Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

В 1,00 ч. сутринта на 2-ри август 1990 г. три дивизии на Иракската републиканска гвардия, екипирани с почти хиляда танкове, нахлуха през иракската граница в Кувейт. До половин час хеликоптери спускаха иракски командоси по покривите на Ал Кувейт. До разсъмване масираното нахлуване в малката арабска страна в края на Персийския залив беше много напреднало. То почти завърши до падането на мрака и Саддам Хюсеин успя да обяви, че сега Кувейт е „деветнайсетата провинция“ на страната му. До края на седмицата единайсет иракски дивизии подкрепиха това твърдение.

Въпреки че по-рано американски сателити бяха доловили струпването на иракски войски по границата, имаше различни интерпретации за намеренията на Саддам и първоначалната реакция на Съединените щати беше колеблива и от време на време объркана. През първите часове на самата инвазия администрацията на Буш изглеждаше несигурна в намеренията си. Но всичко това бързо се промени и на 5-ти август президентът Буш произнесе знаменитата си реч за „линията в пясъка“, обявявайки, че инвазията „няма да мине“. Буш състави за часове могъща многонационална коалиция, която включваше водещи арабски държави, и американските войски отпътуваха към Залива. Последвалото масирано струпване на войски доведе накрая половин милион американски войници в региона.

Сред тях щяха да бъдат почти 9 000 войници за специални операции — 7 705 в Саудитска Арабия и 1 049 в Турция. Силите за специални операции (ССО) щяха да изпълняват широк диапазон от задачи, вариращи от обикновена преводаческа дейност до удари срещу цели, отстоящи на повече от 160 километра зад вражеските линии. По време на ранните фази на струпването на американски войски малки групи оператори от ССО щяха да бъдат поставени на фронтовите линии както за събиране на разузнавателна информация, така и за да послужат като въже за препъване и символични жертви в случай, че Саддам реши да нахлуе в Саудитска Арабия.

Диапазонът на мисиите на силите за специални операции (ССО) в Залива демонстрира достатъчно потенциала на специалните операции в епохата след студената война. Това щеше да бъде още по-вярно, ако инициативите им не бяха смекчени поради няколко причини, включително командния подход, познат на първите военнослужещи в специалните сили.

Когато пристигна новината за нахлуването, генерал Стайнър, сега главнокомандващ на Командването на Съединените щати за специални операции (СОКОМ), седеше в една стая в щаба на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. За разлика от някои офицери разузнавачи от кариерата около него, Стайнър не се изненада от новината. Още преди месеци неговите хора от разузнаването бяха посочили Кувейт като една от бъдещите горещи геополитически точки и СОКОМ работеше от юли върху планове за евентуално участие на ССО. Дори след като националните разузнавателни агенции обявиха, че струпването на иракски войски преди инвазията не е нищо друго, освен дрънкане на оръжие, Стайнър започна мислено да съставя списък с личния състав на ССО, който щеше да бъде необходим за подсилване щаба на Централното командване на Съединените щати (СЕНТКОМ) в случай на война.

С цел по-добра поддръжка на главнокомандващите при планиране на разполагането на ССО, на всеки от тях бе дадено собствено Командване за специални операции (КСО), разположено в собствения му щаб и командвано или от бригаден генерал, или от полковник, с трийсет до четирийсет офицери и старши сержанти. По време на криза СОКОМ отговаряше за подсилване на Командването за специални операции в съответствие с нуждите за изпълнение на бойните отговорности. Полковник Джеси Джонсън, много способен и опитен офицер от специалните сили, беше командир на КСО при генерал Шварцкопф. Той веднага поиска поне двеста души подкрепление — а по-късно настоя за повече, когато нуждата от ССО се очерта по-ясно.

Под шапката на обединената военна регионална командна организация на Съединените щати, СЕНТКОМ отговаряше за всички операции в югоизточна Азия. В много отношения СОКОМ на Стайнър функционираше като управление, обслужващо различните регионални командвания. С изключение на индивидуалните оператори, пряко подчинени на президента, командирът на СЕНТКОМ, генералът с четири звезди Норман Шварцкопф, щеше да ръководи личния състав на ССО в югозападна Азия, както правеше Търман в Панама.

Наличните сили включваха мощни, отлично обучени за специални мисии подразделения, специалните части на сухопътните сили, флотските „тюлени“, армейските и военновъздушните специални авиационни подразделения, поделенията за психологически операции и подразделенията по гражданските въпроси. В момента на иракската инвазия подбрани подразделения за специални мисии на СОКОМ току-що бяха приключили учение, симулиращо мисия дълбоко зад фронтовите линии на една страна в югозападна Азия. Това учение щеше да се окаже зловеща прелюдия към реалните бойни действия, с които скоро щяха да се сблъскат в Залива.

Когато дойде новината за иракското нахлуване, Стайнър веднага вдигна СОКОМ по тревога и планиращите екипи на специалните сили започнаха да действат.

Бързото нахлуване на Ирак в Кувейт изправи САЩ пред няколко нетърпящи отлагане проблеми и пленяването на американското посолство в Ал Кувейт не беше най-маловажният от тях. Освен персоналът на посолството, много американци бяха изненадани от нахлуването и сега се намираха в Кувейт и в самия Ирак.

Националното командване нареди на СОКОМ да разработи план за спасяване персонала на посолството, ако това се наложи.

Измъкването им нямаше да е лесно, въпреки че посолството в Ал Кувейт представляваше класическа мишена за спасяване на заложници; сградата можеше да бъде изолирана и планът й бе добре известен. Генерал-майор Уейн Даунинг, командир на Обединените военни сили за специални операции (ОВССО), щеше по-късно да си спомня, че рисковете са били големи:

— Никой не искаше да изпълнява тази операция — признава по-късно той. Там съществуваше висок риск за жертви и странични разрушения. И нещо не по-малко важно — операцията можеше да провокира иракчаните да атакуват Саудитска Арабия и все още събиращите се там сили на съюзническата коалиция. Генерал Шварцкопф се тревожеше, че това може да запали войната, преди да е готов да я води.

От средата на август силите на държавите, участващи в коалицията, започнаха да пристигат в Саудитска Арабия и докато това ставаше, отделения на специалните сили от 5-та група на специалните сили (известни като екипи за поддръжка на коалицията — ЕПК) бяха придадени към всяко подразделение от дивизия до ниво на рота. Те говореха езика, съветваха за обучението и планирането, изграждаха комуникации за командване и контрол, подготвяха за ефективни бойни операции и щяха да бъдат връзката на подразделенията с огневата поддръжка на Съединените щати. Те живееха със своите коалиционни подразделения, обучаваха се с тях и по-късно воюваха заедно с тях.

Това беше една невъзпята, но критично важна мисия във войната, станала възможна чрез еволюцията в специалните операции от времето на Бил Ярбъро. Войниците от специалните сили можеха да говорят езиците както на съюзниците, така и на врага и тази ключова тяхна способност щеше накрая да бъде приветствана от генерал Шварцкопф като „лепилото, което сплоти коалицията“.

В допълнение, културното обучение на специалните оператори ги бе научило не само как да обезопасят една къща, без да убият цивилните обитатели — но и коя вилица да използват на дипломатически банкет в посолството. Тези техни активи ги правеха безценни като войски за свръзка.

За Карл Стайнър ЕПК персонифицираха това, което правеше специални специалните сили. Ставаше дума за хора, „мотивирани от вътрешна сила, зряло съждение и техническа компетентност. Изпращате ги там може би за четири или пет месеца, или за по-дълго време. И представата за Съединените щати се основава на техните действия. И ти знаеш, че те ще постъпят правилно, когато му дойде времето.“

Първата война в Залива — „Решителна воля“

Предложенията на Стайнър за война от специални операции срещу Ирак се основаваха на няколко мисии специални операции в миналото, сред които се открояваше серия от операции, проведени в Залива по време на ирано-иракската война и наречени РЕШИТЕЛНА ВОЛЯ. По време на тази продължителна война се разви толкова сложна и политически значима заплаха, че неутрализирането й изискваше способности, които само ССО притежават.

До есента на 1986 г. позиционната война между тези две държави бе стигнала до патово положение. Ирак унищожи икономиката на противника си със серия удари върху иранските нефтени съоръжения, а Иран отговори със започването на танкерна война и нападения срещу неутрални кораби в Персийския залив. Тези атаки заплашваха особено Кувейт, който, макар и официално неутрален, помагаше на иракчаните през войната.

Минирането и атаките с малки и бързи патрулни катери бяха толкова успешни, че от зимата на 1986–1987 г. японски, шведски и норвежки кораби спряха да пътуват до Кувейт. Това оказа натиск не само върху страните от Залива, но и върху целия свят и цените на нефта започнаха да се покачват до опасни нива.

През март 1987 г. президентът Роналд Рейгън предприе стъпки за разрешаване на проблема. Той се съгласи да регистрира единайсет кувейтски танкера като американски кораби и да им осигури ескорти от военноморските сили. Американските кораби щяха да минават през Залива в защитени конвои.

Тази част от мисията получи голямо отражение в медиите и, общо взето, беше успешна, но не попречи на иранците да продължат да нападат отделни кораби. Контактните мини представляваха специален проблем. Евтини и трудни за откриване с невъоръжено око, такива мини лесно се поставяха тайно през нощта и можеха да повредят сериозно цял танкер. Самото им присъствие разстрои търговията.

Докато Съединените щати бързаха да изпратят минотърсачи в Залива, военноморският флот осъзна, че трябва да се атакуват корените на проблема: иранците да бъдат пресрещнати, преди да пуснат мините в морето.

На два хеликоптера МН–6 и четири хеликоптера АН–6 „Литъл Бърд“ от специалното авиационно подразделение на армията бе възложено да направят точно това. Те бяха поставени директно под командването на командира на близкоизточните въоръжени сили вицеадмирал Харолд Дж. Бърнсен и натоварени със задачата да атакуват подозрителни съдове, посочени им от флотските патрули.

Първото предизвикателство се състоеше в приспособяване на екипировката на борда на хеликоптерите към морски условия. Самото кацане и излитане от люлеещ се кораб изправяше пилотите пред проблеми, които не бяха срещали никога преди. В допълнение някои армейски муниции, включително мощните 2.75-инчови ракети, използвани от „Литъл Бърд“, можеха да бъдат задействани от радиовълни, използвани често на военноморските кораби. Военноморските експерти откриха след задълбочени проверки, че специални метални прегради и смяната на един ракетен мотор щяха да позволят на армейските оръжия да бъдат използвани безопасно от хеликоптера.

До 6-ти август хеликоптерите бяха готови за действие. Опериращи през нощта на групи от по три хеликоптера — един МН–6 и два АН–6, — те летяха с военноморски хеликоптери ЛАМПС, които ги насочваха към подозрителни цели. Всеки хеликоптер в операцията притежаваше различни възможности. ЛАМПС (специални версии на хеликоптера „Каман SH–2F Сийспрайт“) бяха екипирани с мощни разузнавателни радари, но въоръжението им бе леко (ако изобщо го имаше) и те не бяха особено подходящи за нощни атаки. МН–6 и АН–6 бяха варианти на серията „Хюс/Макдонъл Дъглас“ MD500/530, изключително бързи и пъргави патрулни хеликоптери. И двата варианта бяха въоръжени. Общо взето, сериите МН бяха по-подходящи за транспортни и наблюдателни мисии, а АН за атаки с огневата си мощ.

Адмирал Бърнсен се нуждаеше от патрулни катери за наблюдение и пресрещане на иранските атакуващи съдове. Поради опасността от мини, катерите трябваше да бъдат бързи и плитко газещи, но бурното море в Залива и честите бури изключваха използването на по-голямата част от лекия мореходен арсенал на флота. Бърнсен избра патрулните катери „Марк III“, много бързи 65-футови лодки, които можеха да развиват скорост трийсет възела и имаха 40-милиметрови и 20-милиметрови оръдия, както и много други по-леки оръжия. Шест катера „Марк III“, заедно с други малко по-малки и не толкова добре въоръжени съдове бяха отделени за операцията.

„Тюлените“ започнаха да пристигат в края на август, осигурявайки на адмирала сила, която можеше да използва за няколко цели. Екип „Тюлен II“ и екип „Тюлен I“, заедно с поддържащи подразделения, бяха настанени на борда на „Гуадалканал“, боен кораб, чиито хеликоптери вече поддържаха конвоите на РЕШИТЕЛНА ВОЛЯ. Подемникът за хеликоптери и хангарът на палубата скоро започнаха да ехтят от учения с истински муниции.

Възникна обаче друг проблем. Поради тактически и стратегически причини „Гуадалканал“ получи заповед да действа в южната част на Залива и твърде на юг за операциите на „тюлените“ срещу иранците, които действаха в северната част на Персийския залив, близо до остров Фарси. Използването на сухоземна база изглеждаше изключено и даже ако можеше да се намери място върху приятелска територия, то щеше да бъде прекалено далеч от иранските води и лесна мишена за терористи. Офицерите от специалните операции в Щатите, както и Бърнсен и командирът на „тюлените“ на място искаха подвижна морска база, но всеки американски кораб толкова далеч на север щеше да представлява моментална и очевидна цел за иранците. Той не само щеше да бъде застрашен от мините, но и можеше да привлече значително внимание към американското участие в конфликта. Командирите на ССО започнаха да търсят някоя не толкова забележима плаваща база, която да поддържа операциите, без да привлича прекалено голямо внимание. Всъщност те имаха нужда от някой кораб с кран, място на борда за ремонт на патрулните катери, площадка за кацане на хеликоптери и каюта за специалните оператори и екипа за поддръжка.

Военноморското транспортно командване намери две баржи, обслужващи нефтени сонди, „Херкулес“ и „Уимбраун VII“ — големи кораби, използвани преди от граждански компании. „Херкулес“ беше дълъг 122 метра и притежаваше масивен въртящ се кран, предназначен за вдигане на екипировката за нефтени сондажи, площадка за кацане на хеликоптери и много свободно място. „Уимбраун VII“, наполовина по-малък, разполагаше с по-малко пространство, но също отговаряше на изискванията на мисията.

„Тюлените“ започнаха работа по приспособяване на корабите, добавяйки хангари и релси за спускане на катерите, както и оръжия и радар. Ескортиран от една военноморска фрегата, „Херкулес“ отплава от Бахрейн в южната част на Залива на 21-ви септември. „Уимбраун VII“, който се нуждаеше от повече промени, го последва през октомври, въпреки че поради различни причини не беше пуснат във враждебни води до ноември.

Докато „Херкулес“ плаваше на север, един ирански търговски кораб, който разузнаването идентифицира като вероятен миноносец, плаваше на юг от Иран. Името на кораба беше „Иран Аджр“.

Около 18,30 ч. на 21-ви септември „Иран Аджр“ се отклони от нормалния си курс близо до Иран в международните води на изток-североизток от Раракан, малък остров до северния край на Катар. Междувременно военноморската фрегата „Джанет“ плаваше на около 24 километра разстояние с три хеликоптера за специални операции на борда. МН–6 и два АН–6 излетяха, за да огледат „Иран Аджр“.

Те го откриха след 45 минути. МН–6, екипиран със сложни устройства за нощен полет и наблюдение, прелетя бързо над кораба. Пилотът на „Литъл Бърд“ забеляза купчина двесталитрови варели до левия борд, покрито с брезент пространство по средата и лодка тип „Зодиак“. Иранският съд очевидно не пренасяше мини, но и това не беше стандартен товар за един търговски кораб. Пилотът зави обратно и се присъедини към останалите хеликоптери, които следваха кораба в продължение на около час. Нямаше признаци, че иранците са забелязали присъствието им.

В 22,50 ч. „Иран Аджр“ угаси светлините си и промени курса. МН–6 излетя за нов оглед. Този път пилотът видя да хвърлят през борда предмети с цилиндрична форма и осъзна, че това са мини. Докладва по радиото и зачака инструкции.

— Открий огън! — дойде заповедта от фрегатата. Хеликоптерите АН–6 се приближиха към кораба.

— Откривам огън — предупреди пилотът, когато картечницата на „Литъл Бърд“ обсипа палубата до мините с куршуми. Атакуващите хеликоптери пуснаха 2.75-инчови високоексплозивни ракети и разклатиха кораба с оръдейна стрелба. Един експлодирал склад с боя изхвърли огнени кълба нагоре в небето. Скоро машинното отделение, навигационната и електрическата система на кораба излязоха от строя. Той се носеше безпомощно по вълните. Хеликоптерите получиха заповед да прекратят огъня.

След петнайсет минути екипажът на кораба успя да възстанови електричеството; корабът отново тръгна на собствен ход. И отново се опитаха да пуснат мините.

Още ракети и картечен огън от хеликоптерите АН–6 промениха намерението им. Докато пламъците се издигаха нагоре и електричеството угасна отново, екипажът на „Иран Аджр“ започна да напуска кораба. Техният „Зодиак“ дръпна напред, опитвайки бягство с висока скорост. Един АН–6 го преследваше в тъмнината. Когато хеликоптерът се приближи до малката лодка, някой в нея „скочи на крака с доста заплашителен маниер“ според разказа на член от екипа на ССО. Несигурен дали иранците не разполагат с някое портативно противовъздушно оръжие или някакво друго оръжие, пилотът на хеликоптера стреля с пистолета си през отворената врата на кабината. Невероятно, но той не само неутрализира иранеца, но и проби лодката.

Междувременно „тюлените“ се подготвяха за превземането на кораба. Въпреки липсата на план и комуникации един взвод „тюлени“ го доближи на разсъмване в лека плоска лодка, избрана заради по-малката вероятност да взриви някоя контактна мина. Но тя излагаше атакуващия екип на други опасности.

