Време разделно

ОТКЪС ПЪРВИ

Караибрахим изкачи превала и спря коня си. Пред краката му се простираше долината.

Вдясно от нас слизаше пропаст с червеникави, сякаш ръждясали скали, а в дъното й растяха смърчове. И най-високите дървета не стигаха дори до една трета на каменната стена. Като се наведох от коня, видях отгоре крилата на два орела, които се виеха над гората.

Насреща, на много километри разстояние, се издигаше другият склон на планините, и той стръмен като стената на пропаст, синьочерен от борови гори. Само там ивица снегове разделяше черните гори от сивото небе, а подножието им се губеше в мъгла. Горите се гънеха по склоновете и идеха към нас, като ставаха все по-светли, докато се разтопяваха в най-близките смърчове, които имаха зелени клони, съвсем бледи по върховете на младите вейки. Гледах ги и не можех да повярвам, че ако приближа оная черна пропаст насреща, ще видя същите зелени дървета.

Зад Караибрахим и мене спряха мулетата на двамата ходжи — шейха Шабан Шебил — едноръкия и молла Сулфикар Софта — дебелия.

— Тук ли е? — шепнешком попита дебелият.

Караибрахим не се обърна да му отговори. Тогава аз откъснах поглед от планината пред мене и видях лицето му. Пристигнали бяхме.

Далеч долу, в дъното на долината, течеше река, която бавно се издигаше към върховете, колкото повече се отдалечаваше от нас, а двата стръмни склона на планината се приближаваха един към друг. Три села се виждаха край реката, всяко все по-нависоко и все по-надалеч. Те приличаха на купища скали, защото къщите им; изградени от камък и покрити с каменни плочи. А гредите, които обковаваха плевните, бяха посивели и придобили баграта на камъка. Около първото село зеленееха ливади, пожълтели от цветя. Пръстта на малкото изорани ниви беше светла, с по-тъмни петна, които се разливаха като сенки на облаци. На едно възвишение край първото село белееха стените на замък.

Всичко наоколо беше зелено и черно от гори. Те стигаха до самите върхове и назъбваха с остри дребни зъби очертанията на планините.

Горите спяха. Близките дървета бяха толкова неподвижни, че биха изглеждали вкаменени, ако човек не чувствуваше, че те не са мъртви, а само задрямали. Върховете на огромните ели тънко се очертаваха по сивото небе, нежни като ледените цветя, които мразът оставя по стъклата. Много нежни и много тънки бяха те и дори дъх на дете би ги раздвижил, но дъх нямаше. Имаше само едно бяло прозрачно облаче, замръзнал дъх, което висеше неподвижно над долината. Тясна ивица мъгла се извиваше по склоновете пред нас, опъната по върховете на дърветата, но и тя не мръдваше.

Отзад, откъм дългата редица конници, се чуваха гласове и тропот на копита, но те не нарушаваха околното спокойствие, както хвърлена шепа камъчета не би раздвижила дълбината на огромно зелено езеро.

Караибрахим все гледаше долината.

Слънцето се показа за миг на самия снежен ръб отсреща и освети лицето на Караибрахим. Тогава аз видях, че планината живее, и нейният трепет ме прониза като внезапен мраз.

Зад Караибрахим се вдигаше скала. По нея се стичаше вода, но течението не се забелязваше. Тънката прозрачна струя намяташе скалата със стъклена дреха, която се гънеше невидимо върху бръчките на черния камък. А когато слънцето светна, скалата започна да трепери с безброй ситни блясъци, сякаш цялата планина се тресеше. Трепкаше и тръпнеше прозрачната дреха с ослепителна златна нишка върху всяка гънка и всеки блясък не течеше надолу, а звънеше като струна на едно и също място. Лицето на Караибрахим стоеше неподвижно и съсредоточено всред сиянието на разтрепераната планина.

Слънцето угасна. На запад, към него, изведнъж се срути сякаш стена и ние видяхме десет, двадесет ката планини, пронизани от невидими лъчи, прозрачни, леки, преплетени една в друга, една зад друга, една върху друга, ту по-тъмни, ту по-светли, докато в дъното не се разбираше къде свършват планините и къде почва небето.

Ние бяхме в сърцето на Родопа. Два дни бяхме вървели дотук и най-малко два дена път имаше до върховете на ония прозрачни планини, които витаеха пред нас.

И целият конен отряд — Караибрахим, аз, двамата ходжи, двадесетте спахии и стоте конни оръженосци — слязохме от конете и коленичихме върху червените разкъртени плочи на древния римски път, за да възхвалим аллаха с вечерна молитва. И тъкмо едноръкият ходжа издигна глас, над планината се разнесе ехото на камбана. Някъде в горите имаше манастир и монасите като нас изпращаха деня и слънцето.

Звънът се носеше над планината чист и прозрачен като далечните върхове, диплеше се като тях, ту по-тъмен, ту по-светъл. Звън срещаше ехото си и ехото се връщаше към нов звън, а елите се издигаха нагоре като шпиловете на църковен събор и върховете им се очертаваха на небето като черни, тънки кръстове.

Плач се надигна в гърдите ми и аз наведох по-ниско глава, докато устните ми повтаряха думите на мохамеданската молитва. Ни подигравката, ни отчаянието, ни смирението не успяха да изкоренят старата вяра.

Звънът на камбаната и припяването на ходжата отекнаха и се стопиха почти едновременно.

Караибрахим се изправи и подсвирна тихо на коня си. Арабският жребец коленичи, Караибрахим прекрачи през седлото и конят без усилие се изправи, като метна назад благородната си, чудесна глава, с меки устни, разширени червени ноздри и блестящи очи.

Отрядът започна да се спуска към долината. Слънцето се беше скрило, но денят в планината не си отиваше.

— Трябва да попитаме някого — обади се пак дебелият ходжа. Нашият водач избяга още вчера.

Отляво, откъм стръмния склон, се разнесе биене на звънец. Две дребни червени крави пасяха на жълта поляна над скалите, а до тях беше коленичило малко говедарче и гледаше надолу към нас.

— Кажи му да слезе — обърна се по турски Караибрахим към мене.

— Слез! — викнах аз.

Говедарчето измъкна отнякъде дълга свирка и я наду.

— Слез! — викнах аз отново.

Говедарчето сложи двете си разперени педи на носа и почна да движи пръсти, все едно че свиреше на невидима свирка.

Ходжата изруга, Караибрахим бръкна в червените дисаги отдясно на седлото и извади пищов.

Овчарчето стана, свирна на кравите и хукна нагоре по жълтата поляна. Червените кравки скачаха след него като кози, звънците им често биеха, говедарчето се смееше.

Караибрахим прегъна лявата си ръка в лакътя, вдигна я пред гърдите си и отпусна върху китката й дясната ръка с пищова. Дребното говедарче тичаше върху широкото дуло, обковано със сребърни цветя. Жълтозелена торба с цвета на поляната се мяташе на рамото му.

Дълго бягаше говедарчето върху дулото, докато се скри между правите, могъщи ели. Караибрахим свали пищова си. От гората долиташе смехът на говедарчето, по-звънлив от звънците на кравите. Ехото го връщаше, сякаш се смееше планината.

— Защо не стреля, ага? — попита дебелият ходжа. Караибрахим не отговори, загледан в камъните под копитата на коня.

Дебелият ходжа смигна на едноръкия ходжа. Оня му върна смигането и понеже беше и с едно око, лицето му за миг стана сляпо и страшно.

Пропастта вдясно се изгуби, пътят влезе в гора, после излезе на открито. Вдясно и вляво се простираха наклонени поляни, а тъй като пътят беше вдълбан в земята, тревите идваха на равнището на конските глави.

Вдясно по поляната бяха побити огромни каменни кръстове, някои по-високи от човешки ръст. Древни, прастари камъни бяха това, запазили само очертанията на кръст, огризани, разтопени, повечето повалени по тревата. Те нямаха цвят на камък, а изглеждаха като обагрени с различни бои, защото бяха целите покрити с лишеи — оранжеви, виолетови, светлозелени лишеи, като цветята по поляната. Лишеите расли един върху друг, на широки цветни петна, расли и умирали и нови лишеи расли върху умрелите лишеи. Един кръст, близо до пътя, беше току-що пречупен, та се виждаше камъкът — бял пясъчник, светъл, недокоснат, без ни едно петно. Под лишеите камъните оставаха млади, девствени и чисти.

По-долу от древните каменни кръстове белееха дървени кръстове и побити паметници. Там стояха изправени двама души. Когато приближихме, видяхме, че единият държи в ръцете си човешки череп.

За пръв път срещах Манол.

Двамината души стояха по-високо от нас и тревата закриваше от погледите ни гроба, какъвто навярно имаше пред тях.

Единият беше едър, но толкова широкоплещест, че не личеше високият му ръст. Черната му коса падаше на раменете, хваната през челото с ремък, къса черна брада обграждаше лицето му. Намяташе го тъмночервена, къса до коленете дреха, вързана на гърдите. Изпод дрехата се белееха ръкавите на ризата му, с червено везмо по китките. На кръста имаше кожен надиплен пояссилях само с един затъкнат нож, а под силяха носеше друг, червен пояс. Бели навуща с черни ремъци стягаха под коленете кафявите му гащи, обръбени с черни гайтани.

Другият беше свещеник или монах, със светла дълга коса, с дълго расо — косата изрусяла, та побеляла, а расото посивяло, та позеленяло по плещите от слънце и дъждове.

И двамата бяха гологлави.

На ръба на поляната, над пътя, изскочиха четири-пет огромни овчарски псета, рунтави като мечки, с железни оглавници на вратовете и с оголени зъби.

Когато се изравнихме с овчаря и попа, Караибрахим спря коня си. Двамата ни гледаха мълчаливо отгоре, тъй като бяха по-нависоко, а чернобрадият все държеше бялата мъртвешка глава в ръцете си, пред гърдите.

Кучетата дълбоко, заплашително ръмжаха. Чернобрадият вдигна ръка и те легнаха над пътя, главите им протегнати напред върху тревата, а очите им като че ли обърнати към небето.

Караибрахим ми кимна. Аз не проговорих, а с ръка дадох знак на хората да слязат на пътя.

Чернобрадият се наведе полека, ръцете му се загубиха в тревите. Когато се изправи, държеше черен калпак. Той тръгна през гробищата, като се отдалечаваше от нас, а попът вървеше след него. После слязоха на пътя — чернобрадият скочи неочаквано леко от поляната, а попът се подпря с ръка. Стъпиха ли на пътя, чернобрадият нахлупи калпака си и тръгна към нас. Той беше с цървули, а попът вървеше бос.

Те спряха пред конете.

Караибрахим и Манол се загледаха един в друг. Сега Караибрахим гледаше отгоре, а Манол — отдолу. Знаех, че Караибрахим е ядосан, макар нищо да не личеше по лицето му. Овчарят не биваше да налага калпака си пред турския ага, защото шапката е знак на свобода и достойнство, а на раята приляга да стои покорно, с непокрита глава.

— Попитай го говори ли турски — рече Караибрахим. Човекът поклати отрицателно глава — беше разбрал Караибрахимовите думи, но не знаеше или не искаше да говори по турски.

— Попитай го как се казват тия села — чух гласа на Караибрахим.

Човекът мълчеше и аз повторих питането на български.

— Просойна.

— А второто?

— Заград.

— А третото?

— Подвис.

Караибрахим и Манол се гледаха в очите. След първия поглед Манол вече не ме погледна. Хвана ме яд и мъка, защото разбрах, че ме е преценил и повече не иска да се занимава с мене, като че ме нямаше. И след това, когато се срещнехме, той не ме поглеждаше — все едно че не бях там.

— А тая бяла къща?

— Конакът на Сюлейман ага — отговори Манол.

— Как се казва проходът, през който преваляме?

— Милото господи.

Гледах в очите и на двамата. Караибрахим имаше присвити, проницателни очи, едното малко по-тясно от другото, като че непрестанно се прицелваше. Маноловият поглед беше като ръка — човек го усещаше по себе си как дири, сякаш иска да намери нещо. Той винаги търсеше нещо в лицата на хората. И като ръка можеше да помилва или да удари болно място. Да прибере и да хвърли.

Усещах, че гневът на Караибрахим расте. Той беше срещнал силен, тежък човек — виждаше се, че овчарят е като голямо дърво и дълбока вода — буря трябва, за да го разклати, скала да се срине, та да вдигне вълна. Но имаше нещо в погледа му, което ме караше да мисля, че стига да улучиш, и от най-лекия полъх ще трепнат листата и ще се залюлее водното огледало.

От падането си в плен и от страшните часове на кораба свикнах да стоя настрана и да гледам. Да видя какво ще стане. Не се бърках. Не оставях нищо да проникне до сърцето ми. Но сега усетих някакво вълнение, като разбрах, че тия двама мъже ще се сблъскат.

Караибрахим гледаше Манол. Бръкна в пояса си, измъкна пара — не видях това, усетих го — и я хвърли в краката на Манол. Среброто притаено издрънча. Караибрахим благодареше за думите на Манол. Обиждаше го.

Овчарят не се наведе да прибере парата.

Караибрахим подкара напред коня си. Овчарят не се отмести. Конят се надвеси току над него. Чух, че кучетата ръмжат.

— Ела.

Обади се попът — мълчал досега.

Овчарят прекрачи встрани и Караибрахим мина.

Чак сега погледнах попа. Две сини, огромни от светлината очи сияеха на лицето му. Изглеждаше още млад, пълен с радост към света.

Аз минах с коня си край него и той затвори очи, може би от облекчение. Светлината по лицето му изгасна и както щом слънцето се скрие зад планина, се виждат по-добре горите, дотогава замъглени от лъчисто було, тъй и аз видях лицето му. Хлътналите очни кухини, бръчките край очите, напуканата, обгоряла сякаш кожа, бледите устни на страдалец. Попът беше вече немлад и уморен човек.

Дали двамината са чакали на пътя да се изниже край тях цялата редица от ездачи, всеки от които можеше да вдигне ятагана и да ги съсече, или са се качили в гробищата, разбрах чак когато пътеката изви далеч напред и аз хвърлих поглед надире. А сто и двадесет ездачи, един зад друг, по пет крачки разстояние помежду си, и всеки кон, дълъг три крачки, това е много нещо, това са хиляда крачки, четвърт час път в планината, безкрайно много време.

Те стояха на пътя.

Обърнат назад, дочух, че Караибрахим тихо казва нещо на едноръкия ходжа. Различих думите: „После счупете кръстовете…“

Тогава разбрах защо беше тръгнал Караибрахим със своя конен отряд през дивата планина — той идваше да обърне тая долина под краката ни в правата вяра.

ОТКЪС ВТОРИ

В година 1668 от рождението на Христа бога наш, две години след като великият везир Ахмед Кюпрюли обсади Кандия, в месец тревен, който е петият месец от началото на годината, се извърши великото пленение на свещените кръстати гори, наричани Родопа. А в предишните години се случиха знамения, които ние по своята слепота не можахме да разгадаем.

Черна сянка затъмни месечината и всички помислиха, че идва залезът на полумесеца.

Падна град, всяко парче като пестника на възрастен мъж, та убиваше небесните птици, както летяха, и дивите зверове, както се криеха в гората.

Тръпки разтърсиха земята и събориха градове и села, съборили и Мосул, а високи вълни потопиха корабите в пристаните.

Когато се запали унгарският град Офен и се разтопиха дори топовете по стените, и се изтребиха робите в килиите, намериха изгорели шестнадесет двойки роби християни, оковани двама по двама, прегърнати посрещнали смъртта от пламъците.

А предната година се случи неплодородна, та овчарите ядяха голо месо, пък другите хора — треви и корени. Великият везир пусна развалени пари и хората вече не вярваха на среброто, та търговията и занаятите се объркаха. Турците събираха данъци за десет години напред, защото на страната на венецианците се намесиха франки, германци и испанци и краят на Критската война не се виждаше. Венецианци слязоха на българска земя, на един ден път от столицата на султана, а венециански кораби стреляли с топове по самия турски султан, когато ходел на лов в подножието на Родопа. Видях овчари, които бяха прегръщали венециански моряци, с железни шапки на главите и с кръстове на гърдите. Арнаутите, които караха стада от Македония към Цариград покрай Бяло море, казваха, че по техните планини скоро ще се развеят знамена.

В тая усилна пролет тръгнах от Светогорската обител с една торба преписани свещени книги, за да отида в Родопа с овчарите, които се връщаха след зимуването по пасбищата край Бяло море. Агнетата бяха заякнали и играеха около майките си, вълната беше остригана и продадена. И тръгнаха овчите стада на север към родните планини заедно с птиците, които се връщаха при гнездата си.

Живееше в село Подвис човек на име Манол. След името на всекиго се казва името на баща му, защото мнозина са с еднакви имена и човек с едно име е самичък, а името на баща му го свързва с другите хора, та се знае откъде е протекла кръвта му и какъв е коренът му. Ала Манол не знаеше ни името на баща си, ни на майка си. Той беше пръв в своя род. Пръв от голям род, макар и без големи корени, и когато внукът му казваше, че е Манол, син на Момчил, син на Манол, то беше голямо име.

Вървели три синджира клети роби. Първи синджир — под пръстен девойки, втори синджир — под мустак момчета, трети синджир — под венец невести. Маноловата майка — никой не знае името й — носела на гърди Манол и как го е наричала, и това никой не знае. И като секнало млякото й, та и силите й, разпасала шарена престилка и вързала люлка между два бора. И сложила в люлката пеленачето си — когато ветрец повее, той да го залюлей, когато дъждец завали, той да го окъпе, когато сърна помине, тя да го накърми.

Не минала сърна, ами минал Караманол, хайдутинът. От девет години, откак турците отвлекли жена му и изклали синовете му, Караманол завардил два прохода — и Рожен, и Ешек Кулак, — та не давал пиле да прехвръкне. А което прехвръквало, то се и не връщало. Никой не го знаел где нощува и где зимува, защото ходел винаги сам, с една пушка и два пищова. На деветата година жлъчката му преляла и почнал да коли де когото срещне. Дори изровил из гробовете труповете на враговете си, та трошел костите им с дрянова тояга и мраморни камъни.

Гонели го трима бейове и двама султани. Тогава се вдигнали против него и юруците и той разбрал, че иде краят му. Когато Дауд ага, бащата на Сюлейман, го попитал от един висок връх през дълбока река защо бие труповете, Караманол му отвърнал, че му остава малко да живее, та прави всичко напук, да предизвика и бога, и дявола.

Тоя Караманол взел пеленачето от люлката и го понесъл със себе си през горите, а подире му вървели пет потери, заклели се, че брадите им няма да видят бръснач, докато го не хванат. Караманол слизал в селата, дирел жена с гръдно дете, давал й да накърми и сирачето и пак хващал планината. Бейовете режели гърдите на майките, които давали мляко на Караманоловия храненик, удряли децата им в камъните на праговете, до всяка кърмачка седял сейменин с пушка, ала страхът на жените от Караманол бил по-голям, а може би майчината им милост била по-голяма. Така Караманол слязъл в сто села и сто майки кърмили храненика му. Когато малкият Манолчо почнал да се изправя на крака, Дауд ага със сребърен куршум ударил Караманол, ала не можал да стреля втори път, защото Караманол го устрелил в сърцето. Раненият хайдутин се довлякъл до воденицата на дядо Галушко Белия и му дал детето.

Три дни смъртно раненият Караманол рязал и дълбал цевта на пушката си, която девет години вардила два прохода, та направил от нея кавал. А когато надул кавала и кавалът просвирил, потътрал се назад в гората — да умре някъде в пущинаците като див звяр, да не могат враговете да се гаврят с главата му. На храненика си оставил само железния кавал.

Дядо Галушко нарекъл детето Манол, на името на побащима му, а когато пораснал, почнали да му викат Манол Стоте братя. Макар че по-добре можеше да бъде, ако му викаха Манол Хилядата братя, защото сто майки го бяха кърмили и по цялата Родопа растяха с него млечните му братя.

Какво слънце грееше над онова Беломорско поле, каква трева зеленееше под копитата на белите агнета, как се мъглееше отдалеч Родопа, когато по Гергьовден стадата се вдигнаха като сиви и черни облаци, та тръгнаха към планините! Всичко живо беше плъзнало по полето и планината — да работи, да се радва, да се плоди, докато над него синее небето и докато тъпче хубавата божия земя, а не легне в нея. Какви яки овчарски нозе биеха утъпканите пътища, какви мишци опъваха гайтанлиите гащи, какви чумбаси се вееха и какви червени бузи се издуваха, като свиреха с гайдите и кавалите! Къде са те сега? Добре, че човек не знае какво го чака. Торбите бяха пълни със стафиди, смокини, портокали и разни дарове за либета, сестри и майки, които гледаха сега снеговете по върховете на Родопа и чакаха.

Петнадесет хиляди овце имаха трите села Просойна, Заград и Подвис, край реката Елинденя, под манастира „Свети Илия“, Колко ли хубави мъже вървяха край тях — двеста, триста? Половината овце бяха на Сюлейман ага, другите на селяните. А колко овце брояха юрушките стада, които идеха след тях — черни стада, бели стада, пъстри стада, — никой не знаеше.

До натоварените мулета и коне вървеше празен оседлан кон. Стопанина му го заклали още подзиме, като се скарали арнаути и наши на един мост, та сега връщаха коня му, да се разтъжи жена му и да облегне чело на студеното седло. А бил той женен само от пролетта. Ала се говореше тихо, че невястата му, като чула страшната вест, не нахлупила до вежди черен ръченик, ами дръпнала назад бяла кърпа, да се ветрее русата й коса, и взела да не залоства вечер портите си. Овцете на убития ги продали, с тях и кучетата му, а пет кучета се върнали и понеже нямаха стадо, давеха се с останалите псета, които бяха три пъти повече от овчарите. Затова тия пет псета вървяха с Манол Стоте братя, когото и бесните кучета не лаеха. И най-злото куче се смиряваше пред погледа му и лягаше в краката му, та овчарите думаха: „Добре, че не си роден крадлив, Маноле.“

А когато полето почна да се повдига и ни лъхна снежният дъх на планината, овчарите се приготвиха да подредят стадата, за да минат през първите планински села. От всяко стадо стопаните извадиха еркичите, които носеха чановете, и ги събраха на една поляна. Трябваше да се избере елчият, който да върви най-напред и да носи тюмбелека. Имаше еркичи за чудо и приказ, по-едри от магарета, ала два се издигаха една педя над другите и носеха една педя по-дълги рога. Единият еркич беше на Манол, а другият на Вражу кехая. И като се чудеха овчарите кого да изберат, някой рече да отсекат право дърво и да ги претеглят, а друг рече да ги възседнат и да видят кой ще отиде по-надалеч. А имаше наблизо едно нанагорнище, хиляда крачки дълго. Вражу поиска всеки да възседне своя еркич, което беше несправедливо, защото Вражу беше нищо и никакъв човек, по снега да мине, следа няма да остави, и тежеше два пъти по-малко от едрия Манол. Ала Манол не се отказа и като възседнаха еркичите си, тръгнаха по хълма нагоре. И малко преди върха еркичът на Манол падна, а Вражувият се изкачи догоре. И нему дадоха да носи големия тюмбелек и да върви най-напред.

А Манол не бутна падналия козел, само махна с ръка на сина си Момчил, който побеляваше от яд. Да го заколи. — Ама, тате… — рече Момчил.

