Воалът на властта

Осма глава

От другата страна на оградата мъглата беше толкова гъста, че Кайку трябваше да положи неимоверни усилия, за да не повърне. Очите й започнаха да сълзят и кръвясаха, а кожата й настръхна. Нейната кана прочистваше организма й от отровите, които вдишваше, и буквално се процеждаше от порите й. Повече от всичко на света й се искаше да се махне оттук, ала имаше мисия и вече не можеше да се върне назад.

От външната страна на терасите, обрамчващи стените на димните ями, минаваха дебели тръби, което позволяваше на натрапниците да останат незабелязани, стига само да се движеха приведени. Бе невъзможно да видиш долната тераса, а ослепителното червено сияние на пещите закриваше недрата на ямите, които не спираха да бълват мазен черен пушек. Спътниците поеха по едно от мостчетата, водещи от периферията на бездната към димящата й сърцевина. Макар и да предлагаше най-прекия път, този маршрут беше прекалено открит и криеше риска да бъдат забелязани. Кайку се запита защо това мостче бе толкова празно и разчистено, при положение че всяка друга част от димните ями буквално бе претъпкана от най-различни съоръжения и конструкции.

Изглежда Лон знаеше накъде върви, макар че пристъпваше с явна неохота. Той ги водеше между бумтящите пещи, които накараха Сестрите да се отдръпнат изплашено назад, по металните стъпала, които дрънчаха под стъпките им, и покрай бавно въртящите се зъбчати колела, които ръмжаха заплашително. Кайку и преди бе попадала в близост до вещерски съоръжения, ала шумът тук беше нетърпим. Искаше й се да долепи длани до ушите си, за да го заглуши, но прекрасно знаеше, че от това нямаше да има никаква полза.

Мъглата сякаш ставаше все по-гъста с всяко следващо стъпало, което ги отвеждаше към дълбините на шахтата; същевременно у Кайку се надигаше все по-натрапчивото чувство за нечие друго… присъствие. Сестрите се спогледаха — и двете го усещаха. Лон не беше излъгал — тук наистина имаше демони. Въпреки че държаха своята кана под абсолютен контрол, беше невъзможно да не забележат присъствието им в Чаросплетието. То стана още по-осезаемо, когато наближиха центъра на ямата — гигантско и безумно зло отвъд човешките представи, което витаеше в бездната. Фейа-корите.

— Тук са — рече тихо тя.

— Както ви обещах — кимна Джуто.

Фаека бе станала изнервена като Лон — с периферното си зрение Кайку забеляза как младата жена се взира изплашено в мъглата и очите й се разширяват всеки път, когато нещо й заприлича на враждебен силует. Въпреки гаденето си и страха от непознатата обстановка, Кайку имаше повече опит в тези неща и владееше до съвършенство нервите си.

— По-спокойно, Фаека — измърмори тя. — Аз ще се заема с това. Ти трябва само да ме прикриваш.

— Всемогъщи богове, тук има нещо ужасно! — промълви червенокосата Сестра, а лицето й изглеждаше зловещо на фона на аленото сияние. — Тук има нещо ужасно!

— Зная — отвърна Кайку. — Обаче нека свършим онова, което се иска от нас.

Те се спуснаха по металните стъпала до следващото мостче. Тук тръбите бяха доста по-малко; виждаха се няколко тумбести метални камери, а отвъд снабдената с парапет метална площадка се издигаха гъстите валма задушлив дим. Бумтенето на пещите беше оглушително.

— Достатъчно близо ли сме? — попита Джуто, опитвайки се да надвика шума.

Кайку го изгледа, ала не каза нищо. Двете с Фаека се приближиха до парапета — червенокосата Сестра я следваше колебливо — и погледна надолу. Пушекът веднага опари очите й и тъмнокосата жена се отдръпна назад, обръщайки се към посестримата си.

— Готова ли си? — попита тя.

Фаека кимна.

— Тогава да започваме.

Двете жени се плъзнаха елегантно в Чаросплетието, подобно на игли, проникващи в нежна коприна.

Този път еуфорията, която обикновено съпътстваше потапянето в света на златистите нишки, почти не се усещаше — вместо това Сестрите бяха облени от някаква отблъскваща студенина, излъчваща се от фибрите на заобикалящата ги обстановка. Димната яма пред тях представляваше черна бездна на покварата, отвратително кълбо от гърчещи се нишки, които закриваха всичко вътре в нея. Тук, в Чаросплетието, присъствието на демоните беше още по-застрашително — огромни, невъобразимо чудовищни същества, които спяха под зримата повърхност на извиващите се фибри.

