Възмездието на Изида

Шеста глава

Хесбет: разплата

Вече се бе стъмнило, мушиците кръжаха около пламъците на лампите, ветрецът потракваше капаците на прозорците. Градината отвън бе потънала в покой, смущаван сегиз-тогиз от пресекливото квакане на жабешкия хор. Амеротке взе цветето, което Норфрет бе оставила върху писалището, и с наслада вдъхна

сладкия аромат. Ако не бе тревогата в сърцето му, би съчинил поема, първият стих дори се появи в съзнанието му като чакан гост:

Богиньо, дай ми сили да съзра на истината пътя...

Опитваше се да се преструва, че всичко е наред, но Норфрет не се поддаде на заблудата. Двамата решиха, че ще е най-добре на сутринта тя и децата да приемат предложението на божествената Хатусу и да се преместят в двореца, където охраната бе по-сигурна. Върховният съдия се облегна и пристегна робата си. Когато се прибра, завари къщата обградена от стражи, но Норфрет го посрещна на прага и веднага го поведе по пътеката в градината към белосаното светилище в кипарисовата горичка, в което се съхраняваше статуята на богинята Маат. Щом зърна зловещата рисунка с въглен на стената — коленичил стрелец с лък, — той се спря като закован. Не можеше да откъсне очи от нея, страх завладя сърцето му. Стрелецът бе като жив, сякаш всеки момент щеше да слезе от стената и да посее смърт и разруха в спокойния домашен рай на съдията.

Амеротке се поддаде на избуялия гняв и въпреки молбите на Норфрет да се прибере в къщата започна да гребе вода от близкото езерце, за да измие скверната рисунка. Усилията му бяха напразни, страхът го парализираше, накрая той се отпусна немощно на земята задъхан, окъпан от студена пот. Появи се Шуфой и заповяда на слугите да белосат отново стената, а съдията се върна да благодари на генерал Омендап и да се сбогува с него. Норфрет не знаеше кога се бе появила рисунката, но Амеротке подозираше, че е била направена, преди смелчаците на фараона да поемат охраната на дома му.

Синовете му се радваха да го видят и изобщо не съзнаваха надвисналата опасност. Подскачаха около него и го молеха да поиграят на сенет. Той се поддаде на увещанията им и се остави да го победят.

— Не беше трудно — призна съдията на Норфрет, когато Шуфой изведе момчетата да поиграят на криеница в градината. — Изобщо не беше трудно. Умът ми не бе в играта.

След това той се затвори в спалнята и поспа, а после се качи да вечеря със семейството си на терасата на покрива. Шуфой отново се зае с децата, докато стане време да ги пратят да си легнат.

Върховният съдия от Залата на двете истини въздъхна, огледа се и зърна кожената торба в краката си. Един от подчинените на Омендап я бе намерил в храсталаците, тъмнокафявата кожа бе почти неразличима сред корените на храстите. Вътре имаше въже, което бе също като това, което бе открил вързано на колчето на терасата. Личеше си как е било срязано с нож. Когато Амеротке отвори торбата, го лъхна силно зловоние. По грубата вътрешна страна се бяха закачили люспички, явно изпопадали при гърченето на кошмарните влечуги. Отвън личаха следи от бял прах, листа и тръни, което бе повече от достатъчно доказателство, че торбата е висяла край стената на къщата, преди да бъде изтеглена на терасата.

Амеротке бе слязъл в градината, за да може войникът да му покаже къде точно бе намерил торбата. Съдията си представи как генерал Сутан я е качил през деня на терасата, провесил я е през парапета и е вързал въжето на колчето на живия плет. Слугите потвърдиха, че почти никой не влиза в тази част на градината. Торбата е била спусната до земята, а въжето е останало скрито зад завесите на леглото. Сутан е бил решен да се изправи срещу страховете си, след вечеря е изпил чаша вино с маково семе за кураж, издърпал е торбата, пуснал е змиите и я е изхвърлил в градината.

Генерал Омендап бе изненадан от хипотезата, но прие логиката му.

— И аз съм постъпвал така — призна той. — Нарочно съм се поставял в опасност, за да я преодолея и да се пречистя от страха си.

Мена ги бе изслушал безмълвно, поклащайки невярващо глава. Хеби бе извикал облекчено, а господарката Луперна, разбудена от шума, бе слязла при тях сънена и с натежали клепачи, за да види какво става. Торбата бе внимателно огледана неколкократно и накрая Амеротке обяви, че доказателствата напълно го удовлетворяват. Слугите в дома на генерала бяха преизпълнени от радост, ръкопляскаха и се тълпяха край него, само на главния писар Мена и на Луперна като че ли им бе трудно да приемат истината. Все пак съдията бе решил Хеби да остане под домашен арест до следващото заседание на съда, така че главният обвинител на Тива да изслуша представените доказателства и случаят официално да бъде обявен за приключен.