Манол го погледна и Момчил извади ножа си. Имаше Манол поглед — черна мравка на черен камък да види.

На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове — два с каба чанове и два с джирици — звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чанове бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пискун от върба, я пищялка от беломорска тръстика. А по-младите овчарчета свиреха с треви и крушеви листа. Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета.

Вървях в реката от живинки, от хора и от животни, а сърцето ми беше като огледало. Падаше върху мене радостта и божият благодат като лъч върху огледалото и аз отправях тоя лъч, накъдето се обърнеха очите ми, и благославях хората и животните, и врабците отстрани на пътя, и тревите, и облаците. Не бива човек да насочва божията благодат, накъдето той иска, бог знае по-добре кого да огрее. А моето огледало излезе и замъглено, и счупено.

Вечерта при мене дойде Манол и ми рече да избързаме напред, защото трябвало да свършим нещо, та да му помогна.

А мислех, че се сърди за еркича и иска да е по-далеч от хората и веселбата.

На другия ден преди поник слънце, ето, дойде Манол и водеше два оседлани коня. А с него вървяха и петте кучета на умрелия овчар, защото Манол не смееше да ги остави при стадата.

После звънът на стадата остана зад нас и едва се чуваше иззад бърчините. Ала вече не се различаваха отделните чанове и не биеха сякаш нестройно, ами пееха отдалеч някаква песен, та на човек се искаше да чуе и словата им. И Манол ми каза:

— Преди три години, когато стигнах Плачлив камен, научих, че предния ден е умряла жена ми.

По тия места има обичай, щом умре човек, да го заравят, където поискат, и някои ровят мъртъвците и в дворовете си, а изтекат ли три години, тогава изравят костите, измиват ги и като ги турят в дървено сандъче, оставят ги в костницата при църквата. И видях, че Манол носеше в дисагите си не дарове, а сандъче за костите и мях с мляко. И преди се чудех за млякото, защото до предой, когато се отделят агнетата от майките им, грехота е да се пие овче мляко.

Пътувахме цял ден по преки пътеки и кучетата тичаха с нас, а преди заникслънце стигнахме до превала Милото господи, където имаше прастаро гробище. Там беше заровена Маноловата жена.

И като слязохме от конете, тръгнахме между каменните кръстове. Незнайни люде християни поискали да оставят памет за себе си, ала времето ги беше надвило и оронило словата и имената. Останали бяха само кръстовете.

Тук по високото доскоро беше имало сняг и поляната беше цялата мокра, а тревата още къса и жилава. И когато стъпеше човешки крак върху нея, шупналата земя се надигаше и изпълваше стъпките ни с вода. След нея се изправяше и тревата и след миг нямаше стъпки. И шушнеше, и шумолеше, та гробищата се пълнеха с шепот, сякаш кипеше младо вино, сякаш под земята ставаше нещо тайно и скрито за хората над нея.

Манол коленичи пред гроба на жена си, който беше хлътнал през зимата, и почна да го разравя с широкия си нож. А пръстта гребеше с ръце и слагаше до себе си. И разни дребни животинки мърдаха в шепите пръст, а земята все шушнеше нещо. Скръстил ръце, шепнех молитва.

Тогава се показа скелетът, ала най-напред се оголиха костите от кръста до коленете и кафявожълтата паница на женската утроба, разтворена, сякаш смазана от тежестта на пръстта. И имаше тя баграта на земята, на още мокра паница от непечена глина. В костите на тая утроба бяха узрели Маноловите синове, тия кости се бяха разтваряли да излезе от тях плодът, за да ги изпълни нов плод.

Полека-лека, като милваше костите, Манол ги разкри една по една и накрая извади жълтата мъртвешка глава. И както стоеше на колене на ръба на гроба, така и остана, като държеше в двете си длани черепа на жена си и я гледаше с наведено лице. Тъй беше седял той преди години, та беше държал в дланите си главата на жена си, топлите й длани и тежките й коси. А не се познаваше дали черепът е на стар, или на млад, на мъж или жена, на хубав или на грозен — беше си само една мъртвешка глава.

За много глави ще се говори в тия летописи, преди да се напише „амин“, и стояха сега те на раменете на людете, усмихваха се и гледаха.

Тогава Манол тихо издума:

— Нищо не пише на челото й. А тя казваше, че всекиму пише на челото какво ще му се случи.

И като извади бяла кърпа, той почна да измива с мляко кост по кост и да ги бърше, и да ги слага в сандъчето. А в това време се разнесе звънът от камбаните на скрития в гората манастир „Свети Илия“.

Едва звънът отзвъня, и кучетата, които лежаха край каменните кръстове, скочиха на крака и почнаха да ръмжат. И се чу тропот на конски копита.

И на завоя на пътя се показа Караибрахим, разорителят на долината Елинденя. След него идеха кръволоците му.

И застанаха един срещу други Караибрахим и Манол, единият на кон, а другият стъпил на земята.

А Караибрахим беше хубав като паднал ангел и облечен като сарацин. Червена копринена дреха, цялата обшита в злато и сребро, падаше до коленете му. На лявата му ръка имаше жълт щит, под дясното му коляно — зелено копие. На пояса му висеше ятаган, а в кобурите от двете страни на седлото се показваха сребърните дръжки на пищови, заострени като клюн на грабливо пиле. Пушката му беше на гърба, в червена кожена капия. На главата носеше чалма от бял памук, в средата с дъно от пурпурночервена сърма, а на тюрбана се вееха черни пера. Шепи скъпоценни камъни имаше по него и коня му, а конят струваше два пъти повече от скъпоценните камъни.

И той не ни говореше, а думаше всичко на един конник до дясното му коляно — човек чужденец, нито турчин, нито българин, с меко лице и мека брада, със занесена усмивка на хубави устни.

Само две-три слова си казаха Караибрахим и Манол, а гневът на Караибрахим растеше. И когато той подкара коня си към Манол, един от двама им щеше да умре, ако не бях рекъл на Манол да се дръпне. И дали не сгреших, като се изпречих на пътя на съдбата, защото Манол навярно щеше да убие надменния Караибрахим и тогава халът на Елинденя щеше да е по-друг. Ала тогава пък нямаше да се сторят тия чудни дела, за които людете ще приказват, докато над Родопите се чува българска реч.

Един по един минаха край нас турците и всекиго от тях Манол погледна в очите. Нито един турчин не вдигна ръка, а още по-чудно е, че псетата дори не изръмжаха.

Когато отмина и последният конник, попитах Манол защо тъй втренчено гледа всеки човек. А той ми отвърна:

— Диря да видя лик, подобен на синовете ми, а в синовете си диря лика на баща си и майка си. Защото всеки човек, когото срещам, може да е мой брат.

Преди тридесет години над Родопите мина черната буря на девшурмето, кръвния данък, и хиляди родопчани отидоха да се бият под свещеното знаме на пророка.

— Тия са спахии — рекох му, — а отвлечените българчета стават еничари. Еничарите вървят само пеша, пък тия бяха конници.

— Зная — отвърна ми той.

И повече и дума не продума за турците, а не можеше да не се разтревожи, защото те отиваха към неговите села.

Когато се върнахме при гроба, Манол ме накара да напиша на челото на жена му годините на живота й. А написах с въглен само годината на смъртта й, та сложих кръст, защото, като помисли човек, само годината на смъртта и само смъртта имат значение и само чрез смъртта си людете показват какво струват.

Манол положи черепа върху другите кости, набра китка пресни цветя, та сложи и тях върху костите и като взе сандъчето, тръгнахме към воденицата на дядо Галушко Белия.

ОТКЪС ТРЕТИ

И когато стигнахме дядо Галушковата воденица, която е на извора над село Подвис, Манол слезе от коня си и го поведе. Излязохме ли на поляната пред воденицата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реше с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реше стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.

Тогава Манол се спря и загледа Елица. Видях на лицето му израз, що не можах да разгадая. Зъбите му бяха стиснати, а устните леко разтворени. Очите му не видях.

Елица скочи от камъка и се затича насреща му и косата й се влачеше след нея по тревата. Манол беше израсъл при дядо Галушко, който по негово време не бил дядо, а двадесет и пет годишен момък. Когато Маноловият син Момчил бил на три години, родила се Елица, та Елица и Момчил расли заедно и Елица била на Манола като дъщеря.

Тогава Елица погледна Маноловото лице и се спря.

От есента, откак не я бях виждал, тя беше узряла с една година, а сега, като я погледна Манол, узря с още една година. Тя сведе клепки, та не видях и нейните очи, а устните й подпухнаха и гърдите й издуха бялата риза.

Погледнах Елица, преместих поглед и на Манол. Видях го с други очи — млад беше още той, едва на четиридесет и нещо години, брадата му чернееше без бял косъм, гърбът му беше прав и плещите дръпнати назад.

Дълго мълчаха те, на крачка един от друг, и вместо да проговори първа Елица, пръв проговори Манол:

— Добър вечер, Елице.

Надвечер беше вече, макар да беше по-светло, отколкото горе на превала, защото лъхна вятър и небето се избистри, а орехът си шушнеше нещо.

— Добре дошъл, Маноле — отвърна Елица.

И за пръв път не му каза „бате Маноле“. Стоеше срещу му и не знаеше какво да прави. Друг път го прегръщаше през врата и диреше в торбата му, да види какъв дар й носи.

Много пъти съм виждал как жените не знаят какво да правят, щом застанат пред Манол, как кършат ръце и хапят устни — тъй изплашените сърни треперят и се щурат пред решетката на затворената мечка, макар да знаят, че тя нищо няма да им стори.

А Манол все стоеше неподвижен и гледаше девойката — докато Елица се обърна, вдигна косата си на лакът и притйча във воденицата.

Манол потърка челото си и бавно прекрачи след нея. На вратата из тъмнината на воденицата излезе и застана Севда, младата вдовица на заклания овчар, чиито кучета вървяха с Манол. Като я видяха, кучетата се втурнаха към нея и завряха глави в престилката й. А тя не отпусна ръце над тях, а стоеше на вратата, сложила длани над белия си врат. Вярно излезе, че на главата й няма черен ръченик и русата й коса златееше открита. А беше хубава като Магдалина или като Далила, която взела силата на Самсон.

Като я видя на вратата, Манол забави крачка, после изви и се обърна с гръб към нея, та се загледа в извора. Това не беше извор като извор, а езерце, широко двадесет крачки. И в средата му биеше из сърцето на земята водна струя, висока човешки ръст и широка колкото кръгла софра. И хвърлената нагоре вода падаше надолу като водопад, като Елицината коса, само че беше сребърна. И като падаше в езерото, бучеше и клокочеше ден и нощ.

— Доведох ти кучетата — рече Манол, ала все стоеше с гръб.

— Маноле кехая — тихо рече жената, а всред клокоченето на извора гласът й се промъкваше и точеше мек като паяжинна нишка. — Маноле кехая, защо не ме вземеш? И ти вдовец, и аз вдовица, ще си бъдем лика-прилика.

А той не й отговори и дори не я погледна.

— Страх ли те е? — попита го тя.

Тоя път Манол я погледна през рамо, ала пак нищо не й рече. И като че ли забрави думите й, унесен в свои мисли.

— Не ти ща ни венчилото, ни попа — ниско и притаено заговори Севда и се чуваше, че в гласа й няма наглост и присмех. — Прибери ме в къщата си да облегна глава на мъжко рамо. Омръзна ми да слагам глава на студено заглаве — и то кораво като камък.

— Кой чака на прага, когато заникне слънцето? Кой пее нощем, като се покаже месечината? — рече й Манол.

— Момци са това, Маноле, момчета, и не могат да стоят мирно. Мъжко рамо ми трябва мене, а не само ръка да посяга.

А Манол каза:

— Не се ли свениш от попа?

— Не е мъж той и не ме разбира. А ти ходиш вдовец като мене ето три години.

Манол отвърна:

— Не ходя като тебе.

— А не видях ли очите ти, като гледаше годеницата на сина си?

— Мълчи.

Тихо й го рече той, ала тя цяла се разтрепера, прибеля и потъна назад в тъмнината на воденицата.

— Отче Алигорко — рече ми след малко Манол, — извикай дядо Галушко.

Сякаш го беше страх да влезе във воденицата, където се скриха двете жени.

Елица и Севда вътре не видях. Дядо Галушко очукваше воденичен камък. Докоснах го по рамото, че беше пооглушал, повече от бученето на водите и тракането на воденицата, отколкото от старост, защото не беше твърде стар, макар и побелял. А му думаха Белия още преди да побелее, заради брашното и душевната чистота. Той чукаше и провлачено си пееше нещо, а под краката ни шумеше водата.

Той се обърна и ми се усмихна, а такава усмивка имаше само той — весела, печална, мъдра и кротка.

— Добре дошъл, попе — рече ми той. — Няма зърно, няма. Глад ни чака.

А усмивката му и думите му поотпуснаха сърцето ми, което ме стягаше от срещата с Караибрахим.

— Долу в Просойна слязоха турци — рекох му аз.

И добавих, като видях, че се задъха и очите му заблестяха, защото преди тридесет години с девшурмето прибраха и един негов син. Казах му като на Манол:

— Не са еничари, а спахии. Води ги един арнаутин. Много са.

— Синовете ми са вече големи, не могат да се превиват и агите няма да ги приберат. А внуци нямам — рече дядото, ала усмивката му беше крива.

Казах му:

— Манол те чака.

— Манол ли? — рече той. — Не съм чул да тръгват от селата за среща на овците при Плачлив камък.

Попитах го:

— Мирчо няма ли го? А той ми отвърна:

— Пасе кравите.

Отвърна ми вече на вратата, защото обичаше Манол като свой син, от една година нагоре го беше гледал.

А навън стояха отново един срещу други Елица и Манол. Тя беше заплела косата си и сложила бяла кърпа на глава.

— Защо се решеш на поляната, да се плашиш от хората? — попита я Манол.

— Тук си стои камъкът, откак го помня — отвърна му Елица. Тогава Манол се наведе, прегърна мрамора, който му стигаше, кажи-речи, до кръста, напъна се, вдигна го и като прекрачи тежко няколко крачки, пусна го на земята на скрито, до ореха. Дървото се разтресе и от него капнаха пожълтели реси.

А като се обърнах, видях до мене Севда, излязла нечуто след Елица от другата врата. Дишаше пресекнато и гледаше като уплашена.

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

Пътят слизаше стръмно надолу и копитата на конете чаткаха върху облите камъни на калдъръма. Все още от двете страни се вдигаше могъща стара гора, ала всеки път, когато излезехме на поляна, виждахме напред и вдясно плочите от покривите на първото село и всеки път те идеха по-близко. А голямата бяла къща, конакът на местния ага, все още събираше последната светлина на деня и светеше пред нас, на отсрещния склон на планината.

Не видяхме кога излязоха конниците из къщата. Видяхме ги, когато пресичаха изгърбения каменен мост над реката — около 30–40 души, които бързаха да ни посрещнат. От високото се виждаше как пришпорват конете си.

Срещнахме се извън селото, там, където пътят пресичаше широка поляна. Щом излязоха от гората, водачът на хората от селото спря коня си. Конниците му излизаха вляво и вдясно от него и се нареждаха като извит лък, издут към нас. А ние идехме насреща им в права редица, като стрела.

Приближавахме ги ходом и преди да спрем, успях да ги разгледам. Начело стоеше възрастен човек на огромен кон, от ония, които на Запад отглеждаха от векове. Преди те бяха бойни коне на тежките рицари, сега теглеха огромни коли и оряха с двойни плугове. Чудно беше, че такъв кон е попаднал в сърцето на Родопите. Хората бяха въоръжени, ала личеше, че са възседнали набързо конете си — някои яздеха без седла, едни бяха без шапки и в косите им стърчеше слама, ръцете на други бяха кални. Сварили ги бяхме, като работят, тия слуги войници, ала държаха оръжието си с привикнали, опитни длани и ни гледаха изпод вежди, без страх. Около агата имаше пет-шест души, обкичени с пищови, ножове и ятагани, върху стъкмени коне — тия навярно бяха телопазители.

Караибрахим спря коня си пред агата и без да проговори минута, че и повече, разглеждаше хората пред себе си.

Тъй като по всички начини се мъчех да избягвам всяка неприятност и усложнение, веднага долових, че и тук назрява сблъскване. Ние идехме отгоре, от вратата на благополучието, както наричаха Цариград, и гледахме отгоре надолу, а тия хора бяха у дома си и сякаш нито видът ни, нито броят ни можеха да ги изплашат и да ги накарат да ни погледнат отдолу нагоре.

— Кой си ти? — попита Караибрахим.

— А ти кой си? — попита човекът върху огромния рижав кон. Гласът му беше съвсем спокоен, спокойно беше и гладкото му лице с бяла брада, подстригана един пръст високо. Всичко по него беше подредено — чалмата, брадата, чертите на лицето му, моравата му дреха и белите му пръсти. Седеше на коня леко приведен, без да се пъчи, с отпуснати мускули, гледаше с отворени очи, без любопитство — силен, уверен човек, надвил себе си. Всеки косъм от брадата му го слушаше. Не предизвикваше, но и не отстъпваше.

— Аз съм спахията Караибрахим, пратеник на везира Мехмед паша, аллах да благослови името му. Това са мои хора.

Караибрахим беше напрегнат, като превито надолу дърво. През цялото време той се оглеждаше наоколо, като че ли се готвеше да скочи. Ако човекът насреща му приличаше на сит звяр от котешки род, Караибрахим беше сокол. Ако човекът насреща беше изгладен като речен камък, Караибрахим беше остър като кремък.

— Аз съм Сюлейман ага.

— Нося ти поздрави и заръки от везира.

Караибрахим само извърна глава и до него застана писарят му, та му подаде няколко свитъка.

— Ето ти писмо от Мехмед паша.

Сюлейман ага кимна и един от хората му подкара коня си напред. Писарят целуна печата и подаде свитъка на Сюлейманаговия човек.

— Ето писмо от бейлербега на Румели до каймакамина на нахията Просойна — рече писарят.

— Аз съм — каза Сюлейман ага.

— Ето писмо от кадията на Филибе до тукашния кадия.

— Аз съм — каза Сюлейман ага.

— Ето писмо от шейха Вани до ходжата на Просойна.

— Да не би да си и ходжа? — обади се Караибрахим.

— Не съм — рече Сюлейман ага, — имаме си ходжа. За пръв път в очите му като бяла искра светна присмех.

— Защо ни посрещате като разбойници? — попита Караибрахим. — Хората ти още не свалят ръце от пищовите си.

Сега видях, че Сюлейман ага не носи никакво оръжие, нямаше дори пояс, за да пъхне в него нож. Ала от дясната му страна стоеше на бял кон главатарят на хората му, човек без косъм по лицето, кьосе, и двете му ръце лежаха върху дръжките на пищовите му. Кьосето държеше главата си леко привдигната и гледаше с широко отворени очи. Погледът му беше особен — открит, любопитен, безсрамен. През очите му се виждаше сърцето. Вътре нямаше нищо. Празно беше. Едното му око гледаше Караибрахим, другото — мене.

— Защо не прати човек да ме предизвести, та да те посрещна, както подобава? — попита Сюлейман ага.

— Като отвориш писмата, ще разбереш — отговори Караибрахим. — А сега води ни, защото ще мръкне.

Сюлейман ага замислено го гледаше. Струваше ми се, че лесно мога да прочета мислите му. Той беше господар на тая долина, навярно много-много не усещаше, че има други хора над него. Никой не му се месеше, никой не му заповядваше. И сега идеше един нахален спахия, водеше сто души конници и сам се канеше на гости.

— Добре дошъл — рече Сюлейман ага. — Не се помни в нашите села да сме върнали някого.

Той пак си беше домакинът, а ние — гостите.

Той дръпна коня си, подковата от конници се счупи пред нас и Караибрахим тръгна напред. Поколебах се дали да го последвам, защото тук нямаше нужда от преводач, говореха турски, ала усетих, че той ме вика до себе си. Когато почти се изравнихме с агата, оня изви коня си и тръгна да ни води. Зад мене се нареди кьосето телопазител с голото лице и голия поглед.

Когато излязохме на нова широка поляна, Караибрахим мина напред и застана до агата. Огромният жребец на агата, усетил, че друг жребец иска да го задмине, почна да ръмжи като мечка. И целият приличаше на мечка, с къси крака и огромна глава, с рунтава грива и опашка. Не можеше да изцвили, ръмжеше. А Караибрахимовият жребец зацвили ясно и пронизително.

— Ага — не се стърпях аз и минах от другата му страна, — откъде имаш тоя кон?

Той полека извърна глава към мене:

— Ти не си турчин.

— Франк съм — рекох аз.

Той посочи някъде към върховете, които се издигаха пред нас:

— Там има развалини, казват им Турлата. Преди двеста ли, триста години ли имало франкска крепост. Франките отглеждали такива коне. Дядовците ми ги взели от тях и отбирали жребчета и кобили, които да им приличат. Не са такива коне за планината, ала ги отглеждали.

Триста години дядовците на тоя човек бяха отглеждали коне, които не бяха за планината. Не току-така агата беше тъй подреден и изгладен — триста години реката беше изглаждала камъка. Без да искам, щях да кажа, че зная моя род от времената на Карла Велики.

Когато агата отново тръгна първи, Караибрахим тихо ми каза: — Посрещнаха ме тридесет и девет души. Три и девет — дванадесет. На добро е.

Веднага го разбрах. Диреше в числото на посрещачите предзнаменование. И аз бях войник, ловец бях, играч бях, дуелирах се — не може човек да се опази от предсказания и лоши или добри признаци, от заклинания, карти и муски. Ала у Караибрахим това беше като болест. Хем той смяташе, че всичко е предопределено, хем непрестанно диреше знаците, които съдбата — според него — непрестанно му даваше. Броеше куршумите в торбичката си, дърветата край пътя, войниците си, посрещачите. Гледаше с кой крак става и с кой крак тръгва конят му. Но усещах, че онова, чувството за голямото предопределение, все е по-силно от тия дребни запитвания до съдбата.

— Тридесет и девет се дели на тринадесет — рекох аз. Видях го, че цял почерня, и се учудих, че така дълбоко взема моите думи. Влизахме вече в селото.

Още не мръкваше. Откога беше залязло слънцето зад върховете, а небето още светеше.

Затова можах да видя чудото на просойненския камен мост. Върху оградата на моста жените и девойките бяха наметнали изпраните си халища — готвеха се да посрещат овчарите. Какви халища бяха това, какви багри, какво богатство — не мога да го забравя. Халище до халище стояха едно до друго от двете страни на моста. Изгрев гореше до залеза, цветна поляна се ширваше между синьозелени потоци, снежни преспи открояваха виолетови вечерни гори.

Каменно беше селото — сивокафяво, с цвета на сърна зиме, сиви бяха камъните, плочите по покривите, гредите на плевниците. А върху изгърбения мост над реката се извиваше дъга.

Дори Караибрахим спря коня си.

Тогава от другата страна на моста се втурнаха жени и деца, та взеха да грабят халищата си. Мятаха ги върху плещите си, а краката им се преплитаха под мократа вълна и по следите им капеше вода. Смъкнаха горите, поляните, преспите, угасиха изгревите, залезите и пожарите. Остана белият мокър камък, извит в две дъги, като две стени на крепост. След час и влагата от халищата щеше да изсъхне.

