Възкресяване

V

Завърших Мейнския университет (не ми достигнаха няколко стотни, за да се наредя сред отличниците) на двайсет и две години, а когато срещнах Чарлс Джейкъбс за втори път, бях на трийсет и шест. Стори ми се подмладен, може би защото при последната ни среща беше измършавял и смазан от скръб. Мен обаче годините до 1992 ме бяха състарили.

Открай време съм киноман. През осемдесетте изгледах много филми, най-често сам. Понякога задрямвах (на „Хедър“57 например — той определено е приспивен), но обикновено, колкото и да бях надрусан, издържах до края, запленен от звуците, цветовете и невъзможно красивите жени с оскъдно облекло. Обичам книгите и съм прочел доста, телевизията става за убиване на времето, когато си се приютил в мотел по време на буря, обаче за Джейми Мортън нямаше по-голямо удоволствие от филмите на голям екран. Аз, пуканките и голяма кока-кола. Плюс хероина, разбира се. Вземах втора сламка от барчето във фоайето, прегризвах я на две и смърках с нея праха от опакото на дланта си. До 1991 или 1992 още не се боцках, но накрая стигнах и дотам. Както става с повечето от нас. Повярвайте ми, знам.

Според мен най-привлекателното в киното са безпрепятствените преходи във времето. В началото на филма виждаш, да речем, някакъв смотан пубер — беден, без приятели, с родители кретени, който изведнъж се превръща в Брат Пит в пълния си блясък. Единственото, което разделя пубера от идола, е надпис на екрана: „14 ГОДИНИ ПО-КЪСНО“.

— Грях е да искаш времето да лети по-бързо — поучаваше ни мама, когато бяхме малки и копнеехме за лятната ваканция още от средата на февруари, или нямахме търпение да дойде Хелоуин. Сигурно е била права, но все пак си мисля, че скоковете във времето може и да са добре дошли за хора, които водят лош живот. А между началото на президентството на Рейгън през 1980 и панаира в Тулса през 1992 водех много лош живот. Имаше моменти на пълно затъмнение, но без надпис на екрана. Трудни бяха дните от този период, когато живеех насила — когато не можех да се надрусам.

Кадрите се сменяха един подир друг: група „Къмбърландс“ стана „Нагревателите“, а те станаха „Джей-Тоунс“ Последното ни участие като университетска банда беше щурият купон на абсолвентския бал на випуск ’78 в зала „Мемориъл“. Свирихме от осем до два след полунощ. Малко след това Джей Педерсън взе солистка, известна на местно ниво, която освен че можеше да пее, свиреше като богиня на тенор и алт саксофон. Казваше се Робин Сторс. С нея си паснахме идеално и през август „Джей-Тоунс“ бяха вече „Робин енд дъ Джейс“. Станахме една от най-търсените банди за купони в Мейн. Затрупваха ни с предложения за участия и животът беше хубав.

Тук екранът потъмнява.

Четиринайсет години по-късно Джейми Мортън се събуди в Тулса, Оклахома. Не в добър хотел, дори не в мотел от евтина верига, а в мизерен бордей, наречен „Фейърграундс Ин“. Подобни дупки бяха представата на Кели ван Дорн за пестеливост. Беше единайсет сутринта и леглото беше мокро. Не се учудих. Ако деветнайсет часа си спал с помощта на мистър Херо, напикаването е почти неизбежно. Предполагам, че същото се случва и ако умреш, докато си в наркоунес, но да мислим позитивно: тогава няма да се събудиш с боксерки, подгизнали от пикоч.

Затътрих се към банята — подсмърчах, очите ми сълзяха — и пътьом си свалих гащите. Първото, към което посегнах, което грабнах, беше несесерът за бръснене… но не за да избръсна наболата си брада. Бях скрил там приспособленията си за „готвене“ плюс самозалепваща се найлонова торбичка с няколко грама прах. Едва ли някой би влязъл с взлом, за да открадне толкова мижава доза, но проверката е втора природа на наркомана.

Едва след това застанах пред тоалетната чиния и се освободих от урината, събрала се след нощното изпускане. Докато се облекчавах, изведнъж ми хрумна, че нещо важно ми се е изплъзнало от ума. През този период свирех в една поп-кънтригрупа и предишната вечер щяхме да подгряваме за „Сойер Браун“58 на сцена „Оклахома“ на ежегодния панаир в Тулса. Беше много важен ангажимент, особено за група като нашата „Бяла мълния“, все още недостойна за участие на кънтрифестивала в Нешвил.

— Саундчек в пет часа — предупреди ме Кели ван Дорн. — Ще дойдеш, нали?

— Разбира се — отвърнах. — Нямаш грижа.

Обаче…

На излизане от банята видях, че под вратата стърчи бележка. Предполагах какво е написано, но все пак я взех и я прочетох. Съобщението беше кратко и не много мило:

Понечих да пъхна бележката в задния си джоб, но хартийката падна на протрития зелен мокет — бях забравил, че съм гол. Взех я, запратих я в кошчето за смет и погледнах през прозореца. Паркингът беше празен с изключение на един стар форд и някакъв раздрънкан фермерски пикап. Експлорърът на групата и бусът с техниката, шофиран от саунд инженера, ги нямаше. Кели не се беше пошегувал. Тези шантави фалшивци ме бяха зарязали. Голямо чудо — прав им път. Понякога си мислех, че ако изсвиря още една кънтри боза, ще загубя и последните останки от разсъдъка си.

Реших, че първата ми работа е да си ангажирам стаята за още една нощувка. Не изгарях от желание да остана в Тулса, особено при шумотевицата, която се носеше от панаира, но ми трябваше малко време да обмисля следващия си ход. Плюс това исках да си купя хероин, а човек трябва да е много смотан, за да не си намери дрога на щатски панаир.

Изритах в ъгъла напиканите си боксерки („Бакшиш за камериерката“ — казах си злобно) и дръпнах ципа на сака си. Вътре имаше само мръсни дрехи (предния ден възнамерявах да потърся обществена пералня — още нещо, което бях пропуснал да направя), но поне бяха сухи мръсни дрехи. Облякох се и по напуканата асфалтирана алея се затътрих към рецепцията; постепенно походката ми на зомби еволюира в танц на зомби. При всяко преглъщане чувствах болки в гърлото — само това ми липсваше, за да е пълна веселбата.