— Когато се приближихме, клекнахме долу зад планшира на лодката — разказа по-късно един член на екипа. — Кормчията беше неопитен и му трябваха пет минути да нагласи лодката, преди да успеем да се качим на борда. Една граната да бяха хвърлили на палубата… и всички щяхме да се превърнем в история.

Когато „тюлените“ се покатериха на борда и завзеха вражеския кораб, те осъзнаха, че всички иранци са избягали. Фактически бяха напуснали толкова бързо, че телеграфите и радиостанциите още работеха.

Пленяването на „Иран Аджр“ прекрати операцията му по пускане на мини и спаси кораби и живота на много хора. Но може би по-важното беше откриването на секретни документи, включително карта, показваща местата, на които вече бе пуснал мини.

Накрая „Иран Аджр“ беше потопен от персонала на ССО — но не и преди лично да го разгледа министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър, който инспектираше американските сили в Залива.

„Херкулес“ и неговите патрулни катери и хеликоптери започнаха операции в района на остров Фарси на 6-ти октомври. Те успяха само за часове да установят графика на иранските патрулни лодки и да открият начин за неговото прекратяване.

Използвайки навигационна шамандура като прецизна ориентировъчна точка в открито море, „тюлените“ и три хеликоптера „Литъл Бърд“ организираха засада. Насочен към радарна цел от военноморски хеликоптер ЛАМПС, един пилот на МН–6 засече обект на своя НИПНВ (насочен напред инфрачервен приемник за нощно виждане). Той се спусна в атака.

— В 12 ч. локализирахме някакви неподвижни съдове във водата — съобщи той в базата си. — На разстояние около 800 метра са и засега не се забелязва движение или враждебни намерения.

Хеликоптерите се приближиха бързо. Образът върху НИПНВ се изясни. Върху палубата на най-големия съд на екрана се виждаше 12,7-милиметрова картечница върху издайнически триножник.

Това не беше американско оръжие. Нито американски катер.

— Богхамъри са — извика пилотът по радиото, предупреждавайки останалите за врага. Всъщност това бяха три съда — два по-малки катера от бостънски китоловен тип, както и един „Богхамър“ — мощен и бързоходен патрулен катер, дълъг 12 метра и с водоизместимост около 6,4 тона. Иранците използваха богхамърите за различни цели, но те не бяха безобидни. Когато забелязаха американците, небето се изпълни с трасиращи куршуми. МН–6 се гмурна наляво и един АН–6 изпрати две ракети и бараж от картечни куршуми по групата лодки. Бостънските китоловни кораби се запалиха.

Но богхамърът току-що бе започнал битката. Когато се приближи за атака, пилотът на АН–6 забеляза издайнически блясък и спиралата на изстреляна от рамо ракета земя-въздух, виеща се във въздуха; той веднага започна избягващи маневри. Ракетата се оказа американска „Стингър“ с топлинно насочване. За щастие тя, а вероятно и втора, бяха изстреляни без сигурно прехващане на целите. Хеликоптерите „Литъл Бърд“ не бяха поразени.

Скрит зад димната завеса от другите две лодки, богхамърът отплава. Но за една лодка е трудно да надбяга хеликоптер и вторият АН–6 я уцели с ракета от съвсем близко разстояние. Катерът потъна за трийсет секунди.

Междувременно два американски патрулни катера се приближиха с пълна скорост. „Тюлените“ стигнаха до повредените лодки точно когато пламъците угасваха и започнаха да спасяват оцелели сред двуметровите вълни. Но опасността не бе напълно отминала.

— Няколко пленници бяха извадени от водата въоръжени — разказа по-късно един член на екипа на „тюлените“. Един дребен офицер фактически се пребори с един от тях за пистолета му — наистина го притисна на палубата, за да му вземе пистолета. Оръжието гръмна встрани.

Междувременно флотилия от около двайсет малки ирански лодки се събра в далечината. Ако бяха атакували, те може би щяха да се справят с патрулните катери; хеликоптерите с малко останали амуниции и гориво щяха да бъдат доста затруднени от атаката им. Въпреки това командирът на „тюлените“ насочи двата си патрулни катера по посока на иранците. Този блъф ги разпръсна.

Само шестима от тринайсетте оцелели от трите ирански лодки оживяха. Ранените иранци бяха лекувани от американци и накрая изпратени по домовете им.

Операциите на специалните сили показаха на иранците, че по-нататъшни операции с патрулни лодки ще им струват скъпо. Затова те избраха нова тактика — ракети „Копринена буба“.

Представляващи китайско копие на руските ракети СС-Н–2, копринените буби са относително бавни оръжия от епохата на 60-те години с примитивно насочване (въпреки че използват действащ радар за финалния заход), експлозивна бойна глава от почти 400 килограма и обхват от 40 до 80 километра. Въпреки ограниченията им те оставаха мощна заплаха срещу невъоръжени или леко въоръжени кораби. През 1967 г. оригиналната съветска версия бе използвана от египетски патрулни катери за потопяването на един израелски разрушител и това беше първото в историята потопяване на кораб от наземна ракета.

На 15-ти октомври иранците предприеха атака срещу танкери, които зареждаха с нефт на кувейтския терминал „Сий Айлънд“. Британският кораб „Сунгари“ получи директно попадение, а един кувейтски танкер под американски флаг на име „Сий Айл Сити“ бе ударен на следващия ден. Въпреки че седемнайсет моряци и американският капитан бяха ранени при атаката, съдът не пострада сериозно.

Администрацията на Рейгън заповяда ответен удар. Но президентът, желаещ да ограничи конфликта, изключи удар срещу местата на копринените буби, които се намираха на иранска територия. Вместо това той разреши унищожаването на една иранска нефтена платформа, известна като „Рашадат“ ПРГН (Платформа за разделянето на газ и нефт; тази беше с много структури). „Рашадат“ ПРГН се състоеше от две платформи, отдалечени на 130 метра една от друга. На север имаше една нефтена сонда; на юг се намираше платформа, използвана като общежитие, склад за екипировка и ремонтни работи. На три километра северно от тези структури имаше трета платформа, за която се предполагаше, че е изоставена.

Три разрушителя, една фрегата и един крайцер бяха изпратени за бомбардиране на платформите. След това взвод „тюлени“ щеше да се качи на тях и да претърси за пленници, преди да ги взриви.

Операцията започна в 13,40 ч. на 19-ти октомври. Съобщения по радиото от разрушителя „Тач“ предупредиха иранците да напуснат платформите; те бързо се подчиниха и артилерийският обстрел започна. След минути избухнаха пламъци и огънят скоро се разпространи.

Дим и пламъци се извисяваха над „тюлените“, докато спускаха трите си гумени лодки от палубата на „Тач“. Чувстваха дори топлината, докато доближаваха разрушената нефтена сонда.

— Повърхността на водата гореше в радиус от 60 до 90 метра около горящата платформа — спомня си командващият операцията офицер на „тюлените“.

Опитвайки се да не обръщат внимание на горещината, пламъците и дима, „тюлените“ поставиха експлозиви на нефтената сонда, след което претърсиха и другата платформа, пленявайки устройства за шифроване и документи. Накрая бяха унищожени и трите платформи без никакви загуби за американската страна и малки за иранците.

Въпреки че иранците не спряха веднага нападенията си, действията на специалните сили на Съединените щати ги принудиха рязко да намалят темпото на своите атаки и да прехвърлят вниманието си към централната и южната част на Персийския залив.

Нова голяма операция беше предприета чак през април 1998 г., когато американската фрегата „Самюъл Б. Робъртс“ се удари в мина източно от Бахрейн, и този път от редовни военноморски подразделения. Първоначално с цел нефтените платформи, операцията накрая включи като мишени и няколко ирански патрулни катера и самолети, повечето от които бяха унищожени или сериозно повредени.

„Тихоокеански вятър“

Такава беше обстановката, когато Стайнър пътува през септември до Залива с Даунинг, за да се запознаят лично със ситуацията, да информират Шварцкопф и да финализират подробностите по операцията в посолството, която бе наречена ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР. Стайнър се обади на Пауъл, за да провери дали той няма някакво специално указание за него.

— Саддам заплашва да започне световна терористична кампания — съобщи му Пауъл — и не искам Норм да се тревожи за това. Ти дръж терористите далеч от него и му кажи, че искаме да се фокусира на север.

В Саудитска Арабия Стайнър се срещна с Джеси Джонсън, докато Даунинг координираше подробностите по ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР с щаба на Шварцкопф и командирите на подразделения.

През следващите три дни Стайнър и Джонсън посетиха всеки екип за поддръжка на коалицията, както и други войски на ССО, включително тези, занимаващи се с преобучение и екипиране на останките от кувейтската армия, изтеглили се в Саудитска Арабия, и обучението на екипи за съпротива за проникване в Ал Кувейт.

Според Стайнър приносът на силите за специални операции (ССО) можеше да бъде ограничен само от заповедите, които те щяха да получат — и от способността на Джонсън ефективно да ръководи безбройните и сложни разновидности на мисиите. Проблемът на Джонсън се състоеше в неговия чин на полковник — всеки друг командир с подобен ранг от конвенционалните части на сухопътните сили, флота, военновъздушните сили и морската пехота носеше три звезди. Това просто не можеше да продължава така. Генералите от конвенционалните войски щяха неизбежно да командват повече ресурси, както и да предизвикват повече уважение. Трябваше да уреди този въпрос с Шварцкопф.

Междувременно Даунинг уточни последните подробности от ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР.

Планът за превземането на посолството беше измамно прост: екипи за специални мисии на ОВССО, подкрепени с въздушни удари на военновъздушните сили на Съединените щати за неутрализиране на противовъздушната отбрана и изолиране комплекса на посолството, щяха да кацнат през нощта с хеликоптер в комплекса, да ликвидират иракската охрана и спасят задържания там персонал.

Макар целта да беше съвършено ясна, шансовете за постигане ефекта на изненадата и неутрализиране на иракската охрана в окупирания град не бяха такива. Завоевателите бяха разположили щаба си в хотел „Сафир“ до посолството. Близката крайбрежна алея, както и местната пътна мрежа позволяваха на врага лесен достъп до целта. Дори самото разполагане на атакуващата група достатъчно близо до Кувейт за започване на атаката представляваше сложна логистична операция.

Вицеадмирал Стенли Р. Артър, командир на VII американски флот и на флотския компонент на Централното командване разреши част от логистичния проблем, като отпусна един амфибиен щурмови кораб (АЩК) за мисията. АЩК приличаха на ескортиращите транспортни кораби от Втората световна война и фактически първите им версии представляваха точно такива преправени съдове. Дълги около 183 метра, АЩК са два пъти по-къси от самолетоносачи като „Нимиц“ и имат пет пъти по-малка водоизместимост от тях, но те могат да превозват подсилен батальон морски пехотинци с неговите превозни средства, както и да ги поддържат при вече започнала атака. Пригоден да товари и разтоварва бързо войниците с хеликоптери, АЩК обикновено носи дванайсет хеликоптера и може да развива скорост до двайсет и три възела. Въпреки че сега е засенчен във флота от по-новите съдове за кацане на щурмови хеликоптери (СКЩХ) „Уасп“ и „Тарауа“, АЩК все пак предлагаха на войниците от специалните операции както отправна точка, така и плаващ щаб.

На една среща в Залива Артър увери Даунинг, че може бързо да разтовари морските пехотинци и да ги замени с колегите им от специалните операции.

Даунинг и Стайнър съзнаваха добре, че иракчаните трябва да бъдат неутрализирани със съкрушителна огнева сила в началото на операцията. Най-практичният метод за това беше използването на военновъздушните сили. Скоро след пристигането си те се срещнаха с бригаден генерал Бъстър К. Глосън, опитен командир, който наблюдаваше всички ескадрили на военновъздушните сили в Залива и ръководеше планирането за генерал-лейтенант Чък Хорнър, командир на военновъздушните сили на СЕНТКОМ. Даунинг и полковник Пийт, един от неговите командири, разтвориха плановете си в малката командна стая на Глосън в Рияд, внимателно излагайки нападението. Когато Даунинг приключи, изражението на Глосън бе странно.

— Вие сериозно ли говорите? — попита ги той.

— Да — отговори Даунинг. — Сериозни сме.

— Наистина ли смятате, че можете да проникнете в центъра на Ал Кувейт?

— Можем да го направим, ако получим от теб исканата поддръжка.

Глосън отново погледна картата.

— Дяволски прави сте — каза той накрая. — Имате поддръжката ми.

Самолетите на Глосън F–117A и F–15 — тактическите бомбардировачи на военновъздушните сили — бяха исканата от тях поддръжка. Окончателният план предвиждаше два самолета F–117A „Найтхоук“ да изстрелят ракети с лазерно насочване по иракския щаб в хотел „Сафир“ точно шейсет секунди преди кацането на хеликоптерите. Деветстотинкилограмовите бойни глави щяха да превърнат осемте етажа на хотела в развалини, унищожавайки иракския щаб и лишавайки врага от център за огневи контрол. Електричеството щеше да бъде прекъснато с друга атака на F–117 срещу близка електрическа кула. Изтребителите F–15 „Ийгъл“ щяха след това да пуснат касетъчни бомби около посолството, неутрализирайки иракските войски и създавайки минно поле за изолиране на сградата.

Касетъчните бомби бяха широко използвано оръжие през войната. Официално наречени КБЕ (касетъчни бомбени единици), те всъщност представляват сбор от по-малки бомбички и могат да бъдат конфигурирани за различни мисии. КБЕ–87 разпръсква повече от двеста противопехотни и противотанкови мини над някой район, с което се унищожава незащитеният персонал и леките бронетранспортьори. КБЕ–89 „Алигатор“ пуска смес от около сто противопехотни и противотанкови мини, създавайки готово минно поле. Думата „Алигатор“ идва от двайсет и четирите БЛУ–92/Б противотанкови мини, които пуска КБЕ; представата за щракащ с челюсти алигатор е подходяща метафора за унищожителния ефект на тези оръжия върху машините.

Глосън не само обеща военновъздушна поддръжка за атаката. Той лично представи плана на генерал Шварцкопф. Въпреки че главнокомандващият все още не одобряваше атака, способна да предизвика война, която той не беше готов да води, генералът даде съгласието си. След това в присъствието на Даунинг и Джонсън Стайнър обобщи визитата си за главнокомандващия:

— Посетих всички екипи и подразделения на ССО във вашия оперативен район и смятам, че вършат изключителна работа. ЕПК ще струват колкото е теглото им в злато — те ще ви осигурят „правдиви доклади“ за работата на коалиционните подразделения. Вече имате 9 000 ССО там — продължи Стайнър — и аз съм готов да ви предоставя всичко, от което се нуждаете. Знам, че вярвате много на Джеси Джонсън — и аз също му вярвам. Но предвид сложността на тази операция и това, което ССО могат да направят за вас в по-широк контекст, бих искал да ви дам единия от двамата си най-добри генерали — може би дори двама генерали, — които да ръководят нашата страна на нещата. — Той вече бе съобщил на Джонсън същото преди съвещанието.

— Ще помисля по въпроса — отговори Шварцкопф.

В този момент Стайнър предаде заръката на Колин Пауъл терористите да се държат далеч от Шварцкопф, за да може той да се фокусира върху Кувейт и Ирак.

— Възнамерявам да прехвърля една трета от силите си за специални мисии в Европа — заяви Стайнър, — но тук ще бъде по-добре, защото ще могат да реагират по-бързо. Също така бих искал да установя малък тактически команден пост в Саудитска Арабия или Египет, за да мога да реагирам по-бързо на вашите нужди. Дори ще нося обикновен комбинезон на летец без нашивки. Никой няма да знае, че съм тук.

— Ще ви уведомя за решението си — отговори му главнокомандващият.

Когато се върна в Щатите след седмица, Стайнър научи от Пауъл, че може да забрави за малкия си команден пункт. Според Шварцкопф саудитците не искаха още един генерал с четири звезди в страната си. Предложението генерал да ръководи специалните операции на Шварцкопф така и не получи отговор.

Стайнър смяташе, че знае причината за това. Както често виждахме и преди, „голямата“ армия беше традиционна и в най-добрия случай незапозната със специалните операции, а в най-лошия — враждебно настроена към тях. Такива възгледи естествено се пораждат от обичайните механизми на вътрешната политика и вътрешнополитическите боричкания, които изникват във всяка организация. Част от тях се дължат на недоверие към нетрадиционната война като цяло. В някои случаи образът на специалните сили като „способни на всичко“ хора наистина им вреди. Отлично обучените елитни части, повикани да действат спешно в опасни ситуации, рискуват да си създадат лоша репутация. И оттук не е далеч мисълта, че хората от специалните сили могат да бъдат лоши.

Един генерал от специалните сили помни срещата си с флотски офицер, който му казал, че съвместната работа с плановиците на специалните сили приличала на среща „с принцесата на мрака“. Въпреки успеха на Ърнест Уил и общите усилия на командването на специалните сили не само да засилят професионализма на ССО, но и да накарат останалите да го осъзнаят с отмирането на студената война, такива възгледи — и други още по-лоши — се срещаха твърде често.

Подходът на ССО към бойните действия изискваше висока степен на сътрудничество между различните родове войски. Но това сътрудничество не винаги беше желано.

Самият генерал Шварцкопф очевидно нямаше доверие на подразделенията от ССО — или ако имаше, той не ги искаше в Ирак преди конвенционалните му сили да са на място и готови за бой.

Щабовете на СЕНТКОМ на генерал Шварцкопф и на СОКОМ на генерал Стайнър бяха разположени в една и съща база близо до Тампа, Флорида. Те бяха съседи. Въпреки че двамата мъже се разбираха на лично ниво, имаше доста търкания между членовете на двете командвания.