В първия момент Амеротке бе изключително доволен от себе си, но след като си тръгна от дома на Сутан, притесненията му се пробудиха отново. Дали не беше пропуснал нещо? Защо, Мена бе преизпълнен с толкова съмнения? Дали заради стария портиер, който при приближаването на съдията бе сграбчил ръката му и бе споделил колко скърби за смъртта на господаря, който напоследък бил много вглъбен и потиснат?

— И аз съм бил войник — мляскаше с беззъбата си уста портиерът, — в «Менфит» — така се наричаше щурмовият легион, юмрукът на египетската армия. — Служил съм при бащата на генерала и вероятно щях да изживея последните си дни като просяк на улицата, но господарят ми предложи да стана портиер в дома му. Каза, че мога да остана тук до сетния си ден. Ето това се вика добър и благороден мъж. Но — мъдрият старец поклати глава — понякога той бе толкова тъжен и унил...

Амеротке бе кимнал, внимателно бе отключил слабите като щипци пръсти, стиснали ръката му, бе му пожелал всичко добро и бе продължил по пътя си.

Той обърса потта от челото си и помириса връхчетата на пръстите, наслаждавайки се на деликатния парфюм, с който Норфрет го бе намазала преди вечеря. Сега тя приготвяше багажа за утрешното преместване в двореца, а той се бе спотаил в своя хефет, отшелническо убежище, както го наричаше на шега. Седеше тук най-малко от час, наблюдаваше танца на пламъците от лампата и се опитваше да нарисува ясна и логична картина на случилото се, припомняйки си всичко, което бе видял и чул. Вдигна торбата, която бе преметнал на коленете си, сгъна я внимателно и я прибра под стола. Взе подостреното перо, придърпа лампата и започна да пише на разстлания папирус, придържан в четирите краища от каменни тежести.

Бандата на Себаус? Беше получил горчив урок. Преди два дни почти бе убеден, че е решил окончателно случая с грабежите на царските гробници, а сега се оказваше, че само е разбунил кошера и осите сърдито кръжат около него. Кои ли бяха в бандата? Тази шайка крадци, тази орда разбойници, които се наричаха себауси, бяха под командването на Кетра, Надзирателя — тайнствен фанатик, който разполагаше с подробна информация за скритите гробници в Долината на царете, познаваше тайните входове и лъжливите проходи и най-вече имаше ясна представа, какви съкровища се криеха вътре. Съдията си представи как разбойниците се прокрадват през долината, разбиват зазиданите входове и отнасят скъпоценностите. Подобни опити бе имало и преди, но малцина знаеха къде да търсят и какво да отмъкнат. Амеротке бе проучил случаите десетилетия назад — винаги се бе оказвало, че е замесен високопоставен служител или жрец. Но себаусите бяха по-различни, те не само плячкосваха домовете на вечността, но и разполагаха с властта да пренесат съкровищата през границите на Египет. Без съмнение Кетра притежаваше знаците и символите на високопоставен дворцов служител. Кой ли бе той? Мъж с ранга на Импуки, върховен жрец, познат на стотиците, които се тълпяха в храмовете, търсейки утеха и облекчение? В библиотеката при храма на Изида се съхраняваше богат архив, а върховният жрец притежаваше копие на царския печат на Египет, лесно можеше да организира керван за прекосяването на Синай и да запечата товарите, та да не минават през проверка. Освен това Мафдет бе подчинен на Импуки. Амеротке разполагаше единствено с думите на върховния жрец, че двамата е капитана на стражата не са се обичали. Мафдет бе варварски убит и домът му бе опожарен. Дали това бе акт на отмъщение, наказание, предупреждение?

А кражбите? Хатусу и Сененмут бяха ужасно разгневени. Съдията разбираше чувствата им, но дали тук не се криеше още нещо? В реакцията им имаше не само гняв, но и страх. От какво? От публичното унижение? От унижението пред царските дворове в чужбина? Но все пак Хатусу не бе изпитвала такава ярост дори и срещу кръвните си врагове. Наистина ли бе така? Или просто си въобразяваше? А и Сененмут бе проявил изключителен интерес към намерените ограбени ценности. Защо? Освен това му бяха заповядали да разследва изчезването на хесетките от храма на Изида, но да внимава да не засегне Импуки. Защо? Върховният жрец чудесно се вписваше в ролята на главния заподозрян.

