Воалът на властта

Двадесет и пета глава

Лорд Протекторът Авун ту Коли и Върховният чаросплетник Какре стояха заедно на една от терасите на южната стена на Императорската цитадела и гледаха към мястото, където Джабаза и Керин съединяваха водите си, за да се превърнат в Зан. Навремето там се издигаше масивна шестоъгълна платформа от камък, свързана със сушата посредством три елегантни моста, а в средата й се извисяваше огромната статуя на Исисия — Императрицата на боговете и богиня на мира, красотата и мъдростта. Авун не съжаляваше за загубата й, защото не обичаше обвиняващия й поглед, ала днес се чувстваше толкова добре, че му се струваше, че нищо не би могло да развали настроението му. Нещата се развиваха чудесно.

Дори Какре се чувстваше доволен от него. Гледката на механизираните шлепове на чаросплетниците, които се носеха по реките на града, бе впечатляваща; същото се отнасяше и за пълчищата от Различни хищници, които Възлите бяха натоварили на палубите. И това бяха само последните отряди — повечето зверове вече бяха заминали на изток, нагоре по течението на Керин и после по Ран. От там армиите щяха да заобиколят разлома Ксарана, да минат западно от езерото Азлея и да нахлуят във вражеската територия, устремявайки се към Сараку. Фейа-корите щяха да се присъединят към тях по пътя — общо шест на брой, в това число и двата, които бяха опустошили Лаляра преди няколко седмици. Тези два бяха най-силните — нуждаеха се от най-малко време за възстановяване в димните ями. Както изглеждаше, демоните на покварата ставаха все по-силни с времето.

Началните акорди бяха отекнали с разрушителна сила. Силите на Империята, разтърсени от разгромите при Джурака, Зила и Лаляра, нямаха никаква представа къде ще бъде следващият удар на чаросплетниците. Армиите им щяха да бъдат разпръснати на колкото се може по-голяма площ, за да могат да защитят обширната си територия. Лорд Протекторът щеше да ги разсече като меч и да го забие дълбоко в сърцето им. Докато успееха да изпратят отряди в Сараку, щеше да стане прекалено късно; вещерите щяха да изместят фронтовата линия по протежението на река Джу, като по този начин откъснат разположените в блатистата област градове Йота и Фос от Южните префектури и изпратят към тях армиите, дислоцирани в Джурака. След кратко възстановяване, по време на което щяха с лекота да сломят съпротивата на Сараку, чаросплетниците щяха да се обърнат на запад и вече нищо нямаше да е в състояние да ги спре. В най-лошия случай поддръжниците на Империята щяха да предприемат партизанска война, но вещерите щяха да са сложили ръка върху реколтата и враговете им рано или късно щяха да измрат от глад.

Това щеше да е краят. Пустинните баракси щяха да останат сами и едва ли щяха да издържат дълго. Падението им щеше да бъде неизбежно.

Дори Върховният чаросплетник изглеждаше щастлив; или поне толкова щастлив, колкото можеше да бъде създание като него. Беше изключително доволен, че Авун се е заел с реализирането на бойните си планове. Какре мразеше да чака, винаги се дразнеше от тактическите ходове и искаше колкото се може по-скоро да встъпват в сражения, а след призоваването на фейа-корите нетърпението му се засили още повече. Авун се усмихна кисело. Идиоти. Всички чаросплетници бяха такива. Ако не беше той, в момента щяха да се намират в ужасна ситуация.

Тези мисли го накараха да се върне към срещата с Какре, на която бе убедил Върховния чаросплетник в своята незаменимост. Вещерът или бе забравил за нея, или се преструваше, че е така. Нямаше никакво значение. Какре беше победен. Отстраняването на Авун щеше да му създаде множество проблеми, които изобщо не можеше да си позволи в конкретния момент.

Другата причина за доброто му настроение се криеше в поведението на жена му. От онзи ден на чудодейното възстановяване от болестта й тя сякаш бе станала съвсем различен човек. Пред другите хора Мураки продължаваше да е все така плаха и тиха, но това се променяше коренно, когато оставаха само двамата. Тогава съпругата му проявяваше пламенна страст, която, меко казано, бе изненадваща на фона на всичките тези години, през които не бе показвала никакъв сексуален интерес към него. През цялото това време Авун почти се бе самоубедил, че няма нужда от плътски удоволствия. Той никога не бе притежавал силно изразено либидо и не се впечатляваше от прелестите на противоположния пол, ала ето че след толкова много години откри, че насладите, с които тялото на съпругата му може да го дари, могат да бъдат неустоимо привлекателни. Макар и да не искаше да го признае пред себе си, мъжката му природа явно не бе за пренебрегване.

