Време разделно

ОТКЪС ПЪРВИ

Струваше ми се, че конакът прилича на паяк всред огромна паяжина. Ние тъчахме паяжини и се чудехме как да примамим българите вътре, а те летяха като мухи по цялата планина. Непрестанно се говореше за овчари, за пищови, за съпротива, ала нищо не се случваше и изглеждаше, че всичко се готви за недействителен, призрачен враг. Единственият овчар, когото видях, беше Манол — горе на превала, с черепа в ръце. Разбрах, че стадата са се върнали — по звъна, който една сутрин дойде откъм гората. Сякаш планината досега беше като цвете, което е имало само багри и изведнъж почва да мирише. Звънът идваше като благоухание и ме караше да дишам по-дълбоко. Губеше се, долиташе сладостно, мъчително тихо и човек с цялата си душа се мъчеше да го хване, като че ли върху жадна уста падаха редки капки дъжд, после звънците запяваха с все сила. Бях вече в друга стая и виенето на кучетата се чуваше съвсем слабо, отчаяно слабо. Затова пък по три пъти на ден чувах да бият камбаните на невидимия манастир. Подготвен бях, чаках ги, съпротивявах се на гласа им. Не страдах.

Вечер излизах пред конака и гледах назъбения зид на планините. Те живееха. Нощта беше пълна с движение и невидим живот. Виждах да горят огньове, червени под белите ясни звезди.

Как щяхме да отидем там? Или Караибрахим се надяваше, че мухите сами ще влязат в паяжината?

Денем в селото почти не се забелязваха хора. Всичко се беше изпокрило. Напразно очаквах да цъфнат по каменните огради на изгърбения мост цветята на чудните халища. Камъкът стоеше бял и гол.

Църквицата до конака, с ръждясалия кръст върху покрива от плочи, немееше глуха и затворена. Ни веднъж не видях да влезе в нея човек. После разбрах, че това е параклис, прастар, в който навремето са се молили прадедите на Сюлейман ага, български боляри. Сам Сюлейман ага ми каза, че по стените имало древни стенописи.

Въртях се около църквицата, както прогоненото куче се върти около дома на стария си стопанин. Можех ли да вляза вътре? Отхвърлях тая мисъл като лудост, но два-три пъти сърцето ми почваше да бие силно и краката ми тръгваха към дървената врата, обкована с едри гвоздеи. Успявах да се усмиря, оглеждах се и ми се струваше, че всички от конака са видели как ме е обхванало умопомрачението. Чаках с трепет вечерта Караибрахим уж между другото да ме запита: „Защо беше тръгнал към църквата?“ Веднъж видях вратата отворена и тръгнах напред, към мрака, който ме чакаше в църквата. Едва се отбих встрани. Видях само пламък на свещ, някъде в дъното. Човек пак не видях.

Какво беше това, което ме теглеше към тая каменна къщичка? Плашех се от себе си.

Исках да се измъкна от паяжината, да видя какво става наоколо. Но когато Караибрахим ми каза, че двама с него ще яздим през селата, не успях да скрия уплахата си. Сутрин беше, а си спомних как вечер планините прекрачват напред и се надвесват над конака.

— Докато нищо не им сторим, тукашните хора няма да посегнат срещу ни — рече Караибрахим. — Ще минем само двама с тебе. Боиш ли се?

— Боя се — отговорих аз. — Но ще дойда.

Минахме през първото село, излязохме от него. Яздехме през долината край реката. Влязохме във второто село, Заград. Може би защото целият бях напрегнат и непрекъснато с поглед обърнат към себе си, да не се оставя да направя страхливо движение, почти нищо не видях наоколо. Нищо, което да отбележа и да запомня. Минавали бяхме през такива родопски села — камък, плочи, дърво, превърнато от дъжда и слънцето в камък. Хора не срещахме. Усещах, че ни гледат и следят.

Караибрахим мълчеше и непрекъснато се оглеждаше наоколо. Имаше нещо в стойката му върху седлото, различно от друг път, но мисля, че не беше страх.

Изминахме и второто село — дълго село, почти само един ред къщи край пътя, някъде още един ред, на другия бряг на реката.

Реката и пътят задълбаха камъка и отстрани се появи мрамор. Освен това тук сигурно бяха вадили камъни. Отгоре растяха дрипави храсти, дърветата бяха изсечени, виждаха се сиви петна на пожарища. Полегатият склон наред с богатите гори наоколо изглеждаше беден и мръсен. А отдолу, встрани от нас, се виждаше разрязаният мрамор — бял и чист. Слънцето, като падаше върху него, къртеше искри. Изтръпнах, като помислих, че целите тия планини под сивата пръст, под тревата, под горите имаха такова прозрачно, чисто, твърдо сърце. Не можеше да бъде така, знаех, че не е така.

Влязохме в третото село, излязохме от него. Пътят се изкачваше нагоре, реката слизаше насреща ни. Караибрахим спря коня си и ми рече:

— Чакай ме тук.

И препусна, дори нямах време да му отвърна. Останах сам. Планината изглеждаше безлюдна. Усетих, че съм успял да се поотпусна. Усетих го по новото свиване на сърцето си.

Навлязох в гората, скочих от коня и седнах на един пън. Наоколо трябва да е било много хубаво. Пролет беше. Като си спомням хубостта на планината, както съм я виждал друг път, сигурен съм, че е било хубаво.

Чужд бях на гората. Загубил бях всякакъв път към нея. Семената на хубостта й падаха върху окаменялото ми сърце и умираха. Стоях всред гората като с броня от страх и напрегнатост.

Трябваше да се отпусна. Да се разтворя в гората. Да стоя като дърво, като трева, като див звяр. Не, човек бях, затова трябваше да съм пълен с високи мисли, да разтворя душата си, да разкопая браздите, за да могат семената да поникват.

Ослушвах се с ръка на пищова. И тогава чух чудноватия шум. Да, странен шум беше това. Нещо леко чукаше в клоните на дърветата, все едно че валеше пясък или капеше рядък, едър дъжд. Шумоленето беше тайнствено и притаено. Ставаше нещо скришно, което никой не биваше да усети — нещо скришно и невидимо, но много силно. Шумолеше непрестанно, ала шумоленето идеше ту оттук, ту оттам, сякаш винаги зад гърба ми. А на земята не падаше нищо. Такъв шум непременно беше свързан с любовта, с оплодяване и живот.

И до ден днешен не зная какъв беше тоя шум. Предполагам, че боровите шишарки сипеха семена. Казвам — не зная.

То ставаше горе, високо по върховете на боровете. Стройните стъбла, голи, без зеленина, потънали в сянка, се вдигаха нагоре и подпираха сводовете от клони и тъмни, тънки игли, а сводовете приемаха слънцето. Гората празнуваше сватба със слънцето.

Все едно че в конака, където винаги скърцаше нощно време, някой се промъкваше по чардака — бос, на пръсти, — за да влезе в тъмната стая, където го чакаше будна девойката му. И мракът беше пълен със спотаен дъх и очакването на младите.

Чуха се детски гласове. Някъде в гората тичаха деца. За пръв път в долината щях да видя деца. Те навярно диреха гъби.

Не мислех за това, защото не чувах вече шумоленето. Далечните викове заглушиха тихия, стаен пукот, но на мене ми се струваше, че той е престанал, за да дочака другият шум да си отиде. Дори детските гласове бяха дрезгави и груби за топлата, копринена слънчева тишина на гората.

И чак когато гласовете отминаха — не, те още идеха от много далеч, приглушени, меки, недействителни, — аз отново чух как слънчевото семе вали по върховете на боровете и оплодява света., Жив бях и светът около мене живееше.

В началото чаках Караибрахим като спасител. Чух ли копитага на коня му, идваше ми да го прокълна.

Той не забеляза вълнението ми. Яздеше мълчаливо, а и на мене не ми се говореше. Бяхме вече в Просойна, когато той каза:

— Намерих една воденица. Там имаше стар воденичар.

Аз чувах как вали слънцето.

— Знаеш ли — след малко проговори Караибрахим, — той ми даде мед, сякаш не бях турчин.

Пак не му казах нищо.

— Той имаше и една девойка — каза той.

Колкото и да бях вглъбен в себе си, не можех да не видя, че той изглежда развълнуван. За втори път откак беше влязъл в долината.

— Хубава ли беше? — разсеяно попитах аз.

Той ме погледна, сякаш попитах нещо безкрайно глупаво.

— Много хубава.

Отидох направо при Сюлейман ага. Не знаех какво щях да му кажа, но ми се струваше, че щом го видя, и думите сами ще дойдат на устата ми.

Това го правеше Абдуллах. Такъв какъвто бях преди, никога не бих отишъл направо при човека да му кажа какво мисля. Да не говорим за слугите, които щяха да ходят нагоре-надолу да уговарят срещата.

Сюлейман ага седеше на кьошка. Ято врабци чуруликаха в платана. Врабците чуруликаха, по-право цвърчаха силно, едновременно, в такт, все едно че се тръскаха сто звънчета върху кон, който препуска, или някой равномерно люлееше желязна кутия, пълна с гвоздеи. Котаракът на коленете на агата ги поглеждаше лениво. Той беше умен и като знаеше, че не може да достигне врабците, не си позволяваше излишни страсти.

Агата стана да ме посрещне. Видях на вратата, която водеше към покоите му, надпис на арабски. Не можех да го разчета и най-напред го помолих да ми каже какво пише там.

— „Хвала на тия, които потискат гнева си и прощават на хората.“ Венецианецо, това не съм го измислил аз. Тия думи ги има над една врата в двореца на падишаха — над вратата от харема към мястото за приеми. Предложил ги е историкът Абди, ала навярно ги е прочел някъде. Дано султанът ги помни.

Ето, това беше думата, която ми трябваше. Ключът. Султанът.

— Ага — рекох аз, — не може ли султанът да помогне на Елинденя? Да я отмине горчивата чаша? Той е наблизо, в Одрин, а може вече да идва насам. Казваха, че ще тръгне към Лариса и ще мине или през Родопите, или на юг от тях. Един пратеник ще отиде и ще се върне за няколко дни.

Агата се усмихваше. Усмивката му беше добра и малко горчива. Не ме питаше откъденакъде повеждам тоя разговор. Лицето му беше открито, четях мислите му. Той не се мъчеше да се прикрива, нито да ме лъже.

И това беше победа на Абдуллах. Откак бях Абдуллах, много повече харесвах хората. Все повече ги харесвах, а в някои хора се влюбвах, ако това слово не се види някому много силно. Чувствувах се привлечен от тях, искаше ми се дори да ги помилвам. Харесваха ми очите им, движението им, говора им. Усещах топлината на телата им, гладкостта на кожата им, тръпките на мускулите им. И в моето сърце се раждаше топлина. Най-много ги харесвах за това, че са живи.

Такава любов усещах и към агата. Той долавяше това и между нас се раждаше една неуловима връзка, която и двамата не искахме да признаем и изречем, а и едва ли бихме могли да назовем.

— Венецианецо — рече ми агата. — Щях да се радвам, ако ти знаех истинското име, ала в края на краищата всяко име е добро. Ти познаваш ли падишаха?

Не го познавах. Чувал бях да се говори за него, но не бях го виждал.

Сюлейман ага ме покани да седна, плесна с ръка да донесат портокали и шербет и не проговори, докато не ги донесоха.

— Аз познавам султана — рече той. — Когато времето е хладно, в султанската палатка спят 500 души спахии, да отвърнат въздуха с топлината на телата си. Аз съм спал в палатката на султана. Мохамед Четвърти, синът на Ибрахим, има само едно занятие — да ходи на лов. Той е ловувал и тук, в Родопите. Казваше, че тая планина е в сърцето му и тук ще си построи дворец. И наистина вече строят — там, в Деспот, където са били дворците на прадедите ми. Правехме лов със селяните от седемнадесет нахии. Събираха се по 30000 души. Записаха всеки убит заек и всяка яребица, да не говорим за елените, глиганите и мечките. Мохамед пращаше на шейха Вани дивеч, убит от стрелата му. Той стреля с лък. Веднъж улучи от сто крачки мишената върху стената на палатката си. Чествуваха го така, както Сюлейман Законодателят е бил чествуван, когато е завоювал някой нов престол. Записаха за изстрела му в книгите на историята на отоманската държава. Мохамед ловува, Кюпрюли управлява. Тъй беше при стария Кюпрюли Мохамед, тъй е при сина — Ахмед. Падишахът е сянка на аллаха върху земята, тоя султан е сянка на падишаха върху трона. Каквото Ахмед е казал, султанът няма да промени. Той е жалостив. Видях го да плаче, когато умря един индийски водач на слон. Ходихме край Одрин на лов за слон и убиха водача. Мохамед не иска да коли овните, курбан за малкия байрам. Отвръща лице, когато минава край отрязаните глави пред палатката си. Ала Елинденя няма да пожали.

— Вярно ли е — попитах аз и се запънах, — вярно ли е, че го е страх да убие братята си?

Дяволът ме караше да питам за това. Разбира се, питах заради братоубийството на Сюлейман ага, а не заради султана.

Сюлейман ага не забеляза грозното ми любопитство, нито жадния поглед, вперен в лицето му. Или ако ги видя, направи се, че не вижда. Клепките му дори не мръднаха.

— Не е лесно да убиеш брата си — рече той.

Това бяха думите на Караибрахим, когато се възхищаваше от смелостта на Сюлейман ага.

— Според закона на Мохамед Втори, Завоевателя, султанът трябва да убие братята си, за да няма заплаха за престола му. Откак е стъпил на престола, Мохамед Четвърти все опъва тетивата на братоубийството и все не пуска стрелата. И тая мисъл го мъчи ден и нощ. Още като видиш лицето му и очите му, ще разбереш, че го гонят кошмари. Има кръгло, руско лице на добряк и тъмни, заплашителни очи на човек, който се бои от нещо и плаши другите. А двамината му братя ги пази общата майка — валидето, — старата султанка на име Тархан. Рускиня ли е, полякиня ли е, но е славянка. Тя спи пред стаите на синовете си. Веднъж султанът влязъл на пръсти, с кама в ръце. Промъквал се към братята си. Валидето спяла. Две робини я събудили с побутване, защото не смеели да проговорят. Султанката се събудила. Султанът се върнал и обесил робините. Това може да направи. Да убие братята си — не смее.

— Сюлейман ага — казах аз. — Попитах те, защото знаех, че ти си убил брата си. Прости ми.

— Виж султана, и ще разбереш колко е лесно да те мъчи мисълта за братоубийството. Казват, че го прокълнал баща му, султан Ибрахим, когато палачите го душели в затвора, а синът му гледал през прозореца. Прокълнал го да скита като дух, като диво животно, по гори и планини и да не намери покой. Може и да е вярно. Знаеш ли го как ходи на лов? Това не е удоволствие, а мъка. Язди от сутрин до вечер, смазва конете, свалят го полумъртъв от седлото. Осакатен е от падане и кръстът така го боли, че устните му побеляват. Той ми даде златния лък не защото убих мечката, а защото научи, че съм убил брата си.

Сюлейман стана и влезе в покоите си. Помислих, че ме оставя, защото се развълнува, а не иска да ми покаже това. Той се върна в едната ръка със златен лък, а в другата със стар, прояден от червеи и ръжда арбалет:

— Ето султанския дар. А това ти нося, защото си от франките. Може да е бил на някой твой прадядо от ония, които са имали крепости по Южните Родопи. И те са клали по планината. И какво? Тях ги няма, а планината си живее.

Държеше арбалета насочен към мене. В него нямаше стрела, но аз усетих, че нещо се забива в сърцето ми. Сюлейман ага държеше в ръце присъдата на Елинденя. В тоя миг разбрах, че долината е обречена. Червеи и ръжда. Сюлейман ага се отказваше. Може би сам още не беше решил, но в тоя миг аз го разбрах. Той ме утешаваше.

— Виждал ли си тия планини наоколо? Ако се качим някога на някой от върховете, ще ти покажа границите на владенията си. Снощи бях на един връх. Когато турците превзели Родопа, прадядо ми, български болярин, приел исляма. Ибрахим паша, зет на султана, казал, че ще му остави толкова земи, колкото можел да обиколи от изгрев слънце до пладне. Както иска — на кон или пеш. Дядото тръгнал на кон, знаел билата на планините, яздил като бесен. Два сахата преди пладне конят му паднал. Трябвало да се върне, откъдето е тръгнал, иначе губел всичко. Той хукнал през планините. Зная откъде е минал. Казвам ти — за цял ден няма да минеш това, което гой е пробягал за два часа.

— И умрял?

— Живял още двадесет години. И както каза — умрял. Не е ли все едно кога? Не е вече жив. Какви хора са живели, и са си отишли. За какво да плачем ние, дребните?

Спомних си безмълвните села, мрамора под сивата пръст, слънчевата сватба в гората. Не исках да се примиря. Попитах агата:

— Ами Ахмед Кюпрюли не може ли да направи нещо? Сюлейман ага ме попита, както преди за султана:

— Ти познаваш ли великия везир Ахмед Кюпрюли?

— Не го познавам, виждал съм го отдалеч.

— Аз пък го познавам. Видях го, когато беше на двадесет и четири години. Още тогава приличаше на старец. Приличаше на загубено дете между снажните си арнаутски делии, облечени в червено. Двама души го крепяха под мишниците, да не хаби сили да се държи прав. Дребен е, брадат и от носа нагоре прилича на Мохамед Втори, Завоевателя. Само от носа нагоре. Баща му, старият Мохамед Кюпрюли, на седемдесет и пет години изглеждаше по-млад от него. Старият беше от желязо. Нито можеше да пише, нито да чете. Чу ли какво каза Караибрахим? Ахмед не само се налива с полска водка, ами опитва всички отрови на света. Хашиши, опиуми, билки и прахове. Има осемдесет жени, а не може да спи, както трябва, с една от тях. Дири нови наслади, а всичко му горчи. Казвам ти, той е толкова отчаян, че трябва да отиде някъде отшелник. А той води най-голямата държава в света. Отчаяният човек с власт е по-лош от звяр. За къде ще го хванеш? Какво ще му кажеш, дори да идеш при него пред Кандия? Той се опитва да закрепи разклатения трон на падишаха, ала това е също отчаяна работа, по-отчаяна от самия Ахмед.

Сюлейман ага седна с кръстосани крака, скръсти ръце на гърдите си. Повдигна глава и ми се усмихна. Аз стоях прав и държах в ръка арбалета.

Очите му казваха: „Ако не те обичах, щях да ти кажа, че си прост. Нали дириш мъдрост? Върви си и забрави миговете на слабост.“

Сюлейман ага каза:

— Мътният поток, който плиска по земите на падишаха, се вдигна толкова високо, че покрива и планините. Погледни какво става. Добре виж само еничарите, които бяха опора на султанската власт. Те са уж като монасите във вашите ордени, които не се женят, не ламтят за земни блага и се бият само за господня и султанска слава. Какво са днес еничарите? Еничарите се женят. В санджака влизат синовете им, още от люлка, и получават заплата. Влизат какви да е хора и малкото истински еничари презират новодошлите. Еничарите търгуват и грабят по пладне мирните хора. Тъй като турчинът не може да бъде еничарин, турците най-напред даваха децата си на християни, за да станат еничари, а после в санджака направо почнаха да влизат турци. Колцина са били преди еничарите? Шепа хора, железен пестник. Преди тридесетина години на персийския поход тръгнаха тридесет хиляди еничари, а стигнаха три хиляди. И децата им се смееха. Ами спахиите? Султанът им даваше земи до живот, да идват под знамената, когато ги повика, а те се чудят как да останат по чифлиците си и как да завещаят земята на синовете си. От горе до долу всичко живее с подкупи. Дори Ахмед Кюпрюли можеш да го купиш. Пускат лъжливи пари. Хазната е празна. И великият везир знае само един цяр: война на всяка цена. Тъй му завещал старият Мохамед Кюпрюли. Бий се навън, да не се биеш вътре. Къде остава Елинденя?

— Да, Елинденя е парче от земите на падишаха…

Сюлейман ага ме погледна с внезапно променен, остър поглед, повече нищо не каза, стана и влезе през вратата с надписа.

Почаках. Той не излизаше.

Усетих, че сърцето ми се свива като от обида, и успях да се разсмея. Кой можеше да ме обиди?

Държах се като дете пред баща си. Исках. Ама че глупост. Абдуллах за пръв път ме подведе. Простих му.

ОТКЪС ВТОРИ

И на другия ден, който се пада след Предой, поведе ни Исмаил към долината на Петгласец. Само седмина от Маноловите хора носеха цялото богатство на бежанците. Шерко носеше баба Сребра, а Горан носеше на раменете си виторог овен. И Манол, и аз бяхме с тях.

По едно време тръгнахме нагоре срещу водите на река Струилица. И тогава реката като сребърен нож почна да разрязва гръдта на планината.

