхави цветя, а около колоните се виеха гъвкави лози, които достигаха чак до горната част на външната стена. В западната част на двора се издигаше нещо като подиум, откъдето се виждаше гигантската статуя на Суран — застанеше ли там, човек имаше чувството, че богинята го наблюдава — и именно на този подиум бе положен договорът.

Мероприятието протече относително спокойно, като се имаше предвид значението на споразумението — чисто и просто половин дузина речи и известен дял помпозност, когато всеки от бараксите дефилираше наперено със свитата си до подиума, за да подпише съглашението. Малцина бяха тези, които възприемаха този политически ход като повод за празнуване. Гордостта бе преглътната, различията бяха загърбени и старите вражди бяха посипани с пепел, ала вкусът на това обединение беше горчив. Дори когато огромни територии от Сарамир бяха завладявани от Чаросплетниците, когато пълчищата им от Различни зверове извираха от планините, застрашавайки собствените им домове, караниците на дребно и ежбите между бараксите продължиха четири години, докато узреят за идеята, че трябва да се обединят, ако искат да оцелеят пред тази невиждана досега заплаха.

Мишани ту Коли беше сред малцината, които се радваха. Тя стоеше малко встрани от множеството с чаша подправено вино в ръка, когато и последният подпис бе сложен под договора и Реки произнесе заключителната реч. Лъчите на окото на Нуки падаха полегато върху двора и топлината им галеше приятно бледата й кожа. В сърцето си Мишани усещаше подем, какъвто не бе изпитвала от доста време насам. Обединението най-накрая се превърна в официален факт, което означаваше, че работата й тук бе приключила.

Младата жена бе прекарала в пустинята близо година. Дипломатическата й мисия бе свързана както с Либера Драмач, така и със западните благороднически фамилии. Жестокият климат не бе успял да потъмни бледия й тен, но Тчом Рин все пак бе оставил своя отпечатък върху нея. Роклята й беше доста по-лека и ефирна, отколкото би си позволила да носи вкъщи — оранжево-кафява на цвят, тя напомняше за последните минути преди залез слънце и подчертаваше по страхотен начин красотата й. Черната й коса бе украсена с инкрустирани със скъпоценни камъни фиби и беше сплетена на множество плитки чак до задната част на коленете й. Тъмните сенки за очи и малките сребърни обици допълваха облика й и ако не беше бледият й тен, всеки щеше да я помисли за жителка на пустинята.

— Мишани! — поздрави я приятен глас. Младата жена се обърна и видя Асара, която стоеше до нея и лениво наблюдаваше случващото се на подиума, което се движеше към своя край. Както винаги й трябваше частица от секундата, за да свърже тази жена с онази Асара, която познаваше навремето. Дори след цялото това време, което бяха прекарали заедно в усилията си да уредят съглашението, подписано днес, Мишани не можеше да съчетае образа на тази жена с някогашната прислужница на Кайку. На някакво дълбоко, инстинктивно ниво тя отказваше да признае това и трябваше съзнанието й да я убеждава. В края на краищата двете дори не изглеждаха по един и същ начин! Нямаше нито един външен белег, по който да заключи, че старата Асара бе приела нов физически облик.

Ако не знаеше истината, дъщерята на някогашния баракс Авун навярно би решила, че Асара е чистокръвна жителка на Тчом Рин от най-благородно потекло. Кожата й беше смугла и гладка, а косата й — по-черна дори от тази на Мишани — бе вързана на семпла конска опашка, като по този начин подчертаваше елегантните скули на лицето й и насочваше вниманието към бадемовите й очи, чийто естествен цвят се допълваше перфектно от морскосините сенки. Светлосинята й роба, която потрепваше леко под милувките на топлия вятър, идващ от запад, беше прихваната на рамото й с изящна брошка и прилепваше изкусително към съвършената й фигура. Съпругата на баракс Реки ту Танатсуа се бе облякла съвсем семпло, за да не засенчи мъжа си в този важен за него ден, ала въпреки това всяко нещо подчертаваше неземната й красота.

