Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

Точно в 00,45 ч. два самолета EF–111 заглушиха тактическите комуникации на ПОС, самолети ЕС–130 за специални операции започнаха да заглушават панамското радио и телевизионни станции и да излъчват съобщението на Съединените щати до панамския народ и всички подразделения започнаха да се сражават за целите си.

Снайперисти от специалните сили, промъкнали се мъчително трудно до стратегически наблюдателни позиции, също започнаха да елиминират систематично постовете на ПОС с изключително точна стрелба. Екипите снайперисти се командваха от старши сержант Пат Хърли (по-късно загинал през войната в Залива при хеликоптерна катастрофа в нощна пясъчна буря, докато се завръщал от мисия зад фронтовата линия в Ирак).

В затвора „Модело“ (част от петнайсетте сгради на комплекса Командансия) се провеждаше атака за спасяването на Кърт Мюс. Шест оператори от Зелената военна сила (подразделението за специални мисии на армията), подкрепени с бойни хеликоптери АН–6 „Литъл бърд“, скочиха от хеликоптерите си на покрива. По време на захода си към затвора бойните хеликоптери унищожиха четири картечници на покрива на една сграда в комплекса, която приютяваше един от „батальоните на достойнството“ на Нориега. Един боен самолет АС–130 обстрелваше Командансия със 105-милиметровата си гаубица. Навсякъде летяха зелени светлини от зенитния огън на ПОС.

Операторите влязоха от покрива и се промъкнаха през напълно тъмната сграда до втория етаж, неутрализираха постовете по пътя си, взривиха вратата на подземието и се върнаха обратно на покрива готови за отлитане със „скъпоценния си товар“ (облечен сега с бронирана жилетка и каска от кевлар) — и всичко това само за шест минути.

След няколко секунди Уейн Даунинг се обади на Стайнър по горещата линия:

— Спасихме нашия човек — съобщи той, — но хеликоптерът може да е бил свален, докато се е вдигал от покрива.

— Информирай ме за ситуацията, когато разбереш точно какво се е случило.

Даунинг се обади отново след по-малко от пет минути.

— Не знам дали хеликоптерът е бил свален или просто е бил прекалено натоварен, за да се вдигне от сградата. Изглежда, че е паднал от нея по някакъв начин долу на улицата. Сега подготвям спасителна операция и ще те държа в течение.

Даунинг беше както командир на танкова бригада, така и командир на рейнджърски полк, така че допринесе с някои уникални умения за мисията. Като рейнджър той наблягаше на изненадата, подвижността и коварството, но същевременно оценяваше скоростта и съкрушителната огнева мощ на танковете. По време на планирането той отговаряше за механизирания пехотен батальон, определен за атака срещу Командансия и затвора „Модело“ и за тази мисия получи взвод леки танкове „Шеридан“ и бронетранспортьори с морски пехотинци. От тази сила той направи подразделение за бързо реагиране: бронетранспортьорите щяха да превозват отлично обучените му сили за специални мисии — някои от които никога не бяха воювали в бронирана машина. За тях това не беше проблем, защото специалните сили лесно се адаптираха. Майор Хауърд Хъмбъл, бивш командир на механизирана пехотна рота в Германия, а сега офицер от специалните сили, организира подразделението, поведе го из улиците на Панама Сити в онази нощ и достойно го командва през следващите пет дни.

Даунинг наричаше тази сила своята „Панцерна група“ и я разполагаше като сила за бързо реагиране на различни места в града. Тя можеше да се придвижва по-бързо от хеликоптерите, да поразява цели, които те не можеха, както и да се разделя на няколко елемента за по-голяма гъвкавост (за да се придвижват из Панама Сити, те използваха карта, която взеха от една бензиностанция). Картечниците, с които разполагаха, не бяха нещо особено за голяма война, но в градски сражения срещу леко въоръжени сили осигуряваха огромна огнева мощ.

Един от елементите на Панцерната група бе изпратен да спаси Мюс и неговите спасители. След като ги прибраха, те първо ги отведоха в едно училище за прехвърляне на хеликоптер и после в полевата болница във военновъздушната база „Хауърд“ за лечение. Там научиха за случилото се: хеликоптерът с Мюс и неговите спасители бил претоварен и се закачил на електрически кабел, след което се стоварил на улицата. Пилотът успял да премести машината до един паркинг, откъдето се опитал да излети отново. Хеликоптерът се издигнал на около десет метра от земята, когато бил свален със стрелба и се приземил обърнат на една страна. Тримата оператори били ранени при катастрофата, а единият от тях вече бил прострелян и в крака. Те залегнали в кръгова отбрана, за да защитят Мюс, и влезли в сериозно сражение, докато не били спасени.

Горе-долу по същото време силна стрелба от Командансия свали втори хеликоптер на специалните сили, който кацна принудително вътре в комплекса и спря в оградата около щаба на Командансия. Въпреки че никой от двамата пилоти не беше ранен, те знаеха, че няма да издържат дълго на унищожителния противников огън. Изскочиха от останките на машината, хвърлиха комбинезоните си върху оградата, прехвърлиха я и пропълзяха под колоните на един вход.

Докато се криеха там, от тревата изпълзя един войник от ПОС — сигурно първият военнопленник в тази война — и тръгна към тях с вдигнати зад главата си ръце.

— Искам да тръгне с вас — извика на развален английски той. Те го взеха при себе си.

Екип от Панцерната група спаси и тримата.

На другата сутрин беше свален трети лек разузнавателен хеликоптер, който падна в канала от страната на Атлантическия океан. За нещастие екипажът загина.

В часа X четирите танка „Шеридан“ и един боен самолет АС–130 откриха огън срещу главния щаб на Командансия и казармите на ПОС, докато водещият батальон от 193-та бригада се придвижи по булевард „Четвърти юли“, зави наляво по улица с високи сгради и започна атаката си срещу комплекса. Пътят пред тях беше блокиран от тежки камиони и други препятствия и повечето войници от ПОС, които виждаха, носеха цивилни дрехи — главно джинси „Ливайс“. Ясно бе, че са предупредени предварително — планираха да се бият известно време и след това да изчезнат сред цивилното население, когато играта загрубее.

Последваха едни от най-тежките сражения по време на операцията.

Водещият батальон, който си пробиваше път напред, моментално попадна под много силен обстрел от прозорците, корнизите и покривите на сградите и от цивилни автомобили, покрити с торби пясък като бойни гнезда. Сражението продължи с неотслабваща сила през следващите два часа. В 3,00 ч. сутринта Командансия гореше и димът бе толкова гъст, че танковете „Шеридан“ не виждаха целите си, но 193-та бригада опаса с кордон комплекса и започна операции за прочистването на всяка сграда.

В резултат на обръщение в рамките на психологическата операция, което определи една местна улица като безопасна за преминаване, шест пълни камиона с войници на ПОС се предадоха; но трите охранителни роти, останали вътре в комплекса, все още оказваха яростна съпротива.

Тъй като нямаше представа какво да очаква след влизането на войниците му в Командансия, Стайнър реши да докара следобед рота рейнджъри за подробно претърсване на комплекса. Ротата беше от 3-ти рейнджърски батальон и бе скочила предната нощ с 1-ви рейнджърски батальон за атаката в часа X срещу международното летище „Торихос-Токумен“.

Когато ПОС и „батальоните на достойнството“ напускаха района извън обградения комплекс, те подпалиха близкия бедняшки квартал „Чорило“, за да забавят настъплението на американските войски.

В часа X батальон на друга сила със специално предназначение, „Байонет“, 1-ви батальон от 508-ма въздушнопреносима пехота, започна атака срещу Форт Амадор, намиращ се на по-малко от три километра разстояние, с цел неутрализиране 5-та пехотна рота от ПОС. Тъй като Форт Амадор беше определен от договора като пункт за „обща употреба“ — като в него живееха и работеха както панамци, така и американци, — това щеше да бъде деликатна операция. ПОС заемаха всички сгради от южната страна на комплекса близо до канала, докато семействата на американските военни живееха директно срещу игрището за голф — и сред тях Марк Сиснерос със семейството си. Повечето панамци познаваха добре и уважаваха Сиснерос и поради тази причина Нориега го мразеше. Сиснерос изигра голяма роля в бъдещата операция.

— За пръв път във военната ми кариера — спомня си Карл Стайнър — членове на семействата на американски военнослужещи щяха да се озоват без предупреждение в центъра на сражение.

Тъй като бе времето на коледните празници, войниците от ПОС бяха поставили макети на сцени от Рождеството близо до казармите си — но тези макети бяха допълнени с картечни гнезда зад всеки от тях. Дулата на картечниците бяха насочени право насреща през игрището към жилищата на семействата на американските военнослужещи.

Планът за атака на командира на батальона изискваше проникването в инсталацията на по-голямата част от неговата щабна рота преди часа X. В часа X две стрелкови роти парашутисти, подкрепени от една 105-милиметрова гаубица, щяха да атакуват от въздуха направо зад жилищата на американските семейства. След приземяването си те щяха веднага да установят защитен периметър около жилищния район на американците и след това да атакуват казармите на ПОС, намиращи се на по-малко от сто метра разстояние — едната рота от север, а другата от юг.

Друга рота от батальона щеше за овладее яхтклуба „Балбоа“ от южната страна на полуострова и точно зад казармите на ПОС. В клуба често се събираха офицери от ПОС и обикновено няколко катера на ПОС стояха на котва наблизо.

След като атакуващите войски заеха позиции и семействата бяха предупредени да намерят укритие, батальонният командир беше готов да започне операцията си. Но реши първо да опита психологическа операция, преди да проведе операции за прочистване на сградите. От време на време стреляше с гаубицата по празни сгради — за да знаят от ПОС, че е тук и намеренията му са сериозни, — докато радиоекипите му излъчваха призиви за капитулация. На разсъмване при операциите за прочистване на сградите щяха да арестуват всички останали.

Противникът нямаше нужда от дълго убеждаване. Секунди след като гаубицата започна да стреля, войниците от ПОС се втурнаха навън от сградите към водата, хвърляйки оръжията си. Предадоха се или бяха пленени всичко 140 войници от ПОС. Секунди след това нощта утихна — с изключение на съобщенията по радиото и по някой снаряд от гаубицата.

На другия ден продължи прочистването на сградите, прекъсвано от спорадична стрелба на вражески снайпери. То приключи в 15,00 ч., когато Марк Сиснерос убеди последните шестнайсет войници в гимназията да се предадат. Форт Амадор беше превзет.

По време на разпитите стана ясно, че повечето офицери бяха оставили войниците си да се оправят сами още преди часа X. Като цяло офицерите от ПОС бяха лоша пасмина. Повечето ограбваха заплатите на войниците си.

Междувременно ротата, атакуваща яхтклуба „Балбоа“, започна операцията си. В опит да избягат много войници от ПОС се бяха дегизирали като келнери, но войнишките обувки ги издаваха и бяха заловени четиридесет и седем военнопленници.

Никой, който познаваше поне малко Мануел Нориега, не изпитваше някакви съмнения за неговия характер. Той беше наистина зло човешко същество — готов да застане редом със Саддам Хюсеин в галерията на лошите типове. За щастие, той се бе родил в малка, слаба страна, което ограничаваше обхвата на неговите злодейства. Никой американец, участващ в операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА, нямаше никаква представа за истинските злодейства на Нориега, докато не бяха претърсени неговите резиденции и офиси, които започнаха да разкриват дълбочината на деградацията му.

Нориега поддържаше няколко офиса, които американските войници претърсиха около обяд. Марк Сиснерос присъстваше, за да е сигурен, че това ще се свърши както трябва. Карл Стайнър описва някои от „изненадите“ в офисите:

— В бюрото на Нориега, в дясното горно чекмедже, те откриха някои от най-отвратителните порнографски видеофилми, които можете да си представите. В лявото чекмедже имаше албуми със снимки на зверствата на ПОС срещу политически затворници — снимки на изтезания, кастрации, побоища, налагане с камшик, екзекуции, масови изнасилвания и много по-лоши неща. На едната стена имаше мишена в човешки ръст — президентът Буш и Марк Сиснерос с дупки от куршуми в главите си.

Открихме подобни материали в офисите на мнозина високопоставени помощници на Нориега.

Бялата военна сила

Бялата военна сила, командвана от военноморския „тюлен“ капитан Джон, се състоеше предимно от флотски специални подразделения на „тюлени“ с лодки и също изпълняваше своите три основни мисии в часа X: да извади от строя личната яхта на Нориега и патрулните катери на ПОС в пристанището Балбоа на тихоокеанския вход на канала; да блокира пистата на летището „Пайтия“ в центъра на Панама Сити и да изолира панамските сили на остров Фламенко, намиращ се на около два километра навътре в морето в Панамския залив.

Два часа преди часа X два водолазни екипа в бойни гумени лодки напуснаха военноморската база „Родман“ и се насочиха към пристан № 18 в пристанището Балбоа, където бе стоянката на яхтата на Нориега. Придружаваше ги друга лодка с екип за огнева поддръжка, въоръжен с картечници и 40-милиметров гранатомет, в случай че изпаднат в беда. Лодките се движеха бавно и тихо, докато стигнаха точката за потапяне на около 150 метра яхтата. Водолазите влязоха във водата, носейки два деветкилограмови експлозива в раниците си, и заплуваха на дълбочина шест метра, като следваха посоката по компаса. Двата екипа от четири водолази стигнаха под яхтата трийсет минути преди часа X, поставиха експлозивите си на двете главни витлови оси и ги свързаха с детонационен шнур. Нагласиха таймерите за експлозия в 00,45 часа — часа X.

Точно когато приключиха, моторът на яхтата заработи; водолазите бързо се отдалечиха и се скриха зад камъните на пристан № 17. След секунди експлозивите им избухнаха и трябваше да се държат здраво, за да устоят на взривната вълна. Веднага щом водата се успокои, те прекосиха обратно канала под водата до мястото на срещата. Яхтата беше извън строя.

В часа X три взвода „тюлени“ — деветдесет и трима души — се приземиха в южния край на летище „Пайтия“ в бойни гумени костюми. Движейки се бавно и решително и прикривайки се един друг, двата взвода се насочиха на север по западната страна на летището; третият взвод и минохвъргачното отделение тръгнаха по източната му страна.

Когато наближиха хангара, в който бе паркиран личният самолет на Нориега, водещият екип от западната страна попадна под тежък обстрел от хангарите, като един „тюлен“ беше убит, а други ранени. И нещо по-лошо — те се намираха на открито и подкрепящият ги боен самолет АС–130 не можеше да открие огън, без да застраши живота на ранените. Вторият взвод от западната страна беше повикан на помощ. При пристигането му ПОС отново откриха огън; автоматичните пушки М–16 на „тюлените“ оказваха малък ефект срещу ПОС, които стреляха от прикритието на бетонни сгради.

