Вълнуващи нощи

4

— Ваше височество. — Мистрес Дуб стоеше достатъчно близо до Кларис, за да чуе всяка дума. Сега се втурна напред и направи дълбок реверанс. — Присъствието ви е чест за скромния ми магазин. — Изричайки тези думи, тя хвърли триумфален поглед към другите жени.

Кларис потисна един стон. Познаваше този тип жени. Без съмнение мистрес Дуб щеше да разгласи навсякъде историята как в магазина й е гостувала принцеса и нямаше да престане да говори за нея, докато другите жени не заплашеха да я убият с камъни. Кларис, естествено, държеше да говори с Розабел на четири очи. Въпреки това беше длъжна да се държи учтиво с мистрес Дуб. Да прояви пренебрежение, беше непочтено… и в крайна сметка лошо за сделките.

— Много ви благодаря за любезността. И от мое име, и от името на Ейми Розабел.

Мистрес Дуб се усмихна превзето и отвори тясната, боядисана в зелено врата. На малката витрина до вратата бяха изложени шапки, скучни и сиви като всичко друго в това място.

— О, нима правите и шапки! — извика Кларис. — Колко сте талантлива!

— Давам най-доброто от себе си, Ваше височество. — Тя й отвори широко вратата и закима усърдно, докато Кларис влизаше.

Мис Розабел стоеше пред огледалото в мрачния дюкян и изтриваше от носа и брадичката си остатъците от крема. Посетителката спря на прага.

— Най-модният цвят в Лондон е турскосиньото. Но вие сигурно знаете. — Кларис се усмихна на шивачката, докато избираше цвят, подходящ за всеки тен. — Мога да си представя, че точно в този момент шиете цял куп рокли и шапки в този цвят.

Мистрес Дуб пое дълбоко въздух.

— Ами… да! Точно така! В… задната стая.

— Сега ще проведа частен разговор с мис Розабел. — Кларис дискретно й посочи вратата. — Естествено, после ще говоря и с вас. Сигурна съм, че разбирате. — Тя затвори енергично вратата пред поласканата физиономия на шивачката.

— Отлично се справи. — Мис Розабел излезе от сянката. — Старата вещица ще се хвали с приятелството ти месеци наред.

Враждебността и подигравката в тона й бяха ясно доловими и това не беше учудващо. Все пак мис Ейми Розабел не беше никоя друга, освен принцеса Ейми от Бомонтен, седемнадесетгодишната сестра на Кларис.

Кларис й отговори на немски език. Когато бяха сами, двете с Ейми често сменяха езиците. Така поддържаха наученото и объркваха онези, които случайно ги подслушваха.

— Аз съм принцеса и съм длъжна да бъда любезна.

Раздразнената въздишка на Ейми беше поредното доказателство, че намира Кларис традиционна и скучна.

— Да, да, и двете сме принцеси. Принцеси на Бомонтен. — Момичето изтри бялата пудра от лицето си и изсъска гневно — Сестри, свързани с кралската кръвна линия и вечни изгнаници. Според твоите собствени думи това оправдава всичко.

Кларис се наведе и посегна към кърпата.

— Почакай, аз ще го направя.

Ейми се отдръпна и не и позволи да я докосне.

— Сама ще се справя — отвърна разгорещено тя. — Колко пъти съм го правила…

Кларис се натъжи. Колкото повече градове и села обикаляха със стоката си, толкова по-нещастна ставаше Ейми.

По-добре да обиколи магазина и да огледа роклите, които шиеше мистрес Дуб. Междувременно Ейми завърши превръщането си от скучна, скромна шивачка, още нова в града, в момиче, което беше почти красавица. Още няколко сеанса с Кларис и малката щеше да стане прекрасна — живо свидетелство за ефекта на тайния кралски крем за лице. Когато дойдеше времето да изчезнат, Ейми щеше да тръгне след сестра си като истинска принцеса.

Когато свърши, Ейми се опря с две ръце на рамката на огледалото и затвори очи. Гласът й трепереше от гняв.