Планината скриваше от нас богатствата си и ни показваше своите студени каменни гърди. Тия халища не бяха прострени да посрещнат нас, неканените гости.

Караибрахим гледаше, присвил и двете си очи. Хората сякаш бягаха от погледа му.

А спахиите зад нас зашумоляха, дочуваха се възклицания на почуда, възхищение и радост. Те се радваха на яките женски кръстове, на голите прасци, на очите и на пазвите. Както вълча глутница след дълъг бяг спира и се облизва пред най-после намерените кошари, тъй и спахиите преглъщаха пред богатото село. Баници имаше тук, кокошки и пъстри халища, на които можеш да тръшнеш стопанката. А мъжете блееха с овцете из Беломорието. И работата можеше да се обърне така, че същите жени и моми да излязат на робското пазарище в Одрин.

Сюлейман ага посочи към конака си: — Там има място за всички. Караибрахим само кимна и подкара коня си. Преброих тридесет и шест прозореца на конака, само на стената, която гледаше към нас. Тя се гънеше като стена на крепост и през всеки шест прозореца напред се издаваше по една широка стая с три прозореца. Прозорците бяха на втория кат, първият кат беше построен от камък, с тесни бойници. Ала камъкът почти не се виждаше от зелен здравец, тук-таме почервенял. По тия места още като зидат, слагат между камъните корени здравец. Горният кат белееше варосан, покривът беше от плочи, три високи врати се отваряха под прозорците, а на десния ъгъл имаше каменна кула. Оттатък кулата в ниското се виждаше църква — църква с кръст отгоре и с кръстове на гробове наоколо. Досами църквата почваше зид. На зида стоеше изправен човек и гледаше към нас. Трябва да имаше до него петдесет крачки и се виждаше, че косата му е жълта. Караибрахим попита, както яздеше до Сюлейман ага:

— Какъв е тоя човек на оградата?

— Русин, коняр.

— Какъв е — правоверен или неверник?

— Неверник. Купих го от един капитан на галера.

— Тогава е роб?

— Роб е.

— Ага, продай ми го.

Сюлейман ага сякаш не се изненада от странната молба.

— Броил съм за него шест хиляди акчета — равнодушно рече той. — Ако още го искаш, твой е.

Караибрахим измъкна от десния кобур на седлото пищов и без да спира коня си, стреля срещу човека върху оградата. Конярят вдигна ръце на главата си, олюля се, плесна с длани и падна назад. Изчезна от зида.

Сюлейман ага дори не обърна глава.

Караибрахим ми рече:

— Падна назад.

Има поверие, че трябва да се гледа накъде ще падне първият убит в битката, за да се разбере кой ще я спечели. Ако от твоята войска първата жертва падне назад — ще отстъпиш, ако падне напред — ще победиш. То се разбира, че ако назад падне първият убит от враговете, победата е твоя.

— Аго, то важи само за битка — тихо му рекох аз.

— Битка е — рече той и гласът му изкънтя сред тътнежа на копитата, защото тъкмо влизахме в тъмния тунел на двора. Пътят ни минаваше под сградите, за да излезе във вътрешните дворове.

Какво помня от тая първа вечер? Изморен бях, гледах и слушах като през мъгла.

Помня как очаквах да изляза от мрака на тунела при входа и как влязохме в друг, зелен мрак, като под вода. Целият вътрешен двор беше покрит от клони на огромно дърво, платан, или както тук му казваха, чинар. Бащата на Сюлейман ага пощадил дървото и изградил около него сградите. Имаше още два вътрешни двора. Премерих после стените на двора, бяха повече от двадесет и пет крачки на всяка страна. Дървото покриваше половин декар земя. Имаше шест клона, кората му беше съвсем гладка, жълтозелена, та цялото дърво изглеждаше обелено. Дънерът му трябва да имаше десетина крачки обиколка.

Това дърво сега го няма. И шестте му клона се счупиха, когато воеводите обесиха на тях повече от сто души турци на един път. А дънерът изгоря, когато подпалихме конака.

Нашите хора от Караибрахимовия отряд ги пръснаха по стаите на средния вътрешен двор. Когато самият Сюлейман ага развеждаше хората по стаите им, Караибрахим дума не каза. Само за себе си поиска стая, която да не гледа към църквата на неверниците.

Но когато видя къде слагат конете ни, поиска конят му да се отдели.

Прав беше. Да се ритне и осакати такъв кон би било престъпление.

Турците умеят да отглеждат такива коне, за които ние, французите, не можем и да сънуваме, въпреки че се хвалим с конете си. Когато пленяваме турски коне, ние ги разваляме за шест месеца. Когато турците пленяват наши коне, за шест месеца ги оправят. Добрият турски кон не знае какво е бич и пръчка. Всеки ден не му се дава една и съща храна, а се храни според това, какво е правил през деня. И се храни в определено време, все едно че правоверен чете молитвата си. Развежда се броени крачки. И конете се държат малко мършави, не като нашите. Пълен, загладен, красив наглед кон не се цени. А кон като Караибрахимовия и двадесетгодишен щеше да бяга така, както е бягал на пет години. Хубав турски кон струва от осемдесет до сто и двадесет дуката. Караибрахимовият кон струваше поне двеста. И Караибрахим беше платил сто дуката да му напишат свещените муски, които беше вплел в гривата му — да не го урочасат.

Когато спахиите видяха, че всички са настанени в конака, почнаха да роптаят — надявали се бяха, че ще тръгнат из селото. А когато научиха, че ще се плаща храната за хората и конете, и то храна, взета от селяните, взеха да беснеят.

Всеки четири къщи щяха да се грижат за един кон. На всеки десет коня се даваше по едно момче конярче. За кило овес се плащаше 12 аспри, за центнер слама — 8 аспри, за ока хляб — една аспра, за ока месо — 3 аспри, за товар дърва — 5 аспри.

А един спахия получаваше по него време 12 аспри на ден. Вместо да забогатеят, те щяха да развържат кесиите си. Ами ако трябваше да плащат и за слугите си? Освен двадесетимата спахии и слугите им — повечето турци — имаше власи и молдавци, татари, кюрди, черкези и араби — всичко сто и двадесет души. Само за хляб трябваше да се дават сто и двадесет аспри.

Ядосаните спахии отидоха при Караибрахим. Той ги гледаше, присвил едно око, и пресмяташе нещо. Може би се радваше, че Сюлейман ага е разгневил хората му.

Тогава дойде кьосето, което гледаше с насмешливия, безсрамен поглед, и съобщи, че агата плаща всичко, защото спахиите са гости.

Спахиите поблагодариха скромно — все пак бяха дворяни, — а Караибрахим още повече присви очи.

Стигнали бяхме. За пръв път от пленяването ми при Кандия спирахме някъде. Към тая долина бяхме се стремили и бяхме вървели досега.

Излязох от конака и застанах на няколко крачки от портата. Огледах се.

Над мене имаше звездно небе, около мене — планини. Планините стояха като ограда — не се виждаше кой връх е по-напред и кой по-назад, сякаш в тъмнината по-задните бяха приближили и се изравняваха с по-предните, та стояха в черна, равна стена. Над гоя зид по небето грееше някакво сияние — на запад, на север и на юг, — сякаш зад планините горяха пожари. Светлата ивица по-ясно очертаваше линията на върховете, назъбени от еловите и борови гори, като че по оградата бяха набучени остриета, за да не може никой да премине.

Над главата ми небето беше по-тъмно, с ярки, спокойни звезди. По него летеше облак, но толкова прозрачен, че не закриваше звездите, а само разсейваше блясъка им. Чувах как някъде под конака тече река.

Планините дишаха заплаха, а небето и реката обещаваха покой. И аз бях спокоен, дишах дълбоко студения въздух и гледах звездите.

Жив бях. Аз бях пленникът Абдуллах и пленникът Абдуллах живееше.

Изглеждаше ми чудно и невъзможно, че някога съм бил френски благородник с гръмка титла. Чудно ми се струваше, че сега някъде там, на юг, зад тия планини, се намираше Крит и на него Кандия. Спомних си пустите улици, покрити с парчета мазилка, гюллета и трупове, надупчените стени и насипите, хлъзгави от кървава кал. Не можеше да има такова нещо. Имаше само кръг планини, парче небе над тях и в средата — робът Абдуллах.

Спомних си за Джулиано от Каподистрия, който оставил турците да влязат в крепостта му, а после вдигнал и тях, и себе си във въздуха. Спомних си как се възхищавах от храбростта му. Да, но той беше мъртъв, а пък аз, Абдуллах, живеех.

Абдуллах нямаше ни минало, ни бъдеще. Абдуллах нямаше цели. Имаше само една цел — да оцелее. Да живее. Той нямаше път, но беше открил, че човешките пътища не водят доникъде. Важното беше, че върви. Той имаше крачката.

Лишен от сродници, от приятели, от богатство, Абдуллах беше открил, че притежава най-важното — беше жив. Коприната, перата, броните, любовниците, празненствата, ловът закриваха за френския благородник, неговия предшественик, това най-важно нещо. Абдуллах остана гол и почувствува, че живее.

Какво струваше всичко друго? Аз бях Абдуллах и имах мига. Абдуллах имаше тоя миг, звездите, планината. Вековете преди него, вчерашният ден, денят утре и вековете след него — те бяха чужди. Какво струваха звездите, планините, въздухът, ако Абдуллах нямаше мига? Целият свят тънеше в тъмнина, Абдуллах го осветяваше, като държеше своя миг в ръка — като свещ. За тоя миг можеше да се даде всичко.

Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш.

Абдуллах беше разбрал — щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдуллах не посягаше — той се радваше на единственото, което имаше — на мига, — и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг.

Оставаше ми само една крачка до щастието — да победя мисълта, че миговете щяха да имат край, че един миг ще бъде последен и след това аз — Абдуллах — ще си отида. А вятърът ще духа, облаците ще летят, реката ще тече. И мене няма да ме има.

През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да определя кое беше по-силно — дали радостта, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.

Затова не исках да се прибера в конака, стоях пред портата — гледах звездите.

Казвах си:

„Радвай се! Живееш!“

Знаех, че това спокойствие около мене ще изчезне, че тая тиха долина ще кънти от писъци и стонове и ще се озари от пожара Това беше следващ миг. Събирах сили, за да мога и тогава да запазя спокойствие, да стоя настрана, да не посягам. Все пак не вярвах докрай на Абдуллах — много отскоро го познавах.

Можех ли да помогна някому? Никой никому не може да помогне. Мигът не се заема.

Стресна ме Караибрахим. Той винаги се движеше безшумно. Каза ми, като огледа планината, без да вдигне поглед към небето:

— Дадоха ти отделна одая, до одаята на Сюлейманаговия билюкбаши Дельо. Слушай добре какво ще се говори.

Трябваше да подслушвам. Изследвах внимателно Абдуллах — не го болеше много. За мига можеше да се плати всичко.

Стаята ми беше широка, с три прозореца, цялата обкована с дърво. Двете стени бяха целите в долапи. Отворих ги — бяха празни. Дървото още миришеше на смола, а може би благоуханието идеше от прозореца, под който почваше гората.

Още първата вечер имаше какво да кажа на Караибрахим. Пред съседната врата спряха стъпки, чух непознат глас — груб и прям, пълен с присмех. Помислих, че е на Дельо, и после разбрах, че не съм сбъркал.

— Каквото и да сториш, все ще сбъркаш. Ако на царен угодиш, на овчарене ще развалиш. Ако на овчарене угодиш, царен ще разсордиш. Затова прави каквото се сетиш, ала запомни — на твоя забитлик е дошел краят.

— Мълчи, куче — отвърна гласът на Сюлейман ага. — Още те храня, та да ме лаеш.

Легнах си, ала не успях да заспя. Аз бях жив, но и всичко около мене живееше.

Живееше къщата. Живееха стените, покривът, вратата, прозорецът, подът. Нещо скърцаше, пукаше, шумолеше с невидими стъпки и се наместяше за сън. Живееше не само това, което виждах, но и сърцевината на дървото и на камъка.

А през прозореца нахлуваше другият, големият живот. И той оживяваше къщата с люлеенето на цветето в саксия на прозореца,: полъхването на въздуха в стаята, с ответното проскърцване на старата врата.

Навън живееше вятърът, живееше гората, живееше реката. И всеки пееше своята песен.

След тая първа нощ стотици нощи поред съм слушал песента вятъра, песента на гората и песента на водата. Тихи, едва чути и, песни с пълно гърло, песни на буря и порой. От песента, а то човек се радва, че е под покрив, а навън пее планината, до момента, когато той разбира, че покривът му е само измама и че планината може да направи и с покрива му, и с него каквото си иска.

ОТКЪС ПЕТИ

За пръв път Караибрахим и Сюлейман ага разговаряха на кьошка към вътрешния двор с чешмата. Освен тях двамата там бяхме аз и тримата ходжи — шейхът Шабан Шебил, молла Сулфикар Софта и имамът Хасан, син на Велко.

Мислех си, че всичко е предопределено, и исках само да видя как Сюлейман ага ще запази достойнството си. Как довчерашният господар на долината ще се подчини на Караибрахим, без да се унижи. Какво друго можеше да стори той? Не мислех за хората, чиято съдба щеше да се решава. Всъщност тя беше вече решена. Но аз бях жив.

Караибрахим беше махнал чалмата си и стоеше гологлав. Плешив беше и бръснеше останалите косми по главата си, та черепът му лъщеше. И никъде по тялото си той не търпеше ни косъм — освен мустаците си и рога от косми в средата на челото. И други плешиви съм виждал, по чиито чела остават снопчета редки косми, ала кичурът на Караибрахим наистина приличаше на рог. Косата му навярно навремето е стърчала нагоре, защото кичурът имаше твърди, прави косми, а може би и Караибрахим да ги мажеше с, нещо, за да стоят прави.

Караибрахим беше сух и кожата му гладка и лъскава, като ремък, върху който бръснар точи бръсначите си. Толкова беше сух, че не изглеждаше да е останала в него влага — ни пот, ни слюнка. да не говорим за сълзи. Като го гледах, спомнях си, че спартанците смятали за срам да се изпотят или да се изплюят, защото непрестанното напрягане на тялото би трябвало да изпари и изсуши всички тия излишни течности. Когато след време видях кръвта на Караибрахим, учудих се.

Сюлейман ага плесна с ръце и поиска кафета за всички, а Караибрахим отказа и рязко рече:

— Старият Мохамед Кюпрюли забрани кафето.

Личеше, че иска да се заяде, че е дошъл да обвинява и да напада.

Сюлейман ага спокойно отговори:

— Старият Мохамед Кюпрюли, да бъде свята паметта му, забрани кафето, ала синът му, сегашният велик везир Ахмед Кюпрюли, да се възвеличи името му, отново позволи на правоверните да го пият.

Караибрахим все така рязко каза:

— Великият везир е пред Кандия, хванал за гушата неверниците. И всеки правоверен, където и да е, трябва да мисли как да му помогне.

И той втренчено гледаше Сюлейман ага, а пък агата от своя страна спокойно го разглеждаше, докато сърбаше кафето си.

Не виждах закъде можеше да се хване агата, та да събори Караибрахим. Сега Караибрахим ми се виждаше изчукан от излъскан камък. Ни жилка не трепваше и не тупаше по лицето му и черепа му. Хваща ли се лъскав камък? Само като гледах кичура на челото му, мислех си, че трябва да има някаква тайна слабост, за която човек би могъл да се залови.

— Всеки ден мисля за Ахмед Кюпрюли — рече Сюлейман ага. — После ще ти покажа сабята, която ми подари пред Белград, когато еничарите прерязаха въжетата на палатката му, защото не искаха повече да се бият. Аз съсякох най-близкия до мене.

И гледаше Караибрахим. Караибрахим му каза:

— И остана жив? Къде бяха другарите на убития? Сюлейман ага обърна изпитата чаша върху паничката. Разклати я и рече:

— Около него.

И двамата се гледаха в очите. Смътно предусещах нещо. Сюлейман ага сякаш знаеше, че Караибрахим е еничарин, и искаше да го дразни.

Караибрахим се върна отново при Кандия:

— Когато великият везир ни събра около себе си, преди да ни изпрати насам, той ни рече: „Помнете, че Родопа е бряг на Средиземно море, а никой не може да владее морето, ако не е негов брегът. Щом се обърнете на връщане, да видите само минарета и нито един кръст.“ А на агата на еничарите, най-доблестния меч на падишаха, рече: „Сега битката пред Кандия се решава по бреговете на морето. Ти ми трябваш тук, ала там трябваш хиляди пъти повече. Иди в Цариград и разпни Родопите накръст. Мехмед паша да тръгне от север на юг, а пък Абди от изток на запад. Където се срещнете, вдигнете голяма джамия.“

Щом великият везир беше заповядал, щом самият ага на еничарите, вместо да седи пред Кандия, беше дошъл да потурчва българските земи, какво още чакаше Сюлейман ага, та не правеше темане и не казваше „евала“?

— Когато падишахът, винаги победител, да се умножат годините му, беше на лов в Деспот, а то не е много далеч оттук — рече Сюлейман ага, — с него беше и агата на еничарите. Познавахме се още от персийския поход. Той ми подари чифт сребърни пищови.

От малката долина към широкия свят тръгваха нишки като паяжина — към Кюпрюли, към агата на еничарите и ето — дори към самия султан. Сюлейман ага добави:

— А падишахът, винаги победител, ми подари златен лък, защото от сто крачки улучих мечка и елен с богати рога.

Караибрахим мълчеше.

Сюлейман ага вдигна обърнатата чаша и се загледа в причудливите криволици на кафето.

Целият беше в коприна, с виолетова посребрена дреха, с пръстени по ръцете. Но ми се струваше, че почвам да виждам под дрехите му тялото на борец, намазано с масло. Речеш ли да го хванеш — плъзга се.

Ставаше интересно. А в това време овчарите идеха със стадата си и свиреха с гайди и кавали. Пък жените им трепереха зад залостените врати.

Тогава грубо викна шейхът Шабан Шебил. Пожълтяла беше чалмата му, имаше жълто око, жълта брада, жълти зъби. Навярно страдаше от някаква жълта болест. И тя навярно се казваше жълтеница. Цялата му кожа беше и тя жълта, като стар пергамент, на който са написани гнъсни тайни. Като го гледах с едно око и една ръка, мислех си, че сигурно и не чува с едното ухо. А окото му беше мътно, като мръсна вода, като помия, и човек не знаеше какви чудовища се въдят долу, в тъмнината на водите. Няколко пъти, без да ща, се докосвах до единствената му ръка и потрепервах. Все едно че докосвах змия — толкова жилава, корава, напрегната беше ръката му. Силата на двете ръце беше се събрала в нея, та мускулите изпъкваха, издуваха се и трептяха. А силата на погледа му се събираше в единственото му око.

Тоя човек ме вцепеняваше, усещах, колкото пъти ми се усмихнеше, че ми се повдига. Тогава отново се намирах в люлеещия се трюм на галерата, сред мрака и изпражненията си. И всеки, който минеше, можеше да направи с мене каквото си иска.

Шейхът викаше:

— Падишахът, да бъде свято името му, още щом наследи баща си, с все сили се зае да сложи неверниците на мястото им. Спомням си, беше година 1035 от егира, когато заместникът на пророка на земята видя от двореца си, че пратеници на князете на Влахия и Молдавия носят червени чорапи и жълти пантофи. И заповяда да ги пребият от бой, и ги пусна да си ходят боси. А после самият падишах ходеше преоблечен из Цариград — да ни даде аллах там да прекараме дните си — и водеше след себе си двамина преоблечени палачи. И където видеше неверник с цветна дреха, буташе го на палачите и още на самото място му режеха главата. И като срещнаха арменска сватба, винаги победоносният видя, че женихът носи жълти чорапи. Пред очите на невестата отрязаха главата му. И вместо да спи в обятията й, заспа на гробището. За едни жълти чорапи! Сам падишахът повели да режат глави! А какво видяха изумените ми очи във вашата долина? Първото нещо, което видях, беше овчар с червен плащ. Жените ходят като облечени на сватба, с червени престилки, с бели кърпи, със златни нанизи по гърдите. Казано е — неверницата да носи най-много железен гердан, а дрехата, която се вижда, да е черна, най-много синя. А поясите да са от конски косми. Защо видях жени на коне? Откак еничарите поеха обет да ходят пеша, неверниците не бива да се качват на кон. Ако са болни — могат да се качат на магаре, и то седлото да не прилича на турско, а да бъде самар за дърва.

— Ходжа — рече му Сюлейман ага. Той внимателно гледаше петната в чашата от кафе — изглежда, се вълнуваше от тайнствените знаци. — Ходжа, сто крачки пред конака ми и сто крачки зад конака ми никой неверник не бива да стои на коня си. Слиза и си сваля калпака. Иначе остава без глава. Скоро отрязах една глава за такова нещо и сега плащам на вдовицата, защото покойният остави шест дребни деца, които мрат от глад.

— Ала инак признаваш, че яздят!

— Тук няма коли, ни лодки. Всичко минава по конски и магарешки гръб. Хората не могат винаги да вървят пеш.

— Признаваш, добре. И да не признаваш, така е. Аз те видях как държеше за ръката твои хора и разбрах, че са неверници. А е казано, че правоверният не бива да подава ръка на неверник.

— Ходжа — прекъсна го Сюлейман ага, — ти яде ли тая сутрин хляб?

— Ядох — троснато, но с учудване отвърна ходжата.

— Пи ли мляко?

— Пих.

— Хапна си и месо, нали?

— Така е.

— Зърното са го сели неверници, млякото го е доила неверница, агнето го заколи неверник. И моята къща я пазят неверници. Как може да ме осквернява ръката, която ме храни? Щом това, което влиза в тялото ми и минава през сърцето ми, е дадено от неверник, може ли да ме оскверни докосването на ръката му?

Едноокият ходжа млъкна объркан. Пъхтеше, бършеше врата си и окото му светеше зловещо, ала събираше сили да се пребори отново с агата.

Караибрахим мълчеше.

Обади се моллата Сулфикар Софта. Дебел беше той, сякаш беше налепен целият от топки. Някой си беше играл да нанизва топки и направил човек. Една топка — глава. Две малки черни топчета — очи, едно червено топче — носле. Направо до главата, без врат, голяма топка — коремът, глътнал гърдите и плещите. По две топки една до друга за ръцете — едната топка до лакътя, другата — от лакътя надолу. Пръстите, като броеници от топчета, по едно за всеки прешлен. Мазник, лицемер, кръвник.

— Нека оставим неверните и си спомним за правоверните. Видяхте ли забулена жена в конака? Аз не видях и не успях да различа правоверната от неверницата. Всички са с открити лица, всеки мъж може да ги мърси с погледа си. И казват, че целите планини били пълни с юруци — турци, правоверни, а жените им с непокрити лица. Къде гледаш ти, Хасан ходжа, питам те аз? А защо по вратите на къщите няма знаци къде живеят неверници? Да оставим, че има къщи на два ката. Ами ако влезе просяк мюсюлманин и призове над дом на неверник благословията на аллаха? Голям грях е това, ходжа.

— Тук няма просяци. Тук не се проси. И в трите села има ачик одая.

Кой каза това, не си спомням. Все едно кой — Хасан ходжа или Сюлейман ага.