Битката продължи още половин час, но като използваха 66-милиметрови минохвъргачки и 44-милиметрови гранатомети, „тюлените“ накрая победиха и извадиха от строя самолета на Нориега. В сражението загинаха трима „тюлени“ и неколцина други бяха тежко ранени.

Третата мисия на Бялата военна сила бе да изолира остров Фламенко, база на елитните части на Нориега за специални операции. Най-добрият начин за изолиране на тези части от сраженията беше блокирането на морския път от Панама Сити до острова, което бе осъществено от специални патрули с лодки.

„Тюлените“ и екипажите на специалните патрули свършиха и други важни морски задачи не само в канала, но и в заливите в Карибско море и Тихия океан, в които чакаха търговски кораби. Няколко от тези кораба бяха завзети най-демонстративно, докато „тюлените“ преследваха инфраструктурата на Нориега и „батальоните на достойнството“.

При едно от тези нападения „тюлените“ за специални мисии на капитан Рик преследваха по петите неколцина главорези от „батальон на достойнството“, опитващи да се качат на кораб, пуснал котва в пристанището на Колон. „Тюлените“ разполагаха с бързоходни съдове и един от тях забеляза как хората от „батальона на достойнството“ се изкачват по капитанската стълба. „Тюлените“ спокойно откачиха стълбата с много точна стрелба на 40-милиметров гранатомет. Главорезите се озоваха във водата и „тюлените“ бързо ги арестуваха.

Черната военна сила

Черната военна сила се командваше от полковника от специалните сили Джейк Джейкъбели, стар боец в Латинска Америка и Панама.

Майор Хигинс, висок, слаб питомец на военната академия „Уест Пойнт“, който говореше свободно испански, заедно с двайсет и четири офицери и войници от специалните сили трябваше да установи контрол над моста над река Пакора и да блокира Батальон 2000.

Докато войниците му се товареха на три хеликоптера „Блекхоук“ във военновъздушната база „Олбрук“, пристигна разузнавателната информация, че един конвой е напуснал Форт Симарон и се насочва към „Торихос-Токумен“. Екипът бързо приключи натоварването и отлетя към моста. След петнайсет минути видяха фаровете на конвоя на ПОС, докато пилотите кръжаха във въздуха и кацнаха на около сто метра от югозападния край на моста. Екипът слезе от машините, изкачи брега към пътя и се затича с всички сили, за да завземе моста, преди конвоят да започне да пресича реката.

Когато стигнаха, предният автомобил се намираше на не повече от сто метра разстояние. Докато екипът бързаше да заеме позиции от двете страни на пътя, един офицер и двама войници стреляха с 66-милиметрово леко противотанково оръдие, с по-мощното противотанково оръдие АТ–4 и с картечница по предния автомобил, който спря на място.

Междувременно бойният инспектор на военновъздушните сили повика изпратения в района боен самолет АС–130 и след минути той се озона над главите им. Пилотът лесно идентифицира конвоя, понеже на ПОС изобщо не им мина през ума да изключат фаровете си, но дори без светлини, инфрачервеното устройство правеше колите и персонала видими. Преди да атакува, пилотът предупреди Хигинс, че войниците, охраняващи югоизточната страна на моста, се намират в периферията на безопасните му граници готов ли е да приеме жертви от приятелски огън? Хигинс му каза да действа и АС–130 откри огън. Докато стреляше, той осветяваше околността с инфрачервения си прожектор, за да могат войниците от специалните сили да виждат с очилата си за нощно виждане.

Войниците от ПОС изскочиха от камионите и заеха огневи позиции сред дърветата.

В 02,00 ч. горивото на АС–130 привършваше и той трябваше да отиде да зареди; но друг АС–130 веднага го смени.

Междувременно войниците от ПОС, нахлузили противогази и използващи газ за разпръскване на демонстрации, атакуваха моста, но огънят на хората на Хигинс ги отблъсна и неколцина войници от ПОС скочиха отчаяни през парапета.

На разсъмване сражението утихна и малкият отряд на Хигинс беше неоспоримият господар на моста — и то без жертви. Междувременно една група за бързо реагиране (ГБР) от Черната военна сила пристигна с хеликоптер и се приземи от другата страна на моста, за да претърси унищожения конвой; екипът, сражавал се цяла нощ, остана на позициите си като охрана.

Те откриха на моста осем убити и неколцина ранени, на които бе оказана медицинска помощ на място от медиците на специалните сили, откриха и плениха няколко други войници от ПОС, които се криеха в къща до пътя, и малцината оцелели по-късно се натъкнаха на рейнджърите и на 82-ра въздушнопреносима дивизия на летището.

По време на разпитите се изясни, че конвоят е превозвал повече от петдесет войници от тежко въоръжената рота на Батальон 2000, командвани от заместник-командира на ротата и въоръжени с 81-милиметрови минохвъргачки, 90-милиметрови безоткатни оръдия и 0.30-калиброви картечници. Според заместник-командира на ротата те отивали в Панама Сити, за да потушат „някакви граждански размирици“.

По-късно същата сутрин един два и половина тонен камион с развят бял флаг пристигна от Форт Симарон, за да прибере техните убити.

В 15,45 ч. разузнавателен взвод от 82-ра въздушнопреносима дивизия, пътуващ за Форт Симарон, се присъедини към Хигинс и хората му.

В 17,30 ч. Хигинс с двайсет и четирите му „зелени барети“ и двайсет пленници бяха изтеглени с хеликоптер обратно във военновъздушната база „Олбрук“. Те изпълниха мисията си.

Екипите специални сили на Джейк Джейкъбели от Черната военна сила извършиха три други основни мисии в часа X или предхождащи го дейности: разузнаване в Тинахитас за 82-ра въздушнопреносима дивизия. В 19,00 ч. предишната вечер разузнавателен екип от четирима души започна проучване на пресечената местност пеша, за да огледа казармите Тинахитас, 1-ва пехотна рота и гнездото от шестнайсет минохвъргачки близо до Тинахитас. Екипът зае позиция в 01,00 ч. сутринта и докладва видяното на генерал Кинзър в командния пункт на 82-ра въздушнопреносима дивизия, за да ги предаде на Джим Джонсън, когато наближи неговият скок. Информацията за минохвъргачките предадоха директно в щаба на Стайнър.

Казармите Симарон. В 21,00 ч. предишната вечер друг разузнавателен екип от четирима души беше прехвърлен с хеликоптер „Блекхоук“ на пет километра от казармите Симарон, за да докладва за Батальон 2000. Именно този екип докладва за придвижването на конвоя към моста на река Пакора.

Антените на телевизия „Серо Азул II“. Заглушаването на местните медии, започнало в 00,45 ч. сутринта, успешно заглуши всички телевизионни станции, освен една — телевизия II, основна медия на Нориега. Когато опитите да бъде заглушена не успяха, екип на специалните сили от осемнайсет души беше изпратен точно след часа X, за да я извади временно от строя.

Най-лесният начин за това е да се събори антенната кула, но хората на Стайнър искаха предавателят да не работи само няколко дни, а не месеци. Затова екипът се спусна по въжета от хеликоптера в комплекса на телевизионната станция и просто свали един ключов телевизионен модул.

Сила със специално предназначение „Атлантик“

Силите със специално предназначение „Атлантик“, разположени на страната на канала откъм Карибско море, се командваха от полковник Кийт Келог и се състояха от два пехотни батальона, авиационна секция от двеста души с хеликоптери „Хюи“ и бойни хеликоптери „Кобра“, секция „Вулкан“, за противовъздушна отбрана, една рота военна полиция и една инженерна рота. Единият батальон — 3-ти батальон, 504-та пехотна бригада — беше всъщност от 82-ра въздушнопреносима дивизия. Той бе пристигнал на 10-ти декември, за да участва в Центъра за обучение за действия в джунглата като част от нормалното обучение на войските, което трябваше да завърши преди Коледа. Батальонът не знаеше, че последното му учение щеше да включва истински бойни действия.

Бойна сила „Атлантик“ имаше няколко сложни мисии: да изолира и прочисти от врага Колон; да неутрализира 8-ма пехотна рота, базирана във Форт Еспинар в Колон; да неутрализира 1-ви батальон морски пехотинци на ПОС във военноморската база „Коко Соло“, източно от Колон; да извади от строя многомоторния самолет на пистата „Франция“, южно от „Коко Соло“; да плени патрулните лодки на ПОС в пристанищата; да охранява язовира „Маден“; да превземе електроразпределителния център в Серо Тигре; да овладее жизненоважните шлюзове Гатун и да освободи политическите затворници, включително американци, държани сега в затвора „Ел Ренасер“ по средата на провлака.

Нито една от тези мисии не беше лесна. Форт Еспинар и „Коко Соло“ бяха съоръжения, използвани и от двете страни, като там семействата на американските военнослужещи живееха до войниците от ПОС. „Коко Соло“ някога бе приютявал Колежа на двете Америки и представляваше особено сложна мишена, защото гимназията „Кристобал“ и болницата „Коко Соло“ също се намираха тук. Подразделението на ПОС в „Коко Соло“ — панамският военноморски пехотен батальон — бе знаменито със своята арогантност.

В часа X високоговорители от рота С на 4-ти батальон, 17-та пехотна бригада, започнаха да излъчват съобщения за капитулация към панамския военноморски пехотен батальон на ПОС в „Коко Соло“; предложението беше отхвърлено и ПОС отговори със силен огън от района на казармата си. Но предизвикателното им поведение не трая дълго. След като им бе предоставен шансът да наблюдават пълното унищожение на сградите на щаба им от оръжейните системи „Вулкан“ и осъзнаха, че казармите им са следващите, те развяха белия флаг.

След тази демонстрация на американска огнева мощ прочистването на Колон се оказа много по-лесно от очакваното. Вместо яростна съпротива 3-та бригада влезе в града с население от 60 000 души на 22-ри декември с по-голямата част от двата си батальона и бе посрещната от хиляди ликуващи панамци. По време на операцията за прочистване се предадоха четиристотин войници от ПОС, главно от 8-ма пехотна рота.

Затворът „Ренасер“, разположен на полуостров в канала, се състоеше от външен периметър сгради, наблюдателни кули и заграждения „Циклон“; и вътрешен периметър — истинският затвор, — състоящ се от две бетонни сгради с вътрешна ограда. Той се охраняваше от двайсет до двайсет и пет войници от Батальон 2000, смесени със затворниците и живеещи в същите сгради — което правеше спасяването на затворниците още по-трудно.

Със спасителната операция бе натоварена С-ротата от 3-ти батальон, 504-та пехотна бригада на 82-ра въздушнопреносима дивизия: един амфибиен отряд от два стрелкови взвода щеше да се спусне в канала с два армейски хеликоптера — двучасов полет от Форт Шърман близо до Колон — и да неутрализира външния периметър на отбрана на затвора и осигури огнева поддръжка за взвода, който трябваше да бъде спуснат вътре в затворническия комплекс. Хеликоптери „Кобра“ щяха да неутрализират наблюдателните кули, докато друг стрелкови взвод с хеликоптери „Хюи“ кацнеше в затворническия комплекс.

Въпреки че планът вървеше като по вода, изпълнението му не беше лесно. Защитниците на затвора оказаха силна съпротива, използвайки сълзотворен газ, както и леки оръжия, но до 6,00 ч. сутринта затворът бе в американски ръце и затворниците — двама американски журналисти, петима политически затворници от опита за преврат през март 1988 г. и петдесет и седем истински криминални престъпници — бяха невредими.

Сега силите със специално предназначение „Атлантик“ контролираха всичките си набелязани цели. Елементи от нея се справяха и с други задачи по плана.

Сили със специално предназначение „Винаги готов“

Силите със специално предназначение „Винаги готов“ под командването на полковник Чарлс Е. Ричардсън имаха много широка мисия и всичките им компоненти се намираха в районите западно от канала. Те трябваше: да осигурят и охраняват военновъздушната база „Хауърд“, склада с муниции на военноморския флот на Съединените щати, военноморската база „Родман“ и танковото депо „Арайхан“; да обезопасят и защитават Моста на Америките; да блокират подкрепленията за ПОС от югозапад и да неутрализират ПОС и „батальоните на достойнството“ в зоната; да превземат базите на ПОС във Веракрус и Арайхан и да неутрализират щаба на 10-та военна зона в Ла Корера на 24 километра западно от Панама Сити. Военната сила изпълни всичките си мисии.

Летището „Торихос-Токумен“

От военната страна на летището („Торихос“) бяха разположени двеста войници от 2-ра стрелкова рота на ПОС, въоръжена с три 50-и калибър картечници и зенитно оръдие ZPU–4, 150 души от военновъздушните сили на Панама и трийсет охранители на летището.

Подполковник Робърт Уогнър и 1-ви батальон от 75-та рейнджърска бригада трябваше да неутрализират тези сили и да превземат военния възстановителен център „Сереми“ в хотела на военния курорт „Ла Сиеста“ на половин километър разстояние. Междувременно С-рота от 3-ти рейнджърски батальон щеше да превземе гражданския терминал. Тъй като 82-ра въздушнопреносима дивизия скачаше четиридесет и пет минути след тях и Батальон 2000 се намираше само на 45 минути разстояние по пътя (ако успееха да прекосят успешно моста на река Пакора), рейнджърите разполагаха с много малък период от време. Трябваше да действат бързо.

Точно в 01,00 ч. — докато бразилският пътнически самолет разтоварваше багажа си на главния терминал — един боен самолет АС–130 започна да обстрелва картечните и зенитни позиции на 2-ра пехотна рота, а боен хеликоптер АН–6 започна да обстрелва ротната караулна барака и друга караулна барака пред гражданския терминал, елиминирайки постовете на ПОС.

Пет минути преди това пет самолета С–141 от Щатите бяха спуснали 12 джипа, 12 мотоциклета и два танка в зоната за спускане в Токумен. Три минути след като АС–130 откри стрелба, още седем С–141 спуснаха Уогнър и батальона му, последвани незабавно от С-ротата на 3-ти рейнджърски батальон, скачаща от четири самолета С–130. Повече от 700 рейнджъри се приземиха за минути, като 150 от тях на пистата до главния терминал. Много пътници от бразилския самолет бяха поздравени с „добре дошли“ в Панама от „изключителната“ гледка на парашутисти, падащи навсякъде около самолета им.

Батальонът рейнджъри се събра, потегли пеша към целите си и бързо преодоля съпротивата на 2-ра пехотна рота. Психологическият ефект от бойните хеликоптери С–130 дойде твърде много на защитниците от ПОС; повечето се опитаха да избягат, включително четирийсет хеликоптерни пилоти от казармите в Торихос. Когато погледнаха през прозорците си и видяха спускащите се с парашути рейнджъри, те побягнаха към хълмовете. Предадоха се пет дни по-късно в деня на Коледа.

