Втори меден месец

Странният случай „о’Хара“

Глава 1

Итън Бреслоу се пресегна за бутилката шампанско „Перие Жуе“, поставена в кофичка с лед до леглото, той просто не можеше да престане да се усмихва. Не му се беше случвало да е толкова щастлив, откакто се помнеше. Не си беше представял, че е възможно подобно щастие.

— Какъв е световният рекорд за необличане на дрехи по време на меден месец? — попита закачливо, оскъдно прикрил с чаршаф изваяното си тяло от метър и осемдесет и осем сантиметра.

— Не съм много сигурна, при положение че това е първият ми меден месец — отговори младоженката Абигейл и се подпря на възглавницата до него. Още беше задъхана след най-бурното им любовно преживяване досега. — Все пак, както сме я подкарали — добави тя, — със сигурност съм прекалила с количеството дрехи в багажа.

Двамата се засмяха, Итън наля още шампанско, подаде чашата на Абигейл и се загледа в нежните ѝ сини очи. Тя беше толкова красива и — проклето клише — притежаваше още по-голяма вътрешна красота. Никога не беше срещал някой толкова мил и състрадателен. С една кратичка дума го бе направила най-щастливия човек на планетата. Вземате ли този мъж за свой законен съпруг?

Да.

Итън вдигна шампанското си за наздравица и лъчите на карибското слънце, които се процеждаха през завесите, проблеснаха в мехурчетата.

— За Аби, най-прекрасното момиче на света — обяви той.

— И ти не си лош. При все че ме наричаш момиче.

Чукнаха чаши, отпиха мълчаливо и се насладиха на гледката пред крайбрежното си бунгало в Губернаторския клуб в Търкс и Кайкос. Всичко беше съвършено — приятният аромат на цветовете на дивия памук откъм огромното им легло с балдахин, нежният островен бриз, който нахлуваше през френските прозорци, отворени към вътрешния двор.

На един много различен остров — Манхатън — таблоидите изливаха тонове мастило в писането на истории за връзката им. Итън Бреслоу, потомък на могъщата финансова империя Бреслоу, някогашното лошо момче на нюйоркския парти елит, най-накрая беше пораснал благодарение на много разумна и земна жена със специалност педиатър на име Абигейл Майкълс.

Преди да я срещне, Итън беше прословут въздухар. По отношение на жените, на дрогата, дори на кариерата си. Беше се опитал да открие нощен клуб в Сохо, да издава списание, посветено на виното, да направи документален филм за Ейми Уайнхаус. Но не вложи сърце в никое от тези начинания. Дълбоко в себе си той нямаше представа какво иска да направи с живота си. Беше за никъде.

Но откри Аби.

С нея беше много забавно, а и самата тя беше забавна, но и целенасочена. Нейната отдаденост към децата го беше трогнала истински, беше го вдъхновила. Итън се стегна, приеха го в юридическия факултет на Колумбийския университет и се дипломира. След първата си седмица работа във Фонда за защита на деца той падна на колене пред Аби и ѝ направи предложение.

Сега бяха младоженци и се опитваха да създадат свои деца. И то се опитваха с всичка сила. Това се беше превърнало в тяхна шега. Нямаше друга двойка след Джон и Йоко, която да беше прекарвала толкова време в леглото.

Итън глътна последните капки „Перие Жуе“.

— Е, как мислиш? — попита той. — Дали да не дадем малко почивка на табелата „Не безпокойте“ и да се поразходим по плажа? Може да си вземем нещо за обяд.

Аби се приближи още повече до него, а дългата ѝ кестенява коса се разстла по гърдите му.

— Другият вариант е да си останем тук и отново да си поръчаме румсървис — отговори тя. — Може би след като възбудим апетита си още малко.

Тогава на Итън му хрумна нещо интересно.

— Ела с мен — каза той и се надигна от леглото с балдахин.

— Къде отиваме? — попита Абигейл.

Усмихваше се, беше заинтригувана.

Итън взе кофичката за лед под мишница.

— Ще видиш — рече загадъчно.

Глава 2

В началото Аби не беше много сигурна как трябва да възприеме това. Застанала гола до Итън в голямата баня, тя сложи ръка на хълбока си, сякаш да каже: Шегуваш се, нали? Секс в сауна?

Итън избра точния начин да я насочи.

— Приеми го като занимание по йога — каза той. — Само че ще е още по-хубаво.

Насочването до голяма степен я убеди. Аби много обичаше часовете си по йога в Манхатън. Нямаше нещо, което да я накара да се почувства по-добре след дълъг работен ден.

Освен това може би. Да, носеше голям потенциал. Нещо, за което можеха да се кикотят години наред, истинско паметно преживяване от медения месец. Или най-малкото беше страхотна възможност за изгаряне на калории.

— След теб, скъпа моя — заяви Итън и отвори вратата на сауната с шеговита галантност.

Губернаторският клуб беше прочут с внушителните си бани, оборудвани с мраморни душкабини с шест глави и японски вани.

Итън грижливо покри пейката пред стената в дъното с хавлия. Аби легна, а той увеличи температурата и плисна малко вода върху вулканичните камъни в ъгъла. Сауната се изпълни с пара.

Коленичи върху кедровата настилка пред Аби и протегна ръка към кофичката с лед. Малко любовна игра нямаше да навреди.

Сложи кубче лед между устните си, наведе се напред и започна бавно да обхожда тялото ѝ с уста. Ледчето едва докосваше кожата ѝ от страничната част на шията, през извивката на гърдите и надолу чак до пръстите на краката ѝ, които сега се свиваха от удоволствие.

— Това е… прекрасно — прошепна Аби със затворени очи.

В момента усещаше горещината в сауната с пълна сила, потта започваше да излиза от порите ѝ. Беше толкова вълнуващо. Цялата беше мокра.

— Искам те в мен — промълви тя.

Но щом отвори очи, Абигейл изведнъж подскочи от пейката. Беше се втренчила ужасено над рамото на Итън.

— Какво? — попита той.

— Там има някой! Итън, видях човек.

Итън се обърна и погледна към вратата и стъкленото прозорче в нея с размери почти с големината на документ за самоличност. Той не видя нищо — или никого.

— Сигурна ли си? — попита.

Аби кимна.

— Сигурна съм. Някой мина оттам. Сигурна съм.

— Мъж ли беше, или жена?

— Не мога да кажа.

— Вероятно е била камериерката — предположи Итън.

— Но ние не сме махнали табелката „Не безпокойте“ от вратата.

— Сигурен съм, че първо е почукала, но не сме я чули — той се усмихна. — Като се има предвид от колко време стои там тази табелка, може да се е зачудила дали сме живи.

Аби леко се поуспокои. Вероятно Итън беше прав. И все пак…

— Може ли да провериш за всеки случай? — помоли тя.

— Разбира се — отвърна той. Шеговито вдигна кофичката за лед и я сложи пред слабините си. — Как изглеждам?

— Много смешно — скастри го Абигейл и леко се усмихна.

Подаде му хавлията от пейката.

— Връщам се след секунда — уведоми я той и уви кърпата около кръста си.

Стисна дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Не стана.

— Заяла е. Аби, не може да се отвори.

Глава 3

— Какво говориш, как така не може да се отвори?

Усмивката в миг изчезна от лицето на Аби.

Итън задърпа дръжката още по-силно, но вратата на сауната не помръдваше.

— Сякаш е заключена — каза той. Само че и двамата бяха наясно, че на вратата нямаше ключалка. — Трябва да е заяла.

Той притисна лицето си към прозорчето за по-добра видимост.

— Виждаш ли някого? — попита Абигейл.

— Не. Никого.

Той сви ръка в юмрук, потропа по вратата и извика:

— Хей, има ли някой?

Не последва отговор. Тишина. Тревожна тишина. Зловеща тишина.

— Очевидно не е била камериерката — промълви Аби. В този момент ѝ хрумна нещо. — Мислиш ли, че може да са ни обрали и да са ни заключили тук?

— Възможно е — отговори Итън

Не можеше да отхвърли тази идея.

Но като син на милиардер беше по-малко загрижен от вероятността да са го обрали, отколкото да е заключен в сауна.

— Какво ще правим? — попита Аби.

Започваше да се плаши. Виждаше го в погледа ѝ, а това плашеше него.

— Първо ще спрем подгряването — отвърна той и избърса потта от челото си. Натисна бутона за изключване на контролния панел. След това взе черпака, който стоеше до вулканичните камъни, и го показа на Аби. — Това е второто.

Итън подпъхна дървената дръжка на черпака под вратата като лост и натисна с цялата си тежест.

— Получава се! — възкликна тя.

Вратата се повдигна от пантите си, бавно се отмести. С още малко усилия Итън щеше да успее да… щрак!

Дръжката се прекърши като кибритена клечка и Итън политна към стената с главата напред. Обърна се, а Аби ахна:

— Тече ти кръв!

Над дясното му око имаше рана, а на бузата му — червена капка. След това струйка. Като лекар на Аби не ѝ бе чужда гледката на кръв и винаги знаеше какво трябва да направи. Това беше различно. Не беше в кабинета си в болницата; не разполагаше с марли или бинтове. Нямаше нищо. А и този, който кървеше, бе Итън.

— Е, не се бой — опита се да я успокои той. — Всичко ще бъде наред. Ще се справим.

Тя не беше убедена. Онова, което ѝ се беше струвало горещо страстно, сега беше само горещо. Ужасно горещо. При всяко вдишване усещаше как топлината в сауната пари дробовете ѝ.

— Сигурен ли си, че подгряването е изключено? — попита тя.

Всъщност Итън никак не беше сигурен. Помещението ставаше дори още по-горещо. Как е възможно?

Не го интересуваше. Скритият му коз беше тръбата в ъгъла, клапанът за аварийно изключване.

Стъпи върху пейката и завъртя крана перпендикулярно на тръбата. Последва шумно съскане. Въздишката на облекчение на Аби беше още по-силна.

Не само че топлината престана да бълва, но и от вентилатора на тавана нахлу хладен въздух.

— Ето — заяви Итън. — Ако имаме малко късмет, може да сме включили аларма. Дори и да не е така, ще се справим. Имаме много вода. Накрая все ще ни намерят.

Но едва беше изрекъл това, и двамата сбърчиха носове и започнаха да душат въздуха.

— Каква е тази миризма?

— Нямам представа — отговори Итън.

Каквато и да беше, в нея имаше нещо нередно.

Аби първа се разкашля и отчаяно вкопчи ръце в шията си. Гърлото ѝ се бе затворило, не можеше да диша.

Итън се опита да ѝ помогне, но само след миг и той не бе в състояние да си поеме дъх.

Всичко се случваше толкова бързо. Спогледаха се със зачервени и насълзени очи, а телата им се гърчеха в агония. От това по-ужасно нямаше накъде.

