Време разделно

ОТКЪС ПЪРВИ

Казвам се Слав. По-преди се казвах Абдуллах, но ме наричаха Венецианеца. Още по-преди бях граф и носех името на прочут френски род.

Благодаря на Манол, че ме научи какво е човешки живот.

Благодаря на Елица, защото без нея никога не бих познал любов.

Благодаря на баба Сребра, че ме научи да обичам песните и ми помогна да различавам отровните бурени от целебните билки и лошите хора от добрите хора.

Благодаря на Шарл, че ме научи да се бия с шпага, и на Давид, че ме научи да яздя кон.

Благодаря на оня неизвестен гребец, който ме научи български.

Благодаря на майка си и на баща си. Майка ми, щом ме роди, ме захвърли на дойките. Баща ми гледаше на мене като на средство за постигане на целите си, а не като на отделен човек. Все пак им благодаря, че ме родиха.

Благодаря, че съм живял и че още живея.

Моля съдбата само за едно — да ми помогне да посрещна смъртта така, както я посрещна Манол.

Имах богатства и ги загубих. Мога да си ги възвърна, но не искам. Срещнах големи хора, и те умряха. Бих дал живота си, колкото ми е останал, за да отворя за миг очите си.

Ето, аз гледам ръката си, която пише тия думи — кафявата й кожа с черни петна и морави жили. Гледам сянката, която ръката ми хвърля върху листа. Някога ръката ми беше млада, кожата — гладка, пръстите — прави, ноктите — розови. Когато твоята ръка разтвори тия листи, моята ръка ще се стопи в земята, костите й ще станат кафяви, като пръчки, каквито навярно са сега костите на Маноловата ръка. А после и те ще се стопят.

Всяка вечер се събличам и гледам тялото си. Дълга бяла брада пада върху мършавите ми гърди. Мои ли са тия щръкнали ребра, възлите на коленете, връвчиците на мускулите? Не мога да се позная. Лягам си и зная, че една нощ ще е последна. Не вярвам, че ще умра. Но като си спомня колко хора измряха пред мене, почвам почти да вярвам, че и аз ще си отида. Сигурно ще умра в постелята си, защото сто пъти срещах смъртта по крепостни стени, по кораби, по планини и гори и тя винаги се е разминавала с мене.

Тогава защо се моря да бдя нощем пред вощеницата и да викам призраци, и не грея денем старческото си тяло на слънцето? Защо не взема да препиша еклесиаста на Соломона и да се подпиша под него? Суета на суетите, всичко е суета. Каква полза за човека от всичкия труд, който се труди под слънцето? Както на безумния, така и на мъдрия не остава вечна паметта му.

Соломон е бил сам. Аз не съм сам. А колкото до тялото ми, то телата са работа на градинарите, които торят с тях градините си. Важни са не телата, а делата на хората. Те не умират.

Всяка сутрин, преди да стана от постелята си, и всяка вечер, преди да заспя, лежа по гръб и викам със затворени очи имената на скъпите ми хора. Най-напред викам мъртвите, после викам живите. Но тъй като минаха много години, все по-неуверен ставам дали някой от живите не бива да отиде при мъртвите. И като не знам дали живите не са вече мъртви, викам мъртвите, все едно че са живи.

Елица, баба Сребра, Манол, Момчил, дядо Галушко, Горан, Морозини, де Бофор…

После повтарям имената в обратен ред, та последните стават първи. Не го правя, за да не ми се сърдят — мисля си, че всеки заслужава да е първи.

Те идват из топлия мрак под клепките ми и лицата им се надвесват над мене. Понякога се очертават бързо, понякога извайвам образите им мъчително бавно. В началото избирах да видя всеки от тях в някакъв значителен миг от живота му и се мъчех да си го спомня тъкмо в избрания миг. После разбрах, че сенките се връщат в тоя спомен, които те поискат, и аз неочаквано ги виждам такива, каквито ги бях вече забравил.

Елица носи вода, Момчил яде, Манол се усмихва. Кога се е случило това?

Рядко говоря с тях. По-често само ги извиквам и ги оставям да потънат обратно. Стига ми. Никога не съм сам.

Благодаря на поп Алигорко, който ме научи на това в оная нощ край брега на омагьосаното езеро.

Да си човек, значи да живееш с хората. Да си свързан с тях, да им дадеш най-хубавото от себе си. Най-хубавото от мене това са спомените ми. В тях ще оживеят много хора, които приживе дадоха кръвта си, а сега ще дават примера си.

Когато бях млад, мислех си, че ми е предопределено да стана велик човек, може би крал на Франция. Защото моят род е давал крале. Каквото и да се случеше, не го ценях, а чаках да падне от небето единственият неповторим миг. Виждах се начело на неизброими войски. Когато тръгнах към Кандия, мислех, че тоя миг е дошъл. А когато бях в конака, мислех, че пътят ми е водел дотам, за да убия Караибрахим.

Сега съм склонен да мисля, че целта на живота ми е била да напиша този летопис за величието и падението на долината Елинденя. Време е вече хората не само да действуват, а и да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що става наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци.

Не зная дали съм френски благородник, който си спомня, че е бил в Родопите, или съм родопчанин, който си спомня, че е бил във Франция. Сега не съм и на двете места.

До четиринадесетата си година живях при двора на Людовик Четиринадесети и смятах, че това е същността на живота ми. Бил съм не човек, а семе за човек.

На четиридесет години тръгнах към Кандия. На два пъти французи тръгваха към Кандия като на кръстоносен поход, за да спасят крепостта от неверниците. Щяха да се бият със самия велик везир. В Кандия се събра цветът на френското рицарство. Първи дойдоха полковете под командата на граф де Фенилад с помощник граф де Тресм. После дойдоха граф Сен Пол Лонгвил, шевалие де Бандон, шевалие д’Аркур и други принцове от домовете Лотарингия и Буйон. Там бяха Дампиер, Бован, Колбер, Хастелан, маршал де Ламот Фенелон с двамата си синове, Севине и още 16 хиляди войници. Флотата се водеше от херцог де Бофор, а полковете командуваше херцог де Ноаий. Там бях и аз.

Пустите улици, осеяни с гюллета и трупове, и окървавените порутени укрепления поизстудиха разгорещеното ни въображение. Но ние бяхме французи, бяхме суетни, блестящи, храбри, дошли бяхме да се бием, а не да гледаме. Светехме от злато, брилянти и сърма, а и от въодушевление. Напразно Морозини ни заклинаше да не излизаме вън от стените на крепостта. Викаше ни, че тая война не прилича на другите, в които бяхме вадили шпагите си.

Решихме скритом да нападнем врага. Това дразнеше въображението. Искахме 300 души рицари да атакуваме 2500 турци. Това беше героично.

Излязохме призори през един прулом на стената. Грях ли би било да кажа, че хората ни бяха смели. Нещо повече — бяхме безумни. Хвърлихме се върху турците, но врагът беше предупреден. Все пак ние го притиснахме, изхвърлихме го от изкопите, гонехме го. Падна едно, второ, после още три укрепления. Морозини бясно стреляше с всички топове на крепостта, за да ни подкрепи, след като не го послушахме и излязохме навън. Кандия изригваше като вулкан, наоколо се сипеха гюллета. От крепостта излязоха нови войски. Ние ревяхме и сечахме. Водеше ни францискански монах с Христовото разпятие в ръце. Херцог де Тиери и господарите на Вийамор, Фенелон и Лафонтен показваха чудеса от храброст. После разправяли, че аз съм бил най-храбрият. Нищо не си спомням.

От крепостта видели, че турците се събират в лагера си, за да ни ударят в гръб. С огромна мъка успявахме да върнем полуделите си войници. Един монах капуцинец беше възседнал някакъв топ и ни кълнеше, че изоставяме Христовото разпятие. Хукнахме назад, като оставихме на полето 500 души благородници. Удариха ме с нещо в тила и аз изгубих свяст.

Съвзех се хвърлен в дъното на някакъв кораб. Там имаше много други пленници и още повече плъхове. До нас никога не достигаше светлина. От време на време някоя вълна плисваше през дъските на борда и размиваше изпражненията ни.

Три дни, а може би три години корабът непрекъснато се люшкаше и аз непрекъснато повръщах. За три дни се превърнах от човек в някакво хленчещо и хълцащо животно. Влизаха турци, гавреха се с мене, правеха с мене каквото си поискат. После си го припомнях. Тогава се люлеех, повръщах и плачех в бълвоча си.

На четвъртия ден ни изкараха на палубата и почнаха да ни набиват на колове — беше убит някакъв техен адмирал. Всичко ми беше безразлично.

Тогава се разнесе първият нечовешки крясък. Прогледнах — и видях коловете.

Никога не бях ги виждал. Чувал бях за тях и си мислех, че са колове като колове. Тия бяха като греди, дебели колкото крака на мъж, и биха могли да бъдат мачти на кораби. Върховете им блестяха грубо подострени.

Представих си — не, усетих как тоя кол влиза в тялото ми. Усетих, че ме разчеква и разкъсва вътрешностите ми. Почнах да пищя.

Някой се надвеси над главата ми и каза да повторя някакви думи. Повторих ги. Всичко бих сторил. Тъй станах мюсюлманин.

После Караибрахим ме взе за оръженосец. Не зная дали той ме беше видял на кораба, когато не бях човек. Не зная дали не е слизал а дъното на кораба и не се е гаврил с мене. Държеше се добре, защото го ласкаеше мисълта, че един прочут френски граф лъскаше сабята му.

Един ден Караибрахим ме извика в каютата си и там заварих един непознат клетник, слаб като скелет, със занесени очи и полуотворени уста. Познах, че е гребец на галера. Оковите още стояха на китките и глезените му.

Караибрахим каза:

— Тоя човек ще те научи на своя език.

За пръв път чух български. Турски език бях научил още във Франция, от скука и тщеславие, като чаках да тръгнем за Кандия. Исках да разпитвам пленените паши за живота в харемите.

Българинът родопчанин беше изтощен до безумие и смърт. Често заспиваше. Ала понякога почваше да пее с угаснал, пречупен глас — и тогава излизах от каютата.

После българинът изчезна. Чак в Родопа се досетих, че Караибрахим е знаел за помохамеданчването шест месеца преди да влезе в Елинденя.

ОТКЪС ВТОРИ

Изправиха ме пред три девойки. И трите русокоси и синеоки, като три еднакви плода на трилистна вейка. Първата по-хубава от втората, втората по-хубава от третата, третата по-хубава от първата. През нощта бяха забравили кое момиче бях избрал, пък и то не се обаждаше. Затова спахиите ми предлагаха да взема една от трите най-хубави пленнички.

Помислих си, че решавам съдбата на трите момичета. После ми мина през ума, че не бях по-добър от който и да е спахия. Засрамих се и посочих средната девойка. Отведоха я в одаята ми.

Целият ден мина в приготовление за нощта, която идеше. Каквото и да ставаше в сърцата на спахиите и войниците, никой не докосна нито една от девойките. Пазеха курбаните за уречения час. Караибрахим забрани да се влиза в селото, „защото всичко там принадлежи на падишаха“. Но спахиите намериха отнякъде вино и не вярвам, че пилетата и агнетата върху огньовете бяха Сюлейманагови. А Сюлейман ага цял ден не се показа. Не се показа и Караибрахим.

И аз цял ден не влязох в стаята си.

Вечерта дойде. Луната щеше да изгрее късно. Лумнаха огньове, задумкаха тъпани и тогава в конака писнаха и застенаха жените.

Няма да забравя какво се случи тая нощ. Спомням си какво съм правил и какво съм мислил. Трябва да съм бил пиян.

Тръгнах към одаята си. Писъците, плачовете, охканията и сред тях грубите смехове, подигравки и ругатни караха сърцето ми да плаче. Побеснявах сред тая буря със светкавици, идеше ми да вия и да се тръшкам. Не можех да претърпя тая гавра с човешката воля, това чупене на ръце и на нозе, това чупене на воли. Всяка одая беше дъно на кораб.

А лицето ми го облъхваше нежност. Моята одая беше залив. Искаше ми се да милвам, бавно, с упоение, едва-едва да докосвам с длани човешка кожа, колене и шия, слепите очи, белината отвътре на китките. Искаше ми се да се отпусна на женски скут. Да забравя.

Да се скрия.

А от кръста надолу нещо ме дереше и гърчеше мускулите ми. Нещо се надигаше към гърдите ми зверско ръмжене и хъркане.

Целият приличах на море, над чиито дребни вълни лъха топъл вятър, а в чиито тъмни недра извира мътна вода и се мъчи да стигне догоре. Белите и черните сокове на тялото ми се бореха помежду си.

Отворих вратата на одаята си. За миг ми се стори, че тя е празна. И сърцето ми се изпразни. Вдигнах борината отчаян, разплакан, облекчен. В единия ъгъл имаше струпани като че ли купчина дрехи и две очи блеснаха насреща ми като очи на котка в тъмнината. Закрепих борината на една халка, едва я закрепих, защото ръцете ми трепереха. Пресякох одаята — коленете ми се свиваха и изведнъж ме хвърлиха нагоре. Коленичих пред девойката.

Тя беше подивяла. Беше грозна. Но трябваше да е сто пъти по-грозна, за да ме отблъсне. Аз виждах това, което тя криеше, сто пъти по-съблазнително, отколкото беше.

После, след тая нощ, върнах в паметта си чертите й, както ги виждах тогава. Нищо не беше останало от хубостта й. Всичко в нея беше изострено, вдървено, разкривено. Но аз не виждах това лице на луда. Виждах мечтата си. Срещу мене стоеше нещо топло, кръгло, меко. Имаше мрак, коси, шепот. Задъхване, примиране, отпускане.

Заговорих й. Най-напред на български. Обърквах като обезумял думите, казах, че е жива. Че е другият човек.

Нямаше по-голямо щастие от това да се прегърнем с другия човек, да метнем завивката над главите си и да затоплим шепата мрак с дъха си. Да се отделим от конака, от планината, от Кандия, от цялата земя, от звездите дори. Тая жена държеше топлината и мрака в пазвата си, под дрехата си, до кожата си.

Тя съскаше като притисната котка.

Трябва да съм говорил по френски. Сигурно съм говорил. Мъчех се да я прегърна, да я целуна. Тя се влачеше покрай стената като че ли с пречупен гръбнак. Не се изправи и не затича през стаята. Не вдигна ръка да ме удари със замах. Не беше борба, а някакво напипване на слепци и паралитици. Ловях голата й пета и се мъчех да я допра до лицето си. Тя пълзеше и ме риташе. Беше жалко и унизително.

Спрях задъхан и изтощен. Сърцето ми ме оглушаваше.

Навън жените пищяха и стенеха. Чух от съседната стая викове, тръшкане на тела и удари.

Това беше живот. Силен и първобитен. Моето беше позор.

Сграбчих девойката. Почнах да я треса. Да я търкалям. И усетих, че пръстите ми са на шията й, а ръцете ми удрят главата й в пода.!

Убивах я.

Скочих и изтичах навън. Строполих се по стълбите. Никой не пазеше конака. Ако имаше кой да поведе българите, щяха да ни изколят като овце.

А в конака жените пищяха и стенеха.

Луната изгряваше. Късна луна, намаляла след пълнолуние. Пръскаше особена, уморена и мрачна светлина, сякаш гледах света през опушено стъкло. Светлина като при затъмнение.

Вървях през гората, препъвах се, размахвах ръце и убеждавах девойката. И зад едно дърво изскочи човек. Вцепених се, потта ми замръзна и усетих, че съм целият вирвода.

Човекът се строполи в краката ми, прегърна коленете ми и почна да плаче:

— Паша! Паша! Дъщеря ми!

Изскочиха и други хора, и те налягаха по поляната. Видях на луната, че косите им са бели.

— Внучката ми!

Молеха ми се, вместо да ме убият с камъни. Сториха ми се като пришълци от друга земя, не приличаха на гордите овчари, които видях в конака и край огньовете на сватбата. Още не можеха да се събудят.

И се чуваше как в конака жените пищят и стенат.

Изтръгнах се, като ритах по ръце и лица, както мене ме ритаха в одаята. Опомних се, когато чух поток, сринах се по някакъв бряг и легнах по корем край тънката струя. Пих, измокрих се.

Полека-лека ме достраша. Чувах далечните крясъци и смехове и над тях тихото, равнодушно шуртене на ручея. Тръгнах обратно. Гората, огрята от късната месечина, сега ми приличаше на пеtnepa, в която стълбовете лунни лъчи вдигаха бели сталактити. Димяха изпарения. Студено беше.

Излязох на широка поляна. Луната се скри зад облак. Сред мрака отвсякъде звънтяха някакви животинки — късо и рязко, сякаш се скъсваше изпъната стоманена жичка. Скръцване и звънтене. Звънтенето се стрелваше отляво, отдясно, отвсякъде, никога едновременно, и на мене ми се стори, че една и съща стоманена мушица се стрелка около главата ми и ме омотава в сребърна паяжина, и реже мозъка ми с къси блясъци. Тревожно трепкаха мъжките блестунки — тъй наричат тук светулките, — губеха се и пак светваха, диреха нещо и не го намираха. Прорязваха кратка запалена следа и аз с мъчително нетърпение исках да отгатна накъде отиват, но в мрака те бяха изменили пътя си и светваха другаде. И в прекъснатото звънтене, и в прекъснатото блясване имаше нещо недовършено, нещо, което питаше и оставаше без отговор.

Само в мокрите от роса треви спокойно грееха със студено сияние дебели женски светулки — тежки, едри, безкрили — и чакаха да ги намерят.

Стигнах стената на конака и тръгнах покрай зида. Над мене откъм прозорците идеха вече изморени викове, стонове и пъшкане.

Луната се издигаше, а лунната светлина отслабна. Бях толкова изморен, сякаш цяла нощ бях вървял пеш. Колебаех се дали да вляза, когато чух сладък женски глас над себе си:

— Къде си ходил, Венецианецо?

Не видях лицето, но познах гласа на Гюлфие. Тя стоеше зад дървената решетка на прозореца. Зарадвах й се. Чух един глас като човешки глас, чужд на безумието и отвратата на тая нощ.

Мълчаливо влязох в конака. По двора имаше натъркаляни тела. Под платана беше тъмно. Огньовете догаряха, жаравата малинено червенееше.

Не се лутах, както си представях преди влизането си в конака. Търсех един човек. Имаше кого да търся. Покачих се на чардака. Той беше пуст. Скръцна врата и Гюлфие ме повика:

— Влез.

При нея беше тъмно. Тя пак ме попита.

— Къде си ходил? Отговорих й:

— Далеч от конака. Жените пищяха и плачеха. — И признах тихо. — Тук не е за мене, Гюлфие.

Тя ме хвана за ръката и като приближи устни до мене в тъмното, рече ми тихо:

— Искам да отида да чуя нещо, а ме е страх. Ела с мене. Тя отвори някакъв долап и двамата заслизахме по стъпала.

Съвсем тъмно беше. Не се учудвах, защото бях вървял по много тайни ходове. Опипвах стъпалата с ходилата си. Дясната ми ръка се опираше в грапавата стена, лявата ми ръка я държеше Гюлфие. Стената беше студена, дланта на Гюлфие — топла и мека.

Тръгнахме по равно. От двете ни страни имаше камък, над нас — дъски. Над главите ни се чуваха гласове, тропот, хъркане. Бръкнах в пояса си да измъкна огниво, за да се огледам. Гюлфие ме хвана с две ръце.

— Недей. Тоя ходник обикаля целия конак. Покрай външната стена. В някои стаи се влиза през долапите. Ако светнеш, ще видят през цепнатините между дъските.

Сетих се и попитах:

— Ходът не е ли наравно с избата и оборите? Не са ли затворени там първенците?

— Така е — отговори Гюлфие. — Затова се губи ширината му, а никой не го усеща.

— Да идем да ги чуем — помолих аз.

— Не! — отказа стреснато Гюлфие. — Стига мъки. Ела. Вървяхме още. По едно време Гюлфие спря. Усетих, че се колебае. После гласът й дойде из мрака:

— Запомни това място. Тук е тайният изход. Ти си добър човек, правиш каквото можеш. Тия, които го прокопаха, дойдоха и си отидоха. Знаем го само аз и агата. Ако светнеш, ще видиш, че в стената има вградена обгорена греда. Тя се дръпва.

Продължихме нататък. По едно време Гюлфие отново спря. Исках да я попитам, но тя стисна ръката ми да мълча. Ослушваше се. Беше съвсем тихо. След малко сама ми прошепна:

— Тук е стаята на Караибрахим.

Някъде над мене, съвсем близко, дишаше Елица. Не исках да мисля, не исках да си представям. Задушавах се. Чух Гюлфие да шепне:

— И преди бях тук. Уплаших се. Да не вярваш на никоя. Гък не каза, уж вода ненапита. Поне да викаше за пред хората. Ето, и сега мълчи…

Протегнах ръка да запуша устата й. Пръстите ми докоснаха нещо топло и мокро. Тя ме ухапа.

И ние се заизвивахме на студената пръст като два голи червея в мрака на подземието. Мълчахме. Аз и Гюлфие.

И през тази нощ разбрах каква гореща и отчаяна жена е тя.

В мрака не усетихме кога е изгряло слънцето. Едва се довлякох до стаята си.

Щом отворих вратата, видях, че вътре е тъмно. Тялото на девойката закриваше прозореца. Тя се беше обесила и висеше — дълга и проточена, — а върховете на пръстите й почти докосваха пода. Стъпила беше на седлото ми.

Свалих я. Беше много тежка и вече се вкочанясваше.

В стаята стана светло. Видях в ъгъла кърпата й, та я метнах върху страшното й лице. Отдолу се подаваше русата й коса, която аз бях разпилял през нощта.

Стоях коленичил пред нея. Гледах тялото, което ме подлудяваше преди няколко часа. Не знаех дори името й.

Как се отказа тя от живота? Какво получи насреща? Какво повече имаше от живота, което аз не знаех?

Какво струваше сега тялото й? Мъхът по бузите й, мъхът под мишниците й? Дългите клепачи над сините очи?

Благодаря ти — все едно Саваот или аллах, — че бях жив.

Тръшнах се на постелята си. Нямах сили да се обадя никому. И веднага заспах.

Събудих се, сякаш някой ме удари. Видях тялото на пода и като се препъвах, втурнах се навън. Елица! Елица и тишината в Караибрахимовата стая.

Видях Елица през клоните на платана, от другата страна на двора. Облегнала беше лакти на оградата и гледаше към мене през листата на дървото. Веднага я намразих. Стори ми се, че в стойката на тялото й няма отчаяние. Двете й плитки висяха от оградата надолу като две мъртви змии. Дори косата си беше заплела.