На рецепцията седеше петдесетгодишна селяндурка с каменно лице, над което се извисяваше копа от тупирана рижава коса. На екрана на малък телевизор пред нея водещият оживено разговаряше с Никол Кидман. Над телевизорчето беше окачена рамкирана картина, изобразяваща Исус, който подарява кученце на две дечица. Не се изненадах. Хората в Средния запад често бъркат Христос с Дядо Коледа.

— Твойте се изнесоха — отбеляза рижавата, след като намери името ми в регистрационната книга. Местният ѝ акцент звучеше като зле настроено банджо. — Дигнаха гълъбите преди два-три часа. Щели да бият път чак до Северна Каролина.

— Известно ми е — казах. — Вече не съм от групата.

Тя повдигна вежда.

— Творчески разногласия — обясних.

Веждата ѝ се повдигна още по-нагоре.

— Ще остана още една нощ.

— Бива. В брой или с карта?

Имах към двеста в брой, но ги пазех, за да си купя дрога на панаира, затова подадох картата си от „Банк ъф Америка“. Тя набра номера за справка и зачака със слушалка, подпряна между ухото и месестото ѝ рамо, зяпайки реклама за хартиени кърпи, които явно можеха да попият разлети течности с обема на езерото Мичиган. След рекламата включиха отново токшоуто с Никол Кидман, този път в компанията на Том Селек, а селската хубавица продължаваше да чака да я свържат. Изглежда, това не я притесняваше, обаче аз започнах да се нервя. Сърбежите отново се появиха, болният ми крак пулсираше. При следващата реклама рижавата се оживи, завъртя стола си към прозореца и проведе кратък разговор, загледана в яркосиньото небе на Оклахома. След това ми върна кредитната карта:

— Отхвърлена е. Чудя се дали да ти взема доларите. Ако въобще ги имаш.

Беше гадно, но се насилих да пусна най-любезната си усмивка:

— Картата е наред. Станала е грешка. Случва се постоянно.

— Ще коригираш грешката в някой друг мотел — се тросна тя. (Коригираш! Каква засукана дума за една селячка!) — На нашата улица има още четири, ама не са нещо особено.

„За разлика от този крайпътен «Риц-Карлтън»“ — помислих си и кротко казах:

— Опитайте отново с картата.

— Душко, няма защо да се хабя. Нали те виждам!

Кихнах и си избърсах носа в ръкава на тениската си с логото на групата на Чарлс Даниълс59. Голямо чудо, и без това не беше чиста. Меко казано.

— За какво намеквате? — попитах.

— Слушай, готин, зарязах първия си мъж, когато с братята му преминаха на крек. Не се обиждай, ама си ми ясен. За снощи е платено с кредитната карта на групата, но щом вече свириш соло, както се казва, ще освободиш стаята в един часа.

— На вратата пише, че мога да остана до три.

Тя вирна пръста си с нащърбен нокът към табелата вляво от картината с Исус и кученцето. Надписът гласеше:

— Пише се „освобождават“, а не „усвобождават“. Поправете грешката.

Тя погледна табелата и отново извърна очи към мен:

— Може и да е така, ама „13 часа“ е вярно. — Погледна часовника си. — Имаш час и половина. Не ме карай да викам ченгетата, душко. Заради панаира са напъплили като мухи на прясно кучешко лайно и ще довтасат за секунди.

— Това е тъпо! — възразих.

Спомените ми от този период са доста мъгляви, но помня отговора ѝ кристално ясно, сякаш тя ми го е прошепнала преди две минути:

— Не, душко, това е действителността.

И пак се загледа в телевизора, където някакъв кретен танцуваше степ.

Беше неразумно да търся дрога през деня, дори на щатския панаир, затова останах в мотела до един и половина (напук на селянката). После си взех сака, със свободната си ръка грабнах китарата и тръгнах из улиците. Отбих се в бензиностанция на „Тексако“ до мястото, където Детройт Авеню-Север става Детройт Авеню-Юг. Накуцвах, болката в бедрото пулсираше в такт с ударите на сърцето ми. В мъжката тоалетна си сготвих половината от херцата и забих благината в лявото си рамо. Веднага ме обля приятна топлина. Болките в гърлото и в крака започнаха да намаляват.

Левият ми крак пострада през един летен ден на 1984. Летях по шосето с моето кавазаки, по отсрещното платно се движеше шевролет с размерите на катер, шофиран от някакъв смотан дядка. Ненадейно старикът се отклони в моето платно и ме принуди да избирам: или да завия към банкета, или да се ударя челно в идиотското му возило. Направих очевидния избор и дъртият глупак преспокойно ме отмина. Грешката ми беше, че се опитах да се върна на платното със скорост над шейсет. Един съвет от мен към всички начинаещи мотоциклетисти: никога не завивайте рязко на чакъл с шейсет километра в час. Потроших мотоциклета и счупих крака си на пет места. Бедрената ми кост също беше счупена. Не след дълго открих Радостта от Морфина.

След „зареждането“ в бензиностанцията болките в крака и сърбежът поутихнаха, почувствах прилив на енергия и малко по-бодро продължих към автогарата. Питах се за какъв дявол съм останал толкова дълго с Кели ван Дорн и със скапаната му кънтригрупа. Сълзливите балади (в до мажор, за бога) не бяха по вкуса ми. Бях рокаджия, а не лайнян каубой.