Но имаше.

Итън и Аби се свлякоха на колене и ахнаха, щом видяха две очи през прозорчето на сауната.

— Помощ! — едва успя да промълви Итън с протегната ръка. — Моля ви, помогнете!

Но очите само продължиха да се взират в тях. Немигащи, безчувствени. Най-накрая Итън и Аби осъзнаха какво се случваше. Това беше убиец — убиец, който ги гледаше как умират.

Глава 4

Казано е веднъж и бих го повторил хиляда пъти. Нещата невинаги са каквито изглеждат.

Да вземем за пример стаята, в която седях. При вида на елегантните мебели, персийските килими и картините с позлатени рамки, които красяха стените, бихте си помислили, че съм влязъл в някой от дизайнерски обзаведените домове в предградията.

Със сигурност не и в кабинета на някакъв тип в Долен Истсайд, Манхатън.

Ето го и него, седнал насреща ми.

Ако беше още малко по-отпуснат назад, столът му щеше да се прекатури. Носеше дънки, тениска с якичка и кафяви спортни сандали. И за милион години не бихте отгатнали, че е психоаналитик.

Допреди седмица самият аз изглеждах също тъй отпуснат и релаксиран. Не бихте предположили, че съм на ръба да прекратя единайсетгодишна кариера във ФБР. Прикривах го добре. Поне така си мислех.

Шефът ми Франк Уолш беше на друго мнение. Това, разбира се, е доста меко казано. Франк на практика ме беше приклещил в словесен двубой и ми крещя с дрезгавия си глас на пушач, докато не си изпях всичко. Трябва да посетиш психоаналитик, Джон.

Ето защо се съгласих да се видя с безкрайно лежерния доктор Адам Клайн в кабинета му, преобразен като дневна. Неговата специалност беше работата с хора, жертва на „дълбок емоционален стрес вследствие на лична загуба или душевна травма“.

Хора като мен, Джон О’Хара.

Бях наясно единствено с факта, че ако този тип не ми дадеше удостоверение за надеждно психическо състояние, мястото ми в Бюрото щеше да изстине. Свършен. Уволнен. Сайонара.

Проблемът всъщност не беше в това.

Проблемът беше, че не ми пукаше.

— Значи вие сте доктор Мъка, а? — попитах, седнал в креслото, което определено имаше за цел да ме накара да забравя, че всъщност съм на кушетката.

Доктор Клайн кимна и се усмихна леко, сякаш не беше изненадан ни най-малко от сарказма, проявен още в самото начало.

— А от онова, което съм чувал за вас, вие сте агент Бомба с часовников механизъм — върна ми го той. — Е, започваме ли?

Глава 5

Този тип очевидно не си губеше времето.

— Преди колко време почина жена ти, Джон? — попита доктор Клайн, като премина директно на въпроса.

Забелязах, че не държи нито писалка, нито бележник. Нищо не си записваше. Просто слушаше. Всъщност започвах да го харесвам.

— Убиха я преди около две години.

— Как се случи?

Погледнах го, леко притеснен.

— Не сте ли чели за това в досието ми?

— Чел съм го от край до край. Три пъти — отговори той. — И все пак искам да го чуя от теб.

Отчасти копнеех да скоча и да му ударя дясно кроше, задето иска от мен да съживя спомена за най-ужасния ден в живота си. Същевременно друга част от мен — по-умната — разбираше защо ме кара да направя това, което сам не бях успял да си наложа. През всеки изминал ден. Нямах сили да го сторя.

Не можех да остана без Сюзан.

И двамата със Сюзан бяхме специални агенти във ФБР, но когато се срещнахме и оженихме, аз работех като полицай под прикритие за Полицейското управление на Ню Йорк. Станах агент няколко години по-късно и бях разпределен в съвсем друг отдел, не този на Сюзан, Отдела за борба с тероризма. Въпреки че са налице няколко изключения, това е единственият начин, по който се допуска брачни двойки да работят във ФБР.

Сюзан роди две прекрасни момчета и известно време всичко беше чудесно. А после вече не. След осем години се разведохме. Ще ви спестя причините най-вече защото нямаше някоя толкова сериозна, че да продължи да ни държи разделени.

Иронията беше в това, че и двамата го осъзнахме чак когато работех по един случай с черна вдовица, която едва не ме отрови. Със Сюзан се събрахме и заедно с Джон Джуниър и Макс отново бяхме семейство. До една сутрин преди около две години.

Продължавах да разказвам на доктор Клайн как Сюзан карала към дома от супермаркета, когато друга кола не спряла на знак стоп и я ударила странично с почти сто километра в час. Позволената скорост на пътя беше под петдесет. Сюзан загина на място, а другият шофьор се размина само с драскотина. На всичкото отгоре кучият син беше пиян по време на катастрофата.

Пиян адвокат, както стана ясно.

Отказа да направи дихателен алкохолен тест и избра да му направят кръвни изследвания в болница, като по този начин си откупи два часа — достатъчно време нивото на алкохол да спадне до допустимата граница. Беше обвинен в безразсъдно шофиране и получи минимална присъда.

Какво правосъдие е това? Кажете ми. Той щеше да види отново децата си, докато аз трябваше да утешавам моите и да им обяснявам, че никога повече няма да видят майка си.

Доктор Клайн помълча за кратко, след като приключих разказа си. Лицето му беше непроницаемо.

— Какво е пазарувала? — попита накрая той.

— Моля?

— Какво е пазарувала Сюзан от супермаркета?

— Чух ви — отвърнах. — Просто не мога да повярвам, че това е първият ви въпрос след всичко, което ви разказах. Какво значение има?

— Не съм казал, че има.

— Масло — избърборих. — Сюзан щеше да пече сладки за момчетата, но нямаше масло. Доста иронично, не мислите ли?

— Защо?

— Няма значение.

— Не, продължавай — настоя доктор Клайн. — Кажи ми.

— Тя беше агент във ФБР, можеше да умре при много от задачите, които беше изпълнявала — поясних.

След това сякаш нещо в мен се отключи. А може би се изключи. Загубих контрол над себе си; думите започнаха да се леят гневно от устата ми.

— Но не стана така, намери се някакъв пиян кретен, който да я блъсне, докато се връща от супермаркета!

Внезапно останах без дъх, сякаш бях участвал в маратон.

— Ето. Доволен ли сте?

Доктор Клайн поклати глава.

— Не, не съм, Джон. Всъщност съм разтревожен — каза спокойно той. — Знаеш ли защо?

Знаех, естествено. Беше заради отстраняването ми от Бюрото. Това беше причината шефът ми Франк Уолш да ме прати тук за оценка на психическото ми състояние.

Стивън Макмилън, пияният шофьор, който уби Сюзан, щеше да бъде освободен след по-малко от седмица.

— Мислите, че ще го убия, нали?

Клайн сви рамене и отклони въпроса.

— Да кажем, че хората, които държат на теб, са загрижени какво може да планираш. Е, кажи ми, Джон… имат ли повод за притеснение? Идват ли ти мисли да си отмъстиш?

Глава 6

Ривърсайд, Кънектикът, е на около час път от централен Манхатън. Призовавайки дремещия у мен Марио Андрети, стигнах точно за четирийсет минути. Исках само да се прибера и да прегърна момчетата си.

— Боже, тате, да не се опитваш да ме прекършиш? — изписка Макс, който хвърляше бейзболна топка срещу мрежа симулатор на предната ни морава, когато пристигнах.

Наистина го биваше за десетгодишно момче — като не броим бащинското пристрастие, разбира се.

Най-после го пуснах от прегръдката си.

— Е, събрахте ли си багажа? — попитах.

Училището беше приключило преди седмица. На следващата сутрин Макс и по-големият му брат Джон Джуниър заминаваха на лагер за един месец.

Макс кимна.

— Да. Баба ми помогна да се приготвя. Дори написа името ми с маркер върху бельото. Щура работа. Карай.

Не бих очаквал друго от баба Джуди.

— Тя и дядо вътре ли са?

— Не. Отидоха да купят нещо за хапване — каза Макс. — Дядо искаше пържоли за прощалната ни вечеря.

След като Сюзан умря, родителите ѝ настояха да се преместят от Флорида, където се бяха установили след пенсионирането си. Твърдяха, че няма да е по силите ми да отгледам момчетата сам, докато продължавам да работя в Бюрото, и бяха прави. Освен това вероятно са знаели, че ако са покрай Макс и Джон Джуниър, ще им е по-лесно — макар и малко — да превъзмогнат мъката от загубата на дъщеря си, единственото им дете.

От самото си пристигане бяха просто невероятни и тъй като никога не съумях напълно да изразя благодарността си за посветеното време, обич и за саможертвата им, най-малкото, което можех да направя, беше да им осигуря четириседмичен средиземноморски круиз, докато момчетата са на лагер. Радвах се, че бях платил за него, докато още получавах заплатата си от Бюрото. Не че бих променил решението си. Просто Маршал и Джуди никога не биха приели пътешествието. Такива си бяха.

— Къде е брат ти? — попитах Макс.

— Къде да е? — отговори той и извъртя очи под козирката на бейзболната си шапка. — Пред компютъра. Маниак.

Макс продължи да хвърля срещу въображаемия батер от „Ред Сокс“, а аз се запътих към къщата и се насочих нагоре към стаята на Джон Джуниър. Вратата, разбира се, беше затворена.

— Чук-чук — обявих и направо влязох.

Джон Джуниър седеше на бюрото си пред компютъра. Щом ме зърна, на мига отдръпна ръце от клавиатурата.

— Айде бе, тате, наистина ли не можеш да почукаш? — изръмжа той. — Не си ли чувал за правото на личен живот?

Изкикотих се.

— Ти си на тринайсет, приятел. Ще си говорим за това, когато започнеш да се бръснеш.

Той потърка прасковения мъх по брадичката си и се усмихна.

— Може да се случи и по-скоро, отколкото предполагаш — подхвърли.

Прав беше. Голямото ми момче растеше бързо. Вероятно твърде бързо.

Джон Джуниър беше на единайсет, когато загуби майка си, много сложна възраст. За разлика от Макс, Джон Джуниър беше достатъчно голям, за да изпита онова, което чувстват възрастните — цялата болка и мъка, усещането за съкрушителната загуба. И все пак още си беше дете. Затова беше толкова нечестно. Скръбта го принуди да съзрее по начин, който на никое дете не бива да се случва.

— Върху какво работиш? — попитах.

— Обновявам си страницата във фейсбук — отговори той. — В лагера няма да ни позволят.

Да, знам. Това е една от причините, поради които отиваш, спортисте. Видеоигрите, мобилните телефони и лаптопите са забранени. Само свеж въздух и майката природа.

Минах зад него и хвърлих поглед към неговия макбук. Той на мига подскочи и закри екрана с длани.