Най-отпред се оголи разсечената плодородна пръст и се откриха корените на дърветата. Страшни, сгърчени и силни бяха те, като минаваха пред лицата ни, и разбрах защо дърветата стигат небето, а човек едва се вдига над земята. После пръстта остана над главите ни и се показаха скалите, които крепят света. А тук те бяха пронизани от червени жили, сякаш по тях се беше стичала кръв или сок от червено грозде. И в началото тук-там по тия жили се закрепяха млади ели, крехки и тънки като косъмчета по плешиво чело, после и те изчезнаха. Остана само камъкът. А скалите се надигаха все повече и повече над нас и идваха все по-близо и по-близо от двете ни страни. И слънцето се изгуби, и вода се стичаше по камъка, та стана тъмно и хладно, и страшно, и гласът на водите стана дълбок и глух. А стъпката пръст, на която растяха зелените треви и я огряваше слънцето и в която стърчаха големите корени, тя отиде високо, високо над нас и стана тънка, тънка, като зелената боя на кората на диня, която можеш да остържеш с нокът и само под нокътя ти ще остане зелено, а отдолу ще се покаже бяло; високо остана тая зелена боя, а ние бяхме в червеното сърце на динята, където вече няма дори и семки.

И чух планината да казва:

„Пълзете, дребни хорица. Докоснете се до недрата ми и вземете от моята сила. Че вашите рала драскат на две педи, а корените на елите достигат до десет крачки и дори соковете на мъртвите слизат само колкото е ръстът на човека. Да, и живи, и мъртви, вие драскате по кората ми и гробовете ви са плитки, и костите ви ги откриват вятърът и дъждът. И основите на селата ви и градовете ви са плитки, и ги отнасят водите, а пясъкът ги засипва. Слезте — надолу, надолу. Тук текат води по-силни от тия, които текат горе. Тук се сплитат жили от злато, сребро и желязо. Нека всеки от вас вземе пълен товар от тях — пак ще ми останат. Хора, докоснете се до недрата ми и вземете от моята сила.“

Пък ние ставахме все по-дребни и по-дребни и не мислехме за силата на планината, а се молехме да излезем по-скоро на слънце. Слаби са човешките плещи за каменния товар на скалите. И дори Горан с калпака си, с кебето си и косището си стана по-дребен от мравка, а овенът на раменете му — като просено зрънце.

И все ни се струваше, че вървяхме по течението на реката и че тя слиза все по-надолу — а тя идеше насреща ни и извираше оттам, накъдето отивахме.

И вдигахме погледи нагоре, да черпим смелост от светлата черта на синьото небе над нас и от двата ръба осветена пръст горе по краищата на пропастта. А тия зелени и светли крайщници бяха като брегове на дълбока река. И разбрах, че човек живее по бреговете и не му е дадено да слезе до дъното на реката.

Пътеката от страх все повече и повече се прилепваше до лявата скала и върху лицата ни почнаха да капят капки от мокрия камък. И потокът Струилица се прилепваше до дясната скала и ставаше все по-гъст и по-гъст. А на едно място дясната скала се беше разпукала, та зееше дълбока дупка — пещера. Там потокът сякаш се губеше и се простираше страшен, тъмнозелен вир. И над водата се вдигаха зелени мехури. Стори ми се, че през бученето на водата чух клокоченето му. И видях, че водата върти мехурите наляво. За пръв път кучето Шаро заръмжа.

А Исмаил бей извика, ала гласът му дойде слаб и тих:

— Там диша стопанинът на тая вода. Той има рога на овен, мустаци на сом, щипки на рак и опашка на пъстърва. Да знаете, като минавате, да му хвърлите нещо, па макар и камък. Ала да е тежко и да потъне.

И той измъкна от силяха си, та хвърли във вира кован нож. И водата го погълна.

Тогава баба Сребра рече в ръцете на Шерко:

— Толкова много люде да минат оттук, та камъните им да запълнят тоя ляв вир.

И аз казах:

— Амин.

Това бяха първите думи, които се чуха, откак влязохме в гръдта на Родопа.

Тръгнахме пак и от непрестанното гледане на водата, която течеше до нас, и от бученето, а може би и от страх главите ни се замаяха и коленете ни взеха да се подсичат. Тогава изведнъж двете стени на прелома се събраха и нямаше път пред нас. И река Струилица излизаше изпод събраните нозе на двете скали.

А Исмаил бей тръгна наляво и се изгуби в една пещера. И тъй като подът и беше покрит с пясък, а стените гладки, разбрах, че преди много време оттук е минавала вода.

И пещерата свърши, и пред нас се ширна долината Петгласец. Всички се събрахме пред пещерата.

И ни ослепи слънце и ушите ни писнаха от песента на щурци, и замириса ни на пресен пчелен мед. Та ми се стори, че напреде ми има стена от светлина, отляво стена от песен и надясно стена от благоухание.

Исмаил бей рече:

— Погледнете наляво. И ние погледнахме.

— Тия два върха са Свети Яни и Карачан. До големия сив камък на Карачан всеки Петковден се коли курбан.

Пак рече:

— Погледнете надясно. И ние погледнахме.

— Тия два върха са Модър и Светилек. Всеки Петковден там се коли курбан.

И рече още:

— Повдигнете очи и погледнете напреде си.

И видяхме един-единствен връх, целия обрасъл с гора до върха.

— Това е Посестра — рече Исмаил бей. — Там е майката на Струилица. Оттам се вижда блясъкът на Бяло море. Морето се не вижда, ала се вижда сиянието му.

Сто чифта очи на бежанци гледаха върха, от който се виждаше сиянието на морето. Защото бяха от Северните Родопи и не знаеха какво е море.

— Това, което е между Свети Яни, Карачан, Посестра, Модър и Светилек и тая скала зад гърба ни, това е долината Петгласец. С пасищата, горите и водите — рече Исмаил бей.

Тогава разбрах, че блясъкът, който виждам в очите, на бежанците, не беше отражение от сиянието на Бяло море. Това беше тяхната нова земя. Тук щяха да се родят децата им. Тук щяха да заровят костите им. Щях да постоя и да си отида, а те щяха да останат вечно тук. Те и семето им.

Исмаил бей се обърна към Манол, та като му се поклони, рече му:

— Манол кехая, стъпи в долината, твоя е.

А Манол накара Шерко, който носеше баба Сребра, пръв да влезе в долината. Ала баба Сребра му каза да я спусне долу. И нагази във високата трева. Никой друг не беше пристъпил преди нея. Пътека нямаше, защото тая пролет в долината не бяха влизали стада. И като вървяхме през поляните, изпод краката ни скачаха на всички страни щурци, та сякаш газехме река и вдигахме пръски вода под стъпките си. А вървяхме бавно и тържествено, защото бабата едва креташе.

След малко чухме бучене и като надникнахме вдясно, видяхме от стръмния бряг как цялата река Струилица пада в една тъмна дупка и не отива нататък. Въртопът бучеше и над него се вдигаше пяна и воден прах, а в мъглата се извиваше дъга. Ала ние не гледахме дълго това чудо и обърнахме погледи към долината, защото тя беше по-хубава и от дъга.

Полегати поляни се спускаха към Струилица, жълти от жълт равнец, сечена трева и млечок, морави от детелина и магарешки трън, бели от бял равнец и маргаритки. Ограждаха ги тъмнозелени борови гори, а и тук-там по поляните се вдигаха китки тъмни ели, та ги правеха още по-светли и слънчеви. Горите стигаха до върховете и ги загръщаха като с рунтави кожуси. И само тук-там козината беше проскубана, та се виждаха други светли поляни. Пък когато се досетихме да се обърнем назад, видяхме права каменна стена и по върха й ели, дребни и ниски от височината.

А в средата на най-близката поляна се издигаше стара, престара ела и към нея тръгна Манол.

Елата възвишаваше огромна снага, разперила дебели прави клони, като яки ръце. А дребните вейки, шумата и мъхът висяха на дипли, на дипли надолу и нито клонче не се вдигаше нагоре, като че ли се диплеха широките свилени ръкави на зелена риза. Духаше тих вятър, а снагата на елата не трепваше и не трепваше дори и върхът й, макар да беше лек и тънък като пауново перо на калпак. Не се разтреперваха и протегнатите клони, само свилените зелени ръкави се полюляваха и ветрееха.

Когато всички се събраха до невижданото дърво, Исмаил бей; сложи длани около устата си и викна:

— Стопанее!

И екът отговори:

„Стопане! Стопане! Стопане!“

Ала гласовете идваха на талази, та се гонеха и покриваха и се чуваше ту „сто“, ту „пане“, ту най-често само „ааа“ и „еее“. А бежанците се втрещиха от изумление.

— Дойдохме! — викна пак Исмаил бей. „Дойдохме! Ойдохме! Дохме! Хме! Е-е“

— повтаряше планинският ек.

Горан свали овена от раменете си и се прекръсти, макар и друг път да беше чувал тия гласове. А не беше чудото само в екота, а самите гласове кънтяха и звънтяха някак особено, та човек се усещаше не както трябва.

— Под тая ела — рече Исмаил бей — се коли всеки Алинден курбан.

И произнесе той словото Алинден, като натърти на „а“-то, като мислеше, че е ден на Али. Пък нашите, като казват Алинден, удрят на „и“, та се разбира, както си е, денят на свети Илия.

А баба Сребра седна до дънера на елата, между два големи, изпъкнали корена, та ни се стори още по-дребничка и свита. И каза бабата:

— Погледнах ли, помислих си, че тук ще е селото, защото — какво по-хубаво от това, елата да стърчи сред него като камбанария? Ала не може всяка дума в село да я чуваш по пет пъти.

Тогава Манол мълчаливо пое мотиката, която държеше един от овчарите му.

— Тук нека бъде гробището — рече той.

И удари с мотиката. А в земята, която изглеждаше мека под нозете ни, имаше камъни и екотът върна ударите на мотиката.

— Докато изкопаеш гроба — рече Манол, — екът ще звъни вместо камбана.

Стана ми страшно, защото първата копка в тая долина беше за гроб, а не за основи. Исмаил бей ни каза:

— Предадох ви ключа на тая земя и оброците й. Правете така, както ние сме правили, защото това са го научили бащите ни от хората, които някога са живели тук. Дано коренът, що пуснете, стигне до сърцето на земята.

И той се поклони, и си отиде, а синът му Юсуф вървеше след него.

И целия тоя ден бродихме по долината, та обходихме поляните и бреговете на Струилица. Докато избрахме село на завет, нито на равно, нито на стръмно, а гората пазеше гърба му и в нозете му имаше извор. И поръсих поляната с китка от тревите, които откъснах от същата поляна, и я благослових.

Тогава заечаха брадви и екът пак връщаше звънтенето им. И се накладоха огньове на поляната, за да осветят дивата и пуста земя. На един от огньовете се печеше овенът. А баба Сребра взе две шепи пръст и ги прехвърли през главата си. И рече:

— Който вземе шепа пръст от съседа си, тя да е на главата му! Защото тая земя ни е дарена.

После взеха котела, почернял от хилядите огньове, кладени под него, та тръгнаха да бележат крайните дървета на гората, която вардеше гърба на селото. И пред всяко белязано дърво се качваха на котела и викаха:

— Черен да почернее като тоя бакър оня, който рече да зачерни гората.

И стана гората бранище. Защото без нея снеговете и водите щяха да завлекат селото.

А в това време слънцето се скри и сянка падна над Петгласец. Тогава позаглъхна пронизителното свирукане на сивите щурци и почна да се чува приспивното, кротко свирукане на черните щурчета, ония черни щурчета, които са поречнели, защото се въдят зиме край огнищата, та свирукането им напомня за огнище и дом. И хората се събраха край огньовете, и пламъците на огньовете се засилиха, а мракът наоколо се сгъсти.

И когато накършихме печения овен върху прясна елова четуна, Манол рече:

— Давам на новото село една елия овце. А една елия са петдесет овце.

Пък аз извадих от торбата си преписаните свещени книги, които трябваше да дам на манастира и все не намирах време да отида, и рекох:

— Давам ви първите свещени книги, макар че са от стария завет.

И си спомних, че Мирчо се кле върху еклесиаста.

— О-хо! — рече баба Сребра. — Ние си имаме светото писание.

И тя извади от торбата на внучето си едно дебело евангелие със сребърни корици.

— Детето я открадна от черковата. Простено да му е — рече бабата.

И заизважда от торбата други платнени торбички и припяваше над тях, сякаш щеше да прави магия:

— Ето шепа ръж, ето шепа ечемик. Готов е хлябът на хората. Ето леща, ето и бобец, за услада на чревоугодниците. Ето овеса за конете. Ето семе от лен и семе от коноп, да се облечем като царе. Да растете, семенца, да покриете долините, да избийте бурена, да се вдигнете до небето, по вас да се изкачим на месечината.

А като вдигна една торбичка и я залюля, вътре взе да трака и бабата се натъжи:

— А това са костилки от череши за внуците. Защо, боже, не си направил дърветата да растат бързо, като тревите, та и старите хора да дочакат плод от тия костилки?

И хората около нея почнаха също да бленуват, с разтворени от огъня зеници, защото мракът скри нищетата и нещастието им. На светло не смееха нищо да кажат, защото виждаха пусти поляни, диви дървета и буйни води. А сега заприказваха.

— Ето там ще е моята къща с градина отпред — рече жената, която хранеше детето със сламка.

— А на извора ще вдигна за хаир бяла чешма — каза мъжът, чийто брат станал турчин.

— А над реката тук ще има камен мост — обади се от мрака невидим глас.

— И хей там ще вдигнем черковата — рекох и аз. А баба Сребра ми рече:

— Отче, прочети нещо от светите книги. Сетих се, та намерих господнята благословия над Авраама. И зачетох, а наоколо мълчаха и ме слушаха.

— Повдигни сега очите си от мястото, дето си, та погледни! към север и юг, изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, ще дам на тебе и потомството ти, довека. И ще направя потомството ти многочислено, като земния прах…

Тогава Шаро провлечено и зловещо почна да вие и отиде при стопанина си. А Шерко го прегърна през главата и галено му заговори:

— Какво виждат острите ти очи? Какво чуват острите ти уши?, Кучето само скимтеше.

Шерко вдигна глава, взе да души въздуха и да слухти. И рече:

— Прокълната да е тая ръка, дето е хвърлила клетите псета в черната яма. Тях чува Шаро. Гладни са и се страхуват. И не са бесни.

И тогава си спомниха всички, че зад невидимите скали се простира Родопа. И по нея вилнее турчинът, и пожари изпепеляват снагата й, а меч избива хората й. Докато ние стояхме на завет, други ги брулеше вятърът.

Манол рече:

— Горане, Шерко, насечете борина и се пригответе. Тая вечер се връщаме.

И те напуснаха долината и се върнаха в голямата Родопа. Аз с тях. Тъй се засели новото село, наречено по-сетне Момчилово, в долината Петгласец, купена със сребърните чанове на Манол.

ОТКЪС ТРЕТИ

Като отворих вратата на одаята си, видях върху варосаната стена да се очертава светъл четириъгълник и по средата — моята сянка. Още беше светло и аз се зачудих кой ли е запалил огън на двора. Обърнах се и видях да свети луната.

Голяма пълна луна, която бавно се вдигаше над планините.

Почнаха да вият кучета. Две котки хукнаха да се катерят по платана, като побеснели, а като стигнаха на върха, замяукаха отчаяно, защото ги беше страх да слязат.

Щом запалих светилника, в стаята ми започна да тропа, все едно че валеше град — само че мек, като пресни грахови зърна. Пеперуди бяха, нощни пеперуди, цели рояци. Загасих светилника, но те все се удряха и тропаха върху саханите на полицата, в конското седло, оръжията и кобурите. Някакво гърне беше оставено открито и празно на пода и в него думкаха — по-глухо, но пък по-често. Имаше празна кошница, в ъгъла — и в нея.

„Чудно нещо — мислех си аз, — ако тия животинки се крият през деня, а излизат в тъмнината, защо тогава лудо дирят светлото? Ако им трябва светлина, защо не си живеят през деня?“

Излязох навън и седнах на стъпалата. Някъде из конака неприлично се смееше жена.

Днес сутринта дойде вест, че Мехмед паша е почнал преди цяла седмица да турчи Чепинско, а после щял да слезе надолу, на юг, по течението на някаква река.

Луната си грееше, а там на север или малко на запад, не бях сигурен в посоките, сега горяха селата и пищяха хора Изнасилени жени лежаха с фусти, обърнати върху лицата им, деца се тръшкаха върху труповете на майките си, мъже ревяха, набити на колове Знаял бях, че ще се случи. Случи се.

Щом помислих за колове, повдигна ми се и почнах да пъдя от себе си тия мисли.

„Жив съм — мислех аз. — Жив съм. Мога да отида и да пия студена вода. Мога да отида и да легна да спя. Живея.“

Какво можех да сторя? И трябваше ли да се стори нещо? Имаше турци, имаше и българи. Едните бяха по-силни и колеха другите. И пак си казах, че важното е да се приготвя, когато кървавата буря се довлече до тая тиха долина, да запазя спокойствието си.

И полека-лека, като гледах луната, убедих се, че няма никакви кланета и писъци и никакви Мехмед паши и чепинци. Робът Абдуллах седеше на стъпалата и гледаше бледите звезди.

Тогава дойде един от хората на Сюлейман ага и ми каза, че ме вика агата. Не ме доядя, защото не ми се спеше и не бях жаден и гладен.

Сюлейман ага ме посрещна в кьошка си. Седеше по турски на Дебели възглавници и пиеше кафе.

— Какво искаш? — попита ме той. — Кафе или шербет? Или нещо сладко?

— Викал си ме, ага — рекох аз.

Той се засмя, както стар баща се смее на внучето си.

— Не се пита така, Венецианецо, а се чака, сърба се, мляска се, докато ей така, между другото, се каже и важното, за което са се събрали хората.

— Каква полза?

— Така е, каква полза? Седни на края на кьошка, краката ти ще висят надолу. Трябва да ти кажа, че за да постигне истинската мъдрост, човек трябва да се научи да седи с кръстосани крака. Мъдреци са измислили тоя седеж.

— Далеч съм от мъдростта, ага.

— Далеч си, вярно, ала я дириш. Много си млад. Като поостарееш, може и да научиш нещо. По правилен път вървиш.

— А ти мъдър ли си, та можеш да ми кажеш, че пътят ми е правилният?

— Аз не съм мъдър, ала е имало други мъдри хора преди мене.

— Ага, ако много ти се иска да ме черпиш, кажи да ми сварят липов цвят. Ала без мед. И да не го прецеждат.

— Ето, пак мъдрост. Кафето изостря ума и не оставя човек да спи. А за какво ти трябва остър ум?

Така си бъбрехме ние двама с агата, лениво и без много да мислим, и усещахме, че и двама се радваме на присъствието си и гледаме да не останем сами. Разговор понякога без смисъл, понякога може би с много смисъл, но думите казани ей тъй, меж другото. Ръководеше Сюлейман ага, все така подигравателно сериозен, все така полуусмихнат.

Чудно наистина колко новата ми обвивка на роба Абдула ми помагаше да се свързвам с хората. Преди, какъвто бях, срамежлив, щях дори да чакам да ми донесат стол да седна, а десет души щяха да се навъртат наоколо.

По едно време Сюлейман ага каза:

— Утре ще те помоля да отидеш горе, на една мандра, и кажеш от мене две думи на един овчар. Кехая. Манол кехая. Ще му кажеш само: „Сюлейман ага не може да застане на пътя на аллаха.“

— Защо избираш мене, ага?

— Само ти от новодошлите говориш български. А свой човек не искам да пратя — дошло е време разделно и сега всеки ще бъде; или от едната, или от другата страна.

— А пък аз съм по средата, така ли?

— Още си никъде.

— Слушай сега аз да ти кажа защо ме пращаш. Да кажа на Караибрахим. Да разбере, че се дърпаш настрана.

— Защо изговаряш това, което мислим и двамата?

— Да е ясно.

— Кое е ясно? Дори и синът на вашия бог, Исус Христос, говорел с притчи. Ето ги на хората от Запада. Всичко да е ясно. Животът ли е ясен? Или смъртта?

И агата пак почна да приказва. Аз пиех благоуханния липов чай, цедях го през устните и езика си, като най-скъпо вино, и внимавах листата да остават в устата ми. Накрая плиснах последните глътки през прозореца. Капките падаха първи, след тях полека се завъртя един лист — и капките, и листът черни на луната, иначе на слънце щяха да са светлозелени.

— Може да забравя да кажа на Караибрахим.

— Ще му кажеш.

Да, щях да му кажа. Можех ли да тръгна по горите, без да знае той? Пленник бях всъщност и само вниманието и умът на човека насреща ме караха да забравя това.

— Така е. А защо ти не станеш и отидеш да му кажеш? Защо трябват на мъдреца тия извъртания и заобикалки?

— Защо ли? Грее месечина и съм на кеф. Затова ще ти кажа. Защото Караибрахим не е като тебе и мене. Защото той мисли, че може да оправи света. Той и другите като него. Като кон с наочници е, знае азбуката до третата буква. Не вижда накъде вървят работите. Не знае, че тук са Родопите, а не Анадола.

— Слушай, ага. Хайде да си поприказваме на месечина. Ти съдиш Караибрахим, че искал да оправи света. А не си ли дал целия си живот да оправиш една долина? Защо не оставиш развратниците да развращават, разбойниците да грабят, реките да отвлекат мостовете? Не е ли това работа на аллаха?

Агата се изправи, слезе от кьошка и взе да ходи нагоренадолу по закритите чардаци, постлани с пъстри халища. Стъпките му не се чуваха, само дъските леко скърцаха.

