Втори меден месец

О, колко места ще посетиш[1]

Глава 50

— Вие трябва да сте агент Брубейкър — каза полицаят, който посрещна Сара пред службата на шерифа в Кандъл Лейк, Ню Мексико.

— Да. — А ти трябва още да си в гимназията, помисли си Сара, докато се ръкуваше с младия мъж.

Сериозно, в хладилника ми има храна, която е по-стара.

— Шериф Инзли поръча да ви заведа до езерото веднага щом пристигнете — осведоми я той. — Той е на мястото. Готова ли сте да тръгваме?

— Там ли търсите Джон О’Хара?

— Да. Съпругата на О’Хара си мислела, че е отишъл или да пие, или да лови риба, но не са го виждали в нито един от баровете в града.

Да пие или да лови риба? Сара погледна полицая за миг и се зачуди дали той осъзнава колко смешно звучи това. Хумор в стил ситком. Не осъзнаваше.

— Съжалявам, не разбрах името ви — каза тя.

— Питър — отговори той. — Питър Нол.

Сара се качи в полицейската кола шевролет тахо, паркирана до тротоара. Той потегли с включена сирена още преди да е успяла да закопчае колана си. Момчетата и техните играчки…

— Какво друго можете да ми кажете за Джон О’Хара? — попита тя, щом се озоваха извън пределите на града. — Освен че обича да пие и да лови риба.

Нол се замисли за момент, като потупваше с пръсти по волана.

— Знам, че е пенсиониран водопроводчик. Има две деца, които всъщност вече не са деца. Пораснаха и заминаха, и двамата.

Сара прибра веещите се кичури коса зад ухото си. Прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в колата. Климатикът на Господ.

— Знаете ли дали е обичал книгите? Бил ли е запален по четенето? — попита тя.

— Не, поне доколкото аз знам. Никога не съм влизал у тях.

— От колко време е в неизвестност?

— Жена му ни се обади рано тази сутрин. Официално не бяха минали двайсет и четири часа от последния път, когато го беше видяла, но решихме да не сме дребнави. Имам чичо, който казва, че дребнавостта е за глупаците.

— Умен чичо — отбеляза Сара.

През следващите няколко километра къщите се разреждаха, докато в един момент пред погледа ѝ имаше само дървета и от време на време по някое прегазено на пътя животно. Нол сви вляво по необозначен път, който скоро се превърна в черен и каменист.

— Основният път е на още минута или две по-надолу, но оттук се стига най-бързо до Сълзите — каза той.

— До кое?

— Онази част на езерото, където е най-добрият риболов. Само местните знаят за нея. Ако О’Хара е потеглил натам, точно на това място би отишъл — поясни младежът. — Шериф Инзли взе още един полицай със себе си, за да претърсят.

— Теренът обширен ли е?

— Да, а има и много закътани местенца — отговори Нол. — Повечето от тях са с формата на сълза, оттам идва името.

Пътят се стесни до съвсем малка пътечка през гората. Най-после стигнаха до уширение, служещо за паркинг, на който имаше две патрулни коли, спрени една до друга. Нол отби до тях и изключи двигателя.

— Нека се обадя на шериф Инзли, за да го уведомя, че сте тук — предложи той. Но преди да го направи, не успя да се въздържи. — Защо дойдохте всъщност? Ако нямате нищо против, че питам.

— Да ви помогна да откриете О’Хара — отговори тя.

Което всъщност не беше лъжа.

Беше спасена от повече въпроси от приближаващи гласове. Нямаше защо да търсят шериф Инзли по радиостанцията. Той се беше запътил право към тях.

Сара слезе и бързо се представи на Инзли и на придружаващия го полицай — Брандън Викс, — който не изглеждаше по-възрастен от Нол. Дори възрастта на двамата да се сумираше, пак нямаше да могат да се присъединят към Асоциацията на американските пенсионери.

— Какви са новините за нашия изчезнал? — попита тя.

Инзли свали шерифската си шапка и се почеса по челото, което представляваше безкрайно съзвездие от лунички.

— Джон О’Хара вече не е изчезнал — каза провлачено той. — Гледката не е приятна.

Глава 51

Шериф Дик Инзли имаше външността, гласа и маниерите — а и цялостното излъчване — на ветеран, но периодът от двайсет и една години от последното убийство в града му беше дълъг. Сара буквално можеше да види как се въртят колелцата в главата му, докато вървеше към патрулната си кола, за да извади куфарчето за събиране на доказателства.

Сара го придружи и спокойно го убеди, че първото, което трябва да направи, е да ѝ покаже трупа.

Тръгнаха към езерото по стръмна и криволичеща надолу пътечка с няколко импровизирани парапета от въже тук-там.

— Почти стигнахме — обяви Инзли, който вървеше напред.

Сара имаше странен навик — по-скоро игра на въображението.

Всеки път, когато се озоваваше на местопрестъпление с труп, в представата ѝ веднага изникваше вестникарско заглавие за убийството — как би изглеждало то в местния ежедневник. Не можеше да го потисне; съзнанието ѝ действаше само. Това беше рефлекс. Винаги го беше смятала за странен. Вероятно точно по тази причина не беше казала на никого за него.

След още стотина метра пътеката свърши до водата в едно от извитите заливчета — сълза, — които офицер Нол беше описал. Тъй като заливът беше обрасъл от всички страни с храсти, останалата част от езерото почти не се виждаше. Джон О’Хара беше разполагал със свое местенце за риболов. Бил е съвсем сам.

Докато е престанал да бъде сам.

Едрото му тяло беше проснато на земята с разперени ръце и крака. Изглеждаше така, сякаш беше правил снежен ангел. Но нямаше сняг: вместо това всичко под него беше в кръв. Страшно много кръв. Един изстрел в гърдите и един право в главата.

Той беше истинско копие на снимките, които Сара беше видяла по време на първия брифинг в Куонтико.

Добре, убиецът на Джон О’Хара беше последователен. Показваше перверзно постоянство. Едно и също име на жертвите, екзекуция в един и същ стил при всяко убийство.

— Боже, как ще кажа на Марша? — промърмори Инзли под носа си, сякаш току-що се беше сетил, че има да свърши още нещо, свързано с убийството.

Да съобщи новината на съпругата на О’Хара.

Сара примигна, когато в главата ѝ изникна заглавието в „Кандъл Лейк Газет“ или както там се казваше местният вестник.

ТЪЖНА СЦЕНА ПРИ СЪЛЗИТЕ.

Глава 52

От другата страна на езерото през високите борове започваше да се спуска оранжево сияние. Слънцето залязваше, а имаше още работа, която трябваше да се свърши на оставащата дневна светлина. За начало да се установят стъпките на убиеца.

Но щом Сара си сложи латексовите ръкавици, веднага се фокусира върху тялото на О’Хара. Тук я беше довел екземпляр на „Одисей“, малко подаръче на раздяла от убиеца. Щеше ли отново да има такова?

— Някой докосвал ли е по някакъв начин жертвата? — обърна се тя към Инзли и младия му антураж.

Не беше толкова въпрос, колкото молба. Моля ви, кажете ми, че никой не е бил толкова глупав, та да съсипе местопрестъплението.

— Не — отговори Инзли. — Дори не сме проверявали за портфейла.

Превод: Кандъл Лейк, Ню Мексико, беше малко градче. Едва ли не общност. Приятелски квартал. Нямаше нужда да идентифицират Джон О’Хара, тъй като всички го познаваха.

Сара внимателно се зае да претърсва всички джобове на убития. Нямаше намерение да го съблича, по-обстойният преглед щеше да бъде извършен в моргата — но не можеше да се отърси от чувството, че онова, което търси, може да не е толкова лесно за намиране.

Убиецът искаше тя да го открие, нали? Нещо, което не пасва? Беше игра като в „Улица Сезам“.Един от предметите не съответства на другите.

Тя продължаваше да търси, а сенките около нея се издължаваха.

Колкото повече търсеше, толкова повече се уверяваше, че този Джон О’Хара или се движеше без нищо у себе си, или беше обран.

Да провери за лична карта в портфейла? Портфейл нямаше.

Както и каквото и да било друго. В джобовете липсваха монети, мобилен телефон, дъвка или балсам за устни. Нямаше и ключове за кола, което обясняваше факта, че колата на О’Хара или друга, която го беше докарала до езерото, не се намираше на уширението.

В това време шериф Инзли наблюдаваше мълчаливо. Беше достатъчно опитен, че да не дразни Сара с въпроси. Щом ФБР се намесва, значи има причина за това. Ако те не искат да го информират какво става, категорично няма да му кажат нищо.

Двамата млади офицери бяха нещо различно. Особено Нол. Просто беше твърде зелен и му се струваше, че знае много.

— Какво търсите? — обърна се той към Сара.

Отново не ѝ се наложи да лъже.

— Не съм сигурна — отвърна тя и се изправи. — Но съм почти уверена, че е тук някъде.

Сара се отдалечи от трупа на Джон О’Хара. Отдръпна се от всичко. Изведнъж проблемът ѝ се изясни. Беше толкова съсредоточена пред себе си, че не можеше да види цялостната картина. Не биваше да търси каквото е там, а онова, което липсваше.

— Почакайте… къде е въдицата? — попита тя Инзли.

Шерифът се огледа наляво и надясно, а изражението му беше красноречиво. Добър въпрос.

— Вероятно убиецът я е взел — намеси се Нол. — Също както е взел портфейла и колата на Джон.

— Може — отговори Сара. — Но портфейлът и колата може да му послужат. За какво му е въдицата?

— Ами кутията му за стръв и кофата за риба? Джон определено би ги взел със себе си, но и тях ги няма — обади се другият офицер.

Как беше името му? Сара вече беше забравила.

— Има логика — прецени тя и погледна крадешком към табелката с името му на униформата.

Там пишеше Викс. Като лекарството против кашлица.

— Можем да предположим, че убиецът е взел такъмите, тъй като той самият обича да лови риба — рече Нол. — Възможно е дори в този момент да се опитва да улови вечерята си в някой съседен окръг.

Сара кимна. Нол внушаваше идея, която тя бе чувала често по повод серийните убийци. Не може да очакваш винаги да се държат логично. Ако са достатъчно побъркани, че да убият някого, значи не разсъждават като останалите хора.

И все пак.

— А може такъмите да са някъде, където още не сме търсили — допусна тя.

— Така е — съгласи се Викс. Той извърна поглед към О’Хара. — Може Джон да е тръгнал да търси друго заливче и убиецът да го е хванал точно тук.

— Вие в коя посока търсихте, момчета? — попита Сара.

— Обикаляхме езерото по посока на часовниковата стрелка от север на юг — отговори Инзли. — Покрихме участъка от дванайсет до… някъде около десет часа.

— Да, десет часа — обади се като ехо Викс.

С други думи, по-голямата част от езерото. Но не цялото.

Всички се обърнаха едновременно наляво като напълно синхронизиран отбор по плуване. Сара подпря ръце на бедрата си и сви рамене.

— Нека да проверим какво е положението на позиция единайсет часа — каза тя.

Глава 53

Тръгнаха през храстите по брега на езерото, Инзли вървеше най-отпред. От пукането на клечките под краката им се получаваше някаква мелодия. Беше неопределена, но все пак имаше ритъм. Приличаше на първите зрънца, които се превръщат в пуканки в микровълновата.

С всяка крачка странното усещане, което беше завладяло Сара, се усилваше. Всъщност не Инзли ги водеше. Беше убиецът. Дори и да не беше организирал тази малка оркестрация, поне е знаел, че ще се получи. Сигурна работа. Като… като по часовник.

— Там! — възкликна Инзли сред храстите.

На Сара не ѝ беше нужно да се взира, за да разбере какво им посочва. Всичко, което липсваше, беше там, точно пред нея, по средата на „сълзата“: въдицата лежеше на земята точно до кутията със стръвта и кофата. Беше някак зловещо.

Не, помисли си тя. Абсолютно зловещо.

— Добре, открихме такъмите. А сега какво? — попита Нол.

Боже, това момче задава много въпроси. А дори не са правилните.

Сара го игнорира. Нямаше какво да търси при въдицата и кофата, но зелената кутия за стръв направо я викаше с този затворен капак. Призоваваше я. Без никакво съмнение.

Тя се насочи право към нея и коленичи. Както беше още с гумените ръкавици, отмести кукичката. Отвори се лесно. Разбира се, че беше лесно.

— Исусе, това си е доста стръв — подхвърли Викс, като надникна надолу през рамото на Сара.

Меко казано. Кутията не беше от онези с много отделения за различни неща и отделни нива, които се отварят с приплъзване. Беше просто голям контейнер, в който този Джон О’Хара беше събрал всичката стръв, притежавана от него.

— Явно никоя от тях не му е помогнала особено — заяви Нол, като погледна празната кофа за риба. — Очевидно не е извадил късмет на езерото.

Инзли се изсмя, а Сара продължи да рови в кутията, като безбройните кукички постоянно се закачаха в ръкавиците ѝ. Раздразнена най-накрая, изсипа цялата кутия и примамките се пръснаха във всички страни.

Гледката ѝ напомни на книга на доктор Зюс. Имаше дълги, къси, дебели, тънки. Някои блестяха в сребристо, други в ярки цветове. Имаше дори една…

Почакай: червена светлина… Стой.

Погледът на Сара се спря върху нещо насред купчината — сгънат бял лист хартия.

Кукичките бяха стари и ръждиви; по някои дори имаше изсъхнали останки от червеи. Хартията обаче беше нова. Чиста. Бяла.

— Какво е? — попита Инзли. — Не ни дръжте в напрежение.

Сара разгъна листа, а съзнанието ѝ копнееше за невъзможното — името, адреса и телефонния номер на убиеца например. А може би никнейма, с който се беше регистрирал в туитър, и кога може да го намери невъоръжен. Боже, нямаше ли да е страхотна развръзка на случая

— Това е квитанция — каза Сара и обърна листа в правилната посока, за да я прочете. — От „Муви Хът“.

— От онзи автомат е — каза Викс. — Онзи в супермаркета на Брюър. Вземаш дивиди от него за долар на ден.

— А, да — сети се Инзли. — Виждал съм го. Никога не съм го ползвал. Вижда ми се твърде сложно.

— И още как, дори го сритах — присъедини се Нол. — Една вечер ми глътна долара.

— Какво се опитваше да вземеш? — полюбопитства Викс.

— Май беше „Спийд Рейсър“.

— Автоматът ти е направил услуга, повярвай ми.

Двамата се изкикотиха. Дори и Инзли се поусмихна леко. Но само докато не забеляза, че Сара продължава да се взира в бележката.

— Е, какво има? — повтори въпроса си. — Какво мислите?

— Днес е двайсет и четвърти, нали? — попита тя.

Инзли кимна.

— Да. Всъщност е рожденият ден на дъщеря ми. Защо?

— Защото тази бележка е от днес.

Той се наведе, за да погледне.

— Малко е побъркано, нали? Стига това да е точната дума.

— Да, мисля че е съвсем подходяща — каза тя. — Сега погледнете отново. Мисля, че има нещо още по-странно.

Глава 54

Определено по-странно.

Сара беше омела бургера си, приготвен по югозападна рецепта, и тънките лентички пържени сладки картофи и почти беше изпила втората бутилка „Будвайзер“. Мислеше за убиеца, до когото се приближаваше.

Останалите посетители на бара от двете ѝ страни се оживяваха и като че ли щяха да оправдаят репутацията на заведението като център на нощния живот в „Кандъл Лейк“. Поне такова беше мнението на шериф Инзли, който ѝ го бе препоръчал. С ниските си тавани, електрическите крушки по петнайсет вата и покрития с дървени стърготини под „Кантина“ беше истински авангарден бар.

Ако Сара си поставеше за цел да подслушва, щеше да чуе шокираните коментари на местните за убийството на Джон О’Хара. Какво казва шериф Инзли? Има ли заподозрени? Дали сред нас живее убиец?

Но Сара не подслушваше. Чуваше единствено мислите си, те кънтяха силно в главата ѝ и всички се въртяха около един въпрос: какво се опитваше да ѝ каже убиецът с последната следа?

Върху бележката от „Муви Хът“ беше отпечатано името на филма — романтичната комедия с Том Ханкс и Мег Райън „Имате поща“. Лековат женски филм. С други думи, не беше дивидито, което би взел О’Хара, предвид че неговите хобита бяха пиене и риболов.

И все пак съществуваше възможността да го беше взел за жена си Марша. Сара допускаше тази възможност — до момента, в който тя и Инзли прекосиха града, за да се озоват пред едноетажна фермерска къща с бяла дъсчена обшивка и да съобщят ужасната новина.

Оказа се, че семейство О’Хара дори не притежават дивиди плейър.

Добре, бележката беше следа. Сара беше убедена, че е така. Но колкото до смисъла ѝ, нямаше никаква представа.

Продължавай да мислиш, Брубейкър. Не се разсейвай. Отговорът е някъде тук… този негодник просто обича игричките.

Междувременно си беше уговорила среща в супермаркета на Брюър на следващата сутрин, за да провери дали има камера, която е насочена към така наречения „Муви Хът“. Може убиецът да беше записан. Тя, разбира се, не разчиташе особено на това. Беше твърде небрежно за тип като него, който и да беше той.

Сара отново се върна към размишленията си и пресъздаде отново събитията от следобеда в съзнанието си. Дали беше пропуснала или пренебрегнала нещо?

Нищо не ѝ хрумна. Вместо това постоянно си припомняше момента, в който Инзли каза на Марша О’Хара, че съпругът ѝ никога няма да се прибере у дома. Клетата жена се свлече на пода в дневната си, съкрушена от внезапната си загуба. Смъртта изиграва всички ни, както се казва.

Сара не можеше да се отърси и от онова, което ѝ беше казал Инзли, докато се прибираха от дома на О’Хара: двамата били женени от четирийсет и две години. Седеше на предната седалка в колата на Инзли и чувстваше вина, че в този момент мисли за себе си. Обаче не можеше да се отърве от тази мисъл. Беше първата, която ѝ хрумна.

Четирийсет и две години? Аз нямам дори четирийсет и два дни връзка.

Изведнъж Сара чу някой да говори от лявата ѝ страна. Гласът беше мъжки. Всъщност принадлежеше на доста привлекателен мъж. Понякога можеш да го прецениш още преди да си го погледнал.

— Леле, какво направих, а? — попита той.

Глава 55

Сара извърна лице към него. Донякъде ѝ заприлича на Матю Макконъхи — малко по-млад, без тексаския акцент и вероятно без потребността постоянно да съблича ризата си. Поне засега.

