Време разделно

ОТКЪС ПЪРВИ

Живееше в едно село под Пирин планина човек и неговото име беше Добрин. Той беше търговец и имаше трима синове. Най-малкият му син се казваше Никола. Това бях аз.

И когато станах на двадесет години, етър, една вечер чакахме баща ни да се върне! И кучето почна страховито да вие, та излязохме на портата. Срещу ни идеше по пътя човек, разпнат и завързан с вериги за дървен кръст. А кръстът не допираше до земята, та човекът можеше да движи пръстите на краката си. И тъй пръст по пръст той ходеше по пътя и всяка негова крачка беше колкото ширината на палец. Тоя човек беше баща ми. А зад него, в дъното на пътя, светеха факли и се смееше еничаринът на селото Хафуз бей.

И баща ни видя, че идем, та изгуби сили и падна като отсечен на камъните и ръцете му бяха разперени и завързани за кръста. Веригите му страшно издрънчаха. Заслепиха ме сълзи и се хвърлих към пламъците на факлите. Ала двамината ми братя ме повалиха и като нямаха с какво да ме вържат, вързаха ме с веригите, снети от баща ни. А те още бяха горещи.

Турците червили черни вериги, та ги качили по баща ми. Белезите от нажежените вериги го обвиваха от плещите до коленете, крепко споени звено до звено, сякаш все още веригите висяха по него. И от тоя ден той късаше дрехата си и оставаше гол, та се мъчеше с нокти да изкърти страшните белези. И въпиеше:

— Махнете веригите! Махнете веригите!

И всичко това, защото с труда си и с труда на синовете си беше вдигнал къща на два ката.

А ние, тримата негови синове, цял ден и цяла нощ слушахме виковете на безумеца и като не можехме да изтраем от жалост и срам, напуснахме тая къща. При баща ни остана почернената ни майчица. И безумецът викаше:

— Махнете веригите! Махнете веригите!

И тя с кърпи и билки се мъчеше да изтрие страшните белези. Ала веригите оставаха.

Първият ми брат тръгна по течението на реката. Той стана търговец и взе да се гърчее. Вторият ми брат излезе на брега. Той стана игумен на манастир. Третият брат, а това бях аз, тръгнах срещу течението на реката. Тръгнах да отмъстя на Хафуз бей.

А беят разплакваше селата по Места, като влизаше във всяко село и вземаше момчетата, за да ги направи еничари. И аз ходех след него и по кървавите му дири из селата.

И видях страдания и ужас, та ме досрамя да разправям за моята мъка. Защото веригите, които ме овързваха, бяха белези, а същите вериги горяха месата на хората.

Един мъж ми каза:

— Взеха зърното ми до шепа и сега децата ми умират от глад. Една мома ми каза:

— Двамина седнаха на ръцете ми, трети седна на главата ми. И четвърти разтвори коленете ми.

Една баба ми каза:

— Имах трима синове и три дъщери. И шестимата ги продадоха роби. И отваряха устата на синовете ми, за видят дали са здрави зъбите им, и мушкаха с пръст дъщерите ми да видят дали е кораво месото им.

Тогава ушите ми писнаха и аз разбрах първата своя правда.

А тя беше, че навред по българските земи всеки, който говори български, страда и пъшка под петата на турците.

И като се отчаях, отидох в манастира при брата си.

В манастира намерих стари книги и хрисовули и прочетох за стари векове и битки. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони.

И като тръгнах от манастир на манастир, навсякъде изравях из паяжините и праха стари спомени и стара слава.

Един монах ми каза:

— Ето с тоя пергамент цар Асен подарил на нашия манастир три планини, три реки и три села.

А пергаментът беше целият окъсан. Втори монах ми каза:

— Ето, с тоя меч цар Симеон е гонил гърците до Цариград. А мечът беше ръждясал.

Трети монах ми каза.

— Ето, това е костницата с костите на воините, които срещнали турците пред нашите земи.

А костите бяха огромна грамада.

Тогава ушите ми писнаха, та разбрах втората своя правда.

А тЯ беше, че сега може да страдаме и да сме роби, ала и българите са имали някога царство и са били свободни, та силни.

И като пламна кръвта ми, спомних си за бея и тръгнах да го диря.

Събрахме вярна дружина и хванахме гората. Ала ни стигна силна потеря и улови войводата ни Горан.

Когато го поведоха към бесилото, слязох и аз в село, та се размесих със селяните. И видях до бесилото моя бей, качен на кон и целия в злато.

И Горан крачеше по бяла риза към бесилото и пееше:

Откога се, мила моя майно ле, зора зазорила, оттогаз е, мила моя майно ле, войска завървяла.

За войска пееше, а крачеше сам и вързан. И наоколо селяните мълчаха.

Огледах се и видях хиляда българина и десетина турци. И помислих, че българската войска е тук, само че няма коне и копия.

Викнах с все сила:

— Братя, ние сме много, а турците малко. Да отървем войводата.

А народът се отдръпна от мене, както калта се отдръпва от хвърления камък и както се бяга от чумав. И аз останах сам и с отпуснати ръце в средата на площада.

И над мене се надвеси беят от коня си и сабята му падна като мълния върху главата ми.

Горана обесиха, а пък аз оживях. И от тоя ден освен невидимите белези на вериги по тялото нося и един белег от сабя, скрит в косата ми.

Когато сабята падаше върху ми, ушите ми отново писнаха и аз разбрах третата своя правда.

А тя беше, че може да страдаме и да сме роби и може да сме били свободни и да сме имали царство, ала още не сме се събудили и не сме узрели за свобода.

И брат ми калугерът ми каза:

— Пипни главата си и признай, че народът е кал. И стой в манастира.

Казах му:

— Човекът е направен от кал. И Горан преди е бил сред тия същите люде. Нима няма да дойде ден, когато всички ще станат горановци?

Той ми каза:

— Безумецо! Аз му казах:

— Беглецо!

И той ме изгони от манастира. Тъй останах без единия свой брат.

Отидох при другия, а къщата му беше богата, ала в нея говореха на гръцки. Щом брат ми излезе, жена му и детето му проговориха с мене на български. А жена му беше Цвета, която навремето бе дала на мене, не на брата ми, своята китка. После детето излезе и Цвета заплака, та ми каза:

— Никола, детето ми става грък и забравя езика ни. Оставих и една от свещените книги, която носех със себе си.

Книгата беше писана на български. И разбрах, че съм останал без братя.

От тоя ден всяка зима стоях в манастира и преписвах свещени книги, а и разни други истории на нашия език. И когато чукнеше пролетта, тръгвах по красната, изстрадала българска земя, та оставях на селските свещеници и на манастирите книгите на нашия език. И се връщах с торба, пълна с грошове.

Само веднъж още видях братята си, и то беше над смъртния одър на баща ми. Двадесет години бяха минали, откак напуснахме..; бащината къща, и двадесет години безумецът беше повтарял:

— Махнете веригите!

И клетата ми майка триеше белезите, а те не се махаха.

Спогледахме се над трупа с белезите от веригите тримата братя, вече израсли мъже. И вече не бяхме братя. Чужденци бяхме един за друг. Прости ме, боже — бяхме врагове.

А в конака чакаше остарелият бей Хафуз, който помнеше, че един от синовете на Добрин някога вдигна глава против него.

Първи влезе търговецът, даде шепа жълтици и каза:

— Не съм аз. Аз гледам златото. Брат ми е. Втори влезе игуменът, и той остави шепа жълтици и рече:

— Не съм аз. Аз гледам бога. Брат ми е.

Трети влязох аз. Беят седеше пред софра и ме гледаше. А беше оставил ятагана си нарочно настрана, така че да мога да го достигна. Пък аз стиснах с все сила торбата си.

Беят рече:

— Чест ли е за мене да мъстя на един калугер, който дори вече не е мъж? Дай ми торбата си.

И взе шепата грошове от нея, а книгите на български език остави. Глупецът, той не знаеше, че те ще подпалят един ден покрива, му.

Излязох и видях, че грее слънце. А Пирин се вдигаше над селото и снегът белееше по върховете му. И в нашия двор белееше цветът на старата ябълка.

Майка ми рече — а белееше и нейната сведена глава:

— Синко, свали торбата си и остани при мене. И макар сърцето ми да плачеше, отвърнах й:

— Майко, в тая торба е семето. Браздите ме чакат.

И тя ми рече:

— Синко, сеяч ли си ти? Или жътвар?

Що трябваше да отвърна? Далече беше жътвата. Ала преди пълните хамбари има земя и зърно. И знаех аз, че едни щяха да бъдат тия, които щяха да сеят с плач, а други — които с радост щяха да пожънат. Да, тия, които излизаха с плач, като носеха мярата семе, нямаше да са ония, които с радост щяха да се върнат, като носят снопите си. И помислих, че дори не съм измежду сеячите.

Казах на майка си:

— Майко, пазач съм на мярата семе. И тя ми рече:

— Пази го.

Благослови ме и ми даде клонче цъфнала ябълка. И се помоли:

— Когато узрее ябълката, мини край село.

И майката остана накрай село до пътя, а синът замина и се стопи като семе в черните ниви, в планината, в небето.

И синът разнасяше семето по красната, скръбна българска земя. Защото в книгите живееше българското слово, а докато има родно слово, има народ и семе за свобода.

Много пъти писваха ушите ми и много истини научавах. Научих ги от прости орачи и копачи, от изстрадали майки и невръстни деца. И станах от монаха Григорий на поп Алигорко. А друга награда не ми трябваше.

Едни целуваха ръцете ми и казваха:

— Благодарим ти, че нахрани душите ни. Други хвърляха книгите в лицето ми и викаха:

— Не искаме книги, дай ни хляб. А като им казвах:

— Търпение. Те казваха:

— Нима го нямаме? Не искаме утехата ти.

Тъй минаваха годините, докато съдбата ме прати да видя разорението и славата на долината Елинденя. И тогава пътят ми стана толкова стръмен, че загубих не само душата си, ами и името си. И сега, като виждам пред себе си гроба и като искам да ти се помоля — на теб, който идеш подире ми, — не зная дори с какво име да се нарека.

Спомени с добра мисъл писеца на тия редове.

ОТКЪС ВТОРИ

Стоян пред нея излезе като сиво-бяло орленце и със крила я гладеше. Мама му не го познала и му крилата изскуба.

Тъй свърши времето на чакането и дойде времето на делата. И велика гордост, и велика скръб изпълниха людете, които стояха около долината на Елинденя. Храбрите се радваха, като видяха отговора на първенците, а страхливите униваха, като разбраха, че няма друг път пред тях освен търпение и страдание. И наистина, кой би минал през телата на първенците, за да слезе при Караибрахим и да плюе върху кръста?

Изпратихме пратеници, чакахме ги — и ето, те ни отвърнаха. Не се чу гласът ни на един от петдесетте, ала ответът им се чу все едно че го бяха извикали от върха Първенец.

После дотича Мирчо, облян в кръв и сълзи, та ни разправи за последните мигове на Манол. И всички плачеха и се удивяваха, и тоя разказ взе живота на сто души млади овчари. И много хора слушаха Мирчо, защото отделните огнища на бежанците се бяха събрали само на две места — в пещерата под светилището на траките и в гората над превала с кръстовете. Мирчо дойде на превала.

Тогава дойде Момчил, който скиташе около конака, а лицето му беше още повече измършавяло и подивяло. И хората се дръпнаха настрана, едни да оставят сами двамата братя, други, защото още не можеха да простят на Момчил.

И двамата братя застанаха един срещу друг, а не се бяха виждали от вечерта на Маноловата сватба.

И рече Момчил:

— Ти ли си, Мирчо? А Мирчо попита:

— Ти ли си, брате Момчиле?

Рече му „брате“, а не „бате“, сякаш за тия дни в конака беше се изравнил с него.

И му разказа за смъртта на баща им. И за прегризаната връв, и за това, как се счупили зъбите му и как прошепнал на баща си: „Само лявата.“ А Манол му отвърнал: „Стани! За тия стига и една ръка.“ И как тежкото тяло на баща му го затиснало, та загубил свяст.

И като свърши, помълча и добави:

— Плюх върху кръста.

А Момчил му рече:

— Разкажи втори път.

И момчето пак каза за кръвта, за гордите Манолови думи и за удушването на ходжата. И пак накрая добави:

— Плюх върху кръста.

И като помълчаха и се гледаха в очите, Момчил глухо помоли:

— Разкажи трети път.

А когато Мирчо отново свърши с плюенето върху кръста, Момчил го попита:

— Не чу ли баща ми да казва нещо?

Мирчо затвори очи, разтрепера се, сякаш отново седеше в редицата на чедата на смъртта, и рече като насън:

— Сложи ли пета върху гърлото на дебелия ходжа, говореше имена. Каза и твойто име. Падна ли върху ми, стори ми се, че продума само една дума. Рече: „Чановете.“ А може и да не е казал нищо, пък аз да съм чул да бият чанове. Не помня.

Момчил каза:

— Ти помниш ли, че изрече и моето име? А името на Елица? Не беше ли Елициното име последно на устата му?

Мирчо трепереше все по-силно и стискаше с все сила клепки и като разтвори широко уста, изрече през плач.

— Викаше те. Викаше и тебе, и мене, и Елица. И другите, които умираха наоколо. А накрая не викаше Елица. Рече само: „Чановете.“

И като се стресна изведнъж, отвори очи, огледа се като безумен и заплака, и покри лице с длани. Ала не притисна глава ни в мене, ни в брата си, плачеше самотен, изправен сред поляната. Прегърнах го през раменете, а те бяха твърди и не омекнаха. И рекох на Момчил:

— Остави го.

А Момчил ми каза:

— Чу ли, отче? Някога Елица ми каза, че няма втори като Манол по цялата планина. Така е. Ако живееше, все бих се надявал, че ще го стигна. Ала той умря, та избяга нависоко, чак в небесата. Живота му не можах да надмина, а мога ли да надмина такава смърт? Толкова нависоко е той, че дори не мога да повдигна глава да го погледна.

После ми рече още:

— Той и Елица ми даде. Ако не беше я освободил, тя цял живот щеше да е негова. Кой би оставил Манол заради Момчил? Не дойде Елица сама при мене, той ми я прати.

А пък аз твърде не го слушах и не разбирах мъката му, защото наоколо по поляните и по гората плачеше, та се късаше мъка, сто пъти по-голяма от неговата.

Защото беше свършило времето на чакането и беше дошло времето на делата. Сто души млади овчари се сговориха и заклеха да сторят чета и да отмъстят за Манол. Мнозина от елинденчани тръгнаха към Петгласец, други поеха кой знае накъде през горите, трети се щураха като слепци, нагоренадолу, и не знаеха какво да сторят. А имаше много жени без мъже, много деца без бащи и много девойки без либета. Къде можеха да отидат те? И останаха на доляната да чакат кой знае какво, само да могат да гледат от високо покривите на домовете си. А може би ей тъй, отведнъж, турците щяха да си отидат, преди да падне сняг?

Ами стадата? Белите и черните дойни овци, отрасналите шилета, виторогите овни? Еркичите със сребърни чанове, кафявите крави с черни хлопки, яките магарета? Млякото на овцете пресъхна, трябваше да се съберат мъжките и женските стада, та да се оплодят празните утроби. А после стадата трябваше да тръгнат на юг, щом паднат първите дъждове и покара новата трева край Бяло море. Кой ще поведе стадата? Кой ще слезе от планината, та ще остави тук жена и деца? Да тръгне с тях? Нали долу, на равното, горят пожари и чакат турци! Ако пък дочакат първия сняг, ще легнат милите стада, белите стада, черните стада върху тоя прокълнат сняг и ще станат леш за вълци, орли и гарвани.

Кой ще седне да слуша Момчиловата мъка? Видях, че все повече и повече хора се губят в гората и всеки мисли за себе си, затова се изправих на края на пътеката и рекох:

— Братя, спомнете си за людете в пещерата.

Защото, откак турците се изкачиха на развалините над пещерата, жените и децата вътре не можеха вече да излизат освен нощем, и то само в гората наоколо, а пътеката нагоре по скалите се вардеше от турците. Дошъл бях при хората от превала да искам храна и тая вечер трябваше да се прибера. Не се досетих в залисията да се примоля на юрука Исмаил бей да отвори торбите си и той незабелязано бе заминал с чановете. Добра година се случи година за юруците. Сега стадата им щяха да станат двойни, без да са раждали овцете им. Защото много бяха тия, които продаваха! брава за шепа зърно или се главяха роби при бея, с кучетата и пушките си, и щяха да пазят своите стада, станали вече бейови, само и само да има кой да закриля челядта им.

И тъй, застанах на края на гората, та просех за клетниците в пещерата. И някои даваха корав къшей, буца сирене или парче месо, а други нищо не даваха. Ала и тия, които се навеждаха да оставят нещо пред мене, и ония, които отминаваха, не вдигаха очи да ме погледнат. Можех ли да им се гневя аз, дето нямах ни дете, ни коте, щом тия люде утре щяха сами да подлагат ръка и да просят за децата си?

И ми се стори, че попът на Просойна ходи между хората и нещо им шепне. Стори ми се още, че ги придумва да не дават нищо. Дали не мислеше, че ще побягна с хляба? Дано не е вярно, иначе би било голям грях.

И като напълних цял чувал, седнах да събера сили, а и да дочакам залезслънце, та по здрач да се опитам да сляза незабелязано към пещерата. Досами мене пищеше и плачеше пеленаче, до него пищеше и плачеше майка му. Родило се беше клетото тук, в планината, и трябваше да умре, преди да разбере какво е да имаш покрив над главата си. Нямаше да види опушени греди, гледаше само зелени клони, преди да го засипе черната пръст. Попитах майка му:

— Къде е мъжът ти?

А тя през сълзи ми отговори:

— Отиде с четата.

И като нямах сили да стана и да се преместя, рекох да умиря малкото и му говорех, и пеех, и го галех. А то беше останало само една отворена уста, пищеше с все сила и макар да нямаше още перушина по малката глава, от очите му течаха сълзи. Друго ако нямаше, то сълзи имаше по това време по Родопа, колкото ручеи и потоци текат в нея. И детето се задъхваше и примираше, цялото черно и червено.

А от гората излезе Момчил, без да го усетя, и дойде, та коленичи при детето. И ми рече:

— Ще му посвиря.

Посегна и извади от пояса си кавал. Познах го, железният кавал на баща му беше, издълбан от страшната пушка на разбойника Караманол. И Момчил кръстоса крака, та засвири.

Стори ми се, че гълчавата по поляната затихна, стори ми се, че и гората се смълча. И стоях все така на колене и лакти, надвесен над детето, защото не смеех ни да седна, ни да се изправя. И слушах кавала.