Спящи, но не съвсем. Едва сега Сестрите разбраха, че натрапчивото им усещане за присъствието на фейа-корите се засилваше не защото се приближаваха към обиталището им, а понеже демоните се събуждаха.

— Всемогъщи богове, Кайку! — промълви Фаека на глас.

(( Остани до мен )) дойде отговорът през златистите влакна, изречен без думи. (( Имаме време )).

Въпреки страха си, Фаека не я изостави. Тя заплете нишките на Чаросплетието, издигайки преграда около тях, като същевременно потисна и най-слабите вибрации, които можеха да издадат присъствието им. Кайку щеше да използва своята кана, за да научи нещо повече за демоните, ала колкото и внимателна да беше, пак щеше да привлече вниманието на Чаросплетниците. Задачата на Фаека беше да прикрие присъствието им, така че да останат незабелязани от вещерите.

Тъмнокосата Сестра се опита да запази спокойствие, докато изпращаше своята кана в димната яма, ала част от съзнанието й продължаваше да си мисли за евентуалните усложнения, които можеха да възникнат всеки момент. Фейа-корите нямаше как да знаят за присъствието им — когато мъглата започна да се спуска, те не използваха дори частица от силата си. Не й се вярваше, че чудовищата се пробуждат, защото са усетили появата на Сестрите. Въпреки това нещо вътре в нея продължаваше да си мисли, че това е капан и че демоните са знаели за идването им; кой обаче би могъл да им заложи такъв капан? Нито Лон, който изглеждаше страшно изплашен, нито пък Джуто, който също като тях бе застрашен от голяма опасност, ако чудовищните създания се надигнеха, преди да имат време да се изтеглят.

Номору?

Кайку отхвърли тази мисъл и потопи съзнанието си в гнусната клоака на димната яма. Слузестите й миазми веднага я обгърнаха и младата жена се почувства омърсена и осквернена, ала игнорира това усещане и се съсредоточи върху разчитането на нишките. Тя започна да проследява хиляди от тях наведнъж, изучавайки контурите на движенията им, като същевременно се опитваше да разбере строежа и функцията им. Кайку усещаше присъствието на Фаека зад себе си — червенокосата Сестра заличаваше следите й с изключителна прецизност. В този миг тя долови някакво движение нейде в дълбините и се замоли това да беше само шепотът на спящия демон.

Задушливият дим бе натежал от отровните изпарения и имаше металически привкус. Кайку се гмурна надолу, опитвайки се да открие първоизточника му. Тя се плъзна през вентилационните отвори и се спусна покрай черните клокочещи тръби, пронизали целия град. Фаека й изпрати предупреждение, че няма да е способна да я прикрива, ако тя разпростира своята кана толкова нашироко, и Кайку веднага се отдръпна назад, ограничавайки се до десетина маршрута. Внезапно се ядоса, задето бе смъмрена от спътничката си — тъкмо беше напипала една интересна следа и гореше от нетърпение да провери подозренията си.

Тъмнокосата Сестра тръгна по тази диря и тя я отведе до фабриките — подобните на гигантски бръмбари съоръжения на Чаросплетниците, където се трудеха жителите на Аксками, без да знаят какво всъщност добиват. Сега обаче Кайку разбра. Те произвеждаха дим. Той биваше отвеждан от фабриките до димните ями посредством задвижвана от пара система от клапи, тръбопроводи и пещи, които регулираха налягането и температурата и рафинираха суровото вещество, придавайки му по-концентриран вид. Благодарение на този процес това, което се получаваше в димните ями, не беше обикновен дим.

Той се съсирваше.

Пробуждането на фейа-корите бе внезапно и отвратително. Кайку почувства как Чаросплетието изведнъж се надипли около нея, повлечено към недрата на димната яма, и някакво неизмеримо зло съзнание се надигна пред тях, заливайки ги с вълна от ненавист. Тъмнокосата Сестра мигом се отдръпна назад, напълно забравила за предпазливостта, а в душата й гореше едно-единствено желание — да се изтегли от бездната, преди нейната кана да бъде сграбчена от демона. Не можеше да бъде сигурна дали я бяха забелязали, или не, защото тя бе нещо крайно незначително за осезанията на фейа-корите, ала при всички положения пътят им беше само един. Трябваше да се махнат колкото се може по-бързо оттук, понеже димът се сгъстяваше с шеметна бързина и това означаваше едно-единствено нещо — фейа-корите идваха.