— Шварцкопф беше добър пример за старши офицер, който не разбираше специалните операции и се страхуваше от тях — казва генерал-майор Джим Гест, спомняйки си началото на войната в Залива. — Теорията на Шварцкопф беше такава: „Имам свита на кълбо кобра в кафез и ако го отворя, тази кобра ще излезе и може да ми попречи.“

Мнозина офицери от силите за специални операции (ССО) разбираха решението на Шварцкопф да не позволи на Стайнър да прехвърли командването си в Близкия изток. Двама генерали с четири звезди на един и същ театър на бойните действия можеха да причинят излишно объркване, независимо колко внимателно организираха командните си структури. Но съпротивата на командира на СЕНТКОМ срещу ССО надхвърляше това. Според Стайнър, Даунинг и други Шварцкопф ограничи провеждането на специални операции във войната в Залива, настоявайки, че в региона ги командва само полковник — независимо от способностите му — вместо генерал. Също така той отдели недостатъчни ресурси и приоритети за екипите на ССО, ограничавайки по такъв начин тяхното планиране и разузнаване.

Въпреки че „тюлените“ бяха сред първите подразделения в Залива, Шварцкопф промени приоритетите за разгръщане в полза на по-конвенционални подразделения, което забави пристигането на по-голямата част от 5-та група на специалните сили. Това означаваше, че когато са най-необходими, той не разполагаше с главния си актив специални сили — армейските „зелени барети“ с техния богат опит и възможности в специалните операции. Това оставяше само неколцина „тюлени“ за работа със саудитските сили за осигуряване разузнавателна информация, координиране на въздушната поддръжка и създаване на американско въже за препъване на границата в най-критичния момент. Бойната въздушна поддръжка (БВП) обикновено не се смяташе за мисия на „тюлените“, но присъщата им гъвкавост и взаимодействието с различните родове войски и служби им помогна да свършат и тази работа.

След като 5-а група на специалните сили най-после пристигна в края на август и началото на септември, личният състав на специалните сили започна да се разделя на ЕПК, служейки първоначално със саудитски, египетски и сирийски подразделения. Накрая бяха сформирани около 109 ЕПК, работещи на всички командни нива.

През септември „зелените барети“ смениха „тюлените“ на границата, като започнаха работа със саудитски парашутисти и гранична полиция по саудитската страна на канавките, които разделяха страните. Девет разузнавателни отделения осигуряваха денонощно наблюдение и „правдиви доклади“.

— Там, на границата, имате три задачи — каза на хората си командирът на 5-та група на специалните сили полковник Джеймс Краус. — „Виж, алармирай и офейкай.“ — Екипите на специалните сили не винаги офейкваха. Няколко от тях се сблъскаха с шпиони и дезертьори през първите дни от струпването на войските.

Ширеше се оправдан страх от вдъхновени от Ирак терористични атаки. Националните разузнавателни агенции научиха, че трийсет иракски терористични екипа заемат позиции за извършване на удари срещу посолства на Съединените щати и други съюзнически съоръжения в други части на света. За да контрират тази заплаха, екипите на ССО осигуриха охраната на уязвими посолства и други сгради и екипи за специални мисии бяха готови незабавно да се разположат, за да се справят с извънредни ситуации.

В резултат на тези и други подобни усилия нито един иракски терористичен опит не излезе успешен — въпреки че поне две иракски операции — една в Джакарта и друга в Манила — бяха провалени, когато бомбите избухнаха, докато терористите ги приготвяха или пренасяха. Командирът на ОВССО генерал-майор Даунинг го нарече „иракски лош късмет“.

Докато ставаше всичко това, войниците от специалните операции започнаха тренировки за ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР близо до брега на Флорида. Те построиха макет на посолството и флотът им отпусна един амфибиен щурмови кораб (АЩК). Те разработваха проблеми. Например докато хората в сухопътните и военновъздушните сили бяха свикнали да работят през нощта, във флота не беше така. Капитанът на щурмовия кораб почти припадна, когато Даунинг му нареди да изключи светлините на палубата.

— Боже мой, не мога да направя това — протестира капитанът.

— Да, можем да го направим — окуражи го Даунинг. Светлините бяха загасени.

Трийсет хеликоптера от специалната авиация на сухопътните сили, командвани от подполковник Дъг, натъпкани с войници от армейските подразделения за специални мисии, се отлепиха от палубата в малките часове на нощта, без да закачат или одраскат хеликоптерно витло. Флотският капитан се обърна към Даунинг и каза:

— Ако не знаех, че съм буден, щях да мисля, че сънувам всичко това.

Малко по-късно двама пилоти на F–15 от военновъздушните сили излетяха от Залива, за да помогнат в учение с истински огън във Форт Браг. „Орлите“ се появиха с бръснещ полет и откриха огън, от който се изпочупиха прозорците в съседния град Фейетвил. Но малко счупено стъкло изглеждаше дреболия.

Плановиците на ССО работеха по други мисии. Най-обещаващата включваше подстрекаването и подкрепата за съпротивително движение, подобно на онова, което накрая изрита Съветския съюз от Афганистан. Анализаторите от разузнаването забелязаха, че кюрдите в Северен Ирак и шиитите в Южен Ирак не са доволни от режима на Саддам. Поощряването на дисидентски движения там, както и разширяването на съпротивителната дейност в Кувейт, можеше да отслаби и разстрои иракската военна машина, чиито подразделения щяха да бъдат заети с потушаването на недоволството. Пилотен екип от сухопътен и въздушен персонал на ССО отлетя за Турция малко след инвазията, за да разгледа възможностите в Северен Ирак. Около половината от 10-та група на специалните сили щеше да бъде там до края на септември (привидно в Турция), за да помогне в търсенето и спасяването на американски пилоти, свалени над Северен Ирак. Операцията се командваше от бригаден генерал Ричард — сам бивш командос.

Поне четири различни съпротивителни групи действаха в Кувейт и се смяташе, че се състоят от около 3 500 души въоръжени бойци. Въпреки че те можеха да бъдат подкрепени и поощрени по различни начини, особено след като войници от ССО вече бяха на фронтовата линия като „въжета за спъване“ и добре екипирани подразделения „тюлени“ се намираха в Залива, плановете за помощ на съпротивителните движения и общ саботаж не успяха да получат подкрепата на Вашингтон или Шварцкопф, който се тревожеше от политическите последствия при загуба на американци зад фронтовите линии.

Като алтернатива, която също можеше да осигури разузнавателна информация в Ал Кувейт, беше организирана Специална група за планиране под шапката на Централното командване на специалните операции, съставена от един подполковник, двама главни сержанти и петима войници от специалните сили. Групата провеждаше специално нетрадиционно военно обучение на подбран кувейтски персонал, който след това бе изпращан в Кувейт. Специалната група за планиране осигуряваше оперативно ръководство и обучение на кувейтската съпротива в събирането на разузнавателна информация по време на конфликта. Деветдесет и пет процента от разузнавателната информация, пристигаща от окупиран Кувейт, дойде в резултат на тази инициатива.

Но от края на октомври системна кампания на иракчаните намали силно ефективността на кувейтските съпротивителни групи; снимки, изнесени тайно от страната, показаха висящи разчленени тела от уличните осветителни стълбове — предупреждение към останалите.

Плановиците на ССО също организираха операции срещу Саддам Иракският диктатор обикновено прикриваше своето придвижване, използваше двойници и непрекъснато сменяше временни щабове (т.е. приспособени каравани) и постоянни такива, както и местата си за спане. Планът на ССО бе да го удари в една от караваните му; или, както Стайнър го каза: „Ще го ударим някоя нощ, докато ни се смее в един от неговите вигвами.“

В този план имаше няколко малки проблема. В допълнение към големите оперативни трудности на такава рискована операция законът на Съединените щати забраняваше убийството на държавни ръководители. Наистина със започването на бойните действия Саддам щеше да се превърне в легитимна мишена, но засега това не беше така и планът бе изоставен.

Така се случи и с други планове. През декември Саддам освободи американските заложници, включително тези в посолството, които наричаше „гости“. ТИХООКЕАНСКИ ВЯТЪР и други подобни планове бяха тихомълком изоставени.

Въздушната война

Но други планове се изпълняваха. С натрупването на съюзнически войски Съединените щати оформиха стратегия за изтласкване на иракчаните от Кувейт. Войната щеше да се води в две различни фази:

1. Въздушното нападение бе предназначено да неутрализира иракските подразделения, да лиши Саддам Хюсеин от командването и контрола над войските му и да отслаби способността на страната да се противопоставя на атаки.

2. След това щеше да се проведе сухопътна атака срещу иракските войски, за да ги изтласка от Кувейт и от позициите им, застрашаващи Саудитска Арабия.

От самото начало на въздушната кампания се гледаше като на жизнено необходима за успеха на мисията. Плановиците на коалицията се надяваха да унищожат и тероризират голям брой иракчани преди атаката на сухопътните сили. Това не само щеше да увеличи шансовете за бърз успех, но и щеше да намали броя на жертвите, което бе важно политическо съображение.

Самата въздушна атака можеше да бъде разделена на отделни фази. Най-критичната щеше да се случи в самото начало, когато трябваше да бъде неутрализирана огромната иракска система за противовъздушна отбрана. Създадена предимно по съветски модел и силно разчитаща на руски оръжия, иракската противовъздушна отбрана включваше сложна предупредителна система и отделни радари, широк спектър от ракети земя-въздух, изтребители като МиГ–29 и голям брой зенитни оръдия, които макар и примитивни, си оставаха смъртоносни. Тази многопластова отбрана трябваше да бъде неутрализирана по възможно най-бързия начин, за да могат самолетите на коалицията да действат свободно над Ирак.

Първият удар трябваше да бъде масивен и бърз, но същевременно потаен. Това означаваше, че крилати ракети и все още неизпитаният докрай изтребител F–117A „Найтхоук“ щяха да играят ключови роли в операцията. Но разполагахме с твърде малко от тях, за да покрият огромния брой иракски противовъздушни екипи и самите размери на обширната страна правеха трудно организирането на ефективна атака навсякъде и по едно и също време.

С развитието на плановете стана ясно, че един от ключовите фактори за успеха на мисията през първия ден щеше да бъде унищожаването на два иракски радара за ранно предупреждение, пазещи югозападната граница на страната. Докато повечето иракски радари за ранно предупреждение бяха разположени така, че да се заместват един друг (ако един излезеше от строя, другите компенсираха загубата му), елиминирането на тези две места щеше да осигури „черен“ коридор за летящите на север самолети.

Тази дупка щеше да бъде особено полезна за самолетите F–15E „Страйк Ийгъл“, предназначени за унищожаване на ракетите „Скъд“ през първите часове на въздушната война. Унищожаването на тези ракети се превърна в главен приоритет, тъй като изстрелването им срещу Израел можеше да предизвика ответни нападения, които от своя страна щяха да застрашат целостта на крехката съюзническа коалиция.

Но унищожаването на радарите, макар и желателно, можеше да предизвика сериозни проблеми. Атака срещу тези места щеше да отнеме ресурси от други иракски активи с висок приоритет. И нещо по-важно, можеше да предупреди останалата отбранителна система. За избягването на такъв резултат целите трябваше да бъдат извадени от строя едновременно, но големият брой индивидуални радари и поддържащи съоръжения правеше трудна координацията на масирани, ефективни бомбени нападения за постигането на тази цел.

Докато генерал Глосън размишляваше над плановете, един офицер от специалните сили, капитан Ранди О’Бойл, се присъедини към персонала му, за да помогне в координацията на операциите на специалните сили. Опитен летателен инструктор и плановик, капитан О’Бойл притежаваше особено ценен опит с хеликоптерите MH–53J „Пейв Лоу“, пристигнали в Залива с 20-та ескадрила за специални операции, част от състава на Командването за специални операции на военновъздушните сили. През септември той стана съветник по хеликоптерите в планиращия въздушната кампания екип.

След преглед на разработваните планове О’Бойл осъзна, че радарите за ранно предупреждение щяха да бъдат идеални мишени за сухопътните подразделения на специалните сили. Глосън се съгласи. Но генерал Шварцкопф не беше съгласен. Когато му представиха този план, той избухна. Главнокомандващият не желаеше да изпрати сухопътни войски през границата, докато не бъде напълно готов. Трябваше да се търси алтернатива.

Междувременно радарите бяха преместени с трийсет и два километра назад от първоначалната им позиция на около километър и половина от границата. Сухопътната атака стана неприложима.

Тогава Джеси Джонсън помисли за провеждане на атаката с хеликоптерите „Пейв Лоу“, но макар МН–53 да бяха много добри машини, тяхното предназначение се състоеше в спешно проникване на територията на врага и измъкване на собствените екипи, а не във взривяване на съоръжения. Те бяха големи и бързи, способни да действат в лошо време и през нощта, но най-тежките им оръжия бяха само картечници 50-и калибър. Командирът на хеликоптерите подполковник Рич Комър вярваше, че неговите картечници могат да разрушат големите радарни чинии, но вероятно не преди иракчаните да успеят да се обадят в щабовете си.

В Залива имаше хеликоптери с предостатъчна огнева мощ за бързо унищожаване на чиниите, но те бяха армейски „Апачи“. Снабдени с ракети „Хелфайър“ и 30-милиметрови автоматични оръдия, АН–64 можеха бързо да се справят с инсталациите.

Ако успееха да ги открият. Въпреки че пилотите им бяха добре обучени за нощен бой, хеликоптерите „Апачи“ бяха предназначени предимно за унищожаване на танкове и бронирани формирования, които се откриват лесно дори през нощта. Пустинята в тази част на света е празна, в нея на практика не съществуват отличителни белези и апачите не пристигнаха екипирани със сложната навигационна и сензорна екипировка на борда на хеликоптерите от военновъздушните сили. Апачите щяха да открият трудно целите си през нощта.

Очевидното разрешение на проблема беше комбинирането на хеликоптери „Пейв Лоу“ (за ориентиране) и „Апачи“ (за огнева мощ). И то бе избрано. „Пейв Лоу“ щяха да отведат апачите до местата и след това да се оттеглят, докато по-малките им събратя си свършат работата. Проста идея, но тя никога не беше опитвана дори с учебна цел. И това не бе просто ситуация, в която хората от военновъздушните сили щяха да се качат в хеликоптерите си, да полетят и да оставят хората от сухопътните сили да ги следват. Трябваше да се координират различните култури и комуникационна екипировка на различните родове войски. Съществуваха и други проблеми от практическо естество: ограниченият летателен обсег на апачите трябваше да бъде увеличен и техните оръжия, оптимизирани за бронирани цели, трябваше да бъдат проверени за ефективност срещу радарите и камионите, които ги превозваха.

Командирът на апачите подполковник Дик Коди бързо пое нещата в свои ръце и адаптира тактиката и машините на подразделението си към мисията. Той завари резервоари от 5 600 литра към дъното на хеликоптерите си и проведе стрелкови учения с ракети „Хелфайър“, за да се увери, че те ще експлодират, когато ударят относително меки цели.

Ракетите експлодираха. Планът — наречен НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ — продължи развитието си.

Това щеше да бъде първият удар във войната.

Генерал Шварцкопф, подозрителен както винаги към специалните операции, даде благословията си с известна неохота, но наблюдаваше отблизо обучението. Говори се, че той разрешил провеждането на операцията с една малко неприлична заповед: „Да не прецакате цялата работа.“

Саудитската пустиня се простираше в безкрайния мрак, докато „Белият екип“ летеше ниско към Ирак в ранните утринни часове на 17-ти януари 1991 година. Във водещия хеликоптер „Пейв Лоу“ пилотът — капитан Майк Кингсли — и неговият втори пилот наблюдаваха на смени зеления екран на насочен напред инфрачервен приемник за нощно виждане (НИПНВ). Летяха вече малко повече от час с относително ниска скорост, която не напрягаше мощния хеликоптер; същото не можеше да се каже за екипажа. Шестимата мъже — двама пилоти, двама бордови инженери и двама спасители — тренираха за тази мисия в продължение на седмици, но дори най-реалистичното учение си оставаше само учение. Стандартната заповед „провери оръжията“ малко след излитането помогна само отчасти за намаляване на нервното напрежение. Те щяха да започнат война и го знаеха.

На неколкостотин метра зад тях пилотът на втория „Пейв Лоу“ майор Боб Лионик провери отново навигационното си устройство, чийто екран се покри със снежинки малко след излитането, когато Подобрената навигационна система (ПНС) необяснимо изключи. Екипажът трябваше да работи трескаво, за да я включи отново. Същевременно повреда в сателитната им кодирана радиовръзка ги лиши от сигурния канал за връзка с командването. И двата проблема бяха разрешени и хеликоптерът летеше точно по курса, като сега предаваха по радиото относително маловажни съобщения. Командирът на мисията Комър, слушайки съобщенията от лявото кресло в пилотската кабина на „Пейв Лоу“, се въздържа да не заповяда на всички да млъкнат.

По-назад летяха апачите в зигзаговидна формация от четири хеликоптера. Всеки щурмови хеликоптер имаше екипаж от двама души и беше натоварен с ракети „Хелфайър“, други ракети и 30-милиметрови картечни снаряди.

„Белият екип“ прекоси границата, спускайки се на петнайсет метра над променящите се дюни. Пилотът зави надясно, гмуркайки се към сухото корито на голяма долина, която щеше да скрие приближаването на хеликоптера към целта му. Екипажът угаси последните лампички в кабината.

— Ние сме в Ирак — отбеляза лаконично вторият пилот. Часът беше 2,13. Атаката им трябваше да започне в 2,38. Определеният за начало на войната час X бе 03,00.