И детето го чу, затвори уста и отвори очи. И се огледа с черни, мъдри очи на старец, и полека търсеше с поглед песента. А кръвта се дръпна от личицето му, омекнаха и се изправиха бръчките, та личицето се избистри и разхубави. И върху розовите устица грейна усмивка като кротките лъчи на слънцето, които едва догаряха по върховете на елите. И детето затвори очи, а по лицето му се разля покой. Не спеше, слушаше песента.

А Момчил свиреше.

Изведнъж майката изкрещя, та ме вкамени, пусна детето на поляната и отскочи назад като звяр, на четири крака, а погледът й светеше като на луда. И викаше:

— Умряло е! Умряло е!

Скочи и Момчил и като се опита да счупи железния кавал на коляно, само го изкриви и го удари в земята. И викна:

— За това ме бива, да уморявам деца. И се хвърли в гората.

И поех към пещерата с тежкия чувал на рамо, и вече виждах лицата на децата, които щяха да го разтворят и да бръкнат вътре, сякаш дядо Мраз им носеше дарове. Стъмваше се, когато на една поляна изневиделица изскочи соколът на Момчил. Познах го, и полетя към лицето ми. Като си спомних за ослепената сърна, изтървах чувала, та покрих с длани очите си. И видях под дланите си, че по земята се разсипаха къшеи хляб и бяло сирене. Най-напред ме заболя, а после се разгневих. А птицата все се хвърляше към мене, отлиташе, връщаше се и крещеше злокобно. От време на време кацаше на някой клон, ала пак пляскаше с криле и подскачаше. Струваше ми се, че е обезумяла или е бясна.

И макар и да не ме докосна, и дори не ме одраска, бесът на сокол преля в мене, та се наведох, взех откършен клон и почнах да го дебна. Суха беше устата ми и потни ръцете ми, а в сърцето ми гореше жажда за убийство. На много кръв се нагледах, исках и аз да убия. И когато соколът отново полетя към мене, замахнах с клона и сетих как дървото удари в меко, сякаш в зрял плод. И птицата жаловито изпищя и падна на земята, та перпелеше с криле и се въртеше като заклана кокошка. Прекрачих да я натисна с пета и да я смажа, и да усетя как тялото й става на пита. И в здрача видях по перушината й кръв.

Тогава ме заслепи червена кърпа. И си спомних как преди години смазах главата на пепелянка и като видях кръвта и гърчовете й, побягнах. А после на тясна пътека срещнах човек и ръцете ми поискаха да го бутнат надолу, та да видя как главата му се смазва о камъните.

И соколът успя да стъпи на крака и да се помъкне през поляната. Тръгнах подире му, да го убия, ала като минах през разпиления чувал, видях хляба и ме досрамя. Спрях се. И соколът се спря. Пък аз се удивих защо не бяга да се спаси, а се обръща, гледа ме и крещи.

И тръгнех ли към него, провлачваше се и той. Спрех ли, и той спираше и като извръщаше разтворен клюн, почернял от кръв, пищеше и ме викаше.

Тогава разбрах, че птицата ме водеше нанякъде, а когато излязохме от гората, та пред нас се ширна още светлата камениста поляна, разбрах накъде ме води. Насреща ми се вдигаха скалите и развалините с турската стража на върха, а под тия скали беше Темната дупка.

И като се наведох, грабнах ранения сокол и го пъхнах под расото си, та усетих как бият две сърца, неговото и моето, а по гърдите ми потече соколовата кръв. Птицата усети, че съм разбрал накъде да вървя, подаде глава от пазвата ми и тревожно, нетърпеливо и жаловито пищеше.

Вече тичах по камънаците, а вечният вятър на тия върхове мяташе расото ми. Забравил бях за турските пушки и за ужаса си от дупката. Тичах и плачех.

И когато пред мене зина страшният кладенец, където лудият Караибрахим потопи баща си и брата си, спрях се. И видях въже да се губи в мрака на бездната, а краят му се увиваше около една скала. Момчил беше слязъл в дупката да търси дядо Галушко и Шерко.

Черен и зловонен облак виси над тая дупка, като че ли в нея живее и диша страшен змей. И името на тоя облак е страх и ужас. Казват, че в тая дупка живее Бесът. Казват още, че там живее Чумата. Казват, че през нея влязъл Орфей, за да отиде в ада да търси жена си. И откак се помни долината Елинденя, и откак в тая пещера се хвърлят бесни псета, не се помни да е слизал друг в нея освен прапрадядото на Сюлейман ага.

А тоя прапрадядо бил беден овчар и единственото му богатство било едно куче. Ала лош съсед хвърлил кучето в ямата. Тогава овчарят убил съседа си, запалил къщата му и своята къща, та се заселил на устието на ямата. И като си направил колиба, с брадва в ръка не давал да се приближат към ямата, да не би да хвърлят вътре бясно куче. Скитал из гората, биел дивеч и хвърлял на кучето. Дъждовете го перели, вятърът го сушел, косата му стигнала до кръста. Три пъти го връзвали и хвърляли звяр в ямата, да умори кучето му, та разсъдъкът му да се върне. И първият път хвърлили бясно куче, а кучето на овчаря го убило И втория път хвърлили вълк единак, а кучето го разкъсало. И когато на третия път хвърлили мечка, а после се чул само воят на псето, селяните махнали с ръка и пуснали безумеца. Рекли, че за такова куче заслужава да подлудее човек.

И като минали години, може би три, може би пет, може и седем, един ден безумецът вързал въже и се спуснал в дупката. Стигнал дъното и видял кучето си, и в мрака отляво видял купища кости, в мрака отдясно — купища злато. А из мрака отпреде му светели сто очи и се чувало ръмжене. Овчарят им хвърлил кокал от торбата си, очите угаснали, та се чуло сбиване и вой, и скърцане на зъби. И овчарят минал, като пътем напълнил торбата си със злато. Скитал се из безкрайни пещери, в които падали потоци и бродели сенки, и накрая стигнал до друг кладенец, а на дъното му имало два овена, единият бял, а другият черен. Щом някой паднел върху белия овен, оня го извеждал на белия свят, паднел ли на черния овен, отивал в преизподнята. А овчарят дори и да скочел, нямало как да се задържи за руното — в едната си ръка държел торбата със злато, в другата — вярното куче.

Тогава той блъснал кучето в кладенеца, а то вкопчало зъби във врата на черния овен. И докато черният овен падал с кучето към ада, белият овен стоял сам и овчарят скочил на руното му. И белият овен го извел на белия свят, а било това в ждрелото на Струилица, до дупката, от която излиза реката. А пък че реката ходи дълго под земята, когато се изгуби в Дяволската дупка на Петгласец, това се знае от всички, защото влезе ли мътна в дупката, излиза мътна чак след един ден в ждрелото. А пък че ходи в тайни места, се знае, защото влече черепи и златни пари, та преди да я нарекат Струилица, казвали й Мъртвешница.

Тъй прапрадядото на Сюлейман ага, като пожертвувал вярната душа, спечелил богатството си, та станал български болярин, а по-сетне и мюсюлманин. И след него не се беше намерил човек да слезе в Черната дупка, макар че долу го чакаха купища злато. Ала слезе Момчил, и то не за злато, а от любов към бащата на жена си. А може би и заради нещо друго.

И аз се хванах за въжето и въжето се обтягаше като струна. Дръпнах го и усетих, че на края му има завързано нещо тежко. Събрах сили и смелост, та като се вкопчах в скалата, понаведох се над бездната и надникнах. И макар наоколо да беше паднал мрак, все пак мракът на дупката беше два пъти по-черен. И друг. Извиках. И ми отговори такова ехо, че едва не паднах в дупката. Тогава притиснах ранения сокол в гърдите си, да усетя, че до мене лежи друго живо сърце, и взех да дърпам въжето. Какво ли имаше завързано на края му? Торба злато, глава на ламя или човешки труп?

И не разбрах, защото, както и да се трудех, не смогвах да изтегля товара. Само отдолу дойде такова стенание, което полази по гъмните сводове, че силата ми съвсем ме напусна. И хукнах към гората, към другите хора. А соколът, щом разбра, че бягам от дупката, взе да ме кълве с кървав клюн, та го оставих да крещи над пропастта.

Как събрах четирима души, как се върнахме без борина назад и как хванахме въжето — само аз зная. Сокола го нямаше.

И като дърпахме и дърпахме, извадихме Момчил, завързан под мишниците, а главата му клюмнала над гърдите. На рамото му пляскаше с криле раненият сокол, слязъл надолу в мрака при господаря си. Помислихме, че Момчил е умрял. Ала само единият му крак беше зле счупен, а главата — пукната.

Докато четиримата мъже носеха Момчил на върше върху раменете си, той се свести и попита къде е соколът. А сокола аз притиснах до гърдите си.

На поляната горяха борини. И когато положиха Момчил на земята, забучиха борини около постелята. И от мрака взеха да излизат лица, да се наклоняват над него и пак да се губят в мрака. А той не разбираше защо идват толкова хора и мълчат.

Тогава белобрад старец рече:

— На такъв баща — такъв син.

И Момчил разбра, че му се кланят. И рече, и в гласа му имаше мъка и горчивина:

— Защо ме гледате? Нищо не съм направил, никога нищо не съм направил. Прокълнат съм. Ако беше Манол, то знайте всички, Манол щеше да слезе.

А старецът му рече:

— Ако беше слязъл, щяхме да разберем, че можело да се слезе. Каква смелост е то да се стори нещо, което може да се стори. А ти се опита да сториш нещо, що не може да се изпълни. Затова ти се кланяме.

И като плачех, аз се върнах в гората да събирам разсипания хляб.

ОТКЪС ТРЕТИ

И както седяхме в пещерата край огъня, влезе при нас един момък, който беше седмият син на Вражу кехая, и носеше на плещи заклан овен. А какво е заклан овен на сто и петдесет гладни гърла? И като падна до огъня, момъкът каза:

— Минах покрай Темната дупка. И от нея излезе стара жена, Изсъхнала като захвърлена агнешка кожа, с червени очи и пръсти като орлови нокти. И познах, че това е Чумата. А тя ме спря, та ме попита: „Къде отиваш?“ Не й отвърнах, защото знаех, че ще тръгне по мене. А тя се засмя и ми рече: „Върви напреде ми.“ И аз тръгнах, и чувах след себе си стъпките й. Все едно че вървеше звяр с копита. А когато стигнахме на вратата на пещерата, тя ме хвана за рамото, та ме спря и загледа навътре. Гледаше мършавите деца, невестите без гърди, костените баби. И като заплака с кървави сълзи, обърна се, та изчезна в гората.

И всички край огъня почнаха да плачат и да скубят коси. И думаха:

— Боже, Чумата ни пожали. Кога ще ни пожалиш и ти, господи?

И гледаха към мене, защото бях слуга на бога. Чакаха да им кажа добра дума, сякаш можех да говоря с господаря си. А пък аз ги гледах и виждах зад гърбовете им да клечат изсъхналите мъртъвци с белите зъби и изтеклите очи.

Попитах овчаря:

— Тръгнаха ли стадата? А той ми отвърна:

— Повечето заминаха. И свалиха чановете на еркичите си, та да не се чуе звън над планината. Не се бояха да ги не чуят турци, ами думаха: „Не бива сега над планината да се носи песен.“ Там, където имаше петима овчари, сега има един, а на пет овце е останала една, другите са в стадата на Исмаил бей. Ала горе по върховете още бродят десетина стада и чакат. И те нямат чанове. Отче, ти виждал ли си стадо без чанове? Като мъртво е. Попитах го:

— Ами Исмаил бей окачи ли Маноловите чанове? И овчарят, като поклати глава, отвърна ми:

— Чакахме да ги чуем, ала не се чуха. Казваха, че ги заровил в земята.

И аз го гледах — получовек, полукозел, с навита на пръстени коса, с уста, бърза като муцуна на заек — и помирисах мириса му на вълна и мляко. Нему, не мене се беше явила Чумата. И го попитах, него — чедото на планината:

— Кажи още нещо.

А той разбра, че го питам какво да сторим, та ми отвърна:

— Търпете.

И като се прекръсти, излезе от пещерата. А пък аз останах с още сто и петдесет жени, деца и старци. И всички ме гледаха в устата и ръцете, като че ли можех да направя нещо. Винаги съм стоял, в средата, между другите хора, не съм повеждал и дори пръв не съм проговарял. Ала паднаха крайните дървета, та вятърът опря до дърветата в средата на гората. И като погледнех напред, не виждах чужд гръб, а вятърът ме биеше в лицето. И усещах в гърба си дишането на сто и петдесет уста. Нямаше го Манол, нямаше ги дядо Глушко и дядо Кральо, нямаше ги дори Момчил и Горан. Ала и да бяха тук, все ми се струваше, че и те нищо не биха могли да сторят.

Над главите ни високо на скалите стояха турци, та завардваха единствената пътека нагоре, към пасищата. Пред нас стоеше гората, ала и през нея често викаха и стреляха турци, защото подушваха, че има скрити хора. Колкото и да не вярвахме, че ще намерят пещерата, все губехме и последните свои сили от страх и очакване.

Ала по-страшна от турците беше зимата. Далеч беше тя, а ето — като излязох една утрин от пещерата, видях насреща на склона да гори червената шума на осеново дърво. Като че беше стъпал огнен звяр, та оставил диря. Дошла беше подзима. И дъхът й почна да разпалва ту тук, ту там огньове в тъмните гори, червени огньове на осенови дърве, портокалени огньове на кленове, жълти пожарища от папратови поляни. А после пламнаха и букаците с кафяви, червени и жълти пламъци, всяко дърво като китка цвете. И шумата на останалите дървета посветля и се избистри като восъчно лице на човек, който се кани да умира. През лятото не се виждаше къде сред боровете и елите се крият дърветата с шума, а сега подзима ги подпали и те загоряха като тревожни стражеви знаци. И викаха: „Иде зимата!“

Ала къде можехме да бягаме ние?

Пойните птички побягнаха и в гората сега се чуваха гласове на птици, които или писукаха като сирачета, или плачеха като овдовели. А пък може и само ние тъй да ги чувахме. По поляните светна кърпикожухчето. Ала какви кожуси имахме ние, та да ги кърпим?

Все по-дълги и по-черни падаха сенките над планината. И веднъж на пладне, колкото и да се мъчеше да подскочи, слънцето не успя да надникне над стръмния северен склон пред нас. Тогава стогодишен старец каза:

— Остане ли в сянка до пролетес Черна падина, очаквай дъжд. А гладните деца заподскачаха:

— Ще идем за гъби.

А пък аз си мислех какво ли ни чака, когато слънцето се скрие зад облаци. Досега нощем мръзнехме в ледената пещера, ала през деня слънцето ни съживяваше. Грееше то по-ярко и от лете, та пареше лицата и дланите. И ако човек може да погледне лятно слънце, то това слънце не ти дава да повдигнеш клепки срещу му. Ала падне ли върху тебе дори сянката на дръвце, тънко колкото палеца на мъж, то тая сянка хладнее по снагата ти и те разрязва, все едно че до тебе опира студен нож. Ами като паднеше сянка навред?

И тя падна. Спуснаха се ниски облаци, та разтопиха и потопиха върховете. Струваше ми се, че планината достига до небето. И ми се искаше да тръгна нагоре и да се потопя, та да изчезна и аз. Из долищата срещу облаците се вдигаха мъгли, после облаци и мъгла се събраха, та планината изчезна. И заваля дъжд.

Жените, децата и старците ме погледнаха и аз не им казах нищо.

Планината мълчеше, приспивана от дъжда. Всичко се вцепени, задряма и засънува посред бял ден. А ние дори нощем не спяхме, да чуем стъпките на овчари, които да ни донесат комат хляб. И чувахме как над света вали дъжд.

Нощем долиташе песента на далечен, самотен кавал. Знаех, че свири Момчил. Излизах пред пещерата и слушах сладката жалба, а студените капки течаха по лицето ми като сълзи. Иначе нищо не се чуваше. Планината беше онемяла като чан с изтръгнат език.

Тогава чанът зазвъня. Заехтяха гърмежи, един след друг, много гърмежи, и цялата планина се залюля. Бяхме забравили, че планината подзиме е като сребърна и човек чува ек на такива места, където през лятото никой не му отвръща. Гърмежите идеха отдалеч, ала затова пък бяха чисти и леки, та нямаше в тях заплаха, а само радост. И всичко изскочи навън, та се заслуша в далечния ек и ми се стори, че земята под краката ми трепере. Три дни ехтя планината. После гърмежите заглъхнаха. После екна последен гръм и дълго броди над планината, ала друг не се чу да го посрещне. Чакахме и чувахме само дъжда.

През нощта, която идеше след третия ден, дойдоха стъпки. Шестима окървавени овчари донесоха трима ранени овчари и ни разказаха за битката при Висяк.

Преди триста години, кажи-речи, по същото време на годината, от десетия ден преди Димитровден до четвъртия ден след него, върху скалите на Висяк се срещнали последните защитници на Родопа с турските войски на султанския зет Ибрахим паша. ЧетиринаДесет дни се държали българите, извити в железен обръч, а от три страни налитали турците. В средата на обръча стояли десет хиляди жени и деца. Не ехтели тогава гърмежи, защото хората още нямали пушки, чувал се само звън на желязо, свист на стрели и човешки писък. На четиринадесетия ден паднал убит самият турски пълководец, султанският зет Ибрахим паша. И на същия ден турците се качили на Висяк. Пленените юнаци заедно с пленените жени и деца били събрани на поляната, където се сливат двете реки, що разсичат с дълбоките си пруломи сивите чуки на Висяк. Там било изклано всичко мъжко, което препасвало пояс, а жените и децата пуснали — жените с турско семе в утробите, децата с позор на челата.

Ибрахимовата вдовица, султанската щерка Айше Султание, вдигнала джамия на гроба на турския пълководец и триста години оттогава двадесет турски войници, всеки от които трябвало да има три рани на снагата си, ден и нощ пазели джамията и Ибрахимовия гроб.

Тая джамия запалили стоте овчари, които се заклеха в деня на Маноловата смърт. Избили турците и побили байрак на Висяк. Омръзнало им да скитат по гори и върхове. А турците плъзнали към тях от три страни — от Посечище, Клокотник и Преслуп, — та три дни се катерили по каменните сипеи и се сривали с камъните надолу. На третия ден барутът се свършил. После свършили и стрелите. После се пречупили ножовете. От сто души млади овчари деветима избягали от Висяк през Бърце, Добристе, Дубакан и Капник. Шестима носели тримата. Донесоха ги в нашата пещера.

И заглъхнаха стъпките на шестимата овчари, които бързаха да намерят живи и ранени другари, и вече не чухме други човешки стъпки.

Дойде гладът, ала той стъпва безшумно. Из пещерата ходеше, та се молеше млада жена и питаше:

— Няма ли някой да ми даде коричка хляб да я сложа под главата на детето си? Болно е.

Защото под възглавето на болен се слага кора хляб, да падне върху него благословията на хляба. А по-добре беше детето да сложи хляба в устата си.

