Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

От Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) Карл Стайнър продължи кариерата си като командир на 82-ра въздушнопреносима дивизия и оттам вече като генерал-лейтенант стана командир на XVIII въздушнопреносим корпус — силата за бързо реагиране на сухопътните части. Неговите водещи елементи можеха да бъдат във въздуха до осемнайсет часа за изпращане до всяка точка на света. По това време корпусът се състоеше от четири дивизии, две отделни бойни бригади и един моторизиран полк: 82-ра въздушнопреносима дивизия, 101-ва въздушна щурмова дивизия, 10-та планинска дивизия, 24-та механизирана дивизия, 194-та бронетанкова бригада, 197-та пехотна бригада и 2-ри моторизиран полк.

На 5-ти август 1989 г., докато правеше преглед на 28-ма пехотна дивизия във Форт Индиантаун Гап в Пенсилвания по време на годишното лятно учение на дивизията, Стайнър си взе един свободен следобед, за да отлети до Форт Мънро, Вирджиния, за церемонията по пенсионирането и предаването на командването от генерал Макс Търман. Щяха да присъстват старши офицери отвсякъде, както и важни хора от Министерството на отбраната и Конгреса.

Търман, командирът на Командването за обучение и индоктриниране на сухопътните сили (ТРАДОК), беше известен като човек, който вършеше нещата докрай и успешно можеше да се нагърби с най-трудните задачи. Няколко години по-рано, когато Търман беше генерал с две звезди, мобилизационната програма на армията изпитваше финансови затруднения и неколцина мобилизиращи бяха изправени пред военен съд заради злоупотреби. Генерал Шай Мейър, началник-щаб на сухопътните сили, избра Търман да се оправя с бъркотията и той се справи отлично със задачата си.

Тъй като Стайнър трябваше да бърза направо от „бойното“ поле за самолета, той не успя да смени полевата си униформа. Но всяко зло за добро, защото трябваше да се върне по-късно вечерта в Пенсилвания за наблюдение на стрелково учение и това щеше да му попречи да присъства на вечерния прием; но той не искаше да пропусне самата церемония и шанса да отпразнува постиженията на стария си приятел. Двамата мъже се познаваха от 1973 г., когато Търман беше командир на дивизионната артилерия, а Стайнър — офицер за разузнавателни операции в 82-ра въздушнопреносима дивизия. Отново служиха заедно от август 1979 до март 1980 г., този път в Пентагона, където работеха за генерал Мейър (Търман беше директор за програмен анализ и оценка на армията, а Стайнър бе заместник-командир по контрола над действията на личния състав).

След края на церемонията Стайнър стоеше отзад на подиума, за да поздрави генерал Търман и да се извини, че няма да присъства на приема.

— Да се отдръпнем тук за малко — отговори Търман. — Искам да ти кажа нещо. Но нека се отърва от тези хора. — Той се обърна към останалите доброжелатели, които чакаха да се ръкуват с него. — Ще ви видя всички на приема — заяви той, отървавайки се от тях. — Трябва да поговоря с Карл Стайнър за две минути.

Той отведе Стайнър на тихо място на около десет метра от подиума.

— Това, което ще ти кажа, е поверително — заяви Търман. И след утвърдителното кимване с глава на Стайнър продължи: — Не се пенсионирам. Президентът е много разтревожен от режима на Нориега в Панама. Поради тази причина оставам на активна служба, за да поема САУТКОМ — Южното командване на Съединените щати. Районът, за който отговаряше САУТКОМ, включваше Централна и Южна Америка и мисията му се състоеше предимно в оказване помощ по сигурността и борба против контрабандата с наркотици. — Въпреки че още не съм главнокомандващ, вече разговарях с Карл Вуоно и адмирал Кроу — Вуоно беше началник-щаб на сухопътните сили, а Кроу — председател на Съвета на началник-щабовете (СНЩ) — и ти си моят човек в Панама. Ще те държа отговорен за планирането на непредвидени случаи и бойни операции, чието провеждане може да се наложи там. Искам да заминеш и да огледаш щаба, подготовката за обучение и всичко останало, което е необходимо.

— Ами частите, които са вече там? — попита Стайнър. Южната армия на САЩ (ЮСАРСО), командвана от армейски генерал-майор Бърни Льофке, включваше всички сили, разположени вече в Панама.

— Ще бъдат под твое командване — отговори Търман. — Ще те държа отговорен за всичко. Всички сили ще бъдат под твое командване.

— Да, сър.

— Причината, поради която ми трябваш, е, че в XVIII въздушнопреносим корпус ти разполагаш с два пъти по-голям щаб от САУТКОМ и с най-добрите комуникации, екипировка и обучени сили в армията за провеждане на непредвидени операции44. — С това той имаше предвид, че XVIII въздушнопреносим корпус е щаб с капацитет за водене на бойни действия, докато САУТКОМ не беше такъв поради естеството на своята мисия.

— Ето как ще стане това. Ти помниш адмирал Маккейн — главнокомандващият в Панама от 1968 до 1972 г., който действаше от Хаваите. — Стайнър кимна утвърдително. — Във Виетнам имаше един човек на име Уестморленд, който се биеше от Сайгон. — Той изгледа строго Стайнър. — Аз съм Маккейн, ти си Уестморленд. В момента не мога да те инструктирам подробно, но когато Конгресът потвърди назначението ми, ще работим по такъв начин. Сега действай.

— Да, сър — отговори Стайнър. Нямаше какво повече да се каже. Той разбра указанията на Търман. Знаеше точно какво трябва да се направи и как да се подходи за постигането му.

История

Панамският провлак представлява едно от най-важните стратегически съоръжения на света. В най-тясната му част Атлантическият и Тихият океан са разделени само от 80 километра суша, което прави възможно евентуалното им свързване. Икономическите, политическите и военните последици от този факт са многобройни.

Някога част от Колумбия, Панама спечелва независимостта си през 1903 г. — с помощ от Съединените щати, които искат да построят канал през провлака при условия, с които Колумбия не е съгласна. През същата година новата държава подписва договора „Хай-Бунау-Вариляа“, който позволяваше на Съединените щати да изградят канала. Съединените щати получават контрол и над една „зона на канала“, която се простира на осем километра от двете страни на дългия 83 километра воден път. Каналът е завършен през 1914 година.

С течение на годините панамците все повече недоволстват от контрола на Съединените щати над канала. Накрая Съединените щати признаха техните интереси и президентът Картър сключи споразумение, според което Съединените щати обещаха да прехвърлят контрола върху канала на Панама до 2000 г., а до тази дата да споделят много американски военни инсталации в Панама с панамските сили за отбрана. След предаването на канала Съединените щати щяха да изтеглят войските си и да предадат всички военни инсталации на панамското правителство.

Нито едно от условията в договора не допадаше на СНЩ. С договор или не, но каналът оставаше стратегически важен за интересите на Съединените щати.

Сенатът на Съединените щати споделяше много от тревогите на СНЩ. При ратифицирането на договора той включи едно условие, което позволяваше на Съединените щати да продължават да защитават Панамския канал и след 1999 година.

Нориега

Мануел Антонио Нориега се издигна до властта като разузнавателен офицер на диктатора бригаден генерал Омар Торихос. След смъртта на Торихос при самолетна катастрофа през 1983 г. Нориега оглави Панамските отбранителни сили (ПОС) — организация, която включваше въоръжените сили, полицията, митниците и разузнавателните служби на страната. По време на издигането си във властта Нориега се сдоби с приятели и патрони сред разузнавателната общност на Съединените щати. След смъртта на Торихос той продължи тази практика, но я разшири с включването на клиенти и контрабандисти на оръжие от колумбийския наркокартел „Меделин“.

От 1985 г. Нориега контролираше напълно страната.

Първата конфронтация между Нориега и Съединените щати се случи през юни 1987 г., след като бившият началник-щаб на ПОС полковник Роберто Диас-Ерера публично обвини Нориега в участие не само в смъртта на Торихос, но и в убийството през 1985 г. на опозиционния лидер доктор Уго Спадафора, и в подправяне на изборните резултати. Панамският народ, който никога не подкрепи Нориега, излезе на улиците, но полицията на Нориега брутално потуши мирните демонстрации.

Сенатът на Съединените щати бързо прие резолюция, призоваваща диктатора да отстъпи властта. След като насъскана от Нориега тълпа атакува американското посолство, Държавният департамент прекрати икономическата и военната помощ за Панама. По-късно, на 5-ти февруари 1988 г., федералните съдии в Маями и Тампа осъдиха Нориега и група негови помощници за многобройни случаи на контрабанда на наркотици. Нориега контраатакува, като организира кампания на тормоз срещу американски граждани, създаде пречки пред американските права от Договора за Панамския канал от 1977 г. и се обърна за икономическа и военна помощ към други обявени извън закона страни като Куба, Никарагуа и Либия. Куба и Никарагуа осигуриха оръжия и инструктори, за да помогнат на „комитетите за гражданска отбрана“, които станаха известни като „батальони на достойнството“, за събиране на разузнавателна информация и контрол над населението, а през 1989 г. Либия даде 20 милиона долара в замяна на използването на Панама като база за координиране на терористични дейности и въстанически групи в Южна Америка.

В резултат на тази военна и икономическа помощ ПОС укрепна като добре екипирана и въоръжена сила с численост около 14 000 души.

Планиране на непредвидени случаи: февруари-ноември 1988 г.

След американските федерални присъди срещу Нориега СНЩ наредиха на генерал Фредерик Ф. Уорнър-младши, главнокомандващ Южното командване (САУТКОМ) на САЩ, да ревизира съществуващите планове за непредвидени случаи в съответствие със следните указания: защита живота и собствеността на американците; поддържане на канала отворен за корабоплаване; осигуряване на мирни операции за евакуации както в мирна, така и във враждебна среда; изработването на план за помощ на правителството, което евентуално ще смени режима на Нориега.

Последва серия нови планове — известни под общото име СЛОЖЕН ЛАБИРИНТ, които щяха да бъдат изпълнявани от генерал-майор Льофке, командир на Южната армия на Съединените щати (ЮСАРСО) като командир на Обединените военни сили в Панама (ОВСП).

Плановете предвиждаха масивно струпване на войски в американските военни бази в Панама. Тези сили или щяха да сплашат лидерите на ПОС и да ги накарат да свалят Нориега от власт, или в случай на неуспех да нахлуят на панамска територия и да победят ПОС.

Въпреки че масираният подход на генерал Уорнър съдържаше няколко сериозни недостатъка, той го предпочиташе пред одобряваната от някои други военачалници изненадваща стратегия, която се състоеше в бърза, силна, решителна атака срещу Нориега и ПОС от страна на сили от Съединените щати, действащи заедно със силите за специални операции и войските на генерал Уорнър.

Най-сериозният недостатък в подхода на Уорнър: той беше прекалено бавен. Даваше време на лошите да се възстановят и отвърнат на удара. По такъв начин, ако Нориега се спасеше при първото нападение, той можеше да избяга в планините и да организира партизанска война. Освен това почти трийсетте хиляди американски граждани, живеещи в Панама, бяха уязвими като евентуални заложници — или нещо по-лошо, — без да споменаваме вероятността за много цивилни жертви и нанесени щети на гражданската собственост.

На 16-ти март 1998 г. част от ПОС започна военен преврат в Командансия (щаба на ПОС), който Нориега безмилостно потуши. След това той изгони от армията всички, които смяташе за неблагонадеждни, обяви извънредно положение, разби политическата опозиция и засили тормоза срещу американските граждани под формата на сериозни ограничения на пътуванията, претърсвания и пътни блокади.

След като прегледа плановете на Уорнър, председателят на СНЩ адмирал Кроу го помоли да раздели общия план СЛОЖЕН ЛАБИРИНТ на четири отделни оперативни заповеди с цел улесняване на изпълнението му. Щабът на генерал Уорнър ги нарече с общото име МОЛИТВЕНИК. Първата, КОД КЛОНДАЙК, покриваше тиловите евакуационни операции. Американските граждани в Панама трябваше да бъдат ескортирани до сборни места в Панама Сити и Колон за евакуация в Съединените щати. (Панама Сити откъм тихоокеанската страна на канала е столицата на страната. Колон е карибската й врата.)

Според втората оперативна заповед СЛЕД ТОВА разположената в Панама 193-та пехотна бригада, изпратени от Съединените щати сили и Атлантическото командване на Съединените щати щяха да защитят американските граждани и инсталации, както и Панамския канал. Силите от Съединените щати щяха да включват една бригада от 7-ма пехотна дивизия, един механизиран пехотен батальон от 5-та механизирана дивизия, 6-та експедиционна бригада на морските пехотинци и бойната група кораби на един самолетоносач. Те щяха да съставят гръбнака на силата, която щеше да приложи на практика останалите две оперативни заповеди от серията МОЛИТВЕНИК — СИНЯ ПРИМАМКА и СЛЯПА ЛОГИКА.