— Загаси светилника — рече той. — Влизат много гадини. Слушай и ти. Трябва да се оправи това, което може да се оправи. Овчарят пасе стадото си, орачът оре нивата си, агата гледа бейлика си. На мене ми беше дадена тая долина, аз нея оправих. Колкото можах. И трябва да ти кажа — оправих я.

— Тая долина е в една планина, а планината е в една империя. И е дошъл денят, в който империята се сеща за долината. Тъй както говориш, ти мислиш като цар.

— А защо да не съм цар, макар и на една долина?

— Защото си пратеник на империята. Защото, ако беше цар на тия хора, щеше да си избран от тях и щеше да посрещнеш Караибрахим горе на превала с пушка в ръце и да го върнеш назад. Така е, Сюлейман ага, и ми прости за горчивите думи.

— Това ми го каза един прост човек — когато дойде Караибрахим, ми го каза. По-другояче, ала смисълът беше същият.

Не посмях да му призная, че чух Дельовите думи.

— Ти ми каза, че съм никъде. Сега и ти си никъде. Какъв хабер пращаш на българите — че ги изоставяш. Така е. Нямаше да е така, ако беше техен човек. Тук е имало ред, ага, ала той е бил твоят ред.

— Хората слушаха и се подчиняваха, доволни бяха. Премълчах. Знаех колко са били доволни. Робът Абдуллах можеше да знае това, не беше дадено на Сюлейман ага да го знае.

— И сега двама с тебе ще стоим настрана, Сюлейман ага, и ще гледаме как колят и бесят.

— Не ме е яд за обесените и закланите — глухо рече Сюлейман ага. — Да мрат. Какви хора измряха! Какви хора са измрели! Та тия ли няма да умрат? И аз ще умра. Мъчно ми е за реда. Каквото има да става, да стане по закона.

— То става по закона, Сюлейман ага, ама не по твоя и не по моя. Ти сам каза какво става из империята на султана.

— Зная — рязко изрече Сюлейман ага и спря с лице към мене в средата на чардака. Скърцането на дъските престана. Зад гърба му се извиваше арката на една ниша, в която проблясваха оръжия. Съжалих за думите си, помислих, че се самозабравих. Той говореше като цар, а аз глупакът като шут, на който му е позволено всичко. Все едно че бях пил ракия, а не липов цвят.

— Зная — рече Сюлейман ага, оня, гдето бесеше и хвърляше от урвата. — Ала зная и това, че Караибрахим няма да помогне. Прав си ти, че и аз съм никъде. И най-лошото е, гдето излезе, че винаги съм бил никъде. Стар съм, уморен съм. Ще си отида. Ако бях по-млад — не зная какво щях да направя. Ала слушай ме ти, Венецианецо с чалма на главата. Ти ми надума, аз само едно ще ти кажа. Дошло е време разделно — един отляво, друг отдясно. Няма никой да остане по средата или никъде. И помни — и ние двамата с тебе ще отидем на една страна. Отляво или отдясно. Или при аллаха.

И като се обърна, слезе тежко по стъпалата. И от дъното на стълбите повтори:

— Отдясно или отляво. Или при аллаха.

Всяка сутрин се фехтовахме с Караибрахим. Учех го да се бие с прави оръжия.

Не помня кога за пръв път хванах шпага. Някога, преди години, бях й посветил цялото си време. Тя ми даваше сигурност — навярно съм имал нужда да се опра на нещо. Влизах на приемите и тържествата, яздех на кралския лов и срещах открито погледите на нахалните придворни. „Може да ми се перчиш колкото си щеш, ако ти стиска, ела на моравата зад абатството Сен Жермен или на Пре О’Клерк, или около Люксембургския дворец.“ Някои идваха. Убих седмина. И тогава престанаха да идват. А това не беше лесно, защото беше времето на шпагата. За най-дребното нещо хората се биеха, макар дуелите да бяха забранени. Или тъкмо за това. Убивал съм хора, като помисля сега — за нищо. От суета. Ако знаех нещо добре, това беше да се бия с шпага. Мнозина от ония клетници, дворяни, които се нахвърлиха срещу еничарите при Кандия, умееха да се бият с шпага и това им даваше сигурност и гордост. Мислеха за схватката с турците като за дуел. Мир на праха им.

Караибрахим цял живот се беше учил да се бие със сабя. Трябва да се признае, че обучаваните еничари — защото по това време необучаваните вече бяха три пъти повече — можеха да секат удивително добре. Караибрахим разправяше, че всеки ученик при еничарите трябва с един удар да разсече десет ката шаяк, увит около железен тел, и тела заедно с шаяка. Който не си представя добре какво значи това нещо, нека опита. Виждал съм човек, разсечен с един удар до кръста. Срещу такава сеч шпагата не върши работа. Ала и срещу добрата шпага ятаганът не може да помогне.

Караибрахим вървеше добре. Пъргав беше, сух и лек, имаше железни крака и широки дробове. Често обаче ръката му сама искаше да сече. Въпреки това от скоро време вече се радвах, че се упражняваме — трябваше да положа усилия да го победя. Сигурен бях, че в смъртен бой, с голи шпаги, той ще бъде още по-опасен противник, защото в него имаше воля, стръв и презрение към смъртта.

Когато тази сутрин слагахме предпазители на остриетата — той се биеше с чудесна шпага, със знака Андреа Ферара, помнех предишния й собственик, — казах му за поръката на Сюлейман ага.

Караибрахим застана на позиция.

— Старецът каза „евала“ — рече той и нападна. — Знаех си. Ядосах се за сигурността му и лекотата, с която говори, и с долна кварта опрях острието до гърлото му.

Ядоса се и той — аз внимавах да не го сърдя. Очите му се присвиха още повече, едното почти се затвори.

— Утре се върни по-рано, ще ми покажеш тоя удар.

— Какво ще правиш сега — уж нехайно го запитах аз, като отбивах ударите му.

— Великият везир стои пред Кандия и чака — сухо каза Караибрахим, а после се чуваше само чаткането на стоманата.

Към мандрата на Манол тръгнахме следобед. Водеше ме един от хората на Сюлейман ага, качен на магаре. Той с пренебрежение погледна коня ми и търсеше такива пътеки, които ме караха да слизам от седлото, докато той клатеше крака на магарето.

Скоро започна да ми се струва, че проклетникът нарочно ме върти и разкарва в различни посоки, за да не разбера къде отиваме. Исках да му кажа, че не е нужно да се мори толкова, тъй като аз веднага се забърках из тия еднакви бърда и долини, обрасли с елови гори, но си мълчах — в началото се опитах да го питам нещо, а той дори не отвори уста.

Почти непрекъснато вървяхме из елови гори. Вътре в гората клоните на елите започваха да растат високо над земята на два, три, че и на пет човешки ръста височина, та се ходеше като из черква, между прави колони, под зелен свод. А на северните окрайнини на гората, откъм поляните, клоните се спущаха наравно с тревите, преплитаха се с цветята, та дърветата стояха като тъмнозелена стена и ни човек, ни звяр можеха да се промъкнат през тях.

Пътека почти нямаше. И ако имаше някъде из гората, по поляните слънцето я беше изсушило и заличило, та ако не знаеш къде да я намериш, дълго ще дириш мястото, където тя протича отново под клоните на дърветата.

В гората слънце не влизаше. Не се виждаше ни небе, ни простор. Наоколо трябваше да има широки поляни, защото идваше звън на стада, ала стадо не видях. Тъй сладостно биеха звънците, че човек сякаш дишаше някаква упоителна миризма. Отблизко се различаваха отделни звънци и просто чудно е как такова обикновено нещо като звънеца може да пее тъй различно — като виола, кавал или клавесин. А хлопките глухо биеха като ротни барабани. Звънците на далечните стада се сливаха в тиха, мъчително хубава песен, която се губеше и изникваше отново. Понякога я заглушаваше шумът на поток.

Най-после излязохме от гората и пред нас се ширнаха горните планински пасища. Тревата растеше високо и мокреше не само копитата на коня, но и моите стъпала в стремената. А водачът ми на мулето беше почернял до колене от влага.

Слънцето залязваше. И отново, както в деня, в който застанахме на превала и видяхме долината в краката си, отново всичко в планината седеше спокойно и неподвижно. И съвсем различно.

Аз бях вътре в планината.

Близки върхове, окъпани от дъжд. Тъмни гори, пълни с достойнство и тайна, край цветни ливади. Гласове на птици, които заспиват. Измито синьо небе. Закотвен облак, който не мени очертанието си, огрян от ниското слънце.

Ние вървяхме през мокрите от дъжда ливади, миришеше на влажна трева, на току-що окосено сено. Когато конят стъпеше на някаква непозната билка, разнасяше се друга — дива и свежа миризма.

Наклонените ливади изглеждаха отдалеч светлозелени, но когато приближехме, виждаше се, че целите са жълти от жълт равнец, с виолетови острови всред тях. А когато нагазехме, виолетовите острови излизаха магарешки тръне, които стърчаха високо над равнеца и целите бучаха от облаци пчели. Не е чудно, че магарето на водача ми час по час посягаше към тях.

А щурците свиреха, по-точно не свиреха, ами пищяха, толкова гъсто, че не се различаваше отделен глас. Сякаш свиренето се вдигаше над ливадите с миризмата на цветята.

Около главата ми се въртяха непрекъснато някакви мушици. Махнах с ръка, както бях на седлото. На дланта ми лежеше нежно насекомо, прясно и влажно, като че ли и то къпано от дъжда, с лъчистокафяво телце и прозрачни, лепкави крилца. Две дълги тънки косъмчета отзад го правеха още по-леко и крехко. Само замахването на ръката ми го беше убило.

А останалите хвъркати се гонеха пред мене във въздуха, вдигаха се нагоре, докосваха се и се разделяха.

Встрани от пътя растеше толкова висока и гъста трева — сякаш беше избуяла нива, — че аз не се сдържах, скочих от коня и нагазих сред нея. Тя стигаше до гърдите ми. Усетих, че се оглеждам. Отидох напред, върнах се — зад мене не оставаше следа. Търсех място. Да можех да вляза в тая трева с жена, да хвърля една дреха и да легна. Сами в света.

Качих се на коня и го подкарах. Водачът ме гледаше, както се гледа луд.

— Изгубил ли си нещо? — не се сдържа най-после той.

Сега пък аз не му отговорих.

Слънцето залезе. Над ливадите падна сянка. Въздухът стана студен и резлив. Тук-таме из гората, която стоеше през цялото време от дясната ни страна, избухваха кълба мъгла. Някой сякаш кладеше огън и димът се вдигаше нагоре — тъй ясно се виждаха огнищата на мъглата. Отсамните дървета се открояваха ясно върху бялата основа, а задните се губеха в мъглата. Гората изглеждаше нарисувана на платна, опънати едно зад друго.

Водачът ми почна немилостиво да рита и да шиба магарето. Обхвана ме безпокойствие. Чаках нещо.

Когато се разнесе гласът, разбрах какво съм чакал. Чакал съм да чуя камбаната на манастира.

Вместо нея се разнесе невидимият глас. Не се разбираше откъде иде, но се носеше като че ли над цялата планина. Някой четеше молитва.

„Отче наш, иже еси во небесе…“

Изведнъж усетих, че съм отчаян. И тъй като вечерният час ме беше развълнувал, не успях да се смиря и да се успокоя. Два пъти наред планината ме връщаше към миналото — с камбаната и сега с молитвата. Усетих се преследван, онеправдан, уплашен.

Водачът ми беше спрял магарето и слушаше как гласът — тържествено, проточено, дори отчаяно — зовеше бога. Човекът викаше, за да го чуе някой много надалеч, разправяше му, сякаш че е в беда. И след всеки стих поспирваше да си поеме дъх.

Когато „амин“ отекна над ливадите и върховете, повторен от ехото, водачът ми обърна магарето си. Лицето му беше намръщено. Стори ми се, че ругае под носа си.

— Натам ли е? — попитах аз, защото помислих, че гласът му посочи правилната посока.

— Връщаме се — отговори мрачно той. И като видя смайването ми, късо обясни:

— Времето на закона мина.

Трябва да съм изглеждал като втрещен, защото той се поядоса и най-после се разприказва.

— А как си мислиш ти, че ще влезеш в мандрата при Манол? Там има половин стотица псета. През деня, когато приближаваш стадо или мандра, изправяш се на най-близкия връх и викаш на овчарите. Те спират кучетата, защото така казва законът. Денем планината е отворена за всекиго. А прочете ли се молитвата, псетата се пущат свободно и тежко томува, когото срещнат и не познаят. Защото нощем кой може да ходи из планината освен разбойник нечист човек?

Разбрах, че бихме целия път напусто. Ако бях по-умен, щях да разбера от възбудата на спътника си, че наистина има опасност.

— А няма ли бързо да стигнем до върха, откъдето се чуваше гласът? — попитах аз.

— Дотам има добър час път — рече водачът. Той все подкарваше магарето и ми обясняваше:

— Излъгах се, защото днес прочетоха молитвата по-рано. Пак ще пекат чевермета. Има един дядо, Кральо се казва, който на младини се научил да чете и кой знае откъде довлякъл една дебела книга, светото писание. Всяка вечер, когато свършва законът, чете по един-два реда. На осемдесет години е, а е прочел едва половината. И все дума, че бог няма да го прибере, докато не изчете цялата книга.

И както говореше, млъкна, спря магарето и почна да се кръсти. Откъм гората пред нас се разнесе лай на кучета. А вляво от нас, където сега се падаше гора, изгря огромна, червена луна.

— Защо спря? — попитах аз, вече раздразнен от тия молитви, разкарвания и страхове.

— Пред нас са — тихо рече човекът. — Гонят елен. Ходил съм на стотици хайки с кучета, сам имах прочути гончии и макар тукашните кучета да са обикновени овчарски псета, познах по лая им, че наистина гонят дивеч.

— По-добре, ще преминем — рекох аз. Човекът уморено вдигна ръка и посочи напред.

— Чуваш ли? Иде втора сюрия. Тя ще пресрещне елена. Накървят ли си зъбите, свършено е с нас.

Стояхме на ливадата и слушахме кучешкия лай. При нас, на открито, беше светло, но гората чернееше в непрогледен мрак. Там, в сянката, лаят на двете глутници кучета се събра и се превърна във въртоп от ревове, ръмжене и квичене. Еленът се бранеше. После позатихна.

— Свърши се — прошепна водачът ми.

Колко още стояхме, не зная. Зад нас се понесе протяжен, печален вой. На едно голо възвишение беше клекнало куче и виеше срещу луната.

— Усетиха ни! — викна разтреперан човекът и скочи от магарето. — Вие на човек. Побеснели са от месечината.

Откъм гората отвърна лай. Сега наистина ли беше друг, или така ми се стори, ала тръпки ме полазиха.

Водачът ми, след като скочи от магарето, се сви на тревата в краката му и се зави презглава с ямурлука си.

Аз стоях на коня, а конят цял трепереше. Кой на кого предаваше ужаса си — животното на мене или аз на него, — не знам, ала треперехме от ужас. Извадих от кобура двата си пищова и благодарих, че са с кремъци, а не с фитил, защото сега не бих могъл да отсека искра.

Лаят и воят затихнаха. Чаках.

Тогава по билото на височината, на светлото още вечерно небе, почнаха да изскачат сенките на кучета. Не лаяха, виждаха се само сенки. Те се очертаваха за миг и се губеха в тъмния склон, наклонен към мен. После ги видях да се плъзгат надолу. В мрака ми се привидя, че ги води някакво голямо животно, колкото магаре или теле.

Стиснах юздата на коня, за да не се изплаши от изстрела, и стрелях към небето. Вместо ехо на гърмежа долетя човешки вик:

— Долу-у! Долу-у-у!

Водачът ми скочи на крака и като махаше ръце като луд, развика се пронизително и плачевно:

— Хора! Хора бе! Изядоха ни бе!

— Долу-у! Долу-у-у!

Виждаха ли ме, че съм на кон? Викаха ми да сляза ли! Къде бяха — на небето?

Кучетата идеха, чуваше се дишането им. Огромното куче, което ги водеше, се просна по гърди на няколко крачки от мене. И другите кучета зад него, като стигнеха на същото разстояние, хвърляха се тежко на земята, сякаш пред тях имаше пропаст. А когато едно куче премина чертата, късо изръмжаване на водача го отхвърли назад.

На височината срещу месечината, там, където видях да превалят псетата, израснаха три човешки сенки. Хора! Благословени да сте. Брата си да бях видял, нямаше повече да се зарадвам.

Водачът ми, който се беше проснал отново по очи, като пред видение на ангьли, откри страхливо главата си и погледна нагоре. Не можах да се сдържа и почнах с облекчение да се смея.

Хората излязоха от небето, изгубиха се на тъмния склон, после приближиха, като разпъждаха с крака псетата. А псетата не се вдигаха, само пропълзяваха встрани. Когато се изравниха с огромното куче, то се изправи и застана до тримата мъже.

— Кой сте? И къде отивате? — попита единият от тях. Месечината светеше в гърба им, та не виждах лицата им. Двамата бяха по-високи и по-широки, с тежки кебета и високи гугли. Третият, по средата им, беше по-нисък, само с червеното си наметало и с гола глава. Той беше, който говореше.

— Търся Манол кехая — казах аз.

Обичах ги и тримата, искаше ми се да им кажа нещо топло и с благодарност. Винаги, когато по-сетне срещах някого от тях или чувах да се говори за него, усещах същата топлина в себе си. А бяха тия тримата дядо Галушковите синове, братята Горан и Шерко, и Маноловият син Момчил.

— Какво искате? Откъде идвате? — попита пак Момчил. Чак сега моят водач се изправи и отговори:

— Праща ни Сюлейман ага. Аз съм от неговите хора.

— Така е, познавам го — избоботи Шерко, до когото стоеше кучето.

— Щом се върнете, да запалите по една свещ на светата майка — изговори Горан. А за неговия глас горяните казваха, че като влезе в колибата и каже „добър вечер“, угасява борината.

— Мълчи — тихо рече брат му. — Единият носи чалма. Бях забравил за чалмата си.

— Ти наистина си от Сюлеймановите хора и аз те познавам — рече недоверчиво Момчил. — Ами другият?

Не се сърдех за недоверието му. Турците стояха в техните села.

— Сюлейман ага ме праща да кажа нещо на Манол кехая. Знаете ли го?

— Негов син съм. Какво имаш да му казваш? Важно ли е?

— Дали е важно, или не, не зная, а каквото е, ще го кажа на Манол кехая.

— Право говори човекът. Да го заведем до мандрата. Бати Манол каза, че ще се върне утре — рече Шерко ли, Горан ли.

— По-добре да го заведем още сега — издума бързо Момчил.

— Момчиле, баща ти заръча да стоим горе на мандрата.

— Знаел ли е, че ще дойде хабер? Не е знаел.

И като видя, че двамата братя се колебаят, тихо добави:

— Горане, Шерко, не съм видял още Елица.

— Хайде, добре.

— Да минем край мандрата, да взема каквото съм й донесъл!^ Да не отивам с празни ръце — помоли Момчил.

Тръгнахме по ливадите, минахме край мандрата, където оставих водача си и своя кон. Тръгнахме пеш и не можех да сдържа трепета си, когато огромното пъстро куче — черно и бяло — притичваше край мене.

Колкото можах, разгледах спътниците си. От Момчил най-напред хвърляше на очи белият открит врат, широк и силен, широк колкото лицето му, с две прави, силни жили отстрани. С такъв врат съм виждал да рисуват Александър Македонски. На такъв врат всяка глава би изглеждала дребна. Гласът му, след като тръгнахме към воденицата, малко се чуваше, а беше той мек и тих.

Малко гласове биха изглеждали мъжествени наред с гласовете на братята Горан и Шерко. От тях тая нощ видях две валма разчорлени коси и бради и по две големи блестящи очи.

В гората изведнъж стана тъмно. Горската шума и земята бяха черни и се топяха в нощта, а голите стъбла на елите кой знае откъде улавяха светлина, та цели побеляваха. И както не личаха по тях ни чепове, ни мъх, ни сухи клонки, вдигаха се в мрака като бели восъчни свещи.

Вървяхме в тъмното и мълчахме. Разбрах, че и на моите спътници не им е много драго да вървят през нощната гора. Шерко отцепи с ножа си от дебел корен борина, запалихме я и проговорихме.

Не се страхувах от гората, не бях сам, радвах се на спътниците си. Топлината от срещата още ме топлеше. Пътеката не беше стръмна, мека беше и покрита с елови игли, а можеше да се върви и направо през гората между огромните стъбла. Нямаше трева и храсти, стъпките едва шумоляха, гласовете ни бяха тихи и спокойни.

Попитаха ме какъв съм и откъде ида. Казах им за Париж. Почнаха да ме разпитват какви са хората там, как ходят облечени, какво ядат. После Горан срамежливо ме запита за жените. Хвалих ги — такива си ги спомнях тогава.

— И нашите девойки са хубави — каза Момчил. Двамата братя се изсмяха.

Говорехме после за войските, за Кандия, за морето и пиратите. Говорех скромно, не си спомням да казвах често „аз“ и не се разбираше дали съм бил в оная далечна страна войник или княз. А тия овчари може и да мислеха, че френските овчари приличат на мене. Защо не?