После почнаха да дирят златни пари, да ги сложат в устата на мъртвите пеленачета, некръстените деца, та като идат на небето, да си купят рай. И който имаше, даваше жълтица на клетите майки, защото знаеше, че и торба злато да има, пак не би купил и шепа зърно.

И нощем не спяхме, а скитахме из гората да дирим шипки, къпини, червени боровинки и глог. И всеки се радваше, когато в мрака тръне раздираха протегнатите му напред длани, защото тръне имаха къпините, шипките и глогът. Децата напипваха в тъмното гъби.

Два-три пъти намерихме гнезда на катерички, пълни с лешници, а лещаците бяха вече пожълтели и обрани. И да имаше под тях някой лешник, той излизаше кух, защото катеричките и мишките го бяха захвърлили. Слагахме в тъмното примки, ала в тях не се хващаше нищо, сякаш животът беше избягал от леса. И всичко на тъмно, все нощем. Защото денем можехме да стоим само при отвора на пещерата, закриляни от надвисналите скали.

Тогава почнахме да ядем смолата на елите и боровете. От всеки издълбан в дърветата кръст беше потекла смола. И ние чупехме жълтата, вкоравена вече кръв на дървото или дълбаехме с ножове пенестата бяла смола на пресните рани, или обирахме с пръсти новия светъл сок. А някои направо опираха устни в кората, сякаш целуваха светия кръст. Когато обрахме кръстовете, почнахме сами да белим и режем кората на дърветата, за да събираме смола.

А тя беше горчива, тая студена кръв на свещения лес. Толкова горчива беше, че горчивината вече не изчезваше от устата ни и дори да хапнехме нещо друго, и то ни се струваше горчиво. И горчивината попи в сърцето ми, и дори кратките ми сънища станаха горчиви. А сънувах кокошки, които кудкудякаха над снесено яйце. И стопани, които вадеха от кошерите пити мед. И масло, което се топеше на огъня. Сън ли беше това? Не бяха ли яйцата, медът и маслото ей там долу, през гората, и не можехме ли да се спуснем през тая гора и да отидем при тях? И млякото на майките щеше да се върне, и децата щяха да зачервят устни, и старците щяха да се поизправят. И сънувах, че хората искат да тръгнат, пък аз ги спирам.

Изведнъж един ден светна слънце. Небето се ширна ясно и чисто, над планината плуваше бял облак. И ние всички се събрахме пред пещерата, да се огреем на слънцето. А долу, в краката ни, зад заповедната гора, светнаха мокрите покриви на село Подвис. И хората ги гледаха и мнозина можаха да познаят своя дом.

И си спомних утрото, когато за пръв път излязохме от пещерата, след нощното сборище на първенците. И си спомних клетвата да траем докрай. Обърнах се към тъмната паст на пещерата и ми се стори, че виждам отвътре да идват изсъхналите мъртъвци и да застават зад нас живите, за да се погреят и те на слънцето. Колко пъти бяха излизали те пред пещерата, за да погледат тия блеснали покриви, които някога са били техни домове?

Видях ги, излизаха от тъмното, ала не мигаха от светлото като нас, защото очите им бяха изтекли. И не плачеха като нас, защото очите им бяха изтекли.

Погледнах отново към Подвис. И си спомних онова утро, когато помислих за облака и дъгата. Тогава над Подвис имаше дъга.

А сега дъга нямаше. Дошъл беше облакът, а в него нямаше дъга, макар бог да беше обещал, че в облака ще има дъга и това ще бъде неговият завет, че няма да изтреби всичко живо. Нямаше дъга.

Бог беше с тия, които скитаха в пустинни пътища, гладни и жадни. И като извикваха към бога, той ги избавяше от притесненията им, та ги завеждаше на правия път. За да славословят господа за неговата благост и за чудесните му дела към човешките чада. Защото насища жадна душа и гладна душа изпълня с блага.

Тъй пееше псалмът на Давида. И ние бяхме гладни и жадни.

Други седяха в тъмнина и в мрачна сянка, защото се разбунтуваха против божите слова, та паднаха и нямаше кой да им помогне. И като извикаха към господа в бедствието си, той ги изведе от тъмнината и мрачната сянка и разкъса оковите им.

И ние стояхме в тъмнина и мрачна сянка. Макар да не се разбунтувахме против бога, ами вървяхме според словата му. Защо той не ни избавяше?

Господ избавя безумните, той отървава тия, които слизат на морето в кораби. Той превръща пустиня във водни езера и сухи земи във водни извори и там заселява гладните, за да си основат градове за живеене и сеят ниви, и садят лозя, и си добиват плодове а рожби.

Защо не ни даваше — не ниви и лозя, а само шепа зърно и чепка грозде? И защо оставяше да умират рожбите, които бяхме вече добили и отгледали?

И като се стреснах, озърнах се и видях, че в мене са вперени окъпаните във влага очи на хората от пещерата, и разбрах, че съм проговорил в замаята си. А зад тях видях изтеклите очи на мъртъвците. И една баба ме попита:

— Отче, бог не вижда ли?

Какво можех да й отвърна? Какво искаха от мене тия хора?

И се спуснах, по стръмнината и коленичих пред една огромна ела, върху която имаше издълбан кръст, та почнах да се моля за прошка, че се промъкнаха нечестиви мисли в душата ми. А се молех на дървото, защото всяко дърво е храм божи. И като вдигнах глава, видях как от кръглото дебело стъбло излизат на всички страни тънките клони на елата, като спици на колело. И ми се стори, че колелото на елата се завъртва, и чух вечните дядо Галушкови слова: „Тече… тече…“ И разбрах, че светът върви и се върти, и едно умира, а друго се ражда, и тежко томува, който падне под колелото. А елата все се въртеше и разбрах, че в тоя дълъг път и в тая река бог не се грижи за всяко живо същество, а то се грижи за себе си, пък бог се грижи за пътя и за реката и един само той знае накъде се върти колелото и къде се вливат водите. И може би още щях да видя в омаята си от глад и откровение, ако не бях чул човешки глас да ме зове.

А ме викнаха, защото една жена береше душа. Умираше тя, макар и млада, че всеки свой залък даваше на детето си, което сега се биеше на гърдите й. И какво беше спечелила? Два-три дни видело за своя син. След два-три дни и той щеше да умре.

И тя лежеше пред мене, жив скелет, и от черепа й извираше, та падаше като водопад лъскава, богата, черна коса, всеки косъм светнал на слънцето. Тъй над гробовете расте най-буйната трева.

И като стоях надвесен над нея и гледах косата й, усетих, че се радвам. Тя умираше, ала аз оставах жив. Наоколо светеше слънце, камъните се затопляха, небето беше синьо, въздухът — бистър. Тя умираше, ала слънцето пак светеше и небето синееше. Тя се разтопяваше в бистрата утрин, ала аз оставах, събран в живо тяло, и можех да се грея на слънце, да гледам небето и да пия въздух. И усетих такова ликуване, че затворих очи, за да не видят хората блясъка им.

Когато ги отворих, видях срещу мене склона на планината. Никога не е той толкова хубав, както подзиме, при смъртта на шумата. И като косата на мъртвата всеки умиращ лист светеше, лъщеше и се заливаше в багра. Само боровете стояха тъмни и зелени, недокоснати от тлен и зима. Ала хората не бяха борове.

През нощта избягах от пещерата. Избягах не да спася своя живот, а защото мислех, че никой не може да помогне на хората от пещерата. И като съм пред гроба и нямам кого да лъжа, ни хората, ни себе си, казвам и пиша, че ако можех да сторя нещо за тях, щях да остана в пещерата. Възгордял се бях, та се смятах за водач на тия хора и ми се струваше, че аз ги държа в пещерата и расото ми, а без мене биха потърсили пътища за спасение. И да бях един от тия, които имаха други пред себе си, бих останал.

Ала да бягах за себе си или да бягах да ги отърва от себе си, все едно, бягах.

А тъй като сърцето ми в ония дни не беше тъй смело, не ри признавах, че бягам, и в себе си и се заклех, че отивам при владиката в Ксанти, да го моля за помощ.

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

И като срещнах мъртвец, а до него лежеше огромният му кожух, взех кожуха, та скрих под него расото си. А тежестта на кожуха, защото той целият беше потънал във вода, едва не ме прегърби и студът му ме прониза до костите. Ала топлината на новото тяло го стопли.

И стъпка по стъпка, приведен под кожуха, който топлеше, ала и тежеше, изкачих върха Първенец и погледнах от него. Грееше слънце, в долините лежеше мъгла и само билата се извиваха около мене. И ми се стори, че Родопа е като разцъфнала роза. А трябваше като дребно животинче да изпълзя из нея, да изкача всеки лист на нейния цвят и да сляза в тъмнината между всеки лист, докато стигна до морето, което миеше стъблото й.

Тогава тръгнах през Родопа. Ала не тръгнах по пътищата, които познавах, защото те водеха през Висяк, а мене ме беше страх да срещна труповете на избитите овчари и да видя отворените им очи.

Най-напред вървях през оная Родопа, която прилича на мека и топла жена. И всяка бърчина, и всеки дол се вият като извивка на женска снага и навярно по тия поляни тичали някога голи девойки и Орфей е свирил на кавала си. А сега широките поляни бяха пусти и само едно псе ме следеше цял ден, на десет крачки зад мене, и нито лаеше, нито изоставаше. И като спирах, спираше и то. Цял ден, докато вървях, чувах стъпките му зад гърба си. А над главата ми се виеше орел.

После влязох в безкрайни лесове, и те израсли върху извити полегати бърда. И между дърветата растеше трева, не като лесовете на Елинденя, където в мрака лежат само сухи борови игли.

А дърветата бяха огромни и стари и между тях нямаше дребни и тънки младоци. И преминаваха бавно край мене, всяко прилично на другото, докато взе да ми се струва, че те вървят, а пък аз стоя на едно място. Ала не, аз вървях, а те оставаха на местата си и в сърцето си им се молех да изтръгнат корените си и да тръгнат наред с мене. Защото, ако поискаха, те можеха да го сторят, като хора бяха застанали край пътеката и сякаш виждах очите им с полуспуснати клепки, спокойни и тъмни очи. Дали Манол не ми рече някога, че не може да изтръгне корените си, та да тръгне да бяга?

И нищо живо не трепваше в леса. Само веднъж видях да се гонят над една поляна бели перушини и помислих, че са пеперуди, ала то бяха глухарчета.

Късах и ядях шипки, а те бяха червени като кръв. Намирах червени боровинки, и те чернени като кръв. Пълнех шепите си с глог, и той червен като кръв. само веднъж видях дива круша и светли плодове по нея, ала като приближих, то бяха посветлели листа.

Когато слънцето слезе на заник, откъм изток заприиждаха тежки облаци, като черни валма дим. И мръкна изведнъж, а тъкмо влизах в тъмен заспал лес и не виждах края му. Паднали дървета запречваха пътя ми, дебел мъх поглъщаше шума на стъпките ми. И в душата ми се промъкна страх, и сега се молех след мен да тича мълчаливото псе, за да не бь да сам. Тогава краката ми напипаха пътечка. Нека бъдат благословени нозете, които са я утъпкали. И разбрах, че няма пустош в Родопа, където да не е стъпил човешки крак, защото тя беше планина, направена за хората.

И пътеката ме изведе на поляна, която макар да беше нощ, светеше като отворена черупка на мида. И вдигнах с благодарност очи нагоре. И през мъглата се виждаха бледи звезди, а по челото ми ръмеше дъжд.

Изведнъж ми се стори, че съм сбъркал пътя в тъмнината и вече се връщам назад към пълната с клетници пещера. И сърцето ми се изпълни с безумна радост. И като се строполих на поляната, за да не вървя повече наникъде, почнах да плача. Ала плачех без глас, защото наоколо беше тишина.

Никога вече нямаше да видя бледите лица на осъдените на смърт. И почнах да викам едно след друго тия лица и говорех с всяко, и ги милвах, и ги утешавах. Припомнях си ги така, както се припомнят лица на мъртъвци. И знаех, че не съм сбъркал пътя, а все съм вървял на юг, по-далеч и по-далеч от пещерата.

И над мене, откъм небето, долетяха печалните викове на диви гъски, като прощален зов на изгубени души. И птиците летяха на юг.

А на сутринта навлязох в другата Родопа, която прилича на горд и мрачен мъж. И където непристъпни и страховити пруломи разсичат стръмни и голи чука ри. А упорити борове растат по чукарите и в дъното на пруломите текат тесни и дълбоки реки.

Мъглата, която се влачеше долу в пруломите, взе да се повдига, като тесто в нощви, и заля планината. Вече нищо не се виждаше, ни дълбините долу, ни висовете горе, само две крачки мокра пътека.

Тогава чух удари на брадва. Тъй като треперех по тънката пътека, надвесена над невидимата пропаст, чух удари на брадва да идват някъде отвисоко. И като оставих пътеката катерих се през мъглата към невидимия човек.

Горе на поляната видях човешка сянка да сече високо дърво. Ударите на брадвата секнаха и чух, че сърцето ми бие, та гърми. И като усетих, че тичам, забавих крачките си и полека приближих към човека. А той, щом ме видя, отпусна брадвата на земята и се подпря на нея с две ръце. И лицето му полека излезе из мъглата, все едно че изплува от млечна вода. И му казах:

— Добра среща.

А той се засмя тъй, че зъбите му светнаха, и като хвърли брадвата настрана, тръгна насреща ми. И ми рече:

— Добре дошъл.

И аз извадих ръцете си изпод мокрия кожух, за да види, че не държа оръжие. И човекът ме попита:

— Откъде идеш? Отговорих му:

— От север и отивам в Ксанти.

А той ме огледа целия и видя, че не нося ни торба, ни оръжие. И ми рече:

— На дълъг път си тръгнал и ще загубиш пътя в мъглата. Стори ми чест и се отбий да починеш в нашето село.

И като се съгласих, той отвърза магарето си и събра въжата, пръснати по поляната. Попитах го:

— Защо не довърши работата си? А той ми отговори:

— Намислил бях да свърша друга работа днес, ала се отказах. И като те видях, разбрах, че съм сбъркал.

И видях, че дървото, което досичаше, беше от Маноловите крайни дървета, крепители на гората. И не се сдържах, та му казах:

— Човече, защо сечеш крайните дървета? Нали вятърът ще се вмъкне и ще събори цялата гора?

А той пак се засмя и ми рече:

— Влез в гората!

И като видя, че пристъпям, спря ме с ръка и ми рече още:

— Недей! Няма да можеш да влезеш. Нашата гора е тъй гъста, че и да отсечеш в нея дърво, то не пада на земята. Другите му братя дървета го държат изправено с плещите си, докато изгние.

Спомних си за пещерата. И мълчах по целия път. А пътеката беше тясна и мокра.

И тогава из мъглата излязоха първите каменни къщи на селото. А селото беше пръснато по стръмна падина, та пътеката се виеше нагоре и спираше пред всяка врата, като дете, което пита за нещо и не го намира. Човекът ми каза:

— Нашето село е малко, нямаме ачик одая. Почети моята къща.

И ние се изкачвахме нагоре, а под краката ни течеше мътна струя вода. Попитах го:

— Защо сте построили тук селото си? Човекът ми отвърна:

— Ние сме преселници. Когато се заселвало селото, очите на хората били замъглени от сълзи не гледали къде слагат основи на къщите си.

И си помислих, че са бягали от чума, та са се скрили в тия долове..

Когато влязохме в къщата му, там нямаше никого. Ала в огнището по средата на одаята имаше живи въглени. Човекът каза:

— Жените и децата са по къра. Седни, докато разпаля огъня. А пламна ли огънят, хвърлих чуждия кожух от плещите си, та останах по расо. Човекът ме погледна, ала нищо не каза. И като взе от полицата гърне с булгур, наля ми купа с бърканица и ми ги даде. А после сложи върху огъня гладка плоча и ми рече:

— Ще забъркаме каша да си опечем марудник.

И седна срещу ми на трикрако столче, и ме загледа през огъня. А пък аз ядях като гладен. И човекът ми каза:

— Прости ми, страннико, че те питам, защото гост се не пита. Ала как те казват и от кое село идеш?

Отвърнах му:

— Името ми е Никола и дойдох от Елинденя.

И целият изтръпнах, като произнесох мирското си име, което трябваше да стои покрито от расото ми. А човекът ме попита:

— Като ходиш навред из планината, не си ли минал през село Стража и не си ли срещнал там човек от рода Сакаловци? И дали има в селото турци?

И щом видя, че поклатих глава за отказ, човекът въздъхна и каза:

— Тая утрин трябваше да тръгна към Стража.

А в това време вратата се отвори и на прага застана жена с бял ръченик и черна дреха. И като ме видя, изпищя, та вдигна края на бялата кърпа и покри лицето си до очите.

Гърнето падна от коленете ми и залъкът ми преседна в гърлото. Разбрах, че съм влязъл в мюсюлманско село. И станах на крака, и изтърсих трохите от полата си.

Откъде можех да разбера, че съм срещнал мюсюлманин? Гологлав беше, говореше български, носеше българска дреха. И къщата му беше българска. Ако е имало джамия, не съм я видял в мъглата. Можех да ям, да пия и да си отида, без да разбера, че съм бил в къща на мюсюлманин.

А човекът вдигна обърнатото гърне и като разравяше огъня, рече ми, без да повдигне глава:

— Защо стана? Или моят хляб ти горчи? И не говоря ли български, както ти говориш?

И аз. стоях все още прав, та човекът рече:

— Цялото село е пълно с християни, избягали от турците. И моята къща утре ще се напълни. В селото освен тебе има още двама попове. Седни и яж.

Седнах и взех гърнето от ръцете му. А той седна срещу ми и заговори, и жената влезе със забулено лице, задрънка със съдини по полиците. Човекът ми рече:

— Името ми е Ахмед Сакал. Затова те питах за рода Сакал в село Стража. Те са мой род. Някога, по времето на султан Селим Свирепи, горе на равното имало голямо село, думали му Патлейно. Когато султанът почнал да събаря черквите по българските земи и турските войски влезли в Патлейно, от рода на Сакал останали само двама братя — Ясен и Спасен. И Ясен приел правата вяра и се заселил в нашето село, което се нарича Плешак, и приел Ясен името Хасан. А Спасен избягал и се заселил вдън горите в новото село Стража. И от Патлейно останали само основите, а сега на тая могила й думаме Черковището. Ала и двамата братя запазили името на рода си и се наричали хората от рода Сакал, макар едните да били мюсюлмани, а другите — християни. И се тачели, и си ходели на гости, и по сватби и по кръщевки.

И човекът посочи с ръка към ъгъла, където лежеше пълен чувал. И ме попита:

— Виждаш ли тоя чувал? Отговорих му:

— Виждам.

И не разбрах накъде клони. А човекът ми каза.