В същата секунда двете с Фаека напуснаха владенията на Чаросплетието и се завърнаха в зримия за хората свят. Сестрите имаха чувството, че са отсъствали броени секунди, защото Лон и Джуто продължаваха да ги наблюдават с напрегнато очакване. Двете жени се отдалечиха от парапета и в същия миг почервенелите им очи се разшириха от ужас, защото една гигантска ръка от зловонна и слузеста тиня изригна от задимената шахта зад тях. Кайку видя изкривените от ужас лица на мъжете и почувства премазващото бреме на неизбежността, докато ръката се спускаше към тях…

Тя се стовари върху ръба на металната площадка, на няколко метра вдясно от групата.

Кайку нямаше време дори да въздъхне от облекчение, задето демонът ги беше пропуснал. До ушите й достигна противният съскащ звук, с който отровната слуз от ръката се процеждаше и капеше върху метала, и тя почувства невъобразимата сила, която се излъчваше от димната яма. Съществото се измъкваше навън.

Джуто и Лон вече се бяха обърнали и всеки момент щяха да побягнат, ала внезапно застинаха неподвижно по местата си. Същото направиха и Сестрите. Някой препречваше изхода им.

Номору.

Тя стоеше в подножието на стълбата с вдигната за стрелба пушка, насочила дулото й към Лон. Въпреки че беше слабичка и разчорлена, ненавистното изражение, изписано на озареното й от червеното сияние лице, ги убеди, че разузнавачката представлява заплаха, която не трябваше да отхвърлят с лека ръка. Благодарение на светкавичните рефлекси на Джуто в следващия миг собствената му пушка също се озова в ръцете му и на свой ред бе насочена към отдавнашната му позната.

— Какви са тези номера? — попита той.

— Номору! — извика Кайку. –Трябва да се махнем веднага оттук!

— Не и той — рече мършавата жена и кимна с глава към Лон. — Вие можете да си вървите.

Зад тях от дълбините на бездната проехтя ужасяващо стенание. Огромната ръка на демона се вкопчи в металната площадка и аморфните й мускули се напрегнаха, за да поемат тежестта на уродливото туловище под тях. В следващия миг от втората димна яма, която се намираше вдясно от първата, се разнесе друг стон в отговор на вече прозвучалия.

— Всемогъщи духове, Номору, всички ще умрем тук! После ще си разчистваш сметките!

— Няма да има по-късно — рече жената с изненадващо спокоен глас, а рошавата й коса се развяваше под напора на възходящите течения. — Навсякъде гъмжи от Вещери и Различни твари. Той знае — добави тя, присви очи и се взря в мъжа с жълтеникавото лице. — Продал ни е всичките. Както ме продаде и мен навремето.

Кайку почувства как я обливат ледени вълни. Лон се разтрепери, а коленете му внезапно омекнаха.

— Мислеше си, че не си спомням? — извика Номору. — Мислеше си, че съм толкова напушена, че няма да разбера нищичко? Ти ме продаде на тях!

— Престани, Номору! — проскърца Джуто със зъби. — Каквото и да си мислиш, че е направил, ще умреш преди Лон да се строполи на земята.

— Сигурно си мислеше, че никога вече няма да ме видиш отново, нали така? — продължи разузнавачката, без да обръща никакво внимание на здравеняка. — Не очакваше да се върна, а? Мислеше си, че си се отървал от мен. В същото време се отърва от всички останали. Включително и от Джуто.

— Номору… — предупреди я мъжът с бръснатата глава.

— Махнах желязото, което беше напъхал в пушката ми — каза тя на Лон. — Сега вече може да стреля нормално, без да гръмне и да ме убие. Помислих си, че трябва да ти го кажа.

— Изобщо не беше така! — извика Лон. — Те дойдоха за мен! Успях да се измъкна, но ти се беше надрусала! Беше пушила прекалено много! Никога не съм те продавал.

Фаека подскочи и изпищя, когато и другата уродлива ръка на гигантското чудовище се стовари върху площадката. През мъглата забелязаха и втори огромен силует, който се надигаше бавно от ямата. Първият демон се намираше в опасна близост до тях и в същия миг Кайку осъзна, че ямата бе снабдена със специална рампа, по която демонът влизаше и излизаше от нея.

— Хайде! — изкрещя Фаека. — Да се махаме оттук!

— Не и без нея — заяви Кайку, а теченията развяха косата пред лицето й.

— Какво те интересува тя? — изсъска червенокосата Сестра.