— Ти какво си мислиш, че правиш тук?

Кларис потрепери, но отговори с добре изиграно безгрижие:

— Първият сеанс мина добре, нали?

— Не, не е! — Вече можеха да си говорят свободно и Ейми даде воля на буйния си темперамент. — В писмото си те предупредих. Писах ти, че това място не е подходящо за нашия малък театър. Но ти винаги знаеш всичко по-добре!

Кларис мина на френски.

— Нямаме никакви пари. Нямаме и време да си изберем друго място.

— Бихме могли да поработим като шивачки. — Ейми срещна погледа на Кларис в огледалото. На шията й блесна сребърна верижка, на която висеше същият кръст, какъвто носеше и Кларис. — Можем да си намерим някоя къщичка и да шием рокли. Знаеш, че ме бива. Така няма да се налага да се правя на грозна. Освен това няма постоянно да се местим от място на място.

Кларис бавно поклати глава.

— О, как можах да забравя! Ние сме принцеси! — Ейми буквално изплю последната дума. — Принцесите не се захващат със слугинска работа като шиенето.

— Не си права. — Кларис гледаше малката си сестра и сърцето й се свиваше от болка. Наистина искаше животът им да е друг. Искаше Ейми да е щастлива и да заеме почетната позиция, която й се падаше по рождение. Когато избягаха от Бомонтен, Ейми беше още много малка — само десетгодишна. Кларис беше четири години по-голяма от нея и си спомняше много добре етикета, лукса, задълженията и радостите на миналия им живот. Те й липсваха, но много по-важно беше Ейми да разбере какво означава да си принцеса, да се научи да цени привилегиите и да изпълнява задълженията си.

— Смяташ ли, че принцесите трябва да натрапват на обикновените хора продукти, които нямат никакъв ефект? — попита остро сестра й.

Кларис търпеливо повтори думите, които беше казвала вече много пъти.

— Спомни си, че опитахме да печелим хляба си като шивачки. Изкарвахме толкова малко пари, че едва не умряхме от глад. Освен това имаме задача. Трябва да намерим Сорша, а после да се върнем заедно в Бомонтен при баба.

В Ейми отговори с грубост, която засегна болезнено Кларис:

— Баба е умряла отдавна и ти много добре го знаеш. Татко и баба не биха допуснали да живеем на улицата. А Сорша изчезна толкова отдавна.

Ейми бе произнесла на глас най-ужасните страхове на Кларис и болката, която й причини, направо й отне дъха.

— Знаем, че татко е мъртъв — отвърна задавено тя. — Джефри ни донесе новината, после писаха и лондонските вестници. Но след време същите тези вестници писаха, че баба си е върнала трона.

— Да, но Джефри каза, че баба е наредила да се върнем едва когато тя изпрати някой да ни вземе. Каза, че ни преследват зли хора, затова трябва да се крием, докато не прочетем обява във вестника, че можем да се върнем. Да чакаме, докато тя отстрани опасностите по пътя ни. — В гласа на Ейми трепереше същият страх, който бяха изпитали някога, когато верният човек на баба им се появи внезапно в училището и им каза да бягат. После взе престолонаследницата Сорша и я отведе в някакво тайно убежище. — Къде е обявата? Всеки ден четем вестниците. Във всеки град. Нали познаваш баба. Щом е казала, че ще пусне обява във вестника, ще го направи.

— Знам, знам. — И двете момичета бяха убедени във всемогъществото на баба си.

— Казвам ти — всички са мъртви! Злите хора са взели връх. Никога няма да се върнем.

— Не можем да сме сигурни. Може би Сорша е вече там и ни чака. Обещавам ти, че там ще ти хареса. Палатът е прекрасен. Ще носиш красиви дрехи, ще свириш на пиано и… — Кларис се извърна настрана. Не искаше Ейми да види сълзите й.