Купих си билет за обедния автобус до Чикаго на следващия ден, което ми даде правото да оставя на багаж сака си и китарата си „Гибсън SG“ — единствената ценност, останала ми на този свят. Билетът струваше двайсет и девет долара. Преброих останалите, докато седях в кабинка в тоалетната. Бяха почти колкото очаквах: сто петдесет и девет. Бъдещето вече изглеждаше по-розово. Довечера щях да си купя хероин, после щях да преспя някъде — в приют за бездомни или на открито, а на другия ден автобусът щеше да ме закара в Града на ветровете. Там, също като в повечето големи градове, музикантите си организираха сборище — седяха, разказваха си вицове, разменяха си клюки и се надяваха да ги поканят на участие. За някои не беше лесно (за акордеонистите например), но винаги се търсеха кадърни ритъм китаристи, а аз бях малко повече от кадърен. До 1992 при необходимост вече можех да свиря и соло. Стига да не бях прекалено насмъркан. Най-важното сега беше да стигна до Чикаго и да си намеря група, преди Кели Ван Дорн да пусне слуха, че съм ненадежден. Това гадно пиянде можеше да го направи като нищо.

Имах да убия шест часа, докато се мръкне, затова си сготвих останалия материал и го шибнах там, където ефектът щеше да е най-добър. След като свърших тази работа, си купих каубойско романче от щанда за вестници, седнах на пейка, отворих напосоки книгата и задрямах. В седем се събудих от кихавиците си. Беше време бившият ритъм китарист от група „Бяла мълния“ да си потърси благини.

Когато стигнах до панаира, от залеза беше останала само жълто-червеникава линия на западния небосклон. Макар че исках да пестя пари за предстоящата покупка, се изглезих да отида с такси, защото ми беше адски кофти, и то не само защото въздействието на наркотика беше минало и пак ме бяха хванали дяволите. Сърбежите ме влудяваха, гърлото отново ме болеше. В ушите ми се чуваше едно постоянно, дразнещо пищене, обливаха ме горещи вълни. Казах си, че е нормално, защото вечерта беше адски задушна, а за другото бях сигурен, че шест-седем часа сън ще ме оправят. В автобуса щях да се наспя. Исках да съм в най-добра форма, преди отново да се запиша в армията на рокендрола.

Подминах главния вход на панаира, защото само идиот би тръгнал да купува хероин от базар на занаятчийски стоки или от изложение на добитък. Малко по-нататък беше входът към увеселителния парк „Белс“. Днес този придатък към щатския панаир в Тулса вече не съществува, но през септември 1992 работеше на пълни обороти. И двете влакчета на смъртта — дървеното и по-модерното — бяха претъпкани с хора, които възбудено пищяха след всеки екстремен лупинг и отвесно спускане надолу. Навсякъде имаше дълги опашки — и при водните пързалки, и при блъскащите се колички, и при влакчето на ужасите.

Не удостоих атракциите с повече внимание и продължих нататък покрай щандовете с храни, където от миризмите на пържено тесто и наденички — обикновено съблазнителни — леко ми се пригади. Край сергията „Хвърляй докато спечелиш“ зърнах един тип, който ми заприлича на дилър и без малко щях да го заговоря, но като се приближих, загрях, че е кука. Надписът на тениската му (КОКАИН! ЗАКУСКА ЗА ШАМПИОНИ!) беше прекалено явен. Продължих напред край стрелбището, боулинга, машините за скибол и колелото на късмета. Чувствах се все по-зле, целият горях, пищенето в ушите ми се усили. Гърлото ми беше толкова възпалено, че при всяко преглъщане потръпвах от болка.

По-нататък видях игрище за миниголф, пълно с весели младежи, и реших, че най-сетне съм улучил мястото. Навсякъде, където се събират тийнейджъри, се тълпят и дилъри, готови да помогнат на хлапетата да купонясват до забрава. И наистина зърнах няколко подозрителни субекта, които сто на сто бяха дилъри. Ще ги познаете по шаващите очи и мазната коса.

След игрището за миниголф алеята се разклоняваше на две — едната водеше обратно към лунапарка, другата — към състезателната писта. Нямах желание да отида на което и да е от тези две места, но вдясно чух странно електрическо пращене, последвано от ръкопляскания, смях и възгласи на удивление. Приближих разклона и видях, че всеки пукот е придружаван от яркосиня светлина, която ми напомни за светкавици, по-точно — за светкавиците на Върха в небето. Не бях се сещал за тях от години. Каквото и да беше това панаирджийско шоу, беше привлякло много публика. Реших, че дилърите около игрището за голф могат да почакат. Тези типове никога не си тръгват преди затварянето на панаира, пък и ми беше любопитно кой създава мълнии в тази гореща и ясна оклахомска нощ.

Чух глас, усилен с микрофон:

— А сега, след като се убедихте в силата на моя Създател на мълнии — единствения по рода си в целия свят, — ще ви демонстрирам невероятния портрет, който можете да имате срещу един портрет на Александър Хамилтън от вашия портфейл! Ще ви направя уникална демонстрация, преди да ви поканя да позирате за неповторима фотография в моето Електроателие! Необходим ми е доброволец, за да ви покажа точно за какво ще похарчите десетте си долара! Доброволец? Има ли желаещи? Уверявам ви, всичко е напълно безопасно! По-смело, мили хора, чувал съм, че вие в Оклахома сте прочути с храбростта си!

Тълпа от петдесет-шейсет човека се беше събрала пред висока сцена. В дъното на сцената беше опънато платно с размери два на шест метра. Върху него почти като на стопкадър на голям киноекран беше прикрепена грамадна фотография на красива млада жена в бална зала. Черната ѝ коса беше подредена в сложна плетеница от букли и къдрици, сигурно отнели часове на фризьора. Носеше вечерна рокля без презрамки и с дълбоко деколте, разкриващо пищните ѝ гърди. Носеше диамантени обеци, устните ѝ бяха очертани с кървавочервено червило.

Срещу тази исполинка с бална рокля стоеше допотопен фотоапарат на триножник като онези от деветнайсети век, с черен плат, с който фотографът покрива главата си. От това разстояние обективът би хванал дамата в балната зала само от коленете надолу. На поставката встрани имаше тавичка с магнезиев прах. Артистичният шоумен с черен редингот и с цилиндър небрежно се облягаше на апарата. Познах го веднага.