СИНЯ ПРИМАМКА предвиждаше обща настъпателна операция за победа над ПОС и тяхното разформироване. Тя щеше да започне с операции на намиращите се вече в Панама войски от почти 12 000 души и да продължи до осем дни. Пред следващите две седмици към тях щяха да се присъединят още 10 000 войници от Съединените щати. Междувременно един самолетоносач с бойната си група кораби щеше да блокира въздушните и морските пътища за Куба и да осигури близка поддръжка от въздуха, докато амфибийна сила осигури допълнителни сухопътни войски. В допълнение към базираните в Съединените щати сили, предназначени за СЛЕД ТОВА, командирът на САУТКОМ щеше да пусне в действие и обединена военна сила от екипи за специални операции от СОКОМ за операции срещу командването на ПОС, командни и контролни пунктове и летища. Освен това силите за специални операции щяха да спасяват заложници, да извършват разузнаване и да открият и заловят Мануел Нориега.

Командирът на САУТКОМ не само щеше да осъществява общото командване на СИНЯ ПРИМАМКА, но и общата тактическа координация. Той, заедно с командирите на Обединена военна сила Панама и на Обединената военна сила за специални операции, щеше да извършва координирани, но отделни операции.

След приключването на първоначалните нападения СИНЯ ПРИМАМКА обединената военна сила щеше да започне граждански военни операции, предвидени в СЛЯПА ЛОГИКА — четвъртата оперативна заповед в МОЛИТВЕНИКА. Фазата граждански въпроси щеше да помогне да се възстановят обществената безопасност и здравеопазване, както и други държавни институции, последвано от прехвърляне на контрола на гражданско управление.

В дългосрочна перспектива американски войски по гражданските въпроси щяха да работят с новото правителство на Панама за преструктуриране на ПОС и изграждане на нейната лоялност към гражданската власт и демократичното управление.

Мнението на генерал-лейтенант Томас У. Кели, директор на операциите на СНЩ, се различаваше от самото начало от това на САУТКОМ. Той не беше убеден, че САУТКОМ притежава достатъчно командни и контролиращи възможности, за да управлява, разполага и подкрепя всички сили, предвидени за СИНЯ ПРИМАМКА. Щом се изпратеха допълнителни сили от Съединените щати, щеше да има нужда от командир на корпус, който да командва и контролира цялата операция. Според него XVIII въздушнопреносим корпус притежаваше необходимия персонал и способност за бързо разгръщане.

През лятото на 1988 г. генерал Уорнър временно разреши този конфликт, като подсили щаба си с още тринайсет души и шепа плановици на специални операции. Той смяташе, че уменията и опитът на щаба му в Панама и с ПОС правеха САУТКОМ напълно квалифицирано да служи като боен щаб на СИНЯ ПРИМАМКА, но същевременно съзнаваше, че ще е необходим щаб на корпус за ръководство на цялата операция, ако ОВСП трябва да бъдат подсилени с допълнителни големи сили от Съединените щати, и на 5-ти юли 1988 г. той помоли адмирал Кроу да включи един щаб на корпус в списъка с войските за СИНЯ ПРИМАМКА. Но Уорнър смяташе, че щабът на корпуса ще поеме тактическото командване и контрол чак след началото на операцията и само ако самият той реши да използва базираните в Съединените щати сили в списъка на СЛЕД ТОВА.

Адмирал Кроу одобри искането на главнокомандващия на 19-ти октомври 1988 г. и заповяда на главнокомандващия Командването на армейските сили на Съединените щати45 генерал Джоузеф Т. Паластра-младши да ревизира съответно списъка на войските. След девет дни Паластра упълномощи генерал-лейтенант Джон Фос, който беше по това време командир на XVIII въздушнопреносим корпус, да установи връзка със САУТКОМ.

Понеже нямаше да разполага с оперативен контрол преди началото на СИНЯ ПРИМАМКА и може би дори след това, Фос отначало делегира планираната отговорност обратно на щаба на ОВСП, но през следващата година той надзираваше планирането на ОВСП за операцията.

Междувременно Кели оставаше недоволен от (според него) постепенно разширяваното и некоординирано командване и през ноември 1988 г. се срещна с оперативните офицери от САУТКОМ и ФОРСКОМ за разрешаване на въпроса. Той предпочиташе да разгърне щаба на корпуса в пълен обем преди разгръщането на всички бойни сили, но не можеше да промени мнението на Уорнър — въпреки че оперативният офицер на САУТКОМ бригаден генерал Марк Сиснерос бе съгласен с Кели. Изглежда, че адмирал Кроу също беше съгласен с него, но не взе решение против САУТКОМ.

Изборите в Панама

На 7-ми май 1989 г. след шест години потисничество панамците излязоха масово пред урните, за да гласуват на разрешените от Нориега избори. Той очевидно смяташе, че неговите кандидати, водени от номинирания от него за президент Карлос Дуке, ще спечелят лесно — особено с помощта, която той получи от приятелите си.

Въпреки присъствието на високопоставени наблюдатели като бившия президент Джими Картър и по-малки знаменитости от католическата църква и американския Конгрес отрядите главорези на Нориега и „батальоните на достойнството“ положиха всички усилия да сплашат гласоподавателите. Но хората имаха други идеи. Опозицията, ръководена от Гилермо Ендара и неговите помощници, кандидатирали се за поста вицепрезидент — Рикардо Ариас Калдерон и Гилермо Форд, победиха кандидатите на Нориега с три към едно.

Когато бяха обявени тези резултати, ликуващите панамци излязоха с хиляди по улиците.

Нориега не хареса тази гледка и на 10-ти май анулира изборните резултати — обяснявайки ги с чужда намеса — и след това изпрати ПОС, националната полиция и „батальоните на достойнството“ по улиците, за да потушат демонстрациите. Много хора бяха убити и опозиционните лидери преминаха в нелегалност — след като бяха измъкнати и бити от тяхната победна кола.

Всичко това засили опасенията на президента Буш за безопасността на хилядите американски граждани в Панама и той заповяда изпращането на 1 900 допълнителни войници в страната — почти 1 000 войници от 7-ма пехотна дивизия от Форт Орд, Калифорния, 165 морски пехотинци от 2-ра експедиционна сила на морските пехотинци от Кемп Леджун, Северна Каролина, и 750 войници от 5-та механизирана дивизия от Форт Полк, Луизиана. Всички подразделения пристигнаха в Панама до 19-ти май.

Играта загрубява

Два месеца по-рано, на 21-ви март, бившият конгресмен Дик Чейни стана министър на отбраната. Чейни незабавно потърси нови начини да притисне Нориега. Междувременно членове на Съвета за национална сигурност се срещнаха, за да обсъдят други действия, в резултат на които се получи президентското одобрение на Директива за националната сигурност 17, издадена на 22-ри юли 1989 г., с която се заповядваше извършването на военни действия в Панама за утвърждаване правата на Съединените щати по договора и разклащане на режима на Нориега и неговите поддръжници.

Тези действия бяха степенувани по категории и варираха от така наречената Категория едно (нисък риск/слаба видимост) през Категории две и три (нисък риск/висока видимост и среден риск/висока видимост) до Категория четири (висок риск/висока видимост).

Действията от Категория едно щяха да включват оповестяване евакуацията на американските граждани, разширяване на кампаниите срещу Нориега в медиите и психологически операции и поставяне под охрана членовете на ПОС в американските инсталации.

При останалите категории войските на Съединените щати в Панама щяха да играят по-активна роля.

В Категория две военната полиция щеше да увеличи патрулите си между американските военни инсталации, в Панама щяха да бъдат разположени подразделения с размерите на батальон за интензивни учения и разположените в Панама войски щяха да се упражняват в амфибийни и нощни бойни операции.

В Категория три войските на Съединените щати в Панама щяха да засилят разузнаването и въоръжените конвои близо до важни инсталации на ПОС.

В Категория четири войските на Съединените щати щяха да установят пълен контрол над няколко ключови военни съоръжения, като Форт Амадор, Хълма на каменоломната и Форт Еспинар. Форт Амадор е разположен на полуостров югозападно от Панама Сити и оперативният му център се намираше в тунел, изкопан по време на строителството на канала. Форт Еспинар е на север, близо до Колон. Всички те бяха общи инсталации на САЩ и ПОС.

Политиката на президента за загрубяване на играта имаше и големи политически последици, тъй като той се бе придвижил към тази по-смела стратегия, на която генерал Уорнър се съпротивляваше. И президентът реши да смени генерал Уорнър.

На 20-ти юни генерал Кроу препоръча генерал Търман за заместник на Уорнър. Търман беше служил във Виетнам и въпреки че притежаваше донякъде ограничен боен опит и умения, той бе смятан за човек на действието, който можеше да постига целите си. С това наум, Кроу помоли Търман да преразгледа заповедите за операциите МОЛИТВЕНИК и особено СИНЯ ПРИМАМКА.

На 4-ти август, в деня преди определената церемония по предаване на командването, Търман пристигна във Форт Браг за два инструктажа за СИНЯ ПРИМАМКА: единият върху концепцията на Обединените военни сили в Панама (ОВСП) за конвенционалните бойни операции, а другият върху концепцията на Обединените сили за специални операции за специалните операции.

Стайнър не можа да присъства, но бе представляван от заместник-командира си генерал-майор Уил Руусма. По-късно вечерта, когато Руусма му изложи същественото от инструктажите, заедно с въпросите и коментарите на Търман, Стайнър започна да схваща какво щеше да му каже Търман директно на другия ден.

Обратно в Панама

След срещата си на 5-ти август с Търман Стайнър приключи задълженията си с 28-ма пехотна дивизия, но запази в тайна новата си роля в Панама. Бързото организиране на операция СИНЯ ПРИМАМКА бе с приоритет; засега той не се бе запознал с нея.

Но първо трябваше да стигне до Панама и САУТКОМ.

За последен път беше там преди две години като командир на ОВССО. Този път щеше да бъде много различно. Сега отговаряше изцяло за очертаващата се голяма операция.

Главната му грижа бяха трийсетте хиляди американци, около 5 000 от които семейства на военнослужещи, живеещи заедно с войниците от ПОС на общите военни инсталации. Това си беше готова рецепта за масово вземане на заложници — или дори тяхното клане.

Обратно във Форт Браг той събра заедно екипа, който щеше да вземе със себе си — началник-щаба си бригаден генерал Ед Скоулс, двамата си оперативни офицери полковниците Уолтърс и Нийдам и шест офицери от разузнавателната и оперативната дирекция, които бяха взели участие в първоначалното изготвяне на плана. Надяваше се да остави четирима от тях в Панама (със сателитна радиовръзка), за да може да получава ежедневни доклади.

На другата вечер Стайнър и екипът му, облечени като цивилни, напуснаха военновъздушната база „Поуп“ в самолет за специални мисии без отличителни знаци (един С–20 „Гълфстрийм“) и кацнаха около 21,00 ч. вечерта във военновъздушната база „Хауърд“ от другата страна на канала срещу Панама Сити. Посрещна го бригаден генерал Бил Харцог, който бе заменил Марк Сиснерос като оперативен офицер на САУТКОМ. Сиснерос беше преместен да замени генерал-майор Бърни Льофке като командир на Южната армия на Съединените щати. Прекараха по-голямата част от остатъка на нощта с Бил Харцог на Хълма на каменоломната в тунела, приютил оперативния център на САУТКОМ, като получиха инструктаж за промените в СИНЯ ПРИМАМКА. Въпреки че генерал Уорнър все още командваше САУТКОМ, Харцог знаеше за опасенията на генерал Търман и Вашингтон и бе започнал да ревизира заповедите за операциите в СИНЯ ПРИМАМКА.

Стайнър научи много необходими подробности.

От страната на минусите тактическите комуникации в Панама не бяха адекватни за голяма спешна операция. От страната на плюсовете тук имаше възможност за поддръжка на бойните действия — включително една голяма болница. Малко подсилена, тази възможност щеше да свърши работа през началните фази на бойните действия.

На другата сутрин Стайнър и групата му, все още в цивилни дрехи, изминаха краткото разстояние до Форт Клейтън, щаб на Южната армия на Съединените щати. Там той се свърза с бригаден генерал Сиснерос; полковник Майк Снел, командирът на 193-та бригада; и полковник Кийт Келог, бригадният командир, пристигнал с контингента на 7-ма пехотна дивизия по време на майското изпращане на войски от президента Буш и който сега оперираше в района на Колон.

