Воалът на властта

Шестнадесета глава

Кайку се събуди от ярък сън, изпълнен със страст и секс. Когато отвори очи, не си спомняше нищо, освен лицето на мъжа, който я обладаваше. Тейн.

Чувството на срам, което я заля, отстъпи пред изненадата, когато видя хората, коленичили до нея. Асара и Тсата. Дали бяха разбрали какво е сънувала? Ами ако е стенела или се е извивала насън? Беше напълно облечена, ала липсата на каквито и да е завивки я караше да се чувства разголена. И — богове — защо Тейн? От толкова отдавна не се бе сещала за него.

Тогава си спомни чудовището.

Тя подскочи уплашено, ала Тсата я хвана нежно за раменете.

— Спокойно, Кайку. Нищо лошо не ти се е случило.

— Нищо лошо? — повтори тя. — А Лусия… тя добре ли е?

— Лусия е в пълна безопасност — каза Асара. — Защо да не е добре?

Кайку я изгледа за момент. Спомняше си как нещото се бе хвърлило към нея, как я бе атакувало като хиляди избухващи сенки, всяка една по-голяма от предишната. Беше толкова бързо, че тя нямаше време да пробуди своята кана. Сигурно е помело десетки дървета, помисли си тъмнокосата Сестра. Сетне я връхлетяха тъмнината и сънят.

Асара й подаде чаша вода. Кайку я пое, хвърляйки подозрителен поглед към някогашната си прислужница. Да я наглежда в съня й бе непривичен за Асара акт на състрадание; навярно го беше направила, само защото Сестрата й беше длъжница, а тя искаше на всяка цена да си получи дължимото.

Съпругата на Реки явно си даде сметка за чувствата на Кайку, понеже се изправи и рече:

— Радвам се, че си добре. Трябва да помогна с подготовката, защото тръгваме скоро — добави и излезе навън.

Кайку започна да се оправя, малко притеснена от обстоятелството, че току-що е станала от леглото и косата й е разчорлена, а очите й са подпухнали, но после се сети за седмиците, които бе прекарала с Тсата в разлома Ксарана, и се засмя на суетата си. Така или иначе той вече я бе виждал в най-лошия й вид, така че нямаше за какво да се притеснява.

Татуираният мъж отвърна на смеха й с учуден взор.

— Явно си в добро настроение — отбеляза той.

Сестрата въздъхна.

— За съжаление изобщо не е така — рече тя. Замисли се дали да му обясни, ала сетне реши, че не си заслужаваше усилията. Тсата едва ли щеше да разбере.

— Какво се случи? — попита ткиуратецът, сменяйки темата.

Кайку му разказа за чудовището сред дърветата, но без да му каже защо се е отдалечила от лагера. Искаше да поговори с Лусия за опасните й разходки веднага щом получеше тази възможност.

Тсата я слушаше внимателно. За разлика от Лусия, той придобиваше изключително сериозно изражение, докато някой му говореше, сякаш обектът на вниманието му бе единственото нещо в целия свят. В началото Кайку малко се плашеше от това, ала сега й харесваше. Чувстваше се много по-добре, когато усещаше, че думите й са важни за някого.

Когато приключи, събеседникът й вече седеше с кръстосани крака; за разлика от жителите на Сарамир, ткиуратците не можеха да стоят дълго на колене.

— Явно си извадила късмет. Снощи изгубихме още двама войници. Предполагаме, че са се натъкнали на същото създание като теб.

— Изгубихме? Какво искаш да кажеш?

— Мъртви са — вдигна рамене Тсата. — Следите им водят към гората, но свършват там.

Кайку притисна длани към лицето си.

— Богове… — промълви тя. — Лусия ми каза, че съгласието на духовете да ни пуснат да минем не е гаранция за нашата безопасност. Надявах се да запазя това в тайна от групата, поне докато духът на хората не се повдигне.

— Постъпила си глупаво — каза Тсата. От устата на всеки друг тези думи биха прозвучали грубо, но Кайку познаваше добре събеседника си. — Сигурно щяхме да бъдем доста по-предпазливи, ако знаехме това.

— По-предпазливи? Съмнявам се — възрази Сестрата, която не искаше да поема отговорността за гибелта им. — Последната нощ всички бяха изплашени и си отваряха очите на четири, въпреки това, което им каза Лусия.

— Сега са още по-изплашени — изтъкна татуираният мъж.

Двамата замълчаха.

— Извиваше се доста сладострастно насън — внезапно рече Тсата. — Кого сънуваше?

Младата жена се изчерви.

— За боговете, Тсата! — възкликна тя. — Не е зле да се научиш на малко учтивост от сарамирските ни обичаи!

Той обаче не изглеждаше ни най-малко засрамен.

— Извинявай — каза. — Нямах представа, че ще се смутиш.

Кайку прибра един непослушен кичур зад ухото си и поклати глава.

— Не бива да питаш една дама за подобни неща — рече тя и погледите им се срещнаха. Бледозелените му очи излъчваха някаква детска чистота и невинност.

— Тейн — въздъхна Сестрата накрая, сякаш бе принудена да го каже. — Сънувах Тейн.

Ткиуратецът вирна нагоре брадичката си в типичния окхамбски жест, изразяващ разбиране.

— Оценявам искреността ти. Тя е изключително важна за мен.