Западното и източното радарно място — наречени „Калифорния“ и „Невада“ — бяха много подобни. На всяко имаше няколко съветски радара и поддържащите ги камиони. Всеки радар се намираше върху собствен камион, заровен в пясъка или покрит с маскировъчна мрежа. Антените представляваха или познатите въртящи се чинии, или приличаха на неподвижни радиомачти. Те заедно сканираха обширен район и покриваха както малки, така и големи височини. Около тях имаше различни поддържащи ремаркета или камиони за комуникации и други функции, както и жилища за войниците.

Неутрализирането на местата означаваше поразяване не само на радарите, но и на техните контролни и комуникационни съоръжения.

Голям проблем при осъществяването на изненадваща атака срещу радарно място за ранно предупреждение е фактът, че самият радар е предназначен за изключване на изненадата при такива атаки. Но никой радар не може да осигури стопроцентово покритие. Тактиката на НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ беше изработена така, че да използва известни пропуски във възможностите на „Невада“ и „Калифорния“. Различните радари имат различни възможности, но всички те откриват трудно обекти, летящи ниско над земята. Дори радари, създадени за откриване на нисколетящи самолети — такива като Р–15М „Скуат Айс“ на всяко от местата, — имат ограничена способност за откриване поради хаотичния земен релеф и физическите ограничения на екипировката. В този случай хеликоптерите щяха да бъдат почти невидими на петнайсет метра височина над земята дори на съвсем близко разстояние. Но ако се издигнеха по-високо, можеха лесно да бъдат забелязани.

Можеха и да ги чуят, независимо от височината на полета им, и затова маршрутите на двете атакуващи групи внимателно избягваха известни иракски инсталации. Когато хеликоптерите „Пейв Лоу“ в „Червения екип“ засякоха неочаквана иракска формация на пътя си, те я заобиколиха, надявайки се войниците да не са чули шумните мотори на МН–53 и АН–64.

Хеликоптерите „Пейв Лоу“ в „Белия екип“ летяха нагоре по долината до точка, разположена на около шестнайсет километра югоизточно от радарните места, след което завиха наляво и пилотът увеличи скоростта, докато „Белият екип“ прелиташе над един път. Той слушаше внимателно, надявайки се спасителите отзад да не забележат нищо на пътя.

Нищо. Те бяха призраци, скитащи необезпокоявани из пустинята.

2,36 часа. Стигнаха до навигационния пункт (НП), отстоящ на дванайсет километра от целта им — „точката, в която няма шега“, както я наричаха те. Един от членовете на екипажа запали сигнални пръчки отзад в хеликоптера, хвърляйки ги с ръка през отворената врата на хеликоптера върху пясъка на пустинята, отбелязвайки със светеща буква „X“ навигационния пункт. Независимо от цялата високотехнологична екипировка на борда на хеликоптерите „Пейв Лоу“, успехът на мисията зависеше от умелата ръка на един от спасителите.

Апачите се спуснаха напред със скорост шейсет възела, използвайки светещите пръчки, за да се ориентират за атаката. Те актуализираха навигационните си системи, след което включиха компютрите си за засичане на целите и продължиха към тях. Дузина сгради, групи от командни автомобили, радарни чинии, една антенна мачта — мястото започна да се разкрива пред техните очила за нощно виждане. Една след друга забръмчаха слушалките в хеликоптерите: „Засякох целта.“ Бяха задействали лазерните лъчи.

Когато се приближиха на 5 000 метра, по сградите се появиха светлини.

— Веселба на „десет“ — изкомандва командирът на огневия екип на апачите лейтенант Том Дрю.

Фигури се затичаха към трите зенитни гнезда, охраняващи базата.

— Пет… четири… три… — отброяваше спокойно Дрю.

Преди да стигне „едно“, Томас (Тип) О’Нийл изстреля една ракета „Хелфайър“.

— Тази е за теб, Саддам — закани се Дейв Джоунс, вторият пилот на О’Нийл, докато ракетата излиташе от лявата релса на хеликоптера „Апачи“. Това беше първият изстрел във войната.

След двайсет секунди ракетата удари целта си, подпалвайки набор генератори, осигуряващи електричество за радарите. Вече летяха много ракети. Ракети „Хелфайър“, след това ракети „Хидра–70“ и после 30-милиметрови автоматични оръдия пробиха зееща дупка в иракската противовъздушна отбрана. По-малко от пет минути след началото на атаките и двете иракски радарни места бяха безвъзвратно повредени — в „Състояние алфа“, както го нарече шифрованото съобщение до базата.

Екипажите от специалните сили в хеликоптерите „Пейв Лоу“ наблюдаваха очаровани и с известен трепет унищожението; щяха да ги повикат, ако спорадичният вражески огън свалеше някой от хеликоптерите.

Докато хеликоптерите „Пейв Лоу“ на „Червения екип“ чакаха своите апачи, иракските сухопътни сили изстреляха две ракети СА–7 с топлинно насочване по един МН–53. Пилотът успя да избегне изстреляните от рамо ракети с помощта на изкуствени огньове и бързи маневри над пясъците.

— Бяхме твърде заети с избягването от ракетите, за да видим къде отидоха — обясни капитан Корби Мартин, единият от пилотите.

Преди ударът в ранното утро да извади радарите от строя, един оператор на едно от местата очевидно бе успял да прехване част от съобщение, известяващо, че са атакувани. Предадено в Багдад, предупреждението очевидно беше накарало противовъздушната отбрана във вражеската столица да открие безразборен огън. Това се оказа благоприятно за нас. Когато първата атака на изтребителите F–117 срещу града започна около петнайсет минути по-късно, иракчаните бяха свършили мунициите и прегрели повечето от зенитните си установки.

Прекосявайки границата след хеликоптерите от НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ, войниците от ССО в хеликоптери „Чинук“ СН–47 се приземиха, за да поставят сигнални огньове за ориентиране на американските атакуващи.

Американски бомбардировачи скоро полетяха през дупката, отворена от подразделенията на ССО и апачите…

Хеликоптерите MH–53J „Пейв Лоу“ играха важна роля във войната, прехвърляйки на вражеска територия подразделения на ССО и изпълнявайки бойни и спасителни мисии (БСМ).

БСМ бяха оспорвани, тъй като бойното спасяване не е традиционна задача на ССО, а военновъздушните сили и флотът никога не бяха убедени, че те са с висок приоритет или че ССО отделят достатъчно ресурси за тях.

Шварцкопф натовари частите за специални операции с бойно спасяване отчасти поради рискованите условия вътре в Ирак, отчасти защото специалните сили притежаваха необходимите способности за дълбоко проникване и изтегляне от вражеска територия и отчасти защото собствените възможности за спасяване на военновъздушните сили атрофираха след войната във Виетнам и не съществуваше друга алтернатива, освен възлагане задачата на СОКОМ.

За подготовката на тези мисии се използваха седем бази — пет в Саудитска Арабия и две в Турция. В самото начало на въздушната война хеликоптерите кръжаха нощем над Ирак в случай, че възникне нужда от тях. Но това очевидно беше рисковано и Джонсън скоро заповяда на екипите де преминават границата само ако имат „разумно потвърждение“ за местонахождението на някой пилот. През ранните фази на войната спасяванията се извършваха само през нощта.

Въпреки че не отричаха способностите на екипажите от силите за специални операции (ССО) или на хеликоптерите, някои офицери от военновъздушните сили и флота се ядосваха, че техните служби не са пряко отговорни за търсенето и спасяването на собствения си личен състав. (Макар да бяха машини на военновъздушните сили, хеликоптерите „Пейв Лоу“ представляваха активи на СОКОМ). Ограниченията на Джонсън, които защитаваха екипажите на хеликоптерите, същевременно намаляваха шансовете за прибиране на свалени пилоти, защото екипажите от военновъздушните сили бяха екипирани с архаични радиостанции, чийто ограничен обхват и честоти ги разкриваше пред врага. Другите служби също смятаха, че не се отделят достатъчно ресурси за БСМ.

Въпреки това екипажите на „Пейв Лоу“ осъществиха една от най-смелите операции през войната — спасяване посред бял ден и под обстрел на свален военноморски пилот. И те го направиха с помощта на няколко екипа от военновъздушните сили, включително два А–10А щурмови самолета (наречени „Африкански глиган“, защото външно наподобяваха тези животни и действаха по същия начин), летящи далеч зад фронтовите линии.

На 21-ви януари, няколко дни след началото на въздушната война, лейтенант Девън Джоунс и лейтенант Лорънс Р. Слейд летяха на „Плоча 46“ — изтребител F–14A, ескортиращ военноморски бомбардировач ЕА–6В „Праулер“ за нанасяне на удар срещу радарна инсталация, защитаваща летището Ал Асад в Северен Ирак, разположено на около осемдесет километра на запад от Багдад. След като „Праулер“ изпълни мисията си, Джоунс обърна своя самолет, за да се насочи към самолетоносача „Саратога“, плаващия дом на ескадрилата му в Червено море. При обръщането той видя идваща към него ракета. Започна избягващи маневри, но ракетата успя да избухне достатъчно близо до неговия „Томкет“, за да откъсне опашката му и да направи самолета неуправляем.

Както Джоунс, така и Слейд, неговият офицер за прехващане на радари, катапултираха. Разделени при напускането на самолета, двамата бързо се изгубиха от поглед в слабата светлина на ранното утро. След приземяването си те неволно тръгнаха в противоположни посоки.

Междувременно капитан Том Траск седеше с екипажа си в хеликоптера „Пейв Лоу“ на военновъздушните сили в „Ар-Ар“, малка база до иракската граница. Уморен от няколко последователни мисии, екипът на Траск се приземи последен зад няколко армейски и флотски хеликоптери „Блекхоук“; днес най-важната им задача трябваше да бъде малка, но напълно заслужена почивка.

Но нито Саддам, нито времето работеха за тях. На летището падна гъста мъгла. Когато около 7,15 ч. сутринта дойде съобщението, че са свалени американски летци, пилотите на хеликоптерите „Блекхоук“ не можеха да излетят поради мъглата. Два хеликоптера „Пейв Лоу“, включително този на Траск, поеха задачата.

Първоначалната информация за сваления самолет бе неясна и летците от специалните операции отначало помислиха, че се опитват да спасят екипажи от А–6, както и от F–14. Нарушавайки обичайната си тактика, хеликоптерите се разделиха на две групи, всяка от които се съсредоточи върху спасяването на отделен екипаж. Въпреки че летяха по предварително планиран маршрут, който извиваше през иракска територия и избягваше най-мощните пунктове на противовъздушната отбрана, хеликоптерът на Траск бе забелязан от иракски граничен патрул. Но американците лесно избягаха и късметът ги следваше с вдигането на мъглата, което им позволи да се спуснат на пет метра над земята.

Тогава два иракски изтребителя излетяха от иракска военновъздушна база пред тях.

— Тръгнете на юг, тръгнете на юг! — викаше един контрольор на АУАКС, наблюдаващ района. — Завийте на юг и си плюйте на петите.

Този съвет можеше да бъде добър за някой изтребител. Но никой хеликоптер не може да надбяга един МиГ. Траск свали машината си в едно сухо речно русло, когато единият от вражеските самолети се насочи към него.

— Ние фактически го видяхме да прелита над главите ни — разказа по-късно той. За щастие, хеликоптерът се намираше на много малка височина, за да бъде засечен с радар, и бе скрит от иракчаните от разкъсана облачна маса. Междувременно самолетът АУАКС даде координатите на изтребители F–15C „Ийгъл“. Веднага щом МиГ-ът разбра, че го преследват, той показа опашката си и кацна в базата си.

Траск се насочи на север към района, в който бе свален F–14A. Озовал се дълбоко в иракска територия без ескорт или дори без друг „Пейв Лоу“ за поддръжка, той започваше да се чувства доста самотен.

Имаше и друг проблем: никой не беше чувал екипажа на F–14. Свалените пилоти следват много специфични инструкции, които определят кога и на кои честоти да опитат да се свържат с екипите на бойните и спасителни мисии (БСМ). Спасителите знаят това и следват процедури, целящи да сведат до минимум шанса врагът да открие пръв сваления пилот. Въпреки че тогава никой не го знаеше, малки, но с голямо значение разлики в честотите на военновъздушните сили и флота затрудняваха връзката между търсещите екипи от двата рода войски. Усилията им се затрудняваха и от радиостанцията за оцеляване, носена от Джоунс. Не само обхватът й беше ограничен, но и врагът можеше лесно да я подслушва.

Накратко казано, търсещите флотския пилот самолети се завърнаха с празни ръце. След неколкочасов престой дълбоко във вражеска територия Траск обърна хеликоптера си назад към границата, за да зареди с гориво.

Докато всичко това се случваше над него, лейтенант Джоунс вървеше повече от два часа и стигна до група ниски храсти и растителност близо до кален поток. Започна да копае дупка с ножа си за оцеляване. За час и половина успя да изкопае с окървавените си, покрити с мехури ръце дупка, дълбока деветдесет сантиметра и широка метър и двайсет. Тя скоро щеше да му потрябва; една селскостопанска машина, която очевидно имаше работа до воден резервоар на около километър разстояние, го накара да се скрие в нея.

Тъй като военновъздушните екипажи бяха инструктирани, че спасяванията ще стават през нощта, той не очакваше да го приберат скоро. Убиваше времето с обаждания за помощ по радиостанцията за оцеляване и почистване на дупката си от скорпиони.

По някаква случайност на самолет от военновъздушните сили А–10А, извършващ операция за търсене и спасяване дълбоко в Ирак, бе дадена резервна честота, съвпадаща с честотата на флотския пилот. Междувременно Джоунс реши да предава и слуша в часове, които малко се различаваха от нормалния му график, надявайки се да открие своя изгубен колега.

Вместо него откри неочаквани, но ентусиазирани американски гласове.

— „Плоча 46“, тук е „Сенди 57“. Чувате ли?

— „Сенди 57“, тук „Плоча 46“. Как ме чувате? — отговори Джоунс. Гласът му беше толкова спокоен, че за момент пилотът на А–10А го помисли за иракски самозванец.

Докато А–10 установяваше координатите на сваления летец, Траск отново се насочи на север. Придружен от още един MH–53J, той уведоми АУАКС и полетя над пустинята.

— Ракетите се издигаха и падаха, издигаха и падаха — спомня си Траск, който полагаше всички усилия да следва указанията на АУАКС и да стои далеч от противовъздушната отбрана.

Междувременно пилотът на А–10А пусна сигнална ракета, за да може Джоунс да го забележи, и насочи към мястото на убежището си. Африканският глиган прелетя над дупката на пилота на височина около трийсет метра.

Съобщаването на тези координати на приближаващия „Пейв Лоу“ се оказа по-трудно. За разлика от хеликоптера, А–10А беше екипиран с остаряла навигационна система, която даваше отклонения; съществуваше вероятност координатите му да изпратят „Пейв Лоу“ в погрешна посока, както и да го доведат до пилота. Но имаше и нещо по-лошо — не съществуваше сигурен начин за комуникация между двете летателни средства. С привършващо гориво, пилотът на А–10А прибягна до примитивен гласов код за предаване координатите на Траск, след което отлетя за зареждане.

Джоунс чакаше и чакаше. Всяка минута се точеше мъчително бавно. Нито той, нито спасителният екип от специалните операции знаеха, че кодираните координати на пилота на африканския глиган са объркани; хеликоптерите „Пейв Лоу“ се насочваха към място, разположено на трийсет и два километра южно от него. Междувременно нова двойка самолети А–10А се притекоха на помощ от север. Джоунс се свърза с тях, насочи ги към водния резервоар и след това натисна бутона на микрофона си, за да могат „ездачите“ на глигана (както самите пилоти се наричаха) да използват радиостанциите си като локатори на посоката.

Горе-долу по времето, когато Джоунс чу гърления рев на двойните перки на самолетите, той дочу и друг по-близък и по-зловещ звук. Два иракски камиона с войници се приближаваха в далечината, вдигайки прах зад себе си. Иракчаните бяха уловили неговия радиосигнал.

Траск включи микрофона се, за да предупреди самолетите А–10.

— Роджър, наши са — уведоми го ездачът на африканския глиган. — Атакуваме.

След няколко секунди атакуващите самолети се спуснаха към камионите. Гъста завеса от 30-милиметрови снаряди с обеднен уран разби на парчета водещия камион. Вторият обърна обратно и избяга.

— О’кей, къде е той? — попита Траск от „Пейв Лоу“ самолетите А–10.

— Той е точно до камиона.

Камионът вече бе просто голяма черна дупка, димяща в пустинята. Траск приземи „Пейв Лоу“ между останките и пилота. След секунди спасителите помагаха на един много щастлив флотски лейтенант да се качи на борда за полета до вкъщи.

Когато лейтенант Джоунс дръпна ръчката за катапултиране, той летеше на височина между 7 620 и 9 144 метра; изхвърлянето от кабината и приземяването го бяха ожулили малко и раните го боляха. Но иначе не беше сериозно ранен и изпълни още трийсет мисии през войната. За нещастие неговият втори пилот бе пленен. Той щеше да прекара остатъка от войната като военнопленник.

Силите за специални операции продължиха да летят, изпълнявайки бойни мисии за търсене и спасяване през цялата война.

Имаше и други успехи. Един военноморски хеликоптер SH–60B, излетял от кораба „Никълс“, прибра пилот на самолет F–16 от военновъздушните сили от водите на Залива два дни след инцидента с „Плоча 46“; два „тюлена“ осъществиха самото спасяване, скачайки във водата, за да помогнат на пилота.