— Тя е една от нас — каза простичко посестримата й.

— Разкарай тази пушка! — изрева Джуто, докато Лон се опитваше за пореден път да обясни на Номору какво се бе случило през онзи ден, когато я бяха дали за играчка на Върховния Чаросплетник Вирч, когото бе избягвала в продължение на дни, преди късметът да й позволи да се измъкне от покоите му по време на отвличането на Лусия от Императорската цитадела.

— Искаш ли доказателство? — обърна се Номору към Джуто. — Трябваше само да изчакам малко, за да се убедя в продажната му същност. Обиколих наоколо. Вещерите са се притаили и само чакат сигнала му. Той ни доведе при тях.

— Не, не! — извика Лон с треперещ глас, в който напираха сълзи. — Той те продаде! Той!

Мъжът с жълтеникавото лице сочеше към Джуто, чието лице бе изкривено до неузнаваемост от гняв.

— Мръсно псе! Ще лъжеш, за да спасиш пършивата си кожа, така ли?

— Той не лъже — рече Фаека.

— Ти пък какво знаеш, проклета Чаросплетничке! — изсъска той през рамо.

— Не си добър лъжец — отвърна му тя. — Очите ти те издават. Лон казва истината.

От димната яма проехтя поредният страховит стон и металът заскърца, докато поемаше тежестта на демона под себе си. Погледът на Номору се прехвърли от Лон към Джуто и остана прикован върху мъжа с бръснатата глава. Кайку не смееше да погледне назад, ала усещаше как масивното туловище на демона се надига от шахтата зад гърба й и долавяше отвратителното му зловоние.

— Ти? — изсъска Номору.

Джуто се поколеба за миг, след което очевидно реши, че няма смисъл да се преструва повече.

— Ти се пристрастяваше все повече към корена, също като майка си. Явно си се метнала на нея — ухили се той. — Можехме да те пожертваме, а и никак не е зле да поддържаш добри отношения с вещерите — усмивката му прерасна в озъбена гримаса. — И тъй като приятелите ти не могат да използват способностите си, без да издадат присъствието си, а и пушките им са безполезни като твоята, мисля, че това ми дава известно преимущество — след тези думи здравенякът натисна спусъка на пушката си.

Кайку изобщо не се замисли. Времето сякаш започна да пълзи. Те се изстреля в Чаросплетието, преди още барутът да се възпламени, и се хвърли напред в секундата, в която куршумът напусна дулото на оръжието. Малко преди желязното топче да се забие в Номору, Сестрата го сграбчи и го разкъса на парчета.

Разузнавачката се размина на косъм. Куршумът експлодира на няколко сантиметра от лицето й, посипвайки я с пламтящи късчета желязо и олово. Ала изстрелът, който възпроизведе нейната пушка, не бе възпрепятстван от подобна намеса — Лон бе улучен директно в челото и от тила му рукна пурпурна струйка кръв, която последва пробилия черепа му куршум.

От този миг насетне времето отново възвърна нормалния си ход. Номору залитна назад към стълбата, а ръката й се стрелна към лицето й, половината от което бе плувнала в кръв. Лон се строполи на земята. Джуто изглеждаше потресен, неспособен да разбере защо мишената му стоеше още на краката си. Той се обърна към Сестрите и в същия момент над тях се разнесе ужасяващ вой. Кайку и Фаека погледнаха нагоре, за да видят как огромният фейа-кори се е надвесил над тях, наполовина измъкнал се от димната яма. Тинестото му туловище имаше гротескна прилика с човешка фигура, а в безформената буца, която се издигаше на раменете му, пламтяха и съскаха две жълти сфери. Тези очи в момента се взираха точно в тях.

— Богове — промълви Фаека. — Да се махаме оттук!

Този път никой не се нуждаеше от повторно напомняне. Джуто изблъска Номору и се закатери бясно по стълбата; разузнавачката се втурна подире му, а Сестрите се завтекоха след тях. Тичаха приведени, криейки се зад плетеницата от най-различни тръби в опитите си да избегнат гибелния взор на демона. Номору крещеше неистово след Джуто, който имаше значителна преднина; явно мисълта за възмездие още не излизаше от ума й въпреки опасността, в която се намираха.

Демонът на покварата се измъкна от димната яма и се надигна до пълната си височина от дванадесет метра. Неговият събрат нададе жалостив стон и той му отговори, след което замахна с огромната си ръка, за да размаже четиримата дребосъка, които се опитваха да избягат от него.