— Милата ми Кларис! — Ейми се втурна към нея и я прегърна — Прости ми! Не исках да ти причиня болка. Иска ми се най-после да престанем да се продаваме като евтини…

Кларис сложи пръст на устните й.

— Ние не се продаваме. Продаваме кремовете, които баба ме е научила да правя. Те са наистина кралски и наистина правят чудеса с кожата. Те могат да…

— Глупости! Никой не става по-красив от някакъв си крем. Ако беше така, нямаше да се налага да се промъквам предварително във всеки град и да нося грозен нос и бяла пудра.

— Може би, но сърцата на жените се изпълват с надежда. В това няма нищо лошо, нали? — попита настойчиво Кларис.

— Забрави ли англичаните? — попита мрачно Ейми. — Искаха да те окачат на най-високата бесилка. Те очевидно са на друго мнение.

— За всичко е виновен онзи ужасен мъж. — Кларис вирна брадичка. — Съдията.

Лицето на Ейми побеля. Нямаше нужда от пудра, за да покаже страха си. Тя понижи глас, сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва, и продължи на италиански:

— Той те желаеше.

— Знам. — Кларис сведе поглед. Жените искаха кремовете й, но съпрузите им управляваха касите, затова тя се стараеше да ласкае и да спечели и двете страни. Това беше много трудно, защото никога не си позволяваше да прекрачва тънката граница, която отделя дама от паднало момиче.

Мъжете, естествено, не се интересуваха от тази граница. Често виждаха в нейно лице само красивата млада дама, която пътува без мъжка закрила. Това я правеше лесна плячка и съдия Феърфут имаше повече от една причина да иска смъртта й. Тя нарани болезнено мъжката му гордост и оттогава често виждаше в кошмарите си сивите кули на крепостта Джилмайкъл на фона на кървавочервеното небе, които само чакаха да я погълнат и никога да не я освободят.

— Тук също те преследва един ужасен мъж! — извика сърдито Ейми.

— Наистина ли е толкова ужасен? — Хепбърн не я плашеше, но това го правеше още по-опасен.

— Всички мъже са ужасни! — Ейми стисна ръката й и понижи глас до настойчив шепот: — Какво ще направиш, за да го спреш?

— Не знам — отговори шепнешком Кларис. — Наистина не знам. От писмото ти бях заключила, че е стар. Много по-стар от мен. Толкова мрачно беше описанието ти.

— Той е мрачен! — Ейми хвърли бърз поглед към вратата и продължи: — Казват, че Хепбърн бил красив младеж, който обичал живота. Скарал се с баща си, старият граф му купил офицерски патент и го принудил да отиде на война. След шест години бащата умрял и лорд Хепбърн се откупил от армията, продал патента и се върнал. Хората в селото си шепнат, че се е променил.

— В какъв смисъл?

— Когато заминал, бил младеж, огнен младеж. Не се колебаел да вика противниците си на дуел, пиел по цели нощи и винаги бил засмян. А сега… сега е такъв, какъвто го видя. Хората в селото му се възхищават, но когато говорят за него, винаги се усеща страх.

Кларис беше усетила същото. Хепбърн беше привилегирована личност, но криеше в душата си мрачни тайни. Значи си приличаха.

Но тя не искаше да го опознае. Не искаше да научи тайните му.

— Внимавай — помоли Ейми, сякаш бе прочела мислите й.

— Защо? — Въпросът й се изплъзна твърде бързо.

— Той не живее в господарската къща при семейството си.

— Наистина ли? — Това беше ужасна новина. Кларис бе предположила, че той е много привързан към дома и позицията, която заемаше. — А къде живее?

— В някаква хижа в близост до имението. Закусва със сестрите си, изобщо, денем се държи сравнително прилично, но хората разправят, че нощем броди в околността като измъчван от зли духове. А понякога изчезва и не се мярка по цели дни. — Ейми още повече понижи глас, ужасена от историята. — Казват, че през войната си бил загубил ума.

— О, не! Сигурна съм, че не е луд.