Хасан ходжа стоеше със скръстени крака и гледаше другите двама ходжи в очите. Беше като брат на Сюлейман ага — подреден, с равно подстригана брада, надвил себе си.

Ачик одаи се казваха стаите за странноприемници, където всеки пътник можеше да отседне и да има покрив над главата си, постеля и храна.

— Какви са тия ачик одаи? — джафкаше дебелият ходжа. — В ачик одаята трябва да има нарочен прозорец, с преграда и с поставка, която се върти. Храната се слага зад преградата, жената завърта поставката и храната отива при пътника. А жената стои зад преградата.

— Тук и в харема ми няма прегради и решетки — каза Сюлейман ага.

И пак всички млъкнаха. Мълчеше и Караибрахим. Едноокият, след като дълго време мърда с устни, дрезгаво проговори:

— Чух нещо, ага, ала не го повярвах. Ти ще кажеш. Вярно ли е, че данъка джизие го събирали българите помежду си и го носели на тебе?

Не разбрах примката, но Сюлейман ага сигурно веднага е разбрал накъде бие ходжата. Въпреки това той спокойно отговори:

— Вярно е.

Ходжата тържествуващ се развика:

— А знаеш ли ти, че джизието е откуп, възнаграждение, което неверникът дава, защото не сме го убили, защото сме го оставили жив, да тъне в заблуда и грехове? Знаеш ли ти, че джизието е наказание за неверието на неверника? Затова, щом се приеме ислямът, джизието се премахва. А ти го събираш с други хора. Джизието се плаща от всеки българин, всеки за себе си. И той ще стои прав, и ти ще си седнал. И ще го удариш с юмрук по непокорния врат и ще му викнеш: „Плати джизие, о враг на единия бог.“

Ходжата стана, размаха ръце, удари юмрук във въздуха. От устата му летяха слюнки и като го гледах срещу светлината, все едно че изригваше искри и разтопено желязо. Сюлейман ага бавно избърса с длан челото си — навярно ходжата го беше наплюл.

— Виждал съм как събират джизие. После агата, който го събираше, дойде при мене и ми се оплака: „Сега ме чака бой с пръчки, защото не ми достигат две пълни кесии.“ А пък когато ние платихме джизието, дадохме на чиновника две кесии бакшиш. Кой е по-полезен за държавата на падишаха?

Отново мълчание. Единствен аз не бях проговорил. И какво дирех тук, между тия хора? Защо ме беше довел Караибрахим? Сюлейман ага ме загледа. Мълчанието стана непоносимо. Изкашлях се. За свой ужас усетих, че ще проговоря, какво — сам не знаех, само да не мълчим. Коленете ми се разтрепераха, сърцето ми се разтупа, кръв писна в ушите ми.

— Джизие в тая долина вече няма да се събира. Джизие не се плаща от правоверни. А когато аз напусна тая долина, в нея няма да има вече неверници. Ага, ти прочете ли писмата?

Говореше Караибрахим, отдъхнах си. Сюлейман ага само кимна с глава.

— Тия писма повеляват на каймакамина, на кадията и на агата Сюлейман, син на Дауд, с всички сили да помогне на мене, Караибрахим, да разсея заблудата на неверниците. Каквото е било, няма вече да го бъде. Не струва да говорим за него. Кажи, ага, как мислиш ти, че ще е най-добре да спасим неверниците? Защото, вместо да се радват, те навярно дни или месеци ще упорствуват в заблудата си. Така се е случвало на много места. А ти познаваш хората си.

Мина вече времето на извъртането. Всички чакаха отговор.

— Ага — рече Сюлейман ага, — в трите села има петнадесет души правоверни. От тях само десетина са турци, другите през своя живот са познали истината, а бащите им са били или още са останали неверници. И моят ходжа се казва Хасан, син на Велко, и баща му е жив. Моят билюкбаши и ковчежникът са българи неверници, а писарят и събирачът на данъци са турци. Семейните ми са българи, ратаите ми са българи. Кажи ми ти, какво можем да ти помогнем?

Отново тежестта се прехвърли на Караибрахимовите рамене. Той бързо се отърва от нея:

— Дай съвет, ага. Помни писмата, мисли, отговори ми.

— Сега в селата има, кажи-речи, само жени — бавно заговори Сюлейман ага. — Мъжете са овчари, малцина са занаятчии и рибари. Всички се връщат сега от бреговете на Бялото море. Карат и стадата. С тях има петима турци. Мислиш ли ти, че сега е време да се заемем само с жените?

Едноокият ходжа облиза изсъхналите си устни и пак отвори уста. Окото му светеше трескаво и неуверено, клепачът му премигваше.

Сюлейман ага вдигна ръка да го спре:

— Само ще ти кажа, ходжа, че с овцете от трите села идват триста души, всичките въоръжени. С тях трябва да има триста пищова, сто пушки, двеста-триста лъка. Тук всеки стреля с лък.

— Кой им даде оръжие? — писна дебелият молла Сулфикар Софта. — Ти си виновен! Запретено е неверник да носи оръжие, нож не бива да носи, а те имат триста пищова!

— За мечките и вълците са, ходжа — сериозно му рече Сюлейман ага, ала ми се стори, че очите му се смеят. — Как могат овчарите да ходят по тия гори без оръжие? Миналото лято само мечките изядоха четиридесет мулета и катъри, овцете не сме броили.

— Кога се връщат мъжете? — попита едноокият ходжа.

— Утре са на Плачлив камък — каза Сюлейман ага. И гледаше към Караибрахим.

— Закъснели сме — рече ходжата.

— Дойдохме навреме — рече Караибрахим. — Аз знаех кога ще се върнат мъжете. Агата право каза — ще ги чакаме. Ще им кажем за милостта, която падишахът е решил да им подари, да ги направи равни на еничарите си. Те ще си помислят. Не много време, седмица или две. Защото великият везир е при Кандия и чака радостни вести.

Караибрахим се изправи в знак, че разговорът е свършил. Стана и Сюлейман ага.

Какво излезе? Всичко се отложи. Ала какво спечели Сюлейман ага? В началото мислех, че за него има само един изход — да се подчини. Имаше ли той някакъв избор?

Долу, на двора, билюкбашията Кеманчиджоглу, истински разбойник, пресрещна Караибрахим и му пришепна:

— Ага, тук мирише на лошо. Караибрахим го погледна.

— Ей, аллах, на лошо ми мирише. Не се радвам аз на тоя конак. Язък за пътя — тюхкаше се билюкбашията. — Тръгнахме с торби, а в тях може да сложат главите ни. Дошло ли ти е наум, че за една нощ могат да ни изколят?

— Имаме стражи — рече Караибрахим.

— И защо сме всички в конака?

— Ако бяхме по къщите, по-лошо щеше да е. Не се вайкай, ами си отваряй очите. Хайде, гит!

После Караибрахим ме погледна остро и изпитателно в очите.

— Вярваш ли? — попита ме той.

Повдигнах рамене. Всъщност дали това не беше изборът на Сюлейман ага? Малко ли местни владетели се бяха вдигали против властта на падишаха? Дали господаруването не му беше по-мило от мирната глава?

Тая нощ сложих пищова си под възглавницата. А с пищов под главата не се сънуват хубави сънища — ако сънуваш или ако изобщо заспиш.

ОТКЪС ШЕСТИ

И още същата нощ, на деня, в който Манол срещна Караибрахим и видя Елица, тръгнахме пеша от воденицата към село Подвис. Ала се забавихме, защото Манол искаше да дочака сина си Мирчо. А когато момчето дойде, каза на баща си:

— Татко, срещнаха ме турци и един ме замеряше с пищова си, ала пищовът му не хвана.

И колкото и да се боеше от баща си, та стоеше мирен пред него, показа му как се е присмял на турците. Манол нищо не му рече.

Дошло бе най-дълбокото време, когато виделото, което си е отишло, и виделото, което ще дойде, са равно далеч от човека. Ала ние си тръгнахме, макар овчарите да са много суеверни, защото навярно Манол не се боеше, щом вървеше със свещеник. Побоявах се и аз и добре, че беше изгряла пълна месечина, та не се пребихме по пътя. А Мирчо ту тичаше пред нас, ту оставаше зад нас, като козле или куче, и дори в тъмнината намираше гъби смръчки и ги слагаше в торбата си. И говореше, и се смееше, като не можеше да сдържи радостта си, че вижда баща си. Манол нищо не му казваше.

Стигнахме село Подвис, което е третото, най-горното село в долината Елинденя. Селото спеше, само реката шумеше между къщите. Това село цялото е в дере, защото хората не посмели да откраднат от орната земя за къщите си, та ги построили на гол камък. И окото се радва, като гледа къщите и плевните, надвесени над реката, ала дворовете са малки и каменисти. Реката до днес нито веднъж не беше прииждала, защото еловият лес над селото пие водата на планината и спира снега. Лесът е бранище, заповедна гора, и в него не бива да се чува глас на брадва. Само овчарите, когато слизат през буря, могат да дълбаят по елите кръстове, та да не ги бие небесен гръм. Разправят, че когато веднъж някой си подвисчанин започнал да сече една ела, тя заплакала с човешки глас, а от раната потекла кръв. И ръцете на оня изсъхнали. Не зная вярно ли е, разправяли са ми го, ала е вярно, че без тая гора Подвис ще слезе надолу по реката. През тая гора минахме ние по тайна пътека и изведнъж излязохме тъкмо пред Маноловата къща.

А къщите и плевните са построени една до друга, опрели гръб до гръб, та гледани отвънка, приличат на дълъг зид. Това е да не могат да влизат в селото лоши хора и зверове. Маноловата къща беше на края и Мирчо, като прескочи зида, дръпна дървото отвътре, та влязохме в двора. Макар да беше нощ, виждаше се месечината, че бурени растат между камъните, а здравецът от зидовете беше тръгнал по стъпалата.

Тогава Манол се оплака за първи път тая нощ:

— Къщата се рони, а няма кой да я гледа. Къща без жена не е къща.

И в това време отново се чу отдалеч камбаната на манастира „Свети Илия“. Игуменът биеше камбаната, защото тук много се боят от най-дълбокото време, та черковният звън да освети нощта. Иначе горяните чакат да пропеят първи петли.

А Манол се спря на двора и се загледа в месечината. И видях, че се усмихва.

— Като глас на човек е тая камбана — рече той. — И дори да лежиш на постелята си, щом го чуеш, знаеш какво време е навън. Зиме засипаният чан удря кратко и глухо и не звъни на изпроводяк — сякаш е пукнат. Пролетес, духне ли белият вятър, иде разпилян и тревожен звън. Щом духа северният вятър, звънът идва отдалеч и пак е пълен с тревога, ала пролетната тревога е друга. Подзиме звънът е чист и бистър като изворна вода. И денем, и нощем гласът на чана се носи над планината. Най-хубаво се чува среднощ — денем гласа му го глушат хиляди други гласове. А когато удари за последен път — чуваш ли го, — иде едно слабичко, треперливо, нетърпеливо почукване — като че ли чанът иска още да звъни.

И когато млъкна, а на месечината още трепереше екотът на камбаната, дочу се едно злокобно и страховито виене на псе, та покри и удави сребърния глас. И второ виене му отговори, и тъй виеха псетата, такава смъртна мъка идеше от воя им, че на човек му се изправяха косите и хлад протичаше по гърба му. И трето псе се обади още по-проточено и ужасено, та месечината взе да свети студена като мъртвец.

Манол скръцна със зъби и прегърна през рамо Мирчо, който се сгуши под червената му наметка.

— Темната дупка — рече Манол.

Тъй се наричаше една черна и дълбока яма — кладенец ли, пещера ли — горе над селото, без зрак и без дъно. Там хвърляха бесните псета, или зли псета, или псетата на съседа, а клетите гадини, като разбираха, че трябва живи да се изпоядат, виеха, та подлудяваха и трите села.

— Чуваш ли — тихо думаше Манол, — чуваш ли воя на Белчо, на Вълчан, на Мечо? Ето пак се обади Вълчан!

А така се казваха три от кучетата на Севдиния мъж, които днес още търчаха около нас. Затова не повярвах и му казах на Манол, а той ми отвърна:

— Кога е сварила ли? Кой е помогнал ли? И сам игумена може да е накарала да ги бутне. И самичка може да ги е бутнала. Не е жена тя, а дяволица.

И се прекръсти. Изкачихме стъпалата и влязохме бързо в къщата, сякаш безнадеждният вой ни гонеше. А вътре ни лъхна гробовен хлад, защото цяла зима не беше пален огън в горницата.

Тогава Манол запали огън и като лумнаха пламъците, сърцата ни се отпуснаха, защото огънят не само осветява, ами и освещава всичко, и с огън се пъдят нечистите сили, щом се заселят в изоставен дом.

— Татко — попита Мирчо, — защо не слезеш в Темната дупка да извадиш псетата?

— Сине — отвърна му Манол, — има пещери, дето не може да слезе и баща ти. А казват, че Темната дупка слизала към долната земя и псетата вият, защото виждат страшни неща.

— Знам, че като поискаш, и ще слезеш — рече момчето.

— Иди в плевнята и донеси сено да приготвим одърите — рече му Манол.

А Маноловата къща беше голяма, с горен и долен кат, имаше прозорец и огнище с комин. Повечето къщи имаха само един кат и една одая за добитъка и хората, а огънят се кладеше по средата на одаята и излизаше през дупката по средата на покрива.

Манол пъхна в огъня една борина и я запали. А вятърът идеше от много страни, та той въртеше борината като ръжен, за да се пази от пламъка, който все се хвърляше към него. И от борината капеше запалена смола, та гореше като тамян на дребни зърна в пепелта. Когато борината се поуспокои, Манол я даде на Мирчо и му рече:

— Полека притваряй вратите, да не прищипеш някой от тия, които ходят посред нощ.

Защото твърде не вярваше, че звънът на камбаната е изгонил всичко нечисто от планината.

Тогава Мирчо излезе, а Манол се оплака за втори път тая нощ:

— Прости ми, отче, не мога да те приема, както подобава, защото без жена е моят дом. А овчарова къща без жена е като чан без език.

И обърна глава настрани. А там, в тъмнината, проблеснаха на пламъците на огнището сребърните Манолови чанове.

Говореше се, че Манол намерил в дълбока пещера сребърно съкровище. И на всяка пара бил изсечен Орфей, оня певец, дето приспивал с кавала си лъвове и тирани и слязъл в долната земя през Темната дупка. Други казваха, че на парите имало хора, които се любели. Говореше се, че Маноловият побащим, хайдутинът Караманол, оставил на храненика си две дисаги бели акчета, макар да се знаеше, че Караманол пиел кръв, ала кесии не вземал. Както и да е, Манол дал сребро, за да му излеят в Неврокоп руси чанове. И среброто било повече от медта. Да тежали петдесетте чана двеста оки, пак сто оки сребро имало вътре.

Никога Маноловите чанове не бяха окачвани на врата на кози и овни. Говореха, че Манол чака да събере стадо с петдесет еркича и тогава да извади чановете си. А такива стада имаха само юруците, чии го овце са общи, и Сюлейман ага. Излизаше, че нивга горите нямаше да чуят Маноловите чанове.

И стана Манол, та отиде до чановете си. Стояха те до стената, окачени на четири реда, всеки ред по една пълна дизия от 13 чана, подредени на всеки ред от първия глас до последния. Две обелени елови стъбла бяха сложени на магарешки нозе, четири пръта лежаха от стъбло до стъбло, а на прътовете висяха чановете. И огънят играеше по тях, ала те оставаха неми.

Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни.

И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал…“

После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресеше той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.

Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. И в тая нощ разбрах приказката за камбаната, която правила стопанина си с всеки удар на езика си по-млад с една година. Такива чанове можеха да направят човека като нероден.

И не помня кога Манол е спрял да звъни. Той стоеше с гръб към мене, с отпуснати ръце, а пък аз бях вече изправен с лице към него. И в горницата се носеха духовете на отзвънелите гласове.

Манол каза:

— Чанове трябва да сложите в черквите си.

А Мирчо влезе с наръч сено и не притвори зад себе си вратата, ала навярно не помнеше за нечистите сили. И видях по лицето му да светят сълзи, та избърсах и своите очи. Обърна се и Манол и аз видях, че ликът му приличаше на лика, когато гледаше Елица.

И Манол каза още:

— Един чан да се пропука, един да не е настроен на гласа си, и цялата песен ще изтече в земята.

А разбрах, че не говореше само за чановете.

Тогава седнахме край кръгла софра, покрита с каквото Манол извади от торбата си. И Манол се оплака за трети път тая нощ.

— Кръгла и къса е софрата ми, малко хора събира. И малко мои хора сядат край нея. А душата си бих дал за дълга и широка трапеза, за много синове и дъщери.

Когато накрая прекръстих софрата, Манол събра трохите от кърпата, та ги хвърли в огъня. И рече на сина си:

— Сине, върви и ми донеси от дисагите онова сандъче, що мирише на пресен бор.

И Мирчо донесе сандъчето. Манол го сложи на софрата и каза:

— Сине, коленичи срещу мене. В това ковчеже са костите на майка ти.

Момчето нито се смути, нито се смири повече, защото, откак чу воя на псетата и звъна на чановете, стоеше мирно и свито, като птиче пред буря.

И Манол му рече:

— Знаеш ли защо казваме на турците поганци?

— Не зная — отвърна му Мирчо.

— Има едни страшни космати хора, с едно око по средата на челото. Те се казват поганци. Добре, че господ ги пуска по земята само две недели — едната преди Коледа и едната след Коледа. Те ядат човешко месо. Когото срещнат, изядат го. Ала има и по-страшно. Понякога хванат ли някого, те го карат да вкуси с тях човешко месо. И той става като поганците. Може да го гледаш, откъдето си искаш, той си е като другите хора. Има си жена и деца, къщи и ниви, оре и жъне. Овце не може да гледа, който пипа овце, трябва да е чист човек — свети цар Давид бил овчар, той ни закриля от поганците. И най-напред на овчарите ангелите казали, че се е родил Христос. Пък и ние се пазим с билки и с ножове.Та такъв човек, щом дойде уречената неделя, нощем се превръща в поганец и яде хора. И баща си, и децата си може да изяде. А Мирчо му рече:

— Татко, ами турците, щом са поганци, защо ядат хора през цялата година? И защо тяхната неделя не свършва?

— Ще свърши. Може и да е близо краят й. Който им е дал власт, той може и да си я вземе. Слушай по-нататък. Турците, като поганците, понякога, щом хванат човека, карат го да стане като тях — и той да яде християните. И най-много обичат да превръщат в поганци ония, които сами не могат да изядат.

Тогава Мирчо поиска да му рече нещо, ала Манол вдигна ръка и заговори нататък:

— Преди тридесет години, когато бях момче като тебе, в нашите села дойдоха турципоганци. Събираха деца, да ги научат да ядат хора. Да ги заведат в своята земя, да ги направят еничари — тъй се казват тия поганци. Проплака мало и голямо. И една майка хвърли сина си в кладенеца. Аз бях сираче, нямах нийде никого — нито да ме бутне в кладенец, нито да ми разправи за поганците, както аз сега разправям на тебе. Навсякъде щом тръгнат поганците да събират деца за еничари, най-напред дават сираците. И право е — ако се върнат някога, да не могат да заколят баща си. Мене ме гледаше дядо Галушко. Имаше той тогава двоица други синове — Добрил и Страхин. И аз му бях за син, ала ония двамата му бяха синове рождени. И майка им беше жива, ти не я помниш. Дядо Галушко даде на поганците своя втори син, Страхин. А мене запази, защото нямаше кой друг да ме закриля. Ако ме беше дал, сега аз можеше да се върна в долината, за да търся нови деца за поганци. Как го правят, не зная, ала който вкуси с тях човешко месо, вече не се отучва — навярно всеки човек си е звяр.

— А може да не идват за деца — рече Мирчо.

— Дай боже — тежко издума Манол. — Ала навярно за това идат, защото водят голяма война и поганците им се свършват. Взеха ни всичко. Остава да ни вземат децата. Слушай сега и вече не се обаждай. Аз имам двамина синове — тебе и батя ти Момчил. По закона, ако вземат еничари, трябва да дам единия от вас. Момчил е надхвърлил години, остава да дам тебе. Ала аз не те давам.

— И аз няма да се дам — обади се момчето. — И да ме хванат, няма да стана поганец.

— Мълчи! — строго му рече Манол. — Ти си още много малък и не знаеш нрава на поганците. И никой от нас не знае вкуса на човешкото месо. Може да е много сладко. Важното е да не го вкусваш. Три работи искам от тебе, не са четири, и са тежки за детинските ти плещи. Ала гледал ли си в гората как до огромния смърч, що и двамина не могат да обгърнат, понякога се извива младо буково дръвце, дебело колкото твоята ръчица? А вдигнеш ли глава нагоре, виждаш, че върховете им са един до друг в небето. Такова дръвце трябва да бъдеш ти и да се вдигнеш нависоко, макар и да са малко годините ти.

— Поганец няма да стана — тихо и упорито повтори момчето.

— Три бащини заръки имам до тебе и искам да се закълнеш, че ще ги изпълниш. Не те ли хванат турците, ще ги забравиш. Ала никой не знае божите пътища. И тъй, слушай! Ако те хванат турците, когато те поведат на излизане от долината, ще минете по Сюлейманаговия камен мост. Първата ми заръка е, като минете по моста, вързан-невързан, да се хвърлиш в бързея. Водата ще те отвлече. Може да те удави, може да те изхвърли жив, ала никой не ще те намери, ни жив, ни трупа ти, защото по брега на реката няма път. Запомни ли?

— Запомних, татко — рече Мирчо.

А Манол помълча, преди да каже втората си заръка:

— Втората ми заръка е, ако не можеш да се хвърлиш от моста, щом стигнете Милото господи, спри се и се обърни назад. Все едно че искаш да видиш за последен път Елинденя. Обърни се така, че гърдите ти да бъдат към каменните кръстове. Аз ще съм скрит в гробищата и ще те устреля право в сърцето. Да стоиш и да не мърдаш.

— Ами ще можеш ли да избягаш? — попита Мирчо.

— Гората е до мене. И да ме настигнат, то ще са двама-трима. Ще ги заколя курбан за тебе.

— А каква е третата ти заръка? — запита го момчето.

— Третата ми заръка е, ако не се хвърлиш от моста и ако не те убия горе на Милото господи, щом се стесни пътят при Девицата, да скочиш в пропастта. Там хората могат да вървят само един след друг. Ако смогнеш, дръпни някой след себе си. Водата може да те влече и да те извлече жив. Ръката ми може да трепне и да не те улуча в сърцето. Ала от пропастта жив няма да излезеш. Там се хвърлила някога една девойка, затова на скалата й викат Девицата. Щом е можала да се хвърли жена, какво остава за тебе? Това са те, трите ми бащини заръки. Чу ли ги, татьовото?

— Чух, тате — отвърна момчето.

— А сега, закълни се — рече Манол. — Закълни се върху костите на майка си и върху този нож.

И Манол изтегли широкия нож, с който разкопа гроба, избърса го в наметалото си и го сложи върху сандъчето. А когато момчето отвори уста, спря го и рече:

— Чакай!

И се обърна към мене:

— Отче, ти нали носеше свещени книги в торбата си? Дай една, да хване по-здраво клетвата.

Отговорих му:

— Нося, ала са само от стария завет. И Соломоновия еклесиаст нося.