Искаше ми се да се обърна, когато слугата на Караибрахим се довлече до мене. Каза ми, като се прозяваше, търкаше с опакото на ръката си очи и вдигаше шалварите си:

— Господарят те вика да се биете със саби. Дори тази сутрин Караибрахим не искаше да се откаже от фехтовката.

Влязох да взема шпагата си и мълчаливо посочих на слугата мъртвото тяло.

Фехтовахме се под чардака, пред Елицините очи. И двамата бяхме еднакво лоши. По лицето на Караибрахим личеше, че е прекарал безсънна нощ. Беше още по-мършав и дори изморен, нещо съвсем необичайно за него.

По едно време вдигнах поглед и видях двете дълги кестеняви плитки. Озверих се. Три пъти изтръгвах шпагата от ръцете на Караибрахим и я отпращах на десет крачки. И три пъти стоях изправен, нехайно опрял шпагата на върха на дясната си обувка, докато той отиваше, навеждаше се и вдигаше шпагата си. А Елица гледаше отгоре.

Тоя път не усетих дали Караибрахим се ядоса. Изглежда, му беше безразлично. Прав беше. Той имаше Елица.

Тръгнах си. Рязко се обърнах и почнах да се изкачвам по стълбите към Елицината страна. Едва дишах от вълнение.

По средата се дръпнах, за да мине край мене една от момите, които спаха при спахиите. Беше само по бяла риза, окъсана и окървавена, с разпуснати коси. Тя имаше очите на трупа, който тая сутрин свалих от прозореца. Мъртва беше, а ходеше.

Почаках я да отмине и отново се заизкачвах. Пак мразех Елица.

Когато тръгнах към нея, тя се обърна да ме погледне. Плитките й с шумолене се плъзнаха по ръба на оградата, ала не се изхлузиха докрай и останаха извити настрана от главата й, а наклоняваха леко лицето й.

Отслабнала беше. По лицето й видях восъчна белина. Напукани бяха устните й, ала очите й светеха с трескав блясък. И не приличаха на очите на клетницата, която преди миг мина край мене. А под очите й имаше сини сенки. Тъй би трябвало да изглежда лице, изпито от безсънна и пълна със страсти нощ.

Хубава беше, по-хубава отпреди. Оживяла. Спотаена. Страстна. Идваше ми да я заплюя. Синината под очите й ми се струваше следа от мъжки пръсти. Представях си къде ли още по бялата й кожа, под дрехите й стоят тия сини, позорни петна. Спомних си за Севда, сенките по лицето й — мек, пипан плод с прогизнала гнилота.

Чак сега видях, че дрехите на Елица са подредени, закопчани, завързани.

Тя ме изгледа, обърна се, без да наведе глава, и бавно тръгна към Караибрахимовата стая.

Не смеех да се прибера в стаята си, за да не видя мъртвото тяло, очертано от одърпаната дреха. И синьото лице, цялото синьо, не като синьото под Елицините очи.

На двора ме посрещнаха като герой. Научили бяха и се чудеха какво ли съм могъл да направя на една жена, та да се обеси. Техните жертви бяха ритали, бяха пищели, тръшкали се бяха, припадали, ала на сутринта бяха всички живи. Цъкаха с език и ми завиждаха.

Какво бях направил ли? Нищо не направих.

Аз я убих. Аз, подлецът, дори не можах да изнасиля една жена. Аз я убих. Тя е чакала. И това, което е чакала и виждала, било по-страшно от това, което бих могъл да й направя. Ако бях влязъл пак при нея, тя щеше да живее. Както живееше Елица.

Забравих за мъртвата чак през нощта, когато при мене дойде Гюлфие.

В тъмното не виждах колко е дебела. А тя беше много дебела, цяла пряспа от плът. Ала важно ли беше дали е дебела, или не? Умна беше, добра беше. Когато искаше, можеше да милва като майка.

С какво я надминаваше оная, мъртвата — строгата и хубавата?

С какво я надминаваше Елица?

ОТКЪС ТРЕТИ

След три дни изтече срокът, даден от Караибрахим на първенците. И Караибрахим заповяда да ги изведат от тъмницата на вътрешния двор на конака. Три дни не им дадоха да ядат и да пият. Сюлейман ага, който и трите дни не се показа на чардака, прати при Караибрахим човек да му каже, че за три дни и магаре ще умре без вода. Караибрахим попита:

— Нали в тъмницата тече вода по стените?

— Тече.

— Нека ближат стените. А за три дни никой не е умрял от глад.

На третия ден сутринта Дельо поиска и влезе в тъмницата и стражата не го спря. Той застана на вратата, запуши носа си заради вонята, която идеше отвътре, и попита с гъгнив глас:

— Колцина сте?

И като не му отговориха, принуди се да влезе в тъмницата и да мине между налягалите пленници. Преброи ги, а те излязоха шестдесет и трима.

— Нали преди бяхте шестдесет? Кои са новите трима? Дядо Кральо му отговори, защото навярно се надяваше, че ще пуснат новите хора, които преди не се бяха явявали пред Караибрахим:

— Нови има осмина, а петима от старите ги няма.

И той изброи имената им. Запомних само едно, защото той беше после измежду шестимата първи избрани от Караибрахим. Пиша го тук, да го знаят внуците му, ако тоя ръкопис стигне до тях. Старецът се казваше Волчьо Крилатица.

Стоях на вратата, когато Дельо излезе и събу цървулите си, догоре изцапани с нечистотии. А дядо Кральо не се стърпя и попита отвътре:

— Защо питаш?

— Чувате ли да чука над главите ви?

И наистина от три дни откъм стаите на Сюлейман ага непрестанно се чукаше върху камък.

— Агата заповяда да се изчукат върху плоча имената ви. Прави надгробен паметник. Ако някой се отрече и приеме правата вяра, да се обади — ще изличат името му.

Дельо се изсмя беззвучно, а отвътре долетяха жалби и проклятия.

Към пладне Кара Ибрахимовите хора извадиха първенците на вътрешния двор. Последнит е десетина ги извлякоха на ръце.

Всички се събраха накуп около чешмата. А чешмата я пазеха четирима турци с извадени ятагани. Един овчар — не се познаваше млад ли е, стар ли е — все се хвърляше към водата и викаше:

— Искам да пия.

Сеймените го блъскаха назад и бършеха гнусливо ръце в дрехите си. А той падаше и пак тръгваше — ту прав, ту пълзешком, — и все повтаряше:

— Искам да пия.

Освен първенците и четиримата пазачи на чешмата нямаше никого другиго на двора. Едни от първенците лежаха, други стояха прави. Някои покриваха с длани и наметала очите си, защото слънцето ги слепеше, други покриваха с наметалата ушите си, да не чуват шума на водата. А всички, които гледаха, впиваха очи в сребърната струя на чешмата.

Когато Караибрахим заслиза по стълбите, неколцина от легналите се изправиха. И се чу гласът на Манол:

— Планината ви гледа. А след него се чу:

— Искам да пия.

Планината не ги виждаше — дворът беше отвсякъде ограден с чардаци и сгради. И по-добре. Какво беше останало от гордите селяни, които преди десет дни стояха на същото място? Дрехи, потънали в нечистотии и пръст, лица, черни и зелени от лигавата влага, която бяха лизали от стените. Бради, сплъстени и чорлави, ръце, сини от ремъците.

Очите им видях, когато слязох пред тях. Гледаха мрачно, отчаяно и диво.

Караибрахим застана там, където стоеше преди десет дни. Седеше на същия рязан стол. Носеше същите дрехи. До него бях аз с двамината ходжи, едноокия и дебелия. Хасан, сина на Велко, го нямаше. Ала сега Караибрахим беше покрил долната част на лицето си с кърпа да се пази от вонята, и гласът му излизаше глух и променен, а над кърпата светеха безпощадните му очи.

Спомних си какво беше преди десет дни. Спомних си и мислите си. Дали беше се прекъснала нишката между тия хора и планината, дали вече бяха останали сами? Течеше ли още по тях майчина кръв, или кръвта им се беше затворила в кръг и във всекиго биеше само неговото сърце?

Сиври билюкбаши до чешмата попита:

— Ага, да изведа ли и оня, с шареното псе?

— Остави го, какъв първенец е той? — отговори Караибрахим и млъкна.

Караибрахим мълчеше, мълчаха и първенците. После Караибрахим попита и аз преведох на български. Струваше ми се, че самият аз питам. Преди десет дни се усещах самотен, и сега бях сам, ала без да ща, вече се прилепвах към групата на хората с чисти дрехи и чалми. Защото ония насреща, мръсните и отчаяните, ми спомняха за преизподнята на кораба. Отблъскваха ме, исках да се махна или те да се махнат.

— Кой приказваше преди?

Напред излезе дядо Кральо, бялата му коса и бялата му брада бяха очернели, приведен и слаб.

— Старче — рече му Караибрахим, — десетте дни минаха. Дядо Кральо мълчеше.

Чу се гласът на обезумелия от жажда:

— Дайте ми да пия.

Караибрахим каза:

— Пий от извора на чистата вяра.

И аз преведох.

Тогава дядо Кральо проговори и каза:

— Проклет да си.

Караибрахим се изправи и гласът му беше все така равен и спокоен:

— Защо бяха тия три дни мъки? Защо беше тая упоритост? Ала ви прощавам. Ето пред вас огъня, чиято пепел ви показах миналия път. Посипете с пепел главите си и нека всеки от вас сложи върху пепелта ей от тия фесове и чалми.

Той най-напред посочи кръга пепел, който аз не бях забелязал досега, а после струпаните до стената фесове и чалми. И каза още:

— И стадата ви пак ще са ваши, и всеки ще отиде в дома си. И над него ще бъде благословията на аллаха.

Докато Караибрахим говореше, изправените пленници помогнаха на легналите да се изправят. И тъй като се опираха вкопчани един за други, сбъхтаха се в съвсем тясна купчина и не само ръцете им изглеждаха вързани, ами и цялата тълпа беше като омотана с едно общо въже. И жадният се прилепи към тях. Приличаха на огромно животно с шестдесет глави и сто и двадесет крака. Дядо Кральо се облягаше с гръб върху тях.

Дядо Кральо отговори на Караибрахим:

— Що имаше да казваме, казахме го. Прави с нас каквото знаеш. В твоя власт сме.

И млъкна. Всички мълчаха, дори обезумелият от жажда. Чу се чукане върху камък откъм чардака и чукане върху дърво откъм портата.

Отгоре се обадиха:

— Ага, искат да влязат юруци. Караибрахим викна:

— Кажете на проклетия писар да спре, а на юруците да почакат.

Чукането от чардака престана, ала на вратата захлопаха още по-силно. И гласът отгоре извика:

— Идва самият вожд на юруците, Исмаил бей. Караибрахим помисли малко и каза:

— Нека влезе.

Отвориха портата и в двора влезе на кон Исмаил бей, юрукът, и след него седмината негови синове — и те на коне. С бърз поглед юрушкият вожд обиколи вързаните първенци и видя Манол.

А Манол срещна погледа му и тихо, като че ли със срам, рече:

— Добра среща, татко Исмаиле.

— Хаиролсун, Маноле кехая. И Манол му рече още:

— Честит си ти, татко Исмаиле, че имаш седмина синове.

— Честит си ти, синко Маноле, че имаш сто мина братя. Къде ще се меря с тебе?

После се огледа и като се обърна към слугата, който отвори вратата, попита го:

— Къде е Сюлейман ага? Защо не излиза да ме посрещне? И от чардака се чу:

— Тук съм, бей. Добре дошъл.

Всички вдигнаха погледи нагоре и за пръв път от три дни видяхме Сюлейман ага. Облечен беше в своята скъпа виолетова дреха, причесан и подстриган, но блед и отслабнал.

Тогава Вражу кехая викна към него с разтреперан глас:

— Тук сме, ага! Виж хала ни. Нали хвърляше от урвата за блудни думи? Нали уби сина ми? Виж сега дъщерите ми. Проклет да си, кръвнико!

Сюлейман ага се направи, че не го чува. А Исмаил бей, без да слиза от коня, каза на Сюлейман ага:

— Ага, тоя човек тук, вързан като убиец, на име Манол Стоте братя, син без баща, даде на мене, Исмаил бей, своите петдесет и два сребърни чана, а пък аз насреща му дадох земя за село.

Караибрахим се обади: — Къде му даде земя, бей? Къде?

Исмаил бей, който не се беше обърнал към Караибрахим и не го беше поздравил — защото гостоприемството налагаше Караибрахим да го поздрави пръв, — и сега не се обърна към него. А Караибрахим побеля от злост и обида.

— Питай него — посочи Сюлейман ага към нас. — Еничарина пред тебе, Исмаил бей. И прощавай, болен съм, не мога да сляза по стъпалата. Ако се качиш горе, ще ти се кланям до гроб.

— Как ще се кача горе, щом ти не слезе долу? — високо и с недоумение рече Исмаил бей. — Какво става тук? Ти ли си стопанинът на тоя дом, или тия непознати хора? И кой е еничаринът между тях? Не го виждам.

Никой не му отвърна.

— Тогава ти ми кажи, ти, с кичура на челото. Къде са чановете ми?

— Кой си ти? — попита Караибрахим.

— Аз съм Исмаил бей, от седемдесет и осмия оджак. Диря Маноловите чанове.

— Чановете прибрахме. Ала откъде да знаем, че са твои? Юрукът огледа двора и чардаците.

— Има ли тук някой, който да каже, че Исмаил бей не говори правдата?

— Ще ти дам чановете — каза Караибрахим.

Юрукът дръпна юздите, за да обърне коня си. Ала го спря — тъй с извита настрана глава.

— Ага, мога ли да те попитам нещо? — рече той на Караибрахим.

— Питай ме.

— Тогава питам те. Защо са вързани тук тия хора? Познавам ги. Нито един от тях не е крал или убил.

— Те стоят срещу волята на аллаха.

— Манол кехая ми каза, че Мехмед паша турчил в полето. Аз му казах. „Зелената диня, дори да превиеш опашката й, пак не сладни.“ Ще кажа същото и на тебе, да го запомниш, ага. Зелена диня, силом узряла, не сладни.

Юрушкият вожд говореше спокойно, ала с някакво нехайство. По-придирчиво ухо би чуло в гласа му и презрение. Караибрахим не се стърпя:

— Бей, като влезе, чудех се, че дрехите ти са като на тия овчари, навързани по двора. (И наистина юруците носеха дрехи досущ като българите, същите навои и цървули, същите гайтанлии гащи, същите пояси, елеци и ризи. Само нямаха червени наметала.) Сега вече не се чудя. Помни, че вратата е зад гърба ти, а не пред тебе. И лесно се залоства. Защо си дошъл?

— Момко, ти залостй вратата, моите хора ще залостят проходите. Ти ще залостиш вратата с елов прът, моите хора ще залостят проходите с железни шишанета. Не ме плаши, стар съм.

Караибрахим стана на крака. Най-големият син на юрука, Юсуф, подкара коня си и се изравни с баща си. Навързаните българи зашумяха и се раздвижиха.

Напред излезе едноокият ходжа, шейхът Шабан Шебил. Измъкна от пазвата си свитък, целуна го и го повдигна нагоре към юрушкия бей. Оня не спря разигралия се кон, а с глава даде знак на ходжата да подаде свитъка на сина му. Ходжата целуна отново хартията и я сложи в ръката на юрука.

Юсуф прочете нещо и кимна на баща си. Исмаил бей усмири коня си, а в това време Юсуф целуна свитъка и го върна на ходжата. И Юсуф прошепна нещо на ухото на Исмаил бей.

Беят наведе глава, сякаш се покланяше, после я вдигна. Вдигна и ръка:

— Прощавай, Маноле кехая, прощавайте и вие, овчари. Такава била волята на аллаха.

Вдигна коня си на задни нозе, обърна го тъй и го подкара към вратата. Когато преминаваше край всеки от синовете си, оня обръщаше след него коня си. И тъкмо да потъне под тъмната пещера на входа, викна обезумелият от жажда:

— Искам да пия, Исмаил бей. Дай ми нож да разрежа жилите си.

Исмаил бей спря коня си и погледна назад. Каза нещо на сина си Юсуф — какво, не се чу. Юсуф слезе от коня — за пръв път юрук докосна с крак плочите на двора — и свали от седлото малък издут мях. Върна се към завързаните овчари и запита:

— Кой тук поиска да пие?

Из утробата на стокракото животно излезе обезумелият от жажда и отвори уста. Юрукът вдигна високо меха и го стисна. Тънка бяла струя мляко падаше и клокочеше в устата на жадния. Клокочеше и чешмата. Жадният наведе глава, като че вече загубил безумието си, като че вече засрамен. Струята за миг го удари в наведеното чело. После пресекна.

Юсуф свали меха и попита:

— Има ли друг да пие?

А всички овчари, които с луди погледи бяха следили бялата струя, наведоха глави. И жадният, наситил жаждата си, отиде, та се скри по средата им. Те мълчаливо му сториха път и пак мълчаливо сбраха рамене.

Юсуф се върна до коня си, стегна с ремък меха и се метна на седлото.

Исмаил бей викна от вратата:

— Нека никой не каже, че Исмаил бей е минал край жаден, а не го е напоил. Ако някой от вас или вашите синове, или вашите дъщери се отбие в шатрите ми, за него винаги има покрив и постеля. Аллах поне не запретява да срещнеш друг човек под покрива си.

Един след друг юрушките коне минаваха през тунела и ударите на копитата ставаха глухи, а после изчезнаха. И вратата се затвори със скриптене след тях.

А Караибрахим почака, сякаш да се изветрее и духът, който остана след тях, и рече:

— Чуйте ме, първенци, които приличате на плашила. Вие казахте своята дума и аз ще повторя моята. Няма да остане човек в тая долина, който да не начертае кръст с кръвта си и да не плюе върху него. Ще ви мъча и убивам с огън, вода, земя и въздух. С желязо, дърво и камък. С остро и тъпо. Откажете се сега, защото отсега нататък мъките, които сте претърпели, ще ви се сторят дебели колкото малкия ми пръст, а тия, които идват, ще бъдат като кръста ми. Да, обещавам ви го и ще го изпълня.

А първенците мълчаха.

Тогава Караибрахим заповяда да вкарат това стокрако животно в тъмницата, а остави само дядо Кральо. Дядото безпомощно гледаше как другарите му ги гълта черната врата.

Сами един срещу друг останаха сгърбеният дядо и силният Караибрахим. И Караибрахим се надвеси над дядото, както орел над проскубана кокошка. Дядото цял трепереше, сякаш мъжеството му си беше отишло след другите. До тях стоях, превеждах и всеки миг очаквах дядото да рече: „Пощади, ага.“

— Хайде сега, другите ги няма. Промени вярата си.

— Не мога, ага.

— Как тъй не можеш!

— Ей тъй, не мога.

— Ами ако другите я сменят?

— Ако другите я сменят? Ще видя, ага. Аз да съм последен.

— Не е ли все едно, гяур, дали ще си първи, или последен? Нали все ще смениш вярата си. Смени я първи.

— Ами другите?

— Как другите. Нали ти казах — все едно първи или последен.

— Не е все едно, ага.

Дядото стисна устни — с нож устата му няма да разтвориш.

Караибрахим сви нос и едновременно разшири ноздри. Там, където външната страна на ноздрите опираше в носа му, кожата побеля. И две бели черти се извиха около гръбнака на носа му. Караибрахим се изправи. Мислех, че ще се пръсне. Той каза на билюкбашията, който седеше до чешмата:

— Влез вътре в тъмницата и намери петимата най-стари овчари. С тоя тук да са шест. Не, няма да коля. Обръснете ги, очистете ги, дайте им да ядат каквото поискат. Нека си поискат по едно нещо. Изпълнете го. После ми се обади.

Билюкбашията стоеше с отворена уста. Караибрахим добави:

— Изведете и Вражу кехая, който викна срещу Сюлейман ага. Караибрахим си отиде и тоя ден повече не го видях. Чух само гласа му.

Същия тоя ден в конака дойде Севда, не се беше вестявала от нощта на сватбата. Гюлфие я посрещна сърдита. Севда цяла трепереше и се оглеждаше.

— Какво искаш? Защо идеш пак? — викна аговица.

— Нека се махне тоя мъж.

— Тук ще остане.

Жената изведнъж се разплака:

— Всяка вечер идва, всяка вечер си отива, аговице. Уби ме, разпра ме. Избягах.

— Кой ма?

— Иде страшен, космат, очите му светят. Почва да ме души. „Ти си виновна“… „Заради тебе… Останах без сърце“… После… И си отива чак на сутринта.

— Кой ма, никаквице?

— Горан, дядо Галушковият син. Дето съм го примамила вечерта на сватбата, че изтървал пътеката. Гледай.

И Севда запретна ръкави да покаже синините по ръцете си. Разтвори и пазвата си. Гледах аз, ала още по-жадно гледаше Гюлфие.

— Като не можеш да правиш любов — рече тя с глух глас, — като не можеш да правиш любов, защо се захващаш?

— Аз ли не мога да правя любов, аговице? Аз ли? Ала ме е страх.

Тя се досети нещо, загледа се в Гюлфие, помисли и рече:

— Страх ме е да не му родя дете. Ами ако е голямо като него? Ще умра, ще се пръсна. Ти знаеш ли, че братовото му куче която кучка качи, тя умира — такива едри са кучетата.

— И какво искаш, кучко?

— Скрий ме в конака. Иначе ще го издам. Не мога повече. Да дойдат да го хванат.

— Дума ако продумаш, ще река на агата да те побият на кол. Тогава ще се разпори и утробата ти, и мръсното ти сърце. Остани в конака.

И когато Севда се отдалечи, като люлееше стройната си снага, рече със злоба подире й:

— Ялова е като мене. И тя го знае. Каза ми нарочно за детето, да ме заболи. Познавам я.

— Как можеш да познаваш, Гюлфие? — попитах аз.

— Познавам най-много по това, как гледа мъжете. Всекиго моли за дете. Не я ли виждаш каква е?

Рекох й тихо, без да се срамувам от нея, но с такъв глас, който показваше, че друг е казал това преди мене:

— Три неща има, които са ненаситни, дори четири, които не казват: „Стига!“ И първите две са — преизподнята и неплодната утроба.

— Вярно е! Ах, много е вярно. А кои са другите две?

— Земята, която не се насища с вода, и огънят, който не казва: „Стига!“

— И това е вярно. Ала и друго има, ще ти го кажа аз — мъжкото око на жени и на синове.

Стоеше срещу мене огромна, кръгла, бялата й кожа лъщеше като опъната на тъпан, устничките й се смееха. Изведнъж видях, че от очите й текат сълзи.

— Прости ми, Гюлфие — рекох й трогнат аз. Съжалих, че приказвах с нея като мъж с мъж. Не исках да я загубя.

Тя изтри гневно сълзите си.

