Вълнуващи нощи

17

„Защото имахте нужда от мен.“

Какво, по дяволите, трябваше да означава това?

Бесен като прострелян тигър, Робърт излезе от хижата си и закуцука към господарския дом. Наближаваше обед. Събуди се много късно, стреснат от аромата на парфюм по кожата си. Огледа се замаяно и слисан установи, че за първи път след завръщането си от войната е спал дълбоко и непробудно цяла нощ.

Да не говорим, че беше преживял с Кларис радостта, която смяташе, че завинаги е прогонил от живота си. Да не говорим и за това, че й бе отнел девствеността…

Триста дяволи! Тя беше девственица!

Мисълта го подлудяваше. Притисна длани към слепоочията си и продължи напред, олюлявайки се. От вчерашното сбиване имаше синьо-черен оток на хълбока, макар да не помнеше кой му е нанесъл удара. Раната, зашита от принцесата, му причиняваше болка. Лявото око и челюстта му се бяха подули, ставите под белезите бяха сковани. Стисна пръсти и неволно изохка, но си каза, че повече няма да си хаби мислите с дребни работи. Беше имал много по-страшни наранявания.

Да, трофеите от войната не му причиняваха болка. Болеше го от истината, която неотстъпно отекваше в ушите му. Кларис беше девствена. Все още не го беше грижа дали наистина е принцеса и дали е унищожил завинаги шансовете й за династичен брак. Все още беше убеден, че тази история е измислена.

Но тя беше неомъжена жена и той я бе обезчестил. Докато планираше прелъстяването й, беше убеден, че тя има опит. Самоувереността й и разказите за дълги пътувания го бяха заблудили. Стигна твърде далеч и я лиши от честта й.

Но най-лошото беше, че въпреки угризенията на съвестта не съжаляваше за нищо. Харесваше му, че е бил първият мъж в живота й. Искаше да бъде и последният. Обаче… той й отне честта, а тя… тя му каза само: „Защото имахте нужда от мен.“

По дяволите, той нямаше нужда от нея! Той, граф Хепбърн, нямаше нужда от никого!

Кларис беше само подходящата жена на подходящото място в подходящото време. Трябваше за й обясни това.

Само че джентълмените щяха да се върнат много скоро от насрочения за днес лов. Първо трябваше да се изкъпят, после да обядват… как да намери време и сгоден случай да говора с Кларис на четири очи?

Робърт влезе в голямата къща през един страничен вход и се огледа раздразнено.

Къде се бяха изпокрили всички? Защо мъжете още не бяха пристигнали? Да не би дамите да седяха в стаите си и да се цупеха?

За първи път, откакто се бе завърнал у дома, копнееше за компания. Искаше да говори с хора, да чува гласове… за да не мисли какво му бе казала Кларис.

„Защото имате нужда от мен.“

Проклета да е!

Щеше да говори с Кларис и да й каже…

Не. Трябваше да я види. Имаше нужда от нея, но не така, както си въобразяваше тя, а защото полковник Оугли вече беше на път насам. Ако можеше да разчита на съгледвача си, Оугли щеше да пристигне в Макензи Мейнър още преди следобедния чай.

Хепбърн пое дълбоко въздух. Нямаше никакво време. Трябваше да подготви Кларис за задачата, която й предстоеше.

Обходи коридорите, като се вслушваше и се оглеждаше, но не я откри никъде. Накрая махна на един млад, тромав лакей.

— Къде е принцесата?

Младият мъж трепна и се изчерви.

— Нейно височество е в зимната градина, милорд.

— Пак ли? — изсъска Хепбърн. Младият лакей се опули смаяно насреща му.

— Милорд?

— Забрави! — Хепбърн нетърпеливо му обърна гръб и закрачи по коридора. — Сам ще разбера. — Сигурно пак демонстрираше пред дамите кремовете и мехлемите си. Проклет да е, ако пак седне като модел и й позволи да размаже поредната гадост върху лицето му. Сигурно нямаше да понесе докосването й, защото дори само мисълта за нея караше кръвта му да кипи. За съжаление това личеше и по други части от анатомията му. Когато наближи зимната градина, веднага усети аромата й. Тя миришеше на мускат и пресни цветя. Миризмата му напомни за нощта, когато лежеше върху нея и я любеше. Не искаше да мисли как тя се движеше под него и как му се отдаде с цялата си щедрост и великодушие. Вдъхна дълбоко аромата й и сърцето му ускори ритъма си.