През следващите два дни Стайнър научи всичко, което успя, за Нориега и ПОС, от една страна, и за обучението и готовността на американските сили в Панама, от друга.

Нориега неотдавна бе увеличил провокациите с цел проваляне на ученията „Пясъчна бълха“ — дейност, позволена от договора. След това използва съобщенията в медиите за тези конфронтации, за да разпространи сред народа враждебните си измислици. Въпреки че участващите в ученията американски войски показваха засега примерен професионализъм, такива неща бяха потенциални огнища за по-голям конфликт и трябваше да се наблюдават внимателно.

Преди Стайнър и екипът му да напуснат Панама, Сиснерос одобри разполагането на клетката на Стайнър от четирима умни майори плановици в оперативния център.

Последното му задължение беше да даде на Харцог своята преценка.

Стайнър знаеше, че ревизираната СИНЯ ПРИМАМКА ще се различава значително от оригиналния план на генерал Уорнър. Според Стайнър всяка успешна операция изискваше изненада, съкрушителна бойна мощ и прикритието на тъмнината, за да използва предимствата на ненадминатите способности за нощен бой на армията на Съединените щати. Това нямаше да бъде бавно натрупване на войски, а кратък, остър и поразяващ шок.

Въпреки че командирите, с които се срещна, демонстрираха безценно познание за ПОС и местните условия, Стайнър откри пропуски, които трябваше да бъдат запълнени. Подразделенията в Панама не бяха толкова подготвени и умели в градските бойни операции през нощта, както пристигащите от Съединените щати сили. Това налагаше интензивна програма за обучение. Освен това в авиационното подразделение не достигаха пилоти и повечето екипажи не бяха достатъчно вещи във въздушните нощни нападения на подразделения с размерите на батальон — макар Стайнър да знаеше, че при необходимост можеше да компенсира този недостатък с обучените и готови екипажи от батальоните на XVIII въздушнопреносим корпус.

Когато се върна във Форт Браг, Стайнър направи разбор на посещението си в Панама с генерал Търман — при което остана особено недоволен от главната характерна черта на СИНЯ ПРИМАМКА, постепенното струпване на войски. Неотдавнашното изпращане на допълнителни войски през май не беше възпряло ни най-малко Нориега и нямаше гаранция, че СИНЯ ПРИМАМКА щеше да има по-голям шанс за успех от 50 на сто.

— Хората ми в Браг — съобщи Стайнър на шефа си — ще започнат да работят върху план за неутрализиране базата на силата на Нориега. Планираме да извадим от строя ПОС и националната полиция с един удар и за една нощ.

— С ваше разрешение, сър — продължи той, — надявам се да посетя Панама отново след две седмици заедно с командирите на подразделения, които най-вероятно ще избера за тази операция, и планирам да продължа да посещавам често Панама, докато всичко това приключи.

— Действай — одобри Търман. — И ме дръж в течение.

На 10-ти август 1989 година президентът избра генерал Колин Пауъл за нов председател на Съвета на началник-щабовете, който трябваше да заеме поста си на 1-ви октомври. По-рано Пауъл бе поел от генерал Паластра командването на армейските сили на Съединените щати, което го направи непосредствен началник на Стайнър, но той вече познаваше добре генерал Пауъл от дните си в ОВССО, когато Пауъл беше помощник на министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър.

Докато генерал Пауъл беше все още във ФОРСКОМ, той вмъкна в програмата си еднодневно пътуване до Браг, за да се запознае лично с готовността на XVIII корпус и планираните инициативи за Панама. Въпреки че визитата му бе планирана като еднодневна, лошото време го задържа в Браг и Стайнър използва възможността да изтъкне пред него ревизиите, които смяташе необходими за СИНЯ ПРИМАМКА.

Пауъл се съгласи със Стайнър — и с Търман, — че предвижданото първоначално струпване на войски за СИНЯ ПРИМАМКА отнема прекалено много време (двайсет и два дни), особено при евентуална криза. Бърза операция за една нощ, използваща възможностите на XVIII въздушнопреносим корпус и командата за специални операции бе подходящият метод. Стайнър, разбира се, познаваше по-добре от всеки друг възможностите на двете подразделения, както и как да ги сплоти заедно като един боен екип.

— Продължавай да ревизираш плана — нареди Пауъл на Стайнър.

По-късно същия месец Търман, Стайнър, Харцог и Гари Лък, командирът на ОВССО, се срещнаха, за да получат последна информация. Те заключиха, че от започване на разработката на СИНЯ ПРИМАМКА през април 1988 г. Нориега ставаше все по-предизвикателен, а войските му — по-добре екипирани и обучени. Струпването на войски в продължение на двайсет и два дни можеше да доведе до продължителни сражения, повече жертви и повече възможности за Нориега да вземе заложници или да избяга в планините, за да води партизанска война. Стайнър искаше бърз удар, който да доведе до решителна победа.

През септември, докато щабовете на XVIII въздушнопреносим корпус, САУТКОМ и СОКОМ продължаваха да ревизират плана в тази посока, Стайнър отново посети Панама, този път заедно с командира на 82-ра въздушнопреносима дивизия, с помощник дивизионния командир на 7-ма пехотна дивизия, с полковия командир на рейнджърите и Гари Лък, както и техните оперативни и разузнавателни офицери — включително още един от най-добрите му плановици за подсилване на екипа от четирима, който вече бе оставил там. Те отново пътуваха през нощта с цивилни дрехи в същия С–20, използван за първото пътуване. Във военновъздушната база „Хауърд“ ги посрещнаха Харцог и Сиснерос и направо ги заведоха във Форт Клейтън за запознаване с обстановката.

На следващия ден групата се раздели на по-малки екипи, които отидоха на тайни разузнавателни мисии, за да опознаят по-добре избраните мишени в случай на започване спешна операция. Бяха избрани двайсет и седем главни мишени. Някои ключови инсталации и съоръжения трябваше да бъдат защитени. Други цели щяха да бъдат „превзети“ или „неутрализирани“.

Мишените, които трябваше да бъдат защитени, включваха моста на река Пакора, трите шлюза на Панамския канал, язовира Маден, Моста на Америките (пресичащ канала в Панама Сити), военновъздушната база „Хауърд“, американското посолство и всички членове на семейства на американски военнослужещи, живеещи във военните инсталации, споделяни с ПОС.

Мишените, които трябваше да бъдат превзети, включваха Командансия и всички военни инсталации на ПОС.

Разузнаването даде на командирите представа срещу какво точно щяха да се изправят — въпреки че още никой не знаеше кои мишени на кой командир щяха да бъдат разпределени. Стайнър взе по-късно тези решения въз основа на знанията си за възможностите на подразделенията. Някои мишени можеха да бъдат превзети само от силите за специални операции, докато други бяха по-подходящи за традиционни подразделения.

Междувременно Сенатът потвърди назначението на Търман като главнокомандващ и в събота, 30-ти септември 1989 г., той пое командването от генерал Уорнър в щаба на СОКОМ в Панама. След един ден в полунощ Колин Пауъл пое председателството на СНЩ; церемонията по назначаването му се проведе на другия ден.

Опитът за военен преврат на 3-ти октомври

В неделя вечерта на 1-ви октомври една жена телефонира на шефа на централата на ЦРУ в Панама Сити:

— Можем ли да се срещнем в центъра на града, за да поговорим? Има нещо, което трябва да знаете. — Въпреки отказа й да се представи срещата беше уговорена.

Тя се оказа съпругата на майор Мойсес Хиролди, командирът на силите за сигурност на Нориега в Командансия.

— Съпругът ми се тревожи много за това, което режимът на Нориега причинява на нашата страна — каза тя на шефа на централата, — и реши да предприеме решителни действия. Утре сутринта в девет часа, когато Нориега пристигне в Командансия, съпругът ми и други, които са против президента, ще извършат военен преврат. Може да ни потрябва помощ от Съединените щати за блокиране силите на ПОС, които ще тръгнат срещу организаторите на преврата. Ще поддържаме връзка.

Същата нощ, когато срещата бе докладвана на генерал Търман, той незабавно отиде в командния си пункт в тунела в Хълма на каменоломната, където се надяваше да получи допълнителни новини.

По някое време след полунощ двама агенти на ЦРУ отидоха от срещата си с майор Хиролди направо на Хълма на каменоломната, където потвърдиха пред Търман, че заговорниците планират да арестуват Нориега около девет часа сутринта и да установят контрол над Командансия, прекъсвайки по такъв начин комуникациите му с неговите войскови подразделения. Но можеха да поискат американска помощ за блокиране на главните пътища от запад в случай на реакция на подразделения на ПОС срещу преврата.

Веднъж установил контрол, Хиролди планираше да убеди Нориега да се оттегли в провинция Чирикуи в западна Панама, където той притежаваше къща — един от многото му луксозни домове.

Агентите на ЦРУ обясниха, че Хиролди, който бе изиграл голяма роля в смазването на опита за преврат преди осемнайсет месеца (той беше заловил конспираторите, които след това бяха затворени и изтезавани), не беше особено почтен човек и сега не можеше да му се има пълно доверие.

Въпреки че имаше лошо предчувствие за цялото съобщение на ЦРУ, генерал Търман реши за всеки случай да го предаде в Пентагона и около 2,30 ч. сутринта се свърза с дома на генерал Кели по сигурния му телефон. След като Търман описа случващото се, Кели го попита за мнението му.

— Съветът ми е да изчакаме и да видим какво ще се случи — отговори Търман.

Скоро след това генерал Кели и Пауъл се срещнаха в Пентагона с вицеадмирал Тед Шафър, заместник-директор на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, чиито анализатори вече се опитваха да проверят информацията за преврата. Всички се съгласиха, че е вероятно цялата работа да се окаже номер или измама; а ако не, планът бе зле изработен и с малки шансове за успех.

По това време министър Чейни се намираше в кабинета си на съвещание с Колин Пауъл, последвано от допълнителен преглед на ситуацията с Кели и Шафър. След това четиримата отидоха в Овалния кабинет, за да уведомят президента, където Пауъл препоръча да се изчака с вземането на решение до постъпването на допълнителна информация.

— Ако има военен преврат — каза Пауъл на президента, — трябва да видим как ще се развият нещата, преди да действаме.

Президентът се съгласи.

В този ден нямаше преврат. Но госпожа Хиролди съобщи, че е определен за другата сутрин — на 3-ти октомври.

На сутринта Нориега пристигна по-рано от обикновено в Командансия; гвардейци го посрещнаха с почетна церемония както винаги, но след това арестуваха диктатора — причинявайки моменталното избухване на спор между Нориега и Хиролди. Раздадоха се изстрели, които генерал Търман чуваше от щаба си на Хълма на каменоломната, разположен на около два километра от Командансия.

Търман незабавно се обади на Пауъл, за да докладва.

До 9,00 ч. стана ясно, че е в ход военен преврат, но изходът му все още не бе сигурен. По обяд панамското радио съобщи, че се извършва военен преврат.

Под претекст за рутинно учение американските сили блокираха пътя към Форт Амадор, въпреки че базираната там панамска 5-та пехотна рота не се опита да реагира. Горе-долу по същото време двама лейтенанти от ПОС, идентифицирани като упълномощени за преговори от страна на превратаджиите, пристигнаха пред портала на Форт Клейтън и помолиха да се срещнат със Сиснерос (сега генерал-майор), който говореше гладък испански. Търман нареди на Сиснерос да разговаря с тях.

Според лейтенантите лидерите на преврата контролираха Нориега и щаба му и сега търсеха начин диктаторът с достойнство да отстъпи властта, но да остане в Панама; но когато Сиснерос предложи да го задържи във Форт Клейтън, лейтенантите отказаха. Нямаха намерение да го предават на Съединените щати. Все още настояваха за американска блокада на пътя при Моста на Америките за възпрепятстване настъпление на панамските войски от Рио Хато.

Уговарянето на Нориега да отстъпи властта се оказа много по-трудна работа, отколкото си представяше Хиролди. Никога няма да узнаем какво са си казали те двамата, но знаем, че Нориега се е оказал по-красноречив. Вместо да продължи разговора, Хиролди остави Нориега заключен в една стая за няколко минути и след това отиде да прегрупира силите си. Това се оказа фатална грешка: в стаята имаше телефон. Нориега (както по-късно се разбра) накрая успял да се свърже с Вики Амадо — любовницата си номер едно, и я помолил да се свърже с командирите на 6-та и 7-ма рота в Рио Хато и на механизирания Батальон 2000 от ПОС във Форт Симарон на около трийсет километра североизточно от града.