— А знаеш ли защо тая никаквица ми говореше за Горан и ми показваше пазвата си? Знае тя, че съм луда по него.

Тя пък говореше с мене като жена с жена.

— Много мъже съм срещала, три пъти е трепнала утробата ми. И то — само като ги погледнах. Сигурно тъй непразните жени усещат, че за пръв път децата им мръдват в тях. Единият мъж е Манол, другият е Горан, а третият е Караибрахим. Зная аз, че само тия мъже могат да събудят децата в мене. Ала няма как да ги примамя.

Идват черни и страшни страници. Чудя се дали да ги пиша. Обхваща ме униние. Умора налива ръката ми. Главата ми тежи, нищо не ми се прави. Как ще премина през това море от мъки и ужас? Гледам напред и виждам купища листи, които трябва да напълня с разкази за човешко страдание. Когато си спомням, пред мене само за няколко мига преминават всичките тия мрачни дни, през които и слънцето сякаш беше потъмняло. Паметта не иска да се рови. Сърцето бяга. А почна ли да ги описвам, трябва да се напрегна, за да извадя от черната вода на кладенеца отдавна удавени спомени. Дни наред ще се събуждам и ще зная, че ме чака ден на жестоки спомени.

Всичката ми мъдрост, цялото ми спокойствие, събирано през тежки години на изпитание, се разклаща, щом си спомня тия дни. Зная, зная, човек не е звяр, затова пиша и тия редове. Но има хора зверове. Тежко им, че злото ги е избрало за свои товарни животни. И все пак — защо беше нужно всичко това?

Ала трябва да почвам. Представям си, че съм ловец на бисери. Измъкнал съм купища миди от дълбините и съм ги оставил да гният. И сред разложеното месо и вонята ровя с изтръпнали пръсти, да намеря скритите бисери.

От тоя ден, в който Караибрахим извади жадните и гладни първенци на вътрешния двор, аз загубих равновесие. Стана изведнъж. Усетих, че нещо ме носи и не мога да се спра. Бях като лист в буря. Вятърът ме блъскаше ту на една страна, ту в камък, ту на друга страна, ту в дърво. Кошмар ли беше, или наяве? Не можех да се спра, да се огледам, да размисля. Удар след удар падаха върху мене и аз тутакси покривах с длан удареното място, а в това време ме удряха другаде.

Жив бях, но не се радвах. Имах само една мисъл — да изтрая. Да не се развикам, да не разкъсам дрехите си, да не попадна под колелото на страшната кола, която дрънкаше и се тресеше през Елинденя. Да не сбъркам. Знаех, че ще свърши. Понякога не вярвах, че ще свърши. Само отначало нощем можех да се отпусна при Гюлфие. Но то не беше почивка.

Затворени бяхме в конака — ние, Караибрахимовите хора, пленените жени, окованите българи. И Сюлейман ага с хората си. Целият конак беше прокълнат. Прокълнат бях да стоя с тях. Не можех да изляза, да тръгна през зелената планина, да легна на тревата. Прокълнат бях. Там ме чакаше смърт. Само можех да гледам през прозореца как слънцето изгрява и залязва. Зелените върхове на гората хвърляха върху планината покривка, под която кипеше и дебнеше друг живот, враждебен на моя.

Целия следобед главорезите на Караибрахим се занимаваха с шестимата старциовчарй. Спомних си как римските войници облекли Исуса във виолетова мантия. Подстригаха ги, измиха ги като деца. Дадоха им да ядат. Гледаха ги в устата. Дядо Кральо отказа. Вражу кехая плачеше, сълзите му капеха в чинията, ала ядеше. И другите четирима старци ядяха здраво, без да бързат. Мускулите на слепите им очи и брадите им мърдаха. Приличаха на пътници, спрели за миг, готови да станат и да тръгнат на дълъг път. Попитаха ги какво искат. Един от тях поиска да издои овца. Доведоха му крава. Той доеше с търпеливи, ловки движения, а стотина души го гледаха отстрани, сякаш правеше някакво чудо. Вражу кехая поиска да викне. Засмяха се. Той събра въздух и викна така, че водата в чешмата Спря да тече:

— Дъще, къде си?

От чардака, като от дълбока пещера, проплака женски глас:

— Тук съм, дядо!

Запушиха му устата, ала не го биха.

Трети поиска да го изведат вън от конака да погледне планината.

Четвъртият поиска да прибере хляба, който остана на трапезата.

Отидоха да питат Караибрахим, а той зверски ги изруга.

Не помня какво поиска петият.

Дядо Кральо нищо не поиска.

Щом се стъмни, дойде Сиври билюкбаши и каза, че старците трябва да се приберат при другите пленници. Вързаха ги, прибраха ги. Помислих, че Караибрахим очаква от шестимата избраници да разкажат колко хубаво е вън, на белия свят. Лъгал съм се.

Говорех с Гюлфие на чардака. Тя беше тъжна — ходила при Сюлейман ага, а той я изгонил. На двора се размърдаха хора и светлини. Палеха нови борини. Караибрахим се канеше да влезе при първенците.

Втурнах се в стаята на Гюлфие. Търсеха ме да превеждам, не ме намериха. Доведоха ходжата Хасан. Тогава се сетих, влязох в долапа и опипом се спуснах по тайния ход. Лесно разбрах къде е тъмницата. Камъните на зида нарочно бяха оставени без спойка помежду им, за да се чува какво става вътре. Сега между камъните се промъкваше светлина.

Чух гласа на Караибрахим:

— Тия шестима души, които сами избрахте днес, ще умрат първи. Всеки ден ще убивам по един, за да стигнат за цялата седмица. В петък ще почивам. Единия ще набия на кол, втория ще посека на парчета, всяко парче мравка да го носи, третия ще заровя жив в мравуняк, четвъртия ще разпна на земята, да го изядат мухите, петия ще изгоря жив, шестия ще одера жив. Казах ви — ще ви мъча със земя, огън, вода и въздух. С дърво, камък и желязо.

Ходжата Хасан, син на Велко, бавно повтори тия думи.

Първенците мълчаха. Около тежките камъни се очертаваха тесни цепнатини от светлина. Прилепил се бях цял до влажната стена, затова замръзнах и треперех.

И чух Караибрахим да казва още:

— И тъй, седмица след седмица по шестима. Маноле, къде си? Манол не отговори.

— Уплаши ли се, Маноле? Тебе ще убият последен. Разправяха ми, че преди сто години, когато паднал Кипър, както ще падне и Кандия, нашите одрали жив един венециански капитан и напълнили кожата му с пера. И му облекли дрехите. А той живял одран три дни и гледал самия себе си в собствените си дрехи. Искам да разбера дали и ти ще оживееш, за да се погледнеш отстрани.

Хасан ходжа повтори същото на български. Първенците мълчаха. Караибрахим каза:

— Само по един човек ще вижда как умира всеки от вас. За да ви разкаже после. Когато си представяте какво е било, ще ви бъде по-страшно.

И заповяда на Сиври билюкбаши:

— Развържи шестимата. Дай им тия зарове. Остави им една борина. Нека хвърлят заровете да видят кой ще умре утре.

Светлината намаля. Остана една бледа, треперлива нишка, която се люлееше, между камъните като духната паяжина.

Два пъти чух всяка дума на Караибрахим. На турски и на български. Без да искам, сам я превеждах наум.

Чу се хлопането на железата, които затвориха вратата на тъмницата. После чух гласа на дядо Кральо:

— Маноле, пощади!

И Манол проговори:

— Защо се молиш на мене? Моли се на Караибрахим. А дядото рече пак:

— Маноле, смили се!! И заплака.

Разнесе се Маноловият глас, спокоен и силен:

— Щом искаш, откажи се!

Дядо Кральо отговори през сълзи:

— Проклет да си! Няма да се откажа!

— Защо ме проклинаш?

— Не ме гледай тъй! Не ме гледай! А Манол каза:

— Планината те гледа. Вражу кехая запищя:

— Проклет да си! Проклета да е планината! Проклета да е майка ми! Не искам, не искам!

Паяжинната светлина се скъса. Оттатък беше догоряла борината. Чаках и треперех от студ в мрака. Никой не се обади повече. Излязох от тайния ход. Блъснах Гюлфие и отидох в одаята си.

Най-напред легнах по гръб. После почнах да се мятам като побъркан. Мразех Манол.

Жив бях. А той ми пречеше да живея.

Исках да го смажа, да го превия, да го видя проснат и жалък. Тоя глупак Караибрахим знаеше само да коли и да сече!

В мене се събуждаха поколенията френски благородници, които векове поред бяха измъчвали, потискали и смазвали човешки същества и воли. Треперех като от непреодолима тайна страст, по-силна от страстта през оная нощ към обесената девойка. Борех се с изкушението, отблъсквах го, а то се надигаше от дъното. Идеше от мрака. Шепнех нещо, въртях се, охках.

Мъчех Манол. Той беше до мене. Висеше на палците си, със сто килограма на нозете. Костите му излизаха от ставите, жилите му се късаха, кожата му се пукаше. Трупът му ставаше толкова дълъг, че съединяваше пода и тавана. Обувах нозете му в мокри обуща от ремъци. Слагах го да язди на остриета. Горях го на слаб огън, вързан само за вериги за кръста, и той тичаше около стълба, а навсякъде около него имаше огън. Зарових го жив и устата му се пълнеше с пръст. И още, и още, и още.

Тоя глупак Караибрахим! Исках да скоча, да разтворя вратата му, да го вдигна от леглото, където спеше Елица с разпиляна коса.

Да му кресна как се измъчва, да грабнем борината, да се втурнем в подземието.

Пред мене се гърчеше топло човешко тяло. И каквото му сторех, някой друг искаше да го стори на мен и сега вече се мятах и гърчех, защото се бранех. И не можех да се изскубна от страшните мисли, които ме тресяха като в треска. Виках: „Не! Не! Не!“ А нещо тъмно и неопределено идеше към мене.

Не усетих кога е влязла Гюлфие. Щом ме докосна, изкрещях. Тя запуши устата ми.

На сутринта, преди да се измъкне, тя ме погледна в очите.

— Това не си ти — каза тя и поклати глава.

Аз бях.

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

От сто години стои Сюлейманаговият конак сред Елинденя, та стените му белеят, а Елинденя чернее. Преди беше като гарваново свърталище, от което излитаха гладни сеймени да се слетят на християнските души като на мърша. Сега белее като змийско яйце, в което се люпи змей невиждан, който иска да покрие с ципести крила цялата долина.

А по околните планини като подгонени пилци се бяха пръснали хората от трите села, изгонени от гнездото си, в което сега се мътеше само бялото яйце. Стояха на планината и чакаха.

Чаках и аз. Чакахме пратениците си. Защото там долу, в конака, седяха вързани със скръб и желязо шестдесет души българи и те бяха наши пратеници, слезли в бърлогата на звяра. И нямаше ни от тях, ни за тях вест или дори слово. Не врагът ги беше пленил, та откарал, ние ги бяхме пратили, планината ги беше пратила, да покажат на Караибрахима, че никога няма да пречупи волята ни.

Всеки ден се изкачвах на върха Бялата глава, седях на порутените мраморни стени, та гледах конака. А после затварях очи и почвах да викам в паметта си лицата на първенците. Идеха те едно по едно, като огрени от месечина, както в оная нощ край воденицата. Пращах им добрите си мисли, а те си отиваха, сякаш не ме чуваха. И като отворех очи, виждах да се белее конакът и дори слънчевите лъчи отскачаха от белите му стени. И знаех, че зад зидовете му има студ и мрак и в тоя студ и мрак стояха първенците.

А ние чакахме пратениците си. Що друго можехме да сторим?

Младите се сърдеха и казваха: „Да нападнем“ — старите само клатеха глави. Че техните бащи им бяха разправяли какви камъни са цепили и какви дървета са свличали, когато се вдигали белите стени на конака.

И като гледах конака и покривите на трите села, спомних си за мумиите, които заварихме в пещерата. И те бяха стояли тук и бяха гледали същите плочи на покривите. И те бяха чакали. И не дочакали. Затова твърде не обичах да влизам в пещерата, да не ми се привидят страшните лица и празните очи.

А в тая пещера бяха събрани двеста души, повечето жени и деца, и то най-вече жените, децата и внуците на клетниците, отведени от Караибрахим. И тъй като хората в тоя край вярват, че лястовиците зиме не отиват на юг, а се крият в пещерите или се превръщат в прилепи, казваха, щом видеха прилеп: „Защо и ние не станем като лястовици или като прилепи и да се събудим чак когато над долината дойде пролет, та споменът за Караибрахим да се стопи като сняг?“

Ала се събуждаха всяка утрин и искаха да ядат. И преди да сложат залък в устата си, затичваха се горе по стръмното, до срутените стени на езическите храмове, та да погледнат конака. А той си стоеше все там.

Тъй минаха пет дни, изпълнени с чакане и скръб. Още на първия ден се разболя от страх една девойка и викаше дружките си, отвлечени в конака. А братята й изнесоха от селото сандъците, пълни с прикя, та ги сложиха върху пясъка на пещерата да ги гледа, да им се радва и да си мисли за булченските дни. И тя молеше дружките си да обличат новите й руби и на която приличаха, даряваше им ги. На третия ден умря. А в същия ден се роди дете и донесоха щит на голяма костенурка, та сложиха детето в щита, и като заплачеше, люлееха го.

След като прочетях утрин молитвата на коленичилите клетници — а Четях аз горе, на високото, сред развалините от храмовете на старите богове, — тръгвах по билото, по ръба на долината Елинденя, да отида до превала Милото господи. Там сядах между големите каменни кръстове и черпех сила от покоя на планината. И първия ден, когато навлязох в гробището — ето, най-големият кръст беше изчезнал. И колкото да го търсех, не го намерих. А на втория ден изчезна втори кръст. На третия ден, когато отидох след заравянето на девойката и мислех за сестрите й в конака, погледът ми беше изострен от мъката, та видях, че някой е копал и после грижливо покрил копаното с пресни чимове да не личи.

Някой скриваше кръстовете в земята. Там стоят те и досега и само те са останали, защото после турците строшиха ония, които го стърчаха по гробището. И когато над Родопа отново изгрее слънце — дано стане по-скоро, — нека хората разкопаят поляната надясно от прохода Милото господи. И ще намерят каменните кръстове в земята.

Оная нощ се скрих в гората край гробището и брах много страхове. А посред нощ излезе между кръстовете сянка и чух удари на мотика. И като напрегнах очи, познах Момчил. Станах и го повиках, а той взе да отстъпва заднишком като пред призрак и се стопи в гората. „Момчиле“ — викнах му аз, ала той не се обади.

И през деня, когато се връщах, видях отдалеч на една поляна, че сокол се е впил в очите на една сърна, пляска с криле да я оглуши и се мъчи да изкълве очите й. Сърната мяташе глава, паднала на колене, ала хищната птица не я оставяше. Тогава из гората излезе човек и птицата се вдигна. А човекът хвана сърната за предните крака и я изправи. Тя стоеше на задни крака, сложила копита на раменете му, и двамата сякаш се гледаха в очите. После сърната падна встрани и почна да вика, и си спомних, че тъй Момчил уби козела, когато Вражу кехая надви Манол. Вдигна го на задни крака, погледна го в очите и го мушна в сърцето. Затичах се надолу, а соколът изкрещя и литна насреща ми. Покрих с ръка лицето си и когато смъкнах ръка, нямаше ни Момчил, ни сокола, ни сърната.

И Момчил чакаше. Скиташе самотен по горите, прогонен от хората, и чакаше какво ще стане в конака.

Само един човек не дочака, и то беше жена. Севда всеки ден се изкачваше до пещерата и оттам до Бялата глава и все ме питаше: „Отче, видя ли нещо?“ И когато на петия ден турците излязоха, та отидоха да заровят някого жив в мравуняците над конака, а ние не можехме да познаем отдалеч кой е, тя заплака и ми рече: „Отче, благослови, ще отида в конака.“ И слезе надолу. Не беше така, не, не беше така. Отиде си още на третия ден.

А другите чакаха.

А какво ли щеше да се случи, ако дойдеше вест, че първенците са склонили глави и заплюли кръста? Дали тия хора щяха да слязат в селата си, та мъжете да навият чалми, а жените за закрият лица?

Хората чакаха. Чакаха различно, както всеки човек е различен от другия. Над планината вееше вятър и носеше плач и песен, и развяваше черни ръченици и бели кърпи. И колкото по-силен ставаше вятърът, толкова по-силни ставаха плачовете и песните и живот и смърт вряха в един котел. Денем майките плачеха в пещерата, скрили лица в престилките си, нощем дъщерите им пълнеха гората с шепот. И ставаха сватба след сватба, без момари и празненства, и колкото идеха при мене да ги благословя, два пъти по толкова сами се венчаваха. Ала когато се връщаха утрин, хванати за ръка, най-напред питаха: „Дочакахте ли?“

А децата скитаха из горите и почваха да носят първите ягоди. И носеха кошници гъби, та варяхме чорба от сърнени рогачки, овчи нос и масловки, и пачите крачета печехме, а мечите гъби сушехме на сянка. Ала и децата, като изскочеха из гората с шапки от папрат на глава, най-напред питаха: „Дочакахте ли?“

Една нощ, когато и аз се бях прибрал в пещерата, защото на вън духаше студен вятър, детето в щита от костенурка изплака, а майка му писна. Не смеех да отворя очи, да не видя лицата на мъртвите, ала под клепките ми светна и аз погледнах. Някой беше хвърлил сухи корени в огъня и пламъкът се вдигаше, ала димът отиваше към входа и обгръщаше човека, който стоеше изправен там, затова не можахме да го познаем. А той прекрачи напред, на светлото, и видяхме Момчил. Косата му падаше по лицето и по плещите, сплъстена и пълна с тръне като гривата на подивял кон. Лицето му беше измършавяло, та вратът му изглеждаше още по-дебел и по-строен, като вратовете на хората, издълбани горе по мраморните плочи. А очите му светеха. И той ни каза:

— Разкопах гроба на Енихан баба, покорителя на Родопа. Там горе, на върха, на гроба му има теке, да ни спомня, че турският пълководец е избил дядовците ни и пленил бабите ни. Запалих огън, да освети земята и прогони духа, и разкопах гроба. А огъня не изгасих, защото исках да изгоря костите му и да пръсна пепелта по вятъра, та духът му да не може да я събере в деня на страшния съд. В гроба нямаше кости.

И повтори:

— В гроба на Енихан баба нямаше кости.

Хората се събуждаха един след друг, отмятаха халищата от лицата си и го гледаха. А той изведнъж се развика:

— Няма кости! Няма Енихан баба! Родопа няма покорител. Никой не е победил долината. А ние триста години се кланяме на Сюлейман ага и на трима турци. И на едно празно теке. Планината не е победена.

Тогава една жена първа хвърли срещу му. Хвърли срещу Момчил престилката си, а тя се разтвори над огъня и литна мълчалива като бухал. И други хвърляха срещу му и тъй като пещерата беше песъчлива, та нямаше камъни, хвърляха цървули, парчета хляб, калпаци. И един хвърли шепа пясък. Не го замеряха със сила и злоба, а сякаш искаха да го засилят, да го скрият от очите си.

И пясъкът пръсна в лицето на Момчил и той покри лице с две длани и заднишком отстъпи от огъня. И мракът го скри. А хората, все тъй без да продумат, легнаха и се завиха презглава.

На другия ден децата намериха труп на лисица в гората. Когато ловците убият лисица през зимата, одират я, а трупа й закачат на някой клон. И там виси одраната мърша, докато изсъхне и почернее, защото и най-гладният звяр не пипа умряла лисица. Може и години да виси, защото е отровна. Такъв черен труп намериха децата, сложиха го в скалата и първото се наведе, взе камък и го хвърли върху трупа. И каза:

— Проклет да е Момчил.

И второто се наведе, взе камък, хвърли го и каза:

— Проклет да е Момчил.

А до вечерта купът камъни беше висок до кръста ми, защото и старите, щом минеха, хвърляха камък, само че нищо не казваха. Хванах ръката на мъдър старец и го помолих:

— Недей, той го направи от много обич. А старецът ми каза:

— Обичта е своя работа, а стражата — хорска. Нека се скита отхвърлен като кукувица. Ти знаеш ли, отче, защо е прокълната кукувицата? Защото една пролет закукала, преди да се е разлистила гората, та излъгала млади хайдути. Те хванали планината, ала паднал сняг и ги уловили по стъпките. Оттогава кукувицата няма свое гнездо. Бог не е простил на една птица, и то за десетина хайдути. Ние ли да простим на Момчил, че предаде Елинденя?

И хвърли камъка. А камъкът сякаш мене удари и остана да тежи в сърцето ми. Ала това беше петият ден и когато се изкачих до развалините, тогава видях, че турците ровят жив човек в мравуняка. И в гърдите ми лумна огън, та стопи камъка!

Ако беше вярно, че преди векове през суша жреците палели пред тия храмове огромни огньове да покажат пътя на облаците, та падал силен дъжд, ако беше вярно, то само пламъците в моите гърди щяха да извикат такива облаци, че потоп да завлече и проклетия конак, и цялата Елинденя.

А през нощта заровеният в мравуняците възкръсна и дойде в пещерата. И това беше Вражу кехая. Мравките прегризали въжетата му, та избягал.

И вестта, че най-после дочакахме човек от конака, полетя по планината, та тръгнаха борини из мрака и се събраха на голям огън в развалините. Защото хората от трите села бяха пръснати наоколо в десет, че и двадесет различни стана и сега се събираха за пръв път от сватбата. И като хвърлихме всички борини накуп, пламъкът се вдигна и освети белите камъни и белите лица на хората. А Вражу кехая заразправя. Почна тихо, ала хората по-отзад не чуваха, пък излезе и вятър, та той трябваше да вика. И каквото разправяше, ставаше още по-страшно от викането му и срамно беше човек да говори такива неща. А вятърът раздухваше и размяташе огъня.

И като намерих сили да вдигна глава и да погледна, видях да се белеят само камъните, пък и те почервенели от огъня, и нито едно изправено чело. И ми идваше да блъсна Вражу кехая, за да млъкне. Ала не смеех да го докосна, защото беше мъченик.

Тогава из мрака изскочи Момчил, който стоял скрит и слушал, скочи до огъня и викна:

— Защо плачете, глупци? Радвайте се, че планината е родила такива мъже.

И никой не вдигна камък да го удари, макар краката им да бяха стъпили на камъни. Момчил беше син на Манол.

На другия ден Вражу кехая събра домочадието си — а това бяха много хора — и слезе в Заград. И като разбраха хората, че Караибрахим още шестдесет дни ще убива всеки ден по един човек, мнозина рекоха: „Да се върнем по къщите си, защото дотогава турците няма да ни закачат.“ Като че ли никому не дойде наум, че първенците могат да се пречупят, та всеки пресмяташе шестдесет дни по един човек.