След началото на сухопътната война пилотът на един F–16, свален в южен Ирак, беше прибран от хеликоптер на специалното авиационно подразделение на сухопътните сили. Хеликоптерите МН–60, които извършиха спасяването, бяха екипирани с оръжия и авиационна радиоелектроника, които можеха да се сравняват с тези на по-големите MH–53J.

Хеликоптерите на специалните операции осъществиха всичко 238 спасителни мисии, които представляваха около една трета от всичките им полети. За сравнение, военновъздушните сили осъществиха деветдесет и шест спасителни мисии, а флотът и морските пехотинци общо четири.

Съюзническите военновъздушни сили загубиха трийсет и осем самолета в сражения над Ирак и Кувейт. Въпреки че това е изумително нисък процент загуби в сравнение с общия брой бойни полети — 64 990 на всички съюзници, — повечето от свалените летци, които оцеляха, бяха пленени от иракчаните. Основната причина за това беше катапултирането им във враждебна територия на голямо разстояние от американските сили.

След войната екипировката и процедурите за спешни случаи бяха подобрени. Въведе се нова радиостанция с по-добър обхват и сигурност (която по ирония на съдбата сухопътните сили вече използваха). Положиха се и усилия за подобряване на процедурите и споделянето на информация между отделните родове войски, за да не зависи отново откриването на свален пилот от дадена случайно честота.

Хеликоптерите и самолетите на специалните операции осъществиха и разнообразни други мисии. Няколко дни след пристигането им в Залива те съпровождаха разузнавателни екипи на „тюлените“ и бойните самолети на военновъздушните сили АС–130 „Спектър“ за специални операции щяха да изиграят критична роля след започването на сухопътната операция — каквато изиграха и в Панама.

Две леко различаващи се версии действаха в Залива през войната: АС–130А и АС–130Н. Въпреки че по-голямата част от основното въоръжение и екипировка в самолетите са подобни, моделите Н притежават по-мощни двигатели и гаубица. Бойните самолети са изключително полезни с артилерийския си огън от въздуха, но те са уязвими. Типичните операции над изключително враждебна територия изискват нощни бойни действия.

В зависимост от модела оръжията на „Спектър“ включват 105-милиметрова гаубица, две 40-милиметрови оръдия и миниоръдия. Оръжията се контролират с набор от радарни и прицелни системи и са много точни.

Самолетите АС–130Н от ескадрилата за специални операции на военновъздушните сили пристигнаха на международното летище „Крал Фахд“ на 8-ми септември 1990 година.

След няколко месеца, на 29-ти януари, след началото на въздушната фаза на войната, бойните хеликоптери бяха повикани, за да помогнат на морската пехота да отблъсне нападение на иракските сили срещу Кафджи, малко пустинно село в североизточната част на Саудитска Арабия. Нападението, извършено от няколко механизирани бригади (целите му бяха неясни — вероятно да провокира Шварцкопф да започне сухопътни операции преди да е готов), изненада американците. Докато малкото подразделение морски пехотинци в селото се оттегляше на по-благоприятна за отбрана позиция, два екипа от по шест души се озоваха изолирани на покривите сред внезапно нахлулите вражески войници. Морските пехотинци останаха в града, насочвайки артилерийския огън и въздушните удари по радиото.

На другия ден и през следващата нощ нахлуха още иракчани, за да подсилят окупацията на града.

Американските морски пехотинци и саудитските подразделения нанесоха ответен удар. Три самолета АС–130Н осигуряваха огнева мощ в едно от най-ожесточените сражения през войната. Самолетите „Спектър“ бомбардираха иракските позиции и танкови колони във и около Кафджи. На 31-ви януари на разсъмване самолетите получиха заповед да се завърнат в базата си. Черните витла и фюзелажи на бавните и сравнително ниско летящи машини ги превръщаха в лесни мишени на фона на просветляващото небе.

Един от бойните самолети — 69–6567, наречен „Храброст 03“ — подкрепи подразделение морски пехотинци, попаднало под обстрела на иракска ракетна батарея в момента на пристигане на заповедта за връщане в базата.

Той остана, за да помогне на пехотинците.

Пристигна нова заповед да се оттегли.

— Добре, добре — отговори вторият пилот.

След няколко секунди изстреляна от рамо иракска ракета се удари във витлото му и го откъсна. Спектърът се запремята надолу към Залива; всичките тринайсет членове на екипажа загинаха.

Това беше най-тежката загуба на ССО през войната.

Огневата мощ на един спектър е ужасяваща, но тя бледнее пред оръжието на самолет С–130, използван няколко дни след битката при Кафджи.

Самолетът беше един МС–130Е „Комбат Тейлън“, предназначен за мисии ад вражеските линии. Самолетите „Комбат Тейлън“ по правило прехвърлят и снабдяват на дълги разстояния войници от специалните сили с тайни парашутни спускания. Някои са екипирани и със системи за прибиране „Фултън Стар“ и могат буквално да грабват командоси от земята в райони, които са прекалено опасни за спасяване с хеликоптери.

Уникалната способност на МС–130Е да превозва голям товар и да го доставя в строго определено време и място позволява също на витловата машина да пуска закачени на крилата BLU–82 или „Косачки на маргаритки“ (защото те действат като силно разрушителни косачки за морава). Състоящи се от 6,8 тона експлозиви, „блусовете“ са с размери на кола „Хонда Сивик“. Дълга пръчковидна запалка на тумбестия нос предизвиква експлозията преди бомбата да се зарови в земята, което увеличава до максимум нейната сила.

BLU–82 бяха използвани през войната във Виетнам за изравняване на райони от джунглата с цел употребата им като хеликоптерни площадки.

След тази война BLU–82 бяха забравени, докато генерал-майор Стайнър — когато беше командир на ОВССО — не си спомни опита си с бомбите във Виетнам, докато търсеше оръжие, което можеше да се използва ефективно срещу лагери за обучение на терористи. Той осъзна, че му трябват именно BLU–82. Но когато се поинтересува колко са останали, откри само четири бомби BLU–82 в един бункер в армейския склад „Туело“. Успя да открие и двама сержанти от военновъздушните сили, воювали във Виетнам, които все още помнеха състава на експлозива. Никой от собствените му военновъздушни екипи не бе пускал някога такава бомба.

Той увеличи със собствени средства броя на бомбите до осем и обучи два екипа за използването им. Тази инвестиция се изплати многократно през войната в Залива.

Макар и далеч не толкова точни като насочваните с лазер или други „умни“ бомби, те не трябваше да бъдат такива: самият размер на „блусовете“ причинява значителен удар. (За сравнение, най-често пусканите бомби от бомбардировачи В–52 и от други самолети са 226-килограмови бомби.)

Минните полета представляваха проблем за морската пехота, определена да нахлуе в Кувейт. Екипажите на МС–130 — съзнаващи това — предложиха използването на „блусове“ за изчистване на мините. Ударната вълна от експлозията щеше да ги взриви.

Поне смятаха, че ще стане така. Тази тактика никога не бе опитвана с BLU–82. След известен спор съюзническият командир одобри мисията. Два самолета МС–130, ескортирани от изтребители с ракети „земя-въздух“ и самолети на военновъздушните сили „Рейвън“ ЕВ–111 за отразяване на радарите, се събраха над определения район на около 4 800 метра височина. Докато бомбите се плъзваха от самолетите, пилотите трябваше да положат големи усилия, за да запазят контрола си върху внезапно олекналите машини.

Първите експлозии бяха толкова мощни (както твърди легендата), че един британски командос, действащ в Ирак на повече от сто и шейсет километра разстояние, грабнал радиостанцията си:

— Тези типове току-що хвърлиха ядрена бомба над Кувейт! — съобщил той на командира си.

Независимо дали историята е апокрифна или не, бомбите унищожиха минните полета. Те убиха всички, намиращи се на разстояние три хиляди и шестстотин метра от експлозията, които не бяха в някакво укритие. По време на конфликта бяха пуснати единайсет такива бомби.

„Блусовете“ бяха и мощни психологически оръжия. Когато едно иракско подразделение научи, че ще бъде бомбардирано с BLU–82, повечето от войниците му бързо пресякоха фронтовата линия и се предадоха.

Психологически операции

Определено най-малко известното голямо усилие през войната беше кампанията с психологическите операции (ПСИОП). Тя представляваше мащабно усилие с няколко цели: да създаде коалиционна подкрепа за войната, да неутрализира иракската пропаганда, да изнерви войниците на Саддам и да отслаби решимостта на Ирак за водене на война.

Планирането на кампанията започна много рано, по време на натрупването на американски войски. Командирът на 4-та група за психологически операции полковник Тони Норманд подготви за генерал Шварцкопф мащабна ПСИОП кампания със стратегически (насочени предимно към населението) и тактически (насочени предимно към вражеските военни сили) операции. Норманд, който проведе много успешна ПСИОП кампания в Панама, изработи обширен план с помощта на щаба си и подполковник Дениъл Д. Девлин, който току-що бе сдал командването на батальон от 4-та група. За разлика от отношението си към операциите на ССО, Шварцкопф се оказа от самото начало голям привърженик на ПСИОП.

— ПСИОП не е труден предмет за разбиране, но мнозина се опитват прекалено да го усложняват и накрая изобщо не го разбират — отбеляза Девлин, който служеше като заместник-командир на 4-та група ПСИОП след изпращането й в Залива. — Първо, всяко политическо, военно, юридическо, информационно или икономическо действие може да бъде психологическо по природа и следователно част от стратегически ПСИОП план на национално ниво. Второ, всяко военно или информационно действие в сферата на влияние на воюващия командир може да бъде психологическо по природа като част от оперативния ПСИОП план на този командир. Трето, всяко военно действие на бойното поле може да бъде част от тактическия ПСИОП план. Истински добрите военни умове разбират психологическата природа на бойното поле.

След завършването на плана Норманд чака два дни, за да го представи на главнокомандващия. Извикан по служба преди да успее с презентацията, той нареди на Девлин да го замести.

Девлин си спомня:

— Той каза да не се тревожа, ако се наложи да представя плана преди завръщането му. Каза ми: „Успехът на представянето ще определи само дали ще участваме в тази операция, или ще се върнем у дома във Форт Браг да метем борови иглички.“ Тези думи добре изразяват същността на нашите отношения. Винаги бяхме прями един с друг, но ни свързваше и голямо приятелство и хумор. Той беше мой началник. Знаеше, че може да разчита на мен.

От офиса на главнокомандващия потърсиха два пъти Девлин, но след това го отпратиха, защото по-неотложни въпроси забавиха аудиенцията му.

— Многобройните застъпващи се ангажименти на главнокомандващия бяха изумителни — спомня си Девлин. — Накрая генерал Шварцкопф намери време за срещата ни.

Влязох и лично на четири очи запознах с плана генерал Шварцкопф от една дебела папка — продължава Девлин. — Около половин дузина щабни офицери ме последваха вътре и застанаха в ъгъла, очаквайки да ме видят разкъсан на парчета, защото по-голямата част от персонала на главнокомандващия не гледаше с добро око на присъствието ни там. В края на изложението ми генерал Шварцкопф удари с юмрук по масата и каза: „Точно това ни трябва. Сега се води информационна война и ние я губим! Какво трябва да направя, за да променя това положение на нещата?“ След представянето на плана отношението на щаба към нас се промени коренно.

Шварцкопф лично написа чернова на съобщение, правейки го много по-силно, и нареди изпращането му на Колин Пауъл. В съобщението се изискваше помощта на ПСИОП и в резултат от него 4-та група ПСИОП започна да се разполага в Залива на 25-ти август. Първата група включваше Норманд, Девлин, планиращия персонал и неколцина други. Веднъж озовали се там и с пристигането на допълнителни части на ПСИОП, Норманд и щабът му изработиха по-подробни оперативни планове, покриващи широк спектър от стратегически, оперативни и тактически мисии. Но дори с подкрепата на главнокомандващия по-голямата част от ПСИОП плановете на Норманд престояха месеци в Министерството на отбраната, очевидно спрени заради геополитически съображения на Вашингтон.

— Ние се страхуваме от операции зад граница — обясни по-късно полковник Норманд. — Презграничните операции — от Саудитска Арабия например отвъд границата в Ирак — бяха в много случаи опасни сами по себе си и винаги носеха потенциален риск за противодействие и изпадане в неудобно положение. Затова винаги съществуваше вероятността Вашингтон да ги прати в глуха линия. Това означаваше, че една стратегическа кампания, целяща да обясни на иракските граждани защо войната е лоша, не можеше да бъде осъществена. Но това осакатяваше и тактическите операции срещу иракските войници.

— Един позив представлява презгранична операция — обяснява Норманд. — Наредено ти е да започнеш да обработваш иракските войници. Добре, но не можеш да го направиш, защото те не се намират от твоята страна на границата. Не ти е позволено да провеждаш презгранични операции.

Официалната съпротива караше Норманд да снове между Вашингтон и Рияд с план след план, търсейки одобрение от СНЩ и безброй други високопоставени военни, както и от чиновници в Министерство на отбраната и Държавния департамент. След няколко седмици митарства той накрая получи разрешение да действа.

Но в съответствие с нова концепция Вашингтон раздели плана на две половини — открита и тайна. „Откритите“ ПСИОП действия бяха одобрени, в тайните — спрени. Параграф 22: почти всичко, което Норманд искаше да направи, беше преценено като „тайно“ в голямата си част просто защото изискваше сътрудничество с друга организация или страна. С изключение на един филм със заглавие „Линия в пясъка“ — който трябваше да бъде редактиран отново, защото отлагането направи части от него остарели — основните ПСИОП инициативи срещу Ирак бяха блокирани. По-късно филмът щеше да бъде пренесен тайно в Ирак и разпространен свободно из целия свят; но нищо друго в стила на „стратегическа“ ПСИОП кампания — обработване на обикновени иракски граждани и информирането им защо страната им беше атакувана — нямаше да бъде осъществено. Карл Стайнър изразява следното мнение по този въпрос:

— Замесени са определени защитници на такава линия на поведение и съществуват определени хора, които не искат да се замесват в нищо, криещо някакъв риск. Те така оцеляват, ограничават рисковете за себе си. И когато се сблъскаш с това, трябва да накараш председателя на СНЩ или главнокомандващия да отмени заповедите на всички тези птици и да ги изрита от процеса, защото в противен случай те вечно ще го бавят.

Накрая Норманд отиде при Шварцкопф в средата на декември, малко преди да изтече мандатът му като командир на 4-та група ПСИОП и да приеме друго назначение. Застанал отвратен пред главнокомандващия, той му каза:

— Трябва да изпратим съобщение във Вашингтон, че ако не получим одобрение скоро, няма да сме в състояние да изпълним плана. — Той връчи на генерала лист хартия. — Препоръчвам да изпратите това съобщение.

Норманд внимателно беше подготвил съобщение „Да започваме“, шедьовър на дипломатическо красноречие, учтиво настояващ пред Вашингтон за „преразглеждане“ на въпроса.

— Глупости — каза Шварцкопф. — Той скъса листа и започна да пише свое собствено съобщение. То започваше с думите „Смотани бюрократи във Вашингтон“ и после ставаше наистина злобно.

— Какво ще кажеш за това? — попита главнокомандващият, връчвайки листа на Норманд.

— Ако го подпишете, аз…

— Подписано е — прекъсна го Шварцкопф.

Тактическата кампания на ПСИОП срещу иракските войници внезапно се прехвърли на бързия коловоз. Тя започна с началото на въздушната война след няколко седмици.

Голяма част от мисията на ПСИОП в ПУСТИНЕН ЩИТ/ПУСТИННА БУРЯ целеше просто неутрализиране на разпространяваната от Саддам пропаганда. Войниците от ПСИОП се опитваха да представят нещата в истинската им светлина. Арабските страни бяха жизненоважна част от внимателно изградената коалиция на президента Буш и затова бе важно техните граждани и целият ислямски свят да знаят истинските причини за борбата на коалицията срещу Саддам.

Кайро е центърът на арабските медии, арабският „Холивуд“. Там се намира уважаваното радио „Кайро“, много арабски и международни новинарски организации имат офиси в града и в него се събират арабски интелектуалци. Ако искаш да се чуе думата на арабския свят — и то към целия ислямски свят, — се налага да работиш чрез тези реалности. Същевременно Египет беше съюзник в коалицията. Правителствените чиновници, както и членовете на медиите бяха благосклонни към американските предложения и информация.

Норманд изпрати Девлин в Кайро в края на октомври. Ето размишленията на Девлин за това преживяване:

— Мощната иракска пропагандна машина налагаше неутрализиране с фактическа информация, че Саддам във всяко отношение е презряно човешко същество — ужасяващ лидер, който не се интересува от собствения си народ, несправедлив мюсюлманин, ужасен съсед, ненадежден арабин и мюсюлманин и лъжец във всичките си изявления. — Следователно ПСИОП операцията целеше да изтъкне тези истини и да го лиши от подкрепата на ислямския свят и други страни, като същевременно осигури по-голяма ислямска и световна подкрепа за коалиционните сили.

С активното съдействие на американския посланик, който осигуряваше достъп до египетското правителство и военните, и на служителите от американското посолство Девлин организира съвместна кампания от Кайро за неутрализиране на постоянната иракска пропаганда.

Тъй като нахлуването беше буквално събитие от телевизионните новини, бе важно да се изтъкне пред целия свят какъв брутален диктатор е той. Но ние искахме да посочим специално на ислямския свят, че Саддам е атакувал ислямските си братя без одобрението или подкрепата на останалия ислямски свят.