Скоро един самолет „Боинг“–727 излетя от международното летище „Токумен“ на 16 километра от Панама Сити, кацна в Рио Хато и започна да прехвърля обратно в Токумен 6-та и 7-ма рота. Междувременно Батальон 2000, разположен на още 16 километра на изток във Форт Симарон, се насочи към „Токумен“ с конвой от камиони и бронетранспортьори V–150 и V–300. Там те натовариха 6-та и 7-ма рота и продължиха към Командансия.

Силите, за които лидерите на преврата се опасяваха, че просто са прелетели над Командансия, се съединиха с други подкрепления и влязоха в комплекса от източната му страна — действия, които се оказаха много поучителни за Стайнър и неговите стратези, докато ревизираха СИНЯ ПРИМАМКА.

В този момент стана ясно, че превратът се е провалил. От Командансия се чуваха изстрелите при екзекуциите. Майор Хиролди и заместникът му капитан от ПОС бяха отведени в Тинахитас (на десет километра северно от града и база на 1-ва пехотна рота), измъчвани, докато издадат и другите лидери на преврата, и екзекутирани.

— Отговорът на ПОС срещу преврата наистина демонстрира значително военно умение и изобретателност — отбелязва Карл Стайнър. — Събитията от този ден ми дадоха ясно да разбера, че за успеха на демокрацията в Панама трябва да изчистим цялата пасмина, включваща Нориега, неговата ПОС, командната и контролната структура (особено Командансия) — както и националната полиция. И както щяхме да разберем, това не беше всичко. Нориега бе поставил свои питомци на всички ключови позиции във всяка правителствена институция и те зависеха от него по един или друг начин. Трябваше всички да си вървят.

Повишаване на готовността

След провала на преврата генерал Търман взе мерки за повишаването на готовността: сега целият дежурен персонал носеше камуфлажни униформи. Засили се стрелковото обучение и всички — индивиди и екипи — трябваше да бъдат квалифицирани за работа с оръжейните си системи. Бяха увеличени упражненията от Категории три и четири и роти от учението „Пясъчна бълха“ посещаваха ежедневно някои от двайсет и седемте набелязани цели (въпреки че участващите войници не знаеха това). Проведе се и учебно нощно нападение с хеликоптери за подобряване на уменията с очила за нощно виждане.

С цел подобряване командването и контрола генерал Търман официално определи Стайнър като свой военен стратег и военачалник и на 10-ти октомври Стайнър бе назначен за командир на Обединените военни сили на юг46.

Стайнър и щабът му вече бяха много напреднали с планираните ревизии на СИНЯ ПРИМАМКА. В началото на септември генерал-майор Уил Руусма и екип плановици се срещнаха с щаба на САУТКОМ за по-нататъшно интегриране на планирането. На 9-ти октомври Стайнър с основните си помощници отлетя за Панама за планиране на спешни случаи с главнокомандващия — отново с цивилни дрехи в самолет без отличителни знаци. През следващите три дни двата щаба работиха в командния пункт на САУТКОМ на Хълма на каменоломната, уточнявайки оперативни и тактически детайли.

Стайнър отдели време за тайно разузнаване с хеликоптер на вероятните мишени, което беше критично важно за финализирането на плана. Придружаваше го полковник Майк Снел, командирът на 193-та пехотна бригада, който познаваше добре страната и гарнизоните на ПОС.

След приключването на тези срещи генерал Търман обяви, че Стайнър ще командва всички бойни сили на Съединените щати в Панама, включително силите за специални операции, и че планът за непредвидени случаи на Обединената военна сила юг ще включва следните цели: защита живота на американците, техните основни бази и съоръжения; пленяване и предаване на Нориега на компетентните власти; неутрализиране на панамските отбранителни сили; подкрепа за признато от Съединените щати правителство на Панама и преструктуриране на ПОС съгласно указанията на законно избрано правителство.

Неофициална, но високоприоритетна мисия на Вашингтон беше спасяването на Кърт Мюс, агент на ЦРУ, арестуван от Нориега и затворен в силно охранявания затвор „Модело“. Съобщиха на Мюс, че ще бъде екзекутиран, ако американските войски нападнат Панама. Неговият палач го наблюдаваше постоянно.

За постигането на тези цели Обединените военни сили на юг трябваше или да защитават, или да неутрализират основните двайсет и седем мишени. Много от тях се намираха във или близо до Панама Сити, но няколко, включително елитните роти в Рио Хато, Батальон 2000 във Форт Симарон и летището „Торихос-Токумен“, бяха отдалечени на известно разстояние от столицата (летището бе с двойна употреба: „Токумен“ за гражданските полети, а „Торихос“ — за военните). Имаше основни мишени и в района на Колон от страната на Карибско море на около 64 километра северозападно от Панами Сити.

Сега, когато мишените бяха определени и оценени според тяхното значение, Стайнър и командирите му трябваше да решат за тактиката и силите, подходящи за всяка от тях.

В края на трите дни Стайнър обобщи своя „командирски подход“ към операцията47.

В него той казваше:

— Използвайки електронни военни средства за заглушаване комуникациите на ПОС, заедно с нашите радиостанции ЕС-С130 („Волант Соло“ и „Компас Кол“) за заглушаване на гражданските радиостанции и предаване на нашите съобщения за народа на Панама, ние ще използваме изненадата и тъмнината, за да атакуваме или да установим контрол върху всички двайсет и седем цели едновременно. Жизненоважна част от операцията е защитата на американските граждани от самото начало на операцията до установяването на стабилност. Ключът към успеха е изненадата и едновременната победа над ПОС; разрушаването на техните командни и контролни способности, както и тези на националната полиция. Повечето от сраженията трябва да са приключили до разсъмване и нашите сили да контролират район с граници от Панама Сити до Колон на север и от Рио Хато на югозапад до Форт Симарон на североизток. Повечето панамци са наши приятели и следователно трябва да сведем до минимум жертвите и пораженията сред цивилното население. Ще използваме психологически операции на тактическо ниво в подразделенията, за да се опитаме да убедим всяка инсталация да се предаде без бой. Ако не постигнем с това резултати, тогава ще бъде използвана премерена сила за изпълнение на мисията. Тъй като няма да има закон и ред, през деня тактическите подразделения трябва да са готови да започнат стабилизиращи операции за защита живота и собствеността на гражданите. В подкрепа на това изискване ние ще започнем да разполагаме в страната остатъка от 7-ма пехотна дивизия и остатъка от 16-та военнополицейска бригада, започвайки 4 часа след началото на операцията и приключвайки 24 часа след него. Пленяването на Нориега, спасяването на Кърт Мюс от затвора „Модело“ и други специални мисии са отговорност на ОВССО. Тези операции са неделима част от успеха на цялата операция и ще започнат едновременно с всички други операции в началния час X. Надявам се, че сигналът, който ще бъде даден с действията ни в този час, ще улесни работата ни, когато се разпръснем, за да разгромим подразделенията на ПОС в останалата част на страната. Ако можем да постигнем някаква степен на изненада и го направим както трябва, аз не очаквам особена съпротива от ПОС.

Същевременно Стайнър изложи своята бойна философия:

— Удряй първи; изненадай врага; съкруши го с огромна бойна мощ; използвай прикритието на тъмнината, за да имаш максимално предимство от способностите ни за нощен бой по време на първоначалната атака и следващите атаки, така че нашите превъзхождащи сили да са постигнали целите си до разсъмване; и винаги се сражавай при благоприятни обстоятелства.

Групата се завърна на 11-ти октомври във Форт Браг, за да довърши плана.

Те работиха денонощно през следващата седмица. От съображения за сигурност планирането на специалните операции на генерал Лък продължи в неговия щаб, но бяха разменени офицери за свръзка между XVIII въздушнопреносим корпус и Обединените военни сили за специални операции за осигуряване непрекъснатост и интегриране на процеса.

На сутринта след завръщането им Стайнър говори пред плановиците във Форт Браг:

— Според моя анализ на мисията — обясни той — това са специфичните и присъщи задачи, които трябва да ни занимават:

1. Приоритетът пада върху защитата на живота на американските граждани и ключовите места и съоръжения в Панама.

2. Трябва да пленим Нориега и да го предадем на компетентните власти.

3. Трябва да неутрализираме ПОС и същевременно да неутрализираме техния командно-контролен механизъм (тоест Командансия), както и националната полиция.

4. Трябва да подкрепим установяването на признато от Съединените щати правителство.

5. Трябва да сме готови да започнем стабилизиращи операции веднага, щом приключат сраженията — защото няма да има нито закон, нито ред.

6. Трябва да сме готови да се ангажираме с необходимите дейности по изграждане на нацията, за да помогнем на новото правителство да стъпи на крака и да започне да изпълнява очакванията на хората.

7. Трябва да сме готови за преструктуриране на панамските отбранителни сили и националната полиция, както реши правителството.

— Това е много трудна и сложна мисия — продължи той. — Трябва да планираме поражението на ПОС и националната полиция за една нощ, а на следващия ден да изградим нов имидж на тези, с които сме се сражавали — вече не потисници на народа, а уважавани от него защитници. Ще подадем ръка на ПОС и ще ги издигнем отново като граждани или национални полицаи — каквото реши новото правителство.

На практика всички сражения трябва да се водят в градски условия — градове и застроени райони. Трябва да ограничим колатералните поражения — което означава да сведем до минимум загубата на живот и от двете страни — и да ограничим всички поражения, освен крайно необходимите за изпълнението на мисията.

Затова ще бъдем принудени да установим за себе си специфични правила за водене на бой, които да ограничат общите ни бойни възможности. Тоест трябва да се ограничим само с използването на оръжия, възпроизвеждащи пряк огън — индивидуални пушки, картечници, 66-милиметрови оръдия и АТ–4 противотанкови оръдия, хеликоптери „Апачи“ с техните ракети, бойни самолети АС–130 и артилерия — като последните три се използват само с пряк огън за унищожаване на сгради. Няма да има оръжия за „огън по райони“, като минохвъргачки и бомбардиране от самолети.

Тези правила за водене на боя трябва да са много ясни, така че всеки участник в тази операция да разбира ясно какво може и какво не може да прави.

Колкото до планирането, щабът трябва да се концентрира върху конвенционалните аспекти на тази операция, оставяйки частта за специалните операции на щаба на генерал Лък — и особено пленяването на Нориега и неговите помощници. Бандата на Нориега трябва да бъде неутрализирана, за да осигурим среда, в която гражданското правителство да може да функционира без заплахи. Всички други изисквания за специалните мисии също ще бъдат отговорност на командването на Лък, но когато дойде времето за изпълнение, двата плана трябва да бъдат интегрирани. Лък ще контролира изпълнението на специалните операции и ще ми докладва като всички останали командири на подразделения.

Успехът на тази мисия зависи до голяма степен от ефективността на малките подразделения, изпълняващи своите мисии. Следователно искам да им дам максимална гъвкавост и свобода на действие при вземането на необходимите решения за изпълнение на мисиите им.

Той продължи:

— Аз лично ще започна работа по структуриране командно-контролния механизъм за тази операция. Той ще бъде прост и директен — без излишни междинни звена. В момента планирам да включа щаба на южната армия на Съединените щати в собствения си щаб (Обединени военни сили юг), като направя генерал Марк Сиснерос мой заместник.

Тъй като ще участват различни сили от различни родове войски, ние трябва да имаме ОКЕОИ (Обединени комуникации и електронно опериращи инструкции), за да можем да разговаряме едни с други. Искам тези разговори да са кратки и по същество, а не някакви празни приказки. Щом системата бъде готова, планирам да проведем учение, на което да стиковаме всичките си радиостанции и други средства за комуникация, за да сме сигурни, че ще можем да разговаряме — и щом започне операцията, няма да променяме честотите и позивните, докато всичко не приключи. Ще проведем тази операция с такава бързина, че няма да има значение дали ПОС са пленили някоя радиостанция, защото и без това няма да могат да я използват.

И накрая, до четири дни искам да видя план чернова, който да връча на подчинените си командири до пет дни, за да могат да го разучат преди следващата ни среща в Панама, на която планирам да присъстват и те.

Командна структура

До четири дни беше завършен планът чернова. Той включваше командната структура:

На върха беше генерал Търман, главнокомандващ САУТКОМ.

Веднага под него беше генерал-лейтенант Стайнър, командир на Обединените военни сили на юг. Когато щабът на Стайнър абсорбира щаба на южната армия на Съединените щати, генерал-майор Марк Сиснерос стана заместник-командир на Стайнър и основните офицери на Сиснерос станаха заместници на основните офицери от XVIII въздушнопреносим корпус.