Тогава най-после Момчил се досети и ме попита. Забравил бях за това, иначе не бих развързал езика си.

— Ти хвалиш франките и земята им. Защо носиш чалма на главата си?

Отговорих му, не помня как и какво. Повече не проговорихме.

Моите спътници ускориха крачките си, та едва ги стигах и когато излизах на огрените от месечина поляни, късаха папрат и я мушкаха в поясите си. А през една поляна се плъзна мъгла, та Шерко се спря, прекръсти се и с два-три удара издълба на едно дърво бял кръст. Навярно му се привидя, че играе самодива. И по Други стъбла се виждаха кръстове. Кучето се плъзгаше из гората безшумно като призрак — гонеше кой знае какво.

Ту тук, ту там се вдигаше мъгла, все така на огнища, и луната пробиваше през нея бели пещери. С облекчение чух далечни човешки гласове. На края на гората Момчил ме спря:

— Почакай тук. Пак останах сам, а долу говореха хора, шумеше вода, виждаше се огън. Момчил се върна бързо.

— Старите се събирали нагоре. А баща ми ей сега бил тука. Ела!

Тръгнахме по поляна с ниска трева, тук-таме с тополи и брези и с разхвърляни мраморни скали. Бели дървета и бели камъни. Бучеше и шумеше невидима вода, като водопад.

Момчил бързаше, разтваряше с ръце храстите, за да минаваме направо, но нито веднъж не проговори, нито извика. Разбрах, че иска да ме остави и да върви при оная Елица, за която говореше горе на платото.

Изведнъж той спря и ме хвана за ръката. Чухме тих глас.

Пред нас, на малка поляна, огряна до сребро от месечината, стоеше мъж, облегнат на бяла скала. И говореше. После различих, че в пъстрата сянка на брезата пред него, до бялото тънко стъбло, стои изправена жена и го слуша.

Луната светеше право върху камъка и в лицето на мъжа, и го правеше бял, та сребърен, извайваше го от мрамор като камъка зад него.

А върху лицето на жената светлината падаше през мрежа от листа, та то едва се различаваше — забулено и меко като стъблото на брезата зад нея.

Мъжът говореше тихо и думите не се разбираха, защото някъде в гората падаше вода.

Тих вятър раздвижи листата на брезата и лицето на жената се разлюля. Мъжът стоеше все така неподвижен.

Жената излезе от сянката, където беше скрита, та луната огря и нея, бяла и тънка като самодива. Тя прекрачи и облегна глава на рамото на мъжа. Той вдигна ръка и я сложи върху косата й.

Дълбоко, изтръгнало се през зъби стенание ме събуди като от сън. До мене Момчил покриваше с длани лицето си, а и неговите ръце бяха бели-побелели.

Тогава познах мъжакамък. Той беше овчарят с черепа в ръце. Момчиловият баща — Манол кехая. И разбрах, че девоикатабреза беше Елица.

После Манол дойде пред воденицата и аз му казах думите на Сюлейман ага:

— Не мога да застана на пътя на аллаха.

Той дори като ме слушаше, не стоеше с лице към мене, а малко настрани. И веднага си тръгна, без да ми отговори. Не ме попита как съм дошъл, как ще се върна, къде ще нощувам.

Останах пред воденицата, изпълнен с презрение към себе си. Усетил бях, че неволно се мъча да му говоря по-сладко и да му се подмилквам, дирех да видя по лицето му одобрение. А той сякаш не ме забелязваше.

„Тежък, суров човек, може би жесток“ — мислех си аз. И чертите на лицето му бяха неподвижни и като че ли неогрени от вътрешна светлина, и движенията му ми се струваха бавни и лениви. Не само така ми се струваше, така беше. Ядът не ме заслепяваше. А ме беше яд на него, той ме раздразваше и нарушаваше моя покой и смирението ми — същият яд след време прерасна в други лоши чувства. Искаше ми се да го размърдам, да го накарам да забърза.

„И тоя човек се връща от любовна среща — мислех си аз. — Тя поне да загрееше кръвта му.“ И кроях как да го обидя.

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

А същата вечер, когато първенците се събраха край дядо Галушковата воденица, върна се човекът, пратен да види какво става в Смолен. И доведе един смоленчанин — поп. Кога яде и пи, попът разказа следното:

„С огън и меч турците успяха и потурчиха населението на селата Виево, Смолен, Упорово, Бяла река, Подвис, Витлово и малка част от селата Езерово и Беловидово.

А селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново, Кутлово, Петково, Очиново, Левочево, Пещера, Осиково оказаха голям отпор на насилниците и запазиха вярата си.

Когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите около Смолен, турците направиха много пакости. От селяните“ едни помохамеданчиха, други избиха, а трети прогониха по горите. Турците изгориха черквата „Свети свети апостол Петър и Павел“, митрополията и богословското школо. Всички книги унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.

Турците искаха да заловят епископ Висарион, ала той с много българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там намериха прибежище и много българи от околните села.

Народът, като виждаше, че между него се намира духовният му водач епископът Висарион Смоленски, окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и селото Райково.

А в самия Смолен и областта му турците избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат мохамеданската вяра. Много вдовици със сирачета, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват в горите, изнемощели от глад и за сън. Те бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само турчин. Тия мръсни дела не мога да опиша — челюстите ми се схващат.

Турците обаче търсеха сгодно време да погубят епископ Висарион, та да няма кой да поддържа вярата на българите, защото те; бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ им не идваше отникъде другаде и само епископ Висарион ги укрепяваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.

И в едно ранно утро Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от десет души телохранители, всички на коне и въоръжени, от Долно Езерово за Горно Езерово. Ала ненадейно между къщата на Ревача и воденицата на Сурото, в долината, излезе голяма въоръжена чета от турци и потурнаци. След голям кървав бой заловиха живи епископа и неговите телохранители — Момчил Глухо, Гего Сухар, Найден Гривнински, Дечо Руган, Белчо Мечкаря, Страхил Бойчо, Грудьо Грънчо, Вълчо Гроздан, Стойко Мирчо и Райчо Райо. Турците им взеха оръжията, вързаха им ръцете отзад и бързо ги отведоха към Смолен, да не би да ги застигне християнска чета, да ги освободи и люто да си отмъсти.

В Смолен по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще го последват. Ала епископът отказа да приеме исляма.

Тогава турците го съблякоха, оставиха го съвсем голи почнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени клещи, с които откъсваха парчета живо месо от тялото му. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да поиска милост. Кръв ручеше по тялото на този мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки по тялото, докато епископът падна в несвяст. След като се свести, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, туриха на главата му нажежена пиростия и се гавреха с него. Ала това не им стигна. Поругаха го пред всички и го развеждаха гол из селото за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископ Висарион. Той се повали на земята и почна да се моли. Освирепелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни — обезобразиха го и тялото му направиха на пита. И турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина близо до хорището на Смолен и там заровиха трупа на епископ Висарион Смоленски…

А когато попът свърши да говори, пи вино и почна да плаче. И спомних си за епископ Висарион, че обичаше да яде и пие и имаше буйна брада и голям корем. Ала изкупи чревоугодието си с мъченическа смърт. И помолих бог да ми прости, че съм мислил лошо за него.

Тогава Манол разтърси попа и го попита:

— Кои села останаха български?

А попът през сълзи повтори имената им. И Манол рече:

— Десет села. Десет и ние три — тринадесет. Ни много, ни малко.

После рече:

— Родопа е разпната. Дясната и ръка е прикована от Мехмед паша, лявата и ръка е прикована от Абди бей. При краката и, в Беломорието, султанските слуги коват мостове да мине султанската свита. Косата и във Филибе е засмолена за стълба на проклетия гръцки епископ Гаврил. Отникъде не бива да чакаме помощ. Остава ни да изтраем, както други са изтраяли, или да измрем.

Казах му:

— Или да избягаме в Петгласец. А той ми рече:

— Всички не можем и не бива да избягаме. Тук ще се браним. Както еленът се обръща и посреща с рога кучетата и ловците, за да избягат сърните със сърненцата, тъй и ние ще наведем чела срещу Караибрахим. Да тръгваме.

И отидохме при първенците.

Тогава по-първите хора на трите села Просойна, Заград и Подвис се събраха на поляната над дядо Галушковата воденица.

И насядаха на дълга софра край бели платна, проснати на поляната. Седнаха на обелени елови стъбла, тридесет души от едната страна, тридесет души от другата. На единия край седеше дядо Галушко с гъдулката на колене, на другия — баба Сребра. От дясната страна на дядо Галушко седеше Манол, от лявата — дядо Кральо. До Манол беше игуменът на манастира „Свети Илия“, до него — просойненският поп. И седяха после поред Смилец Михо, Дойчо Радул, Радослав Стъпо, Русьо Рожен, Радул Бего, Стоян Дойчин, Рад Драгослав, Стойко Процвет, Никола Саргун, Мануш Секул, Люто Брест, Стан Стан, Рале Добривой, Блажко Пришълец, Тодорче Добре, Нягол Деян, Новак Влад, Янкул Гулия, Вражец Черногор, Георги Лъка, Хран Ясен, Костин Смил, Добрил Грудник, Велко Булчин, Иглавин Врал, Дольо Гробан, Вражу Чилингир, Страхил Савашо и други. А за останалите не се казва кой къде беше седнал. Не помня.

Боже, прости ми, че съм забравил имената на светите твои мъченици. Ала ти ги помниш. Помнят ги и внуците им, който остави внук. Помни ги и планината. Защото и надгробни камъни не оставиха, та човек да прочете имената им.

Над белите платна беше пръсната прясна четуна, та миришеше на смола. А върху четуната имаше мехове с вино и мляко, буци сирене и хляб. И откъм гората идеше мирис на печено агне и пари от варен овен. Канеше се да излезе вятър, ала сега само бучеше скокът в извора и се хвърляше неуморно нагоре.

Над поляната грееше месечина. Гората беше черна, черна беше и поляната, защото цветята се бяха прибрали. Само белият равнец светеше, сякаш върху всяко цвете бяха накацали блестунки и не мигаха.

Светеха и лицата и дланите на хората около трапезата. Не пламтеше огън, не гореше борина, а всеки сам светеше, като елов пън на огнище. А еловият пън не дими като борина, не се топи като свещ, ами цяла нощ свети с топла, ярка светлина — като звезда, паднала от небето.

Хубави хора бяха те. Какви буйни бради имаха, какви жилести ръце, какви яки плещи, какви космати гърди. Нито един не беше млад и нито един не ядеше чужд хляб. И нито един не беше крал и убивал освен овцете на съседа си, ала то е шега работа и всеки, каквото имаше, спечелил го беше с труда на ръцете си и с труда на синовете си. Много хубави бяха моите братя на месечината, със строги лица и стиснати устни. И никой не проговаряше, нито посягаше към трапезата. Защото чакаха да запее дядо Галушко.

Издрънкаха тихо струните и изведнъж дядо Галушко пропя:

Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?

И спря. Тъй пеят често в Родопите — спрат, понякога вземат залък, понякога разменят дума, понякога пият вино. А приличаше дядо Галушковото пеене на плач, на ридание и на стара проточена църковна песен. Когато издигах глас в празна черкова, струваше ми се, че пея родопска песен.

А дядо Галушко повтори:

Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?

Запита събраните първенци и млъкна. А питането му витаеше над трапезата.

Облаци залетяха пред месечината и тя ту се показваше, ту се скриваше отново. И лицата на хората ту светваха, ту потъваха в сянка. Събрани бяха шестдесет души, ала всеки стоеше сам и питаше себе си. Никой към никого не погледна.

И стоеше над поляната тишина. Гората зашепна, лъхна вятър. Изворът бучеше, замириса на смола и печено месо. И всеки знаеше отговора. Защото друго не можеше да се отвърне.

Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра.

Месечината съвсем се изгуби. Гората шумеше, около дънерите й дишаха стаени младите люде. Замириса на сено и сняг. И тогава отдалеч се дочу камбаната на манастира „Свети Илия“. Среднощ беше.

И каза дядо Кральо:

— Боже, боже, с какво сгрешихме, та ни отхвърляш от лицето си? Какво ти поискахме? Богатства, власт, зло на съседите ли? Искахме само мир, за да ядем хляба на ръцете си.

А дядо Галушко запя:

Отсякоха му и двете ръце и пак го питат, питат, разпитват: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“

Тъмно беше. Вятърът лумна като огън, който се втурва по комин нагоре или се нахвърля на клада от сухи тръне. Ала беше още мек и гласът на скока от извора го надвиваше.

И когато тихо се обади попът от Просойна, всички го чуха:

— Да се откупим. Да продадем стадата си, чановете си, къщите си. Да съберем нанизи жълтици и торби сребро, та да ги сторим накуп пред агата. Дано погледне към тях, а отвърне поглед от нас. По-добре голи да легнем в гроба, ала над нас да ни пази кръстът.

А дядо Галушко запя:

Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра.

Невидимите момци запалиха огньове, замириса на смола и на тамян. И стана по-светло, ала с невярна, игрива светлина. И каза Стан Стан:

— Дошли са не за имането ни, а за душите ни. А от светото писание се знае, че душата цена няма. И откупът за душа е толкова голям, та всеки да се откаже да откупи дори брата си. Как тогава Ще откупим три села?

А дядо Галушко запя:

Тогава засвяткаха сини, ала безсилни светкавици, защото гръм не се чу. Вятърът придойде като поройни води, та забуча през гората. Ревът на скока се бореше с него и се чуваше ту водопадът, ту вятърът — и двамата с еднакви гласове. Над планината тревожно летеше разбудено ято птици.

И баба Сребра извика:

— Да избягаме. И вълкът, когато попадне в капан, прегризва лапата си. Да оставим къщи и ниви, да се заврем вдън горите. Корени и треви ще ядем, докато отмине бурята. Пороят минава, пясъкът остава. Нови къщи ще си построим и нови стада ще съберем, ала вяра назад не се връща.

А дядо Галушко запя с все сила, за да надвие вятъра:

Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра.

Вятърът размятваше огньовете, а всяка светкавица ги гасеше. Лицата на хората ставаха ту червени, ту сини. Замириса на онова цвете, което цъфти само в дъжд и буря. И отдалеч се чу жалният, проточен вой на хвърлените в черната дупка псета, които си спомняха как са тичали срещу вятъра.

И се обади Никола Саргун, и думите му едва се чуваха:

— Ако избягаме три села, в горите ще има нови три села. И както турчинът дойде дотук, така ще дойде и там. Ако едните бягат, а другите останат, то кой ще остане да даде…

А неумолимият плач на дядо Галушко прекъсна гласа му:

Избодоха му и двете очи. И ни го питат, ни го разпитват. Току качиха хубава Яна, хубава Яна на бърза коня. Тихом говори хубава Яна…

Песента свършваше и нямаше ни отговор, ни помощ отникъде. А бурята едва почваше. И се чу първият гръм, и за пръв път небето проговори. Ала след гърма вятърът затихна и пак се чу гласът на вечната вода.

И викна тогава в тихото Мануш Секул:

— Да стоим за вярата си. Да стоим като гора, дърво до дърво. А първенците да стоят като крайните дървета, които пускат клони до земята. Един да не се отсече, един да не се преклони, защото, вмъкне ли се бурята между елите, изкъртва цялата гора. И целият! гребен се рони, ако се счупи един зъб.

А дядо Галушко едва-едва издума и всички го чуха, защото все още беше тихо:

„Сбогом, прощавай, братец Йоване!“

И се чу скърцане на зъби. И Вражу Чилингир каза:

— Нека стоим като гора… Няма буря да ни събори. Ала гората и огън я гори, и порой я влече, и гръм я изпепелява. Ако се запазим от бурята, кой ще ни запази от огъня, от пороя и от гърма?

Тогава небето се разтвори, та плисна дъжд и засвяткаха светкавици, и заечаха гърмове. А гората така бучеше, че сякаш подемаше всеки гръм от небето и го търкаляше по планината. И на всяка светкавица се виждаше как скача сребърният скок на извора като някой призрак с плът от вода, който всеки миг се стреми да литне в небесата, ала отново тежко пада на земята. И гласът му не се чуваше.

Огньовете изгаснаха. И през мрака, гръмотевицата и рева на гората долетя плачът на дядо Галушко, а дрънкането на мократа гъдулка не се и чу:

„Сбогом, прощавай, хубава Яно! Ръце си нямам да те прегърна, нозе си нямам да те изпратя, очи си нямам да те погледам!“

И песента свърши, а почна бурята. Плискаше дъжд като потоп, бурята свеждаше дърветата до поляната. А те се мятаха и изправяха отново. Ала никой от първенците не стана. В тъмното младите люде, които вардеха около поляната, намятаха бащите си и дядовците си с плъстени овчарски кебета. Видя се на светкавиците как Горан отнесе баба Сребра към воденицата.

Тогава Момчил се наведе над Манол и му викна:

— Сварен е овенът.

И донесоха сварения овен, а дядо Кральо измъкна плешката му, обели от нея месото и погледна кокала. Така гадаеха по овнешка плешка овчарите от този край.

И се чу дядо Кральовият глас:

— На плешката има кръст!

Тръгна още топлата плешка по трапезата и всеки избърсваше с длан водата от лицето си и чакаше светкавица, за да види кръста. Шестдесет пъти светна, докато плешката се върна в ръцете на дядо Кральо. И всички видяха, че на овнешката плешка има изписан кръст. Видях го и аз, макар да не вярвах.; И когато пак хвана плешката, дядо Кральо викна:

— Не ставайте.

Ала никой не ставаше.

Той рече:

— Песен чухме и плешката видяхме. Ала не бива да си разотиваме, без да решим какво да правим. Да накършим чевермето на четуната и да мислим.

А колко пя дядо Галушко и кое време беше, никой не знаеше. Все едно че мина година.

Тогава се изправи Манол, та викна:

— Вървете след мене, ще ви водя на завет. Старите да се приберат във воденицата.

И никой не се почуди, макар да не знаеше наоколо да има сушина или пещера, а пък ако беше светло, щяха да се спогледат, защото всички вярваха, че Манол знае от побащима си съкровища и скрити места из планината.

Затова тръгнаха след него през гората и гърмеше, ала светкавиците избелваха издълбаните по елите кръстове, та страхът им малко минаваше. И тъй като борините не горяха, а можеха да пламнат и горите, всеки отпусна пояса си, та другият зад него се хвана за края му. И вървяхме през мрака час или повече. И все се качвахме нагоре.

И като стигнахме скали, които всички знаехме, и стъпихме на суха пръст, Манол рече:

— Запалете борина.

И с факла в ръка разтвори храсталаците, та се откри вход на пещера. И той пак рече:

— Влизайте и не се бойте.

И първите, които влязоха с борини в ръце, се развикаха, та излязоха, като вървяха заднишком по-бързо, отколкото с лице напред. Влязох и аз.

А пещерата беше пълна с мъртъвци. Ала мъртъвци невиждани — нито трупове, нито скелети. И главите им бяха нито черепи, нито лица. Стояха те навред из пещерата — някои легнали, други седнали край скалата. И един лежеше по очи тъкмо пред отвора.

Когато се окопитихме, видяхме ги на борина. Мъртъвците бяха изсъхнали и кожата им беше прилепнала върху костите, ала кост гола не се виждаше. Голи бяха само белите им зъби, защото устните им се бяха дръпнали назад. И очите им бяха изсъхнали. И главата им беше по-страшна от бял череп. Дрехите им висяха на дрипи по тях и навярно щяха да се разсипят на прах, ако ги докоснехме. Ала кой смееше да ги допре?

Жълти, страшни и мълчаливи клечаха сухите мъртъвци пред нас. И всички бяха жени. Имаше и деца, дребни сухи скелети, седнали и легнали до майките си. А едно — стопено колкото коте, защото костите му са били меки — стоеше до оголената гърда на майка си. И в полата на една жена имаше две.

А Манол ни каза:

— Тия мъртъвци стоят тук триста години.

И не бяха изгнили, защото пещерата беше суха и проветрива, а земята — само пясък, или бог знае защо. А Манол говореше още:

— Тук са седели те, когато турците превзели Елинденя. Утре, на виделото, ще погледнете надолу и ще видите селата си. Тук са седели те и са чакали да се върнат мъжете им, които се биели с турците. Чакали ден, чакали два, чакали неделя и две. Никой не дошъл. Оттука виждали селата си и турците в тях. За два часа път щели да са вкъщи. Никоя не слязла.

И всички мълчаха, а дядо Кральо рече:

— Маноле, Маноле, ти нарочно ни доведе тук. Ала щом сме дошли, да седнем и да говорим.

А какво можеше да се говори, когато около тебе седяха и мълчаха мъртъвците и те гледаха с кухите си очи, а зъбите им светеха на борината като отворена седефена мида в плитка вода? Те бяха жени, а ние — мъже. А който не беше мъж, тая нощ стана.

И реши съветът на първенците, петдесет мъже и петдесет мъртви жени и деца, да браним, както можем, вярата си. В тая пещера, след като се погребат мумиите, да се донесе храна и храна да се занесе и в Петгласец, а и на други места из гората. Ала храна твърде нямаше.