Той държеше бира. Нейната бира. Дали я беше взел по грешка? Неговата бутилка „Будвайзер“ беше съвсем наблизо.

— Не се притеснявайте — каза Сара. — Вече бях приключила с нея.

На лицето му на мига се появи усмивка — страхотна усмивка, както тя забеляза — и той започна да се смее.

— Шегувам се. Знаех, че е вашата бира.

Сара се присъедини към него.

— Заблудихте ме за секунда — каза тя.

— Съжалявам. Имам малко особено чувство за хумор. Позволете ми да ви взема нова.

— Няма нужда, наистина — възрази Сара. — Съвсем излишно е.

— Боя се, че не е така, ако не за друго, поне за да не разочаровам майка си — настоя той.

Сара се огледа наоколо.

— Майка ви тук ли е? — попита тя почти на шега.

— Не. Но би се ужасила, ако разбере, че синът ѝ не е успял да се реваншира. Имаше педантично отношение към маниерите.

Отново проблесна тази негова невероятна усмивка.

— Е, като че ли нямам желание да разочаровам майка ви — съгласи се Сара.

— Това е идеята — каза той. Обърна се и поръча на бармана още един „Будвайзер“. След това протегна ръка. — Казвам се Джаред, между другото. Джаред Съливан.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Сара. — И тя направи нещо, което досега никога не беше правила през всичките години във ФБР.

Ръкува се със сериен убиец.

Глава 56

— Нека да отгатна — каза Джаред, размахал показалец във въздуха. — Ню Йорк, нали?

— Грешка — отговори Сара. — Не съм нюйоркчанка. Дори не от някъде наблизо.

— Но със сигурност не сте оттук. Искам да кажа, почти съм уверен.

— И аз щях да кажа същото за вас — отбеляза тя. — Вие сте от Източното крайбрежие. Феърфакс, Вирджиния.

Джаред кимна.

— Роден съм и съм отраснал в Чикаго.

— „Къбс“ или „Сокс“? — попита Сара.

— Аз съм момче от северен район — отвърна той. — Фен съм на отбора от стадион „Ригли“.

— И с какво се занимавате в Чикаго, когато не сте зает да проклинате падението на „Къбс“?

— През по-голямата част от времето с финансови отчети. Търговски представител съм на „Спортни стоки Уилсън“. Там е централата им. Отговарям за югозападните щати, така че рядко съм си у дома.

— Това чувство ми е познато — отвърна тя. — Имам едно-единствено растение и то ме съди за престъпна небрежност.

Джаред се разсмя

— Ти си много забавна. Страхотно.

Барманът се върна с бирата на Сара и мушна салфетка под нея с отработено врътване на китката.

Сара понечи да отпие, но Джаред вдигна бутилката си.

— Да пием за живота на път — каза той.

— За живота на път — откликна тя. — И за възможността за предсрочно освобождаване един ден.

Джаред отново се разсмя и двамата чукнаха бутилките си.

— Красива и с чувство за хумор. Отчитам го като двойна заплаха.

— Охо! — възкликна Сара и го стрелна с поглед изкосо.

— Какво? Какво има?

— Вашата майка е била взискателна към обноските, а моята все ме предупреждаваше да внимавам с непознати мъже, които сипят комплименти.

— Точно затова ви се представих. Вече не съм непознат — каза той. — А що се отнася до комплиментите, не ми се вижда да сте от онези, които лесно се изчервяват.

— А от кои ви се вижда, че съм? — полюбопитства тя.

Той се замисли задълго, преди да отговори.

— Независима. Самоуверена. Обаче и донякъде ранима.

— Боже, сигурен ли сте?

— Така ми се струва. Обичам да се вслушвам в инстинктите си.

— Аз също.

— Какво ви казват вашите? — попита той.

— Че ако си изиграя добре картите, в бъдеще мога да се надявам на безплатна ракета за тенис — отговори тя.

— Има такава вероятност.

— Проблемът е, че не играя тенис.

— Колко жалко — отвърна той. — За ваш късмет, „Уилсън“ произвеждат и други хубави стоки.

Сара се чукна с пръст по слепоочието.

— Точно така, как не се сетих? Онзи филм, как се казваше? Онзи с волейболната топка, кръстена Уилсън?

— О, да — каза той. Но това беше всичко.

— На върха на езика ми е — продължи тя. — Боже, как се казваше филмът?

— Да, много мразя паметта ми да блокира така — обади се Джаред. — Направо ме подлудява.

Сара отпи голяма глътка, с която преглътна още нещо освен бирата. Накрая сви рамене.

— О, добре. Сигурна съм, че ще се сетя по-късно.

— Надявам се да присъствам, когато това стане.

— Ще видим — отвърна тя и стана от бар-стола. — Защо не поръчаш шотове, докато се отбия в дамската тоалетна? Бърбън устройва ли те?

Джаред я възнагради с най-широката си усмивка до момента.

— Наистина си те бива — подхвърли той.

Тя отвърна на усмивката му и мушна косата си зад ухото. Точно така, красавецо. Продължавай да си мислиш, че съм шаранче.

Глава 57

Сара тръгна по дългия тесен коридор в дъното на „Кантина“ и зави към дамската тоалетна. На две крачки от вратата спря и извади мобилния си телефон.

Ерик Ладъм вдигна на второто позвъняване. Както обикновено още беше в офиса в Куонтико. Чистачите от вечерната смяна го наричаха Ел Ноктамбуло. Нощния бухал.

— Пред компютъра ли си? — попита тя.

— Не съм ли винаги пред него?

— Трябва ми актуалният списък на служителите на „Спортни стоки Уилсън“ в Чикаго, засечен с данните от департамента за моторни превозни средства.

— Клонът му в Чикаго или за целия щат?

— За цял Илинойс — отговори тя.

— Кой е късметлията?

— Джаред Съливан.

— Джаред Съливан от „Спортни стоки Уилсън“ — повтори Ерик на фона от тракането по клавиатурата. — Може ли да ме уреди с безплатна тенис ракета?

Сара се разсмя.

— Това е по-смешно, отколкото можеш да предположиш — каза тя. — Колко време ще ти е нужно?

— Ти с колко разполагаш?

— Най-много две минути. Казах му, че отивам до тоалетната.

— Значи затова жените се бавят толкова дълго.

— Да, сега, момчета, вече знаете какво точно правим. Прикриваме се, за да ви проучим — добави тя. — Звънни ми.

Затвори телефона, приближи се до ъгъла и надникна, за да провери дали Джаред е там, където го беше оставила. Добро момче. Поръча ли вече шотовете?

Сара много добре знаеше името на филма с волейболната топка, наречена Уилсън. „Корабокрушенецът“. На всичкото отгоре и той беше с Том Ханкс.

Въпросът беше как човек, който работи за „Спортни стоки Уилсън“, не го знае? Това беше все едно кметът на Филаделфия да не може да назове боксьорския филм с участието на Силвестър Сталоун.

Ако работиш за тази компания, най-вероятно не би спрял да говориш за „Корабокрушенецът“ и проклетата волейболна топка.

Сара надникна отново зад ъгъла, но гледката ѝ беше препречена от мускулест застаряващ мъж с прошарена брада, който приближаваше по коридора.

Тя бързо се отдръпна, щом той се заклатушка към нея на път за мъжката тоалетна. Лъхаше на текила и одеколон „Олд Спайс“ и очевидно беше прекалил и с двете.

У Джаред имаше и още нещо, което тормозеше Сара. Попита откъде е, но не зададе никакви въпроси за професията ѝ — дори след като разказа за своята. Може и да не беше преднамерено.

А може би просто знаеше отговора на този въпрос.

Мобилният телефон на Сара завибрира в ръката ѝ. Ерик вече звънеше. Какъв човек.

— Можем да се простим с безплатните ракети за тенис. В „Спортни стоки Уилсън“ няма Джаред Съливан.

— Ами в града?

— Има двама Джаред Съливан в Чикаго, а в щата са петима. Двамата от Чикаго са на четирийсет и шест и петдесет и осем.

— Твърде стари са — каза Сара. — А някой в края на двайсетте?

— Този от Пеория: той е на двайсет и девет. Освен това е висок сто деветдесет и три сантиметра. Твоят човек колко е?

— За беда е седнал. — Тя надникна зад ъгъла още веднъж, за да провери дали ще може да го огледа по-добре. — О, мамка му.

— Какво?

— Ще ти звънна по-късно!

Трябва да бягам. Буквално.

Глава 58

Сара мушна телефона в джоба си и едва не се блъсна в дебелака текила/“Олд Спайс“, който излизаше от мъжката тоалетна. Той ѝ избърбори нещо, вероятно „Внимавай!“, а може просто да се беше оригнал.

При всички положения беше вече далечен звук, тъй като Сара тичаше и беше изминала половината разстояние по коридора към бара, където Джаред Съливан или който и да беше той, вече го нямаше.

Тя прекара няколко трескави секунди пред столчетата, на които бяха седели. Единствените следи от присъствието им бяха двете бутилки „Будвайзер“. Неговата беше празна, а нейната — до половината пълна. Или по-скоро до половината празна.

Сара се завъртя и огледа всяко ъгълче в „Кантина“. Нямаше го никъде. Поне не вътре.

Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Тя бързо се насочи към главния вход, а стърготините по пода хвърчаха при всяка нейна крачка. Бутна тежката дървена врата и буквално изскочи навън, а горещият нощен въздух я блъсна в лицето.

От лявата ѝ страна две жени пушеха. Приличаха на майка и дъщеря.

— Видяхте ли един мъж да излиза преди около минута? — попита Сара, почти останала без дъх. — С приятна външност, прилича на Матю Макконъхи?

— Току-що излязохме, скъпа — заговори по-възрастната жена и вдигна цигарата си, за да покаже, че тъкмо е запалена.

— Е, ако наистина прилича на Матю Макконъхи, ще ти помогна да го намерим — включи се по-младата и се изкиска.

Сара се насили да се усмихне само за да не изглежда като кучка, но вече беше насочила поглед към паркинга, който опасваше сградата. Три четвърти от колите на него бяха пикапи и беше абсолютно претъпкан.

Тя хукна по посока на часовниковата стрелка. Точно както бяха постъпили полицаите на езерото.

Може да беше паркирал отзад, а може дори да не беше стигнал още до колата си.

Тя затича през паркинга и обиколи постройката. Обиколи я още веднъж. Беше застанала от задната страна до два претъпкани контейнера за боклук и разчиташе предимно на светлината от пълната луна над себе си.

Първо чу звука.

Грохотът от двигател зад нея беше толкова мощен, та имаше чувството, че е застанала на пистата на международно летище „Дълес“. Освен това, щом се обърна, беше заслепена от фарове. Светлините се приближаваха. И то много бързо. Колата се беше насочила право към нея.

Нямаше време за мислене. Засили се. Скочи. Претърколи се. Право между двата контейнера от дясната си страна, а при приземяването на асфалта въздухът от дробовете ѝ беше изкаран.

Марка и модел! Регистрационен номер! Научи нещо!

Когато най-после беше в състояние да вдигне поглед и да се съсредоточи, колата зави зад ъгъла и изчезна. Навън беше толкова тъмно, че дори не успя да види цвета ѝ. Остана с празни ръце.

Не, почакай… не съвсем. Имаше собствената си кола.

Сара се изтласка и хукна към взетия под наем автомобил. Струваше ѝ се, че още има шанс да го догони. Ами да, разбира се, да видим какво може това камаро!

— Мамка му! — извика тя в мига, в който спря очи на него.

Добре, Джаред Съливан знаеше коя е тя. Знаеше също каква кола кара.

Сара спря до задната дясна гума, беше спаднала. Положението при задната лява беше същото.

— Мамка му! — извика отново тя. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Негодникът беше надупчил и четирите гуми и за още повече яснота беше забил джобно ножче в покрива на колата.

Само че ножът не беше негов.

Сара го измъкна с долния край на ризата си и извади телефона си, за да си светне с него. В дръжката от слонова кост бяха гравирани инициалите Дж. О.

Джон О’Хара.

Това беше джобното му ножче за риболов. И вече не беше в списъка на липсващите неща. Сара беше открила още едно парченце от пъзела.

Глава 59

На следващата сутрин Сара се обади на Дан Дризън, за да обсъди случая с него. Не ѝ се искаше да му звъни, но се налагаше. Беше като ходенето на зъболекар. За вадене на зъб. Без новокаин.

— По дяволите, Сара, би трябвало ти да го преследваш, а не обратното — смъмри я той рязко, но в тона му се усещаше нотка на искрена загриженост. — Можеше да те убие.

— Така е. Би богъл да ме убие, но не го направи — каза тя, застанала до прозореца на стаята си на третия етаж в „Ембаси Суитс“. Пред очите ѝ имаше само кактуси и магистрала докъдето стигаше погледът ѝ. — Вероятно се е криел при езерото и ме е видял с местните полицаи. От този момент нататък е можел да ме убие всеки момент, но е избрал да не го прави.

— Значи ми казваш, че не се е опитал да те прегази с колата си?

— Помислете. Ако наистина това е била целта му, защо му е било да включва фаровете?

— Което трябва да ме успокои? Той знае коя си, а това не е добре.

— Може би ще успея да го превърна в свое предимство. В момента обмислям тази възможност.

— Така ли? — попита недоверчиво Дризън. — Как?

— Още не съм решила, но ще го направя. Преди да размисли и да се върне за мен.

— А междувременно нямаш представа къде е, нито накъде се е запътил. Освен ако не ми кажеш, разбира се, че си разгадала следите, които е оставил.

— Хей, не стигнах ли дотук благодарение на „Одисей“?

— Да, благодарение на късмета си, не мислиш ли? Да имаш идея кое е следващото място, на което ще го отведе „Имате поща“? — попита той саркастично. — Дали няма да се опита да намери някой Джон О’Хара, който работи в поща?

Най-побърканото беше, че всъщност и Сара беше обмисляла такъв вариант.

Не ѝ се искаше да признае, но Дризън имаше право. Убиецът на Джон О’Хара продължаваше да е с предимство пред нея. И вероятно сега наистина беше още по-сериозно.

— Има доста неща, които да свърша тук — настоя тя. — Дори не съм започнала да работя в града. Може да е контактувал и с някой друг.

— Може. Но не искам през цялото време да се оглеждаш през рамо. Каквато и игра да мислиш, че играе, кой може да бъде сигурен, че накрая убитата няма да си ти?

— Значи съм дотук?

— Поне засега. Прибираш се у дома — каза той. — Освен това тук има някой, който иска да си поговори с теб.

— Кой?

Дризън се позасмя. Тя буквално успяваше да види хитрата му усмивка през телефона.

— Кой е? — повтори тя.

— Ще видиш — отговори той. — Прибирай се у дома, Сара. Това е заповед, между другото.

Глава 60

— Можехте малко да ми подскажете — прошепна Сара. — Сериозно.

Дан седеше на съседния до нейния стол, кръстосал дългите си крака под седалката. Беше ведро и ранно утро във Вашингтон, едва седем часът на следващия ден.

— Не, това само щеше да те накара да се притесняваш — прошепна в отговор той.

— А какво да кажем за този момент? Ужасно съм притеснена. При това аз никога не се притеснявам.

Като по команда вратата до тях се отвори. Оттам се показа възрастна жена с излъчване на майка квачка и им кимна леко. Беше притиснала клипборд към гърдите си.

— Президентът ще ви приеме сега — съобщи тя.

Сара се изправи, пое дълбоко дъх и приглади някакви невидими гънки по блузата си. В съзнанието ѝ пробягаха няколко панически мисли. Забравих ли да си сложа дезодорант? Как се говори — интелигентно — с президента?

— След теб — каза Дан и протегна напред ръка. — Той иска да види теб, а не мен.

Сара беше гледала толкова пъти подобна сцена в „Западното крило“ по телевизията. Но там всички бяха актьори. Играеха роли.

Това беше реалност. Намираше се само на крачка от Овалния кабинет и сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Дали е твърде късно да се извиня, че ще отсъствам по болест? Не е смешно, Сара. Тук няма нищо смешно.

Клейтън Монтгомъри, най-влиятелният човек в свободния свят — и фигура не за пренебрегване в целия свят — беше от фракцията на консервативно ориентираните демократи, произхождаше от Кънектикът, национален състезател по лакрос в университета „Дюк“. Въпреки че придобитата южняшка слава му беше помогнала при президентските избори, той нямаше да ги спечели, ако не беше съпругата му.

Роуз Монтгомъри — с моминско име О’Хара — беше бивша мис Флорида и обичана водеща на новините по десети канал на телевизията в Маями в продължение на пет години, преди да срещне Клейтън. С други думи, преди изборите тя се радваше на по-голяма популярност във Флорида не само от съпруга си, но и от неговия републикански опонент.

О, освен това тя говореше добре испански и се предполагаше, че може да изпълни „Хава Нагила“ на кларинет.

Монтгомъри спечели президентския пост с двайсет и осем електорални вота преднина. Общият брой на електоралните вотове, които спечели, като се пребори във Флорида ли? Двайсет и девет.

— Представям на всички ви агента от ФБР Сара Брубейкър — обяви президент Монтгомъри, който седеше зад историческото си бюро и подписваше куп документи. На живо брадичката му изглеждаше още по-мъжествена, отколкото по телевизията. Засега дори не беше вдигнал поглед към нея. — Преди две вечери сериен убиец ѝ е правил компания за питие, а след това се опитал да я прегази на паркинга. Нали така, агент Брубейкър?

— Ъъ, да, господин президент — отговори тя.

Президентът най-сетне вдигна очи и се взря в Сара в продължение на най-дългите пет секунди в живота ѝ.

След това се усмихна леко, както правеше винаги когато спечелеше точка срещу опонента си по време на дебатите. Също както когато беше позирал за плакатите в кампанията.

— А пък аз си мислех, че аз съм имал някои лоши първи срещи — подхвърли той. — Елате да седнете, Сара.

Глава 61

Всъщност брифингът се оказа лесната част. Президентът слушаше внимателно, като си нахвърляше обичайните бележки. Не я прекъсна нито веднъж. Сара говореше ясно, сбито и се придържаше към фактите. Съвсем хладнокръвно. Странно, помисли си тя. Може би просто човекът е добър слушател.

После дойде ред на въпросите и отговорите.

Президентът седеше в едно кресло, очевидно „неговото кресло“, а сред останалите присъстващи бяха началникът на канцеларията му Конрад Гилмартин и прессекретарят му Аманда Кайл, която всъщност — каква ирония — малко приличаше на Си Джей от „Западното крило“. Предвид привичния маниер, с който двамата се настаниха на канапето от лявата му страна, очевидно това бяха „техните места“.

