Възкресяване

VI

Електротехническата работилница на Джейкъбс беше в западната част на Тулса. Не знам как изглежда районът сега, но през 1992 представляваше западнала индустриална зона, в която много предприятия бяха фалирали или бяха на стъпка от фалита. Той вкара кемпера в паркинга на занемарен комплекс от цехове и магазини на Олимпия Авеню и спря пред автосервиз с табела „Автомонтьори «Уилсън»“.

— Брокерът ми каза, че стоял празен дълго време — обясни. Носеше избелели джинси и синя голф тениска, очите му искряха от вълнение. Изнервях се само като го гледах. — Наложи се да сключа договор за една година, но пък наемът е нищожен. Влизай.

— Махни тази табела и сложи своя — посъветвах го и с леко треперещите си ръце очертах нещо като рамка. — „Портрети с мълнии, Ч. Д. Джейкъбс, едноличен собственик.“ Ще изглежда добре.

— Няма да се задържа в Тулса. А и портретите са само средство за препитание, докато провеждам експериментите си. Напреднах много от пасторския си период, но все още имам дълъг път пред себе си. Много дълъг. Хайде, Джейми. Влизай.

Отключи вратата и ме преведе през празна канцелария. По мръсния линолеум бяха очертани чисти квадратчета на местата, където са били краката на бюрото. На стената имаше календар със снимки на спортистки, отгърнат на април 1989.

Покривът на сервиза беше от гофрирана ламарина, напечена от жаркото септемврийско слънце, затова очаквах вътре да е горещо като в пещ, обаче се оказа приятно хладно. Чуваше се тихо бръмчене на климатици. Джейкъбс щракна няколко ключа на стената — явно монтирани наскоро — и помещението се освети от дванайсетина силни лампи. Ако не бяха правоъгълните вдлъбнатини на пода, оставени от двата подемника, и петната от машинно масло, човек можеше да си помисли, че е в операционна.

— Сигурно плащаш луди пари — климатиците излизат доста скъпо — отбелязах. — Особено при топлината, която излъчват лампите.

— Напротив, евтиния. Климатиците са конструирани от мен. Харчат много малко, освен това сам си произвеждам електричеството — е, не всичкото. Бих могъл да покривам всичките си потребности, обаче не искам от електроснабдяването в Тулса да се усъмнят, че крада ток, и да дойдат на проверка. А лампите… ако пипнеш крушката, няма да се изгориш. Дори няма да почувстваш топлина.

Стъпките ни отекваха в празното помещение. Гласовете ни кънтяха. Струваше ми се, че сме заобиколени от призраци. Казах си: „Сигурно защото съм напрегнат.“

— Слушай, Чарли, да не би да си се заиграл с някакви радиоактивни вещества?

Той направи гримаса и поклати глава:

— Ядрената енергия е последното, което ме интересува. Тя е за идиоти. Задънена улица.

— А как произвеждаш ток?

— Електричеството ражда електричество, ако знаеш как да го накараш. Друг път ще говорим по този въпрос. Ела да ти покажа нещо.

В дъното на помещението имаше три-четири дълги маси, отрупани с електротехнически уреди. Разпознах осцилоскоп, спектрометър и няколко черни кутии, които приличаха на китарни усилватели „Маршал“, но може да бяха някакви особени батерии. Имаше контролен панел, който изглеждаше доста разнебитен, и няколко измервателни уреда с потъмнели циферблати. Накъдето и да погледнех, виждах дебели кабели, гърчещи се като змии. Някои влизаха в метални контейнери, които приличаха на куфарчета с инструменти; други криволичеха обратно към черните кутии.

„Може би е някаква фантазия — помислих си. — Съоръжения, които функционират само във въображението му.“ Но портретите с мълнии не бяха въображаеми. Нямах представа как ги правеше — обяснението му беше, меко казано, незадоволително, но бяха факт. И наистина не чувствах топлина от силните лампи, въпреки че стоях под една от тях.

— Доста скромно оборудване — отбелязах скептично. — Очаквах повече.

— Проблесващи светлинни снопове! Хромирани ножови превключватели, стърчащи от контролни табла като в научнофантастичен филм! Може би и кабина за телепортация! И холограма на Ноевия ковчег в дифузна камера! — Той се засмя.

— Нищо подобно — казах, макар че описанието му беше доста точно. — Само че оборудването ми се струва… недостатъчно.

— Така е. Свърших с опитите, които мога да направя на този етап. Продадох някои уреди. Разглобих другите, които са по-нетрадиционни, и ги дадох на склад. Свърших добра работа в Тулса, особено предвид малкото свободно време, с което разполагах. Да се грижиш за прехраната си всеки ден е досадна работа, както, предполагам, знаеш.

Знаех, разбира се.

— Все пак напреднах по пътя към крайната си цел. Сега ми е нужно време да помисля, а няма как да стане, докато всяка вечер изнасям представления.