— Тате, това е лично!

Никога не съм искал да съм от родителите, които шпионират децата си или тайно проверяват компютъра им, за да се уверят, че не казват или правят нещо нередно. Но също така знаех, че в интернет няма лични неща.

— Щом публикуваш нещо в мрежата, целият свят може да го види — уточних.

— И?

— И трябва да внимаваш, това е.

— Внимавам — отговори той.

Беше извърнал поглед.

В моменти като този Сюзан много ми липсваше. Тя щеше да знае какво да каже и, което е също толкова важно, какво да не казва.

— Джон, погледни ме за секунда.

Той се извърна бавно.

— Вярвам ти — казах. — Проблемът е, че и ти трябва да ми имаш доверие. Опитвам се само да ти помогна.

Той кимна.

— Татко, напълно наясно съм за опасностите и психарите. Не давам лична информация или други такива неща.

— Добре — отговорих.

И с това се приключи.

Или поне така си мислех. Излязох от стаята на Джей Джей, без да имам и най-малка представа, че ми предстоеше да се хвърля в един от най-големите и объркани случаи в цялата си кариера.

И тъй бързо, колкото е нужно да изречете „вечерята е сервирана“, нещата щяха да се отприщят.

Глава 7

— Знаете ли как наричат италианците вечерята на открито? — обърна се към двамата си внуци Джуди, като че ли седяха на чиновете си в класната стая, а не на кръглата маса във вътрешния ни двор.

Майката на Сюзан беше работила като начална учителка в продължение на двайсет и осем години. Старите навици със сигурност не умират лесно.

— Скъпа, остави момчетата на мира — прекъсна я Маршал, докато режеше голямо парче говеждо на филийки. — Училището приключи.

Джуди невъзмутимо игнорира забележката му. Бракът им бе по-дълъг и от учителската ѝ кариера.

— Алфреско — продължи тя. — Означава „на чист въздух“. След това повтори думата бавно, подобно на произношението от онези касетки за учене на езици по системата „Берлиц“. — Ал-фрес-ко.

— Охо, чакай малко, този го познавам — заяви Маршал и набързо смигна на момчетата иззад очилата си с телени рамки. — Ал Фреско! Двамата с него се бихме заедно във Виетнам. Добрият стар Ал Фреско. Страхотен образ.

Макс и Джон Джуниър се развеселиха. Винаги се радваха на шегите на дядо си. Дори Джуди се подсмихна лекичко.

Колкото до мен, аз също се усмихвах. Гледах масата и семейството, което беше съсипано от трагедията, но някак беше успяло да се възстанови и да продължи напред.

Хей, да имаш някаква идея как ти да се възстановиш и продължиш напред, О’Хара? Може би, ако си вземеш значката? Някакво подобие на живот? Да? Не?

След две минути Джуди дори правеше нещо, за което не се бе осмелявала от смъртта на Сюзан. Говореше за нечия чужда смърт. Имаше период, в който само споменаването на тази дума я караше да избухне в плач.

— В новините по-рано видях нещо наистина ужасно — заговори тя. — Итън Бреслоу и лекарката, за която се ожени, били убити по време на медения си месец.

Маршал поклати глава.

— Не съм вярвал, че ще кажа това, но наистина ми е жал за баща му.

— Чакайте… кой е Итън Бреслоу? — попита Джон Джуниър.

— Синът на много богат човек — отговорих.

— Много, много богат човек — добави Маршал. — Уорнър Бреслоу е нещо като Доналд Тръмп… само че не толкова скромен.

Джуди го стрелна с неодобрителен поглед, при все че не беше на противно мнение. Егото на Уорнър Бреслоу имаше световна слава. На него беше посветена дори отделна страница в уикипедията.

— Хванали ли са убиеца? — попитах.

— Не — отговори Джуди. — В новините казаха, че няма свидетели. Били са в Търкс и Кайкос, струва ми се.

— Търкс и къде? — попита Макс с известна несигурност дали това не е поредният урок на баба му.

— Търкс и Кайкос — поясни тя. — Това е остров на Карибите — по-точно група острови.

Джуди подхвана кратък урок по история за Карибския басейн, а аз чух телефонен звън от къщата. Канех се да стана, но Маршал ме изпревари.

— Аз ще вдигна — каза.

След по-малко от двайсет секунди се върна на масата, напълно шокиран и объркан. Беше покрил телефона с ръка.

— Кой е? — попитах.

— Уорнър Бреслоу — отговори той. — Иска да разговаря с теб.

Глава 8

Точната дума не беше съвпадение; по-точният израз би бил „егати стъписването“.

Маршал ми подаде телефона, аз влязох в къщата и седнах в кухнята. Никога не се бях срещал с Уорнър Бреслоу, нито бях разговарял с него. До този момент.

— О’Хара на телефона.

Той се представи и се извини, че ми се обажда у дома. Изслушах всяка негова дума, но онова, което чух всъщност — онова, което ме порази, — беше гласът му. Когато бях гледал интервютата, които даваше по телевизията, той говореше като властен мъжкар, какъвто беше в действителност. Безспорен победител.

Сега звучеше като победен или може би уязвим.

— Предполагам, че сте чули за сина ми и съпругата му — каза той.

— Да, чух. Много съжалявам.

Последва мълчание. Исках да кажа още нещо, но не успявах да измисля нищо подходящо. Не познавах този човек и все още не бях наясно защо се обажда.

Обаче имах особено усещане.

— Бяхте ми препоръчан от общ приятел. Мислите ли, че можете да ми помогнете?

— Зависи за какво. От какво имате нужда? Каква помощ искате?

— Не мога да се доверя на банда детективи, дето се катерят по палмите — заяви той. — Искам да ви възложа да ръководите нашето разследване независимо от това на полицията в Търкс и Кайкос.

— Малко е сложно — отговорих.

— Точно затова ви се обаждам — настоя той. — Нужно ли е да цитирам биографията ви?

Не, не беше. И все пак.

— Господин Бреслоу, боя се, че е недопустимо агентите от ФБР да приемат допълнителна работа.

— А как стои въпросът с отстранените агенти? — попита той.

Мислено превъртах набързо познатите си в опит да отгатна кой можеше да бъде общият ни приятел в Бюрото. Бреслоу се беше свързал с някого.

— Предполагам, че може да разговаряте с началника ми.

— Вече го направих.

— Познавате Франк Уолш?

— С него сме стари приятели. Предвид обстоятелствата и около вас, и около мен той е склонен да направи изключение в този случай. Бюрото ви дава зелена светлина.

После, преди дори да съм успял да си поема дъх, Бреслоу удари право в целта. Може и да беше съсипан от скръб, но продължаваше да бъде бизнесмен. Изключително страховит.

— Двеста и петдесет хиляди долара — обяви той.

— Моля?

— За времето и услугите ви. Плюс разходите, то се знае. Заслужавате си цената.

Не отговорих веднага и той ме притисна. Или беше стратегически ход.

— Поправете ме, ако греша, Джон, но докато сте отстранен, не получавате заплащане, нали?

— Определено сте си подготвили домашното.

— Ами синовете ви? — попита той. — Те подготвят ли си домашните? Имам предвид дали са добри ученици.

— За момента — отговорих с леко колебание. Намесваше децата ми в тази история. — Защо питате за синовете ми?

— Защото не споменах бонуса. Добре е да знаете какъв е, преди да ми отговорите — отвърна той. — Ще го получите, ако работата ви ми помогне да получа единствената, макар и малка утеха в дадената ситуация — допълни. — Справедливост.

След това Уорън Бреслоу ми обясни на колко точно оценява справедливостта. Уточни какъв е бонусът ми.

Ще ви кажа едно: този човек наистина умееше да финализира сделка.

Глава 9

На близо пет хиляди и осемстотин километра разстояние, на седмия етаж в психиатричната болница „Игъл Маунтин“ в предградията на Лос Анджелис, трийсет и една годишният Нед Синклер лежеше в леглото си и броеше белите плочки по тавана над себе си вероятно за милионен път. Това беше несъзнателен навик, изцяло с цел самосъхранение… и запазване на здравия разум. Броенето на плочките отново и отново беше единственото му бягство от тази забравена от бога адска дупка.

Досега.

Нед чу обичайното скърцане на количката с лекарства по застлания със сив линолеум под на коридора. Сестрите използваха саркастичния израз „питие преди лягане“ — различни медикаменти, с които пациентите на психиатрията да бъдат тихи и послушни през нощта, когато дежурният персонал бе сведен до минимум.

— Време е за лекарствата ти — чу се глас от прага. — Без игрички тази вечер, Нед.

Нед не извърна поглед. Продължи да брои плочките по тавана. Двайсет и две… двайсет и три…

През изминалите четири години, откакто Нед беше пристигнал в „Игъл Маунтин“, една и съща медицинска сестра буташе количката с лекарства през делничните вечери. Казваше се Робърта и беше горе-долу толкова дружелюбна и предразполагаща, колкото и стените на клиниката. А и самата тя беше същинска стена. Почти не говореше с колегите си и определено не си бъбреше с пациентите. Правеше единствено онова, за което ѝ плащаха: раздаваше лекарствата. Нищо повече. А Нед това го устройваше.

Но преди две седмици Робърта беше уволнена. Говореше се, че си прибирала от лекарствата. Както казват, тихите води са най-дълбоки.

Заместникът ѝ беше мъж, който обичаше да го наричат по прякора му — Професионалиста. „Профана“ му отиваше повече. Беше шумен, противен, невеж и не знаеше кога да си затвори устата. Очевидно кандидатите за нощната смяна бяха по-малко и от локвите в Калифорния през август.

— Хайде, Нед. Знам, че ме чуваш в прецаканата си главица — подвикна Професионалиста, докато буташе количката. — Кажи ми нещо. Поговори си с мен, приятел.

Но Нед нямаше какво да каже.

Професионалиста не се отказваше. Мразеше да го игнорират. Беше се наситил на подобно отношение по баровете в Ел Ей, където сваляше жени с изискания подход на гюле за събаряне на стени. Гледаше кръвнишки Нед и си мислеше: „За какъв се има този кретен, че да ми мълчи, по дяволите?“

— Да знаеш, че поразпитах за теб — каза той. — Разбрах, че си бил математически гений, преподавател в колеж с успешна кариера. Но ти се случило нещо лошо. Какво беше? Наранил си някого? Или себе си? Така ли се озова на седмия етаж?

Седмият етаж на „Игъл Маунтин“ беше запазен за ПАН — персоналът използваше това съкращение за „пациенти с агресивен нрав“. Следователно никога — абсолютно никога — не допускаха остри предмети около тях, нито такива, които можеше да се подострят. Не им беше позволено дори да се бръснат.

Нед продължи да мълчи.