В единия край на канапето, разположено срещу тяхното, седеше Дризън, а в другия — Джейсън Хоторн, заместник-началникът на Тайните служби. Сара беше притисната между тях и изпитваше неприятното чувство, че е пътник на средно място в самолет.

Просто приятна сбирка в широк кръг.

Президентът прочисти гърло и изстреля първия си въпрос към Сара.

— Има ли причина да се предполага, че моят шурей би бил сред мишените на този убиец?

— Имате предвид дали е по-вероятна цел от всеки друг с име Джон О’Хара, така ли, сър? — попита тя.

— Да, точно така.

— Краткият отговор е, че още не знам.

Президентът бавно поклати глава. Изведнъж Сара престана да се чувства уютно в тази стая.

— Подобен отговор бих могъл да получа от кого да е, агент Брубейкър — изрече той. — Вие кой да е ли сте?

Опа.

Дризън се готвеше да ѝ хвърли спасителен пояс, но Монтгомъри го спря с жест, едва доловим, но с безпогрешен подтекст.

Президентът гледаше Сара в очакване. Тя знаеше, че този път не може да се надява на усмивка и шега за финал.

Стегни се, Брубейкър! Още по-добре, кажи му какво мислиш наистина.

— Прав сте, господин президент. Нека опитам отново — успя да каже най-после. — Мотивацията на серийния убиец няма абсолютно нищо общо с вашия шурей. Това е моето убеждение.

Останалите присъстващи с изключение на Дризън едва се сдържаха да не изкажат възраженията си. Това е нелепо! Как бихте могли да сте сигурни на този етап?

Но не искаха да си позволяват волности пред шефа си. Прехапаха езици.

Колкото до президента, той се облегна заинтригуван в креслото си.

— Продължавайте — изрече. — Убедете ме.

Глава 62

В стаята беше толкова тихо, та Сара вярваше, че чува собственото си мигане.

— Господин президент, бих искала да се замислите кое би привлякло убиеца към конкретен О’Хара, бил той вашият шурей или друг — започна тя. — Може да са били съученици, да са имали делови взаимоотношения — на теория би могло да е всичко. И все пак, какъвто и да е мотивът, реакцията на убиеца към познанството му с този Джон О’Хара би трябвало да е толкова властна и неудържима, че се е проявила като потребност да убие кого да е, стига да носи името Джон О’Хара.

— Да не би да казвате, че това е невъзможно? — попита президентът.

— Не. Всъщност е точно обратното. Напълно възможно е — каза тя. — Аз съм убедена, че убиецът се е прицелил в конкретен Джон О’Хара.

— Но той не е моят шурей.

— Точно така.

— Защо не? Господ е свидетел, че си е създал някои врагове.

— Сигурна съм, че е така — отговори Сара малко прибързано. В мига, щом изрече тези думи, ѝ се прииска да можеше да ги върне обратно. — Съжалявам, сър, не влагам неуважение към него.

Президент Монтгомъри лекичко се засмя.

— Няма нищо. Щом Летърман и Лено могат да го критикуват, и вие можете — каза той. — Самият аз също го правя. — Той огледа стаята. — Всъщност важи за всички нас.

— Мисълта ми беше — продължи тя, — че привидно съществува логика убийствата да имат нещо общо с шурея ви предвид неговата… да кажем, прословута репутация. Но за мен логиката се промени.

— След като се срещнахте с убиеца.

— Да — потвърди Сара. — Осъзнах, че този тип можеше да ме убие, ако искаше. Дори доста лесно. Но не го направи. Защо? И кое го накара да ми се разкрие по този начин?

Съветниците на президента на канапето вече не можеха да се сдържат. Искаха и те да се включат в разговора.

— Защото това е игра за него, нали? Играе си с вас — коментира Гилмартин, началникът на канцеларията.

— Да, но нещата са по-дълбоки — отговори Сара. — Той иска да съм уплашена, да живея в страх, а това е невъзможно, ако съм мъртва. Същото важи за истинския Джон О’Хара.

Аманда Кайл, прессекретарят, придоби вид, сякаш току-що е решила загадката в „Колелото на късмета“.

— Значи причината да убива толкова хора с името Джон О’Хара е, за да може истинският да живее в страх?

— Това е моето убеждение — каза Сара. — По същата причина мисля, че онези Джон О’Хара, които вече не са сред живите — като известния писател например, — не са от значение. Това не са убийства за прославяне. Нищо тук не напомня Джон Хинкли.

— Но информацията не е излязла в публичното пространство — включи се Хоторн, заместник-началникът на Тайните служби. — Който и да е „истинският“ Джон О’Хара, той не знае нищо.

— Боя се, че ще узнае — каза президентът. — Както и цялата страна.

— Бихме могли да почакаме още малко, сър — възрази Хоторн. — Бог знае колко са мъжете на име Джон О’Хара, да не говорим за членовете на семействата им. Помислете за паниката.

— До тази сутрин тъкмо за нея мислех — призна президентът. — Но ако умре още някой О’Хара и се узнае, че сме били наясно с тази заплаха, а не сме предупредили никого, чака ни неимоверен скандал.

Сара огледа стаята. В думите на президента определено се усещаше категоричност, тъй като те поставиха край на дискусията. Точка.

— Да започна ли да подготвям изявление, сър? — попита Кайл, която вече нахвърляше бележки в тефтера с жълти листове в скута си.

— Да — каза той. — Но има нещо, което не ми е ясно. — Той се обърна към Сара. — Още не разбирам защо братът на жена ми не може да е истинският, както го наричате вие, Джон О’Хара.

— Ако ми позволите, ще се изразя така — заговори тя. — Да речем, споделите с брата на жена си, че някак е успял да вдъхнови сериен убиец, още повече такъв, който е готов да убие не само него, но и всички с името Джон О’Хара, каква би била първата му реакция?

Президентът извъртя очи. Разбра какво имаше предвид.

— Странно, но думата „страх“ не е първото нещо, за което бих се сетил, нали? — отговори той. — Това би се оказало най-голямото постижение в живота му. Направо би полетял от възторг. Всички знаят, че е такъв.

Сара кимна.

— Включително и нашият сериен убиец.

Никой друг не каза нищо. Нямаше нужда. Стори го единствено президентът.

— Добра работа, агент Брубейкър. Харесвам начина ви на мислене.

— Благодаря, сър.

— Всъщност дължите благодарности на началника си Дан — отговори той. — Той настоя да ви доведе тук тази сутрин.

Сара се обърна към Дризън, който почти не беше продумал през цялото време. Тя не можеше да повярва. Беше ѝ казал, че президентът иска разговор с оперативните лица и е настоял специално тя да присъства.

С други думи, беше я излъгал.

А тя нямаше как да му е по-благодарна.

Глава 63

На връщане от Белия дом Дан я предупреди почти шеговито:

— Пази се от емоционалния спад.

— От кое? — учуди се Сара.

— Емоционалния спад — повтори той. — Само почакай.

Не ѝ се наложи да чака дълго. Почувства го минута след като седна зад бюрото си в Куонтико. Беше хвърчала нависоко, водила бе разговор в Овалния кабинет с главнокомандващия на страната. С президента. А сега какво? Отново се беше върнала към изходна позиция. Просто агент от ФБР.

Беше забелязала закачения зад гърба на Монтгомъри оригинал на Рокуел „Изграждането на Статуята на свободата“. Върху един шкаф стоеше култовата скулптура на Фредерик Ремингтън „Бронко Бъстър“. И двете бяха там благодарение на най-великия интериорен дизайнер: „Смитсониън“.

Сара въздъхна. Беше пак сама в мъничкия си кабинет, украсен със седмичната кръстословица. Единственото нещо, закачено на стената, беше издраскана дъска за писане с маркер, а най-близкото до скулптура беше таралежче магнит на бюрото ѝ, което държеше кламерите ѝ.

С други думи, преживяваше емоционален спад.

Имаше и още нещо. Пред Сара лежеше досието с данни за убиеца на Джон О’Хара и буквално ѝ се подиграваше. Външно не се различаваше от останалите папки — претъпкана, от жълт рециклиран картон. Но отвътре…

Не можеше да избяга от факта, че това досие предизвиква у нея различно усещане, някак по-лично. Беше се срещнала с него лице в лице, беше се здрависала с него. Гледаше го право в очите. Бяха светлосиви. Продължаваха да се взират в нея, да я предизвикват.

Сара отвори папката. За кой знае кой пореден път извади полицейските доклади и тези от извършените аутопсии. Прочете бележките си. Включи компютъра и отново започна да търси нещо, свързано с „Одисей“ или „Имате поща“.

След това продължи да работи по телефона. Говори с управителя на супермаркет „Брюър“ в Кандъл Лейк. Нямаха охранителна камера в близост до „Муви Хът“. Всъщност не разполагаха с камери никъде в магазина.

— Тук краденето на стоки от магазин не е разпространено — обясни управителят.

Тя се обади в „Кантина“ и говори с бармана, който беше сервирал първата бира на „Джаред“. Онази, която беше изпил, преди умишлено да пие от нейната.

— Дали има някакъв шанс да е платил с кредитна карта? — попита тя.

Беше наясно, че този шанс беше нищожен и клонеше към нула, но какво пък. Понякога се налага да стреляш надалеч, за да уцелиш.

Като стана въпрос за това… не трябваше ли някой да ми звънне?

Сара взе дневника си с телефони и провери списъка от хора, на които беше оставила съобщения. Шериф в Уинемука, Невада. Детектив във Флагстаф, Аризона. Главният библиотекар в окръжната библиотека „Кърн“ в Бейкърсфийлд, Калифорния. Всички бяха отговорили на обаждането ѝ.

С изключение на един.

Според базата данни на ФБР през последната година беше имало общо шестнайсет бягства от затвори и психиатрични институции. От тези шестнайсет само две бяха от значение. Едното беше на затворник от щатския затвор в Монтгомъри, Алабама; другото беше на пациент в психиатрична клиника „Игъл Маунтин“ в Лос Анджелис.

Снимката към досието на затворника от Алабама изключваше вероятността той да е убиецът. Не и ако този „Джаред Съливан“, когото беше срещнала Сара, не беше успял междувременно да свали близо стотина килограма, да не говорим за кинжалите, татуирани от двете страни на лицето му.

Историята на пациента от психиатрията в Ел Ей беше различна. Или по-точно нямаше никаква история. Сара беше поискала копие от полицейския доклад, изготвен след бягството му, но още не го беше получила. Освен това в Бюрото не разполагаха с никаква информация за него, което не беше голяма изненада. В много от щатите, особено в Калифорния, си имаха свои правилници и регламенти за опазването на дискретност по повод пациентите.

Най-умният начин да не се съобразява с тях? Добрият старомоден телефонен разговор.

Стига някой да отговори на позвъняването.

Сара беше оставила две съобщения на Лий Макконъл, началник на администрацията в „Игъл Маунтин“. Той, разбира се, по-скоро би позволил да му извадят зъб без упойка, отколкото да обсъжда бягството на пациент под негово наблюдение.

— Трети рунд — измърмори Сара и започна да набира номера.

Не беше сигурна, но ѝ се струваше, че жената, която отговори този път, беше различна от онази, с която беше разговаряла предишните два пъти. Може би някоя заместничка. Това със сигурност би обяснило факта, че жизнерадостно обяви:

— Господин Макконъл току-що пристигна; нека ви свържа — което беше последвано от десет секунди абсолютна тишина, през които Макконъл вероятно гълчеше горката жена, че първо не го е попитала.

Накрая вдигна телефона.

— Агент Брубейкър? Лий Макконъл — каза той. — Какво съвпадение. Точно се канех да ви се обадя.

Да, как ли пък не. И аз точно се канех да пристана на Джони Деп.

Сара разрови бележките си, за да провери името, което си беше записала. Това на пациента на Макконъл. По-скоро на бившия пациент.

Откри го.

— Какво можете да ми кажете за Нед Синклер? — попита тя.

Глава 64

Гласът на Макконъл някак пресекваше. Не беше заекване или друг говорен дефект, а приличаше по-скоро на преглъщане, нещо като диспепсия, сякаш се опитваше да задържи сандвича от ръжен хляб и пастърма, който беше ял на обяд. В резултат на това без причина поставяше ударение на случайни думи.

Това ѝ напомни пародиите на „Монти Пайтън“. А оттам и Джон Клийз…

— Нед Синклер, така ли? Какво… бихте… искали да знаете за него? — попита той.

Сара потисна смеха си и зададе първия си въпрос, съвсем лесен.

— От коя раса е? Бял, чернокож, латиноамериканец?

Ако Нед Синклер не беше бял, разговорът щеше да бъде съвсем кратък.

— Бял е — отговори Макконъл. — Боя се, че досието му не е… пред… мен, така че не мога да ви помогна с ръст и тегло или дори с възрастта му.

— Не можете ли да прецените приблизително възрастта му?

— Бих казал около трийсетте, а може и малко по-възрастен. Не съм общувал много с него; всъщност никой тук… не е успял… истински. Нед Синклер почти не говореше.

Възрастта около трийсетте вероятно беше съвпадение, но тази неразговорливост беше в другата крайност спрямо човека в „Кантина“. Джаред Съливан определено беше приказлив, нямаше никакъв проблем с това.

— Какво още бихте могли да ми кажете за него? — попита тя.

— Вероятно би трябвало да разговаряте с лекуващия психиатър. Нед беше негов пациент известно време, но името му не ми е под ръка — каза той. — Всъщност нека… взема… картона. Ще изчакате секунда, нали?

Преди Сара да е успяла да каже нещо, вече слушаше песента на „Бийтълс“ „Дългият и труден път“, изпълнена на тромбон. Твърде неподходящо заглавие на фонова музика за изчакване.

Провери набързо електронните си съобщения, за да убие малко време. Беше само едно. Единственото ново писмо, откакто беше проверила пощата си на излизане от Овалния кабинет. Покана за следващата държавна вечеря? Място на президентската маса?

Сара се усмихна. Едно момиче има право да си мечтае…

Погледна името на подателя. Кой? Не се сети в началото. После ѝ просветна.

Марк Камбъл. От телефонния ѝ списък.

Той беше шериф на Уинемука, Невада, градчето, в което беше живяла първата жертва Джон О’Хара.

Сара плъзна поглед по темата на писмото и се оживи на мига.

Тя гласеше: „ОТКРИХ НЕЩО“.

Глава 65

Сара бързо щракна върху писмото и се приближи до екрана заради обещаващото „открих нещо“.

Междувременно още изчакваше разговора с Макконъл. Къде търси картона на Нед Синклер? В Кливланд?

Беше говорила с шериф Камбъл от Уинемука, преди да замине за Парк Сити. Логиката беше проста. Щом убиецът на Джон О’Хара беше оставил книгата „Одисей“, вероятно беше подхвърлил нещо и при първата си жертва. Следа, която още не беше намерена.

Тя бе настояла Камбъл да огледа отново местопрестъплението до последния сантиметър, като обърне особено внимание на самия труп.

— Поверете всичките му дрехи още веднъж — беше поръчала. — Чорапи, бельо… всичко.

Сара знаеше, че е досадна, но това просто трябваше да се направи. Понякога се налага да стреляш надалеч, за да уцелиш нещо.

Писмото на Камбъл се отвори в секундата, в която Макконъл отново се появи на линия.

— Съжалявам — извини се Макконъл. — Не можех да го открия, но вече е у мен.

Интересно, беше престанал да поставя ударение на случайни думи, а може и Сара да беше престанала да го слуша толкова внимателно. Слухът ѝ беше отстъпил пред зрението, тъй като беше започнала да чете съобщението на Камбъл.

— Бяхте права — подхвана.

Камбъл обясняваше как хората му огледали маншетите на панталоните каки на първата жертва Джон О’Хара. Разгънали ги и шерифът открил смачкана хартийка, бележка, която се била скрила в гънката на десния крачол като молитвено послание, пъхнато в Стената на плача. На нея имало два реда ръкописен текст.

Заспивайте, дечица, които чувате ръмженето на звяра.

Свидетел направете ме каква забъркал е попара.

Първата мисъл на Сара беше, че това е цитат от стара детска книжка, макар и неизвестна за нея. Прочете текста още веднъж. Може да беше от някое стихотворение. А може и отникъде да не беше — просто от съзнанието на убиеца.

Тя влезе в гугъл, а Макконъл продължаваше да говори. Изреждаше основни факти от живота на Нед Синклер по точки.

— Докторска степен по математика… преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис… уволнен преди почти четири години…

Сара преписа редовете от електронната поща.

Макконъл нареждаше монотонно:

— Диагнозата му е обсесивно-компулсивно разстройство… неестествена привързаност към друг член на семейството… сестра му Нора…

— Мамка му! — измърмори тихо Сара, загледана в екрана.

Резултатите от търсенето — те бяха хиляди. Беше пропуснала да сложи редовете в кавички. Добави ги набързо и — бинго — хилядите резултати се превърнаха в един.

Това беше уебсайт на някаква музикална група. Името беше красноречиво.

Сара внезапно скочи от стола и се хвърли към дамската си чанта, която беше на пода зад нея. Вътре в един джоб беше дискът с „Имате поща“. Обърна го да види гърба и прегледа отпечатаните начални надписи от филма. Беше прочела името, знаеше го, но искаше да е напълно сигурна.

Върна се до бюрото и разрови бележките си за „Одисей“. Не се съмняваше, че си е записала името на жената на Джеймс Джойс.

— Как казахте, че се казвала сестрата на Нед? — прекъсна тя с въпроса си Макконъл.

Честото му преглъщане и наблягането на случайни думи се беше появило отново. И все пак точно в тази дума нямаше нищо случайно. Беше право попадение.

— Името на сестра му… Нора — съобщи той.

Глава 66

На екрана на мобилния ми телефон се изписа: „Съдебна медицина Куинс“.

Оставих чашата си с портокалов сок, спрях звука на малкия телевизор в кухнята и отговорих:

— Ало! — още преди второто позвъняване.

— Агент О’Хара, обажда се доктор Папендзикас — чух отсреща.

Съдебният лекар ми звънеше на сутринта, както беше обещал. При това бодър и ранобуден.

— Каква е присъдата ви за нашата двойка от летището? — попитах. — Имате ли добри новини за мен?

— Бяхте прав — каза той.

— Циклозарин?

— И то много.

— Сигурен ли сте?

Очаквах лекар с нюйоркски манталитет да ми отвърне нещо остроумно от сорта на: „Хей, тъпако, ако искаш, потърси второ мнение!“.