После чу гласа й.

„Имате нужда от мен.“

Не, стоп. Не бе казала това. В момента казваше нещо друго:

— Това е нужно, за да имате гладки вежди. Виждате ли как кремът ги оформя?

Значи пак говореше за козметика, продаваше кремове и мехлеми. И тя беше като него, макар и по-съвсем различни причини. Искаше да спечели пари, за да се върне в Бомонтен и да заеме отново мястото си в кралското семейство. Поне така твърдеше. Всъщност той не знаеше точно какво я тласка към този начин на живот. Не беше в състояние да проникне в душата й. Много искаше да остане безразличен, но не можеше.

Остана в сянката и надникна предпазливо в просторната зимна градина, пълна с млади дами, зяпнали напред. Милисънт седеше до малка масичка, въртеше в ръцете си чаша чай и гледаше замислено пред себе си. Изглеждаше безлична и… да, самотна, както бе казала вчера Кларис. Принцесата беше права. Никой не се интересуваше истински от Милисънт, нито баща им, нито Прюдънс, нито самият той. Но той не изпитваше чувство за вина. Угризенията на съвестта не бяха от полза за никого. По-добре да помисли как да промени ситуацията. Трябваше да вземе някои решения. Още преди края на бала Милисънт щеше да получи, каквото иска, каквото и да беше то. Той беше длъжен да направи всичко по силите си, за да я види щастлива.

Мис Лариса Тръмбл и майка й също седяха между дамите. Лицата им бяха изкривени в презрителни гримаси. Лордът моментално отстъпи назад. Само това му липсваше. Нямаше сили да чуе отново пресметливия, ласкателен глас на Лариса Тръмбл и да влезе в непосредствен досег с разкошното й деколте.

Застана така, че да вижда Кларис.

Наистина имаше царствено излъчване. Макар и дребна, стоеше гордо изправена, с изпънати рамене и елегантно допрени до тялото ръце. Към хората, необлагодетелствани от съдбата, се отнасяше е неизменна любезност, но винаги сдържано, сякаш криеше нещо от себе си. Сякаш се боеше от интимността и разочарованието, което можеше да й донесе тя. Тази сдържаност беше истинско предизвикателство за него.

Наистина ли беше принцеса на онази малка страна, която бе прекосил, или невероятно сръчна измамница? Той не знаеше. Знаеше само, че я бе завладял, но в никакъв случай не я беше спечелил.

Красотата й му отне дъха. Косите… някой бе писал, че косата на жената е короната на красотата й и това важеше в пълна сила за Кларис. Къдриците й бяха от злато. Светлината на свещите ги правеше още по-меки и замайващи. Косата й беше сресана назад и вдигната на небрежен кок на тила. Няколко кичурчета падаха по стройната й шия и той закопня да ги вдигне и да помилва нежната кожа с пръсти и устни. Да целуне прасковените бузи, розовите, красиво извити устни… Погледът му спря върху добре оформените гърди, които миналата нощ бе пренебрегнал така осъдително, тласкан от дивото си желание да я вземе. Трябваше да я обезщети за това невнимание с дълги минути, не, с часове нежна грижа.

Когато вдъхна аромата й, чу гласа й и я видя, в тялото му лумна толкова силно желание, че се уплаши. Ами ако някой го видеше в това състояние? Пенисът му беше толкова твърд, че го болеше, и не беше в състояние да се контролира — като младеж преди първата любовна среща. Пръстите му трепереха — толкова силно желаеше да отиде при Кларис, да я грабне на ръце и да я отнесе някъде далеч. Далече от ласкателните й думи, от кискащите се млади дами, от капаните на цивилизацията. На място, където съществуваха само тя и той и голите им тела щяха да се сливат отново и отново, докато й се наслади по всички възможни начини.