Дотук спомените ми са ясни, но, признавам, разказът ми за това, което последва, може да не е напълно достоверен. Бях закоравял наркоман, от две години се боцках — отначало само подкожно, после все по-често и венозно. Не се хранех нормално и бях станал като вейка. На всичкото отгоре имах висока температура. Явно бях пипнал грип, който се развиваше бързо. Сутринта си бях помислил, че подсмърчам от хероина или че съм настинал, но вечерта, когато видях Чарлс Джейкъбс, застанал до архаичния си фотоапарат пред екрана с грамадното момиче и надписа „ПОРТРЕТИ С МЪЛНИИ“, бях толкова замаян, сякаш всичко ставаше в съня ми. Затова не се учудих, че виждам бившия пастор — сега косата на слепоочията му беше леко прошарена, около устата му се виждаха бръчки (също леки). Нямаше да се изненадам дори да видех на сцената покойните си майка и сестра с костюми на зайчета от „Плейбой“.

Няколко мъже вдигнаха ръце в отговор на призива на Джейкъбс за доброволци, но той се засмя и посочи красивата жена на екрана зад гърба си:

— Сигурен съм, че сте смелчаги и половина, но няма да изглеждате добре в рокля без презрамки.

Зрителите добродушно се засмяха.

— Искам момиче — продължи човекът, който ми бе показал Езерото на мира, когато бях фъстък с къси панталонки. — Искам хубаво момиче! Нежно хубаво девойче от родната ви Оклахома! Е, момчета, какво ще кажете? Съгласни ли сте с мен?

Те изръкопляскаха, изразявайки съгласието си. Джейкъбс, който вече си беше набелязал желания обект, посочи с безжичния микрофон момиче, застанало до сцената.

— Ще дойдете ли при мен, госпожице? Човек едва ли би могъл да си мечтае за по-хубаво момиче!

Стоях най-отзад, но изведнъж хората се заотдръпваха встрани и пред мен се отвори пътека, сякаш бях обладан от магическа сила. Най-вероятно си пробих път с лакти, обаче не помня дали го направих, както не помня някой да ме е изблъскал напред. Просто се плъзнах като по вода. Цветовете ми изглеждаха по-ярки, звукът от калиопата и глъчта от влакчетата в лунапарка отекваха по-силно. Пищенето в ушите ми беше прераснало в хармонично многозвучие: според мен, доминантен септакорд от сол. Движех се плавно сред ароматен облак от парфюм, афтършейв и евтин лак за коса.

Хубавелката от Оклахома се дърпаше, но приятелките ѝ я избутаха напред и тя се качи по стълбите от лявата страна на естрадата. Загорелите ѝ бедра проблясваха под разръфания подгъв на късата ѝ джинсова пола. Малката носеше къса зелена блузка, закопчана догоре, но кокетливо разкриваща коремчето ѝ незакрито. Косата ѝ беше руса и дълга. Неколцина мъже подсвирнаха.

— Всяко хубаво момиче носи положителен заряд! — извика Джейкъбс и театрално свали цилиндъра си. Забелязах как ръката му се сви в юмрук и за миг се почувствах като през онзи бурен ден на Върха в небето. Побиха ме тръпки, косъмчетата на тила ми настръхнаха, въздухът се сгъсти, вече не можех да дишам. Изведнъж в тавичката до фотоапарата избухна нещо, което не беше магнезиев прах, и екранът се озари от ослепителна синя светлина, заличаваща лицето на дамата с балния тоалет. Яркостта на светлината намаля и вместо жената видях (или ми се стори, че видях) петдесетгодишната селяндурка, която преди девет часа ме изгони от мотела. След малко образът на дамата с красивата рокля се върна.

Публиката беше впечатлена, аз — също (донякъде), обаче не бях учуден. Бях станал свидетел на поредния фокус на преподобния Джейкъбс, нищо повече. Не се учудих и когато той прегърна през раменете момичето, обърна го към публиката и видях Астрид Содърбърг — отново на шестнайсет, уплашена, че може да забременее. Астрид, понякога изпускаща в устата ми кълбенце дим от своите „Вирджиния Слимс“, от което получавах ерекция като за световно.

После на нейното място отново се появи хубавкото фермерско момиче, дошло в големия град да се позабавлява.

Асистентът на Джейкъбс — пъпчасало хлапе със скапана подстрижка — доприпка на сцената с обикновен дървен стол. Остави го пред фотоапарата, след това се престори, че изтупва праха от старомодния редингот на Джейкъбс.

— Седнете, миличка — каза Джейкъбс на момичето и му посочи стола. — Обещавам ви разтърсващо преживяване. — Той многозначително повдигна вежди, а младият му асистент потрепери, сякаш го удря ток. Публиката се разсмя. Погледът на Джейкъбс попадна върху мен — бях вече най-отпред до сцената, — подмина ме, но след миг се върна. Задържа се за секунда и отново се отмести.

— Ще боли ли? — попита момичето и сега видях, че не е Астрид. Естествено, че не беше. Малката беше по-млада от първото ми гадже, чието фамилно име със сигурност вече не беше Содърбърг.

— Ни най-малко — увери я Джейкъбс. — И за разлика от всяка друга дама, която ще се осмели да се качи на тази сцена, вие ще получите портрета си… — Той отмести очи от нея и пак ме погледна, този път право в очите. — … безплатно.

Настани момичето на стола, като продължаваше да бъбри, но машинално, сякаш беше разконцентриран. Стрелкаше ме с поглед, докато асистентът му закри очите на момичето с бяла копринена превръзка. Зрителите не забелязаха, че е разсеян. Малко хубаво момиче седеше пред грамадно хубаво момиче и щеше да бъде фотографирано — при това със завързани очи. Изглеждаше интригуващо. Интересът на зяпачите се подсилваше от разголените крака на момичето и от пищната гръд на екранната красавица.

— Кой иска… — подхвана хубавелката на стола и Джейкъбс поднесе микрофона до устата ѝ, та всички да я чуят — … кой иска моя снимка с превръзка на очите?