Но междувременно се бях издигнал с едно стъпало в очите му. Вече не бях случаен човек с налудничаво предчувствие. Определено бях напипал нещо.

Ето защо онова отношение беше изчезнало. Беше отстъпило встрани.

— Да, сигурен съм, циклозарин е — потвърди той. — Предполагам, имате известен опит с отравяния?

— Да — отговорих.

И то от първа ръка. Да кажем, че много внимавам кой ми готви напоследък.

— Това, разбира се, не е обикновена отрова — уточни той, а гласът му се отдалечи.

Усукваше, за да види какво мога да му кажа, ако изобщо кажех нещо. Буквално четях мислите му. Натоварено летище в Ню Йорк. Смъртоносно вещество, пуснато от терористи.

Аз обаче нямах намерение да влизам в подробности, ако не за друго, то защото не бях сигурен как да тълкувам това. Две мъртви новобрачни двойки, и двете жертва на екзотична отрова. Това не беше все още „почерк“, но — наречете ме Айнщайн — определено не беше съвпадение.

— Кога трябва да предадете доклада от аутопсията? — попитах.

— Утре — отговори той. — Освен ако няма причина да не го предавам, разбира се.

Трябваше да му го призная; не се отказваше лесно. Направо ми предлагаше да забави предаването на доклада, при положение че споделя с него откъде знаех, че трябва да търси циклозарин.

Сега фактът, че при посещението ми той гледаше клюкарския ТMZ, съвсем ми се изясняваше. Доктор Папендзикас обичаше да бъде информиран. Не можех да го виня, разбира се; той по цял ден се занимаваше с дисекции на мъртви хора. Нещо трябва да пооживи атмосферата, нали така?

— Всичко е наред — уверих го. — Можете да предадете доклада от аутопсията, когато…

— Боже милостиви! — избъбри той.

— Какво?

— Има ли телевизор при вас?

Пред него очевидно имаше.

— Да, защо? — попитах.

— Пуснете Си Ен Ен, защото… ъъ… ами… — той заекваше, сякаш не знаеше как точно да се изрази. — Има… ъъ…

— Какво? Какво има?

Най-накрая изплю камъчето:

— Това сте вие!

Глава 67

Незабавно грабнах дистанционното и превключих на Си Ен Ен. Още преди да съм успял да натисна бутона за включване на звука, вече бях… да кажем безмълвен.

Наистина ставаше въпрос за мен. Ето го — името ми с големи букви в горния край на екрана. Истинският шок обаче се криеше в първите думи. Искаше ми се да разтъркам очи и да проверя дали съм видял добре. Какво става, по дяволите?

СЕРИЕН УБИЕЦ НА ХОРА С ИМЕ ДЖОН О’ХАРА

Успях да включа звука в момента, в който водещият прехвърляше към репортер пред Белия дом. В същото време чувах и друг звук — на всичкото отгоре името си, — но в този момент осъзнах, че доктор Папендзикас още е на телефона.

Не задълго.

— Агент О’Хара, там ли сте? — питаше той. — Агент О’Хара?

— Тук съм, тук съм.

— Какво става?

— Точно това смятам да разбера — отговорих. — Благодаря за насоката.

И след тези думи затворих. Внезапно, да, но тъкмо бях прочел името си на един и същ ред с думите „сериен убиец“ по телевизията. По дяволите, дори още не знаех какво означава това, знаех само, че никак не е добре.

Съсредоточих се в кореспондента пред Белия дом — някакъв тип с коса като каска и конски зъби — точно навреме, за да чуя, че цитира по-ранно изявление на прессекретаря на президента. Следващ кадър: озоваваме се в залата за брифинги на Белия дом.

Най-сетне се появиха подробности. Седях и слушах Аманда Кайл, прессекретар на президента, да обяснява, че „по неизвестни до момента причини“ някой се разхожда наоколо и убива мъже, които се казват Джон О’Хара. До момента четирима от четири различни щата.

Тя наблегна, че мотивът на убиеца няма нищо общо с шурея на президента, но циникът у мен беше на друго мнение. И, разбира се, нямаше да бъда единствен. Тя просто предугаждаше яростната атака, щом дойде моментът за въпроси. И той дойде.

Залата избухна като дарвинистко състезание по надвикване до момента, в който най-шумните и най-настоятелните спечелиха превес.

— Охраната на шурея на президента била ли е засилена?

Аманда Кайл не беше прессекретар току-тъй. Тя знаеше точно в как трябва да насочи разговора.

— Джон О’Хара, шуреят на президента, е поставен под охраната на Тайните служби още преди встъпването в длъжност — започна тя, преди да отклони темата. — Но причината да съм тук днес, причината президентът да смята, че е толкова важно да обявим тази опасност пред обществото, е, че очевидно не можем да осигурим същата защита на всеки в тази страна, който носи името Джон О’Хара. Никак не бихме искали да създадем паника, но същевременно наша отговорност и дълг е да уведомим хората.

Залата отново изригна, но все едно зад гърба на Кайл беше спуснат транспарант „мисията изпълнена“. Този път наистина беше така. Хитро беше отклонила прожекторите от шурея на президента.

Следващият въпрос.

— Къде е имало убийства до този момент?

Кайл хладнокръвно изреди малките и големите градове. Уинемука… Парк Сити… Флагстаф… Кандъл Лейк.

Почакай малко, помислих си. Парк Сити?

Скочих от стола в кухнята и се втурнах право към кабинета. Там бях оставил Библията, пристигнала по пощата. С неизвестен подател.

Разгърнах корицата и се загледах в печата с червено мастило, а през това време се върнах обратно в кухнята. СОБСТВЕНОСТ НА ХОТЕЛ „ФРОНТИЪР“, ПАРК СИТИ, ЮТА.

Оставих Библията върху гранитния плот и отворих на мястото, където беше изрязаният пасаж — Второзаконие 32:35, песента на Мойсей. Бях я отбелязал с жълто залепващо се листче, върху което бях записал липсващите думи.

Отмъщението е мое и аз ще отплатя, кога им се разклати ногата; защото денят на загиването им е близък, скоро ще настъпи приготвеното за тях.

Едва бях прочел последния ред, когато чух глас зад гърба си. Някой беше влязъл в дома ми, в кухнята ми. Някой, когото този път бях убеден, че не познавам.

— Вие ли сте Джон О’Хара? — изрече непознатият глас.

Глава 68

Замръзнах, тялото ми остана напълно неподвижно в продължение на няколко секунди. Тези секунди ми се сториха цяла вечност. Или беше заради усещането, че ми остават едва няколко минути живот?

Ако бях на всяко друго място, но не и в дома си, вече щях да съм се навел светкавично към кобура на глезена си.

Само че моето бебче, и още по-важно, деветмилиметровата берета, която придържаше, бяха някъде в спалнята ми заедно с портфейла, монетите от джобовете и до половина изконсумираната ролка ментови бонбони.

Сега какво?

Следващият ми шанс. Посегнах надясно, стиснах най-близката дръжка от стойката с ножове „Вюстхоф“, поставена до печката, и се извъртях със стегната ръка, готов да метна хладното си оръжие.

Отново застинах.

И добре че го сторих. Иначе вероятно и тя нямаше да последва примера ми — а в нейната ръка беше пистолетът.

— ФБР! — извика и приклекна в позицията, на която ни учат през първата година. По-малка мишена, повече защитени органи.

Чак когато се увери, че има предимство, тя се пресегна към значката си. Дори от повече от шест метра можех да разпозная, че е истинска.

— Мили боже, изкарахте ми акъла! — изпъшках и оставих ножа.

Въздъхнах така тежко, че бих могъл да надуя гигантския балон пред „Мейсис“ за парада по случай Деня на благодарността.

И нейната въздишка беше тежка. Роки срещу моя Булуинкъл.

— Господи, можех да ви прострелям! — промълви тя и свали оръжието си.

— И аз от това се боях.

Кимнах към телевизора. На екрана отново показваха водещия на новините, както и онова заглавие: „Сериен убиец на хора с име Джон О’Хара“.

В мига, в който го видя, тя извъртя очи. Бяха зелени, не можех да не го забележа, също и колко привлекателна беше. И интересна в същото време. Имах чувството, че с опънатата си назад коса и дискретния грим се опитва да не изтъква вида си. Всъщност ефектът беше точно противоположен.

— Аз съм Джон О’Хара — потвърдих онова, което и двамата бяхме видели на екрана. — А вие сте?…

— Специален агент Брубейкър — представи се тя. Прибра в кобура своя глок 23. — Помислихте, че аз…

— Че се каните да ме превърнете в петата жертва — довърших. — Почакайте, вие откъде…

Определено си довършвахме изреченията взаимно.

— Позвъних на входната врата, но никой не отвори. Заобиколих отзад, а вратата към вътрешния двор беше отворена… не чухте ли звънеца?

— Никой не го чува, повреден е — обясних. — Боже, май наистина трябва да го поправя.

Тя се разсмя, но не на саркастичната ми забележка.

— Какво? — попитах. — Кое е толкова смешно?

— О, нищо — отвърна тя и погледна към плота пред мен.

Сведох поглед и видях неподходящия нож, който се канех да запратя по нея подобно на някой нинджа боец. Ножът наистина нямаше да ми е много от полза. Стегни се, О’Хара. Това беше седемсантиметров нож за белене.

Свих рамене.

— Не е особено впечатляващ, а?

— Не се тревожете, виждала съм и по-малки — подхвърли тя. — Освен това не е важен размерът, а как бива използван, нали?

Беше и забавна.

— Жените наистина ли вярват в това? — попитах.

— Всъщност не.

— Ох — възкликнах. — Значи наистина сте дошли да ме нараните.

— А, ето я и нея — отбеляза тя.

— Коя?

— Фалшивата скромност. Самоиронията. В досието ви пише, че сте експерт в тази област.

— Наистина ли? Какво друго пише? — поинтересувах се.

— Цял куп интересни неща, поне в тази част, която имам право да чета — сподели тя. — Всъщност точно затова съм тук.

— За да обсъждаме досието ми?

— Не. Да ви помогна.

— Бюрото вече ме прати при психоаналитик.

— Знам. Но той не може да направи за вас онова, което мога аз — отсече тя.

— О, така ли? И какво е то?

— Да ви опазя жив.

Спрях и се загледах в зелените ѝ очи.

— Добре. Мисля, че току-що напипахме общ интерес.

Глава 69

Репортажът от новините? Фактът, че тя се намираше в къщата ми? Беше напълно излишно да питам в кой отдел на Бюрото работи.

И все пак.

— Предполагам, че групата за поведенчески анализ не проверява домовете на всички Джон О’Хара в страната? — попитах.

— Не — отговори тя. — Боя се, че само вас.

Повече, отколкото би трябвало да се боя аз?

Седнахме на кухненската маса и я гледах как взема чантата си и вади оттам разни неща, като че ли това беше първият ден в училище. Бележник. Химикалка. Папка. Обаче имаше нещо, което бях сигурен, че не носи.

— Досието ми… НУ? — попитах.

— Също и НР — допълни тя. — Доста прочут сте.

— Прословут по-скоро.

— Виждате ли как се подценявате?

Щом досието ти е маркирано с „Не унищожавай“ и „Не размножавай“, има вероятност да си стигнал няколко пъти до ОР през годините.

Оплескване на работата.

— Очевидно сте видели репортажа в новините — започна тя. — Има един мъж, който убива само хора на име Джон О’Хара.

— Но в новините не споменаха нищо за пола на убиеца, а вие току-що го направихте. Мъж. Знаете ли кой е той?

— Не само това, дори се видях с него. Всъщност пихме бира заедно. Дълга история.

— Много романтично. И аз ли съм го срещал?

— Не знам — призна тя. — Но има нещо, в което съм сигурна. Той никак, ама съвсем никак не ви харесва.

— И по каква причина? — попитах.

— Свързано е по някакъв начин със смъртта на сестра му.

Съзнанието ми веднага започна да възпроизвежда всички случаи, по които бях работил, като бързо сменящи се кадри. Имаше няколко възможности, но усещане в стомаха ме насочваше към конкретно име. По дяволите, бях си спомнил за нея едва преди няколко минути, докато разговарях с доктор Папендзикас.

Като говорим за усещане в стомаха, тя беше истинска отрова отвсякъде. Продължавах да изпитвам болка дори само при изричането на името ѝ.

— Нора? — попитах. — Той е братът на Нора Синклер?

Глава 70

Агент Брубейкър се взираше в мен от другата страна на масата. Ето че бях споменал Нора, а тя не каза нищо в отговор. Нито да, нито не, нито оу. Нямаше кимване, нито дори докосване на върха на носа. Нищо.

Вместо това тя скръсти ръцете си, слаби и с тен.

— Случайно да знаете името на съпругата на Джеймс Джойс? — попита тя.

Странен момент за решаване на литературни загадки.

— Не — отвърнах. — Не го знам.

— Нора. Името ѝ е било Нора Джойс — каза тя. — Знаете ли кой е режисирал филма „Имате поща“?

Това го знаех. Какво да кажа? Доставчикът „Нетфликс“ ти дава възможност да гледаш много филми, за които иначе не би имал време. Освен това вече се появяваше и връзка между нещата.

— Нора Ефрон — отговорих.

Агент Брубейкър изглеждаше малко изненадана от успеха ми във викторината в областта на киното, но продължи:

— А чували ли сте за музикалната група „Нора Уитакър Банд“?

Поклатих глава.

— Не.

— Нито пък аз доскоро. Това е малка група от Филаделфия. Няма хитове, но текстовете им не са безинтересни — добави тя. — По-важното е, знаете ли кой е чувал за тях?

— Предавам се.

— Нед Синклер.

— Братът…

— Братът на Нора, точно така. Беше ми оставил следи при всички жертви и все пак силно се съмнявам да е предполагал, че ще стигна тук преди него — обясни тя. — Просто имах късмет.

— Струва ми се, че това се отнася и за двама ни.

Агент Брубейкър се осведомявала за подробности около бягството на Нед от психиатричната клиника и шефът на администрацията случайно споменал името на Нора. Очевидно Нед някак бе узнал за връзката ми с нея.

Той, разбира се, не беше единственият.

Щом Сара научила името на Нора, свързването ѝ с ФБР се свело до ползване на търсачка в криминалната база данни. След няколко разговора по вътрешната линия вече седяла пред бюрото на Франк Уолш. Представях си физиономията му. Като че си нямаш достатъчно проблеми, О’Хара, та стана мишена на сериен убиец?

— Както споменах, Нед Синклер вероятно ви вини за смъртта на Нора. Фактът, че докато стигне до вас, убива невинни мъже с вашето име, само засилва гнева му — изложи тя.

— И кое точно ме превръща във виновния Джон О’Хара?

Сара ме погледна невярващо.

— Нора Синклер е убивала любовниците си заради пари и вашата задача е била да го докажете. Вместо това вие сте дали ново тълкуване на работата под прикритие и сте се озовали в леглото с нея. Искате ли да продължа?

Не, благодаря. Това е достатъчно. Изясни ми се.

— Обаче не аз убих Нора — наблегнах.

— Да, но дали Нед го знае? Единственото, което би могъл да разбере, е, че убиецът така и не е бил заловен.

— Добре, оставете го да преследва мен. Ще чакам.

— С по-голям нож?

— Много смешно — отвърнах. — По-добре вървете да го хванете. Нали казахте, че двамата вече сте излизали на първа среща?

— И точно затова съм изтеглена от случая. Или поне от преследването му. Наредено ми е да ви извадя от географската карта.

— Така ли му казват напоследък в Куонтико? Ние тук още му викаме „да изключа от мрежата“. Така или иначе, не съм навит.

— Ще ви покрием на сигурно място за известно време, какъв е проблемът?

— Работя по един случай, ето какъв. Уолш не ви ли каза?

— Сигурна съм, че Уорнър Бреслоу ще прояви разбиране.

Сега беше мой ред да я погледна невярващо.

— Добре, може и да не разбере — каза тя. — Просто ще се наложи да го приеме.

Станах и взех Библията от кухненския плот. Оставих я пред нея, без да казвам и дума, и я загледах как прехвърля страниците, докато стигна до страницата с липсващия пасаж. След като прочете бележката, която бях залепил, интуицията ѝ подсказа да разгърне корицата, за да провери за печат от вътрешната страна. Останах впечатлен.

Тя приличаше на дете в коледната сутрин. Бях ѝ подарил ново доказателство. Нямаше нищо по-мечтано от това за всеки агент.

— Нека ви попитам нещо — заговорих. — Притеснява ли ви фактът, че вече не сте навън, за да преследвате Нед Синклер?

— Разбира се, че да. Абсолютно. Направо ме побърква.

— И вместо това вие трябва да ме изкарате от тази къща, нали?

— Точно така. Това също ме влудява.

— Какво бихте ми отговорили, ако ви кажа, че има начин да направите и двете едновременно?

Сара помисли няколко секунди, а после присви зелените си очи. Беше разтревожена. Но също и заинтригувана.

— Отговорът ми е: да продължим разговора, Джон О’Хара. Може и да открием някои общи неща помежду си.

книга ЧЕТВЪРТА

ОБЕТИТЕ,

КОИТО ДАВАМЕ

ОБЕТИТЕ,

КОИТО ПОЛУЧАВАМЕ…

Глава 71

Наистина трябваше първо да се обадя. Защо не го сторих?

Всъщност много добре знаех защо. Оливия Синклер беше в Лангдейл, Ню Йорк, и не исках да рискувам да чуя по телефона: „Моментът не е подходящ“.

И добре, да: мъничка част от мен се фукаше с въоръжената жена до мен.

— На разположение съм да те чуя по всяко време, ако искаш да споделиш къде отиваме — каза на няколко пъти Сара, докато пътувахме по I-684.

— Съвсем скоро ще стигнем — отговорих.

Изпитвах отчасти вина, отчасти любопитство, а и известно чувство на отговорност, които ме караха да бъда в течение относно живота на Оливия Синклер след убийството на дъщеря ѝ. Веднъж, а понякога и два пъти годишно се обаждах на сестра Емили Бароуз, за да проверя как е най-интересната ѝ пациентка. Това донякъде засилваше иронията от факта, че Нед Синклер искаше да ме убие.

— Психиатрична клиника „Пайн Удс“? — попита озадачено Сара, щом подминахме табелата и се насочихме към паркинга.

Обърнах се към нея, изключих от скорост и угасих двигателя.

— Неочакван въпрос: кое е общото между всички серийни убийци?

Сара ме погледна безизразно.

— Всички те имат майки — отговорих си сам.