И аз го пресмятах. И се превих до земята, като си помислих, че шестдесет дни ще гледаме от високото как умира човек, а ние не ще можем да му помогнем. Дори името му нямаше да знаем, та да се помолим за него. И да не видехме, щяхме да го знаем, че всеки ден умира един от шестдесетте. Затова не се качих горе, а слязох към воденицата на дядо Галушко.

А той стоеше на белия камък, който Манол беше преместил, та да сресва Елица скритом косата си. Стоеше и се люлееше напред-назад, като че ли тъчеше на невидим стан. И побелялата му глава се люлееше като махало. А скокът все бучеше, хвърляше се нагоре и падаше в езерото. И скритото под воденицата колело се въртеше, та стените й трепереха, ала камъните не мелеха нищо.

Дядото не ме чу. А когато го бутнах по рамото и ме погледна, сякаш не ме и позна. Пък аз трябваше да извикам на ухото му всички страшни думи, които снощи чух от Вражу кехая, да ги викам, та глухият дядо да ме чуе. И както снощи исках да бутна кехаята, тъй трябваше да се намери някой мене да блъсне в езерото, та да се удавя и да млъкна. Ала млъкнах и без това, защото заплаках от ярост и мъка. Белият дядо ме гледаше, сякаш знаеше нещо още по-страшно. Колелото тракаше и камъните трептяха, а на мене се въртеше главата, защото се бях навеждал напред-назад подир стареца.

А той спря да се полюлява и си спомних, че бях видял уловена мечка да се люлее така, не зная дали от безизходна мъка, или защото мислеше, че върви нанякъде. И дядото хвана торбата ми, ала не проговори, защото беше онемял след нощта на сватбата. Щастливи бяха, които можеха да плачат.

Сетих се, извадих псалтира. Защото дядо Галушко не можеше да пише, ала разпознаваше големите букви. Разтворих страниците на азбучната молитва и той посочваше с разтрепераната си ръка буква след буква, докато прочетох:

„Ами детето?“

И ме погледна с такива очи, и ме питаше с такава мъка, че сто пъти по-добре беше да ми каже каквото и да е. А мислех, че ме пита за Елица. Чак после разбрах, че ме е питал какво ще стане с детето на Елица и Караибрахим.

ОТКЪС ПЕТИ

Сюлейман ага разпусна хората си. На сутринта в конака бяхме останали само ние, пленничките и първенците. Караибрахим влезе при Сюлейман ага. Спахиите викаха и заплашваха агата, защото намериха трупа на един свой другар, а момата пленничка беше изчезнала.

Караибрахим излезе, на вид ядосан, но познах, че всъщност се радва.

— Ага — викна му Кеманчиджогли. — Защо не ги изклахме? Сега ще хванат горите и ще станат хайти.

Караибрахим повдигна рамене:

— Дали са петдесет повече или по-малко — все едно. Защото от стотина души хората на Сюлейман ага тогава бяха останали едва ли и петдесет — останалите се разбягаха още преди. — Те имат оръжие — упорствуваше Кеманчиджогли.

— По-добре да са в гората, отколкото в конака — рече Караибрахим и си отиде.

Сюлейман ага остана сам. С него бяха само двамината чиновници турци и трима слуги. И при Гюлфие имаше няколко жени.

Същия ден изведоха един от шестимата старци и го побиха на кол.

На другия ден в конака дойде овчар от Сюлейманаговите стада и разплакан разправи как Дельо запалил две кошари — едната с млечни овце — сегмал, — другата с агнета и овни — йоз. Двете кошари били на две планини, едната срещу другата.

— Кога агнетата блееха за майките си, черна се земя тресеше. Кога овцете блееха за агнетата си, синьо се небе цепеше — плачеше овчарят.

Имало стар хайдутски обичай да се пече на шиш живо агне. Който изтраел писъците му, оставал хайдутин. Който си запушел ушите или си отивал — връщал се на село. Дельо изгорил живи хиляда овци и хиляда агнета. Тридесет души вързали вечерта овчарите, трима души ги отвързали сутринта. Останалите не изтраяли.

До агата стоях, бях дошъл да му покажа, че за мене е все едно дали е владетел на богата долина, или е изоставен старец. Стори ми се, че устните на Сюлейман ага мърдат и той си шепне:

— Защо? Защо? А гласно каза:

— Звяр храних, редно беше да ме ухапе.

И овчарят още разказа, че половината овце на агата са откарани от самите овчари българи, а двамината турци кехаи са заклани. Агата се обърна към мене:

— За какво живях? Не жаля, че ме оставиха сеймените. Ами селяните? Овчар бях, те бяха овце. Добър овчар бях. Пазих ги от вълци, очистих камъните от пасищата им, сложих мостове над реките. Доих млякото им, стригах вълната им, пекох ги на жарава и ги ядох. Нали съм овчар? Нали са овце? Какво друго можех да правя?

А пък аз какво можех да му кажа?

Още незатихнал плачът на овчаря, който не можеше да забрави запалените кошари, и дойдоха двамина татари, качени на един кон, водени от Сюлейманагов човек. Конят избиваше искри изпод копитата си, смазан от двойния товар, а татарите махаха голи саби и заплашваха водача, че ще го колят. Агата го беше пратил да разбере какво става с Мехмед паша и ето — оня се връщаше с татарите.

Водачът отиде най-напред да се наяде и напие, ала аз мисля, че отиде при Караибрахим.

Поисках да стана да си вървя, ала агата ме спря с усмивка. А в съседната стая писарят изчукваше надписа върху камък, та ми пробиваше сякаш главата.

Водачът дойде — стар опитен човек, с хитри очи. И взе да проклина татарите, които искали да преведат и конете си през тайната пътека, та падали и ставали три дни, а накрая все пак единият кон се ударил и татарите замалко щели да заколят водача.

Чудех се на агата как го трае да му плеще глупости и как търпеливо го чака да разправи важното.

А човекът, изглежда, чакаше агата да го попита, ала по едно време сам каза:

— Нищо не излезе, ага.

— Даваше ли, както ти казах? Щом искат чоха алена — да даваш сърма коприна? Щом искат бели грошове, да даваш жълти жълтици?

— Никой нищо не иска.ага. Всички са като зверове. Кръв искат. Пък и нямаше за какво да питам. Още като изкачиш Връшника и всичко се вижда. На север всичко гори. Тая нощ видях пожар и насам, та се уплаших да не сте пламнали и вие.

И замълча. И агата мълчеше. Тогава човекът каза:

— А тия татари идат за добро, ага. Добър хабер ти носят. И пак замълча. Почака и пак проговори:

— При Мехмед паша са братовите ти синове, щенетата на брата ти Хайредина. Ровят.

Млъкна и повече нищо не каза. Само подаде тежка торбичка.

— Ето го златото, ага. Всичко е вътре.

Агата кимна, ала не посегна и човекът трябваше по принуда да остави златото на пода. Смути се и си отиде.

— Извикай татарите — рече след него агата.

А в съседната стая проклетият писар все дълбаеше погребалния надпис, та чукаше, сякаш подкопаваше основите на кьошка.

Влязоха двамината татари, кривокраки, с кожуси, и изпълниха кьошка с миризма на пот и спарено. Кримски татари бяха, съюзници на султана, даваха му петдесет хилядна конница. Те държаха в шах московците и поляците, а султанът държеше тях с войските си в Кафа и Тана, водени от бейлербег.

Татарите дадоха на агата свитък с писмо и се държаха на голямо, макар иначе да изглеждаха любезни и усмихнати. Сюлейман ага каза на единия:

— Вдигни ей това от земята.

Татаринът вдигна кесията и очите му станаха тесни като срязани с бръснач, когато усети тежината й.

— Отвори я! — рече агата.

Защото, разбира се, татарите никога не бяха помислили, че вътре има злато.

Татаринът я развърза и погледна, а другарят му надникна през рамото му.

— Ваша е — рече агата.

И двамата се проснаха на пода като по даден знак. И както лежаха по очи, единият рече — не разбрах кой, пък и двамата си приличаха като близнаци:

— Пази се, ага. Повече не зная.

Гласът му беше тих и понеже устните му допираха пода, глух и неясен.

Станаха и си отидоха, а пък агата дълго мълчеше със свитък в ръка. И от съседната стая — ала се чуваше, сякаш е в зимника — идеше равномерно чукане на длето по надгробния камък. Мислено се поклоних пред агата, че не отвори веднага свитъка.

Агата стана и влезе през една врата. На пода кръстом стоеше не писарят, а самият Хасан ходжа и дълбаеше мраморна плоча. Веждите и брадата му бяха покрити с бял прах. Спомних си дядо Галушко Белия — къде ли беше сега клетникът — и неговите думи за зърната, които не станали класове. В прах се превръщаха имената на първенците, а какви класове можеше да избуят от семето им.

— Чети — рече му Сюлейман ага и му подаде свитъка. Ходжата остави длетото и чука, избърса изпотените си ръце в косата — беше без чалма — и пое свитъка. Разгъна го и почна да го разглежда. И агата пак не го накара да бърза.

— До кадията е — рече той. — До тебе, а написано, все едно че си кадия. От султана е.

Видях на хартията туграта на Мохамед, син на Ибрахим, винаги победоносен, ала човекът не я целуна. И зачете:

— „До най-справедливия измежду правоверните съдници, пръв между духовните сановници, изповядващи единоличието на бога; рудник на добродетел, мъдрост и справедливи решения за целия народ; наследник на знанията на пророците и божите пратеници; отличения с голямата милост на всевишния, кадията на Елинденя, нашия молла, нека се множат знанията и добродетелите му…“

— Не чети нататък — рече Сюлейман ага. — Кажи какво пише!

— Пише, че за твоята справедливост те награждават с червена чохена руба, копринен бял пояс и златен синджир — нишан — за врата. Да идеш в Одрин да си ги получиш.

— Какво ще кажеш?

— Султанът знае за това писмо, колкото покойният му баща.

— Каквато моята справедливост, такава неговата награда. По-нататък.

Ходжата отново зачете:

— „В никой случай обаче не допускай да се наложи изпращането повторно на нова свещена моя заповед по същия въпрос. Така да знаеш и на свещения мой знак да се доверяваш.“ Това е.

— И на свещения мой знак да се доверяваш… Сюлейман ага изрече думите една по една. — А това какво е, за повторната заповед? Кого канят два пъти за награда?

— Така се пише.

— Свършвай с надписа и се готви за път. Утре тръгваме. Човек не може да избяга от съдбата си. Нито от наградата си. Много ли ти остава да работиш?

— Имам да издълбая още едно име и отдолу думите: „Загубата беше голяма, но такава беше волята на бога. За спомен и утеха.“

— И без последните думи може. То се подразбира. Всичко става по божия воля. И каква утеха е надгробната плоча? А името чие е?

— На баща ми — каза ходжата. Едва задуших вика си:

— Как, ходжа, твоят баща между първенците ли е?

— Днес го набиха на кол — рече ходжата.

Още щом се свечери, слязох в тайния ход. Взех си от стаята на Гюлфие завивка и възглавница, да ми е меко на камъните.

Гюлфие подреждаше агата за път и плачеше. Заминеше ли той, тя оставаше сама и без подкрепа. Едва можех да позная хитрата, безсрамна жена, от нея течаха сълзи като от пробит мях и месата й висяха.

Все през сълзи ми разказа, че една от слугините й видяла Караибрахим да прегръща Севда. А после чула, че Севда се подиграва с Елица. Викала й, че Караибрахим й обещава конаци — само да седи и да ниже маргарит. Викала й, че не бива бели ръце и бяло лице като нейните да горят по слънцето.

— Е, че какво?

Мъчно ми беше за нея и се сърдех на себе си, че гледам да избягам, но не можех да търпя такива сълзи.

— Как какво? Ами ако приеме правата вяра? Агата заминава, остава Караибрахим и с него Севда. Тя ще управлява конака.

„Там ли ти е болката?“ — помислих си аз. — Не се бой, ще вземе ли Караибрахим да замени Елица със Севда?

— Божичко, колко си бил глупав! Сякаш не си мъж. Елица е бистра вода, е Севда е руйно вино. Кой ще пие вода, когато има вино? Елица и сто години да учи, няма да научи Севдините мурафети. Оная се е родила научена.

Дали Караибрахим наистина нямаше да остави Елица? Дано. Когато си тръгнах, Гюлфие смени жалбата си със злоба. Може би това най-много я болеше.

— Трима мъже съм харесвала аз през живота си и тая кучка вече спи с двамата. Ти знаеш ли какво казала на Елица? Че ще й отнеме и мъжа — Манол де. Чуваш ли? Ако го направи и спи с тримата, ще умра.

Манол беше мъж на Елица. Забравил го бях. Какъв мъж й стана той, щом не я и докосна?

Слизах при Манол. Обичах Елица, ала сега не ме интересуваше, че Манол е неин мъж. Много по-важно нещо ме теглеше към Манол и първенците.

Исках да ги разбера.

Овчарите държаха една голяма тайна — как да не се страхуваме от смъртта. Аз бях достигнал до истината, че най-важното ъ да си жив, но не можеше човек да се радва както трябва на живота, ако през цялото време си спомня и трепере, че ще умре. А овчарите не се страхуваха. Иначе — как щяха да устоят? Ако узнаех тайната им, ако разберях къде се крие силата им, щях да получа сто пъти по-голямо богатство от това, което загубих.

И реших всяка нощ да слизам в тайния ход, до зида на тъмницата им, и да подслушвам какво си говорят. Те щяха да разтворят преди смъртта сърцата си — нали не знаеха, че някой ги слуша. Не бях толкова глупав да се надявам, че ей така ще получа тайната. Може би нямаше да разбера нищо. Трябваше да се тълкува, да се размисля, да се търси. А може би към тях ме теглеше силата им и аз просто исках да съм до тях — големите, хубавите, непобедимите.

И тъй — легнах до зида и почнах да подслушвам.

Говореха за подпалените кошари и кълняха Дельо. Не си спомняха за предишните му зулуми. Изгарянето на агнетата ги изумяваше, струваше им се някаква поличба, курбан пред бога. За такива страшни престъпления се пееше в песните, после злодейците девет години лежаха болни, трева поникваше по костите им, змия виеше гнездо в косите им, с очи гледаха, а с ръка не пипваха. Какво ли отмъщение чакаше Дельо?

Слава богу, не приказваха за набития на кол Велко. После разбрах, че не говорят за убития през деня. Само човекът, който беше пратен да види смъртта му, казваше: „Умря.“ Или: „Още се мъчи“ — и повече тоя човек не проговорваше.

От време на време се смееха. Как ли? Спокойно, сякаш си бяха вкъщи. Най-често си спомняха за стадата и близките си, мислеха какво ли правят. Имаше и такива да заплакват.

Облегнал бях глава на зида и стоях със затворени очи. Все едно беше дали гледам, или не, защото в тайния ход беше съвсем тъмно. Унасях се в думите им, не ги жалех, забравях, че са осъдени на смърт. Не знаех вече дали спя и сънувам, или наяве чувам човешки гласове. Може и да съм дремел, и да съм чувал гласове насън.

Стреснах се, защото гласовете млъкнаха. Отворих очи и видях, че между камъните се е опънала и трепере осветената паяжина. Оттатък светеше.

Чух Севдиния глас:

— Маноле кехая! Маноле! И гласа на Манол:

— Махай се!

— Маноле — повтори с трепет Севда.

— Махай се! — повтори студено Манол.

— Маноле, остави я — примолиха се няколко гласа. — Може да носи вести.

— Кой ще влезе в тая тъмница? — отговори Манол. — Само човек на Караибрахим. Какво чакате от такава като нея?

— Елица ли е по-добра? Твоята Елица ли? Горе с турците — задъха се Севда.

Чу се вик. После Манол рече с обикновения си глас:

— Върви си.

— Маноле, прости ми. Ще те спася, Маноле! Не сега. Платих на стражите. Друга вечер. Чакай, Маноле. Отлагай, чакай.

И тя объркано и страстно говореше нещо. Дали знаеше Караибрахим? Дали я беше пратил той — да отдели Манол от другите? Или наистина сама подкупваше стражата? Изведнъж светлината угасна. Чух тихи, сподавени гласове:

— Тук лягай. Тук.

После чух и дрънченето на синджирите на тъмничната врата. И пак светна. Друг беше влязъл в тъмницата. . Сюлейман ага. Той каза на Манол:

— Маноле, утре вече няма да съм в Елинденя. Искам да те пусна. Ще вземеш Елица и ще си отидеш от долината.

Манол му отговори:

— Аз ти предлагах цяло царство, а ти не се отказа от вярата си, макар тя дори да не е твоя. А искаш да се откажа от моята вяра заради една жена.

Сюлейман ага му каза:

— Не искам да се отказваш от вярата си. Остани, какъвто си искаш. Ако искаш, ще пратя стадата ти. Ако искаш, подзиме, когато овцете отидат на Бяло море, ще заповядам да отделят твоите овце и да ги закарат, където ти кажеш. Напусни Елинденя. Чух Манол да казва:

— Ами другите?

Чух Сюлейман ага да му отговаря:

— Не мога да пусна всички. Вече нямам власт и сила. За тебе мога да намеря.

А Манол го попита:

— Сюлейман ага, ти би ли напуснал другарите си? И агата дълго мълча, преди да му отговори:

— Не зная. След като убих брата си, не бих ги напуснал. Маноле, нямал съм никога другар.

Манол каза:

— Тогава няма да ме разбереш. Агата тихо заговори:

— Маноле, борината догаря. Тук никому не трябваш. Излез, бори се. Повече не мога да ти кажа.

А Манол се засмя:

— Никому ли не трябвам, ага? Никому? Не е така. Пратеници сме тука и планината ни чака.

— Тогава — върни се в планината.

— Чака да види какво ще направим. Мълчание. Светлината между камъните изтъня.

— Тогава — сбогом, Маноле кехая. Аз нямам сто братя. Сбърках. И ще помня оная нощ на върха.

Гласът на агата ми се стори пълен с горчивина.

— Сбогом, прощавай, Сюлейман ага. На добър път.

Манол го изпращаше със спокоен, тържествен глас.

Светлината изчезна. Синджирите издрънчаха. И се чу изведнъж неудържимият плач на Севда. През целия разговор беше лежала на пода, в нечистотиите, между вързаните тела. И сега плачеше, вече без надежда, като всяка слаба, безпомощна жена.

— Чу ли? — рече Манол. — Стани и слушай. Намери Момчил и му кажи, че ножът, с който разрових гроба на майка му, стои скрит под крайната плоча на покрива. Отгоре с кръст. С тоя нож да отреже главата на Караибрахим. Тогава ще му простя.

Помълча и тихо добави:

— От гроба. Чу ли?

— Чух — отговори с разтреперан глас Севда. — Крайната плоча, отгоре с кръст.

— Наведи се, аз ще се обърна настрани. Снеми пръстена от ръката ми. И го върни на Елица. Сам не мога. Дърпай, дърпай силно. Махни се!

Тишина. После Манол заговори отново:

— Кажи й, че повече не съм й мъж. И не съм бил. Да се усеща свободна, да не й тежи пръстенът. Чу ли?

— Ще го върна, Маноле кехая.

Гласът на Севда вече беше успокоен, покорен.

— И ако срещнеш поп Алигорко, кажи му да намери Исмаил бей. Да го помоли да даде за един ден сребърните чанове. Когато ме изведат да мра, да ги удари горе на планината. Да ги чуя за последен път.

Когато синджирите на вратата дръннаха, станах и си отидох пипнешком, с протегнати напред ръце, като слепец. Не можех да издържа повече.

На другия ден си тръгна Сюлейман ага. Качен беше на друг кон, не на оня, огромния, с който ни посрещна. Него той подари на мене. Заедно с ръждясалия арбалет.

— Подарявам ти две неща, които за нищо не ги бива. Давам ти само спомен — какво е било. Да си спомняш, че е друго и още по-друго ще бъде. Да си спомняш, че което е минало, минало е. Яйцето е счупено и пилето отлетяло. Помни още, каквото ти казах преди. Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно. Къде ще застанеш?

— По средата — отговорих аз. Той се засмя.

Освен това заповяда на писаря си да напише дарение на хората от Елинденя. Подаряваше им три планини и искаше да се разделят на толкова чопа, колкото са семействата в долината.

С него тръгваха ходжата, писарят и трима слуги турци. С тях пътуваха и двамата татари. На седлото пред агата имаше преметнати две торби с пари.

Никой не излезе да го изпрати вън от конака. Нито Гюлфие, нито пък Караибрахим.

Сюлейман ага накара коня си да обиколи около платана, после го пришпори и препусна срещу черната уста на изхода. Копитата закънтяха на празно, като в бъчва.

Притичах нагоре, на прозореца, да гледам оттам. Заварих Караибрахим.

Смаях се, като видях, че в мъртвото село има хора. Малко бяха, стотина души, и стояха от двете страни на пътя. Щом агата ги видя, спря коня си и тръгна ходом. Гледахме го в гръб.

Той навлезе между хората. Глас не се чу. Видяхме, че над главата му светват снопове искри. Агата с шепи хвърляше сребърни аспри по пътя. Никой не се наведе да ги прибере.

И по целия път през селото, докато се скри на завоя, агата хвърляше пари по пътя, сякаш сееше зърно. Щях да си тръгвам, когато Караибрахим ме дръпна за ръката:

— Гледай!

Чак сега видях, че там, където пътят се виждаше да върви по склона на планината — на първата поляна и после чак горе, на превала Милото господи, до кръстовете, — имаше много хора. Скритите из горите българи бяха наизлезли срещу агата. Долу, на поляната, имаше жени и деца, познавах ги по цвета на дрехите. Горе, на превала, само червенееше — това бяха овчарски наметала, там стояха овчарите. Сърцето ми се сви. Мъчително дълго чаках да се покаже малката група конници, а после бавно да приближи хората.

Агата мина и се загуби в гората. И още по-дълго чаках да излезе той на превала, наред с огромния каменен кръст, който се очертаваше на небето. Гледах червеното петно край кръстовете и чаках.

Агата мина и оттам. Там спря. После червенината се раздели, съедини се и се стопи в зеленината на гората.

Дочаках да видя агата да излезе и на другия връх, на билото. Там, откъдето видяхме Елинденя. Мислех, че ще спре и ще погледа, както ние гледахме тогава. Ние за пръв път, той за последен.

Конниците не спряха. Мярнаха се и изчезнаха.

После научих, че Дельо с двамина другари спрял агата, но Горан заклал Дельо.

ОТКЪС ШЕСТИ

Ясно си спомням как изкачих едно по едно стъпалата, които ме доведоха до онова страшно решение.