Утре двамата с Какре щяха да заминат, за да се присъединят към вещерската армия, чийто главнокомандващ щеше да е Авун. Преди това обаче имаше нещо друго, което очакваше с нетърпение. Досега трябваше всеки път едва ли не да заповядва на Мураки да му прави компания за вечеря, ала днес, за негова голяма радост, тя сама му бе предложила да хапнат заедно. Беше му казала, че има повод за празнуване, и когато му го съобщи, Авун също много се зарадва.

Съпругата му най-накрая бе завършила книгата си.

Вятърът фучеше из планините Тчамил и брулеше голите върхове и долини, които оформяха гръбнака на Сарамир. Пустинните бойци се придържаха към по-ниските места, за да избегнат виелиците и снежните бури; въпреки това преходът беше ужасно тежък заради замръзналата земя и пронизващия студ. Загърнати в дебели кожи, войниците се трупаха около огньовете, за да се сгреят поне мъничко, и се вслушваха напрегнато в тъмнината. Под сиянието на Иридима и Аурус земята изглеждаше студена и лъскава като току-що наточено острие, а звездите блестяха като ледени кристалчета.

Лагерът на седемхилядната армия на пустинните благородници заемаше внушителна част от планинския склон — огромен участък, изпъстрен с шатри и фенери. Досега бяха изгубили около петстотин души заради атаките на Различните зверове. Дори сега ревовете на хищниците ехтяха зад далечните хълмове — някои ясно различими като воя на гаурегите и челюстниците, а други — напълно непознати. Беше трудна задача да прекараш армия през този пресечен терен, но обитателите на Тчом Рин се гордееха със своята издръжливост, а и пътуваха с по-леки доспехи. Съперничеството между войниците, които се бяха заклели във вярност на различните благороднически фамилии, се бе изпарило пред необходимостта от сътрудничество и взаимопомощ на това враждебно място. Ала ето че атаките на Различните твари ставаха все по-координирани, а високо в небето се рееха гнусоврани и зловещото им грачене огласяше въздуха.

чаросплетниците знаеха за приближаването им. Знаеха и ги очакваха.

Реки вървеше из лагера — висока и замислена фигура с разрошена от вятъра коса. Ботушите му проскърцваха по безжизнената, камениста почва. Той прехвърляше последните събития в главата си, въпреки че вече го бе направил поне стотина пъти, като се опитваше да ги погледне от нов ъгъл и да съзре нещо, което по една или друга причина бе пропуснал.

Съветът на благородниците от Империята и Либера Драмач бе проведен с впечатляваща експедитивност. За пръв път Реки наистина оцени това, което бе приемал за даденост през целия си живот — че чаросплетниците, а напоследък и Сестрите осигуряваха нещо изключително ценно и той не можеше да си представи да се върнат към предишното състояние на нещата. Мъже и жени от Арака Джо, Сараку и Изанзай си говореха един с друг благодарение на възможностите на Сестрите, макар че ги деляха над хиляда километра. Цялото съвещание, с всичката обмяна на идеи, срокове и предложения, отне по-малко от един ден. Без помощта на Аления орден щяха да минат месеци, докато уговорят съвместните си действия — алтернативата беше или да разменят купища писма, или да се съберат всичките на едно място. Сега Реки напълно разбираше защо вещерите бяха тъй необходими на неговите прадеди и как това бе довело до ситуацията, в която се намираха сега.

Когато бе направено предложението пустинните баракси да се заемат с планинския преход, Реки веднага се съгласи. И бездруго от известно време в главата му се въртеше подобен план. Беше повече от ясно, че битката, която водеха от Тчом Рин, беше обречена. Ако продължаваха само да се отбраняват срещу Различните хищници, по някое време вещерите щяха да надделеят — било то чрез демони, било чрез нови разновидности Различни или просто благодарение на численото си превъзходство. Най-благоразумното решение беше да атакуват, докато все още имаха тази възможност. Разузнавачите му бяха проследили Различните твари от Изанзай, опитвайки се да открият мястото, от където се пръкваха гадините, и всички донесоха едни и същи новини. Въпреки че не бяха успели да локализират с точност местонахождението му, хората му бяха единодушни, че се намираше някъде в околностите на Адерач. Реки не беше никак изненадан.