— А крайната ти цел е?

И този път той пропусна покрай ушите си въпроса.

— Ела насам, Джейми. Искаш ли нещо за ободряване, преди да започнем?

Не бях сигурен, че искам да започнем, но със сигурност исках нещо за ободряване. За пореден път ми мина през ума да грабна кафявото шишенце и да избягам. Само че той щеше да ме настигне и да го изтръгне от ръката ми. Бях по-млад и почти бях преборил грипа, обаче той беше в по-добра форма. Най-малкото не беше катастрофирал с мотор и не беше чупил крак и бедрена кост.

Джейкъбс взе изпръскан с боя дървен стол, сложи го пред една от черните кутии, които приличаха на усилватели „Маршал“, и каза:

— Седни.

Не се подчиних… не и веднага. На едната маса забелязах снимка в рамка с подпора. Той видя, че посягам да я взема, и протегна ръка, сякаш искаше да ме спре. Обаче се отказа и ме загледа, без да продума.

Една случайно чута по радиото песен може да отключи спомен с жестока (но, слава богу, краткотрайна) яркост: първата целувка, велик купон с приятели, трагичен миг в живота. Всеки път, когато чуя „Върви по своя път“ на „Флийтуд Мак“ например, се сещам за последните мъчителни седмици на майка ми — през онази пролет непрекъснато пускаха по радиото тази песента. Една снимка може да има същото въздействие. В момента, в който зърнах тази, станах пак на осем. Сестра ми пак редеше домино с Мори в Къта с играчките, Патси Джейкъбс бодро свиреше на пианото „Ще пожънем снопи“64, поклащаше се в такт с музиката и копринената ѝ руса коса се полюшваше.

Беше студиен портрет. Патси беше с широка рокля до прасците — модел, който отдавна беше излязъл от мода, но ѝ стоеше чудесно. Детето в скута ѝ беше с къси панталонки и пуловерче без ръкави. На темето му стърчеше непослушният кичур, който много добре си спомнях.

— Наричахме го Мори Марката — промълвих и леко прокарах пръсти по стъклото.

— Така ли?

Не го погледнах. Гласът му трепереше и аз се боях какво ще видя в очите му.

— Да — отвърнах. — А ние, момчетата, бяхме влюбени в жена ти. И Клеър беше влюбена. Мисля, че мечтаеше да е госпожа Джейкъбс.

При мисълта за сестра ми очите ми се напълниха със сълзи. Бих могъл да се оправдая с абстиненцията и с физическата си слабост и щеше да е вярно… но не съвсем.

С длан избърсах сълзите си и върнах снимката на масата. Вдигнах поглед — Джейкъбс човъркаше някакъв регулатор за напрежението, който изглеждаше съвсем наред.

— Не се ожени отново, така ли? — промърморих.

— Не. И през ум не ми мина. Патси и Мори бяха моят живот. Всичко, което исках и от което се нуждаех. Не минава ден, без да мисля за тях. Не минава месец, без да ги сънувам. Сънувам, че са живи и здрави, а като се събудя, си казвам, че катастрофата е била само кошмар… После… истината ме връхлита. Един въпрос, Джейми. Питал ли си се някога къде са майка ти и сестра ти? Ако са някъде?

— Не. — Жалките останки от вярата ми след Страшната проповед се бяха изпарили в гимназията и в университета.

— Хм. Разбирам. — Той остави регулатора и включи уреда, напомнящ усилвател „Маршал“ — марка, която групи като тези, в които свирех, рядко можеха да си позволят. Нещо забръмча, но не като усилвател — звукът беше по-нисък, почти като музикален тон. — Да започваме.

Погледнах стола, но не седнах, а промърморих:

— Обеща да ме… ободриш.

— Вярно. — Извади кафявото шишенце, позамисли се, после ми го подаде. — Да се надяваме, че ще ти е за последно, затова се обслужи сам.

Не се наложи ме подканва втори път. Смръкнах две големи дози и щях да повторя, ако не беше изтръгнал от ръцете ми кафявото шишенце. Но и това беше достатъчно — в съзнанието ми се отвори прозорец към тропически бряг. Ветрецът нежно ме погали, изведнъж престана да ми пука какво ще стане с мозъка ми. Седнах на стола.

Джейкъбс отвори един стенен шкаф и извади закрепени с тиксо слушалки с метална мрежа на наушниците. Включи ги в уреда, напомнящ усилвател, и ми ги подаде.

— Ако чуя „Ин А Гада Да Вида“65, значи съм отлетял — се пошегувах.

Той само се усмихна.

Сложих слушалките и почувствах хладината на металната мрежа.

— Пробвал ли си този номер с някого? — попитах. — Ще боли ли?

