Възкресяване

VII

Баща ми умря през 2003, след като надживя съпругата си и две от петте си деца. Клеър Мортън Оувъртън нямаше още трийсет години, когато бившият ѝ съпруг ѝ отне живота. И майка ми, и най-големият ми брат починаха на петдесет и една годишна възраст.

Въпрос: „О, смърт, къде е твоето жило?“70

Отговор: Навсякъде, лайняри.

Върнах се в Харлоу за погребението на татко. Повечето улици бяха вече асфалтирани, не само нашата и шосе № 9. На мястото, където ходехме да се къпем, бяха построили жилищен комплекс; близо до Църквата на Сило имаше голям супермаркет от веригата „Биг Епъл“. И все пак в много отношения градът си беше същият. Нашата църква все още беше на старото си място, малко по-надолу от къщата на Майра Харингтън (макар че самата Ми-Мо се беше закачила за голямата небесна телефонна мрежа), люлката ни от автомобилна гума все още висеше от дървото в задния ни двор. Децата на Тери бяха вече твърде големи да я ползват, но предполагам, че са се люлели като малки. Въжето беше протрито и почерняло от годините.

„Може би ще го сменя“, помислих си. Но за какво? За кого? Не за моите деца, защото нямах, а този дом не беше вече мой.

Единствената кола, паркирана в алеята, беше разнебитен „Форд ’51“. Приличаше на първата от „ракетите на колела“, но, разбира се, това беше невъзможно — Дуейн Робишо я бе помлял на първото ѝ състезание на пистата в Касъл Рок, при първата ѝ обиколка. И все пак на багажника стоеше същият рекламен стикер на акумулатори „Делко“, а отстрани — числото 19, изрисувано с червена като кръв боя. Една врана долетя и кацна на предния капак. Спомних си как татко ни учеше да правим знака срещу лоши очи, като видим врана („Не че нещо, ама не пречи да се застраховаш“, казваше той), и си помислих: „Това не ми харесва. Нещо тук не е наред.“

Не се учудвах, че Кон не е пристигнал — Хавай беше много по-далеч от Колорадо, но къде беше Тери? Той и жена му Анабел все още живееха тук. Къде бяха семейство Бауи, семейство Клуки, семейство Паркет, семейство Деуит? Къде бяха хората от „Течни горива — Мортън“? Вярно, че татко надживя мнозина, но не и всички свои близки в града.

Паркирах, слязох от колата и видях, че тя не е фордът „Фокус“, който бях взел под наем от офиса на „Херц“ на летището в Портланд. Беше старата ми кола „Галакси ’66“, която татко и Тери ми бяха подарили за седемнайсетия ми рожден ден. На предната седалка беше подаръкът от майка — сборното издание на романите на Кенет Робърт: „Оливър Уайзъл“, „Аръндел“ и останалите.

„Това е сън — помислих. — Сънувал съм го и преди.“

От тази мисъл не изпитах облекчение, напротив, още по-смразяващ страх.

Друга врана се настани на покрива на родната ми къща. Трета кацна до люлката ни от автомобилна гума — на оголения клон с обелена кора, който стърчеше като кост.

Не исках да вляза в къщата, защото знаех какво ще видя вътре. Въпреки това краката ми ме отведоха към входната врата. Заизкачвах стълбите и когато стъпих на предпоследното стъпало, то пак изскърца злобно, както правеше преди, макар че преди осем (или може би десет) години Тери ми беше пратил снимка на подновената веранда.

Те ме чакаха в трапезарията. Не цялото семейство — само мъртъвците. Майка ми не беше по-различна от мумията, в която се бе превърнала през онзи мразовит февруари, когато умираше от рак. Баща ми беше блед и сбръчкан — като на коледната снимка, която Тери ми изпрати малко преди фаталния инфаркт. Анди беше доста пълен. Моят мършав брат бе натрупал килограми на средна възраст, но зачервеното му от хипертонията лице беше добило восъчната бледност на смъртта. Клеър беше в най-ужасен вид. За умопомрачения ѝ бивш съпруг не бе достатъчно да я убие — тя беше проявила дързостта да го напусне и за наказание трябваше да бъде напълно изличена. Беше я застрелял с три куршума в лицето. При втория и третия тя лежала вече мъртва на пода в класната си стая. После пуснал и един в своята глава.

— Анди — промълвих. — Какво е станало с теб?

— Простатата — отвърна той. — Трябваше да те послушам, братлето ми.

На масата имаше торта за рожден ден, цялата в мухъл. Изведнъж глазурата ѝ се повдигна, разчупи се и отвътре изпълзя една грамадна черна мравка. Запъпли по ръката на мъртвия ми брат, след това по рамото му и стигна до лицето. Майка ми обърна глава. Чух как сухожилията ѝ изскърцаха като ръждясали панти на стара кухненска врата.

— Честит рожден ден, Джейми — каза тя. Гласът ѝ беше стържещ и безизразен.

— Честит рожден ден, синко. — Това беше татко.

— Честит рожден ден, малкия. — Анди.

Клеър извърна лице към мен, за да ме погледне, макар че нямаше с какво освен с една кървясала очна кухина. „Не казвай нищо — си помислих. — Ако проговориш, ще полудея.“

Тя обаче проговори. Думите излизаха от дупка, пълна със съсиреци и счупени зъби.

— Да не ѝ надуеш корема на задната седалка на колата!

Майка ми кимаше с глава като кукла на вентрилоквист, а от мухлясалата торта излизаха още и още огромни черни мравки.

Опитах се да вдигна ръце, за да закрия очите си, но не можех да ги мръдна — бяха твърде тежки и висяха безжизнено. Зад гърба ми предпоследното стъпало на верандата пак издаде злобния си стон. Две проскърцвания. Двама нови пришълци. Знаех кои са.

— Не! — извиках. — Не мога повече! Моля ви, не мога.

Но Патси Джейкъбс стовари ръка на рамото ми, а Мори Лепката обгърна краката ми над коленете.

— Нещо стана — прошепна Патси в ухото ми. Кичур от косата ѝ погъделичка бузата ми. Знаех, че виси от скалпа ѝ ранен при катастрофата.

— Нещо стана — съгласи се Мори и прегърна коленете ми по-здраво.

После всички запяха. Песента беше „Честит рожден ден“, но думите бяха различни.

— Нещо стана… СЪС ТЕБ! Нещо стана… СЪС ТЕБ! Нещо стана, скъпи Джейми, нещо стана СЪС ТЕЕЕБ!

В този момент започнах да крещя.

Сънувах този сън за първи път във влака на път за Денвър. За щастие на спътниците ми от същия вагон крясъците ми звучаха за външния свят като сподавени гърлени стонове. През следващите двайсет години този сън ме споходи повече от двайсет пъти. Неизменно се събуждах с една и съща паническа мисъл: „Нещо стана.“

По това време Анди беше още жив. Започнах да му се обаждам и да го убеждавам да си провери простатата. Отначало приемаше думите ми с присмех, после с раздразнение. Изтъкваше, че баща ни е здрав като кон и ще живее поне още двайсет години.

— Може би — отвръщах, — но мама почина от рак млада. И баба ни си е отишла от рак.

— Ако не знаеш, да ти кажа, че и двете не са имали простати.

— За боговете на наследствеността това едва ли има някакво значение — възразих. — Те изпращат рака там, където ще бъде най-добре приет. За бога, върви да те прегледат, какъв ти е проблемът? Един пръст в задника и толкова, за десет секунди си готов. За девствеността си ли се притесняваш? Няма нужда, освен ако не усетиш и двете ръце на доктора на раменете си.

— Ще отида на профилактичен преглед, когато навърша петдесет — отсече той. — Това е препоръката на лекарите и това смятам да направя, точка. Радвам се, че се взе в ръце, Джейми. Радвам се, че вече имаш сериозна работа в музикалния бизнес като зрял човек. Но това не ти дава право да ме напътстваш в живота. Мен Бог ме ръководи.

„На петдесет ще бъде твърде късно — си помислих. — Докато навършиш петдесет, ракът ще е пуснал пипалата си.“

Тъй като обичах брат си (макар че по скромното ми мнение беше станал умерено досаден набожен правоверник), реших да пробвам с обходна атака и се обърнах към Франсин, жена му. С нея можех да споделя това, на което Анди щеше да се изсмее — че имам предчувствие и то е много силно. Моля те, Франсин, моля те накарай го да си прегледа простатата.