— О, луд е! Луд и опасен. Не видя ли как те зяпаше? — пошепна Ейми.

Кларис отговори с добре изиграно безгрижие:

— Всички ме зяпат.

— Не като него. Той е… твърде уверен в себе си. — В погледа на Ейми имаше мъдрост, за която още беше много рано. Беше я придобила през дългите години по пътищата и от многото лоши преживявания. — Той те иска, а е свикнал да получава, каквото иска.

Кларис знаеше за какво намеква Ейми. Лорд Хепбърн бе целунал ръката й, преди да узнае името й. Но само защото устните му бяха меки и топли, не бе нужно веднага да прояви недоверие. Ейми непрекъснато й натякваше да спрат с тази работа и щом чуеше за опасенията й, щеше да настоява да си заминат. В последния град бяха загубили твърде много. Наложи се да заминат тайно и Кларис не можа да събере парите, които жените й дължаха за кремовете.

Във време като това, когато катастрофата дебнеше на всеки ъгъл, Кларис почти не си спомняше какво е да живееш в палат, където те глезят и се грижат за теб. Там момичетата знаеха за света само онова, което им разказваше баба им. В момента най-силното й желание беше да се върне в палата в Бомонтен и отново да заживее като глезена принцеса.

Каква глупачка! Последните пет години я бяха научили какво струват такива желания.

— Най-добре е да знаем предварително какво ни очаква — отвърна тихо тя. — Хайде, разкажи ми всичко, каквото знаеш за лудия и опасен лорд Хепбърн.

БОМОНТЕН

Преди единадесет години

Вдовстващата кралица Клаудия почукваше замислено с бастуна си по блестящия мраморен под в тронната зала на кралския палат в Бомонтен. Внучките й често я оприличаваха на стройна, стара, властна хрътка. И сега излая насреща им:

— Брадичката високо! Раменете назад!

Петнадесетгодишният кронпринц Рейнджър от Ришарт стоеше изпънат като статуя на подиума и наблюдаваше урока на принцесите.

Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред.

В погледа му, впит в лицето на възрастната дама, се четеше неодобрение. Присъствието й владееше прекрасната зала. Тънка като върлина, вдовстващата кралица беше зла, имаше остър език, а сините й очи откриваха греховете на мъжа още преди да ги е извършил. Рейнджър знаеше това много добре, защото тя му беше кръстница и си позволяваше да го изпитва и наставлява винаги щом беше в настроение за това.

В момента старата дама маршируваше пред принцесите, наредени пред нея на подиума. Слънцето влизаше през високите прозорци и огряваше дългото, елегантно, сияещо в злато помещение. Огряваше и трите сестри, облечени в еднакви рокли — бели, с розови сатенени колани и розови панделки в косите. Наистина бяха красиви, особено за принцеси.

Бащата на Рейнджър, крал Платон, беше убеден, че те са най-красивите момичета в Европа. Собственият им баща, крал Раймунд, сияеше от гордост, когато се показваше с тях. Във всички дворове се говореше за грацията и добродетелите им. Рейнджър беше готов да повярва, че приказките за красотата им са верни. Но откакто се помнеше, той гостуваше в Бомонтен веднъж в годината и за него момичетата бяха понякога весели другари в играта, понякога досадно присъствие. Не можеше да им прости, че непрекъснато го дразнят и не проявяват респект пред възрастта и високото му положение.

— Днес ще посрещнем посланика на Франция. Това е официална визита и всички погледи ще бъдат устремени към вас, кралските принцеси на Бомонтен. — Кралица Клаудия носеше косата си стегната на кок на тила и нито едно косъмче не смееше да се изплъзне от него. Диадемата на главата й беше украсена с искрящи диаманти и сапфири. Небесносинята кадифена рокля подхождаше перфектно на очите й.