— Другите ти части не са закрити с превръзка, сладурче! — извика някой и присъстващите одобрително изръкопляскаха. Момичето стисна бедра, но се усмихна закачливо, сякаш искаше да каже: „Аз съм симпатяга, нося на шеги.“

— Мила моя, мисля, че ви чака голяма изненада — каза Джейкъбс и се обърна към зрителите. — Електричеството! Приемаме го за даденост, но то е най-великото чудо на природата! Хеопсовата пирамида е като мравуняк в сравнение с него! Електричеството е основата на съвременната цивилизация! Някои твърдят, че разбират това явление, дами и господа, но никой не познава тайното електричество — силата, която скрепява нашата вселена в едно хармонично цяло. Аз познавам ли го? Не, не съм го опознал напълно. Обаче съм прозрял силата му да руши, да изцерява и да създава вълшебна красота! Как се казвате, госпожице?

— Кати Морс.

— Кати, чували сте поговорката, че красотата е в окото на наблюдателя, нали? Тази вечер ние с вас и с всички присъстващи ще получим нагледно доказателство за истинността на поговорката. Ще си тръгнете оттук с портрет, който ще показвате на внуците си, а те — на своите внуци! Да не ми е името Дан Джейкъбс, ако още неродените ви потомци не се прехласват пред него.

„И без това не се казваш Дан“ — помислих си.

Поклащах се в такт с калиопата и с музиката, която звучеше в ушите ми. Исках да престана, но не можех. Краката ми се подкосяваха, все едно някой изваждаше костите ми парченце по парченце.

„Ти си Чарлс, а не Дан. Да не мислиш, че няма да позная човека, който върна гласа на брат ми?“

— А сега, дами и господа, пазете си очите!

Асистентът театрално закри с длани очите си. Джейкъбс направи малък пирует, повдигна черното платно и изчезна под него.

— Затворете очи, Кати! — извика. — Електрическият импулс е много силен и може да ви ослепи дори с превръзка на очите! Ще броя до три! Едно… и… две… и… три!

Отново почувствах познатото сгъстяване на въздуха и явно не бях единствен — зрителите отстъпиха крачка назад. Чу се рязък звук, сякаш някой беше щракнал с пръсти до ухото ми. Светът се освети в синьо.

— А-а-а-ааа! — възкликнаха зрителите. А когато погледите им се проясниха и осъзнаха какво е станало с жената на екрана, извикаха още по-силно: — А-А-А-А-А-ААААААААА!

Тоалетът беше същият — сребриста бална рокля с пайети и дълбоко деколте. Бюстът беше все така съблазнителен, прическата — все така сложна. Обаче гърдите се бяха смалили, а косата беше руса вместо черна. Лицето също беше променено. Сега в балната зала стоеше Кати Морс. Примигнах и в следващия миг на мястото на хубавата фермерка от Оклахома пак се появи Астрид — Астрид, каквато беше на шестнайсет години, любовта на моите дни и сластта на моите нощи, накрая споделена.

Публиката удивено ахна. Хрумна ми нещо — налудничаво и същевременно правдоподобно: и другите около мен виждаха хора от миналия си живот, които вече ги нямаше или бяха променени от плавния ход на времето.

След малко отново се появи образът на Кати Морс, което също беше изумително: беше висока шест метра, с приказен тоалет, какъвто никога нямаше да притежава в реалния живот. Диамантените обеци бяха на ушите ѝ, а устните ѝ бяха аленочервени, въпреки че момичето на стола беше с пастелнорозово червило. Превръзката беше изчезнала.

„Чарлс Джейкъбс си е същият — казах си, — само дето е научил доста по-ефектни номера от електрическия Исус, ходещ по Езерото на мира, или платнения колан с мотор от детска играчка.“

Той отметна черното платнище и извади плака от фотоапарата. Показа я на публиката и хората отново ахнаха. Джейкъбс се поклони, обърна се към Кати, която сякаш се беше вкаменила, задържа плаката пред очите ѝ и каза:

— Можете да махнете превръзката, мила. Вече е безопасно.

Тя се подчини и видя изображението на плаката: селското момиченце от Оклахома като по чудо се бе превърнало във френска куртизанка. Притисна длани към устните си, но Джейкъбс ловко приближи микрофона и всички чуха думите ѝ:

— Боже мой!

— А сега се обърнете! — извика той.

Кати отново се подчини и залитна, като видя своя шестметров образ на екрана — висша дама с елегантна рокля и с бляскави обеци. Джейкъбс я хвана през кръста, за да не падне. Ръката му, с която държеше микрофона (и вероятно някакво контролиращо устройство) — отново се сви в юмрук и този път зрителите не само ахнаха, но и изкрещяха.

Грамадната Кати Морс бавно се завъртя като манекенка и хората видяха, че отзад роклята е много по-изрязана. Тя се огледа… и намигна.

Джейкъбс поднесе микрофона на истинската Кати — явно се беше обиграл като шоумен — и присъстващите чуха второто ѝ възклицание ясно като първото:

— Боже мой! Егати!

Всички се засмяха. Разнесоха се одобрителни викове. Страните на младото момиче се обагриха в пурпурночервено и виковете станаха по-ентусиазирани. А на екрана грамадната Кати се променяше.

Русата ѝ коса доби кален цвят. Чертите ѝ се размиха, остана само яркочервеното червило… като усмивката на Чешърския котарак от „Алиса в Страната на чудесата“.

После на екрана се появи предишното момиче. Изображението на Кати Морс беше изчезнало.

— Но тази версия няма да изчезне. — Джейкъбс посочи старовремската фотографска плака. — Асистентът ми ще отпечата снимката, ще я сложи в рамка и ще си я занесете вкъщи.

— Хей, внимавай, готин! — извика някой. — Девойчето ще припадне!

Обаче Кати само се олюля.

Припаднах аз.

Отворих очи и видях, че лежа в двоен креват. Одеялото беше издърпано до брадичката ми. Погледнах надясно и видях стена с ламперия, имитация на дърво. Обърнах глава наляво, където беше обособен кухненски бокс с хладилник, мивка и микровълнова печка. По-нататък имаше диванче, маса за хранене с четири стола и дори кресло срещу вградения телевизор, разположени в пространството, оформено като дневна. Не можех да извия врата дотолкова, че да видя шофьорската кабина, но като пътуващ музикант, изминал десетки хиляди километри в подобна обстановка (макар и рядко така прилежно подредена като тази), веднага разбрах, че се намирам в голям кемпер, вероятно „Флийтууд Баундър“. Нечий дом далеч от дома.