И ето че докато той обмисляше вариантите за нападение над люлката на вещерите, Аленият орден предложи точно това. Въпреки всичко младият баракс не можеше да се отърве от натрапчивото подозрение, че Сестрите смятаха него и бойците му за достатъчно маловажни, че да бъдат пожертвани и използвани като примамка.

Е, да си мислят каквото си искат. Той възнамеряваше да им покаже как могат да се бият жителите на пустинята. Те също разполагаха със Сестри, които да ги закрилят от чаросплетниците и да ги прокарат през невидимата бариера, издигаща се около планинския манастир.

Ако Реки можеше да унищожи заплахата от Адерач, вече нямаше да са разделени на два фронта и можеха да насочат цялото си внимание към Игарач на юг. При положение че сведенията на Сестрите бяха точни, трябваше да удържат вещерите само до началото на следващата зима; а това бе напълно възможно, ако Адерач бе изваден от играта.

Уверенията на Кайлин, че доберат ли се до вещерския камък под Адерач, могат да сложат край на войната, също не бяха за пренебрегване. Струваше си да положат всички усилия, за да постигнат това.

Младият благородник крачеше между огньовете и отвръщаше на поздравите на своите войници, докато се приближаваше към палатката си. Тази нощ се чувстваше объркан и угрижен, сякаш предусещаше, че ще се случи нещо лошо. Увеличаването на броя на стражите не разсея страховете му. Реки се опита да прогони мрачното си предчувствие, ала вместо това осъзна, че мислите му се насочиха, както често ставаше напоследък, към Асара.

„Доверието е надценена стока“. Един от любимите изрази на Асара. Започваше да разбира защо. От известно време насам бе разяждан от неприятното

чувство, че безграничната вяра, която хранеше към съпругата си, всъщност е грешка.

Откакто жена му го остави сам и замина за Арака Джо по някаква тайна своя работа, Реки не знаеше покой. Отначало бе измъчван от незнанието и десетките възможни предположения, които прехвърляше трескаво в главата си, а после, когато това стана непоносимо и изпрати своя шпионин Джикиел да узнае повече за миналото на съпругата му, започна да го гложди чувство за вина, че я предава. Сега обаче нещата бяха още по-лоши. Младият баракс си мислеше, че любовта му може да устои на всичко, което открие шпионинът му, ала Джикиел му донесе абсолютно неочаквана новина.

Асара нямаше минало.

Първоначалната му реакция беше да отдаде това на неуспех в действията на шпионина си. Все пак и той можеше да се провали. Реки обаче добре познаваше способностите му и не можеше да повярва, че проблемът се изчерпва с това. Джикиел беше прекалено добър, за да се върне с празни ръце; все нещо щеше да научи. Благородникът бе убеден, че щом преданият му служител не бе успял да се докопа до никаква информация, значи просто не съществуваше такава.

Асара сякаш се бе появила от нищото. Фамилното й име, което според нея бе Арейа, не донесе никакви отговори. То бе често срещано, защото беше изключително старо и се бе разпространило широко още преди доста време. Сарамирските имена варираха от древните, дошли от древен Куараал, като Асара, Лусия, Адерач и Анаис, до по-съвременните, чиято поява бе обусловена от развитието на сарамирския език, като Кайку, Мишани и Реки. Имаше и други Асари, разбира се, но никоя не отговаряше на описанието и дарбите й. Джикиел бе подочул за шпионин на име Асара ту Амареча, който работеше за Либера Драмач през последните години, но Реки я игнорира, защото не бе родена в пустинята като неговата Асара, освен ако човек не можеше да имитира костната структура, тена и формата на очите на жителите на Тчом Рин.