— О, почакай, почакай… Сега си спомних какво беше — продължи Професионалиста. — Казаха ми, че си изперкал, когато сестра ти умряла. — Ухили се злобно. — Готина ли беше, Нед? Обзалагам се, че сестра ти е била готина. Нора, нали? Бих шляпнал това сладко дупе, ако беше тук. Но нея я няма, разбира се, нали така? Нора е мъртва. Сега и дупе няма вече, само скелет!

Помощникът се разсмя на шегата си, звучеше точно като онези деца, които дразнеха Нед заради заекването му преди толкова години в Олбани.

Тогава Нед се обърна към Професионалиста за пръв път.

Най-после имаше нещо за казване.

Глава 10

— Може ли да получа лекарствата си, моля? — попита спокойно Нед.

Изпъчените гърди на Професионалиста се спихнаха като надуваем замък след църковен празник. Подир всичкото това ръчкане, дразнене и дори жестокост той не искаше да повярва, че Нед може само толкова. Нищо. У предполагаемия научен гений нямаше грам борчески дух.

— Знаеш ли какво? Аз мисля, че си бъзльо — присмя му се Професионалиста и посегна за чашката с лекарства върху количката си.

Предишната вечер обаче Професионалиста изобщо не беше мислил. Бяха го повикали да замести Едуардо, който обикновено разнасяше вечерята на пациентите. Едуардо се беше обадил, че е болен. Най-смешното беше, че страдаше от хранително отравяне, вероятно причинено от опитване на някое болнично ястие.

И така, предишната вечер Професионалиста най-нехайно бе раздал подносите с храна по всички стаи и етажи. Включително и на седмия етаж. Съвсем забрави, че ПАН трябва да получат различен десерт от останалите пациенти. Беше проста грешка.

Но пък понякога и разликата между живота и смъртта е проста като тази между сладолед тип „сандвич“ и черешов скрежко…

На клечка.

— Ето, изпий ги — каза Професионалиста и му подаде чашката с хапчетата.

Нед посегна, но не пое чашката, а сграбчи китката на Професионалиста в хватка като менгеме.

Дръпна го към леглото, сякаш пускаше косачка за трева. В известен смисъл правеше точно това. Нека кълцането започне.

Нед вдигна другата си ръка и ожесточено започна да мушка със сладоледената клечка, която беше подострил като бръснач в бетонната стена. Прободе Професионалиста в гърдите, рамото, бузата и ухото, а после отново се върна към гърдите и мушкаше ли, мушкаше, а кръвта пръскаше като фойерверк.

Накрая за финал Нед заби клечката дълбоко в шията на некомпетентния служител — право в десетката! — и сряза сънната му артерия, сякаш беше стрък червена папрат.

Как е, Професионалист, държиш ли се?

Не се държеше. Професионалиста се свлече на пода и се опита да изкрещи за помощ, но от устата му излезе единствено още кръв. Този образ, който не можеше да си затвори устата, внезапно изгуби способност да каже и дума.

Нед стана от леглото и загледа как кръвта на Професионалиста изтича, броеше колко ще му отнеме да умре. Беше като броенето на плочките по тавана, помисли си. Почти успокояващо.

Дошло бе време да си върви.

Нед събра личните си вещи, малкото неща, които от болницата му бяха позволили да задържи. Напускаше заведението. Щеше да се промъкне покрай минималния персонал тихо като мишле.

Или като малко момченце, въоръжено с пистолета на татко.

Но преди да си тръгне, хвърли последен поглед към Професионалиста, проснат мъртъв на пода. Този тип никога не би се досетил за истинската причина, по която Нед го беше убил — и представа си нямаше. Беше без значение, че е гаден кучи син. Нед това изобщо не го засягаше.

Всъщност Професионалиста беше направил нещо още в първия си работен ден, което задвижи пъклен план в съзнанието на Нед.

Ужасен, гнусен план…

Професионалиста беше казал на Нед истинското си име.

Глава 11

Вълна горещ въздух — фссс! — ме заля, щом слязох от частния самолет на Уорнър Бреслоу на международното летище в Търкс и Кайкос, където температурата беше трийсет и пет градуса и се покачваше.

Дънките и тениската сякаш на мига залепнаха за тялото ми.

Самолетът на Бреслоу, „Бомбардиър Глобъл Експрес XRS“, превозваше най-много деветнайсет пътници плюс екипажа, но при този полет беше почти празен. Пътувахме само пилотът, една стюардеса и аз. Определено имах място за краката…

Едва бях стъпил на пистата и към мен приближи млад мъж на около трийсет с бели ленени къси панталони и бяла ленена риза с къси ръкави.

— Добре дошли в Търкс и Кайкос, господин О’Хара. Казвам се Кевин. Добре ли пътувахте?

— Озовах се в кошмара на Ал Гор — отговорих и стиснах ръката на мъжа. — А иначе полетът беше невероятен.

Той се усмихна, но бях почти сигурен, че не разбра шегата. С хумора клише или уцелваш от пръв път, или никога.

Още не знаех кой е Кевин, но всичко останало се беше изяснило до този момент. Вече бях провел разговор с Франк Уолш и той потвърди, че наистина е дал разрешение да работя за Бреслоу.

Що се отнася до характера на отношенията му с Бреслоу, избягна поясненията. Всеки, който познаваше Франк, не би упорствал по темата. Затова не го направих.

Междувременно Бреслоу беше изпратил един от скъпоплатените си адвокати, който пристигна на следващата сутрин у дома и ми представи подписан договор. Беше само от две страници. И определено беше изготвен предимно в моя полза. Не бях поискал договорката ни да бъде в писмен вид, но Бреслоу настоя.

— Повярвайте ми, не бива да се доверявате на ничия дума. — Тонът, с който изрече това, беше многозначителен.

Освен договора получих и запечатан плик.

— Какво има вътре? — попитах.

— Ще видите — отговори адвокатът и се усмихна. — Може да ви е от полза.

Оказа се прав.

В онази сутрин съжалявах единствено за това, че не можах да придружа Маршал и Джуди в пътуването им до Баркшир, за да оставим Макс и Джон Джуниър в лагера. Прегърнах силно момчетата, преди да тръгнат, и им обещах да се видим след две седмици в деня за семейни посещения.

За да бъде напълно сигурен, че няма да наруша обещанието си, Макс ме накара да направя суперчетворно обещание, че ще отида.

— И да не кръстосваш пръсти — предупреди ме той, а Джон Джуниър подбели очи.

И двамата вече ми липсваха ужасно.

— Ще тръгваме ли? — попита Кевин и посочи през рамо към сребриста лимузина, паркирана наблизо.

Аз се поколебах за секунда и като че ли това го накара да осъзнае причината.

— О, съжалявам, мислех, че знаете. Аз съм от курорта Гансворт — обясни той. — Господин Бреслоу се погрижи да отседнете при нас по време на престоя си.

Кимнах. Мистерията около Кевин беше разбулена. И то с щастлива развръзка. Бях виждал рекламите за Гансворт в туристическата рубрика на „Ню Йорк Таймс“ и мястото изглеждаше превъзходно — първокласно. Не че бях дошъл да се развличам. След като оставех багажа си, щях да взема бърз душ и да се запътя право към Губернаторския клуб, за да започна разследването.

Първоначално Бреслоу беше решил, че ще искам да отседна там — на местопрестъплението, — но му казах, че ще се чувствам по-удобно някъде в околността. Под удобно, разбира се, нямах предвид качеството на чаршафите.

Щеше да бъде различно, ако размахвах значката си, но тук не бях агент О’Хара, а просто Джон О’Хара. А засега не исках в Губернаторския клуб да знаят дори това.

Същото важеше и за местната полиция. Съвсем скоро щях да предприема любезна визита и да сверя бележките си с детективите по случая, ако те имаха желание за това. С малко късмет щеше да е така. Дотогава все пак възнамерявах да се движа инкогнито, доколкото бе възможно.

Преди да съм успял да направя и крачка към лимузината, мярнах проблясваща светлина с периферното си зрение. Обърнах се и видях бяла лека кола да кара бързо към нас. С наистина висока скорост. Ако имаше криле, щеше да полети.

Въпросът сега беше дали има спирачки.

Колата не намаляваше. Дори ускоряваше с приближаването си.

Най-накрая предприе маневра в стил Старски и Хъч и спря точно пред нас, а задните гуми изсвистяха върху горещия асфалт.

Отстрани на колата беше написано „Кралска полиция на Търкс и Кайкос“.

Хвърлих поглед към Кевин, чийто вид подсказваше, че е готов всеки момент да подмокри белите си ленени панталонки.

— Няма вероятност господин Бреслоу да е ангажирал ескорт, нали? — попитах.

Кевин поклати отрицателно глава.

Аз също поклатих глава.

Дотук с тайното ми разследване. Очевидно щях да се срещна с полицията малко по-скоро, отколкото предполагах.

Споменах ли колко беше горещо?

Добре дошъл в Търкс и Кайкос, О’Хара.

Глава 12

Началникът на полицията Джоузеф Елдридж, чиято юрисдикция покриваше всеки квадратен сантиметър от четирийсетте острова и рифа, съставляващи Търкс и Кайкос, запали пурета зад безупречно чистото си бюро и се загледа в мен, сякаш знаеше нещо, което ми бе неизвестно.

Несъмнено беше така. Ето защо бях „ескортиран“ от летището право до неговия кабинет.

Освен него в стаята имаше още двама души: председателят на комитета по туризма и заместник-началникът на полицията.

Така и не разбрах имената им, но това беше без значение. Те седяха встрани и не демонстрираха желание да участват в разговора. Диалогът се водеше изключително между Елдридж и мен.

— Не знаех какво да очаквам от господин Бреслоу — започна Елдридж. — Само, че нещо ще се появи. Или вероятно би трябвало да кажа някой.

Очевидно състоянието и репутацията на Бреслоу го бяха изпреварили. Усмихнах се:

— Винаги е за предпочитане да бъде някой, нали така?

Елдридж се облегна на стола си и се разсмя. Малко приличаше на по-възрастна версия на Дензъл Уошингтън, а гласът му напомняше този на Джеймс Ърл Джоунс. В крайна сметка изглеждаше приятен човек.

Но като че ли границата между да съм добре дошъл или не в Търкс и Кайкос беше доста тънка, а аз бях предприел каскада и се бях приземил като цирков акробат.

— Е, какво възнамерявате да правите по време на престоя си? — попита той.

Щом Елдридж беше достатъчно умен да предвиди, че Бреслоу ще наеме частен детектив, а също така и да провери графика на всички пристигащи частни самолети, докато открие този, който е собственост на Бреслоу, нямаше да го дразня. Като оставим настрана обстоятелствата в личния ми живот, аз бях агент от ФБР, Бюрото ми беше дало „отпуск“ и се опитвах да помогна на човек, претърпял съкрушителна загуба.