Те почувстваха идването му; усетиха как мъглата се раздвижи, когато страшилището закрачи към тях, и мигом се разпръснаха. Номору се хвърли под една огромна камера, която приличаше на метална бъчва, двете Сестри се прилепиха до няколко преплетени тръбопровода, а Джуто продължи да бяга, надявайки се да се изплъзне извън обсега на демона. Ръката на отвратителния великан се стовари върху площадката и цялото мостче бе обляно от изгарящи капки слуз, след което се продъни с трясък в пламтящите недра на алената бездна. Ударът му обаче не засегна никой от спътниците, защото бяха добре скрити и чудовището можеше само да гадае за местонахождението им; въпреки че желязото бе разтопено и нагънато само на няколко метра от Кайку и Фаека, и двете бяха невредими.

В същия миг Чаросплетието изведнъж се изпълни с живот. Номору не грешеше — това си беше засада. Вещерите бяха тук, съвсем наблизо. Фаека и Кайку не ги бяха забелязали досега, защото удържаха своята кана и Чаросплетниците се криеха. Сестрите мигом се вплетоха в заобикалящата ги обстановка, опитвайки се да станат невидими за враговете си, но стихийната намеса на Кайку в Чаросплетието, за да спаси Номору, бе предрешила играта и едва ли щяха да останат незабелязани за дълго, ако вещерите напипат веднъж следата й.

И над всичко това се извисяваше колосалното и страховито присъствие на фейа-корите, което бе хвърлило Чаросплетието в абсолютен безпорядък. Демоните на покварата бяха твърде огромни — те въздействаха на всичко наоколо с зашеметяваща сила и объркваха както Сестрите, така и Чаросплетниците.

Кайку и Фаека не смееха да помръднат. Те усещаха как демонът ги търси като любопитно дете, оглеждащо се за мравки, които да размаже. Сърцето на тъмнокосата жена биеше трескаво в напрегнато очакване.

Тогава изведнъж забеляза Джуто през плетеницата от тръби — здравенякът се катереше към следващото мостче. Очевидно продължаваше да мисли, че бягството е по-надеждно от криенето. На върха на стълбите Кайку видя двама Чаросплетници, които се оглеждаха за съперниците си, а Маските им проблясваха зловещо. И последните частици съмнение в историята на Номору бяха разпръснати при вида на Джуто, който поздрави радостно вещерите в секундата, когато ги видя, и се завтече с удвоени сили към тях.

Уродливият колос се катереше тежко и тромаво вдясно от тях. Стъпките му бяха придружени от скърцане на метал, защото чудовището буквално сплескваше всичко, което попадаше на пътя му. Демонът изкачи рампата и се насочи към мостчетата. Към бягащия Джуто.

Мъжът с бръснатата глава се озърна разтревожено през рамо, докато преодоляваше последните няколко стъпала. Той излезе на площадката и застана до Чаросплетниците — явно се надяваше, че при тях ще намери някаква закрила. Грешеше. В следващия миг гигантската ръка на страшилището се стовари отгоре му сред вулкан от тиня и слуз, превръщайки Джуто и вещерите в горяща каша.

Предсмъртният вик на Чаросплетниците отекна като гръмотевица из света на златистите нишки. Кайку и Фаека използваха суматохата, за да се вкопаят още по-добре в скривалището си, избягвайки разтревожените съзнания, които ги търсеха. Вещерите бяха обезпокоени от загубата на двамината си събратя. Това обнадежди Кайку. Тя си спомни как бе реагирал Лон на спускащата се мъгла, както и абсолютната убеденост на Джуто, че тя няма нищо общо с фейа-корите. Като съпоставяше това със засадата на Чаросплетниците, можеше да изведе само едно заключение — нито мъжете, които ги бяха предали, нито вещерите, които ги дебнеха, бяха очаквали, че демоните ще излязат навън.

И сега великите Чаросплетници не смееха да помръднат. Усещаха, че страховитият фейа-кори ги чака да се покажат, и се мъчеха да го успокоят и приласкаят по някакъв непознат за Кайку начин. След една мъчителна минута Сестрите чуха как демонът се обръща и бавно поема обратно към рампата. Тъмнокосата жена надзърна през плетеницата от тръби и видя как чудовището потъва сред червения дим на бездната. Вторият фейа-кори се мержелееше като призрачен силует зад него. Уродливите същества поеха по рампата в посока към Императорския път — широката улица, която водеше към западната порта. Постепенно зловонието от присъствието им започна да отслабва, а заедно с него и бруталното им въздействие върху Чаросплетието.