Накрая той отстъпи („Само за да млъкнете с жена ми!“) и си направи ПСА тест малко след като навърши четирийсет и седем, мърморейки, че това изследване е ненадеждно. Може би, но дори за човек като него, който мрази лекарите и цитира Библията нонстоп, беше трудно да оспори резултата: всичко беше ясно. Последва преглед при уролог в Луистън, после операция. Три години по-късно лекарите обявиха, че е преборил рака. Година след това — на петдесет и една годишна възраст — както си поливаше моравата, Анди получи инсулт и преди линейката да стигне до болницата, беше вече в ръцете на Исус. Това стана в едно градче на север от Ню Йорк, където го погребаха. В Харлоу не се състоя траурна церемония. И по-добре. Връщах се там достатъчно често в сънищата си, които бяха страничен ефект от лечението на Джейкъбс за наркомания. Не се съмнявах в това.

Събудих се за пореден път от този сън в един слънчев юнски понеделник на 2008. Лежах и десет минути се опитвах да се овладея. Постепенно дишането ми се успокои и преодолях натрапчивата мисъл, че ако си отворя устата, ще започна да повтарям „Нещо стана, нещо стана“ до безкрай. Напомних си, че съм се отървавал от наркотиците и това е най-важното от всичко, защото ми е дало нов, по-добър живот. Кошмарите сега се появяваха по-рядко и поне от четири години не се беше случвало да забивам вилица в ръката си в сомнамбулски унес (последния път беше шпатула, така че нямаше наранявания). „Все едно е малък белег, останал ми след операция“ — си казвах и обикновено успявах да се убедя, че това е дреболия. Само непосредствено след преживяването чувствах, че зад съня ми се спотайва нещо, някаква зла сила. Женска по природа. Бях сигурен в това дори тогава.

Докато си взема душ и се облека, от съня ми не бе останало нищо освен бледа мъгла. Скоро напълно щеше да изчезне. Знаех го от опит.

Живеех в апартамент на втория етаж на Боулдър Каниън Драйв в Недърленд. През 2008 вече можех да си позволя и къща, но това означаваше и ипотека, а не ми се занимаваше с нея. Бях сам и апартаментът ме устройваше напълно. Леглото беше двойно като в кемпера на Джейкъбс и през годините не липсваха момичета, с които да го споделям. Напоследък идваха по-рядко, но това беше в реда на нещата. Скоро щях да навърша петдесет и две — горе-долу възрастта, на която чаровните донжуановци започват неизбежната си трансформация в опърпани дърти козли.

Освен това ми харесваше да гледам как набъбва спестовната ми сметка. Не бях скъперник, ни най-малко, но парите не бяха без значение за мен. Имах ярък спомен от онази далечна сутрин, в която се бях събудил разорен и болен в мотел „Феърграундс Ин“. Не бях забравил и изражението на червенокосата, докато ми връщаше изпразнената кредитна карта. „Опитайте отново“ — бях ѝ казал. „Душко — беше отговорът, — няма за какво — нали те виждам.“

„Да, но виж ме сега, сладурче“ — си помислих, докато карах джипа си „Тойота 4-Рънър“ по Карибу Роуд. Бях качил двайсетина килограма от деня, в който срещнах Чарлс Джейкъбс в Тулса, но тегло осемдесет и пет при ръст метър и осемдесет и пет ми се виждаше прилично. Е, коремът ми не беше плосък и холестеролът ми беше на ръба, но пък навремето приличах на концлагерист в Дахау. Никога нямаше да свиря в Карнеги Хол, нито с група „И Стрийт Бенд“ на Брус Спрингстийн, но все пак свирех — доста — и имах работа, която харесвах и в която бях добър. „Ако някой иска повече от това — си казвах често, — предизвиква боговете“. Но ти не ги предизвиквай, Джейми. Ако случайно чуеш по радиото Пеги Лий да пее онази тъжна песен на Лийбър и Столър „Нима това е всичко?“, смени станцията и намери нещо друго.

След шест километра по Карибу Роуд, малко преди пътят да се заизкачва по стръмния склон на планината, завих при табелата РАНЧО „ВЪЛЧАТА ГЛАВА“ — 4 КИЛОМЕТРА. Като стигнах на портала, вкарах кода си в електронната заключваща система и спрях на покрития с чакъл паркинг с надпис ЗА СЛУЖИТЕЛИ И АРТИСТИ. Бях виждал пълен този паркинг един-единствен път — в деня, когато Риана записа миниалбум в студиото във „Вълчата глава“. Тогава цялата алея беше пълна с коли, чак до шосето. Тази мацка имаше сериозен антураж.

Знаех, че преди два часа Пейгън Старшайн (истинско име: Хилъри Кац) е нахранила конете, но все пак минах през конюшнята и ги почерпих с парченца ябълка и морков. Повечето бяха снажни и красиви. Понякога ги виждах като лимузини кадилак на четири крака. Любимият ми сред тях обаче приличаше по-скоро на очукан шевролет. Бартълби — сив кон на петна, без ясно родословие — беше в ранчото, когато пристигнах само с една китара, сак и разнебитени нерви, и не беше млад дори тогава. Повечето от зъбите му бяха окапали отдавна, но с малкото останали дъвчеше парчето ябълка и мързеливо триеше челюсти една в друга. Тъмните му благи очи не се откъсваха от моите.

— Ти си голяма работа, Барт — му казах и го потупах по муцуната. — И аз много те обичам.

Той кимна, сякаш за да каже, че знае.

Пейгън Старшайн — или Пейг за близките ѝ — хранеше пилетата от престилката си. Не можеше да ми махне с ръка, затова ме поздрави с едно дрезгаво „Здравей“, последвано от първите два реда от парчето „Танцувай Мещ Пътейтоус“71. Включих се и аз: „той е най-модерният, най-великият“ и т.н.

Пейгън беше пяла като беквокалистка с различни групи и на младини звучеше като една от „Пойнтър Систърс“.72 Момичето обаче пушеше като комин и затова сега, вече на четирийсет, звучеше като Джо Кокър на фестивала „Удсток“.

Студио 1 беше затворено и тъмно. Светнах лампите и погледнах на стенното табло програмата за днес. Имаше четири сесии: първата в десет, после в два, в шест и една вечерна в девет, която навярно щеше да продължи до след полунощ. Студио 2 също имаше натоварена програма. Недърленд е малко селище, сгушено високо на западния склон на Скалистите планини. Тук въздухът е рядък, населението също — постоянните жители са по-малко от хиляда и петстотин души, — но музикалният живот кипи, в пълна диспропорция с размерите на градчето. Това, което се чете на стикерите за коли — НЕДЪРЛЕНД! ПОВЕЧЕ ЕКСТАЗИ ДАЖЕ И ОТ НЕШВИЛ!, не е преувеличено. Джо Уолш е записал първия си албум във „Вълчата глава 1“ по времето, когато бащата на Хю Йейтс е бил начело, а Джон Денвър е записал последния си албум във „Вълчата глава 2“. Хю веднъж ми пусна работен запис, на който се чува как Денвър обяснява на музикантите от групата си, че си е купил експериментален самолет „Long-EZ“. Настръхнах, като го чух.73

В градчето имаше девет бара с музика на живо всяка вечер и още три звукозаписни компании освен нашата, но „Вълчата глава“ беше най-голямата и най-добрата. Когато за първи път пристъпих плахо в кабинета на Хю и му казах, че ме праща Чарлс Джейкъбс, на стената имаше поне две дузини снимки на известни музиканти, включително на Еди ван Хален, Аксел Роуз (в разцвета на кариерата си), на групарите от „Линърд Скинърд“ и „Ю Ту“. Но най-голямата гордост на Хю — единствената снимка, на която фигурираше и той самият — беше на „Стейпъл Сингърс“.

— Мейвис Стейпълс е богиня — ми каза той тогава. — Най-добрата певица в Америка. Никой друг не може да се мери с нея.

В младите си години на пътуващ музикант бях записвал евтини сингли и лоши албуми в малки студиа, но никога не бях свирил за сериозна звукозаписна компания, докато веднъж не се наложи да замествам ритъм китариста на Нийл Дайъмънд, който се беше разболял от мононуклеоза. Тогава адски се стресирах — бях на косъм да повърна върху китарата си от притеснение, но впоследствие съм свирил в много сесии, най-често като заместник, но понякога и по специална покана. Заплащането не беше кой знае колко добро, но не беше и мизерно. През уикендите свирех с една група в местен бар, наречен „Комсток Лоуд“, а понякога успявах да се уредя с участие в Денвър. Освен това преподавах музика на амбициозни гимназисти в лятна школа, която Хю създаде след смъртта на баща си. Наричаше се „Рок-Атомик“.

— Не ставам за преподавател — възпротивих се аз, когато той предложи да прибави и това към задълженията ми. — Не мога да чета ноти!