Дойдох в долината Елинденя и исках да се радвам, че съм жив. Не успях. Жив бях, но не се радвах на това. Разбунтувах се против хората, които ми пречеха да се отпусна в блатото си, и поисках да отида при палачите им. Не успях.

Сега търсех. Бях човек, който търси. И трябваше бързо да намеря това, което търсех, защото нямаше много време. Не можех вече да спя. Надеждата ми беше в овчарите и аз всяка нощ подслушвах разговорите им и треперех по десет пъти, като всеки път мислех, че чувам тайната им. Излезех ли на светло, сърцето ми оставаше празно. Не беше това. Не, не беше това.

И тъй, първия ден набиха човек на кол. Втория ден закопаха Вражу кехая жив в мравуняк. Горе над конака имаше огромни мравуняци — купчини пръст и сухи елови игли, почти човешки ръст високи — и в тях живееха едри черни мравки с челюсти като клещи.

На третия ден заровиха до колене в такъв мравуняк третия старец и го рязаха парче по парче — всяко парче мравка да го носи.

Тоя ден Севда прие правата вяра. Най-после в долината на Елинденя се помохамеданчи един човек — хубавата вдовица, кучката на село Подвис.

Забулиха две от слугините на Гюлфие — иначе щеше да е смешно две жени с открито лице да покриват с фередже Севда. Отрязаха й дългата руса коса посред двора, направиха й сколуфи. Сложиха на главата й червен турски фес със сребърен наниз. Закриха лицето й.

И я нарекоха Сафиде.

Караибрахим отдели пустото крило на конака за харем. Ала Сафиде все намираше за какво да мине през нашия вътрешен двор, с двете слугини по петите й. Сто хубави жени имаше в конака, пък ние, мъжете, гледахме след единствената забулена жена. А Севда умееше да върви.

Гюлфие се скри в стаята си. Не ми се искаше да я срещам, ала всяка нощ минавах покрай нея, за да сляза в тайния ход. Подута беше от плач и очите й светеха от ярост, че тая „разпасана кучка“ превзе нейния конак.

Дойде четвъртият ден, в който щяха да изгорят жив четвъртия старец. Но го заклаха.

В тоя ден аз направих нова крачка към голямото решение.

На сутринта турците намериха билюкбашията Берсенджиараб убит пред вратата на конака. Излязъл беше да се облекчи и стрелата го улучила право в гърлото. Лежеше със смъкнати гащи, с лице в изпражненията си.

Турците побесняха. Казвам турци, но това бяха зверове от десет народа и сто породи. Стоенето в конака им омръзваше, роптаеха и скритом псуваха Караибрахим. А пред него гледаха земята.

Сега нищо не можеше да ги спре. Отвориха вратата на конака и се втурнаха в селото. Там имаше безумци, които продължаваха да живеят в къщите си и да се надяват кой знае на какво. Към обед докараха десетина разтреперани, пребити от бой мъже, изловени из селото. Решиха да ги изколят всички.

Режеха им главите не на дръвник, а като ги слагаха да седнат с кръстосани крака сред двора. Надпреварваха се кой ще отсече най-добре с един удар човешка глава.

Гледах. Защо? За да не мога после да го забравя.

Накрая излезе един чер арапин, който бил палач в унгарския град Офен. Той накара стареца овчар да седне с кръстосани крака, но му върза ръцете отпред, така че разтворените шепи лежаха една в друга, между коленете му. Дълго наглася главата му, като че ли щеше да го бръсне, а старецът всеки път покорно стоеше така, както го оставяха.

После му каза:

— Чети сега до десет.

И старецът бавно почна да брои:

— Едно, две, три…

Палачът стоеше прав зад него и опипваше острието на широкия си ятаган.

— Шест, седем, осем…

Мислех, че старецът ще спре да брои. Защо броеше? Всички мълчаха. Чуваше се шуртенето на водата.

— Девет…

Палачът замахна. Блясъкът на острието светна в сребърна плоскост, все едно че във въздуха за миг увисна кръгло огледало. Премина през шията на човека и излезе оттатък — потъмняло.

Главата падна на коленете, в разтворените шепи, с шията надолу. И всички чуха как устните казаха:

— Десет.

Тялото все още седеше изправено. Нагоре се вдигнаха два фонтана ясна пенеста кръв, по-високо от главата на палача, и паднаха надолу.

Гръмнаха викове и пляскане на ръце. Палачът стоеше — тъп, невъзмутим, със зверско лице и кървави очи — и се усмихваше горделиво.

Трупът се наклони, падна встрани и изчезна зад тълпата турци, които заобиколиха другаря си. А той разправяше нещо, все още тъпо засмян, сякаш не разбираше съвсем ясно какво става наоколо му.

„Ще го убия — помислих аз. — Ще го убия.“

И ми олекна. Учудих се, вслушах се в себе си. По-леко ми беше.

Това, значи, е трябвало да направя. Да дам човешка жертва на демоните, които ме мъчеха нощем. Да изкупя греха си, че стоях настрана, докато други умираха в мъки.

Тая нощ със спокойно сърце слушах разговорите на овчарите. После се прибрах и легнах.

Знаех, че ще спя. Утре, след седмица, след месец, при някакъв сгоден случай, щях да убия палача. Демоните вярваха на обещанието ми.

Заспах.

На петия ден забиха накръст четири кола в земята и завързаха за тях ръцете и краката на петата жертва. Овчарят лежеше гол, по гръб, намазан с мед — да го изядат мухите. Клепките му бяха подпрени с клечки, да гледа слънцето.

За пръв път се събудих след човешки сън. Имах сили да продължа да се боря. Проклинах се, че по-рано не се сетих да дам жертва на мъчителите си.

Караибрахим беше разбрал, че бездействието в конака дразни и освирепява хората му. Да се насочеше тая ярост против българите, да, добре. Ала тя можеше да се насочи против него. И той ги прати да прочистят гората над конака. Да се наредят в редица и да вървят нагоре, докато стигнат до поляната. Според мене — безсмислена работа, но добре дошла. Караибрахим остана в конака. Свободен бях.

Кой знае от колко време за пръв път спокойно излизах от конака и тръгвах по поляните. Нагоре по склона се чуваха гласовете на турците, които си подвикваха един други, въпреки че всеки виждаше човека вляво и вдясно.

Съблякох ризата си, постлах я на поляната и легнах.

Лежах по корем на тревата. Слънцето ме напичаше. По мокрия си от пот корем усещах да ме бодат стръкчета трева. Вятърът шумеше горе във върховете на дърветата, а по влажната ми кожа лазеше едва-едва доловим дъх. Миришеше на много треви, най-силно на здравец, може би защото познавах неговата миризма.

Стоях по очи, притворил клепки. Виковете на турците заглъхнаха. Слушах мухите и бръмбарите. Сто гласа. Най-ниско бръмчаха стършелите — не ония жълтите, едрите, прилични на оси, а волските мухи, щръклиците със зелени очи. Най-злобно и тънко пискаха комарите. И между тия два гласа — стоте други гласа, но аз не ги разпознавах. Ето, сега се гонят две мухи, ето, с напрежение познавам, че мухата не лети спокойно, а търси нещо. Може би мене. Моето тяло я привлича сред поляната.

Отворих очи. На малкото осветено парче земя, покрито със стъбла, треви, прелитаха сенки на пеперуди.

Нещо вече кацна по мене. То лазеше по гърба ми. Замахнах — по гърба ми течеше пот. Тя съхнеше на слънцето и се събираше отдолу, на сянка.

Изведнъж почнаха да се обаждат щурци. Някои режеха жица с трион. Други търкаха по гребен. Тогава до главата ми свирна щурецточилар. Завъртя се каменното колело на точило. Ножът се опря в него. И при всяко обръщане набираше скорост, и при всяко обръщане желязото докосваше камъка, и все по-често, и все по-бързо — и над тревите ритмично свистеше металното стържене. Струваше ми се, че виждам как под ясното слънце отвсякъде пръскат искри.

Прекъсване. Непрестанно, бързо въртене. Висок звук, после тихо, слабо, последно докосване на ножа, последно доизпипване, последни искри.

Чух пчелите. На педя пред мен голяма дива пчела кацна на цвят. Черна, с оранжеви ивици по корема. Алчна, груба, тъпче с четинести крака, вре се в цвета. Лочи, задъхва се, дави се. И отлита недоволна.

И гласът на другите, питомните пчели — кротък, пълен със спокойствие, пълен с търпение и доволство.

Задрямах. И усетих как се сливам със земята, как враствам в нея, как тревите ме покриват и се люлеят над мене.

Може би в това беше силата на овчарите? Че те се сливаха с планината? Че ставаха част от нея — скала, дърво, трева.

Нещо ме бодна в ръката. Замахнах. Сега не течеше пот. Муха беше — черна и едра. Гледах я в дланта си.

И видях черен кръст върху земята. То беше тялото на разпънатия овчар. Мухите го покриваха една до друга. Ако някой приближеше , щяха да се вдигнат в черен, звънтящ облак — като черен дим.

Аз лежах и слушах гласовете на насекомите. И той ги слушаше. Те идваха да изпият кръвта му.

Не той, аз лежах разпнат на поляната.

Устните ми се напукаха от жажда. Ако не пийнех вода, щях да се развикам. Поисках да стана — не можех да мръдна. Ръцете ми и краката ми бяха приковани за земята.

Изпитвах такова отчаяние, че за пръв път поисках да умра. Не само за това, което се случваше в мига. За това, което щеше да се случи утре, вдругиден, месеци наред.

Моите мисли намериха нов начин да ме измъчват. Всеки ден заедно с поредната жертва щях да бъда разпъван, посичан, заравян жив, изгарян жив. И нямаше дори да мога да умирам.

Скочих. Как можах да допусна тая мисъл? Защо не я задуших, преди да се роди? Вече нямаше да мога да я победя. Каква изкупителна жертва щеше да ми поиска тя?

Спуснах се към реката. Проснах се по корем и потопих лице в бистрата вода. Пих, пих, докато цялото ми тяло отвътре стана студено и чисто. Обичах да пия вода.

Тоя път водата не ми се услади. Старецът лежеше на слънце и умираше от жажда. Проклетите мисли изсушиха у мене и последната сладост от живота.

Видях по склона ягоди. Времето си беше текло навън от нашия конак — и плодовете зрееха.

Ягодите висяха като червени капки под зелените трилистници. Толкова узрели, че щом ги докоснех, не усещах кога се отронват — като капка — в дланта ми. И когато са вече в устата ти, трябва да затвориш очи, да не би слънчевата светлина да заличи тънкия сладък й тръпчив вкус, който се разтопява — като капка — върху езика ти. Капка. Капка. Капка.

Разпънатият умираше от жажда.

Вечерта турците накладоха огън сред двора, където Караибрахим два пъти срещна първенците.

Застанаха в кръг и гледаха жените, които играеха. Двама надуваха зурли, двама биеха тъпани, двама пееха маане. Останалите пляскаха с ръце.

Само шейхът Шабан Шебил не пляскаше. Бях откъм здравата му ръка, та не се виждаше, че е еднорък, и страшната му неподвижност ме вледеняваше. Струваше ми се, че жените, които се кършеха, огрени от огньовете, потни, разплакани, с всички сили се мъчат да накарат само него и него да плесне с ръце. И не успяват.

Отидох откъм другата му ръка. Там беше сляпото му око. Сега един слепец се навеждаше напред като звяр, един слепец проглеждаше.

Шейхът стана и се изкачи към стаята си.

Гледах турците. Те пляскаха с ръце и пиеха забраненото от пророка вино. Усещах някаква мрачна радост, че съдбата на всеки от тях зависи от мене. Ей сега щях да избера жертвата си. Те се веселяха и не знаеха, че смъртта може да отиде, та да застане зад всеки от тях. Сигурен бях, че когото избера, ще го убия.

Зверски крясъци прекъснаха веселбата. Турците наскачаха и заизваждаха оръжието си.

Мирчо бягаше околовръст чардака, а едноокият ходжа го гонеше и ревеше.

Уловиха го. Ухапал беше ходжата по ръката, до костта.

Хвърлиха детето в тъмницата, при първенците.

Отидох в стаята си и легнах. Знаех кого ще убия. Кого щях да пожертвувам на демона си, за да ми даде една спокойна нощ.

Шейха Шабан Шебил. Едноокия, едноръкия.

Ще те убия, ходжа.

Не можах да заспя. Не можах да си купя сън и спокойна нощ. Трябваше по-голяма жертва, ако исках да живея.

Тогава дойде петият ден за погубването на старците.

Днес трябваше жив да ме одерат — щяха да дерат дядо Кральо. От вчера, когато лежах на поляната, знаех, че ще преживея всяко движение на палача. Усещах болка във върховете на пръстите си, сякаш стържех с нокти по грапав камък. Непрекъснато свивах и разпусках пръстите си.

До утре. Трябваше да изтрая до утре. Петък е утре — денят на почивката.

В одаята ми влезе Караибрахим.

— Защо не си станал още? — попита ме той.

Станах, облякох се. Не бързах. Той търпеливо ме чакаше. Накрая ми каза:

— Ти ще одереш днес стареца.

Нахлузвах ботушите си. Изправих се и го погледнах. Той гледаше право в очите.

Лъжа и глупост беше цялата игра между еничарина и френския благородник. Лъжа бяха фехтовката, язденето стреме до стреме. Глупост беше да вярвам, че уж той уважава миналото ми величие, че се държи с мене като с равен, че отношенията му с мене са като между равни.

Аз бях роб. Той беше господарят.

Той заповядваше и аз трябваше да склоня глава.

Очите му леденееха, стори ми се, че видях в тях злоба и присмех.

„Ти мислеше, че ще останеш настрана. Нали, мислеше си го? Не! Ела при нас, Венецианецо! Окървави ръцете си до лактите.“

Това казаха очите му.

Но той не разбра какво му казаха моите очи. Те казаха:

„Ще те убия.“

Той стоеше и чакаше да се дърпам, да го моля да ми прости, да се унижавам. Решил беше да стане това, което желаеше, но навярно не би се отказал да ме види разтреперан и жалък.

Казах му:

— Да вървим.

И тръгнах след него. По стълбите той ме пропусна да мина пръв, може би да види дали треперя, може би защото мразеше да усеща човек зад гърба си.

Слизах по стъпалата. Едно, две, три. Надолу. Чувах гласа на Сюлейман ага: „И ти си мислеше, че ще останеш настрана! Дойде време разделно. Или вляво, или вдясно!“

Не, ага, не вляво или вдясно, а нагоре или надолу. Светът не лежеше на равно, в тепсия, в света имаше горе и долу. И аз отново различавах това.

Сбогом, дядо, ти, който четеше всяка вечер светото писание и вярваше, че съдбата ще те остави да го дочетеш. Няма да го дочетеш. Няма да се изправиш лице с лице с вечната планина, под безкрайното небе и да пратиш към тях своя слаб човешки глас.

— Свърших — казах аз на Караибрахим.

Той нищо не ми каза, но ми се стори, че видях в очите му възхищение. Само кимна с глава. Но когато си тръгвах, викна след мене:

— Вземи шпагата си и ела. Щяхме да се фехтоваме.

Защо не го убих през тоя ден? Знаех защо отлагах. Не, не исках да се прощавам със света. Не се страхувах. Исках още веднъж да чуя гласовете на овчарите. Да застана от другата страна, зад зида, не като разтреперан подлец, а като равен на тях, като техен брат, от когото ги дели само зидът между две килии.

Бихме се. И всеки път, когато защитеното от предпазителя острие на шпагата опираше до тялото на Караибрахим, виждах как то потъва в него.

Утре.

И като вдигнах глава, видях Елица.

Отново можех да й се радвам. Отново при мене се върна радостта, че светът е хубав, отново можех да се възхищавам от хората, да ги усещам близки и да се влюбвам в тях.

Тя ме повика с незабележимо кимване на главата. Изкачих се по стълбата. Не треперех, както предишния път, не срещнах по стълбите обезумяла девойка. Качвах се нагоре.

Застанах срещу нея и я гледах. Устните й светеха със седефения блясък на побеляла, изхапана кожа. Сините сенки правеха очите й още по-големи. Не мислех за сините петна по тялото й. Нямаше ги. Тя тихо каза:

— Убий го!

Аз поклатих глава. Кое движение значеше „да“ — кимването или завъртането на главата? Тя повтори:

— Убий го!

Можех да й кажа какво съм решил. Можех да поискам от нея благодарност, че ще я спася. Едно обещание, една надежда, която щеше да освети последните ми часове. Щях да зная, че няма да се сбъдне, ала щях да се радвам.

Нищо не й поисках. Гледах я дълго и си отидох.

Вечерта слязох в тайния ход и коленичих до зида на тъмницата. Исках да заудрям с юмруци по камъните. Да им викна:

— Братя!

Да им кажа, че утре ще убия Караибрахим. Че утре Караибрахим ще бъде мъртъв.

Нищо не казах.

Чух детски глас и се стреснах. Забравил бях, че Мирчо е при тях. Той се молеше на Манол.

— Татко, направи се, че ставаш турчин. Нека само те пуснат. А после ще избягаш в планината и ще ги избиеш. Татко, трябва да убиеш двамата ходжи.

Манол тихо му отговори:

— Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна 1 крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хората, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защищавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и ни миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да заприщи вратите между двата зъбера.

Тъмницата мълчеше.

Тогава оттатък детският глас запита:

— Татко, какво е зло?

Мълчание. И после — Маноловият глас:

— Зло е това, което разделя хората. И след малко:

— Добрите хора.

Станах и си отидох. Манол ми отговори.

Отдясно камък, отляво камък и по средата — ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята врата и сега се връщах на нея.

Лежах по гръб и за пръв път не се мъчех да заспя. Това беше моята последна нощ. Знаех, че с убийството на Караибрахим се осъждах на смърт. Аз, който бях разбрал, че единствената ценност в света е животът, сам се отказвах от него. Както мъдрецът Абдуллах, робът, беше заменил слепия френски благородник, така сега един безумец, третият човек, бунтовникът, щеше да замени Абдуллах.

Безсмислено беше. Абсурдно беше.

Животът отричаше сам себе си и с това отричаше всичко, защото животът беше основа на всичко и отвъд него нямаше нищо. Безсмислено беше, но не можеше другояче. По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв. Вярно беше, мъдро беше, но каква полза, щом лъвът не можеше да стане куче? Когато умираш, а не се превръщаш в куче? Въпреки че го искаш. Идваше разделното време, когато лъвовете трябваше да измират, а кучетата да живеят.

Жалко, че се бях родил човек, а не куче. Не можех да го променя.

На сутринта станах, огледах внимателно шпагата си — прекрасно парче стомана със знак на Андреа Ферара, — огънах я, размахах я. Нападнах стената. Шпагата се подчиняваше на всяка повеля на волята ми, на всяко движение на ръката ми.

Жив бях още.

Дори острието стомана беше прекрасно. А колко прекрасно е живото човешко тяло, как чудно и страшно е направен човек. Внимателно нагласих предпазителя върху острието така, че да падне при всеки по-силен удар.

Застанах срещу Караибрахим. Наоколо нямаше никакви хора. Караибрахим забраняваше да го гледат, когато се бие. А може би все пак имаше някакъв шанс да се измъкна, след като го пробода?

Чух, че над главата ми нещо прошумоля, ала не вдигнах глава. Елица беше, аз се бях простил с нея.

Щом разменихме няколко удара, Караибрахим свали шпагата си и каза:

— Паднал е предпазителят на шпагата ти.

Още тогава можех да го убия. Прекрачих напред и само опрях голото острие до гърдите му. Той разбра. Пребледня, отстъпи и с бързо движение свали предпазителя на шпагата си.

И ние почнахме да се бием покрай стената, под чардака. А на чардака стоеше Елица и ни гледаше, както след първата нощ, прекарана с Караибрахим.

Бавно и неумолимо притисках Караибрахим до стената. Той можеше да викне за помощ — струва ми се, че веднага щях да го убия.

Изведнъж, за някаква част от секундата, сребърната завеса, изтъкана от острието на Караибрахимовата шпага, се разкъса и аз видях незащитените му гърди. Светкавичен напад — и Караибрахим щеше да лежи на земята с парче студено желязо в сърцето. Щях да видя как искрата живот изгасва в зениците му, как зениците му се вцепеняват и очите му стават стъклени.

Не го прободох. Не можах. Ръката ми не направи това единствено движение. Забави се.

Караибрахим усети, че смъртта беше до него. И побледня съвсем. Но по лицето му не се появи капчица пот.

И втори път завесата се разкъса, и втори път се забавих — а след миг завесата се затвори.

На третия път разбрах. Не можех да го убия.

Тогава пребелях аз. И се изпотих. Почнах да се защищавам. Очите на Караибрахим заблестяха. Винаги гледам очите на противника си, за да отгатна намеренията му. Никога не съм срещал такива остри, твърди очи.

Отчаян бях. Идваше ми да пусна шпагата. Бих заплакал. Не се страхувах от смъртта, а от безсилието си. Ръката ми отмаля.

Отстъпих, препънах се и видях над себе си зелените листа на платан, сини петна небе между тях и лицето на Елица. Паднал бях. След миг ги покри Караибрахимовото лице. Той стоеше над мене като надвесен над кладенец, а аз лежах на дъното на кладенеца. Тялото ми омекна. Коленете ми бяха разтворени, камъните притискаха лактите ми. Не усетих хладината на желязото.

Караибрахим се отдръпна. Видях как Елица се обръща и изчезва. А плитките й се плъзнаха по оградата на чардака като две змии, тръгнали след господарката си.

Чух гласа на Караибрахим:

— Стани!

Той ме гледаше с любопитство. Никой не би отгатнал по лицето му, че преди минута е бил почти мъртъв. Той извика двамина турци, посочи ме и каза:

— Затворете тоя човек в одаята до моята одая. Един да застане на вратата към чардака, другият — на вратата към моята одая. Пазете. Ще дойда.

Той отиваше на голямата петъчна молитва.

Аз тръгнах след пазачите си. Щях да остана за малко сам, за да мога да си помисля.

Напразно одрах стареца. Нечестно купих една спокойна нощ и онова лежане на поляната — нямаше да убия палача с ятагана и едноокия ходжа. Нямах право да стоя снощи до зида и да мисля, че това е зид между две килии, в които са затворени братя.

Нищо не струвах. За нищо не ме биваше. Не можах да протегна ръка и да пробода Караибрахим. Защо? Трябваше да помисля.

ОТКЪС СЕДМИ

И небето потъмня, та посиня и стана като натъртено. И рукна дъжд, и бели светкавици ни ослепяваха.

А ние с Момчил се скрихме под една ела, на края на широка поляна. Дъждът валеше и всяка капка беше тежка като разтопено олово и се забиваше в земята, сякаш някой със сълзи и ярост я запращаше срещу земята. Тогава заваля и град.