— Нивите на рода Сакал останали в земята на нашето село Плешак. И двамата братя ги разделили, и първият Хасан платил пълна цена за половината на Спасен. Ала в средата на нивата имало млада ябълка. А ти, щом си ходил по Родопа, трябва да знаеш, че земята може да се дели, ала дървото върху тая земя не се дели. И дървото остава общо и плодът му е общ. Всяка година мюсюлманите от рода Сакал обират плода на дървото и го разделят надве. И като напълнят чували с половината плод, носят го в село Стража, на роднините от същия род Сакал.

Попитах го:

— И колко време е минало от делитбата на селото? А той ми отвърна:

— Век и половина. Сто и петдесет години.

Все едно че ми рече „вчера“. Сто и петдесет лета мюсюлманите Сакаловци бяха минавали по една и съща пътека, да занесат общия плод от общото дърво на християните Сакаловци. Отдавна бяха изгнили ръцете на първия Хасан, които първи посегнали към тоя плод, и дори копитата не са останали от мулето, на което той е метнал торбите с ябълки. А нозете не са забравили пътеката.

Тогава поклатих глава и рекох:

— Ябълката скоро ще падне, защото е много стара. И вече няма да има общ плод.

А човекът пак се засмя, по своему, тъй че блеснаха всичките му зъби. И ми отвърна през усмивката си:

— Още моят дядо е засадил нова ябълка. И моят баща е засадил. И аз засадих. Новите дървета вече дават плод. Ала старата ябълка още седи. И да падне — що от това? В чувала вече има плод от четири дървета.

Казах му:

— Трите от тях не са общи. Той ми отвърна:

— Аз не съм ли син на баща си? Баща ми не е ли син на дядо ми? Всички сме една кръв. И дърветата са от един корен, затова са общи.

И като се изправи, поклони ми се и рече:

— Прости ми, че ще те оставя, ала и Сакал от Стража може да тръгне по гората без торба и кора хляб. Преди седмица оттука мина турска войска, водена от бея на Пашмакли. Той искаше от нас да тръгнем с него да обръщаме българските села в правата вяра. А нашите му отвърнаха:

— Как ще вдигнем нож над човек, който ни се моли на наш език? И дали няма да заколим, без да знаем, чадата на братята на бащите ни? Дори ходжата не тръгна с бея. Ни един човек от Плешак не излезе от селото, та да тръгне да бастисва християнски села. А мнозина отидоха, та доведоха в къщите си роднини и познати християни, докато мине бурята. И аз се канех да отида, ала твърде не се плашех, защото Стража е вдън горите. Видях ли те, повече не мога да трая. Тръгвам към Стража.

И като ми напълни шарена торба с хляб, изпроводи ме до плевника, където е по-сладко да се спи, сред мириса на прясното сено и песента на дъжда върху каменните плочи. Аз го помолих и ми даде една от ябълките на общото дърво. И като хванах гладкия топъл плод, видя ми се същият, като ябълките на нашето дърво. И нашите ябълки бяха вече узрели, а майка ми ги гледаше и чакаше да се върна, та да ги обера.

Цяла нощ лежах в плевника и не мигнах. И макар да бях на затворено, бях като сред планината, посред омалелия и сладък мирис на горските треви, а с мене беше и песента на планината, защото дъждът цяла нощ не престана. Чух още загубения из мъглата глас на мюезина, който пееше: „Аллах ил аллах.“ И той дойде до мене, както идеше гласът на дядо Кральо отвръх високата планина. И най-напред ми се стори дядо Кральовият глас, а после ми се стори, че викам самият аз. И чух още как треперлив момински глас запя оттатък зида: „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла…“ И си спомних, че Манол караше чановете да пеят същата песен през оная нощ, когато Мирчо се кле над майчините си кости. А друг женски глас сгълча момичето и му рече: „Мълчи, оттатък спи божият човек.“

Не спях.

Земята се делеше, а плодът на дървото оставаше общ. И го ядяха и християни, и мюсюлмани. Плодът на планината не се делеше, тя кърмеше еднакво всички.

И когато срещнах човека, не познах дали е мюсюлманин, или християнин. Разбрах, че е българин. Говореше български език, носеше българска дреха, кладеше огън в българска къща.

А когато турците го повели да бастисва българските села, човекът ми не тръгнал, защото се боял да не заколи брата си. Защото усещал, че вярата не е променила кръвта и братът си оставал брат.

Ябълката оставаше обща.

И като стисках гладкия топъл плод в дланта си, струваше ми се, че стискам ответа на моите тревоги и питания. Защото с ябълка бях направил завет с майка си, че всяка подзима ще се връщам при нея. И тая ябълка не се делеше, а свързваше мюсюлмани и християни, защото всички оставаха българи. И Родопа оставаше българска планина.

Какво казваше Манол? Че не иска да стане еничарин, който да заколи баща си. Че не иска да вдигне ръка срещу брата си. Тия хора бяха приели турската вяра и не станали еничари, и не вдигнали ръка срещу братята си. И момичето пееше същата песен, която пееше и Манол.

Господи, господи, къде остава тогава твоето име? И не ти ли е все едно дали те наричат аллах или Христос, и не си ли ти не само в сърцето на всеки човек, бил той мюсюлманин или християнин, ами и във всяко дърво, във всяка тревица? И не си ли ти, боже, господ на живите, а не на мъртвите? И дали ми каза вярно колелото на елата, като ми каза, че ти гледаш посоката на пътя, а не извивките му, и гледаш къде се влива реката, а не през къде тече водата й?

Защо умряха тогава Манол и другите? Нима всички трябваше да заплюят кръста, щом си остават българи? И нима турците се грижеха много за аллаха, като искаха овчарски псета и войници на султана?

Планината не беше двор, ограден със зид, а българска твърдина с девет реда стени. И като заплюваха кръста, хората се оттегляха от първата стена, та отстъпваха назад. И до сърцето на планината имаше една стена по-малко, ала оставаха още осем стени. Като умряха на първата крепостна стена, Манол и другите задържаха врага и ни показаха как се мре, ала трябваше да останат живи защитници, та да се повърнат и да бранят останалите осем стени. И ако първата стена се казваше честен кръст, то втората се казваше общо дърво, третата — обща песен, четвъртата — обща дреха, петата — общо минало, шестата — общ език. А не бяха ли стените не девет, а сто? И най-навътре, зад сто черупки, стоеше ядката, от която все изникваше българска Родопа, и колкото и да я сечаха, от ядката все никнеше българско дърво.

И си спомних боровете на планинския склон срещу пещерата, които подзима не може да запали, а те оставаха зелени, докато ги изпепелеше пожар. Спомних си и дърветата с широки листа, които почервеняваха, ала напролет щяха да се разлистят и да се раззеленеят отново. И ако Манол и другите бяха като борове, то аз щях да стана като бук. По-добре да ни почервени подзима, защото след зимата иде пролет, отколкото да ни изпепели пожар, защото след пожара никне само трева.

И дълго-дълго се борих с моя бог, комуто бях служил досега, и борбата на Якова, който се борил с бога и му надвил, беше като борба на деца пред моята борба, докато надвих бога в сърцето си и му рекох аллах, а не Исусе. И му го рекох през плач, който кънтеше над цялата планина, та ме оглушаваше, ала по-добре плач и сълзи от живи очи, отколкото изтеклите очи на мъртъвците под пещерата.

И тръгнах на утринта назад към пещерата, като стисках в ръка ябълката от общото дърво, знака за обета, че вярата няма да раздели брат от брата и мюсюлманина от християнина, а всички ще ядем плода от една и съща планина и ще се наричаме българи.

Мъглата се беше вдигнала и над света грееше слънце.

И за един ден взех тоя път, който бях вървял един ден и една нощ, ала на раменете ми не тежеше мокрият кожух. А в гората под Темната дупка срещнах стадо сърни и глутница вълци, които тичаха насреща ми.

И като се изкачих на поляната, ето — срещна ме вечният вятър. Ала сега не закрих лице с ръка да се пазя от него, а ми се стори, че е вярно куче, което се гали от радост в коленете на върналия се стопанин, та развява расото ми. Вгледах се и видях, че горе в Светилището няма турци.

И застанах на скалите над свещения лес с кръстовете, където не биваше да се чува брадва.

Гората я нямаше. Гората беше опожарена и от планината се вдигаше пушекът на хиляди огромни дънери, които догаряха като огньове на хиляди жертвеници. А пепелта между дънерите беше! бяла и дънерите бяха черни, и се вдигаше тънък дим от всеки дънер. И пламъци не се виждаха, защото след пожара беше паднал дъжд, сякаш жреците на измрелите траки отново бяха запалили своите клади, та да извикат облаците.

Тръгнах през пепелището и краката ми потъваха в пепелта, и струите дим се виеха около мене като стъблата на призрачна гора. И виждах между тия стъбла от дим надалеч, надалеч, защото по-рано елите запречваха всеки взор. Нямаше ни път, ни пътека и всичко изглеждаше друго и страшно. И от време на време ногата ми настъпваше жив въглен, ала не ме заболяваше, защото сърцето ме болеше по-силно. Намерих пещерата трудно и с лутане из пожарището.

Отворът на пещерата беше зазидан и пред него лежеше огромна могила от сива пепел. И като се изкачвах по могилата, потъвах до колене в пепелта, а тя пареше нозете ми, защото надвесената скала не беше пуснала водата да слезе върху кладата. И ако пепелта в пожарището беше втвърдена и набраздена от дъжда, то пепелта пред пещерата беше топла и пухкава като детска ръчица.

Пред отвора се вдигаше стена от камъни, цялата червена от огъня. И като ударих с нож, ето червената кора се отчупи и отвът зидът беше бял като вар. С нокти и зъби откъртих един топъл камък. И когато камъкът тупна без шум в пепелта под краката ми зейна черна дупка. А в дупката видях жълта ръка и по ноктите видях кръв. И като протегнах пръсти, хванах ръката.

Студена беше.

ОТКЪС ПЕТИ

Лятото се прекърши. В планината дойде есен.

Слънцето светеше с ярка и бистра светлина, от която бързо ме заболяваха очите, а после ме заболяваше и глава. Долината Елинденя приличаше на ония украшения, които се правят от цветно стъкло и се заливат с кристал. Въздухът беше толкова чист, че ако протегнех ръка, можех да докосна планината. Там, където имаше две багри, загоряха десет багри; на слънце стана два пъти по-светло, в сенките — два пъти по-тъмно; на чардаците — по-топло, а в одаите — по-студено.

Над планината паднаха дълги, черни, непознати сенки, които не обръбваха като по-рано краищата на гората, а лежаха и тежаха върху нея. И те не бяха меки и топли като дългите сенки на летен залез, а бяха рязко очертани и катранени, като сенките в лунна нощ.

Синьочерната стомана на боровите гори поръждавя тук-там от почервенелите букаци. Но само в низините. Горе, по върховете, тъмната стена се вдигаше недокосната от есен и тлен. А тъй като слънцето не се вдигаше достатъчно високо, за да огрее стръмните северни склонове, горите по тях и на пладне не отмятаха виолетовочерната дреха на сянката.

Гледах планината и мислех за Елица.

Гледах планината и примижавах, като подлагах лицето си на лъчите на слънцето. Челото ми и устните ми горяха. Исках да забравя клетниците, затворени във вътрешния двор на конака. Караибрахим още се бавеше, та не определяше деня на влизането им в правата вяра. Чакаше нещо.

До мене застана Гюлфие. Загърната беше с кърпа до очите, та ми изглеждаше съвсем непозната. Чудно наистина как успяват да се отчуждят хората, които са сливали телата си. Бях проникнал до сърцето на тая жена, а сега, ако някой ми го кажеше, нямаше да го повярвам.

— Виждаш ли тия планини? — рече ми Гюлфие. — Сега имат сто цвята, а утре ще имат един. Бял. Падне ли снегът, и планината ще се заключи.

Потреперах и си помислих, че снегът може да затрупа и Елица.

— Защо не си отидеш? — рече ми Гюлфие. — Нали помниш къде е тайният изход? Овчарите ще те доведат до морето, рибарите ще те пренесат на някой венециански остров. Тук не е за тебе.

Стори ми се, че ме пъди. Не само се бяхме отчуждили, ами помежду ни имаше и враждебност. Погледнах я в очите. Пак бяха жизнени и светли, ала в тях проблясваше твърдост. Унижили я бяха и сега тя се бореше да излезе отгоре.

— Какво ти преча? — рекох аз.

Тя поклати глава. В ъглите на очите й се събраха бръчици и аз знаех, че сега под кърпата по пълните й бузи цъфтят трапчинки.

— Ще изпъдя тия псета от конака — и да те няма, и да те има. Тя говореше за синовете на Сюлейманаговия брат Хайредин.

— И ще си родя свои синове — рече Гюлфие.

Може би тя ме захвърляше като ненужна вещ, защото не бях изпълнил надеждите и. Рекох и:

— Манол и Горан умряха. А тя ми отвърна:

— Караибрахим е брат на Горан.

Спомних си как се смях в деня, в който си представих един до друг голата Гюлфие и голия Караибрахим. Сега не се засмях.

— Ако ти се надяваш да вземеш Караибрахим, защо аз да не взема Елица?

Гюлфие поклати глава:

— Караибрахим не е същият, а Елица е същата.

Тя си оставаше умна и наблюдателна, тая дебелана, макар преди мъдростта й да беше уста, която се смееше, а сега хапеше. Доядя ме:

— Момчил е жив, ала и Севда е жива.

Гюлфие ме погледна с високомерие и изненада, сякаш не беше очаквала от мене такава глупост.

— И Севда не е същата. Пак хлопа чехли и звънка с гривни пред конака, а не е същата. Преди беше жена, кажеш ли й: „Добър вечер“ — тя ти казва: „Утре вечер.“ Сега ти казва: „Лека нощ“ — и гледа къде да легне, та да заспи.

— Когато Караибрахим се вдигне от леглото, тогава ще говорим.

— Когато Караибрахим се вдигне от леглото, Севда ще има корем като телна крава. Горановият син сигурно ще е едър като баща си.

— Може да не е син на Горан, а на Караибрахим — казах аз.

— Не е — рече ми тя.

Ала усетих, че в гласа й няма увереност. И това мигновено колебание отново ме сближи с нея, та я попитах тихо и човешки:

— Гюлфие, да не би Севда да е болна? И тя ми отговори с друг, променен глас:

— Вечно ще си оставаш сляп, Венецианецо. И други са слепи. Ала не те виня. Когато отсекат високия бор в гората и той се тръшне на поляната, та земята потрепере, кой поглежда младата еличка, една педя висока, що борът е смазал с трупа си? Манол падна и смаза Севда. Тя се е надявала той да отвори утробата й, а сега него го няма.

— Гюлфие, защо ми приказваш само за утроби и оплождане? Ако е за дете, Севда вече го носи. Излиза, че няма за какво Манол да я смазва.

— Като казвам утроба — рече Гюлфие и сведе надолу клепки, — като казвам утроба, мисля си и сърце.

И се обърна, та си влезе в конака. Вцепених се. Тя се въртеше около Караибрахим не само от сметка, тя го обичаше. Може би преди той да я беше вълнувал, сега тя вече обикваше новия Караибрахим. Там, където аз виждах само пукнатина в мраморното изваяние, женската любов като семе на ела виждаше пролука в скалата и се надяваше да пусне в нея корен.

Имаше една хубава родопска стомна, зелена като гущер. В нея наливах вино за Караибрахим. Изведнъж сутрин взех да намирам червена локвичка около стомната. Обърнах я отляво, отдясно, здрава беше. И държеше вино. Помислих, че се стичат капките по нея. А тя все сълзеше. Една вечер чукнах купата о нея. И тогава чух, че изкънтя фалшиво, като пукната. Отново я разгледах. И видях горе, под гърлото й, едва видима пукнатина.

Не я захвърлих. Чукнах я с пръст и се радвах, като я слушах как сломено, кухо ми отвръща. Наливах я само до пукнатината, за да не пуща вино.

Караибрахим беше като тая стомна. Той самият може би не го знаеше. Знаех го аз, знаеше го и Гюлфие. За мене белегът от раната върху лицето му беше пукнатина в мраморния лик. За Гюлфие — място да пусне корен.

Единственото нещо, което преди ме караше да изпитвам уважение и дори страхопочитание към Караибрахим, това беше, че виждах човек, издялан от един-единствен мраморен отломък. Жесток беше, сух беше, ала беше от мрамор. Нямаше в него ни страх, ни сметка, ни разни други дребни чувства. Усещах го по-силен и по-горе от себе си. Сега мраморът се пропука.

Страх от смъртта ли беше? За смъртта ли мислеше той от мига, в който тя го докосна с върха на братовия нож?

Когато минаха два-три дни от пускането на дядо Галушко, Шерко и кучето в Темната дупка и отгоре не се чуваше никакъв звук, Караибрахим заповяда да се хвърлят в ямата десет гладни овчарски псета. Отново над планината се понесе страшният отчаян вой на кучетата, които се разкъсваха едно друго. За да не ги чувам, нощно време пълнех ушите си с восък. После Караибрахим заповяда да хвърлят отрова на кучетата, та те най-после млъкнаха.

И когато говорех веднъж с него, той ми отговаряше разсеяно и объркано. Мислех си, че е от болестта му. По едно време ме хвана за ръката и рече:

— Чуваш ли? Нищо не се чуваше.

— Кучетата — рече Караибрахим.

Тогава разбрах че е оглушал, защото ушите му още бяха пълни с восък, както моите вчера. Той запушваше ушите си, за да не чува воя на псетата, които може би разкъсваха трупа на баща му. И страхът му отмъщаваше с това, че го караше да чува този вой дори когато беше изчезнал. Да, мраморът се пропука и Караибрахим напразно се мъчеше да запуши цепнатината с восък.

Сега десетина въоръжени войници ден и нощ вардеха Караибрахим. Не пущаха, кажи-речи, никого при него в стаята му. Под възглавницата му имаше готови пищови и той пред мене сто пъти ги е проверявал дали са в ред. Щом излезеше навън с носилката, стражите тичаха наоколо с голи ятагани и претърсваха всяко храсталаче. Новият Караибрахим взе да прави сметки. Може би Гюлфие наистина да го обичаше и женското й сърце да се пълнеше с жалост, като гледаше как лежи ранен силният мъж, ала тя не би могла да проникне до леглото на Караибрахим, ако той не си правеше някои сметки.

Какво беше спечелил досега Караибрахим? Пълководците му го ценяха за желязната ръка и желязното сърце, ала що имаше той насреща? Ето — мушнаха го и можеха да го оставят сакат за цял живот. Досега той струваше колкото струваше сабята му. Не можеше ли вече да я вдига за слава на аллаха, можеше само да я продаде, а с нея и коня си, и позлатеното седло. И щеше да получи шепа жълтици, за да живее, колкото да не умре от глад.

А оженеше ли се за Гюлфие, щеше да получи конака, златото, планините и стадата. Щеше да стане втори Сюлейман ага. Затова Гюлфие превързваше раните му и гледаше да се наведе по-ниско над него, а той се правеше, че не забелязва.