— Зная — измърмори Кайку, след което, усещайки нужда да се извини, улови дланта му в двете си ръце. — Това беше само сън — добави тя.

Татуираният мъж изглеждаше изненадан от докосването. Той стисна нежно ръката й и я пусна.

— Всички сънувахме тази нощ — отбеляза ткиуратецът. — Но явно ти си единствената, която е сънувала нещо приятно.

— Не съм много сигурна дали беше приятно — рече Сестрата. Въпреки че не можеше да си спомни нищо, освен Тейн, тя не бе сигурна дали сексуалният акт е бил по взаимно съгласие. Дори имаше смътното усещане, че е била изнасилена. — Ти какво сънува?

Тсата изглеждаше смутен и не й отговори.

— Трябва да тръгваме; другите ще ни чакат.

— О, няма да се измъкнеш толкова лесно! — засмя се Кайку и го сграбчи за китката. — Къде отиде откровеността ти?

— Сънувах теб — изрече ткиуратецът с равен глас.

— Мен?

— Сънувах, че те изкормвам с нож.

Младата жена го изгледа втренчено за момент, след което примигна.

— Виждам, че сарамирското ти обучение още не е обхванало изкуството да казваш на жената това, което иска да чуе — каза тя и се засмя на изражението му. — Хайде! Да вървим. — Събеседникът й обаче продължаваше да изглежда напрегнат, ето защо тя побърза да добави: — Това е било само сън, Тсата. Също както и при мен.

Двамата излязоха навън и утринният хлад ги обгърна. Вече се беше зазорило, но подпухналите лица на хората свидетелстваха, че изобщо не бяха спали добре. Те се суетяха около палатките, прибирайки нещата си, или се подкрепяха със студени закуски — Лусия ги бе посъветвала да не палят огън в гората. Тишината, която ги обграждаше, беше също тъй потискаща, както и предния ден, и създаваше тягостното усещане, че цялата гора е мъртва. Асара бе сгънала палатката си и седеше на тревата, наблюдавайки лениво Кайку. Тъмнокосата Сестра й хвърли пренебрежителен поглед — в момента изобщо не й беше до нея.

Някакво внезапно раздвижване сред дърветата привлече вниманието й. Хората се изправиха на краката си и се завтекоха към двамата мъже, които мъкнеха отпуснатото тяло на един от войниците.

— Духове, какво става пък сега? — измърмори Кайку и се втурна натам, последвана от Тсата.

Когато се приближиха, мъжете вече бяха хвърлили мъртвеца по корем на тревата и обсъждаха нещо.

— Кой е този? — попита тъмнокосата Сестра с авторитетен тон. — Какво му се е случило?

— Това е единият от тези, които изчезнаха снощи — гласеше отговорът. — Отидохме да ги търсим, но не можахме да намерим другия. — Двамата войници се спогледаха. — Що се отнася до това какво му се е случило, знаем не повече от вас.

След тези думи мъжът преобърна трупа с крак и мъртвецът се завъртя по гръб. Едната му ръка остана да лежи извита под неестествен ъгъл под него, ала не това накара бойците да изругаят.

Въпреки че изглеждаше недокоснат, очите на мъртвия мъж бяха млечнобели и в тях не се виждаше нито ирис, нито зеница. Кожата около тях бе осеяна със спукани кръвоносни съдове, а сините вени, които започваха от очните кухини, бяха зловещо изпъкнали. Лицето му бе отпуснато, а зейналата му челюст му придаваше вид на слабоумен.

— Мисля, че си извадила по-голям късмет, отколкото предполагахме — рече Тсата, — ако твоят звяр прави така с жертвите си.

Кайку се обърна и кръстоса ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да се прегърне сама.

— Тогава защо ме е пощадил? — промълви тя и без да чака отговор, пое към лагера. Гледката на мъртвеца й бе дошла в повече.

Отрядът заобиколи клисурата и продължи напред, следвайки заповедите на Лусия. Тя беше техният компас, защото усещаше присъствието на Ксхианг Ксхи и ги водеше право към него. Всички от групата бяха изнервени; гората подвеждаше окото, създавайки най-различни илюзии за движение, и хората непрекъснато се озъртаха, изплашени, че наблизо има нещо. По едно време започнаха да чуват странни звуци, които се откроиха още по-силно на фона на призрачното безмълвие. Първия път, когато ги доловиха, Доджа — водачът на войниците — ги накара да спрат и всички наостриха уши, но пуканията бяха тъй монотонни, че се опитаха да не им обръщат внимание. От това обаче нямаше голям ефект, защото хаотичните шумове така или иначе започнаха да им действат на нервите, също като гробовната тишина преди появата им.

Гората продължи да се променя, ставайки все по-тъмна с всяка следваща крачка. Пурпурното се превърна в преобладаващият цвят, сякаш се намираха в края на есента, а балдахинът от листа над главите им стана толкова дебел, че гората потъна в сенчест здрач. В същото време странните звуци станаха още по-отчетливи, сякаш отекваха в някаква огромна, кънтяща пещера.

Отрядът си пробиваше път през терена, който ставаше все по-труден — калните склонове и непроходимите гъсталаци им създаваха големи затруднения, ала пътешествениците не смееха да разсекат преплетените храсталаци, за да не разгневят още повече гората. Те пристъпваха предпазливо с готови за стрелба пушки и извадени мечове, залъгвайки се с фалшивата надежда, че ще им бъдат от някаква полза.

