Възмездието на Изида

Осма глава

Кхенрит: затвор

Леопардовата зала в сърцето на двореца нямаше равна на себе си. Стените, подът и таванът бяха от блестящ бял мрамор, украсен с разноцветни фигурки на леопарди: червени с черни петна, златисти със зелени петна, наситено жълти с черни петна. Най-добрите египетски художници бяха изрисували царствените зверове във всевъзможни пози — присвити за скок, в полет, изтегнати с извит гръбнак, заспали. Премрежеше ли човек поглед, големите котки сякаш оживяваха. Към цветната градина на двореца гледаше огромен прозорец в дъното. Ароматът на храстите се смесваше с мириса на парфюм от безбройните гърненца в нишите в стената. Мебелите бяха малко, изработени от полирано акациево и смокиново дърво и инкрустирани със слонова кост и сребро. От двете страни на вратата бяха поставени кобалтовосини саксии с богатата почва, донесена чак от Ханаан, в която растяха екзотични цветя.

Вратата на залата бе затворена, така че божествената Хатусу да поплува на спокойствие в правоъгълния басейн. Водата бе яркосиня, на повърхността се носеха прекрасни бели лотоси. Обикновено царицата пореше водата като делфин, но сега вяло размахваше ръце и крака. Амеротке си пое дълбоко дъх и потисна въздишката на раздразнение. В другия край на залата Сененмут — любовник и велик везир на божествената, излегнат върху дебели възглавници, следеше с поглед всяко нейно движение. Хатусу се обърна, оттласна се от стената на басейна и се стрелна обратно, а дългата черна коса се носеше като воал зад нея. Стигна до другия край, опря се на позлатения ръб и се изправи. Отръска водата от лицето си, подпря се и вдигна поглед към върховния съдия.

— Изглеждаш уморен — усмивката бе фалшива, очите й гледаха студено. — Какви новини ми носиш?

Ще набуча ли на кол главите на крадците от Долината на царете?

— Засега не бих могъл да ви го обещая, господарке.

Хатусу сграбчи златния жезъл, който лежеше на пода до басейна и замахна към глезена на Амеротке. Той не помръдна. За миг в погледа й пламнаха мълнии, след това тя се разсмя, измъкна се от водата и обу позлатени сандали. Сененмут я чакаше с ленено платно да я подсуши. Амеротке се извърна с гръб и се приближи до прозореца. По звездите и по студа си личеше, че полунощ отдавна е минало. Божествената бе права, той бе уморен. Тъкмо бе отишъл да види съпругата и синовете си, когато Сененмут го извика, Хатусу искала да говори с него незабавно.

Амеротке въздъхна. Хатусу, вече облечена в прозрачна ленена роба, бе седнала с кръстосани крака на високото кресло с поднос сушени фурми в скута си. Сененмут бе коленичил в краката й и пълнеше три чаши с вино. Царицата повика съдията да се приближи и хвърли една възглавница на пода. Амеротке седна и прие подадената му чаша.

— Не се ли радваш да ме видиш? — тя се наклони към него и разтърси глава, косата й все още бе мокра и капчиците опръскаха Амеротке.

— Сърцето ми тръпне от радост и душата ми пее, щом зърна божествения лик — занарежда той обичайните за двора славословия с безизразен и монотонен глас. — Сиянието ви влива сила в ръцете ми, а усмивката.

— Благодаря — прекъсна го грубо Хатусу. — Разбирам какво искаш да ми кажеш. Уморен си, недоволен си, изплашен си и искаш да си легнеш да се наспиш. Но първо ми разкажи какво се случи днес.

Амеротке описа убийствата в храма на Маат, подчерта, че пазачът е бил подкупен или заплашен, което се потвърждаваше от факта, че след това е бил убит.

— Значи сте заловили Джед — заключи Хатусу. — Мъртъв ли е?

— Не, заедно със семейството си се намира в моя дом. За сигурността му отговаря Асурал. Затворникът е заключен в мазето, двама пазачи бдят неотлъчно над него, а други двама стоят пред вратата.

Хатусу остави чашата.

— Сигурно ли е, че е член на бандата на Себаус?