И както треперех от студ, и водата се прецеждаше през еловите клони, та течеше по косата и брадата ми, радвах се, че дишам въздуха на планината. Защото ни дъждът, ни градът стигаха до клетите пленници в конака.

Момчил ми рече:

— Отче, да запаля огън, та да се стоплим.

А пък аз само поклатих глава, защото за клетите пленници нямаше ни топлина, ни огън.

Градът престана и грейна слънце. Тогава поляната се ширна, цялата наводнена, като залята със сребро. И светеше толкова силно, че ме заболяха очите. Само където имаше ели, под тях оставаше тъмно петно. И не беше то от сянката на елите, ами защото под тях беше, кажи-речи, сухо.

А от мокрите дървета все още валеше. И капките падаха от клон на клон и оттам на косите ми, и от косите ми на плещите ми и се стичаха по върховете на пръстите ми, та капеха на земята. И цялата гора беше пълна с шепот, както по времето на узрелите шишарки, когато семената се сипят отгоре. Само че сега шепнеше и земята, която пиеше водните семена. И си спомних как шушнеше земята в деня, когато ние с Манол влязохме в гробището на каменните кръстове.

И Момчил каза:

— Простиха ми. Ала простиха не на Момчил, а на Маноловия син.

Той все още бягаше и се криеше от хората. А пък аз му казах:

— Гледай!

По светналата в сребро ливада ходеше жена, като че плуваше по езерото, цялата черна, защото слънцето стоеше зад нея. И Момчил, като пребледня, поиска да избяга и ми рече:

— Иде Елица.

Хванах го за ръката и се вгледах, ала нищо не можах да различа от блясъка на мокрите ливади. А жената все идеше към нас.

И Елица дойде, та застана пред Момчил под дървото. И аз държах Момчиловата ръка, а той вече не се дърпаше, само ръката му стана студена като на мъртвец. И очите, с които гледаше Елица, бяха пълни с ужас.

Елица стоеше пред нас, а в косата й блестяха едри ледени зърна град, сякаш беше вплела бисери. И тя каза:

— Чиста съм. Такава съм, каквато ме е майка родила.

А под очите й синееха кръгове и устните белееха нахапани. И Момчил й каза:

— Махни се. И Елица каза:

— Всяка нощ Караибрахим лягаше на другата постеля, на другата страна на одаята. Лягаше по гръб и гледаше потона. И аз лежах, та го слушах как диша. Той не заспиваше. Не спях и аз. И като го чаках да стане и да дойде при мене, готвех се да умра. Ала той не идваше. И тъй минаха всичките нощи в конака.

А в очите на Момчил почна да свети ярост и омраза. И той рече:

— Млъкни!

И свирна, за да повика сокола си, който се беше скрил някъде от бурята. А Елица повтори:

— Такава съм, каквато ме е майка родила.

Бръкна в пазвата си, та извади увита бяла кърпа. И като я разгъна, видяхме, че светна нож.

— Пусна ме Севда. Тя ходила при Манол, а той й казал къде е скрил ножа си. Отидох и го взех. Ако с тоя нож убиеш Караибрахим, то Манол ще ти прости.

И тя му подаде ножа. Тогава видяхме, че в бялата кърпа останаха да светят един до друг два златни пръстена, хванати с кестенява къдрица женска коса. Момчил гледаше пръстените.

— Моят е. И Маноловият. Защото Манол ми върна пръстена. Тогава Момчил покри очите си с два свити пестника, а в десния държеше ножа на баща си. И рече тихо:

— Иди си.

А Елица още по-тихо го попита:

— Момчиле, нямаш ли ми вяра?

И той, като все още притискаше пестници до очите и челото си, отвърна:

— Не ти вярвам.

И в Елицините очи плувнаха сълзи и те цели светнаха, като облените в разтопено сребро ливади. Светнаха, та огряха отслабналото й лице. И тя хвана Момчил за китката, до острието на ножа, и тихо му рече:

— Ела.

И го повлече след себе си в гората.

А когато слънцето слезе към заник, тръгнах към пещерата. И на една наведена поляна имаше скала, която снеговете и ледовете, като се плъзгаха пролетес надолу, бяха измъкнали от леговището й. Скалата се надвесваше напред, като че се готвеше да се преобърне, а зад нея оставаше дълбока яма, празното легло на скалата. И там растеше тъмнозелена, невиждана другаде трева, защото растеше направо от разтворените недра на земята.

А върху зелената трева лежеше захвърлена червеножълтата престилка на Елица. И върху тревата сякаш гореше огън.

Тук бяха запалили огън двамата млади, за да стоплят пълните си със студ сърца. А скалата се беше отместила, за да открие утробата на земята, та синът на Момчил, внукът на Манол, да бъде заченат в сърцето на планината.

И като гледах огъня на Елицината престилка, не видях кога пред мене застанаха Момчил и Елица, хванати за ръка. И в Елицините очи нямаше вече сълзи, ала те светеха по-силно отпреди.

И Момчил ми каза:

— Отче, благослови ни. Нека се съберем двама клетници. Тя — завинаги черна в очите на хората, защото никой няма да й повярва, както аз й повярвах. Аз — завинаги черен в очите на хората, защото от обич към нея забравих дълга си. Благослови ни.

Благослових ги. И толкова бяха щастливи и хубави, че сърцето отново ме заболя.

И заслизах надолу. А стръмната пътека по дерето се беше превърнала в поток и вода бягаше и святкаше между камъните. И тъй като гледах в нозете си и водата все течеше, пред очите ми играеха блясъци, та ми се зави свят и не знаех аз ли вървя, пътеката ли тича под краката ми, или потокът ме влече. Ала в тоя ден, пълен с блясъци, не можех да забравя блясъка на Елицините очи.

А когато пътеката стигна до реката и потокът се изсипа в нея като развята опашка на бял кон, ето — видях Горан да лови пъстърва в един вир. Вгледах се и видях, че пяната се върти отдясно наляво. На такива вирове им викат леви. Мислят ги за омагьосани и хвърлят вътре намерена магия, та чудно беше, гдето Горан ловеше пъстърва в ляв вир. Исках да мина край него, без да му се обадя, защото той не ме чу от шума на водата, ала се досетих за Елица. Нали беше негова сестра?

А като заслизах към него, той измъкна трептяща риба, откачи я от въдицата и взе да я мери с една пръчица колко е дълга. И щом го докоснах по рамото, както беше клекнал пред купа сребърни риби, опръскани с червени петна, той скочи стреснато на крака, пребеля и се зачерви. И аз му казах:

— Радвай се, Горане, сестра ти Елица се върна.

Той ме хвана за кръста, все едно че бях невръстно дете, вдигна ме нагоре от радост и ме завъртя в кръг. Ала като ме пусна, видях, че очите му са тъжни. И Горан ме попита:

— Отче, защо всички корят Момчил, че е изоставил пътеката, а мене никой не кори? Нали и аз бях на пътеката? Или не струвам колкото него? Кажи ми.

Аз му казах:

— Той го направи заради себе си, за своя обич, а тебе те подмамиха, Горане. Затова.

А той клатеше глава и рече:

— Когато Момчил избяга, да не слуша гайдите, той мислеше, че ме оставя на пътеката. Когато аз тръгнах подир Севда, видях, че пътеката остана празна.

И стоеше с наведена глава, ала аз виждах очите му, защото, макар и наведени, те бяха педя над главата ми. Много тъжни бяха очите му. Попитах го:

— Защо ловиш риба в ляв вир?

А Горан .отново гъсто почервеня и ми отвърна:

— Наумил съм да уловя голяма пъстърва, ей колкото тая пръчка.

И той ми показа пръчката, дълга един лакът. И добави:

— А такива пъстърви се ловят в омагьосаните вирове. Да можех да уловя стопанина на тоя вир, той щеше да ми помогне.

И като се досети, скочи чевръсто и стъкна огън, та закачи над него няколко риби. А останалите пъстърви наниза на вейка и ми ги даде, като рече:

— Седни да хапнеш, отче, гладен си. А тия риби дай на жените в пещерата.

Аз му казах:

— Ела и ги донеси.

А той поклати глава и отговори:

— Няма вече кога.

И след като ядохме от бялото месо на рибите, което вдигаше прясна пара, станах и обърсах пръстите си в надвесените вейки на една ела. А те бяха мокри. Стана след мене и Горан и щом хвана един по-висок клон, та взе да го търка между дланите си, изведнъж го пусна и заплака. Седна край угасналия огън, над който се вдигаше дим, скри глава между коленете си и плачеше.

Аз мълчех. И той ми каза:

— Отче. В деня, в който си тръгна Сюлейман ага, исках да го видя, ала далеч от другите хора. И когато се качих на Девицата, видях, че Дельо го чака на пусия с двамина други разбойници. И му казах: „Не те ли е срам, че си ял десет години хляба му.“ А той ми рече: „Овчарьо, върви си из пътя. Ако агата не беше вече близо, имам един куршум и за тебе.“ И аз му рекох: „Лесно се говори с пищов в ръка.“ А той хвърли пищова, та извади ножа си. И рече на другарите си: „Стойте и гледайте как ще заколя тоя овен.“ И се сбихме. А той скачаше като невестулка или като катерица. И ножът му беше по-дълъг, само че аз имам по-дълги ръце. И другарите му го питаха: „Дельо, да му пушнем ли?“ — а той ги псуваше. Ала като извих врата му на един дънер, викна: „Ха!“ И навярно искаше да каже „Хайде!“ — само че повече не се чу, защото му прерязах гърлото. И двамата разбойници гръмнаха връз мене, ала не ме улучиха, та побягнаха в гората. И защото ръцете ми бяха кървави, посегнах да ги обърша във вършето на една ела. И когато усетих по пръстите си гъстата шума, спомних си как съм чистил пръстите си от мазното на чеверметата и как съм се изправял с пълно сърце над изглозганите кости. Сега чистех човешка кръв и заплаках. А оня ден, като помилвах едно куче, козината му ми се стори също като елова четуна, космите му бяха също като елови игли, та сякаш не го помилвах, ами бършех кръв о гърба му. Не мога да пипам повече ела, отче. Намразих елите, че се чистят в тях кървави пръсти. Не мога да ги пипна. А закъде е горянин без ела? Затова, като пипнах сега четуната, заплаках. И елите ми откраднаха.

И все плачеше. А трябваше да вървя, затова го помилвах по косата. И потреперах, като усетих под пръстите си коравите му косми, и рекох с разтреперан глас:

— Сбогом, Горане. Ела в пещерата.

А той не ми отвърна.

Ала когато вече бях горе на билото, чух отдолу да иде гласът му:

Сбогом, отче. И вече не го видях.

ОТКЪС ОСМИ

Нищо не мислех. Стоях на прозореца и гледах навън.

Караибрахим не дойде тоя ден. Валя дъжд и отмина. Изгря слънце. Дойде вечер.

Цяла нощ не спях, втора нощ подред. Караибрахим цяла нощ не се прибра.

Съмна. И пак изгря слънцето.

Гората насреща беше огряна от слънце. Виждах светлокафявите жълти стъбла на елите, прави като изпънат конец, да пресичат тук-там зелената стена. Струваше ми се, че гората е шита със зелени вълнени конци върху груб плат, като гоблените по стените на замъците ми, и гобленът се е протрил, та се е показала тъканта и нишките на основата. Не бяха ли и стъблата основа на гората?

Гоблени. Каква глупост е предопределението. Тая сутрин бях сигурен, че съм напуснал замъците и гоблените, че съм слязъл.в ада на кораба и съм приел исляма само защото ми е предопределено да убия Караибрахим. А не го убих.

След малко той щеше да дойде. Не знаех дали щеше да ме пита нещо. Не мислех какво ще му отговоря. Нищо не мислех — гледах огряната от слънце гора.

Чух гласове. Говореха под прозореца ми. Гласът на Гюлфие и мъжки глас.

Свикнал бях от стоенето в тайния ход да слушам, без да погледна. Сега надникнах от прозореца. Мъжът беше Горан, синът на дядо Галушко — оня огромен българин, който ме заведе във воденицата.

Горан молеше Гюлфие да го пусне в конака. Държеше в ръце няколко едри пъстърви — такива не бях виждал.

Гласът на Гюлфие беше сладък като шербет. Нея не можех да видя, тя говореше от съседен прозорец.

Нали Горан беше един от тримата мъже, които караха утробата й да трепва? И не беше ли Горан любовникът на Севда, който я душал всяка нощ? Ето кого търсеше момъкът.

Знаех, че Гюлфие не би пропуснала да отмъсти на Севда. Ала тя имаше и нещо друго наум.

Бързо щеше да се утеши тя, че аз ще изчезна от живота й. Ялова беше нашата връзка. Наливах ведра в продънена бъчва. Съдбата се беше погрижила да не успея да се свържа със света, да си остана сам, да не оставя нищо след себе си. По-добре.

Да, Гюлфие щеше да го пусне в конака. Щеше да каже, че тя е искала рибата. Но и тя искаше нещо насреща.

— Че какво може да иска една жена, стара като мене?

Той гледаше към нея. Не я виждах, но знаех какво вижда той — гледаше я, сякаш я вижда за пръв път. И как разбра, и как се учуди най-напред, както бих се учудил аз, ако ми кажеха при първата среща с Гюлфие какво ще стане между двама ни.

Горан наведе глава.

— Тежко ми е — рече тихо той. Гюлфие пропя от прозореца:

— Ще ти мине. И хвърли каквото имаш със себе си. Пищов, нож. Иначе ще те спрат на портата.

Мръсницата.

Отново загледах като вцепенен зеления гоблен на гората.

Чу се вой на куче. Изтръпнах, защото помислих, че се обаждат псетата от Черната яма. Кучето лаеше в двора.

Изведнъж се досетих, че Горан беше брат на Шерко, затворен с кучето си Шаро в тъмницата на другия вътрешен двор. Кучето го беше усетило.

Горан беше брат на Елица. Горан можеше да не идва за Севда. Тук бяха сестра му и брат му.

Нямах много време да мисля и да се вълнувам. Чух в съседната стая гласа на Караибрахим. Той говореше с турчина, който пазеше вратата към моята стая.

Чух го, че седна на трикракото столче пред огнището — столчето изскърца. Нощем ставаше студено и в някои стаи палеха огнищата. Караибрахим нарочно не влизаше при мене — мъчеше ме.

Прилоша ми. Седнах и почнах да бърша потта от челото си. Не бях очаквал, че така ще посрещна Караибрахим: с посинели устни, разтреперан.

Оттатък гръмна Горановият глас:

— Ти ли си Караибрахим?

Горан говореше от прага на вратата към чардака.

— Ти кой си? — сухо запита Караибрахим.

— Горан, Галушковият син. Чух, че Караибрахим се изправи.

— Излез! — остро рече той.

През стаята тръгнаха стъпки. Караибрахим беше отпратил не Горан, а пазача пред моята врата. Горан избоботи:

— Тебе диря, Караибрахиме.

През Караибрахимовата стая тръгнаха тежки стъпки — откъм чардака към средата на стаята. Безшумно се плъзнах до вратата на моята стая — Горановите стъпки биха заглушили и вървежа на мечка. Дъските скърцаха, скърцаше и таванът.

Кратък вик, пълен с изумление и болка, ме отхвърли от вратата.

Нещо тежко падна оттатък. Следния миг се хвърлих напред и блъснах с рамо вратата. Тя беше отворена, аз влетях в Караибрахимовата стая и едва се задържах на крака.

Караибрахим лежеше по гръб, червена черта прорязваше плешивия му череп и лицето му. Очите му бяха пълни с ужас, устата зинали като от невероятна почуда.

Надвесеният над него Горан се изправи и се огледа наоколо. Лицето му беше безумно. Приличаше на лунатик, когото внезапно са стреснали. Не мърдах, сякаш можеше да не ме види. В ръцете си държеше голям нож. Гледаше Караибрахим, мене, прозореца с гората на него, падналата изкормена риба, в която беше крил ножа си.

Погледът му падна върху огнището. Жаравата беше червена. Той скочи към нея. И както беше с гръб към мене, видях как с две ръце замахна към гърдите си. Чу се пъшкане и той падна с лице в огъня.

Караибрахим изохка и се обърна настрани, към Горан. Коленичих до него. Той легна по очи. Разтресох го за раменете.

Той прошепна с лице върху дъските:

— Жив ли е?

В стаята миришеше на изгоряло месо.

Скочих и с мъка издърпах настрана огромното тяло на Горан. Обърнах го по гръб и затворих очи. Ножът от силния удар или от падането напред беше забит до дръжката в гърдите му. Лицето му беше изгоряло.

Излязох на чардака и се развиках като побъркан.

Тропот на крака, викове, псувни. Вой и лай на псета, удари по врата. Тропаха затворниците.

Караибрахим лежеше със затворени очи. Цялото му лице беше разсечено, разсечени бяха и гърдите му. Може би береше душа.

Влетя Севда, погледна Караибрахим, погледна и Горан, олюля се и падна тежко на дъските.

Надвесен над Караибрахим, главорезът Сиври билюкбаши питаше:

— Кой беше, ага? Лицето му е изгоряло.

Разбрах защо Горан се уби върху огъня. Иначе турците щяха да отмъстят на сестра му и брата му, които бяха в ръцете им. Както беше със затворени очи, Караибрахим рече:

— Не зная.

Гюлфие свестяваше Севда. Питаше я нещо полугласно, удряше й плесници, уж да я свести. После се обърна към мене и безпомощно каза:

— Непразна е. Чу ли? Тая кучка.

И заплака злобно, сякаш Севда я беше измамила.

Като ято оси, които излизат от гнездото си, когато някой го замери с камък, турците изскочиха от конака. Побеснели бяха, та забравиха, че това скъпо може да им струва. Завардиха Просойна, полетяха на коне към Заград. Стигнаха и до него. До Подвис не успяха да стигнат. Чуваха се далечни гърмежи.

Уловиха триста-четиристотин души. Смаях се, като разбрах колко безумци са останали в двете села. А като видях Вражу кехая, изтръпнах — помислих, че е възкръснал от мъртвите. Или го бяха извадили от мравуняка, или Караибрахим го беше пуснал. Затвориха пленниците в един от вътрешните дворове. Разнесоха се викове и писъци — викаха новите пленници, викаха озлочестените девойки, викаха първенците от тъмницата. Турците също викаха и стреляха с пищови.

Петима турци загинаха днес. Останалите цяла нощ не спаха. Дебелият ходжа — моллата Сулфикар Софта — час по час излизаше на чардака и казваше, че Караибрахим бере душа. Ако умреше, турците щяха да изколят всички.

На сутринта проснаха тялото на Горан върху площада пред конака и почнаха да прекарват хората край него. Човек подир човек — старци, баби, жени с пеленачета в ръце и заловени за полите им деца. Мрачни мъже. После първенците — мръсни, миризливи, превърнали се в сенки. После девойките, утеха на палачите.

Гледаха се едни други, едва се познаваха. Хълцаха, сподавяха гласове. Ни един ясен вик не се чу на площада. Баща видя дъщеря си, превърната на дрипа от турците, дете видя баща си със завързани назад ръце. Мълчаха.

На площада, проснат по гръб, с огромни разперени ръце, лежеше Горан. С бели длани и черно лице. Ножът още стърчеше от гърдите му.

Един по един българите минаваха край него. Така се прощават живите с покойник в ковчег, на средата на църквата. Тогава всеки целува събраните му ръце, сега всеки целуваше с поглед разтворената му длан.

— Кой е?

— Не зная.

Удар. Падане на колене. Нов удар. Проснато тяло.

— Кой е?

— Не зная.

Не превеждах, всеки разбираше другия. Залитах от безсъние, главата ми се пръскаше. Вместо чалма бях вързал на главата си мокър пешкир. И тия хора. Струваше ми се, че това е един и същ човек, който минава хиляди пъти поред и казва все едно и също нещо.

Всички го познаваха. Ако някой не знаеше името му, научил го беше през нощта, когато българите шепнеха, скупчени на двора, в очакване на смъртта. Мълчаха. Мълчах и аз.

И те минаваха, минаваха един след друг и се свеждаха над черното лице.

Някъде откъм края се вдигна глъчка. Затичаха турци, българите в мълчалива редица се мъчеха да не ги пропуснат.

На площада излезе дядо Галушко. И ако досега се носеше някакво сподавено шепнене, сега всичко замълча.

Полека, стъпка по стъпка, дядото премина площада и спря пред тялото на сина си. Коленичи до него, гледа го дълго в изгорялото лице и се изправи. Разпери ръце, два-три пъти отвори уста, ала глас не излезе — тогава аз не знаех, че бил онемял.

После проговори:

— Синът ми. Горан.

И една жена приплака от ярост и болка. Мислеха, че дядото е луд. Изумяваха се, че онемелият от мъка проговори от мъка. Дядо Галушко каза.

— Извикайте всички, планината да чуе името му. Защо криете името му? Ами ако всички измрем, кой ще разкаже за него? Нека планината го помни.

Обърна се към Сиври билюкбаши и рече:

— Заведи ме при своя главатар. Пристъпих напред и казах:

— Караибрахим ми заповяда: всеки, който познае тоя човек, да отиде при него.

Караибрахим лежеше на одъра в същата одая, в която го рани Горан. Завит беше със светло халище — такива халища наричат поник слънце, защото в средата на бялата вълна са втъкани червени пламъци, които се събират в огнено кълбо. Сякаш кръвта от раната на Караибрахим беше избила през завивката. В камината пламтеше огън от елови корени, пълни със смола, та миришеше на гора. През прозореца се виждаше светлата планина. В краката на Караибрахим седеше Севда, край огъня седяха двамината ходжи, до прозореца видях Кеманчиджогли. Караибрахим лежеше с лице към стената.

Дядо Галушко тихо пристъпи напред, като че ли да не го събуди, наведе се над него и го повика:

— Страхине! Страхине!

Караибрахим трепна — едва видимо, като клепач на човек, който се преструва, че спи. Но не се обърна. Дядото отново рече:

— Страхине! Синко.

Севда се изправи, бяла и страшна. Кърпата, която държеше пред лицето си, за да го забулва, падна надолу. Тя отстъпи заднишком, като пипаше с ръка да улови нещо. Облегна се на вратата, притисна се в нея и затърси резето. Не успя да излезе, защото вратата се отваряше към тая одая, а тя не се сещаше да се отмести. И остана да гледа и слуша.

Турците още нищо не бяха разбрали, защото дядо Галушко говореше на български.

Не се изненадах. Досетил се бях, когато Караибрахим отказа да съобщи името на Горан. Нали той му го каза? Караибрахим не знаеше, че съм чул Горановите думи. Събрах един по един разчупените и пръснати късове, спомних си случки, разговори, отделни думи. Влизането в долината, ходенето до воденицата, спасяването на Шерко. Караибрахим беше българин. Знаех, че той не е докоснал Елица.