Кайку и Фаека вървяха една до друга, като не изпускаха Лусия от поглед. Червенокосата Сестра изглеждаше по-добре, макар че предната нощ почти не бе успяла да мигне. Всеки път, когато затваряше очи, тя неизменно пропадаше в един и същ кошмар, който бе толкова ужасяващ, че не й се искаше да говори за него. Въпреки това тя се бе гримирала съобразно канона на Аления орден, прикривайки сенките под очите си, и проявяваше завидно самообладание. Кайку се безпокоеше как ще й се отрази вторият ден в гората Ксу, ала изпита мощен прилив на облекчение, когато видя, че приятелката й се е преборила с потискащото въздействие на това прокълнато място.

— Как е тя? — попита Фаека, сочейки към Лусия.

Тъмнокосата Сестра направи гримаса, чието значение беше: кой би могъл да каже?

— Според мен тя дори не знае къде се намира в момента — рече тя.

Двете жени се загледаха в престолонаследничката. Лусия наистина имаше вид на сомнамбул. Тя сякаш се носеше, без да обръща внимание на нищо или никого около себе си.

— Тя се е заслушала в тях — прошепна червенокосата Сестра. — В духовете.

— Страх ме е за нея, Фаека — въздъхна Кайку. — В Арака Джо ми каза такива неща… — тя замълча, понеже сметна, че не беше редно да говори за тези неща пред други хора, дори и да й бяха тъй близки като посестримата й. — Страх ме е за нея — повтори тя.

Червенокосата Сестра не прояви излишно любопитство.

— Каква ли е всъщност? — замисли се тя.

— Тя е Различна, също като мен и теб.

Фаека обаче не изглеждаше съвсем убедена.

— Само това ли? Не съм толкова сигурна. Виж способностите й; тя просто е уникална. — Сестрата погледна към Кайку. — Защо няма и други като нея? Мнозина имат нашите сили; Аленият орден е събрал само част от Различните — онези, които не са били погубени от другите или от собствената си кана. Но да си чувала за някой друг с таланта на Лусия?

Този ред на мисли не допадаше на Кайку. Още малко и посестримата й щеше да заяви, че престолонаследничката е свръхестествено същество, а тя смяташе Фаека за по-интелигентна.

— Какво искаш да кажеш?

Червенокосата Сестра поклати глава.

— Нищо — отвърна тя. — Просто си мислех на глас.

Кайку също се замисли. По-рано през деня се бе опитала да поговори с Лусия за среднощната й разходка в гората, ала девойката не само че не й обърна никакво внимание, но и изобщо не можеше да се концентрира. Погледът й минаваше през тъмнокосата Сестра, сякаш беше някакво привидение, след което очите й се насочваха другаде.

Каквото и да се бе случило с Лусия, тя, както винаги, се бе затворила в себе си и се изправяше срещу него сама. Кайку бе оставена отвъд стените, с които престолонаследничката се бе обградила, и не й оставаше нищо друго, освен да се тревожи.

Изгубиха още един човек в ранния следобед.

Предупредителният вик на Тсата към сънародника му се възприе като сигнал за тревога от цялата група. Хората не разбраха значението му, защото беше на окхамбски, но интонацията бе достатъчно крансоречива. Няколко души веднага се скупчиха около Лусия, а другите се втурнаха към дърветата, откъдето бе проехтял звукът. Кайку даде знак на Фаека да остане на мястото си — напрегнатите моменти пробуждаха властната й натура — и тя последва бойците. Тя се изкатери по един стръмен участък, използвайки корените за ръкохватки, а странните, осеяни със златисти нишки скали — за стъпала, и след като премина през една малка горичка, видя мъжете. Те бяха застанали в кръг, но щом я зърнаха, веднага се отместиха, за да й направят път.

Ткиуратката — Пейтре — лежеше в обятията на Тсата. Дишането й бе повърхностно и хриптящо, а кожата й беше пребледняла. Миг по-късно се появи и Хет — другият ткиуратец. Той попита нещо Тсата на родния им език, ала отговорът не се нуждаеше от превод — мъжът с бледозелените очи не знаеше какво се е случило със сънародничката им.

— Дайте на мен — каза Кайку. Тя приклекна пред Пейтре. Очите на пострадалата жена се вторачиха в нея — бяха изпълнени с отчаяние и молба. Тсата се огледа наоколо, търсейки евентуалната причина за случилото се, ала не забеляза нищо.

— Тсата, кажи й да се успокои. Ще й помогна — рече тя, без да откъсва поглед от Пейтре. Щом татуираният мъж изпълни заръката й, Кайку сложи ръка на голото й рамо и войниците видяха как ирисите й станаха от кафяви аленочервени.

— Отровена е — заяви тъмнокосата Сестра. Тя повдигна брадичката на жената и от кожата, покриваща челюстите и гърлото й, се отрониха десетина малки люспици. Щом паднаха на дланта й, те мигом се възпламениха.

— Това растение — посочи тя зад себе си, където ромолеше малко поточе. Покрай него растяха извити, тънки тръстики с подути, подобни на луковици върхове.

Един от войниците извади меча си и пристъпи към тях.