Преди го почитах и му се удивлявах, сега го презирах. Глупак бях аз, глупак, който се пулех пред уж силните мъже, защото бях слаб като жена. Без гладката лъскава повърхност на мраморното изваяние — с това фалшиво, кухо кънтене на пукнато — жестокостта и безсърдечието превръщаха Караибрахим в обикновен разбойник. Наистина, защо не го убих?

Не само заради Елица стоях аз в конака. Стоях и заради списъка на тия хора, които се заклех да убия. Сега и Караибрахимовото име стоеше в него след името на едноокия, шейха Шабан Шебил. Името на главореза с ятагана, предишния палач в Унгария, беше вече зачеркнато. Убих го в гората, когато веднъж търсехме бегълци и отнякъде почнаха да стрелят, та се хвърлихме на закрито, между дърветата. Прицелих се в лъскавото му теме — чалмата му се търкаляше до него — и му теглих куршума. Когато го вдигаха, устата му беше пълна със сухи листа, а краката му разораваха земята, сякаш свиня беше дирила трюфели.

Дебнех едноокия и чаках Караибрахим да оздравее. И търсех да срещна Елица. Не зная на какво се надявах. Исках да бъда около нея и да я виждам.

Виждах я всеки ден, когато излизаше на чардака. Пак изглеждаше тъжна и строга, ала не беше убита от скръб, а горда и изправена. Носеше черна кърпа за баща си и брата си и кърпата ограждаше лицето й, та го правеше по-хубаво и по-бяло. Сега често говорех с нея и успявах да скрия вълнението си и лудото тупане на сърцето си. Никога не говореше за Караибрахим или за убитите. Само веднъж спомена, че очаква дете.

Попитал я бях как има сили да се държи тъй горда и изправена. Тя ми отвърна:

— Ти си чужденец и не знаеш. Има една песен: „Два са бора ред по редом расли, помежду им ела тънковита. Бори расли горе, нависоко, закриляли елицасестрица…“

Не пееше, ала изричаше думите напевно и странно, та сякаш чувах песен. Главата ми се замая. А тя беше унесена в скръб и спомени и не забеляза погледа ми.

— Отсякоха боровете, остана сама елицасестрица. Срещу зли бури и студени ветрове.

А като помълча, добави:

— И за него трябва да мисля. И сложи ръка под сърцето си.

За Момчил нито веднъж не каза ни дума. Не каза: „Не е ли в пещерата?“ — когато турците запалиха гората над Подвис, та издушиха нещастните бежанци в Челевещница. Не каза: „Не е ли на Висяк?“ — когато три дни чувахме да ехтят гърмежите над планината, а после турците донесоха сто глави, набити на върлини. Защо да каже Момчиловото име пред мене, пред чужденеца? Навярно ден и нощ е мислила за него. Чувала е, че Момчил огън не го гори и куршум не го стига.

Ние всички вярвахме, че е така.

Нямаше друго име да се споменава тъй често като Момчиловото.

За пръв път се заговори за него ето кога и как:

Когато сменяхме стражата сред развалините на тракийското светилище, винаги се намираше някоя пушка, скрита из скалите, да пукне насреща ни. Не че улучваше често, ала не е много приятно да вървиш и да очакваш изневиделица да свирне куршум. Затова почнахме да сменяме стражите нощем. Вече вървяхме по скритите пътеки не по-зле от овчарите, защото ги бяхме извървели по сто пъти.

И една нощ, както вървяхме из гората, от човек на човек дойде тихата вест, че първите съгледвачи намерили на поляната забита разцепена тояга и в нея писмо. Ние с Кеманчиджогли вървяхме в средата на отреда, та избързахме напред. Кеманчиджогли беше един от билюкбашиите, дясната Караибрахимова ръка, и не можеше да ме търпи. Мразех го и аз, както мразя всички тъпи, жестоки и алчни хора. Стигнахме поляната и измъкнахме парчето хартия от тоягата.

— Чети! — рече Кеманчиджогли.

— Запалете борина — рекох аз. Борината пламна и аз прочетох на листа: „Тук ще умре Кеманчиджогли.“

И отдолу: „Момчил.“

— Гасете! — викнах аз.

Лицето на Кеманчиджогли беше пред моето. Чух пушката, после свирването на куршума. Сред челото на Кеманчиджогли зейна черна дупка. Не чух удар на куршума — гледах очите на човека. И те ме гледаха, воднистосини, пълни с бяс. После спряха да гледат. Стояха все тъй пред мене, на педя от моите очи, отворени, втренчени, а вече не гледаха. Празни бяха. Мъртви.

Не можех да мръдна. Борината угасна, очите изчезнаха й аз се хвърлих на земята. А миг след това върху мене падна трупът на Кеманчиджогли.

След тая страшна нощ често намираха трупове на турци. Върху някои имаше положен осланен кленов лист, жълточервен, а кленовият лист прилича на следа от окървавена ръка. Никъде вече не чухме Момчиловото име, ала турците упорито повтаряха:

— Момчил е.

И когато през нощта над конака почна да се чува песента на кавал, пак всички казаха:

— Момчил е.

Издърпаха неколцина от селяните в кошарата сред конака — искаха да чуят кавала и да кажат кой свири. А те рекоха на Караибрахим:

— Чуваме го вече три нощи. Маноловият кавал е, направен от цевница на пушка. Железен кавал е, не е дърво. Навярно свири Маноловият син.

— И какво свири?

— Пее жалбата по изгубена овчица. Моли я да се върне. Плаче, че вълци са я изяли.

Не зная дали Караибрахим отново запуши ушите си с восък. Ала мразеше песента на кавала повече, отколкото преди мразеше воя на псетата. Кавалът го вбесяваше, не можеше да спи нощем, заспиваше към сутринта. Даваше шепи злато на смелчака, който се реши да тръгне през гората и да накара кавала да млъкне. Никой не се намираше, а се съмнявам дали и Караибрахим, ако беше здрав, щеше да тръгне.

Невидимият кавал, може би без сам да иска, подлудяваше турците и се подиграваше с тях. Ако Караибрахим беше силен, както преди, можеше и да надвие кавала. Ала само силният претърпява поражението с усмивка и признава, че е победен. По устата на слабия излиза пяна. Караибрахим не искаше да признае безсилието си. Дълбаехме дупки и слагахме капани из гората, като че ли кавалджията беше вълк. Напусто. И против волята си, против разума си всяка нощ чакахме кавалът да засвири.

А бяха ясни есенни дни и бистри нощи и вейка не трепваше в гората. Всеки глас се носеше като освободена птица. Струваше ми се, че ако викна, ще ме чуят до морето. И песента на кавала омагьосваше цялата планина.

Веднъж, както слушах кавала, чух предсмъртен човешки писък. Пред вратата на конака намериха пазача убит с нож. На гърдите му беше паднал разперен кленов лист. А песента на кавала не секваше.

Казах на Караибрахим:

— Или Момчил убива, или свири на кавала. Не може да има двама Момчиловци. Да не би Манол да има сто синове, както имаше сто души братя?

А Караибрахим ме погледна и тихо каза:

— Защо да няма?

Заваляха дъждове, паднаха мъгли. Вятър все не духваше. Сутрин мъглите се вдигаха и се откъсваха от доловете, та висваха на парцали над планината, под облаците, като грозде от асма или вимета на бели крави. Нощно време зъзнехме or студ. Есента изгаряше последните широки листа на дърветата. Оставаше само настръхналата сурова четуна на боровете, смърчовете и елите. В конака запламтяха огньове.

В двора на конака пленените българи започнаха да измират. Труповете заравяха на самия двор, като къртеха калдъръма и дълбаеха земята с нокти, защото нямаха дори един нож.

Попитах Караибрахим:

— Какво чакаме? Ще измрат. Той ми посочи планината.

— Всички наведнъж. Празник трябва да стане, голям празник. Когато падне сняг по върховете, бегълците сами ще слязат в село.

Те не дочакаха снега. Не помня кой викна пръв, ала след миг всичко живо се струпа на площада пред конака.

От планината, по пътя откъм поляната с каменните кръстове, слизаше тълпа хора. Българите се предаваха на Караибрахим. Коленичеха и приемаха правата вяра.

Мнозина от турците скочиха на конете и се втурнаха да ги посрещнат.

И ето — те се зададоха по нанагорнището, дълга редица окъсани, изтощени, прежълтели хора. Начело вървяха двама свещеници. Единият беше попът, когото срещнах оня първи ден в Елинденя, застанал до Манол. Попът, който се появи в края на гората през нощта на Маноловата сватба и после изчезна. Тоя поп, който с отворени очи изглеждаше млад, а затвореше ли ги — ставаше старец.

Никога не съм мразил тъй много Караибрахим. Лицето му беше надменно, клепките — полуспуснати. Сега вече едното му око не беше присвито, сякаш се прицелваше. Дивечът лежеше устрелен в краката му.

— Защо идеш, попе? — рече той, когато дългата редица изви и спря пред носилката му.

Караибрахим лежеше на една страна и гризеше ноктите си.

— Идем да се поклоним на бога — рече попът.

— На кой бог, куче? Мери думите си.

— На аллаха. Важното е да вярваш в бога.

— Къде е Момчил?

— Остана в планината.

Затвориха ги в кошарата, в същия вътрешен двор, където стояха предишните пленници. И се вдигна такъв писък и плач, че стражите по чардаците взеха да гърмят и да наплюват с олово дъските на тавана.

— Млък, необрязани!

Гърмяха в таваните, не в хората. Все пак това бяха утрешни поданици на аллаха.

Излязох от конака. Гледах планината, потънала в мъгли. Плачеше ми се. Никога не ми се е виждала толкова тъжна и осиротяла. И преди беше няма тя, отдавна бяха млъкнали чановете и птиците, но знаех, че из нея бродят живи смели люде.

Тогава видях черквата. Прекрачих напред, направих една, две, десет крачки. Не спрях. Ако днес не влезех в нея, никога нямаше да вляза. Утре щяха да я съборят. Изтичаше последният миг, който не биваше да изтърва. Знаех, че не го ли направя, цял живот ще се чувствувам подлец.

Отворих вратата. Черквата нямаше прозорци, светлина влизаше само през вратата.

Черквата тънеше в полумрак. И в дъното, над портите на олтара, изплува като из мъгла Тайната вечеря. Избледняла, мека, сияеща. Не, имаше и друга светлина. Невидим прорез в лявата стена хвърляше пред стенописа завеса от светлина.

Христос и апостолите вечеряха. Наистина вечеряха. Тесните прозорци, изписани зад гърба им, бяха отворени и светли — открити към света. Гледаха някъде навън от черквата и от тях струеха лъчи. Истински прозорци. И хората около трапезата бяха живи, с овчарски дрехи и червени наметала, и пред тях имаше хляб и лук. И Христос носеше червено овчарско наметало. Знаех, че в купите няма вино, а мляко.

На другия ден Христос щеше да бъде разпнат. Апостолите щяха да се пръснат по света. Очакваха ги тегла и смърт. А всички ядяха съсредоточено, спокойно, вглъбени в себе си, и от прозорците зад тях извираше тиха светлина.

Притворих бавно вратата, сякаш да не събудя някого. Сърцето ми беше препълнено с мир.

Вечерта Караибрахим ми каза:

— Ти си бил в черквата.

— Влизах. Исках да я видя, преди да я съборят. Повече не говорихме. Турците пируваха и пееха.

А посред нощ кавалът засвири. И когато един от пияните строши решетката на прозореца, та викна и размаха юмруци срещу планината, тогава куршум го удари в гърлото и убитият увисна на прозореца.

Кавалът не престана да плаче.

ОТКЪС ШЕСТИ

И когато видях зазиданата пещера и разбрах, че хората вътре са мъртви, минах отново през пожарището и главата ми се завъртя, както се въртяха стъблата на гората от пушеци. И светът се виеше пред очите ми. още повече, като го гледах през сълзи.

Отидох при хората от Превала.

А после научихме как турците намерили пещерата, която се нарича сега Челевещница. Една жена, като обезумяла от глад, тръгнала с двегодишното си дете да дири гъби и турците я хванали, биели я да каже къде е пещерата, а тя само плачела. Тогава съблекли детето й голо. Като допрели до него два голи ножа. А тя не тръгвала, само съвсем загубила разум и викала за помощ. И хората от Челевещница, като чули гласа й, та го и познали, помислили, че е срещнала звяр, и излезли на помощ. Турците видели къде е пещерата, обградили я и викнали на хората да се предадат. А тримата ранени овчари имали още шепа барут, та гръмнали отвътре и убили първия турчин. И турците натрупали елови клони и ги запалили, и димът теглел навътре, ала се чували само писъци и никой не излизал. Тогава зазидали пещерата и хората чували как тракат камъните и плачели, и никой не излязъл. А турците наклали огромен огън пред пещерата и безумната майка с двегодишното дете се хвърлила в него, като искала да влезе вътре при другите. И вече не се чували писъци, защото огънят се вдигнал до небето. Дали турците побеснели от пламъците, та турили огън на гората, за да изгорят кръстовете по дърветата, или огънят пред пещерата прехвръквал от дърво на дърво, не се разбрало, ала турците едва се измъкнали от пламналата гора. Тъй загинали сто и петдесет невинни души в пещерата Челевещница.

Когато хората от Превала ме видяха да излизам от гората, помислиха, че виждат призрак, защото ме знаеха в пещерата. И очите им още бяха червени от плач, като че ли сами бяха опушени от огъня. Те бяха гледали пожара от Превала. И като ме пипаха, радваха ми се и викаха:

— Ти ли си, отче? Къде беше?

И аз им казах:

— Бях вдън горите, та видях знамение. И сам бог ми каза: „Идете, предайте се на турците и приемете тяхната вяра. Защото е все едно дали ми викат аллах, или Исус. Само имайте бог.“

И се вдигна глъчка, и едни искаха да ме убият, а други ме бранеха. И Момчил, който лежеше под едно дърво, рече да стане; ала се тръшна заради счупения си крак и викаше с все сила:

— Дръпнете се да го устреля!

И когато хората се дръпнаха, видях го в дъното на улея от две човешки стени да лежи на една страна. Опираше се на левия лакът . а в десницата си държеше пищов. И хубав беше Момчил, като ангелотмъстител с огнени очи, хлътнали под прави вежди — със стисната широка уста и с мършави бузи, хлътнали с две прави черти върху лицето му. И двете жили на силния му врат тупаха, а от превръзката на главата му капеше кръв.

И му рекох:

— Убий ме, ала пусни хората да слязат в селата. Всеки бог е бог на живите и тия, които слизат в гроба, не славословят никой бог.

А двете му черни очи ме пронизаха, и черното око на пищова ме гледаше в челото. После и трите очи се затвориха и Момчил удари пищова в земята, та заплака. И викаше:

— Защо ме извади от Дупката? И после ми се молеше:

— Отче! Баща ми! Отче! Другите! Рекох му:

— Слава на Манол и другите, ала някои трябва да останат живи, за да разправят за делата им и да тачат паметта им.

И хората отново се нахвърлиха от двете ми страни, едните с отворени длани, другите с ножове. Спаси ме попът на Просойна, като викаше:

— Стойте! Нима ще тръгнете против волята божия? Това е свят човек.

А виждах го, че трепере и иска да спаси клетия си живот.

И след нас, двамата попове, тръгнаха двеста души от стана над Превала, а стотина ни изпратиха с плачове и клетви. И брат се делеше от брата, и син от баща си. Аз водех отстъпниците. И един от Превала стреля, та уби последния от редицата. Мене не можа да убие, защото вървях първи.

И като се люшкахме по пътя надолу, гледахме земята. И погледът ми тръгна по правите борове, и духът ми тръгна след погледа ми, гърбът ми се изправи и вече вървях изправен като бор. А хората, като видяха това, ободриха се, защото си рекоха, че човек не може да върви към позор с изправено чело.

И като гледах боровете, на едно високо дърво пред поляната над Просойна видях издълбан кръст, като кръстовете в свещената гора на Челевещница. И се отбих от пътя, та залепих устни в кръста, все едно че смучех смолата на бора. Ала хората ме разбраха и всеки мина и се прости с кръста, и майките подвигнаха нагоре невръстните си деца.

Оттогава не съм целувал кръст.

ОТКЪС СЕДМИ

Дойде разделното време. Дойде времето на раждането, на разкъсването и кръвта, на писъка и на гърчовете. Времето и на смъртта, защото, където има раждане, там и смъртта стои наблизо.

Прераждаха се не само тия петстотин души, затворени в конака. С тях се раждаха и десетки поколения, които щяха да тръгнат по пътя, избран от прародителя. Или умираха десетки поколения.

Всеки трябваше да мине отляво или отдясно. Никой не остана по средата. В средата като скала стоеше Караибрахим и те като река идеха насреща му и се разделяха на две течения — лявото отиваше към дръвника, а дясното — към чалмите и фереджетата.

През цялото време, докато пишех летописа, все си мислех, че ще трябва да опиша и тоя ден. Пъдех го от ума си, не исках да идва предварително при мене. Може би трябваше да напиша историята му още първия път, когато се върна в спомените ми, а не да го пъдя от спомените си. И като пишех за ужасите в конака, трябваше да оставя сили и за него.

Сега хващам перото и виждам, че тоя ден стои пред мене избледнял и уморен. Сърцето ми отказва да се върне на площада, сред двете течения на реката, сред писъците на раждането. Разделният ден стои пред мене като гора в ясен слънчев ден — толкова силно свети слънцето, че гората е като покрита с було от мъгла. И защо да се приближавам, та да влизам в тъмния лес?

Разделният ден беше слънчев и хубав. От тия слънчеви дни, когато небето е толкова ясно, че ти се иска да има поне един облак. И нощта преди него беше ясна, с нова, тънка месечина. Сутринта гората и поляните сребрееха от слана. А щом изгря слънцето, от стрехите на конака запяха капчуци, като че ли беше дошла пролет. Топеше се сланата.

Хванах и откъснах един зелен лист от цветята, които Гюлфие някога беше сложила на прозореца ми. Сребърен скреж покриваше целия лист. Не пролет идваше — идваше зима и скоро щеше да завали сняг.

На средата на площада вдигнаха скеля от греди и сложиха отгоре носилката на Караибрахим. Най-отпред застанаха двамата ходжи, отстрани на скелята стояха редици от турци с голи ятагани в ръце. И площадът беше опасан от ятагани. Завесите от прозорците на конака се люлееха — оттам скритом надничаха кадъни. Откъм Просойна се трупаха жените и децата на башибозука.

Погледнах планината. По поляните не се виждаше ни един човек. Склонът в сянка искреше от тънко сребро, склонът на слънце гореше от есенни багри.

Тогава вратата на конака се отвори и оттам заизлизаха българите — окъсани, мръсни, бледи сред искрящата бистрина на утрото.