Точно това му казах и добавих:

— Тук съм, за да се уверя, че по време на разследването не е останал и един непреобърнат камък. В това няма нищо лошо, нали?

Елдридж кимна.

— Носите ли огнестрелно оръжие? — попита той.

— Не.

— От ФБР наясно ли са, че сте тук?

— Да.

— Сам ли работите?

— Зависи.

— От какво?

— От склонността ви да споделите информация с мен — отговорих. — За начало, какво е разкрило разследването ви досега? Заподозрени? Резултати от аутопсиите?

Елдридж тръсна пуретата в голяма раковина на бюрото си, която служеше за пепелник. Имаше да взема решение.

От една страна, можех да му помогна в разследването. Вероятно не разполагаше с подчинен с моето минало и опит. От друга страна, бяхме се запознали току-що. Можеше да се окажа някой луд за връзване. А, да попитам, шефът ми дали спомена, че посещавам психоаналитик, началник?

Елдридж поседя втренчен в мен, след това отмести поглед към двамата мъже, застанали до стената. Това беше първият момент, в който им обърна някакво внимание.

Може би се дължеше на начина, по който ги погледна, а може и планът да е бил такъв още от самото начало, но двамата се изправиха на мига и излязоха от стаята като закачени един за друг.

Сега имах Елдридж изцяло на свое разположение.

Или може би беше обратното.

Глава 13

Гледах как Елдридж дръпва отново от пуретата си, а димът излизаше между устните му в идеална тънка струя.

— Агент О’Хара, какво забелязахте пред кабинета ми при пристигането си? — попита той.

— Тълпа репортери от цял свят — отговорих. — Дори и от Близкия изток.

— И как ви се сториха?

— Гладни — казах. — Като глутница вълци, които не са яли достатъчно през последните четирийсет и осем часа. И преди съм виждал подобна гледка.

Той се усмихна.

— Да, точно така. Затова не приемайте лично факта, че не мога да разкрия подробности от разследването. Ако не по друга причина, поне ми се иска да вярвам, че съм се поучил от чуждите грешки.

Мигом разбрах какво имаше предвид: Аруба.

Толкова много информация и дезинформация бяха изтекли по случая с Натали Холоуей, че местните власти в крайна сметка изглеждаха като във филмите с полицаите от Кийстоун. Елдридж, изглежда, беше решен да не допуска подобно нещо да се случи под негово командване.

Но пък аз имах да свърша работа тук и той го знаеше.

— Може ли поне да предположа, че целият ви Отдел за разследване на престъпността работи по случая? Всеки инспектор? Всеки човек до последния ви редови полицай? — попитах.

Вече бях подготвил домашното си. Докато детективите в Полицейското управление на Ню Йорк се деляха на три ранга — първи, втори и трети, — в Търкс и Кайкос в Отдела за разследване на престъпността имаше четири степени на старшинство: детективи, след това сержанти, след тях ефрейтори и редови полицаи.

Както аз разбирах нещата, дори и чистачите би трябвало се опитват да хванат убиеца.

— Да, можете да уверите господин Бреслоу, че всички работят по случая — заяви Елдридж. — Всички, а сега и вие сте в това число. Може ли да предположа, че ще посетите Губернаторския клуб възможно най-скоро?

Кимнах.

— Да.

— Убеден съм, че сте наясно: Губернаторският клуб е частен курорт и биха могли да ви обвинят за нахлуване в чужда собственост.

Отново се загледах в Елдридж в опит да разгадая мислите му. Не успях. Наистина ли се опитваше да ми създава пречки?

— Мислите ли, че има такава вероятност? — попитах. — Искам да кажа, дали наистина биха ме заподозрели, че съм отишъл с подобна цел?

— Много вероятно е — отговори той. — Имат грижата за клиентела от висока класа, популярни хора, и са особено чувствителни относно на нарушаването на спокойствието на гостите си.

Изведнъж осъзнах какво прави Елдридж. Опитваше се да ми каже нещо, макар и не с много думи. Това беше извън протокола. Между редовете. Код.

Стига да бях достатъчно умен да го разгадая.

— Да, разбирам какво имате предвид — казах. — Не бих искал да ви предизвиквам с нещо толкова глупаво като обвинение за нахлуване в чужд имот. Тогава би се наложило да ме арестувате, нали?

— Да, боя се, че е така — отговори той.

Без никакво колебание.

Изправих се и се ръкувах с него.

— Тогава ще се постарая да ви спестя неприятностите.

Глава 14

Донякъде се чувствах като хлапе, получило пръстен с таен код от кутия със зърнени закуски. Елдридж ми беше подсказал по доста хитър начин, че не разполага със следа и би се радвал на помощта ми, при все че трябваше да му я осигуря неофициално. Очевидно управата на Губернаторския клуб не гореше от желание да съдейства и въпреки че не можеха да ограничат достъпа на полицията до персонала, гостите на курорта — популярните хора — бяха нещо съвсем различно.

Що се отнася до приказките му за арестуването ми заради нахлуване в чужда собственост, Елдридж просто ме съветваше да се настаня там като гост. Можеха да се изхитрят и да ме изхвърлят от имота, но нямаше да бъде заради нахлуване в чужда собственост. Не биха могли да повдигнат обвинение.

И така, само след час в Търкс и Кайкос плановете ми се променяха.

— Бунгало за пушачи или непушачи бихте желали, господин О’Хара? Имаме свободни и от двата вида.

Любезната и хубавичка брюнетка на рецепцията на Губернаторския клуб не се впусна в подробности, но не беше нужно да си ракетен инженер, нито дори отстранен агент от ФБР, за да предположиш, че след убийството на двама гости в курорта е нормално да се очакват отменени резервации — поне няколко. Как иначе човек би могъл да пристигне без резервация през юни — пика на медените месеци — и да наеме стая?

— Непушачи, моля — отговорих.

— Разбрано, господин О’Хара.

Настаниха ме в бунгало с изглед към градината, най-евтиното, което имаха — или по-точно най-малко скъпото. И все пак цената беше седемстотин и петдесет долара на вечер. Страхотна сделка! Хубавото беше, че Бреслоу поемаше разходите ми.

Разхладих се с бърз душ в стаята, преди да сложа маскировъчното си облекло за следобеда: бански, фланелка и слънцезащитен крем с фактор 30. Сега вече бях просто един от гостите, запътил се към басейна, за да се слея с останалите. Дискретно, разбира се.

Някой да е забелязал нещо странно преди убийството на Итън и Абигейл Бреслоу?

За беда, дори ако някой беше видял нещо, нямаше го около басейна. Като говорим за дискретност, около басейна беше буквално пусто. Свободните шезлонги изобилстваха.

Следващата ми спирка беше плажът, прекрасна шир с бял пясък, която се разпростираше към залива, известен като Грейс Бей.

Видях някои от гостите да се пекат на слънце, но бяха малко на брой и разпръснати на голямо разстояние. Картинката не предразполагаше към завързване на разговор.

План Б. Щом не се получава другояче, започвай да пиеш.

Вмъкнах се в плажния бар на курорта, малък навес с шест празни бар-столчета и самотен барман с отегчен вид. Поръчах си „Търкс Хед“, местната бира, и взех да обмислям следващия си ход.

Оказа се, че изобщо не се налага да помръдвам.

Само след пет минути в бара се появи мъж, който изглеждаше над шейсетте, и поръча пунш с ром. Докато си кимахме любезно, забелязах, че слънчевият му загар точно започваше да се превръща в тен.

С други думи, вероятно беше прекарал в курорта повече от един-два дни.

Отпих от моята „Търкс Хед“ и се обърнах към него. Вече бях си подготвил началната реплика.

— Човече, тук е истинско мъртвило, а? — подхванах.

Мъжът потисна смеха си.

— Образно и буквално казано.

Плеснах се по главата, сякаш да възкликна: „Ама съм нетактичен!“.

— Боже мой, точно така. Изразих се крайно неподходящо — казах. — Пристигнах днес, но чух за случилото се. Страховито, а? Предполагам, че това обяснява липсата на хора.

— Да. Доста гости офейкаха след случката. Нищо чудно.

В говора му се долавяше леко провлачения западняшки акцент. Тексас или може би Оклахома. Предприемач или вероятно адвокат. Определено не беше лекар. Лекарите обикновено носят златен ролекс.

Усмихнах се и посочих към него.

— Но ти си решил да останеш? Как така?

— Като в онзи филм — отвърна той. Замисли се за миг, челото му се сбърчи, докато си спомни заглавието. — „Светът според Гарп“. Сещаш ли се как самолетът влетя в къщата, но Робин Уилямс все пак я купи?

— О, да, спомням си — потвърдих. — Какъв е шансът да се случи отново, нали така?

— Абсолютно.

— Казвам се Джон, между другото.

— Картър — каза той и стисна ръката ми.

— И все пак съм сигурен, че всички ще бъдат по-спокойни, ако хванат убиеца. Да си чул нещо? — попитах.

Барманът сложи пунша с ром пред Картър, който веднага махна резена портокал и чадърчето от ръба на чашата, сякаш те застрашаваха мъжествеността му.

— Не съм чул нито гък — отвърна той между две бързи глътки. — Всичко беше потулено. Очевидно хотелът, а това означава целият остров, не желае повече публичност.

— Ами преди убийството?

— Какво имаш предвид? — попита Картър.

— Не знам — казах аз и свих рамене. Много внимателно и без да прибързваш, О’Хара. — Забеляза ли двойката да говори с конкретен човек?

— Не — каза той. — Видях ги само веднъж. Бяха дошли в ресторанта за късна вечеря. Гукаха си влюбено.

Бях се пробвал с новото си приятелче Картър, но безуспешно. В същия момент обаче забелязах, че отново сбърчва чело. Този път наистина силно.

— Какво се замисли? — попитах.

— Тъкмо си спомних нещо — каза той.

Глава 15

Говори, Картър.

— Всъщност ги срещнах още веднъж — продължи той. — Сега се сетих.

Картър остави пунша си, чашата се потеше от горещината, и разказа как видял Итън и Абигейл да се разхождат на плажа по залез. Според него било в деня преди да бъдат убити. Мъж, който вървял в обратната посока, ги спрял и ги заговорил.

— Чу ли разговора им? — попитах, като се опитвах да звуча небрежно бъбрив.

— Не. Те бяха чак при водата, а аз седях тук и пиехме коктейли със съпругата ми. И тримата се усмихваха, но усещах, че Бреслоу и младата му булка са смутени. — Той се приведе леко. — И не само заради факта, че онзи беше облечен в един от онези оскъдни бански „Спидо“.

— Защо реши, че са били смутени?

— Езикът на тялото — поясни той. — Имам усет към хората.

— Играеш ли покер?