Тази красота обаче бе измамна и Мишани добре знаеше това, макар че никой друг от присъстващите нямаше и най-малка представа за този факт — никой, освен Сестрата от Аления орден, която стоеше от едната страна на подиума. Асара бе Различна и можеше да променя облика си според желанията си. Дарбата й нямаше аналог сред себеподобните й и Мишани беше благодарна, задето бе така. Една такава бе достатъчно опасна.

— Трябва да се гордееш, Асара — рече Мишани.

— С Реки ли? — повдигна вежди красавицата. — Предполагам, че да. Да кажем, че все още го намирам за интересен. Това момче определено извървя голям път, откакто го срещнах.

Мишани си помисли, че това бе доста слабо казано. Въпреки че никога не го бе виждала като юноша, слуховете описваха Реки като боязлив и плах книжен червей, който нямаше огнения темперамент на сестра си Императрицата. Въпреки това, когато се върна в Джоспа, за да наследи титлата на баракс след кончината на баща си, той вече бе съвсем различен човек. Твърд и целеустремен, изкусен и безмилостен в използването на природната си интелигентност, за четири години той бе успял не само да превърне рода Танатсуа в най-силната благородническа фамилия в Тчом Рин, но и бе обединил всички пустинни баракси под знамето си.

Мишани отпи от виното си.

— Трябва да се гордееш и със себе си — рече тя.

— Голяма късметлийка съм, нали? — усмихна се Асара.

— Предполагам, си научила за събитията в Джурака?

— Разбира се. — Сестрата до подиума им бе разказала за случилото се, след като жените от Аления орден, присъствали при падането на града, я уведомиха за поражението.

— Този договор трябваше да бъде подписан по-рано — въздъхна Мишани. — Не можем да си позволим да бъдем разделени.

— Ако си мислиш, че обединението на пустинните баракси ще допринесе някаква полза на запада, значи си голяма оптимистка — отбеляза Асара. — Те няма да ви се притекат на помощ.

— Зная това — отсече жената с оранжево-кафявата рокля. — Но докато Чаросплетниците пилеят ресурсите си в усилията си да завладеят пустинята, вниманието им ще бъде отклонено от нас. С това съглашение и сътрудничеството между пустинните баракси може никога да не завземат Тчом Рин.

— О, не бъди толкова сигурна — усмихна се загадъчно Асара и взе една чаша от слугата, който тъкмо минаваше покрай нея със сребърен поднос в ръка. — Те вече владеят цялата северна половина на континента и югоизточния бряг на Сарамир. Ние държим само Южните префектури — и то едва-едва — и Тчом Рин. Обкръжени сме и откакто започна войната, все отстъпваме. Зад непробиваемите си бойни редици Чаросплетниците могат да си позволят да приложат всеки план, който им хрумне, като тези… фейа-кори например — и Асара махна пренебрежително с ръка.

— Не споделям черногледството ти — отвърна Мишани. — Позициите на Чаросплетниците не са толкова непоклатими, колкото изглеждат. Самата им същност подкопава плановете им. Териториите им са застрашени от глад заради влиянието на вещерските камъни, а ние все още държим най-големия дял плодородни земи на континента. Вещерите трябва да изхранват армиите си, а те се състоят от хищници, които се нуждаят от големи количества месо. Без посевите добитъкът им ще измре и Различните им зверове ще започнат да гладуват.

— Как стои положението с вашите посеви?

— Имаме достатъчно, за да изхраним Префектурите — обясни последната издънка на рода Коли. — Обстоятелството, че сме изтикани в ъгъла, в случая само ни е от полза — ако трябваше да се грижим за целия Сарамир, щяхме да го уморим от глад, а така разполагаме с достатъчно провизии. А и научих, че след падането на Утракса покварата в земята вече не е толкова силна.