Беше ми горещо… не, не горещо, а все едно изгарях. Пресъхналата ми уста сякаш беше пълна с пепел. Изпитвах непоносим глад за хероин. Отметнах одеялото, обаче се разтреперих като лист. Нечия сянка падна върху мен. Беше Джейкъбс. Държеше нещо прекрасно: висока чаша с портокалов сок и с огъваща се сламка. По-прекрасна гледка щеше да е само спринцовка с наркотик, но човек не може да има всичко наведнъж. Протегнах ръка към чашата.

Той издърпа одеялото, зави ме и коленичи до леглото:

— Полека, Джейми. Боя се, че си много болен.

Отпих от сока. Беше като балсам за гърлото ми. Опитах се да взема чашата, за да я пресуша до дъно, но той я отдръпна:

— Казах ти — полека!

Отпуснах ръка. Джейкъбс ми даде да отпия отново. И тази глътка беше като еликсир, но на третата стомахът ми се сви и отново затреперих. Но не от грипа.

— Искам хероин — промърморих. Не биваше да подновя познанството с бившия си пастор по този начин, но наркоманът няма срам. А сигурно и той криеше нелицеприятни тайни, затова се представяше като Дан Джейкъбс вместо Чарлс.

— Разбрах, че се боцкаш. Видях белезите. Ще те поддържам с малки дози, докато се пребориш с тази напаст, която е обсебила организма ти. Иначе ще повръщаш всякаква храна, а не бива да го допуснем, нали? Не и при твоите килограми — поне с двайсет под нормалното тегло.

Извади от джоба си кафяво аптекарско шишенце с лъжичка, прикрепена към капачката. Посегнах да го взема, но той поклати глава и дръпна по-далеч шишенцето:

— Да се разберем, аз командвам парада.

Разви капачката, изсипа в лъжичката малко мръснобял прашец и го поднесе под носа ми. Смръкнах го с дясната си ноздра. Той изсипа още малко от шишето — нагостих и лявата. Не беше онова, от което се нуждаех… по-точно не беше количеството, от което се нуждаех… но треморът започна да стихва, премина и чувството, че ще повърна прекрасния портокалов сок.

— А сега поспи. Или „удари една дрямка“, както казват в твоите среди. Ще ти приготвя пилешка супа. Не като майчината ти, а от консерва, обаче и това ще помогне.

— Не знам дали няма да я избълвам — избърборих, обаче не повърнах. След като изпих чашата със супа, поисках още дрога. Той изсипа две оскъдни дози и пъхна шишенцето в предния джоб на джинсите си.

— Откъде го взе? — попитах, без да осъзнавам, че съм започнал да му говоря на „ти“.

Джейкъбс се усмихна. Лицето му се озари и той отново заприлича на двайсет и пет годишния младок с жена, която обича, и с малък син, когото обожава.

— Джейми, отдавна работя в лунапаркове и на панаири. Ако не знам къде да намеря дрога, или съм сляп, или съм идиот.

— Искам още. Трябва да се бодна.

— Не, не трябва. Иска ти се, но не очаквай помощ от мен. Не възнамерявам да подпомагам ужасния ти порок. Само че не желая да умреш в конвулсии пред очите ми. Сега поспи. Наближава полунощ. Ако утре сутринта си по-добре, ще поговорим за много неща, включително за това как да махнем маймуната, която те е яхнала. А ако нямаш подобрение, ще те заведа или в „Сейнт Франсис“ или в оклахомската университетска болница.

— Да видим как ще ги навиеш да ме приемат — измърморих. — На стъпка съм от пълния банкрут, а вместо здравна застраховка имам тиленол, който си купувам от крайпътните дрогерии.

— Както казва Скарлет O’Xapa, ще му мислим утре. И утре е ден!

— Дрън-дрън-дрън — изграчих.

— Щом казваш.

— Дай ми още малко.

Дозичките, които ми отпускаше, бяха като „Марлборо Лайт“ за човек, който цял живот е пушил като комин „Честърфийлд Кинг“, но все пак беше по-добре от нищо.

Джейкъбс се позамисли, после ми отпусна още две. Бяха по-оскъдни и от предишните.

— Да даваш хероин на човек с тежък грип! — Той се изкиска. — Пълна лудост.

Надникнах под одеялото и видях, че ме е съблякъл и съм само по бельо.

— Къде ми са дрехите?

— В дрешника. Извинявай, но ги отделих от моите. Миришеха доста… неприятно.

— Портфейлът ми е в предния джоб на джинсите. Вътре е бележката за сака и за китарата — оставих ги на багаж. Сакът не ме интересува, но китарата е важна.

— На гарата или на автобусната спирка?

— На автобусната.

Бях смъркал само прах, и то в мизерни дози, но сигурно беше качествен, защото оказа силно въздействие на изтощения ми организъм. Супата приятно ме затопли и клепачите ми натежаха, сякаш бяха от олово.

— Поспи, Джейми. — Джейкъбс леко стисна рамото ми. — Трябва да почиваш, за да събереш сили да надвиеш тази напаст.

Отпуснах глава върху възглавницата. Беше много по-мека, отколкото онази в мотела.

— Защо се представяш като Дан?

— Защото така се казвам. Чарлс Даниел Джейкъбс. А сега заспивай.

Вече се унасях, обаче ме тормозеше един въпрос. Разбира се, възрастните се променят, но обикновено можеш да ги познаеш след години, освен ако не са обезобразени от тежка болест или от катастрофа. Докато децата…

— Ти ме позна. Как успя?

— Имаш голяма прилика с майка си, Джейми. Надявам се, че Лора е добре.

— Почина. Клеър също.

Не знам как прие новината. Затворих очи и след десет секунди вече спях.

Когато се събудих, не горях като преди, но пак треперех като лист. Джейкъбс сложи на челото ми лента-термометър, остави я минута-две, после кимна.

— Изглежда, ще останеш жив — промърмори и ми даде още две пършиви дози от кафявото шишенце. — Можеш ли да станеш и да хапнеш малко бъркани яйца?