Амеротке остави перото. Добре, че Импуки не можеше да прочете мислите му. Не разполагаше с никакво доказателство срещу върховния жрец, освен с твърдото си убеждение, че Кетра, който и да бе той, трябва да е могъща фигура в египетския царски двор. Разбира се, не биваше да забравя и Тена. Все пак именно тя бе отговорна за изчезналите от храма хесетки. Спомни си разказа на върховната жрица как бе загубила децата си, цинизма в гласа й. Дали наистина служеше на майката богиня, или бе кемут, безбожник, който не вярва в съществуването на боговете и намесата им в делата човешки? Възможно ли бе тя да е убиецът на Мафдет? Тя ли бе кастрирала толкова жестоко арогантния капитан на стражата и бе изгорила дома му? Дали не се е наложило да запуши устата му, ако той е видял или е чул нещо, което не е трябвало да стига до ушите му?

Съдията потопи отново перото в мастилото. Вярно, Тена, Импуки и Пасер твърдяха, че са били заедно онази вечер, а самият Амеротке бе с тях, когато домът на Мафдет бе опожарен. А и Пасер му бе спасил живота в схватката с убийците. Но ако бандата на Себаус бе отговорна за смъртта на капитана на стражата, за пожара и за нападението срещу съдията, как престъпниците бяха проникнали толкова лесно в храма? А и толкова други могъщи личности от двора притежаваха възможностите и влиянието на Импуки, като генерал Омендап и дори обвинителя Валу например. И двамата разполагаха с копие на царския печат и упражняваха голямо влияние върху жителите на града. Само дето... Погледът на Амеротке се спря на уаджета, изрисуван на стената отсреща.

— Само дето всички следи водят към храма на Изида — прошепна той.

Генерал Сутан бе посещавал храма. Импуки му бе предписал да смесва маково семе с виното си. Изчезването на хесетките, убийството на Мафдет, пожарът, нападението. Съдията затвори очи. Засега единственият сигурен резултат от посещението му в храма бе приключването на случая с архитекта Сесе. Беше се убедил, че смъртта му е била естествена. Защо изобщо дъщеря му бе повдигнала обвиненията?

Амеротке отново се върна към проблема с бандата на Себаус. Защо продължаваха да го преследват? Сведе поглед към купчината на пода. Неколкократно беше преглеждал признанията и показанията на заловените крадци, но не беше открил нищо важно, което да застрашава престъпниците. Или го бе пропуснал? Защо бяха решили да нападнат него, а не Валу? Да, това бе отговорът! Амеротке бе събрал доказателствата, а Валу просто бе заповядал арестите и бе внесъл случая в съда.

Клепачите му натежаха, той се отпусна и задряма. От съня му го изтръгна силно тропане по вратата. Съдията скочи на крака и в същия момент в стаята връхлетя Шуфой.

— Колко е часът?

— Все още няма полунощ — джуджето се облегна на писалището. — Пристигна съобщение от капитан Асурал от Дома на оковите. Убиецът, когото заловихме в храма на Изида, е намерен мъртъв в килията му.

— Какво?! ? — Амеротке се спусна към вратата и по пътя грабна тежката плисирана роба от закачалката на стената.

— Нали не възнамерявате да отидете там сега, господарю?

Норфрет се зададе по коридора. Съдията навлече робата си и продължи напред. Не даде възможност на съпругата си да възрази, сграбчи я и я придърпа към себе си:

— Трябва да изляза! — целуна я нежно по челото. — Трябва да видя какво точно се е случило. Къщата е под охрана, няма от какво да се страхуваш. Ще взема неколцина от войниците с мен.

Заповяда на Шуфой да донесе сандалите му, преметна през гърдите си колана с меча, запаса на кръста си малък кинжал и стисна в дясната ръка тежка пика.

— Погледни — усмихна се на съпругата си, — кой би се осмелил да застане на пътя на бога на войната?

Войниците от охраната се бяха разположили да пренощуват в градината. Той подбра шестима от тях и пое

по тъмния път към страничната вратичка край Портата на слоновата кост. Шуфой се затътри последен, натоварен с цял арсенал. Амеротке се опитваше да не обръща внимание на звуците на нощта: ромоленето на реката, птичите писъци откъм обраслите с папирус брегове, протяжния рев на хипопотамите. От плодородната крайбрежна кал се носеше задушлива лепкава миризма, на места всепоглъщащата чернота бе прорязвана от светлините на Некропола. Войниците крачеха стегнато и мълчаливо, в съзнанието му изникна с необичайна яснота споменът за военното му обучение, за нощните походи в пустинята, когато командирът крещеше да се концентрират върху следващата стъпка, а да не мислят за това, което ги заобикаля.