— Наистина ли? — учуди се съпругата на баракс Реки. Това бе съвсем прясна новина, която още не бе стигнала до нея. — Това означава, че заразата може постепенно да изчезне от само себе си и земята ще се изцели. Стига само вещерските камъни да изчезнат…

— Точно така — кимна Мишани. — Можем само да се надяваме, че ще стане тъй.

Двете жени останаха една до друга, докато Реки приключи с речта си, след което благородниците се отдадоха на разговори помежду си. Обичайните интриги и машинации явно бяха оставени на заден план, ала въпреки това в губернаторския двор се усещаше известно напрежение. Асара се увери, че човекът, който бе изпратил среднощния убиец, е забелязал неумолимия й взор, ала продължи да го наблюдава, докато той не отмести поглед.

— Ще се отправиш ли отново на запад, след като съглашението е вече подписано? — обърна се съпругата на Реки към Мишани, без да отделя очи от коварния благородник.

— Налага се — отвърна събеседничката й. — Отсъствах прекалено дълго. Тук има и други, които могат да заемат мястото ми. Юги има нужда от очите и ушите ми сред благородническите семейства на Префектурите. — Истината беше, че изобщо не й се тръгваше, въпреки че не можеше да отрече носталгията, която я измъчваше. Прекосяването на планината обаче щеше да е опасно, а спомените й от идването й тук никак не бяха приятни.

— За малко да забравя — възкликна Асара. — Имам подарък за теб. Изчакай ме тук.

Тя се скри сред тълпата, връщайки се след броени секунди с изящна черна книга. Корицата й бе инкрустирана със златни филигранни орнаменти и извити пиктограми, изписващи заглавието на Висшия сарамирски.

Времето, което Мишани бе прекарала в императорския двор в Аксками, я бе научило да прикрива умело реакциите си, използвайки лицето си като маска, ала щеше да е много грубо да не изрази възторга си при вида на подобен дар. Тя пое книгата от ръцете на събеседничката си с благодарствена усмивка.

— Последният шедьовър на майка ти — рече Асара. — Помислих си, че ще се радваш да го прочетеш. Това е първият екземпляр, който пристигна в града.

— Как се сдоби с него? — попита Мишани, прокарвайки връхчетата на пръстите си по позлатената корица.

Съпругата на Реки се засмя.

— Не е ли забавно? В момента страдаме от дефицит на толкова много неща заради войната, ала книгите на Мураки ту Коли явно успяват да достигнат навсякъде — каза тя, след което добави с дяволит блясък в очите: — Познавам един търговец, който пренася контрабандно произведения на изящните изкуства и книги. Подозирам, че краде по-голямата част от завзетите от Чаросплетниците територии, където едва ли се нуждаят от такива неща. Помолих го да потърси творбите на майка ти.

— Нямам думи да изразя благодарността си, Асара! — възкликна Мишани, вдигайки поглед от книгата.

— Приеми я като скромна награда за помощта, която ни оказа, за да постигнем това споразумение — отвърна някогашната прислужница на Кайку. — Сега поне ще имаш какво да четеш по пътя за вкъщи.

Асара забеляза, че няколко души я гледат търпеливо, ето защо се извини на събеседничката си и отиде да поговори с тях. Мишани остана загледана в книгата, без да се осмелява да я разгърне, замислена за майка си. След известно време напусна незабелязано тържеството и се прибра в покоите си; желанието да празнува изведнъж я беше напуснало.

Реки и съпругата му се любиха в най-голямата спалня в резиденцията на рода Танатсуа в Муйа, само на няколко метра от мястото, където Асара бе убила натрапника предишната нощ. Сребристата светлина на самотната луна Иридима галеше обсипания с миниатюрни капчици влага гръб на жената, която се поклащаше грациозно върху съпруга си. Когато и двамата достигнаха до кулминацията, Асара се излегна върху партньора си и се загледа в лицето му, а пръстите й си играеха с косата му.

— Успяхме… — промълви нежно тя.