Колкото по-задълбочени ставаха проучванията на Джикиел, толкова по-заплетена ставаше загадката. Шпионската му мрежа тръгваше по следите на всеки намек или дочут шепот, но всички пътеки отвеждаха до задънени улици. Нито тези, които се бяха срещали с нея по време на престоя й в Императорската цитадела, когато беше съблазнила Реки, нито изследователите на изкуствата, които тя тъй добре познаваше, можеха да дадат някакви сведения за нея. Накрая Джикиел предположи, че си е сменила името, маниерите, прическата и дрехите си, — шпионинът имаше изключителен нюх за тези неща, — но това също не доведе до никакъв резултат.

В крайна сметка, след като бе изпробвал абсолютно всички възможности, Джикиел беше принуден да признае поражението си. Това, което докладва на Реки, беше, че жената, която се бе омъжила за него, явно не бе съществувала до деня на появата си в Императорската цитадела.

Младият баракс все още си мислеше какво ли можеше да означава това, когато мина покрай войниците, охраняващи шатрата му — без да забележи многозначителния поглед, който единият хвърли на другия, — и завари Асара вътре.

Помещението бе достатъчно просторно, за да застанеш прав вътре, но като се изключат дебелото легло и големия лампион, разположен на пода, нямаше други мебели. Светлината играеше по перфектния профил и съвършената фигура на жена му. Изненадата от присъствието й и спиращата й дъха красота го лишиха от дар слово за момент.

— Обещах, че ще се върна при теб, Реки — каза тя. — Въпреки че трябваше да те търся из планините.

Той отвори уста и понечи да каже нещо, ала Асара пристъпи към него и сложи пръст на устните му. Мирисът й и докосването й бяха влудяващи.

— По-късно ще имаш време за въпроси — рече тя.

— Трябва да поговорим — измърмори мъжът, подтикван от предишните си горчиви мисли, ала протестът му бе обречен още от самото начало.

— После — каза Асара и го целуна. Реки не се съпротивляваше повече. Копнееше за нея през всеки миг на отсъствието й и просто не можеше да се въздържи. Целувките им прераснаха в бурни ласки и двамата се търкулнаха в леглото, където се отдадоха на страстта си един към друг през цялата нощ и дълго след изгрева.

Когато Авун влезе в стаята, където двамата с Мураки споделяха трапезата си, той едва я позна. Около лакираната в червено и черно маса бяха наредени четири лампиона, чиито пламъци горяха в изрязаните метални глобуси и обагряха стените в различни шарки. В далечния ъгъл на помещението гореше мангал с ароматно дърво, а нишите бяха покрити с елегантни драперии. Стаята вече не изглеждаше студена и празна, а топла и уютна. Ястията вече бяха сервирани — от купите и кошниците се вдигаше ароматна пара, — а Мураки бе коленичила на рогозката си и го чакаше.

— Това е чудесно! — възкликна Авун, трогнат от все сърце.

Жена му се усмихна и сведе поглед към земята, а косата й падна пред лицето й. Отвъд трите стреловидни прозореца цареше пълен мрак; никакви звезди или луни не можеха да пробият плътния покров, надвиснал над престолния град.

Авун се разположи на рогозката от другата страна на масата.

— Чудесно — повтори той.

— Ще хапнеш ли? — попита след малко. Това се бе превърнало в един от ритуалите им. В началото Мураки не хапваше и залък, а после двамата бяха започнали да се шегуват с неохотата й да сложи нещо в устата си. Лорд Протекторът махна похлупаците на купите и кошниците и започна да й сервира.

— Готова е, нали? — попита Авун. — Книгата?

— Готова е — потвърди Мураки. — Докато си говорим, я носят на издателя.

— Сигурно си облекчена, че най-сетне я завърши — предположи Лорд Протекторът. Той нямаше никаква представа как се чувства съпругата му по време на работата си над дадена книга, защото никога не бяха обсъждали този въпрос.

— Не — отвърна тя. — По-скоро съм натъжена.

Той застина учуден с чинията й в ръце.

— Мислех си, че си в настроение за празнуване.

— Така е — рече съпругата му. — Но се чувствам едновременно и добре, и зле. Това беше последната ми книга за Нида Джан.

Авун се смути. Сякаш жена му току-що бе казала, че е престанала да диша.

— Последната?

Мураки кимна.

Лорд Протекторът й подаде чинията и започна да сипва за себе си.

— Но защо?

Писателката плъзна пръсти в халките на изящните прибори за хранене.

— Мисля, че е време да започна отначало — каза тя.