Рейнджър беше убеден, че кралицата е най-малко на сто години, а може би и на сто и петдесет. Кожата й беше сбръчкана, но без нито едно старческо петно или спукани капиляри. Някои си шепнеха, че била вещица, и Рейнджър беше готов да им повярва. Защото носът й беше дълъг и остър и всички знаеха, че приготвя тайнствени питиета в кухнята на палата. Старата дама изискваше съвършенство — от себе си и от всички други около нея. И го получаваше.

Самият той бе огледал много внимателно официалния си костюм, преди да излезе от стаята си. Бе убеден, че бялата ленена риза блести, а тъмният костюм стои съвършено на раменете. При това си бе разрешил да се възхити за малко на мускулестото си тяло. Графиня Дюбел винаги твърдеше, че ще стане великолепен мъж. Да, графинята имаше право.

Кралица Клаудия спря пред най-малката си внучка.

— Ейми, покажи ми ноктите си.

Момичето колебливо протегна ръце.

Кралицата огледа внимателно пръстите и ноктите.

— Изглеждат по-добре — промърмори тя — Поне са чисти. Но никоя принцеса не си гризе ноктите. Не забравяй, че твоите ръце и всяка част от теб представляват кралския дом на Бомонтен. Всичко, което правиш и казваш, се мери на златна везна, затова трябва да е извън всяко подозрение.

Шестгодишната Ейми приличаше на горско джудже. Косата й беше черна като къдриците на Рейнджър, освен това беше искрена и честна и дори баба й не беше в състояние да я научи да се сдържа.

— Но, бабо, аз много обичам да си гриза ноктите. Ако трябва да престана, предпочитам да не съм принцеса.

Умният отговор на Ейми отекна в залата и принцът с мъка потисна усмивката си, Кларис закри очите си.

— Бабо — проговори сериозно Сорша, — Ейми не искаше да каже това. Тя е само на шест годинки.

Сорша беше дванадесетгодишна, косата й беше червена като прясно отсечени медни монети, характерът й беше мек и сговорчив. Според Рейнджър вечните поучения на кралица Клаудия за кралските задължения бяха задушили волята й. Това беше много жалко, защото един ден той щеше да се ожени за нея — така бяха решили бащите им. Сигурно само след година щеше ужасно да му доскучае.

Кралица Клаудия изгледа ледено голямата си внучка.

— Знам на колко години е Ейми. Подобни изказвания са крайно неподходящи, независимо от момента. — Леденият поглед се устреми към Ейми и момиченцето замърда неспокойно. — Честта, която си готова да отхвърлиш, се пада само на няколко привилегировани. Истинската принцеса трябва да е готова по всяко време да посвети живота си на своята страна и своето семейство. В сравнение с това високо задължение няма нищо по-лесно от отхвърлянето на лоши навици като гризането на ноктите.

Ейми заби пети в дебелия килим, който водеше към трона.

— Тогава сигурно не съм истинска принцеса — изръмжа тя.

Кларис едва потисна смеха си. Кралица Клаудия веднага се обърна към средната си внучка. Кларис беше на единайсет години, с дълга руса коса и прекрасно лице. Ноздрите на старата дама потрепериха от гняв.

— Не смей да подкрепяш дързостите й!

— Няма, бабо. — Ала очите на Кларис продължиха да святкат дяволито и тя смушка сестра си с лакът. Кронпринцесата се намръщи и я ощипа.

Кралица Клаудия удари с бастуна си по пода. Принцесите се изпънаха и застанаха мирно.

Откакто майката на момичетата почина преди четири години, кралица Клаудия контролираше всяка минутка от живота им. При това беше толкова строга и лишена от чувство за хумор, ще Рейнджър беше убеден, че никога не е била млада.

— Ейми, ще изпратя в покоите ти мехлем, с който ще мажеш ноктите си сутрин и вечер — заяви твърдо старата кралица. — Той ще те излекува от лошия навик и ще ти помогне да се държиш прилично.

— Да, бабо — отговори напевно момиченцето и примирено сведе глава.

Кралицата насочи вниманието си към Кларис.

— След като темата очевидно те забавлява, ще ми помогнеш да приготвя мехлема.

Лицето на момичето помрачня.