Лицето ѝ светна. Точно както предполагах.

От момента, в който бях срещнал специален агент Брубейкър, забелязах колко силно беше фокусирана върху Нед Синклер, а вероятно още повече, след като беше отзована от преследването му. Това допълнително беше изострило желанието ѝ да разреши случая. Наречете го човешка природа. А също и повод да бъде с мен в колата в продължение на един час, без да знае къде отива.

Не ще да е само заради остроумието и чара ти, О’Хара.

Поведох Сара към офиса на сестрите на осмия етаж, където Емили Бароуз със сигурност щеше да е на смяна. За последно говорихме миналото лято, но бяха изминали пет години, откакто не се бяхме виждали лице в лице. Тя изглеждаше по-уморена, отколкото я помнех, някак по-забързана.

Времето се отразява по-зле на онези, които работят на смени.

Представих Сара и се извиних на Емили, че сме дошли без предизвестие.

— Но се надявах, че бихме могли да разговаряме с Оливия. Тя още е в дъното на коридора, нали?

Емили се чудеше как да отговори.

— Знам, знам, вероятно трябва да поискам разрешение от шефа на администрацията ви, но времето малко ни притиска и…

— Не, не е това — прекъсна ме Емили. Тя отново направи пауза. — Оливия вече не е тук.

— О, разбирам. Имате предвид, че са я пуснали?

Както споменах, наистина трябваше първо да се обадя.

— Не — каза Емили. — Имам предвид, че е мъртва.

Глава 72

— Какво? — попитах. — Кога се случи?

— Преди два месеца — отговори Емили. — Рак на панкреаса. Всичко стана много бързо.

Канеше се да добави още нещо, но се спря.

— Какво има? — настоях. — Какво искахте да кажете…

— Нищо, наистина. Просто си спомних какво сподели с мен Оливия, след като ѝ поставиха диагнозата. Заяви, че ракът се дължи на тъга — знаете, заради смъртта на дъщеря ѝ. Смяташе, че тя е отговорна за това.

— Тя много обичаше Нора — отговорих. Не можах да се удържа и продължих: — А да е казвала, че има и син?

Емили се замисли за кратко и поклати глава.

— Нямам такъв спомен.

Хвърлих поглед към Сара, която със сигурност искаше да ме убие на място в коридора, задето съм я повел в преследване на изгубена кауза. В неин плюс, все пак, изглежда, беше решена да извлече максимална полза. Или поне да пробва по всички възможни начини.

— Името на сина ѝ е Нед — заговори тя. — Може би това ще ви помогне.

Не помогна.

— Трябва да имате предвид, че Оливия почти не приказваше в продължение на години — обясни Емили. — Чак след смъртта на Нора започна да ми говори повече. И все пак не може да се каже, че сме завързали приятелство.

Сара слушаше и кимаше, но бях убеден, че в ума ѝ вече се въртят няколко въпроса.

— Оливия тук ли почина? — попита тя.

— Не. Към края беше прехвърлена в хоспис. Там умря.

— А личните ѝ вещи? И те ли бяха изпратени с нея в хосписа?

Емили се поколеба. Сякаш се опитваше да намери начин да отговори, без да лъже. Бях ставал свидетел на подобно колебание безброй пъти по време на разпитите. Очевидно Сара също. Спогледахме се.

— Има ли нещо, което трябва да споделите с нас? — попита Сара.

Беше обикновен въпрос, но тонът и маниерът на „лошото ченге“ от страна на моята партньорка бяха успели да внушат на Емили, че целият ѝ свят ще се срути като къщичка от карти, ако не ни съдейства. Доста смущаващо всъщност.

Дик Чейни можеше да запази за себе си метода давене на сухо. Аз си имах Сара Брубейкър.

Емили нервно се огледа, за да се увери, че никой не надава ухо.

— Изчакайте тук — помоли тя. — Веднага се връщам. Моля ви. Дайте ми минутка.

Тя изчезна в някаква стая зад сестринския офис. След не повече от десет секунди се върна с нещо увито в найлонова торба за пазар.

— Оливия държеше това скрито на дъното на една кутия в гардероба си — изрече Емили. — Знам, че не постъпих правилно, но след всичко, което научих за дъщеря ѝ Нора… ами, просто не успях да се въздържа.

С тези думи тя подаде торбата на Сара.

Глава 73

Аз шофирах, Сара четеше.

„Хей!“ — трябва да съм извикал поне шест пъти, когато гласът на Сара заглъхваше. Беше толкова погълната, та не осъзнаваше, че е престанала да чете на глас.

Датата на първата записка беше девети август 1990 година — точно след като Оливия започнала да излежава присъдата за убийството на съпруга си. Само че не го беше убила тя. Беше Нед. Тя поела вината на седемгодишния си син. Поне така твърдеше.

Би ли лъгала в личния си дневник?

Не можеше да се отрече, че в това, което правехме със Сара, имаше нещо обезпокоително — а също и в онова, което беше извършила сестра Емили Бароуз. Фактът, че Оливия беше мъртва, не го омаловажаваше.

И все пак.

Ако в бележника с кафява кожена подвързия имаше и йота информация, която да ни помогне да заловим Нед Синклер, преди да е убил отново, това оправдаваше действията ни. Нямаше как тази история да бъде повече в духа на Макиавели.

Странното беше, че след като се запознах с Оливия Синклер, имах чувството, че разбира напълно.

— Боже милостиви — простена Сара, спряла насред изречението.

Хвърлих поглед към нея откъм волана. Видя ми се отвратена.

— Какво има? — попитах.

— Нора е била насилвана от баща си — отговори тя. — Системно.

Останалото беше като последните няколко парченца от пъзел. Всичко се намести съвсем лесно.

Нед бил наясно за кръвосмешението и взел нещата в малките си ръце. Фактът, че Оливия е била в пълно неведение относно делата на съпруга си — докато не станало твърде късно, — със сигурност е повлиял на решението ѝ да поеме вината на Нед. Това е бил последният ѝ майчински акт.

Сара продължи да чете. Оливия описваше в пълни подробности вината, която почувствала, както и болката, че децата ѝ ще бъдат изпратени в приют.

Нещата се влошили още повече. Година по-късно тя научила че Нора и Нед са били разделени, изпратени в различни институции за приемна грижа.

Сара внезапно затвори дневника със замах.

— Какво правиш? — попитах.

— Кратка пауза. В момента не мога да понеса повече — каза тя. — Каква ужасна история.

Това говореше много за човек, така решен да залови Нед Синклер. Не че можех да я виня. В дневника на Оливия беше описан истински кошмар — за цялото семейство Синклер.

Нямаше значение дали си привърженик на теорията, че всичко е въпрос на възпитание или на ген, тъй като беше невъзможно да си помислиш, че случилото се не е белязало и Нед, и Нора.

Погледнах към Сара, а тя държеше дневника по същия начин, както аз държа вратата на хладилника, когато се опитвам да сваля няколко килограма. Разбира се, отново го отвори.

— Паузата беше доста кратка — подхвърлих.

— Не мога да чакам — отвърна тя. — Трябва да мина през това, да го изчета докрай. Вероятно повече от веднъж.

Разбирах. Наистина бе решена да залови Нед Синклер. Беше се фокусирала напълно върху целта си. Толкова силно, че всичко друго губеше смисъл. Като това накъде пътуваме, по дяволите. Добре, на юг, но определено не към къщата ми. Поне не докато Сара ми дишаше във врата.

Продължавах да шофирам, а тя да чете, без и двамата да сме сигурни какво ни предстои. Но около двайсет и пет километра и двайсет страници по-късно всичко се промени.

— Мамка му — процеди Сара, без да вдига глава от дневника.

— Какво има? — попитах.

Обърнах се да погледна, а тя ми показа страницата, която четеше. Видях го на мига.

Ключа към всичко.

Глава 74

Сара клатеше глава буквално през целия полет до Лос Анджелис. След малко не успях да сдържа смеха си.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Ти — казах. — Приличаш на майка ми, когато бях дете. Прибирах се от училище горд, че съм постигнал деветдесет и осем процента на теста по математика, а първият ѝ въпрос беше: „Къде ти се изгубиха другите два процента?“

Сара беше постъпила достатъчно умно да проучи дали Нед Синклер все още притежава някакъв имот. И все пак в момента се укоряваше заради останалите два процента — не се беше сетила да провери и имотите на другите членове на семейство Синклер. Особено на Нора. Това, че беше мъртва от години, не означаваше, че не може още да има дом.

Естествено.

Беше къща на две нива с две спални близо до кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където Нед беше работил като преподавател. Нора я беше купила за брат си, а според дневника — и за Оливия.

Ето ти ключа, майко, за деня, в който те освободят.

Това ѝ казала Нора при едно от посещенията си в „Пайн Удс“. Ключът бил символ на оптимизъм, нещо, което да повдига духа на Оливия. Нора искала майка ѝ да мисли, че един ден наистина ще бъде свободна.

Дълбоко в себе си вероятно са знаели, че това няма да се случи.

Ето защо само Нед е живеел в тази къща. Обитавал я е до момента, в който са го прибрали в психиатричната болница „Игъл Маунтин“.

Това, което в действителност ни провокира със Сара да прелетим над цялата страна обаче, беше имотът, който Нед така и не беше продал. Той още принадлежеше на Нора.

Добре дошли в специалния епизод на „Ловци на къщи“.

— Ето я, ето там — каза Сара около трийсет минути след като кацнахме в Лос Анджелис. Тя сочеше от задната седалка на таксито, което бяхме взели от летището. — Номерът върху пощенската кутия. Двеста седемдесет и две.

Отбихме, платихме на шофьора, слязохме и се загледахме в последната известна къща на Нед Синклер. Очаквах да е порутена, зловеща и обрасла с трева. Обаче тя беше в чудесно състояние, поддържана и безупречна.

Това ѝ придаваше някак страховито излъчване.

— Може Нора да е наела човек за поддръжката, в случай че някой ден пуснат Нед — предположи Сара.

— Може — подхвърлих.

Тя ме погледна.

— Защо? Не мислиш…

— Че той е тук? Не. Извършва убийствата само в една посока: на изток — обясних. — Доста невероятно е да пътува до работа и обратно.

По-приемлива бе възможността Нед да се беше отбил след бягството си от „Игъл Маунтин“ едва на трийсетина километра оттук. Да събере багаж? Да вземе душ и да се избръсне? Да си набави пари за из път?

Истинският въпрос всъщност беше дали е оставил нещо след себе си — някаква следа, знак, който да ни помогне да го проследим.

— Предоставям ти честта — казах, докато вървяхме към предната врата на облицованата с кедрови шиндли къща с бяла дограма.

Сара извади ключа от джоба си. Той още малко лепнеше от тиксото, с което Оливия го беше прикрепила към дневника си.

— Кажи ми отново, че няма шанс той да е вътре — помоли тя.

— Добре, няма шанс той да е вътре.

И двамата се разсмяхме. Ха-ха. После дружно и бързо извадихме оръжията си.

В случай че бяхме на грешен път.

Глава 75

Чук, чук, кой е там?

Никой.

След кратка обиколка на къщата не открихме Нед. Със Сара се намирахме в малкото преддверие, настлано с теракотни плочки, откъдето бяхме започнали.

— Ти върви горе, а аз на долния етаж — предложи тя.

Сега ни беше нужно единствено да намерим следи, нещо, което да ни прати в правилната посока. Нед декодер. Кое беше следващото място, към което щеше да се насочи?

Ако това беше филм, би било твърде лесно. Щяхме да влезем в стая и да зяпнем при вида на стените, плътно покрити с мои снимки, като навсякъде лицето ми щеше да е зачертано с гигантски Х. След това да се натъкнем на маркирана пътна карта, която да ни покаже точното място, където Нед планира да извърши убийство.

Но колкото и близо да бяхме до Холивуд, това не беше филм.

Нямаше светилище, посветено на мен, нито пък очевидна следа, която ни чака. В интерес на истината нямаше почти нищо. Минимализъм в чистата му форма. Нора Синклер, интериорният дизайнер с око на убиец, може и да беше купила този дом за Нед, но определено не го беше обзавела.

Никой не го беше направил.

Единственото обзавеждане в двете спални на горния етаж бяха самите легла. Нямаше нито скринове, нито нощни шкафчета, нито дори лампи.

Оставаха дрешниците. По-точно два. Що се отнася до първия, този в гостната, той беше празен.

Най-накрая в дрешника в основната спалня открих единствените следи, че някой изобщо е живял в тази къща. Дрехите на Нед. Поне предполагах, че са неговите.

На дървени закачалки, сякаш специално разпределени точно на пет сантиметра разстояние една от друга, висяха панталони, ризи и няколко спортни сака. Проверяването на джобовете се оказа загуба на време. Всичките бяха празни.

Обичайно бих се притеснявал от ровенето из нечии лични вещи — въпреки случката с дневника на Оливия. Но тук нямаше нищо, което да изглежда „лично“.

До момента, в който се обърнах и го видях.

Под леглото беше пъхнато нещо. Първоначално помислих, че може да е куфар, но щом коленичих на пода, установих, че е дървена ракла. Освен това беше стара.

Издърпах я, вдигнах издрасканата ключалка и ръждивите панти изскърцаха. Какво имаш за мен, Нед?

Разочарование, ето какво.

Имаше играчки. Раклата беше претъпкана с детски играчки.

Взирах се нервно в тях. После изведнъж осъзнах нещо. Всички бяха еднакви.

Не напълно, но бяха варианти на едно и също нещо. Големи, малки, счупени, напълно запазени. Раклата беше пълна с играчки колички от един и същ модел. Всъщност това беше изключителна кола — хит от миналото.

Делориън.

Хм.

Глава 76

Не исках да се замислям твърде много за това най-вече защото не виждах как интересът или дори манията на Нед към тази конкретна марка кола може да ни доближи до него. Понякога кутията с играчки си е просто кутия с играчки.

И въпреки това се налагаше да ги огледам всичките. Никога не можеш да бъдеш сигурен.

Започнах да ги изваждам една по една. Не бях сигурен какво точно търся. С малко късмет щях да разбера, щом го открия. Всичко, което откривах, обаче, беше делориън след делориън, без значение дали беше дървен, пластмасов или метален.

До момента, в който стигнах до дъното.

Там, обърната с лицето надолу, лежеше малка рамка със снимка. Още преди да я вдигна и да я обърна, знаех чие лице ще видя.

На Нора Синклер.

Избърсах прахоляка от стъклото и се загледах. Изглеждаше точно толкова зашеметяваща, колкото си я спомнях. Високите скули и плътните устни. Лъчезарните очи и погалената от слънцето кожа.

Да: до момента това беше най-красивата серийна убийца, с която бях спал.

— Как върви? — провикна се Сара. — Откри ли нещо?

Фройд би прекарал цял ден в анализиране на неудобството ми от снимката, сякаш бях спипан да върша нещо нередно.

— Още не — извиках в отговор и върнах рамката на дъното на раклата.

Вдигнах я обратно почти на мига. Този път онова, в което се взирах, не беше лицето на Нора. Беше мястото на гърба, където се отваряше.

Не съм съвсем сигурен защо предприех следващите си действия. Дали беше това, че бях чел за човек, който открил копие на Декларацията за независимост зад картина, купена от гаражна разпродажба? Или може би заради навика на баба ми да добавя нови снимки, като оставя старите зад тях?

Знам само, че нещо ме накара да отворя задната част на рамката.

Глава 77

Изведнъж Сара се провикна отново, но този път думите ѝ не бяха насочени към мен.

— Не мърдай! — чух я да крещи.

Незабавно протегнах ръка към кобура си и хукнах през стаята и надолу по стълбите. Приземих се с трясък в преддверието и го видях да стои с гръб към мен с вдигнати ръце. Синклер? Наистина ли? Не, не може да бъде!

Той инстинктивно се обърна към шума от мен и очите му се разшириха от ужас, тъй като беше осъзнал неприятното положение, в което се беше озовал. Сара беше пред него; аз бях зад гърба му.

— Кой сте вие? — настоя Сара.

Той извърна лице към нея. Нервността му пречеше да даде смислен отговор.

— Аз… ъъ, аз… Доктор Брус Дръмонд. Аз съм… ъъ, психиатър.

— Защо сте тук? — попита тя, вече не така настоятелно.

— Новините… — започна да заеква той. — Когато… ъъ… се прибрах от работа, го видях по новините.

Двамата със Сара едновременно свалихме оръжията. Просто така изведнъж бяхме попълнили белите петна.

— Вие сте лекували Нед Синклер? — попита тя.

— Да, в продължение на година — отговори той и за пръв път си пое дъх. — Вие от полицията ли сте? Надявам се, че сте от полицията.

— ФБР — каза тя и показа значката си. — Аз съм агент Сара Брубейкър, а това е партньорът ми Джон.

Разумно от нейна страна да пропусне да спомене фамилията ми. Това със сигурност щеше да обърка още повече и без това разтреперания психиатър. А той имаше по-належащи тревоги.

— Може ли да си сваля ръцете? — попита.

— Разбира се — отговори Сара. — Всъщност можете да направите много повече. Можете да ни помогнете.

Влязохме в дневната на Нед, където идеята за спартанско обзавеждане беше развита в още по-крайна степен. Имаше канапе и кресло. Само това. Очевидно масичката за кафе беше оценена като напълно излишна.

Не че възнамерявахме да предлагаме на доктор Брус Дръмонд кафе. Нито пък напитки или ордьоври. Нямаше шанс и за коктейлни хапки — искахме само да го притиснем за повече информация.

— Да започнем с въпроса защо сте тук. — попита Сара. — Поддържахте ли връзка с Нед?

— От две години — не — обясни той. — Надявах се, в случай че го открия тук, да го убедя да се предаде. Когато пристигнах, вратата беше отворена.

— Не обмислихте ли първо да отидете в полицията? — попитах.

Дръмонд кръстоса крака.

— Нед никога не би се предал на полицията — изрече той без никакви емоции.

Вече се беше поуспокоил и стегнал; излъчването му на учен започваше да си проличава.

Сара усети и веднага смекчи тона. Умен ход: искаше да накара Дръмонд да почувства, че онова, което се опитва да направи, се оценява. Това беше най-добрият начин да го предразположим да говори за Нед.

— Вашата загриженост към него е разбираема — започна тя. — От колко време сте негов психиатър?

— Той ми стана пациент преди около пет години. Точно след като сестра му беше убита. Деканът на математическия факултет в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, мой приятел, беше предложил на Нед да се срещне с мен.

— За да му помогнете да преодолее мъката? — намесих се. И аз имах известен опит в тази област.