— Важното е, че можеш да четеш таблатури — отвърна Хю. — Децата искат само това. За наше и за тяхно щастие на повечето няма да им трябва нищо друго. В тези планини няма да откриеш гений като Сеговия74, човече.

Оказа се, че е прав, и когато престанах да се притеснявам, заниманията с децата започнаха да ми харесват. Връщаха ми спомени от времето на „Стоманени рози“, а освен това… може би сравнението е грубо, но от работата си с тийнейджърите от „Рок-Атомик“ изпитвах удоволствие много сходно с това, с което давах сутрин ябълка на Бартълби и го потупвах по муцуната. Тези деца просто искаха да свирят рок и в един момент откриваха, че могат — след като се справят с ми акорд.

Студио 2 също беше тъмно, но Муки Макдоналд беше оставил включен мишпулта. Изключих всичко и си отбелязах да говоря с него. Той беше добър звукорежисьор, но четирийсет години пушене на мери джейн го бяха направили разсеян. Моята китара „Гибсън SG“ стоеше наред с другите инструменти, защото през деня щях да свиря в демо сесия с една малка рокабили банда на име „Гота Уона“. Седнах на едно от високите столчета и посвирих десетина минути, без да включвам усилвател. Дрънках си парчета от рода на „Маратонки на високи токчета“75 и „Моето моджо работи“76 за поддържане на форма. Сега бях по-добър отколкото в годините, когато обикалях из страната с разни групи, много по-добър, но никога нямаше да бъда Ерик Клептън.

Телефонът иззвъня — макар че всъщност телефоните в студиата не звъняха, а само светеха със синя светлина. Оставих китарата и вдигнах.

— Студио 2, Къртис Мейфилд77 слуша.

— Как е задгробният живот, Къртис? — попита Хю Йейтс.

— Мрачен. Хубавото е, че вече не съм парализиран.

— Радвам се да го чуя. Ела в Голямата къща. Искам да ти покажа нещо.

— Сега ли? След половин час имам запис, човече. Ще дойде онази кънтри-енд-уестърн хубавица с дългите крака.

— Муки ще се оправи с нея.

— Няма го. Не е дошъл. Между другото, оставил е пулта включен в Студио 2. Отново.

Хю въздъхна.

— Ще говоря с него. А сега ела.

— Добре, но слушай, Хю? Остави на мен да говоря с Муки. Все пак е моя работа, нали?

Той се засмя.

— Чудя се къде остана боязливият смотаняк, когото наех преди години. Тогава не смееше дума да обелиш — избоботи той. — Идвай. Ще се шашнеш.

„Голямата къща“ беше просторна вила, пред която бе паркирана колата на Хю — ретролинкълн „Континентал“. Този човек беше страстен фен на всичко, гълтащо високооктанов бензин. Можеше да си позволи да се поглези. Звукозаписните студиа във „Вълчата глава“ печелеха колкото да не излязат на червено, но по-старите представители на фамилия Йейтс бяха вложили много пари в акции в крупни предприятия, а Хю — два пъти разведен, с предбрачни договори и в двата брака — беше последната издънка на родословното дърво. Отглеждаше коне, кокошки, овце и няколко прасета, но това беше само хоби. Същото важеше и за колекцията му от леки коли и пикапи с мощни двигатели. Истинската му страст беше музиката. Твърдеше, че някога е свирил, но никога не бях го виждал да пипне тромпет или китара.

— Музиката е значимо нещо — ми каза той веднъж. — Популярните романи ги четеш и ги забравяш, телевизията е ден за ден, киното и то. Ако те попитам какво си гледал преди две години, няма да си спомняш. Но музиката остава. Дори попмузиката. Особено попмузиката. Подигравай се на „Капки дъжд падат на главата ми“78 колкото си искаш, но хората ще слушат тази боза и след петдесет години.

Беше лесно да си спомня есенния ден през 1992, когато се запознах с Хю, защото „Вълчата глава“ изглеждаше по абсолютно същия начин — до паркирания пред къщата тъмносин линкълн континентал с малките прозорчета на задните врати. Само аз бях много по-различен. Хю ме посрещна на вратата, ръкува се с мен и ме покани в кабинета си. Настани се на директорския стол зад огромното бюро, върху което можеше да кацне малък самолет. Още в коридора бях ужасно притеснен, а когато влязох и видях лицата на прочути музиканти да ме гледат от стените, устата ми съвсем пресъхна.

Хю ме измери с поглед — странен посетител с мръсна тениска на AC/DC и още по-мръсни дънки — и каза:

— Чарли Джейкъбс ми се обади за теб. Длъжник съм му. Преди време ми направи огромна услуга, за която едва ли ще мога да му се отблагодаря, но той твърди, че ако ти помогна, ще сме квит.

Стоях пред бюрото като онемял. На прослушвания знаех как да се представям, но това беше нещо по-различно.

— Чарли каза, че доскоро си се дрогирал.

— Да — признах. Нямаше смисъл да отричам.

— Каза, че си бил на хероин.

— Да.

— Но сега си чист?

— Да.

Мислех, че ще ме попита колко време ще изтрая, но той не го направи.

— Седни, за бога. Искаш ли кока-кола? Бира? Лимонада? Или чай с лед?

Седнах, но бях като на тръни и не се облегнах.

— Може чай с лед.

Той натисна копчето на интеркома на бюрото си.

— Джорджия? Донеси два чая с лед, миличка. — А след това се обърна към мен: — В това ранчо наистина се занимаваме с животновъдство, Джейми, но мен най-вече ме интересуват животните, които идват тук с музикални инструменти.

Помъчих се да се усмихна, но се почувствах идиотски и се отказах.

Той изглежда не забеляза.

— Рокбанди, кънтригрупи, соло изпълнители: те са основното ни препитание. Правим и рекламни мелодийки за радиостанциите в Денвър, както и по двайсет-трийсет аудиокниги на година. Майкъл Дъглъс беше тук, записа един роман на Фокнър и Джорджия щеше да се напикае от възторг. Той е много земен и приятен човек, но в студиото е железен професионалист.

Не ми идваше наум какво да отговоря, затова мълчах и чаках чая.

Хю се приведе към мен:

— Знаеш ли кое е най-важното за работата в едно ранчо?

Поклатих глава, но преди да ми бъде обяснено, влезе хубава млада чернокожа жена със сребърен поднос, върху който имаше две високи чаши, пълни с лед и чай, със стръкче мента във всяка. Изстисках в чая си две резенчета лимон, но не докоснах захарницата. По време на хероиновия ми период налитах на захар като мечка на мед, но след онзи ден със слушалките в автосервиза ми се гадеше от сладко. Малко след като излязохме от Тулса, си купих шоколад от бюфета във влака, но не можах да го изям. Само като го помирисах, усетих позиви за драйф.

— Благодаря ти, Джорджия — каза Йейтс.

— Моля, да ви е сладко. Не забравяй болницата. Времето за свиждане започва в два. Лес ще те очаква.

— Няма да забравя.

Тя излезе, като затвори тихо вратата, и той отново се обърна към мен:

— Най-важното за работата в едно ранчо е да има главен бригадир на място. Човекът, който движи земеделските и животновъдните въпроси, се казва Рупърт Хол. Той за щастие е жив и здрав, но бригадирът по музикалната част лежи в Окръжната болница в Боулдър. Лес Калъуей се казва. Името говори ли ти нещо?

Поклатих глава.

— А чувал ли си за „Екселент Борд Брадърс“?

Това ми прозвуча познато.

— Инструментална група, нали? Сърфрок, в стила на Дик Дейл и неговите „Дел-Тоунс“?

— Да, същите. Странно е, че свирят сърф, защото всички са от Колорадо, което е възможно най-далеч и от двата океана. Имаха един хит в класацията Топ 40 — „Алуна Ана Кая“. Което на развален хавайски означава „Хайде да правим секс“.

— Да, помня го. — Как няма да го помня. Сестра ми го въртеше по сто пъти на ден. — В него женски смях върви през цялото парче.

Йейтс се ухили.

— Точно този смях изстреля групата към кратката ѝ слава и аз съм пичът, който го миксира в парчето. Хрумна ми след записа. По това време баща ми управляваше това ранчо, а момичето, което се смее като лудо, работи тук и досега. Хилъри Кац. Но се е прекръстила на Пейгън Старшайн. Вече не смърка нищо, но през онзи ден така се беше надрусала с райски газ, че не спираше да се кикоти. Записах я, без тя да подозира. И това превърна сингъла в хит. Бандата ѝ даде седем хилки като част от хонорара.

Кимнах. Аналите на рока са пълни с подобни щастливи случайности.