— Трябва да вървим — прошепна Кайку. Не се ли възползваха от объркването на вещерите сега, после щеше да стане твърде късно.

Фаека трепереше неудържимо, а зениците й се бяха смалили до главички на топлийки в червените й ириси. Тя подскочи, когато посестримата й я докосна по рамото, ала погледът й продължаваше да бъде отнесен. Тъмнокосата Сестра повтори думите си и сякаш Фаека едва тогава успя да се върне в реалния свят. Тя кимна отсечено и двете жени забързаха към мястото, където се бе скрила Номору, ала щом стигнаха там, не видяха никаква следа от нея — с изключение на няколкото кървави капки.

— Тя може да се оправи и сама — заяви Фаека. Щом видя обаче, че Кайку се колебае, дръпна спътничката си за ръката. — Естествено, че може, Кайку. И без това вещерите търсят нас. Сама ще е в по-голяма безопасност.

Тъмнокосата жена си даде сметка, че още носеха пушките си, ето защо захвърли своята. Не смееше да стреля след онова, което беше казал Джуто. Фаека последва примера й.

Стъпалата, по които се беше катерил здравенякът, бяха разтопени от докосването на демона, ето защо жените изоставиха моста и потърсиха друг начин да се изкачат. Без водач маршрутът им беше хаотичен и лъкатушещ и често попадаха в задънена улица. След като фейа-корите се оттеглиха, Чаросплетниците възобновиха търсенето си, ала Сестрите вече бяха доста по-трудни за откриване. Обаче трябваше да се пазят не само от вещерите — по едно време различиха сред задушливите изпарения източения, облечен в черни роби силует на Възел, който стоеше на едно от по-високите нива, а това бе недвусмислен знак за едно — Различните зверове също бяха тръгнали по дирите им.

Мъглата на фейа-корите обаче работеше в тяхна полза. Гъстите зловонни миазми прикриваха бегълките, които успяха да преминат по две мостчета, без да бъдат забелязани, а колкото по-далеч от враговете си се намираха, толкова по-трудно вещерите щяха да открият присъствието им.

Кайку хвърли притеснен поглед към спътничката си. Обляна от аленото сияние на бездната, лишена от характерния за Ордена грим и облечена в старомодни селски дрехи, тя бе почти неузнаваема. Неузнаваемо беше и изражението на върховен ужас, изписано на лицето й. Кайку също бе изплашена, ала не за пръв път попадаше в подобна ситуация и както бе оцеляла тогава, така възнамеряваше да оцелее и сега. Това обаче беше нещо ново за Фаека, а емпатичната й дарба правеше положението й още по-тежко. Убийственото очакване да се сблъскат с някой Чаросплетник или Различен хищник — и в двата случая ги чакаше мъчителна смърт — я бе довело до състояние на ступор. Това се отразяваше и на Чаросплитането й — то бе непохватно и объркано и тя не успяваше да се прикрие както трябва.

Внезапно Кайку я сграбчи за ръката и я дръпна в една ниша между две тръбопроводни инсталации. Добре, че беше действала светкавично. Зрението й бе по-добро от това на гаурега, поради което бе забелязала силуета на Различния хищник преди той да зърне нейния. Тъмнокосата жена притисна посестримата си плътно до себе си и в следващия миг масивното туловище на звяра премина покрай тях — рунтава грамада от мускули и огромни челюсти, осеяни с остри зъби. Фаека цялата трепереше, присвила очи от страх.

— Ще се измъкнем — опита се да й вдъхне кураж Кайку. — Повярвай ми.

Сестрата кимна и червената й коса падна пред лицето й. Спътничката й я отметна назад.

— Повярвай ми — повтори Кайку с усмивка и въпреки страха си, звучеше абсолютно убедително. Нямаше да умрат тук. Щеше да даде всичко от себе си, но нямаше да допусне това, дори и да се наложеше да погуби всеки проклет Чаросплетник в района.

Тя побутна Фаека и двете се шмугнаха в посоката, откъдето бе дошъл гаурегът. Въздухът бе настръхнал от хищното внимание на вещерите и нишките на Чаросплетието жужаха от резонанса, който пораждаха. Те си изпращаха вибрации един на друг и си хвърляха фино изплетени мрежи с надеждата, че присъствието на Сестрите ще се отрази по някакъв начин на конфигурацията на фибрите. Това бе техника, каквато Кайку не бе виждала никога преди — макар и да не беше особено ефективна, тя свидетелстваше, че Чаросплетниците са започнали да работят съвместно, а това беше опасно.