Непосредствено под Стайнър имаше шест рода военни сили, както следва:

1. Обединената военна сила за специални операции (ОВССО) се оглавяваше от генерал-майор Гари Лък. Всички сили за специални мисии в Панама щяха да бъдат командвани и контролирани от него.

2. Военновъздушният компонент се командваше от генерал-лейтенант Пийт Кемп, командир на 12-та военновъздушна дивизия. Цялото планиране на тактическата въздушна поддръжка щеше първоначално да се командва от бригаден генерал Брус Фистър, заместник на Гари Лък. След първоначалната атака контролът над цялата авиация преминаваше към Пийт Кемп.

3. Силите със специално предназначение „Байонет“, оглавявани от полковник Майк Снел, трябваше да бъдат създадени от 193-та бригада, вече разположена в Панама.

4. Силите със специално предназначение „Пасифик“ трябваше да бъдат оглавявани от генерал-майор Джим Джонсън, командир на 82-ра въздушнопреносима дивизия, и неговата дивизионна дежурна бригада (ДДБ) — около 4 000 парашутисти с всички оръжия и екипировка, включително 12 допълнителни танка „Шеридан“.

5. Силите със специално предназначение „Атлантик“ първоначално щяха да се командват от полковник Кийт Келог, командир на 7-ма пехотна дивизия от 3-та бригада, вече разположена в Панама.

6. Силите със специално предназначение „Винаги готов“ се оглавяваха от полковник Чарлс Ричардсън, командир на експедиционния батальон морски пехотинци, разположен в страната при струпването на войски през май 1989 година.

Тези офицери отговаряха за завършването на тяхната част от плана и след това за провеждането на учения в съответствие с него.

Намиращите се вече в Панама подразделения (около 12 000 души), заедно с пристигащите от Съединените щати в часа X и през първия ден, щяха да увеличат общия брой войници на повече от 26 000 души. За сравнение по-ранната версия на СИНЯ ПРИМАМКА осигуряваше само 10 000 допълнителни бойци (всичко: 22 000) за период от 22 дни. В началния час X на операцията щеше да има достатъчно сили за завземането на двайсет и четири от двайсет и седемте планирани мишени. Оставащите три — Панама Фиехо (от източната страна на Панама Сити), Тинахитас и Форт Симарон — щяха да бъдат завзети с батальонни въздушни атаки, проведени от ДДБ на 82-ра въздушнопреносима дивизия, чиито парашутисти щяха да скочат на международното летище „Токумен“ 45 минути след началния час. Самото летище щеше да бъде превзето от рейнджъри, които щяха да скочат в началния час X. След приземяването 82-ра дивизия трябваше да поеме оперативния контрол на рейнджърите и да поеме отговорност за осигуряване ни летището.

Ако всичко преминеше по план, тежките сражения щяха да приключат до разсъмване и всички мишени щяха да бъдат или неутрализирани, или защитени в зависимост от случая.

По-късно през деня оставащите две бригади на 7-а пехотна дивизия, командвани от генерал-майор Кармен Кавеса, щяха да пристигнат от Форт Орд, Калифорния, докато остатъкът от 16-а военнополицейска бригада до лети от Форт Браг. Тези подразделения щяха да осигурят необходимите сили за установяване на стабилност и сигурност в Панама Сити и Колон, а с течение на времето и в останалата част от страната.

На 13-ти октомври, петък, Карл Стайнър шофира от Форт Браг до Ноксвил, Тенеси, за да присъства на сватбата на дъщеря си Карла на следващия ден в Баптистката църква в Бол Кемп. В случай, че не успееше да пристигне, бе уредил предварително брат му Том да го замести; но това не се наложи и всичко премина добре — с едно изключение. Когато се присъедини към жена си Сю в хотел „Холидей Ин“, той я завари да седи там със събута обувка и изписана по лицето болка.

— Какво има?

— Вчера си счупих една костица на стъпалото — отговори тя — и сега ужасно ме боли.

— Ще можеш ли да вървиш по време на сватбата?

— Криво-ляво. Това е сватбата на най-голямата ми дъщеря и със сигурност ще изпълня задълженията си. Но от теб искам да излезеш, да ми донесеш един еластичен бинт и да превържеш крака ми наистина здраво. Ще трябва да отидем на репетицията.

— Това и направих — спомня си Стайнър. — Тя винаги можеше да понесе силна болка, но това, което изтърпя онази вечер по време на репетициите и на другата вечер по време на сватбата, беше неописуемо. Нямах представа как издържа цялата церемония, без да куца и с прекрасна усмивка на лицето.

Става дума за смелостта й.

По време на приема около десет часа вечерта ми се обадиха по телефона: председателят на СНЩ искаше да ни види с Гари Лък на другия ден, за да го осведомим за ревизиите на оперативния план за СИНЯ ПРИМАМКА.

Бяхме дошли с две коли в Ноксвил. Това означаваше, че Сю трябва да откара едната обратно в Браг; другата ми дъщеря Лори караше втората.

В шест часа на другата сутрин Сю ме закара до летището в Ноксвил, където ме чакаше самолет за полета до Вашингтон. После тя се върна обратно в Северна Каролина с цялата си болка. На другия ден шинираха крака й, но това не свърши работа и след месец трябваше да й сложат винтове.

Свързах се с Гари Лък в Пентагона и отидохме двамата в кабинета на председателя, където информирах генерал Пауъл за конвенционалната страна на плана (изтъквайки усилията ни да направим операцията по-отговорна и решителна), докато Гари Лък го информира за специалната част. След като и двамата обяснихме ревизираната командна структура и плановете ни да интегрираме усилията си, генерал Пауъл похвали работата на всички, взели участие в изработването на плана, и след това ме освободи да се върна във Форт Браг. Гари Лък остана да пренощува и придружи Пауъл до Овалния кабинет, за да информира президента за мисията на специалните си сили в Панама.

Финализиране на плана

На 19-ти октомври Стайнър, ключовите му офицери и командирите на основните му подразделения направиха още едно посещение с цивилни дрехи в Панама, но този път в два самолета за специални мисии. Бойните командири обсъждаха плана в продължение на два дни и уточниха последните му подробности. Към тях се присъединиха генерал Търман и щабът на САУТКОМ, генерал-лейтенант Пийт Кемп, бригаден генерал Робин Търноу, командир на военновъздушната база „Хауърд“, и вицеадмирал Джери С. Гнекноу, представител на Атлантическото командване в операцията.

Срещата започна с оценка на разузнаването.

Панамските отбранителни сили наброяваха почти 13 000 войници, включително националната гвардия, полицията и други отделни подразделения, но само 4 000 до 5 000 от тях можеха да се броят като истински бойни войски. Сухопътните сили бяха разположени в тринайсет военни зони и се състояха от два пехотни батальона, десет самостоятелни роти, моторизиран батальон, рота за потушаване на размирици и команда специални сили, наброяваща около 400 специално обучени и екипирани войници. Екипировката на ПОС включваше двайсет и осем бронирани коли V–150 и V–300. Във флота имаше около 400 моряци, екипирани с двайсет бързоходни катери, всичките въоръжени с оръдия. Във военновъздушните сили служеха около 500 души, екипирани с 38 самолета с неподвижни криле, 17 хеликоптера и многобройни зенитни системи. И накрая, там имаше до 18 полувоенни подразделения — „батальони на достойнството“, — но разузнавателната информация за тях и техните мисии беше оскъдна.

Междувременно разузнавателните агенции започнаха да съставят един много необходим списък — хора, които трябваше да бъдат свалени от постовете си или неутрализирани, за да може да вирее демократичната среда в Панама. Освен Нориега, очакваше се в списъка да попаднат до сто души: учениците и привържениците на Нориега, заемащите ключови правителствени постове и други, търсени за престъпления срещу хората или просто за рекетьорство — цялата банда бе затънала до ушите в престъпления.

След това Стайнър представи концепцията си за операциите. След анализ целта на мисията, своя „командирски възглед“, структурата на оперативното командване и разпределението на силите той изложи мислите си за фазите на операцията:

Фаза I

1. Тайно разполагане щаба на ОВССО, армейския отряд за специални мисии и специалните авиационни активи в предната междинна база на страната (ПМБ).

2. Вкарване на други конвенционални оръжейни системи за началния час в ПМБ на страната.

3. Подготовка на други КОНСЩ (Континентални сили на Съединените щати) за разгръщане.

Фаза II

4. Започване на разузнаване и наблюдение (Р и Н).

5. Разгръщане на рейнджъри в средните междинни бази на КОНСЩ.

6. Разгръщане на избрани сили от КОНСЩ в предната междинна база на страната.

Фаза III

7. Извършване на дейности преди началния час — тоест осигуряване на критично важни съоръжения.

8. Дейности в началния час.

Фаза IV

9. Извършване на последващи/стабилизиращи операции.

10. Предаване на пленниците и разгръщане наново.

11. Преход към изграждане на нацията (Операция ПОМОЩ ЗА СВОБОДАТА).

Стайнър приключи с обобщаване дейностите в началния час на операцията:

Огнева поддръжка: Точно преди началния час самолети АС–130 ще летят с пълен товар муниции и готови да окажат огнева поддръжка на всички сили на земята. Хеликоптери „Апачи“ също ще бъдат готови да окажат прецизна огнева поддръжка срещу всички основни цели.

Започвайки в началния час, следното ще се случи едновременно:

Заедно със започването на бойните действия Обединените военни сили юг ще използват самолети EF–111 за заглушаване на всички тактически комуникации на ПОС и ще използват самолети ЕС–130 „Компас Кол“ и „Волант Соло“ за заглушаване на всички панамски медии и излъчване на следното съобщение към народа: „Ние сме американци, ваши приятели. Тук сме, за да ви върнем свободата. Ще атакуваме само необходимите за тази цел мишени. Останете по домовете си и никой няма да пострада.“

Червена сила със специално предназначение: 75-ти рейнджърски полк ще извърши едновременни парашутни атаки за овладяване на международното летище „Торихос-Токумен“ и неутрализиране на 2-ра пехотна рота и в Рио Хато за неутрализиране на 4-та и 6-та рота на ПОС, Академията за главни сержанти и Кадетската академия.

Обединените военни сили за специални операции ще извършат операции за спасяване на Кърт Мюс от затвора „Модело“; ще превърнат в неизползваемо летището в Пайтия (в Панама Сити), както и личния самолет на Нориега, кацнал там; ще обезвредят президентската яхта на Нориега; ще осигурят водите на канала южно от шлюзовете Мирафлорес (т.е. между шлюзовете и Панама Сити и Тихия океан — около 8–10 километра); ще извършат необходимите действия за пленяването на Нориега и други главни мишени в списъка на най-търсените хора; ще проведат операции за спасяване на заложници и други специални мисии, за които получат заповед.

Силите със специално предназначение „Байонет“ (193-та бригада): ще извършат операции за неутрализиране на Командансия; ще обезопасят Форт Амадор и ще неутрализират 5-та самостоятелна рота, централите в Анкон (разузнаването на ПОС), инженерния комплекс на ПОС, пристанището Балбоа (пристанището на Панама Сити) и комплекса за кучета на ПОС.

Силите със специално предназначение „Винаги готов“: ще извършат операции за обезопасяване и защита на Моста на Америките; военновъздушната база „Хауърд“; овладяване пристанището на Бока Монте и неутрализиране всички подразделения на ПОС и „батальони на достойнството“ в своя оперативен район (ОР).

(Военна сила „Винаги готов“ първоначално беше разгърната в Панама като подразделение с размерите на батальон, но сега бе с размерите на бригада след подсилването му с подразделения от американската армия.)

Сили със специално предназначение „Атлантик“ (елементи на 7-ма пехотна дивизия): ще бъдат отговорни за обезопасяването на по-голямата част от бившата Зона на канала на север от оперативните райони в околностите на Панама Сити. Ще проведат операции за обезпечаване на Форт Шърман и Карибския вход в Панамския канал; шлюзовете Гатун; Коко Соло; Форт Еспинар; язовира „Маден“; за освобождаване на политическите затворници от затвора „Ренасер“ и за завладяване на Серо Тигре (снабдителен комплекс на ПОС).

Сили със специално предназначение „Пасифик“: 82-ра въздушнопреносима дивизия извършва парашутно нападение 45 минути след началния час на летището „Токумен“; след 30 минути извършва въздушни нападателни операции за обезопасяване приоритетния Панама Виехо (предимно церемониален конен ескадрон и подразделение от 170 души от елитните и лоялни на Нориега антитерористични части за специални операции), Тинахитас (5-та стрелкова рота) и Форт Симарон (Батальон 2000).