— Първо искам да използвам тоалетната.

Той посочи малката кабинка. Затътрих се нататък, като се придържах за мебелите. Исках само да се изпикая, но краката ми се подкосяваха, затова седнах на чинията и се облекчих като момиче. Излязох и видях, че Джейкъбс приготвя яйцата и си подсвирква. Стомахът ми закъркори. Опитах се да си спомня кога последно съм консумирал нещо по-солидно от консервирана супа. Сетих се само за някакви колбаси преди последния концерт. Не помнех да съм хапвал нещо през двата дни, изминали оттогава.

— Яж бавно — посъветва ме Джейкъбс и сложи чинията на масата за хранене. — Иначе ще повърнеш.

Послушах го и ометох всичко в чинията. Джейкъбс седеше срещу мен и пиеше кафе. Поисках малко и той ми даде половин чаша с много сметана.

— Онзи фокус с портретите — попитах, — как го правиш?

— Фокус ли? Обиждаш ме. Изображението на екрана е покрито със слой фосфоресцираща боя. Фотоапаратът е и електрически генератор…

— Това го схванах.

— Искрата е много мощна и много… специална. Проектира образа на обекта върху този на жената с балната рокля. Образът не се задържа дълго върху толкова голяма площ, но снимките, които продавам, са много по-трайни.

— Дотолкова, че хората да ги показват на внуците си? Не думай.

— Е… Не чак дотам.

— Колко време ще издържат?

— Около две години.

— А дотогава ти ще си далеч от тук.

— Естествено. Пък и важните снимки са… — почука слепоочието си — … тук. Отнася се за всички ни. Нали?

— Но… преподобни Джейкъбс…

За секунда видях мъжа, изнесъл Страшната проповед преди много години, когато Линдън Джонсън още беше президент.

— Моля те, не ме наричай така. Казвай ми Дан. Сега съм фотографът Дан, който прави портрети с мълнии. Или ми викай Чарли, ако предпочиташ.

— Ама… тя се завъртя. Жената на екрана се обърна кръгом.

— Елементарен трик от киното — смотолеви той, но извърна очи. После пак ме погледна. — Искаш ли да се оправиш, Джейми?

— Вече съм добре. Нищо работа, ще се наспя и ще ми мине.

— Не е дребна работа, а тежък грип. Ако сега тръгнеш към автогарата, болестта ще се завърне с пълна сила. Затова оставаш тук. И да, мисля, че до два-три дни наистина ще ти мине. Но не говорех за грипа.

— Добре съм — повторих, но сега беше мой ред да извърна очи. Малкото кафяво шишенце ме накара отново да погледна Джейкъбс. Той го държеше за лъжичката и го полюшваше на малката сребърна верижка като амулет на хипнотизатор. Посегнах да го хвана, обаче Джейкъбс отдръпна ръката си.

— Откога употребяваш?

— Хероин ли? От близо три години. — Бяха шест. — Катастрофирах с мотора си. Кракът ми се натроши на пет места, бедрената ми кост също беше счупена. Отначало ми даваха морфин…

— Типично.

— … а след известно време го замениха с кодеин, но кодеинът е гола вода, затова го подсилвах със сироп за кашлица. Терпинхидрат. Чувал ли си го?

— Естествено! Викат му „войнишки джин“60.

— Закърпиха крака ми, но не заздравя напълно. Един тип от групата, с която свирех — казваха се „Андерсънвил Рокърс“ или май че вече се бяха прекръстили на „Джорджия Джайънтс“ — ме светна за хидрокодона. Страхотен цяр против болката. Ей, слушат ли ти се моите истории?

— Разбира се.

Повдигнах рамене, сякаш ми беше все едно, но всъщност беше облекчение да споделя одисеята си. Не ми се беше случвало до този момент. Музикантите, с които свирех, се правеха, че не забелязват проблема ми. Интересуваше ги само да съм навреме за концерта и да помня акордите на „В среднощния час“61, което, повярвайте, не е висша математика.

— Продават го като сироп за кашлица, наречен „Тусионекс“. По-силен е от терпинхидрата, но ако знаеш как да извлечеш есенцията. Завързваш канап на гърлото на шишето и силно го завърташ. Центробежната сила разделя сиропа на три слоя. Хидрокодонът остава по средата. Вземаш сламка и го смучеш.

— Удивително.

„Не много“ — казах си наум и продължих да разказвам:

— След време пак се върнах към морфина, когато имах болки. След това открих, че хероинът също върши работа, а е два пъти по-евтин. — Усмихнах се. — И при наркотиците работи нещо като борса. Когато хората се юрнаха да ползват крек, цената на херцата се срина.

— Кракът ти изглежда добре — спокойно отбеляза Джейкъбс. — Имаш дълбок белег и мускулна атрофия, обаче май не е сериозна. Лекарят си е свършил работата добре.

— Да, мога да ходя. Но я опитай да стоиш три часа върху крак, натъпкан с метални шини, и то под горещите прожектори, с четирикилограмова китара на врата си. Чети ми лекции колкото си искаш — благодарен съм, задето ме излекува, — но не ми говори за болка. Човек не знае що е истинска болка, ако не я е изпитал.

Той кимна:

— И аз съм изпитвал болка, макар и душевна, затова те разбирам. Обаче ще ти кажа нещо, което — сигурен съм, дълбоко в себе си отдавна знаеш. Не тялото ти, а съзнанието ти боледува и обвинява крака ти. Човешкият мозък е лукав.

Пъхна шишенцето в джоба си (за мое дълбоко съжаление), приведе се и ме погледна в очите:

— Мисля, че мога да ти помогна чрез електротерапия. Не гарантирам, че завинаги ще те ще излекувам от психическата ти зависимост, но вярвам, че мога да ти дам това, което футболистите наричат пространство по терена.

— С онзи уред, с който върна гласа на Кони ли, след като го бяха ударили с щека по гърлото?

Той изненадано ме погледна и се засмя:

— Виж ти! Не си го забравил.

— Разбира се! Как да го забравя?

Помнех също как Кон отказа да ме придружи в къщата на Джейкъбс след Страшната проповед. Не чак като апостол Петър, който се отрекъл от Христос, но беше в този дух.