А друго не се реши, защото не се знаеше какво има да става. Според това, каквото стореха турците, щяхме да им отвърнем и ние.

Пък сърцата на всички ни бяха така свити и вятърът тъй свиреше навън, че когато излязохме из пещерата, всички почнаха да въздишат и пъшкат, сякаш обръчи от бъчва се скъсаха около гърдите им.

И навън, ето — беше дошъл денят и дъждът беше спрял, и небето синееше. И слънцето изгря. А мъглите се вдигнаха нагоре и станаха на облаци, и из мъглите наистина излязоха трите села, та мокрите плочи на покривите им заблещяха. Тогава в облаците се изви дъга.

И си помислих, и сега си мисля, че тия мъртъвци са стояли пред пещерата и са гледали плочите на домовете си. И пак е греело слънцето. И сухите им сега очи са блестели от сълзи, и устните им са били меки и червени и са скривали зъбите, и гърдите им са били пълни с мляко, а топлите им утроби — с неродени деца. И пак не бяха слезли. А Елинденя беше отново пълна с хора.

И си спомних господните думи от битието, когато след потопа над света се явила дъгата:

„Ето белега на завета, който поставям до вечни поколения между мене и вас, и всичко живо. Поставям дъгата в облака. Когато докарам облак над земята, дъгата ще се яви в облака. И ще спомня завета си. И водата няма да бъде вече потоп за изтреблението на всяка твар. Дъгата ще бъде в облака.“ А над Елинденя имаше дъга.

ОТКЪС ПЕТИ

Сутринта видях баба Сребра и дядо Галушко. Излязъл бях навън и тъй като нямаше никого, легнах в детелината на слънце. Около мене жужаха пчели, топло беше, миришеше на сено. Задрямал съм. Събудиха ме два старчески гласа — единият на жена, другият на мъж. Изправих се и видях баба Сребра и дядо Галушко.

Дядо Галушко Белия… Целият беше бял той, ала не от брашното на зърната, които не са станали класове, а от старост. Годините му не бяха чак толкова много, той би могъл да бъде син на баба Сребра, ала беше съвсем бял — дългата му брада, косите му, надвисналите вежди. Носеше бяла конопена риза, прихваната през кръста — после ми казаха, че преди много време хората в планината носели бели дрехи. Една странна занесена усмивка светеше в очите му и на устните му.

И баба Сребра…

Чак като умря, разбрахме какъв човек е била — по празнината, която остави след себе си. Тъй бяхме свикнали да я виждаме да крета из Момчилово, да помага всекиму и да утешава всекиго, че си мислехме — винаги е било така, така и ще си остане. Казваха тогава: „Да сме знаели какво ще бъде без нея и какъв човек е била, на ръце щяхме да я носим и всеки ден на колене щяхме да падаме пред нея.“ И когато виждаха сянката и да броди около Старата ела, не се плашеха от нея, защото сянката и пак беше прегърбена и смирена, а бабата още приживе беше останала само една душа.

Както я видях в тая светла пролетна утрин, тъй си и остана до смъртния миг. И къде повече можеше да остарее?

Ходеше винаги прегърбена до земята, а когато се изправяше, опираше длани на кръста си и се повдигаше мъчително бавно, сякаш на раменете й имаше товар камъни. Черен, поизбелял ръченик пребраждаше лицето и, а защото беше приведена, тъничката плитчица бели коси падаше надолу. Не се и опитвам да разкажа за оная доброта и кротост, която се излъчваше от нея, та всеки, който се гневеше или лудуваше, виновно свеждаше пред нея глава. Зъби вече нямаше и бръчките се събираха около хлътналите устни и около тъмните, пълни с любов очи — и макар всяка бръчка да говореше за старост, в лицето и имаше нещо детско.

Цялата се беше стопила и смалила. Само работните и ръце с възлести пръсти си оставаха едри, кокалести и когато опрях длан до нейната ръка, виждаше се, че тя има по-голяма педя. И едното й рамо беше по-високо от другото — може би защото се опираше винаги на тояжка или, както казваше, от тежките кошове, що носила на младини.

От сутрин до вечер тя не оставаше без работа. Ала каквото и да вършеше, три неща лежаха на сърцето и — тъкането с везането, цветята с билките и песните с приказките.

Проснеше ли свое халище на земята, все едно че постилаше цветна поляна. Сама предеше вълната, сама я боядисваше — с разни треви, кори, листа, корени. Радостта и почваше още от багрите. Понякога съм се стряскал посред нощ и съм я виждал — с разпуснатата редичка косица, по бяла риза, като призрак се свежда над стана. Свети борина. „Що правиш, бабо?“ „Сетих се нещо, нагласям багрите…“ Накрая, когато силите я изоставиха, само боядисваше и везеше, и учеше другите. Имаше купища платна с везмо по тях, викаха им зашиви, и те ходеха от село в село, да се учат от тях жените да красят носията си. Щом и поискваха, даваше ги, а и при нея пристигаха отнякъде тия чудни писмена върху пожълтяло, поизцапано платно.

Втората любов на баба Сребра — то бяха билките. За нея във всяка билка беше затворена душата на добро или зло същество, та преди да ги вари или стрива, старицата винаги уговаряше тая душа с ласкави, трогателни слова. Сама береше билки от долината, ала си имаше и помагачи билкари, които диреха билки по гори и планини, а после ги разнасяха по селата. Всички те знаеха баба Сребра. Всеки билкар идеше около някакъв празник, та старата жена отнапред ги чакаше и се готвеше да ги посрещне. „Иде Бранимир от Перин. Той обича заек…“ А един ден старият Бранимир не идваше да изяде заека си. Ту един, ту друг от билкарите не идваше на празника — спрял се някъде да почива навеки, опрян на завет до своя кош за билки.

А билките си баба Сребра държеше окачени по гредите или в писаната ракла до одъра си. Щом вдигаше капака и, лъхваха странни благоухания. Тя слагаше билки и плодове между дрехите — да миришат на хубаво. И цялата и стаичка миришеше тъй хубаво, с прецъфтяло и малко тъжно благоухание, че човек задишваше и по-дълбоко, и по-тихо.

Везмото и билките баба Сребра обичаше — песните бяха частица от самата нея. От ставане до лягане старата жена пееше. Някога гласът и се носел над гори и планини, на старини пееше без глас, сякаш на себе си — като вървеше, като предеше, като вареше билките си. За всяка работа имаше песен, ала най-много обичаше да пее юнашки песни. За стари, отдавна живели люде, оставили дири от цървулите си по Родопа, издълбани като каменни съсъди в скалите, та да се събира в тях дъждовна вода, да пият небесните птици. Песните се носеха около нея, както благоуханието на билки около раклата й. Понякога ми се струваше, че те пърхат като птички около нея. И кацат на рамото и. И кацат на рамото и, а легне ли да спи, те почиват до главата и. Всяка песен можехме да измолим да изпее, само една песен тя пееше веднъж в годината, на гробищата, под Старата ела — нейната песен за Момчил.

Щом затворя очи и си представя Момчилово — и виждам баба Сребра. Роди ли се Манол, тя забрави своята справедливост и грижата си да дава всекиму по равна любов и му стана робиня. „Да го нямаше Манолчо — казваше тя, — не бих познала какво е любов към дете.“ А бе имала четиринадесет синове и дъщери.

Ето я, той се събужда посред нощ и вижда заспалата до себе си баба Сребра. Тя протяга ръка, завива го и тихо се стопява в мрака. Когато го види отдалеч, тя заситнява по-бързо, тояжката по-често чука по пътеката — и му подава скътана под престилката ябълка, сушени сливи, медено колаче. Ето я, бди над него, когато падна в Черната дупка и се преби. Отвори ли очи, тя се стряска, вдига клюмналата си глава и пита с тревога: „А! Що има, Манолчо?“ Когато почнаха да му се привиждат юди и поганци, тя спеше до него и го успокояваше — тя вярваше в призраци, ала не се боеше от тях. Навсякъде, навсякъде, във всеки мой спомен и всеки спомен на Манол, син на Момчил, син на Манол, стои баба Сребра, обичта и, добротата и, песните й.

Сега я виждах за пръв път такава, каквато я запомних завинаги, а Манол, син на Момчил, син на Манол, още не беше заченат.

Дядо Галушко ме попита:

— Ти познаваш ли човека, който дойде преди три дни във воденицата? Яде мед и си отиде.

Сетих се, че говори за Караибрахим.

— Познавам го. Да му нося ли много здраве? Дядото помълча, после рече.

— Недей.

И ме попита:

— А ти откъде си, чужденецо? Не приличаш на турчин.

— Венецианец съм. Откак приех исляма, наричат ме Абдуллах.

Тогава баба Сребра ми каза:

— Проклет да си.

Това бяха първите думи, които чух от баба Сребра. И понеже не ги чаках, а хубостта на утрото беше отворила сърцето ми, много ме заболя. Напразно се мъчех да се усмихна.

Дядо Галушко или не чу думите на бабата, или се направи, че не ги чува. Той беше малко глух, пооглушал от вечното тракане воденицата и от вслушване в себе си, а не в света наоколо му.

— Ти виждал ли си еничари?

— Виждал съм — отговорих аз.

— Вярно ли е, че са свирепи?

— Наричат ги бесните кучета на султанското величие. И наистина са като кучета, болни от бяс, защото никой друг така не се нахвърля да разкъсва себеподобните си, както еничарите.

— Аз имам син еничарин — простичко рече дядото. Обърна се и влезе във воденицата.

Аз останах срещу бабата. А тя ме гледаше втренчено с добрите си очи, та не знаех къде да дяна ръцете си. И след като ме прокле, не казваше повече ни дума. Само ме гледаше. Тъй добросърдечна и тъй мъдра изглеждаше тя, че ако не чух ясно проклятието и, не бих повярвал, че го изрече.

Дядо Галушко излезе от воденицата и носеше в едната си ръка паничка мед, а в другата — дървена купа, пълна с червено вино.

— Дръж, чужденецо — рече ми той. — Снощи ме нямаше тук да те гостя.

Тъй мъчно ми беше от думите на бабата и за моите собствени думи за еничарите, че не посегнах да поема паничката. Дядо Галушко, както бяха пълни ръцете му, протегна ги и посочи нещо нагоре в планината.

— Ей там — рече той — има един съборен град, целият от бели камъни. Преди много време там живеели хората от планината. Виждал съм боговете им, изписани на плочи. Те имали кози крака.

И той почна тихичко да се смее:

— Виждаш ли тия коруби? Знаеш ли колко вода е изтекла? Тече, тече.

Той се приведе, та остави паничката и купата на един мраморен камък.

— Виждаш ли тия ръце? Знаеш ли колко зърно е минало през тях? Хубави, едри зърна. Какви класове можеха да израстат от тях! А камъните ги разкъсаха на брашно. Ръжта я ядоха хората, а овеса, като се случеше хубава година, го ядяха и магаретата. Тече, тече…

Стоях изненадан и трогнат. Когато някой бутне човека и той излезе от равновесие, после лесно се разклаща. Доплака ми се, като гледах унесената, малко тъжна усмивка на дядото.

А той повтаряше тихо и клатеше глава:

— Тече…Тече…

И както го гледах, изведнъж почувствувах, че всичко тече и минава — и облаците, и водата, и гората, и дори камъните. Тогава се обади баба Сребра:

— Всеки камък тежи на мястото си. Ти виждал ли си, дядо, присадено на друго място дърво да даде плод? Където падне семето на дървото, там трябва да пусне корен и там да даде плод. Ти чул ли си някой някога да е изпял песен на език, на който не му е пяла майка му? Когато жребецът забрави своя род и се качи на магарица, роденото муле не ражда. Някога, когато турските султани били умни, те не давали на еничарите си да се женят. А щом се оженили, жените им не зачевали и родените деца се убивали. Какъв е тоя човек, та го утешаваш? Изкъртено дърво, преместен камък. Какво чакаме от него?

— Добро — отвърна дядото. — Всичко е според гърба на човека. Всеки се товари според силата си. Ако се е превил, значи, бог е направил гърба му мек.

— Ти ще простиш всекиму, дядо. По-добре да се счупи, отколкото да се превие.

— Трябва да има хора. И доброто, и злото, и бог е в хората. Ако няма хора, бог няма къде да живее. Той живее и в тревите, и в животните, ала в човека добива своя образ.

— Ала в човека живее и дяволът.

— И дяволът е в бога. Нима ти си мислиш, бабо, че ако бог иска, няма да смачка някакъв си дявол? За бога дяволът е не повече от бълхата за кучето. Скача, скача, ала щракнат зъбите — и я няма.

— Слушай, дядо. Както я караш, ще излезе, че бог е благословил зверовете, които палеха къщите ни. От думите ти главата ми се върти като твоя воденичен камък. Ала много не ти се чудя, защото мъжете са такива — виждат звездите в небето, а пропускат искрата, която ще изгори къщата им. Каквото аз знам — знам го. Това е добро и това е зло. А това, което ти знаеш, е като мъглата. Ти сам ще признаеш, че не го разбираш твърде. Точи се като мъгла и през него се вижда.

Докато говореха, дядо Галушко откърши едно клонче от върбата, която стоеше до него. И както говореше, подаде ми го и с очи ми показа меда.

Погледнах меда и аз. И видях, че в средата му се е спряло слънцето и го разтопява целия. Взех паничката, бръкнах вътре с края на пръчката, която беше откършила малко от стъблото, та приличаше на лопатка. И като завъртях пръчката, разбърках слънцето и го вдигнах към устата си. Вдигнах го бързо, за да не капне, а то блесна жълто пред погледа ми и го лапнах. Затворих очи, а истинското слънце грееше тъкмо пред мене, та под клепките ми имаше жълто, сякаш се наливаше мед — гъст и сладък, — сякаш целият бях пълен с мед.

Отворих очи, слънцето ме .ослепи. Взех дървената купа и пих. Не беше обикновено вино, имаше в него нещо гнило и свежо. От малини беше. Затворих отново очи — сега под клепките ми се наля червен, искрящ сок.

— Бабо — рекох аз. — Ако бях умрял, сега нямаше да ям слънце и да пия сок.

Баба Сребра все тъй замислено ме гледаше с черните си очи. Навярно ме беше гледала, докато ядях меда и пиех виното. Тя поклати глава и каза:

— Ръката му е добра и богата с черти, а е дошъл да върши зло. Ако ние не ги избием, те ще избият хората в планината.

Аз погледнах дланта си, ала не разбрах нищо.

— Бабо — рече дядо Галушко, — хората в тая планина са като един човек. И той е безсмъртен. Двамина умират, двамина издържат, ала то е все едно че големият човек се е посякъл с брадва и кутрето му гноясва, а палецът му оздравява. Така е направено, че той винаги остава жив. Страшно е това, което идва, ала не е чак толкова страшно. И не е чак толкова важно. Планината не умира.

А същата заран, когато ядох слънце и имах мед под клепките си, съдбата ми показа за пръв път Елица. Защото през нощта я видях отдалеч, на месечина, и ми се видя самодива, а не жена.

Сега стоеше пред мен, на поляната пред воденицата, и аз я гледах.

Винаги, щом искам да си представя Елица, спомням си ясно как изглеждаше при три-четири случки. И други неща като си спомням, все тъй ми се явява, а за нито една от тия случки не мислех, че така ще я помня. Само за тая първа заран, видях ли я, знаех, че не ще я забравя.

Пред мене стоеше Родопа планина.

Бяла забрадка светеше на кестенявите и коси като преспите по високите върхове;

Вълненикът и падаше надолу черносин — като оная пропаст от далечни борови гори, които видях от превала. По престилката и се преплитаха зелени и жълточервени ивици като широките ливади, осеяни с цветя.

Терлиците и белееха на нозете като цъфнали плодни дървета в подножието на планината.

А по елека и имаше сребърни обшивки, като че по планината слизаха разперени потоци водопади.

Очите и изглеждаха пронизани от светлина, те бяха съвсем светлокафяви — такива са очите на сърните — на младите сърнета очите са по-тъмни, дори черни. Устните и трептяха, слепваха се и се разлепваха като крилата на кацнала пеперуда.

Когато проговори, гласът и ми се стори много дълбок и много женствен за девичето личице.

— Прости, чужденецо — рече ми Елица, — че не те посрещнахме, както подобава. Агнето не беше за ядене, а оброк, хлябът не стигна за много гости. Прости.

Не отговорих. Само и се поклоних дълбоко, с един забравен поклон, що не бях правил, откак излязох от двора на Людовик Четиринадесети.

— Има ли по вас такива жени, чужденецо? — тихо попита някой до мене Момчил беше, приближил с нечута стъпка и застанал до мене. Без да ща, почнах да му се любувам и да му се радвам. Сега на слънцето се виждаше, че могъщата му красива шия е мургава и загоряла. Устата му беше широка, с тесни и силни устни. Носът — къс и прав, прави и къси бяха и веждите му. Страните му бяха хлътнали, та горната част на лицето му изпъкваше с широките скули и високото чело. Косата му падаше до раменете, като бащината му коса, но изглеждаше по-мека и по-светла. Макар че и лицето му беше загоряло, виждаше се, че е пребледнял, а очите му светеха трескаво.

— Нашите жени са други — отговорих аз и веднага добавих: — Не, такива няма.

Момчил гледаше напред и не ме слушаше.

— Елице — рече той. — Връщам се горе при овцете. Набери китка здравец, дай ми я. Да я натопя в зелено блюдо, в студена вода, да я сложа до вратата си. Като излизам и като се връщам, да ми замирише на здравец, на моминска душа.

— Моята китка, Момчиле, вече е дадена — отвърна Елица. Каза го, все едно че се наведе, взе камък от земята и го удари между двете очи. Устните и още трепкаха, а очите и светеха смело и отчаяно. Ала тя мислеше, че го удря изневиделица, защото не знаеше за снощи, и затова, като постоя така и почака, наведе клепки изненадана. Устните и прилепнаха една до друга и дори червената чертица по средата им се изгуби.

— Тогава ми дай стомна вода да се напия и да си тръгна — тихо рече Момчил.

— Ти сам знаеш къде е водата — издума бързо девойката, обърна се и избяга.

Момчил и аз гледахме след нея.

— Почакай ме да прибера нещо — рече той и се изгуби настрани, ала аз мисля, че искаше да остане сам, защото се задъхваше.

В бистрото утро поляните и гората край воденицата изглеждаха пусти. Стори ми се, през нощта, както спях във воденицата, че наоколо има много хора и нещо гъмжи в мрака, а сега си е отишло и се е пръснало. Гледах как водата скача на човешки ръст високо от земята и пада пак надолу и си мислех за неукротимата и сила. А водата слизаше от езерото към воденицата по един издълбан наклонен дънер, целия позеленял от плесен, а тук-таме по ръба му растяха и цветя. Виждаше се встрани и тънък дървен жлеб, зелен-зеленясал, та се губеше между зелените папрати и здравеца. Не се разбираше, че водата тече по него, тъй гладка и светла беше повърхността на струята. Сякаш беше замръзнал лед. Ала някой сложил напреки на издълбаното стъбло плоско камъче, та водата се блъскаше в него и скачаше сърдито нагоре, също като сред извор — разбира се, слабичка, макар и гневна. Така човек можеше удобно да пие от избухналата струя, която сама влизаше в устата му. Ако го нямаше това камъче, човек не би могъл да разбере колко забързана и силна е водата.

Пих и като вдигнах глава, погледнах голямата коруба, по която водата слизаше за воденицата. И в нея струята светеше гладка и сякаш неподвижна. Отидох, пресегнах се и успях да потопя в нея дланта си. Водата метна ръката ми, скочи нагоре и ме опръска целия.

Момчил се върна сдържан, ала пребледнял.

— Два пътя има до Сюлейманаговите конаци — рече ми той. — Единият е прав, къс и лесен. Оттук ще слезеш до нашето село Подвис, оттам все край реката ще минеш през Заград и ще стигнеш Просойна. Конаците са над село. По тоя път не мога да те изпроводя, а и не те съветвам да минаваш. Вашите стоят само в Просойна, по-нагоре не са посмели да отидат.

Помислих, че не иска да се мярка с мене, турчина, през своите села.

— Другият път обикаля горе по билото. Ти си минал по него. Ако поискаш, ще те придружа до превала с кръстовете, от който се вижда Просойна.

— Защо ще си загубиш деня с мене? — направо го попитах аз.

— А какво ще го правя тоя ден? И ти си гост. Гост на баща ми.

Без да му отговоря, аз мълчаливо тръгнах нагоре по пътеката, която водеше край езерцето на извора. Момчил тръгна след мене.

— Чакай — каза ми той, когато след десетина крачки тръгнахме край водата.

Спря се, извади от силяха си наниз сребърни монети и коленичи на брега. Една по една късаше той паричките и ги хвърляше във водата. Те не потъваха веднага, защото и край брега от дъното извираше вода, а се въртяха като есенни листа, преди да легнат на ръб и да се спуснат надолу. Дъното не беше дълбоко, водата беше бистра, та се виждаше, че и долу не лежат спокойни и струята ги люлее насамнатам, сякаш ги духа вятър. И щом успяваха да застанат с лице към слънцето, хвърляха в Момчиловото лице сребърен блясък.