— Страхине — рече тихо дядото.

Кеманчиджогли грубо го дръпна назад. Тогава Караибрахим се обърна. Видях лицето му. Кичурът на челото му беше избръснат. Острието се беше плъзнало по черепа и разсякло недълбока рязка, ала някакво намазано зелено лекарство я очертаваше през цялото лице — широка и страшна. Едва го познах.

Той даде знак, че иска да говори. Сложиха зад гърба му възглавница. Той каза, като се задъхваше и спираше след всяка дума:

— Кеманчиджогли, шейх Шабан Шебил, молла Сулфикар Софта. Аз съм еничарин от тая долина — Елинденя, — от село Подвис. Тоя човек е мой баща. Човекът с кучето, затворен отделно, е мой брат. Човекът, който скри ножа си в рибата и се опита да ме убие, е мой брат. И девойката, която взех от сватбата, е моя сестра.

Той спря. Притвори очи и зелената ивица през лицето му потъмня, защото той пребеля съвсем. Когато отвори очи, събра сили и рече:

— Затворете дядото и девойката при човека с кучето. Чакайте да се съвзема и да отмъстя. Не ги пипайте.

Турците се спогледаха. Кеманчиджогли рече:

— Ага, ти говориш по български.

Не бях забелязал това. През целия ни престой в долината, докато съм превеждал, Караибрахим е разбирал всяка българска дума. Спомних си, че когато влязохме в Маноловата къща, той каза „камбани“, а не „чанове“. Сега, в огъня на треската, той проговори, без да иска, на бащиния си език.

Караибрахим не можа да повтори думите си на турски и загуби свяст.

Турците ме погледнаха. Отново бях преводачът Абдуллах. Можех ли да излъжа? Да се опитам да спася дядото и децата му? Може би Караибрахим щеше да умре, преди да се съвземе.

Той отвори очи.

Повторих на турски думите му. Той склопи клепки в знак, че е така.

Заведоха дядо Галушко при сина му Шерко. Посрещна го радостният лай на огромното шарено куче.

Търсеха Елица, ала не я намериха. Аз бях последният човек, който я беше видял да стои на чардака. Караибрахим нищо не можеше да каже, бълнуваше и се мяташе.

Караибрахим лежеше в обора, до коня си. Когато се посъвзе, той накара да го пренесат там. Казваше, че в обора е по-топло. И по-тъмно, и че очите го болят от светлината. Ала аз мисля, че отиде, защото конят му остана единственото близко същество в света. Той се хвалеше със самотата си, ала навярно е треперел нощем. Щом останеше сам, той говореше на коня с променен, ласкав глас, молеше му се да протегне към него устните си, обещаваше му златно седло и сребърни подкови. А конят се плашеше от миризмата на кръв, пръхтеше, а сменяха ли превръзките на Караибрахимовата рана, цвилеше и риташе дебелите дъски на яслите. Това беше чудно, защото бойните коне свикват с кръвта.

На мене Караибрахим прости. Каза ми:

— Ти не можеш да убиеш ранен човек, щом не можа да убиеш живия.

И се опита да се усмихне. Зелената рязка от удара — през челото, до лявото око, покрай носа, през устните и през брадата правеше усмивката му крива и страшна. Обръснал беше не само кичура на челото си, но и мустаците си.

— Не трябваше да те карам да дереш стареца — каза той. — Ние, водачите, не бива да мърсим ръцете си с дребни неща.

Искаше да ме привлече отново, да ме накара да се почувствувам равен с него. Не вярваше никому, на ни един турчин около него. А мислеше, че ще му служа вярно. Но аз помнех очите му — когато ми заповяда да одера дядото и когато се биехме с шпагите. И знаех, че щом оздравее, ще ме убие.

Държеше ме по цели дни и нощи в обора при себе си. Говореше ми за годините в еничарските училища. Караше ме да се грижа за коня му. Не ми тежеше — радвах се, че се допирах до копринената кожа и стегнатата снага на това чисто, благородно животно.

Един ден докараха Елица. Държаха я двамина турци.

Караибрахим се повдигна на лакти и успя да седне. Не се познаваше радва ли се, или се ядосва.

— Къде я хванахте? — попита той.

— Сама дойде, ага.

Караибрахим със знак отпрати турците. Мълчеше и чакаше. Елица падна на колене върху утъпканата пръст на обора:

— Братко, прости на баща ни.

Караибрахим вдигна нагоре глава, изпъна шия и почна да се смее. Ябълката върху гръкляна му играеше нагоренадолу, сякаш тежко преглъщаше и се давеше. После се закашля и се хвана за гърдите — там, където беше раната му.

— Защо брат ми не разбра, че съм негов брат? — каза той. — Защо кръвта му не се обади? И ако е разбрал, че ми е брат, нима пръв не вдигна ръка да ме убие? Или родната кръв е тъй слаба, че човек не може да познае рождения си брат, или Горан е толкова силен, че я победи? Ако е първото — човек не заслужава да я цени, ако е второто — по-слаб ли съм от Горан?

— Братко! — каза му Елица. — Ако ти не усещаше родната кръв, нямаше да ме оставиш да лежа до тебе недокосната.

— Усещах я. И трябваше да дойде тоя удар, за да пререже връвта между мене и рода ми. Всичко е писано. И да ме вземат от тая долина, и да стана еничарин, и да се върна пак в долината, за да я вкарам в правата вяра. И тоя удар е писан и премерен. Аллах сам е вдигнал ръката на брата ми, за да ме накаже, че мислех за сестри и братя, а не само за него. Тежко ме наказа, ала не ме уби. И със същия удар ми посочи, че силният човек е сам.

— Манол не е сам — гордо каза Елица. — Слаб ли е? Караибрахим отговори веднага, сякаш дълго беше мислил за това и само чакаше да го каже:

— Овчарите са овци. Толкова дълго са живели с овците си, че са станали като тях. Накъдето тръгне едната овца, подир нея вървят другите. Ти нали си отбивала овца от стадото? Лесно ли е?

Мъчно е. Какво да кажат другите — това им тежи. Допират глава до глава като овци, които пладнуват. Силният човек е сам. Забрави Манол.

— Аз не съм жена на Манол. Жена съм на сина му Момчил.

И съм непразна от него.

Караибрахим се повдигна от кръста нагоре, отдели се от възглавниците си, после пак се отпусна назад.

— Обещах на Манол — рече той — всеки човек от рода му да начертае кръст с кръвта си и да плюе върху него. Трябва да стигна до Момчил.

И както говореше, досети се нещо и се усмихна със здравата половина на устата си:

— Роди детето си. Ще ти го оставя да го кърмиш три години. После ще го взема, ще го чакам да порасне и ще го дам в училището на аджемиогланите. Ти знаеш ли как се става еничарин? Копането по бостаните, глада, боя с пръчки, сеченето със сабя. Единствената риза в годината, единствената кърпа, която се взема в тъмната стая, та да не може да се избере? Твоят син ще стане добър еничарин.

— Ще го удуша — просто рече Елица.

— Няма да имаш сили.

— Нали съм твоя сестра? Хайде, прати ме при баща ми и брата ми. Убий ме с тях. Ала ако искаш да затриеш целия род на Горан, убий и себе си.

— Нямам род. Имам оджака на еничарите. Ти не си човек, а жена и нямаш душа. Твоята съдба е да раждаш войници. Венецианецо, заведи я в харема при Сафиде.

Когато излязохме, видях, че Елица плаче. Изпитвах жалост, нежност, желание да я докосна, да притисна главата й до рамото си.

Тя вдигна към мене прекрасните си очи, плувнали в сълзи, и ми рече:

— Брат ми е, ала трябваше да го убиеш.

— Защо дойде? — попитах я аз.

— Можех ли да не дойда? — рече ми тя. — Моля ти се, не казвай на баща ми и брата ми.

Върнах се при Караибрахим и го заварих да говори на коня си. Застанах до вратата. Той ме усети и ми каза да вляза. Стори ми се весел и омекнал.

— Виж — каза ми той. — Какви греди има по тавана, какви греди подпират тавана! Двама души не могат да ги обгърнат. И стъпалата нагоре са от цели, дялани греди. Ами камъните на зида? Какви ясли, какъв простор! Слон можеш да вържеш. Когато бях дете, ден и нощ мечтаех за тоя конак. Гледах го отдолу нагоре, въртях се около него. Не можех да мина дори през вратите му. Ти не разбираш това, бил си в конака. Сега съм негов господар. Неизповедими са пътищата на аллаха.

Замълча и пак заговори:

— Видях ли ножа над главата си — а не бях готов, той ми беше брат, — помислих, че умирам. Пък ножът ме спаси. Помниш ли кичура на челото ми? Всичката коса беше окапала, а той беше останал. Тъй стоеше в мене и любовта към рода ми. Не можех да се отърва от нея. Сърцето ми се пълнеше с вяра към аллаха и омраза срещу неверниците — а баща ми и братята ми стояха настрана. Сега ги видях. И ножът отряза кичура ми. Като прокарам ръка — и той поглади с длан гладкия си череп, — никъде не усещам нищо. Като погледна в сърцето си, виждам само вяра и омраза. Спасих се.

Изловените в селата българи бяха затворени във вътрешния двор с платана като в кошара. Изходът с тунела, стълбите и всички врати бяха запречени с тръне и железа, по чардаците стояха стражи. Първия ден, когато им хвърлиха хляб като на кучета, хората се сбиха за къшеите, а турците се смееха. Втория ден никой не се. наведе да вземе хляба. Минаха хора, събраха го и го занесоха на най-старите да го разделят. Всеки ден умираше по някой, ала труповете не ги вземахме. Те къртеха камъните и се опитваха да ги заровят. Ние стояхме по чардаците над главите им и ги гледахме, че стояха долу като в друг свят. Караибрахим беше заповядал дума да не се разменя с тях.

Вече по-рядко слизах в тайния ход, при затворените първенци. Гюлфие не ме пущаше в стаята си. Не плачеше, само гледаше пред себе си и повтаряше:

— Оная кучка Севда е непразна. Казах ти — Караибрахим или Горан. Остана Манол.

Тя отслабваше и кожата й увисваше на гънки, като дрипа. Нямах нужда от нея.

Вече толкова не се нуждаех и от първенците. Турците, като се страхуваха от Караибрахим, не смееха да ги убият, ала всеки ден измъкваха десетина-двадесет души и ги пребиваха от бой. Удряха им по двадесет тояги и както казваше шейхът Шабан Шебил, „десет удрят, веднъж броят“. От тайния ход слушах как битите се редуваха да посрещат новите бити. Чувах Мирчо да плаче. И чувах Манол да казва:

— Планината ви гледа.

Разбрах, че всичко се върти около братството. Тия хора бяха братя с хората в долината и с хората по всичките български земи. Искаха да си останат техни братя и не искаха да вдигнат ръка против братята си. И като помислеше по-дълбоко, човек виждаше, че да имаш брат, значеше да бъдеш човек. И братството — то не беше родна кръв. Караибрахим казваше, че да бъдеш сам, значело да си силен. Според мене трябваше да се каже — да станеш звяр. Човек не живее сам. Сам или двама — това беше изборът. Сам или с другите, с хората. Караибрахим се бореше да остане сам — да скъса връвта до другите хора. Овчарите се държеха, за да останат заедно. Караибрахим стигна до края на пътя си. Дали и овчарите щяха да стигнат до края на своя път?

Дойдоха нови турци. Един ден откъм планината се зачуха чести гърмежи. Изскочихме навън. Под върха на планината, там, където бяха каменните кръстове, се вдигаха тъмни облачета дим. Слизаше черна тълпа хора. Познах ги, че са турци. Те не се бранеха от овчарите, а стреляха към небето, от радост, че са дошли.

Дойдоха двеста души редовна войска и триста конници помощни войски. Както им казваха, акинджии, башибозук. Триста гладни звяра, всеки с празна торба на гърба и с въже на кръста. Дошъл да граби и да връзва. Водеше ги прочутият Караимам Хасан ходжа, разорителят на Чепино, приятел на Мехмед паша.

Караибрахим заповяда да го сложим на носилка и да го изнесем пред вратата на конака. Искаше да види как иде помощта.

Караимамът беше полубезумен човек. Не можеше да каже една дума като хората, само крещеше. Жилите по врата му винаги бяха издути, лицето му винаги пламнало, а очите му сякаш ей сега щяха да пролазят на челото. Размахваше ръце, тропаше с крака, тръшкаше се по земята! В началото мислех, че е пиян. Водеше със себе си един дервиш, който по цели часове се въртеше около себе си, и то така бързо, че полите на дрехата му стояха изправени встрани като гъба. Разправяха, че се е въртял пред самия султан.

Животът в конака почна да се върти като полите на дервишката дреха. Конакът беше тесен за толкова хора. Още същата нощ размятаха трънете и почнаха да измъкват от пленените българи жени и деца. Отидох при Караибрахим. Той ми каза:

— Моретата са дълбоки, защото приемат всички реки. И калните. Пълководците са силни, защото не отблъскват от себе си никого. И разбойника. С тия хора ще стана господар на планината. Стига съм стоял в конака. Нека полудуват. Изправя ли се на крака, ще ги озаптя. Я повикай новия ходжа.

Не зная какво говориха. Ходжата излезе поукротен. На другия ден голяма група замина за планината. Разправяха после, че са ходили до ямата с бесните кучета. Те вече не се чуваха.

— Още ръмжат и лаят, ага — рече Кеманчиджогли на Караибрахим. — Две-три са и са слаби. Хвърлихме им овца с отрова за вълци.

Най-после воят щеше да престане.

На другия ден почти целият конак се изпразни. Тръгнахме нанякъде над петстотин въоръжени хора, Караибрахим по средата, на носилка. Носеха го върху раменете си шестима носачи. Караимамът яздеше върху гърбовете на българи. Избрал си беше петима по-здрави мъже, яхаше ги, риташе ги с пети, ръгаше ги с нож в ребрата. И клетниците се катереха нагоре с черния кърлеж, впит в гърба им.

С нас бяха дядо Галушко, Шерко и вързаното шарено куче. Напредвахме бавно. Турците се пръснаха из гората, претърсваха всяко дере и всеки храсталак. Когато се досети за какво сме тръгнали, дори дебелият ходжа пребледня и отиде при Караибрахим.

— Ага — рече му той, — ти знаеш ли, че в корана е писано: „Синът, макар и правоверен, не бива да убива баща си, макар и неверник.“

— Зная — отвърна му със стиснати зъби Караибрахим. И той беше пребледнял, може би от болките, когато го тръскаше носилката. — Ала може да направи така, че друг да го убие. Никого не мисля да убивам. Махай се!

Вървях и въпреки че вече бях сигурен къде отиваме, не ми се искаше да повярвам.

Черната яма, където се хвърляха бесните кучета, беше под високи скали. Тъмен отвор, широк пет-шест крачки, а каменната стена над него обрасла с мокър кафяв мъх. На върха на скалите имаше развалини.

Когато стигнахме там, Караибрахим прати отряд да се качи горе и каза на Караимам Хасан ходжа:

— Там ще оставим сто души. Тия скали пазят пътищата от другия край на долината. Горе има вода.

Аз отидох при дупката и надникнах вътре. Очаквах, че ще ме задуши воня. Не миришеше на нищо. Не се виждаше нищо. Само мрак.

Дупката не се спускаше надолу като кладенец, а почваше със стръмен наклон, на който не би могъл да се задържи човек. След това скалата се счупваше — и не можеше да се разбере какво има надолу. Извиках. Никой не се обади. Разбрах защо кучетата остават живи, а не се пребиват веднага. Сигурно до самото дъно имаше наклон, по-голям или по-малък. Турците се пръснаха по околните скали и каменистите поляни и в широка подкова заградиха дупката и малката група хора, които останахме около нея. На четвъртата страна се издигаха скалите. А там, по околните върхове, се виждаха други групи хора. Това бяха българите, които ни гледаха отдалеч.

Духаше вятър, небето беше като преметено, кучето виеше. Около нас се простираше голо било. Пусто и диво. Караибрахим повели да сложат носилката му на земята и като се подпря на лакът, каза на баща си и брата си:

— Откак се върнах в долината, ушите ми писнаха от приказки за братя, за българи и за вярност. Слезте в черната дупка и останете сами с кучето. Тогава ще видим дали кучето ще ви остане вярно. А ако го изядете, ще останете един срещу друг. Тогава ще видим дали човек човеку е брат.

И се отпусна назад на възглавницата си. Гласът му беше слаб, разпилян от вятъра.

Дядо Галушко Белия и Шерко не отговориха. Вятърът развЯваше бялата брада на стареца и черната коса на сина. Караимам Хасан ходжа каза:

— Приемете правата вяра. Те пак не продумаха.

Тогава Караибрахим даде знак. Двама души с пръти, с чатали на края, притиснаха от две страни шията на кучето и почнаха да го бутат към ръба на Черната дупка. Кучето се мъчеше да извие глава и да захапе коловете, ръмжеше, виеше, стържеше с четири лапи по скалата, пълно със сили и ярост.

Когато главата му се надвеси над пещерата, то изскимтя от ужас. Остро квичене, вой и — кучето изчезна. Чуваше се как тялото му се удря в скалите. Квичеше, пищеше, лаеше, гласът му потъвъше все по-надълбоко. Рев, удар, писък, удар. И накрая се чу отчаян, пронизителен, безпомощен вой. От дъното.

За пръв път чухме гласа на Шерко. Той пристъпи напред, както беше с вързани на гърба ръце, надвеси се над отвора и викна:

— Ида, Шаро!

Вятърът изправяше нагоре косата му, сякаш откъм пещерата идеше дъх на великан. Жалко скимтене смени воя. Долу вече не седеше огромният шарен звяр, а се луташе дребно пале.

Шерко стоеше на ръба на пропастта и гледаше надолу. Зад гърба му с тихи, крадливи стъпки приближаваха двамина палачи.

Не го блъснаха вътре. Вързаха го под мишниците и почнаха да го спускат надолу. Огромният куп навити въжета се размотаваше и намаляваше. А гласът на Шерко, който най-напред кънтеше, после отслабна, ала все още се чуваше как ободрява кучето. И човекът стигна дъното. Въжето беше двойно. Отпуснаха единия край и почнаха да дърпат. Сега бялата нишка, която се източваше из мрака, идеше към нас. Безкрайно дълга, безкрайно дълго време. Не трепваше, не се изопваше, не се разклащаше. Сякаш долу, на края и, нямаше нищо. Или имаше труп. Кучето мълчеше.

Край ямата остана само дядо Галушко. Дребен, побелял, прегърбен, сложил вързаните си ръце отзад на кръста, сякаш да се привдигне. Над него се извишаваха скалите, увенчани с белите развалини. Оттам надничаха турци.

Тия скали ли ми показваше той оня щастлив ден във воденицата, когато ядох слънце и мед? И казваше: „Тече, тече.“ И говореше за боговете на измрелите хора, построили срутените храмове на боговете си с кози крака. Нашите богове имаха лапи.

Краят на въжето се източи и легна върху скалата.

Караимамът излезе напред и пак рече:

— Приеми правата вяра.

Изрече го без желание, само защото тъй трябваше, уверен, че няма да чуе ответ. Дори не го и чакаше. И побърза да се дръпне по-далеч от разтворената паст на планината.

Дядо Галушко не трепна. Спомних си, беше пооглушал от тракането на воденицата и бученето на водоскока. Казах на Караибрахим:

— Той е глух.

Вятърът се засилваше. Дебелият ходжа тръгна към дядото, но като приближи ръба, приклекна и взе да лепи длани по гладката скала. Стигна до дядо Галушко, изправи се — огромна топка до тънкото старче и викна на ухото му:

— Приеми правата вяра. И веднага клекна.

Дядо Галушко гледаше в пропастта с тревожен, безпомощен израз, който се вижда по лицата на глухите, щом се мъчат с все сила да чуят нещо. Той трепна, ала не видя никого. Дебелият го дръпна за крака. Дядото наведе поглед и видя в краката си клекналия дебелан. Разбра и само поклати глава.

Моллата Сулфикар Софта пропълзя обратно на лакти и колене.

Мълчахме. Вятърът свиреше в скалите.

Караибрахим каза:

— Спуснете го.

И като видя, че двамината палачи вдигнаха края на въжето, добави:

— Развържете ръцете му. И му дайте нож.

Дядото взе ножа. Гледаше го и не знаеше какво да прави с него. Бялата му дреха трепереше по тялото му, развята и опъвана от вятъра.

— Не искам кучето да го изяде — рече глухо Караибрахим. И дядо Галушко Белия, певецът на планината, слезе в долната земя, както преди векове беше слязъл друг един певец на Родопа, наречен Орфей, по времето, когато ония камъни на върха са били събрани в стройни бели храмове. И въжето се върна обратно.

Ослушвахме се. Гледах към черния отвор със същото лице, каквото имаше преди миг изчезналият старец. Виждах го още на ръба на пропастта.

Нищо. Вятърът пищеше.

Екнаха гърмежи, слаби и разпилени. Докато всички гледаха към ямата, българите се бяха приближили току зад гърба на турците. Направили го бяха не да ни нападнат, а привлечени от страшното дело край ямата. Дори не гръмнаха в отговор. Обърнаха гърбове и хукнаха нагоре по склоновете. И се загубиха.

Тъй бързо се отдалечавахме от ямата, че и ние сякаш бягахме. Вятърът ни пресрещаше, та ни караше да се прегъваме и да обръщаме лица настрани. Не се гледахме в очите. Приличахме на мълчаливата тълпа, която се връща от гробищата, след като е чула пръстта да трака по ковчега. Ала в гроба остава мъртвец, а в пещерата оставаха живи хора. Те живееха долу, в недрата на планината, в черния мрак, сред разложените трупове. Колко ли щяха да живеят?

Жив бях, но не се радвах.

И когато влизахме вече в конака, вятърът донесе до нас проточения, отчаян вой на куче.

Турците горе на скалата нямаше да прекарат весела нощ.

ОТКЪС ДЕВЕТИ

Тоя ден над планината грееше слънце. Ала не беше слънце като слънце, а слънчева буря и вихрушка. Гористите склонове, които стояха срещу слънцето, та лъчите падаха върху тях, бяха смачкани, засипани, изравнени от светлината. Не се виждаше ни падина, ни сянка и дърветата се изправяха като зелена измазана стена. А тия склонове, които стояха отстрани, та лъчите летяха над тях, приличаха на навеяни зелени преспи, със светлозелени гребени, нагънати от сините сенки по върховете на елите. Тъй бурята навява и нагъва преспи през зимата, та засипва планината. Само тук-таме по поляните се виждаха ясносините сенки на гората — от тая страна, която беше откъм слънцето, а от другата страна гората се сливаше с поляната. И цялата планина беше посипана със златен прах, и златен прах се носеше над горите, сякаш валеше слънчев сняг.