— Да, той беше много близък със сестра си — отвърна Дръмонд. После тихичко добави нещо почти без да иска. — Твърде близък.

Ако в разпита имаше нишка, която си струваше да се проследи, тя беше точно тази.

— Какво имате предвид? — наострих уши.

Дръмонд се поколеба.

— Виждали ли сте характеристиката на Нед от университета? Знаете ли защо си тръгна?

— Да — отговори Сара. — Там пише, че е бил уволнен заради перманентна липса на комуникация със студентите.

— Това е удобно — каза Дръмонд. — Другото би се отразило кошмарно на реномето на учебното заведение.

— Кое по-точно? — попитах.

— Истината — рече той.

Глава 78

Признавам едно на доктора: прикова вниманието ни.

Дръмонд се наведе напред в креслото и сключи ръце.

— Нед беше заварен да мастурбира пред снимка на млада жена в кабинета си в кампуса — обясни той.

Сара дори не мигна.

— Някоя от студентките? — попита тя.

— По-лошо е, отколкото можете да си представите — каза той. — Беше снимка на Нора.

Добре, това вече е нещо различно. Току-що завихме по булевард Безумие. Предвид коя е била снимката, вероятно трябваше да си измия ръцете.

Дръмонд продължи.

— Това се нарича болезнено разстройство на психосексуалното развитие. Не се наблюдава често при деца от едно семейство, но се среща.

— И вие продължихте терапията след инцидента? — попита Сара.

— Да. Поне се опитах — отговори той. — Фактът, че Нора беше мъртва, правеше нещата още по-трудни. Вече не беше обсебен само от нея, както можете да предположите, но и от въпроса кой я е убил. Твърдеше, че знае кой е.

— Сподели ли с вас име? — попитах.

— Не, и това беше най-лошото — отвърна той. — Настояваше, че лично ще има грижата.

— Грижата? — повтори Сара. — Имате предвид, че е възнамерявал да го убие?

— С такова впечатление останах — потвърди той. — И все пак без конкретно име не можеше да се третира като казуса „Тарасов“.

— Но твърдите, че все пак е представлявал заплаха за някого — настоя Сара. — Затова сте уредили приемането му в „Игъл Маунтин“, нали така?

— Да, почти година след като стана мой пациент.

Вдигнах ръка като ученик.

— Тарасов?

— Това е съдебно дело — обясни Сара. — „Тарасов срещу членоветех на управителния съвет на Калифорнийския университет“. Законът освобождава терапевта от задължителното запазване на поверителност, ако е наясно, че е застрашена трета страна.

Стрелнах я с поглед.

— Позьорка.

Тя се усмихна и след това отново се обърна към Дръмонд.

— Има нещо, което не разбирам — подхвана тя. — Нед отива в „Игъл Маунтин“ и остава там в продължение на повече от три години без инцидент. Един ден ей така решава да избяга. Брутално убива медицинско лице и тръгва на убийствен поход, а жертвите му имат едно и също име.

— Очевидно обвинява за смъртта на сестра си някого, който се казва Джон О’Хара — каза Дръмонд. — Искам да кажа, най-истински го обвинява.

— Да — съгласи се Сара. — Но защо е започнал сега? Какво е чакал?

— Приемете болезненото му разстройство като рак — започна той. — Нед беше в ремисия. Приемаше лекарства и импулсите, които е имал, са били контролирани. Били са в нормата.

— Точно това е въпросът ми. Какво се е случило, та нещата са се променили? — попита тя.

— И аз се питах същото — каза Дръмонд. — Затова, преди да дойда тук, се отбих в „Игъл Маунтин“. — Оказа се, че на етажа на Нед е била назначена нова медицинска сестра.

— Какво общо има тя? — учудих се.

— Тоест какво общо има той — поправи ме Дръмонд. — Бил е мъж с функциите на медицинска сестра.

— Него ли е убил Нед? — попита Сара.

— Да. Прякорът му е бил Професионалиста.

Свих рамене.

— Е, и?

Дръмонд се облегна в креслото.

— Сега ме попитайте какво е било истинското му име.

Глава 79

Десетки километри шофиране, хиляди километри във въздуха, различни часови зони и всичко това в рамките на двайсет и четири часа благодарение на нощен полет от международното летище в Ел Ей, за който стигнахме в последните секунди.

Сега двамата със Сара бяхме отново в колата ми в Ню Йорк и излизахме от паркинга за краткосрочен престой на летище „Кенеди“.

— Подушваш ли? — попитах и се заех да настройвам вентилацията. — Каква е тази миризма?

Сара се разсмя.

— Мисля, че е от нас.

Наведох се да помириша ризата си и бързо се отдръпнах.

— Леле… може и да е само от мен. Извинявам се.

— И от двама ни е, Джон. Сега имаме още нещо общо. Смърдим до небесата.

Надявахме се, че вземането на душ ни предстои съвсем скоро. Преди да се приземим, бяхме се разбрали, че ще отидем до моята къща в Ривърсайд и ще се изкъпем. Фактът, че колата под наем на Сара беше там, улесняваше вземането на решение.

Само дето не можехме да се договорим какво ще предприемем след това.

Опитах се за кой ли път да отстоявам позицията си, че трябва да се настаним някъде наблизо до дома ми и да чакаме Нед Синклер да се появи.

— Не е късно да размислиш — подхвърлих, щом се качихме на автострадата „Ван Уик“ по посока Кънектикът.

Също така за кой ли път тя ме скастри.

— Това не е мое нареждане — отсече. — И като стана въпрос за нареждания, ако съвсем скоро не се обадя на шефа си, ще загазя. Наистина.

Знаех доста за шефа ѝ Дан Дризън, макар и да го познавах само по репутация — забележителна репутация, ако мога да добавя.

Бързо назовете сериен убиец, действал през последните десет години, който да не е бил заловен.

Повече думи са излишни.

— Какво ще му съобщиш? — попитах.

— Че ми е отнело време да те открия, но най-накрая съм успяла — отговори тя.

— И после?

— Както казах, ще отидеш на сигурно място. И това определено няма да е къщата ти в Кънектикът.

— А „хотел Бюрото“, така ли?

— Вече с безплатно НВО — добави шеговито тя.

— Много смешно. Е, смешно донякъде. Не, никак не е забавно.

Агентите наричаха „хотел Бюрото“ различни обезопасени квартири в страната, които ФБР използваше. Те бяха предвидени предимно за свидетели, които имаха нужда от защита, но понякога, както в моя случай, караха и някои агенти да ги ползват.

— Освен това ще трябва да решиш какво ще правиш със синовете си — напомни тя.

— Вече съм го решил — заявих. — Ако някой се опитва да ме убие, не искам да са близо до мен, дори и да съм на тайно място.

— Значи ще останат в лагера?

— Да — но ще им трябват нови наставници, дано разбираш какво имам предвид.

Разбираше ме.

— Ще уредя всичко от дома ти — обеща тя.

За миг се замислих за директор Барлис и идеално подредените му кабарчета в лагера „Уайлдърлок“. Опитах се да си представя как някой го уведомява, че към екипа му за известно време ще се присъединят двама млади агенти от ФБР. Само че в момента не ми беше никак смешно.

Исках да ангажирам ума си с нещо и пуснах радиото, за да чуя информация за трафика по Уайтстоун Бридж, към който приближавахме. Станцията беше „1010 Уинс“ — „Само новини през цялото време“.

Беше изумително как бях избрал точния момент да го включа.

Стига да не убиех и двамата ни в същия миг.

— Внимавай! — извика Сара.

Вдигнах поглед от радиото и видях, че задната част на един камион за доставки изпълва цялото предно стъкло. Ако бях натиснал спирачките само част от секундата по-късно, със сигурност щяхме да се забием в него. Бум, тряс и въздушните възглавници щяха да се отворят.

А единственото, което успях да изрека, сочейки радиото, беше:

— Чу ли това?

Глава 80

Увеличих звука докрай. В новините разказваха за убийството на млада двойка.

Били убити на сватбеното си пътешествие.

Случи се първо с Итън и Абигейл Бреслоу, а след това и със Скот и Анабел Пиърс. Дотук със съвпаденията.

Вторият път може да е съвпадение, но третият означава сериен убиец.

Главата ми бръмчеше. Двамата със Сара вече официално си имахме по един. Комплект за нея и за него, като кърпите за баня — ако кърпите за баня обикаляха и убиваха хора.

— С повече подробности за тази история — Бианка Търнър от Лонг Айланд…

Паркър и Саманта Келър били пристрастени към мореплаването и отпътували от Саутхамтън преди две седмици с дванайсет и половина метровата си шхуна към бреговете на Сейнт Бартс. На връщане прекарали една нощ в пристанище на Бермудските острови, за да се видят с приятели и да напазаруват. Час след като отплавали на сутринта, на лодката изненадващо гръмнал взрив и убил и двамата.

— До момента бреговата охрана не е излязла с коментар относно вида на експлозията и това, което би могло да я е причинило.

— Познай кой може да я е предизвикал — обърнах се към Сара, но тя ми изшътка, защото искаше да чуе останалата част от репортажа.

— Приятели разказали, че Паркър и Саманта отложили медения си месец, докато завършат обучението си по право. Оженили се миналия април в Саг Харбър, Ню Йорк.

Сара изведнъж нададе такъв вик, че едва не се забих в друг камион.

— О, господи, те са онази двойка!

— Коя двойка?

— Четох за тях в „Таймс“ — осветли ме тя. — Не мога да повярвам! Двойката от „Брачни обети“!

След фразата „не мога да повярвам“ изтървах нишката. Нищо не разбирах.

— Двойката от „Брачни обети“ — повтори тя. — Всяка седмица в рубриката за сватби пускат статия за конкретна двойка и разказват в подробности за първата им среща и други неща от този род. Никога ли не си попадал на такава?

Исках да обясня, че ако не започнат да отпечатват спортната рубрика посред сватбената, шансовете да видя нещо като „Брачни обети“ не са никак големи.

Вместо това просто поклатих глава.

— Не, никога не съм срещал такъв материал — признах.

До този момент Сара вече не гледаше към мен, а беше навела глава към своето блекбери.

— Какво правиш? — попитах.

— Проверявам нещо — отговори тя. — Имам предчувствие.

Хвърлях по едно око към пътя и в същото време я гледах как щрака по телефона си. Пишеше нещо. С бясна скорост.

После спря. Загледа се в екрана и зачака.

Почака още малко.

— Хайде, хайде — бъбреше нетърпеливо. Накрая плесна по таблото. — Знаех си!

Нещо в тона ѝ ми подсказа, че каквито и планове да бяхме кроили, всичко щеше да се промени.

— Дори няма да успея да взема душ, нали? — попитах.

— Още не — заяви тя и погледна през рамо.

Проверяваше трафика в обратната посока.

— Е, ще ме осветлиш ли? Къде отиваме?

— Манхатън — отговори тя. — Трябва да свием по следващата отбивка и да обърнем.

Стрелнах Сара с поглед и се усмихнах на факта, че интуицията — каквото и да ѝ беше подсказала — ѝ действаше като инжекция чист адреналин. Не само на нея, а и на двама ни.

Стиснах волана и го завъртях рязко, за да прекосим осевата линия и да се престроим за платната, водещи на юг.

После изправих волана и натиснах педала на газта, сякаш се опитвахме да се измъкнем от пожар.

— Е, в коя част на Манхатън би желала да отидеш? — попитах с възможно най-спокоен тон.

Глава 81

Още при първата стъпка човек можеше не само да чуе жуженето в сградата на „Ню Йорк Таймс“. Можеше и да го усети.

Двамата със Сара влязохме бързо в огромното фоайе и се загледахме в стотиците окачени малки екрани, по които вървяха откъси от новини и се движеха и сменяха като в синхронизиран танц.

Слязохме от асансьора на двайсет и втория етаж и Сара се представи на млада жена със свежо лице, очила с рогова рамка и с бяла жилетка. Можех да се обзаложа, че тя е единствената рецепционистка в Манхатън, която чете Пруст под бюрото си.

— Госпожица Ласал ви очаква — съобщи тя. — Един момент.

Позвъни в офиса на редакторите и след секунда друга млада жена ни поведе през коридор, по чиито стени имаше снимки на част от стотиците наградени с „Пулицър“ автори на вестника.

— Аз съм личната асистентка на госпожица Ласал, между другото — обяви тя през рамо.

Тонът ѝ беше уверен, но също така и фалшив. Плахостта, която се появи в походката ѝ при приближаването на ъгловия кабинет, не остави и капка съмнение, че е напълно стресирана от шефката си.

Лесно можеше да се види защо.

Емили Ласал, редактор на сватбената рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и доайен на висшето общество в Манхатън, беше смущаващ образец на изрядност и приличие. Косата, гримът, тоалетът ѝ — допълнен от два реда бели перли — бяха с напълно завършен вид. Всичко беше обмислено.

Нещата изглеждаха под строг контрол до момента, в който личната ѝ асистентка затвори вратата и ни остави насаме. Тогава госпожица съвършенство буквално рухна.

— Чувствам се толкова отговорна — проплака тя и изведнъж по скулите ѝ взеха да се стичат сълзи. — Аз избрах тези двойки.

Това, разбира се, беше глупаво. Едва ли вината беше нейна. И все пак можех да разбера защо е толкова разстроена. Сериен убиец ликвидираше младоженци по време на медения им месец и тези младоженци ги свързваше само едно — всички те бяха представени в рубриката „Брачни обети“.

— Не бива да вините себе си — зае се да я успокоява Сара, сякаш бе най-близката ѝ приятелка. — Това, което можете да направите, е да ни помогнете.

— Как? — попита тя.

— През последните две седмици рубриката е била посветена на семействата Пиърс и Бреслоу. Семейство Келър, последната двойка, всъщност е било представено почти преди два месеца — заговорих.

— Да, помня — каза Ласал. — Те бяха отложили сватбеното си пътешествие. Завършваха образованието си по право, нали?

— Точно така — потвърди Сара. — Това означава, че между жертвите има петседмична празнина. Изчислихме.

— Или, казано по друг начин, пет седмици, в които са представяни други новобрачни двойки, които още са живи — допълних.

— Защо мислите, че са били пощадени? — попита Ласал.

— Нямам представа. Всъщност първо искаме да се уверим, че е точно така — обясних. — Поне една от тези двойки може още да е на сватбено пътешествие.

— О, господи — ахна Ласал, разтърсена от реалността.

Имаше нещо още по-лошо от три мъртви младоженски двойки от „Брачни обети“.

Четири мъртви двойки.

Глава 82

— Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно — ахна Мелиса Козмър, щом приближиха горната част на водопада Макахику в Национален парк Халеакала в Мауи.

— Аз също — каза съпругът ѝ Чарли Козмър.

Но той не гледаше великолепния шейсетметров водопад, а се възхищаваше на съпругата си, негова жена едва от седмица. Никога през живота си не се беше чувствал такъв късметлия и толкова щастлив. За него Мелиса беше слънцето, луната и звездите в едно.

Нарече я дар от небесата, когато ги интервюираха за рубриката „Брачни обети“ в „Таймс“.

Чарли съжаляваше единствено, че родителите му, които бяха загинали в самолетна катастрофа преди пет години, така и не можаха да я зърнат. „Открил си половинка за чудо и приказ“, така би казал баща му, Чарли беше сигурен в това.

— Хайде — подкани го Мелиса с дяволита усмивка. — Нека да видим колко можем да се доближим до ръба.

Тя хвана Чарли за ръка и двамата тръгнаха през гъстите бананови дървета и високата трева, влажна от мъглата. Времето в Мауи винаги беше впечатляващо, но в този ден природата наистина беше надминала себе си. Небето искреше почти в неоновосиньо.

Туристическата им група и официалната пътека до водопада — от която лекичко се бяха отклонили — бяха може би на стотина метра от тях. Младоженците не възразяваха срещу маршрута, просто им се виждаше, че е малко пренаселено. Прекалено много туристи с раници. Те искаха единствено да се насладят на тази красота насаме.

— Внимателно — предупреди я Чарли, тъй като теренът ставаше по-стръмен към ръба.

Вече се бяха приближили до бученето на водата и не чуваха нищо.

— Какво? — попита Мелиса и вдигна глава към него.

Няма значение, помисли си той. Просто беше стиснал ръката ѝ още по-силно. А му се щеше цялата да я стисне в прегръдките си.

Чарли игриво притегли Мелиса към себе си и се загледа за миг в очите ѝ, преди да целуне меките устни. Тя отвърна на целувката му и сякаш в този момент и двамата си помислиха едно и също.

Какво впечатляващо място за правене на любов.

Двамата бавно се отпуснаха на тревата, без да се отделят един от друг. Толкова влюбени, така изпълнени със страст.

Бяха дотолкова вглъбени в емоцията, та изобщо не забелязаха, че някой стои зад тях.

Глава 83

Покажете се, покажете се където и да сте…

Фарут Пасан разполагаше с всичката необходима информация за младите Чарли и Мелиса Козмър, включително и как изглеждат. Направо от младоженската рубрика на „Ню Йорк Таймс“ беше изпратена непринудена снимка на усмихнатата двойка на дансинга по време на сватбеното им тържество в хотел „Сейнт Реджис“.

Заглавието над тях гласеше „Брачни обети“.

Знам, че сте някъде там, Чарли и Мелиса. Къде се криете?

Фарут се движеше по маршрута, по който по-рано беше минала групата и от който младоженците се бяха отклонили. При всяка крачка плъзваше поглед и оглеждаше наоколо, без да пропуска и сантиметър от терена.

Наричаха Халеакала национален парк, но в повечето участъци приличаше направо на джунгла. Дърветата, сключените клони, месестите зелени листа бяха толкова гъсти, че усещането беше почти зашеметяващо.

Цареше и оглушителен шум.

Чуруликането, крясъците и песните на повече от четирийсет вида птици в парка бяха непрестанни, но бяха нищо в сравнение с грохота от водата на отделните водопади по маршрута.

Фарут тръгна към най-големия от тях с пълното съзнание, че няма отбивка от пътеката, която да води към него.

Разбира се, това не означаваше, че авантюристичната млада двойка не би се изкушила да се наслади на гледката.

Фарут си проправяше път през огромните бананови дървета, но почти беше готов да се откаже и да си тръгне. Беше толкова близо до водата, но не виждаше нищо друго.

Почакай секунда. Стой.

Сред високата трева близо до самия ръб нещо мърдаше. Приближи се на още няколко крачки и видя какво е. Или по-скоро кой е.

Елементът на изненада определено присъстваше.