— Няма да боли — отвърна той, пропускайки да отговори на първия ми въпрос. И в противоречие с думите си ми подаде гума за предпазване на зъбите, каквато понякога използват баскетболистите. Усмихна се, като видя изражението ми, и добави: — За всеки случай. Сложи я.

Подчиних се.

Джейкъбс извади от джоба си бяла пластмасова кутийка с размерите на звънец за входна врата:

— Мисля, че…

Той натисна бутон на кутийката и не чух края на фразата.

Не загубих съзнание, не почувствах прекъсване във времето. Само чух рязък, много силен звук, сякаш Джейкъбс щракна с пръсти до ухото ми, макар разстоянието помежду ни да беше най-малко метър и половина. Внезапно открих, че вече не стои до уреда, напомнящ усилвател „Маршал“, а се е надвесил над мен. Бялата кутийка с бутона я нямаше, а с мозъка ми се беше случило нещо лошо. Беше зациклил.

— Нещо — изпелтечих. — Нещо, нещо, нещо. Стана. Стана. Нещо стана. Нещо стана, стана, нещо стана. Стана. Нещо.

— Престани! Нищо ти няма! — Обаче говореше неуверено. Личеше, че е изплашен.

Слушалките ги нямаше. Опитах се да стана, но вместо това вдигнах ръка като второкласник, който знае верния отговор, и умира да го вдигнат на дъската.

— Нещо. Нещо. Нещо. Стана. Стана, стана. Нещо стана.

Джейкъбс ми удари силна плесница. Главата ми се отметна и щях да падна, ако столът не беше облегнат на ламаринената стена на работилницата.

Опуснах ръка, престанах да плещя и се втренчих в него.

— Как се казваш?

„Ще отговоря, че се казвам Нещо Стана — помислих си. — Името ми е Нещо, фамилията — Стана.“

Обаче казах:

— Джейми Мортън.

— Презиме?

— Едуард.

— Моето име?

— Чарлс Джейкъбс. Чарлс Даниел Джейкъбс.

Той извади кафявото шишенце с хероин и ми го подаде. Погледнах го и му го върнах.

— Сега не искам. Току-що ми даде.

— Току-що ли? — иронично повтори той и ми показа часовника си. Бяхме дошли към десет сутринта. Сега беше два и петнайсет следобед.

— Не може да бъде!

Джейкъбс ме изгледа:

— Защо?

— Защото всичко се случи мигновено. Освен ако… ако не греша. Греша ли?

— Да. С теб разговаряхме надълго и нашироко.

— За какво говорихме?

— За баща ти. За братята ти. За смъртта на майка ти. За смъртта на Клеър.

— Какво казах за Клеър?

— Че съпругът ѝ я тормозел, а тя мълчала цели три години, защото се срамувала да признае. Накрая споделила с Анди и…

— Казваше се Пол Оувъртън — прекъснах го. — Преподаваше английски в елитен колеж в Ню Хемпшир. Един ден Анди го причакал на паркинга и го смлял от бой. Всички обичахме Клеър — всички хора я обичаха, предполагам, че дори Пол Оувъртън я е обичал посвоему. Но с Анди бяха най-големите деца в семейството и помежду им имаше необичайна близост. Това ли ти разказах?

— Почти дословно. Анди казал: „Само с пръст да я докоснеш, ще те убия.“

— Какво друго ти разказах?

— Че Клеър напуснала мъжа си, извадила ограничителна заповед срещу него и подала молба за развод. Преместила се в Норт Конуей и започнала работа в друго училище. Шест месеца след съдебното решение Оувъртън отишъл в училището и я застрелял в класната стая, докато след часовете преглеждала контролни. После се самоубил.

Да. Клеър почина. На погребението ѝ нашето голямо, шумно и по принцип щастливо семейство се събра за последен път. Беше слънчев октомврийски ден. После потеглих за Флорида просто защото никога не бях ходил там. След месец вече свирех в Джаксънвил с групата „Червилото на Патси Клайн“. Бензинът беше скъп, а във Флорида беше топло, затова смених колата си с мотоциклет „Кавазаки“. Неразумно решение, както се оказа впоследствие.

В ъгъла на гаража имаше малък хладилник. Джейкъбс го отвори, извади бутилка ябълков сок и ми я подаде. Пресуших я на пет големи глътки.

— Опитай се да се изправиш.

Станах от стола, но залитнах. Джейкъбс ме хвана за лакътя и ме задържа.

— Дотук добре. А сега отиди до отсрещната стена и се върни.

Отначало залитах като пиян, но на връщане стъпвах нормално. Бях стабилен като бетон.

— Браво — похвали ме Джейкъбс. — Няма и помен от накуцването. Да се върнем на панаира. Трябва да си починеш.

— Нещо стана — промърморих. — Какво се случи?

— Леко преструктуриране на мозъчните ти вълни, предполагам.

— Предполагаш ли?

— Да.