— Да — кимна съдията. — Под дъските на беседката в градината намерихме кожена торба. В нея бе целият реквизит на един убиец: черна маска, кинжал, кесия със скарабеи, на които е изобразен коленичил стрелец с лък...

— И сега какво? — попита Сененмут.

— Две неща привлякоха вниманието ми — Амеротке вдигна чаша за наздравица към великия везир. — Едното е пропуск за достъп до храма на Изида — глинена плочка с печата на Пасер.

— Пасер беше високопоставен жрец там, помощник на Импуки, нали?

— Джед твърди, че баща му е бил в Дома на здрача и тъй като често го е посещавал, са му дали пропуска.

— Вярваш ли му?

— Баща му носи същото име, така че лесно може да се провери. Бил е войник, след това — зидар и е работил за двореца.

— Да, да — прекъсна го Хатусу. — Всеки, който е служил в царската войска, получава безплатно лечение в храма на Изида.

— А защо Джед е пазил пропуска скрит? — обади се Сененмут.

— Баща му е починал преди три сезона. Подозирам, че Джед е използвал пропуска, за да посещава приятелите си в храма, най-вероятно Мафдет.

— Какво друго открихте?

— План на храма на Изида. Вярно, че се продават навсякъде, но този е допълнен с всякакви подробности. Джед отказа да отговори на въпросите ми, твърди, че го е използвал при посещенията при баща си. Не знаел нищо за Импуки и Пасер, изобщо не познавал Мафдет.

— Джед е бил войник, нали?

— Да, служил е при генерал Омендап, също като братовчед си. Според архивите при Омендап е служил и капитан Мафдет.

— Но генералът е главнокомандващ египетската армия!!

— Джед твърди, че генералът винаги се е грижил за хората си. Попитах го дали е познавал Сутан. Отрече, бил се обърнал за помощ към него, но главният писар Мена го бил отпратил.

— А Кетра?

— Да, Надзирателят — усмихна се Амеротке. — Когато споменах името, Джед се разтрепери и отказа да говори. Шуфой заплаши, че ще подложим на мъчения съпругата му, но той само прошепна, че не го интересува, да правим каквото щем: ако проговорел, тя със сигурност щяла да бъде убита.

— И какви са изводите ти? — попита Хатусу. Изражението й ясно говореше, че изобщо не е доволна от развоя на събитията.

— Не знам, господарке. Все пак отбелязваме малък напредък. Според доказателствата генерал Сутан може и сам да е качил на терасата торбата със змиите като глупав опит да се пребори със страховете си. В мемоарите си той признава, че е обмислял нещо подобно. Утре сутринта делото ще бъде разгледано отново в съда и случаят вероятно ще бъде приключен.

— Не ми се вярва — възрази царицата. — Вчера Валу бе при мен. Подари ми бял лотос, който цъфтял само през нощта. Познаваш Валу, прави се на потаен, страхува се и от сянката си, но спомена, че щял да зададе няколко интересни въпроса в съда. Бях заета и не му обърнах внимание — тя поклати глава, — но може би трябваше да го разпитам по-подробно.

Амеротке прикри безпокойствието си. Валу беше изключително умен мъж и достоен противник. Дали не бе открил нови доказателства? Честно казано, самият той все още таеше съмнения за смъртта на генерала, усещаше, че нещо липсва, че не е, както трябва, но не можеше да обясни какво, а проблемите в храма на Маат отвличаха вниманието му от случая.

— А Импуки и храмът на Изида? — обади се Сененмут. — Някакви следи от хесетките? Или пък предположения, защо капитан Мафдет е бил убит по толкова жесток начин?

Съдията не обърна внимание на недоволното съскане на Хатусу и поклати глава:

— В храма на Изида открих само, че бащата на Нетба е умрял от естествена смърт и с него са се отнесли, както подобава. Има някаква връзка между себаусите и Мафдет, но още не знам каква. Може да е бил убит като лично отмъщение или пък себаусите са заподозрели, че възнамерява да ги предаде, и затова са го ликвидирали.

— А грабежите на гробниците? — настоя Хатусу.