Според ислямския закон можеш да бъдеш лош мюсюлманин и зъл човек, който не следва закона. Но е възможно да се промениш и да станеш последовател на закона. Веднъж сторил това, можеш да обявиш правото за обявяване на джихад. — Саддам твърдеше, че е добър мюсюлманин с призива си за свещен джихад — Но пак според ислямския закон мюсюлманите не нападат други мюсюлмани. Затова твърдението на Саддам съдържаше този основен недостатък.

Както арабският свят, така и целият ислямски свят трябваше да обърнат внимание на тази истина, но тя очевидно не можеше да идва непосредствено от американците.

— Ние искахме ислямският свят да се произнесе с думите на уважавани ислямски духовници, отричащи неговите разсъждения и оправдания в съответствие с Корана и ислямския закон. Целта ни бе не да ги накараме да кажат това, което искахме; желаехме да кажат, да напечатат и да излъчат това, което те вече казваха като ислямски експерти, признати като такива от ислямския свят: Твърденията на Саддам не са истина според ислямските обичаи и закони.

Това послание беше изпратено: екипът на Девлин и техните египетски колеги намериха начини да го поставят в пиеси, радио– и телевизионни програми, сапунени опери и в списания и вестници. Световните ислямски лидери заклеймиха Саддам на ислямски конференции. Крайният резултат бе хор от гласове във всички медии, порицаващи Саддам от името на признати ислямски авторитети.

— Никога не им казвах какво да пишат. Подхвърлях, че една статия (програма или конференция и пр.), заявяваща техните вярвания, щеше да бъде полезна. И те започваха оттам. Един уважаван ислямски учен дори много бързо написа книга.

Ефективната ПСИОП не винаги се състои в подготовка на посланието; тя е изключително ефективна, когато вече налични материали, програми или информация са насочени по подходящ начин.

Друг аспект от ПСИОП през войната гледаше на работата на 4-та група като на медийни съветници в политическа кампания, предлагащи теми за разговор на американски висши чиновници и други, които биха се противопоставили на пропагандата на Саддам.

— Ние предлагахме на всеки няколко дни четири или пет информационни теми за лидерите на Съединените щати, Египет и другите съюзници, като Великобритания, които да ги използват в публични интервюта, пресконференции и заявления. Това показваше, че коалицията наистина е единодушна. Всеки ден се разменяха идеи между правителства и лидери. От тях ние избирахме четири или пет теми за обща употреба.

Беше истинска магия да наблюдаваш развитието на всичко това. След съгласието на лидерите за темите и тяхното разпространение чрез посланика и главнокомандващия ние наблюдавахме как те се връщаха чрез медиите през седмицата.

Много малко хора извън военните кръгове знаят за кампаниите ПСИОП. И дори военните…

— Налага се да се задоволяваш с постигнатото, защото е дяволски сигурно, че не получаваш никакво признание — заключава Девлин.

Когато войната беше в пълен ход, полковник Лейтън Дънбар пое командването на 4-та психологическа група. Усилията на подразделението варираха:

През декември по сградите на Ал Кувейт започнаха да се появяват плакати, поощряващи съпротивата срещу Саддам — проект на ПСИОП. Два дни след падането на първите бомби във въздушната война войниците от ПСИОП — предимно от военновъздушната национална гвардия на Пенсилвания — започнаха да излъчват „Гласът на Залива“ — радиопрограма, предавана едновременно на средни и ултракъси вълни от три наземни станции и един самолет ЕС–130. Ловки ПСИОП призиви се редуваха с музикални и новинарски програми.

Бомбардировачите В–52 могат да носят много голям бомбен товар и когато се освободят от него, той унищожава обширна територия и вдига невероятен шум. С други думи, В–52 са не само стратегически и тактически оръжия, но и психологически. Сухопътните войски, които са били свидетели на възможностите им, не изгарят от нетърпение да го преживеят отново — или да бъдат подложени на подобна бомбардировка.

Шест иракски военни подразделения бяха определени за третиране, комбиниращо ПСИОП позиви с удари на В–52. Операциите се проведоха в продължение на няколко дни. В първия ден над вражеските войски бяха пуснати позиви, предупреждаващи за атака на В–52 в определено време. Войниците се подканяха да бягат. В определения момент пристигаха бомбардировачите В–52 с бомбените си товари. След това се пускаха нови позиви, напомнящи на врага за удара и предупреждаващи, че скоро ще последва нов. Съседните подразделения също получаваха такива предупреждения. Често следваха масови бягства. Или както се изразява Карл Стайнър: „Те бягаха като попарени.“

Отначало военновъздушните сили не бяха съгласни с този подход (защо да се предупреждават хората, които ще бомбардират?), но накрая се превърнаха в големи негови поддръжници. Тези операции даваха чувството за съкрушителна превъзхождаща сила и изпълваха врага с ужас.

Не е задължително да убиеш врага, за да спечелиш една война. Достатъчно е той да се откаже да се сражава.

По-късно военновъздушните сили възприеха една ПСИОП кампания, насочена срещу местата на ракетите „земя-въздух“, която ги предупреждаваше, че ще бъдат бомбардирани, ако включат радарите си.

— Тя пречеше на лошите да стрелят по нашите самолети — коментира Норманд. — Затова военновъздушните сили се оказаха сред най-силните ни привърженици.

Характерна черта на позивите на ПСИОП беше положителното отношение към иракските войници. Както историкът на едно подразделение посочи по-късно:

— Иракският войник винаги бе представян като почтен и храбър човек, заблуден от лидерите си, но който винаги щеше да бъде приет от коалиционните сили с уважението, което заслужаваше. — Войниците от коалицията бяха представяни така, че да не внушават чувство за заплаха.

Всичко това не бе случайно. Планиращите ПСИОП извършваха пазарно проучване на продуктите си. Наред с други неща те откриха, че иракските войници реагират по-добре на обикновени позиви с примитивни илюстрации и долнокачествена хартия; по-лъскавите материали им се струваха символ на ценностите на Запада. Те откриха и съдържанието, което вършеше работа, както и това, което не струваше.

— Имахме неколцина иракски пленници, които се бяха предали — разказва Норманд. — Смеехме се и се шегувахме с тях и открихме, че това, което липсва най-много при тях, са бананите. Поради някаква причина те непрекъснато повдигаха тази тема.

Затова в позивите на ПСИОП се появи кошница с банани.

Рафинираните щрихи отнемаха време; за изработването на един-единствен позив можеха да работят до двайсет и седем души в продължение на седмица и половина. След това позивите се пускаха от различни самолети, включително от В–52, F–16, F/A–18, и МС–130 „Комбат Тейлън“. Осма ескадрила за специални операции пусна 19 милиона позиви само от самолети МС–130.

Войниците от ПСИОП използваха и специално подготвени балони, разчитайки на щателно разучените въздушни течения за разпръскване на позиви над определени райони, и плащаха на контрабандисти в Йордания и на кораби в морето до брега на Кувейт, за да разпространяват позиви в Ирак.

Анкета на ПСИОП, проведена сред голяма част от 86 743 иракски пленници, откри, че 98 на сто от тях бяха виждали наш позив; 80 на сто казаха, че са се повлияли от него; 70 на сто твърдяха, че им е помогнал да се предадат. Установи се, че радиосъбщенията бяха стигнали до 58 на сто от мъжете; 46 на сто ги намираха за убедителни; 34 на сто казаха, че са им помогнали за решението им да се предадат. Съобщенията с високоговорители бяха стигнали до по-малък брой хора и още по-малък брой се бяха повлияли от тях: 34 на сто ги бяха чули; 18 процента ги намираха за убедителни; 16 на сто твърдяха, че съобщенията са ги убедили да се предадат. На тези цифри трябва да се гледа със скептицизъм, тъй като бяха дадени от военнопленници, желаещи да угодят на надзирателите си, но въпреки това огромният брой предали се иракчани посочва, че ПСИОП кампанията е помогнала за деморализирането на голяма част от иракската армия.

Фактически деморализирането на врага не беше главна цел на ПСИОП.

— ПСИОП изпълняваха основно две функции — коментира полковник Норманд. — Да убеждават и да информират. Убеждението е важно. Но осигуряването на информация беше най-важното, което правехме. Много често не е ясно дали ще успееш да накараш един вражески войник да се предаде. Затова главната ти задача може да не бъде убеждаването му на всяка цена, а информирането му какво трябва да направи, ако ситуацията стигне до точка, в която не може да продължава — ето какво трябва да направи, за да се спаси.

В съответствие с тези принципи войниците от ПСИОП снабдяваха вражеските войници в Кувейт и Ирак с много ясни карти на съюзническите фронтови линии, за да знаят къде могат да се предадат или къде да изчакат, за да бъдат репатрирани.

Снабдяването на врага с карти и предупреждаването на подразделенията, че ще бъдат атакувани, изглежда странна военна тактика. Нещо повече, странна тактика за ССО. Това са воини в сянка. Но в действителност целта е традиционна и за ССО — да повлияят сърцата и умовете на хората. Успешните ПСИОП операции споделят и друг принцип на силите за специални операции (ССО) — мисли творчески. Например планиращите ПСИОП разбираха, че целта на едно бомбено нападение е да направи неефективно атакуваното подразделение, а не просто да убие колкото е възможно повече хора — което означаваше, че една добра пропагандна кампания може да постигне много повече, отколкото само бомбардировката. Позивите помагаха на съюзниците да изглеждат неимоверно могъщи.

Нищо чудно, че толкова иракчани дезертираха в хода на войната.

Екипите за психологически операции работеха и със сухопътните войски близо до фронтовата линия в кампании, предназначени или за объркване на врага, или за подлъгването му да разкрие позицията си.

Ето един характерен пример: подразделение от леки бронетранспортьори на морската пехота или ЛБК бе записано на магнетофон. После екипът на ПСИОП използва високоговорители, за да убеди едно иракско подразделение, че ЛБК маневрират близо до границата. Когато иракчаните започнаха да стрелят по тях, въздушният огън и артилерията на морската пехота засече координатите на вражеските позиции.

Шейсет и шест екипирани с високоговорители екипи придружаваха настъпващите армии по време на сухопътната война, за да поощряват капитулацията и да насочват вражеските военнопленници. Екипите помогнаха за събирането и контролирането на голям брой ВП (вражески пленници), пленени от коалиционните сили.

Около деветстотин войници от ПСИОП взеха участие в различни аспекти на кампанията; повечето бяха високообразовани, а мнозина — специалисти лингвисти. Четвърта група за психологически операции (въздушнопреносима) включваше почти петдесет души с докторски титли. Норманд имаше бакалавърска степен по политология и две магистърски степени — едната по международни отношения, а другата по стратегическо планиране. Девлин имаше бакалавърска степен по история и две магистърски степени по въпроси на националната сигурност и международни отношения. И двамата бяха обучени и опитни армейски офицери за работа в чужбина (ОРЧ), армейски стратези и офицери за съвместна служба (ОСС).

Интересно е, че клиничните психолози играят много малка роля в ПСИОП. Те са прекалено тясно специализирани.

— Те се съсредоточават върху мисловните процеси на индивида, но не надхвърлят това с разглеждане на ефектите от това мислене. Те не разглеждат последствията от това мислене за някое общество или култура — пояснява Норманд.

Войната срещу ракетите „Скъд“

И Саддам разполагаше със собствени психологически оръжия. След започването на въздушната война той нанесе ответен удар с ракети „Скъд“.

Ракетите „Скъд“ не бяха ефективно тактическо оръжие. Те бяха остарели и неточни. Оригиналният модел „Скъд“ беше въведен през 1957 г., но дори тогава гледаше повече назад, отколкото напред: той бе пряк наследник на немските ракети Фау–2, които тероризираха Лондон през втората половина на Втората световна война. Съвременният военен командир нямаше защо да се страхува от тях.

Шаблонни версии на съветските мобилни ракети СС–1 (както се наричаха официално) може да изпратят бойна глава с хиляда килограма конвенционални експлозиви на разстояние незначително по-малко от триста километра. Иракчаните го увеличиха, като запоиха допълнителни резервоари за гориво на някои от ракетите. Два иракски варианта, използвани през войната, имаха обсег малко повече от 643 и 885 километра. Но цената на това постижение бе значителна. Експлозивите в бойната глава трябваше да бъдат намалени и нещо по-лошо — небрежното заваряване често причиняваше разпадането на ракетата по време на полет, което още повече увеличаваше тяхната неточност. Всъщност този дефект затрудни ефективното им унищожаване от противоракетни системи като ракетите „Пейтриът“ MIM–104.

Съществуваха големи опасения, че ракетите „Скъд“ могат да носят ядрени, биологични или химически бойни глави. Въпреки че Ирак притежаваше химически — а може би и биологични — оръжия, съществуваше спор дали те можеха да бъдат използвани с ракетите и макар иракчаните да разполагаха с програма за разработване на ядрени оръжия, през 1991 г. все още ги деляха години от създаването на ефективна ядрена бойна глава.

В края на краищата през войната не бяха използвани химически, ядрени или биологични агенти с ракетите „Скъд“.

Понеже на ракетите „Скъд“ не се гледаше като на сериозна тактическа заплаха за американските войски, те бяха почти игнорирани от ранния военен план на военновъздушните сили (с изключение на унищожаването на известните места на ракети „Скъд“ през първите моменти от войната). Но военновъздушните сили допуснаха сериозна грешка, подценявайки тяхното стратегическо значение: подобно на германските Фау–2, те имаха мощен психологически ефект.

Целите на Саддам при първия му ракетен удар във войната на 18-ти януари разкриха неговата стратегия. През тази нощ бяха изстреляни осем ракети „Скъд“ срещу Израел; най-сериозното попадение рани няколко души. Нараняванията бяха леки — най-вече порязвания и охлузвания от счупени прозорци. През цялата война в Тел Авив и Хайфа бяха ранени около шейсет души. Но целта на Саддам не бе толкова да убива евреи, колкото да провокира Израел за военен отговор. Той смяташе (и вероятно правилно), че един израелски отговор ще извади от съюзническата коалиция арабските държави, изправени срещу него.

Всяка промяна от подкрепа към опозиция от страна на водещите арабски страни щеше да причини безброй затруднения на американските сили, да поощри терористични атаки и силно да усложни логистиката.

Саддам почти постигна целта си: формация израелски изтребители вече беше готова за ответно нападение, но след това атаката бе отменена. Израелското правителство в продължение на седмици се намираше на ръба на решението за ответно нападение, но за щастие не бе издадена такава заповед. Президентът Буш и неговата администрация работеха трескаво, за да успокоят израелците с уверения, че прекратяването на нападенията с ракети „Скъд“ е главен американски приоритет. Но това прекратяване не беше лесно. Атаките продължаваха. В края на първата седмица от войната срещу Израел бяха изстреляни повече от трийсет ракети „Скъд“. Други осемнайсет бяха изстреляни срещу Саудитска Арабия.

Междувременно военновъздушните сили на Съединените щати промениха приоритетите на целите си, за да се концентрират върху ракетите, но иракчаните бяха положили неимоверни усилия и изобретателност за превръщането на ракетите в мобилни, за създаването на фалшиви ракетни места и камуфлаж. Те бяха приспособили камиони за използването им като примитивни ракетни инсталации, драстично намалиха процедурата за подготовка на изстрелването и създадоха убедителни изкуствени цели. Улучването на такива ракетни места през нощта от 4 500 метра височина беше проблематично. Дори с повече от петдесет полета на нощ Съединените щати не успяха да прекратят атаките с ракети „Скъд“.

През септември и отново в края на декември Карл Стайнър препоръча разгръщането на ОВССО в Саудитска Арабия, съставени от повече от една трета от силите му за специални мисии, за да бъдат готови за антитерористични операции, както и за удари дълбоко в тила на врага, но предложението му беше отхвърлено. Въпреки това той продължи планирането си.

Когато ракетите „Скъд“ се превърнаха в критично важен политически въпрос в Израел, Стайнър и Даунинг бързо изработиха план за справяне със заплахата чрез прехвърляне на сили за специални мисии дълбоко в тила на Ирак.

На 22-ри януари, докато Стайнър лобираше пред Пауъл по телефона, Даунинг се срещна с генерал-лейтенант Томас У. Кели, директор на операциите на СНЩ, за да представи плана им. Разузнаването беше стеснило ракетните позиции срещу Израел до три района или „смъртоносни кутии“ в Западен Ирак. Магистралата Аман-Багдад минаваше през един от тях; другите два се намираха на сирийската граница близо до Шаб ал Хири и Ал Кайм. Даунинг скицира отряд, който щеше да открие смъртоносните кутии и да локализира ракетите „Скъд“, за да могат да бъдат унищожени от въздуха или унищожени от самите екипи, ако нямаше въздушна поддръжка. Подсилени с рейнджъри и други специални оператори и поддържани от самолети за специални мисии, екипите можеха да прекарат няколко дни на север от границата, изпълнявайки мисията си.

Даунинг твърдеше, че сухопътни сили имат много по-голям шанс да открият ракетите, отколкото изтребителите бомбардировачи, които трябваше на летят на относително голяма височина (за да избягнат противовъздушната отбрана) и често при лоши климатични условия. Кели хареса плана достатъчно, за да го представи на Колин Пауъл.

— Интересен е, но не още — произнесе се Пауъл.

Същия ден една ракета „Скъд“ падна в предградие на Тел Авив. Деветдесет и шест души бяха ранени. Въпреки че никое от директните наранявания не беше фатално, трима израелци загинаха от сърдечни инфаркти, причинени вероятно от атаката.

Израел продължаваше да притиска администрацията на Буш, която от своя страна притискаше министъра на отбраната и председателя на Съвета на началник-щабовете. На 30-ти януари Пауъл извика Стайнър и Даунинг в офиса си. Даунинг представи същия план, който бе предал на Кели. Предложи три възможни формата за отряда — малък, среден или голям.