Планът на С-ротата беше да влезе с три взвода в терминала от три различни посоки, а после всеки взвод да покрие по един от етажите; но честите им репетиции не ги бяха подготвили за пътнически самолет с 376 пътници. Това означаваше, че първостепенната им грижа е безопасността на пътниците.

Влизащите в сградата рейнджъри завариха повечето пътници в салона за получаване на багажа и там не се виждаха никакви войници от ПОС. Сградата беше тъмна. Електричеството бе прекъснато от хвърлена от рейнджърите граната по генератора на терминала. Те продължиха прочистващата си операция с очила за нощно виждане.

Повечето от вратите на първия етаж бяха заключени и рейнджърите ги опитваха всички, докато намериха една отворена стоманена врата. Водещото ядро прекрачи зад нея, някой даде изстрел и една жена започна да пищи на английски „Не стреляйте!“.

Рейнджърите се оттеглиха назад, за да огледат обстановката. Вътре очевидно имаше заложници и войници на ПОС, но не можеше да се прецени точно колко.

Един сержант рейнджър с очила за нощно виждане се плъзна обратно в салона и видя четирима заложници — две американки и една панамка с бебето си — и може би дузина войници от ПОС.

Сержантът излезе навън да докладва точно когато пристигаше командирът на ротата с намерението да увещава войниците от ПОС, но когато това не свърши работа, той им постави ултиматум:

— Излезте навън или всички ще бъдете убити — след което войниците оставиха оръжията си и се предадоха. Никой от заложниците не бе ранен.

Докато 3-ти взвод наближаваше терминала, ПОС стреляха по тях през стъклото на един прозорец. Взводът нахлу в сградата и изолира войниците от ПОС в мъжката тоалетна. Командирът на взвода влезе вътре, за да погледне, но криещите се в кабинките войници от ПОС го простреляха три пъти. Войниците му го извлякоха навън и хвърлиха вътре две гранати, но противниковите войници бяха защитени от металните врати на кабинките. Тогава всички рейнджъри атакуваха едновременно. Когато влязоха в помещението, войник от ПОС простреля един от тях три пъти в главата (каската му от кевлар го спаси); след това рейнджърите убиха двама войници; друг панамски войник изскочи от една кабинка и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на един рейнджър; друг рейнджър го простреля в главата и го уби; изскочи друг войник от ПОС и сграбчи един рейнджър за гърлото; те се блъскаха един друг в стената и водеха ръкопашен бой. Накрая рейнджърът изхвърли панамския войник през прозореца и той се приземи един етаж по-долу на земята точно пред един редник рейнджър, заел току-що огнева позиция с картечница М–60. Изненадан, той с един откос преряза на две войника от ПОС, който се мъчеше да извади пистолет.

Два и половина часа след скока летището „Торихос-Токумен“ беше превзето.

Вътре в терминала рейнджърите разделиха задържаните — цивилните пътници от бразилския самолет от арестуваните, и поставиха на арестантите белезници. Помолиха пътниците да изчакат възстановяването на реда в терминала. Когато след няколко часа децата огладняха, рейнджърите уредиха със собственика на ресторанта раздаването на храна и я платиха от джоба си.

В 2,08 часа сутринта първите парашутисти от 82-ра въздушнопреносима дивизия започнаха да се приземяват в зоните си за приземяване — с двайсет и три минути закъснение поради снежната буря във Форт Браг. Останалите парашутисти също бяха забавени от бурята, но цялата дивизия беше на земята до 5,15 часа.

В 10,00 ч. дивизията пое охраната на летището.

По-късно стана известно от един от бодигардовете на Нориега, че блокада на рейнджърите близо до летището „Торихос-Токумен“ е пропуснала на косъм пленяването на диктатора и спестяването на куп неприятности на Съединените щати. Ето как се случи това:

Предишния ден, след разделянето на свитата на Нориега в Колон и изпращането на негов двойник в Командансия, Нориега бил отведен в почивния лагер в Сереми за среща с една проститутка. Той стигнал там доста пиян, защото бил изпил около една трета от бутилка скоч.

Диктаторът разбрал, че страната му е нападната чак когато чул стрелбата на атакуващите самолети АС–130 по летището „Торихос-Токумен“, последвана скоро от грохота на транспортните самолети, пускащи рейнджърите с парашути.

Секунди след началото на стрелбата Нориега изтичал от хотела по червени слипове и скочил на задната седалка на колата си.

— Американците ме търсят! — извикал той. — Да се махаме оттук.

По пътя попаднали на блокада от рейнджъри.

— Боже мой — извикал той, — те знаят къде съм! Пуснаха тези хора право върху мен!

Когато колата пред тях ударила бариерата и привлякла огъня на рейнджърите, автомобилът на Нориега бързо направил завой от 180 градуса и поел по един черен път към Панама Сити. След това Нориега бил толкова „потресен“, че му трябвал цял ден, за да се успокои.

По едно време през тази първа нощ ОВССО имаше 171 самолета във въздуха над Панама Сити. Но до сблъсъци не се стигна, ничие гориво не свърши. Бойните самолети АС–130 осигуряваха денонощно покритие в продължение на деветдесет и шест часа без прекъсване, използвайки сензорите, оръжията и фаровете си, за да плашат ПОС и подкрепят специалните сили, рейнджърите, „тюлените“ и конвенционалните сили.

Силите на Съединените щати за специални операции в Панама — 1-ва ескадрила за специални операции (ЕСО), се командваха от полковник (по-късно генерал-майор) Джордж Грей и се състоеше от хеликоптери MH–53J „Пейв Лоу“, бойни самолети АС–130, хеликоптери MH–60G „Блекхоук“ с устройства за презареждане във въздуха, самолети МС–130 „Комбат Тейлън“ за пускане на парашутисти и проникване в добре защитено въздушно пространство и самолети ЕС–130, използвани за психологически операции, радио– и телевизионни предавания.

Рио Хато

Докато 1-ви рейнджърски батальон се спускаше с парашути на летището „Торихос-Токумен“, другите два батальона от 75-ти полк осъществяваха парашутна атака в Рио Хато на запад от Панама Сити.

Те излетяха няколко часа по-рано от Форт Бенинг, Джорджия, в седемнайсет самолета С–130 от 317-та военнотранспортна ескадрила, базирана във военновъздушната база „Поуп“. Всеки от първите петнайсет самолета превозваше по 65 рейнджъри (С–130 нормално превозваха по петдесет и двама войници с пълно бойно снаряжение), наблъскани като сардини. Те не можеха да се помръднат. Не можеха да отидат до тоалетната. За тази цел се предаваха двайсетлитрови контейнери около краката на хората. Понеже нямаше достатъчно място да се обърнеш, всички натовариха екипировката на гърба си преди качването на борда. Всеки рейнджър носеше на гърба си двайсет и седем до четирийсет и пет килограмова раница, пълна с муниции и припаси, включително поне едно 66-милиметрово леко противотанково оръжие (ЛПО). Оказа се, че леките противотанкови оръжия са много полезни.

В часа X бомбардировачи F–117 „Найтхоук“ пуснаха две деветстотинкилограмови бомби със закъснител на 150 метра от казармите на 6-та и 7-ма рота. През следващите три минути хеликоптери „Апачи“, бойни хеликоптери АН–6 и един боен самолет АС–130 обстрелваха позициите на зенитните установки около летището.

Три минути след часа X водещият самолет С–130 прекоси зоната за приземяване на 150 метра височина, последван веднага от останалите самолети, които пускаха рейнджърите, а след малко два самолета С–130 хвърлиха четири джипа и четири мотоциклета.

Докато рейнджърите се спускаха с парашутите, те можеха да видят как зелени трасиращи картечни откоси кръстосват зоната за приземяване — или по-лошо, свистят около тях. Тринайсет от петнайсетте самолета С–130 бяха улучени многократно. Няколко рейнджъри също бяха ранени, докато се спускаха. Бомбите и артилерийската подготовка имаха ефект — по-късно бяха открити двеста кадети, скрити в бункерите им, — но недостатъчен. По-голямата част от 6-та и 7-ма рота на ПОС успяха да заемат позиции около летището и обстрелваха приземяващите се рейнджъри от бронетранспортьори CG–150 и други военни автомобили с картечници; една картечница 50-и калибър върху бетонната рампа на главния вход разораваше зоната за приземяване.

По всичко изглеждаше, че са предупредени предварително за атаката, а и бяха добри войници. Просто си вършеха работата.

Рейнджърите не приеха това спокойно; те са избухливи като експлозиви. Докато се измъкваха от парашутите си и се събираха за атака, те стреляха по автомобилите на ПОС със своите ЛПО и разрушиха няколко от тях, още преди да тръгнат към определените за атака мишени. Разрушиха по този начин три камиона, като единият от тях беше цистерна с гориво и горя в продължение на няколко часа.

В един от по-особените моменти през тази нощ парашутът на един рейнджър бе закачен от бягащ два и половина тонен камион на ПОС, който влачеше викащия за помощ рейнджър през зоната за приземяване. На виковете му за помощ се отзова негов приятел, който хладнокръвно пусна в кабината на камиона една ЛПО ракета от 150 метра разстояние — далечен изстрел за движеща се мишена.

Докато всичко това се случваше, полковник Бък Кернан, полковият командир на рейнджърите, собственоръчно изключваше електричеството на летището — макар и не точно умишлено.

По време на спускането си той се оплете в електрическите жици. Когато се приземи, парашутът му бе оплетен с жиците и гореше. Докато го дърпаше, за да го освободи, той събори един осветителен стълб върху електропроводите към лагера, причинявайки късо съединение и мрак в целия летищен комплекс. Бързо свали раницата на парашута си и се озова в периферията на арената в центъра на лагера.

Междувременно полковият главен сержант Леон Гереро, който бе скочил след Кернан, се спускаше надолу над него, наблюдавайки всичко това, разтревожен, че полковникът е лошо ранен. Но когато видя Кернан да сваля раницата на парашута си, той разбра, че шефът му е добре и не можа да се въздържи да не се разсмее. Кернан веднага пое командването и събра войниците си.

Планът на полковник Кернан за превземането на Рио Хато изискваше подкрепата на два бойни самолета АС–130, един армейски хеликоптер „Апачи“ и два бойни хеликоптера АН–6, кръжащи близо до Рио Хато преди пристигането на транспортните самолети С–130, превозващи войските. Точно в 01,00 ч. те започнаха да обстрелват известните зенитни позиции и други предварително определени цели в комплекса Рио Хато с отлични резултати. Рейнджърите започнаха да скачат с парашути точно в 01,03 часа.

Веднъж озовал се на земята, 2-ри рейнджърски батальон от 75-ти рейнджърски полк трябваше да неутрализира 6-та и 7-ма рота на ПОС, докато 3-ти рейнджърски батальон от същия полк изолира летището, прочисти военната академия, щаба на лагера, комуникационния център, автомобилния парк и оперативния комплекс на летището.

Въпреки че комплексът бе защитаван от елитните войници на Нориега, те не можеха да се мерят с рейнджърите. Веднъж стъпили на земята, рейнджърите атакуваха целите си на групи от взводове и отделения, които бързо преодоляха съпротивата на ПОС, убивайки трийсет и четирима и пленявайки 278 войници заедно с хиляди единици оръжия.

След час и петдесет и три минути ожесточен и близък бой Рио Хато беше превзет, съпротивата преодоляна и самолетите с припаси започнаха да кацат.

Една от мисиите на рейнджърите беше да претърсят плажната къща на Нориега „Фаралон“ до южния подход към летището. Тя се оказа празна. Рейнджъри от 2-ри рейнджърски батальон на подполковник Ал Маестас намериха заключена голямата входна врата с двойни стъкла. Рейнджърите обсъдиха как да влязат в луксозния дом. Тяхното решение? Те се отдръпнаха назад и изстреляха една ЛПО ракета във вратата, пръсвайки я на хиляди парчета. (По-късно войниците в ОВССО наричаха ЛПО „ключа на рейнджърите“.)

И отново бяха открити големи количества порнографски материали.

Превръщането на ЛПО в устройство за проникване е типично за рейнджърите. Те не са деликатни. След няколко дни рейнджърите влязоха в Панама Сити и започнаха да организират пътни проверки и контрол над автомобилното движение.

Около 22,30 ч. една вечер отделение рейнджъри заемаше голям кръстопът. Мястото на блокадата бе избрано с типична рейнджърска ефективност и щателност. Самата блокада се извършваше от трима рейнджъри, подкрепяни от разстояние от 90-милиметрово безоткатно оръдие и една картечница М–60.

Една кола се приближи, намали скоростта, после даде газ и разби бариерите.

С рейнджърите шега не бива. Деветдесетмилиметровото оръдие веднага откри огън и колата експлодира от директното попадение, докато М–60 обсипваше с куршуми останките за всеки случай. В колата имаше войници от ПОС, всичките мъртви, и няколко отворени бутилки уиски. Били са пияни, когато са налетели на блокадата.

Историята бързо се разнесе из ОВССО. Някой нарисува плакат карикатура на рейнджър, разстрелващ кола; заглавието гласеше:

Сили със специално предназначение „Пасифик“

Въпреки че снежната буря във военновъздушната база „Поуп“ взе своя дан, двайсетте тежкотоварни и трите самолета С–141 от Чарлстън бяха невредими и пристигнаха по график в „Торихос-Токумен“ в 1,45 ч. сутринта с по-голямата част от екипировката, която 82-ра въздушнопреносима дивизия щеше да използва в Панама: седемдесет и две бронирани машини, повечето екипирани с 50-ти калибър картечници; осем танка „Шеридан“ М–551, четири 105-милиметрови артилерийски инсталации и инженерна екипировка. След двайсет и шест минути пристигнаха осем самолета С–141 с парашутисти. Генерал Джонсън, неговият дивизионен КП, както и бригадните и батальонните му командири долетяха с първите осем птици. Час по-късно още пет птици пуснаха товара си. Последните седем го пуснаха в 05,15 ч., завършвайки окомплектоването на дивизионната бригада в бойна готовност от 2 000 парашутисти.

Първата цел на дивизията беше Панама Виехо в източната част на Панама Сити. Там бе разположен Първи кавалерийски ескадрон на ПОС, предимно церемониално подразделение с осем коня и личен състав от 170 души от елитния и лоялен отряд за специални операции на Нориега (ЕОСО), екипиран с бронетранспортьори V–300 и зенитни оръдия. Задачата по превземането на тази цел беше възложена на 2-ри батальон от 504-та пехотна бригада.