— Да, бабо.

— Всички принцеси от кралското семейство на Бомонтен са се учили да приготвят разкрасяващи кремове по тайни кралски рецепти. Сорша вече ги знае. Време е и ти, Кларис… — Старата дама се наведе напред и по лицето й се изписа ужас. — Наистина ли подушвам миризма на кон? — Отново пое дълбоко въздух и погледна унищожително внучката си.

Кларис се отдръпна рязко.

— Френският посланик подари на татко прекрасен арабски жребец. Отидох да го видя и го помилвах по шията. Само веднъж!

— Веднъж е твърде много — отсече сърдито кралицата. — Принцесата никога не милва коне за удоволствие.

Рейнджър сметна за нужно да протестира.

— Но, кръстнице, Кларис обича конете и се оправя толкова добре с тях, че даже конярите й се възхищават.

Кралицата вдигна бастуна и го заби между ребрата му.

— Млади Рейнджър, още не си навършил необходимата възраст, за да напишеш нова книга на кралете.

При годишните му посещения в Бомонтен старата кралица често заповядваше на момчето да преписва откъси от книгата на кралете, за да го накаже за провиненията му. Ако и днес му заповядаше да го направи, той нямаше да намери сили да се противопостави.

Сорша обаче му кимна с благодарност. Явно оценяваше високо застъпничеството му за сестра й.

Двамата не се бяха виждали почти година и Рейнджър с учудване установи, че бъдещата му годеница е много пораснала. За съжаление стъпалата и дланите й все още бяха твърде големи в сравнение с тялото и тя се движеше доста тромаво. Баща му предричаше, че Сорша ще стане още по-висока. Кларис също бе пораснала, макар и не толкова, фигурата й постепенно се оформяше. Ейми все още си беше весело хлапе, което при всеки удобен случай протестираше срещу ролята на принцеса, която искаха да му наложат.

Всички придворни уверяваха Рейнджър, че трябва да се смята за щастлив, задето един ден ще се ожени за една от трите принцеси. Но той беше недоволен, че други са избрали годеницата му. Той беше вече възрастен. Истински мъж. Можеше и сам да си избере съпруга, В момента беше готов да се ожени за контеса Дюбел. Единственото, което го спираше, беше възрастта й. Тя беше поне двайсет и петгодишна… Освен това имаше жив съпруг. Рейнджър гонеше далеч възраженията на съвестта си, когато нощем се промъкваше тайно в леглото й. Той обичаше тази прекрасна, жизнена и скандално известна дама.

С глас, от който кръвта замръзна в жилите му кралица Клаудия заяви на Кларис:

— Мога само да се надявам, че с егоизма си не си провалила предстоящия прием. Щом свършим, ще ти дам от моя специален сапун, за да се измиеш до лактите. Разбра ли ме? До лактите!

— Да, бабо — отговори със слаб гласец Кларис.

— И никакви коне повече! — Сякаш предусетила повторното възражение на Рейнджър, тя се обърна към него: — А ти, кронпринц Рейнджър, какво ще правиш по време на приема?

Момчето се поклони неохотно. Знаеше какво иска да чуе от него кралицата, но нямаше да й достави това удоволствие.

— Ще се прозявам — отговори небрежно той.

Отговорът го унищожи без остатък.

— Да си от кралска кръв означава да знаеш как да се прозяваш със затворена уста.

— Разбира се. — Бързият й ум го изненада. Трябваше да се сети навреме. Тя имаше готови мъдрости за всякакви случаи.

Кралица Клаудия се обърна към голямата си внучка:

— Пъпка ли виждам на челото ти?

Сорша попипа малката издутина.

— Съвсем дребничка…

— Никакво масло повече. И никакви сладки неща. Два пъти дневно ще си миеш лицето с моя лосион… — Старата дама вдигна брадичката на Сорша с два пръста и я измери с критичен поглед. — Нанасяй и оцветяващия ми лосион, за да прикриеш пъпките. Принцесата трябва винаги да има перфектно лице. Никога не забравяй, че не всички ти мислят доброто.