— Обаче не си сигурен.

Стори ми се, че мисли дълго, преди да отговори, но може и да бяха само няколко секунди — нормалното ми възприятие за време се възстанови чак след седмица. Накрая каза:

— Трудно е да се добера до някои важни книги, затова имам още много да чета и да се уча. Налага се да поемам малки рискове. Само приемливи, разбира се. Чувстваш се добре, нали?

Помислих си, че е рано да се каже, но си замълчах. Така или иначе не можех да променя случилото се.

— Да тръгваме, Джейми. Цяла вечер ще работя на панаира и също трябва да си почина.

Стигнахме до кемпера, но когато посегнах към вратата, ръката ми отново се вирна. Лакътят отказваше да се прегъне, сякаш беше станал железен. За момент ме обзе панически страх, че до края на живота си ще остана с вдигната ръка като ученик, който вика на учителката: „Нека аз да кажа, нека аз!“ След малко обаче ръката ми се отпусна. Отворих вратата и влязох.

— Ще мине — успокои ме Джейкъбс.

— Откъде знаеш, щом не ти е ясно какво точно си направил?

— Случвало се е и друг път.

Той спря на обичайното си място на паркинга на панаира и отново извади кафявото шишенце хероин:

— Вземи го, ако искаш.

Не го взех. Чувствах се като човек, който гледа съблазнителен бананов десерт, след като се е натъпкал до пресищане на празничната вечеря по случай Деня на благодарността. Знае, че десертът е вкусен, че при други обстоятелства ще си го хапне с удоволствие, но не и след толкова обилна вечеря. След обилна вечеря лакомството не е обект на желание, а само обект.

— Ще пропусна. Може би в друг момент — промърморих, но досега този момент не е настъпил и като възрастен човек, пишещ тези редове с пръсти, подути от ревматизъм, съм убеден, че никога няма да настъпи. Джейкъбс ме излекува. Лечението обаче криеше риск и той го знаеше. Спомена, че рискът е приемлив, но приемлив за кого? Чарли Джейкъбс беше добрият самарянин. Същевременно беше побъркан учен и през онзи ден в изоставения автосервиз бях поредното му опитно зайче. Като нищо можеше да ме убие и понякога — всъщност доста често — съжалявам, че не го направи.

Спах чак до вечерта. Събудих се и установих, че се чувствам като някогашния Джейми Мортън — с ясна мисъл и пълен с енергия. Стъпих на пода и се загледах в Джейкъбс, който се обличаше за вечерното представление.

— Ще те питам нещо… — подхванах.

— Ако е за малкото ни приключение в гаража в Тулса, предпочитам да не го обсъждаме. Да изчакаме и да видим дали си се оправил напълно, или отново ще изпиташ глад за дрога… по дяволите тази вратовръзка, не мога да се оправя с нея, а Бриско е левак!

Бриско беше асистентът му — момчето, което правеше скечове, за да отклони вниманието на публиката, когато е нужно.

— Чакай малко — казах. — Усукал си я. Дай на мен.

Застанах зад него, пресегнах се над раменете му и хоп! — готово. Беше лесно, защото ръцете ми вече не трепереха. Бяха стабилни като бетон… също като походката ми в гаража, след като се окопитих от токовия удар.

— Къде си се научил? — удиви се Джейкъбс.

— След катастрофата с мотора, когато вече можех да се задържа няколко часа на сцената, без да падна, свирех с група „Погребални агенти“. — Беше доста слаба банда. Всяка група, в която аз съм най-добрият музикант, не струва. — Излизахме на сцената с рединготи, цилиндри и с много тесни вратовръзки. Барабанистът и басистът се сбиха за едно момиче и групата ни се разпадна, но пък усвоих това умение.

— Е… благодаря. Какво щеше да питаш?

— За „Портрети с мълнии“. Питам се защо правиш фотографии само на жени. Така си намаляваш клиентелата с петдесет процента.

Той се ухили — отново видях момчешката усмивка, която помнех от времето, когато организираше игрите в църковния сутерен.

— Когато изобретих този фотоапарат — който е и генератор, и проектор, както сигурно си се досетил, — правех портрети и на мъже, и на жени. Беше в малък крайморски лунапарк в Северна Каролина. Наричаше се Джойленд. Вече не работи, но беше страхотен, Джейми. Много ми харесваше. На главната алея „Джойленд Авеню“, редом със Залата на загадъчните огледала се намираше „Галерия от злодеи“. Злодеите бяха картонени фигури в човешки ръст с дупки вместо лица: пират, гангстер с пистолет, бойна мадама с картечница, Жокера и Жената-котка от комиксите за Батман. Хората заставаха зад фигурите, пъхаха глави в прорезите и сладураните, които обикаляха лунапарка — наричаха се Холивудските момичета — ги фотографираха.

— Оттам ли взе идеята?