Тъй като цялата ДДБ бе натоварена на двайсет транспортни самолета С–141 — нормална практика при парашутна операция за разпределяне на риска — и пристигналите бяха замаяни, целият 2-ри батальон не се събра за въздушното нападение, докато не скочиха всички парашутисти. Почти съмваше, когато първата група войници от 2-ри батальон излетя за Панама Виехо с единайсет хеликоптера „Блекхоук“ с по трийсет и пет войници всеки, подкрепени от два бойни хеликоптера „Кобра“ и два „Апачи“. Те се приземиха относително безпрепятствено и бързо се заеха с установяването на периметър за сигурност около зоната на кацане.

Втората група се приземи на север от тях зад казармите. Докато хеликоптерите „Блекхоук“ наближаваха зоната за кацане, те бяха обстрелвани с масиран огън от леки оръжия и две от машините бяха ударени. Макар да успяха да се завърнат в зоната за товарене на войниците на летището „Торихос-Токумен“, те бяха извадени от строя. След стъпването си на земята войниците от групата бързо влязоха в сражение с използващия леки оръжия противник.

Третата група пристигна без сериозна съпротива и войниците започнаха да слизат на земята.

Сега бяха прехвърлени всичко петстотин души и всички те срещнаха съпротива — ПОС и ЕОСО в цивилни дрехи, използващи тактика на удари и бягство.

До 11,55 ч., след като понесоха тежки загуби, ПОС се разтвориха сред цивилното население и батальонният командир официално обяви Панама Виехо за превзет, но спорадичните престрелки продължиха през остатъка от следобеда.

Тинахитас

Тинахитас, база на 1-ва пехотна рота с личен състав от двеста души, се намираше на върха на хълм, разположен на десет километра на север от Панама Сити и на тринайсет километра западно от летището „Торихос-Токумен“ и беше заобиколена от три страни с разрастващите се бордеи на бедняшкото селище Сан Мигуелито, база на един „батальон на достойнството“. Това беше трудна цел. В двора на гарнизона бяха поставени антихеликоптерни препятствия; до комплекса имаше четири 120-милиметрови минохвъргачки, шест 81-милиметрови минохвъргачки, три 60-милиметрови минохвъргачки и едно зенитно оръдие ZPU–4. Един боен самолет АС–130 бе обстрелвал на три пъти тези позиции през нощта.

Съществуваше само един начин за ефективна атака срещу Тинахитас и той беше чрез приземяване на 700 метра по-надолу от върха на хълма. Тази зона за приземяване очевидно попадаше в обсега на минохвъргачките и атаката през цялото време щеше да се води нагоре по хълма.

Първи батальон от 504-та военновъздушна бригада отлетя от летището „Торихос-Токумен“ в 8,00 часа, предхождан от два хеликоптера „Апачи“ и един хеликоптер ОН–58 за наблюдение на зоната за приземяване. Не бяха обстрелвани от земята при първоначалния оглед на района, но когато поведоха наближаващите транспортни хеликоптери към ЗК, те прелетяха над Сан Мигуелито, откъдето противникът откри масиран и ефективен огън. За да не рискуват жертви сред цивилното население, те не отговориха на огъня, но съобщиха за него на командира на военната щурмова сила, след което отлетяха до военновъздушната база „Хауърд“, за да проверят машините за повреди.

Конвой апачи веднага отлетя за Сан Мигуелито, набеляза вражеската позиция и получи разрешение да унищожи целта, която беше неутрализирана със залпове от 30-милиметрови оръдия от разстояние 2 800 метра, причинявайки смъртта на десет войници от ПОС.

Зоната за кацане в Тинахитас се оказа най-горещата за подразделенията на 82-ра въздушнопреносима дивизия. Причиненото от снежната буря забавяне осигури време на ПОС за изграждане на защита и причиняване на загуби. (Един блекхоук бе ударен двайсет и осем пъти, но остана във въздуха благодарение на многото си дублиращи системи.)

Докато наближаваха ЗК, първата част попадна под обстрела на автоматични оръжия и 81-милиметров минохвъргачен огън от войници на ПОС, заели позиции в сгради на запад и югозапад от тях. След кацането, докато се разгръщаха за атака, парашутистите отново попаднаха под силен обстрел, този път от върха на хълма и околните квартали. Тези войници, подкрепени с огъня на два хеликоптера „Апачи“, атакуваха позицията на ПОС; силният огън продължаваше при пристигането на втората и третата група.

След това батальонът атакува нагоре по хълма, но когато стигна върха, гарнизонът се оказа изоставен. ПОС бяха оставили малка група войници за отбиване на атаката, а останалата част от ротата се бе изтеглила в околните квартали, за да се бие заедно с „батальона на достойнството“. Тази малка група войници избяга преди парашутистите да стигнат до върха на хълма.

По-късно батальонът навлезе в кварталите и неутрализира организираната съпротива.

Батальонният командир обяви позицията за превзета в 14,30 часа.

Форт Симарон

По пладне в деня на започване на операцията оставаше само една непревзета цел — Батальон 2000. Но с трите си роти, осем бронирани коли V–300, четиринайсет минохвъргачки и четири 107-милиметрови ракетни установки (малко повредени по време на опита да прекосят моста на река Пакора предишната нощ) той представляваше една от най-трудните цели сред всичките двайсет и седем мишени.

В 12,05 ч. подполковник Джон Вайнс, командир на 4-ти батальон от 325-та пехотна бригада парашутисти, отлетя за Форт Симарон с единайсет хеликоптера „Блекхоук“, ескортирани от бойни хеликоптери „Кобра“. Атаката изискваше превозването на батальона с две излитания.

След кацането парашутистите настъпиха към селата край лагера, където ги посрещна ожесточена съпротива на ПОС (още едно последствие, причинено от забавянето поради снежната буря); в последвалите сражения бяха убити петима войници от ПОС.

Когато стигнаха Форт Симарон, батальонният екип за ПСИОП излъчи съобщение, призоваващо врага да капитулира; в отговор ПОС откриха стрелба по парашутистите. Батальонният командир заповяда атака с боен самолет АС–130 срещу казармения комплекс. Самолетът обстрелваше района на казармите почти непрекъснато в продължение на четири часа.

На разсъмване, когато парашутистите извършиха прочистване на гарнизонния комплекс, в него нямаше никой. Те се подготвиха за контраатака, но такава не последва. Оцелелите от Батальон 2000 бяха напуснали комплекса, обули своите джинси и избягали в града.

Загубите на Батальон 2000 бяха тежки.

Операции за стабилизиране

Силите на Съединените щати разбиха ПОС — и способността на Нориега да контролира войските си — още през първия час от бойните действия. В края на първия ден от операцията повечето сражения бяха приключили — въпреки че Панама в никакъв случай не беше безопасно място. Много панамски войници се преоблякоха в цивилни дрехи и се скриха сред населението в столицата, където продължиха да се събират, за да създават нови неприятности.

В страната нямаше закон и ред.

Дрипльовци, въоръжени банди хулигани, войници от „батальоните на достойнството“ и ПОС — и понякога смес от всичко това — започнаха да грабят и да причиняват размирици.

Това развитие на събитията бе очаквано от американските планиращи; дивизионните командири на силите за специално предназначение „Атлантик“ и „Пасифик“ имаха заповеди да навлязат в града и да започнат операции за установяване на стабилност чрез контрол над ключовите сгради и ликвидиране на съпротивата.

На разсъмване на 20-ти декември на стадиона на гимназията „Балбоа“ вече имаше 3 000 бежанци, включително много войници от ПОС, които се бяха промъкнали в цивилни дрехи. Имаше и 1 500 задържани в лагер, изграден на едно стрелбище в средата на канала — техният брой нарасна за седмица до 4 600 души, след като бойните екипи доведоха нови задържани.

Налагаше се да се отворят болниците и да се стартират наново хигиенните услуги.

По-късно една анкета на телевизионните новини на Си Би Ес показа, че 93 на сто от панамците подкрепят американските операции — но същите хора имаха очаквания за незабавни промени, които новото им правителство не можеше скоро да изпълни, тъй като изгонването на хората на Нориега бе обезглавило повечето жизненоважни институции.

Макар да бяха докарани допълнителни подразделения от 7-ма група на специалните сили и гражданските въпроси за справяне с тези нужди, те бяха неотложни и можеха да бъдат задоволени в краткосрочен период само от военния персонал, намиращ се вече тук.

Неотложните задачи бяха:

1. Прочистване и установяване на сигурност в големите градове, особено в Панама Сити и Колон.

2. Неутрализиране на ПОС и „батальоните на достойнството“ на останалата територия на Панама.

3. Възстановяване на законността и реда.

4. Грижи за бежанците и прогонените хора.

Междувременно всички главни военни цели бяха постигнати: ПОС бяха неутрализирани; командването и контролът на ПОС не функционираха, Нориега вече не държеше властта и беше назначено ново правителство.

От друга страна, Нориега не бе заловен и силите на Съединените щати нямаха представа къде да го търсят.

„Ма Бел“

През целия първи ден на операцията във военновъздушната база „Хауърд“ и на летището „Торихос-Токумен“ кацаха тежки транспортни самолети, с които пристигна генерал-майор Кармен Кавеса и две допълнителни бригади от 7-ма пехотна дивизия, както и 16-та военнополицейска бригада от Форт Браг за установяване на стабилност и ред в Панама Сити и Колон, като същевременно операциите се разширяваха на запад за неутрализиране на главните подразделения на ПОС. Сега 75-ти рейнджърски полк можеше да бъде „освободен“, за да участва в освобождаването на запада и прочистването на областта на север от Панама Сити.

На 20-ти декември новото правителство помоли генерал Търман да изпрати военна сила за освобождаването на политическите затворници в затвора „Пеномоне“, отстоящ на 105 километра югозападно от Панама Сити.

Уейн Даунинг вдигна телефона. Тази сутрин той летя до Рио Хато, за да посети Бък Кернан и неговите рейнджъри. По-късно през деня му се обади Стайнър:

— Искам ти и рейнджърите на Кернан да извършите довечера батальонна въздушна атака за освобождаване на политическите затворници.

Междувременно А-рота от 1-ви батальон от 7-ма група на специалните сили бе вече разположена в Панама и щеше да действа на запад с рейнджърите и 2-ра бригада от 7-ма дивизия. По-късно през същия следобед майор Гилберто Перес, командирът, отлетя с ротата си до Рио Хато, където тя щеше да се дислоцира за тези операции.

Даунинг и Кернан решиха да излетят и да огледат затвора — който се оказа разположен в населен район. Превземането му лесно можеше да доведе до разрушения и загуби сред цивилното население. По-късно, докато Даунинг и Кернан подготвяха подразделенията за атаката, те продължаваха да си повтарят: „Трябва да има по-добър начин за изпълнение на тази задача.“

Горе-долу по същото време Перес се присъедини към Даунинг и Кернан. Тъй като вече бе запознат със страната, те го попитаха дали може да помогне с някакви идеи за освобождаването на „Пеномоне“.

— Случайно познавам майора, който командва затвора — съобщи им той. — Защо не ми разрешите да му се обадя? Ще му кажа какво ще се случи и нека видим дали ще се предаде.

— Това си е чист комар — заяви Даунинг, след като обсъдиха въпроса с Кернан. — Трябва да продължим да се готвим за атаката довечера. Но добре, обади му се и ще видим какво ще каже.

Перес вдигна слушалката и позвъни на майора.

— Видя ли какво се случи с Командансия снощи? — попита го той на испански.

— Да, това беше ужасно, нали? — отговори майорът.

— Абсолютно прав си — каза Перес — и довечера ще ти се случи същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Рейнджърите планират да нападнат затвора довечера, но ако се съгласиш с условията им, можеш да избегнеш ненужни жертви.

— Какво искат да направя?

— Можем да изпратим някой при теб — отговори Перес — и той ще ти съобщи условията.

— Аз ще дойда. Откъде се обаждаш?

— От Рио Хато — отговори Перес.

Майорът се появи след час и половина и Даунинг му изложи условията за капитулацията.

— В осем часа довечера ще оставиш достатъчно надзиратели, за да държат затворниците под контрол, а останалите ще изпратиш долу на самолетната писта до затвора, където ще оставят оръжията си и ще вдигнат бяло знаме. Честно казано, един боен самолет АС–130 ще кръжи отгоре и ще наблюдава всяка твоя стъпка, като ми докладва какво правиш и дали спазваш условията на споразумението. Ако постъпиш както ти казвам, никой няма да пострада.

Майорът се съгласи с условията и се върна в затвора.

Междувременно Даунинг каза на Кернан:

— Даже ако това споразумение свърши работа, аз искам да проведеш операцията по плана — с изключение на оръдейната стрелба, — за да послужи като урок за останалите инсталации на ПОС.

В 20,00 ч. тази вечер Даунинг и Перес установиха наблюдателен пост близо до затвора, Кернан подготвяше своите рейнджъри за атаката и самолетът АС–130 наблюдаваше затвора. Няколко минути след 20,00 ч. надзирателите вървяха надолу по хълма към самолетната писта. Там те оставиха оръжията си в една канавка отстрани на пистата, след което се строиха и вдигнаха бяло знаме.

Даунинг и Перес приеха капитулацията десет минути преди въздушната атака да удари затвора. Уплашените войници от ПОС наблюдаваха как бойни хеликоптери „Литъл Бърд“ увиснаха над затворническия комплекс и рейнджърите се спускаха долу по въжета. Всички те вярваха, че майорът е взел правилното решение.

Случилото се в „Пеномоне“ бе повторено навсякъде в Западна Панама и се превърна в стандартна оперативна процедура, известна като „Ма Бел“.

Тя се провеждаше по следния начин: едно от А-отделенията на майор Перес се свързваше с командира на обекта на ПОС, за да разбере дали той беше готов да се предаде. Една стрелкова рота от 2-ра бригада, 7-ма пехотна дивизия49 на полковник Лин Бърни отлиташе дотам, за да приеме капитулацията — същевременно готова за бойни действия. След капитулацията А-отделението и ротата оставаха като охрана и стабилизираща сила до решението на правителството какво да прави с обекта. Мисията им се състоеше в следното: (1) Да охраняват обекта и предотвратят бягството на войници от ПОС. (2) Да съберат разузнавателна информация за оръжието на ПОС и „батальоните на достойнството“, които все още не бяха се предали. (3) Да помогнат на местните граждански лидери да установят контрол над града. (4) Да направят оценка на местната инфраструктура — болница, обществени услуги, законност и ред — и да установят приоритети за предстоящите гражданско-военни операции. (5) Да извършват съвместно панамско/американско патрулиране из района.

Втората и третата мисия „Ма Бел“ превзеха гарнизоните в Сантяго и Читре. Всеки ПОС командир се предаваше без съпротива и една от стрелковите роти на Бърни установяваше контрол.