На стола пред Кларис седеше едно момиче… как ли се казваше? А, да. Мис Ейми Розабел, шивачката от селото. Дамите следяха представлението със затаен дъх. Милисънт и Прюдънс, лейди Мерсер и лейди Лорейн, лейди Блакстън и мис Дианта Ерембург. Кларис сочеше брадичката на Ейми, бузите й, нослето. Взе косата на момичето и я приглади назад, за да открие лицето. След това наклони главата му и Робърт проследи профила.

Малката е красива, каза си небрежно той. Има късмет, че Кларис й показва как да изглежда добре. Спомняше си каква беше мис Розабел, когато пристигна във Фрея Крегс. Никой не я погледна втори път.

Докато Кларис говореше, момичето изкриви лице и й хвърли отвратен поглед отстрани.

Странно. Защо малката беше недоволна?

Освен това той беше виждал този израз на лицето и друг път. На друг човек. Да, в лицето на момичето имаше нещо познато. Май трябваше да го огледа по-внимателно.

Тогава Кларис също изкриви лице и в този момент той прозря истината. Те бяха сестри. Кларис и Ейми бяха сестри!

Не си приличаш особено, но жестовете, мимиката, походката… те ги издаваха.

Робърт отстъпи крачка назад.

Мислите му се надпреварваха. Малката шивачка не беше дошла случайно във Фрея Крегс, за да си търси работа. Планът им беше разработен във всички подробности. Няколко седмици преди пристигането на Кларис се явяваше тази привидно безлична малка женичка, хващаше се на работа и чакаше с нетърпение да бъде превърната в прекрасна млада дама.

Робърт не знаеше дали да аплодира този гениален план или да ругае. Кларис беше невероятно сръчна измамница.

А може би не беше.

След като бе разбрал, че принцесата трябва да се грижи за по-малката си сестра, ролята й му се представяше в нова светлина. Ролята на опитна козметичка й отиваше много, докато ролята на измамница изглеждаше недостоверна. Дали Кларис обикаляше градове и села, за да продава кремовете си, само защото трябваше да издържа малката си сестра? Затова ли бяха измислили този план?

По-важно обаче беше друго. Той бе предположил, че тя има сестри, но тя не бе потвърдила предположението му. Дали някъде в сянката се спотайваха и други сестри, или Кларис пазеше само мис Розабел?

В крайна сметка това нямаше значение. То не променяше нищо. Кларис щеше да изпълни задълженията си на бала. Той се нуждаеше от нея както и преди.

Робърт махна на лакея да се приближи.

— Щом нейно височество свърши, изпрати я в работната мис стая. — О, не, не там. Тази стая беше пълна със спомени. — По-точно, искам да я видя в библиотеката. Кажи й, че ще я очаквам там.

Кларис бе хванала Ейми под ръка и я водеше към крилото на слугите.

— Появи се точно навреме. — Като видяха чистия, нежен тен на Ейми, младите дами купиха още дузина от най-скъпите кремове, най-вече от този за очи. — Ти си идеалният модел.

— Сигурно защото тичах по целия път дотук… — Ейми нацупи пълните си устни. — Все пак се радвам, че можах да ти послужа като модел.

Кларис страдаше от угризения на съвестта. Ейми работеше като шивачка и живееше мизерно, сигурно очите я боляла, спеше в жалката таванска стаичка у мистрес Дуб и беше дошла дотук пеша, вместо на кон. Нищо чудно, че й беше сърдита.

Тя въведе сестра си в малък, празен салон.

— Ясно ми е, че си имала причина да дойдеш тук, и искам веднага да я узная. Но вече бях започнала да говоря, когато се появи, и не посмях да спра демонстрацията и да кажа на дамите, че първо трябва да говоря със…

Ейми я изгледа враждебно.

— …със сестра си — завърши глухо Кларис.

— Естествено, че не можеше да им кажеш това. Щеше за развалиш всичко. Цялата тази смешна кралска тайнственост. — Ейми се направи, че не забелязва протегнатите й ръце. — Разбери, Кларис, писна ми да ме използваш като обект на демонстрация. — Тя пое дълбоко въздух и продължи на италиански: — Писна ми да съм принцеса.

Кларис бързо затвори вратата и също мина на италиански:

— Какво означава това? Ти си принцеса. Не можеш да промениш фактите.

— Не ставай глупава! — Ейми ходеше неспокойно напред-назад в малкото помещение. — Ние с теб не сме принцеси! Нямаме земя!