— Не ги докосвайте! — извика Кайку. — Ще убиете всички ни. Не бива да нараняваме гората, дори и тя да ни наранява.

— Ще можеш ли да я спасиш? — попита угрижено Тсата.

— Ще се опитам — отвърна тя и за миг сякаш се пренесе в обвитите от мъгли блата на разлома Ксарана, само че този път не Юги, а Пейтре беше тази, която умираше. Тогава обаче беше просто несръчен чирак, докато сега бе истински майстор-тъкач в Чаросплетието. Тя затвори очи и се гмурна в света на златистите нишки, а двамата ткиуратци и войниците нямаха друг избор, освен да стоят и да чакат. Хет измърмори нещо на окхамбски на Тсата; те наблюдаваха внимателно сънародничката си, въпреки че не разбираха естеството на процеса, протичащ в тялото й. Пейтре започна да се поти и от тялото й започна да се излъчва остра миризма — тъмнокосата Сестра прогонваше отровата от тялото й. Постепенно дишането на ткиуратката й се успокои и очите й се затвориха. Хет започна да надава възторжени гърлени звуци, ала Тсата му даде знак да мълчи. Ако Пейтре бе спасена от смъртта, сега повече от всичко се нуждаеше от сън.

Минаха минути, преди очите на Кайку да се отворят отново. Войниците си мърмореха един на друг.

— Ще оживее — рече тъмнокосата Сестра, — но организмът й е много изтощен. Отровата се е разпространила твърде дълбоко из тялото й, за да успея да я премахна напълно.

— Аз ще я пренеса — каза Хет на сарамирски.

— Не е толкова просто. Трябва й почивка, защото иначе може и да не оцелее. Тялото й е на ръба на възможностите си. — Тя погледна към Тсата. — Отровата е много силна. Цяло чудо е, че е успяла да оживее, докато стигнем до нея.

Тя вдигна очи и изведнъж видя Асара, която стоеше сред дърветата и я наблюдаваше с особен интерес. Погледите им се срещнаха и в следващия миг някогашната й прислужница се обърна и си тръгна, оставяйки у Сестрата усещането за някаква смътна тревога.

— Погрижете се за Пейтре — заръча Кайку на двамината ткиуратци. — Аз ще отида да поговоря с Доджа — добави тя и се изправи.

— Имаш моята благодарност — рече Хет, търсейки с поглед одобрението на Тсата. Сарамирските обичаи му се струваха много странни и не знаеше дали някога изобщо ще свикне с тях.

— Както и моята — кимна Тсата.

— Ние сме паш, идиоти такива! — усмихна се Кайку. — Няма нужда от никакви благодарности.

— Да не искаш да кажеш, че ние трябва да останем тук? — попита невярващо един от бойците. Всички погледи мигом се обърнаха към него. Беше чернокос мъж на около тридесет и пет жътви. Сестрата го познаваше — наричаше се Куго.

Жената го изгледа строго; алените й ириси засилваха неумолимото й изражение. Тя почувства как топлото другарско отношение моментално я напуска.

— Точно за това смятам да поговоря с вашия водач.

— Не можем да останем тук! — възрази Куго. — Всемогъщи богове, четирима от нас вече са мъртви; ти замалко да си петата жертва, а тази жена бе на косъм от това да се превърне в номер шест! А още не е минал вторият ден, откакто сме тук! Колко дълго според теб ще оцелеем, ако висим разпръснати из това проклето място?

Кайку усети как се напряга, готова да избухне. Можеше да остави тези думи да минат необезпокоявано покрай ушите й, да ги подмине с ледено безразличие и да продължи нататък, ала нещо вътре в нея не й позволи да постъпи така, защото знаеше откъде идва всичко това и искаше да го чуе от самия него.

— А ти какво предлагаш, Куго? Да я изоставим? Ами ако ти беше на нейното място?

— Но не съм. Ако беше ти или който и да е от тези мъже, щях да остана, без да ме е грижа за последствията. За нищо на света няма да изоставя някой от нашите. — Другите войници замърмориха одобрително. — Но нямам никакво намерение да рискувам живота си за някой от тези. Нямам намерение да умирам заради някакви си чужденци!

Тсата и Хет не реагираха по никакъв начин на думите му, ала Кайку не можа да се въздържи.

— Нищо ли не си научил? — извика тя, пристъпвайки към Куго. — Защо според теб водим тази война, глупако? Защото позволявахме на Чаросплетниците да правят каквото си искат с Различните, без изобщо да се заинтересуваме от причините, поради които правят това! В продължение на два века ги оставихме да избиват деца, само защото се придържахме сляпо към предразсъдъците, които те ни бяха насадили! Хора като теб се присъединиха към Либера Драмач, за да променят това. И ето че сега — след като Различните като мен опазиха вашата империя, след като следвате Различна в сърцето на най-опасното място на континента — сега ти ми казваш, че тези хора, които са дошли да умрат заради нашата кауза, не са от нашите?

Тя беше толкова бясна, че въздухът около нея сякаш се обтегна, а връхчетата на косите й настръхнаха от почти осезаемата аура на яростта й. Лицето на Куго бе изкривено от потрес.