— Много добре — даде оценка Пауъл, когато представянето приключи. — Ще се кача горе да поговоря с министъра на отбраната. Дай ми тези диапозитиви.

Пауъл изчезна с диапозитивите от плана. След няколко минути се върна с министъра на отбраната Дик Чейни.

Даунинг и Стайнър отново наблегнаха върху ключовите моменти в плана си.

— Всяка нощ виждате как Саддам Хюсеин седи в проклетия си вигвам със своя военен съвет и се смее на Съединените щати — каза Стайнър на министъра на отбраната. — Въздушната война продължава цяла седмица, а той все още контролира нещата. Ракетите „Скъд“ продължават да падат в Израел и ние можем да направим нещо по въпроса, ако ни се позволи да отидем на място и да си свършим работата.

Чейни погледна Даунинг.

— Генерале, кога можете да заминете за Саудитска Арабия? — попита министърът.

— Можем да заминем довечера — отговори Даунинг.

— Защо не го направите?

— Знаеш, че Норм не иска тези хора там — каза Пауъл на Чейни.

— Не ме интересува какво иска Норм — отговори министърът на отбраната. — Той разполагаше със седем дни, за да приключи с тези ракети, и не успя. Те заминават.

Даунинг потегли веднага с около четиристотин души персонал, специално подбрани за мисията. Отрядът щеше да действа от „Ар-Ар“ в Западна Саудитска Арабия близо до границата и представляваше средния вариант от трите изброени възможности за атака.

Когато генералът пристигна на другия ден в Рияд, Шварцкопф се опитваше да подремне. Даунинг, който го познаваше през почти цялата му кариера в армията, отиде да се срещне с него в спалнята му.

— Ще работиш за мен, а не за Карл Стайнър — излая Шварцкопф вместо поздрав. — Не ме интересува дали разговаряш с генерал Стайнър, но не искам да докладваш на него.

— Няма да направя това — отговори Даунинг.

— Не искам да отиваш в Ирак, за да те пленят, разбираш ли? — добави Шварцкопф. — Последното нещо, което ми трябва, е да покажат един проклет генерал по иракската телевизия.

— О’кей — отговори Даунинг.

Шварцкопф нямаше защо да се тревожи и по двата въпроса. Даунинг не беше каубой и във всеки случай добре съзнаваше какъв унищожителен ефект можеше да има един пленен генерал както върху морала на войските, така и върху общественото мнение. Освен това Стайнър никога не се месеше на Шварцкопф или на неговата командна верига.

Преди да тръгне за новата си база, Даунинг се срещна с полковника от британските специални военновъздушни сили Анди Маси, чиито командоси от 22-ри полк на специалните военновъздушни сили (СВС) вече провеждаха антискъд операции на север от границата. По време на войната с ракетите „Скъд“ около 250 души от СВС щяха да работят в най-южната смъртоносна кутия край магистралата Аман-Багдад.

— В момента имаме двайсет и седем души в неизвестност — те се водят изчезнали при изпълнение на военния си дълг — съобщи Маси на Даунинг. — Ще ти разкажа за всичко, което направихме както трябва, и за всичките ни грешки.

Силният студ и откритостта на пустинята бяха причинили големи проблеми. Двама британски командоси вече бяха загинали от хипотермия. А през деня просто нямаше къде да се скриеш.

— Мястото е пълно с бедуини — каза Маси. — Срещаш някой бедуин и има 50 на сто шанс той да те предаде.

Въпреки че някои от хората му действаха пеша, Маси ясно заяви, че патрулите трябва да са моторизирани. Те представляваха лесна плячка без автомобили.

Това беше един важен урок.

Още преди да напуснат Щатите, Даунинг и плановиците му съзнаваха, че критичната им мисия няма да унищожи ракетите; тя просто трябваше да прекрати изстрелването им срещу Израел. Това разбиране означаваше, че не е нужно да откриват самите ракети; всяка от изстрелващите ги установки щеше да е достатъчна.

— Когато се концентрираш върху това като мисия, възникват сума нови проблеми — обяснява Даунинг. — Изведнъж се замисляш за неща като логистична система, система за зареждане с гориво, комуникационни системи, хора, казарми, пътища. Искам да кажа, че на главата ти са не само ракетите.

Списъкът ни с цели, който беше много кратък и неясен, се превърна в огромен списък с мишени, който изискваше да бъдем изключително умни.

Войниците и командирите, а не генералите формулират конкретната тактика на бойното поле. Даунинг и Стайнър гледаха на работата си главно като на отговор на въпроса: „Как ще подкрепим това?“

— Същите хора, които ще изпълняват мисията, са тези, които я планират — каза Даунинг. — Генералите не я планират.

„Скъд“ мисиите на специалните сили започнаха на 7-ми февруари, когато шестнайсет войници от ССО с два автомобила бяха прехвърлени в Ирак с хеликоптери MH–53J „Пейв Лоу“ и СН–47 „Чинук“. Те бяха подкрепени от въоръжени хеликоптери „Блекхоук“, наречени отбранителни въоръжени проникващи машини, както и от редовни самолети на военновъздушните сили и флота, включващи F–15E, F–18 и А–10А. Седмица след началото на операцията първоначалните антискъд сили бяха подсилени с допълнителни екипи за специални мисии, с подсилена рота рейнджъри и с допълнителни хеликоптери за специални операции.

През войната бяха проведени около петнайсет антискъд мисии. Те със сигурност щяха да бъдат повече, ако войната не бе приключила. Продължителността и мащабите на мисиите варираха; по едно време най-малко четири американски подразделения на ССО търсеха ракети „Скъд“ в Ирак.

Подразделенията се прехвърляха с хеликоптери, чиито маршрути бяха координирани с големи формации бомбардировачи, пресичащи границата за атаки срещу иракски инсталации. Командирите на всяко ниво даваха личен пример, който бе запазена марка на специалните операции. Дъг и Рич лично летяха с хеликоптерите на всяка критична въздушна мисия по прехвърлянето. Елдън, Айк и Джон и техните командири и главни сержанти водеха всеки земен патрул. Нападението на рейнджърите срещу командно-контролен възел близо до йорданската граница се ръководеше от Кърт, командир на ротата рейнджъри. Докато иракските защитници се концентрираха върху високолетящите бомбардировачи, хеликоптерите прелитаха незабелязани откритата пустиня над самите пясъчни дюни.

Въпреки че конкретните процедури варираха при различните ситуации, общо взето, сухопътните екипи се криеха през деня, като разузнаването и нападенията се извършваха през нощта. Изтребители бомбардировачи и щурмови самолети, инструктирани за откриване на ракети „Скъд“, бяха насочвани към целите от екипи на ССО. Самолетите „Страйк Ийгъл“ работеха главно през нощта, а А–10А — предимно през деня.

Едни от ключовите средства в операциите „Скъд“ бяха всъдеходите, които можеха да се пренасят с хеликоптерите за специални операции. Картечници, гранатомети и противотанкови ракети снабдяваха тези превозни средства със значителна огнева мощ. Освен водача и десетте пътници, в задната част на всъдеходите имаше специална издигната въртяща се седалка за картечаря.

Но транспортирането на машините и бойните екипи през вражеска територия, широка понякога до 322 километра, представляваше проблем. Горивото, необходимо за такива дълги полети, също тежеше на хеликоптерите. Целият този товар им пречеше да надвисват над целта. Налагаше се да кацат, буквално летейки. Приземяване със скорост двайсет възела върху гладка повърхност е едно нещо и съвсем друго — върху пясъчни дюни през нощта. Неравният терен — без да споменаваме скалите — можеше лесно да унищожи натоварените с гориво хеликоптери.

Веднага след започването на операциите специалните оператори разбраха, че техните разузнавателни въздушни и сателитни снимки — използвани от военновъздушните сили за собствените им по-ранни атаки — в много случаи пропускат пустинните пътища, които всъщност използваха камионите с ракети „Скъд“. И дори когато целите бяха посочени, улучването на отделни ракетни установки от 4 500 метра височина и повече беше трудно постижение.

Обратно зад фронтовата линия, Даунинг се срещна с Бъстър Глосън за обсъждане възможността за използване на минни полета с касетъчни бомбени единици (КБЕ) по новооткритите маршрути на ракетите „Скъд“ и тиловите райони за тяхното разполагане. Глосън хареса идеята. Затова Даунинг го помоли да обсъди плана с Шварцкопф, който все още настояваше лично да разрешава всяка тайна мисия. Главнокомандващият имаше по-голямо доверие на генерала от военновъздушните сили, отколкото на офицерите от ССО. След както чу плана, винаги скептичният Шварцкопф се обърна към Глосън, който, естествено, стискаше палци. Шефът беше убеден.

— Щом успяхме да разберем какъв е логистичният поток, ние отидохме там и разположихме минните полета — разказва Даунинг. — И те бяха унищожителни.

Сътрудничеството между подразделенията на силите за специални операции (ССО) и военновъздушните сили бе много тясно и вероятно спаси живота на много оператори зад вражеските линии. Самолети F–15E на военновъздушните сили се намесиха при поне два случая, когато иракчаните атакуваха екипите за специални операции. При единия случай пилотът на изтребител „Страйк Ийгъл“ запали светлините си за кацане и се гмурна към патрул от девет бронирани коли, разпръсквайки ги, докато хеликоптер на ССО успее да спаси четирима души от своите. При втория случай офицер от изтребител „Ийгъл“ използва умна бомба като зенитно оръжие, унищожавайки с нея иракски хеликоптер.

Като част от „Скъд“ кампанията на ССО хеликоптери „Блекхоук“ извършваха бойни разузнавателни мисии, ориентирайки специално екипираните си машини през нощта с помощта на очила за нощно виждане. Още на първата си нощна мисия те унищожиха една инсталация „Скъд“.

Когато докладваха за това на Даунинг, той беше скептично настроен. Ветеран от Виетнам с два мандата на младши пехотен офицер, той не вярваше много на първите съобщения от бойното поле.

— Да, добре — каза им той. — Нека видим видеото.

Като повечето военни летателни машини на Съединените щати снабдените със сложна техника хеликоптери притежаваха записваща атаките екипировка. Хората му веднага донесоха лентата и я поставиха да се превърта във видеото. Даунинг се намръщи с очевидна недоверчивост.

След това пилотът забави картината точно когато една ракета „Скъд“ се появи на фокус на екрана. Появиха се няколко облачета дим; един иракски войник изтича пред камерата.

— Боже мой! — възкликна Даунинг, когато ракетата експлодира.

Той грабна телефона и се обади на генерал Шварцкопф.

— Те са унищожили няколко ракети „Скъд“ — съобщи Даунинг на генерала, когато той се появи на линията.

— Да, добре.

— Не, ние наистина го направихме.

— О’кей, това е добре — отговори Шварцкопф, затваряйки телефона и очевидно все още неубеден.

Даунинг се обърна към хората си.

— Докарайте ми един самолет — нареди той. Генералът сграбчи Дейв, един от главните сержанти, летели с мисията. След три часа и половина двамата мъже влязоха в щаба на генерал Шварцкопф в Рияд.

— Какво правите тук? — попита ги Шварцкопф.

Глосън стоеше наблизо.

— Бих искал да го видя — заяви генералът от военновъздушните сили, който сам доста се притесняваше от инсталациите „Скъд“.

Суини пусна видеото. Шварцкопф се наведе към монитора и след това започна да танцува като дете, когато екранът светна от пламъците.

— Боже мой! Това е ракета „Скъд“. Хей, откъде взехте това? — попита той Даунинг. — Можем ли да го предадем в Щатите?

За Даунинг това беше особено приятен момент. Преди няколко години Шварцкопф го сгащи в един коридор на Пентагона и му се скара, че настоява с предложението си за снабдяване на хеликоптерите на специалните операции с ракети, миниоръдия и оръдия. И точно презрените от Шварцкопф хеликоптери току-що бяха постигнали голяма победа.

Даунинг не си направи труда да спомене това.

Иракските атаки с ракети „Скъд“ достигнаха своя апогей на 21-ви януари, когато бяха изстреляни четиринайсет ракети; десет бяха изстреляни на 25-ти януари и още шест — на 26-ти януари. Дотогава ракетите вече се бяха превърнали в главен приоритет за военновъздушните сили. Подразделения на британските СВС, а после и на американските специални сили се заеха с операцията скоро след това. Пусковете на ракети намаляха бързо през втората, третата и четвъртата седмица на войната, достигайки до нула в нейния край.

Американските и британските усилия да ги спрат имаха ефект, но иракчаните бяха умни и изобретателни и търсенето на ракетите приличаше на игра на котка и мишка.

Кампанията „Скъд“ не постигна възнамеряваната си цел за разбиване на съюзническата коалиция — но отклони значителни американски ресурси. И макар ракетите „Скъд“ да бяха тактически незначителни, те можеха да нанасят поражения, и то лоши. Една такава атака срещу Дахран в края на февруари например уби двайсет и седем американски войници и рани други деветдесет и седем.

В направените след войната оценки се стигаше до извода, че атаките на самолети с неподвижни криле срещу ракетите са били слабо ефективни. Повечето мисии за търсене и унищожаване се извършваха през нощта (за да се предпазват самолетите), но нощно време, дори когато атакуващ самолет лети директно над ракетна инсталация, ограниченията на самолетните сензори и капризите на оръжията правеха целта трудна за улучване. Способността на иракчаните да модифицират ракетите и заедно с тях тактиката си създаваше допълнителни проблеми.

Може би нещата щяха да бъдат различни, ако ССО се бяха заели с ракетите „Скъд“ от самото начало на войната, но това е само спекулация. Иракчаните оперираха с малък брой много подвижни инсталации в обширен район.

Кампанията „Скъд“ вероятно беше най-успешното иракско усилие през войната.

Проникване в дълбочина

Докато съюзническото командване се подготвяше за сухопътна война, подразделенията на специалните сили подготвяха специални разузнавателни (CP) мисии, които да се проведат едновременно с атаката. Това бяха класически операции на специалните сили, осигуряващи информация на командирите на мисиите за движението и способностите на врага.

И в поне един случай за мръсния характер на врага.

Два екипа навлязоха в Ирак в района, в който генерал-лейтенант Фред Франкс възнамеряваше да нахлуе, проверявайки почвените условия и анализирайки терена, за да се разбере дали пустинната почва щеше да издържи танкове и други тежки машини.

Прехвърлени с хеликоптери „Пейв Лоу“, екипите включваха инженери, които проверяваха почвата с пенетрометри. Използваха и фотоапарати и видеокамери, за да получат командирите зрителна представа за очакващите ги условия след нахлуването в Ирак.

Общият успех на съюзническия план зависеше от един широк маньовър или „ляв обръч“ — знаменитата операция „Хейл Мери“, която изпрати американските войски на север в Ирак, преди да се обърнат на изток в посока на Кувейт. Въпреки че атаката щеше да удари фланга на иракчаните, самите маневриращи американски войски щяха да бъдат уязвими по фланговете си. Разузнаването в реално време на бойното поле отвъд фланговете беше критично важно за XVIII въздушнопреносим корпус и VII корпус — двете съюзнически групировки, натоварени със затягането на обръча.

Осемнайсети въздушнопреносим корпус, който включваше американските 101-ва и 82-ра въздушнопреносима дивизия, започна операцията по на запад и щеше да атакува до река Ефрат, преди да се обърне на изток. Седми корпус щеше да тръгне по посока на Ал Бусая и след това да завие надясно към Кувейт.

Екипи на специалните сили бяха придадени към всеки корпус за осигуряване на разузнавателна информация. Членовете на екипите прекараха около месец преди началото на операцията в обучение и изработване на техники за мисията. Плановете на екипите си приличаха. Прехвърляха ги през нощта, след което им посочваха големи дупки, наречени „скривалища“, в които оставаха през деня. Обикновено във всяка мисия участваха шест до осем души, разделени в две скривалища. Двете части можеха да се намират на няколко километра една от друга или наблизо в зависимост от специфичните обстоятелства. (Имаше поне шест екипа.) Екипите бяха снабдени с разнообразна свързочна апаратура и въоръжени с автомати МР–5, гранатомети и различни други леки оръжия.

Самите скривалища, разположени до 265 километра навътре в иракска територия, трябваше да се намират до пътища, които иракчаните използваха за придвижване на войски, и планът задължаваше екипите на специалните сили денонощно да наблюдават и предават информация по радиото. Екипите, забелязали съсредоточаване на бронетанкова техника и ракетни инсталации „Скъд“ трябваше да се обаждат незабавно; в противен случай можеха да се обаждат на редовни интервали. Общо взето, плановете предвиждаха екипите да остават на място, докато бъдат „прибрани“ от приближаващите сухопътни войски.

CP екипи на специалните сили бяха изпратени през нощта на 23-ти февруари.

Оказа се, че много от тях са преследвани от лош късмет — и нещо по-лошо, от калпава разузнавателна информация. Тази информация посочваше, че повечето райони, в които щяха да бъдат спуснати, са слабо населени; няколко екипа завариха съвсем различна действителност. Допълнителни пречки като забавяния, които нарушиха графика на мисиите, причиниха сериозни усложнения.

Две CP мисии, поддържащи VII корпус, останаха незабелязани и осигуряваха важна разузнавателна информация, докато на 27-ми февруари към тях не се присъединиха елементи от 1-ва моторизирана дивизия. Трети екип се наложи да бъде измъкнат по-рано заради присъствието на иракски сили.

Но нещата се оказаха много по-трудни в района на XVIII въздушнопреносим корпус, където три мисии се сблъскаха с проблеми.

В единия случай операторите откриха, че целта им е бедуински лагер. Докато търсеха друго място в хеликоптера си, попаднаха под обстрел на зенитна артилерия и ракети „земя-въздух“ и трябваше да се откажат от мисията.