— И така, „Екселент Борд Брадърс“ направиха турне, след което ги сполетяха „двата раза“. Знаеш ли кои са те?

Знаех добре, и то от личен опит.

— Разоряване, разпад.

— Точно така. Лес се върна вкъщи и започна да работи за мен. За продуцент го бива повече отколкото за музикант. Той е главният ми мениджър по звукозаписната част вече близо петнайсет години. Когато Чарли Джейкъбс ми се обади за теб, идеята ми беше да те прикрепя към Лес като помощник — да се учиш от него, междувременно да припечелваш, да заработваш допълнително, като свириш тук-там. Идеята сега е пак такава, само че ще трябва да се учиш много бързо, синко, защото миналата седмица Лес получи инфаркт. Казват, че ще се оправи, но трябва да отслабне и да пие хапчета с шепи. Мисли да се пенсионира след година. Което ми дава достатъчно време да те видя ставаш ли за работата.

Усетих нещо подобно на паническа атака.

— Но, господин Йейтс…

— Хю.

— Хю, аз нищо не разбирам от продуциране и лансиране на музиканти. Стъпвал съм единствено в такива студиа, в които групата си плаща за записа на час.

— И най-често сметката покриват любящите родители на соло китариста — добави Хю. — Или съпругата на барабаниста, която бачка осем часа дневно като сервитьорка и събира бакшиши с подути крака.

Да, често ставаше така. Докато накрая на женичката ѝ дойдеше умът и покажеше вратата на мъжа си.

Хю се приведе напред и сключи длани.

— Или ще се научиш, или няма. Преподобният твърди, че ще се научиш. Това ми стига. Няма как — длъжник съм му. Засега искам от теб само да светваш лампите в студията, да следиш за ТГ… знаеш ли какво е това?

— Творческия график.

— Така. И да заключваш вечер. Има едно момче, което ще ти покаже основните неща, докато се върне Лес. Казва се Муки Макдоналд. Ако наред с добрите му страни следиш внимателно и грешките му, ще научиш много. Само, моля те, не го оставяй да води дневника. И още нещо. Ако ще пушиш ганджа, твоя работа, пуши, стига да се явяваш в студиото навреме и да не причиниш пожар. Но ако чуя, че си посегнал пак към хероина…

Заставих се да го погледна в очите.

— Няма да посегна.

— Смели думи. Чувал съм ги много пъти, включително от хора, които вече са мъртви. Понякога обаче се оказват верни. Надявам се да е така и в твоя случай. Но нека да се разберем: ако посегнеш към хероин, напускаш, независимо дали дължа на някого услуга или не. Ясно ли е?

Да, беше ясно. Кристално ясно.

През 2008 Джорджия Донлин беше също толкова красива, колкото и през 1992, макар че беше качила няколко килограма. В косите ѝ се бяха появили бели нишки и носеше бифокални очила.

— Какво му е, защо е толкова разпенен тази сутрин, имаш ли представа? — попита ме тя.

— Нямам.

— Първо се разпсува, после започна да се смее, после пак взе да ругае. „Знаех си — вика, — виж го ти кучия му син!“ После сякаш хвърли нещо по стената. Питам, за да знам, защото ако ще уволнява някого, ще си взема болничен. Нямам нерви за скандали.

— Ти ли? Ти, която миналата зима хвърли тенджера по доставчика на месо?

— Това е друго нещо. Нещастният мизерник се опита да ме погали по задника.

— Мизерник с добър вкус — отбелязах и прибавих след нейния смразяващ поглед: — Само отбелязвам.

— Хм. От няколко минути е притихнал вътре. Надявам се да не си е докарал някой инфаркт.

— Може би е чул нещо по телевизията? Или е прочел във вестниците?

— Той изключи телевизора петнайсет минути след като дойдох, а за вестниците — преди два месеца си прекрати абонамента за „Дейли Камера“ и „Поуст“. Казва, че научава новините в интернет. Аз му викам: „Хю, новините в интернет ги пишат хлапаци, които още не са започнали да се бръснат, и девойчета, които още не са сложили сутиен. Не може да им се вярва.“ А той ме мисли за изкуфяла дъртофелница. Не го е казал, но виждам по очите му. Но дъщеря ми Бри учи компютърни науки в Колорадския университет и от нея знам. Тя ми каза да не се доверявам на разни блогърски писания. Хайде, влез при него. Но ако е изпушил и се е изпружил мъртъв в стола, не ме викай да му правя сърдечен масаж.

Тя се отдалечи, висока и царствена, със същата плавна походка, с която беше внесла чая в кабинета на Хю преди шестнайсет години.

Почуках на вратата. Хю не беше мъртъв, но наистина се беше отпуснал в стола зад огромното си бюро и потриваше слепоочията си, сякаш го мъчеше мигрена. Пред него лаптопът му стоеше отворен.

— Ще уволняваш ли някого? — попитах.

Той ме погледна.

— Какво?

— Джорджия каза, че ако ще уволняваш някого, ще си вземе болничен.

— Никого няма да уволнявам. Що за тъпотии.

— Каза, че си хвърлил нещо по стената.

— Глупости. — След кратка пауза допълни: — Ритнах кошчето, когато видях тази щуротия за свещените пръстени.

— Разкажи ми за свещените пръстени, после дай и аз да ритна ритуално кошчето и да се връщам на работа. Днес имам да свърша милиард неща, включително да разуча две парчета за сесията с група „Гота Уона“. Един точен удар в коша може да ми даде начален тласък.

Хю продължи да масажира слепоочията си.

— Предполагах, че може да се случи. Знаех си, че има възможност за такова нещо, само че не съм очаквал да е толкова… толкова грандиозно. Но както казват някои — или действай със замах, или се откажи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ще разбереш, Джейми, ще разбереш.

Паркирах задника си на ръба на бюрото му.

— Всяка сутрин включвам телевизора за новините в шест, докато правя коремните си преси и въртя педалите на велоергометъра. Най-вече гледам мацето от прогнозата за времето, защото това само по себе си е здравословно аеробно упражнение. Тази сутрин сред рекламите за вълшебни кремове против бръчки и колекции със златни класики на „Тайм-Уорнър“ имаше една, която ме изуми. Мамка му, не мога да повярвам! Или всъщност… мога. — Той се засмя, но невесело, а с недоумение. — Изключих идиотската кутия и разузнах историята в интернет.

Понечих да заобиколя бюрото, но той вдигна ръка и ме спря.

— Първо трябва да те питам, Джейми, ще дойдеш ли с мен на един спектакъл? Искам да видим един човек, който след няколко неуспешни старта най-сетне е осъществил призванието си.

— Разбира се, добре. Стига да не е концерт на Джъстин Бийбър. Одъртях за него.

— О, става дума за нещо по-хубаво от Бийбър. Погледни. Само внимавай да не ослепееш.

Заобиколих бюрото и срещнах моя пети персонаж за трети път. Първото, което забелязах, беше театрално втренчения хипнотичен поглед. Беше обгърнал с длани лицето си и на безименните пръсти имаше дебели златни халки.

Това беше постер в уебсайт със заглавие ИЗЦЕЛИТЕЛНИ СЕАНСИ НА ПАСТОР Ч. ДАНИ ДЖЕЙКЪБС — 2008 г.

Отдолу имаше снимка на момче, което хвърля патериците си, а публиката гледа с благоговение. Надписът под снимката гласеше: „Робърт Ривард, излекуван от МУСКУЛНА ДИСТРОФИЯ, 30 май 2007, Сейнт Луис, Мисури“.

Бях втрещен. Предполагам, че така се чувства някой, който вижда стар приятел, за когото е чул, че е умрял или арестуван за тежко престъпление. Същевременно за част от мен — променената и изцелена част — това не беше изненада. Бях очаквал това развитие през цялото време.

Хю се засмя.

— Хей, човече, гледаш, сякаш птиче ти е влязло в устата и си го погълнал. — А след това изрече единствената свързана мисъл, която се стрелкаше из моята глава: — Преподобният пак върти старите си номера.

— Така изглежда — казах и посочих препратката към Евангелието от Матей. — Но в този ред не се говори за изцеление.

Хю повдигна вежди.

— Не съм знаел, че си спец по Библията.

— Много неща не знаеш — отговорих, — защото никога не сме говорили за Чарли Джейкъбс. Познавам го още от дете, много преди Тулса. Беше проповедник в нашата църква. Това беше първото му назначение и до днес си мислех, че е и последно.

Усмивката му изчезна.

— Бъзикаш се! Той на колко да е бил тогава — осемнайсет?

— Около двайсет и пет. Аз бях на шест-седем.

— И тогава ли цереше болни?