— Те са брънка във веригата, господарке. Признавам си, че допуснах грешка — Амеротке отвърна на погледа й, без да трепне. — Отсякохме бурена, но коренът остана. Заловихме единствено прекупвачите и дребните риби, а кражбите са извършвали себаусите. Грешах за тях, те не са обикновена шайка от покрайнините, а силна организация начело с могъщ предводител. Джед не ни помогна особено, но от събраната информация подозирам, че повечето от членовете на бандата са бивши войници. След напускането на войската за тях са настъпили трудни времена. Това са изобретателни, силни мъже, изкусни в боравенето с оръжия и свикнали да изпълняват заповеди. Предполагам, че не се познават помежду си, а се срещат на определено място в уречен час и там получават указания. Богато ги възнаграждават за престъпните им дела и ги ръководят с безскрупулна жестокост.

— И къде се събират?

Съдията поклати глава:

— Не знам, а и дълбоко се съмнявам, че някога ще разберем. Заповедите идват от Кетра, него трябва да заловим. Кражбите ще спрат едва след смъртта му — остави чашата. — Себаусите работят по простички и ясни правила. Участваш ли веднъж в грабеж или в убийство, вече си част от организацията, няма измъкване. А и защо би искал да се измъкнеш? След години мизерия изведнъж пред теб се очертава спокоен и богат живот.

— Кой може да е събрал тези войници? — попита Хатусу. — Някой генерал, като Омендап или Сутан?

— Възможно е — призна Амеротке. — Или върховен жрец, като Импуки. Много бивши войници посещават храма на Изида, капитан Мафдет също е служил във войската. Но това не изчерпва възможностите

— съдията вдигна чашата си. — Валу, главният обвинител на Тива, аз самият, дори господарят Сененмут — всеки от нас разполага с властта да поиска списъците с имената и адресите на бившите войници.

— А царските гробници? — напомни Хатусу.

— Дааа — въздъхна съдията, — царските гробници. Повечето от входовете са скрити. Малцина знаят как да ги намерят и какви съкровища се пазят вътре. Информацията е налична в Дома на книгите и...

— И в храма на Изида — подсказа Сененмут. — При погребенията присъстват жреци, те отговарят за подготовката на гробниците и погребалните дарове. И пак те придружават тялото до последния му дом. Сигурен съм, че мнозина жреци и библиотекари в храмовете знаят тайните на домовете на вечността.

— А печатите? — обади се гневно Хатусу и прехапа устни. — Царските печати, с които изпращат скъпоценностите отвъд границите под носа на митничарите и стражите?

Амеротке сви рамене:

— И аз притежавам такъв печат, както и Импуки, генерал Омендап, Валу, господарят Сененмут.

Царицата ядосано скочи и щракна с пръсти везирът да я последва. На вратата се спря, прошепна му нещо

в ухото и се върна, лицето й се бе зачервило от гняв. Приведе се и сграбчи Амеротке за робата:

— Аз съм фараонът — прошепна тя, горещият й дъх погали лицето му. — Длъжна съм да защитавам гробниците на предните си. Как да държа в подчинение народа на Царството на двете земи, когато скъпоценностите на баща ми и дядо ми се продават по пазарите в Ханаан и с тях се кичат хитските княгини?

— ноктите й потънаха дълбоко в гърдите му, съдията внимателно отстрани ръката й и я стисна нежно.

— Господарке. струва ми се, че премълчавате нещо, и това не е всичко. — Амеротке замълча, търсейки точните думи. — За вас тези разбойници сякаш са кръвни врагове.

Хатусу и Сененмут се спогледаха разтревожено само за миг, но съдията го забеляза.

— Господарке? — повтори той.

Царицата издърпа ръката си:

— Открий Кетра — изсъска тя — и аз лично ще подпаля кладата му.