— Това деление ни убива! Не виждаш ли? Не можеш да захвърлиш ужасните си предразсъдъци и да продължиш да имаш други! Не можеш да решиш, че приемаш една Различна като мен, и същевременно да се отнасяш към чужднеците като към по-нисши от теб! Подобно невежeство ни обрича да повторим същия омагьосан кръг — война след война след война, докато накрая не остане нищо! Всемогъщи богове, ако хората като теб останат без врагове, сигурно ще започнете да избивате приятелите си! Тези хора — тя посочи към Тсата и Хет — могат да те научат на доста неща за толерантността.

Тя го сграбчи за дрехата с едната си ръка; мъжът вече бе парализиран от страх. Гласът й се снижи:

— Ще се отнасяш към ткиуратците със същото уважение, с което се отнасяш към тези мъже, или ще си имаш работа с мен.

След тези думи Кайку го блъсна грубо настрани и закрачи между дърветата. Възцари се тишина. Тсата я гледаше как се отдалечава; изражението на татуираното му лице беше непроницаемо, ала взорът му остана вперен в горичката дълго след като Сестрата се изгуби от поглед.

Когато се успокои, Кайку отиде да види Доджа и той се съгласи, че трябва да спрат и отново да преценят какво е състоянието на Пейтре на следващата сутрин.

— Но ако още някой от хората ми изчезне, тръгваме — предупреди я водачът.

— Прави каквото искаш — отвърна му Сестрата, — ала аз оставам. Освен това не забравяй, че Лусия ще каже дали да тръгваме, или не, защото нямаше да издържиш и един час на това място без нея.

Доджа беше ядосан — Кайку добре усещаше това, — ала направи всичко възможно, за да потисне гнева си. Той бе едър мъж с остър нос, малки очички, ъгловата челюст и сцепена брадичка, обрасла с гъста черна четина. Тъмнокосата Сестра го уважаваше неимоверно като водач, ала беше подронила авторитета му и това сериозно го бе засегнало. Заплахите към един от войниците му също не я правеха особено симпатична в неговите очи, а безкомпромисното й отношение отправяше директно предизвикателство към авторитета му. Отношенията между Либера Драмач и Аления орден ставаха все по-обтегнати напоследък. Докато преди организацията на Сестрите беше изключително ефикасно тайно оръжие срещу врага, откакто бе излязла на показ, тя бе станала прекалено могъща, за да може да й се има доверие и повечето хора подозираха, че се сражава на страната на Империята само защото в момента това съвпадаше с целите на Ордена.

— Давам ти една нощ — рече Доджа. — След това ще питаме Лусия.

Преди Кайку да успее да отговори, откъм мястото, където бе оставила Пейтре, се разнесе силна глъчка. Без да каже и дума, Сестрата се завтече натам и се натъкна на застаналите в кръг войници, които бяха вдигнали пушките си и се целеха в нещо между дърветата. Явно бяха доста уплашени, защото при звука от стъпките й един от тях се обърна и светкавично насочи пушката си към нея; младата жена се наведе инстинктивно, ала за щастие мъжът не натисна спусъка. Тя му хвърли изпепеляващ поглед и войникът побърза да се отдалечи от нея.

— Какво има? — обърна се Сестрата към ткиуратците. Те бяха коленичили до Пейтре и също държаха оръжията си готови за стрелба.

— Сред дърветата — рече Тсата и й посочи с глава.

Кайку погледна натам и в същия миг забеляза нещо — някакъв бял силует, който се стрелна между лабиринта от стволове.

— Не стреляйте! — извика тя на бойците. — Не забравяйте къде се намираме! Стреляйте само ако ни нападнат!

Войниците си размениха саркастични подмятания, но тъмнокосата Сестра не им обърна никакво внимание. Тя погледна към лежащата Пейтре, която продължаваше да спи на тревата, с подгънато под главата й одеяло вместо възглавница, след което отново вдигна поглед към дърветата. Някакво друго движение също привлече погледа й, ала беше прекалено бързо, за да се различи каквото и да било.

(( Лусия при теб ли е? )) обърна се тя към Фаека и в същия миг получи утвърдителен отговор. (( Доведи я тук ))

— Виждам едно! — изкрещя някой.

— Не стреляйте! — извика отново Кайку, притеснена от възбудения тон на мъжа. Звучеше тъй, сякаш току-що бе забелязал дивеч и щеше да го застреля с най-голямо удоволствие. Тъмнокосата Сестра се озърна и забеляза, че всички се взираха през плетеницата от листа и клони в едно от съществата, което бе замръзнало неподвижно и също ги наблюдаваше изпитателно.

То беше едновременно красиво и страховито. Късата му козина бе съвършено бяла, с изключение на сенките, които очартаваха хлътналите му ребра. В тялото му се откриваха черти на елен и лисица — рунтава опашка, къси, здрави рога и изключителна пъргавина и гъвкавост на движенията, — но мускулатурата и костната му структура бяха ужасяващо човешки, сякаш някакъв мъж с издължена фигура бе застанал на четири крака. В муцуната му се откриваше както лисича лукавост, така и еленова хрисимост, но чертите му бяха невероятно живи и изразителни, а когато разтегли устни в заплашителна гримаса, разкри две редици гъсто разположени, остри като кинжали зъби, които недвусмислено свидетелстваха за хищния му нрав.

— Различна твар — изсъска някой.