— Да. През този период се представях като мистър Електрико — реверанс към Рей Бредбъри, макар да се съмнявам, че някой от тамошните селяндури правеше тази връзка. Вече бях изобретил примитивна версия на сегашния проектор, но не ми беше идвало наум да го използвам за представлението. Използвах най-вече трансформатора на Тесла и искров генератор, наречен „Стълбата на Джейкъбс“. Показвал съм ви такъв, когато бях пастор във вашата църква. Използвах химикали, за да обагря искрите в различни цветове. Помниш ли?

Помнех.

— „Галерията от злодеи“ ми отвори очите за възможностите на проектора, тогава измислих Портретите с мълнии. Поредният трик, ще кажеш. Да, но ми помогна да напредна в проучванията си и още ми помага. В Джойленд имах на екрана две изображения — жена с бална рокля и мъж с фрак и с папийонка. Някои мъже се снимаха, но бяха учудващо малко. Предполагам, че приятелите им — простовати провинциалисти — им се подиграваха заради тузарското облекло. А на жените никой не се подиграва. Жените обожават да се кипрят и да се правят на принцеси. Затова като видят демонстрацията ми, се нареждат на опашка да се снимат.

— Откога си в този бизнес?

Той присви око и започна да пресмята. После изведнъж изненадано се ококори:

— Цели петнайсет години!

Поклатих глава и се усмихнах.

— От пастор си станал мошеник.

В момента, в който го изрекох, осъзнах, че го обиждам, но още бях изумен, че бившият ми пастор върти такава търговия. Джейкъбс обаче не го прие като обида. Застана пред огледалото, възхити се от идеалния възел и ми намигна.

— То е същото — отвърна. — И в двата случая задачата ти е да убедиш балъците да купят стоката ти. А сега ме извини, отивам да продам няколко мълнии.

На излизане остави хероина на масичката по средата на кемпера. От време на време го поглеждах, дори в един момент го взех, но нямах желание да смръкна. Да ви кажа честно, не разбирах защо съм пропилял толкова години от живота си заради този прах. Запитах се дали всеки се отнася със същото недоумение към бившите си мании. Не знаех.

И досега не знам.

Като повечето бачкатори по панаирите Бриско си вдигна чукалата и тръгна да си търси по-добре платена работа; попитах Джейкъбс мога ли да заема неговото място и той веднага се съгласи. Така му спестявах труда да търси някой местен дървеняк, който да тътрузи фотографския апарат, да подава цилиндъра и да се преструва, че го е ударил ток. Дори ми предложи да свиря на китарата по време на представлението.

— Нещо, което да държи в напрежение — добави — и да накара селяците да повярват, че момичето ще изгори на стола.

За мен беше фасулско. Редуването на акордите ла минор и ми мажор (основните акорди в „Къщата на изгряващото слънце“66 и „Срутването в мина «Спрингфийлд»“67, ако ви интересува) неизменно внушава усещане за обреченост. Свирех с удоволствие, макар да мислех, че бавни, тежки удари на барабан ще подсилят ефекта.

— Не се привързвай твърде много към работата — посъветва ме Джейкъбс. — Няма да остана още дълго тук. След като затворят панаира, посещаемостта на лунапарка рязко спада.

— Къде ще отидеш?

— Не съм решил, обаче съм свикнал да пътувам сам.

— Потупа ме по рамото и добави. — Казвам го, за да знаеш.

Вече знаех. След смъртта на скъпите си хора Чарли Джейкъбс беше станал единак.

Прекарваше в работилницата си все по-малко време. Започна да пренася някои уреди в ремаркето, което щеше да прикачи към кемпера, когато отново тръгне на път. Усилвателите, които не бяха усилватели, както и две от четирите продълговати метални кутии, така и не се появиха. Предположих, че иска да започне начисто на новото си място, където и да беше то. Сякаш беше стигнал до края на една пътека и смяташе да пробва друга.

Самият аз нямах идея накъде да поема в живота, след като вече бях освободен от бремето на наркотиците (и от болките в крака — да, и това се случи), обаче да пътувам с Царя на електричеството със сигурност не влизаше в плановете ми. Бях му благодарен, но не чак колкото можеше да се очаква, тъй като бързо забравих мъките, от които ме беше избавил (както майката забравя болките от раждането). Пък и той ме плашеше. Също и неговото „тайно“ електричество. Наричаше го с грандиозни думи — „тайната на вселената“, „пътят към върховното познание“, но разбираше с какво се е захванал колкото двегодишно дете разбира колко е опасен пистолетът, намерен в шкафа на баща му.

И като стана дума за шкаф… аз надникнах в неговия. Намерих албум със снимки на Патси, на Мори и на тримата заедно. Страниците бяха подвити от прелистване, подвързията беше оръфана. И без да съм детектив, щях да разбера, че е гледал тези снимки много пъти, обаче никога не бях го виждал да разгръща албума. Това беше неговата тайна.