— Съвсем не. — Е, ако изключим брат ми Кон. — В онези години беше правоверен методист. Дори използваше гроздов сок вместо вино за причастие. Всички го обичаха. — Поне до Страшната проповед. — Напусна, след като жена му и синът му загинаха при пътна катастрофа.

— Преподобният е бил женен? Имал е дете?

— Да.

Хю помисли за момент и отбеляза:

— Значи поне едната от брачните халки му се полага. Ако са брачни халки. В което се съмнявам. Виж това.

Той премести курсора най-горе на уебстраницата и кликна в банера с надпис СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ЧУДЕСА. На екрана излязоха поредица от клипове в Ютюб. Бяха поне дузина.

— Хю, ако искаш да видиш Чарли Джейкъбс, ще те придружа с удоволствие, но тази сутрин наистина нямам време за него.

Хю ме погледна внимателно.

— Вече не изглеждаш като глътнал птиче, а като човек, когото са ударили с юмрук в корема. Виж това видео и те пускам.

На екрана се виждаше момчето с патериците. Хю кликна върху него и забелязах, че клипът, дълъг малко над минута, е събрал повече от сто хиляди гледания. Беше близо до вирусно явление. Щом видеото тръгна, някой тикна под носа на Робърт Ривард микрофон с надпис Кей Ес Ди Кей. Чу се женски глас зад кадър:

— Опиши ни как протече това така наречено изцеление, Боби.

— Ами госпожо — започна Боби, — пасторът ме хвана за главата и аз почувствах свещените халки от двете си страни, ей тук… — Той посочи слепоочията си. — После нещо каза „храс“, сякаш се счупи съчка. Може да съм изгубил съзнание за секунда-две. След това почувствах… и аз не знам. Към краката ми се спусна топлина… и… — Момчето се разплака. — И вече можех да стоя на тях! Можех да вървя! Пасторът ме излекува! Бог да благослови пастор Дани!

Хю се облегна назад.

— Не съм изгледал клиповете, но тези, които видях, са все в този дух. Напомня ли ти нещо?

— Може би — отвърнах уклончиво. — А на теб?

Никога не бяхме говорили за услугата, която „Преподобният“ беше направил за Хю — толкова голяма, че да накара големият бос на ранчо „Вълчата глава“ да наеме доскорошен хероиноман само след един телефонен разговор.

— Ще ти кажа, когато имаш време. Къде смяташ да обядваш?

— Ще си поръчам пица. След като свърша с кънтри-дивата, имам някакъв чудак от Лонгмънт. Представил се е като „баритон, изпълнител на популярни песни“…

Хю гледаше безизразно, но изведнъж се плесна по челото.

— Боже мой, да не е Джордж Деймън?

— Да, така се казва.

— Господи, мислех, че този образ е умрял. Идвал е при нас преди години — преди твоето време. Първата тава, която записа, се казваше „Деймън изпълнява Гершуин“. Това беше много преди компактдисковете, макар че форматът стерео-осем май вече бе излязъл. Всяка песен на този хубавец — ама всяка песен — звучеше като „Бог да благослови Америка“ на Кейт Смит79 Муки ще се оправи с него. Те се познават отдавна. А ако Мукстера изпорти нещо, ти ще го оправиш в микса.

— Да го оставя сам?

— Да. Щом ще ходим да гледаме лайняното свещено шоу, искам да чуя какво знаеш за Преподобния. Може би трябваше да проведем този разговор отдавна.

Помислих малко, после казах:

— Добре… Но който иска да получи, трябва да даде. Държа на пълен и равнопоставен обмен на информация.

Той сключи ръце върху изпъкналия си корем под ризата си в стил уестърн и се облегна назад в стола.

— Нямам от какво да се срамувам, ако това си мислиш. Просто звучи ужасно… невероятно.

— Аз ще го повярвам.

— Може би. Преди да тръгнеш, само ми кажи какво пише в този стих от Евангелието от Матей и откъде го знаеш.

— След толкова години не мога да го цитирам точно, но беше нещо като: „Както светкавицата блесва от изток и прорязва небето до запад, така ще бъде и когато дойде Човешкият Син.“ Не става дума за изцеление, а за апокалипсиса. Помня цитата, защото беше един от любимите на пастор Джейкъбс.

Хвърлих поглед към часовника. Дългокраката кънтридива — Манди някаква си — хронично подраняваше и сигурно седеше вече на стъпалата пред Студио 1 с китарата си. Но имах един въпрос, който не търпеше отлагане.

— Защо се усъмни, че халките на ръцете му са брачни?

— Не ги ли ползва при твоята терапия? Когато те излекува от наркоманията?

В съзнанието ми изникна изоставеният автосервиз.

— Не — отвърнах. — Сложи ми слушалки на ушите.

— Кога беше това? През 1992?

— Да.

— Моята среща с Преподобния беше през 1983. Изглежда, през годините след това е осъвременил своя „модус операнди“. А после се е върнал пак към пръстените, защото имат по-голяма връзка с религията отколкото слушалките. Но се обзалагам, че нашият човек е дръпнал много от моето време — както и от твоето. Преподобният е такъв — не стои на място, винаги опитва нови територии.

— Защо му казваш „Преподобния“? Служеше ли като пастор, когато се запознахте?

— И да, и не. Сложно е. Хайде, бягай, момичето те чака. Може да е с минижуп. Това ще ти откъсне мислите от пастор Дани.

Момичето наистина беше с минижуп и краката му наистина бяха впечатляващи. За съжаление обаче почти не ги погледнах, а и за песните, които изпълни, не мога да ви кажа нищо, ако не проверя в отчета. Мислех за Чарлс Даниълс Джейкъбс, известен още като Преподобния. А сега и като пастор Дани.

Муки Макдоналд мълчаливо изтърпя мъмренето за мишпулта — кимаше с наведена глава, а накрая обеща да внимава занапред. Да, бях сигурен, че известно време ще внимава, а след седмица-две отново ще намеря пулта включен в първо студио, второ студио или и в двете. Мисля, че да се вкарват хора в затвора за пушене на марихуана е абсурдно, но без съмнение дългогодишната ежедневна употреба води до синдрома ПКК — или „Помня Колкото Кокошка“.

Като чу, че ще записва Джордж Деймън, Мики изведнъж се оживи.

— Винаги съм го обичал! — възкликна той. — Всичките му песни звучат като…

— … като „Бог да благослови Америка“ на Кейт Смит. Знам. Приятни занимания.

Зад Голямата къща имаше горичка с пейки и масички за пикник. На една от тях обядваха Джорджия и две момичета от офиса. Хю ме насочи към друга, по-отдалечена маса и извади от обемистата си мъжка чанта два опаковани сандвича и две кутийки „Доктор Пепър“.

— Поръчах от „Тъби“ един с пилешка салата и един с риба тон. Избери си.

Избрах с риба тон. Хранихме се известно време мълчаливо под сянката на планинските върхари, след което Хю каза:

— И аз бях ритъм китарист преди години и знаеш ли, свирех по-добре от теб.

— Като много други.

— Завърших кариерата си с една група от Мичиган, наречена „Джонсън Кац“.

— От седемдесетте? Дето се обличаха с войнишки ризи и звучаха като „Ийгълс“?

— Всъщност се разделихме през осемдесетте, но да, това бяхме ние. Издадохме четири сингъла, и четирите от първия албум, и бяха хит. А знаеш ли кое направи този албум известен? Заглавието и обложката. И двете ги измислих аз. Казваше се „Вашият чичо Джак свири всички зверски хитове“, а на корицата беше моят чичо Джак, сниман в хола да си дрънка на своето укулеле. А вътре в тавата — тежки звуци и жесток дисторшън. Нищо чудно, че не спечели „Грами“ за най-добър албум. Беше времето на Тото. С шибаната „Африка“80 — тази скапана боза.

Той се замисли.

— Както и да е. Бях свирил две години с „Джонсън Кац“ и направих доста за хитовия албум. Започнахме турне, свирих на първите две дати и ми биха шута.

— Защо? — Помислих си: „Сигурно заради дрога. В ония времена беше винаги заради дрога.“ Но той ме изненада.

— Оглушах.

Турнето на Джонсън Кац тръгнало от зала „Циркус едно“ в Блумингтън, а оттам — в Конгресния театър в Оук Парк. Малки зали, скромни участия с местни подгряващи банди, колкото за тренировка. Сериозната програма започвала от Детройт: трийсет града, в които „Джонсън Кац“ щели да откриват за Боб Сийгър и неговата „Силвър Булет Банд“. На стадиони и големи сцени — истински „арена рок“, мечта за всяка група.