Сестрите изтръпнаха, когато нещо подскочи вдясно от тях — незнайна сянка, която се стрелна като мълния сред мъглата и мигом се изгуби от поглед. Двете жени застинаха неподвижно, ала съществото явно не ги беше забелязало, защото не се върна. Фаека вече едва пристъпваше, но Кайку я накара да изкачи още няколко стъпала, за да се издигнат на по-горната площадка. Бяха се изгубили и се ориентираха единствено по червеното сияние, излъчвано от центъра на ямата. Нейде в далечината се чуваше жалостивият вой на фейа-корите.

Кайку отправи бърза молитва към Шинту — не можеше да реши дали беше на тяхна страна тази нощ, или бе настроен негативно, ала според това, което знаеше за него, най-вероятно беше и едното, и другото. В следващия момент тя свърна зад ъгъла и едва не се блъсна във външната стена на комплекса.

Тя примигна изненадано.

— Това е стената… — промълви Фаека, а в гласа й се долавяше проблясък на надежда.

Кайку я стисна окуражително за ръката.

— Видя ли? Не бива да се отчайваш.

Тъмнокосата жена надигна глава и изгледа преценяващо стената. Бе висока около три метра. По-добре да се изкатерят по нея, отколкото да губят време в търсене на отвора, през който ги беше прекарал Лон.

— Помогни ми — рече Кайку. Фаека се огледа наоколо, ала видя само алената мъгла, която постепенно се разсейваше след изтеглянето на демоните, и тъмните силуети на вещерските съоръжения, чието бръмчене обтягаше нервите до краен предел. След като се убеди, че нищо не ги застрашава, червенокосата жена сплете пръсти и направи стъпало за Кайку, повдигайки я нагоре. В следващия миг обаче посестримата й внезапно извика; крясъкът й стресна Фаека, хватката й се разхлаби и тъмнокосата жена падна на краката си, но загуби равновесие и се строполи възнак на земята. Когато се надигна, червенокосата Сестра видя, че от дланите й шурти кръв.

Фаека бе обзета от паника. Сега вниманието на Чаросплетниците със сигурност се бе насочило към тях, привлечено от крясъка.

— Отново — нареди Кайку през стиснатите си зъби.

— Но…

— Отново!

Тъмнокосата жена добре съзнаваше, че викът й бе издал местонахождението им, ала не се ли измъкнеха сега, никога нямаше да напуснат това място. Разтрепераната й спътничка сплете отново пръстите си и Кайку се изстреля нагоре, преди инстинктът й за самосъхранение да може да я спре. Тънките заострени шипове на върха на стената порязаха дланите й на дузина различни места, без да се броят раните от предишния й катерачески опит. От очите й бликнаха сълзи и нейната кана се втурна да изцери ръцете й, без да бъде призована, но Сестрата мигом я възпря, защото дори и викът й да бе останал незабелязан поради някаква случайност, намесата на нейната кана в Чаросплетието щеше да афишира присъствието им на всички вещери наоколо. Тя се надигна на ръце, при което тънките остриета се впиха още по-болезнено в плътта й, и стъпи с единия си крак върху стената, пренасяйки тежестта си върху него. Болката беше толкова силна, че за малко да изгуби съзнание.

— Кайку!

Викът на Фаека я спря на самия ръб на припадъка. Кайку се олюля и шиповете пробиха подметката на единия й ботуш и се врязаха в петата й. Тя изстена тихо, привеждайки се напред, и едва тогава зърна съществото, което се прокрадваше от дясната страна на спътничката й. Беше гибелюспер — ужасяващ хибрид между мечка и гущер, съчетал най-отвратителните качества на двата вида. Изражението на Фаека внезапно се промени и в секундата, в която видя Кайку да се навежда към нея, скочи. Тъмнокосата жена успя да я улови точно навреме и й помогна да се качи върху стената — шиповете й мигом се врязаха в краката на Фаека и по панталоните й избиха алени петна, но в следващия миг Кайку я прехвърли от другата страна.

Тъмнокосата жена погледна за последен път към разяреното чудовище, след което освободи крака си и скочи при Фаека, която тъкмо се надигаше. В очите й проблясваха сълзи и тя стенеше, ала Кайку, чиито рани бяха много по-лоши, не издаваше и звук. Двете жени се заклатушкаха през осеяната с руини пустош към града и мъглата ги погълна, а нейде зад тях вещерите беснееха в безсилието си като разлютени оси.