В деня на Коледа Перес и екипът му отлетяха за Лас Таблас, столицата на провинция Лас Сантос. Перес телефонира на местния командир, който доброволно се предаде. Докато Перес и екипът му претърсваха гарнизона, вън пред стената се събра тълпа цивилни, предоставяйки на Перес една добра възможност. Той строи ПОС на плаца и заповяда на собствените си войници да се строят до тях. След това изкомандва на двете подразделения „Мирно“, „За почест“ и нареди панамското знаме да се издигне на пилона — показвайки по този начин, че Съединените щати не са завоевател, а освободител, и спечелвайки гражданската подкрепа за бъдещите американски усилия.

В същия ден подполковник Джо Хънт и неговият 3-ти батальон от 75-ти рейнджърски полк извършиха въздушно нападение срещу летището „Малек“ близо до град Давид, столицата на провинция Чирикуи.

Давид беше база на подполковник Дел Сид, който командваше най-голямата инсталация на ПОС. Дел Сид беше вторият най-влиятелен човек в Панама и близък приятел на Нориега — човекът, определен от диктатора да осъществи плана му за партизанска война в планините. Както Нориега, той беше осъден за контрабанда на наркотици.

На 21-ви декември, докато рейнджърите подготвяха въздушната си атака срещу Давид, Марк Сиснерос телефонира на Дел Сид и му предаде искането за безусловна капитулация. На другия ден той се съгласи с това искане и над щаба му се развя бяло знаме. Той бе арестуван от рейнджърите в деня на Коледа, изпратен с хеликоптер до военновъздушната база „Хауърд“ и арестуван там от Агенцията за борба с наркотиците (АБН). След това беше експедиран със самолет в Хомстед и оттам — в Маями, където бе изправен пред съда.

Бърни и неговата бригада осигуряваха сигурност и подкрепа в Централна и Западна Панама. В резултат на установените добри отношения с населението цивилните ги снабдяваха с ценна информация, която помагаше да се откриват складове с оръжие, хора от списъка на най-търсените престъпници и членове на ПОС и „батальоните на достойнството“, които все още не бяха пленени — и в тази част на Панама не бяха дадени повече от осем изстрела.

На други места силите на Съединените щати затягаха примката около сражаващи се въоръжени банди и засилваха операциите срещу „батальоните на достойнството“ в Панама Сити.

В продължение на два дни след началото на операцията, докато не бяха пленени документи по време на атака срещу един щаб, не се знаеше много за тази мистериозна организация, освен че е съставена от лоши хора — силата за принуда и контрол на Нориега, — която тероризираше хората до такава степен, че те дори се страхуваха да я споменават.

Според пленените документи съществуваха осемнайсет „батальона на достойнството“ и те бяха най-добре платените сили на Нориега — включително с жилища за членовете им и техните семейства. Списък с техни лидери — също от документите — добави много имена към списъка на най-търсените престъпници.

През следващите дни Даунинг и екипите му за специални мисии работеха неуморно за изкореняване и разформироване на „батальоните на достойнството“ и за залавянето на техните лидери. Успехът им скоро даде смелост на местните жители да разкрият скривалищата на членовете на „батальоните на достойнството“. До 23-ти декември заплахата от тях бе почти ликвидирана.

Дотогава силите, еквивалентни на четири бойни бригади, и 1 500 военни полицаи бяха установили стабилност в Панама Сити, Колон и в по-голяма част от останалата територия на страната и всички регионални командири на ПОС се предадоха. Оставаше една главна задача — пленяването на Нориега.

Търсенето на Нориега

В часа X Уейн Даунинг започна една от най-интензивните хайки в историята с работата си по разграждане инфраструктурата на Нориега (съставянето на списъка с най-търсените престъпници) и пленяването на самия Нориега.

Панцерната група на Даунинг — сега две бронирани машини „Шеридан“ за разузнаване, две амфибийни машини на морската пехота, пет армейски бронетранспортьора, четири конфискувани два и половина тонни камиони на ПОС и един стар жълт училищен автобус — заедно с въздушните му активи бяха в състояние да му осигурят максимална гъвкавост за реагиране на различни сигнали.

Зелената военна сила, командвана от полковник Пийт, и Синята военна сила, неговият военноморски екип за специални мисии, командван от флотския „тюлен“ капитан Рик, подкрепени от хеликоптери за бързо реагиране и бойни самолети АС–130, получиха трудната задача да пленят диктатора. Първата задача на двете военни сили бе претърсването на луксозните апартаменти и къщи на Нориега, пръснати из цяла Панама. Зелената военна сили действаше в Панама Сити; Синята военна сила получи района на Колон и Западна Панама.

Уейн Даунинг разказва:

— Разбиването на инфраструктурата постигна две цели: бандата на Нориега трябваше да бъде изправена пред съда; трябваше да отрежем всички възможности за бягство на Нориега. Искахме никъде да не намери подслон. Затова потърсихме всички негови приятелчета и свърталища, които успяхме да открием, и ги обезопасихме.

Тези хора бяха невероятни. Разказват се толкова много истории за хора, които се разхождат сред нас с хиляди долари в стодоларови банкноти в джобовете си — пари от наркотици. И любовници, гаджета — натъкнахме се на почти всичко, което можете да си представите. Това бяха мръсни хора.

Ето един пример как действахме, въпреки че не е съвсем типичен.

Там имаше един човек, от когото всички в околността се страхуваха, богат и безскрупулен, най-лошият от най-лошите; никой не смееше да каже и дума против него. Затова нашите хора отидоха в дома му, за да го приберат.

Това беше като на кино. Те пристигнаха и вратата бе много тежка, луксозна, със златна дръжка и заключена. Взривиха я с експлозив.

Вътре човекът се намираше във всекидневната си, където бе изградил огромен аквариум с вместимост 19 000 литра; той заемаше едната цяла стена и бе пълен с всякакви екзотични риби. Когато чу войниците ни отвън, човекът се паникьоса и започна да бяга превит на две, прикривайки с ръце главата си. Тогава обаче взривиха вратата. Дръжката й полетя през стаята и се заби в дупето му.

Междувременно парчета от взривената врата полетяха навсякъде и някои от тях разбиха аквариума. Когато войниците ни влязоха, те го откриха да се суети със златна дръжка за врата в дупето, по пода пляскаха рибки, някои бяха залепнали на тавана. Това не беше нарочно — ние съжалявахме за рибките, — но хората ни ще разправят тази история и на внуците си.

Няколко минути по-късно местните хора излязоха ликуващи на улицата. Толкова лош беше този човек.

След много подобни операции (повечето от които не толкова живописни) „тюлените“ и специалните сили от екипите за специални мисии разбиха инфраструктурата на Нориега. И той не можеше да избяга. Където и да отидеше, щеше да се натъкне на нашите хора. Бяхме покрили всяко възможно убежище.

Хората на Даунинг работеха денонощно и постигнаха удивителни успехи.

При претърсванията на офисите и къщите на Нориега бяха прибрани почти осем милиона долара, куфарче със списък на банкови сметки в Швейцария и Каймановите острови и дневници, разкриващи неговото участие в магьоснически и вуду церемонии. Парите и документите бяха предадени временно на САУТКОМ, докато се намери подходящото място за тяхното съхраняване.

Два дни след часа X почти всички от списъка с най-търсените хора бяха задържани и разпитани. Повечето от тях, спасявайки собствената си кожа, сътрудничеха с разпитващите и дадоха имената на други важни хора в инфраструктурата на Нориега, които все още не бяха идентифицирани. От тази информация се състави списък с около сто имена и силите на Даунинг незабавно се заеха с откриването им.

Но до сутринта на 23-ти декември Нориега все още липсваше.

Карл Стайнър продължава:

Първият пробив дойде преди обяд на 23-ти декември, когато един от близките бодигардове на Нориега се появи пред главния портал на Форт Клейтън с предложение към Марк Сиснерос: той разполагаше с информация за Нориега, която искаше да съобщи в замяна на закрила за него и семейството му. Въпреки че тези хора бяха истински главорези, той получи гаранции и именно неговата информация осигури подробностите за придвижването на Нориега вечерта преди часа X — неговото отклонение на връщане от Колон, срещата с проститутката в почивния лагер Сереми и бягството му от пътната блокада на рейнджърите.

Това беше добра новина. И означаваше, че Нориега все още се намира в Панама Сити; щяхме да продължим неуморния си натиск, докато той бъдеше хванат натясно. Част от този натиск включваше наблюдение на посолствата, в които можеше да намери убежище.

В 8,30 часа на другата сутрин друг бодигард на Нориега се появи със същото предложение. Когато се срещна със Сиснерос, той каза:

— Току-що се измъкнах от Нориега и останалите му бодигардове. Той е изчерпал възможностите си, тъпче се с наркотици и алкохол и е страшно раздразнителен. Ще ни убие всичките. Мога да ви кажа къде е, но трябва да побързате. Те ще се преместят. Когато тръгнах, чантите вече бяха опаковани. Те пътуват с едно синьо монтеро.

След минути Даунинг беше на мястото с Панцерната си група.

Завариха мястото изоставено, но кафеварката все още бе гореща и в пепелниците димяха цигари. Веднага изпратиха предупреждение до всички екипи да наблюдават за синьото монтеро.

Ние с Марк Сиснерос прекарахме почти целия ден в проверки на операциите за установяване на стабилност и ред, но успяхме да се върнем в щаба в 15,00 часа. Аз отидох директно в оперативния си център, а Сиснерос — в своя кабинет на втория етаж на същата сграда. Когато стигна там, той научи, че го е търсил спешно по телефона монсеньор Лабоа, папският нунций. Сега Лабоа се обаждаше втори път; имаше да съобщи нещо важно. Сиснерос вдигна слушалката.

— Нориега е тук — прошепна Лабоа, — в папската нунциатура. Обадих ви се по-рано с надеждата да го пресрещнете. Елате тук. Трябва да говоря с вас. — Папската нунциатура беше посолството на Ватикана в Панама Сити и притежаваше същия дипломатически имунитет като всички останали посолства, признати от правителството на Съединените щати.

Сиснерос побърза да дойде при мен с новината.

— Отиди и се срещни с Лабоа — казах му аз. — Свържи се с мен веднага, щом научиш подробности. Аз ще съобщя на генерал Търман и на Даунинг.

Веднага се обадих на Даунинг.

— Имаме проблем — започнах аз. — Нориега е в нунциатурата — там е намерил убежище. Веднага отиди там и поеми контрола над ситуацията. Обгради сградата.

След това се обадих на Търман.

След минути Даунинг беше обсадил нунциатурата с войниците си. Нунциатурата, разположена в един от най-богатите квартали на града, беше двуетажна измазана сграда с приятен и добре поддържан двор, заобиколена с двуметрова бетонна стена.

Мислех си: „Защо нунциатурата? Наблюдавахме никарагуанското посолство, кубинското посолство, посолството на Перу и всички останали, в които смятахме, че може да се скрие, но не ни бе минало и през ум за нунциатурата. Въпреки това сега го пипнахме, просто трябва да измислим начин да го изкараме навън.“

След малко се обади Сиснерос с историята на папския нунций: Нориега и капитан Гуитан, неговият помощник, се обадили с молба за убежище.

— Ние искаме от вас — настоял Нориега — да ни приберете от една лавка за сладолед (която назовал) и да ни отведете в нунциатурата. Ако не го направите, ще отидем в планините и ще организираме партизанска война.

Лабоа преценил, че няма избор. Изпратил кола да ги прибере.

— Обадих се по-рано — обясни той на Сиснерос, — за да ви предупредя за колата. Надявах се американските сили да я пресрещнат преди да се върне в нунциатурата — и вие ще ми направите услуга, ако веднага вземете войниците си и го измъкнете навън, но за нещастие това е невъзможно. И двамата трябва да се съобразяваме с дипломатическия протокол.

— Много добре — казах на Сиснерос. — Сега искам да разбереш от Лабоа дали има други, намерили убежище в нунциатурата, и дали не са въоръжени. И му кажи, че Даунинг установява периметър за сигурност около нунциатурата и ще бъде нашият човек там.

След четирийсет и пет минути Сиснерос се върна в щаба.

— Нунцият не смята, че Нориега е внесъл оръжия — съобщи ми той, — но не е съвсем сигурен. — Ние бяхме почти сигурни, че той имаше оръжия, и това усложняваше нещата — озовахме се в потенциална ситуация със заложници. — Неколцина приближени на Нориега също са там — продължи Сиснерос, — както и няколко жени и осем до десет деца.

Другите се оказаха: капитан Гуитан; полковник Кастерген, командир на флота; подполковник Веларде, военен свещеник; капитан Кастильо, личният бодигард на Нориега; полковник Мадринан, шеф на Службата за национално разследване. С бандата на Нориега в нунциатурата бяха влезли и петима терористи баски сепаратисти, предположили с основание, че ние ще ги приберем.

Дотогава Даунинг беше отцепил района с полковник Пийт и войниците си от Зелената военна сила и бе разположил оперативния си център в основното училище от другата страна на улицата. Обадих му се там:

— Кажи на Лабоа, че се намира в много опасна ситуация и според нас е нарушил дипломатическия статут на нунциатурата, когато е отишъл, за да прибере един обвинен престъпник, да го заведе вътре и да му осигури убежище. Съобщи на нунция, че живее в леговище на змии, на които изобщо не им пука за него, и те могат да го убият по всяко време.

След това обсъдихме кой е най-добрият начин да бъдат изведени жените и децата оттам, за да опростим ситуацията.

Даунинг се срещна с Лабоа в основното училище.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — каза нервно Лабоа, когато Даунинг му предаде съобщението ми. То доста го уплаши.

След това Даунинг попита:

— Ще разрешите ли спасителна операция, ако чуем изстрели отвътре? Смятаме, че Нориега има оръжия.

— Мога да направя това — отговора Лабоа.

— Ще го направите ли писмено?

— Да — отговори нунцият.

— Имам още два въпроса — продължи Даунинг. — Ще ни помогнете ли да изведем жените и децата?

— Да, разбира се.

— И ще напуснете ли сградата с персонала си след това?

— Не, не можем да направим това — отговори Лабоа, след което се върна и нунциатурата.

След половин час един свещеник донесе плик с бележка, отпечатана на ватикански пергамент и подписана от Лабоа с уверението му, че разрешава спасителна операция, ако се дадат изстрели вътре в нунциатурата. Това беше застраховка за „измъкване от затвора“ на Лабоа в случай на нещо, което не зависеше от него, но същевременно представляваше нашият най-голям коз. Ако нещо наистина се случеше, имахме разрешение да атакуваме незабавно. И разполагахме с план за атаката.