Момчил се изправи, отърка коленете си и ме попита:

— Когато смени вярата си, болеше ли те? Кимнах му.

— И мене ме боли. Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека — сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят и от дъното.

Тръгнахме нагоре през гората.

ОТКЪС ШЕСТИ

Не съм запомнил какво беше времето тоя ден. Но дъжд не валя. Навярно е било хубаво, като дните преди това — слънчево, прохладно, с лек дъждец подир пладне.

Срещата на Караибрахим с по-първите хора от долината Елинденя стана в големия вътрешен двор на Сюлейманаговия конак. От четири страни го обграждаха сгради — от трите страни с чардаци, от четвъртата тъмнееше проход за голямата порта. Оттам влязоха първенците и вратата се затвори след тях.

В средата на двора, с гръб към вратата, стояха стълпените първенци. Най-отпред стоеше дядо Кральо, оня, дето всяка вечер четял пред кошарата си по един-два реда от евангелието. На врата си беше подпъхнал бяла кърпа — това беше нишанът на Сюлейман ага, че ги вика с мир и с мир ще ги отпусне. Зад дядото, който се надяваше да живее още толкова, колкото е живял, стояха останалите първенци. Повече от половината бяха облечени в еднакви овчарски одежди, та изглеждаха войници от една войска — с кафяви гайтанлии елеци и потури, с бели навуща и черни ремъци и с червени наметала. По кожените им силяхи нямаше оръжие, но затова пък имаше затъкнати разни цветя и билки. Другите бяха земеделци, занаятчии, имаше и няколко рибари — облечени така, че все по нещо личеше занаятът им. Трябваше да имат 50–60 души.

От десния чардак слязоха спахиите, а след тях — слугите им. Слугите постлаха на калдъръма възглавници, върху тях метнаха пъстри халища и спахиите кръстосаха удобно крака. Целите светеха от сърма, злато и скъпоценни камъни, а по себе си бяха накичили кой каквото оръжие има. Мустаците им бяха почернели и засукани, под мишниците си бяха слагали някакви благовония, та дворът целият замириса. Зад агите стояха изправени слугите им, и те въоръжени.

От левия чардак се източиха един по един хората на Сюлейман ага и отидоха, та застанаха от лявата страна на първенците. Дельо стоеше най-отпред, с безсрамни очи, усмихнат, с увиснал пояс и отвързани навои на навущата, разкрачен. Ръцете му бяха на кръста, палците — подпъхнати в силяха, а на силяха имаше набучени два пищова и два ножа със седефени дръжки. И останалите хора на Сюлейман ага бяха въоръжени. И те, и Караибрахимовите хора брояха по стотина човека.

Горе на чардака в десния кьошк се показа Сюлейман ага с четиримата си чиновници. Някои от първенците го видя и всички обърнаха глави към него.

— Хаиролсун, ага — обадиха се двадесетина гласа. А дядо Кральо размаха бялата кърпа.

Агата само кимна с глава. Седна кръстом, четиримата души зад него стояха прави. Слуга донесе чибук, но агата не го взе. Стоеше подпрял брадата си с две ръце, лактите на коленете.

Завесите на прозорците, които бяха над тъмния проход, зад гърба на първенците, почнаха да мърдат, като че ли духна вятър. Там навярно се криеха жените от къщата. Някои от агите вдигнаха глави нагоре и почнаха да сучат мустаци.

Между първенците и агите течеше мраморната чешма. Между първенците и хората на Сюлейман ага имаше широк кръг недокосната сива пепел от снощен огън.

Трябва да е нямало вятър, защото пепелта не димеше; трябва да е било много тихо, защото се чуваше ясният звън на водата, която падаше в каменното корито.

Тогава по средните стълби слезе Караибрахим във виолетова дреха, с червени ботуши, с бяла чалма отгоре с черни пера. Спря се по средата на стълбата, огледа двора, поклони се на Сюлейман ага и пак заслиза. Скърцаха дъските, скърцаха и ботушите му, а шпорите подрънкваха. Зад Караибрахим вървях аз, зад мене тримата ходжи — шейхът Щабан Шебил, молла Сулфикар Софта и имамът Хасан, синът на Велко.

Караибрахим седна на рязан стол, аз останах прав от лявата му страна, а отдясно застанаха тримата ходжи.

Пратеникът на султана, Караибрахим, разорителят на долината Елинденя, застана срещу своите жертви, срещу хората, които щеше да насилва, да мъчи, да убива.

Шестдесет чифта очи — на първенците — се впериха в Караибрахим. Ето го човека, от когото зависи съдбата им. И мислеха какъв ли е той, и гадаеха за характера и ума му. Само Манол беше говорил с него и неколцина го бяха виждали на кон из селата, другите го виждаха за пръв път.

И в тоя миг, когато погледите се впериха с очакване в Караибрахим, аз прозрях същината на това, което ставаше пред очите ми, и разбрах колко са напразни надеждите на българите и колко все едно беше дали Караибрахим стоеше пред тях, или някой друг.

Наглед четирите стени отделяха събраните в двора хора от целия свят. Ала не беше така и ако човек не видеше паднали тия стени, нямаше да разбере какво става в тоя двор.

Зад Караибрахим се точеше една лъскава следа — пътят на неговия отряд — като изсъхналата блестяща слуз, която остава след охлюв. Тая следа отиваше до войската на Мехмед паша, разширяваше се, тръгваше към султана в Одрин, потичаше към Кандия, където следите от охлюви отиваха и се връщаха до самите стени на крепостта и искаха да минат през тях, за да ги покрият със светлата слуз — както паякът покрива мухата с паяжина. И Караибрахим беше само един охлюв, който беше пропълзял по-напред от другите, той не беше нищо друго освен предният край на следата и не можеше да не бъде студен и слизав като охлюв.

Зад първенците също се точеше една светла следа — като копринена нишка, която остава след копринена буба. Зад всеки от българите оставаше такава нишка и затворената врата зад тях сплиташе тия нишки в копринено въже. Мъчеше се да ги пререже с дървените си ръбове, ала само ги събираше. А отиваха тия нишки далеч зад вратата, уплитаха голямата планина, равнините зад нея, слизаха под земята и се залавяха за кости и за руини. Ако можеше да събере човек тия нишки в ръка и да имаше божията сила, щеше да вдигне с тях цялата българска земя, с корените и гробищата, като голяма риба в мрежа от сребърни жици.

Какво можеше да прави Караибрахим, освен да се мъчи да покрие с охлювената си следа планините пред него? Какво можеха да правят първенците, освен да се държат за копринените нишки? И за едните, и за другите следата подире им беше като пъпната връв, по която течеше до тях кръв от сърцето на майка им. Без тая следа Караибрахим би бил разбойник, а първенците — отхвърлени хора.

Ами спахиите вдясно? Те се молеха първенците да се опрат, за да могат да ограбят стадата и жените им. Тогава не само нямаше да плащат по една аспра за ока хляб и.по три аспри за ока месо, а щяха да ядат само черните дробове на агнетата и главата им щеше да лежи на гърдите на една жена, пък нозете им — в скута на друга.

Ами Сюлейманаговите слуги вляво? Те бяха християни. Уж вардеха първенците, а всъщност някои от тези първенци им бяха бащи и братя. Какво щяха да сторят те? Къде водеше следата зад тях?

И Сюлейман ага горе в кьошка? До тоя ден той беше стоял в тоя двор като всевластен господар и съдник. Наглед зад него водеше охлювената следа, ала нямаше ли да му се поиска да събере в ръка копринените нишки, та да вдигне като риба цялата планина? Имаше ли сила за това?

А зад мене нямаше следа. Следата беше прерязана. Зад мене не оставаше нищо, като зад гущер, минал по камък или зад кораб в морето. Не бяха нито на едната, нито на другата страна. Никой не ми трябваше и аз никому не трябвах. Можех да изляза през вратата и никой нямаше да види, че ме няма. А това, тъй си мислех аз, значеше, че съм свободен, без тия нишки, които хората пред мене влачеха след себе си — като паяци. И затова не можеха да паднат, но не можеха и да летят. Самотата ми носеше скръб, но ми носеше и свобода.

Но докато разумът ми делеше хората на бели и черни и ги нареждаше по бели и черни полета, и смяташе, че победата ще е на тоя, който играе по-добре, сърцето ми беше свито. Не можеше да стоиш в тоя двор, пред това очакване, сред тая смелост, отречение, примирение, сред тая жестокост, алчност, неумолимост — и да не се свие сърцето ти.

Пръв заговори шейхът Шабан Шебил, едноокият. Извади от пазвата си навит свитък, допря го до сърцето си, челото и устните си. Не го разтвори и бавно започна да говори на турски, а имамът на Сюлейман ага1 превеждаше на български.

— Голяма милост се падна на тая долина. Досега хората тук живееха в дом на два ката. На горния кат живееха правоверните, ядяха пилаф и се радваха на благоволението на аллаха, а българите живееха в долния кат, в оборите, заедно с говедата и магаретата. Но падишахът на тая велика държава, аллах да благослови името му, светият защитник на светите градове Мека и Медина, баща за поданиците си и страшилище за враговете си, реши да ви протегне ръка и ви казва: „Елате вие, които сте в долния кат, на тъмното, елате на горния кат, където се къпем в светлината на правата вяра, за да се осветите и вие, а след смъртта си да влезете в рая.“

Шейхът спря да говори. Сърцето ми се сви още повече. Усетих какво чудовищно и неестествено нещо беше тая среща, какво чудовищно издевателство над хората беше държането на Караибрахим — да стои пред тях и спокойно, подигравателно да им иска да потъпчат вярата си. Ако това е откъсване от майчин пъп, ако е раждане, то и смъртта трябва да е близо, трябва да има кръв, писъци, разкъсване, както беше на палубата на кораба.

— Ага — с разтреперан глас рече дядо Кральо и мачкаше с ръка бялата кърпа пред гърлото си, — още като дойде, ние разбрахме защо си дошъл. Лишни са думите на ходжата. Ние се събрахме и решихме да ти кажем. Глава си даваме, ала вяра не даваме.

И млъкна. Отзвучаха и думите на имама, който каза същото на турски.

Разговорът свърши, но никой не се размърда да си ходи.

Тогава проговори Караибрахим. И тъй като ходжата мълчеше, трябваше аз да кажа думите му на български:

— Все се надявах, че ще чуя друг отговор от вас. Можех да дойда направо с меч и факла и днес в долината щеше да има само правоверни — и мъртви. Ала ако не днес, то след седмица или месец пак ще има само правоверни. Аз съм дошъл за една работа и ще я свърша. Като влязох в тая долина, посрещна ме звън на презрян чан. Когато излизам, ще ме изпрати пеене на мюезин.

— Ако излезеш — чу се глас сред тълпата.

Изтръпнах. Сред хората на Сюлейман ага се чу глъчка. Дельо се засмя. Спахиите възбудено се питаха един друг какво рече българинът. Сюлейман ага се закашля на кьошка. Само Караибрахим не трепна.

— Няма да отговоря на страхливеца, който се обади зад гърбовете на другите. Или — добре, ще му отговоря. И да не си отида, друг ще дойде. Вие прибрахте бежанците от Чепино. И по-добре, защото видяхте, че падишахът е милостив към покорните, ала зъл към бунтовниците. Над Елинденя ще пее мюезин.

Напред пристъпи дядо Кральо, бял като кърпата под брадата му.

— Щом ти говориш, ага, и аз ще ти кажа нещо, макар че няма за какво да говорим и всяко слово е в повече. Иди си, недей окървавява планината и вечно ще те благославяме. Ние сме верни поданици на падишаха. Няма да станем по-верни, ако изкривим душите си. Или ти вярваш, ага, че дори някой да приеме твоята вяра, то ще я носи в сърцето си? Защо ти трябват предатели и роби? Както и да издялаш дървото, то си остава дърво.

— Ала се превива. Пък и дървото може да си остане дърво, ала отрязана глава не пониква. А колко верни поданици сте на султана, ще ти кажат твоите овчари, които дадоха овци на венецианските свини. Правоверните мрат под стените на Кандия, а вие свирите на гайди. Нека ни свърже едно въже, нека ни покрие една вяра, нека твоите синове мрат под зеленото знаме и тогава няма да чакате венецианците, за да вдигнете бунт, а ще им давате отрова.

И пак всички мълчаха. Наистина нямаше какво да се говори. Първенците стояха с наведени глави, ала ги навеждаха не от покорство, а като овни или бикове.

Караибрахим каза:

— Давам ви време до третия ден, след първия неделен ден, броено от днес. Не дойдете ли да приемете с добро правата вяра, от тоя ден ръцете ми са развързани. А щом видя да бягате с коне и покъщнина, свободен съм да сторя с уловените каквото си искам. — Сега вървете си.

— Сел гечер, кум калър — рече дядо Кральо.

Не преведох думите му, а значеше това по турски: „Пороят минава, пясъкът остава.“

Тогава Караибрахим стана и отиде при кръга пепел. Тя лежеше на дебела постеля, равна, сивосиня, а около нея имаше венец от обгорени, ала недогорели тръни. Караибрахим се наведе и взе шепа пепел:

— Не като порой, а като огън ще мина върху вас. И каквото остане след това, ще бъде меко и топло като тая пепел.

— И наистина пепелта лежеше равна, мека и примирена.

Из стълпените първенци излезе Манол и се наведе, та вдигна от земята шепа недогорели тръне:

— И пак отстраните останат дървета, черни, ала неизгорели. Тръните, които огънят не беше стигнал, лежаха в кръг край пепелта — рошави, настръхнали, непокорни.

Караибрахим и Манол стояха един срещу друг. Единият в ръка с шепа пепел, другият в ръка с китка тръни. И се гледаха в очите. И Караибрахим, без да променя лицето си, почна да ругае през зъби на турски.

По навик, без да мисля, пристъпих напред и почнах да казвам думите му на български:

— Кучета! Синове на кучки! Затова жените ви раждат кучета. И кучета ще оглозгат кокалите ви.

Щеше да е смешно, ако не беше страшно. Караибрахим ругаеше по турски, аз казвах думите му на български. А каква ругатня е преведената ругатня? Млъкнах.

Караибрахим продължаваше да вика. А щом спрях да говоря, умът ми почна отново да работи и разбрах, че Караибрахим се опитва да обиди Манол, да го ядоса, да го накара да загуби власт над себе си. Спахиите скочиха на крака и се хванаха за оръжието.

Станеше ли нещо в караницата, падаше обещанието на Сюлейман ага да се пуснат първенците здрави и читави. Кой може да търси справедливост от разярен човек?

Манол пребледня. Ръката му така стискаше тръните, че по китката му потече кръв.

Погледнах към Сюлейманаговите хора. Дельо стоеше все още с ръце на кръста, но се беше повдигнал на пръсти и ми се стори, че го чувам да ръмжи. Хората зад него стояха с мрачни лица и дланите им се отваряха и затваряха върху дръжките на оръжията.

Вдигнах безпомощен поглед към кьошка. Какво чакаше Сюлейман ага? А той стоеше кръстом на възглавниците и слушаше.

Когато отново погледнах към Манол, видях, че се усмихва. Все още беше пребледнял. Но очите му бяха присвити и в усмивката му имаше презрение.

И тогава видях още нещо, което ме смая и на което най-напред не повярвах, но така беше. По Маноловото лице и по лицата на неколцина от българите имаше някаква мрачна радост. Ето, иде нещо страшно, ала и голямо, с което могат да премерят силите си, за да се види, че и тия сили са големи. Манол презираше Караибрахим и съжаляваше, че той не се беше показал достоен враг за него.

И както викаше Караибрахим, неочаквано вятърът донесе нетърпимия отчаян вой на хвърлените в кладенеца псета. Виеха всички едновременно, сякаш бяха някъде около конака. И усетих смърт в двора.

Караибрахим млъкна. Задъхан беше. А може би беше викал, за да се разяри и разпали, за да отхвърли това зловещо спокойствие на нещо решено и предопределено, което висеше над конака, да се почувствува свободен и със своя воля.

Кучетата виеха и вятърът разтягаше воя им, та го правеше по-страшен. Манол каза:

— Слушаш ли? Ти викаше кучетата и те се обадиха. Ти искаш да превърнеш долината ни на черна дупка, в която да се гризем едни други — българи мохамедани и българи християни. Ти не си толкова глупав да качиш всички на горния кат. Ти искаш ние, които се качим горе, да скачаме по главите на долните. Това искаш ти. Искаш да ни обърнеш от вълци на овчарски псета. Да гоним вълците. Искаш ли да приемем твоята вяра? Иди, върви по Родопа, по българските земи, преобръщай всичко във вярата си. Ела и кажи: „Не остана вече българин, вие сте последните.“ Тогава ще си помислим дали да отстъпим, защото, ако няма срещу кого да обърнеш ръката ни, и да я вдигнем, няма да ударим брата. Или поне ще умрем, без да се браним, защото няма да има за какво да живеем. Иди, върви, обърни всичките ми братя на турци и тогава ела при мен.

— Няма да оставя нито един човек от рода ти — тихо и натъртено рече Караибрахим, — който да не начертае кръст с кръвта си и да не плюе върху него.

— Аз имам сто братя — рече Манол.

И отпусна ръка, та тръните паднаха от шепата му. Погледнах ръката му и си спомних за думите на баба Сребра. Богата и хубава ръка имаше той, с широка, твърда длан и безброй много черти. А кръвта от тръните се стичаше по тях и ги пълнеше.

Погледнах и ръката на Караибрахим. Той беше пуснал пепелта и пепелта очертаваше линиите на ръката му. Баба Сребра би казала, че тя е бедна ръка, защото я пресичаха само две линии напреко, и една надолу към китката.

Манол се обърна и влезе в тълпата на първенците.

— Вървете си — рече Караибрахим — и бройте десет дни от днес нататък. И от тоя ден ще стават такива работи, че който само чуе за тях, ще му писнат и двете уши. И такава кръв ще потече, че ока камък ще носи. Която вяра е по-силна, нека изплува.

— Ага — проговори отново дядо Кральо, — що можеш да сториш на хора, които са готови да дадат главите си? Ти, господарю, трябва да знаеш, че нищо не може да се стори на хора, решили да умрат.

— Има такива работи, старче, които са къде-къде по-страшни от смъртта. Ще ги видиш.

— Ако има наистина такова нещо, за каквото аз не съм чувал, то ти само ще направиш смъртта по-желана от нас.

Стоях настрана и слушах. Тези големи приказки за кръв и смърт. Не можеха хората пред мене да разбират какво означават думите им. Смърт. Усетил я бях. За нея не се говори. Ще ги видим, когато застанат пред нея.

Прав бях, когато мислех за копринената нишка, легнала по следите им. Те не искаха да се откъснат от своите, да им станат врагове. Ще видим, щом му дойде времето, дали е по-лесно да си враг на себе си. Дали ножът в ребрата на брата ти боли повече от ножа в твоите ребра. Ще се разбере тогава каква част от упорството им е просто инат и твърдоглавие. Ще се разбере какво е само бавно мислене, мудност, нежелание за промяна. Ще се разбере кое е по-силно — колът или страхът от бога.

Или бяха храбри, защото имаха бялата кърпа и думата на Сюлейман ага? И си излязоха през вратата, и си отидоха свободни по горите и поляните си.

Мислех горчиво и ядовито.

Завиждах ли им?

ОТКЪС СЕДМИ

Дойде първият ден от десетте дни на Караибрахим. И взе да отминава, а след него оставаха още девет дни.

И седнах аз на празната поляна край белите обелени елови стъбла, където бяха седели първенците, край изсъхналата четуна и въглените на изгасналите огньове. А клонаците не бяха догорели, защото тогава ги изгаси дъждът. И водоскокът равно бучеше.

Ни за десет, ни за сто дни бих могъл да ходя, да ходя, та да намеря помощ за Елинденя. Ала духът ми не седеше на едно място и през тоя първи ден се втурна да обикаля, за да дири изход или приятелска ръка.

Най-напред мисълта ми бродеше по Родопа. И тук виждах дори шишарките край пътеките, защото всяка трева беше помилвала ногата ми и всеки трън се беше забил в петите ми. И видях всред цъфналите треви вълненици и везани ризи, и не бяха това захвърлени дрипи, а мъртъвци. Видях разровени коренища не от диви свини, а от детски пръсти. Селата бяха пусти, огнищата угаснали, по праговете имаше кръв. Видях разпрани кореми на непразни жени, за да убият вътре неродените още. Видях непразни жени, които удряха с камъни коремите си, да убият чуждите деца. Видях страдания и кръв, които не са за приказване. И се уплаших, и не исках да гледам повече.

Тогава чух равно биене на тъпани и видях нещо като черен мравуняк, което пълзеше през планината. Доближих се — това беше войската на Мехмед паша. Вгледах се в лицата на войниците — празни очи, празни сърца, празни кореми. Нямаше думи, които да ги напълнят.

И като изходих Родопа накръст, побягнах. Тръгнах на юг и видях морето. А по него ходеха кораби и зад тях оставаше бяла диря. Половината от хората по тях мислеха за Кандия, половината за плячка. Видях и Кандия, някаква гмеж от тела, оръжие, пръст, червеи и дим. А над гмежта видях бяла черта и то бяха бели стени. И като си спомних, че са черни от барутен дим, те почерняха. По стените стояха дребни човечета и викаха нещо, навярно за помощ, ала не различих словата им.