— Нищо — рече Манол, — той нали е бил християнин.

— Цар Соломон е живял преди Христа.

— Все едно. Важното е, че не е бил турчин.

И аз сложих книгата на мъдрия и отчаян цар върху сандъчето с костите, до ножа, и Мирчо се закле върху кости, нож и еклесиаста, като повтаряше дума по дума това, каквото речеше преди него баща му. Аз стоях безпомощен край тях и все още ми се струваше, че съм пеленаче, както след песента на чановете. И Мирчо ми се стори по-стар от мене.

А накрая баща му вдигна ръка, та го погали по сведената глава за пръв път, откак се срещнаха.

Дълго мълчахме, щом детето свърши клетвата си, и чухме отново воя на псетата. И Манол се обърна нататък и ниско издума:

— Мълчете, прокълнати души. Като дойдат стадата, ще ви хвърля една ялова овца.

А като разбрахме, че не ще можем да заспим, Манол ми рече:

— Отче, прочети нещо.

И аз затърсих в торбата.

— Не, от тая книга прочети — рече Манол, като посочи еклесиаста. — Да знае Мирчо върху какво се е клел.

И на светлината на огъня почнах да чета Соломоновия еклесиаст.

„Суета на суетите, всичко е суета… Каква полза за човека от всичкия му труд, в който се труди под слънцето? Едно поколение преминава и друго дохажда. А земята вечно стои…

Окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане. Каквото е станало, това е, което ще стане. И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши. И няма нищо ново под слънцето…“

Тъй четох аз еклесиаста, стих подир стих, и с тръпнене чувах като през сън виенето на кучетата, докато най-после чух камбаната на манастира да бие утринна молитва. И млъкнах. Нищо не рече и Манол.

А когато погледнах към прозореца, нощта навън ми се видя черна, ала като станах и надникнах, видях — ето, раждаше се виделината и идеше новият ден.

ОТКЪС СЕДМИ

Събудих се и като погледнах през прозореца, видях само върхове на дървета. Гледах ги отгоре не само защото бях на втория кат на конака, но и защото склонът се спускаше надолу. Земя не се виждаше — само върхове на дървета. Една единствена светла поляна зеленееше горе високо сред горите. Насреща планината се вдигаше стръмно нагоре, и тя до върха покрита с гори.

Върнах се и легнах отново на постелята си. Върховете на близките дървета сега се губеха върху основата на планината. Ала една ела я надхвърляше с върха си и се очертаваше на небето. А небето светлееше.

Жив бях. Почваше нов ден.

Присмях се на нощните си страхове. Спомних си как слухтях да чуя нещо в съседната стая — не защото Караибрахим ми беше казал да подслушвам, а защото треперех за кожата си.

Гледах планината, докато тя почервеня от изгрева — ала не със светлата червенина, която осиява сините върхове на Алпите. Тая планина постепенно стана червена, като печена керемида, леко зеленясала, защото отдолу все пак избиваше тъмнозеленият цвят на горите.

Станах и слязох на двора. Излязох от конака. Жена плискаше от ведро сребърна вода и се готвеше да премете калдъръма. Миришеше на смола, на влага и на студ.

Пред мене цъфтеше младо черешово дърво. Долу в равнината вече червенееха черешите, а тук цъфтяха бели цветове. Дъжд ли! беше превалял, или това беше роса, не зная, ала дървото беше цялото покрито с капки. Тих вятър го полюляваше. И капките блестяха. Ту една светваше, ту друга, с различни ярки цветове, с всички цветове на дъгата — сякаш черешата беше наметната със сърма, обшита с мъниста. Капките бяха стотици и стотици искри искряха и гаснеха по дървото.

Спрях погледа си на една капка. Тя трепереше, играеше, тръпнеше, сякаш се страхуваше да не се откъсне и да падне долу. А може би земята я влечеше като всяка пропаст? Огромна беше тая капка — ту зелена, ту червена, ту синя.

Като омагьосан бях, като рибар, който вижда в бездната да свети бисер. Неволно пристъпих към дървото. Блясъците изчезнаха. Дървото посивя. Гледал го бях досега срещу слънцето и щом измених мястото си, то скри от мене прелестта си.

„Глупако! — горчиво се присмях на себе си. — Не разбра ли, че не бива да приближаваш? Нито да посягаш? Стой настрана, глупако!“

Отидох до дървото, сграбих тънкото му стъбло и го разтърсих.! Заваляха тежки капки и напълниха врата ми. Затворих очи и вдигнах ръце. Студените капки се стичаха по клепките ми. Хубаво беше.

Отдръпнах се и погледнах дървото. От него още се ронеха капки и бели листица на цветове. Дошли бяха пчелите — те ги събарЯха долу.

Наоколо замириса на някакъв странен бурен. Обърнах се. Жената метеше с метла, току-що вързана от зелени, твърди бурени.

Пресните треви оставяха по плочите зелени петна, та вдигаха лек прах и упоителна, дива миризма.

Тогава видях белите нозе на жената, която се навеждаше с гръб към мене. Лицето й не видях. И в мене се надигна такова желание, тъй усетих топлата й кожа, косите й, дъха й, смесен с дъха на тревата, тъй я пожелах, че едва не заплаках. Това беше друг човек, жена, на две крачки от мене.

Усетих, че в гърлото ми клокочи хъркане, а в гърдите ми нещо ръмжи. Обърнах се и избягах.

Когато влязох във вътрешния двор, една прислужница се приближи към мене и ми рече:

— Ела, господарката те вика.

Едва пристъпих по стълбите след нея, и чух дълбоки стонове, като на човек, когото мъчат. Изпотих се от уплаха. И защото се качвах нагоре, стоновете ставаха по-ясни и разбрах, че стене жена.

На чардака седеше на ниско столче дебела жена и плетеше нещо с дебели куки, с червена и жълта прежда.

И върхът на планината, която се виждаше през клоните на платана, беше жълточервен. Дрехите на жената бяха като на господарка.

Ала как й стояха копринените дрехи! Ах, колко дебела беше Гюлфие! Коприната се опъваше по бедрата й, все едно че бяха наметнати извитите бутове на мъжовия й фламандски кон. Отпред се издуваше така, сякаш държеше в пазвата си две торби брашно. Имаше кръгло лице, непокрито, без вежди, и както на много дебелите жени, не се познаваше възрастта й, защото сланината опъваше и излъскваше кожата й. Очите й блестяха, устицата й се смееха, бузите й червенееха. Струваше ми се, че ако дръпна една от куките й, та я бодна по бузите, ще зацвърти червена струйка, като от пробит мях с вино. Нещо напираше в нея и я издуваше, където можеше. Сигурно не беше много стара. Такава беше Гюлфие.

Тя ме разглежда мигдва с черните си, дребни очи, а устните й все се смееха, сякаш мислеше нещо весело и се готвеше да ми го каже. В това време отново се чуха дълбоките стенания. Обърнах се — Гюлфие стоеше на чардака — и през отворената врата на стаята срещу нея видях да лежи жена на постеля с отметната настрани глава. Мократа й коса блестеше. Червената завивка върху корема се мърдаше и се гънеше, сякаш отдолу бяха пъхнати котки, които се мъчеха да се измъкнат на светло.

— Не се плаши, ражда — чух гласа на Гюлфие.

Трябва да не съм изглеждал много добре, защото тя почна да се смее. Имаше тънък женствен глас и кръшен смях.

— Вие, мъжете, лесно правите деца, ала ви е страх да гледате, като се раждат.

И като погледна към момичето, което ме беше довело на чардака, викна й:

— Какво слухтиш мари? И тебе това те чака. Или не виждам? Тичай в кухнята и донеси най-хубавото, каквото намериш.

Тъй се показваше почит към слугите — носеше им се да ядат, защото винаги бяха гладни. Гюлфие ме мислеше за слуга. И така го каза.

— Искам да те попитам нещо за господаря ти. Всъщност слуга бях. Защо ме доядя?

— За какъв господар питаш? — рекох аз. — Нямам господар. Тя ме гледаше вече без усмивка, строго и може би с укор.

— Как се казваш? — попита ме тя. — Аз към Гюлфие. Сюлейманаговата жена.

— Абдуллах.

— Чий?

— Ако ти кажа името на баща си, ще ти кажа много неща, които ми се иска да не си спомням.

— Защо?

— Когато изчезнах в битката пред Кандия, моите другари даваха за мене толкова злато, колкото тежи тялото ми, с бронята и оръжието. Седемдесет оки злато. Има ли толкова злато в цялата ви планина? Те ме мислеха за умрял.

— А защо не дадат за живото ти тяло поне половината? И самият султан не би отказал двадесет хиляди жълтици.

— Няма път за мене назад. В жилите на френския крал тече моя кръв. Как да се върна с чалма?

Защо й говорех тия неща? Нима дирех уважението й? На тая дебела, лъснала от пот туркиня? Гюлфие ме гледаше замислено.

— Нищо не ти струва да лъжеш — рече тя. — Ама нищичко. Можеш да кажеш, че си самият крал на франките. Какво ти струва? Ала си мисля, че говориш истината. Ела седни пред мене, на ей това столче.

И все тъй ме гледаше, когато седнах пред нея.

— Все едно е дали са давали за тебе двадесет големи кесии със злато. Нали ти нямаш ни една?

В това време слугинята донесе паница с кисело мляко, пилаф, медени сладки и кани с червен шербет.

— Яж и пий — рече ми Гюлфие. — Това ядат у нас и слугите, и господарите.

Сама посегна и взе да тъпче една след друга дребните сладки в розовата си устица.

— Защо ядеш толкова? — рекох й аз.

Не усещах никаква преграда между нея и мене. Сякаш ни свързваше някаква тайна. Струваше ми се, че сме отрасли заедно с нея.

— Само тая утеха ми е останала — рече тя и се закиска. После се наведе към мене и тихо ми рече: — Ето го, за него исках да те питам.

И по страните й избиха червени петна.

Обърнах се. Към нас идеха Караибрахим и местният ходжа Хасан. Минаха край нас, завиха по чардака и седнаха край оградата, която се падаше под прав ъгъл към мене. Като видях заблудения поглед, с който дебеланата следеше Караибрахим, почнах да се смея. Представих си я гола до сухия и изстискан Караибрахим.

— Албанец е — рекох аз. — Жена не съм виждал да поглежда, ала като види дебел кон, извръща главата си.

Тя се беше съвзела и клатеше глава:

— Не е хубаво да ми се присмиваш.

Не изглеждаше много обидена. А на мене смехът ми мина, като си помислих, че Караибрахим е дошъл да слуша какво си говоря със Сюлейманаговата жена. Щом можех да бъда предател в негова полза, не можех ли да предам и него?

Видях, че ходжата държи в ръцете си някакви листи, и го чух да говори:

— В Присойна има 156 ханета, от тях само три на правоверни, и 15 вдовици. В Заград има 123 ханета, от тях три на правоверни, и 21 вдовици. В Подвис има 109 ханета, нито едно на правоверни, и 7 вдовици. В трите села има шестстотин мъже от осемнадесет до шестдесет години, които могат да препашат нож.

Ходжата разправяше на Караибрахим за долината Елинденя. Гюлфие каза:

— Еничаринът е дошъл да гледа съда на агата. Тъй говореше тя за мъжа си — агата.

— Не е еничарин — казах аз. — Спахия е, албанец. Тя поклати глава:

— Агата е научил, че е еничарин. Крие той. А може да е албанец.

Наистина Караибрахим се беше облегнал на оградата на чардака и хем слушаше ходжата, хем гледаше надолу. А ходжата говореше:

— Хората тук сеят ръж, овес, ечемик и малко леща. Косят ливади за сено на добитъка. Жените гледат малко лен и коноп. Има и много пчели, за меда. Ала без овцете не биха могли да поминуват. Агата Сюлейман, син на Дауд, има 7300 глави овце, селяните — около 7500…

Преместих столчето си и също погледнах от чардака на двора. Не се смущавах, че не беше много любезно да показвам гърба си на Гюлфие.

На двора, до огромния дънер на платана, седеше на пъстър килим Сюлейман ага. До него седеше писарят му, с оловна мастилница, паче перо и хартия на коленете. Пред агата имаше четирима души с гръб към мене. Виждах завързаните им отзад ръце. Обикаляха ги въоръжени хора на агата. Чух един от вързаните да казва със задавен глас:

— Син съм на Вражу кехая.

— Всички сме синове на аллаха — равнодушно рече Сюлейман ага.

— Говориш така, защото нямаш синове — все тъй задавено отвърна момъкът.

— Може да е за това, не зная. Ала по-добре е да съм без син, отколкото да имам синове като тебе.

Гюлфие се размърда. И тя премести с пъхтене столчето си и надникна от чардака.

— Бездетна съм — тихо рече тя.

— Защо го съдят? — попитах аз.

— Закачил е мома на извора. Рекъл й лоша дума, поискал да вземе китката от пазвата й. Ей я там под навеса, плаче на рамото на баща си.

Погледнах и видях група хора от другата страна на платана. Видях и Караибрахим, и ходжата над тях. Ходжата говореше:

— Хората тук не са богати, ала не роптаят против съдбата. И не завиждат на другите за богатството им. Не се оплакват, не проклинат бога. Суша, глад, смърт — щом ги съжалиш, ще ти отговарят — божа работа. Ако им се засмее късметът, първата им работа е да сторят хайрет — да внигнат чешма, мост, параклис. Най-голямата им надежда е, че един ден ще вдигнат ачик одая.

Караибрахим безстрастно слушаше ходжата и гледаше към двора. Казах на Гюлфие, като й посочих с брада Караибрахим:

— Кръвта на свети Бекташ цери без детството. Свети Бекташ беше светия на еничарите.

Тя поклати укорително глава, без да ме погледне. Гледаше към двора.

Надникнах и аз. Двамина сеймени влачеха през двора момъка. Най-напред той се блъскаше мълчаливо, но като влезе под тъмния свод на вратата, взе да вика. Гласът му кънтеше.

— На какво го осъдиха? — попитах аз.

— Ще го пъхнат в чувал и ще го бутнат във водопада, гдето е зад конака.

— Ще го убият? За едно бъркане в пазвата?, Гюлфие спокойно ме гледаше отдолу. Както беше вдигнала глава, гушите й не личаха и брадичката й приличаше на сърце.

— Тук е така. Има само четири наказания. За блудна дума и посягане агата хвърля от урвата. За кражба — беси на ей тоя чинар. За разбойничество — разстрелва на поляната насреща. За влязъл добитък в чуждо място — застрелва добичето, а на стопанина удря двадесет тояги по петите. Комуто не отърва — да си седи на опакито.

И аз бях дворянин, и аз бях съдил. Но тоя съд ме разтърси.

Не ми се гледаше повече, дръпнах столчето си и почнах да търся сред гласовете, които идеха от двора, гласа на ходжата пред Караибрахим.

— Хляб и сол да има, та другото е лесно, тъй говорят тукашните селяни — разказваше ходжата. — И още — каквото и да туриш в корема, той пак ще да иска. Ала много обичат хубавото. Само че не се трепят да спечелят богатство. Не продават душата си за пари и никога не мамят. Крадат само овцете на съседа, ала тъй като всеки краде от другия, накрая имат пак по толкова овце. Повече се надяват на бога и на ръцете си.

Един сладък женски глас ме накара да се обърна:

— Господарке, господарке!

Зад мене безшумно беше дошла една млада жена, облечена в селска носия, с боси нозе и руси коси. Севда беше.

Севда имаше съвсем младо лице, лице на момиче, но вече с бистрината на узряването. Ако ми кажеха, че е вдовица, нямаше да повярвам. А имаше в нея нещо, въпреки младостта й, което караше всеки мъж да мисли, че може да получи всичко, което душата му поиска, та и още да остане.

Гюлфие се обърна:

— Какво искаш мари?

— Разбрах, че са ти дошли много гости, та рекох, че дириш жени да шетат. Сама душа съм, ако ме искаш, да дойда в конака.

— Знам аз какво дириш. Върви сега при Стокя, ей я там, ражда, стой при нея, после ще видим.

— Олеле, господарке, хич не отбирам от деца.

— Да не си мома мари, Севдо? И от деца скоро ще отбираш. По стъпалата се изкачи Дельо, телохранителят на Сюлейман ага. Ходеше и се клатеше, та дъските на чардака скърцаха. Везаният със сребро елек беше разгърден, червеният му пояс беше смъкнат и се влачеше след него, влачеха се на две педи и ремъците на навущата му. Разпасан и нехаен, той излезе наред със Севда, клекна и почна да я гледа отдолу нагоре с откритите си, безсрамни очи. Тя хвърли поглед към него, потрепера като сърна, когато усети вълк, и се връцна, та влезе в стаята при родилката. Дельо се завъртя на пета и продължи да я гледа.

И аз гледах жената, като седна до постелята. И изведнъж — как падаше светлината върху нея — лицето й се промени. По него плъзнаха сенки. Те прогизваха от самата бяла плът, както полека се появява гнилота там, където е пипан с корави пръсти мекият плод — там, където после плодът ще загние. Те изникваха от двете страни на устата, край носа, под очите, където след време трябваше да легнат хлътнини и сенки и да направят сега младото лице порочно и хищно. Тайната светлина разкриваше бъдещето.

Сякаш усетила погледа ми, младата жена се обърна към мене.

Изчезнаха тъмните петна от натъртено, сенките и грозното пророчество. Към мене беше обърнато чистото лице на девица.

— Хубава жена — казах аз.

— Разпасана кучка — рече Гюлфие.

— Хубава жена. Като я мразиш, защо я пускаш в къщата си?

— Аллах, за какво? Как за какво? Да гледам сеир. Да гледам как мъжете се увъртат около нея, как се лигавят и заприличват на дърти магарета. А накрая ще я омъжа за най-дъртия и най-грозния, да проклина младините си.

Клекналият Дельо се изправи и дойде при нас.

— Както ожени и мене. Нали, Гюлфие? — рече той провлечено.

— Млък, Дельо. Мене няма да уплашиш.

— Чувай, Венецианецо, нали така те думат? Дойдох тук млад и зелен, а тя ми даде една баба. Нищо не можах да сторя. Всичките хора на агата е изпоженила, един ерген няма. Стои край хорото на момите и момците и гледа. На юнака ще избере джудже, на вариклечкото ще даде едра и яка мома, да го гони нощем с възглавници. А тя се киска. Дяволица си ти, Гюлфие, не си жена.

Гюлфие се кискаше.

— Дадох ти къща бе, неблагодарнико. Чеиз дадох на жена ти. Като не ти харесва, заколи я бе, Дельо. Толкова народ си изклал.

Той стоеше насреща й, гледаше я с любопитство и се люлееше ту на пети, ту на пръсти. Усмихваше се, приказваше нехайно, не се разбираше ядосан ли е, или се подиграва.

— Ще ти върна аз, Гюлфие, ей богу, ще ти върна.

— Да ми викаш „господарке“. Защо си дошъл?

— Агата каза да му се обадиш.

Гюлфие потътра столчето си, без да става, и както продължаваше да плете — тя за миг не беше оставила куките, — викна от чардака:

— Кажи, ага!

Погледнах и аз. Съжалих веднага. Двама души премятаха през дебел клон примка за бесене, други двама бяха повалили върху калдъръма обречения клетник и го притискаха с колене.

Агата вдигна поглед нагоре:

— Аговице, Калинкехайовият син е оставил годеницата си, имаш ли една мома да му дадеш?

Гюлфие запляска с пълните си ръце:

— Ела горе, ела! Имам! Севда се хвърли в краката й:

— Майка да си ми, аговице, не ме давай на Шагун.

— Каква майка съм ти аз, кучко! Толкова стара ли ме имаш? Не се бой, не ти е дошло времето.

Отдолу, откъм навеса с хората, писна някаква жена — не разбрах дали беше момата с разкъсаната пазва, или изоставената годеница.

Гюлфие седна, по стълбите се чуха стъпки.

Ходжата през цялото време говореше на Караибрахим. И сега, в кратката тишина, послушах отново гласа му:

— Такава е долината Елинденя и такива са хората й. Каквото имах да казвам, казах ти го. Ето тефтерите със списъците за данъците и за мерите. Ако искаш, питай.

— Какви поданици ще станат на падишаха! — рече с възхищение Караибрахим.

— Те и сега са поданици на падишаха — спокойно отговори ходжата.

Караибрахим се изправи. Изправи се и ходжата.

— Защо ти казват син на Велко? — попита Караибрахим.

— Тъкмо в хилядната година от егира, преди четиридесет и шест години, ме взеха за ходжа. Такава беше заповедта на блаженопочиващия султан Мурад Четвърти, да е свято името му. Да се вземат деца от Родопите, за да посеят после семената на правата вяра.

Караибрахим идеше към нас. Зад него вървеше ходжата.

— Ти говориш като войник. Кратко, както обичам — рече Караибрахим.

— Бил съм в персийския поход, при първата обсада на Кандия, и в Унгария. Със Сюлейман ага.

— Лошо си сял, ходжа.

— Сюлейман ага не позволяваше на хората да променят вярата си.

Караибрахим вдигна вежди.

— Да, не им давах — рече Сюлейман ага.

Той беше изкачил стъпалата и дошъл до Гюлфие и мене. Аз станах прав, той с ръка ми даде знак да седна отново. Зад него се тълпяха хора.

— Не давах да променят вярата си, защото помаците — тъй викат другите на българите мохамедани, а те самите се наричат ахряне, — защото ахрянете остават настрана и от българи, и от турци. И вместо да помагат за разпространението на правата вяра, те се затварят в селата си.

— Когато цялата планина приеме правата вяра, няма кой от кого да се дърпа.

— Когато цялата планина приеме правата вяра — повтори Сюлейман ага. — Така е.

И се обърна към жена си.

— Аговице, водим ти жениха. Къде е невястата? Сеймените му избутаха напред един прибелял момък с безумен поглед. Ръцете му все още бяха вързани на гърба. Гюлфие сияеше:

Ето я на, в одаята. Дръпнете се бре, човекът да види жена си.

Хората се поотдръпнаха и момчето видя родилката, която почна да вика.

— Какво прави тя? — объркано затита той.

— Ражда — рече Гюлфие. — Ала е мома. Отвържете ръцете му. Давам ви къща и прикя. Хайде, целувай ръка.

А нещастникът, щом усети ръцете си отвързани, покри с длани лицето си — да не гледа. Гюлфие се смееше.

— Глупако — рече му тя. — Ами ако беше взел ялова жена. Или ти се иска да скочиш от урвата подир Вражувия син?

В това време клонът на платана, протегнат към нас, почна да се тресе, сякаш брулеха плодове. Риташе обесеният.

Момъкът падна на колене и като притисна лице в ръката на Гюлфие, почна да плаче.

Сюлейман ага се обърна:

— Има ли още за съдене?

— Ние, ага, за ливадата.

Напред излязоха двамина старци, побелели, ала държеливи.

— Помня. Е, чия е ливадата?

— Моя, ага — рече единият.

— Моя, ага — рече другият. Сюлейман ага им каза:

— Мислих, мислих и не можах да разбера чия е ливадата. Тъмна е вашата работа. Само аллах може да знае кой е прав и кой е крив. И нека аллах ви съди.

Той се обърна към Дельо:

— Дельо, дай ми пищовите си.

И като ги взе, дръпна колелцето за искри на единия пищов.