— Да, покер и крапс, това са моите игри. Всъщност точно затова съм толкова изненадан, че забравих за онзи, с когото разговаряха. Виждал съм го преди… в казиното — допълни той. — Мамка му, трябва да кажа на полицията за това, а?

Не отговорих нищо. Поне така ми се струва. Но Картър не се шегуваше: биваше го с езика на тялото.

Наведе се отново, този път още по-близо.

— Чакай малко. Ти си ченге, нали?

— Нещо такова — отговорих.

Надявах се, че няма да е нужно да влизам в подробности. Може би това зависеше от бързината, с която щях да поръчам на Картър нов пунш с ром.

— Не слагай плодова украса, ако обичаш.

Но той така или иначе не продължи по темата. Помолих го да опише човека, когото беше видял със семейство Бреслоу.

— Тъмна коса, прилична външност — каза той. — Вероятно почти към четирийсетгодишен.

— Висок? Нисък?

— Среден на ръст, струва ми се. Горе-долу колкото Бреслоу. Изглеждаше в доста добра форма.

— Мислиш ли, че е отседнал тук?

— Нямам представа. Както казах, единственият път, когато го видях, беше в казиното.

— Кое точно? — знаех, че на острова има две.

— „Казабланка“ — отвърна той. — Двамата със Спидо бяхме на една маса за крапс, само че стратегията му беше различна от моята. Правеше високи залози. И печалбите му бяха големи.

— Мислиш ли, че може да е познавал крупиетата?

— В смисъл, че е мамел?

— Не… имах предвид, че може да е редовен клиент, някой, който живее на острова.

— Да, сега след като го спомена, крупиетата като че ли го познаваха. Това е добре, нали? Има вероятност да го откриеш.

Допих последната глътка от бирата си „Търкс Хед“. Доста добра като за островно производство.

Благодарих на Картър за времето и помощта му. Точно се канех да избутам назад стола си и той се ококори смаян.

— Не вярвам на очите си — избъбри, загледан над рамото ми.

Обърнах се.

— Какво има?

— Това е той… същият! Приближава се с джет. Виждаш ли го? Ето го там.

Засенчих очите си с ръка от яркото слънце. Мъжът съответстваше напълно на описанието на Картър чак до банския „Спидо“ или, както би го нарекла Сюзан, прашка за банан.

— Сигурен ли си, че е той? — попитах.

— Уха — гласеше отговорът.

Приех това за да.

Глава 16

Тръгнах бързо по белия пясък на Грейс Бей, а в ума ми се нижеха всевъзможни проучвания и статистики за престъпници, които се връщат на местопрестъплението.

Обирджии? В около 12 процента от случаите.

Убийци? Почти 20 процента. Повишават се до 27, ако в престъплението е имало сексуален мотив.

Не исках мъжът да разбере, че съм се насочил директно към него, затова спрях и топнах пръстите на краката си във водата. Наблюдавах го от около шест метра разстояние как издърпва джета на пясъка, та вълните да не го отнесат.

— Нужда от помощ? — попитах, докато го приближавах с криволичене.

— Не, благодаря, окей съм — отвърна, без дори да ме погледне.

Въпреки употребения израз, акцентът му не беше американски. Господин Спидо беше мосю Спидо. Французин.

Имаше още два джета — по-точно „Ямаха Уейврънърс“ — собственост на курорта, разположени един до друг малко по-надолу по плажа.

— Мислех утре да направя едно кръгче. Колко струва наемането на тези неща? — попитах.

Спидо не караше ямаха. Неговият беше малко поочукан тъмносин кавазаки. Може и да не беше негов, но определено не принадлежеше на Губернаторския клуб.

С други думи, разигравах тъпак. Истинският ми въпрос беше: „Гост на курорта ли си, Спидо?“

— Аз съм посетител — каза отсечено той. — Нямам представа колко взимат.

— Май ще трябва да питам човека — отвърнах и се загледах към шатрата за водни дейности до бара.

Служителят, който стоеше самичък пред нея, изглеждаше по-отегчен дори и от бармана. Положението беше същото из целия район. Няма друго, което да е в състояние да съсипе бизнеса, като две убийства в курорт от висока категория.

Спидо се обърна и се отдалечи от мен — типичното за французите поведение към непознати в класическата му форма.

Почакай, мон фрер, не съм приключил с теб. Всъщност тъкмо започвах.

Беше се запътил към алеята, която водеше към басейна. Настигнах го на около половината разстояние.

— Извинявай — заговорих. — Исках да те питам още нещо.

Нямаше как да изглежда по-скептичен, когато се обърна.

Сакре блю! Какво иска пък сега този глупав американски турист?

— Малко съм зает — отговори.

— И аз — изстрелях. — Опитвам се да разследвам случай на убийство.

Надявах се да видя трепване. Не стана така. Кимна възможно най-хладнокръвно.

— Да, семейство Бреслоу — рече.

— Значи знаеш за това?

— Разбира се. Целият остров приказва.

— Интересно, че употреби тази дума. Доколкото разбрах, ти самият си приказвал тук на плажа със семейство Бреслоу в деня преди да бъдат убити.

— Е, и?

— Познавахте ли се? — попитах.

— Не.

— А за какво разговаряхте?

Той прехвърли тежестта си от крак на крак.

— Кой си ти всъщност? — попита.

— Ако ти кажа, отговорът ти различен ли ще бъде?

Спидо се втренчи в мен за миг и аз отвърнах на погледа му.

— За гмуркане — отговори накрая той.

— Гмуркане?

— Да. Питаха ме за Рифа на мъртвеца — обясни и посочи над рамото ми.

Разбрах, че съм допуснал грешка, в мига, в който се обърнах.

Глава 17

Като за мръснишки удар този си го биваше. Право в корема, силен и бърз. Направо ме повали.

Дишай, О’Хара! Дишай!

Да, ама не. Стоях на колене, превит безпомощно на две, подпрял ръце на пясъка.

В същото време Спидо като че ли стартира на триатлон за един участник и спринтираше по пясъка към водата. Само дето знаех, че не се кани да плува. Мамка му!

Насилих се да стана, погледнах набързо как издърпва джета си и веднага хукнах… в обратната посока.

Човекът пред шатрата за водни дейности не успя дори да мигне.

— Ще се върна — уверих го и забърсах ключовете за джета от рафта.

Ако имах малко късмет, той просто щеше да ми помаха и да подвикне: „Забавлявай се!“.

Да бе.

— Хей, човече! — чух зад себе си, докато тичах надолу по пясъка. Беше се започнало. Аз гонех Спидо, а онзи от водните развлечения гонеше мен. — Хей, ти! Спри веднага!

В този момент с периферното си зрение мярнах моята южняшка кавалерия. Картър се беше надигнал от бар-стола си и се носеше по пясъка като генерал Шърман през Джорджия. За застаряващ мъж определено го биваше в тичането.

Повлякох един от двата уейврънъра на курорта към водата бързо, колкото можех, и се обърнах към Картър, който кажи-речи повали служителя от водните дейности. Боже, каква гледка. Този плаж надали бе виждал подобен екшън.

Картър се опитваше да разясни ситуацията набързо, а аз — да си припомня тънкостите в карането на джет. Бяха минали може би двайсет години, откакто за последно се бях качвал на такъв.

Точно като карането на колело, нали?

Завъртях ключа, натиснах стартовия бутон и дръпнах дросела. После се вкопчих с все сили в дръжката, та да не се затрия. Спидо беше спечелил преднина, но още не се беше изгубил от погледа ми.

— Давай, спипай го! — чух виковете на Картър.

В името на Джеймс Бонд, как все се забърквам в такива ситуации?

Глава 18

Яхнал джета, подскачах нагоре-надолу заради вълните, а насрещният вятър ме блъскаше по-силно, отколкото ми се искаше. При всеки скок над някоя вълна водата плискаше лицето ми, а солта щипеше на очите ми. Двигателят беше достигнал червената линия. Ръцете и краката ми се тресяха, почти напълно изтръпнали от вибрациите.

Хей, кой се забавлява сега, а? Определено не аз. Може би Спидо се веселеше страхотно.

Карах с бясна скорост след французина и се чудех къде ли ме води — и дали изобщо го беше обмислил предварително. Деляха ни около стотина метра и аз отчаяно се опитвах да скъся дистанцията.

Не се получаваше.

Дори обратното, изоставах. И все пак, докато беше пред погледа ми, имах шанс. Нямаше как да кара безкрайно; все някога щеше да му се наложи да се насочи към брега. Виждах лъч светлина в бъдещето си.

А после видях и друго.

В далечината имаше поредица от скали, които стърчаха от водата. Приличаха на фигурки за шах от изиграна до половината игра.

Спидо се беше насочил право към тях.

Преди да съм се усетил, той беше изчезнал.

Използваше предимството си на местен и изведнъж се почувствах изигран. Но нямах време да намаля и да премисля нещата.

Оставих дросела натиснат надолу и продължих да го следвам плътно, завивах наляво, надясно, после отново наляво през лабиринта. Бях изцеден, изтощен, минавах прекалено близо до скалите. Водните джетове нямат въздушни възглавници, нали?

Най-сетне излязох отново в открити води. За свое учудване установих, че съм го приближил.

Спидо се намираше на петдесетина метра пред мен и поглеждаше нервно през рамо. За пръв път си позволих да вдигна едната си ръка от ръкохватката.

Помахах.

Започвах да влизам в крак и дори използвах вълните, за да увеличавам скоростта си. Да поддържам дистанцията ли? Къде ти, направо го настигах!

В този момент Спидо направи рязък десен завой.

Беше се насочил към брега. Погледнах напред и видях плажа на друг курорт. Накъде ли щеше да побегне?

Скоро разбрах, че не планираше бягство.

Внезапно забелязах поредица от червени маркери във водата, разположени в широка окръжност. По целия периметър на кръга имаше гмуркачи, шнорхелите им, оцветени в ярки цветове, се показваха и потъваха. Никой от тях не се намираше вътре в кръга.

С изключение на Спидо.

А след това и на мен.

Той на мига започна да маневрира, сякаш отново се бяхме озовали между скалите, само че не виждах скали.

До момента, в който стана прекалено късно.

Дум! Бам!

Направих поредния завой и изведнъж водата изчезна, а на нейно място се появиха риф и пясък. Това обясняваше маркировката.

Коленете ми омекнаха, щом се приземих, джетът се беше наклонил силно надясно, а аз се опитвах да го удържа.

Не успях. Преметнах се през ръкохватките и направих салто във въздуха подобно на Чарли Браун в игра на футбол.

Само това си спомням.

Глава 19

Добрата новина беше, че не бях мъртъв.

— Искате ли да чуете лошите новини? — попита Джо Елдридж. — Защото имам такива.

Беше застанал до долния край на леглото ми, а по лицето му се четеше нещо средно между жалост и раздразнение. Полицейският началник със сигурност не беше очаквал да ме види отново толкова скоро, още повече в медицинската служба „Грейс Бей“ с няколко пукнати ребра и леко сътресение.