Пищенето в ушите на Хю се появило в Блумингтън. Отначало не му обърнал внимание. Сметнал, че е просто част от цената, която плащаш, когато си продал душата си на рокендрола. Кой уважаващ себе си музикант не е страдал от шум в ушите? Вижте Пийт Таунсенд, Ерик Клептън, Нийл Йънг. В Оук Парк обаче получих световъртеж и гадене. По средата на изпълнението Хю напуснал сцената и се издрайфал в кофа, пълна с пясък.

— Още помня надписа на табелата над нея — ми каза той. — „ИЗПОЛЗВАЙ САМО ПРИ МАЛКИ ПОЖАРИ“.

Хю избутал някак до края на концерта, приел аплодисментите на публиката и пак тръгнал олюлявайки се към кулисите.

— Какво ти става? — попитал Феликс Гранби. Той бил вокалистът и соло китаристът, което значи, че за обществото — или поне за тази част от него, която слуша рок — той олицетворявал „Джонсън Кац“. — Пиян ли си?

— Стомашен грип — казал Хю. — Ще мине.

Изглеждало, че наистина ще мине. След като изключил усилвателите, шумът в ушите намалял. Но на сутринта се появил отново и този път Хю почти не чувал друго освен адското пищене.

Двама членове на „Джонсън Кац“ осъзнали надвисналото бедствие в пълния му мащаб: Феликс Гранби и самият Хю. След три дни трябвало да свирят на стадиона „Силвърдоум“ в Понтиак. Капацитет — деветдесет хиляди места. Заради Биб Сийгър, любимеца на Детройт, се очаквало стадионът да е пълен. „Джонсън Кац“ били на прага на славата, а в рокендрола такъв шанс рядко идва втори път. Затова Феликс Гранби направил с Хю това, което Кели ван Дорн направи с мен.

— Не му се сърдя — каза Хю. — Може би на негово място щях да постъпя по същия начин. Нае един сесиен музикант от студио „Л’Амур“ в Детройт и той излезе вместо мен на „Силвърдоум“.

Гранби съобщил на Хю за уволнението му с бележки, които пишел и му давал да чете. Изтъкнал, че за разлика от останалите членове на групата Хю е от семейство, червиво с пари. Ще отлети за Колорадо, удобно настанен в бизнес класа, и ще се консултира с най-добрите специалисти. Последната бележка била написана с печатни букви: СЛЕД НУЛА ВРЕМЕ ЩЕ БЪДЕШ ПАК С НАС.

— Да, бе — въздъхна Хю, докато седяхме на сянка и ядяхме сандвичите си от „Тъби“.

— Още съжаляваш, нали? — попитах аз.

— Не. — Дълга пауза. — Да.

Хю не отишъл в Колорадо.

— Дори да се бях върнал, определено нямаше да е със самолет. Струваше ми се, че над шест хиляди метра височина главата ми ще експлодира. Освен това не ми се прибираше вкъщи. Исках да ближа раните си сам, а Детройт не беше по-лошо място за целта от всяко друго. Така поне си казвах.

Симптомите не отминавали: световъртеж, гадене — от умерено до непоносимо — и този влудяващ, непрестанен шум в ушите — понякога по-слаб, друг път толкова силен, че главата му щяла да се пръсне. На моменти всички тези симптоми се отдръпвали като морски отлив и тогава Хю успявал да заспи и изкарвал десетина часа в сън.

Макар че можел да си позволи по-добро място, живеел във въшлив хотел на Гранд Авеню. Две седмици отлагал да отиде на лекар — ужасявал се, че ще му съобщят, че има злокачествен тумор на мозъка. Накрая се заставил да влезе в някакъв кабинет на Инкстър Роуд. Медикът — хлапак, индиец, който изглеждал седемнайсетгодишен, — го изслушал, поклатил глава, направил няколко изследвания и го посъветвал да влезе в болница за допълнителни изследвания, както и да пробва един експериментален медикамент против гадене, който лично той за съжаление нямал право да изписва.

Вместо да отиде в болница, Хю се шляел по детройтските улици дълго и безцелно (когато световъртежът позволявал). Един ден минал покрай магазин, на чиято прашна витрина били натрупани радиоапарати, китари, грамофони, касетофони, усилватели и телевизори. На табелата пишело „Нова и използвана електроника — Джейкъбс“, макар че всички тези вехтории приличали на скрап и нищо не изглеждало като ново.

— Не мога да ти кажа защо влязох. Може би от носталгия към любимите ми аудиоджаджи. Може би някакво самобичуване. А може би просто съм решил, че вътре ще има климатик и ще се спася от жегата — каква самозаблуда. Или може би ме привлече табелата над вратата.

— Какво пишеше на нея? — попитах.

Хю ме погледна и се усмихна.

— „Можеш да се довериш на Преп.“

Бил единственият клиент. Рафтовете били претрупани с още по-екзотични уреди от тези на витрината. Някои му били познати: електромери, осцилоскопи, волтомери, регулатори за напрежение, амплитудни анализатори, токоизправители, инвертори. Други не могъл да разпознае. По пода се виели кабели като змии, навсякъде стърчали жици.

Съдържателят се появил от една врата, опасана от мигащи коледни лампички. („Може би е звъннало звънче, като съм влязъл, но, разбира се, не съм го чул“, каза Хю.) Моят „пети персонаж“ бил с избелели дънки и бяла риза, закопчана до яката. Хю разбрал по устните му, че му казва нещо като „Здравейте“ и „С какво да ви услужа?“ Той му махнал с ръка, поклатил отрицателно глава и продължил да разглежда рафтовете. Взел една китара „Стратокастър“ и проверил дали е настроена.

Джейкъбс го наблюдавал с интерес, без да изразява безпокойство, макар че немитата коса на Хю висяла на сплъстени масури до раменете му, а дрехите му били в окаяно състояние. Минали около пет минути и той тъкмо започнал да губи интерес и се канел да поема към въшливия хотел, в който пребивавал, когато световъртежът пак се появил. Той се олюлял, замахнал с ръка и съборил една разглобена тонколона. Почти се овладял, но понеже не се хранел, светът пред очите му посивял, а миг преди да тупне на прашния дървен под, напълно почернял. Същата история като моята. Само че на друго място.

Когато се свестил, Хю бил в офиса на Джейкъбс със студена кърпа на челото. Извинил се и казал, че ще си плати, ако е счупил нещо. Джейкъбс се отдръпнал назад и примигнал изненадано — реакция, с която Хю се сблъсквал често през последните седмици.

— Сигурно говоря много силно, извинете — казал Хю. — Не се чувам. Глух съм.

Джейкъбс изровил един тефтер от горното чекмедже на претрупаното си бюро. (Представях си го ясно — пълно с жици и батерии.) Надраскал нещо и вдигнал бележника пред Хю.

„Отскоро ли? Видях, че свириш на китара.“

— Отскоро — потвърдил Хю. — Имам нещо, което се казва „Мениеров синдром“. Музикант съм. — Замислил се и се изсмял… беззвучно в собствените си уши, но Джейкъбс реагирал с усмивка. — По-точно, бях музикант.

Джейкъбс обърнал нова страница в тефтера, написал нещо набързо и го показал на Хю: Ако е болестта на Мениер, може би ще успея да ти помогна.

— Очевидно ти е помогнал — казах.

Обедната почивка свърши и момичетата се прибраха вътре. Аз също имах работа — и то много, но не можех да си тръгна, преди да чуя историята на Хю докрай.

— Седяхме в офиса му дълго. Разговорът върви бавно, когато единият от събеседниците трябва да пише това, което иска да каже. Попитах го как мисли, че може да ми помогне. Той написа в бележника, че отскоро експериментира с така наречената „транскутанна електрическа нервна стимулация“, известна като ТЕНС. Обясни ми, че идеята да се използва електричество за стимулиране на увредени нерви датира от хиляди години. За първи път за това говори древен римски…

Една прашасала врата се отвори в паметта ми.

— Древен римски лекар на име Скрибоний. Той открил, че ако човек с болен крак настъпи електрическа змиорка, болката изчезва. И Преподобният не експериментира с това „отскоро“, Хю — той се занимава с ТЕНС още преди този термин официално да се появи.

Хю повдигна вежди и ме погледна изпитателно.

— Продължавай — подканих го.

— Добре, но после ще се върнем към това, което каза.

Аз кимнах.

— Да, както се разбрахме: ти разказваш твоята история, аз разказвам моята. Засега само ще ти спомена, че и в моя случай имаше припадък.