В стената зад трона се отвори врата, появи се дребен, набит джентълмен. Носеше униформа, почти скрита от ордени и ленти. Крал Раймунд. Лицето му бе украсено от великолепен мустак и рунтави бакенбарди, сините му очи бяха досущ като майчините му. Само че при вида на дъщерите му засвяткаха радостно. Изглеждаше уморен от постоянните бунтове в кралството, но въпреки това разпери ръце.

— Елате тук, скъпи мои, и целунете татко си!

С радостни викове, без да мислят как трябва да се държи истинската принцеса, трите момичета се хвърлиха към него. Прегърнаха го всички едновременно и заговориха една през друга, прещастливи, че го виждат.

По устните на кралица Клаудия пробяга едва забележима усмивка и Рейнджър се смая. Старата дама изглеждаше почти… трогната и очевидно одобряваше тези изблици на детска обич.

Само след минута обаче тя плесна с ръце.

Момичетата се отделиха от баща си отново застанаха в една редица.

— Мамо. — Крал Раймунд се поклони пред кралица Клаудия, застана плътно пред нея и потърка буза в нейната.

Рейнджър се поклони пред домакина си.

— Крал Раймунд.

— Принц Рейнджър. — Кралят отговори на поклона с подобаваща тържественост.

Рейнджър обаче предположи, че тези формалности по-скоро го забавляват, защото доскоро и той тичаше при него и го прегръщаше. За съжаление вече беше млад мъж и не можеше да си позволи подобни детинщини. Освен това беше престолонаследник…

Крал Раймунд закрачи към стария трон, изработен от тъмно дърво.

— Готово ли е всичко за приема?

— Разбира се — Кралица Клаудия хвърли поглед към малкия часовник, който висеше на гърдите й на златна верижка. — След пет минути лакеите ще призоват придворните.

Крал Раймунд издаде звук, който много приличаше на въздишка, седна и наложи на главата си скромна златна корона.

— Е? — Кралица Клаудия застана пред момичетата и принца и попита строго: — Как ще поздравите френския посланик?

Ейми отговори нахално:

— Ще му кажа да си върви там, откъдето е дошъл.

Рейнджър, Сорша и Кларис въздъхнаха шумно.

Кралицата посегна към верижката на шията си и вдигна лорнета към очите си, за да огледа неодобрително малката си внучка.

— Какво каза?

— Ще му кажа да си върви — повтори упорито Ейми.

— Защо ще кажеш такива думи на човека, пристигнал при нас като посланик на Франция? — Тонът на кралицата беше повече от сплашващ.

Ала Ейми не се уплаши и отговори с обезоръжаваща логика:

— Ти каза, че той не е истински посланик. Че представлява правителство от парвенюта, което ние не признаваме. Каза още, че не ги искаме, докато не възстановят законния си крал на трона!

Сорша и Кларис се спогледаха стъписано и избухнаха в смях.

Крал Раймунд също се засмя.

— Малката те би със собствените ти думи, мамо.

Ейми нямаше представа защо всички се забавляват, но се усмихна дръзко и показа новата дупка в устата си.

Сорша побърза да й се притече на помощ.

— Ейми е права, бабо. Нали ти винаги казваш: „Кажете ми с кого общувате и ще ви кажа какви сте.“

— Сорша е права — добави тихо Кларис — Наистина ли ние, кралските принцеси от Бомонтен, трябва да се усмихваме на едно френски парвеню?

В моменти като този Рейнджър разбираше защо обича принцесите. Въпреки безкрайните си поучения и претенции кралица Клаудия не беше в състояние да укроти искрящия дух на трите сестри.

Кралица Клаудия изгледа подред всички присъстващи — Сорша, Кларис, Ейми, Рейнджър и дори крал Раймунд — и отговори с тон, в който звънеше окончателност:

— Надявам се един ден всяка от вас да има дете, което досущ да прилича на нея.