Стигнаха до града, минаха през страничната вратичка и забързаха по пустите улици и площади, осветени тук-там от факли и големи огньове, на които градската стража изгаряше събраните през деня боклуци. При звука от стъпките и дрънченето на оръжията стотиците просяци и скитници мигом потъваха в тъмата. Никой не посмя да се изпречи на пътя им, но въпреки това стигнаха до храма на Маат задъхани и изпотени. Асурал ги очакваше в задния двор, събрал всички стражи край себе си. Въведе ги в храма и поеха по коридорите и надолу по сумрачните стълби към Дома на оковите. В, коридорите бе пълно с пазачи. Вратата на една от килиите бе отворена, на пода до обсипаната с мухъл стена лежеше затворникът. На потрепващата светлина на факлата той изглеждаше ужасно, веригите се бяха врязали в глезените и китките. Беше се отпуснал на една страна, очите му бяха полуотворени, устата — зейнала. Килията бе мръсна, в нея имаше само леген за миене, гърне за облекчаване, очукано столче и купчина слама в ъгъла за постеля. Ножът бе проникнал дълбоко в гърдите, острието бе дълго и тънко, както и самата дръжка — без дървен или кожен захват. Амеротке го извади и от дробовете на мъртвеца се отрони последна въздишка, от раната прокапа кръв.

— Господарю! — Асурал му подаде мръсен парцал. Съдията го разви и с отвращение се взря в отсечения окървавен пръст. Хвърли поглед към ръцете на затворника: не се виждаше рана.

— Намерихме го до трупа — обясни капитанът на стражата.

— Откъде се е появил ножът? — Амеротке се изправи. — Асурал, ти отговаряше за затворника!

Капитанът сведе глава, пристъпи от крак на крак и измърмори нещо.

Амеротке го потупа нежно по рамото:

— Какво казваш? Хайде, повтори го!

— Той беше окован, никой не е влизал в килията. Единствените ключове бяха у мен, само аз му носех вода и хляб. Отвън имаше пазач — посочи към полуотворената врата.

Амеротке проследи жеста му, приближи се до вратата и огледа тесния процеп, през който пазачите отвън наблюдаваха затворника.

— Никой не се е доближавал до килията — продължи Асурал. — Няма прозорци. Не е имало посетители. Пазачът твърди, че не е забелязал нищо нередно.

— Извикай го — заповяда съдията.

Капитанът излезе в коридора, извика нечие име и се върна. След него в килията пристъпи пазачът — млад, с гладко лице, с кожена ризница, пола и вързани около глезените сандали. На кръста си носеше тесен колан с дървена кания. Също както Асурал, и той бе видимо притеснен. Бил застанал на пост в девет часа и от време на време проверявал затворника.

— Мълчеше — рече пазачът, — разхождаше се в килията, чувах дрънченето на веригите. На няколко пъти пи вода, но иначе лежеше на пода и си тананикаше, сякаш нямаше абсолютно никакви грижи на тоя свят. Преди около час настана пълна тишина. Реших, че е заспал. Надникнах през процепа. Леглото бе празно.

Видях го как се е отпуснал до стената, и се разтревожих. Извиках капитана — той сви рамене. — Останалото го знаете.

Съдията сведе поглед към отрязания пръст, беше слаб и нежен като на жена.

— Какво става, в името на светлината! — прошепна той. — Затворникът е бил сам в килията, без никакви оръжия.

— Беше съблечен и претърсен — кимна Асурал. — Преди това проверихме и килията.

— Никой не е влизал — продължи Амеротке, — с изключение на теб, Асурал.

Капитанът отново кимна.

— Така че откъде е намерил ножа и как, се е озовал този отрязан пръст на пода до трупа?

Амеротке се изправи и огледа процепа във вратата. Решетката му бе толкова тясна, че нищо не можеше да се промуши между пръчките. Затвори вратата, облегна се на нея и огледа веригите. Дължината им позволяваше затворникът да стигне до гърнето в ъгъла и до делвата с водата, но нито крачка повече. Съдията сбърчи нос и въпреки ужасяващата миризма огледа отблизо мръсните стени, паяжините на тавана и каменния под.

— Няма начин някой да проникне тук — прошепна той. Извърна се към пазача: — Как се казваш?