— И така… казах му, че синдромът на Мениер е загадка за медицината. Не е ясно дали се дължи на увреден нерв или на вирус, който причинява натрупване на течност във вътрешното ухо. А може би е бактериално или генетично заболяване. Той написа в отговор: „Всички болести са електрически по природа.“ Казах, че това е шантава идея. Той само се усмихна, обърна нова страница и писа по-дълго. След това ми подаде бележника. Не мога да цитирам точно — оттогава мина много време, — но никога няма да забравя първото изречение: „Електричеството е основата на живота.“

Да, това беше Джейкъбс. Това изречение го идентифицираше по-добре от пръстов отпечатък.

— Нататък продължаваше горе-долу така: „Вземи например сърцето. То работи на микроволтове. Този ток се осигурява от елемента калий, който е електролит. Организмът ни превръща калия в йони — частици с електрически заряд, които регулират не само сърцето, но и мозъка, И ВСИЧКО ДРУГО.“ Последните думи бяха с главни букви. И оградени с кръг. Когато му върнах бележника, той надраска нещо на листа съвсем набързо, посочи към очите ми, описа линия към ушите, после през гърдите и корема към краката. След това ми показа какво е нарисувал. Беше мълния.

Как иначе.

— Давай към същественото, Хю.

— И тогава…

Хю казал, че трябва да помисли. Не споменал, разбира се (макар че си го мислел), че няма никаква представа кой е Джейкъбс — може да е от смахнатите ненормалници, които обикалят всеки голям град.

Джейкъбс му написал, че разбира колебанието му и самият той има съмнения. „В крайна сметка, аз също поемам риск дори само като ти отправям това предложение. Аз също не те познавам.“

— Има ли опасност? — попитал Хю с монотонен, механичен глас като на робот.

Джейкъбс повдигнал рамене и написал: „Няма да те заблуждавам — при прилагане на електричество директно през ушите съществува риск, но става дума за НИСКОВОЛТАЖЕН ток! Предполагам, че най-лошото, което може да се случи, е да се напикаеш.“

— Това е лудост — казал Хю. — Лудост е дори да водим този разговор.

Преподобният само повдигнал отново рамене и наблюдавал мълчаливо Хю.

Хю седял в офиса, стискал кърпата (все още влажна, но сега и гореща) и сериозно обмислял предложението на Джейкъбс, като голяма част от него не възприемала това като лудост, а като нещо съвсем нормално, независимо от краткото им познанство. В крайна сметка той бил музикант, внезапно оглушал и отхвърлен от групата, която заедно с други основал. И сега тази група била на прага на националния успех. Вярно, има музиканти и поне един композитор — великият Бетховен, които са живели в глухота, но загубата на слуха не била единствената болка на Хю. Мъчели го световъртеж, тремор, периодично замъгляване на зрението, гадене, повръщане, диария, ускорен пулс. Най-непоносим бил непрестанният шум в ушите. Той си мислел, че глухотата означава тишина, но се оказало, че не е така, поне не в неговия случай. Вътре в главата му имало една постоянно виеща алармена сирена.

Трябвало да се вземе предвид и друг фактор — една истина, която той не искал да признае дори и пред себе си. Хю бил останал в Детройт, за да събере смелост. На 8-МАЙЛ РОУД имало много заложни къщи и всичките продавали оръжие. Нима това, което му предлагал този мъж, било по-лошо от дулото на някой продаван и препродаван пистолет?

С твърде гръмкия си роботизиран глас Хю извикал:

— Майната му. Давай.

Хю продължи да разказва, отправил поглед към планината. Докато говореше, потупваше с ръка дясното си ухо — струва ми се, несъзнателно.

— Преподобният сложи табела ЗАТВОРЕНО на вратата, заключи и спусна щорите. Настани ме на кухненски стол до касовия апарат и постави на щанда метален контейнер с големината на куфар. Вътре имаше две метални халки, обвити в нещо като златиста мрежа. Бяха колкото онези големите висящи обеци, които си слага Джорджия, когато се облича официално. Сещаш ли се кои?

— Разбира се.

— На всяка от халките имаше гумено приспособление, от което излизаше жица. Жиците бяха свързани с контролна кутия, не по-голяма от входен звънец. Той отвори дъното ѝ и ми показа, че вътре има само една батерия — приличаше на размер ААА. Отдъхнах си. „С това не може да стане кой знае каква беля“ — ми мина през ума. Но после сърцето ми се сви отново, като видях, че си слага гумени ръкавици — от онези, с които жените мият съдове, — и че хваща халките с щипци.

— Мисля, че малките батерии ААА на Чарли са различни от тези, които се продават в магазина — казах. — Неговите са далеч по-мощни. Не ти ли е говорил за тайното електричество?

— О, боже, много пъти! Любимата му тема. Но това беше по-нататък. Не разбирах какво ми обяснява, а мисля, че и той не разбираше съвсем. Погледът му ставаше един такъв…

— … озадачен — подсказах аз. — Озадачен, тревожен и развълнуван едновременно.

— Да, точно такъв — съгласи се Хю. — Допря халките до ушите ми — както казах, с щипци — и ми каза да натисна бутона на контролната кутия, защото ръцете му били заети. Бях готов да се откажа, но веднага се сетих за пистолетите в заложните къщи и натиснах копчето.

— И нататък ти се губи. — Не го формулирах като въпрос, защото бях сигурен, че е било така. Но той ме изненада.

— По-късно имаше и такива моменти. Имаше и други — „призматики“ съм ги нарекъл, но те се появиха след време. Там на стола в магазина чух само мощно изпукване в главата си. Краката ми се изпружиха напред, а ръцете ми се вдигнаха като на третокласник, който напира да каже на учителката, че знае верния отговор.

Това извика спомени у мен.

— Чувствах железен вкус, сякаш имах монети в устата. Помолих Джейкъбс за вода и като чух гласа си, сълзите ми рукнаха. Ревах дълго като дете на рамото му, а той ме успокояваше.

Хю най-сетне откъсна очи от планината и се обърна към мен.

— След това бях готов да направя всичко за него, Джейми. Всичко.

— Чувството ми е познато.

— Когато спрях да хлипам, той ме заведе при рафтовете и ми сложи две слушалки „Кос“. Включи ги и пуска някаква музикална радиостанция. Питаше ме дали чувам и постепенно намаляваше звука, докато стигна нула, но мога да се закълна, че дори тогава чувах. Той не само ми върна слуха, Джейми, но го направи по-остър, отколкото когато бях на четиринайсет и свирех с първата си банда.

Хю попитал Джейкъбс как да му се отплати. Преподобният погледнал мърлявия хлапак, който явно се нуждаел от подстригване и баня, и се замислил.

— Знаеш ли какво — казал най-накрая, — тук бизнесът не върви. Ако въобще се завъртят клиенти, са обикновено някакви съмнителни субекти. Затова смятам да прехвърля стоката в един склад в Норт Сайд, докато реша какво ще правя занапред. Можеш да ми помогнеш.

— Мога да направя нещо още по-добро — предложил Хю, като се опиянявал от собствения си глас. — Ще платя за склада и ще наема транспортна фирма, която ще свърши всичко. Имам достатъчно пари да си го позволя, макар че може би не си личи. Наистина.

Джейкъбс бил ужасѐн от идеята:

— За нищо на света! Стоките за продан са боклуци, но уредите ми в задната стая — моята лаборатория — са много ценни и повечето крайно деликатни. Ако ми помогнеш лично да ги пренесем, това ще бъде достатъчна отплата. Но преди всичко трябва да си починеш. И да се храниш. Да качиш няколко килограма. Изживял си труден период. Бихте ли станали мой асистент, господин Йейтс?

— Щом искате, с удоволствие — съгласил се Хю. — Господин Джейкъбс, още не мога да повярвам, че ви чувам.

— След седмица няма да ти прави впечатление — отбелязал Чарлс. — Така става с чудесата. Няма защо да роптаем срещу това — то е част от човешката природа. Но тъй като току-що съпреживяхме заедно чудо в този забутан край на Моторния град81, ще те помоля да не ме наричаш господин Джейкъбс. За теб съм „Преподобния“.

— Като обръщение към свещеник?

— Абсолютно — казал той и се ухилил. — Преподобният Чарлс Д. Джейкъбс, върховен прелат на Първата църква на електричеството. Обещавам ти да не те претоварвам с работа. Не бързаме за никъде, ще караме полека.

— Не се учудвам, че сте карали полека.

— Какво намекваш?

— Отказал ти е да наемеш транспортна фирма и да му платиш. Не са му трябвали пари от теб, а да му отделиш повече време. Според мен той те е изследвал. Наблюдавал е страничните ефекти от лечението си. Ти какво си мислеше?