— Ей два пищова. И двата са пълни, ала единият няма да гръмне. Ще завържем очите ви, всеки ще вземе пищов и ще го опре в корема на другия. Като кажа „стреляй“ — ще натиснете спусъците. Който остане жив, негова е ливадата, умрелият е лъгал.

Яките старци стояха ни живи, ни умрели.

— Дельо, завържи очите им — рече Сюлейман ага.

— Аз се отказвам — обади се с побелели устни единият старец.

— Аз се отказвам — повтори другият. Сюлейман ага ги гледаше, с двата пищова в ръце.

— Кучета — рече той, — значи, не вярвате, че бог ще посочи виновния? Не вярвате в божията правда? Или и двамата лъжете? Значи, ливадата не е ваша. Тогава тя е моя.

Не се разбираше подиграва ли им се, или им говори сериозно. Те стояха с наведени глави, ала си отдъхнаха с облекчение.

— Махайте се! — рече агата.

Хората един по един заслизаха по стълбите. Женихът остана при невястата си, да чака детето си. Караибрахим и ходжата отминаха по чардака. Сюлейман ага гледаше след тях. Тръскането по клона на платана затихна.

Когато агата пристъпи да си ходи, Гюлфие го хвана за полата на виолетовата дреха.

— Ага — рече му тя, — знаеш ли, че тоя човек тук е роднина на краля на франките?

Потънах от срам. Вярно беше, а се чувствувах като човек, който лъже и се хвали.

Агата ме гледаше — по-остро и по-изпитателно от жена си. Стоях с наведена глава и се усещах, че ушите ми са червени. И без да вдигам поглед към агата, усетих, че той ми повярва.

— В моите жили не тече кралска кръв — рече той. — Ала моите дядовци са владеели тая планина и три пъти са се вдигали против царете си. И три пъти царете са им давали дъщерите си за жени, и три пъти са пращали товари злато и убийци, за да им дадат дядовците ми ключовете на планината. А пък на мене е останала тая долина. На името на моя прадядо Слав са наричали цялата планина Славиеви гори, а Деспот е наречен на титлата му. Аз съм само ага.

Чудех се, като слушах, че не крие горчивината в гласа си. Не му приличаше.

А Гюлфие му каза:

— Ага, тая сутрин си стъпал с левия крак. Сюлейман ага каза:

— Надникни от чардака и ще видиш обесения. За кражба. Иди до оня прозорец и ще чуеш предсмъртното охкане на хвърления в урвата. За блудство. Аз ги осъдих. За да има мир в долината. Аз хвърлям от урвата за блудни думи, а скоро по тия села ще има повече разчекнати жени, отколкото в гората има разцепени от гръм дървета. Аз беся за открадната черга, а скоро къщите ще зейнат празни като изкормени пилета. Аз застрелвам разбойника, а скоро разбойниците ще станат повече от честните хора. Бия с тояга за премазан клас в нивата, а скоро изпотъпканите ниви ще обраснат в бурени. Ето ги двама убити. Защо съдя, щом утре за такива дела Ще хвалят? Съдия ли съм? Или съм убиец?

Можех ли да му отговоря?

Той се обърна и си отиде.

Гюлфие клатеше глава.

— Мъчно му е за брата — рече тя. — Сюлейман ага уби родния си брат, за да има мир в планините. Заради реда пожертвува брата си. И сега, като вижда какво ще стане, струва му се, че всичко е било безцелно. Затова го боли. Затова казва, а пък може и така да го усеща — че е убиец.

ОТКЪС ОСМИ

Помни, господи, заради страданията на сина си всичките ни скърби и върни на враговете ни със същото зло, което те сториха на нас, и още притури към него, защото те се смееха, когато ние плачехме, и викаха: „Хо! Хо!“ — и думаха: „Къде е вашият бог, та да ви избави?“ А на Мехмед паша, боже, стори така, че пред него да убият синовете му, пък после да избодат очите му, за да не вижда нищо повече и да вижда това през всичките дни, които прекара в тъмнина.

Бежанците дойдоха тъкмо на Предой, на големия празник, когато се бележи на рабошите чии овце колко мляко са дали и всеки очаква да получи за ока мляко през тоя ден ведро мляко до подзиме. И получи ведро сълзи.

За пръв път от черната чума преди много години жените и децата не излязоха да посрещат мъжете си на Плачлив камък, където ги бяха изпратили подзиме, та радостта на посрещането да изравни мъката на тогавашната раздяла. Ручаха гайди и свиреха кавали и ръцете посягаха към торбите с даровете, когато — ето — показа се Плачлив камък и до него стоеше само Манол, изправен и мрачен. Като разбраха овчарите, че турци има в селата им, а; майките, жените и дъщерите им стоят вкъщи зад залостени порти, млъкнаха гайди, кавали и пищялки. Ала чановете продължиха да бият, защото нямаше кой да изтръгне езиците им. И овцете вървяха напред като на заколение.

После хората се поуспокоиха, като разбраха, че турците стоят в конака и не мърдат. Колко надеждица трябва човеку да се стопли сърцето му? Ала веднага изпратиха пратеници, едните към Чепино и Якоруда, другите към Смолен и Райково, да разберат какво е станало с лявата и дясната ръка на Кръстогорието, щом змия пепелянка е посмяла да свие гнездо в сърцето му.

И дойде Предой, а по ливадите не плъзнаха жени и деца, не се чуваха викове и песни. Мъжете стягаха мандрите, ала половината бяха на село, а и умът на другата половина, които останаха с овцете, беше там. Най-добрите овчари караха овцете по най-сладките пасища и внимаваха съчка да не ги подплаши, та да намалее млякото им, а не знаеха кой ще пие това мляко. Закла се овенът и кръвта му потече по столчетата за доене, та тъй да се лее млякото.

Тогава дотърча Мирчо и от тичане не можеше да отвори уста. А Манол търпеливо го чакаше да проговори. И каза момчето: — Идат бежанци от Чепино.

А баща му три пъти го накара да рече същото. Момчето повтаряше:

— Идат бежанци от Чепино.

И Манол разбра що значат тия думи и що искат турците в село. Притегли момчето до себе си и само рече:

— Не децата ни искат да правят еничари, а всички нас искат да направят еничари. Да видим сега, сине, дали бащата ще има сили да стори това, което искаше от сина си.

За чудо невиждано останаха недоени овце на Предой. Празни останаха ведрата и запретнати ръкавите на овчарите, а устните им станаха по-бели от млякото, което капеше от пръстите им.

Дойде времето. Падна мечът, който ден и нощ висеше над главите на българи християни. Дойде второто разорение на Родопа, защото поробителят първия път ограби царството ни, ала ни остави вярата и езика. Сега идваше да ги вземе, за да остане българин само име, което след време ще се забрави. Сбъднаха се тъмните пророчества за плен и смърт, за времена, когато живите ще завиждат на мъртвите.

На Млечна поляна ги посрещнахме ние — тях, клетите бежанци от турския плен и гняв. Ние стояхме на билото и нямахме сили да слезем към тях, а те полека се изкачваха нагоре, потънали до колене в жълти цветя, сякаш не вървяха по полегнала поляна, а се качваха по стръмен връх.

И техните очи, и нашите очи сякаш сънуваха. И те, и ние искахме да се събудим. Те искаха да повярват, че всичко е сън и ей сега ще пропее петелът и всичко ще свърши. Ала петелът не пропяваше и те продължаваха да сънуват — плен, пожари, насилия, кърви; чуваха стонове и писъци. Не можеха такива неща да стават наяве, сън беше всичко и той трябваше да свърши.

И ние сънувахме, ала сън пророчески. И виждахме да идат насреща ни не хора непознати, а нашите жени, деца и бащи. Ето тая старица е майка ти, оная жена е невестата ти, това пеленаче е детето ти. Нека знаеш ти, че те стоят вкъщи, а ти стоиш на поляната, какво е дървото, запречило портата ти, какво са зидовете, какво са ръцете и кучетата ти? А дали, докато седиш тук и гледаш, твоят сън не се сбъдва долу, в селото?

И каква пролет беше, господи, какво лято идеше! Люляката цъфтеше. Цъфтяха дървета и цветя. Реката беше пълна с жаби кряк, поляните — с щурчова песен, гората — с птичи гласове, небето — с жужене на пчели и пеперудени криле. Под облаците се мяркаха ластовици, във водите се стрелкаха пъстърви.

А бежанците идеха и вече виждахме съня в очите им. Водеше ги една стогодишна баба, а бабата я водеше едно петгодишно дете. Бабата беше толкова прегърбена и пречупена в кръста, че главата й стоеше наравно с главата на момченцето.

И двете лица стояха едно до друго — лицето на старостта и лицето на младостта.

— и двете ниско до земята, току над върхове те на тревите.

Бежанците дойдоха, та седнаха изнемогнали в краката ни. Само бабата и момченцето останаха прави — двете лица наравно едно до друго. И двете гледаха нагоре към нас. А ние не проговаряхме. И детето пусна един едър сив (заек, който носеше, и заекът започна да хрупа трева.

— Ти ли водиш тук, ти, с черната брада? — попита бабата. А Манол тихо отвърна:

— Аз, майко. Как те викат? И бабата рече:

— Сребра съм аз. Баба Сребра. Маноловият глас поукрепна, като й каза:

— Златна да е ръката ти, която е повела тия хора. Откъде идете? — А като се обърна към онемелите овчари, викна им: — Тичайте до мандрите и вземете ведрата с мляко.

Тъй дойде баба Сребра, основателката на Момчилово, начело на стотина измъчени люде. Дано семето им покрие Родопа.

И докато чакахме млякото, детето стъкна огън и стопли голям камък. Бабата го взе и го притисна до корема си — ръцете й — почерни от почернелия камък. Детето седна, сложи глава на гърдите й, та задряма. А ръката му лежеше върху заека, който се укроти и затихна. Така стояха те — старото сбръчкано лице и дрипавата обгорена руба, всичко разкривено и начупено, като клонака на прастар дъб, и по средата — един плод топъл и чист, гладък и извит — кръглата главица на детето.

— Боли ли? — попита Манол.

А бабата, като сложи едрата си почерняла ръка на сърцето, рече ни:

— Тук боли повече.

И ни разказа за пленението и разоряването на Чепино, както това е записано и в други книги и летописи.

„Когато турският емир цар Мехмед, наречен Ловец, започна война в Мора, та изпрати 105 ладии войска по море и 150000 по суша, тогава дойдоха в Пловдив град шест паши, та преминаха през Пещера. И Мехмед паша с много еничари дойде в Чепино на Костандово и събра всички попове и кметове, та ги окова във вериги и каза:

— Бре, хаинлар! Вас Али Осман падишах ви обича, та не давате царевото. Само когато трябва, помагате на пашовата войска. И ние ви обичаме като нашите еничари, а вие сте искали да вдигате глава против вашия цар.

Тогава бан Вельо и протопоп Константин отговориха:

— Честити везирю, нашите момчета доскоро са били с вашите войски по Тунос, по Трабулос и Мисир. Че какво грозно видяхте от нас?

А пашата каза:

— Вие лъжете. Мене ми обади карабашот — черноглавият, владиката във Филибе — проклетият пловдивски митрополит Гавриил.

А тези казаха:

— Той не ни заповядва на нас, тъй като не му даваме верим — данък, — та ни клевети.

И пашата отговори:

— Нали и вие сте гяуре, защо не давате? Ето че сте асии — бунтовници.

И заповяда на еничарите да ги изколят всичките. Тогава някой си Кара имам Хасан ходжа измоли от пашата да ги опрости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Бельо, протопоп Константин, поп Георги и поп Димитър и всички кметове, и всички попове от другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да ни потурчват и които се потурчат, ще им дадат жито за ядене. Които не се потурчиха, едни изклаха, други избягаха по горите, а къщите им изгориха.“

Това разказа бабата, а другото не е ли написано в родопските летописи? И не пише ли там как Хасан ходжа изпрати много коне в град Пазарджик, та докараха жито от Беглик хан и го стовари в църквите „Света Петка“ и „Свети апостол Андрей“ в Костандово и раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и по две мери просо? И не се ли знае по цялата Родопа как Хасан ходжа за кашмер накара потурнаците, та разрушиха всички църкви от Костенец до Станимака — тридесет и три манастира и двеста и осемнадесет църкви? Така по божието благоволение бяха разсипани българите в Чепино. А за края на Кара имам Хасан ходжа ще се рече, когато му дойде времето.

Докато баба Сребра разправи за разорението на Чепино, дойдоха ведрата със суровото мляко и аз грабнах едно ведро, та тръгнах между хората. И като нагазих между мъката им, напусна ме мъжеството ми и започнах да плача и аз като жена. И очите ми се замъглиха, та не виждах ужаса по лицата им, ала чувах думите им.

— Заклаха мъжа ми пред прага ми — рече една жена.

— Разчекнаха дъщеря ми — рече друга.

— Гори в утробата ми — рече трета. — Отче, ако родя турче, ще се удавя с детето.

А един мъж отказа да пие и ми рече:

— Брат ми стана турчин.

Една млада невяста пъхаше гърда в устата на пеленачето си, ала то мяташе глава и плачеше, защото гърдата бе пресъхнала. Тогава тя се мъчеше да излее мляко в устата му, ала то се давеше.

И спомних си плача на Еремия. Дори вълците подават съсци Да кърмят вълчетата си, а нашите майки нямаха мляко за децата си.

Манол откъсна трева, потопи я в млякото, смукна и като коленичи, сложи сламката в детската устица. И детето му се усмихна.

А Манол скръцна със зъби и прехапа сламката и в очите видях да светят сълзи.

В това време бабата ме извика и аз я попитах:

— Къде е вашият поп?

Тя ми отговори:

— Попът се отрече първи. И ми каза:

— Извикай оногова — като сочеше Манол. И тя каза на Манол:

— Бог да ти върне за млякото и грижата. Ала нека трима от хората ти вземат по едно ведро и тръгнат през гората. Там останаха мнозина. Ей тоя, който лежи по очи и не иска да пие, ще гиводи, защото гневът му ще го крепи.

А после му каза още:

— Ти ни нахрани, ала не можеш ни храни, докато децата порастат, та да платят за бащите си. Кажи ни място, където да направим ново село.

Манол поклати глава и рече:

— Няма насам място за село, дори ние сме построили къщите си в дерето, за да не крадем годната земя. А всичките тия поляни, гдето ги виждаш, са на юруците. И как ще построиш село? Малцина са мъжете ти.

И той погледна тълпата изнурени люде, налягали по поляната, Наистина малко бяха мъжете, десетина души, а бежанците трябва да бяха стотина. Другите бяха старци, жени и деца. И като построяха село, с какво щяха да живеят в него? Ако се събереше всичко,; което носеха, пак нямаше да се събере покъщнина за един дом.

— Ще живеем под един покрив. Ето, оня там носи нощви за хляб. Тоя носи верига за огнище, оная жена — черен котел. Мъжете ще се пръснат на работа и ще има брашно за нощвите, дърва за огнището и чорба за котела — рече баба Сребра.

А Манол все клатеше глава и пак каза:

— Щом се пръснат да работят, кой ще построи селото? Кой! ще сече дърва и ще ги свлича? Кой ще кърти корени да освободи оран? Малцина са мъжете ти.

Тогава бабата, като се ядоса, викна му:

— Мъжете, та мъжете. Ако бяха мъже, щяха да защитят селата си, а не да правят нови села. А пък ако искаш да знаеш, един мъж стига на много жени. Жени ни трябват, та да родят деца, да запълнят планината. Турците да колят и още да останат. Виждаш ли — тя посочи заека, — само едно животинче имам, а то е зайкиня, гдето ражда всеки месец, и след три месеца ще раждат дъщерите й.

— Не смея да те поканя в нашето село, защото не се знае какво ще има да става — тихо й каза Манол.

— И да ме каниш, няма да дойда — отвърна му бабата. — Няма да ставаме просяци. Не ми се бяга пак. А ти, Маноле, не се сърди за думите ми, а мисли за своята жена и за децата си.

— Нямам жена, вдовец съм — рече Манол.

— Вдовец ли си? А колко деца имаш? — попита баба Сребра.

— Двамина синове — рече й Манол. А бабата се смая и му рече:

— Ти ли? Грехота е мъж като тебе да има само двоица синове. Я се погледни какъв си? Да вземеш да се ожениш, че да зарадваш някоя жена. Да ти народи деца, да ти се народят внуци. Хубави като тебе. Виждаш ли ги тия? — рече тя и посочи бежанците по тревата. — Десет млади вдовици имам, не ги гледай сега, че са такива. Вдовица вземи, и то която е раждала, да знаеш, че семето ти няма да падне по камънаците. Която искаш, вземи.

А какво тайно нещо е женската душа — невестата, която кърмеше със сламка детето си, взе, че скри сухата си гърда, загърди се, зачерви се и наведе надолу очи.

— Избрал съм си — рече Манол.

Видях, че сам се уплаши от това, което каза. Обърна се и викна на хората си да отидат да донесат агнета.

— Днес е голям ден — рече той. — Курбани се колят. Ще ги изядем заедно.

А бабата отвърна:

— Слушай, Маноле, и не ми се сърди. Днес е голям ден. На днешния ден се отделят агнетата от майките им, а овните от овците. Турчинът дели дете от майка да го направи еничарин и баща от детето му — да го заколи. Не искаме курбани. Посочи ни земя за село. Ако ти не знаеш къде има земя за село, кой ще знае? Няма ли — ще тръгнем напред, докато намерим.

А в това време се разнесе вик отдалече:

— Бате Манолеее!

Викаше Горан. А викаше от връх Чернокан и се чуваше при нас, на Млечна поляна.

И Манол застана на билото, сложи длани на устата си и викна:

— Кажиии!

Та бежанците се стреснаха и останаха вкаменени, такъв беше гласът му.

— Какво имааа!

Тъй Горановият глас дойде до нас и се блъскаше от връх на връх като вълна. И Горан се виждаше малък като палец. Манол чакаше, докато страшното „ааа“ отзвучи в небето и падне в долините, пък после почака още, защото не знаеше какво да извика. И накрая викна:

— Бежанцииии!

И сега се понесе едно „иии“, по-страшно и по-пронизително от „ааа“-то, като смъртен вопъл.

Горан се позабави, навярно приказваше с някого а после дойде:

— Идааа!

Нека се помни, че тъй говориха в тоя ден Манол и Горан на Предой — когато дойдоха бежанците. От Млечна поляна до връх Чернокан, докъдето има два часа път. Като вдигнеха ръце, викът им идваше след това, както гърмът иде дълго след светкавицата. Това се написа, както си беше, има още живи да го помнят.

А Горан дотича, едва пламнаха огньовете, и с него бяха Шерко и Момчил. И Момчил носеше на рамото си сокола, подарен от соколарите, които гледаха соколи за султана. Щом видяха Шаро, бежанците се стълпиха от страх, защото второ такова куче няма в Родопа. А тримата млади стояха пред бежанците като истукани, побелели от мъка и ярост, докато Горан се сети, падна на колене и целуна ръка на бабата.

— Хайде, сине, да ме носиш — рече му баба Сребра.

— Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? — през сълзи рече Горан.

— При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти — до девет месеца на сърце, до три години на ръце — отвърна му бабата.

— До сто години ще те нося, бабо — рече Горан и заплака, по-силно. — Бъди ми майка, моята е умряла.

— Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една — рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.

И като вдигна Горан бабата на ръце, тръгнаха тримата млади към юрушките мандри заедно с Манол и бабиното внуче. Тръгнах с тях и аз.

ОТКЪС ДЕВЕТИ

През нощта, която дойде след съда на Сюлейман ага, съвсем не можах да заспя и замалко щях да полудея. Повтарях си: „Жив съм! Жив съм!“ — но не можех да се зарадвам.

Вятърът се обърна и сега духаше в прозорците на одаята ми. Посред нощ почнах да чувам страшни стенания, викове и хъркане. Някой се гърчеше в смъртни мъки, друг му запушваше устата. Едва се досетих, че това е хвърленият в урвата момък, а чувалът заглушава гласа му. Хвърлените в недълбоката пропаст не падали във водата, ами на камъните, изпочупвали костите си и всеки умирал според късмета си — един веднага, друг викал три дни. Молех се клетникът да умре. Той викаше още по-силно.

Към сутринта чух неописуем, проточен вой на псета. Помислих, че дяволите идват за душата на грешника. Преди това бях дръпнал капаците на прозореца — те не се затваряха като врата, а се плъзгаха върху жлебове, — сега наметнах върху капаците завивката си. Ходех нагоре-надолу из стаята, а проклетите дъски скърцаха тайнствено под стъпките ми. Молех се да дойде някаква жива душа, па ако ще, и котка да е. Когато дръпнах покривките и капака, навън вече грееше слънце. Едва се държах на краката си, виеше ми се свят. Слънцето ме замая, все едно че изпих кана силно вино.

Тогава дойде Гюлфие и ме попита:

— Умря ли? Във вътрешния двор не се чува. Ако е умрял, овчарите си дойдоха, да влезе баща му да го извади от дупката.

И се чу пак смразяващото, адско виене, което ме подлудяваше.

Гюлфие пребеля и вдигна ръка — стори ми се, че иска да се прекръсти, — после почна да шепти на турски някакъв гюлбен, молитва против духове.

Дръпнах бързо капака и двамата останахме на тъмно. Гледахме се, а тесни прави остриета светлина, блеснали през цепнатините, ни нарязваха на късове.

— Какво е това? — попитах аз.

— Ямата. Хвърлят вътре бесни кучета, да се ядат едни други. Виенето се вдигна и проточи нагоре и изведнъж секна със сърцераздирателен писък, сякаш псето го разкъсаха на части.

— Я се махай от тая одая — рече ми тихо Гюлфие.

Тя беше видяла в мрака, че шепна нещо. Четях молитва на френски и тя беше молитва към стария ми бог.

— Не бива — отговорих аз.

— Ще кажа, че одаята трябва на мене. И друго да ти кажа, не е хубаво да си врата до врата с Дельо. Той е звяр.

Дельо бил ратай в едно полско село. В същото село живеел турчин на име Нусух, той имал хубава млада жена, ала толкова я ревнувал, че винаги я водел със себе си. Дельо срещнал на къра Нусух и кадъната му. И не се стърпял, обърнал се да я види пак — много хубаво кършела снага жената, като стъпвала по острите камъни. А да погледнеш ханъма, това е „илюм“ — смърт. Нусух се хвърлил върху му с нож. Дельо му взел ножа и го заклал, а после тръшнал кадъната до трупа на мъжа й. Избягал във второ село и пак се главил ратай. Веднъж орал с два вола и като легнал да спи, двамина турци подкарали воловете му. Той ги настигнал, хванал ги и ги впрегнал в ралото вместо воловете. До вечерта орал с двамата, като ги бодял със сабите им — единият умрял, а другият онемял. Когато турчинът се прибрал в селото, от брадата до петите бил облян с кървава пяна, като кон. Тогава Дельо дошъл при Сюлейман ага и станал най-напред сейменин, а после билюкбашия. — Разправят — рече дебелата Гюлфие, — че не спи като другите мъже с жените, ами само ги мъчи. Такива мъже са много лоши — яд ги е на целия свят.

Седяхме все още на тъмно и само очите ни светеха, като на котки. Гюлфие шепнеше, струваше ми се, че й се иска да ми разправя страшни, кървави истории. И да не бях я питал за пустото крило на конака, пак щеше да ми каже за братоубийството на Сюлейман ага — тайната я мъчеше.