Фарут се усмихна. И как не? Тези двамата нямаха ни най-малка представа, че някой иска да ги убие.

О, ами…

Усмивката изчезна от лицето на Фарут, той пое дълбоко въздух. Пръстите му бяха само на сантиметри от ножа, затъкнат в колана му.

Беше време да съобщи новината на Чарли и Мелиса.

Меденият им месец беше приключил.

Глава 84

— Няма да повярваш — каза Сара, щом затвори телефона в импровизирания ни щаб на ФБР, който всъщност беше свободна конферентна зала в сградата на „Ню Йорк Таймс“.

Не можех да отгатна нищо по изражението ѝ.

— Открили ли са ги? — попитах.

Тя избухна в смях.

— О, да, открили са ги — потвърди. — Всъщност самият надзирател от парка е имал честта. Оказало се, че решили да се отклонят от организираната група гости на хотела.

— И къде са били?

Тя ми разказа. Включително и какво са правили, когато ги открил рейнджърът.

— Можеш ли да си представиш?

Усмихнах се.

— Ще се постарая.

Този отговор ми спечели един от онези полушеговити-полунеодобрителни погледи, които жените усъвършенстват още от каменната ера.

— Ще ти помогна ли, ако намаля осветлението? — пошегува се тя.

— Възможно е.

— А ако пусна Бари Уайт?

— Това вече е друга работа. Струва ми се, че виждам картинката.

Никой не можеше да ни вини за малкия майтап. А и както казваше баща ми с бутилка „Балантайн Ейл“ в ръка: „На когото не му харесва, да иде да се гръмне“.

След невероятен брой телефонни обаждания и перипетии накрая бяхме успели да се свържем с останалите герои от „Брачни обети“ с помощта на местната полиция. Те бяха на сигурно място. По някаква причина убиецът ги беше пощадил. Каква ли беше причината?

Що се отнася до Чарли и Мелиса, в момента събираха багажа си в „Риц-Карлтън“ в Мауи и си тръгваха с охрана от ФБР благодарение на сътрудничеството, оказано от полицията в Хонолулу.

Не е нужно да споменавам, че не останаха много доволни. И все пак беше по-добре да съкратят медения си месец, отколкото живота си.

Сара взе мобилния си телефон.

— Трябва да се обадя на Дан — каза тя. — Чака да чуе докъде сме стигнали.

Разбира се, Сара се беше обадила на Дан Дризън няколко часа по-рано, за да го уведоми, че убиецът на Джон О’Хара не е единственият сериен убиец наоколо. Имаше си компания. Наричахме го Убиеца на младоженци.

За беда измислянето на прякора беше единственото лесно в случая. Оказа се, че разгадаването на всичко останало — мотив, причината да избере едни герои от „Брачни обети“ пред други и откъде знаеше как ще прекарат медения си месец — беше доста по-трудно.

Опитът ни да свържем жертвите по някакъв начин напомняше на редене на Рубик куб. Търсехме съвпадение в имената, местата, където са учили, професиите, социалния им статус — абсолютно всичко, от цвят на косата до първата среща на двойките. Така и нямахме успех. Нищо.

— Чакай, преди да звъннеш отново на Дризън, трябва да се обадим другаде — спрях я.

— Къде? — учуди се тя.

Отчаяно се нуждаех от душ, но имаше нещо, за което копнеех дори повече. Храна.

— Какво ще кажеш за най-близкия китайски ресторант? — попитах. — Умирам от глад. Направо ми прималява.

Сара кимна.

— Да, прав си. На мен също.

Не бяхме спирали да работим от момента на пристигането си в „Ню Йорк Таймс“, а нямахме нищо за ядене освен бонбонки „тик-так“.

Обадих се на Емили Ласал по вътрешната линия и я попитах къде бихме могли да поръчаме нещо за хапване. Тя се беше затворила в кабинета си от самото начало и следеше в интернет дали някой от потребителите на клюкарски сайтове няма да свърже рубриката ѝ „Брачни обети“ с убийствата на младоженци в медения им месец. Беше само въпрос на време.

— „Мин Чоу“ е точно на ъгъла и правят доставки — каза тя. — Препоръчвам пиле „кун пао“.

— Чудесно. Знаете ли номера? — попитах.

— Можете да поръчате онлайн от техния… — гласът ѝ заглъхна.

Реших, че връзката е прекъснала.

— Там ли сте? — попитах.

— Почакайте една секунда — отговори тя.

Оказаха се десет секунди или колкото време ѝ беше нужно да дотича до конферентната зала на невероятно високите си токчета. Беше останала без дъх, когато влетя през вратата.

— Помните ли като ви казах, че съм ви дала всичката информация, с която разполагаме за представените в „Брачни обети“? — попита тя.

Двамата със Сара отговорихме в един глас:

— Да.

— Е, току-що ми хрумна още нещо — сподели тя.

Глава 85

Това беше. Връзката. Буквално.

— Уебстраници — каза Ласал, стиснала двата реда перли на шията си. — Напоследък двойките си имат собствени сватбени уебстраници… поне част от тях.

Преди да е успяла да се изкаже докрай, пръстите на Сара вече шареха по нейното блекбери.

— Аз ще се заема с жертвите — обяви тя.

Бързо взех макбука, с който Ласал ни беше услужила. Разделяй и владей.

— Аз ще се заема с останалите — казах.

Тоест, с пощадените двойки.

Написах в гугъл имената на първата двойка в списъка ни — Памела и Майкъл Итън. Тяхната история беше публикувана в рубриката седмица след тази на семейство Келър. Към имената прибавих и още няколко думи, които се предполага, че се споменават в сватбен уебсайт — списък с подаръци и тържество. Това би трябвало да свърши работа, помислих си.

Но не постигнах нищо. В същото време Сара кресна, сякаш беше петък вечер в игрална зала:

— Бинго!

— Коя двойка? — попитах.

— Пиърс… от летището — отговори тя. — В началото на страницата се споменава, че е била създадена от кума на Скот Пиърс. — Тя превъртя информацията и набързо я прегледа в телефона си. — О, виж, има дори тема „Меден месец“.

— Божичко… Описва ли се къде точно са отивали?

— По-лошо — отговори тя и ми прочете: — „Влюбените гълъбчета ще излетят от летище „Кенеди“ за Рим на следващия ден. Сигурно при толкова много направени полети с „Делта“ ще получат добро намаление.“

— Със същия резултат можеха да си сложат мишени на гърбовете — заключих.

Изведнъж си спомних разговора, който бях провел с Джон Джуниър вечерта преди да замине на лагер. Никога не знаеш кой чете нещо за теб в интернет, бях му казал. Това не беше ли най-красноречивият пример?

Двамата със Сара продължихме да търсим други уебстраници. Бяхме успели да стигнем до общия модел: всички жертви имаха уебстраница. Тези, които нямаха, бяха още живи.

Имаше едно изключение, но то всъщност доказваше закономерността. Една от двойките, която имаше уебстраница, но бе пощадена, не беше споделила подробности за медения си месец.

— Вече сме наясно — казах.

Точно това беше начинът, по който убиецът набелязваше жертвите си.

Сара пое дълбоко въздух, а после издиша.

— Да, но какво да правим сега?

— Знам какво трябва да направя аз — заяви Ласал.

Почти бях забравил, че тя и перлите ѝ са още в стаята.

— Какво? — попитах.

— Веднага да прекратя издаването на рубриката „Брачни обети“ — каза тя.

Разбира се. Здравият разум го подсказваше. Така беше правилно. Кой би могъл да го оспори?

Всъщност аз можех.

Станах от стола си, тръгнах към Сара и церемониално се отпуснах на коляно пред нея. Тя ме изгледа, сякаш бях полудял. Ласал също.

— Какво смяташ да правиш, по дяволите?

— Да ти направя предложение — отговорих. — Сара Брубейкър, ще се омъжиш ли за мен?

Глава 86

— Ставай, глупчо — продума тя.

Приех това за „да“.

Тонът на Сара казваше следното: „Да му се не види, О’Хара, май напипа нещо“. На мига разбрах, че и двамата сме на една и съща вълна.

На вълната на сватбената рубрика по-точно.

Въпросната идея можеше да се опише по много начини — рискована, опасна, равносилна на саможертва, — но беше и още нещо: единственият начин да прекратим това. Сигурен бях, че е така. Също и Сара.

Гокичката Емили Ласал, от друга страна, се видя в чудо какво да мисли.

— Извинете ме, но какво става? — попита тя с ръка на хълбока.

— Пред вас са следващите герои от „Брачни обети“ — обясних.

Трябваха ѝ няколко секунди, но накрая схвана идеята. След още няколко секунди изражението ѝ вече не казваше „Аха“, а „О, почакайте“. Намръщи се и доби силно угрижен вид.

— Не съм сигурна, че „Таймс“ може да направи това — каза тя. — Имам предвид, че подобно решение трябва да бъде взето от…

— От вашия издател, разбира се — прекъснах я. — Повярвайте ми, осъзнавам цялата сложност.

Без значение дали ставаше въпрос за Кенеди и кубинската ракетна криза, администрацията на Буш при скандала с вътрешно подслушване, в който беше замесена Националната агенция за сигурност, или тази на Обама след залавянето на мулла Абдул Гани Барадар, високопоставен командир на талибаните, имало е моменти, в които „Таймс“ са били молени да забавят или спрат определен материал в интерес на държавната сигурност.

Този случай беше различен. Да, наистина налице бяха хора, чийто живот бе застрашен, но искахме от „Таймс“ да отпечатат информация, за която са напълно наясно, че не е вярна. Въпреки факта, че най-отявлените консервативно настроени критици вече имаха наименование за това явление — наричаха го „уводната статия на „Таймс“, — не беше трудно да се разбере, че съществуват граници, които така наречената „Сива дама“ не би прекрачила.

— Слушайте, малко поизбързваме — намеси се Сара. — Преди да поискаме благословията на вестника, трябва да получим друга. От бащата на булката.

Знаех, че не говори за истинския си баща Конрад Брубейкър, за когото ми бе разправяла — пенсиониран преподавател по история на изкуството, който обикновено можел да бъде открит да се прицелва със стик номер 7 към девета дупка някъде в Ла Куинта, Калифорния. Визираше Дан Дризън, който със сигурност не гореше от желание да използва свой агент като жива примамка.

— Може би ще успея да накарам Уолш да му се обади — казах, но мигом поклатих глава разколебан. — Като се замисля… може и да не е толкова добра идея.

Сара извъртя очи.

— Че после да ни е нужна и неговата благословия.

Тя беше права. Бездруго се налагаше да изгладя определен проблем със собствения си началник. Този с отстраняването ми. Като се прибавеше и ексклузивната новина за убиеца на хора с името Джон О’Хара, вече си представях крясъците на шефа си.

господи, не ти ли стига, че един сериен убиец е по петите ти, та сега искаш да привлечеш и още един? Не ти трябва терапия, О’Хара, нужна ти е усмирителна риза!

— Да, не разчитай на съдействието на Уолш — казах. — Действай чрез Дризън.

Сара се обърна към Ласал.

— Кога излиза в интернет неделната сватбена рубрика? — попита тя.

— В събота в пет.

Това ни даваше на разположение по-малко от три дни. Погледнах часовника си. Шейсет и осем часа, за да съм съвсем точен.

— Невероятно — възкликна Сара. — Кой би си помислил, че планирането на фалшива сватба би било по-трудно, отколкото на истинска?

— Е, поне има нещо, което да очакваме с нетърпение — изрекох без капка емоция.

— И кое е то?

— Медения месец, разбира се.

Глава 87

— Някак винаги съм си мечтала за Париж — сподели Сара. — Представи си хотелска стая на Левия бряг с изглед към Айфеловата кула — тя огледа тесничкото ни грубовато бунгало и чамовата ламперия и се изкиска тихичко. — Това не е Париж.

Не, не беше. Не приличаше ни най-малко дори.

Но за Синди и Зак Уелкър, двойка любители на природата, които се запознали — както се казваше в рубриката „Брачни обети“ — при интересни обстоятелства по време на катерене в Телгорайд, беше идеално. Две седмици в бунгало в планината Луис, далеч навътре в Национален парк Шенандоа, Вирджиния. Малко уединение и блаженство сред чудната природа.

„Ха, кой знае? — написа Зак, иначе познат като мен, в сватбената ни уебстраница. — Може и да излезем един-два пъти по време на медения ни месец за истинско катерене.“

Ясно, че бунгалата в планината Луис не бяха чак толкова усамотени, не и ако си наясно какво — или кого — търсиш. Петнайсет долара автомобилна такса при входа на парка и си вътре.

На бас, че всеки сериен убиец би могъл да се справи.

Така се надявахме със Сара, а също и четиримата агенти от Вашингтон, спотаени в храстите отвън. Агентите от Вашингтон се сменяха със свои колеги на осемчасови дежурства.

Това беше задължително условие, за да може Дан Дризън да се примири с плана. Така или иначе, той не беше ентусиазиран от идеята, но не можеше да пропусне възможността да съм напълно заобиколен от други агенти. Убиеца на младоженци нямаше да знае откъде му е дошло, а Убиеца на Джон О’Хара дори нямаше да има представа къде да ме търси.

С други думи, идеята ми не беше чак толкова налудничава, колкото му се беше сторила в началото.

Същото важеше и за Франк Уолш, изпълнен с желание да затвори очи пред достатъчно много правила и бариери, та практически да прекрати отстраняването ми. Бях получил обратно значката и оръжието си.

— До второ нареждане — предупреди ме той.

Като се прибавеха задружните усилия на Дризън и Уолш да извиват ръцете на „Ню Йорк Таймс“, че да приемат да ни сътрудничат с фалшива статия в „Брачни обети“, ето как със Сара се озовахме в ролята на запалени по екологията и здравословното хранене младоженци. Аз наричах двама ни „семейство Бирщок и Глок“.

Сега единственият въпрос беше дали планът ще проработи.

Най-накрая с пълно съзнание за иронията Сара сподели:

— След всичкото време и усилия, които вложихме, наистина ще остана ужасно разочарована, ако никой не се опита да ни убие.

Глава 88

— Меден месец в Париж, а? Звучи добре — казах и си налях още малко кафе от печката.

Тъкмо бяхме приключили с вечерята и се бяхме настанили в малкия кът пред спалнята. Колкото и скромно да беше бунгалото ни, за щастие беше водоснабдено, имаше малка кухня и електричество.

Комарите бяха бонус.

— Ами ти? — попита Сара и се мушна в суичъра си от университета в Колорадо, който се предполагаше, че е завършила Синди Уелкър. — Къде би искал да прекараш твоя…

Гласът ѝ заглъхна и лицето ѝ почервеня от срам. Беше забравила. Вече се бях женил. Вече бях имал меден месец.

— Няма нищо — успокоих я.

— Съжалявам.

— Няма нищо, наистина. За сведение, ходихме в Рим.

— Добре ли прекарахте?

— Направо страхотно — отговорих. — До момента, в който си счупих ръката.

— Счупил си си ръката по време на медения си месец?

— Да. Спънах се и паднах по Испанските стълби, докато ядях двоен шоколадов джелато.

Тя започна да се развеселява. За толкова привлекателна жена имаше доста шантав смях, приличаше на този на Арнолд Хоршак от „Добре дошъл отново, Котър“. Харесваше ми.

— Знам, доста смотано, нали? — аз също се разсмях. — Но сладоледът беше дяволски добър.

Струваше ми се, че досега двамата със Сара почти не бяхме разговаряли за живота си извън работата. Беше приятно. Естествено. Усещах, че и тя чувства същото.

— Е, разкажи ми за двете си момчета — помоли тя.

— А, това е любимата ми тема…

Разказах ѝ за Макс и Джон Джуниър, като се опитвах да сведа прекомерната си бащинска гордост до минимум. Обаче ми беше трудно да сдържам ентусиазма си, особено след като толкова ми липсваха. Приключих да обяснявам колко са прекрасни, Сара просто се взираше в мен и се усмихваше.

— Какво? Какъв е този поглед? — попитах.

— Мислех си, че са големи късметлии да имат теб за баща — отговори тя. — Те са целият ти свят, нали?

— Да, но всъщност е точно обратното. Аз съм късметлията — казах. — А сега за теб. С приятеля ти искате ли деца?

Тя ме стрелна с поглед.

— Добър опит, О’Хара. Искаш да узнаеш дали се виждам с някого.

— Е, все пак това е меденият ни месец. Редно е да съм наясно.

— В такъв случай отговорът е: не. В момента не ти изневерявам с никого.

Отворих уста да кажа нещо, но тя ме спря с вдигната длан.

— И моля те, не ми казвай колко изненадващо е това — заговори тя. — Знаеш, че нямам приятел.

— Всъщност исках да кажа, че те разбирам. Вероятно никак не ти е лесно.

Тя ме погледна колебливо.

— Какво имаш предвид?

— Ти си жена агент от ФБР. Обучена си за ръкопашен бой и носиш оръжие — обясних. — Повечето мъже биха се почувствали застрашени.

Погледът ѝ изведнъж се промени. Взираше се в мен, сякаш бях надникнал в най-съкровените ѝ мисли.

— Откъде го знаеш? — попита тя.

— Просто предположих — отвърнах. — Но да не ти хрумнат разни идеи. Още възнамерявам да спя на канапето тази нощ.

Тя отново се разсмя. Аз също. А после и двамата престанахме.

В бунгалото настъпи непрогледна тъмнина. Всички лампи, включително и тази на верандата отвън, бяха угаснали.

Токът беше спрял.

Глава 89

Не бях сигурен кой звук чух първо, този от счупени стъкла или от изстрелите. Бях дяволски сигурен обаче, че усетих куршума, който одраска рамото ми.

— Долу! — изкрещях. — Долу, Сара!

Очите ми бяха привикнали с тъмнината достатъчно, че да видя Сара да се хвърля на пода заедно с мен, а следващите куршуми — един, два, три — минаха през прозореца и върху нас се посипаха стъкла. Как се случи така, по дяволите?

Посегнах към своя глок и чух, че и Сара прави същото. Междувременно изстрелите навън бяха заглъхнали. Беше ли свършило? Или това беше само прекъсване?

Прошепнах на Сара:

— Добре ли си?

— Да — отговори тя. — А ти?

— Да. Един ме одраска, това е.

— Сигурен ли си?

Притиснах рамото си с длан. Има кървене и кървене. За късмет моето беше от първия тип.

— Добре съм — уверих я. — Вратата или прозореца, кое избираш?

Това означаваше: кое искаш да прикриваш?

— Вратата — каза тя.