— Тогава ли? Нищо. Бях на седмото небе. Ако Преподобният беше поискал да ограбя Първа национална банка в Детройт, навярно щях да се опитам. Но сега, като се връщам назад, си мисля, че сигурно си прав. Нямаше много работа за вършене, защото той държеше много малко стока. Уредите му в задната стая бяха повече, но с един по-голям камион можехме да изнесем за два дни цялата колекция. А той проточи работата цяла седмица. — Хю помисли малко и добави: — Да, прав си. Наблюдавал ме е.

— Изследвал те е. Изучавал е последствията. — Хвърлих поглед към часовника си. Записът започваше след петнайсет минути и ако продължавах да се бавя, щях да закъснея. — Ела да ме изпратиш до Студио 1. И ми разкажи за страничните ефекти.

Докато вървяхме, Хю ми описа периодите на амнезия, последвали електротерапията на Джейкъбс. Били краткотрайни, но чести, особено през първите няколко дни. Нямал чувството, че губи съзнание. Просто изведнъж се озовавал на различно място и откривал, че са изминали пет минути. Или десет. На два пъти се случило, докато с Джейкъбс товарели техниката му и вехтошарските му стоки на един пикап, който Преподобният бил взел от някакъв човек (може би и той от чудотворно излекуваните му пациенти, но Хю не можал да разбере, защото Джейкъбс мълчал дискретно по такива теми).

— Попитах го какво е ставало в тези интервали, за които нямам спомен. Той каза: „Нищо, продължихме да пренасяме багаж и да си говорим най-нормално.“

— Повярва ли му?

— Тогава да. Но сега не съм сигурен.

Хю разказа как пет-шест дни след терапията седял на единствения стол в стаята в долнопробния си хотел и четял книга, а в следващия миг изведнъж се озовал прав в ъгъла с лице към стената.

— Произнасяше ли нещо? — попитах, като си мислех: „Нещо стана. Нещо, нещо, нещо.“

— Не — отвърна той. — Но…

— Но какво?

Споменът го накара да поклати глава.

— Бях съблякъл панталона си, след което си бях обул обувките отново. Стоях в ъгъла по боксерки и маратонки „Рибокс“. Шантаво, нали?

— Муй локо82 — казах. — Колко време продължиха тези епизоди?

— През втората седмица бяха само два. На третата изчезнаха. Но имаше и нещо друго, което продължи по-дълго. То беше свързано със зрението ми. Имах едни други… епизоди. Призматики. Не знам по какъв друг начин да ги нарека. В първите пет години след лечението се повториха повече от десетина пъти. Но оттогава не са се появявали.

Стигнахме до студиото. Муки ни чакаше отвън. С шапката си с логото на „Денвър Бронкос“83, обърната с козирката назад, приличаше на най-стария скейтбордист в света.

— Групарите дойдоха. Разсвирват се. — Той понижи глас: — Хора, тези образи са пълна скръб.

— Предупреди ги, че ще закъснеем — казах. — За компенсация ще им отпуснем още време.

Муки премести поглед от Хю към мен и после пак към Хю, за да премери емоционалната температура.

— Хей, нали никой няма да го отнесе с уволнение?

— Няма, освен ако не оставиш мишпулта включен пак — сопна му се Хю. — Хайде, влизай вътре и остави възрастните да си поговорят.

Муки козирува и влезе в студиото.

Хю отново се обърна към мен:

— Призматиките бяха много по-чудато нещо от моментите на амнезия. Не знам дали ще мога да ти го опиша. Както се казва, трябва да се изживее.

— Опитай.

— Винаги усещах, когато се задават. Както си действах по ежедневните задачи, изведнъж зрението ми се изостряше.

— Като слуха ти след лечението?

Той поклати глава.

— Не, със слуха си беше ясен факт. Всеки тест ще потвърди, че и днес чувам по-добре отколкото преди лечението на Джейкъбс, макар че не съм си правил труда да се изследвам. Другото със зрението беше някак… Нали знаеш как епилептиците предусещат припадъка по белези като изтръпване на китките или неприятен мирис?

— Предвестници на пристъпа.

— Именно. Това изостряне на зрението, което чувствах, беше предвестник. После идваха… цветовете.

— Цветовете.

— Предметите се оцветяваха и всичко се изпълваше в червени, сини и зелени багри. Цветовете се движеха и се разместваха. Сякаш гледаш света през призма, но такава, която едновременно увеличава и разчупва обектите. — Той потупа челото си с длан в израз на недоумение и безсилие. — Не мога да ти го опиша точно. Траеше трийсет-четирийсет секунди, в които сякаш виждах през света и зад него имаше друг свят. По-реален свят.

Той ме погледна сериозно.

— Това бяха моите призматики. Досега не съм разказвал на никого за тях. Те ме ужасяваха.

— Не каза ли поне на Джейкъбс?

— Бих му казал, но когато за първи път изпитах това, той си беше тръгнал. Нямаше тържествено сбогуване — само една бележка, че е получил изгодно бизнес предложение в Джоплин. Това беше около шест месеца след чудотворното ми излекуване. И аз се върнах тук в Недърленд. А призматиките… бяха толкова красиви, че не мога да ти ги опиша, но се надявам никога повече да не ми се случват. Защото ако онзи, другият свят наистина съществува, не искам да го виждам. Нека си остане като плод на въображението ми.

Муки се показа пак.

— Напират, Джейми. Да започвам, ако искаш. И да издъня нещо, все едно, защото пред тези дървеняци „Дед Милкмен“84 звучат направо като „Бийтълс“.

Може и да беше прав, но хората си бяха платили за сесията.

— Не, изчакайте, пристигам. Кажи им, че започваме след две минути.

Той изчезна.

— Е — каза Хю, — чу моята история, но сега е ред на твоята. Искам да я чуя.

— Имам един свободен час довечера към девет. Ще дойда в Голямата къща и ще ти я разкажа. Няма да отнеме дълго. Тя е почти същата като твоята: електротерапия, излекуване, странични ефекти, които отслабват постепенно и след време изчезват напълно. — Не беше съвсем вярно, но в студиото ме чакаха за запис.

— Нямаше призматики?

— Не. Имаше други неща. Едното наподобяваше синдрома на Туре85, но без ругатните.

Реших да не му разказвам за кошмарите с мъртвите ми роднини, поне засега. Може би те бяха моите прозрения в този друг свят, за който говореше Хю.

— Трябва да отидем да го видим. — Той стисна ръката ми над лакътя. — Наистина трябва.

— Мисля, че си прав.

— Но без тържествена вечеря, чу ли? Дори не искам да говоря с него, а само да го наблюдавам.

— Добре — казах и погледнах ръката му. — По-леко, ще ме нараниш. Имам да правя запис.

Той ме пусна. Влязох в студиото, където местната пънкарска банда мъчеше някакво парче в стил „кожени якета и безопасни игли“, изпълнявано много по-добре от „Рамоунс“86 през седемдесетте. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Хю продължава да стои и замислено да гледа планината.

Светът отвъд света, си казах, след това прогоних тази мисъл от главата си — или по-точно се опитах — и се хванах за работа.

През 2008 все още нямах собствен лаптоп — изглезих се с такъв едва година по-късно, — но в Студио 1 и 2 имаше достатъчно компютри, тъй като използвахме за записите програми на „Епъл Макинтош“, и в следобедната пауза потърсих името „Ч. Дани Джейкъбс“ в Гугъл. Имаше хиляди споменавания. Явно бях пропуснал много, откакто „Ч. Дани“ се беше появил в националния пейзаж преди десет години, но това беше разбираемо. Рядко гледах телевизия, интересът ми към попкултурата се въртеше около музиката, а връзките ми с църквата бяха прекъснали отдавна. Нищо чудно, че бях пропуснал възхода на проповедника, когото Уикипедия наричаше „Оръл Робъртс87 на двайсет и първи век“.

Джейкъбс не беше основал своя мегацърква, но седмичното му предаване „Целебен час с божия глас“ се излъчваше в цялата страна по кабеларки, в които телевизионното време беше евтино, а печалбите от „волните пожертвования“ — големи. Шоуто излъчваше на запис сеансите „Под шатъра на чудодейния лечител“, с които пастор Дани обикаляше страната (като избягваше Източния бряг, където хората, изглежда, бяха по-малко лековерни). На снимките, направени през годините, виждах как Джейкъбс остарява и побелява, но погледът му остава неизменен: фанатичен и някак оскърбен.

Около седмица преди с Хю да отидем да видим Джейкъбс в естествената му среда, се обадих на Джорджия Донлин и я помолих за телефонния номер на дъщеря ѝ — момичето, което учеше компютри в Колорадския университет. Името ѝ бе Бриана.

С Бри проведохме изключително интересен разговор.