След изложението ми всеки командир на голямо подразделение представи своята част от плана и описа как очакваше да изпълни мисията си.

Към края на първия ден всеки командир извърши тайно разузнаване на своите мишени. През тази нощ те коригираха плановете си и тези корекции бяха представени и финализирани на открити сесии на другия ден в присъствието на всички. По такъв начин се осъществи координация на процеса и всеки командир бе запознат с общия план и неговите подробности.

Към края на втория ден възникнаха три опасения относно огневата поддръжка:

Първо: Наличните системи за огнева поддръжка в началния час не бяха достатъчно мощни за мисията на 193-та бригада по разрушаване на сгради във и около Командансия. Въпреки предоставянето на 12 танка „Шеридан“ от 82-ра въздушнопреносима дивизия 45 минути след началния час те нямаше да могат да се използват за поддръжка на 193-та бригада, докато тя влизаше в застроения район до Командансия.

Второ: Съществуваха опасения, че ниска облачност може да намали ефективността на бойните самолети АС–130. Имайки предвид „хирургичните“ операции, предвидени за застроени райони, бе необходима допълнителна система за огнева поддръжка с много висока точност.

Трето: Полковник Бък Кернан, командир на 75-ти рейнджърски полк, изтъкна, че летището в Рио Хато — единствената зона за приземяване на парашутната атака — се намираше близо до 6-та и 7-ма рота на ПОС, които бяха две от най-добрите подразделения на Нориега. Ако не се постигнеше ефектът на изненадата, неговите рейнджъри можеха да понесат тежки загуби по време на скока. Поради тази причина Кернан поиска въздушни удари срещу казармите на тези две роти.

— Това беше сериозен проблем — отбелязва Карл Стайнър, — защото въздушни удари срещу ПОС бяха изключени от министъра на отбраната с аргумента, че по-голямата част от личния им състав са заблудени наши приятели и ако е възможно, трябва да им дадем шанс за капитулация.

Трябваше да намерим друг начин за справяне с тази заплаха. Фактически през следващите дни трябваше да открием разрешения за всеки от тези три проблема и ние го направихме.

В края на конференцията командирите обсъдиха различните възможности за започване на операцията — необходимото време за събирането на всички самолети и екипажи и изпращането им в необходимите бази за натоварване на атакуващите войски. СИНЯ ПРИМАМКА сигурно щеше да бъде задействана след някоя провокация на Нориега. Той вече бе зачестил с такива събития и чашата можеше да прелее всеки момент.

Характерът на провокацията щеше да определи необходимото време за задействане на операцията. Планираното й задействане се основаваше на съобщение за това 48 до 60 часа предварително, което време бе предостатъчно.

Все пак винаги оставаше възможността Нориега да предизвика инцидент, налагащ по-бърз отговор, отколкото позволяваше СИНЯ ПРИМАМКА. За реагиране в такава ситуация трябваше да се изработят два плана: отговор без предупреждение (в случай на ситуация със заложници или при нападение срещу ключово съоръжение) и отговор след краткосрочно предупреждение (не толкова спешен, но налагащ действия в рамките на 14 до 16 часа).

И при двата случая първоначалният отговор щеше да дойде от вече разположените на място сили — седем бойни батальона на Съединените щати, включващи батальон на специалните сили и авиационна поддръжка; силите на генерал Лък щяха да ги последват от КОНСЩ до 12 часа. Отговорност и за двата плана носеше генерал Сиснерос, командир на Южната армия на Съединените щати, който бе натоварен и с тяхното изработване.

По обратния път към Форт Браг Стайнър поработи по въпросите на огневата поддръжка: проблемът с началния час на 193-та бригада в Командансия беше относително лесен за разрешаване. Щяха предварително да установят на позиции четири танка „Шеридан“ с техните големокалибрени оръдия; шест хеликоптера „Апачи“ с техните ракети и три разузнавателни хеликоптера ОН–58. След няколко дни той официално поиска това и на 7-ми ноември министър Чейни подписа заповедта за разгръщането им.

Проблемът на Бък Кернан с парашутистите в Рио Хато бе по-труден. Трябваше да попречат на ПОС да убият рейнджърите, когато са най-уязвими — спускащи се с парашути, — но същевременно се налагаше да направят всичко възможно за избягване на жертви от страна на ПОС.

Когато отговорът хрумна на Стайнър, той беше логичен: не е необходимо да убиваме ПОС в техните казарми. Просто трябва да ги поставим в състояние на невъзможност да се сражават. Трябваше да се открие начин те да бъдат достатъчно дълго изумени — пет минути щяха да стигнат, — за да успеят самолетите С–130 да преминат невредими през зоната за приземяване. Щом рейнджърите стъпеха на земята, те щяха да се справят с останалото.

Близко бомбардиране48 — целящо шок и ужас — беше решението. Оставаше въпросът с какви самолети.

Отначало той помисли за самолетите F–111 с техните стандартни 340-килограмови бомби; след това повика командира на военновъздушните си сили Пийт Кемп, за да научи мнението му. Обясни му, че иска да причини петминутен шок и объркване с пускането на бомби може би на 150 до 200 метра от казармите на 4-та и 6-та рота на ПОС.

— Чудя се дали да не използваме F–111 — сподели Стайнър с Кемп.

— Съществува много по-точна система — отговори Кемп. — Самолетите F–117. И те могат да носят по-тежки бомби — деветстотинкилограмови.

— Но F–117 са „черни“ — възрази Стайнър, — секретни.

— Предполагам, че ще можем да ги използваме за важна операция като нашата — заяви Кемп. — Знаеш ли какво? Следващия път, когато отидеш в Панама, ще изпратя един командир на F–117 с информация за бомбите и ти сам ще решиш.

Не след дълго Стайнър прегледа информацията с командира на самолета и наистина не можеше да става и дума за сравнение. Самолетите F–117 бяха в състояние да хвърлят деветстотинкилограмовите бомби точно на желаното място. С F–111 съществуваше голяма вероятност за грешка. И когато му дойде времето, министърът на отбраната одобри пускането на две бомби от един самолет F–117 в Рио Хато в подкрепа на рейнджърите.

Към края на октомври генерал Карл Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили, помоли Стайнър и Лък да дойдат във Вашингтон, за да го информират за последните новини в подготовката и преди всичко да се увери, че те получават необходимата им поддръжка.

— Това е най-сложното нещо, което някога съм виждал — обяви той, когато чу подробностите. — Повече от триста самолети и хеликоптери в малък район, атакуващи двайсет и седем мишени през нощта. Гледайте да репетирате колкото е възможно повече.

— Няма да бъде толкова объркано, колкото изглежда — обясни Стайнър. — Вече сме направили доста подробно планиране на полетите. Всички пилоти са опитни и снабдени с очила за нощно виждане, а самолетите АС–130 могат да осветяват основните мишени с инфрачервените си фарове; нощта ще изглежда като ден. Тя ще бъде наша. Подразделенията ни могат да се справят с това. Обучили сме ги за тази цел.

Вуоно одобри чутото и обеща подкрепата си.

Планирането продължи до 30-ти октомври 1989 г., когато генерал Търман подписа заповедта за СИНЯ ПРИМАМКА, превръщайки операцията в официална. Но планирането не спря дотук. Плановиците на Стайнър завършиха плана на корпуса след няколко дни и на 4-ти ноември той го подписа като готов за изпълнение. Плановиците на Гари Лък завършиха своя план в същия ден.

На 3-ти ноември Търман, Стайнър и Лък информираха за СИНЯ ПРИМАМКА СНЩ в Пентагона в една стая, наречена „Танкът“. Въпреки че началник-щабовете, общо взето, подкрепяха операцията като Вуоно, те не бяха доволни от сложността на плана. Но уверения за способностите и подготовката на силите ги убедиха и накрая те го одобриха.

Танковете „Шеридан“ и хеликоптерите „Апачи“ бяха подготвени за разгръщане в нощите на 15-ти и 16-ти ноември. През първата нощ танковете „Шеридан“ щяха да бъдат превозени със самолет С–5, а апачите на следващата нощ с друг С–5.

Стайнър използва транспорта за организирането на друга конференция на командирите в Панама. На превозващия шериданите С–5 го придружаваха полковниците Нийдам (командир на операциите) и Уолтърс (командир на разузнаването); полковник Бил Мейсън, свързочен офицер на корпуса, и майор Хънтуун, един от главните плановици. След три дни във Форт Клейтън към тях се присъединиха командирите и щабните офицери на основните подразделения.

Четирите танка „Шеридан“ и техните екипажи пристигнаха във военновъздушната база „Хауърд“ около полунощ. Заради оперативната сигурност екипажите бяха откъснали нашивките си от 82-ра въздушнопреносима дивизия и ги бяха заменили с нашивки от 5-та механизирана дивизия.

Закрити с покривалата за плуване, за да скрият очертанията им, танковете бяха натоварени на тракторни ремаркета, откарани до близкия моторен парк на механизирания батальон и поставени в големи палатки, където щяха да останат, докато потрябват — въпреки че екипажите обикаляха с тях моторния парк две нощи седмично, за да поддържат уплътненията им смазани за предотвратяване на течове.

За да се запознаят с местната среда, екипажите на танковете придружаваха механизирания батальон на ежедневните му учения „Пясъчна бълха“, което им позволи да видят с очите си мишените, които трябваше да ударят — макар да нямаха представа, че вършат именно това.

Самолетът С–5 с шестте апачи кацна в „Хауърд“ в полунощ на следващата нощ. Те бяха разтоварени и откарани в хангар номер едно за сглобяване. Останаха там през деня, но екипажите излетяха с тях през нощта — да се запознаят с условията за летене в Панама и местните да свикнат със звука на апачите.

На командирската конференция всеки от командирите докладва на Стайнър подробностите по плана си. Всичко това беше, общо взето, задоволително, но Стайнър все още не бе доволен от нивото на уменията на екипажите да извършват въздушни нападения като подразделение с размерите на батальон през нощта. Започна интензивна програма за обучение за коригиране на този недостатък.

Бомбена заплаха

На 18-ти ноември до генерал Търман стигна информация, че наркокартелът „Меделин“ планира атаки срещу американци в Панама като отмъщение за американската помощ в борбата с наркотиците в Колумбия. Източникът на сведенията твърдеше, че три коли бомби вече стоят в един склад в Панама Сити, готови да бъдат придвижени и задействани срещу американски мишени, а терористичен екип от трима души с опит в изработването на фалшиви документи и получаването на достъп до инсталации на Съединените щати вече се намира в Панама. Източникът, осигурил тази информация, бе подложен на детектора на лъжата и издържа теста.

— Нямаме друг избор — заяви Търман на Стайнър. — Ще трябва да се отнесем сериозно към тази заплаха. Това означава да се изправиш, приятелю — което означаваше, че той активира незабавно Обединените военни сили юг за изпълнение на бойната им мисия. — Ще обявя най-високото ниво бойна тревога за всички инсталации и войски. Ти си командирът. Започвай да действаш веднага.

— Да, сър — отговори Стайнър.

Когато Търман съобщи на Пауъл за стореното, той малко се изненада; само министърът на отбраната имаше право да активира която и да било Обединена военна сила. Но секретарят Чейни, припомняйки си атентата в Бейрут срещу морските пехотинци, не оспори заповедта на Търман.

Стайнър изпрати командирите си обратно в подразделенията им в Съединените щати, за да започнат учения, но той и щабът му останаха в Панама да надзирават засилената сигурност.

Карл Стайнър продължава разказа си:

— Всички инсталации на Съединените щати бяха „затворени“ зони с въоръжени часови, нищо не се допускаше вътре без щателна проверка и сигурно удостоверяване на самоличността, а САУТКОМ изпрати със самолет от Щатите кучета, обучени да откриват експлозиви — оказа се, че те са недостатъчни за нуждите на целия военен персонал. Започнаха да настояват за още.

— Напротив — възпротивих се аз, — не ви трябва обучено куче, а „възпиращи“ кучета в допълнение към тези, с които вече разполагате. Така че си потърсете тук още обикновени кучета.

Те го направиха и това беше страхотна гледка. Докато обучените кучета пълзяха под колите, възпиращите кучета най-често препикаваха капаците на колелата им.

Всичките ни мерки за сигурност бързо доведоха до пълно спиране на трафика. Колите, пътуващи към инсталациите, понякога образуваха дълга километър и половина колона.

Междувременно нашите хора откриха склада, в който се предполагаше че държат колите бомби, и аз отидох при генерал Търман, за да разбера дали можеше да осигури хора на ФБР или Агенцията за борба с наркотиците в Панама за проверка на склада; но се оказа, че те нямат там легално право на това. Нито пък беше технически легално да използваме военен персонал на Съединените щати, тъй като нямаше заповед на министъра на отбраната за военна операция в Панама.