— Не е Различно — измърмори Кайку. Дори и да не го бе почувствала от Чаросплетието, пак щеше да го разбере. В облика на създанието имаше нещо, което говореше за напълно естествена веолюция. То приличаше на някакъв хибрид между дух и животно.

В следващия миг белият звяр изчезна обратно сред дърветата. Фаека се появи няколко секунди по-късно, водейки Лусия и група войници, които се държаха като нейни телохранители. Асара също се появи с готова за стрелба пушка.

— Лусия — рече Кайку. Престолонаследничката не отговори; очите й бяха зареяни нейде в далечината. — Лусия!

Погледът й внезапно се проясни, ала почти веднага след това отново започна да се замъглява.

— Какви са тези същества? — попита тъмнокосата Сестра. — Можеш ли да говориш с тях? Възнамеряват ли да ни сторят зло? — Тя сграбчи девойката за раменете и повтори името й. — Чуваш ли какво ти говоря?

— Емирини — промълви престолонаследничката, вперила поглед в дърветата. — Наричат се емирини на нашия език. Искат да ги последваме.

— Да ги последваме? Това не е ли някакъв капан?

Лусия поклати глава.

— Трябва да ги последваме… — рече тя и отново потъна в някакво сомнамбулно състояние, в което Кайку не можеше да я достигне. Сестрата прехапа устни, за да потисне болката си от вида на девойката. Тази гора й идваше в повече, премазваше я с тежестта си и я правеше още по-дистанцирана от преди. Беше още по-мъчително, защото Кайку не знаеше дали Лусия ще може да се пребори някога с това, нито пък дали всеки следващ миг, прекаран в гората, не влошаваше още повече състоянието й.

Доджа прояви по-голяма експедитивност; без съмнение неговата вяра в престолонаследничката беше доста по-силна от нейната.

— Все още не можем да пренесем тази жена — рече той, сочейки към Пайтре. — Да отидат трима души. След като намерите там каквото искат от нас да видим, се върнете и докладвайте. И, всемогъщи богове, внимавайте!

— Отивам — заяви Кайку, защото бе готова да направи всичко, само и само да не бъде до Лусия точно в този момент.

— И аз — рече Тсата.

Асара също предложи услугите си. Доджа бе доволен от доброволците — така нямаше да изложи на риск живота на някой от войниците си. Тъмнокосата Сестра почувства известен прилив на безпокойство при мисълта, че ще бъде придружена от някогашната си прислужница, но обстоятелството, че и Тсата щеше да е с нея, й вдъхна увереност.

— Къде са? Накъде отидоха? — обърна се Кайку към отряда и неколцина мъже веднаха й посочиха. Тримата се отправиха към дърветата, а ткиуратецът предупреди Асара за тръстиките, които бяха отровили Пейтре. Съпругата на Реки кимна учтиво, без да откъсва поглед от Кайку.

Те вървяха с готови за стрелба пушки, провирайки си път през гъсталака, а емирините ги водеха — неуловими и вечно изплъзващи се, ала без да изчезват напълно от зрителното им поле. Доброволците пристъпваха безмълвно, отворили очите си на четири за евентуална клопка, сякаш едва ли не очакваха всеки миг около тях да щракнат челюстите на огромен капан.

Ала в крайна сметка пътешествието им изобщо не се оказа дълго. Бяха минали едва десет минути, когато се натъкнаха на онова, което емирините искаха да им покажат. Щом го зърнаха, Кайку, Асара и Тсата застинаха онемели, питайки се на какви ли същества бяха попаднали в дебрите на гората Ксу.

На най-горните етажи на Императорската цитадела, където вече бе опасно да се пристъпва заради лудостта на Чаросплетниците, всичко бе покрито от дебел слой прах, а прозорците бяха покрити с огромни паяжини.

Любимото помещение на Какре не беше Слънчевият чертог, където държеше колекцията си от хвърчила и скулптури от човешка кожа. Шумът, който вдигаха другите вещери, го дразнеше и той си бе избрал местенце, където да е съвсем сам — мрачна и тиха стая, разположена далеч от беснеещите Чаросплетници и изплашените слуги. Потъналият в прах под бе осеян с големи, застъпващи се следи, а въздухът в сумрачното помещение бе тежък и мазен.

Авун беше тук от часове и говореше с призраци. Седмина губернатори от най-големите градове на територията на Чаросплетниците висяха във въздуха — седем привидения с неясни очертания, като Лорд Протекторът бе единственият човек от плът и кръв сред тях. Те обсъждаха безконечните проблеми по състоянието на селищата, положението с глада и проблемите със земята, а Какре беше спойката, която ги свързваше — възелът, благодарение на който всеки от осмината виждаше другите като смътни призраци. Авун беше настоял да проведат дискусията именно по този начин, защото това бе възможно най-доброто за империя с размерите на Сарамир — особено при положение че някои живееха в далечното Новоземие на изток.

Какре започваше да се ядосва. Беше се оставил да го убедят да осъществи тази връзка, ала досега не беше чул нищо, което да не може да се каже чрез индивидуална комуникация, която изобщо не бе толкова изтощителна. Ако не вярваше, че Авун е сплашен достатъчно от предишните наказания, щеше да си помисли, че Лорд Протекторът е започнал да възприема господарите си като даденост и дори нещо повече — като послушни слуги.