Бързо позвъних на генерал Търман, за да го информирам. Същевременно го помолих за промяна на военните правила, която да ни позволи да атакуваме, ако животът на хората вътре се окаже в опасност. Тази промяна беше одобрена от министъра на отбраната.

Даунинг продължи да работи по извеждането на жените и децата и се оказа, че те не са единствените, които искат да напуснат; неколцина мъже също искаха да се присъединят към тях, като настояваха да бъдат отведени със самолет в Никарагуа, Куба или Венецуела.

— Ще помислим над това — отговори Даунинг.

Привечер старият, жълт училищен автобус на Панцерната група на Даунинг спря пред нунциатурата, откъдето излязоха около десетима мъже и жени и дванайсет деца. Те бяха качени в автобуса и откарани на сигурно място, където бяха разделени. Жените и децата бяха изпратени по домовете им, а мъжете — в нашия пленнически лагер.

— Не им предложих убежище — каза Даунинг, когато ми се обади. — Не бях упълномощен. Само им казах, че ще работя по въпроса. Трябваше да изведа жените и децата. Ситуацията беше много опасна.

Вътре оставаха Нориега, петима от неговите помощници и петимата баски сепаратисти — всичките — престъпници — с евентуалното изключение на военния свещеник, който може би остана вътре с надеждата да се погрижи за духовните нужди на Нориега.

Докато се опитвахме да измислим как да измъкнем Нориега оттам, започнахме да разбираме точно колко затънали бяха той и неговите сподвижници. Войниците на Даунинг добавиха още по-забележителни доказателства към събраните от Марк Сиснерос след превземането на панамската половина от Форт Амадор.

В навечерието на Коледа ми се обади Джим Джонсън.

— Превзехме главната резиденция на Нориега в центъра на Панама Сити — съобщи той — и открихме неща, които трябва да погледнеш. Бих препоръчал да дойдеш утре тук.

— Какво открихте?

— Първо, той се занимава сериозно с магьосничество. Но това е само началото. — Това привлече вниманието ми.

— Ще се опитам да дойда утре сутринта — отговорих аз.

Когато разказах всичко това на среща на щаба ми същата вечер, разузнавателният офицер заяви:

— Няма да повярваш, но се натъкнах на един главен сержант в разузнавателния батальон с магистърска степен по магьосничество. Трябва да го вземеш със себе си.

— Не знаех, че съществува такава научна степен — казах аз. — Но ти го подготви за път и ще тръгнем заедно утре сутрин около осем и половина часа.

Отлетях на другата сутрин и се срещнах с Джонсън на летището в Пайтия. Оттам ни ескортираха до къщата на Нориега. Когато влязохме вътре, не можах да повярвам на очите си.

Къщата беше луксозно обзаведена с безвкусни „предмети на изкуството“. Навсякъде имаше големи сребърни пеликани, оценени на около 25 000 долара всеки. В главния кабинет беше изложена може би най-голямата колекция от керамични жаби на света. В офиса имаше колекция от бюстове на Хитлер; той притежаваше поне двайсет и пет от тях. Също там се виждаше голям плакат със снимките на представителите на католическата църква във всички латиноамерикански страни с отбелязани кръстчета до няколко от имената. Вероятно такова кръстче означаваше бъдещо елиминиране.

Зад къщата имаше вътрешен двор, свързващ резиденцията с така наречената кукленска къща на момичетата, построена за дъщерите му, когато били деца; тя бе с размерите на обикновена жилищна сграда. От всяка страна на двора се виждаха два големи олтара за вуду церемонии и магьосничество. Нориега беше довел в Панама двама „могъщи“ магьосници от Бразилия. Единият имаше репутацията на водещ световен магьосник; той живееше на дигата към Форт Амадор в къща, до която в часа X „тюлените“ бяха установили пътна блокада (не знам какво стана с него).

Главният сержант от разузнавателния батальон ми обясни предназначението на двата олтара. Върху единия бяха подредени съдове с кръв, череп, гарванови пера и кочани царевица с разноцветни зърна. Сержантът обясни, че всичко това настройва „вярващия“ на подходяща вълна за извършването на някакво зверство или злодеяние.

Върху другия олтар бяха подредени препарирани патици, снимки на бебета и други „приятни“ неща. Тук „вярващият“ щеше да пречисти душата си след деянието.

В спалнята на Нориега имаше няколко чифта от знаменитите му червени копринени слипове. Те се въргаляха навсякъде, където се появяваше Нориега. Според сержанта магьосникът сигурно е казал на Нориега, че ще го защитават от физическо нараняване.

— Поддържай силна охрана тук — наредих на Джонсън, когато си тръгвах. — Не искам нищо да се пипа, преди да покажем къщата на когото трябва. След това ще я предадем на панамските власти. — Сред хората, които особено държах да видят всичко това — и намереното във Форт Амадор, — бяха високопоставени сановници от католическата църква. Веднага щом Нориега се скри в нунциатурата, генерал Търман започна преговори с католическата бюрокрация и, разбира се, с Вашингтон, за начините за разрешаване но проблема. Когато ми се отдаде тази възможност, предложих на Търман да поканим някои подбрани католически духовници, за да им покажем какво бяхме открили.

Беше сигурно, че на човек можеше да му се завие свят от гледката, но тя ни даде истинска представа за човека Нориега. Същевременно започнаха да ми хрумват идеи за измъкването на диктатора от нунциатурата.

Веднага след завръщането си се срещнах с Даунинг. Решихме да използваме червеното бельо на Нориега. Той сигурно и сега носеше същото. И ако някога е имал нужда от помощта му, то сега беше моментът за това.

Първата ни идея бе да окачим един чифт на въжето за пране пред прозореца му (Лабоа ни го показа) и да ги надупчим хубаво със стрелба, за да му покажем колко куха е силата им.

— Мога да се погрижа за това — каза Даунинг и демонстрацията беше проведена по-късно същия следобед.

Научих интересна подробност от сержанта разузнавач: козата е много лош знак. Това ме накара да се замисля.

Заповядах на разузнавателния си офицер да намери най-грозния и смрадлив пръч, който успее да открие, и да го подготви за Нориега. На следващия ден офицерът доведе козел с много впечатляващи рога и брада почти до коленете. Войниците му обуха чифт червени слипове, нагласиха го така, че при сигнал от разстояние да изпуска дим от ноздрите и ушите си и го вързаха пред прозореца на Нориега.

Никога не разбрахме как Нориега е приел всичко това, но то със сигурност не е помогнало за доброто му храносмилане.

Вечерта на 23-ти декември медиите в Панама бяха освободени.

Доста преди началото на операцията ние с Търман се съгласихме как да разрешаваме медийните въпроси. Предимно неговият щаб щеше да се занимава с тях под ръководството на офицера му за връзки с обществеността — един полковник от военновъздушните сили; аз също осигурих на САУТКОМ своя офицер за връзки с обществеността Джейк Дай, полковник от армията, който организира медиен център в голяма палатка пред щаба. Щеше да има две всекидневни пресконференции — една сутрин и друга следобед.

От самото начало операцията бе държана в тайна, но през нощта на 20-ти декември в Панама вече имаше достатъчно медии за отразяване на голяма част от случващото се в района на Командансия. В Панама има много телевизионни компании, което означаваше, че гражданите могат да наблюдават сраженията на живо по телевизията в домовете си.

През нощта на 23-ти декември въздушното пространство на Панама все още беше затворено за всички полети с изключение на военния трафик. Обади ми се Пийт Кемп от военновъздушната база „Хауърд“. Самолет „Локхийд“ L–1011 искаше разрешение за приземяване.

— Кой е на борда? — попитах аз.

— Много журналисти. Имат разрешение от Вашингтон — отговори Кемп.

— Нямаме друг избор, освен да ги оставим да кацнат — заявих аз.

Посрещна ги Търман и ги отведе на Хълма на каменоломната, където бяха подробно информирани. След това той обяви, че планът е да бъдат изпратени на групи от трима или четирима с всяка стрелкова рота, за да направят репортажи от фронтовата линия. Ротните командири щяха да отговарят за тяхната сигурност, прехрана и защита. Всеки ден щяха да избират малка група, която да пътува с хеликоптер и да събира тяхната „жътва“, за да я подготвят за излъчване във вечерните новини.

Медиите счетоха тази организация за напълно неприемлива. Всеки медиен екип искаше собствен хеликоптер, за да може веднага да стига до мястото на действието (един екип разполагаше с устройство за сателитна връзка, за което бе необходим цял хеликоптер „Чинук“).

— Съжалявам — уведоми ги Търман, — но не мога да удовлетворя желанието ви. Все още провеждаме операции по сигурността и не разполагам с достатъчно хеликоптери за подкрепа на войските, камо ли да ви дам лични хеликоптери.

Накрая те с неохота се съгласиха с неговата организация, но това не трая дълго. Мнозина от тях започнаха да се измъкват и да наемат коли; много скоро започнаха да обикалят навсякъде.

Пресата много бързо откри, че Нориега се намира в нунциатурата. Малко след това журналистите се настаниха в хотел „Холидей Ин“ на около 90 метра разстояние и висяха по балконите с чувствителните си микрофони, опитвайки се да запишат случващото се.

Това ме тревожеше.

— Ние водим много деликатни преговори пред нунциатурата между Даунинг, Сиснерос, Майкъл Кюзак (представителят на американското посолство) и Лабоа — казах на Търман — и трябва да открием начин да блокираме тези подслушващи микрофони. Бих докарал малко високоговорители от психологическите операции със силна музика.

— Добра идея — одобри Търман. — Действай.

И ние така и направихме.

Много скоро на пресата й дойде до гуша и започнаха да звънят направо в Белия дом, твърдейки, че нарушаваме правата им по Първата поправка на Конституцията, като ги оглушаваме с рок музика. Фактически това не беше вярно. Не звучеше само рок. Пускахме и някои добри кънтри песни като „Огнен пръстен“ на Джони Кеш, „Не остана място за бягство“ и „Сега в затвора“.

Не забравихме Нориега покрай всички тези разправии. Искахме ясно да разбере, че играта е приключила. Следобед пускахме по високоговорителите радиото на САУТКОМ, за да може и той да чуе за капитулацията на своите командири от ПОС и замразяването на банковите му сметки в чужбина.

Кампанията с високоговорителите не продължи дълго.

Белият дом оказа натиск върху генерал Пауъл, който се обади на генерал Търман и поиска обяснение. Генерал Търман го даде, но то очевидно не задоволи Белия дом, защото ни заповядаха да спрем музиката.

Докато се мъчехме с проблема как да измъкнем Нориега от нунциатурата, в Западна Панама се провеждаха операции за установяване на сигурност и стабилност, които постигнаха голям напредък (грабежите на практика спряха), което до голяма степен се дължеше на сигнала, даден с бойните действия в часа X. За този успех допринесе и капитулацията на подполковник Дел Сид. Слухът за нея почти сигурно е стигнал до Нориега, преди да влезе в нунциатурата; и това вероятно не е повдигнало духа му.

Непрекъснато пристигаха разузнавателни сведения, че поддръжниците на Нориега планират опити за спасяването му.

Едно такова съобщение твърдеше, че спасителите планират да кацнат с малък хеликоптер на територията на нунциатурата и да избягат с диктатора. В отговор на това Даунинг разположи екипи рейнджъри с ракети „Стингър“ на всички високи сгради наоколо. Нямаше как хеликоптер да проникне в нунциатурата.

Друг доклад твърдеше, че Нориега ще се измъкне отзад и по един напоителен канал. Бяха докарани пехотинци за охрана на канала и се инсталираха инфрачервени камери за наблюдение на цялата околност.

По въпроса с Нориега нямаше особен напредък — въпреки че нещата бяха далеч от задънена улица. Вашингтон преговаряше с Ватикана и тези преговори продължаваха. Намекнахме на монсиньор Лабоа да държи диктатора в колкото е възможно по-мизерни условия и той сътрудничеше. Нориега не се ползваше от специални привилегии. Лабоа нареди климатичната инсталация в стаята му да бъде изключена и вегетарианецът Нориега получаваше същата храна като останалите. Разбира се, Лабоа също помогна много за извеждането на жените и децата.

Същевременно генерал Търман преговаряше и с католическия лидер в Панама. Архиепископ Маркус Макграт, най-висшият католически прелат направи проучвателна обиколка на резиденцията и „кукленската къща“, за да открие доказателство за магьосничество и вуду ритуали; показаха му и порнографските фотоси и касети, снимките с изтезанията и плаката с неколцината католически свещеници в Панама и Централна Америка с отбелязани кръстчета до имената им.

След това архиепископът свика конференция на епископите, която изпрати писмо до папата с молба да предаде Нориега в ръцете на американците.

Раздвижване от тази посока се получи на 29-ти декември, когато ватиканският вестник съобщи:

В първия ден от новата година монсеньор Берлоко, експертът на Ватикана за Централна Америка, пристигна, за да помогне на Лабоа за проблема с Нориега. На другия ден той сподели пред Сиснерос, че се надява на бързо и справедливо разрешаване на проблема.

Горе-долу по същото време ми хрумна една идея: ние разполагахме с доста солидни доказателства, че при опита за преврат на 3-ти октомври, когато Нориега беше арестуван в Командансия, той се е обадил на мис Вики и я е помолил да задържи дошлите да го спасяват командири.

Щом тя е могла да помогне тогава, защо да не помогне и сега?

Казах на Даунинг да доведе мис Вики, за да поговорим с нея. Открихме я същата вечер и след това й казахме как може да помогне за спасяването живота на любовника си.

Вики беше много силна жена и отначало отказа да сътрудничи, но с напредването на нощта започна да разказва за тринайсетгодишната си дъщеря. Момичето имаше леко сърдечно заболяване (налагащо медикаментозно лечение, но не животозастрашаващо). Беше ясно, че Вики обича много силно дъщеря си и е останала с впечатлението, че ние я „държим“; не разсеяхме опасенията й. Фактически успяхме да открием дъщеря й през тази нощ и да осигурим нейната безопасност.

На разсъмване мис Вики се съгласи да сътрудничи — при условие, че й позволим да види дъщеря си. Доведохме дъщерята заедно с чисти дрехи за Вики, след което й позволихме да вземе душ и да закуси с дъщеря си.

След това й предадохме нашето съобщение за Нориега: той имаше само две възможности. Едната беше да излезе оттам с краката напред. Другата бе да излезе с достойнство — облечен в генералската си униформа — и да се предаде.

Междувременно изградихме за нея специална телефонна линия до нунциатурата, която, разбира се, Уейн Даунинг можеше да подслушва.

Научихме огромно количество разузнавателна информация от тези разговори. Дамата се оказа по-информирана, отколкото смятахме, и му изложи направо нещата.