— Добре — рекох аз, — дай ми стая другаде, да не се чува г тия викове и виенето на кучета.

Плачеше ми се от ужаси. Как попаднах в тая долина? А се радвах, че съм далеч от Кандия.

— Ще ти намерим място към средния двор, с чинара.

— А, не! Няма ли одая към третия двор, на другия край?

— Там никой не живее. Там одаите са пусти, потънали в прах. Никой не е влизал от десет години.

И тя ми разказа как Сюлейман ага убил брата си Хайредин ага.

Били четирима братя. Двамата отишли във войската, Сюлейман и Хайредин останали в Елинденя. Сюлейман бил по-големият. Двамата се оженили за две сестри.

— Сестра ми роди две момчета, сега слухтят в Одрин и чакат агата да умре, да грабнат богатството му. Нали нямаме син.

Докато управлявал баща им, старият Дауд бей, двамата братя живеели добре. После Дауд умрял и почнал да управлява Сюлейман ага. Били размирни години, по планините бродели всякакви хора, всеки ден ставали убийства, грабежи, кражби. И тъй като имало много свободни мъже, придошли от другаде, дирели жени, плащали и по селата се развъдили кучки. Сюлейман ага обърнал дебелия край и почнал да избива. Нямало канун няма, закони, съд. Едно наказание имало — смърт. Овчарите и юруците му помагали. Планината се усмирила.

Хайредин завиждал за силата и славата на брата си. И той можел да прави същото. Тогава майка им, жената на Дауд бей, накарала Сюлейман ага да даде на Хайредин други три села, в една съседна долина. Хайредин си вдигнал конак, намерил един водопад и едно дебело дърво и взел да хвърля хората с чувал и да беси — както брата си.

Сюлейман бил умен и строг, Хайредин бил смел. Сюлейман бил справедлив, Хайредин гледал хатър. Сюлейман бил милостив и щедър, Хайредин — жесток.

Елинденя забогатявала, другата долина западала. Сюлейман строял мостове и чешми, Хайредин правел кушии и ходел на лов. И решил да забогатее с грабеж. Събирал чети от луди глави и слизал в полето да граби. Веднъж слязъл с петстотин хайти на юг, ала Гюмюрджина му се опряла и той се върнал тихомълком посрамен.

Сюлейман ага се чудел и маел какво да прави. Ще разгони хайтите, ами брата? Съветвали го хората му и майка му, плакала Гюлфие за сестра си. Сюлейман ага мълчал. Отсам в Елинденя бесели човека, че е откраднал пиле, оттатък Хайредин бесел човека да му вземе пилето.

Втори път се вдигнал Хайредин с петстотин души дружина, ала тоя път на север. Бастисали Станимака. Върнали се с плячка. И не скрито като от юг, а с гайди, гърмежи и гуляи.

Сюлейман ага събрал овчарите и юруците, та ударил конака на брата си. Цял ден гърмели пушките и пищовите, а през нощта Хайредин прегазил реката и избягал. И като гледал от Прогледец как гори конакът му, рекъл на единствения сейменин, тръгнал подире му: „Всичко се свърши. Еден булур — каквото правиш, такова ще найдеш.“

Три месеца се скитал като звяр по горите Хайредин ага и никой не му давал подслон. Накрая слязъл в Просойна — див, окъсан, с проскубана от драките брада — и се предал на брата си. Рекъл му: „Прави с мен, каквото щеш.“

Сюлейман ага му отделил дясното крило на конака. Дал му хора, дрехи, пари. Свои хора и своите дрехи му дал. Облякъл се Хайредин, стегнал се, подстригал си брадата и понеже носел дрехите на брата си, а по лице и по ръст много му приличал, станал втори Сюлейман ага. Почнал отново да се големее, да се бърка в работите на хората, да заплашва. И на Гюлфие шепнел, че ще я вземе за жена и ще му роди синове като неговите. Докато един ден измъкнал пищова от силяха на брата си Сюлейман и щракнал пред гърдите му. Пищовът не хванал.

(Спомних си за съда с пищовите и ми дойде наум, че Сюлейман ага може би наистина е вярвал, че бог ще спаси невинния, както навремето е спасил него — Сюлеймана. И мисля, че Сюлейман е застрелял с пищов брата си.)

Сюлейман затворил Хайредин в стаята му, събрал сеймените си и казал, че дава сто жълтици на тоя, който убие брата му. От сутринта до вечерта молел той непреклонните си хора — кой бил луд да убие брата на господаря си? А майка му и двете сестри — Гюлфие и Хайрединовата жена — се търкаляли в краката му и молели за милост. Вечерта Сюлейман станал и излязъл.

— Не се разбра как го уби — шепнеше Гюлфие. — Застреля ли го, закла ли го, удуши ли го. Сам го изми, сам го облече и го изнесе от конака. Ей там насреща е погребан Хайредин ага. Цяла нощ назъртахме от конака. Умрелият лежеше по гръб, агата седеше кръстом до него и го гледаше в лицето. Грееше месечина. На сутринта, щом изгря слънцето, агата изкопа гроб и пусна Хайредин вътре. Тъй беше. Майка им се вцепени и умря, Сюлейман раздаде стоте жълтици за кръвта на брата си на децата. И оттогава ни веднъж не е влязъл при мене.

Докато говореше, Гюлфие незабелязано се приближаваше към мене и ме изгаряше с дъха си. Не съм усетил как съм отстъпвал и най-после опрях гръб в стената. Потта ми замръзваше.

Когато Гюлфие спря да разправя — а разправяше тя разпалено, с подробности, шепнеше и примираше, — усетих, че огромните й гърди притискат корема ми. Дръпнах капака на прозореца, нахлу слънце.

Не можех повече да стоя сам. Намерих Караибрахим и му разправих как Сюлейман ага е убил брата си.

Не очаквах, че така ще се развълнува. Не го бях виждал такъв, Ходеше из стаята и шепнеше смаяно и с възхищение:

–. Машалла, машалла…

Не се ужасяваше като мене, чудеше се. Дори ми се стори, че завижда. Като видя, че го гледам, каза ми:

— Ти знаеш ли, че самият падишах, повелителят на половината вселена, от двадесет и толкова години се кани да убие брата си, а не посмява? Голямо нещо е това. Хвала Сюлейману. Не го прецених правилно.

И той веднага тръгна да търси Сюлейман ага, и аз с него. Изтръпнах да не вземе да говори нещо за убийството и да излезе, че разнасям насам-натам, що видя и чуя, като жена.

Заварихме Сюлейман ага с тримата ходжи. Седяха в кьошка, пиеха кафе и говореха за корана. Сюлейман ага милваше едър сив котарак. Учудих се, като видях, че шейхът Шабан Шебил със страшното шъткащо име, с блестящото око, с перенето си — мълчи. Едноокият и едноръкият ходжа, загубил половината си същество в битки за правата вяра, всъщност се подмилкваше на Сюлейман ага. Блещеше се, говореше през зъби, но се беше уплашил. Сега вече ходжите не нападаха — опитваха се да кандърдисат агата. Караибрахим заговори на Сюлейман ага и говореше само на него, все едно че други хора нямаше в кьошка. И навярно съвсем ни забрави, иначе нямаше да бъде така откровен.

— Ага — рече му той, — при битката в долината Сиофино, пред Кандия, дадохме толкова много жертви, че великият везир Ахмед Кюпрюли заповяда веднага да се закопаят всички. Иначе останалите войски на правоверните, като забележеха колко народ е паднал, щяха да се отчаят. И ние почнахме да хвърляме в изкопите и мъртви, и ранени. Бяхме все еничари, верни хора, сто пъти гледали смъртта в лицето. Тогава се наведох и видях ранен побратима си. Заедно ни събраха за войската, същия хляб сме делили. Той ми беше единственият приятел, а трябва да ти кажа, че съм човек, гдето лесно не дава приятелството си. Ранен беше в гърдите, може би с помощта на аллаха щеше да оздравее. Исках да го измъкна настрана. Агата ме видя. Другарят ми ме молеше да го заколя. Не посмях. Някой го ръгна с нож, хвърлиха го върху купа тела. Той ме гледаше и ме прокълна. И като почнаха да хвърлят пръст, тя падаше върху отворените му очи. Засипвахме ги — мъртви и живи. А пръстта мърдаше. Виждал ли е някой как мърда пръстта на гроб?

— Аз съм виждал — рекох аз. Обадих се, без да искам. — Има у нас такова наказание, закопават се живи жени и девойки и когато пръстта мърда, палачът скача отгоре им, върху гроба.

Караибрахим се обърна към мене, очите му ме гледаха, ала разбрах, че не ме вижда.

— И там скачаха върху гробовете — глухо рече той. — Не исках да го кажа. Правеха го от милосърдие, да умрат ранените по-бързо. Аз ровех с ръка пръстта, която мърдаше, а те скачаха върху ръцете ми.

И той обърна пред себе си китките си с дланите надолу и се загледа в тях. Не трепереха — силни ръце с дълги възлести пръсти, с продълговати нокти. Жестоки ръце.

— Тогава, ага, се заклех върху гроба на приятеля си, че Кандия ще падне. И когато великият везир викна, че Турция ще воюва сто години, ала ще вземе Кандия, просълзих се. И видех ли големия кръст, побит на насипите на крепостта, скърцах със зъби.

Караибрахим позамълча. Мълчаха всички — ние тримата Караибрахимови хора, учудени от възбудата му, защото не го бяхме виждали никога развълнуван, Сюлейман ага и неговият ходжа с внимателни, бдителни погледи.

— Затова, когато ми казаха, че трябва да дойда в Родопите, не исках да се подчиня. Исках да остана пред Кандия. Тогава великият везир ни събра и ни говори от сърце — тъй както аз ти говоря, ага. Зле сме. Пред Кандия сме зле. Срещу форта Панигра стоят еничарите и войските от Европа начело с великия везир. Срещу Витлеем стоят египетските войски с Ахмед паша. Срещу МартинЯно стоят азиатците с Кара Мустафа. Ние взехме Панигра. И когато великият везир заповяда да се преброи войската, излезе, че са загубени 18 000 души, а християните загубиха 3200 войници и 400 капитани. Още в първите месеци бяха избити, кажи-речи; всички наши военачалници — най-храбрите паши, най-храбрите войници. На ден изгърмяваме 10 000 фунта барут, а всяко зрънце иде от Цариград, през морето, пък морето гъмжи от венециански кораби и от пирати. За един ден гръмнаха 153 наши и 183 венециански мини. В един миг, като се качихме на стената, избухнаха три мини, всяка по 50 бъчви барут, и хвърлиха всичко в небето — хора, камъни, пръст. Земята се разтваря пред Кандия и мъртвите даже не могат да почиват в гробовете си, а летят на късове из въздуха. Неверниците слагат в топовете си турски глави и стрелят срещу ни. И тогава взеха, че дойдоха 16000 френски свини със своите графове и барони, езикът ми не може да се извърти да каже имената им. Хора въртоглави, непредпазливи, горди, ала всеки държи меч и има пушка, която не се пали с фитил. Още първия ден почнаха да се хвърлят срещу ни като петли.

— Да, като петли се хвърляха и ние ги клахме като петли — викна едноокият ходжа. Той — простият — не разбираше какво става и се разпалваше от Караибрахимовите думи. — Изклахме ги и ограбихме труповете им. 600 рицари и 1000 оръженосци! Взехме сребърни седла, златни юзди, копчета от смарагди и пръстени с рубини. Плячката беше така голяма, че целият лагер приличаше на продавница на златар! Скъпите дрехи се хвърляха направо на земята, като товари дърва. За една глава капудан пашата даваше десет пиастъра, а Кюпрюли — цели петнадесет. Жив пленник струва седемдесет пиастъра. И какви момчета имаше — бели и с разни миризми, по-хубави от жени.

Едноокият млясна. Караибрахим го гледаше, сякаш без да разбере, че са го прекъснали. По едно време се досети, махна с ръка и рязко рече:

— Глупак!

Едноокият се вцепени. Караибрахим продължи да говори:

— Пристигна писмо от султана, написано от собствената му ръка. Всеки знак, ага, беше начертан от свещената му десница. Най-отгоре с туграта — Мохамед, син на Ибрахим, винаги победоносец. Казваше ни, че не може да прати повече помощ. Великият везир се затвори в палатката си и три дни не хапна нищо. Майка му — защото вдовицата на великия Мохамед Кюпрюли е пред Кандия със сина си, — майка му слагаше залъци в устата му, а той ги плюеше и се наливаше от мъка с полска водка. И той написа писмо до падишаха. Писал му, че сме на десет лакътя от най-вътрешния насип, че след като сме минали стотици лакти окопи, зидове, барутни складове и мини, аллах не може да не ни позволи да минем тия десет лакътя.

— Десет лакътя — замислено рече Сюлейман ага, като продължаваше да милва котарака. За пръв път проговори. — Десет лакътя ли са?

— Десет пъти по десет са, ага, и още толкова. Войските се бунтуват, пашите бият спахиите с пръчки. Султанът тайно посъветвал Кюпрюли да изостави Кандия. И на всичко отгоре взе, че дойде един поп, казват му падре Отомано, отоманският поп. Говорят, че бил брат на султана, пленен като дете, когато бягал с кораб от Цариград. Той прокле цялата турска войска. Зле сме. Тъй ни каза великият везир, тъй ти го казвам. И зная, че е така. И ни обясни, че войната ще се реши не само при стените на крепостта. Чува се, че се готвят въстания в Албания и в Родопите. Ако това стане — не бива и да го мислим, Одрин е на 3 часа път до Родопите. В Одрин е султанът. Затова самият ага на еничарите, Ибрахим паша, вторият след великия везир, стои в Цариград. Затова аз съм дошъл тук. И ти казвам — помогни, Сюлейман ага. Не става дума за три села. Тук е средата на планината. Наоколо има още сто села. Мехмед паша е на север, Абди е на юг. Тук не бива да навлизат големи войски. Пак ти казвам, моля те — помогни!

Не зная на какво се надяваше Караибрахим. Да мисли, че ще трогне Сюлейман ага с нещастието на великия везир, беше глупаво. Може би искаше да го накара да върне с откровеност на откровеността. Сторило му се беше, че е намерил ключ към сърцето му, че е разбрал какъв човек е агата. Ала още докато говореше, особено накрая, разбрах, че е изтървал тоя ключ, загубил го е и пипа да го намери. Сюлейман ага не беше само убиец на брата си. Тия разкази за слабостта на турците пред Кандия можеха да дадат съвсем друг плод, по-различен от семето, което Караибрахим мислеше, че сее.

Сюлейман ага милваше котарака. Изведнъж животното измяука, драсна го по ръката и се плъзна през стаята. Може би агата неволно беше почнал да го глади по-силно?

Сюлейман ага вдигна ръка и сложи устни върху одрасканото място — по-горе от китката беше. Това му даде възможност да помълчи още малко.

— Ага — рече той — не знам какво си мислил, като си тръгвал насам. Ала аз не виждам откъде можеш да почнеш. Ето, събрали сме се шест души, вече немлади хора, нека всеки ти даде своя съвет.

Караибрахим, който през цялото време беше стоял прав, сега с наведена глава гледаше върховете на ботушите си. Усещах как охладнява, като главня, върху която вали дъжд. Още грееше жар, ала повечето огън беше посивял и покрит с пепел.

Едноокият ходжа предпочиташе да замълчи. Обади се дебелият:

— Има една много поучителна история. Дело е на проповедника Вани, който всеки ден говори на дясното ухо на падишаха. Евреите се вълнували. Тогава изведнъж се появил нов техен месия, нов Исус — някой си Сабатхай Севи. Той пращал послания, както навремето един пророк на неверниците, Павел. Казвал, че е дошло второто пришествие. Към него тръгнали евреи от земите на германците, от Амстердам, от Ливорно, от Венеция. Ахмед Кюпрюли го затворил в една крепост на Дарданелите. Евреите чакали да се изпълни предсказанието — девет месеца плен и после избраникът божи ще излезе, като язди лъвица с юзда от седемглава змия. Сам султанът извикал месията. При него били каймакам пашата, мюфтията и шейхът Вани. Султанът поискал чудо — тогава щял да повярва. Съблекли Сабатхай Севи гол, начертали на гърдите му кръг и пред него застанали най-добрите стрелци с лък. Султанът искал да види как стрелите ще отскочат от него. Тогава евреинът признал, че е обикновен човек. За богохулство трябвало да го набият на кол. Той приел правата вяра. И понеже се отказал от власт над целия свят, дали му една кесия злато и всеки месец по 50 пиастъра. А хиляди евреи приели след него правата вяра. Защо ние не направим тук един светец? В тежките мигове хората ще се тълпят около него и ще го гледат в устата. А после ще повторим мъдрата история на шейха Вани.

— Много време ще трае — замислено рече Сюлейман ага.

— Клане! — викна едноокият. — Клане и главня!

— Ние сме стотина правоверни, а само в долината има 300 души мъже. И те имат оръжие — рече ходжата Хасан, син на Велко.

Отново замълчаха. Пръв заговори Караибрахим. Старият Караибрахим, господар на всеки свой мускул и на всяка своя мисъл. Сух и стегнат.

— Ага — рече той. — Ти можеш ли да събереш всички първенци на селата? Да ги видя.

Сюлейман ага дълго мисли, преди да отговори.

— Тук няма първенци — рече той. — Всички са рая.

— Няма село без първенци, ага. По-първи хора. По имот, по име, по почит. Те ми трябват.

— Богаташи няма. Вярно е, има по-първа ръка хора, кехаи. С повече овце или с повече мъдрост, ала те са най-коравите, ага.

Караибрахим криво се засмя:

— Мога да ти кажа, ага, че колкото повече има човек, повече иска и да го запази. Ала не мисля за това. Щом сме сто и насреща ни има петстотин мъже, ще намерим тия петдесет, които ги водят. Тогава ще сме сто срещу петдесет. А останалите — какво е тялото без глава?

Едноокият ходжа каза:

— Ако двадесет души от вас постоянствуват, ще надвият над двеста души, а ако сте сто души, ще надвиете на хиляда неверници. Аллах е могъщ и мъдър. Аллах е всеблаг и милостив. Тъй пише в корана. А ние сме сто души правоверни.

Още по-дълго мисли Сюлейман ага, преди да проговори:

— Мога да ги събера. Ала дойдат ли в конака, те са мои гости. И косъм не бива да падне от главите им. А каква полза ще имаш ти?

— Искам да ги видя.

— Щом настояваш, ще помислим как да го направим.

— Помисли, ага, и ми кажи. Тия дни. И си спомняй за Кандия. Добре закачих завивката си на прозореца, преди да си легна.

Бях толкова изморен, че съм заспал. Събудих се от студ — в планината нощем ставаше много студено. Зъзнех — треперех и от студ, и от страх, че ей сега ще чуя страшния вой или охкането на умиращия.

Дали наистина ги чух, или си представях, ала ги чух. И дали наяве, или в полусън, почнах да виждам пред себе си само устни.

Много разкази чух днес. Устни повтаряха пред мене историите за впрегнатите крадци, за мъртвия Хайредин, за живо закопаните, за Сабатхай Севи. Думи, думи, думи.

Устни, устни, устни. Устните на Гюлфие, на Караибрахим, на ходжата. Колко много устни има сега по целия свят!

Видях ги. И зъби. Светят всред устните. Уста — като хоботи на слон, като зурли на свини, като муцуни на кучета. Ядат. Смучат, залепят се, ръфат. Всеки иска да яде.

Чувах как вият кучетата от ямата. Гласът на света зад прозореца, света, в който всеки трябваше да изяде другия, за да живее миг повече.

Жив бях, жив!

ОТКЪС ДЕСЕТИ

Тъй тръгнахме ние към юруците, за да измолим място за село. И мълчахме, защото това е голямо нещо. Защото в това село хората щяха да намерят покрив и гроб, там щяха да отгледат деца и внуци, добитък и ниви. Или нямаше да отгледат. Всичко според това, дали юруците щяха да дадат земя, или не.

И стигнахме до Костени камъни. И ето, вождът на юруците, беят Исмаил, държеше в обятията си току-що заклано агне и пръскаше с кръвта му големия бял камък, на който има издълбани голи хора и чепки грозде. Като мях с вино държеше той агнето в обятията си и го стискаше, а кръвта пръскаше като вино и червена кръв течеше по камъка, сякаш белите мраморни гроздове раждаха червено вино.

А отстрани и отдясно на белия камък стоеше юрушката джамия, прост навес от върше между стъблата на четири бора, където се събираха всеки петък юруците от всички семейства за молитва — джумаягюн.

И стояхме ние прави на лявата страна, докато Исмаил бей свърши приноса си на старите богове на тая земя. И той се правеше, че не ни вижда. Когато Исмаил бей изцеди всичката кръв на агнето, че колкото и да го мачкаше, от шията му не капна ни капка, той остави мъртвото агне настрана и махна с ръка да се приближим. И ние му се поклонихме.

Тогава Исмаил бей пристъпи напред, та прегърна Манол и му рече:

— Добре си дошъл, Манол кехая, в моите шатри. И тоя ден, и утре, и когато искаш. Защото, докато ти водеше овцете ми, една не се загуби и млякото течеше като река, а вълците и мечките бяха по-кротки от агнетата.

Че Манол беше стоял при бея Исмаил седем години овчар и! още седем кехая.

А после Исмаил плесна с ръце и дойдоха трима млади овчари, негови синове, та коленичиха пред него и рекоха:

— Повели, бей.

И той повели да изнесат стол за бабата, шепи стафиди и портокал за детето и да дадат еленски бут на кучето Шаро, за да отвикне да яде турско месо.

А защо дойдохме ние при юруците да дирим село? Защото султанът беше дал родопските земи на своите военачалници, а те, като не можеха да ги наследят, дадоха и на турските джамии или ги направиха вакъф. А вакъфите дадоха планините, пасищата и водите на юруците срещу овци, вълна и мляко. Можеха юруците да продават или да подаряват тия планини, треви и води, ако новият стопанин дава същия данък. Бяха дошли тия юруци от Анадола, та се бяха заселили край Бяло море и идваха всяко лято да пасат овците си в Кръстогорието. Деляха се на племена и оджаци, а в Кръстогорието идваха седемдесет и седмият и седемдесет и осмият оджак и Исмаил бей беше водач на едно от семселетата, защото оджаците пък се деляха на семселета, или родове. Юруците, макар и турци, водеха само по една жена и тя ходеше с открито лице. И. носеха тия жени като българките бели забрадки, които стигаха до кръста им. Имаха и голяма власт и мъжете им ги тачеха, та когато тръгнеха на път, жените се качваха на конете, а младите мъже търчаха пеш наоколо и им прислужваха.

И Исмаил бей каза:

— Седна ли добре, майко? Услади ли ти се, Шаро? — А детето не попита, защото знаеше, че на младите всичко се услажда. — Кажете сега защо сте дошли, че скоро ще се върнат овците за Предой. Днес е голям ден. Кръвта на жертвата слезе чак до земята и земята я погълна. В добър час сте дошли. Дано изпълня молбата ви, защото виждам, че сте дошли да се молите.

— Исмаил бей — рече му Манол, — дошли сме да ни продадеш място за село.