Реки кимна усмихнато, все още в плен на сладострастната омая. Красавицата усещаше как сърцето му бие в унисон с нейното през слабичкия му гръден кош.

— Успяхме — повтори младият мъж, надигайки се на лакти, за да я целуне.

Когато отпусна отново глава върху възглавницата, тя продължи да си играе с косата му, след което прокара пръсти по белия му кичур и погали белега, който започваше от лявото му око и стигаше до челюстта му.

— Обичам този белег.

— Зная — усмихна се Реки. — Никога не го оставяш на мира.

— Интересен ми е — рече Асара. — Никога не ми остават белези.

— На всеки му остават — отбеляза мъжът.

Тя не каза нищо и продължи да го гледа, наслаждавайки се на допира на голите им тела. Сегашният Реки не приличаше на онова момче, което бе прелъстила преди няколко години в Императорската цитадела. Загубата на бащата и сестрата и внезапно стоварилото се бреме на отговорността върху него бяха разкъсали пашкула на юношеството, разкривайки мъжа, скрит под него. Реки вече не бягаше от реалния живот в света на книгите, нито пък бе потискан от тираничния си баща Горен или пък засенчван от жизнената Императрица Лараня; той нямаше друг избор, освен да се справи с трудностите, които животът му беше поднесъл, и всички — включително и той самият — бяха изненадани от крайния резултат. Момчето, което хората смятаха за хилаво и слабохарактерно същество, продължаваше да е слабо физически, но демонстрира такава сила на волята, каквато никой не бе очаквал, а времето, което бе прекарало в четене на книги, беше изострило и без това високата му интелигентност. Самоувереността му бе нараснала многократно, подпомогната не на последно място от спиращата дъха красавица, която — за негово учудване — бе останала с него през всичките му изпитания и неуморно го подкрепяше. Реки я обичаше безумно; невъзможно бе да не се влюбиш в такава жена.

Естествено, младият баракс нямаше никаква представа, че тя бе причинила гибелта на сестра му Лараня, с което бе предрешила и смъртта на баща му Горен. Никой не знаеше това, освен Асара, а тя нямаше намерение да огласява тази мрачна тайна.

Родът Танатсуа бе винаги сред най-могъщите благороднически семейства на Тчом Рин, дори и след жестокото клане в прохода Джуача, отнело живота на баракс Горен. Неголемият брой войници, които бяха загинали там, не бе накърнил могъществото на фамилията, защото основните й сили се намираха все още в Джоспа, неспособни да реагират толкова бързо на известията за кончината на Лараня. Под умелото ръководство на Реки обаче за последните четири години родът Танатсуа се бе издигнал до най-влиятелната аристократична фамилия в пустинята.

Ала в интерес на истината не всичко се дължеше на него. Обстоятелствата бяха проработили в негова полза. Пустинята продължаваше да бъде костелив орех за Чаросплетниците, защото Различните хищници, от които се състояха армиите им, не бяха пригодени към пясъците и се оказваха в неизгодно положение в Тчом Рин. През последните месеци обаче се появи нов вид Различни зверове, който сякаш бе роден за пустинята, и тези твари започнаха да опустошават териториите в близост до планините. Джоспа, седалището на рода Танатсуа, се намираше дълбоко в сърцевината на Тчом Рин и още не бе застрашено от новата заплаха, ала другите аристократични семейства веднага осъзнаха опасността, в която се намираха, и изведнъж идеята за обединението им се стори неустоимо привлекателна. За разлика от тях, родът Танатсуа изобщо не бе пострадал от тези нападения.

Ролята на Асара също не бе за пренебрегване. Неведнъж някой от могъщите му съперници или непреодолими препятствия за възхода на Реки изчезваха по мистериозен начин. В пустинята използването на наемни убийци като политически инструмент бе доста по-разпространено, отколкото на запад — поради тази причина и охраната тук бе много по-засилена, — а Асара бе перфектният убиец. Реки не знаеше нищичко за това; съпругата му често си намираше извинения, за да предприема различни пътувания, ето защо той нямаше как да заподозре, че щастливите случайности, разчистващи пътя му, винаги се случваха по време на отсъствията й. Още по-малко пък можеше да заподозре, че жена му е виновна за изчезванията на слуги и танцьорки от земите му. Баракс Реки ту Танатсуа живееше в блажено неведение за натурата на жена си, но, от друга страна, далеч не беше първият мъж в подобно положение.