— Господарю, тук съм отпреди две години. Нямам никакви забележки в досието си, питайте капитана.

— Така е — изръмжа Асурал, — той е един от най-добрите ми хора, затова и му възложих тази задача.

Пазачът изглеждаше притеснен, но искрен.

Амеротке подаде на Асурал парцала с пръста, изскочи от килията и излезе в двора. Нощният ветрец се бе усилил, пламъците на факлите танцуваха в тъмнината, градът бе утихнал. Съдията потри ръце и вдигна глава към звездите, студените очи на черното небе. Беше на ръба на паниката, от всички страни го дебнеха неизвестни заплахи. Чувстваше се като войник, който знае, че добре въоръженият многочислен враг настъпва към него, но не може нищо да направи. Кои бяха тези себауси, които спокойно проникваха в добре охранявания храм, за да затворят завинаги устата на затворника? Какво означаваше отрязаният пръст?

Амеротке се приближи до мангала, за да сгрее ръцете си. В дъното на всичко бяха грабежите на гробниците, започнали преди около година. С времето разбойниците ставаха все по-нагли и дръзки. Дали бандата на Себаус съществуваше отпреди това? Как се бе организирала толкова бързо?

Шуфой се втурна към него, пълен с въпроси. Съдията му се сопна и след това се извини:

— Ела — взе пиката, — да се прибираме, нямаме повече работа тук.

Повикаха охраната, излязоха от храма и необезпокоявани се прибраха у дома. Амеротке провери дали постовете са си на мястото, и се качи в спалнята. Норфрет спеше или поне се преструваше на заспала. Той свали робата, пъхна се в леглото и дълго се взира в тъмнината.

На сутринта се събуди рано. Държеше се така, сякаш нищо особено не се бе случило. Помогна на Норфрет и момчетата да приготвят малкото си вещи и играчки и тръгнаха към големия пристан. Беше рано, сергиите и дюкяните все още не бяха отворили, работниците стояха на групички около огньовете, закусваха и разговаряха. Рибарите вече бяха извадили нощния си улов и сега го чистеха, потапяха го в марината и след това го пълнеха в кошове за градските пазари. На пристана ги очакваха отряд войници, за да придружи Норфрет до двореца. След секунди се появи царската ладия «Гордостта на Анубис» и спря на кея — боядисаният в златно нос бе във формата на зинала глава на чакал. Капитанът и лоцманът стояха на носа, голямото лилаво — сребристо платно бе прибрано, гребците бяха вдигнали гребла и отдалеч приличаха на отряд стрелци с лъкове. Норфрет пое по трапа, но не бе направила и две крачки, когато се върна и притисна пръсти върху устните на Амеротке.

— Не ме лъжи, моля те — прошепна тя и го целуна нежно. — Знам, че те грози смъртна опасност. Пази се и бързо се върни при мен.

Амеротке прегърна съпругата си и целуна момчетата. Те се качиха на ладията и се скриха в изящно боядисаната каюта. Съдията въздъхна облекчено — ладията бе пълна с войници, ескортираха я лодки със сирийски стрелци. На мачтата се развя знамето на Амон Ра, прозвуча отсечена заповед, греблата нежно се потопиха във водата и ладията се отдалечи от брега, покрит от зелените листа на пъпешите. Устреми се по течението и след минутка изчезна от поглед. Съдията внимателно се озърна, чудейки се колцина от хората по пристана го бяха забелязали и му бяха обърнали внимание. Капитанът на охраната се прокашля тактично. Амеротке вдигна глава и се извъртя на пети, но се спря, преди да направи крачка. Бе толкова погълнат от страховете и притесненията си около заминаването на семейството си, че не бе забелязал липсата на Шуфой.

Облечен в дълга тежка роба, с нахлупена качулка, сложил едната ръка върху дръжката на кинжала в пояса, а с другата стиснал слънчобрана като бойна пика, Шуфой се беше измъкнал от дома на Амеротке, докато съдията се занимаваше с приготовленията за заминаването. Никой не го видя как се промъква през градините, как се катери по стената като маймуна и как изскача на пътя. Джуджето тичаше като сянка пред слънцето, задминаваше каруците и магаретата на устремилата се към градските пазари тълпа. Влезе през Портата на лъва и пое по главната улица на Тива, обградена от двете страни с фурми, палми и смокини. През

трийсет крачки се издигаха каменни сфинксове — телата им бяха издялани от блестящ пясъчник, разрешените гриви — от черен камък, за очи им служеха драгоценни рубини.