А Исмаил не показа, че се учудва, само че нищо не рече, та, Манол трябваше да каже още:

— Тая стара майка, която сме довели, води стотина души бежанци. Не крия от тебе, прогонил ги е Мехмед паша, везирът, защото не са искали да сменят вярата си.

— Мехмед паша води в равнината — рече Исмаил. — Тук, в планината, водя аз. А защо му е дотрябвало на Мехмед да променя, вярата на хората, не зная. Зелената диня, и да й превиеш опашката не сладни. Човек сам узрява за аллаха. Пък за земя за селото трябва да ти кажа, че ще събера съвета на рода, да решим.

Манол му рече:

— Татко Исмаиле бей, твоята дума е като скала или като голямо дърво — сто души да се съберат, няма да я поклатят, нито ще я изкоренят. Не ни връщай, защото душата на тия люде е между зъбите им.

Тогава каза и баба Сребра:

— Кажи, бей, защото си мъдър човек, макар и млад — а беят беше побелял целият, — кажи да знаем къде ще погребат костите ми.

А беят почна да се търка с две длани по брадата и не знаеше какво да каже.

— Маноле кехая — рече той, — склоних се да ви продам планина и вода за село. Ала ние стоим тука само лете, а тия хора ще стоят тука и зиме. Не знам аз къде е лека зимата и къде се събират преспите. И трябва мястото да го стига копито. А избираме ние земя за село с волове — пускаме два вола и където си намерят ятак, там строим. Защото животното, макар и да няма глас, говори направо с аллаха.

— Бей — рече бабата, — не щем ние село, дето ще дирят утак волове. Пусни кози и където те идат, там дай земя. Защото ние сме люде подгонени и искаме такова село, че враговете ни да чуват петли и кучета и пак да не могат да го намерят.

— Господарю — обади се тогава Юсуф, първородният син на Исмаила, който беше дошъл и стоеше мълчаливо зад него, — господарю, дай им Петгласец.

А лицето на Манол веднага светна, защото чак сега се досети за Петгласец.

— Понякога истината избира устата на младите — замислено рече Исмаил. — Вярно е, че Петгласец става за село. Само че преди да говорим нататък, казвам ти, бабо, че това е и лошо, и добро място. И го стига копито, и не го стига. От него изтича река Струилица, а само тя приижда в тоя край. По нея върви пътеката за Петгласец и като дойде реката, залива я. Една подзима реката затвори в долината сто елии овце, после падна сняг, стопи се и той, та овцете не можаха да излязат и измряха половината. Има и друго — оттам викаме на планината Петгласец. Цялото място около старата ела е като омагьосано. Като кажеш едно, то се връща пет.

— И десет да се върне, сполай ти, бей, за добрата дума. Тъй както говориш, макар и да не съм виждала долината, чини ми се, че е за нас. Ала не зная какво ще искаш за цялата долина, дори като не пасеш в нея овцете си. Защото си умен човек и не вярвам след оная зима да вкараш други овце там.

Тъй му рече баба Сребра, а Исмаил се засмя и отвърна:

— Вярно е, че подзиме не вкарвам овце там, ала долината е голяма и хубава. Маноле кехая, кой купува долината, хората на тая баба или ти?

А Манол рече:

— Петгласец го купувам аз и селяните ми. А тапиите ще дадеш на името на тия люде. Не искам да се говори из планината, че сме взели залъка на сираците.

— Маноле кехая — тихо и скръбно рече Исмаил бей, — не искам да викам лошите духове. Ала вземи половината дялове на свое име, защото нищо не се знае.

Манол вдигна глава и му каза: — А ти знаеш ли нещо, бей?

— Каквото знам, зная го — отвърна Исмаил. — И като те познавам, мисля си, че ти пак ще дойдеш да искаш земи от мене. Петгласец стига и за пет села.

А Манол поклати глава:

— Няма да дойда, татко. Където е посадено дървото, там дава плод и там гният корените му. Можеш ли да преместиш ела в планината?

— Хората не са дървета, Маноле. Ето, и ние сме дошли от Анадола. И помни — където растат дърветата, там ги и отсичат — рече беят.

— Така е, там ги и отсичат — повтори Манол. — Кажи, татко, какво ще искаш за Петгласец, да видим дали ще стигнат силите ни.

Тогава Исмаил бей смъкна вежди, та погледът му стана остър като нож, и тихо каза:

— Искам твоите сребърни чанове.

А Манол също събра вежди и неговият поглед стана като нож. И рече той на бея:

— Къде си чул ти чановете ми?

— Застанал бях на планината срещу твоето село. И чух гласове от твоята къща, сякаш беше затворил вътре ято пилци небесни. Оттогава все сънувам това ято. Имам планини, имам реки, имам стада, имам кучета, имам синове и внуци, имам сребро. Такива чанове нямам. И като звъннат те през планината, щом тръгнат стадата ми на юг към морето, отдалеч всички ще викат: „Иде Исмаил бей!“ Тогава вече може да умра.

А Манол мълчеше. И рече още беят:

— За тия чанове ти давам Петгласец и петте планини наоколо — Свети Яни, Карачан, Модър, Светилек и Посестра. С пашата и потоците. Давам ти река Струилица до Плавът, където пролетес се събират отвлечените клонаци. С рибата и русалките.

А Манол все мълчеше.

Мълчахме и ние. Що можехме да кажем?

Тогава беят пристъпи напред и тихо каза:

— Слушай, Маноле кехая. Поисках ти най-скъпото, да те заболи. Защото за голямо село трябва голяма жертва. Виж, кучето бих взел за Петгласец — и беят хвърли завистлив поглед към Шаро, — ала майка му е пила турска кръв. Не вземам за Петгласец ни сребро, ни овце. Взел бих кон или оръжие, ала и конят е кучешка нахрана, а оръжието — студено желязо. Пък чановете хем са живи, хем никога не умират.

А каза беят, че не иска Шаро ето защо. Прабабата на Шаро била кучка на Гордьо войвода, който преди триста години бранил Родопа от турците. И когато накрая го заградили в крепостта Беден, която е над Въча, овчарите били заедно с кучетата си. Щом разбрал Гордьо, че крепостта ще падне, една нощ отворил вратата й, та пуснал напред овчарските кучета. Тогава султанските еничари, които не трепнали ни при Черна, ни при Косово поле, побягнали пред кучетата, та овчарите минали край огньовете им и се изгубили в планината. Само една кучка се отървала тая нощ — кучката на Гордьо войвода. Оттогава всяка кучка ражда по едно куче от тая кръв и умира, защото кучетата са едри като телета. И ги знае цялата планина. И макар дядо Галушковият син да се казваше Трошан, всички му викаха Шерко, защото последното куче от тоя род се казваше Шаро.

А Манол все мълчеше.

Тогава при нас дойде снахата на Исмаил бей, жена на сина му Юсуф. Тя държеше в ръцете си гръдно дете. И Манол я погледна и скръцна със зъби. И разбрах по очите му, че си спомни детето, което кърмеше със сламка.

— Бей, ще ти дам чановете си — рече Манол.

И жената усети, че го стори, като погледна детето й, та се зарадва и засмя. И като посочи с ръка надоле по планината, рече:

— Подарявам ти, Манол кехая, поляната за болните и куци овце. Когато си строиш летни колиби, да не питаш баща ми.

А беят, колкото и да беше умен, не можа да скрие радостта си, та триеше ръце. И каза:

— Вземам всички мъже и жени, които искат да дойдат при мене, на пълна плата, макар и да са неопитни. А докато се замогне селото, ще им плащам каквото те искат — с овце, вълна или сирене, или със сребро.

И Манол каза:

— Раздели владалото на Петгласец и планините на петдесет и два дяла, за всеки чан по един дял. Дай на всяко семейство, което идва в долината, по един дял, а другите ще ги държи баба Сребра.

— Маноле — рече му бабата. — Сине. Зная, че те боли. Ала Петгласец ще стане градината, от която ще се пръсне семе по целите Родопи. И бог е нагласил така, че всяко българско слово, което се изрече там, да се връща с петорна сила. Радвай се, защото за петдесет и два чана купи един, ала той говори по български.

Тогава Манол каза на бея:

— Исмаил бей, ще ти дам чановете подзиме,. когато тръгнат на юг стадата ти. Нека това лято ги послушам. И ще ти кажа защо ми е двойно мъчно, че купувам от тебе Петгласец с тия чанове. Хайде, удари крак по поляната.

Беят удари с яка нога и се чу как земята тътне на глухо.

— Под твоите крака има подземие на крепост. Взри се в мравуняците, и ще видиш, че дълбоко изпод земята черните мравки носят жълто просо. Тая крепост са я строили моите бащи, това просо са го събирали с ръцете си, които вече отдавна са изгнили. Бабо Сребро, тая поляна, на която те срещнах, наричаме Млечна поляна. (Нека отсега нататък се нарича Избавление — рече бабата. И тъй й остана до днес.) От тая поляна до крепостта вървят калаени тръби. Още ги ровим, та леем от тях куршуми. По тия тръби е текла вода за крепостта. А когато вечер се събирали стадата, овчарите спирали водата и изливали в тръбата млякото си. И от всички чешми на крепостта течало мляко, както се пее в песните и се разправя в приказките. Тая планина бащите ми са я купили с мечовете си, а пък аз я купувам с чанове.

Тъй рече Манол и след него никой не рече дума.

ОТКЪС ЕДИНАДЕСЕТИ

И като изкачихме полегатата поляна, която идеше след еловата гора, излязохме на върха Първенец привечер. И вятърът ни удари в лицата. Развяха се червените плащове на овчарите и моето сиво расо, и дългите им коси и бради. А излязоха на върха — Манол, дядо Кральо, Стан Стан, Никола Саргун, Мануш Секул, Вражу кехая, наречен още Чилингир, Рад Драгослав, Добрил Грудник, Стойко Процвет и Велко Радуил. Там бяха и Момчил, Шерко я Горан. Там бях и аз. И с нас вървеше един от бежанците, забравил съм името му.

А вятърът духаше силно и сякаш ни буташе в гърдите да се повърнем назад. Ала ние вървяхме напред и като изкачихме по-високата от Двете глави на върха, ето — пред нас се ширна Родопа.

И на юг, и на запад, и на север, докъдето поглед стига, сияние от червени пожари закриваше кръгозора, та отделяше далечината от очите ни. Далечни бяха пожарите и се виждаше само сиянието им и червеното отражение в облаците, ала бяха силни като планината. и небето, та сякаш не бяха дело на човешка ръка.

А вятърът духаше от юг и ние обърнахме срещу него лицата си. И в ясни дни на юг се вижда планината Ипсарион на остров Ташос, венецианската крепост на Кавала и връх Атон на Света гора. А понякога се вижда и блясъкът на Бяло море. И преди тях Драмски Купен и планината Кушница, Ченгенехисар и Кушлар. Сега пожарите отделяха Родопа планина от Беломорската равнина и морето.

Тогава вятърът духна от запад и ние пак обърнахме срещу него лицата си. А на запад кръгозорът стига до билото на Пирин планина, с Елтепе, до Предяла, а вдясно до Рила планина и върховете й, начело с Мусала. А пред тях са Голяма Сютка, връх Сребрен и Баташкият Снежник, застанали по Баташкия рид, който отделя Беглика. И пред Пирин са връх Беслет над долината на Деспотска Сура и отвъд — Виденица. Сега стената на пожарите отделяше Родопа планина от сестрите й Пирин и Рила.

Тогава вятърът духна от север. А там погледът стига до Балкана от връх Вежен до Свети Никола, и най-високо се вдига Юмрукчал. Пред тях е Средна гора с Богдан и Сърнена гора, а в нозете им — равната Тракия. Сега сиянието на пожарите отделяше Родопа планина от стария Балкан и от златна Тракия.

А вятърът от изток не духна, защото там се издигаше родопският връх Посестра, та пазеше гърбовете ни от вятъра.

Когато бежанецът от Чепинско видя пожарите на север, коленичи върху скалата и покри главата си с края на плаща. И вече не откри лице да погледне пламъка, който изпепеляваше родните му села.

А ние гледахме. Десет пъти още се обръщаше вятърът и нито веднъж не оставихме да ни удари в гърба, и все гледахме ту на юг, ту на запад, ту на север. А вятърът беше топъл и накъдето и да погледнехме, виждахме огнения пръстен, който ограждаше сърцето на Родопа. Отгоре ни имаше облаци и между облаците и сиянието на пожарите имаше ивица червено небе. Там се люлееше и разливаше червена месечина, защото беше изгряла рано и скоро щеше да е пълна. И огньовете се мъчеха да я стигнат, ала само я разтопяваха с диханието си, докато тя се вдигна нагоре и се скри в облаците. А звезди не се виждаха.

И Манол каза:

— Изгрев ли е това, или заник? Защото отвсякъде се вдигат зари над Родопа. Дали идва нощ, или идва ден?

И аз казах:

— Това е в ръцете на бога. А Манол ми отвърна:

— Не, в нашите ръце е.

И ние не можехме да видим Беломорска Тракия, Пирин, Рила и Балкана, ала гледахме сърцето на Родопа, оградено от пръстена на пожарите. А имаше да се гледа много, защото Родопа е велика планина, та има голямо сърце.

Връх зад връх и било зад било се редяха на юг, на запад и на север от нас. И в синевината на вечерния здрач планината приличаШе на вледенено море и белозелените пасища приличаха на петна пяна, а тъмнозелените гори — на морски бездни. И ние виждахме само гребените на вълните, а долините и реките, които слизаха между тях, не се виждаха. И високи била скриваха нови върхове зад себе си.

Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш — ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си.

И овчарите гледаха Родопа, а пък аз гледах лицата им, изваяни от вятъра. И виждах, че погледите им са обърнати навътре. Не, гледаха те само бледите сенки на пасищата и тъмните сенки на гората, не виждаха само вълни и бездни, а нозете им стъпваха по пътеките, както са стъпвали хиляди пъти досега, изкачваха връх след връх и надничаха в пропасти, пресичаха поляни, на които знаеха всеки камък, и гори, в които знаеха всеки дънер. И стъпалата! им усещаха твърдата трева, а челата им разтваряха вейките на елите. И устата им леденееха от потоците на Родопа, а гърдите им се издуваха от песните й. Пълни бяха горите й с дървета, от които дялаха люлки за децата си, пълна беше земята й с костите на бащите им.

Вятърът се усилваше, пищенето на щурците ставаше все по-тревожно и те се криеха в пукнатините на скалите, за да не ги отнесе вятърът. А овчарите стояха с лице към него и никой не мигна, и никой не проговори. От време на време някъде в краката ни пропищяваше щурец и писъкът му светваше върху разляната обща жалба на другите далечни щурци, сякаш тежка капка равномерно падаше върху придошла разляна река.

И Родопа гореше. Горяха нозете й, горяха косите й. Жена беше; това, майка, затова овчарите й викаха Родопа и се сърдеха, когато някой речеше Родопи. Защото много планини се обичат по-малко от една планина. Балканът е баща, изправен и силен, каквото трябва да бъде всичко мъжко, Родопа е майка, която зачева и ражда, легнала по гръб, с очи към небето. Син жали баща си, ала го жали, както се жали мъж. Син жали майка си, както се жали жена. И майчините мъки по болят.

Ала синове ли бяха тия хубави мъже на Родопа планина? Не бяха ли те самата планина и не гореше ли огънят техните нозе, не пълнеше ли черният дим техните очи със сълзи?

Не завиждайте вие, други планини, на любовта им към Родопа. Велика планина е Родопа. Великомъченица е Родопа планина, завиждайте, планини, на Родопа. Много е страдала тя и сега идеха нови тегла.

И падна нощ. А облаците се вдигнаха, та се показа луната! Насрещните склонове на планините се заоблиха и омекнаха, забулени от светлината, като тяло на жена от тънка дреха. Три самотни, разкривени борови дървета излязоха напред и почерняха, а луната зад тях просветля. Бяла, лека мъгла изпълни долините, та тръгна нагоре по склоновете. И се виждаха всички багри, както през деня, ала странни и мъртви. И хората хвърляха сенки, черни като катран, по-черни от сянката, която хвърля слънцето. Стана студено.

Тогава дядо Кральо каза:

— Запалете огън.

И младите стъкнаха в падина на скалата огън, та всички насядаха край него, само аз останах настрана.

И огънят ги събра, и огряваше само техните лица. А гърбовете им бяха в сянка. И ми дойде наум, че слънцето и луната са светлини за света и огряват всичко отвисоко и еднакво, а огънят е светлина за човека и огрява само лицето му. И не бива огънят да се превръща в пожар, защото тогава заприличва на слънцето. И ми се прищя да сгрея ръцете си на техния огън. Ала Манол вдигна глава и видя пожарите. А сиянието на пожарите беше станало по-червено и по-високо, раздухано от мрака. Манол каза:

— Размятайте огъня.

А дядо Кральо тихо каза:

— Не можем да размятаме ония пожари.

Ала и той взе една главня, та я удари в скалите. И стъпка искрите й.

И Горан избоботи:

— Гледайте.

Всички се учудиха, защото пред по-старите е редно да се мълчи. И погледнаха.

А на по-ниската скала, втората глава на Първенец, стояха трима души и вятърът развяваше едно бяло, едно черно и едно червено наметало и на светлината на месечината познахме, че това беше Сюлейман ага с Хасан ходжа и Дельо. И той гледаше пожарите. А бащата на Хасан ходжа, кехая Велко Радул, стоеше до Манол.

Тогава Манол заговори. Говореше силно и бавно, за да надвие вятъра, тъй силно, че да го чуе Сюлейман ага. Никой не гледаше към Манол и той никого не поглеждаше, всички бяха обърнали лица към пожарите. Ала пожарите не хвърляха сиянието си до нас, та лицата на хората не бяха червени, а бели като мраморни. И Сюлейман ага не гледаше към нас. И каза Манол:

— Ако изтраем до зимата, докато снеговете затрупат проходите. Ако запазим това тъмно още сърце на Родопа, та да го огрява само слънцето и месечината. Дотогава Мехмед паша ще слезе до Солун и ще отпътува за Кандия. Тогава ще се намерят пет хиляди мъже, пет хиляди ножа и пет хиляди шишанета, които да спрат пътя на пожарите.

И млъкна. А заговори дядо Кральо, все тъй с лице към пожарите, все тъй без да поглежда някого, най-вече Сюлейман ага. И както го грееше месечината, сякаш говореше насън. И каза:

— Ако дочакаме здрави и читави снеговете, малцина само ще слязат с овцете на юг. Ала ще вземат достатъчно мулета, та да ги натоварят с венецианско оръжие. С олово и с барут. Безброй пъти се е вдигала Родопа и се е бранила против царете си с лък в ръка. Нима Момчил не е държал лък? Нима ние ще сме по-слаби с пушки? А когато свършат куршумите и барутът, нима всеки от нас няма лък и нож?

И викна Стан:

— Лесно се ходи по Родопа, когато тя ти отваря обятията си. Мъчно се минават пътеките й, щом ги бранят мъже родопчани.

А Момчил рече тихо, да не се чуе на скалата отсреща:

— Трябва ли да чакаме зимата? До зима ли ще, пораснем, та да станем мъже?

Манол му рече:

— Мълчи. Говорят старите. А дядо Кральо му каза:

— Мехмед паша има в Цепина сто хиляди войска. А Цепина е на два дни път и на един ден по преките пътеки.

И на двете скали на върха настана тишина. Само вятърът вееше, щурците пищяха и зловещо изграка нощна птица. Тогава заговори Вражу Чилингир:

— Ами овцете? Кой може да изхрани на зимна ясла нашите десет хиляди овце? Ами сто села по три хиляди? Защото зимните пасища край морето ще се затворят за стадата ни.

Не довърши, защото Стойко Процвет викна, ала пак не погледна никого:

— На пастърма нека станат стадата ни. Орли да ги изкълват. Искам да гледам открити лицата на жена си и дъщерите си. Не ща чалма, искам гугла. Когато умра, искам на гроба ми да изникне кръст.

И млъкна. И на двете скали на върха пак никой не говореше. Мълчаха дълго. И се чу гласът на Сюлейман ага:

— Добра среща, Маноле кехая. Добра среща, овчари.

Ала и той не гледаше към нас, а стоеше с лице към пожарите. И тогава Манол му каза:

— Сюлейман ага, над тия тъмни планини някога е владеел дядо ти. Хвърли чалмата, сложи калпака и ние ще ти доведем пет хиляди мъже, всеки със сърце и нож. Извъртай до зимата, запази ни, измисли нещо. Докато догорят тия пожари. И през зимата ще станеш цар. Ще забравим чувалите в урвата, избесените на чинара, избитите на ливадата. Ще забравим чалмата ти.

И за пръв път Сюлейман ага погледна към нас. И тъй като тяхната скала беше по-ниска, гледаше нагоре. Слаб и развеян от вятъра дойде гласът му, макар между двете скали да имаше пропаст, широка само десетина крачки. И викна той:

— Маноле кехая. Защо си спомни за урвата, за чинара и за ливадата? Защо не си спомни за белите калдъръми, за каменните мостове, за чешмите с по три чучура?

И Манол за пръв път се обърна към него, та му отвърна:

— Сюлейман ага, помниш ли, кога строеше големия камен мост? Три села се вдигнаха да строят, жените заедно с децата. От седем години нагоре, от седемдесет надолу. На девет къщи вреше по едно гърне в огнище, на девет люлки по една баба беше оставил да ги люлее. Сюлейман ага, ти ли построи Сюлейманаговия камен мост?

И агата нищо не му отговори. И като постоя още малко, обърна гръб на вятъра, та бялата му наметка изплющя и покри лицето му. А той я смъкна надолу и заслиза по пътеката. И пътеката се виеше под нашата скала, та когато минаваше под краката ни, Манол се наведе, хвана с две ръце камъка и викна:

— Помни, Сюлейман ага. Чалмата или калпака. И Рад Драгослав викна:

— Чалмата или короната.

Ала не разбрахме дали агата ги чу. И той отмина по пътеката, и бялата му наметка се вееше по поляната, докато гората я погълна. На месечината се виждаше, че дърветата са зелени, а мракът дълбаеше до дънерите им черни пещери. В тях се изгуби Сюлейман ага и от гората дойде крясък на събудена граблива птица.

И Вражу кехая каза:

— Защо отворихме пред него устата си? Ами ако ни предаде на турците? И ако той не проговори, няма ли да проговори ходжата или Дельо?

А дядо Кральо тихо каза:

— Вятърът ни упои. А Рад Драгослав:

— Пожарите ме ослепиха. Само Манол отговори:

— Що ще предаде? Че сме българи. Или Караибрахим не го знае? Или не е дошъл за това?

Цяла нощ стояхме безмълвна стража на големия връх Първенец. И вятърът ни духа. А пожарите все сияеха.

И когато луната пребледня, а небето просветля, случи се чудо, което сто пъти съм гледал и все не мога да проумея.

Планината засвети отвътре. Нямаше слънце да я огрее, ни лъч дори, а върховете почнаха да светят, сякаш в недрата им се раждаше бяла светлина.

После ни огря слънце и то идеше от върха Посестра, където нямаше пожар, и се премести и нагази в черното море, та и то стана червено и огнено.

И дядо Кральо каза:

— Изгрев е, Маноле. Не заник. Нали питаше снощи? Ето, слънцето се вдига и ще прескочи огъня.

А Манол рече:

— Дано.

И всички повторихме:

— Дано.

И слязохме от върха.