Първи минаха отдясно двамата попове. Не си спомням как ги вкараха в правата вяра. Може би съм гледал настрана.

После пред турската скала застана Вражу кехая. Гледах го.

Той беше дребен и слабичък, още повече отслабнал в конака. Двамината ходжи, бесният Караимам Хасан ходжа и змията шейхът Шабан Шебил, стояха изправени пред него и го гледаха.

Вражу кехая взе да се смалява. Смаляваше се пред очите ми, сякаш беше направен от скреж, та без да ща, погледнах към цървулите му, да няма под него локва. Виждал съм и друг път да се топи човек пред мене — това беше един осъден на смърт, когато чу присъдата си.

Караимам Хасан ходжа каза:

— Повтори след мене — аллах е велик и Мохамед е негов пророк.

Вражу кехая повтори:

— Аллах е велик и Мохамед е негов пророк.

Караимам Хасан ходжа каза:

— От днес нататък името ти е Абдуллах, или раб божи. Мини отдясно.

Вражу кехая погледна наляво, където стояха облегнати на ятаганите си палачите, съблечени до кръста. Пред тях прясно белееше дръвникът, отсечен още за първенците. Ала тъй като тях ги изклаха на крак, не бе лягала глава на дръвника.

И Вражу кехая мина надясно, където се вдигаше червен куп фесове, бял куп чалми и черен куп фереджета — всичко, докарано на катъри от Караимам Хасан ходжа.

А след Вражу кехая тръгна родът му — синове, дъщери, снахи, внуци. Ръцете на жените бяха свободни и те мъкнеха пеленачета и невръстни деца. Ръцете на мъжете бяха вързани. И връзките им падаха чак след като кажеха вълшебните слова:

— Аллах е един.

После неколцина засмени турци с ножици за стригане на овце грабваха замаяните мъже и режеха косите им и брадите им. Туряха фесове и завиваха чалми. Ала никой не се смееше, като гледаше надве натри изрязаните им бради и лицата им, които приличаха на гърба на краставо магаре напролет. Защото на шутовските им лица имаше очи.

А жените оставяха настрани децата си или си ги подаваха една на друга, та надяваха черните фереджета. И катранена сянка лягаше върху чудните багрени сукмани и престилки, върху цветните ливади, зелените гори и потоците, върху есенната планина.

Вдигнах очи и погледнах планината. Очаквах и върху нея да е паднала сянка. А тя сияеше в скреж и ослепителни блясъци — сто-цветна и силна. Върху нея нямаше сянка. И през бистрия въздух над площада летяха и трепкаха, подети от невидим лъх, бели люспести семена и аз не знаех цвете или бурен ще изникне напролет от тях.

А жените вдигаха краищата на белите кърпи, та пребраждаха лицата си. Никога вече нямаше да ги види слънце. Никога вече хората нямаше да се радват на хубостта им. И от многото различни лица те се превръщаха в едно лице. И като гледаше лицата, човек забравяше, че имат сини, черни и кафяви очи. Защото, както върху лицата на мъжете, виждаш върху женските лица само погледите им.

Децата не разбираха какво става и искаха да дръпнат кърпите от лицата на майките си. Клетите, те не знаеха, че в тоя миг бащите слагат чалми и върху челата на момчетата, а майките пребраждат кърпи и върху лицата на момичетата.

Аз гледах вратата на конака. Чаках да излезе Елица.

Чух, че един от полуголите палачи казва:

— Метни аба отгоре ми. Студено е. Чух, че едноокият подигравателно казва:

— Той. е онемял от премного радост.

И Караимам Хасан викна:

— Кажи — аллах е един.

Пред двамината ходжи стоеше със завързани назад ръце най-малкият син на Вражу кехая. И мълчеше. Очите му бяха тъмни и огромни.

Към него приближи Вражу кехая, целият разтреперан от ужасно предчувствие. И му рече:

— Сине, кажи — аллах е един. Кажи, сине. Не говореше, а плачеше.

— Синът му изви полека глава към него и го загледа. И го заплю.

Да заплюеш някого преди смъртта, това е велико мъжество, защото на всички устата пресъхват. Да викат могат мнозина, да плюят — малцина.

Целият площад ахна като из едни гърди. А Вражу кехая падна на калдъръма и взе да се гърчи, сякаш го ухапа усойница.

Момъкът обърна бяло лице към ходжите. Преглъщаше, все едно че сбираше плюнка да заплюе и тях. Ходжите отстъпиха крачка назад. Долната устна на момъка се пукна и върху гърдите му закапаха едри и ясни капки кръв.

Караимам Хасан ходжа викна радостно:

— На дръвника!

И момъкът беше първият, който тръгна на лявата страна, към дръвника. Тръгна самичък, макар двама турци да го хванаха под мишниците.

Вражу кехая се опита по колене да мине между ходжите и да настигне сина си, ала не можа да прескочи невидимата черта, която разделяше площада на ляво и дясно. Ходжите свирепо го сритаха, синовете му го издърпаха настрани. А той викаше:

— За тебе го направих, за тебе!

И се чу късото ахване на палача, както дъхът излиза от гърдите на дърваря, щом замахне с брадвата. После светна нечовешки крясък, но се прекъсна и увисна над площада. После нищо не се чуваше, защото цялата долина заехтя от викове и ридания. Кой знае защо, викаха и дрънкаха с оръжията си и турците. Вдигнах очи и видях, че и Караибрахим е отворил уста и вика. Не чувах вика му.

Аз мълчах.

И отсега нататък това, което ставаше на площада, ставаше сред един непрекъснат вик и плач, който ту затихваше, ту избухваше с нова сила, ала не преставаше. Всеки би полудял, не само аз. Защо ставаше това? Къде ставаше? Ставаше ли, или пък беше сън?

Лицата идеха насреща ми, река от лица. И тъкмо щяха да се сблъскат в скалата, на която стоях аз, и се разделяха на две реки. Едната тръгваше наляво, другата — надясно. Понякога десетима плуваха един след друг по дясната река, понякога трима тръгваха един след друг по лявата река. Не ги познавах. Преди, когато изведоха на сеч първенците, гледах лицата им и се мъчех да позная кое лице кой глас носи и кого съм чул да говори в тъмното. Тия хора не ги познавах. Ала търсех по лицата им отдалеч кой по коя река ще отплува.

Не успявах да позная. Може би самите те не знаеха, че реката ще ги повлече наляво. А на брега стояха близките им и ги зовяха, заклинаха, проклинаха. Напразно.

Ти, който четеш тия редове, излез на многолюден път, по който идват много хора. Нека се връщат от тържество, от пазар, от работа. Но да идват всички срещу тебе и ти да разделяш с гърди потока им. И който мине откъм сърцето ти, да знаеш, че след миг ще бъде опозорен, а тоя, който мине от дясната ти страна, него след миг ще тръшнат на земята и ще го заколят. Може да не разбираш какво е клане. Помисли си.

Гледай лицата им, клепките им, устните им. Искриците в зениците, бръчките в ъглите на очите, мъха по върховете на ушите. Гледай жените, лицата им и телата им. След миг тялото ще се скрие под фереджето, а лицето — под бяла кърпа. И ти никога повече няма да го видиш. А тия лица, които тръгват наляво, след миг те ще се отделят от телата си и ще се превърнат в пръст.

Гледай лицата, които идват насреща ти, и ги обичай.

И аз гледах. И обичах тия, които минаваха надясно, защото това беше моят път, а повече обичах тия, които минаваха наляво, защото аз нямах сили да мина по тоя път.

И тогава усетих, че почвам да се размърдвам, като парче лед, което досега е стояло здраво сраснало за брега и сега ледоходът го увлича. Усетих, че нещо се размърдва в мене, онова нещо, което кара напролет питомните патици да пляскат с криле и да се опитват да полетят, когато чуят да иде от небето волният и печален зов на дивите им събратя.

Молех се с все сила. Молех се на разума си, на сърцето си, на краката си:

„Спрете! Лудост е! Не мърдайте! Стойте!“

А те искаха да заплуват по лявата река.

Не гледах вече лицата, които голямата река довличаше до скалата. Загледах към тия, които бяха изхвърлени от вълните вдясно.

Единият поп, когото не познавах, коленичеше на калдъръма и се молеше. Сигурно се молеше на стария си бог, ала кой го поглеждаше в тая лудница! Гледах лицето му и се чудех как не е дошъл още първия ден. Страхливец беше и чревоугодник. Неговите хора го бяха държали за расото, защото са мислили, че е свещено, а той се е дърпал да избяга. И е мислил, че ги води подире си.

Другият поп, попът от горното гробище, водачът на новопристигналите, приличаше на внезапно събуден мъртвец. Той беше довел тия хора и щом те бяха слезли от планината, значи, бяха съгласни да се открекат от вярата си. А сега пред дръвника се отказваха, дърпаха се и тръгваха по лявата река. Той е мислил, че те са стадо овце, които блеят след него, и ще отидат, където ги поведе, щом той поеме греха им. А те тръгваха по своя път, отделяха се от стадото. Раждаха се за втори път, наистина, за да умрат веднага, ала за тия десет крачки до дръвника ставаха отделни хора, не овце, а човеци.

И виждах как той се готви да пристъпи напред, да прекрачи чертата и да мине вляво. Казах си. Заклех се:

„Ако попът мине вляво, ще мина и аз.“

Попът остана на дясната страна. Нему дължа живота си. А реката довличаше все нови и нови глави и лица. И все се Намираше кой да мине отляво.

Караимам Хасан ходжа викаше като побеснял: — Аллах е един!

После се обърна към изпотените палачи и писна:

— Бройте главите! Бройте главите! Това са Маноловите братя. Нали Манол имаше сто мина братя. Бройте до сто, и няма да има вече.

Ала Маноловите братя не се свършваха. Едни оставяха реката да ги носи — спокойни, съсредоточени, силни. Други предварително бяха мъртви и това, което щеше да стане на дръвника, много не ги засягаше. Трети плачеха, тръшкаха се, мъчеха се със зъби да се заловят за земята. Дори скачаха от дръвника и писваха: „Аллах е един“ — а после коленичеха и подлагаха врата си на ятагана. Не знам колцина бяха, ала последните газеха между трупове и глави, за да стигнат до дръвника.

Накрая се изправи една прегърбена баба. Разкъса пазвата си, га извади сухата си гърда. И пропя:

— Единадесет сина съм кърмила, ти всички ги изби. С единадесет мъртви гърла те проклинам и моето — дванадесето.

И като протегна жълтата си гърда към Караимам Хасан ходжа, прокле го:

— На кол да те набият, за водица да писнеш. Водица да пиеш, тя по кола да тече.

Отрязаха и нейната глава. Караимамът само рече:

— Не знаех, че Манол имал и сестри.

Ала виждах, че е уплашен. Аз запомних думите на бабата.

Вратата на конака стоеше черна и зинала. Никой вече не излиЗаше от нея. Елица не излезе. През същата врата вкараха обратно миналите от дясната страна. Отделиха мъжете да ги обрязват. Телата и главите останаха на площада.

И слънцето светеше все тъй бистро и ослепително.

ОТКЪС ОСМИ

Тъй станах вместо поп Алигорко само Али.

А на другия ден, след като бяхме обрязани, Караибрахим ни събра и ни каза:

— Ето сега сте вече като нас. Вземете и съборете със своите си ръце храма на стария си бог, та изравнете основите му.

И Караимам Хасан ходжа каза:

— Двеста и осемнадесет черкви видях да събарят новите мюсюлмани със своите си ръце. Да, и сега ще видя да събарят двеста и деветнадесетата. А който не посегне и не свали със своя ръка камък от зида й, то значи, че е приел аллаха само на думи, а в сърцето си е на страната на стария бог. Затова ще го посека.

И се събрахме около пет стотици новообърнати мюсюлмани мъже и жени около голямата каменна черква, която беше под Сюлейманаговия конак. Застанахме в кръг около нея, като стадо чакали около слон, и не смеехме да я захапем и да я разкъсаме. А беше това черква голяма и каменна и основите й личат и досега.

Тогава излязох напред и като казах в себе си: „Нека грехът падне на моята глава, защото нямам потомство след мене“ — гласно казах:

— Дайде ми стълба.

И двама души с разтреперани ръце опряха стълба в покрива и се отдръпнаха назад. И се качих по стълбата, та стъпих на каменните плочи, които покриваха черквата. Чаках покрива да се продъни и земята да ме погълне. Ала той не се продъни.

И видях, че под стряхата има лястовичи гнезда, макар и пусти, и ми дойде наум, че пролетес лястовиците няма да намерят гнездата си. И си спомних словата от псалма: „И лястовиците намират подслон за себе си под стряхата на твоя дом, боже на силите.“

И като погледнах отгоре, видях широк кръг от жълти лица, повдигнати към мене, и ми приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си. А ми се стори, че чакат чудо.

На билото на черквата стояха на равни крачки три каменни кръстчета, две в краищата и едно в средата. Минах по плочите, които кънтяха под стъпките ми, и три пъти се наведох, та вдигнах трите каменни кръстчета. И за да не ги изтърва, притиснах ги към гърдите си. Щом вдигнах и третото, застанах на ръба на покрива и ги хвърлих и трите в краката на българите, които стояха около черквата. Кръстовете паднаха на меко и не се строшиха, защото земята беше кипнала от дъждовете. И никой не се наведе да ги строши, а всички гледаха към мене.

Чак тогава погледът ми прескочи над хорото от жълти лица, та видях хорото на турците, извито във втори венец с тръне от ятагани и брадви. Караибрахим полулежеше на носилка, а четирима манафи я държаха на раменете си. за да може извергът да гледа мръсното ми дело.

И както бях застанал нависоко, видях, че до мене достига върхът на ябълково дърво и на върха стои червена ябълка. Всички ябълки бяха обрулени, само тая беше останала, защото стоеше на върха. Още вчера я видях, ала тогава стоеше много нависоко, а сега червенееше току до ръката ми. И протегнах ръка да я откъсна, защото стомахът ме болеше, като че не бях хапвал от година, и ми се струваше толкова празен, че не бих могъл да го напълня. Щом протегнах ръка, и усетих на гърдите си твърдината на другата ябълка, оная, която ми беше дал българинът мюсюлманин, ябълката от общото дърво. Нея извадих и я захапах. И с пълни уста се наведох, та вкопчах пръсти в краищата на първата плоча. А това бяха плочи огромни и тежки, целите зеленясали и обрасли в мъх. И от годините сякаш бяха залепнали една в друга като люспи на риба. И като напрегнах сили, отлепих плочата. А тя беше много, много тежка. Сякаш не повдигнах плоча от покрива на една черква, ами вдигнах плоча от сто черкви, от всички черкви по Родопа, в които съм влизал да запаля свещ и да се помоля. Сто черкви развалях аз и на стоте се молех да ми простят.

И видях как жълто паяче затича по влажната следа на вдигнатата плоча, та се спусна по паяжина в отворената дупка. И защото грееше слънце, паячето изведнъж светна като прозрачна жълта капка. Погледнах подире му.

И видях под мене олтара на черквата. И лъч отгоре пробиваше като ръка полумрака, та падаше върху изображенията на светиите от Тайната вечеря. Никога до днес лъч не беше падал върху лицата им, само сияния на свещи, защото светлина влизаше в черквата откъм вратата, а прозорци встрани нямаше. Дори незнайният им майстор ги беше изписвал на вощеница. А сега лъчът падаше върху тях, завесата беше разкъсана и тъмната кръв на тайнството, затворена с четирите стени и покрива, изтичаше през свежата рана.

Плочата не можах да вдигна, само я обърнах и тя полетя от покрива. И падна на камъни, та се разтроши на късове. И като се наведох да отлепя втора плоча, а пред очите ми светеше и ми се виеше свят, видях до гредите, които крепяха плочите, свитък пожълтял пергамент. И без дори да помисля, взех го и го скрих в пазвата си, там, където преди лежеше ябълката от общото дърво.

И след втората плоча паднах от изнемога на колене и казах:

— Нека се качат и други хора, защото плочите са тежки.

И се изкачиха още мъже, та скоро остана само почернелият гредоред като скелет на изядена риба.

И слязохме от пбокрива. А в това време четирима мъже откачиха дъбовата врата на черквата, обкована цялата с гвоздеи, и едва я отместиха. И тя тежеше още повече, защото цялата беше пълна с оловните куршуми на агаряните, които дни наред бяха стреляли да я пробият. Нито един куршум не беше минавал през дървото. И същите четирима с чукове почнаха да разбиват каменната рамка на вратата, а пък аз стоях настрана и се молех, не знам кому — на въздуха, на слънцето, на планината, — да остана на крака и да не падна сред това множество хора, най-вече пред турците. И видях, че ръцете ми са потни и жълти, ала никой не ме поглеждаше, защото всички бяха прежълтели като отровени с биле.

Тогава цялата четвърта стена на църквата зина съборена и оставаха двете странични крила и олтарът. И тъкмо хората посегнаха да събарят двете стени, а тръгнаха вече повече хора, тъй като се отвори място, и се чу гласът на Караимам Хасан ходжа:

— Спрете!

После рече на носачите на Караибрахим:

— Донесете агата ей тука.

И Караибрахим застана тъкмо срещу черквата. А Караимам Хасан ходжа ме повика и като се засмя, сякаш озъбен звяр, каза ми:

— Робе на аллаха, иди и изкърти тия образи, пред които си коленичил.

И ми посочи стенописите на черквата. А те покриваха и двете стени, и олтара.

Полека минах през черквата и се огледах наоколо. Едната стена беше огряна от слънцето, само че насечена от сенките на гредореда, сякаш светиите гледаха през решетка на затвор, а другата стена тънеше в сянка. Ала не можех да позная ни едно лице, макар с часове да съм седял в тая черква и да съм спирал с вощеница в ръка пред всеки образ. Преди се чудех и благоговеех пред умението на отдавна мъртвия иконописец, сега неговото умение ме убиваше. Защото от стените ме гледаха не лица на светии, а живи хора. Не, не бяха живи хора. Сенки на мъртъвци бяха и ми се стори, че познах дядо Кральо и другите първенци, застанали като оная нощ край воденицата.

Сега не ме гледаха хиляди чифта очи, както на покрива, само десетина турци запречваха съборената стена зад гърба ми, а ми се струваше, че сега ме гледат повече хора.

И минах през цялата черква. И спрях пред олтара.

А там от едната страна стоеше Христос. И брадата му чернееше като Маноловата, и веждите му се въсеха като Маноловите, а косата му падаше като овчарски чумбас до раменете. Червено овчарско наметало обгръщаше широките му плещи и жилестата му десница се вдигаше гола до лакътя. Не бих изтърпял погледа му, ама пак добре, че беше извил глава наляво.

От другата страна на олтара седеше архангел Михаил, душевадецът, защото черквата носеше неговото име.