Пътят на сфинксовете бе изключително оживен — селяни и търговци бутаха колички, караха волове, каруци и стада животни към градските тържища; красиви смут ли мъже от Пунт, земята на благовонията, носеха товари ароматно санталово дърво, редки семена и целебни прахове; нубийци крепяха кошове със злато, сребро, слонова кост, малахит, клетки с редки животни, малки жирафи, пъстроцветни птици и дресирани маймуни. Насреща се зададоха отряд кушитски наемници, тръгнали на сутрешната си обиколка. Вятърът полюшваше разноцветните щраусови пера на шлемовете, леопардовите полички лъщяха на слънцето, закоравелите боси пети удряха в унисон о земята, отпред крачеше знаменосецът. Шуфой изгледа завистливо овалните щитове и големите копия. Някой ден щеше да си купи такъв щит и да го закачи на стената в стаята си, вероятно дори щеше да съчини някаква история, как го е спечелил в битка.

Джуджето вдигна глава към клоните на близката смокиня. Искаше да помогне, да впечатли господаря с мъдростта и уменията си. Снощи съдията му се бе сопнал, а това рядко се случваше и докато наблюдаваше приготовленията на Норфрет и момчетата за заминаването, Шуфой си бе дал сметка, че съдията е изправен пред огромна опасност. Бе лежал буден половината нощ, чудейки се какво да стори. Накрая взе решение и измисли страхотен план — щеше да е опасно, но можеше да помогне.

Продължи напред, но след малко се наложи да направи път на царските колесници, боядисани в яркозлатисто и зелено, теглени от охранени коне с лъскави гриви. Каменните сфинксове постепенно оставаха зад гърба му. От време на време спираше на сянка и се озърташе дали не го преследват, но не долови никаква опасност. Изведнъж рязко свърна по странична уличка към бедняшките квартали. Тук пътят бе изровен с дълбоки коловози, от двете му страни се гушеха една до друга измазани с кал селски къщи с изнесени отпред огнища. Рояци деца с кървясали очи, цепнати устни и кльощави като на скелет ръце го връхлитаха с молби за милостиня. Свирепи кучета с жълта козина и с тъпи муцуни на мастифи скачаха към него и увисваха на синджирите си, стопаните им нарочно ги държаха гладни, за да обират разпилените боклуци. Амбулантни търговци хвалеха стоката си. Шуфой ги прогонваше с ругатни и проклятия, едва сдържайки се да не повърне от вонята на изпражненията, помийните ями и гранясалите пещи, в които бедняците печаха месото и хляба. Навсякъде се усещаше специфичната миризма на оцет, получаван от ферментирала бира, с който селяните пръскаха къщите си, за да отпъждат мухите, бълхите и мишките.

Джуджето си пробиваше път през овцете, гъските, козите и магаретата, като прогонваше със слънчобрана амбулантните търговци, които носеха на табли стоката си: евтини дрънкулки и осолено месо. Най-накрая излезе на широката павирана улица, където се намираше Домът на прекрасните, един от най-известните домове на удоволствията в Тива. Ресту, пазачите, отвориха портите и той влезе в двора. Представи се и веднага бе въведен при Царицата на насладата — дебела жена с напоена с благовонни масла тежка перука. Беше се разплула върху пухените възглавници в розовата трапезария и похапваше морски деликатеси. При появата му вдигна глава и размаха обсипаните си с пръстени ръце:

— Шуфой! — изгука тя и избърса мазнината от двойната си брадичка. — Нима най-сетне се съгласи да дойдеш да работиш за мен? Тук винаги ще се намери място за едно джудже, някои от клиентите си падат по дребосъци.

Шуфой се усмихна накриво и се разположи на възглавниците.

— Все още ли се занимаваш с крадени вещи? — попита той направо.

Царицата на насладата отблъсна чинията и несъзнателно вдигна ръка към огърлицата на врата си, сякаш инкрустираният със скъпоценности лешояд можеше да я предпази от опасния дребосък.

— По работа ли си дошъл?

— Идвам от името на върховния съдия Амеротке. Той би искал да те разпита във връзка със случаите на контрабанда, укривателство на крадени вещи, отвличане, подкупи, изнудване — заизрежда с монотонен глас Шуфой, — оскверняване, богохулство, поругаване на...

— Какво искаш?

— Информация за един извратен убиец.

— Какъв по-точно?

— Мъж, който обича да убива момичетата, след като се наслади на прелестите им.

— Последният бе заловен и осъден от господаря ти преди два сезона — Царицата на насладата избърса ръце в робата си. Блясъкът в очите на джуджето не й харесваше, искаше да се отърве от него.