Както и електричеството му.

Призори на 3 октомври, малко след като панаирът в Тулса затвори врати до следващата година, изпитах още един вторичен ефект от електрическия ток, с който Джейкъбс беше разтърсил мозъка ми. С надницата, която ми плащаше (доста щедра за работата ми като негов асистент), си бях взел стая в един пансион на четири пресечки от панаира. Беше ясно, че Джейкъб предпочита да е сам в кемпера, каквито и симпатии да изпитваше към мен (ако изпитваше симпатии), пък и беше крайно време да му освободя леглото.

Прибрах се в квартирата към полунощ, около час след края на последното представление за вечерта, и заспах веднага. Почти винаги заспивах бързо. Откакто се бях изчистил от хероина, нямах проблеми със съня. Но през тази нощ се събудих след два часа — намирах се в буренясалия заден двор на пансиона. В небето сияеше леденият лунен сърп. Под него стоеше Джейми Мортън — гол, само с един чорап, около бицепса му беше пристегнат гумен маркуч. Нямам представа откъде се беше взел, но вените ми бяха издути като въжета — идеални за боцкане, а ръката ми под маркуча беше бледа, студена и безжизнена.

— Нещо стана — промълвих.

Стисках вилица (кой знае откъде я бях взел) и отново, и отново я забивах в изпъкналите вени над турникета. От местата на убожданията — най-малко десетина — капеше кръв.

— Нещо. Стана. Нещо стана. О, майко, нещо стана. Нещо, нещо.

Заповядах си да престана, но не можах. Не бях извън контрол, а извън собствения си контрол. Сетих се за електрическия Исус, който се плъзгаше по Езерото на мира. Сега приличах на него.

— Нещо.

Бодване с вилицата.

— Нещо стана.

Бодване, бодване.

— Нещо.

Изплезих език и го прехапах. Чух отново силното изпукване — този път не до ухото, а някъде в главата ми. Непреодолимото желание да повтарям едни и същи думи и да се бода внезапно изчезна. Вилицата се изплъзна от юмрука ми. Развързах импровизирания турникет и ръката ми изтръпна, когато кръвта потече по вените.

Погледнах луната. Треперех и се питах кой или какво ме беше завладяло преди малко. Защото определено бях под нечия власт. Върнах се в стаята си (слава богу, никой не видя как се размотавам гол из двора) и открих, че съм настъпил стъкло и съм се порязал доста дълбоко. Би трябвало това да ме събуди, само че не беше. Защо? Защото не спях. Бях сигурен. Нещо ме извади от тялото ми и се всели в него, управлявайки го като кола.

Почистих раната и си легнах. Не споменах на Джейкъбс за случилото се — нямаше смисъл да го разказвам. Той щеше да ми намекне, че порезна рана вследствие на малка среднощна разходка е нищо работа в сравнение с чудотворно излекуване от тежка наркомания. И щеше да е прав. И все пак…

Нещо стана.

През тази година закриването на панаира в Тулса щеше да е през октомври. Появих се в кемпера на Джейкъбс към пет и половина следобед, за да имам достатъчно време да настроя китарата си и да му завържа вратовръзката — нещо, което се беше превърнало в традиция. Докато си играех с възела, на вратата се почука. Чарли се намръщи, но отиде да отвори. Предстояха шест представления, включително финалното в полунощ, и не обичаше да го смущават, докато се подготвя. Плъзна встрани вратата и се сопна:

— Ако не е важно, елате по-къс…

Не можа да довърши, защото фермер с работен гащеризон и с бейзболна шапка (най-вкиснатият „оки“, който съм виждал) му заби юмрук в зъбите. Джейкъбс политна назад, преплете крака, падна и за малко да си удари главата в масата за хранене, при което сигурно щеше да загуби съзнание.

Грубиянът се качи в кемпера, наведе се и сграбчи Джейкъбс за реверите. Беше на неговата възраст, но много по-едър. И вбесен. Казах си, че ще стане напечено. Положението вече не беше розово, обаче можеше да завърши с дълъг престой в болница.

— Заради тебе я гепиха ченгетата! — изкрещя фермерът. — Дяволите да те вземат! Заради тебе ще я осъдят! Досието ѝ ще я преследва до края на живота ѝ. Като консервена кутия, вързана за кучешка опашка!

Без да се замисля, грабнах от мивката празна тенджера и с нея го фраснах по главата. Ударът не беше силен, но селяндурът пусна Джейкъбс и смаяно ме изгледа. Сълзи потекоха по браздите от двете страни на широкия му като човка нос.

Чарли се отдръпна назад, като се подпираше на пода с ръце и се оттласкваше с крака. От долната му устна, разцепена на две места, течеше кръв.