— Разбира се, че имаме! — Колко пъти трябваше да й обяснява? — Живеем в изгнание, но това е само временно.

— Това „временно“ изгнание ще продължи до края на живота ни! — Ейми закърши ръце, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. — Аз отказвам да участвам. Никога вече няма да пътувам с теб от град на град. Няма да се преструвам, че ме превръщаш от стара вещица в млада красавица. Край на това.

— Добре, щом така искаш. — Кларис се опита да хване ръцете на сестра си, да я утеши, но Ейми не искаше утеха.

— Този път ще спечеля достатъчно пари и ще се върнем в Бомонтен.

— Мислех, че можем да се върнем едва когато баба ни изпрати вест — отвърна подигравателно Ейми.

— Питам се дали някой не саботира опитите на баба да се свърже с нас. — Кларис се замисли. — Отдавна се боря с желанието да й пиша.

— Ако не бях аз, сигурно отдавна щеше да се върнеш в Бомонтен, нали?

Кларис не беше в състояние да я излъже. Сестра й имаше остър ум.

— Защо го казваш?

— Познавам те. Ти си смела като лъвица. Ако не те беше страх за моята сигурност, отдавна щеше да тръгнеш на път и да разбереш какво точно се е случило. — Ейми наблюдаваше Кларис с остър, съвсем не детски поглед. — Права ли съм?

— Когато трябваше да напуснем училището, ти беше само на дванайсет години. Тогава не смеех да тръгна направо към Бомонтен. — Това не беше отговор на въпроса на Ейми, но не смееше да й каже нищо повече.

За съжаление Ейми не се отказваше толкова лесно.

— А по-късно? Знам, че отдавна мислиш как да се върнем. Ако не носеше отговорност за мен, щеше да се върнеш, все едно на какви опасности ще се изложиш.

— Не бих посмяла да се противопоставя на волята на баба. — Това също не беше отговор и Ейми го знаеше. Кларис го разбра по подигравателната линия около устните й. — Ще пиша на баба и когато тя ми отговори…

— Ти не разбираш. — Ейми гневно размаха ръце и продължи да обикаля в кръг. — Това няма значение. На мен ми е все едно. Аз не искам да се върна в Бомонтен.

Кларис я слушаше търпеливо.

— Не говориш сериозно.

Ейми се обърна рязко и очите й засвяткаха.

— О, напротив, говоря съвсем сериозно. Ти работиш и се трепеш, за да се върнем в Бомонтен, но никога не си ме попитала искам ли да се върна!

— Щом не искаш да се върнеш вкъщи, какво тогава искаш? — попита стъписано Кларис.

— Не копнея за страната, която почти не познавам. — Ейми сложи ръце на раменете на сестра си и втренчи поглед в лицето й. — Искам да намеря място в Англия или Шотландия, където да се заселим и да работим. Да работим истински. Да шием дрехи или нещо подобно. Място, където съдиите няма да ни закачат…

— Ейми! — Тя не знае какво говори! — Много съжалявам, че не помниш Бомонтен така добре, както го помня аз. Сигурно аз съм виновна, че не ти говоря по-често за родината и…

Ейми изсъска като разярено змийче.

— О, разбира се, че помня! Когато заминахме, бях на девет години. Но каква полза от спомените? Ти си толкова вдълбочена в копнежите си по Бомонтен, че не виждаш природата около себе си. Мислиш само за нашето изгубено семейство и не забелязваш хората, с които разговаряш всеки ден. Не можеш да живееш, защото искаш да запазиш живота си за връщането в Бомонтен. Стоиш толкова високо над земните неща, сякаш все още живееш в стария ни дворец над града!

Кларис гледаше сестра си, загубила ума и дума. Ами ако Ейми е права? Нима тя наистина живее за утрешния ден и не виждаше настоящето?

Миналата нощ бе живяла в настоящето. Тук и сега. Робърт Макензи я бе накарал да забрави какво е редно за една принцеса и какво не и я бе въвлякъл в живота си, изпълнен с гняв и болка. Тя бе споделила чувствата му. Отдаде му се, за да му помогне, и сега вече нищо не беше както преди.