— Реки… — измърмори Асара.

— Познавам този тон — усмихна се съпругът й.

Тя въздъхна и се отдръпна от него, излягайки се по гръб. Реки се завъртя към нея, погали стегнатия й корем и я целуна нежно по шията.

— Отново ще ме оставиш сам — рече той.

Красавицата измърка утвърдително.

— Този път обаче няма да е само за седмица или дори за няколко седмици — добави тя и моментално почувства как галещите я пръсти застинаха неподвижно.

— За колко време? — попита съпругът й с натежал глас.

— Не зная — гласеше отговорът. Асара се завъртя на една страна и го погледна в очите, а ръката му се премести върху бедрото й.

— Реки, не те напускам. Няма такова нещо. Ще се върна.

Виждаше тъгата му, въпреки че се опита да я скрие от нея. Дори се почувства виновна заради това, а това състояние не беше от най-типичните за Асара. Независимо дали й харесваше, или не, трябваше да признае, че този човек бе успял да влезе под кожата й по начин, по който никой освен Кайку не бе го правил. Не можеше да каже дали го обича — чувстваше се прекалено куха и изпразнена отвътре, за да открие тази емоция в себе си, — ала не го презираше, което си беше почти любов, като се имаше предвид, че презираше почти всекиго.

— Трябва да замина с Мишани за Южните префектури — каза Асара. — Ще отидем в Арака Джо.

— Защо? — попита Реки и в тази единствена дума се бе насъбрала цялата болка от раната, която току-що му беше нанесла.

— Имам да свърша една работа там.

Младият баракс бе свикнал да получава подобни отговори от красивата си жена. Миналото й беше забранена за него територия и той трябваше да приеме това още преди да се оженят. Макар че изглеждаше съвсем малко по-възрастна от него, Асара притежаваше опит и познания, които изобщо не съответстваха на годините й, и беше забранила на съпруга си всички евентуални опити да научи как се бе сдобила с тях. Това бе предварителното условие на тяхната връзка. Всъщност тя беше на повече от деветдесет жътви, но тялото й не старееше, защото непрестанно се обновяваше чрез погълнатите от Асара животи. Признаеше ли това, трябваше да признае, че е Различна, а това щеше да срине всичко, което се опитваше да постигне, дори и да не я екзекутираха незабавно.

Съпругът й мълчеше. След няколко секунди Асара се почувства задължена да му каже още нещо.

— Това е нещо, което и двамата искаме, Реки. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че не мога да ти издам за какво става въпрос. — Тя го погали по рамото. — Знаеш, че си имам тайни. Предупредих те, че някой ден миналото ми може да се отрази на настоящето ни. — Пръстите й намериха неговите и стиснаха дланта му. — Моля те — прошепна тя, — зная как се чувстваш. Пусни ме да отида, без да се гневиш. Ти си любовта на живота ми.

По страните й се търкулнаха две капчици и в неговите очи също проблеснаха сълзи. Не можеше да я гледа как плаче и Асара добре знаеше това. Риданието й беше предварително обмислен ход; така размекна сърцето му. Той я целуна и сълзите прераснаха в сладострастни въздишки, когато двамата се сляха отново сред бурни ласки, сякаш Реки можеше да се освободи от горчивината в сърцето си, като я излее в недрата й.

Ала щом задоволиха желанието си, той отново се отдаде на тъгата си. Винаги правеше така, че той да постъпи според желанията й. Сърцето му беше в ръцете й, ала понякога младият баракс се съмняваше дали съпругата му наистина го обичаше.