Трябваше да влезем по някакъв начин в този склад, който се пазеше денонощно от въоръжена охрана. Казах на Търман, че ще бъде безотговорно да оставим една от тези бомби да избухне и че ще се погрижа това да не стане. Охраната се съгласи да сътрудничи и доброволно отключи вратата. Вътре нямаше коли бомби, нито някакви доказателства, че някога е имало.

Цялата работа беше мистификация.

На 27-ми ноември с одобрението на Вашингтон Обединената военна сила бе разформирована и аз се завърнах у дома.

Но номерът с бомбата не беше пълна загуба. Взетите мерки за сигурност се оказаха добро упражнение за вдигане по тревога.

Провокации

Докато подразделенията репетираха плановете си в Съединените щати и Панама, ситуацията в Панама бързо се влошаваше. „Батальоните на достойнството“ засилваха провокациите си и Нориега насъскваше ПОС, като лично обикаляше подразделенията, размахвайки мачете.

Когато се върна в Щатите, Стайнър се занимаваше с учения или пътуваше, за да се увери, че всички основни командвания от всички родове войски познават подробностите на плана и са готови да изпълнят своята част от операцията.

Той отиде три пъти в Пентагона, за да информира генерал Пауъл, като информира и адмирал Франк Келсо, командир на Атлантическото командване на Съединените щати (който отговаряше за осигуряването на прикритие за въздушнотранспортната армада при преминаването й край Куба), генерал Хансфорд Т. Джонсън, командир на военнотранспортното командване, което щеше да осигури въздушния мост, генерал Едуин X. Бърба, командващ армейските сили на Съединените щати, и генерал Джим Линдзи, командващ специалните операции на Съединените щати.

В края на ноември и началото на декември конвенционалните сили и силите за специални операции проведоха подробни учения във Форт Браг, във военновъздушната база „Еглин“ и в Панама. Тъй като оперативната сигурност беше важна, ученията бяха маскирани като рутинни. Само старшите командири и щабове знаеха за връзката с истинския план за непредвидени случаи.

С продължаващото влошаване на ситуацията в Панама Стайнър се убеждаваше все повече и повече, че е само въпрос на време, преди да се наложи прилагането на плана. Всички подразделения бяха обучени и готови, но обучението продължаваше, за да се поддържа готовността на подразделенията. Сега започна чакането.

Националното командване никога не е желало изпреварващ удар, тъй като това щеше да се приеме по света като „инвазия на най-силната нация в света срещу малък и неподготвен противник“ — използване на ковашки чук срещу бълха. Вместо това те искаха да се възползват от някой инцидент, който да оправдае операцията в очите на света.

На 15-ти декември Националното събрание, назначено от Нориега, гласува за превръщането му в правителствен глава и „главен лидер на борбата за национално освобождение“. Друга резолюция заявяваше:

Поводът

Около 21,30 ч. вечерта на 16-ти декември, събота, четирима млади офицери, току-що приключили дежурството си в щаба на САУТКОМ, шофираха към центъра на града, за да търсят пицария, когато бяха спрени от пътна блокада на ПОС близо до Командансия. Войниците на ПОС започнаха да блъскат колата, опитвайки се да измъкнат американците от нея. Шофьорът даде газ и бързо потегли. Войниците откриха огън. След по-малко от минута, когато всичко приключи, един офицер бе ранен в глезена, а старши лейтенант от морските пехотинци Паз беше смъртоносно ранен.

Малко по-късно ПОС спря на същата блокада флотския лейтенант Адам Къртис и съпругата му Бони, които бяха свидетели на инцидента със стрелбата. Те бяха отведени в Командансия и разпитани в присъствието на офицер от ПОС. Там Къртис бе ритан в главата и слабините, а жена му заплашена със сексуално насилие и принудена да стои права, облегната на стена. Накрая тя колабира. Когато лейтенантът протестира, разпитващите го от ПОС запушиха устата му с парчета хартия, допряха пистолет до главата му и отново го ритнаха няколко пъти в слабините.

— Съпругът ти никога вече няма да го бива в леглото — заяви на Бони един от разпитващите.

След четири часа подобни мъчения ПОС внезапно ги освободи.

Генерал Търман научи за тези инциденти в 23,00 ч. вечерта във Вашингтон, където се бе върнал за срещи. Той моментално отлетя обратно за Панама.

Горе-долу по същото време свързочният екип в Панама съобщи на Стайнър във Форт Браг.

Нориега бе издал комюнике, в което обвиняваше четиримата американски офицери за инцидента със стрелбата, твърдейки, че не са спрели на пункт за проверка на ПОС, стреляли са по посока на Командансия и са ранили трима панамци — един войник, един цивилен и едногодишно момиченце.

На другата сутрин в неделя, 17-ти декември, Стайнър се свърза по осигурената телефонна връзка с генерал-лейтенант Кели:

— Генерал Търман препоръчва прилагането на оперативния план — съобщи му Кели. — Председателят на СНЩ, министърът на отбраната и аз ще информираме президента. Има ли нещо, което искаш да предадеш?

— Да, има — отговори Стайнър. — Случилото се е достойно за съжаление; не можем да сторим нищо, за да върнем лейтенант Паз или да облекчим болката и страданието на флотския офицер и неговата съпруга. Но можем веднъж завинаги да почистим тази каша с прилагането на пълния оперативен план и това е моята препоръка. Готови сме да го направим веднага.

Стайнър продължи:

— Трябва ни решение за началния час; аз бих предпочел той да бъде 01,00 часа. Имам три причини за това: първо, тогава приливът в Панама е най-висок (разликата му там е 13 метра). „Тюлените“ ще трябва да плуват до някои от мишените си, за да поставят експлозиви. Ако определим неподходящ час, те ще трябва да вървят по калното дъно на морето, компрометирайки операциите си и силно увеличавайки риска от неизпълнение на критичните си мисии в началния час. Второ, искаме да сведем до минимум вероятността за ситуации със заложници. За тази цел ни трябва начален час, в който ще е малко вероятно кацането на голям граждански самолет с неколкостотин пътници на международното летище „Торихос-Токумен“. Ние наблюдаваме летището от два месеца и там рядко каца голям самолет след полунощ. Трето, имаме три главни цели, които не можем да осигурим в началния час. След като се включи в операцията 45 минути след началния час, на 82-ра въздушнопреносима дивизия й трябват четири часа за извършването на три въздушни нападения с размерите на батальон преди разсъмване. Ако началният час е в 01,00 ч., ние вярваме, че повечето от сраженията ще са приключили до разсъмване.

Кели обеща да предаде това на президента и да се свърже отново със Стайнър след срещата. Той се обади в 17,15 ч. същия следобед.

— Президентът реши операцията да се проведе — съобщи той. — И ти получи, каквото искаше. Началният час ще бъде 01,00 часа. Президентът иска да предадеш на командирите и войниците пълната му вяра и сигурност в тяхната способност да изпълнят мисията и че ще се моли за тях.

Стайнър незабавно се обади на командирите си в САЩ, за да им съобщи новината. След два часа той събра щаба си в щаба на XVIII въздушнопреносим корпус, за да прегледат последователността на операциите след решението на президента.

Малко след това бе издадена официалната „изпълнителна заповед“ от секретаря Чейни. Тя установяваше началния час в 01,00 ч. на 20-ти декември 1989 година.

През тази нощ бригаден генерал Ед Скоулс, началник-щаб на XVIII въздушнопреносим корпус, замина за Форт Клейтън с група щабни офицери за установяване на малък команден пункт за справяне с подробности в Панама преди началния час.

В 9,00 ч. сутринта в понеделник, 18-ти декември, XVIII въздушнопреносим корпус започна учение за готовност за спешно разгръщане (УГСР), което да послужи за прикритие и неофициална заповед за изпълнение план 90–2 на корпуса. Това постави началото на осемнайсетчасовата процедура по планиране и бойна готовност — рутинна процедура, която щеше да прикрие разгръщането, макар за него да знаеха само най-важните офицери.

По-късно същия следобед Стайнър, ключови членове от щаба на корпуса му и едно предно подразделение от 82-ра въздушнопреносима дивизия, командвано от бригаден генерал Джо Кинцър, отлетя за военновъздушната база „Хауърд“ в два самолета С–20 без отличителни знаци. Всички отново пътуваха цивилни; не се преоблякоха в бойни униформи до вторник вечерта.

В командването се извърши голяма промяна. Гари Лък беше повишен в чин генерал-лейтенант и сега щеше да командва специалните сили в армията на Съединените щати; генерал-майор Уейн Даунинг поемаше командването на ОВССО. Тъй като миналото на генерал Даунинг бе пълно с назначения в парашутните войски, рейнджърите и специалните операции, включително воюване във Виетнам, тази промяна не се отрази на приемствеността в командването. Той беше напълно запознат с плана и бе участвал във всички репетиции.

По времето, когато беше издадена изпълнителната заповед, голяма част от силите за специални операции вече бяха проникнали тайно в Панама; останалите щяха да пристигнат преди определения начален час. В 01,00 ч. след полунощ в понеделник генерал Даунинг замина за Панама с контингент от силите си.

Силата, която той щеше да командва, наброяваше 4 400 души и беше съставена от специални операции, психологически операции и подразделения за граждански въпроси от армията, военновъздушните сили и флота. Най-големият компонент за специални операции и нейна главна атакуваща сили беше 75-ти рейнджърски полк, наречен също Червена сила.

Карл Стайнър коментира:

— Гари Лък свърши изключителна работа с интегрирането на обединените дейности на специалните операции в общия план и сега нямаше да има възможността да ги осъществи. От тази гледна точка трябваше да го съжалявам. От друга страна, повишението му се чакаше отдавна и той щеше да свърши не по-малко изключителна работа като командир на специалните армейски операции и по-късно като командир на XVIII въздушнопреносим корпус в операция ПУСТИННА БУРЯ след по-малко от година.

Преди началния час „X“

Поддържането на оперативна сигурност беше от самото начало извънредно важно за плана. Без нея можехме да забравим за елемента на изненадата. А без изненада със сигурност щеше да има повече жертви и от двете страни. В това отношение се тревожех най-много за разположените в Панама войски. Някои живееха извън базите, други имаха панамски приятелки, някои от семействата имаха прислужници и във всичките ни инсталации работеха панамски работници — много подходяща за провал ситуация.

Една от главните причини да замина рано за Панама бе среща с командирите там, за да решим как най-добре да подготвим войските за операцията, без да нарушим сигурността. И, разбира се, можех да контролирам по-добре дейностите преди часа Х там, отколкото у дома в Браг.

Нямаше съмнение: войските в Панама бяха готови. Всички подразделения поддържаха високо ниво на бойна готовност и можеха да бъдат събрани за два часа. Те бяха засилили обучението си; бяха видели с очите си всяка мишена, която щяха да превземат, и командирите дори бяха подготвили малки „бойни наръчници“ с пълния тактически план за всяка мишена. Но заради сигурността подразделенията под батальонно ниво умишлено не бяха инструктирани. И сега това трябваше да се направи, и то бързо.

След като кацнах във военновъздушната база „Хауърд“ в понеделник вечерта, отидох направо във Форт Клейтън и събрах всичките си командири до батальонно ниво, за да им съобщя, че операцията ще започне в 01,00 ч. на 20-ти декември — след двайсет и четири часа. После решихме да повикаме младите офицери за инструктаж в 20,00 ч. на следващия ден, след което войниците да бъдат инструктирани в 21,00 часа. Това щеше да ни осигури четири часа за подробен инструктаж на ротно ниво, раздаване на муниции и подготовка за придвижване на позициите за атака. Както екипите за граждански въпроси, така и тези за психологически операции (екипирани с портативни високоговорители и предварителни подготвени текстове) бяха вече прикрепени към всички бойни подразделения на ротно ниво.

Ние с генерал Търман имахме една друга голяма грижа — сигурността на законно избраното правителство на Ендара, Форд и Калдерон, които се криеха след побоя над тях през май. Въпреки че „зелените барети“ в Панама ги държаха под око и отговаряха за евентуална спасителна операция (ако се наложеше), истината беше, че Нориега може да ги залови винаги, когато поиска.

Заместник-шефът на мисията Джон Бушнел (посланикът беше в домашен отпуск) разреши този проблем, като покани тримата мъже на вечеря в жилището си във военновъздушната база „Хауърд“ на 19-ти декември, вторник вечер. След вечерята ги отведоха с хеликоптер до Хълма на каменоломната, където бяха информирани за операцията от генерал Търман.