Тя започна, като обясни на Нориега, че подкрепящата го инфраструктура е напълно разбита, народът е срещу него, а Дел Сид е капитулирал. След това засвири на лична струна. Тревожеше се много за него. Той беше притиснат в ъгъла с много малко възможности за избор и беше ясно, че тя много го обича и иска той да остане жив.

Отначало Нориега твърдо отказваше да помисли за капитулация, но след два дни започна да се колебае.

На 1-ви януари панамското радио обяви, че на 3-ти януари следобед ще се проведе голяма демонстрация срещу Нориега по булеварда, който минаваше покрай нунциатурата. Демонстрацията бе обявена като „шоу в подкрепа на американските действия в Панама“. На 2-ри януари получихме разузнавателна информация, че организирани групи могат да вземат нещата в свои ръце и да се опитат „да се разправят“ с Нориега по време на тази „мирна“ демонстрация.

Мерките за сигурност бяха засилени. Два допълнителни пехотни батальона заеха позиции по маршрута на демонстрацията, имаше снайперисти на всеки по-висок покрив и докарахме танкове „Шеридан“ и батальон военна полиция за установяване на блокада на 180 метра от нунциатурата (демонстрантите не можеха да я заобиколят), а самолети АС–130 и апачи щяха да наблюдават от въздуха.

Снайперистите имаха заповед да стрелят по всеки, който откриеше огън по демонстрацията, както и по всички демонстранти, опитващи се да проникнат в нунциатурата; но никой нямаше да стреля по тълпата без мое одобрение.

Рано следобед на 3-ти януари хиляди демонстранти тръгнаха към нунциатурата, дрънкайки тенджери и тигани и размахвайки плакати в подкрепа на Съединените щати.

Когато тълпата тръгна, Сиснерос пътуваше за среща с Даунинг и монсеньор Лабоа в щаба на Даунинг в основното училище. Докато отминаваше с колата демонстрантите, неколцина от тях извикаха „Искаме Нориега!“.

Мнозина от демонстрантите познаваха Сиснерос и една група го спря:

— Дайте ни го — викаха те — и ние ще разрешим много бързо този проблем.

— Не — отговори им той. — Това не е правилният начин. Ние можем да се справим много по-добре с проблема. Не търсете конфронтация, защото сами можете да се превърнете в жертви.

Малко след това тълпата нарасна на няколко хиляди души (някои изчисления я оценяваха на 20 000) и можеше да се чуе от нунциатурата на два километра разстояние.

Близо до нунциатурата Сиснерос и Лабоа обсъдиха демонстрацията.

— Знаеш ли за последните дни на Мусолини? — попита Сиснерос нунция.

Лабоа бе запознат с тази история. Тълпата линчувала италианския диктатор, след което го обесила гол с главата надолу.

— Ако тази тълпа пипне Нориега — продължи Сиснерос, — те със сигурност ще го линчуват. Но ако се предаде, ние ще го защитим.

Това, изглежда, стимулира необикновено силно Лабоа. Той скочи с много разтревожена физиономия и се втурна през улицата към нунциатурата. След секунди разговаряше с Нориега. Не знаем какво са си казали, но нунцият със сигурност е споменал, че съгражданите на Нориега вън на улицата са настроени много кръвожадно.

Мис Вики също разговаря с него горе-долу по същото време. Разговорът им продължи около десет минути.

— Решението е в твоите ръце — заключи тя.

Демонстрацията отвън стана още по-шумна, но остана „мирна“; не се чуваха изстрели. Хиляди викаха: „Убиец! Убиец! Никога повече! Долу Нориега! Вън от нунциатурата!“ Чучело на Нориега във военна униформа и с ананас за глава беше обесено.

Един час преди мръкване започна леко да ръми и се спусна мъгла. Тогава ние предадохме съобщение на демонстрантите по високоговорителите, че е време да се разотиват по домовете си. И те го направиха.

Вероятно никога няма да узнаем кой повлия повече на Нориега — мис Вики или нунцият. Независимо от това, помолиха ни да занесем една от униформите на Нориега в нунциатурата. Марк Сиснерос беше конфискувал три униформи от офиса му във Форт Амадор. Изпратихме една от тях.

В 20,44 ч. вечерта на 3-та януари 1990 г. „генерал“ Нориега, придружен от отец Вилануева, друг свещеник в нунциатурата, и монсиньор Лабоа, излезе през портата на улицата, където чакаше Даунинг. Той никога не беше виждал лично Нориега, но съдейки по снимките, си го представяше като силен и пълен мъж. Истината се оказа различна. Мъжът беше дребен и сбръчкан. „Да не би да са ни пробутали друг човек?“, попита се веднага Даунинг. „Може би Нориега се е измъкнал от задния вход?“

Даунинг сграбчи подполковник Джери, неговия човек, отговарящ за охраната.

— Провери дали наблюдават задния вход — каза бързо той. — Това не е Нориега.

Междувременно друг служител на посолството, застанал до Сиснерос, отбеляза:

— Не се тревожи, това е той.

Нориега носеше Библия и четка за зъби.

Групата влезе в училището, премина през него и слезе по стълбите, извеждащи към футболното игрище, където чакаха два хеликоптера „Блекхоук“.

Монсеньор Лабоа благослови за последен път Нориега и последните му думи бяха: „Сине мой, сега те оставям.“

След това Даунинг отведе Нориега малко по-нататък; Лабоа нямаше да иска да присъства на поставянето на белезници на диктатора. Когато наближиха хеликоптерите, там чакаха с белезници двама едри специални оператори. Те тръгнаха към него и Нориега протестира:

— Аз съм генерал — заяви той. — Аз съм военнопленник. Не можете да се отнасяте с мен по този начин.

Не обърнаха внимание на протестите му. Бързо му поставиха белезници заради собствената му безопасност, качиха го на предния хеликоптер и хеликоптерите излетяха в мъглата. Във военновъздушната база „Хауърд“ чакаше самолет МС–130 с работещи двигатели и двама агенти от Агенцията за борба с наркотиците, заедно с един доктор от специалните операции. Докато се затваряше вратата на самолета, прочетоха на Нориега правата му и после агентите го арестуваха50.

На път за военновъздушната база „Хомстед“ накараха Нориега да се съблече за медицински преглед. Той свали всичките си дрехи с изключение на бельото си. Когато му наредиха да съблече и него, се оказа, че носи два чифта — бели боксерки и под тях червени слипове.

Лекарят на ОВССО подполковник Тони го прегледа щателно. Той беше в добра физическа форма. След това му дадоха комбинезон на военновъздушните сили и чифт болнични сандали. След като се преоблече, му сложиха белезници, пранги и го поставиха на място в предната част на самолета близо до пилотската кабина, където той спа през следващите четири часа.

Преди кацането му наредиха да се преоблече в генералската си униформа и му помогнаха да го направи. Във военновъздушната база „Хомстед“ във Флорида го чакаше друг самолет, за да го отведе в Маями, за да му предявят официално обвинение пред федерален съдия.

По време на драмата с капитулацията на Нориега двамата със сенатор Джон Уорнър следяхме всяка подробност в оперативния център във Форт Клейтън (Уорнър беше там, за да демонстрира подкрепата си и да се запознае лично със ситуацията).

Когато хеликоптерите „Блекхоук“ отлетяха в мъглата за военновъздушната база „Хауърд“, седемдесет и петимата оперативни офицери и войници, работили денонощно след началото на операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА, нададоха радостни викове. Това беше! Последната цел бе постигната!

Сега можехме да отдадем цялото си внимание на изправянето на Панама отново на крака — свободна от потисничеството. Сенатор Уорнър изтича до голямата карта с операциите и написа с маркер: „Страхотна работа! Всички ние се гордеем много с вас!“ След това направи няколко приети с благодарност вдъхновяващи забележки.

Новината бързо се разпространи. Радостните панамци изпълниха улиците, изразявайки благодарността си толкова мелодраматично, че войниците се затрудняваха да елиминират последните острови на съпротива.

Процесът на проверка

На 22-ри декември 1989 г., петък, президентът Ендара реши да разпусне ПОС с изключение на двеста души президентска гвардия — специално обучена и екипирана сила за бързо реагиране (чиито членове трябваше тепърва да бъдат събрани) и новата „Фуерса Публика“ (обществена полиция) с нов ръководител. В миналото функциите на полицията, митниците и отбраната се поемаха от ПОС. Сега тези функции бяха разделени.

Оставаше задачата да се пресее ПОС. Някои панамски войници бяха държани от пехотните ни роти на запад. Други се намираха в лагера за военнопленници.

Със задачата по пресяването бе натоварен вицепрезидентът Калдерон, който скоро помоли за нашата помощ. На среща с Търман и с мен тримата се договорихме силите на Съединените щати да се справят с този процес, а Калдерон да представлява панамското правителство.

На практика това ставаше по следния начин: екип отлиташе с хеликоптери до различни гарнизони на ПОС и аз или някой бригаден командир отивахме с него, за да окажем помощ. Когато пристигахме там, събирахме целия личен състав на ПОС и им съобщавахме: „Новото правителство пое властта и е взето решение за бъдещето на ПОС.“ След това започваше пресяването: Първо се идентифицираха лицата от списъка с най-търсените имена. След това офицерите и войниците се отделяха по групи и на членовете на всяка група се даваше възможност да подпишат клетва за вярност към новото правителство.

На всички, които подписваха, се заплащаше на място с конфискувани от силите на Съединените щати пари и те се изпращаха по домовете, за да купят храна за семействата си.

Мнозина от тях ставаха доброволци в новата полицейска сила.

Всички онези, които отказваха да се закълнат (много малко, както се оказа), бяха поставени заедно с лицата от списъка с най-търсените имена и след това изпратени с хеликоптери под американска охрана в лагера за военнопленници.

В лагера за военнопленници имаше всичко 4 600 задържани. Най-агресивните бяха събрани в отделна секция, грабителите — в друга, членовете на ПОС — в трета, и тези от „батальоните на достойнството“ — в четвърта, като имаше отделна секция за жените. Военнослужещите от ПОС бяха разделени по чинове — офицерите в една секция и войниците — в друга. Въпреки че на всички се даде възможност да се закълнат във вярност към новото правителство, тези в списъка на най-търсените лица, бивши затворници и всички, заловени да извършват насилствени престъпления, бяха държани затворени в лагера.

Повечето задържани бяха по-млади войници от ПОС, попаднали в ръцете на американците. Те бързо бяха освободени.

Поради предишното потисничество на ПОС в панамското общество се таеше дълбока омраза към повечето им членове. Това означаваше, че силите на Съединените щати трябва да охраняват гарнизоните им и да открият начини за свеждане до минимум репресиите срещу бивши членове на ПОС, докато новото правителство поеме твърдо властта в ръцете си.

Операция в помощна свободата

— Мога да се справя с бойната част на тази операция — заявих на генерал Търман по време на първата планираща сесия за операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА, — но кой ще отговаря за планирането на „изграждане на нацията“?

— Бойната част е по-лесната от двете — казах му аз, — защото когато стреляш по някой, контролираш всички фактори. Но не е така, когато навлезеш във фазата на изграждане на нацията. Новото правителство контролира положението, а ти трябва да реагираш на неговите нужди и приоритети. Поради тази причина преходът от бойни операции през стабилност до изграждане на нацията трябва да е плавен, за да няма загуба на инерция. И тяхното планиране трябва да е общо от самото начало.

Това ще изисква различен вид командно-контролна структура, различен вид сили — с повече технически и специални възможности — и различен подход към психологическите операции. Техните цели и теми трябва да бъдат съсредоточени върху подкрепата за новото правителство. Някои от необходимите сили, особено по гражданските въпроси, са в запаса и трябва да бъдат идентифицирани сега за мобилизация, когато потрябват. Именно тази фаза — заключих аз — и начинът, по който напуснем Панама, ще оформят основата за преценка дали сме постигнали успех, или сме се провалили с цялата тази операция.

— Това е много важно — отговори Търман. — Но аз искам да се съсредоточиш предимно върху бойните операции; САУТКОМ ще поеме планирането на изграждането на нацията. Вече е свършена част от работата; планът СЛЯПА ЛОГИКА е напреднал значително, но трябва да бъде ревизиран и да се приспособи към новия боен план.

С напредването на планирането концепцията за операциите в критичната фаза на национално изграждане беше както следва:

1. Преход от бойни операции през операции за постигане на стабилност до национално изграждане.

2. Създаване на група за военна подкрепа за прилагане на програмите за национално изграждане.

3. Осъществяване на националното изграждане с намиращите се в страната сили, подсилени отвън при необходимост.

По време на преходната фаза бойните подразделения щяха да осигурят стабилната среда, необходима за националното изграждане, и да използват собствените си възможности за разпределение на храни, медицинска помощ, транспорт и почистване.

Дълго време преди часа X екипи по гражданските въпроси щяха да бъдат прикрепени към бойните подразделения, за да помагат на командирите в работата им с цивилни и бежанци по време на бойната фаза. А-отделения на специалните сили също щяха да бъдат прикрепени към бойните подразделения по време на преходната фаза; когато бойните подразделения биваха прехвърляни, те щяха да остават в определените си оперативни райони, за да помагат при националното изграждане.

Групата за военна подкрепа за прилагане на програмите за национално изграждане беше сформирана като щаб на ЮСАРСО; аз я абсорбирах по-рано, когато сформирах собствения си щаб Обединени военни сили на юг, но сега тя отново бе отделена. Щеше да се състои от три основни части: 96-ти батальон за граждански въпроси, 1-ви батальон за психологически операции и сили за специални операции (ССО), съставени от Командването за специални операции на САУТКОМ, 7-ма група на специалните сили, военноморски специални подразделения с лодки, 122-ра сигнална рота и един специален авиационен отряд. Логистичната подкрепа щеше да се осигурява от 41-ва армейска група за обща поддръжка.

Подробното планиране за изграждане на нацията беше завършено заедно с бойния план. По време на планирането бе определено, че ще бъдат необходими поне триста души квалифициран персонал по гражданските въпроси — хидроинженери, медицински администратори, архитекти на съоръжения, строителни техници, банкови специалисти, полицейски специалисти и т.н. Поради причини за сигурност те не можеха да бъдат уведомени предварително и следователно получиха повиквателни в часа X; пристигнаха в Панама след три седмици. А за всички необходими подразделения на активна служба беше предвидено да пристигнат толкова бързо след часа X, колкото успееха да долетят.

САУТКОМ взаимодействаше с екипа в страната и с новото правителство и провеждаше дейности по изграждането на нацията, докато аз продължавах усилията си за постигане на стабилност и контрол над ситуацията в Панама.