Съвещанието продължи, докато бледата светлина на окото на Нуки, процеждаща се през мрачния покров, надвиснал над Аксками, започна да чезне. Какре не напразно беше Върховен Чаросплетник — по своя собствена преценка той бе най-силният сред вещерите, — ала усилието да поддържа толкова много връзки в продължение на толкова време започна да го изтощава. Гордостта му забраняваше да се откаже, но той сипеше мислено проклятие след проклятие по Авун и си набеляза безчет неудобства, които щеше да му причини, веднъж само да приключеха с тази безсмислена дискусия.

Най-накрая Лорд Протекторът се ориентира към приключване на съвещанието и започна да се обръща към всеки от събеседниците си с претрупаните сарамирски ритуали по сбогуване. Когато привърши, Какре прекъсна връзката и призраците изчезнаха. Досадната беседа най-накрая свърши. Какре се олюля леко — коленете му едва го държаха. Погледът, който Авун му хвърли, подсказа, че е забелязал това, ала Лорд Протекторът бе достатъчно мъдър да се въздържи от какъвто и да е коментар.

— Имате моята най-дълбока благодарност — рече съпругът на Мураки. — Едно такова съвещание, при което си лице в лице със събеседниците си, има огромно значение за управлението. Когато всички присъстват, винаги се раждат изключително ценни идеи.

Върховният Чаросплетник не беше убеден дали тази среща изобщо е допринесла с нещо, като се изключат няколкото доклада за състоянието на земята и смътните намеци за подобрение, а и благодарностите на Авун звучаха някак си фалшиво. Той обаче не се чувстваше на себе си и в главата му цареше пълен безпорядък, ето защо не обърна внимание на преценката си. Лудостта му със сигурност щеше да го връхлети след толкова продължителен и интензивен период на чаросплитане; вече усещаше как пръстите го сърбят да грабне ножа, който носеше под робата си.

— Сега най-добре да ме оставите на спокойствие — изхриптя Какре. — Ако искате да не пострадате. По-късно искам да разменим няколко думи — добави зловещо той.

Лорд Протекторът се поклони и излезе. Върховният Чаросплетник се отпусна тежко на пода, вдигайки облак прах около себе си. Добре че бе настоял Авун да дойде при него за съвещанието, вместо да го проведат в някоя от административните зали. Беше го направил от чиста прищявка — за да му напомни, че Авун е негов слуга, а не обратното, — ала сега се чувстваше безкрайно доволен от уединението си, защото тук нямаше никой, който да види слабостта му.

Манията, която съпътстваше всяко напускане на Чаросплетието, вече протягаше бавно пипалата си, подобно на кръв, разтваряща се във вода. Изгаряше от желание да одере някого, ала се чувстваше твърде немощен, за да си намери жертва, а и бе използвал последното платно преди няколко дни. Нуждата и умората го раздираха едновременно, изправяйки го пред неосъществима ситуация. Той изруга и скръцна с последните си остатъци от зъби. Трябаше да намери някакъв изход от това положение, поне докато все още имаше силата да направи нещо по въпроса. За миг Какре се замисли дали да не поинквизира Авун, но пред лицето на неумолимо нарастващата нужда това му се стори глупаво и детинско.

Внезапно вещерът бе заслепен от миг на просветление и той съзря в какво се беше превърнал. Повечето от скулптурите, които пазеше, бяха направени по времето преди вещерите да завладеят Империята и недвусмислено свидетелстваха, че през последните няколко години творчеството му се бе изродило. Разядените му от артрита ръце трепереха, докато държаха ножа, и напоследък той беше не толкова хирург, колкото касапин. За съжаление не ставаше въпрос само за лоша координация — съзнанието му също бе проядено. Усилията да призове и контролира фейа-корите бяха направили мозъка му на каша и бяха размътили ума му. Сега Какре се замисли за уврежданията, които му беше причинило това, и как следващия път, когато въздигнеше демоните на покварата от димните ями, положението щеше да стане още по-лошо.

За един кратък миг той си даде сметка за онова, в което се беше превърнал, съзря опустошенията, които бе причинил на тялото и съзнанието си, и закрещя от отчаяние и ярост; след малко обаче този момент отмина и мрачните му мисли се разсеяха като дим.

Фарек го завари в такова състояние — изгърбена купчина от парцали и кожи, долепила Маската си до покрития със сивкав прах под. Той остана известно време до вратата, а ъгловатото му лице, преливащо в бронзово, златно и сребърно, беше съвършено безизразно.

— Върховни Чаросплетнико Какре — изрече той. — Не ми изглеждате добре.

— Махай се — изграчи Какре.

— Не мисля, че ще го сторя — гласеше отговорът. Той пристъпи в помещението и застана над Върховния Чаросплетник, който изви врата си, за да погледне към по-младия вещер.

— Махай се! — изсъска отново Какре и се разтърси от спазми.

— Трябва да обсъдим едни въпроси — каза бавно Фарек. — Въпроси, засягащи наследството. Моето наследство.

Съзнанието на Какре мигновено се проясни. Безстрастната Маска на Фарек се взираше в него.

Двамата се гмурнаха в Чаросплетието и битката започна.