— Такива типове не идват тук. Естествено, от време на време се появяват жреци и чиновници, които си падат по по-грубата игра, но — дебелите й устни се отвориха в широка усмивка и откриха златни зъби — на някои от момичетата им допада.

— Има ли търсене на млада плът?

— Винаги има търсене на млада плът.

— Говоря за девици, апетитни млади момичета, готови за някой богат клиент, който вероятно — Шуфой присви очи — не си пада много по зрели жени?

— Набавяме си ги от бедняшките квартали.

— А хесетки? Момичета от храма на Изида?

Царицата на насладата извади ветрило, опитвайки се да сдържи гнева си:

— Усещам накъде биеш, Шуфой. Чух слуховете, всички говорят за храма на Изида. Но нямам нищо общо с тази работа, твърде опасно е. А и — тя сви дебелите си рамене — тези хесетки вероятно са мъртви и заровени.

— А ако не са? — настоя Шуфой. — Хайде, скъпа — изгука той подигравателно, — ако не са мъртви, то какво е станало с тях? Били са отвлечени?

— За какво?

— За някой специален клиент.

Собственичката на дома поклати глава:

— Не искаш ли да се позабавляваш, Шуфой? Имам едно момиче от Пунт, истинска прелест...

— Специален клиент — повтори Шуфой.

— Имало е такива случаи, но е изключително опасно. Възможно е — тя преглътна — да са били отвлечени, за да бъдат продадени нагоре по Нил към Мемфис или Делтата. Но ако престъпниците бъдат заловени или купувачът бъде разкрит, наказанието ще е изгаряне на кладата.

— А себаусите?

Царицата на насладите потрепери, необятната й плът се разтресе като желе. Очите й се бяха разширили от ужас, тя вдигна ръка към устните си.

— Нищо не знам!

— Дебела лъжкиня! Нищо не ми пречи да спомена пред господаря си какво се прави тук. Момичетата ти все още ли крадат от клиентите? Може би не е зле градската стража да дойде да разтършува. Кой знае — той се приведе напред, — може дори да намерят неща, откраднати от гробниците.

Дебеланата вдигна бокала, заклевайки се никога повече да не допусне този коварен дребосък да припари в Дома на прекрасните. Отпи от сладкото бяло вино и допря хладния бокал до горещата си буза.

— Херет — излая тя. — Скорпиона, който живее в Квартала на тайните — вдигна ръка: — А сега изчезвай от тук, преди да съм извикала охраната.

Шуфой излезе от Дома на прекрасните и отново пое по тесните сокаци. На един ъгъл се сблъска с групичка поклонници на богинята Хатор, закрилницата на пияниците. Те нададоха радостни писъци и се опитаха да го хванат, за да го включат в процесията си, но той се отскубна, побягна по улицата на майсторите на мъниста, покрай дюкяните на търговците на одрани мишки и излезе на Площада на тайните. В средата един разказвач се бе покачил на висок дънер и развличаше малката си публика с описание на пътешествието си до царството на Озирис, което, както той твърдеше, се виждало на небето на североизток.

— Опасно пътешествие — крещеше той — през огнени долини, пълни със змии, кръвожадни зверове и врящи реки. Огромни маймуни ловят душите човешки със специални мрежи.

Шуфой улови погледа му и му даде знак. Разказвачът набързо приключи с историята си, призова за милостиня и след като тълпата се разпръсна, скочи от дънера. Посочи на джуджето да влезе в двора на близката къща, където се мумифицираха трупове на котки. Вонята бе непоносима, Шуфой извади парфюмирана кърпичка от кесията и си покри долната част на лицето.

— Мислех, че не усещаш миризмите — подигра го разказвачът. — Нали нямаш нос!

— Ти нямаш мозък, а въпреки това мислиш! — не остана длъжен Шуфой. Разказвачът се разсмя и го въведе в малко уютно помещение с рогозки на пода. От вътре се носеше прекрасен аромат на печено месо и подправки. В дъното с гръб към стената седеше едър мъж и разглеждаше купчина скъпоценни камъни. При появата им той вдигна глава.

— Кой е този?

— Шуфой, слуга и вестител на върховния съдия Амеротке.

— А, да. Очаквах те. Надявам се, че себаусите не са те проследили? Хванат ли следата ти, са като хиени — нищо не може да ги отклони от кървавата диря.

— Сам съм.

— Добре, ела насам. Седни и кажи на стария си приятел какво те води насам.