На 21-ви декември групата за военна поддръжка бе активирана; бяха мобилизирани около триста цивилни запасняци по гражданските въпроси. На 22-ри декември пристигна 96-ти батальон по гражданските въпроси и веднага започна работа. През следващите два дни го последва и 7-ма група на специалните сили.

Задачите на 96-ти батальон бяха: възстановяване на основните функции в Панама Сити и в цяла Панама, създаването на полицейска сила, осигуряване на спешно раздаване на храни, надзор над панамските подизпълнители за почистването на града и възстановяване на медицинските услуги. Командирът им подполковник Майкъл Питърс незабавно изгради оперативна инфраструктура. Командирите и оперативните отделения бяха изпратени в „Зона П“ (Панама Сити и източните провинции), „Зона К“ (Колон) и „Зона Д“ (провинциите на запад от Панама Сити).

На 22-ри декември, денят на пристигането на 96-ти батальон в страната, президентът Ендара разпусна и реорганизира ПОС.

Главната задача и предизвикателствата, свързани с изграждането на нацията, бяха както следва:

Първо и преди всичко възстановяване на реда и законността.

Второто беше бъдещият характер на ПОС.

Третото бе грижите и изхранването на 3 500 бежанци, намиращи се тогава под американски контрол.

Четвъртото беше възстановяването на медицинските услуги.

Петото бе почистването на Панама Сити и възстановяването на различните граждански услуги.

На 20-ти декември пристигна от Форт Браг 16-та военнополицейска бригада, която незабавно бе изпратена да действа в Панама Сити според американските правила за осигуряване безопасност на усилията по гражданските въпроси. Планът бе да се изпращат съвместни патрули с автомобили на бригадата; двама американски военни полицаи и двама панамски полицаи щяха да пътуват заедно в тях. Фактическите арести щяха да се извършват от панамските полицаи, но под американско наблюдение. Непосредственото предизвикателство се състоеше в набирането на достатъчно бивши полицаи или войници за посрещане на нуждите. От първите четиристотин доброволци, пресети от панамското правителство, само 160 се оказаха приемливи; но това бе достатъчно за начало. Пресяващият процес продължаваше сред подразделенията на бившите ПОС.

Трябваше да бъде създадена и полицейска академия. Съгласно американския закон обучението на чуждестранни полицейски сили е отговорност на Министерството на правосъдието. Но тъй като съображения за сигурност ни попречиха да ги включим в планирането на СПРАВЕДЛИВА КАУЗА, Министерството на правосъдието прехвърли пълномощията си на Министерството на отбраната. Седма група на специалните сили пристигна, за да изработи програми за обучение както за президентската гвардия, така и за националната полиция. Полицейските експерти и специалистите по сигурността, необходими за тази мисия, бяха мобилизирани от запаса.

Поради хирургическия характер на нашето нахлуване нанесените вреди на цивилното население и инфраструктура бяха незначителни. Единствената значителна вреда се получи в бедняшкия квартал „Чириори“ близо до Командансия, където много бездомници си бяха построили картонени и шперплатови бараки. Скоро след нападението ни срещу Командансия мнозина въоръжени членове на ПОС и „батальоните на достойнството“, облечени в цивилни дрехи, намериха убежище там и след това запалиха квартала.

По-късно много от тях се опитаха да се представят за бежанци, но по-голямата част бяха заловени.

Още на 20-ти декември (първият ден на операцията) ние създадохме бежански център на стадиона на гимназията „Балбоа“, който се ръководеше от една рота по граждански въпроси и се управляваше от кмета на „Чириори“. Средно на 3 500 бежанци дневно се осигуряваха достатъчно храна, облекло, подслон, медицинско лечение и безопасност. През центъра преминаха единайсет хиляди души — мнозина само да хапнат, — преди накрая да бъде предаден на новото правителство и след това закрит.

От едно по-ранно проучване знаехме, че в Панама има достатъчно болници, лекари и медицински техници, но съществува голям недостиг от медицински материали.

По време на сраженията силите със специално предназначение „Байонет“ плениха един склад в района на „Балбоа“, съдържащ 68 тона медицински материали — достъпни само чрез рушвети. Ние променихме веднага тази система и материалите бяха незабавно разпределени между панамските болници.

Американските пунктове за спешна помощ и болници бяха отворени за болните и ранените; петнайсет хиляди панамци се лекуваха в тях.

От 26-ти декември до 3-ти януари войниците от частите по гражданските въпроси и специалните сили ръководиха тринайсет центъра за разпределение на храни, раздавайки 1 660 тона — повечето готови за консумация храни (ГКХ) — и един милион тона обемисти храни като бебешки храни, течности, сухо мляко и изсушени бобови храни.

Почистването на Панама Сити бе относително лесно. Войниците от частите по гражданските въпроси и военните полицаи използваха някои по-малко враждебни пленници от лагера, организираха ги в отделения, поставиха ги под американска охрана и ги отведоха в града да чистят. Това силно повдигна морала на местните жители.

Една от първите официални церемонии, извършени от президента Ендара, беше събарянето на сега полуразрушената от войната Комендатура (Командансия). Ударите на тежкия чук бяха придружени от виковете на тълпата: „По-силно, по-силно.“ Този омразен символ на мъчения и потисничество беше трансформиран в комплекс с апартаменти за хората, загубили жилищата си при пожара.

Преходен период и изтегляне

Когато слухът за ареста и затварянето на Нориега в Съединените щати се разпространи в Панама, вече нямаше никаква причина за съпротива и стана възможно да започнем изтеглянето на бойните си сили.

Силите за специални операции на Даунинг безмилостно разформироваха „батальоните на достойнството“; хората идваха почти толкова бързо със сведения за техните скривалища, колкото силите на Даунинг успяваха да ги обградят. Беше само въпрос на време, преди тези батальони да престанат да бъдат боеспособна сила. Това се случи на 10-ти януари, когато Бенджамин Каломарко, техният командир, се предаде на силите на Съединените щати.

В 18,00 ч. на 11-ти януари генерал Търман беше уведомен от Пентагона, че операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА е официално прекратена.

Тя наистина беше справедлива кауза. Всичките ни войници го вярваха още от самото начало. Наградата им ще бъде трайното чувство в сърцата, че са се жертвали в името на справедливостта и действията им са превърнали Панама в по-добро място.

Тяхната победа в името на свободата имаше своята цена:

Всички бронетранспортьори, тежки оръжия и мунициите бяха евакуирани в Съединените щати.

Всички останали оръжия и муниции, с изключение на необходимите за обучение и екипиране на новата президентска охрана, силите за бързо реагираме и полицията, бяха или унищожени, или евакуирани в Съединените щати.

Всички морски съдове/кораби и самолети бяха възстановени до оперативно състояние и предадени на новото правителство.

Всички пари бяха предадени на новото правителство.

Всички експлозиви и химически оръжия бяха унищожени.

На 3-ти януари започнахме поетапно изтегляне (18–26 януари) на седемнайсетте хиляди войници, помогнали на деветте и половина хиляди, подчинени на САУТКОМ.

Трябваше да се свърши още много работа по изграждането на нацията в подкрепа на ПОМОЩ ЗА СВОБОДАТА. Някои от ангажиментите щяха да отнемат до две години. Подразделенията, участващи в по-дълготрайни програми, останаха в Панама, но се въртяха по график.

През следващите девет дни щабът ми Обединени военни сили юг продължи операциите за постигане на стабилност, като същевременно ръководеше поетапното изтегляне на нашите сили. Преминахме и към нов щаб — Обединени военни сили Панама — командван от генерал-майор Сиснерос, който щеше да поеме отговорността за изграждането на нацията и сигурността. Щабът му и Групата за военна поддръжка бяха активирани на 21-ви декември. Той скоро щеше да поеме контрол над 193-та бригада, амфибийното подразделение морска пехота и допълнителни сили, които щяха да останат в Панама — една от бойните бригади на генерал-майор Кармен Кавеса плюс батальон военни полицаи от 16-та военнополицейска бригада.

Обединени военни сили юг предаде всичките си отговорности на Обединени военни сили Панама на 11-ти януари.

На 12-ти януари в 8,00 ч. сутринта две хиляди парашутисти от 82-ра въздушнопреносима дивизия, щабът на XVIII военновъздушен корпус и аз скочихме в зоната за приземяване „Сицилия“ във Форт Браг пред ликуваща и размахваща знаменца тълпа от пет хиляди членове на семействата и видни личности, като сред тях беше генерал Карл Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили. Войниците се строиха в зоната за приземяване и маршируваха с развети от хладния бриз знамена до трибуните на посрещачите.

Ето какво казах там:

— Благодаря ви. Просто не мога да изразя с думи какво означавахте за нас. Ще ми се да можехте да вървите с нас из тези пясъци и да изпитате чувствата ни, докато се приближавахме и осъзнавахме значението на размахваните от вас и от тези деца флагове.

Мисията ни в Панама беше трудна. Буквално обезглавихме едно правителство, след което се ръкувахме със същите хора, с които се сражавахме до предишната вечер, и им казахме: „Сега искаме да ви помогнем.“

Можете да се гордеете с вашите войници. Те са предани и мотивирани от всичко, което американското знаме символизира, същото знаме, което вие размахвате. Никой никога не се е сражавал по-храбро или с повече състрадание към противника.

Всички знаеха, че ще бъде опасно, но нито един не се поколеба да тръгне или да влиза в боя отново и отново. Всички бяха обучени за тази мисия и се сражаваха така, както бяха обучени. Вярваме, че бяхме изпратени в името на справедлива кауза.

Днес двадесет и трима от бойните ни другари почиват в мир и заслужават най-високи почести за своята саможертва. Опитът ни изпълва със съдържание израза „Свободата не е безплатна“.

Към семействата и всички членове на това страхотно общество: благодарим ви за молитвите и подкрепата. Те ни даваха сили, когато имахме нужда от тях — благодарим ви от все сърце.

Размисли след мисията

В дните след операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА ме питаха многократно: „Какви поуки извлече?“ и „Ако трябваше да го направиш отново, какво щеше да промениш?“

Нека първо да отговоря на втория въпрос:

— Щях да охранявам нунциатурата. По такъв начин или щяхме да заловим Нориега на път за там, или щяхме да му отнемем тази възможност.

Колкото до извлечените поуки, СПРАВЕДЛИВА КАУЗА беше много успешна операция. Имаше няколко причини за този успех:

Първо, законът „Голдуотър-Никълс“ от 1986 г. ясно установяваше командната верига до най-ниското полево ниво заедно с разрешението да се поема командирска отговорност. В съответствие с този закон председателят на Съвета на началник-щабовете се превърна в главен военен съветник на Националното командване (тайната отбрана и президента) и обединеният щаб беше пряко отговорен и подчинен на председателя, а не на ОНЩ, както беше преди. Това не означаваше, че някой умен председател не се консултира с началник-щабовете на отделните родове войски, но то премахна задължителния консенсус при вземане на решения, който понякога се влияеше от професионално тесногръдие. Законът включи и фронтовите главнокомандващи в командната верига и им даде допълнителна власт за провеждане на военни операции в техните театри на бойните действия, както и при мирновременни операции.

Второ, националното командване даде съвсем ясни инструкции на генерал Търман.

Трето, генерал Търман ми предостави от самото начало пълна власт над всички подразделения и необходимата свобода за изработване на плана.

Четвърто, щом планът беше завършен, ние го сведохме до знанието на всички горестоящи инстанции, които вземаха решенията, и те го одобриха без поправки.

Пето, осигуриха ни достатъчно време за репетиране на плана. Шесто, когато операцията бе пусната в ход, получихме разрешение да я проведем, без да променяме плана.

Обратно на въпроса: „Какви поуки извлече?“

Не мога да кажа, че наистина извлякохме някакви поуки. Според мен човек извлича голяма поука само след голяма грешка или когато е пропуснал да предвиди някое събитие в процеса на подготовка — готовност за обучение, разработване на план или нещо подобно, — което може да повлияе на мисията.

Но с тази уговорка ние все пак утвърдихме някои принципи и процедури, допринесли за успеха ни в Панама, които са валидни и за бъдещи операции:

1. Интегрираното планиране и провеждане са ключ към успеха за всички спешни операции и особено за съвместни операции, при които участват и сили от други родове войски.

2. Жизненоважна е сполучливо интегрирана и ориентирана към агресивни бойни действия командно-контролна структура, отзивчива към нуждите на най-долните нива.

3. Съкрушителната бойна мощ води до бърза победа с по-малко загуби и от двете страни.

4. Непрекъснатата оценка на правилата за водене на боя с отзивчиво и осигурено разпределяне на отговорностите максимализира бойната способност и гъвкавост.

5. Използването на оперативни инструкции от обединените електронни комуникации е критично важно за успешните съвместни операции.

6. Войниците се бият по стандарти, за които са обучени — и нищо повече. Не съществува алтернатива на учебните бойни стрелби в най-реалистични условия, каквито очакваш на бойното поле.

7. На подразделенията на най-ниско ниво трябва да се разреши максимална гъвкавост; в противен случай не очаквай да използват пълния си потенциал.

8. На бойното поле няма по-могъща сила от психологическите операции. Ако можеш да повлияеш съзнанието на противника си, работата е много по-лесна и с по-малко разходи във всяко отношение.

9. Подходящото интегриране на специалните операции и конвенционалните сили максимализира потенциала и способностите на силите по начини, които иначе са невъзможни.

Въпреки че всичко това допринесе неимоверно за успеха на операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА, то не е нещо повече от очакваното при нормални условия от старшите командири.

И накрая създаденият от лидерите план може да бъде прекрасен, но се оказва толкова добър, колкото войниците, които го изпълняват. Изходът се решава на тяхното ниво.

Не мога да намеря достатъчно похвални думи за мотивацията, техническата и професионалната компетентност, зрелостта и смелостта на нашите военнослужещи на всички нива и от всички родове войски. Офицерите и сержантите ни са превъзходно обучени; те ръководят войниците си така, както се очаква от тях. Заедно с войниците направиха всичко, което поискахме от тях, и дори повече от това. Тяхна е заслугата за всичко, което бе свършено в операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА.

Още една група заслужава признание — съпругите в Панама, които се озоваха без предупреждение в смъртоносна битка и прекараха нощите на 19-ти и 20-ти декември сгушени над децата си в стенните гардероби, докато сраженията бушуваха. Същите тези жени отвориха след два дни склада с военновременни запаси, за да могат семействата им да получат така необходимите продукти. Те бяха професионалистки от най-висока класа и заслужават най-дълбокото ни уважение и благодарност.

Да, операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА бе повод за дълбоко задоволство. Но ние не почивахме на лаврите си. Знаехме, че всеки момент може да се появи нова голяма криза и трябва да сме готови за нея. Но не подозирахме колко скоро щеше да се случи това.