— Мураки, сигурна ли си в това?

Тя кимна утвърдително.

— Тогава какво смяташ да правиш? Ще си измислиш ли нов герой, за когото да пишеш?

— Не зная — отвърна майката на Мишани. Навярно ще спра да пиша завинаги. След като Нида-джан вече го няма, всичко е възможно.

Авун не знаеше как точно да прецени настроението на жена си, ето защо се държеше много внимателно. Въпреки че писателската страст на Мураки винаги го бе изпълвала с раздразнение, сега си даде сметка, че не може да си я представи по никакъв друг начин и изобщо не бе сигурен дали наистина искаше тя да престане да пише.

— Заради мен ли го правиш? — попита Лорд Протекторът. — Не искам да се променяш заради мен — добави той, без дори да осъзнае лицемерието си.

Тя вдигна поглед и в очите й за миг проблесна нещо като насмешка.

— Не го правя заради теб, Авун — рече съпругата му. — Прекалено дълго живях в сигурността на своя собствен свят и пренебрегвах този около мен. Днес сложих край на въображаемия си свят и съм готова да се изправя срещу истинския.

Мъжът постави чинията си на масата, прикривайки безпокойството си. Не знаеше дали да се радва или да се тревожи заради решението й. Писането бе играло такава голяма роля в живота й, че Авун се притесняваше дали жена му ще може да живее без него. Освен това нямаше да бъде тук, за да я подкрепя; просто нямаше начин да отложи дислоцирането на Различните хищници, дори и да го искаше. След всички усилия, които бе положил, за да стане незаменим за чаросплетниците, не можеше да се откаже. Какре щеше да го накълца на парчета.

— Трябва да ми кажеш — рече Лорд Протекторът, за да скрие мислите си. — Как завършва?

Той наля в чашите им кехлибарено вино.

— Завършва добре за Нида-джан — отговори Мураки. — Най-накрая успява да намери сина си — в Златните владения, където Омеча го е отвел. Нида-джан се изправя срещу Омеча и го побеждава в игра по остроумие. После се връщат вкъщи и синът приема Нида-джан за свой баща, защото само бащината любов може да го накара да дири сина си дори отвъд владенията на смъртта. По този начин проклятието, с което е наказан от демона със стоте очи, е премахнато.

— Хубав край наистина — рече Авун, ала вътрешно се зачуди. За него не беше тайна, че съпругата му оплакваше загубата на дъщеря им в книгите си и отразяваше скръбта си в деянията на Нида-джан; именно поради тази причина този внезапен преход към щастието го накара да заподозре дали не се бе случило нещо, за което не знаеше.

— Да отидем при прозореца, Авун — предложи Мураки, като взе чашата си с вино и го улови за ръката. Изненадан от поведението й, Лорд Протекторът вдигна собствената си чаша и се изправи заедно със съпругата си. Двамата прекосиха стаята и се приближиха до стреловидните прозорци, от които се откриваше панорамна гледка към Аксками.

През нощта зловонния облак, надвиснал над града, не се виждаше, и столицата изглеждаше спокойна. Множество светлинки блещукаха покрай Керин и Речния район и макар и да не бяха толкова много, както в отминалите дни, видът им сякаш възвръщаше красивия облик на престолния град.

Мураки се обърна към мъжа си.

— Докато аз живеех в измисления си свят, ти се превърна в най-могъщия човек в Сарамир, съпруже мой — рече тя и го целуна с такава страст, че главата му се замая. Искаше да я люби още тук и сега, ала не смееше да го стори, за да не прекрачи границата, отвъд която щеше да изглежда неловко. Мураки се отдръпна от него и погледът й срещна неговия, докато отпиваше от виното си. Авун я прегърна през тънкия й кръст. Думите на жена му го изпълниха с гордост. Да, това беше самата истина — той бе постигнал всичко това, и то със собствените си ръце. Лорд Протекторът отпи от чашата си, докато съзерцаваше завоеванието си — великия престолен град Аксками. В този миг се чувстваше неземно щастлив.

Трябваха му само няколко секунди, за да осъзнае, че във виното има смъртоносна отрова, ала вече беше прекалено късно.