И тръгнах на запад, и вървях през пустота, защото не знаех тия земи, докато видях нещо да се прелива от злато и блясък. Видях царя на франките как яде и пие. И защото не знаех лицата на хората, нито одеждите им, нито къщите им, виждах само позлатени мантии, чаши, бели зъби и бяла плът. И нещо бучеше като кошер и дрънчеше като торба с пари. И макар да виках, никой не ме чу, а и сам оглушах.

Тогава тръгнах на север, та изгазих цялата многострадална! българска земя. И видях сърпове, дикани, мотики, ведра, коси и черни люде, които работеха с Т5тях. И комуто викнех, той ме поглеждаше и аз избягвах от очите му. И още по по север, като минах една дълбока бяла река, а тя беше Дунав, видях степи и снегове и някъде далеч — хора с бради, облечени в кожи, които вървяха след шейни. И като им викнах, викът ми стигна през виелицата до тях и те се обърнаха и тръгнаха към мене. И вървяха, вървяха, и идеха, и ставаха едва-едва по-големи, докато петите ми измръзнаха, та се повърнах назад. И влязох в лагера на султана, да падна пред него и да моля милост. И видях копия, пушки, пищови, ножове, ятагани, червени палатки, зелени знамена, жълти конници. А палатката на султана беше обиколена с колове и на тях имаше набучени хора и глави. И като влязох, той се обърна, та ме погледна и минах през тъмните му зеници навътре, та чух да бучи из главата му: „Искам да убия братята си!“

И се намерих пак на поляната, а край мене стояха наредени край сухата елова шума белите елови стъбла. Изнурен бях, отчаян бях. Тогава си спомних лицата на моите братя, колко хубави бяха те и колко силни, как ечаха гласовете им през бурята и как се ветрееха брадите им. И си казах: „Каквото можем да направим, трябва да го направим сами.“

В това време някой ме докосна по рамото и като се обърнах, видях Елица. А тя ми рече:

— Отче, задрямал си.

Гледах я. И толкова хубава беше, че усетих как гърлото ми се свива, как дъхът ми спира, а челюстите ми се сковават. И като си спомних лицето на Манол, когато я гледаше, разбрах, че не пожелание е имало в сърцето му, а болка. Защото и моето сърце ме заболя.

А тя тихо ми рече:

— Отче, нямам майка, а баща ми посреща и доброто, и злото като пратени от бога. Тежи ми нещо, а нямам пред кого да излея душата си. Чуй ме, моля ти се, и ми бъди като баща и майка.

Гледах я и хубостта й заличи пътищата, по които бродех, а сърцето ме болеше и малко оставаше да прокълна и жребия си, и расото си. И тя ми каза още:

— Отраснали сме заедно с Момчил. Маноловия син. Един ден преди много години се къпахме в реката и видяхме, че сме различни. Оттогава се свенях от него и ме теглеше да го видя. Миналата пролет разбрах как идват децата на света. И оттогава исках той да е баща на децата ми. Хубаво ми беше да го посрещам във воденицата, хубаво ми беше да излизам горе, на високата планина, и да го виждам край овцете му. Когато знаех, че ще дойде, обличах най-милата си руба, когато знаех, че ме слуша, пеех най-милите си песни. А сега дойде Манол. Погледна ме и аз онемях. Той дойде при мене, както цар иде при слугинята си, приближи ме, както вълкът приближава агнето. Говореше ми, че къщата му е празна, че животът му минава, че иска да има още синове и дъщери. И аз се преклоних на рамото му. И хем той стоеше над мене и аз не можех да ида против волята му, хем стоях нависоко, а той стоеше под мене и гледаше нагоре. Бях като една, която сънува. Обич ли е това, отче, или магия?

Що можех да й кажа? Що знаех аз за обичта и защо дойде тя при мене? Рекох й, както би рекъл и баща й:

— Всичко е от бога. Питай сърцето си.

А тя ме гледаше с отворени, ясни очи, в които нямаше срам и разкаяние. И ми рече полека:

— Знам, че е грехота, ала ако питах сърцето си, бих ги взела и двамата.

Тогава млъкна и аз видях, че отдолу идат Момчил и братът й Горан. На Момчилово рамо стоеше соколът му. А Момчил беше бял като цвете. Когато спряха пред нас, той рече със задавен глас:

— Елице, вярно ли е, че до неделя ще се жениш за баща ми? А тя му рече:

— Защо ме питаш?

И той пак я попита, и ми се стори, че ще заплаче:

— Елице, кажи ми, вярно ли е?

И стояха един срещу друг, и се гледаха — все едно че нас с Горан ни нямаше. И соколът на Момчиловото рамо гледаше Елица, а очите му бяха кръгли, диви и студени. Пък после соколът стрелна встрани глава и се загледа в Момчиловите очи и аз трепнах, както неведнъж, защото все ми се струваше, че ей сега жестокото пиле ще клъвне и ще изпие черните момкови очи.

И пламна гняв в Елицините зеници, пламнаха страните и устните й, та викна тя на Момчил:

— Помниш ли, когато дойде подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?

А той само я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя пак викна:

— Помниш ли, като дойдох горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?

А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:

— Помниш ли, като ти казах оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „Не бой се, не бой се.“ Не ти ли дойде наум, че всяка вечер без тебе ходя за вода. Защо не ме прегърна?

И чак сега той можа да рече:

— Елице, Елице, Елице…

А тя тропна с крак и му рече с омраза:

— Викай ми сега Елице, защото след неделя ще ми викаш мамо.

И като видя, че той закри лице с длани, рече му тихо:

— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш? Един е Манол по цялата планина.

И тъй като Момчил свали длани и я гледаше, все едно че не я познава, а и Горан я гледаше като втрещен, тя пак се ядоса и викна:

— Ей тоя камък го премести Манол от вратата дотук, да се реша на скритом. Ако сте мъже, преместете го да ви видя.

И Момчил се наведе над камъка. Преви се като лък и го обгърна, както бръшлян се извива около дънера на дъб, а белият му врат стана червен. Соколът се впи с нокти върху извития му гръб и пляскаше често с криле, и страшно крещеше. И не се разбираше помага ли му да се вдигне нагоре, или го натиска към земята. И Момчил само можа да обърне камъка. И се дръпна.

Тогава го сграби Горан и като изрева, можа да го вдигне, ала го изтърва и земята се разтърси. И като се изправи задъхан, едва проговори:

— Трябва да не е бил сам, като го е преместил. А го е преместил — преди камъкът беше до вратата. Иначе не бих повярвал.

Щом се каже „не е сам“, то се разбира, че е помагала нечиста сила, както се пее в песента: „Тая жена не е сама, тя ми й мене билки дала…“

А Елица се засмя:

— Не беше сам, аз бях при него. И мене гледаше. А ти, Момчиле, както не можа да вдигнеш камъка, не се знае дали ще можеш да имаш синове, хубави като бащините ти — защото ти си хубав момък. Ала не се знае дали ще са хубави синовете ти.

И го гледаше с омраза и тържество, па се обърна и се затича към вратата на воденицата. Момчил извади тежкия си нож и взе да дялка брезите наоколо, та хвърчаха вейки и трески. И соколът на рамото му пак пляскаше с криле и пищеше. А Елица се обърна на вратата и рече на Момчил:

— Вършите можеш да дялаш, ала камъка не вдигна.

И той, засрамен, прибра ножа си. А от воденицата излезе Манол и дойде при нас. Каза ми, без да поглежда сина си и Горан:

— Отче Алигорко, в неделя ще се женя, остани за сватбата ми. И полека взе да събира с цървула си сечените от сина си вейки.

И когато ги събра на малък зелен огън тук-там с белите пламъчета на вейките, рече, без да вдига глава:

— Зная, Момчиле. Ала не е ли все едно дали децата й ще са твои братя, или твои синове? Все твоя кръв ще са.

А Момчил му каза с несвой глас:

— Не ти ли е на тебе все едно дали ще са твои синове, или твои внуци? Все твоя кръв ще са.

И мина дълго време, преди Манол да отговори. И очите му все гледаха надолу към зеления огнец. А като проговори, каза:

— Така е. Ала ти можеш да разореш всяка нива и където и да хвърлиш зърно, ще излезе клас. А това е последната нива, в която ще нагазя, инак никога няма да се наведа над рало. И това е последното пасбище, на което ще изкарам да пасат овцете ми, иначе никога няма да се кача на високата планина. Ти имаш планини — за мене една поляна. Ти имаш стада — за мене едно агне.

И млъкна. А Момчил втренчено го гледаше и соколът втренчено гледаше Манол, ала бащата не вдигна глава да посрещне погледите им. И чак когато отшумяха стъпките на двамата момци, които се обърнаха и потънаха в гората, чак тогава Манол вдигна глава, та едва познах промененото му лице. Нещо беше се разтворило в него, нещо беше омекнало като буца пръст, попила топъл дъжд. И той ми рече:

— Ако не бяхме ходили тогава с тебе в гробищата, нямаше да видя, че и в гробовете растат корените на тревите. Мислех, че съм изсъхнал, пък то на вейката имало още един цвят.

А помислих, че той видя и кости, и череп, ала не му го казах. И той каза:

— Може и моята жена да е била хубава като Елица. Помня ли? Не помня. Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото.

И двамата тръгнахме полека надолу през гората, за към село Подвис. И ми се стори, че стъпките на Манол са по-тежки, отколкото друг път. По едно време той рече:

— Отче, знаеш ли, има една песен: „Вдовецът е тежка слана, на що падне, попарва го, момъкът е росна роса, на що падне, пониква го.“ Дали е вярно?

И той вървеше пред мене, и плещите му бяха широки, и кръстът корав. Богат беше, силен беше, защо да не му кажа истината? Защо да го щадя, щом господ му беше дал толкова много и още му притуряше?

— Маноле — рекох аз. — Песента ходи от уста на уста. Ако не беше права, все някой щеше да я премълчи.

А той се обърна и ме погледна, и в очите му имаше усмивка.

— Отче — рече той, — ти ме удари нарочно. А не трябваше. Защото има още една песен и ти я знаеш.

И Манол тихо запя:

Забравил бях как пееше Манол. Много хубаво пееше той, все едно че говореше и свиреше на кавал, от едно гърло — двата гласа. А той, като спря да пее, пак ме погледна и повтори:

— Дошло е време разделно.

Аз казах:

— Само за това мисля. И Манол каза:

— Три дни след сватбата ми иде Караибрахимовият ден. Помниш ли, като рекоха вечерта за крайните дървета, които пазят гората? От тях съм. Като ела съм и нямам сили да извадя корените си и да тръгна нанякъде. Ако има сеч, тук ще ме отсекат. Нека ми останат три дни. Не ми завиждай.

И тръгна, а пък аз гледах гърба му.

ОТКЪС ОСМИ

Когато Караибрахим дочу вестта, че Манол ще се жени на седмия ден от дадения срок, той сам каза:

— Аллах е взел ума му и ще го предаде в ръцете ни.

Иначе нищо не се промени в живота ни. Хората ядяха, пиеха и лежаха, а Караибрахим не ги караше да вършат нищо, само проверяваше оръжието им. Не знаех какво смята да прави Караибрахим, когато изтече десетият ден, вероятно и сам Караибрахим не бе решил. Всеки ден се фехтовахме със саби и забелязвах, че ударите му стават неточни, а погледът му не е така остър. Стори ми се недоспал и изморен. Мислех, че е замесена някаква жена, и Гюлфие ми каза, че всяка нощ се облича в овчарски дрехи и отива нанякъде. Това беше голяма смелост, защото можеха да го убият и дори да не намерим трупа му.

Дойде и денят на Маноловата сватба. Гюлфие казваше, че е редно да поканят Сюлейман ага и той трябва да изпрати богати дарове. Нито поканиха агата, нито той прати дарове.

Дойде и нощта и почна да долита отдалеч свирня на гайди. А тия нощи бяха тъмни, макар и звездни, луната изгряваше късно и слънцето я заварваше бледа и отъняла. Легнал си бях, когато ме извикаха.

Хората на Караибрахим бяха строени в един от вътрешните дворове на конака. Караибрахим, облечен в прости дрехи, без украшения и пера, ни каза:

— Тая вечер аллах ще ни предаде неверниците. На сутринта ще се събудите до хубави жени и ще дам всекиму по шепа жълтици, ако ми каже, че неговата жена е била допирана от мъж. Идете и махнете по дрехите си всичко, което свети — злато, камъни или желязо. Свалете шпорите от ботушите си, а ботушите вържете с върви на шията. Ще ходите боси — после ще накарате неверниците да оближат кръвта от тръните по краката ви. Аз ще ви водя по една тайна пътека, за която научих. Проговори ли някой в гората, на сутринта ще закова езика му с нажежен гвоздей, та да мирише печеното си месо. Стреля ли някой, ще му отсека палците на двете ръце, за да не може да хване оръжие. Вървете!

А отдалеч все идеше свирнята на гайди — българите се веселяха в село Подвис.

Измъкнахме се през една задна врата на конака и веднага потънахме в гората. Караибрахим каза, че Сюлейман ага се заклел никой да не излиза от конака, но ние оставихме на петте врати пет човека със запалени фитили, за да стрелят срещу всеки, който рече да излезе.

Пътят през гората беше труден. Освен тръне и камъни имаше и коприва. Но никой не проговори. Катерехме се, слизахме, пълзяхме по някакви скали. В началото си казвах, че ще следя пътя ни. Тогава Вега беше ниско, Полярната звезда — вдясно, Скорпионът с червения Антарес — вляво. После на една поляна видях Вега над главите ни, като в дъното на кладенец, със стени от борове. Другите звезди не видях.

Заслизахме по някакво нанадолнище. И като заобиколихме огромна скала, която закриваше небето, под нас лумнаха огньове и ни заля свирня и песен. Отблясъците на огньовете играеха по лицата ни. Виждаха се и хората, черни и дребни, да се вият заловени за ръце край огньовете. Виждаха се дори и гайдарите как надуват гайдите си, ала отделни човешки гласове и свирене на кавали или гайди не се чуваха — гласовете се сливаха в едно.

Ние стояхме над тях, гледахме и слушахме. Хората бяха или хиляда, или петстотин, а можеше да има и две хиляди. И най-опитното око на военачалник не би могло да ги преброи. Мислеха, че са в безопасност, и след половин час щяха да са в ръцете ни.

Какво ли щеше да стане, ако вдигнех пищов и гръмнех нагоре?

Видях на далечния блясък на огньовете, че гладките ремъчни мускули по лицето на Караибрахим се размърдват. Зъб блесна в мустаците му. Потреперах, защото той сякаш беше прочел мислите ми и като тигър дебнеше дали ще сторя нещо.

Караибрахим каза тихо:

— Спрете тук и ме чакайте. Надолу е пътеката. Да дойдат двама души с мене.

И той потъна в тъмнината.

Дълго го чакахме и колкото повече минаваше времето, толкова повече ми се струваше, че от нашето нападение нищо няма да излезе. Все разбирах толкова от военно изкуство, за да си представя какво значеше един отряд да тича нощем през гори по нанадолнище и насреща му да има врагове, които познават всеки дънер. И огньовете ми се струваха все по-далеч от нас. Имаше само една възможност — да се обезвреди безшумно стражата.

Караибрахим се появи, без да го усетим. Гледахме го напрегнато. Той каза:

— Няма стража. Те са луди. Сиври билюкбаши се обади:

— Не може, ага. Трябва да има засада. Караибрахим повтори:

— Стража няма.

И помълча, сякаш сам не си вярваше. После заговори:

— Кеманчиджогли, ти ще вземеш тридесет души и ще минеш отдясно на огньовете. Берсенджиараб, ти ще вземеш други тридесет души и когато Кеманчиджогли спре, ще го задминеш и ще отидеш зад огньовете. Не се бойте — неверниците са ослепени от пламъците и виното, а в гората е тъмно. Застанете всеки зад едно дърво. Когато изляза всред хорото, палете фитилите на пушките си и скочете на светло — на синджир, един до друг. И помнете — преди казах, че ще режа палци. Сега, като виждам успеха тъй близо, казвам ви — ще режа глави. Сиври билюкбаши, ти ще отделиш тридесетима души с франкски пушки с кремъци, без фитил и ще вървиш подире ми.

На мене Караибрахим нищо не каза, но аз вървях до него.

С разтуптяно сърце слизах към огньовете. Забравих, че дебнех хора. Обхвана ме ловната страст, все едно че се прокрадвах към дивеч. А те, клетниците, пееха и играеха. Може само така да ми се е сторило, но имаше нещо диво и неестествено във веселбата им, в рученето и пищенето на гайдите, в свирнята на кавалите, насочени към звездите. Нещо прекалено имаше във всичко, ала нали тук преди векове голите вакханки бяха разкъсали жив Орфея?

Застанахме в полукръг около огньовете, опрени в дърветата, помня как сърцето ми тупаше върху червеносребърната кора на една ела и дървото сякаш тръпнеше от тия удари. Бузата ми беше опряна в същата гола кора и аз чувах сърцето си в дървото, а потта ми течеше по кората. Вирвода бях потен от път и от напрежение, гърлото ми беше сухо, голите ми стъпала горяха. Дръжките на двата пищова едва не се изхлъзваха от мокрите ми пръсти.

А българите играеха хоро — черни, с гръб към нас, разтопени от пламъците насреща. На края на дългата трапеза седяха Манол и Елица, тя цялата в бяло, той с червеното си наметало, с коси до раменете, с лице бакърено от огъня. От двете им страни имаше по една бъчва и който гребнеше и пиеше, удряше пръстената паница в земята. Чуваха се немощните пукания на грънците сред пищенето и врявата.

Потреперах и замръзнах от студ, когато някой ме докосна. Караибрахим ми подаваше чалмата си. Взех я.

И той тръгна спокойно през окрайнината на гората, към огньовете. Голият му череп сияеше.

Без да зная как, с чалмата в ръцете, тръгнах полека след него.

Никой не погледна към Караибрахим.

А той, щом стигна до сплетените ръце на играчите, спря се, разсече ги с един удар на дланта си и с един скок беше вече до гайдарите. Дръпна с десницата си гайдата из ръцете и устата на някакъв гайдар и я вдигна нагоре. Опря пищова в лявата ръка до надутата гайда и стреля в нея.

Гръмна. И не изведнъж, а на пресекулки, както излизаше въздухът от пробитата гайда, свирнята и песните спряха. Хорото замръзна. Ала в някакъв край на поляната още се смееха и викаха.

— Дур! — викна Караибрахим.

И хвърли на земята празния пищов.

Само в дясната му ръка имаше пищов, лявата беше свободна. И аз като лунатик минах през разкъсания пръстен на хорото и застанах до него. Той взе чалмата от ръцете ми и я сложи на главата си.

В ушите ми шумеше, бях лек и светъл. Хората ни гледаха мълчаливо, никой не мърдаше. Последният смях се стопи. Пламъците пращяха. Заплака дете. Манол полека се изправи. Ушите ми писнаха още по-силно.

Караибрахим протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и с широко и плавно движение я завъртя наоколо. Навярно така индийските факири хипнотизират тълпите.

Изведнъж светещите точки на човешките очи, вперени в нас, изчезнаха. Хората се обърнаха без шум, без глас.

В окрайнината на гората, почти в кръг, стояха Караибрахимовите хора. В двата края като свещи светеха фитилите на мускетите, по средата нямаше фитили. Черните широки дула гледаха към нас. На шиите на турците висяха ботуши, от двете им страни по един ботуш, сякаш всеки беше възседнат от невидим дявол.

Манол викна. Не го видях, той трябва да беше.

Това беше мигът. Омаята се пукна. Срещу нас пак светнаха очи.

И кой знае какво щеше да стане. Тогава до нас с Караибрахим застана дядо Кральо и вдигна ръка.

— Стойте! — викна и той.

Който от българите беше посегнал към пояса си, отпусна ръка. Мигът мина.

Клетнико, който спря клането на поляната. Такава била съдбата ти, аз да ти бъда палач, аз, извергът, дошъл от Париж. Защо го направи? След месец да беше се случило, ти първи щеше да скочиш срещу мускетите. Пет пъти бяхте повече от нас. А ти още вярваше в някаква справедливост, в човешки думи, кой знае в какво. Звярът вярва само на зъбите си и на ноктите си.

И мигът мина. Хората вече мислеха. Видяха, както трябва, дулата. Ако бяха пияни, изтрезняха. На всеки се стори, че щом се хвърли напред, пръв ще умре.

Караибрахим спечели. Беше по-добър играч. А ония сега се учеха.

— Ага — рече старецът.

Поне достойнство и сила бяха останали в него. За какво му бяха?

— Ага, защо си дошъл? Остават още три дни.

Без да съм усетил, казал съм това на турски. Може и да не съм го казал.

— Ще ги дочакате в конака. На гости — рече Караибрахим с жестока усмивка.

И се сви, озъби се, изръмжа и се впи с очи в българите около него, като човек, свикнал да се разправя с хората, сякаш са зверове. Сграбчи с ръка дядо Кральо и го тласна настрани:

— Гит! Първенците тука!

Трима-четирима спахии скочиха в кръга и почнаха да се вглеждат в лицата на хората.