В тия дни избиха първенците от долината Елинденя. Изкараха ги от тъмницата и те се мъчеха да държат очите си отворени, за да видят слънцето, а клепките им сами падаха, да се запазят от светлината. Попитаха ги ще приемат ли правата вяра. Те мълчаха. Попитаха ги какво ще пожелаят, преди да умрат. Те казаха:

— Убийте ни пред конака, а не между четири стени. Убийте ни на площада пред планината.

И Караибрахим каза:

— Тъй да бъде.

Вече не превеждах, защото той говореше на български. Стоях отстрани и гледах. А Караибрахим беше решил да ги изколи на площада, та да видят българите от планината и дори им беше пратил хабер. Петстотин турци стояха в крайните къщи на Елинденя с пушки, насочени към гората, за да пресрещат смелчаците, които биха се опитали да попречат на клането.

Шестдесет души джелати от вчера точеха черни ножове на черен камък. Отсякоха самотната ела, която стърчеше сред площада, та изравниха дънера и за дръвник. И дори изкопаха вада, да се стича кръвта.

Първенците излязоха със завързани на гърба ръце, а Караибрахим заповяда да хванат с по един ремък ръцете на всеки двама, та те вървяха по двойки и се обръщаха малко с гръб един към друг, защото не можеха да извият съвсем ръцете си. Само Мирчо беше завързан отделно и вървеше до баща си, както телето подтичва към кланицата, вързано само за рогата, след големия бик, целия във въжа и синджири.

А когато минаваха през тъмната пещера на изхода, за да излязат на площада, Караимам Хасан ходжа каза на овчаря до Манол:

— Промени вярата си и след половин сахат ще ядеш пилаф, а след години душата ти ще отиде в рая. А другите ще се търкалят без глави.

Овчарят му отговори:

— Когато ей тая вода спре да тече, тогава ще спра да се наричам българин и ще стана турчин.

А той не можеше вече да вижда чешмата, която шуртеше сред вътрешния двор, ала чуваше песента и.

Караибрахим лежеше на носилката си покрай двойната редица осъдени на смърт, та чу думите му. И заповяда на Кеманчиджогли, който стоеше до мене, до носилката:

— Докато слънцето залезе, тая чешма да е зазидана. А от тъмното дойде кънтящияг глас на овчаря:

— Чешмата ще зазидаш, ала изворите в планината няма да зазидаш.

Наредиха ги в средата на площада в една окъсана, прежълтяла, окървавена редица. Някои едва се държаха, пребити от бой. Но нозете им бяха рани, лицата им бяха рани, ръцете им бяха рани.

Отстрани застанаха шестдесетте джелати с черни ножове в ръце. Гледаха към първенците и всеки сякаш избираше жертвата си.

Из вратата излезе Караибрахим на носилка върху раменете на шестима голи до кръста пехливани. Сложиха носилката му на скована скеля, да вижда отвисоко.

Караибрахим мълчеше, облегнат на лакът и на червена възглавница. Зелената ивица на раната пресичаше лицето му от чалмата до яката на дрехата му.

От конака излязоха двама души и държаха от двете страни голяма мраморна плоча.

Караибрахим каза:

— На тая плоча Сюлейман ага издълба имената ви.

И като се обърна към полуголия пехливан, застанал до скелята, заповяда му:

— Вземи чук и счупи плочата.

Пехливанът плю на ръцете си и вдигна тежък чук. И три пъти удари, преди да пропука белия камък.

И три пъти ехото върна звънтящия удар. Вдигнах очи да погледна планината, която отговаряше на ударите, сякаш чукът биеше по мраморните и недра.

Границите на горите над ливадите край Просойна бяха поръбени от хора. Българи имаше на поляните сред гората, българи чернееха до кръстовете горе на Превала. Стори ми се, че има хора и на дърветата по билата. Никога не съм и помислял, че в Елинденя са живеели толкова много хора. Навярно бяха дошли и от другаде. Между мълчаливите тълпи и крайните къщи на селото се простираха окосените от слънцето ливади, към които се насочваха турските пушки. Отдолу добре виждах наредените по високото българи. Отгоре и те виждаха площада като на длан.

Сто пъти удари пехливанът върху надгробния камък, докато го строши на парчета. И колкото повече го трошеше, толкова повече ставаха пресните, чисти късове мрамор, които отразяваха лудото слънце, та толкова по-силно блестеше белият куп от отломъци всред площада.

Три пъти спира да чука пехливанът. Целият му гръб лъщеше от пот. И три пъти Караибрахим казваше:

— Още.

Когато ударите взеха да не кънтят, а да хрущят, сякаш силен звяр чупеше кости между зъбите си, Караибрахим каза:

— Стига.

Пехливанът отпусна чука и изтри челото си. Караибрахим му каза:

— Наведи се, вземи в шепи камъните и праха, та ги пръсни пред краката на овчарите.

Пехливанът пръсна пред босите нозе на осъдените на смърт парчетата и праха на плочата, върху която бяха написани имената им.

И Мирчо падна на колене, скрит зад гърба на баща си, и облегна глава върху завързаните му ръце.

Караибрахим каза:

— Маноле, излез напред. Редицата не мръдна. Караибрахим каза още:

— Маноле, няма да те одера жив. Ще те заколя с другите, защото ти дължа голяма благодарност.

И като се поизправи на носилката, бавно рече:

— Благодаря ти, Маноле. Имам да ти благодаря за едно голямо добро. Ако баща ми беше дал тебе за еничарин, на тебе щеше да се падне добрият дял — славата и оръжието. А пък аз щях да ходя подир овцете и да мириша на вълна и на сирене.

Тогава Манол се обади и му отговори:

— Благодаря ти и аз, Страхине, че ти отиде вместо мене еничарин. На мене се падна добрият дял — да ходя подир овцете и да мириша на вълна и на сирене. Благодаря ти, Страхине, че ти стана Караибрахим, а не аз.

Той млъкна и тогава аз казах в сърцето си:

„Благодаря ти, Маноле, че те срещнах на пътя си. Та по ръста ти разбрах колко трябва да бъде висок един човек. И като се мъчех да застана до тебе, изправих изкривения си гръб и изкривената си душа. Ти ми показа, че освен живота има и живот човешки. Благо даря ти, Маноле, че ме направи отново човек.“

В това време Манол се приведе към рамото си и каза нещо на коленичилия зад него Мирчо. И детето, навярно ободрено от гласа на баща си, стана и се изправи наред с него.

Напред пристъпи Караимам Хасан ходжа, чепинският звяр, който яздеше хора, и отвори уста. Искаше още веднъж да подкани първенците да се откажат. Ала Караибрахим му махна с ръка и той се повърна назад.

А Караибрахим погледна към джелатите. Те взеха да къса! косми от брадите си и да опитват с тях ножовете си колко са остри. Тогава Манол се обади още веднъж.

— Страхине — рече той. — Ела да ти кажа нещо. Ала никой да не чуе.

Между събраните турци мина шепот. Някои от първенците вдигнаха глави — защото още от началото гледаха само пръстта, която щеше да ги приеме. А шумяха турците не заради друго, не защото помислиха, че Манол се уплаши, ами защото до един знаеха историята на Маноловия побащим, разбойника, и си рекоха, че сега Манол ще издаде някое голямо съкровище, та да се откупи. И всички загледаха Караибрахим.

Караибрахим отговори:

— Не мога да стана, Маноле, а ти няма да чакаш да оздравея. Кажи го на Венецианеца, той ще го каже на мене.

И аз пристъпих няколко крачки, ала Манол поклати глава и тихо попита нещо сина си. А детето му отговори и аз видях, че от устата му тече кръв. И тъй като бях вече близо до Манол, чух Мирчовите думи:

— Едноокият.

А Манол пак поклати глава и чух думите му:

— Той е с една ръка. После високо каза:

— Да дойде оня, дебелият ходжа.

Край мене се претърколи шишкото молла Сулфикар Софта, разтреперан от алчност. Спря пред Манол, ала тъпчеше нетърпеливо на едно място.

Манол го гледаше в очите. После изведнъж вдигна лявата си ръка и я сложи на рамото на ходжата. Докато коленичеше зад него, Мирчо беше прегризал вървите на едната му ръка.

И с лявата си ръка Манол притисна ходжата надолу. Коленете на ходжата се подгънаха и той падна по гръб. Манол вдигна окървавената си пета и я сложи на гърлото му. Ала не натисна веднага — наведе се и тихо заговори на ходжата. Стори ми се, че казваше име след име.

Няколко мига никой не мръдна. После екна зверски рев и край мене прелетяха разпенени хора с ножове в ръце. А насреща им се хвърлиха завързаните първенци, сякаш щяха да се бият. Те искаха да запазят Манол от ножовете. И на пет крачки пред мене турците почнаха да секат беззащитните българи.

Затворих очи. Стиснах клепки. Все едно че ги държах отворени. Всичко виждах. А може би те бяха отворени?

Видях как над гъмжилото хора засвяткаха ножове. Видях как кръвта угаси блясъка им. Видях как над разлюляната гора от тела нагоре към слънцето избухнаха струи кръв, като че лумнаха червени пламъци. И българите умираха под нейното разгънато, размЯтано сякаш от буря червено знаме.

Стисках клепки. А ми се стори, че с отворени очи влизам под червеното покривало, че пълзя между крака, ръце, ножове и трупове и стигам до лицето на ходжата с изскочили очи, и виждам как мърдат Маноловите устни. Окървавената пета притискаше тлъстото гърло, а отгоре идеха словата: „За Мирчо. За Елица. За дядо Галушко. За Шерко. За Горан…“ И петата слизаше по-надолу.

Виждах. И слушах.

Над цялата планина ечеше един проточен, страшен вик:

— Ааааа!

Планината сякаш гореше от викове. Викаха българите по околните склонове и ехото ме оглушаваше.

После заечаха чанове като сребърна лавина, която се срива по планината. По-страшно, отколкото в оная нощ, когато Караибрахим се бранеше от тях. Биеха Маноловите чанове.

После чести гърмежи пронизаха като светкавици гъстите облаци от викове и звън. Българите нападаха Просойна.

И над всичко, измежду всичко, всред виковете, звъна, ехото и гърмежите, чувах зловещото тракане на ножовете. Удар на желязо в желязо, удар в месо, чупене на кост, като че се чупи дърво. И шуртенето на кръвта.

Преживях го.

Виковете затихнаха. Звънът отзвъня. Гърмежите престанаха. Само отдалеч идеше пречистеното, светло биене на манастирската камбана. Тя биеше на умряло.

На площада лежаха натъркаляни един върху други избитите българи. Не чувах дали някой охка. Оглушал бях, в очите ми светлееше, усещах се като станал след тежка болест, от смъртна постеля.

Джелатите почнаха да дърпат труповете, за да режат главите им. Караибрахим искаше да ги изпрати на Мехмед паша. Изтеглиха настрана дебелия ходжа с пречупен врат. Тогава сред мъртвите се изправи Мирчо със завързани отзад ръце и се огледа като безумен. Дръпнаха трупа на бащата и отдолу излезе детето, защото Манол беше легнал върху сина си, та го защитил от ударите.

Като газеше през труповете, към него тръгна с нож в ръка едноокият ходжа.

Чу се гласът на Караибрахим:

— Назат, нека е от мене!

Което ще рече — нека е простен. Ходжата спря. Караибрахим каза:

— Ако искаш, вземи го отново.

Едноокият се обърна и плю. Някой преряза вървите върху детските ръце. Изритаха Мирчо извън хармана на труповете. А той стоеше отстрани, гледаше и не мърдаше. Караибрахим викна от своята скеля:

— Доведете го при мене. И му рече:

— Обещах на баща ти, че всеки от неговия род ще начертае кръст с кръвта си и ще плюе върху него. Хайде!

Детето обърса устата си, окървавена от гризането на вървите, а може би и от бащината кръв, и начерта кръст върху прашната земя.

Опита се да преглътне, ала не успя. Гърлото му беше пресъхнало.

И плюна кръв на земята.

ОТКЪС ДЕСЕТИ

Само Манол, пусти Манол, само Манол попрекара, една ръка си отвърза, та си хвана Селим ходжа, Селим ходжа за гърлото и го долу в дол притисна, и му каза крайна дума: — Лежи тука, изеднико, с тебе барем ведно да мрем.

Дойде ли вестта, че Караибрахим ще коли пред конака пленените първенци, отидох при юрука Исмаил и като му казах последните думи на Манол, помолих го да ми даде чановете. А той ми каза:

— Сам ще дойда.

И го направи не защото се страхуваше, че чановете му ще се затрият. Искаше да види смъртта на Манол. А с него тръгнаха и мнозина други юруци.

Застанахме в окрайнината на гората и закачихме между две млади ели Маноловите сребърни чанове. Отгоре площадът се виждаше като кръгла сребърна тепсия, сложена в краката ни. А слънцето отскачаше от белия калдъръм и от варосания конак, и от покривите на къщите, та ни ослепяваше.

Ала видяхме как излязоха клетите пленници, как се наредиха по площада и как срещу тях застанаха палачите им. А отгоре се виждаше, че в крайните къщи лежат турци и се крият зад каменните стобори, и стволовете на пушките им светеха на слънцето. Ала пламъците на фитилите, кажи-речи, не се виждаха, защото имаше голямо слънце.

И познах Манол, макар да не беше близо, и видях детето Мирчо до него. А после вече не го различавах, ами виждах само една верига от хора, защото очите ми се напълниха със сълзи. И целият свят стана сребърен, сякаш пред мене се люлееха сребърни чанове.

Та си казах: „Попе, трябва да удариш чановете, когато почнат да колят първия човек, защото може да изтървеш Манол.“ А не беше ли все едно кой долу е Манол и не бяха ли останалите първенци само неколцина от неговите хиляда братя?

Пък наоколо хората зашумяха и като плачех, попитах ги какво става, а те ми отговориха, че долу отива човек при Манол, ала нищо не разбирах. Тогава видях — по-добре да бях ослепял — как ято черни врани се нахвърли върху първенците. И на площада се простря червеното халище на хорска кръв.

И ударих чановете. И тресях елите, като че ли бяха стълбовете на порта към спасението, и удрях сребърните звънци с окървавено чело. А те биеха, биеха и аз пак станах дете, и минах през мрака на майчината си утроба. И Елинденя вече не беше долина, а сребърно езеро. И все се връщах надире, до първия ден, когато земята беше пуста и неустроена и божият дух се носеше над водите. И познах, че тоя дух беше звън на родопски чан.

А някой ме хвана за рамото и ми рече:

— Отче, спри. Убиха ги.

Събудих се, чух вик, планински ек и гърмежи. Нищо не виждах, защото плачех. И чух, че и хората до мене плачат.

Тъй всички първенци умряха като хора. И да имаше всеки от тях грях, и дори да имаше голям грях, блясъкът на тая смърт не дава да се видят петната по предишното им битие. И светлината на тоя им последен ден е така ярка, че не можем да различим петната по предишните им дни. И за тях не се помнеше вече нищо, само се помнеше и се казваше: „Той умря на камъните на Просойна, до дясната ръка на Манол.“

Защото наистина само тогава може да се каже какво струва човек, когато се види как умира. Всекиго можеш да излъжеш, само смъртта — не.

А на урвата, където захвърлиха обезглавените им тела, там, където тече кръвта им и се стопиха месата им, на другата година избуя тъмнозелена трева. Тревата наоколо беше светлозелена и светлееше още повече от жълти цветя, а върху тъмнозелената трева над гробовете не израсна ни едно цвете. Дори когато подзиме другата трева отмаля, изсъхна и премина, тревата над гробовете остана свежа и сочна. И се виждаше отдалеч като тъмна сянка по склоновете. Докато я покри сняг.

ОТКЪС ЕДИНАДЕСЕТИ

Дойдоха нова група турци, тоя път по-малко — около стотина души. С тях се върна и ходжата Хасан, синът на Велко. Той държеше раненото си рамо и час по час гледаше дланта си и кръвта по нея. И все повтаряше:

— Стойко беше, Стойко. И ме позна. Мене целеше.

Не му се вярваше, че човек от долината ще стреля в него, ходжата на Сюлейман ага. Не разбираше, че е минал отдясно, както казваше агата. Когато яздели край скалата Девицата, нападнала ги чета българи и десетина души се строполили с конете си в пропастта.

Сюлейман ага умрял. Ала най-напред видял Маноловата глава. За смъртта на агата и за последната му среща с Манол ми разказа ходжата:

„Когато стигнахме със Сюлейман ага във Филибе, казаха ни да отидем в Одрин. А него ден престолонаследникът принц Мустафа, син на Мохамед, щеше да получи първия си урок. Сюлейман ага беше поканен на празненството, което беше чест преголяма и неочаквана.

Събраха се в мястото за Дивана мюфтията, каймакамът, любимецът везир, нишанджията, дефтердарят, шейхът Вани, кадиаскерите и други светила на султанската власт. Там беше и Сюлейман ага, а с него и аз. Когато престолонаследникът Мустафа влезе, султанът стана, отиде насреща му и като го целуна по двете очи, сложи го да седне до себе си. Проповедникът Вани прочете свещените слова: «В името на бога, всеблагия и всеопрощаващия.» Принц Мустафа каза първите четири букви от азбуката. И с това свърши неговият първи урок. А султанът почна да награждава наред придворйите си, особено учените, и със собствената си ръка закачи на сина си, принца, украшение с пера и скъпоценни камъни. Тоя ден Сюлейман ага не получи дар. На излизане всички вървяха след принца, а пътят беше постлан със златни и сребърни пари. Имаше голямо угощение, след което султанът говорил в градината на шадраваните с близки придворни за корана и пророците. И толкова се развълнувал, че свалил дрехата от гърба си и я подарил на мюфтията. А шейхът Вани така го трогнал, че султанът забранил на хората си да пускат конете си в нивите на селяните, както правели досега. Другите придворни пък ходеха нагоренадолу без работа и тълкуваха, че щом султанката Ребия Гюлнуш — пролетният венец от рози, гъркинята — произлиза от Кандия, а султанът я обладава, то това е добър знак и редно е султанът да обладае и самата Кандия. Ние със Сюлейман ага говорехме за Елинденя.

На другия ден султанът беше на лов вън от Одрин. На третия ден прие в палатката си Сюлейман ага заедно с други спахии. С нас имаше и мнозина пратеници на далечни страни. Минахме край четиридесет и двата коня на султана, всеки със златно седло, и край бостанджиите, стражите на градините, опрени на тояги, с червени шапки, които падаха на гърбовете им.

Пред палатката на султана имаше малък площад, обиколен от знамена и от колове със забити на тях човешки глави.

Султанът седеше ограден от неми и джуджета. Престолът му беше направен така, че можеше да лежи, а краката си слагаше на пурпурна възглавница. Пък самият престол стоеше върху възвишение, прилично на софа, високо до кръста на мъж. Султанът носеше червенозлатна дреха, закопчана с диаманти на гърдите, на тюрбана му имаше три украшения с пера и скъпоценни камъни, двете нагоре, а средното легнало назад. Диамантите хвърляха такива блясъци по лицето му, че той едва се виждаше, както гората не се вижда, когато лежи откъм слънцето. Даваха му книги и дарове и всяко нещо го поемаше секретарят, та го подаваше на каймакама, а той го подаваше на любимеца везир. Везирът слагаше подаръците на софрата, върху която лежеше престолът. Султанът не се докосна до нищо.

Тогава дойде редът на Сюлейман ага и султанът милостиво благоволи да го познае. Дори се оживи и заразпитва за Родопа, за дивеча и най-вече за мечките. И каза, че на път за Лариса ще мине през Родопа. А шейхът Вани се осмели и му каза нещо, което не чух. После султанът подари на Сюлейман ага скъп кафтан.

Когато султанът излизаше от палатката си, ето пристъпиха напред черни роби, та изсипаха пред краката му от козиняви торби четиридесет и три човешки глави. И един пратеник каза, че везирът Мехмед паша — да е прокълнато семето му — изпраща на своя повелител главите на враговете му.

А Сюлейман ага и аз веднага познахме главата на Манол, тъй като тя лежеше тъкмо пред краката на султана. Очите на Манол стояха отворени. И други глави познахме, макар да бяха изпосечени и оголени.

Тогава султанът каза:

— Нека човекът, който убие невинен, да е отговорен и на тоя, и на оня свят.

А историкът Абди веднага записа думите му. И султанът каза още:

— Не искам моите хора да задоволяват своите страсти, като държат в ръце дадената от мене власт.

Абди записа и това. И го каза султанът, застанал лице с лице срещу Манол. И всеки може да прочете тия думи в летописа на Абди. Тогава Сюлейман ага го погледна и рече:

— Тия глави тук са всички на невинни хора. И никой от убийците няма да бъде наказан.

Султанът не каза нищо. И Абди нищо не записа. А Сюлейман ага клекна пред главите и като ги гледаше, полугласно казваше имената на мъртвите първенци. И щом свитата на султана поотмина, казах му:

— Безумецо!

А той ми отговори:

— Глупецо! Нима мислиш, че са ме извикали да ме дарят с кафтан? Каквото е писано, ще стане.

И през нощта в палатката ни влязоха двама джелати, циганин и евреин, и като стегнаха с каиш шията на Сюлейман ага, дърпаха от двете страни, докато го удушиха. Агата седеше на колене, държеше с две ръце каиша и ме гледаше. Аз стоях на одъра си насреща. А когато агата умря, хвърлиха го вън от лагера, да го изядат кучетата. И на него беше подареният от султана кафтан.

На другия ден поисках да видя султана, ала той се беше затворил с Абди. Султанът разгръщаше наслуки страници от летописите на отоманската история и Абди му четеше за подвизите на прадедите му.

Върнах се във Филибе, ала дълго не успях да сляза в долината, защото ми казаха, че българите вардят проходите.“

Когато свърши, Хасан ходжа ме помоли да развия чалмата от челото му. Дясната му ръка беше ранена.

Попитах го:

— Какво мислиш да сториш, безумецо!

Той не ми отговори, стоеше с непокрита глава и слушаше. Погледнахме от чардака и видяхме, че изхвърлят покъщнина от стаите на Гюлфие. Тя стоеше коленичила на чардака, удряше чело в дъските и плачеше.

— Няма ли мъж, който да ми направи синове? Защо нямам синове?

Дошли бяха братовите синове на Сюлейман ага, Хайрединовите щенета, и я пъдеха в една тясна стаичка на долния кат.

Хасан ходжа се обърна към мене и ми каза:

— Стар съм и не мога да се върна вече към бога на бащите ми. А не искам да служа на един бог, който кара хората да се гризат като кучета. Отивам при Караибрахим и при Караимама, да им го кажа.

Обесиха го на платана.