— Всъщност искам единствено обезболяващи — отговорих.

Не се шегувах. Главата ми пулсираше. Цялото ми тяло пулсираше, по дяволите. Болеше ме дори като мигам.

Както поясни Елдридж, бедата не беше в това, че Спидо се беше измъкнал. Оказа се, че истинското му име е Пиер Симон и се занимава с мошеничества и измами на покер.

Но само това.

— Не бих поверил децата си на грижите му, но той не е убиец — заяви Елдридж. — Не е склонен към насилие.

— Откъде сте толкова сигурен? — попитах.

Той скръсти ръце.

— Повярвайте ми, познавам го.

В дясната ръка на Елдридж мярнах кафяв хартиен плик, но не бях готов още да му обърна внимание. Обяснението „повярвайте ми“ не беше достатъчно. Този Пиер едва не ме уби все пак. Бъдете малко по-подробен, господин полицейски началник…

— А защо го прояви към мен? — попитах.

— В Щатите е издадена заповед за ареста му. Заради някакви чекове без покритие в Ню Йорк, доколкото ми е известно — допълни Елдридж. — Вие имате американски акцент, а подозирам, и доста въпроси. Изпаднал е в паника.

— Изпаднал в паника?

— Сигурно сте наясно с факта, че Търкс и Кайкос се придържа към споразумението за екстрадиране между Съединените щати и Обединеното кралство.

— Не само съм наясно, но съм склонен да го приложа — заявих, но само предизвика усмивка у Елдридж. Втренчих се в него. — Нали не мислите, че се шегувам?

Той вдигна длани.

— Не. Съжалявам, не е това. Никой още не ви е съобщил, така ли?

— Какво да ми съобщят?

— Загубили сте съзнание след катастрофата. Пиер ви е докарал до брега, за да получите помощ. Предполагам, че се е почувствали гузен.

— Почакайте. Значи сте го задържали?

Елдридж се изкиска.

— Чак толкова виновен не се е чувствал — отвърна той. — Изчезнал е веднага след като е била извикана линейка. Но както казах по-рано, той не е склонен към насилие.

Лежах в леглото и слушах Елдридж, но онова, което виждах, ми подсказваше, че има още за казване. Комисарят ме гледаше по същия начин, както при посещението ми в кабинета му. Знаеше нещо, неизвестно за мен.

В този момент всичко ми се изясни.

— Мамка му. Той е ваш информатор, така ли? — попитах.

Елдридж кимна.

— Пиер беше много полезен в разрешаването на случаите ни през годините. В замяна понякога се извръщам в другата посока. Но не това е причината да съм сигурен, че няма защо да го подозираме — добави той.

При тези думи ми подаде плика, който държеше. Цялото ми разследване щеше да се промени. Пътуването ми до Търкс и Кайкос току-що се беше отплатило.

Глава 20

— Нещо за деклариране? — попита митническият служител на летище „Кенеди“.

Да. Малко е да се каже, че не искам да виждам джет до края на живота си. Как ви звучи?

Пилотът на Уорнър Бреслоу ми беше дал телефонния си номер, за да го повикам, когато реша да се прибера у дома.

— Само ми се обадете и ще дойда да ви взема — поръча ми той.

Предполагаше, че ще прекарам в Търкс и Кайкос поне няколко дни, ако не и по-дълго. И аз така си бях мислил.

Но това беше, преди да отворя плика от началник Елдридж.

По обед на следващия ден кацнах в Ню Йорк и се отправих към имението на Бреслоу в квартала Бел Хейвън в Гринич. Раздвояването на погледа ми след катастрофата беше изчезнало. Също и птичките, които чуруликаха и кръжаха в главата ми. Що се отнася до натъртените ми ребра, реших че ако избягвам кихането, хълцането и ходенето по комедийни клубове, ще мога да ги изтърпя.

— Заповядайте — каза Бреслоу, който ме посрещна на входната врата.

Не беше изненадващо, че гласът на Бреслоу — както и целият му вид — беше унил. Обичайният блясък на сресаната му назад посивяла коса, неговата запазена марка, го нямаше, както и пламъкът в погледа му. Напротив, очите му бяха зачервени и обрамчени с тъмни кръгове, несъмнено от плач и недоспиване. Бузите му бяха хлътнали, а раменете отпуснати.

И все пак най-осезаемо беше онова, което не се виждаше. Което липсваше. Сърцето му. То беше изтръгнато от гърдите му.

— Насам — промълви той, след като се ръкувахме.

Завихме наляво и след като подминахме Матис, продължихме по дългия коридор, а след това направихме десен завой при Ротко и той ме въведе в помещение, което можеше да се нарече неговият кът за четене.

Какъв кът само. Пространството, пълно с книги от пода до тавана, беше гигантско. Ако имаше кафе, сладкиши и мотаещи се авангардни типове, човек би помислил, че е попаднал в луксозна книжарница „Барнс енд Ноубъл“.

Седнахме в две меки кожени кресла до прозореца и Бреслоу се загледа в мен с очакване. Не започна с това, че не е разчитал да ме види толкова рано. Вероятно предполагаше, че имам основателна причина, и всъщност беше точно така.

— Да поговорим за враговете ви — предложих, като преминах директно на въпроса.

Бреслоу кимна, а ъгълчетата на устата му се повдигнаха едва доловимо. Вероятно това изражение беше най-близкият намек за усмивка от седмица насам.

— Не трябва ли първо да попитате дали имам такива? Така правят по филмите.

— При цялото ми уважение, ако това беше филм, в момента щяхте да галите котка — отговорих. — Никой не може да натрупа състояние като вашето, без от време на време да прибягва до грубост.

— Да не би да мислите, че убийството на сина ми е отмъщение, че някой дори се опитва да се добере и до мен? — попита той.

Слушах гласа му, но бях съсредоточен по-скоро в тона му. Определено не беше недоверчив. Подозирах, че тази мисъл вече беше минала през съзнанието му.

— Има такава вероятност — потвърдих.

— Колко е голяма?

Не се поколебах.

— Толкова, че сигурно ще прекратите записването на разговора ни.

Той не ме попита как съм разбрал, нито пък аз възнамерявах да обяснявам. Вместо това просто щракна ключето зад лампата, разположена помежду ни.

— Разбирам, че сте се запознали с досието ми — каза той.

Глава 21

Всъщност не, не бях преглеждал досието му във ФБР. Още не.

Но бях чел вестниците, особено онези отпреди няколко месеца, когато фирмата му купи италианската фармацевтична компания „Алемеция“ при обстоятелства, по-подозрителни, странни и мъгляви от сюжет във филм на Дейвид Линч.

Всичко започна с видеозапис, който се беше появил на уебсайта на водещия италиански вестник „Кориере дела Сера“. Ясно се виждаше китаец, който носи само заешки уши и бебешки памперс и се разхожда из хотелски апартамент в компанията на две голи италиански проститутки. В следващ момент от записа, след тройка, от която и Рон Джереми би се изчервил, мъжът шмърка магистралка кокаин с размерите на Великата китайска стена от корема на едно от момичетата.

Добре, да приемем, че това е обикновена нощ в Милано — ала се оказва, че мъжът е Ичи Ли, заместник генерален директор на „Чън Ми“, най-голямата компания за лекарства в света. Ли беше отишъл в Милано, за да финализира покупката на „Алемеция“ срещу три милиарда евро. Сделката беше напълно уредена.

Но двайсет милиона гледания в ютуб по-късно се оказа, че не било така. Бордът на „Алемеция“ отхвърли предложението на „Чън Ми“, като се позова на разпространения позорен видеозапис.

Разбира се, много от въпросите останаха без отговор, например как така Ли беше допуснал подобен пропуск. И за какво му бяха тези заешки уши, памперсът и проститутките? Молто извратеняшко, не ли?

Най-големият въпрос, за който нямаше отговор, беше кой стои зад камерата — и буквално, и образно казано. Дали някой не беше направил постановка на женения китайски директор? И кой? Кой щеше да спечели от това?

Уорнър Бреслоу определено беше спечелил.

След отстраняването на „Чън Ми“ от картинката акциите на борсата на „Алемеция“ се сринаха и компанията остана в отчаяно очакване на нов купувач. Тогава се появи Бреслоу и ги купи за един милиард евро по-малко от предложението на „Чън Ми“. Каква отбивка от цената само.

Но не това ме накара да препрочета всички статии в интернет.

Сторих го впоследствие.

Ден преди да гръмне новината, че Бреслоу е купил „Алемеция“, Ли, звездата от записа, се обесил в кабинета си. Бил открит от баща си Кунлун Ли — председателя на фармацевтичната компания „Чън Ми“.

— Искам да видите нещо — обърнах се към Бреслоу и отворих плика.

Това беше докладът от аутопсиите на Итън и Абигейл.

Глава 22

— Както сам можете да схванете от тоскикологичния анализ, и при Итън, и при Абигейл са открити следи от нервнопаралитичното вещество циклозарин — обясних. — След като са били затворени в сауната, убиецът не се е поколебал. Отровил ги е.

Бреслоу вдигна поглед от доклада и присви очи.

— С други думи, това е причината да сте тук. Не търсим човек от Търкс и Кайкос?

Поклатих глава:

— Всъщност циклозаринът не е стока, с която може да се снабдите току-тъй.

— А откъде се купува? — попита той.

— Зависи с кого в света на разузнаването разговаряте и дали ви записват, или не. Единствената страна, която със сигурност произвежда значителни количества циклозарин, е Ирак. Оттам нататък най-високо в списъка на заподозрените се нарежда…

— Китай — изпревари ме Бреслоу.

Беше съвсем наясно накъде биех.

Носеха се слухове, че компанията „Чън Ми“ сътрудничи тясно с правителството в създаването на химически оръжия. Кунлун Ли, председателят, дори беше офицер от китайските въоръжени сили.

— Значи той ме обвинява за смъртта на сина си и убива моя? — попита недоверчиво Бреслоу. — Това не е особено в стила на китайците.

— Нито пък носенето на заешки ушички и памперс — отговорих.

Бреслоу се съгласи с леко кимване.

— И сега? — попита. — Няма как да го разпитате.

— Дори и да имаше как, още нямаше да прибегна към това — казах. — Не и без доказателства или мотив.

— Като китайските паспорти на посещавалите острова?

— За начало — отговорих.

— Искате ли да се обадя по телефона в посолството на Съединените щати в Пекин? Вероятно те ще могат да помогнат.

— Кого познавате там? — попитах.

— Всички — отвърна той.

Боже, защо ли не бях изненадан?

И все пак нямаше да се превърна в отстранения агент от ФБР, прекратил отношенията между Съединените щати и Китай. Поне още не.