CP 008Б, екип от трима души от 523-то А-отделение на 5-та група на специалните сили, командван от главен сержант Джефри Симс, бе прехвърлен с „Блекхоук“ до място близо до Куам ам Хамзал, където щеше да наблюдава за вражески машини за XVIII въздушнопреносим корпус. Макар приближаването на хеликоптерите да разлая местните кучета, Симс и хората му старши сержант Роналд Торбет и сержант Рой Таброн не им обърнаха внимание и тръгнаха бързо към скривалището си на четири километра разстояние. Всеки от тях носеше по осемдесет килограма; освен храна, муниции, оръжия, свързочна техника и екипировка за изграждане на скривалището всеки от „зелените барети“ носеше по девет и половина литра вода. Въпреки че бяха въоръжени с различни оръжия, мунициите им тежаха сравнително малко. Задачата им беше да се крият, а не да убиват хора.

На другата сутрин се появиха бедуини около мястото на скривалището на „зелените барети“. Екипът се спотаи, надявайки се да не бъде забелязан. Нямаха такъв късмет: около обяд малко момиченце и баща й пъхнаха глави в задния вход на тяхното скривалище. Шокираните иракчани бързо избягаха. Когато двама от екипа изтичаха да ги хванат, видяха наблизо още двайсетина бедуини. Не желаейки да навредят на цивилни, тримата оператори от специалните сили взеха най-необходимата си екипировка и тръгнаха по едно сухо дере.

Бедуините се приближиха, вероятно смятайки, че могат да спечелят обещаната от иракското правителство награда за пленени пилоти. Неколцина започнаха да стрелят с леки оръжия. Екипът на специалните сили повика въздушна поддръжка и поиска да бъде изтеглен.

Последва дълго сражение. По едно време се наложи пилот на F–16 да отблъсне иракчаните с пускането на 450-килограмова бомба и КБЕ. Но тези мерки се оказаха временни; екипът се намираше на относително открит терен. Сградите до шосето осигуряваха на иракчаните идеално място за обстрел на екипа и задържането му на място, докато други се опитваха да го обкръжат. Въпреки стремежа им да пестят мунициите си те бързо намаляваха.

Около час и половина след началото на сражението друг F–16 успя да отблъсне нападателите с нов бомбен удар, след което кръжеше отгоре до пристигането на хеликоптер „Блекхоук“ на специалните сили в опит за спасяване посред бял ден. Сега войниците на врага приближаваха. Нарушавайки маршрута на полета си, главен сержант Джеймс профуча над една иракска дивизия, оставяйки зад гърба си стреснатите иракчани да свалят пушките от раменете си.

Долу на земята Симс и хората му мрачно размишляваха за закачените на коланите им гранати като оръжия за краен случай. Те бяха предназначени за самите тях.

Внезапно Симс чу приближаването на хеликоптер.

— Той ревеше над пътя от едната страна на електропровода и на два метра от земята, летейки със скорост около 140 възела — спомня си Симс. Екипът запали малка бяла сигнална ракета, за да маркира позицията си. Хеликоптерът вдигна нос, завъртя се в кръг и после се приземи почти върху тях.

Членът на екипа старши сержант Роналд Торбет зяпна. Той помисли, че хеликоптерът е ударен от пушечния огън на иракчаните, което не беше нереално предположение предвид завесата от куршуми на вражеските войски наблизо. Но сержантът грешеше. Трудният маньовър на хеликоптера бе извършен нарочно — майсторско управление на машината между електропроводите и иракския огън. Докато стрелецът на хеликоптера отговаряше на вражеския огън през отворената врата, трите „зелени барети“ скочиха вътре. Иракчаните продължаваха да обстрелват хеликоптера; по някакво чудо никой вътре не бе сериозно ранен и пилотът успя да повтори акробатичния си номер, избягвайки куршумите и електропроводите при измъкването си. Летейки с пълна скорост на не повече от шест метра над земята, блекхоукът изчезна обратно към линиите на коалиционните сили.

Той се завърна благополучно, но беше толкова зле повреден, че не летя повече през войната.

Измама по плажовете на Кувейт

Въпреки че главната съюзническа атака дойде от запад, планът на генерал Шварцкопф включваше и пряка атака срещу южен Кувейт. С тази мисия бяха натоварени 1-ва и 2-ра дивизия на морската пехота, заедно с кувейтски и арабски подразделения. Тази атака щеше да обгради иракчаните с едновременното затягане на „обръча“; същевременно тя целеше евентуалното пленяване на летището „Джапер“, кувейтското международно летище и Ал Кувейт — всичките стратегически и символично важни.

Една възможност, която се обмисляше сериозно, беше амфибиен десант на морската пехота в Кувейт.

Но от разузнаване на „тюлените“ по плажовете през есента и зимата, както и от екипи на морската пехота и флота стана ясно, че такъв десант ще бъде много кръвопролитен и ще доведе до разрушаването на значителна част от инфраструктурата на Кувейт. Затова морските пехотинци с неохота решиха да извършат десант от юг, който също нямаше да прилича на пикник. За да бъде десантът успешен, иракчаните трябваше да бъдат убедени, че морската пехота идва откъм морето.

„Тюлени“ от специалните сили изиграха важна роля в тази измама. Генерал-лейтенант Уолтър Е. Бумър, командир на СЕНТКОМ на морската пехота, поиска от командира на групата за специални бойни задачи на флота капитан Рей Смит да изработи план за отвличане на вниманието на иракските бронетанкови сили в района на Кувейт. Бумър искаше да отклони вниманието на иракските танкове и оръдия от собствените си подразделения и да ги задържи долу близо до крайбрежието. Генералът предложи отвличаща вниманието десантна операция; командирът на „тюлените“ бързо се съгласи.

След началото на въздушната война „тюлените“ започнаха да търсят плаж, на който да извършат фалшивия си десант. Бяха предприети петнайсет разузнавателни мисии в района между саудитската граница и Рас ал Кулая на кувейтския бряг. В някои от тези мисии участваха хеликоптери „Пейв Лоу“, прехвърлящи „тюлени“ за „фалшивия“ десант; другите се осъществяваха от патрулни катери. В поне един случай иракчаните стреляха по войниците от специалните сили, но нямаше жертви. Но и „тюлените“ не успяха да открият подходящ плаж.

Една нощ, патрулирайки, лейтенант Том Диц и хората му забелязаха три иракски патрулни катера близо до военноморската база Рас ал Кулая. Развълнувани, те поискаха въздушна поддръжка. Но контрольорът ги информира, че няма свободни самолети. Макар и несъмнено изкушени да се справят сами с тях, войниците от специалните сили разбираха, че това ще компрометира собствената им мисия. Затова обърнаха патрулния си катер на юг към Мина Сууд. Поглеждайки към тъмния кувейтски бряг, Диц забеляза нещо, което се надяваше да зърне от дни — един дълъг и пуст плаж. Той се зарече да се върне на мястото при първа възможност. Така и направиха след няколко нощи.

Водата в Залива през зимата бе студена, но плувците „тюлени“ бяха свикнали с много по-лоши условия. Те спуснаха бързо надуваемите си лодки, движейки се тихо във водата към кувейтския бряг. Докато гребеше, лейтенант Диц забеляза някаква ниска сянка; той се насочи към нея и после се измъкна от водата върху пристан за лодки.

Той лежа цял час на линията на прибоя, наблюдавайки в мрака. Наблизо нямаше сгради и плажът бе осеян със заграждения и други иракски защитни съоръжения. Но не се виждаха патрули.

„Мястото ми харесва“, каза си той, когато се спусна обратно във водата. Мина Сууд щеше да бъде идеалният плаж за техния десант.

На 19-ти февруари планът беше одобрен и „тюлените“ проведоха репетиция на 22-ри февруари. Спазването на часовете бе изключително важно: сухопътната война, а следователно и мисията на „тюлените“, щеше да започне през нощта на 23-ти срещу 24-ти февруари.

Напускайки Рас ал Мишаб с четири малки бързи катера за специални операции (задвижвани от двойни двигатели „Мер-Крузър“ от хиляда конски сили), взводът „тюлени“ полетя по минираното море вечерта на 23-ти февруари. Мините и иракската брегова охрана не бяха единствените опасности; екипите от лодките за специални операции щяха да бъдат изложени на голям риск от инциденти с приятелски огън. Поради тази причина те бяха подкрепени със свързочници, които щяха да предупреждават приятелски части, готови да ги бомбардират по погрешка.

Екипажите изключиха двигателите на двайсет километра от целта. И четирите се носеха по течението към определеното място за атака, докато „тюлените“ надуваха гумените си лодки „Зодиак“. В 21,00 часа разрушителен екип „тюлени“ от шест души се качи на лодката си. Кормчията запали малкия и тих мотор. Следвана от два от патрулните катери, гумената десантна лодка се насочи към плажа.

Точно четирийсет минути по-късно лейтенант Диц и петима от хората му скочиха във водата. Към теглото на всеки плувец се добавяха девет килограма пластичен експлозив С–4, като бомбите вече бяха готови. Екипировката им включваше кислородни бутилки за евентуално подводно бягство, пистолети на коланите и автомати MP–5N и М–16, ако положението станеше истински напечено. Шестимата „тюлени“ гребяха равномерно към брега, след което изпълзяха от плитката вода на пясъка. Таймерите се влияеха от температурата на водата и затова Диц трябваше да погледне в таблица, за да види как да ги коригира. Те ги нагласиха точно в 22,47 ч., за да избухнат в планирания 01,00 часа. Експлозивите щяха да избухнат в плитката вода при отлива, увеличавайки до максимум ефекта от взривовете.

В полунощ плувците отново се качиха в гумените си лодки. Катерите се приближиха и спуснаха оранжеви шамандури, сякаш маркираха границите на десант. След това се спуснаха към брега, стреляйки с картечници по една сграда от лявата страна на определения район. Разузнаването смяташе, че тя се използва за оръжеен склад.

Скоро военноморските кораби и самолети пускаха бомби и снаряди по фронта на сухопътната операция, подгрявайки обстановката. Когато се отдалечиха от плажа, екипажите на лодките изхвърляха двукилограмови експлозиви със закъснител, които щяха да избухват на различни интервали от време. Поставените пакети с С–4 избухнаха в 01,00 часа.

Иракчаните помислиха, че морската пехота извършва десант.

Части от две иракски дивизии побързаха да заемат отбранителни позиции близо до плажа. Докато иракчаните очакваха атака, която никога нямаше да настъпи, морските пехотинци и техните арабски съюзници нахлуха в Ирак и Кувейт.

Измамата на „тюлените“ беше част от обща дезинформационна кампания, която отвличаше вниманието от главните направления на атака. Кампанията включваше всичко — от ПСИОП позиви, хвърлени от кораби на брега, до „изтичане на информация“ от командирите до новинарските медии. Всичко това помогна да се убедят иракчаните, че „истинската“ инвазия ще дойде от морето.

Екипи на „тюлените“ участваха и в няколко други акции по време на войната, включително в пленяването на седем нефтени платформи в нефтеното поле Дура, след като американски хеликоптери бяха обстрелвани оттам на 18-ти януари.

Осем специални лодки подкрепяха контингент от трийсет и двама кувейтски морски пехотинци по време на една операция от 8-ми до 14-ти февруари, когато кувейтците превзеха островите Карух, Марадим и Кубар. Това бяха първите кувейтски територии, освободени от съюзническите сили, и следователно имаха символично значение.

От 30-ти януари до 15-ти февруари „тюлените“ използваха своите превозни средства за водолази (ПСВ — мокри подводни апарати) за осъществяване на шест големи мисии за търсене на мини във враждебни иракски води с десетчасови потапяния, използвайки хидролокаторите на апаратите. Тъй като те буквално са пълни с вода, „тюлените“ трябва да носят леководолазни костюми. Макар да прочистиха седемдесет квадратни километра водна площ, иракските минни операции бяха толкова широко разпространени, че амфибийни операции в тези води все още се смятаха за много рисковани.

По време на кампанията флотски „тюлени“, екипирани с експлозиви и детонатори, провеждаха операции срещу мини и от хеликоптери, като извършиха всичко деветдесет и два полета. Те се спускаха във водата, за да поставят експлозиви директно върху мините. По такъв начин бяха унищожени двайсет и пет иракски мини.

През нощта на 22-ри срещу 23-ти февруари екип „тюлени“ свали на брега група кувейтски командоси, обучени от ЦРУ, близо до Ал Кувейт в подготовка за началото на сухопътната война.

„Тюлените“, работещи с морската пехота и с британски сили, помогнаха и за прилагането на санкциите на Обединените нации в Залива. Единайсет „превземания“ — насилствено качване на кораби, които отказваха да бъдат проверени — бяха извършени по време на войната и всичките бяха успешни.

Хората на капитан Смит помогнаха и за възстановяването и обучението на екипажи за трите кувейтски военноморски кораба, спасили се от инвазията. Военноморската група за специални бойни действия прехвърли в Залива всичко двеста и шейсет души, което бе най-голямото разполагане на „тюлени“ след войната във Виетнам.

Настъпление докрай

Докато американските и коалиционните сили настъпваха към Кувейт от запад, възстановените кувейтски сили, обучени и екипирани от 5-та група на специалните сили (четири бригади) влизаха в Кувейт от юг. Поради политически и символични причини кувейтците и други арабски подразделения формираха освободителното ядро, определено за превземането на Ал Кувейт, като тяхното настъпление и въздушна поддръжка се координираха от придружаващия ги персонал от специалните сили, който ги бе обучил.

Когато кувейтските подразделения нахлуха в града с камиони с 55-калиброви картечници върху тях, отбраняващите кувейтската столица иракски части вече бяха избягали.

Сухопътната война бързо се превърна в разгром, когато разбитата и превъзхождана иракска армия отстъпи към Басра. Бомбардирани от въздуха и в много случаи с отрязано отстъпление, голям брой иракчани се предадоха или бяха пленени. Републиканската гвардия и други иракски подразделения бяха почти унищожени и претърпяха тежки загуби, докато бягаха панически към Багдад.

Целта на съюзниците — освобождаване на Кувейт — беше постигната с относително малко жертви от американска страна.

Действайки по препоръка на председателя на СНЩ, министъра на отбраната и други, президентът Буш заповяда на американските войски да прекратят атаката сто часа след началото на сухопътната война.

Когато бе обявено прекратяването на огъня, между двеста и триста войници от специалните операции се намираха зад вражеските линии и поне един патрул действаше на север от река Ефрат. Някои екипи на силите за специални операции (ССО) трябваше да се изтеглят сами; други бяха прибрани с хеликоптери през нощта.

ПУСТИННА БУРЯ беше голям успех и пълна победа над един страховит противник. Но никой не очакваше краят й да настъпи толкова бързо.

Както при всички конфликти, трябваше да се свършат много неща след последния изстрел. За нещастие, екипите по граждански въпроси (ГВ), които щяха да играят главна роля за изправянето на Кувейт на крака, започнаха да пристигат в Саудитска Арабия чак след началото на въздушната война. Въпреки недостатъчното време за планиране ГВ изиграха важна роля в освободения Кувейт. Работейки като част от Обединената военна сила за граждански въпроси, ГВ оказваха помощ на населението в града и цялата освободена страна. За два месеца Обединената сила разпредели 12,8 милиона литра вода, 125 000 тона храни и 1 250 тона лекарства.

Въпреки че след войната висшето ръководство на ГВ беше критикувано поради липса на инициатива и „зле координирано“ първоначално планиране, проблемите на ГВ бяха резултат от късното им пристигане и неочаквано ранното прекратяване на войната — над които те нямаха контрол.

Следвоенни наблюдения

Карл Стайнър заключава:

ПУСТИННА БУРЯ беше блестящо замислена и изпълнена военна операция от начало до край, която постигна желания резултат — освобождаването на Кувейт. Няма съмнение, че президентът — след оценка на всички фактори и консултации с всички засегнати съюзници — взе правилното решение. И беше прав да прекрати войната, когато го направи.

Винаги има хора, които оспорват взетите решения — особено личности, които не носят отговорност и не са длъжни да се отчитат.

Имам следните забележки по отношение участието на силите за специални операции във войната:

1. Силите за специални операции изпълниха изключително успешно всички мисии и допринесоха значително за победата. Когато възможностите на ССО са интегрирани подходящо с тези на конвенционалните подразделения, резултатът е капацитет, който не може да се постигне по друг начин.

2. Главнокомандващият се нуждае от най-добри съвети и опит за най-ефективно използване и поддържане на ССО. Сега всички главнокомандващи разполагат с командващи офицери, командири на техните Командвания за специални операции (КСО). Това не беше възможно по време на ПУСТИНЕН ЩИТ/ПУСТИННА БУРЯ, защото на СЩСОКОМ не бе разрешено да има такъв командващ офицер в щаба на СЕНТКОМ.

3. За разузнавателните екипи, действащи дълбоко във вражеска територия, е необходима по-добра разузнавателна поддръжка — особено актуални карти и въздушни и сателитни снимки. След инвазията в Гренада се направи подобно заключение.

4. Екипите на ССО трябва да бъдат изпращани своевременно, за да разполагат с достатъчно време за адекватна подготовка за възложените им мисии; в противен случай потенциалът им пропорционално намалява.

5. Можеха ли силите за специални операции (ССО) да свършат повече работа? Отговорът е „да“! Но главнокомандващият е този, който носи отговорността. Той разполага с подразделенията според схващанията си. Веднъж взел решение, всички останали командири са длъжни да го подкрепят. Такава е процедурата според закона „Голдуотър-Никълс“. И такава трябва да остане.