Ейми изобщо не обърна внимание на мъката и болката на Кларис. Реакцията на сестра й не я интересуваше. Думите избликваха неудържимо от устата й. Говореше по-бързо и по-бързо, сякаш твърде дълго беше потискала чувствата си.

— За разлика от теб аз… аз не желая да чакам, докато се върнем. Искам да живея днес, не утре. Искам да живея тук и сега, преди да остарея толкова, че да престана да се надявам на утрото.

— Но ние не можем да се държим като нормални хора. Ние не сме нормални хора. Ние сме принцеси и трябва да се държим според ранга си. — Кларис се учуди сама на себе си. Колко разумно звучеше гласът й. По нищо не приличаше на жената, която миналата нощ бе предала позорно името и произхода си. — Ние стоим над ежедневния ход на живота…

— Стига толкова! — прекъсна я вбесено Ейми. — Вече съм чувала тези думи. Втръснало ми е да ги слушам! Те не се отнасят до мен. — Тя сложи ръце на бузите на Кларис и я погледна настойчиво в очите. — Не желая да съм принцеса. Нито една секунда по-дълго!

Кларис се усмихна, макар че устните й трепереха.

— Мила сестричке, знам колко ти е тежко. Моля те да потърпиш още само няколко дни. Обещавам та, че тогава ще имам достатъчно пари, за да се върнем в Бомонтен.

Ейми сведе глава. Затропа нервно с крак, после изведнъж се успокои, вдигна глава и се усмихна. Тъгата в очите й трогна Кларис до дън душа.

— Ти не разбра нито дума от онова, което ти казах, нали?

— Напротив — отговори задавено голямата сестра. — Изслушах те и помня всяка дума, но не разбирам какво искаш.

— Чула си всяка дума, но не си проумяла смисъла. — Когато Кларис понечи да възрази, Ейми вдигна ръка. — Не се притеснявай, аз те разбирам. Бих искала само… Е, ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят, нали такава е поговорката? Ще дойда при теб, когато се стигне дотам. Не забравяй, че сега съм по-възрастна, отколкото беше ти, когато започна да се грижиш за мен.

— Като си спомня колко неопитна бях тогава…

— Аз не съм неопитна. Аз съм много по-напред, отколкото беше ти тогава. Сега се опитай да се погрижиш за себе си, както досега се грижеше за мен. Положението е много опасно и ме е страх за теб. — Ейми целуна Кларис по челото и отстъпи назад.

— Ще се справя. — Въпреки това Ейми беше права. Положението беше опасно и сигурно щеше да стане още по-опасно. Предстоеше й среща с лорд Хепбърн. — Мисля, че контролирам нещата.

— Разбира се. Ти винаги внимаваш за себе си. — Ейми се усмихна с искрено възхищение. — Само не забравяй, че ти си моят образец. От теб съм научила как да се пазя. Ти си най-добрата сестра, която човек може да има. — Тя й кимна и се запъти към вратата.

Последните думи на Ейми бяха по-обезпокоителни от всичко казано дотук. Кларис се втурна след сестра си.

— Почакай, Ейми!

Точно когато Ейми посегна към бравата, някой почука. Тя отвори вратата и на прага застана Норвал, тромавият млад лакей. Изглеждаше още по-нервен от обикновено.

— Какво има, Норвал? — попита любезно Кларис.

Той се поклони и дългите му крака се огънаха.

— Ваше височество, негово благородие ви очаква в библиотеката. Моли веднага да отидете при него.

Новината моментално отклони мислите й от намеренията на Ейми.

Хепбърн искаше да я види отново.

Двамата неизбежно щяха да се срещнат пак, но когато моментът наистина дойде, тя се разтрепери. Дощя й се да избяга и да се скрие… или веднага да се хвърли в прегръдката му.

Коя беше тя? Принцесата, каквато беше до снощи? Или обикновена жена, достатъчно глупава да желае един мъж, без да помисли за почтеността и приличието?

Ейми заобиколи лакея и излезе в коридора.

— Бог да те пази, Кларис.

— Ще дойда в селото веднага щом мине балът и ще продължим разговора — отвърна с отсъстващ вид сестра й.

Ейми се усмихна, кимна и й махна.

— Бъди щастлива!