И като не смеех да посегна на бога, залових се за светеца. А той имаше прави вежди, като Момчиловите, червени крила и червени ботуши, а дрехата му беше зелена. И покрих с лявата си ръка очите му, сякаш се облегнах на стената, а с дясната поисках да раздера дрехата на гърдите му. И очаквах ръката ми да изсъхне. Не изсъхна.

Ала мазилката, макар багрите да изглеждаха пребледнели и стари, не отстъпи на пръстите ми, само под ноктите ми излезе зелено, като че ли бях драскал диня.

Тогава отново бавно преминах през черквата и отидох при турците. А те ме гледаха, както вълците гледат агне, и чакаха знак на неподчинение. И видях, че се радваха.

Казах им:

— Дайте ми нож.

И Караимам Хасан ходжа ми подаде ятагана си. Ала аз не го взех, защото си спомних за стотиците невинни души, чиято кръв тоя ятаган беше изпил. И черният турски поп щеше да ме съсече със същия ятаган, ако Караибрахим не се беше надвесил от носилката си, та ми подаде своя нож. И ми рече:

— Върви!

А ножът му беше тънък и остър като език на змия и имаше не два, а три ръба.

С тоя нож почнах да къртя стенописите на черквата. Най-напред избодох очите на архангела, после оставих ножа и почнах да къртя с пръсти. И мазилката се къртеше като кора на бор.

Тогава изпод пръстите ми видях да се втренчват в мене две нови очи. Под образа на архангела имаше стари стенописи. Изкъртих и тях. Показа се мъжка ръка, която държеше меч. Изкъртих и нея. Излезе нов меч, червен и огънат като пламък. Под меча се усмихна детска уста.

Стенописите бяха безсмъртни. Грабнах ножа, почнах да мушкам. Сипеше се мазилка, вдигна се пушек. И гърдите ми се задушаваха, и очите ми се напълваха с парлив прах, и коленете ми се подгънаха. Още един удар, и щях да хукна, за да избягам.

Тогава изведнъж се откърти широко парче от стенописа. Преди се ронеше на люспи, сега падна като плоча над съкровищница. И слънцето светна върху бял мраморен камък, на който имаше издълбана гола жена. На прекрасното й лице искреше тайнствена усмивка, а с две ръце стискаше високата си гръд. И от зърното на гърдата й църкаше мляко, и като се извиваше на струйка по мраморната плоча, падаше в широко отворената уста на коленичил гол мъж. А мъжът имаше кози крака, вълчи зъби и остри космати уши.

Това беше Родопа, която кърмеше зверове и хора, събрани в едно тяло.

И като си поех дъх, паднах напред върху плочата, а острието на ножа удари в гърдите на жената и се счупи. И острието тропна в краката ми и блесна като мъртъв бръмбар, та се зарови в купищата мазилка.

И облегнал чело в студения камък, видях в краката си дрипи от мантии, късове от очи, клепки и пръсти, парчета от мечове и чаши, видях целия куп изкъртена стенопис. Аз я изкъртих. Ала не можах да пронижа мраморната плоча.

Тогава се изправих и усетих, че твърдостта се връща в коленете ми. Хиляди такива плочи бяха пръснати из планината. И тия, които са заровени в пръстта, един ден ще видят слънце. Те са безсмъртни. Защото никой не може да заличи образа на планината. И ако аз, червеят, успях да прегризя едно дърво, то ще растат други дървета. И ако лицата на тия хора лежат на късове в краката ми, то ще се родят нови хора с техните лица и лицата им ще бъдат по-прекрасни.

И като се върнах при Караибрахим, протегнах му остатъка от ножа и му рекох:

— Ага, ножът ти се счупи.

И той нито ми отговори, нито ми стори нещо.

И докато гледах как другите къртят стенописа и скритом бършат пот и сълзи, уж че са изморени и уж че варта им влиза в очите, стоях на слънце и събирах сили, защото до сърцето на българската твърдина имаше още осем стени и за тях трябваха защитници.

Когато хората почнаха да събарят каменните стени на черквата, Караимам Хасан ходжа заповяда всеки камък да се подава от ръка на ръка и последният от редицата да хвърля камъка в реката. Затова долу под конака на реката Елинденя има яз и се въдят най-едрите пъстърви. А когато основите слязоха до земята и през мястото, където беше черквата, се виждаше насрещната гора, Караимам Хасан ходжа мина край всеки от нас и погледна ръцете му дали са изцапани с вар. И ни рече: „Тая вар е като кръвта на жертвения бик, който давате на аллаха.“

Моите длани не погледна. А исках те да са червени от неговата кръв.

Тъй съборихме черквата на Просойна на връх Света Неделя, та личат само основите. Ала като почнахме да събаряме подпорния зид, който я крепеше откъм стръмния бряг на реката, катурнахме само три камъка и спряхме. Защото камъните бяха по-едри от волове. И всички се чудеха как са могли навремето да градят с такива камъни. А Караибрахим милостиво ни разреши да спрем.

И слънцето залезе, всички очакваха, че ще ги пуснат да идат по къщите си, а аз чаках какво ще се случи по-нататък с мене. Ала ни затвориха във вътрешния двор на конака.

А на другия ден на чардака изнесоха Караибрахим на носилка. И като събра сили, той се вкопча за дървената ограда, та се приповдигна. И ни рече:

— В село Просойна ще се заселят турци, та да ви помагат, докато по-твърдо усвоите правата вяра.

И се вдигна плач до бога, защото мнозина от хората бяха от Просойна.

Караибрахим каза още:

— А хората от селата Заград и Подвис сега ще отидат и всеки със своите си ръце и с ръцете на децата си и снахите си ще събори своята къща. Нека камък върху камък не остане от тия огнища, край които сте грешили ден и нощ против аллаха. После ще си вдигнете нови къщи, в едно село, ала да го лови поглед от конака.

И като спря да говори, плачовете стихнаха, защото хората онемяха от мъка. Преди плакаха, сега мълчаха. Само мене не ме смаза страшната вест — едно, че нямам свой дом, и, друго, спомних си словата на моя българин мюсюлманин за разорението на село Патлейно и основаването на двете нови села Стража и Плешак. И чак когато тръгнахме в една страшна редица по пътя към Заград и Подвис, чак тогава се отпушиха устата и очите на клетниците, та от устата им рукнаха ридания, а от очите им — сълзи. А просойчани, които бяха плакали по-напред, сега думаха: „По-добре под покрива ми да има турчин, отколкото да го съборя.“

И почнахме най-напред да събаряме Подвис. А пък аз си спомних за мокрите покриви, които гледахме от пещерата Челевещница, и вдигнах очи към скалите. Те бяха дошли току над селото и се издигаха още по-високо, защото нямаше огромните ели да ги закриват до половината. И в пожарището тук-таме се вдигаше дим като от кандилница.

А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и много други турци дойдоха с нас, Караибрахим на носилка, а Караимам Хасан ходжа на гърба на клетник, уловен снощи пред конака. И като видяха най-личната и най-голяма къща, турците спряха и Караибрахим попита:

— Чия е?

Отговори му Вражу кехая, станал дребен като сдъвкан залък. Заплака и му рече:

— Моя е, ага.

А Караибрахим му посочи къщата и повели:

— Почвай.

И като видя, че мнозина прекрачиха напред, Караибрахим ги спря и рече:

— Той сам.

А хората отвърнаха:

— Ние сме синове, дъщери, снахи и внуци на кехаята.

И Караибрахим разреши да събарят къщата. А бяха това три къщи на един двор и тъй като стояха нависоко и дворът имаше нисък плет, ние от пътя гледахме какво става.

Кехаята тежко се изкачи нагоре и сред двора се спъна, та падна и остана на колене. И пропъди жените, и рече нещо на синовете си. А те заизнасяха от трите големи къщи.

И струпаха пред Вражу кехая три клади. На едната на девет синове ралата, на втората на девет снахи становете, на третата на четиридесет внучета люлките. И кехаята взе борина, та запали три огъня. И като лумнаха трите огъня, просна се по лице на двора, та заплака.

И тъй, къща по къща, съборихме тридесет къщи в село Подвис. А на всеки три, че и на четири къщи само едната събаряхме, защото на другите от хората им не бяха останали между нас — някои забягнал:, други избити. После и техните къщи съборихме. И всеки изнасяше от къщата си каквото можеше да носи.

Вечерта пак се прибрахме в конака и за пръв път хората се завиха в халища, ала ни беше тясно от покъщнината. А турците, макар че бяхме вече една вяра с тях, вземаха каквото им харесваше, та го мъкнеха в Просойна. Просойчани, то се знае, нищо не изнесоха от своите къщи.

На третия ден съборихме село Заград. А когато на четвъртия ден Караимам Хасан ходжа поведе хората да събарят манастира „Свети Илия“, аз му рекох:

— Ага, дай ми двама стражи и ме пусни да походя наоколо да диря място за ново село.

А той се засмя и отвърна:

— Силното дърво пуска корени и на камък. Пък вие сте силни с вярата си.

Рекох му:

— В хубавото село има и кокошки, и овци, и крави, ага. Като ни дойдеш на гости, да има с какво да те почетем. А в лошото село само гладни псета вият.

И той ме пусна.

Три дни хората събаряха манастира „Свети Илия“, защото той беше голям като крепост, и три дни аз бродех по околните планини. Ала накъдето погледнех, трябваше да виждам конака на Сюлейман ага. А дирех хубаво и грижливо и все изтривах сълзите си от очите си, защото си спомнях думите на моя човек от Плешак: „Селото е такова, че хората не могли да се огледат от сълзи.“ Не можах да избера по-хубаво място от старото гробище с каменните кръстове, тях нашите хора натрошиха с чукове. И на завет бе, и слънце го грееше, и се виждаше конакът. А под краката ни щяха да бъдат костите на прадедите ни и ония три огромни кръста, заровени от Момчил.

И когато хората се върнаха с изранени ръце и ми рекоха, че вече няма да се чуе камбаната на манастира, поведох ги към полянки .а с гробището. Камък не бях положил за своя колиба, а животът ми тръгна тъй, че основах две села — едното в Петгласец, а другото над Елинденя.

А застанах ли на поляната и зад мене смълчаното човешко множество, ръцете ми увиснаха като пречупени, защото не можех да взема китка и да благословя селото. Ала си спомних как заклехме гората за бранище и рекох:

— Има ли черен котел?

И котел се намери. И пак тръгнахме покрай огромните дървега, сякаш край черква, и пак чух старите слова:

— Черен да почернее като този котел всеки, който почерни гората.

Мюсюлмани бяхме, а казвахме старите слова. И щяхме да основем село като бежанците, само че вместо място за черква, щяхме да търсим място за джамия. И щяхме да се раждаме и да умираме тук, в нашето село, както християните се раждаха и умираха в Петгласец.

И пламнаха огньове, както в оная паметна нощ, само най-напред никой не говореше, защото ги беше страх, че са до старо гробище.

Казах им:

— Цялата планина е гробище и всеки ден вървите по гробове. Тук са живели толкова люде и всички са измрели. И като не стъпвате на кост, пак стъпвате на мъртвец, макар станал на пръст и трева. Не е ли все едно дали мъртвецът е умрял вчера, или преди хиляда години? И не е ли все едно дали е оставил кръст, или плоча, или ела над гроба си?

И все пак хората гледаха да са по-близо до мене. Хората не говореха много и заради това, че не знаеха как да се повикат. Защото имаха нови, турски имена и никой не знаеше чуждото име, та и своето ново име забравяше. И питаше:

— Видуле, как се казваш? А оня отвръщаше:

— Мехмед. А другият му викаше:

— Метко, донеси дърва за огън.

И турците, които ни пазеха, биеха по главата, щом чуеха българско име.

А пък аз гледах да избягам настрана и все се бутах по пазвата, където криех свитъка пергамент, намерен под покрива на черквата.

Седмица оттогава и все не можех да остана сам, да видя какво съм намерил.

И като найдох сгода, запалих борина и се вмъкнах в гората. Тъкмо извадих свитъка, ето — изскочи от тъмното Вражу и с него един от синовете му. Проклех го наум, а той дойде при мене и ми подаде тежка торба. И ми рече:

— Отче, вътре са светите съдини на манастира „Свети Илия“ — чаши, кадилници, подноси. Само от злато и сребро са. Ти по-добре знаеш какво да ги правим.

Не дочака да проговоря, а се обърна и се скри в тъмното. Наведох глава над свитъка и усетих, че има някой до мене. Вдигнах очи — пак Вражу кехая беше. Каза ми:

— Отче, тогава не мравките прегризаха вървите, ами Караибрахим ме пусна. Искаше да върна хората в село. Отче, дали бог ще ми прости?

Гледах го. Не го мразех. Попитах:

— Кой бог искаш да ти прости? Старият или новият?

А той се хвана с две ръце за главата, олюля се и си отиде. Ала чух да иде от мрака неговият глас. И Вражу каза:

— Сине, ще отидеш при батя си Иглавина и ще му кажеш да вземе тоя еркич, с който надвих Манола, бог да го прости. Вземи още три овена. И като ги закарате до съборения манастир, ще дойдеш да ми обадиш.

И синът попита:

— Защо ти е еркичът, татко?

А Вражу рече тихо, та едва го чух:

— Ще го сторя курбан сред камъните. Тогава синът заплака и се замоли:

— Тате, тате, не го коли. Втори такъв еркич няма по цялата планина.

А Вражу кехая викна:

— Млъкни, куче, син на куче. Тебе щях да заколя, както Аврам е заклал сина си,ама еркичът ми е по-мил от тебе. Затова го коля.

И както викаше, взе да плаче и само повтаряше:

— Боже, боже, боже… Докато вече не чувах гласа му.

А моята борина догаряше, та си запалих огън. И на светлината на огъня видях какво богатство съм отървал от черквата.

Защото това бяха летописите на манастира „Свети Георги“, за който се знае, че е бил над дълбоката пропаст при Джиневра и чиито камбани още се чуват в бурни нощи, та предупреждават хората за пропастта. А манастирът е бил разорен преди век и половина, когато по времето на султан Селим Свирепия турците налагали с огън и меч своята вяра.

Двадесет и седем души монаси, някои от които не бяха оставили имената си, триста години бяха записвали това, що е ставало из Родопа — от времето на Иванко, убиеца на Асена, който е вдигал крепости по тия места, и от времето на Слав, болярин на Калояна, до разорението на манастира. А бяха написани само сто листа, всеки монах по три-четири листа. И сърцето ми плачеше, като искаше да знае по-добре какво е ставало из Родопа и какви хора са живели тук.

И в тая нощ, край огъня, реших аз да бъда двадесет и осмият монах. И реших да напиша пространна повест за разорението на Елинденя, та които идват след нас, да знаят какви хора живееха по Родопа в ония дни и да не забравят делата им и смъртта им.

ОТКЪС ДЕВЕТИ

А тъй като нямаше кога да се къртят камъни и да се градят зидове, хвърлихме се да сечем гората и да вдигаме колиби. Жените пък дълбаеха земята за землянки и често вадеха човешки кости. И някои от скелетите нямаха черепи.

Още първата нощ кучетата лавнаха и разбрах, че в стана идват хора, ала никой не ме потърси. После разбрах, че са идвали хайдутите на Момчил и са донесли одран овен. А сърцето ми се сви, защото за мене не попитали, та нямаше надежда да се отърва от тия мъки и терзания. Пък може и да е за добре, защото щях да имам време да напиша повестта за разорението на Елинденя.

На сутринта дойдоха турци на коне, извиха ръцете ми назад, а на врата ми метнаха въже. И като завързаха въжето за опашката на един кон, поведоха ме при Караибрахим.

И преди да вляза при него, три пъти опипваха с кървавите си ръце дрехите ми, та треперех от погнуса. Добре, че оставих пергамента горе на поляната, иначе щяха да го намерят, защото дори и игла биха намерили. И щом се увериха, че не нося оръжие, рекоха ми:

— Влез при агата.

А Караибрахим лежеше на постеля и до главата му стоеше Караимам Хасан ходжа, прокълнатият, пък до краката му шейхът Шабан Шебил, едноокият.

И Караибрахим ми каза:

— Снощи в новото село е идвал Момчил. Отвърнах му:

— Момчил лежи със счупена нога в планината.

А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и шейхът Шабан Шебил отвориха уста, та се разсмяха и като се смяха дълго и страшно, Караибрахим се озъби насреща ми и викна:

— Млък, папаз, не те ли е страх от въжето? Аз мислех да те правя кадия на селото, а ти ме лъжеш. Снощи Момчил уби един от хората ни.

Повторих му:

— Момчил не може и да ходи.

И той втренчи змийския си поглед в мене, а белегът от удара на Горан кривеше устата му в зла усмивка. И просъска:

— Снощи Момчил е бил във вашето село. Накъде отиде? Разбрах, че няма полза да го убеждавам, та му рекох:

— И да е идвал, не съм усетил. А на мене той няма да се обади, ами ще влезе с нож в ръка при мене, защото доведох хората в конака.

И тримата вълци опряха глава в глава и нещо си проговориха. Повярваха ми. И Караибрахим се изправи от кръста нагоре, спусна нозе на земята и ми рече:

— Слушай, папаз. След три дни си тръгвам и не зная кога ще се върна. И преди да тръгна, извръщам глава назад и гледам какво съм свършил. За каквото дойдох в Елинденя, сторих го. Отсега нататък над долината няма да се чува чан, а ще пее мюезин. Само едно не можах да сторя, признавам го — да уловя Момчил. Както бълха подскача по гърба на лъв, тъй подскача Момчил по моя гръб. А трябва да знаеш, че и лъвът вдига лапа да убие бълха. Силен съм, затова си признавам — искам да уловя Момчил.

И като спря да говори, кимна с глава на едноокия, а оня му подаде зелена купа. Познах, че вътре има вино. И разбрах по сръчността на едноокия и по треперенето на Караибрахимовите пръсти, че купата често се вдига до устата. Караибрахим пи и рече още:

— Иди при Момчил и му кажи, че си отивам. Ако дойде сам при мене, ще пусна Елица и с нея детето му в нейната утроба. Нека майка му го откърми, както си ще — с Мохамед или с кръста. Иначе ще взема Елица със себе си и ще направя сина му еничарин. И двадесет години да минат, ще го насъскам да дойде в Родопа и да убие баща си. Пък ако е умрял, да оскверни костите му. Ако не иска, ти кажи пред хората от дружината му, че който ми донесе главата на Момчил, същата торба, в която ми я донесе, ще я напълня със злато. И ще му дам Елица за жена.

Гледах го в лицето и видях, че очите му по краищата са червени и пълни с кървави жили. И си помислих, че виното или ще го умори, или ще го накара да побеснее. И му рекох:

— Ами ако не отида, ага? А той се засмя и ми рече:

— Гледам те и виждам през тебе като през облак. Папаз, по тия планини някога живеели хора като тебе. И когато враговете им ги победили, поискали им петдесет деца за залог, че няма да нарушат мира. А твоите хора отговорили: „Нека ви дадем сто мъже.“ Страх ги било врагът да не развали децата им. Гледам те и виждам, че мислиш: „По-добре Момчил да умре, отколкото син да убие баща си.“ Може да се случи дори така, ти да донесеш Момчиловата глава. Хайде, върви.