— Защо не се заяждаш с някой бабаит като теб? — озъбих се. Признавам, че беше тъпо, но в подобни моменти човек се връща в ученическите си години.

— Ще я изправят пред съда! — изкрещя фермерът — оклахомският му акцент звучеше като разстроено банджо. — Заради тоя кретен! Заради тоя нещастник, дето пълзи назад като недоварен, нашлякан рак!

Точно така каза. Честна дума.

Оставих тенджерата на печката, показах му, че ръцете ми са празни, и се опитах да го успокоя, говорейки с най-мекия тон, на който бях способен:

— Не знам за какво говориш и съм сигурен, че Ч… — Щях да кажа Чарли, но прехапах устни. — Сигурен съм, че и Дан не знае.

— Дъщеря ми! Дъщеря ми Кати Морс! Този тип ѝ казал, че фотото ѝ ще е без пари, щото се качила на сцената, ама не е! Тая снимка ѝ излезе през носа! Изяде ѝ главата шибаното фото!

Предпазливо сложих ръка на рамото му. Като нищо можеше да удари и мен, но явно вече бе излял гнева си и изглеждаше по-скоро тъжен и объркан.

— Да излезем навън — казах му. — Ще поседнем на сянка и ще ми разкажеш всичко.

— Ти пък кой си?

Беше на езика ми да кажа, че съм асистент на Джейкъбс, обаче ми се стори слаба ракия. Дългогодишният музикантски опит ми дойде на помощ.

— Агентът му.

— Така ли? Ще ми платиш ли компенсация? Щото ми трябват мангизи. Пустият му адвокат ще ми изяде ушите, ще ме разори. — Посочи с пръст Джейкъбс. — Заради тебе, нещастнико! Ти си виновен!

— Нямам… представа… — избърбори Чарли и с длан избърса кръвта от брадичката си. — Нямам представа за какво говорите, господин Морс, уверявам ви.

Бях придърпал Морс до вратата и не исках да загубя завоюваната територия. Побутнах го и подхвърлих:

— Да си поговорим на чист въздух.

Той ми позволи да го изведа навън. В дъното на служебния паркинг имаше павилион за закуски и ръждясали маси под прокъсани чадъри. Взех голяма кока-кола и му я подадох. Ръката му трепереше и малко от напитката се изля на масата, после той пресуши половината чаша. Остави я на масата и притисна длан до челото си:

— Мамка му, не биваше да пия на един дъх студено газирано! Сякаш ми се забива пирон в главата.

— Да — измънках. Сетих се как стоях гол под бледата лунна светлина и забождах вилицата във вените си. Нещо стана. Нещо стана с мен, изглежда, и с Кати Морс.

— Какво се е случило? Защо сте разстроен?

— Заради шлякавата снимка, която онзи е дал на Кати. Тя я показа на всички. Приятелките ѝ взеха да се майтапят с нея, обаче не ѝ пукаше. Казваше гордо: „Това съм истинската аз, така изглеждам всъщност.“ Една вечер се опитах да ѝ избия тази лудост от главата, ама майка ѝ рече да не я закачам, щяло да ѝ мине. И наистина два-три дни остави фотото вкъщи, не го мъкнеше във фризьорското училище. Рекохме си, че се е вразумила.

Само че сгрешили. На седми октомври, три дни преди този разговор, Кати влязла в „Бижутерия — Дж. Дейвид“ в град Броукън Ароу, намиращ се югоизточно от Тулса. Носела пазарска чанта. И двамата продавачи я познали, защото била идвала няколко пъти в магазина след звездното си участие в представлението на Джейкъбс. Единият я попитал с какво да ѝ услужи. Тя префучала край него, без да продума, и се приближила до витрината с най-скъпите бижута. Извадила от чантата чук и разбила с него стъклото. Алармата надала вой, обаче Кати не ѝ обърнала внимание, бръкнала във витрината и без да трепне от порязванията — две дълбоки рани, които после зашили в болницата („И белези ще ѝ останат“ — жалваше се баща ѝ), — извадила диамантени обеци.

— Мои са — обяснила преспокойно. — Отиват на балната ми рокля.

Тъкмо когато Морс приключи разказа си, се появиха двама широкоплещести юнаци с черни фланелки с надпис „ОХРАНА“.

— Има ли някакъв проблем? — попита единият.

— Не — отвърнах и наистина нямаше. Разказът на Морс беше послужил за отдушник на гнева му, което беше хубаво, същевременно го беше изцедил и смачкал, което не беше толкова хубаво. — Господин Морс тъкмо си тръгваше.

Фермерът стана, стискайки чашата с останалата кока-кола. Кръвта на Чарли Джейкъбс засъхваше по кокалчетата на пръстите му. Той погледна чашата, сякаш се питаше как е попадала в ръката му.

— Няма смисъл да викам ченгетата, а? — попита. — Ще кажат, че не е направил нищо на Кати, само я е снимал. Даже без пари, мамка му!