Джуджето се настани на възглавниците и огледа домакина. Мъжът бе на средна възраст, със слабо лице, изпъкнали скули и дръзки подигравателни очи. Долната част на лицето бе скрита зад дълга брада, обилно намазана с благовонни масла, по челото и бузите бяха татуирани скорпиони. Същите образи бяха изписани и по ръцете, разкошната роба бе украсена със сребърни змии и всякакви отровни влечуги. Шуфой сведе поглед.

— Работата ти май върви добре.

Скорпиона прибра скъпоценните камъни в торбичка.

— Оттук по малко, оттам по малко, човек работи от зори до мрак за къшей хляб. Какво искаш, Шуфой?

— Себаусите.

— Не ги харесвам — Скорпиона се размърда притеснено.

Шуфой знаеше, че скритият в сенките телохранител на царя на крадците дебне всяко негово движение.

— Съвсем естествено — кимна джуджето. — Гледаш на тях като на съперници?

— Досадни нищожества! Привлякоха вниманието на стражите, на фараона, на царския обвинител, а сега и на господаря ти — приведе се напред. — Изобщо не ми трябва градът да се изпълни с войска, повярвай ми.

— Кои са себаусите?

— Не знам. Истината ти казвам, не си прави труда да ме заплашват с великия Амеротке.

— Но сигурно имаш някакви подозрения?

— Да, така е. И ще ги споделя с теб... на съответната цена.

Шуфой отвори кесията си, извади твърдия черен камък и го подаде на Скорпиона. Той го сграбчи алчно, повъртя го в ръцете си и почука с него по акациевата масичка.

— Небесен камък! — прошепна царят на крадците. — Чувал съм за тях, дори притежавах няколко късчета, но не съм виждал толкова голям. Търговците, които разменят стоки с хитите на Север, разказват за някакъв нов метал, който разрязвал бронза и медта. Ще се опитам да разтопя този камък да видя какво ще стане. Това ли ми е отплатата?

— Приеми го като подарък — усмихна се Шуфой.

Черният камък изчезна в кожената кесия на Скорпиона.

— Защо си ходил при Царицата на прекрасните?

— Сигурно си чул за изчезналите от храма на Изида хесетки?

— Вероятно са мъртви — изсумтя презрително царят на крадците. Извърна се към страничната масичка, напълни две чаши с вино и подаде едната на Шуфой. — Не се тревожи, няма отрова — въздъхна и размени чашите. — Момичетата от храма са били убити или отвлечени. Макар че не мога да си обясня на кого са му притрябвали. Ако някой ми ги беше предложил, за да ги продам в домовете на удоволствията, нямаше да приема за нищо на света.

— А бандата на Себаус?

— Никой не знае кои са. Не са поредната банда от покрайнините, както мислят хората. Появиха се наскоро, избраха си име, получават заповеди от някого. Това е, мога да добавя само едно: залагам най-добрия си аметист срещу обикновен рубин, че нещо или някой ги обединява.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички те. имат нещо общо. Нали разбираш, Шуфой, разбойниците, крадците и убийците в Тива обикновено се познават помежду си. Но със себаусите не е така. Доколкото съм чувал, възможно е един член на бандата дори да не подозира, че и брат му е вътре. По-издигнатите в йерархията знаят няколко имена, но повечето само получават заповеди, къде да се съберат и какво да направят. Само да не се бяха захващали с царските гробници. Чух, че един от тях е бил заловен и сега е в Дома на оковите?

Шуфой разказа накратко за случилото се. Скорпиона кимаше мъдро също както някой жрец на ухото слуша изповедта на грешник.

— И този пръст — завърши джуджето — най-много озадачи господаря.

Скорпиона се взря в Шуфой за миг и след това избухна в силен смях.

— Не си ли разбрал? Затворникът не е бил убит, а се е самоубил! — царят на крадците се усмихна на изненадания писък на Шуфой. — Постави се на мястото на затворника. Инквизиторите ще се опитат да измъкнат всичко от теб, очакват те ужасни мъчения. Изведнъж в килията ти се появяват отрязан пръст и нож. Чудя се само чий е бил пръстът: на съпругата му, на някоя от дъщерите му, на сина му.

— Но как е станало!?!

Шуфой затвори очи. Представи се тежката дървена врата със зарешетения процеп, окования затворник.

— Разбира се! — възкликна внезапно той. Никой не се беше сетил да погледне за пролука между пода и вратата. — Пазачът. пазачът отвън е бил подкупен или заплашен.

Скорпиона се ухили.

— Точно така, Шуфой, добре дошъл в света на Себаус!