И аз излязох от одаята, и чух Караибрахим да вика след мене:

— Кажи на дружината му, че който убие Момчил, ще му дам коня си.

А двамата ходжи викнаха от смайване и мъка:

— Аман! Аман!

(Това са все думи на поп Алигорко, ала той говори за себе си, сякаш гледа отстрани.)

Момчил лежеше на тревата, отдолу идеше поп Алигорко. А Момчил държеше в ръце ранения сокол и ногата му беше вързана о прясно одялана борова тояга. Наоколо стояха десетина души хайдути, всички наметнати с черни ямурлуци, с рунтави вълчи калпаци и свъсени вежди. Облягаха се на дълги пушки и голи саби и го гледаха. До Момчил стоеше на колене братчето му Мирчо.

И ставаше това на върха Първенец, дето пролет хайдутите силях стягат, клетва правят, дето лете овчарите с кавал свирят, юди любят, дето подзиме ветровете силно духат, дърве къртят, дето зиме снеговете се белеят и блещят, дето нощем вълковете зъби тракат, страшно вият. Не беше пролет, а на върха стояха хайдути. Подзима беше, ала не духаше вятър. И скоро щеше да дойде зимата, та да се бялнат и блеснат снегове.

Когато попът мълчаливо спря пред Момчил, оня му рече:

— Лъжливи попе, ако идваш да умреш, върви си. Попът му каза:

— Прати ме Караибрахим да ти кажа, че след три дни си отива.

И Момчил пусна сокола и хвана с две ръце главата си. И само рече:

— Отива си.

А соколът грачеше и се мъчеше да плесне с криле. Момчил свали ръце и промълви:

— Говори нататък. И попът му каза:

— Ако сам слезеш при Караибрахим, той ще пусне Елица да отгледа детето си българче.

А той се опита да стане и дори сам се изправи, ала рухна на земята. И падна прав, като отсечен бор, защото не можеше да превие счупения си крак. И с лице в тревата викаше:

— Имам Син! Имам син!

А Мирчо взе соколовото пиле в ръце, та го притисна до гърдите си.

Попът му каза:

— Нямаш, ала ще имаш. Слушай по-нататък.

И другарите му го вдигнаха като дете и го сложиха да седне. И лицето му беше лице на луд от радост. Попът говореше:

— Ако не се предадеш, Караибрахим ще направи сина ти еничарин. И дори двадесет години да мина!, ще го насъска против тебе, да те гони навред по Родопа.

Тогава Момчил цял пребеля и взе да трепере, а хайдутите около него заскърцаха със зъби. И викнаха в един глас:

— Момчиле, всички ще дадем главите си, ала ще стигнем до Караибрахим. Само на една ръка място да стигнем до него и в тая ръка да има нож, пък после нека живи ни насекат.

Момчил мълчеше и попът им каза:

— По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото игла да влезе в конака. Не нож, ами игла няма да занесете до Караибрахим. Сто души го пазят и три пъти ще те съблекат, докато видите лицето на Караибрахим.

Те замълчаха и попът им каза още:

— А Караибрахим заръча да ви кажа, че който занесе главата на Момчил, ще напълни торбата с Момчиловата глава със злато. И ще му даде Елица за жена. И отгоре ще му даде коня си.

И те се опитаха да се засмеят, само че сякаш плачеха. А Момчил мислеше нещо и попита попа, и попът усети в гласа му недоверие и подозрение:

— Кажи ми, отче… (Боже, върни му в рая за това, че отново ме нарече „татко“!)… Кажи ми, отче, защо Караибрахим дава дори коня си за моята глава?

Попът знаеше, че ще го попита, и реши да му каже. И му го каза:

— Защото за всеки турчин, когото намерят убит, думат, че е убит от Момчил, и не вярват, че лежиш ранен в планината.

А Момчил полека огледа хайдутите около него и те един след друг спряха да се смеят и сведоха глави. Сега Момчил почна да се смее. И неговият смях най-много приличаше на плач.

— Прокълнат съм — викаше той. — Прокълнат съм нищо да не сторя. И в ямата не влязох, и турчин не съм убил. Само свиря на кавал. А вие ме безчестите и викате по планината, че Момчил мъсти на турците. Защо ме безчестите? Защо се подигравате със сакатите ми нозе?

И най-старият от хайдутите, чиито слепи очи бяха вече осланени, наведе глава над Момчил, та му каза:

— Прости ни, Момчиле. Ала всеки от нас сторва това, което всеки би сторил. А ти стори това, което никой не е сторвал. Затова избрахме твоето име. И по-добре хората да мислят, че един човек мъсти, защото едно име лесно се помни, а сто имена се забравят. И когато сто души се съберат в един, челото му допира до облаците.

Момчил мълчеше и всички мълчаха, и накрая Момчил им каза:

— Идете в гората и когато сянката на Голямата скала покрие Малката скала, качете се при мене.

И те си тръгнаха, и попът понечи да тръгне след тях, ала Момчил му рече:

— Отче, ти остани.

Когато другите отминаха, той каза на попа и на Мирчо:

— Дайте, да метна ръце на раменете ви, та да ме изнесете до Голямата скала на Първенец.

И те го изнесоха. И той легна по корем на ниската трева, та се загледа напред, в ширналата се планина.

А отдолу, по наведената поляна, полека се изкачи човек. И като приближи, видяха, че е овчарче. А то се примоли на Момчил:

— Бате Момчиле, отиваме на юг. Нека прекарам стадото покрай тебе.

И Момчил се усмихна и му каза:

— Защо ме питаш? Нека мине. А после му каза:

— Ти последното стадо ли водиш? И момчето отговори:

— Последното. След три дни ще падне сняг.

То гледаше Момчил с големи, светли очи и се виждаше, че не вярва на раната му. И навярно мислеше, че щом падне мрак, Момчил скача на крака, а може би и се превръща в сив вълк, та се спуска в долината да къса турци.

И стадото тръгна под тях, под Голямата скала. И като видя, че Момчил затвори очи, и попът ги затвори.

И стадото минаваше в мрака като дъждовен облак, и тропотът на дребните копитца беше като удари на тежки дъждовни капки, а тресенето на гъстите руна — като шумолене на листа под дъжд. И от време на време се чуваше блеене, ала чан не се чу.

Попът чу Момчил да говори:

— Дъжд вали отгоре и всичко се вдига насреща му. Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало: и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек. Пък аз ще в земя да ида.

И попът се стресна, та отвори очи и чакаше да види цъфнали ливади. А стадото течеше под него като бяла река и земя не се виждаше, и белите гърбове се люлееха като вълни. И всичко се залюля пред очите му, та му се стори, че река и мъгла, и облак тече под тях, а после му се стори, че вълните стоят на едно място, пък скалата се люлее и носи нанякъде като кораб. И попът се хвана за големия камък, който стои подпрян с два по-малки камъка на самата скала.

И каза на Момчил:

— Момчиле, ти говориш за пролет, а иде зима.

И попът погледна наоколо тъмните гори и жълтите поляни на папратите, и червените поляни на букаците, кленовете и осените. А Момчил не отвори очи и му рече:

— Зима ли е, пролет ли е — живот е.

Последните овце отминаваха, та ударите на копитата се чуваха още по-ясно и миришеше на трева и прах като след дъжд. И овцете отминаха. Чу се гласът на овчарчето:

— Сбогом, бати Момчиле! До пролет! Чак сега пролая куче.

Момчил отвори очи и му викна тихо:

— Сбогом, овчарче!

И като се огледа, видя попа и Мирчо до себе си, та им рече:

— Вие тук ли сте? Слезте долу и елате със сянката.

А Мирчо още държеше в ръце ранения сокол. И соколът пропляска с криле, та падна върху Момчил. Закрепи се с криви нокти на дясното му рамо и взе да гледа и той към ширналата се планина, над която никога вече нямаше да полети.

Тъй останаха на връх Първенец раненият Момчил и раненият сокол.

А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.

И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:

— На хубаво мирише земята.

А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.

И стояха те — попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата — тринадесетият. Момчил каза:

— Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.

А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:

— Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.

И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:

— Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.

И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци. И Момчил пак рече на попа:

— Отче, ти остани!

И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:

— Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи й, че е свободна като птичка небесна.

Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:

— И да гледа детето ми.

И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“

Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?

И попът му рече:

— Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.

А той го погледна и му рече:

— Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?

И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:

— Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.

А той се засмя и рече:

— Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.

И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше — като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.

Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ — ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.

И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.

Намерих поляната на хайдутите.

Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.

И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:

— Хора са.

А той поклати хубавата си глава и рече:

— Не им се гневя.

И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.

И като отстъпих назад, казах му:

— Не мога.

Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:

— Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.

И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше — дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:

— С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.

Момчил му каза:

— Брате, благословен да си. После ми рече:

— Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.

И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.

И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.

Момчил каза:

— По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си — на изток, на запад, на север и на юг, — накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг — накръст — и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.

Момчил каза още:

— По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, й лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.

И млъкна.

И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.

Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше — преди хиляда години, днес или след хиляда години?

Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.

И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.

Сега в нея имаше само двамина.

И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него — напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.

И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.

Ала той беше далече.

Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.

ОТКЪС ДЕСЕТИ

Тоя ден сутринта беше паднала гъста мъгла, ала после изгря слънце. Отново над планината блесна ярка, бистра светлина и есента като че ли никога нямаше да свърши. И пак се протегнаха черните лунни сенки над сигочерните, жълтите и червени скути на горите.

Лъгал се бях, като мислех преди, че родопчанките са гледали цветните ливади, за да извезат своите зелено-червено-жълти престилки. И напразно дирех ония цветя с портокаленожълта багра и с пурпурно-огнена червенина. Жените бяха гледали есенната гора.

Гледах и планината ми приличаше на Елициното лице — пребрадено с тъмна кърпа, със сенки под очите, цялото отслабнало от строга и спотаена скръб. Ала можеше ли скръбта да почерни лешниковите коси и сърнените очи? И строгата, скръбна Елица беше дори по-хубава от предишната радостна девойка, както есенната, потънала в сенки гора беше по-красива от лятната зелена гора.

Толкова хубава беше, че не можех да понасям дълго красотата й, та се прибрах в хладния конак. Като гледах планината, струваше ми се, че гледам Елица, че Елица е моя и винаги ще мога да я гледам. А тая мисъл беше непоносима. Кой знае защо, отидох при Караибрахим и заварих там двамината ходжи — Караимам Хасан ходжа и шейхът Шабан Шебил. И чухме викове, сякаш конакът гореше. Турците викаха:

— Главата на Момчил! Главата на Момчил!

Лицето на Караибрахим стана страшно. И за пръв път, откак беше легнал, той впи ръце в ръба на постелята и се изправи. И преди ходжите да го подкрепят, залитна през одаята, а после през чардака и падна върху дървената ограда.

Вън на двора турците се трупаха като вълци върху пресен труп около нещо, което не се виждаше. А Караибрахим изкрещя тъй нечовешки, че те се пръснаха.

В средата на двора, под платана, стоеше Мирчо — бледен, слабичък, изоставен — и притискаше до гърдите си козинява торба.

Караибрахим се изкашля, въздъхна и попита:

— Главата ли е?

Стори ми се, че в гласа му има ужас.

Мирчо само кимна и се огледа, сякаш турците всеки миг можеха да се нахвърлят върху му и да грабнат страшния му товар. А те протягаха към него ръце и отваряха и затваряха пръсти.

Караибрахим се преобрази. Изправи се, изпъна се и се огледа като безумец, който мисли, че владее целия свят. С безкрайно високомерие и презрение той викна на хората си:

— Кучета, дръпнете се.

И кимна на Мирчо да се качи горе. А когато ходжите поискаха да го хванат под мишниците, бясно им махна да го оставят и сам се върна в одаята. Гърчеше лице от болка на всяка стъпка — друго такова лице, разкривено от дяволско ликуване и от болка, не съм виждал и дано вече не видя.

Караибрахим седна на постелята. Чухме, че по стълбите се изкачва тропотът на стотици нозе.

Караибрахим отново се изкашля и дрезгаво каза:

— Шейх, върни псетата.

Не искаше да дели радостта и славата си. Погледна и нас, дали да ни изпъди, ала навярно му се искаше все пак да има кой да види тая радост. После изведнъж се досети и ми рече:

— Иди и доведи Елица.

И аз тичах и исках да се върна, ала намерих сили да й кажа, когато тя вдигна сърнените си очи към мене и ме попита с поглед защо я диря:

— Донесоха главата на Момчил. И не й казах, че я донесе Мирчо.

Тя стана и залитна, ала щом протегнах към нея ръце, повелително направи знак с ръка да се дръпна. И сама тръгна с твърди стъпки към Караибрахимовата одая. Стотици турски очи я гледаха отдолу, от двора, как бърза по чардака. А глас не се чу.

В одаята пак стояха само четиримата — Мирчо, Караибрахим и двамата ходжи. И четиримата стояха прави. Мирчо притискаше торбата до гърдите си и гледаше като подлудял.

И Караибрахим ми се видя подлудял. Той обикаляше в кръг около Мирчо — и детето се въртеше, та да остане с лице към него, — обикаляше превит надве от болки, охкаше през зъби и ту протягаше ръка, ту я отдръпваше. И викаше:

— Брат му го уби! Брат му!

Когато видя Елица на вратата, той спря. Искаше му се сам да й покаже главата, ала кой знае как, се сдържа, та й рече:

— Извади я.

И посочи с брада торбата.

А Мирчо не подаде торбата дори на Елица, само й позволи да бръкне вътре.

Елица извади Момчиловата глава. И като коленичи, а после седна на пода, сложи главата на коленете си. И пречупи шия, и сведе лице, ала не покри главата.

Момчиловата глава лежеше като дете в скута й, лицето гледаше нагоре. Гледаше, защото Момчиловите очи бяха отворени.

Караибрахим коленичи пред главата, ала не посегна към нея. От двете му страни коленичиха двамата ходжи с гръб към мене. Чувах, че Караибрахим бъбре като безумец:

— Брат му…Брат му…

Тогава видях, че Мирчо израства над сведените гърбове и в ръката му светва нож. Няколко мига като че ли се колеба над гърба на едноокия, после с все сила заби ножа в гърба на Караибрахим.

И Караибрахим падна напред, без дори да извика, с протегнати ръце, сякаш искаше да сграбчи главата.

Елица с писък скочи на крака и притисна главата към гърдите си.Кракът й блъсна гущеровозелената стомна с Караибрахимовото вино. Пукнатата стомна се счупи, виното плисна и потече по пода. Тъмната струя се плъзна до жаравата в огнището, заля я. Огънят засъска, вдигна се бял дим.

Мирчо се хвърли към вратата на чардака, след него се втурнаха двамата ходжи. Когато едноокият мина край мене, впих ръка в рамото му и го обърнах с лице към мене.

Единственото му око се разтвори като дуло на пищов и той посегна към ножа в пояса си. Стоях пред него с отпуснати ръце.

Някой ме докосна. Елица ми подаваше шпагата, която висеше на стената, същата шпага, с която не посмях да пронижа Караибрахим.

Ала пронизах едноокия. И го мушнах още веднъж, когато падна по гръб, мушнах го с такъв бяс, че острието се заби в дъските и се счупи.

Измъкнах пречупената шпага.

Отвън по чардака ехтеше тропотът на безброй крака, петият конак се тресеше като от земетресение. От тавана падаше прах.

И чух Мирчо да вика:

— Убих го! Убих го!

Огледах се. Хванах Елица за ръка и скочих на чардака. В другата си ръка държах пречупеното острие, с другата си ръка Елица притискаше главата до себе си. Турците се трупаха един върху друг и върху нещо невидимо. Купчината преля оградата, счупи я и сплетените тела се изсипаха на двора.

Елица се дръпна към гмежта и крясъците, аз я дръпнах настрани.

Спомних си за тайния изход.

Прелетях през стаята на Гюлфие, като теглех Елица след мене. Не видях има ли някой вътре и отворих с луди ръце дървената врата.

Паднахме по стъпалата, строполихме се на влажната земя. Напипах Елица и я затеглих след себе си.

Над главите ни тропаше и ехтеше, сякаш ни гонеха дяволи и думкаха, без да могат да ни достигнат.

Тъмно беше, ала аз знаех пътя. В тоя мрак бях се спотайвал да чуя откровението на овчарите. На тая пръст бях обладал Гюлфие.

Ръката ми хлътна в страничен отвор. Това беше пътят към гората. Тук не бях минавал. Спъвах се и падах, и след мене сто пъти падна Елица, защото аз я държах за едната ръка, а с другата тя притискаше главата.

Шумът затихна и заглъхна. Видях светлина.

Излязохме под хладната сянка на гората. Видях Елициното лице, обляно в сълзи, кално, отчаяно.

Видях и окаляната, страшна глава на Момчил в ръцете й.

Очите му още бяха отворени и ме гледаха.

Погребахме Момчил под Старата ела в долината Петгласец. Мъжете изкопаха гроба му с ножовете си, за да не събудят ехото.

Елица положи Момчиловата глава до тялото му. После минаха всички бежанци от Петгласец и всеки хвърли шепа пръст. Дълго минаваха, защото Петгласец имаше вече хиляда души бежанци. Последна мина баба Сребра и като хвърли шепата пръст, първа изрече дума, откак дойдохме при гроба. А рече тя:

— Нека това село насреща отсега нататък се нарича Момчилово.

Тогава дойде юрукът Исмаил бей, а с него седмината негови синове. Те носеха сребърните Манолови чанове. Езиците на чановете бяха завързани. Исмаил бей спря пред гроба и каза:

— Исках да имам най-хубавите чанове в цялата Родопа. Ала неговата глава е чан, който, щом заговори, ще се чува от море до море. Нека чановете на бащата говорят на гроба с чана на сина.

Хайдутите на Момчил се качиха на елата и окачиха чановете по клоните й. Най-големия чан, който приличаше на черковна камбана, покачиха на върха. Чак тогава отвързаха сребърните езици.

Не се чуваше ни глас, ни звън. Слънцето залязваше, над долината тихо сияеше покой.

И вятърът повя. Чановете се обадиха. Най-напред един, подире му втори и трети. Най-напред плахо, подире звънко и могъщо. Ехото повтаряше звъна им.

Задуха вятър, петдесетте чана запяха. Плиснаха сребърни водопади и ни отвлякоха. Чух сред пороя на чановете треперещия глас на баба Сребра. Тя пееше:

Де се е чуло, чуло и видяло!…

Тъй се роди песента за Момчил.

И до ден днешен, когато буря залюлее Старата ела, песента на чановете се носи от връх на връх по Родопа планина.