Кайку не помнеше как се върнаха в Бедняшкия квартал, където намериха убежище в света на покривите, нито пък знаеше какво каза Фаека на хората, които завариха там. Тъмнокосата жена си спомняше само грубовати физиономии и още по-груб диалект, както и въпроси, които я изплашиха; после дойдоха мръсните превръзки, мумифицирали ръцете й и омотали краката й. По някое време нейната кана явно се бе изплъзнала от контрола й, защото почувства как в тялото й протичат множество изцелителни процеси.

Не губеше съзнание, ала понякога напускаше за кратко света, а когато се завръщаше, се озоваваше в една гола стая, през чиито прозорци надничаше сива зора. Главата й лежеше в скута на Фаека и тя я прегръщаше като бебе. Ръцете й горяха. Кайку осъзна, че червенокосата Сестра чаросплиташе, за да прикрие активността в тялото й, породена от целебната сила на нейната кана. Чувстваше се опразнена и куха, сякаш във вените й цареше вакуум и нямаше никаква кръв. Ала най-важното беше, че е жива.

— Кайку? — попита Фаека.

— Тук съм — отвърна тъмнокосата Сестра.

Известно време никоя от тях не каза нищо.

— Боях се да не те изгубим — промълви накрая Фаека.

— Нужно е доста повече от това, за да убиеш една Сестра — каза Кайку и се засмя, ала в същия миг я прониза остра болка, която я принуди да спре. Въпреки това тя се чувстваше в достатъчно добро настроение, за да добави: — Казах ти да ми вярваш.

— Права беше — усмихна се Фаека.

Кайку преглътна с усилие.

— Къде сме?

— Сградата е на някаква банда. Не зная името й.

— Пленници ли сме?

— Не.

— Те… видяха ли очите ни?

— Естествено — отвърна червенокосата Сестра. — Те знаят, че сме Различни. Не можах да го скрия от тях.

Кайку понечи да се надигне и усети как й се завива свят. Фаека й предложи да й помогне, но тъмнокосата жена й даде знак, че иска да опита сама и се изправи до седнало положение. След като вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, тя прокара пръсти през косата си, приглаждайки я назад.

— Какво смятат да правят? Ти какво им каза?

— Истината — отговори Фаека. — А това, което ще направят, зависи само от тях. Ние не можем да променим решението им.

Кайку се намръщи.

— Много си спокойна.

— Трябва ли да се плаша от някакви си мъже? — повдигна вежди червенокосата жена. — Особено след онова, което видяхме в димните ями… Мисля, че вече знаеха за нас. И вярвам, че ми повярваха. Различните са най-малката грижа в Бедняшкия квартал. Вече не сме изкупителната жертва за всички злини на света и тези хора са намерили нов отдушник за омразата си.

Кайку огледа стаята. Миришеше й на плесен. Дървените стени бяха позеленели, а гредите на тавана бяха влажни. В единия ъгъл се въргаляха няколко мръсни възглавници, а входът бе закрит от тежка завеса. Отгоре на всичко нямаше и фенери.

Тогава тъмнокосата Сестра забеляза превръзките на краката на спътничката й под изцапаните й с кръв панталони.

— Всемогъщи богове, Фаека! — възкликна тя и внезапно споменът за случилото се през онази нощ изпъкна ярко в съзнанието й. — Ти също си ранена!

— Не толкова лошо като теб — рече червенокосата жена и Кайку можеше да се закълне, че в очите й се появи нещо като благодарност, която не можеше да бъде изразена с думи. — Ще се оправя — добави тя и побърза да отмести поглед. — Не се тревожи за мен. Дотогава гледай да си починеш и да възстановиш силите си.

Кайку се отпусна назад и Фаека положи внимателно главата й в скута си.

— Уморена съм — промълви тъмнокосата жена.

В този момент чуха нечии приближаващи се стъпки и завеската бе отметната настрани. Кайку не направи и най-малкото усилие да се надигне отново; мускулите й бяха премалели. В стаята влязоха двама мъже — единият бе висок и половината му физиономия се закриваше от гъста брада, а другият имаше рошава кестенява коса и скулесто, надупчено от шарка лице. Когато заговори, Кайку видя, че зъбите му бяха направени от месинг.

— Обсъдихме вашия случай — каза той без каквото и да е встъпление.

Фаека го изгледа изпитателно.

— И какво решихте?

Мъжът с месинговите зъби приседна пред тях.

Решихме, че имате нужда от помощ.