— Не. Нека не изиграваме тази карта, преди да узнаем повече — предложих.

Обобщих информацията и обещах на Бреслоу да го държа в течение. След това той ме изпрати. Във фоайето стисна ръката ми и усетих, че нещо се въртеше в съзнанието му, може би незададен въпрос.

Определено.

— Защо не ме попитахте? — заговори той.

— Какво да ви попитам?

— Дали аз съм наел онези италиански проститутки и съм им дал камера.

— Не е моя работа — отговорих.

— Напротив, ако това е довело до убийството на сина ми.

Взирах се в Бреслоу и се чудех какво прави. Признава? Още ме преценява? Или може би нещо друго?

Не че имаше голямо значение. Причината да не го попитам беше, че вече знаех отговора на въпроса. Беше все едно от книгите със загадки на „Енциклопедия Браун“, които обичах да чета като дете. Нещо, сторено от него, бе рикоширало.

Не си чак толкова хитър, за колкото се мислиш, Уорнър Бреслоу.

Глава 23

Не можех да си спомня кога за последен път бях влизал в дома си със съзнанието, че той е пуст. Винаги някой — Маршал, Джуди, Джон Джуниър или Макс — отговаряше, когато влизах и се провиквах: „Ехоо? Има ли някой вкъщи?“.

Не се бях замислял особено за това, че ще бъда сам, след като всички заминат. Сега усещането беше странно. Дори малко тъжно. И донякъде злокобно.

Бях прибрал пощата, преди да вляза в къщата, започнах да я прехвърлям и извадих бутилка „Хайнекен лайт“ от хладилника. Момчетата сигурно едва бяха успели да разопаковат багажа си в лагера, така че нямаше шанс да съм получил писмо от тях. Имаше само няколко сметки, рекламни брошури и…

Какво е това?

Между последния брой на „Спортс Илюстрейтид“ и каталог на „Ел Ел Бийн“ се беше мушнал един от онези кафяви пликове с въздушни мехурчета. Адресът ми беше написан на ръка с черен маркер, а пликът беше запечатан с много, ама наистина много тиксо. Направо цяла ролка.

Каквото и да имаше вътре, изключено бе да изскочи само.

Така се бях впечатлил от тиксото, че остана нещо, което не забелязах веднага. Пощенската марка беше с печат от Парк Сити, Юта, но нямаше обратен адрес. Нито в горния ляв ъгъл, нито отзад, никъде.

О, страхотно. Не се поддавай на параноя…

Разбираемо е агент от ФБР да е малко… ами… стреснат при получаването на тайнствен пакет по пощата. Юнабомбър или друг като него? Някое от заразените с антракс писма като онези след единайсети септември? Всъщност оттогава всякаква поща, която пристига до мен или който и да е друг агент от службата ми без обратен адрес, подлежи на оглед с рентген.

И все пак това не беше службата. Беше домът ми и аз нямах рентгенов апарат, монтиран до стария „Блек енд Декер“ в мазето.

НӚ ти сега.

Пораздрусах пакета набързо като хлапе в коледната сутрин, грабнах ножица и го разрязах от едната страна. Дотук добре. Нямаше подозрителен прах и определено не беше бомба.

Оказа се, че е Библия.

Сериозно? Библия?

Първата ми мисъл беше, че това е опит на някоя религиозна благотворителна организация да увеличи приходите си.

Но вътре не беше пъхнато писмо. Нямаше настойчива молба. Само Библия.

Не, почакайте. Крадена Библия.

Отворих я и видях печат „Собственост на хотел „Фронтиър“, Парк Сити, Юта“ от вътрешната страна на корицата.

Хотел „Фронтиър“? Никога не бях чувал за него, а и дума не можеше да става да съм го посещавал. Бях почти сигурен, че не познавам никого от Парк Сити. Веднъж бях ходил на ски в Диър Вали преди много, много години, но толкоз, беше единственото ми посещение.

Отпих последната глътка от бирата си, замислих се дали да не зарежа това и да се заема с нещо по-належащо — като да си взема втора бира от хладилника, — но в този момент забелязах, че една от страниците е с прегънато ъгълче.

Отворих на нея.

В следващия момент преобръщах дома си наопаки.

Глава 24

Не беше заради нещо, което бях прочел.

Имаше нещо, което не можеше да се прочете.

На отбелязания лист беше част от Стария завет, песента на Мойсей от Второзаконие. Липсващият пасаж — буквално изрязан от средата на страницата — точно между стихове 32:34 и 32:36 от Второзаконие.

Какво беше 32:35?

Може би ако бях внимавал повече в неделното училище, когато бях помощник на свещеника в църквата „Св. Августин“, щях да знам. Но тогава бях хлапето в дъното на помещението, което гледа часовника и отброява минутите до сервирането на сладките и лимонадата.

Тъй че ми се подпали фитилът. Подхванах истинско торнадо, преминаващо от стая в стая.

Знаех, че някъде из къщата имаме Библията на крал Джеймс. При това прекрасен екземпляр. Кожени корици, позлатени ръбове на страниците. Беше на Сюзан. Джон Джуниър чете от нея на погребението ѝ. Още си спомням колко храбър се показа, как сдържаше сълзите си, за да довърши пасажа.

„Мама не би искала да плача“ — сподели той след това.

Ето защо първо потърсих в неговата стая. Библиотечката до бюрото му беше твърде очевиден избор. Така де, кое тринайсетгодишно момче слага вещите си по местата им? След като огледах рафтовете, надникнах в гардероба. След това върху нощното му шкафче. После под леглото.

Стаята на Макс? Тръгнах по коридора и претърсих по същия начин, огледах навсякъде. Чувствах се като някой от онези родители по сериалите, които ровят из стаите на децата си и търсят скривалища или трева. Макс, разбира се, беше едва на десет. Нямаше дори потулени списания „Плейбой“, камо ли Библия.

Продължих да търся, твърдо решен да я открия. Тази работа беше странна все пак. Някой имаше да ми каже нещо и който и да беше той, опитваше се да се закача с мен.

Но дали закачлив беше подходящо определение? Зависеше от посланието, нали?

Претърсих цялата гостна стая, известна като стаята на Маршал и Джуди. Върнах се обратно долу и погледнах в кабинета. Най-накрая се сетих. Уф!

Беше при мен.

Бях я прибрал в един кашон с вещи на Сюзан, който бях мушнал под леглото ни, на всичкото отгоре откъм страната, на която спеше тя. Тази информация би била плодотворна за доктор Клайн, нали?

Втурнах се в стаята си. Издърпах кашона и сложих спирачки на емоциите си. Не исках да се разсейвам с други предмети и спомени. Това неизбежно щеше да ме разсополиви и да ме срине душевно.

За щастие Библията беше най-отгоре. Не се наложи да ровя. Седнах на леглото и отворих на Второзаконие и песента на Мойсей.

Плъзнах показалеца си надолу по страницата и спрях на липсващия стих 32:35. Прочетох го веднъж, а след това втори път.

Отмъщението е мое и аз ще отплатя, кога им се разклати ногата; защото денят на загиването им е близък, скоро ще настъпи приготвеното за тях.

Четох го отново и отново още няколко пъти, при все че не знаех защо. Вероятно се надявах, че пропускам нещо, което придава различен смисъл.

Не беше така.

Както и да го погледнете, някой ме заплашваше. Някой ме беше нарочил.

Май ще ми трябва онази втора бира.

Глава 25

Нед Синклер седеше зад волана на откраднатия шевролет малибу и гледаше Джон О’Хара, който се връщаше у дома.

Наблюдаваше го как прибира пощата си. Как влиза вътре.

Наближаваше залезът и под прикритието на мрака той щеше да извърши онова, за което беше дошъл. Което копнееше да стори.

През отворения прозорец на малибуто чуваше звука от пръскачката на близката морава, водата се лееше бавно, но в постоянен кръг.

Щрак, щрак, щрак, щрак…

Звукът се повтаряше отново и отново. Непрестанно. Монотонно.

Музика за ушите му. Прекрасна като концерт на Брамс.

Спомените на Нед от времето, когато беше преподавател по математика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, бяха избледнели до такава степен, че вече бяха кратки далечни проблясъци. И въпреки това малкото, което виждаше, винаги беше едно и също. Уравнения. Уравнения навсякъде. Прекрасната шарка на числата, която изпълваше всеки сантиметър от черната дъска ред след ред.

А той винаги беше една стъпка преди тях — буквално ги причакваше — с тебешир в ръка. Беше решавал едно уравнение, а след това се местеше на следващото, на по-следващото и така нататък.

Всяко от тях падаше жертва на неговата гениалност.

Няколко минути след девет, когато дневната светлина напълно беше изчезнала, Нед слезе от колата. Затвори леко вратата и се огледа наляво и надясно, за да се увери, че е сам, че никой не го наблюдава. Тротоарите бяха празни, не се задаваха коли. Лампите на няколко веранди светеха в далечината, но нищо повече. Нед беше почти невидим.

Сякаш изобщо не беше там.

Бавно прекоси предната морава на О’Хара и тръгна към страничната част на къщата, където имаше тясна тревиста пътечка между дървена ограда и хортензии.

Той надникна през еркерния прозорец, докато минаваше, проверяваше дали в къщата няма още някой, но беше почти сигурен, че О’Хара е сам.

Нед беше прекарал целия ден в колата, паркирана пред къщата. Не видя никой да влиза или излиза, а той точно това искаше.

Всичко се подреждаше прекрасно. Идеално. Точно както си го беше представял през всичките дни и нощи в болницата.

С приближаването към задния двор Нед започна да чува тиха музика. Разпозна песента на мига. И как би могъл да не я познае? Баща му слушаше Синатра през цялото време.

„Най-хубавото предстои“? „Странници в нощта“?

Нед се усмихна. Не.

Песента беше „Наречи ме безотговорен“.

Докато надничаше от задната страна, Нед се изненада приятно. Нямаше да е нужно да влиза в къщата. О’Хара седеше във вътрешния си двор. Пиеше бира.

Нед направи няколко стъпки към него и се появи от мрака в мъгливия лъч светлина от близка лампа.

— Ти ли си Джон О’Хара? — попита той.

Знаеше, че е той, но искаше да е напълно сигурен. Точно като при уравненията. Винаги проверявай работата си. След това провери още веднъж. Тук грешки са недопустими.

О’Хара стреснато скочи от стола си. Заслони очи с ръка, за да види по-добре неканения си гост. Нед Синклер се взираше в лицето му.

— Да — отговори О’Хара. — Ти кой си?

Нед извади оръжието изпод непромокаемото си яке, чувстваше гладкия метал в ръката си като голямо и хубаво парче тебешир.

— Аз съм Нед — изрече той и се прицели в главата на О’Хара. — А ти си мъртъв.

След това дръпна спусъка и уби Джон О’Хара.