— Съмнявам се, че уредът го е излекувал, Джейми. Най-вероятно му е подействал като плацебо. Не ти предлагам психотерапия, а действително лечение, с което ще избегнеш — надявам се — мъчителния процес на абстиненция.

— Ама, разбира се — какво друго да очаквам от панаирджийски фокусник?

— Не съди по карнавалния ми образ, който е създаден за пред публиката. Когато не изпълнявам фокуси на сцената, за да си изкарвам хляба, се старая да казвам истината. Всъщност и когато работя, най-често съм откровен. Госпожица Кати Морс наистина ще удивлява своите близки с тази снимка.

— Да — отвърнах. — Две години. Не повече.

— Престани да шикалкавиш, а ми отговори. Искаш ли да се оправиш?

Сетих се за послеписа в бележката, която Кели ван Дорн беше пъхнал под вратата на мотелската ми стая. „Ако не се вземеш в ръце, след година ще си в затвора.“ И то ако извадех късмет.

— Преди три години спрях дрогата за известно време. — Горе-долу беше вярно, макар че бях на поддържаща терапия с марихуана. — Изчистих се и минах през треперенето, изпотяването и диарията. Но състоянието на крака ми толкова се влоши, че не можех да стъпвам. Някакъв нерв е увреден.

— Мисля, че мога да оправя и това.

— Абе, какъв си ти — чудотворец ли? Това ли ми внушаваш?

Джейкъбс, който седеше до леглото, се изправи:

— Достатъчно засега. Трябва да поспиш. Още не си добре.

— Дай ми нещо да ми стане по-добре.

Той се подчини, без да спори, и наистина ми поолекна. Но не съвсем. До 1992 бях стигнал дотам, че само спринцовката можеше да ми помогне. Не можеш да махнеш с вълшебна пръчица и да се отървеш от тази гадост.

Поне така си мислех.

Почти седмица прекарах в кемпера на сандвичи, супа и малки дози хероин, облекчаващи най-силния тремор. Джейкъбс ми донесе багажа и китарата. В сака държах резервна спринцовка, но когато я потърсих (втората вечер, докато Джейкъбс разиграваше спектакъла си на панаира), беше изчезнала. Умолявах го да ми я върне и да ми даде по-голяма доза хероин, за да се боцна.

— Не — отсече той. — Ако ще си вкарваш хероин венозно…

— Само подкожно съм го правил!

Той ме погледна изпод око, сякаш казваше: „Я стига!“

— Ако искаш да се дупчиш, сам си намери необходимото. Тази вечер може би се чувстваш твърде слаб, за да си потърсиш, но утре сигурно ще имаш повече сили. Убеден съм, че на панаира бързо ще се уредиш. След това обаче не се връщай тук.

— Кога ще ми приложиш чудотворната терапия?

— Когато укрепнеш още малко, за да понесеш лек токов удар във фронталния си лоб.

Побиха ме тръпки. Седнах на леглото му (той спеше на разтегателното диванче) и го загледах как се преоблича. Той свали сценичните си дрехи, сложи ги внимателно на закачалка и облече бяла пижама, подобна на костюма на статист във филм на ужасите, в който действието се развива в психиатрична клиника. Често се питах дали наистина мястото му не е в лудницата, и то не заради шашмалогиите, които разиграваше на панаира, а заради налудничавия блясък в очите му. Понякога, особено когато заговореше за лечебните свойства на електричеството, погледът му ставаше като на безумец. Напомняше за погледа му по време на проповедта, заради която го изгониха от Харлоу.

— Чарли… — Вече го наричах Чарли. — За електрошокова терапия ли говориш?

Той спокойно ме изгледа и продължи да закопчава бялата болнична пижама.

— И да, и не. Твърдо не в общоприетия смисъл, защото не възнамерявам да те лекувам с обикновено електричество. Бръщолевенията ми на панаира звучат фантасмагорично, защото тъкмо това искат зрителите. Не идват заради реалността, Джейми, искат фантастика, вълшебства. Но тайното електричество съществува и приложенията му са разнообразни. Още не съм открил всички, включително и онова, което най-много ме интересува.

— Ще споделиш ли кое е?

— Не. Изнесох няколко изтощителни спектакъла и умирам за сън. Надявам се, че на сутринта ще си тук, но ако не си, изборът е твой.

— Навремето би казал, че нямаме свободен избор, а всичко става по волята на Бога.

— Тогава бях друг човек. Младеж с наивни схващания. Ще ми кажеш ли лека нощ?

Пожелах му приятни сънища и се проснах на леглото, което ми беше отстъпил. Вече не беше пастор, но в много отношения си оставаше Добрия самарянин. Не бях нападнат от разбойници и оставен гол на пътя като човека, който отивал в Йерихон62 но пък хероинът наистина ме беше ограбил. Джейкъбс ми беше дал подслон, хранеше ме и ме крепеше с малки дози, колкото да не се побъркам. Въпросът беше дали да му дам възможност да унищожи мозъка ми. Или да ме убие, като ми пусне в главата мегаволтове „специално“ електричество.

Пет-десет пъти, може би дори дванайсет, си казвах, че ще стана, някак си ще се добера до панаира и ще обикалям, докато не намеря някой да ми продаде онова, от което изпитвах необходимост. Необходимост, напомняща свредел, дълбаещ все по-навътре в мозъка ми. Смъркането „на час по лъжичка“ не ме устройваше. Щеше да ме оправи само голяма доза директно в централната нервна система. В един момент дори седнах на леглото и посегнах към ризата си с твърдото намерение да изляза и да свърша тази работа, обаче след миг отново се проснах на леглото; бях облян в пот, треперех и конвулсивно се гърчех.

Постепенно се унесох. Малко преди да заспя, си казах: „Утре. Утре ще си тръгна.“ Но останах. На петата сутрин — мисля, че беше петата — Джейкъбс седна зад волана на своя баундър, включи двигателя и подхвърли:

— Хайде да се повозим.

Нямах избор, освен да отворя вратата и да скоча, защото кемперът вече се движеше по шосето.