— Хайде, сър — подкани го единият охранител. — Ако искате да посетите панаира, веднага ще ви сложа печат на ръката.

— Не, сър — отвърна Морс. — Семейството ми се нагледа на тоя панаир. Отивам си. — Той тръгна, но се спря и се обърна към мен: — Правил ли го е и друг път, господине? Разбърквал ли е мозъка на други хора като на моята Кати?

„Нещо стана — помислих си. — Нещо, нещо, нещо“.

— Не — отвърнах.

— То пък и да е, сякаш ще ми кажеш. Нали си му агент.

После си отиде — вървеше с наведена глава и нито веднъж не се обърна.

В кемпера заварих Джейкъбс да притиска кърпа с лед до подутата си долна устна. Беше сменил окървавената си риза с чиста. Изслуша моя разказ за историята на Морс, после каза:

— Завържи ми вратовръзката отново, Джейми. Закъсняваме.

— Момент, не бързай толкова. Трябва да помогнеш на това момиче както помогна на мен. Със слушалките.

Той ми хвърли поглед, в който се четеше нещо опасно близо до презрение.

— Мислиш ли, че татенцето ще ме пусне да припаря до малката? Плюс това проблемът ѝ — неспособността ѝ да се контролира — ще изчезне от само себе си. Момичето ще се оправи. Всеки добър адвокат ще убеди съдията, че е била в състояние на умопомрачение. Ще ѝ се размине с предупреждение.

— И друг път се е случвало, нали?

Той сви рамене, като избягваше да ме погледне в очите, макар че гледаше към мен.

— Да, от време на време има странични ефекти, но не чак толкова екстравагантни като този опит за грабеж.

— Ти се учиш в движение, признай си! Всичките ти клиенти са опитни зайчета. Аз — също.

— По-добре ли си сега или не?

— Добре съм. — „Като изключим някои зловещи случки посред нощ“ — добавих наум.

— Тогава ми завържи вратовръзката.

Без малко щях да откажа. Бях му ядосан — на всичкото отгоре се беше измъкнал през задната врата и беше повикал охраната. И все пак му бях длъжник. Беше ми спасил живота, което беше хубаво, освен това ми беше дал възможност да живея нормално, което беше още по-хубаво.

Затова завързах вратовръзката. Изнесохме представлението. Всъщност не едно, а шест. Публиката ахна, когато в небето избухнаха фойерверките по случай закриването на панаира, но не със същия възторг, с който посрещаше портретите с мълнии, сътворени от илюзиониста Дан. И докато всяко момиче гледаше с премрежен поглед своя образ на екрана, аз редувах ла минор с ми мажор и се питах кое от тях ще открие, ще е загубило част от разума си.

Плик, пъхнат под вратата ми. Дежа вю — отново, както казва Йоги Бера68 Само дето този път не се бях напикал в леглото, оперираният крак не ме болеше, не ме тресеше грип и не треперех в бясна нужда да се снабдя с хероин. Наведох се, вдигнах плика и го отворих.

Не мога да си кривя душата — моят пети персонаж не си падаше по лигавите сбогувания. В плика имаше още един с логото на Амтрак69, към който с кламер беше прикрепен лист от бележник с написани име и някакъв адрес в град Недърленд, щата Колорадо. Под него Джейкъбс беше добавил три изречения: „Този човек ще ти даде работа. Задължен ми е. Благодаря, че ми завързваше вратовръзката. Ч. Д. Дж.“

Отворих плика с логото на „Амтрак“ — вътре имаше еднопосочен билет за планинския експрес от Тулса до Денвър. Дълго го гледах и се колебаех дали да не го върна на касата и да взема парите. Или да го използвам и да се пробвам на музиканската борса в Денвър. Само че щеше да мине време, докато се сработя с нова група. Пръстите ми бяха отслабнали, не бях във форма. А и с дрогата щеше да се появи проблем. Когато си пътуващ музикант, всички около теб се друсат. Джейкъбс беше казал, че до две години магията на портретите му изчезва. Откъде да знам дали няма да е същото и с магическия лек срещу наркомания? Можех ли да знам, след като самият той не знаеше?

Същия следобед взех такси до автосервиза в западния район на Тулса, в който доскоро се помещаваше работилницата на Джейкъбс. На пода, изцапан с грес, нямаше ни едно парченце жица.

„Тук нещо стана с мен“ — казах си и се запитах дали отново бих сложил онези слушалки, ако ми се удадеше възможност да повторя всичко отначало. Реших, че сигурно ще го направя — по странен, непонятен начин, това ми помогна да реша и за билета. Не го върнах, заминах за Денвър, а от там взех автобус до Недърленд — градче, кацнало на западния склон на Скалистите планини. Там се запознах с Хю Йейтс и започнах живота си за трети път.