Вдигнах ръце към прозореца и събрах лакти. Имаше още един прозорец, но той беше съвсем мъничък, в спалнята, и бяхме далече от него.

— С какво стреля? М16? — попитах.

Предположението ми беше доста обосновано предвид трите залпа стрелба и малко по-пронизителния звук на оръжието.

— Или е това, или карабина М4 — отговори тя. — Трудно е да се прецени от такова разстояние.

— Поне четирийсет метра.

— Може и да са повече — каза тя.

— И успя да прекъсне електричеството преди това?

— Очила за нощно виждане — казахме двамата едновременно.

Стрелецът трябва да беше с очила за нощно виждане.

— Мамка му, къде е този фенер? — изсумтях.

Имахме два в бунгалото. Къде ли са?

— По-важното е — добави Сара — къде са всички останали?

Права беше. Къде е подкреплението ни от четирима агенти от всички страни? Дори стрелецът да се бе появил зад тях, вече трябваше да са го спипали.

Освен ако той не се беше справил с тях преди това.

Не. Нямаше начин. Не и с четиримата агенти.

Радиостанцията на кръста ми изпращя.

— Има ли ранени? — чу се приглушен глас.

Взех радиостанцията и прошепнах в отговор:

— Засега сме добре. Сигурно носи…

— Да, очила за нощно виждане — прекъсна ме агентът. — И аз съм с такива.

Не бях сигурен кой точно трябва да е на смяна пред бунгалото. Този поне ми се струваше опитен.

— Кой е това? — обърнах се към Сара.

— Карвър — припомни ми тя. — Агент Карвър.

С пълна сила можеше да се каже, че е подкреплението.

Глава 90

Единственото по-лошо от адския грохот около нас беше чувството на безпомощност, което го съпътстваше.

Всичко се случи толкова бързо. Яркият лъч светлина пред прозореца ни, последван от артилерийска стрелба, отекваща в гората.

Навън бяха четирима срещу един. Не беше нужно да съм букмейкър, за да ми се понрави подобно съотношение. Ала онова, което последва — мъртвешката тишина и ужасяващото усещане, което ме обземаше — не ми хареса. Никак.

Двамата със Сара не можехме да направим нищо. Радиостанцията на агент Карвър беше замлъкнала. Всички радиостанции бяха замлъкнали.

Пропълзях по пода, посипан със стъкла, и се долепих към стената до прозореца.

— Какво правиш? — прошепна Сара с тон, който подсказваше, че каквото и да е то, не бива да го правя.

И все пак беше наложително да погледна. Трябваше да се опитам да разбера какво е положението. Да надникна набързо, само това.

Не беше достатъчно набързо.

Главата ми едва се беше показала зад страничната част на рамката на прозореца и — бум, бум, бум! — едва не ме уцели между очите. При звука на изстрелите инстинктивно отметнах врата си назад, а в бунгалото се посипаха още стъкла.

— Мамка му! — процеди Сара.

На мига разбрах какво си мислеше. И аз си мислех същото и то не беше „какъв невероятен късметлия съм, че съм жив“.

Грабнах радиостанцията и натиснах бутона с палец.

— Карвър! — заговорих. — Карвър, там ли си?

Той не отговори.

Опитах отново и отново, но последва само тишина. Опитах и на другите честоти, тези на останалите агенти. Четирима срещу един, за бога!

И никой от тях не отговори. Нищо. Нито звук.

Глуха линия.

Усещах как потта се стича по челото ми, а сърцето ми бие учестено. Какво ставаше отвън, по дяволите?

После го чух. Радиостанцията ми отново изпращя, а след това се чу и гласът на Карвър, който се появяваше и изчезваше. Силите му едва стигаха да натисне бутона, какво остава да каже нещо.

— Трима… свалени — успя да промълви. — Помощ…

Не се чуха повече думи, само звукът от затрудненото му дишане. Беше ужасно, просто ужасно. А след това стана още по-зле.

Бум, бум, бум!

Още три залпа стрелба се чуха по радиостанцията, а пронизителният звук не остави съмнение, че изстрелите бяха произведени от кратко разстояние. От няколко метра. Може дори по-малко.

Дишането на Карвър вече го нямаше. Него го нямаше. Остана само ужасяващото чувство, което ме беше обзело, но хиляди пъти по-лошо. Затъвах в него.

— Трябва да се махнем оттук — казах на Сара.

Само че беше прекалено късно. Звукът от стъпки, който приближаваше към нас, отново беше нарушил тишината.

Бяхме заложили капан на Убиеца на младоженци, а сега ние се бяхме озовали в капана.

Той пристигаше.

Глава 91

Почти не виждах Сара в другия край на бунгалото, но чувах, че се премята през канапето. Зад него ли се криеше?

Не.

— Намерих го! — обяви тя и плесна нещо с ръка.

Един от фенерите.

Нямаше време да обсъждаме стратегията си. Осланях се на вярата, че мислим по един и същ начин. Ако носеше очилата за нощно виждане, тя щеше да го заслепи със светлината. Ако не, фенерът щеше да остане угасен и щяхме да имаме равен старт. Никой нямаше да може да вижда.

В момента чувах единствено приближаващите стъпки. Вратата на бунгалото се намираше от дясната ми страна; прозорецът — или поне което беше останало от него — от лявата. Бях долепил гърба си до нашарената с чворове чамова ламперия почти със същата сила, с която стисках пистолета си.

Дишай, О’Хара, дишай.

Само кратка секунда — двамата със Сара разполагахме единствено с това. Наведен ниско долу, се чувствах като защитник, който се опитва да предотврати светкавичната атака на куотърбека. Ако успеехме да преценим времето, щяхме да победим.

Ами ако не успеехме?

Продължавах да се ослушвам. Стъпките се усилваха все повече и повече. После се случи най-странното нещо. Бях толкова неподготвен за това, че успях единствено да замръзна на място.

Стъпките престанаха да се усилват. Като че ли бяха заглъхнали. Не, това не беше точният израз.

Изчезваха.

Той не тичаше към нас, тичаше покрай нас. И сега се отдалечаваше.

Двамата със Сара скочихме и хукнахме вън от бунгалото, а светлината от фенера ѝ осветяваше пътя ни. Не можехме да го видим; той имаше твърде голяма преднина. И въпреки това знаехме накъде отива.

На около стотина метра надолу по пътечката имаше малко уширение на пътя, където беше паркиран джипът ни. В жабката имаше дори талон с измисленото ми име, Зак Уелкър. Въобразявахме си, че сме помислили за всичко.

— Мамка му! — изкрещях в мига, в който чухме звука от двигател в края на пътеката.

Той вече беше в колата си. Негодникът сигурно беше паркирал точно до нас.

— Ключовете са у теб, нали? — попита Сара тичешком.

Тя беше доста по-напред от мен и почти не се беше задъхала. Очевидно бягащата пътека не ѝ беше непозната.

— У мен са — отвърнах и за всеки случай отново се уверих, че са в джоба ми.

Едва дишах. Гърдите ми горяха.

В съзнанието си вече бях зад волана и се бях впуснал в преследването с пълна сила. Разполагахме с идеалните за това дадености, криволичещ тесен път в нощта, обграден от опасно близки дървета. Бих угасил фаровете, за да се водя само по неговите светлини, а ако и той се опиташе да направи същото, щях да следвам стоповете му. Като нищо и двамата щяхме да се нацелим в масивния ствол на някой бор.

Да те видим дали шофираш толкова добре, колкото стреляш, мръснико.

Със Сара стигнахме до малкия паркинг. Джипът ни беше там и ни чакаше. Извадих дистанционното от джоба си, за да отключа вратите, и макар че цареше непрогледен мрак, успях да забележа нещо.

Сара също го видя.

Джипът беше прекалено близо до земята.

Сара освети предните гуми с фенера. След това огледа и задните. Всичките бяха спаднали.

Заритах гневно вратата, а Сара вдигна поглед към нощното небе.

— Мамка му, не отново! — изкрещя тя.

Глава 92

Не беше необходимо много време сътрудничеството, което Дан Дризън и Бюрото бяха постигнали, да се прекрати. По-точно да се разпадне.

Вестникът се беше съгласил да представи материал, предназначен за Убиеца на младоженци, с цел да го хванем. В замяна трябваше да получи ексклузивни подробности около залавянето му. Трябваше.

За беда, нещата в живота невинаги се развиват според очакванията ни.

Сега историята беше отпечатана точно там, на първа страница — в най-горната дясна колонка под заглавието, — така че целият свят да я види.

— Недей, О’Хара. Недей да се обвиняваш — увещаваше ме Дризън. Двамата със Сара се намирахме в офиса му в Куонтико. Флаговете бяха свалени до половина. Самочувствието ни беше още по-ниско. — Вината не е твоя.

Сара ми беше казала същото, всъщност дори няколко пъти. Отговорих на Дризън същото, което бях казал на нея.

— Идеята беше моя. Как бих могъл да не съм виновен?

Единствените имена, споменати в статията, бяха тези на загиналите. Броят им беше достигнал десет: трите новобрачни двойки плюс четиримата агенти. Там, където се споменаваше за агент Карвър, пишеше, че е бил женен с двама синове. По-големият бил тринайсетгодишен, точно като Джон Джуниър.

Докато ми шиеха рамото в болница „Шенандоа Мемориъл“, си мислех как последната дума, която беше изрекъл Карвър, беше „помощ“. Само да можех да му я осигуря. Знаех, че това ще ме преследва завинаги.

Дризън се облегна на стола си и скръсти ръце. Примигна бавно и отпусна брадичката към гърдите си. Беше очевидно какво си мисли, докато ме гледаше. Какво да правя с тоя човек, по дяволите?

С него се бяхме срещнали очи в очи само преди няколко дни, но той беше чел досието ми. Знаеше какво представлявам. Аз бях Джон О’Хара, агент, обсебен до такава степен от идеи за отмъщение за смъртта на жена си, че бях отстранен от Бюрото — само за да се превърна в мишена на сериен убиец като последица от стар случай, заради който едва не ме бяха уволнили, след като бях спал със заподозряна.

Но почакайте. Това е едва върхът на айсберга. Има и още.

Докато бях отстранен, поех задачата да разследвам убийството на сина и снахата на Уорнър Бреслоу и така се натъкнах на друг сериен убиец, който изби четирима агенти заради моя план, който се оказа ужасно, кошмарно и непоправимо погрешен.

По дяволите, това не може да се случва на мен, самият аз не бих го повярвал.

Най-лошото беше — а също така бях сигурен, че и Дризън е наясно с това, — че сега освен желанието за мъст бях обсебен и от чувство за вина. Много хора не успяваха да се съвземат от подобна поредица удари.

Дали аз бях един от тези хора? Бях ли изпаднал в нокаут? Отписан ли бях?

Ето какво би искал да знае Дризън.

— Кажи ми нещо, Джон — заговори той.

Преди да е успял да довърши, телефонът на бюрото му иззвъня. Секретарката му се извини за прекъсването, но имало обаждане за него, което си помислила, че ще иска да приеме.

— Кой е? — попита Дризън.

— Детектив Брайън Харис от Полицейското управление на Ню Йорк — отговори тя.

Дризън присви очи. Определено не познаваше този човек. Вдигна слушалката.

— Дан Дризън — представи се той.

Наблюдавах го, докато слушаше. Който и да беше този детектив Харис, не му беше нужно много време, за да се разбере, че да, Дризън искаше да приеме това обаждане. Всъщност Дризън се пресегна за химикалка с такава скорост, че едва не бутна чашата си с кафе.

Не виждах какво си записва, но щом вдигна поглед и кимна, едно нещо ми стана пределно ясно.

Вече не се чудеше какво ще прави с мен, по дяволите.

Глава 93

Двамата със Сара се метнахме на следващия полет на „Делта“ за Ню Йорк, взехме такси от „Ла Гуардия“ за Девети участък в Долен Ист Сайд и се качихме до втория етаж, като вземахме по две стъпала наведнъж, за да се видим с детектив Харис. Още се ръкувах с човека и веднага повдигнах въпроса:

— Къде е тя? — попитах.

— В края на коридора — отговори той.

— Прояви ли нетърпение? — намеси се Сара.

— Не, но така или иначе нямаше голям избор — отвърна Харис. — След като спомена за онова…

Нямаше нужда да довършва изречението; всичко беше ясно. Това беше правило. Щом огромна възможност за голямо развитие по някое разследване прекрачи прага ти, просто заключваш вратата след нея. Не дай боже да размисли.

Тръгнахме след Харис, набит мъж с плавна походка, по коридора до малка зона за отдих с две изтърбушени канапета, полупразен автомат за закуски и стари броеве на списание „Пийпъл“. Ама стари, казвам ви. На корицата на едно от тях представяха „Изгубени“ като нов хитов телевизионен сериал.

За разлика от тях Марта Коул, жената, която седеше на едно от канапетата, изглеждаше още по-млада от своите двайсет и две години. Светлокестенява коса, слаба, с няколко лунички на носа. Щеше да мине доста време, преди да може да си поръча питие, без да ѝ искат документ за самоличност.

Точно в този момент едно би ѝ се отразило добре. А може би и две. Харис ни запозна и когато се приближих да се ръкувам с нея, забелязах, че дланта ѝ трепери. Останалата част от нея също.

Сара седна до нея.

— Няма нищо, Марта — каза тя утешително. — Знаем колко трудно трябва да е това за теб, затова ще опитаме да те улесним, доколкото е възможно. Просто трябва да ти зададем някои въпроси.

Всъщност за момента знаехме само това, което Харис беше споделил с Дризън по телефона. Млада жена вървяла по улицата, стиснала брой на „Таймс“. Искала да разговаря с детектив, без значение кой точно. На въпроса защо, тя отговорила, че май може да идентифицира Убиеца на младоженци.

Казвал се Робърт Макинтайър и бил бивш сержант от армията на Съединените щати. Тя го наричаше Роби.

— Бях сгодена за него — добави.

Глава 94

Марта Коул пое дълбоко въздух и издиша бавно. Започваше да се успокоява. Направих знак на Сара с бързо одобрително кимване. Давай. Твоя е.

Седнах на другото канапе при детектив Харис и кръстосах крака. После кръстосах и пръсти. Отчаяно се нуждаехме от късмет.

Като по поръчка Сара не преставаше да се усмихва.

— Марта, кога за последно видя Робърт или разговаря с него? — попита тя.

— Преди около месец.

— А кога двамата развалихте годежа си?

Марта се поколеба. Очите ѝ се напълниха със сълзи, емоциите напираха. Правеше всичко възможно да ги потисне.

Най-накрая отговори:

— Така и не го изрекохме гласно. Всъщност аз го развалих.

Детектив Харис бръкна в джоба си и подаде на Марта сгъната носна кърпа. Приятно беше, че още има хора, които носят такива у себе си. Доста старомодно.

— Благодаря ви — каза Марта и попи очите си. Колкото и да беше млада и съкрушена, не можех да не забележа нейната решителност. Тя продължи: — Когато Роби се върна от войната, тази в Афганистан, беше като в абстиненция. Липсваше му напрежението, постоянният приток на адреналин.

Сара кимна.

— Нека отгатна — не си можела да надделееш това, нали?

— Точно така. Всичко го отегчаваше, включително и аз — призна тя. — Мислех си, че му правя услуга.

— Имаш предвид прекратяването на отношенията ви?

Тук вече не успя да сдържи сълзите си. Вината, която изпитваше, беше много силна. Гневът сякаш беше още по-силен.

— Тази проклета война! — почти извика тя. — Вината не беше на Роби, чувате ли? Той не беше същият човек. Този, който се върна, не беше мъжът, в когото се влюбих!

Сара сложи ръка върху рамото на Марта и леко го помилва.

— Разбираме. Наистина — каза тя.

— Но Роби не можа да разбере — рече Марта. — Опитах се да му обясня, ала той сякаш дори не ме слушаше.

— Преди колко време беше това? — попита Сара.

— В края на миналата година, точно след Деня на благодарността. Трябваше да се оженим на Бъдни вечер — обясни тя. — Когато отмених сватбата, той ужасно се вбеси.

— Нарани ли те?

— Не, но се уплаших… — тя направи пауза. Гласът ѝ заглъхна. — Той има оръжия.

— Знаеш ли какви са? Пистолети? Пушки?

— И от двата вида. Любимо му беше онова, което беше носил по време на войната. Забравих как се казва, но беше някаква полуавтоматична пушка.

Двамата със Сара се спогледахме. Бинго.

— В каква мисия участваше Робърт в Афганистан? — попита Сара. — Споменавал ли ти е нещо?

Марта отново вдигна кърпата към очите си и се замисли за миг.

— Веднъж се случи — каза тя. — Беше пил и не знам как заговорихме за това, но той започна да ми разправя разни неща.

— Какви неща?

— Сякаш се хвалеше — започна тя. — Беше свързано с групата, в която го бяха взели, някакъв отряд за специални оръжия. Той го наричаше Отряда на Джеймс Бонд, защото изпробваха всякакви джаджи. Също и отрови.

— Отрови?

Двойно бинго.

— Да — потвърди Марта. — Веднъж дори се пошегува, че трябвало много да внимавам, защото знаел какви ли не начини да ме убие с химически вещества. Никак не ми се стори забавно.

Погледите ни със Сара отново се срещнаха. Робърт Макинтайър определено разполагаше със средствата. Обаче мотивът не беше напълно ясен.

Зарязват човека няколко седмици преди сватбата му и той започва да избива младоженци. Сравнително достоверно. Или може би трябва да кажа налудничаво. Ако предположим, че страда от ПТС — посттравматичен стрес, — силното огорчение и разбитото сърце биха могли да отключат подобна реакция. Агресия.

Но защо убиваше само представените в „Брачни обети“?

Дали не търсехме логика там, където такава липсваше? Налудничавото поведение се подчинява на съвсем различни правила.

Сара продължаваше с натиска търпеливо и методично.

— Значи, когато си прочела статията във вестника тази сутрин, Марта, ти вече си имала известни подозрения. Какво все пак те кара да си убедена, че това е Робърт?

Стана ми жал за момичето, щом отново понечи да избърше очите си. Чувстваше се така ужасно отговорно.

— Роби ми каза, че щом няма да има „ние“, не бива да има никого.

— Не съм сигурна, че те разбрах — обади се Сара.

Марта бавно отмести поглед към детектив Харис, после към мен и най-накрая отново към Сара. След това ни обясни:

— В деня, в който скъсах с него, ни се обадиха от „Ню Йорк Таймс“ — каза тя. — Искаха да бъдем двойката, представена в „Брачни обети“.