Вещерите бяха погълнати от мрачна водна бездна — тъй Какре си представяше незримата тъкан на реалността. По случайност или не, Фарек я възприемаше по същия начин, поради което не беше недоволен от тази визуализация. Когато се нахвърлиха един върху друг, и двамата приеха облика на морски обитатели, за да се впишат по-добре в заобикалящата ги среда. Хиляди отделни мисловни влакънца се превърнаха в стада пирани, които се стрелкаха насам-натам, понесени от невидимите течения, завихрящи се около Чаросплетниците. Какре беше скат, а Фарек — огромна черна медуза със смъртоносни пипала. Пираните бяха техните бойци — те се носеха в пространството между тях и търсеха пролука в защитата на другия. Когато се разкъсваха, те избухваха в ярки съцветия от златисти нишки, които озаряваха Чаросплетието с мигновени експлозии от светлина.

Схватката се развиваше със светкавична бързина. Пираните се мятаха, описваха лупинги и отстъпваха, залагайки капани, а ята по-дребни рибки само дебнеха удобна възможност да се промъкнат зад защитите на врага. Чаросплетниците владееха безброй трикове — използваха риби, за да прикриват други риби, създаваха невидими водовъртежи и залагаха примамки, които избухваха в заплетени лабиринти, от които нямаше измъкване. Това бе една жива картина на удивително коварство и хладнокръвна жестокост, скрита под тънката кожа на илюзията, за да защити съзнанията на противниците от суровата и влудяваща красота на Чаросплетието.

Какре губеше.

Въпреки че в света извън безбройните нишки, където времето се определяше от слънцето и луните, бе изминала по-малко от секунда, ожесточената схватка бе преминала през множество обрати и фази, досущ като военна кампания, развиваща се с ускорено темпо. Върховният Чаросплетник бе хитър и изкусен боец, облагодетелстван от дългогодишния си опит; а въздигането на фейа-корите го бе научило на неща, за които Фарек изобщо не подозираше. Обаче допускаше грешки. Умът му бе изпъстрен с бели петна, които възпрепятстваха инстинктивните му реакции, а зловещите кръпки на забравата, блуждаещи из съзнанието му, го лишаваха от способност за концентрация. Фарек беше млад, кипеше от енергия и силата му компенсираше очевидната липса на финес. Пираните на Върховния Чаросплетник губеха позиции и оредявха с шеметна бързина, а в защитата му се появяваха множество пробойни, които той не смогваше да закърпи.

Положението ставаше още по-лошо от обстоятелството, че Какре беше изтощен. Физическото му тяло се раздираше под напрежението от битката. Той усещаше как организмът му изнемогва в усилията си да го снабдява с енергия и си даваше сметка, че съвсем скоро ще остане без никакви сили. Фарек, който беше сериозен противник дори и да бяха на равна нога, го бе спипал в един от най-лошите му мигове. Върховният Чаросплетник не можеше да победи; той само отлагаше неизбежното.

Е, щом като е така, така да е. Какре никога нямаше да се откаже. Щеше да се бие до последния си дъх.

Това беше последната му мисъл, преди Фарек да надделее окончателно над него. Противникът му сбираше сили зад едно огромно кълбо от влакна-примамки, което внезапно експлодира и погълна пираните на Какре като гигантска ръка, свиваща се в юмрук. Върховният Чаросплетник веднага ги изостави, давайки си сметка, че са безвъзвратно изгубени, и се опита да си създаде ново стадо; изтощението и умората обаче си казаха думата и новите му риби бяха мудни и тромави. Свирепите пирани на Фарек ги пометоха с лекота и се понесоха към незащитения от нищо скат на Какре, за да го разкъсат на парчета.

В този миг се появи Чаросплетният кит.

Той изригна от нищото, изпълвайки черната бездна до краен предел, а огромните му размери зашеметиха възприятията им. Появата му отекна из Чаросплетието като чудовищна взривна вълна, която помете пираните на Фарек, разпръсвайки ги сред милиардите нишки. По-младият вещер успя да удържи позициите си, ала Какре бе изхвърлен от Чаросплетието и се завърна във физическото си тяло.

Безумната му, нечовешка ярост го спаси. Запратен в света на човешките възприятия, Върховният Чаросплетник не изгуби нито миг в колебания или съзнателни мисли. Понесен на вълната на гнева, той нададе хриптящ вик и се хвърли към Фарек, изваждайки ножа, затъкнат в колана му. Зашеметеният от появата на Чаросплетния кит вещер не можа да реагира достатъчно бързо и Какре натика острието под лъскавата му Маска. Ножът разкъса с лекота меката плът под брадичката му, прониза небцето му и се заби в предния дял на мозъка му. Силата на удара събори Фарек на земята и той се сгромоляса на мръсния под сред облак прах, с Върховния Чаросплетник отгоре си. Без да спира да крещи, Какре извади ножа и започна да ръга противника си в гърлото и гърдите, кълцайки плътта му с дива ярост. От тялото на Фарек рукнаха кървави фонтанчета, които обагриха в алено робата и маската на Какре, ала това ни най-малко не го спря. Накрая старецът изтръгна Маската на врага си и заби ножа в окото му чак до дръжката; едва тогава се успокои.

Върховният Чаросплетник се плъзна от бездиханното тяло на врага си и се отпусна тежко на пода. Той остана да лежи там за известно време, а накъсаното му, хриптящо дишане беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Постепенно обаче то се нормализира и изтощеният Какре потъна в бездната на сънищата си.