Това може би беше вторият миг, когато българите трябваше да се нахвърлят върху нас. И пак дядо Кральо го провали.

— Хора! — викна той. — Не мърдайте, да не стане кръвнина! Кръвнина! Боже!

И като отбрани говеда от стадо спахиите отделиха първенците на една страна, при нас с Караибрахим. А някои и сами идеха, като 5 бършеха потта от лицата си, както преди миг я бършеха, хванати за хорото.

— Тоя, тоя и тоя! — сочеше Караибрахим. Той беше запомнил лицата им в конака. Минаха край дядо Галушко и баба Сребра. Ала ги отминаха.

— Сега всички мъже!

И неколцина спахии задърпаха мъжете. Развикаха се жени, писнаха деца, ала мъжете мълчаливо ги погалваха и се събираха край огньовете. Хората с мускети в плътна редица отделиха жените от мъжете, с гръб към нас. Аз виждах очите на българите.

Чак тогава Караибрахим се обърна към Манол.

А той стоеше на другия край на трапезата, прегърнал с една ръка Елица през рамото. Между него и Караибрахим се протягаше недовършената трапеза. Пламъците на огньовете бяха почти стихнали и станали по-ниски, защото никой не беше хвърлял съчки, та Манол изглеждаше по-висок и по-тъмен. Дулото на Караибрахимовия пищов сочеше през трапезата към Манол и Елица.

— Уловете го! Жив! — рече Караибрахим.

И шестима турци, боси, приведени, взеха да дебнат към Манол с увиснали напред, люлеещи се ръце, като пехливани.

Манол помилва Елица, отдели я от себе си и застана, скръстил ръце на гърдите си.

Ала когато шестте чифта ръце изведнъж се впиха в него, той потрепера сякаш от погнуса, дръпна се и се отскубна. И ръцете му вече не бяха скръстени.

Когато втори път посегнаха към него, той вдигна ръка и удари. Три пъти удари и трима души паднаха на земята. Удряше мълком, като с чук, само по един път. Не се биеше да се отскубне, не се мяташе, не се бранеше. Само вдигаше дясната си ръка и удряше. Ако побеснееше, струваше ми се, че ще убие и шестимата. А може би такъв беше гневът му, мълчалив, горд, отчаян.

Тримата останали го хванаха. Един скочи на гърба му и сложи лакът на гърлото му и коляно на кръста му. Другите двама извиха лактите му назад. Като видяха, че не се дърпа, отпуснаха се и той стоеше между тях изправен, разгърден, а дори косата му не се беше разбъркала и падаше разчесана до плещите му.

— Хаиролсун, Маноле! — рече Караибрахим.

Пристъпи полека, направо по белите платна на трапезата, газеше с боси крака през печеното месо и хляба, риташе леко купите с вино и стомните. Отиде до Манол и извади от силяха му широк нож. Тогава неколцина турци влязоха между мъжете и почнаха да вадят от поясите им каквото оръжие намираха. В тихото дрънкаха пищови и ножове. И като светваха на пламъците, лягаха в купчина край огъня — купчина, мълчалива като стопаните им. А тия, които претърсваха първенците, пускаха кесиите им в пазвите си.

Щом издрънка последният пищов, Караибрахим ме посочи и рече:

— Венецианецо, машалла!

Аз тръгнах към него, все още като треснат в главата, все още с чувството, че това, което става, е недействително и се случва насън. Нещо друго трябваше да се случи, не това. Мислех, че ме вика, за да кажа нещо на Манол. И чух, като стъпвах по тревата — а тя се впиваше между пръстите ми като сплъстена коса в зъбите на гребен, — че Караибрахим казва:

— Думата си е дума. Ето тия, които са тук, с белите венци на главите, всички са девици. Тук момата си е мома. Избери пръв. Ала не пипай Елица.

Разбрах, че дарява обещаните на спахиите моми. Пред бащите им, пред майките им, пред годениците им.

Вдигнах очи и видях пред себе си девичите лица. Огньовете бяха още по-слаби. Хубави бяха, господи, хубави като самодиви, млади, ужасени, бели.

Протегнах ръка и хванах за рамото най-близката от тях. Усетих крехкото й рамо. Трепета на тялото й. Тя се дърпаше, ала все тъй мълчаливо, като че в тая нощ всички бяха онемели.

Тогава българите разбраха какво става, защото преди не разбраха Караибрахимовите думи. И над поляната се разнесе писък, скърцане на зъби, продрано хъркане. Замучаха, зареваха и заблеяха животните, докарани дар за сватбата, завързани в единия ъгъл на поляната.

И както бях с гръб, чух зад мене гласа на баба Сребра: — Мъже ли сте! Кучета сте! Ръката ми замръзна на рамото на девойката. И край мене прелетя на височината на гърдите ми нещо черно и страшно. Прелетя и се залепи върху единия от спахиите, които държаха Манол. След миг човекът се търкаляше по гръб, гръклянът му изхвръкнал от врата, отворен нагоре като изгърмял пищов, а наоколо хвърчеше кръв и клокаха мехури. И човекът викаше не през устата си, през гръкляна.

А страшният пес — защото това беше песът на Шерко — се вдигна на задни крака и без да скача, падна на раменете на другия човек, който държеше Манол. Само че той успя да прикрие с лакти гърлото си и кучето ръфаше ръката му.

Манол изчезна. Аз гледах как човекът се търкаля по поляната и кучето го дави, а в ръката ми все още стоеше вкамененото топло рамо.

Чух гласа на Караибрахим:

— Маноле, върни се! Шерко, спри кучето!

Елица лежеше прекършена през кръста върху едното коляно на Караибрахим, разпуснатата й коса стигаше земята, та сякаш подпираше главата й. Очите й бяха затворени, а Караибрахим притискаше в кръста й пищов.

Манол се обърна. Той беше до първите дървета на гората. Най-напред погледна през рамо, после се извърна с цяло тяло. До него стоеше Шерко. А по-назад, почти в гората се виждаше трети човек, блед, в расо — попът от гробището с големите каменни кръстове.

— Шаро, куш! — викна Шерко.

И кучето се дръпна от човека и отиде бавно, като ръмжеше, та легна в краката на господаря си. Докато още вървеше, тръгна и Манол, размина се с кучето и отиде в тълпата на първенците. А лицето на попа и расото ги нямаше.

— Папаза! Дръжте папаза! Човекът се беше стопил в гората.

През поляната притича Мирчо и като опря чело в хълбока на Манол, почна да плаче.

— Венецианецо, видях коя искаш. Жените ще делим на светло. Сиври билюкбаши, вържи първенците и мъжете. На първенците ръцете, на мъжете краката. Само първенците и девойките ще закараме в конака. Мъжете, жените и децата ще оставим тук.

— Господарю — рече Сиври Билюкбаши, — да им теглим ножа.

— Те са от стадото на падишаха.

— Да ги вземем всички.

— Щом първенците се пречупят, сами ще ни дойдат. Те са овчари, вървят след овните. Хайде! Обувайте ботушите си — защото ботушите им още висяха на шиите, — половината ги обувайте, другата половина да пазят!

А в това време турчинът, когото търкаля кучето, се надигна от земята. Измъкна нож и пищов и като се олюляваше и залиташе, тръгна към кучето и към Шерко.

— Върни се! — рязко викна Караибрахим. Турчинът не го чу.

Тогава Караибрахим с два скока го стигна, дръпна го за рамото, та го обърна и с един удар през лицето го прати на земята.

— Тоя човек — рече Караибрахим и посочи Шерко — ще ни отгледа псета като това проклето псе, каквито няма другаде по земята на падишаха.

После посочи падналия турчин:

— А тоя няма да хвърля жребие за жените. Каквото му остане. Хайде!

Двамина започнаха да завързват първенците, докато другите държаха мускетите и пищовите опрени до гърдите им. Някой хвана Мирко и го поведе през поляната, а момчето хапеше и се дърпаше. Беше единият ходжа, шейх Шабан Шебил. Защото и двамата бяха с нас, проклетниците, и в гората освен пищовите държаха и по един нож в устата си.

Другият, молла Сулфикар Софта, дойде при Караибрахим.

— Ага — рече той и се засмя, — ние сме свети хора, не щем жени. Дай ни момчето. Едно момче на двама ни. Ние сме бедни хора — стига ни половин момче. И без това шейхът е с едно око и с една ръка, повече от половин не му и трябва.

Караибрахим само махна с ръка. Аз усетих, че ще повърна — спомних си за кораба.

И Мирчо падна в ръцете на двамата мръсници, ходжите. Тогава Манол вдигна глава и проговори:

— Едно ще те попитам, Караибрахиме, право да ми отговориш Убит ли е моят син Момчил?

— Какво пита тоя човек? — рече Караибрахим студено и гордо.

— За сина си — преведох аз Маноловите думи.

— Той вардеше пътеката, по която трябва да сте дошли — обади се Манол.

— Кажи му, че на пътеката нямаше никакви хора. Синът му ни е чул и е побягнал.

И всички разбраха, че Момчил е напуснал определеното място. Аз си спомних мъжакамък, момичето-бреза и Момчиловото лице през оная лунна нощ. И как на другата сутрин сребърните монети играеха в извора, който не искаше да ги приеме.

Тъй Манол остана за една нощ без жена и без двамината свои синове.

Влязохме с Караибрахима в къщата на Манол, приготвена за първата нощ. Изкачихме стъпалата й. Бутнахме вратата, окичена с вейки и цветя, и влязохме в горницата.

Светеше кандило. Не, две бяха. Из мрака излизаше само бялото. Бели варосани стени. Бяла постеля, без горна завивка. Бяла нощна дреха, закачена над нея. Елицината риза. Бели цветя върху пода.

Кой ли беше шетал тук. В Маноловия род нямаше жена.

И в ъгъла насреща белосребърни блясъци — Маноловите чанове.

Тук Манол щеше да доведе тая нощ Елица. А сега щеше да я отведе Караибрахим.

Караибрахим стоеше сред стаята. Стори ми се умислен. Може би заради светлината на кандилата, може би след напрежението на нощния пристъп. Беше се отпуснал. Гледаше бялата постеля и мълчеше.

Потреперах, като си помислих, че може би ще доведе Елица тук, върху постелята, приготвена от другиго и за другиго.

Караибрахим откъсна поглед от постелята и го обърна към блясъците в дъното на стаята.

— И тук камбани — рече тихо, през зъби. Тъй рече думата — камбани — на български. И повторно на турски — чанове.

Приближи се, неочаквано измъкна ятагана си и замахна. Гръмна. Оглушах.

Чановете се тръшнаха на земята, десетки наведнъж, като зрели плодове на отсечено дърво. Търкулнаха се.

Караибрахим замахна втори път сред звъна и ехото. Последният прът с чанове се удари в пода.

И в тясната стая Караибрахим започна да гони чановете. Да ги сече, да ги рита, да ги удря в стените.

Аз обезумях. Свих се в един ъгъл и затворих очи. Не посмях да избягам от стаята, всеки миг побеснелият Караибрахим можеше да ме съсече.

Няма да го забравя. Боя със сребърните чанове. Не чух стенание на пукване. Те гърмяха, ечаха, трещяха. Търкаляха се, подскачаха, удряха тавана. Звънът им летеше през стаята като птица с железни крила, удряше ме в лицето. Сякаш непрекъснато бляскаха и падаха светкавици и се забиваха гръмове. Защото аз виждах тоя звън, бляскав и ослепителен. Ятаганът на Караибрахим беше срещу него като перце на бял гълъб.

Може би Караибрахим се бори с чановете до сутринта. Може би само няколко мига. По едно време той падна — чановете го събориха и той се търкаляше сред тях.

И когато вече мислех, че наистина обезумявам, звънът полека-лека затихна. Остана да звъни тихо и приглушено самотен чан, а два-три други чана едва доловимо му пригласяха.

Отворих очи. Очаквах да видя Караибрахим проснат на земята мъртъв.

Нямаше го. Той беше избягал.

ОТКЪС ДЕВЕТИ

Слънцето изгряваше и залязваше, и падаше нощ, и после идваше нов ден. И ден след ден минаваха дните, дадени от Караибрахим за размисъл. И ден след ден идеше по-близко Маноловата сватба. Цялата Елинденя се готвеше да я празнува, защото Манол щеше да вдигне не вдовишка сватба, и сякаш се женеше за пръв път.

Защо го правеха? Да покажат, че не ги е еня за Караибрахимовите заплахи? Или да задушат страха си? Не зная, а на мене сърцето ми се стягаше и се молех тоя ден да дойде по-рано и да си отиде. А за всеки ден от неделята имаше по някакъв обичай и се пееха някакви песни, та хората имаше какво да гледат и какво да пеят. Ала наред с това, като виеха китки и пееха песни, деляха мъжете, които да пазят пътеките, чистеха пищовите си и остреха ножовете си. И водеха стадата по планината, и дояха овцете си. А Момчил се писа първи, да варди най-далечната пътека.

Най-после слънцето изгря и на тоя ден. И залезе. Сватбата почна.

И като постоях и погледах веселието на хората, не се стърпях, та тръгнах към Заград, да мина край овчарите, завардили пътя. Не можеше да зарадва сърцето ми това трескаво веселие, не бях от тоя край, не ги разбирах. Само се радвах, като гледах с какви очи баба Сребра милва подарените крави, овци и мулета, защото всички щяха да отидат в Момчилово. А подариха 20 крави, 20–430 овци и 40 мулета. И както говорехме с Шерко, изведнъж кучето почна да вие и захапа червената наметка на господаря си, та го задърпа. И чак тогава се стреснахме и чухме — свирнята беше секнала и над планината лежеше тишина. И докато другите стражи се вглеждаха в мрака по пътя, сложили длани над очите си, ние с Шерко и кучето се втурнахме към сватбата.

Излязох от гората и видях на светлината на огньовете сватбарите, а около тях турци с пушки. И в средата стоеше Караибрахим.

А към Манол вървяха шестима прегърбени пехливани. Той вдигна ръка и удари единия, та му очи из глава изпъди. Едного удари, а срещу него се хвърлиха петима. Втория удари, та му зъби на земя изсипа, а срещу него се хвърлиха четирима. Трети удари, та му надве врата прекърши, а срещу него се хвърлиха другите трима, та извиха назад ръцете му.

Тогава кучето прелетя край огньовете и скочи на десния от Маноловите стражи. Манол отърси другите двама и ето — застана до мене и Шерко. Ала се чу Караибрахимовият глас и Елица лежеше на коляното му. И Манол полека се върна. А пък аз се скрих в гората.

И като стигнах горе на пътеката, поех си дъх, та викнах.

— Момчиле, Момчиле, Момчиле!

А от гората излезе Горан и до него Севда. И Горан ме попита като човек, стреснат от хубав сън:

— Отче, защо викаш?

И аз му казах за турците. А той изведнъж се досети, че те са минали по тая пътека, докато той е бил в гората. И като хвана с две огромни ръце огромната си глава, затича надолу по пътеката. И аз му викнах:

— Върни се!

Севда все го държеше за пояса и той я влачеше след себе си. После се обърна, хвана с две ръце шията й, та я притисна в земята. И като се изправи, свиваше и разпущаше страшните си пръсти пред лицето си, все едно че още я душеше. И заплака като дете, ала сякаш се смееше.

Аз го попитах:

— Къде е Момчил?

Той не ме чу, та повторих, и тогава той рече през сълзи:

— Там.

И посочи планината.

— Ела да го намерим — рекох аз, — защото може да се върне по друг път и да падне в ръцете на турците.

Тръгнахме през нощната гора. И аз все виках името на Момчил, ала никой не ми отвръщаше. Само на поляните чувах екота и подплашена птица пляскаше с криле. Викът ми се връщаше при мене, отслабнал и изнурен от лутане по гори и върхове, лягаше в краката ми и казваше „Няма го“ и „Не го намерих“. И гласът ми прегракна, и ушите ми писнаха от виковете ми и от непрестанното пищене на щурците, та рекох на Горан:

— Викни ти, да те чуе.

Той само поклати глава, защото още плачеше и гърлото му беше запушено от сълзи. Тогава Момчил нечуто изскочи пред нас и викна яростно:

— Млъкни!

И притискаше с две ръце ушите си. Приличаше на безумец. А като приближих лицето си до неговото лице, видях, че с все сила стиска клепките си, сякаш искаше да затвори всички врати към себе си и да остане сам. Викнах му:

— Клетнико! Защо избяга от пътеката?

Той ме чу, та смъкна за миг ръце надолу и рече:

— Да не чувам гайдите и кавалите. И виковете на сватбарите.

И както ми говореше, спря, ослуша се и въздъхна с облекчение, като каза:

— Спрели са.Съмва ли вече?

И аз му казах, макар че вече в сърцето ми нямаше гняв, а само жалост, ала все едно, трябваше да научи:

— Турците плениха Елица и баща ти.

Помислих, че ще умре. Че както стои пред мен, тъй ще се вцепени и вкамени, и ще падне като камък на поляната. А той извади с десницата ножа си и го заби в дланта на левицата. И протегна ръка напред с дланта нагоре. Кръвта пълнеше дланта му, та преливаше между пръстите му и течеше на земята. И се чуваше как земята преглъща и я пие. А беше кръвта на светлината на звездите черна като катран.

И когато черната кръв, препълнила сърцето му, изтече на земята и земята я изпи, Момчил се обърна и загледа Горан. И дълго се гледаха двамината, и никой не продума.

Тогава Момчил отстъпи заднишком, та се стопи в гората. А после се чу как тича през планината и съчки се чупят под нозете му.

И Горан хукна на другата страна. Ала не се чуваше плачът му. От страната на Момчил вече нищо не се чуваше.

Останах сам и седнах на поляната, защото плещите ми не издържаха товара на страшните дни, които идеха, а краката ми се подкосиха пред страшния път, който ме чакаше. Мене и людете от Елинденя.

И макар изтощеното ми тяло да стоеше на поляната и да усещах под него мократа от росата трева, духът ми вече преживяваше тия бъдни дни, а нозете ми вече вървяха по тия бъдни пътища.

Момчил щеше да скита по планината, гонен от хората и от мислите си, докато се върнеше при своите или соколът изкълвеше мъртвите му очи някъде из пущинаците.

Караибрахим щеше да затвори първенците в конака и да ги мъчи, докато превие волята им или докато ги избие. Хората от Елинденя щяха да се пръснат по горите, едни щяха да се заселят в Петгласец, други — другаде, трети щяха да се върнат в долината си и да навият чалми, а четвърти нямаше да се върнат и завинаги щяха да останат в своите незнайни гробове из планината.

Много пътища вървяха пред хората от Елинденя и всеки човек щеше да извърви своя път.

И моят път вървеше пред мене. А сега трябваше да се вдигна и да отида в манастира „Свети Илия“, за да разкажа на стареца игумен за злощастната Манолова сватба. За да поеме и той своя път, и с него братята от манастира. И като се скрият из пещерите, да дочакат да мине бурята или да живеят до края на дните си като диви зверове.

После трябваше да сляза долу в черното подземие на манастира и като взема в торбата си ония обковани в сребро стари книги и ония подпечатани със злато хрисовули на българските царе Иваница, Асен и Александър, да тръгна през планината и пожарите. Трябваше да се върна в Светогорската обител, да оставя книгите и да се приготвя с другите монаси да посрещна дивия Мехмед паша, който отиваше към светия полуостров.

Вървях вече по скритите пътеки. Виждах вече долу турските станове, криех се в храсталаците и край мене отминаваше тропотът на турски коне. И за утеха четях на светлината на пожарищата изписаните с пурпурни букви слова, с които великите български царе подаряваха на родопския манастир земи и люде: „Аз, Асен Втори, син на стария Асен, цар и самодържец на всички българи и гърци…“ Тъй пишеше там, и трябваше да скрия тия слова от пламъците, които утре щяха да обхванат прастария манастир, да опушат стените му, да сринат покривите му и да разтопят камбаните му.

Ала нямаше да вървя право на юг, щях да тръгна на запад. Там, в едно село високо в планината, в което има толкова малко пръст, че хората изкачват с мулетата си кошници пръст, за да погребат мъртъвците си, там има каменна къщица и в нея чака беловласа жена. А пред къщицата има стара ябълка и съм й казал: „Чакай ме, когато ябълките на това дърво почервенеят.“ И тя ден след ден е гледала как цъфтят бели цветове, как връзват зелени плодове и е чакала те да почервенеят. И е чакала своя син. Ще склоня глава на рамото й, та ще й кажа: „Мамо.“ И за ден-два няма да бъда смиреният монах Григорий, а ще стана човек като другите. Ще стана Никола, който като дете се е катерил по тая ябълка. Ще сека дърва, ще копая, ще се кача на покрива, за да наместя старите зеленясали плочи, размърдани от снеговете. Преди да надяна избелялото си расо и да метна на рамо тежката торба с книгите. И старата жена ще ме изпрати на прага и ще ми даде червена ябълка, знака на нашия обет с нея.

Нямаше да мина по тоя път. Знаех го още щом краката ми тръгнаха като насън по него. Извървях го в сърцето си, вървях дни и месеци, ала нозете ми не минаха път, дълъг дори колкото ечемичено зрънце.

Щях да остана в Елинденя. Знаех го и ми се плачеше.