Малко преди полунощ в щаба на Търман бе доведен един панамски съдия, който официално закле Ендара като президент, а Форд и Калдерон като вицепрезиденти. След церемонията те бяха отведени в безопасна къща във Форт Клейтън, където подготвяха речите си, които щяха да изнесат на сутринта след часа X.

Съединените щати незабавно признаха правителството на Ендара.

Няколко наши хора следяха Нориега и имаха доста добра представа за неговото местонахождение през около 80 на сто от цялото време. Това се оказа недостатъчно.

На 19-ти декември, вторник, той прекара по-голямата част от деня в района на Колон. По-късно същия следобед антуражът му напусна Колон и се насочи към Панама Сити — или поне ние мислехме така. Впоследствие научихме, че някъде между Колон и Панама Сити конвоят се разделил на две, като едната половина тръгнала на изток към лагер за почивка близо до международното летище „Торихос-Токумен“, където Нориега се срещнал с една проститутка (срещата била уредена от неговия помощник капитан Гуитан — много лош човек; за него се знаеше, че лично е убил трима души). Другата половина се насочила към Командансия, където човек — двойник на Нориега, излязъл от колата, бил приветстван от почетната стража и после влязъл вътре.

Въз основа на осигурената от нашите хора информация ние с Уейн Даунинг бързо разбрахме, че този човек не е Нориега. Но къде се намираше истинският? Ние не знаехме.

Когато се върнах в Щатите, организацията бе приключила и войските се товареха и заминаваха от четиринайсет различни бази. Тъй като планът изискваше радиомълчание, ние извършвахме всичко до часа X в съответствие с Главен списък за проверка. Щом някое подразделение беше в списъка, нямаше нужда от докладване; нарушавахме радиомълчанието само когато се случваше нещо, което можеше да попречи на някое подразделение да изпълни мисията си в определеното време.

Засега всичко вървеше добре — включително командването и контролът: аз упражнявах общия контрол от щаба си в Панама, докато Даунинг осигуряваше запасен команден пункт в тази страна. Той разполагаше с всички необходими комуникации и способността да контролира цялата операция. Във въздуха над Атлантика в самолет EC–130 се намираше заместник-командирът на корпуса генерал-майор Уил Руусма с пълен боен щаб и всички необходими комуникации за контролиране на операцията. И у дома във Форт Браг имаше още един напълно екипиран команден център, също в състояние да контролира операцията.

Всичко 253 самолета с неподвижни криле и 80 хеликоптера трябваше да участват в деня на започване на операцията. По-долу те са изброени според вида и броя им:

Някои от тези самолети, като трийсет и пет КС–10 и КС–135 цистерни, щяха да заемат позиции на орбита извън непосредствения оперативен район, така че да не пречат на бойните действия.

Всички самолети, превозващи войски или изпълняващи мисии по поддръжка на войските, щяха да се съберат над Мексиканския залив, да се спуснат ниско под покритието на кубинските радари и да продължат през полуостров Юкатан към Панама и конкретните си определени райони Дванайсет изтребителя F–15 щяха да летят близо до Куба, готови да реагират в случай, че някои от самолетите ни бъдат нападнати от военновъздушните сили на Кастро.

Всички екипажи, участващи в бойната операция, щяха да носят очила за нощно виждане. Всички самолети, превозващи войски, включително операции по пускане от въздуха на тежка екипировка, щяха да летят без светлини и щяха да бъдат екипирани с устройства за полет при всякакви атмосферни условия. Всички екипажи, превозващи сили за специални операции, щяха да бъдат квалифицирани за кацане без светлини в пълен мрак.

Първото обаждане от командир дойде около 18,00 ч. вечерта, един час преди времето за излитане на 82-ра въздушнопреносима дивизия, и то бе от генерал-майор Джим Джонсън, командир на същата дивизия: силна ледена буря бе ударила военновъздушната база „Поуп“ и изпращането на всичките му войски по график щеше да бъде невъзможно. Двайсет и осемте тежкотоварни самолета С–141 бяха натоварени и готови за излитане в Чарлстън. С тях нямаше проблем. Проблемът беше с превозващите войски самолети С–141. Нямаше достатъчно размразяваща екипировка за едновременното излитане на двайсетте самолета. В този момент той имаше само осем готови за излитане и щяха да изминат три до четири часа, преди да успее да изпрати и останалите войски.

Не се изненадах от молбата му за забавяне, но отказах.

— Изпрати тези осем — наредих му аз — и изпрати останалите веднага щом бъдат размразени.

Разбира се, знаех, че няма да минем без забавяне, което щеше да означава, че три ключови цели — Панама Виехо, Тинахитас и Форт Симарон — трябваше да бъдат превзети на сутринта, което най-вероятно щеше да означава повече жертви. При всяка сложна операция се налага да се приспособяваш към непредвидени обстоятелства.

Гъста мъгла се спусна над военновъздушната база „Макдил“ в Тампа, където бяха събрани самолетите цистерни. Макар да бе толкова гъста, че камиони трябваше да водят всеки самолет до края на пистата за излитане, всички машини успяха да излетят навреме.

Добре съзнавах, че забавянето на часа X за цялата операция щеше да доведе до сериозни последици. Командирите са обучени и могат да вземат такива решения, както и да изработват алтернативни планове.

Затова се обадих на Джонсън десет минути след неговото позвъняване.

— Първият ти приоритет — казах му аз — е да превземеш Панама Виехо и ако е възможно, Тинахитас преди разсъмване. Форт Симарон — който се намираше по-далеч от Панама Сити — може да бъде превзет и по-късно през деня. Аз ще поема отговорност за сдържането на Тинахитас и Форт Симарон, като държа наблизо самолетите АС–130, докато извършиш въздушните си нападения.

Знаехме предварително, че ПОС са разположили гнездо с шестнайсет тежки минохвъргачки близо до Тинахитас, което можеше да обстрелва цялата столица Панама Сити и военновъздушната база „Хауърд“. Поради тази причина гнездото вече бе определено за удари с АС–130 в часа X и след това, ако се наложеше.

Тези минохвъргачки ни тревожеха и поради други причини: тъй като деветнайсетте самолета С–130, превозващи рейнджъри до Рио Хато и Торихос, щяха да останат във въздуха седем часа, те на практика щяха да свършват горивото при пускането на товара си. Тъй като не можеха да се зареждат във въздуха, трябваше да осигурим гориво за тях в Панама; планът беше да ги приземим във военновъздушната база „Хауърд“ — отстояща на около 65 километра от Рио Хато. Но понеже минохвъргачките на ПОС можеха да обстрелват „Хауърд“, трябваше да се разработи алтернативен план. Затова планирахме да приземим два самолета С–5 на гражданската писта в „Торихос-Токумен“, където те можеха да служат като „бензиностанции“ за самолетите С–130, ако се наложеше. Двата С–5 трябваше да кацнат веднага след завземането на летището от рейнджърите и разчистването на пистата от препятствия.

Оказа се, че нямахме проблем при използването на „Хауърд“, но използвахме самолетите С–5 за зареждане на хеликоптери — особено на тези, които подкрепяха трите въздушни атаки на 82-ра въздушнопреносима дивизия.

С приближаването на часа X с Даунинг наблюдавахме командните комуникации на ПОС, за да видим дали бяха усетили операцията ни.

И тогава се случи нещо неприятно.

В 18,30 ч. ми се обадиха от Форт Браг: Дан Райдър току-що бе обявил по вечерните новини на телевизия Си Би Ес:

И по вечерните новини на Ен Би Си Ед Рейбъл съобщи:

Вашингтон също получи съобщение, че един войник от ПОС чул американски войници да обсъждат часа X и изпратил тази информация нагоре по веригата до Нориега, но аз изобщо не повярвах на това. Всички американски войници бяха събрани по местата си и се подготвяха за атаката по времето, когато се твърдеше, че това се е случило.

Независимо как бяха разбрали — от съобщенията в нашите медии или по друг начин, — но ПОС очевидно знаеха за операцията, до чието начало сега оставаха само три часа. В 22,00 ч. нашите подслушвачи започнаха да чуват разговори между командирите на ПОС, които даваха да се разбере, че те знаят за някаква предстояща операция. Един командир от ПОС каза на друг:

— Тази вечер ще се случи, балът започва в един часа.

Други се обаждаха в подразделенията си и заповядваха да се раздадат оръжия. Имаше достатъчно такива сигнали, които ни убедиха да препоръчаме на Търман определяне на по-ранен час X. Планът ми бе да атакуваме по-рано с вече разположените в Панама войски, за да спечелим колкото е възможно повече предимство. Рейнджърите и 82-ра въздушнопреносима дивизия просто трябваше да атакуват според графика си.

Отначало се надявах да изтегля напред часа Х с трийсет минути и Търман го одобри. Но след като поговорих отново с Уейн Даунинг, който щеше да ръководи трите едновременни критични акции — спасяването на Кърт Мюс, атаката срещу Командансия и неутрализирането на летището „Пайтия“, личния самолет на Нориега и президентската яхта, — и двамата осъзнахме, че едно трийсетминутно изтегляне може да се окаже прекалено припряно. Затова се разбрахме за петнайсет минути и Търман го одобри.

Следователно часът X за всички подразделения в Панама беше определен за 00,45 сутринта.

Остават двайсет и седем минути

Вече всичко беше готово. Повечето от съоръженията, които трябваше да бъдат защитени, бяха тайно осигурени. Разузнавателни екипи на специалните сили бяха изпратени тайно в околностите на главните мишени, откъдето щяха да докладват последна информация. Подразделенията бяха натоварени и готови за път. Отдавна бяха установени горещи свързочни линии с главните поддържащи командвания — СОКОМ, военновъздушното транспортно командване (ВВТК) и, разбира се, с нашия щаб САУТКОМ, разположен недалеч в тунела на Хълма на каменоломната, където генерал Търман щеше да остане през първата нощ.

Въпреки че се чуваха спорадични изстрели в Панама Сити, по това време това вече беше нещо обичайно почти всяка нощ.

Както всички войници знаят, „случват се неочаквани неща“.

Не очаквахме граждански самолети на международното летище „Торихос-Токумен“ след полунощ. Но тази нощ се оказа изключение от правилото. В 00,40 ч. се приземи бразилски пътнически самолет с повече от триста души на борда. В 01,00 ч., когато рейнджърите щяха да скочат с парашути, тези хора или щяха да се намират в терминала, ограбвани от ПОС и митничарите, или щяха още да чакат багажа си. И в двата случая ни очакваха проблеми.

Обадих се на Даунинг, за да му кажа да се подготви за ситуация с много заложници на летището.

— Ще бъдем нащрек — отговори той. — Но помни, че разполагаме с четири стрелкови роти в този батальон и едната е отговорна за овладяването на терминала и контролната кула. Те трябва да могат да се справят със ситуацията.

— Да се надяваме — казах аз.

Оставаха няколко минути до началото на бойните действия. Бойните самолети АС–130 и хеликоптерите „Апачи“ бяха във въздуха, готови да открият подготвителен огън по ключовите мишени. Четирите танка „Шеридан“, докарани на 15-ти октомври, сега наближаваха огневите си позиции на хълма Антон. Те щяха да открият огън по Командансия с тежките си оръдия точно в 00,45 часа. Двайсет и пет войници на специалните сили от Черната военна сила се намираха на борда на три хеликоптера „Блекхоук“ на път за осигуряването на моста на река Пакора, който беше критично важен за недопускането на Батальон 2000 на летището.

По време на фазата на планиране ние изключихме унищожаването на моста. По него минаваше единственият път от голяма част от Източна Панама до столицата Панама Сити. Това означаваше, че мостът трябва да бъде овладян и защитаван.

Всички подразделения в Панама бяха „заредени“ (със заредени пълнители и вдигнати предпазители на оръжията) и се придвижваха към определените си за атака цели. Хората отново щяха да прибегнат до варварски начин за разрешаване на разногласия. Но се надявахме, че умирането няма да продължи по-дълго от четири часа.

През последните минути преди часа Х аз научих от Търман, че името на операцията е сменено на операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА. Генерал Джим Линдзи от СОКОМ се обадил на генерал Кели: „Искаш ли внуците ти да те питат: «Какви бяха нещата тогава в СИНЯ ПРИМАМКА?»“ И Кели се съгласил, защото СИНЯ ПРИМАМКА не приличаше на нещо, с което човек може да поиска да се гордее.

— Наистина се радвам, че Джим Линдзи се е обадил — заявих на Търман, — защото това, за което ще пролеем кръв, определено е справедлива кауза.