Първият признак за това беше ужасното стягане в гърлото му и гърдите му, сякаш бе глътнал рибена кост. Ръката му веднага остави талията на Мураки и се стрелна към яката му; другата, колкото и абсурдно да беше това, продължи да държи чашата с вино. Не можеше да си поеме дъх. Авун се олюля, залитна назад и падна на пода, а бокалът се счупи в ръката му, порязвайки го много лошо. Дробовете му пламтяха, сякаш някой бе запалил огън вътре в тях. Те не отговаряха на командите на мозъка му и не искаха да се разширят, за да се изпълнят с кислород.

Обхванат от бясна животинска паника, Лорд Протекторът се протегна към жена си, ала Мураки продължи да стои до прозореца със закрито от косата лице, без да направи каквото и да е движение, за да му помогне. Очите му се разшириха от ужас и изумление. Този невярващ поглед продължи да е прикован в съпругата му, когато тялото му се отпусна и животът го напусна завинаги.

Известно време Мураки продължи да го гледа. Бе очаквала да заплаче, но очите й останаха сухи. Бе очаквала и да почувства поне зрънце разкаяние или вина, но и това не се случи. Ако тя бе написала тази сцена, помисли си жената на мъртвия Лорд Протектор, нямаше да я лиши от емоция. Истинският живот беше далеч по-странен и непредсказуем от онзи, който бе изградила във въображението си.

Тя отвърна взор от бездиханния си съпруг и отново погледна към града. Усещаше мазния, тежък дъх на миазмите, който надделяваше над нежния аромат на жасмин от мангала. Така и не можа да свикне с тях. Устните й потрепнаха. Отровното вино ги бе докоснало, ала Мураки не беше глътнала и капка. Беше се оказало доста лесно да си достави отрова от Юкида — трябваше само да му нареди и той веднага се подчини. Бе достатъчно предан, за да запази тайната й и да не я разпитва за какво й трябва.

Тя погледна отново към трупа на Авун, опитвайки се да пробуди нещо в душата си. Наскоро избликналата й страст към него не бе престорена. Тя искаше да си достави удоволствие, докато все още можеше, както и да направи щастлив и него. Мислеше, че съпругът й заслужаваше това, преди да бъде лишен от живота си.

Мураки ясно си даваше сметка какво ще последва сега. Чаросплетниците щяха да изорат безмилостно съзнанието й, докато не откриеха всичко за тайния й код, за Юкида и за посещението на Мишани. Щяха да разберат, че плановете им са известни на врага, и щяха да ги променят.

Това не трябваше да се случва. От мига, в който бе решила да убие съпруга си, Мураки знаеше, че и тя ще трябва да умре. И, колкото и странно да звучеше, тази мисъл й действаше освобождаващо.

Мислите за дъщеря й извикаха спомените за онова, което бе изрекла Мишани през онези безценни минути, когато бяха заедно — онези няколко минути за десетте ужасни години, за които бе виновен Авун.

„Ние сме от двете страни на барикадата, майко, а рано или късно войната ще свърши и едната страна ще трябва да победи. Тогава тази, която остане на губещата страна, най-вероятно ще загине.“

Беше права. Дъщеря й винаги бе умеела да назовава ясно и точно нещата. Затова по-добре Мураки да е на губещата страна — нямаше да го понесе, ако това се случеше с дъщеря й.

Авун отново се бе проявил като изключителен играч, като бе изградил военната структура на чаросплетниците по такъв начин, че толкова много да зависи от него. Съпругът й ревниво пазеше бойните си тактики, за да е сигурен, че никой друг няма да успее да го измести от позицията му. Смъртта му щеше да е огромен удар за вещерите, а моментът бе възможно най-неподходящият за тях. От това, което знаеше за Какре, не мислеше, че Върховният чаросплетник ще отмени атаката — Различните хищници щяха да продължат да настъпват според предварителния план, а неприятелите им щяха да ги чакат.

Дали от всичко това щеше да има някаква полза в крайна сметка? Само боговете можеха да кажат. В истинския свят нямаше сигурни неща.

Мураки въздъхна дълбоко и погледът й се зарея в нощния небосвод — в непроницаемата чернота, където не се виждаха нито луни, нито звезди. Какъв студен и мрачен затвор бе сътворил съпругът й. Предпочиташе въображаемата си вселена.

Тя пресуши чашата си и отново напусна истинския свят… този път завинаги.