Амеротке се прибра у дома. Веднага щом мина през портата, осъзна, че се е случило нещо. Асурал го чакаше в градината, стражите се бяха събрали на стъпалата с факли в ръце. От къщата се чуваше сърцераздирателен плач. Капитанът мълчаливо поклати глава, направи му знак да го последва и пое към мазето, където се съхраняваше виното. Архитектът бе използвал естествената малка пещера и бе оформил четири помещения. Държаха го в най-близкото до вратата. Асурал отвори, влезе вътре с факлата и посочи трупа. Един поглед бе достатъчен — затворникът бе окован за китките и глезените и веригата бе закачена за стената. Въпреки това Джед бе успял да направи примка от веригата, да промуши главата си в нея и да се обеси. Тялото му висеше отпуснато, лицето бе разкривено в агонията на смъртта.

— Къде са пазачите? — извика Амеротке. — Нали заповядах винаги да има двама души при него?

— Не остана време — призна Асурал. — Когато го докарахме, той бе спокоен. Каза, че е гладен и жаден, искаше да се облекчи. Пазачите се приготвяха за нощна смяна. Вратата беше отворена, но всичко стана толкова бързо.

Съдията приклекна и побутна главата на мъртвеца. Тя се люшна на една страна, очевидно вратът бе счупен — красноречиво доказателство за обладалата затворника ярост. Помилва нежно лицето, опита се да притвори клепачите и стана.

— По пътя насам — обади се капитанът на стражата — той каза, че вече е в Долината на сенките, че животът му е свършил. Безпокоеше се повече за жена си и детето, отколкото за себе си. Обвиняваше се за глупостта си...

Амеротке се взираше в мъртвия затворник. Сега разбираше истината в думите на фараона. Издирването на себаусите с нищо нямаше да му помогне, за да сложи край на всички тези ужаси, трябваше да хване Кетра.

— Господарю съдия, най-смирено изслушах речта на уважаемия писар, но. — Валу изсумтя и се размърда върху дебелите пухени възглавници, приготвени специално за него. Главният обвинител на Тива бе в добро настроение, замълча многозначително и вдигна ръка, така че всички да се възхитят на оцветените нокти и на прекрасните пръстени. Взря се в папирусите на масичката пред себе си, сякаш бе изгубил мисълта си и се чудеше как да продължи. Амеротке не се остави да бъде заблуден. Валу бе истинска кобра, всеки момент щеше да скочи и да нанесе смъртоносен удар. Докато главният писар Мена, изключително смешен в късата си перука, излагаше защитата на Хеби, обвинителят слушаше със свити устни и спокойно лице. Съдията за сетен път се бе убедил, че главният писар не е особено интелигентен. Преди да го покани да излезе и да изтъкне аргументите си, Мена бе седял между Хеби и Луперна като пуяк. Сега бе подгизнал от пот, черният въглен под очите се стичаше по бузите му, тежката перука постоянно се килваше на една страна. Насеченият груб глас допълваше картинката и дори Пренхое, който седеше сред останалите писари, бе свел глава да прикрие усмивката си, но раменете му се тресяха от смях.

Въпреки грубия глас и театралните жестове Мена представи изобретателна и приемлива версия на случилото се. Описа как е била намерена торбата с люспите от змии, която вероятно е била вързана за колчето на терасата, а въжето е било скрито зад балдахина на леглото. Умело бе подбрал фактите, цитира откъса от мемоарите на генерала и изтъкна, че старият воин вероятно е бил решил да се изправи пред страховете си. След това повика Импуки и Пасер, чиито показания бяха ясни и категорични. Те обясниха, че генерал Сутан е посещавал храма на Изида и че му е било предписано стрито маково семе, за да успокои страховете му и болките му в стомаха.

— Обсъждал ли е с вас кошмарите си? — попита Мена.

— Да, говорили сме за това — потвърди Импуки. — Генералът смяташе, че единственият начин да намери спокойствие е да се пребори веднъж завинаги със страховете си.

Сега Импуки и Пасер седяха на мястото на свидетелите. Амеротке също искаше да им зададе няколко въпроса, но сега бе ред на Валу. Обвинителят все още бе застинал с вдигната във въздуха ръка, но изведнъж се размърда и запретна ръкави, при което гривните издрънчаха, а пръстените блеснаха. На устните му цъфна широка усмивка: сигурен знак, че всеки миг ще щракне капана. В дъното на залата Шуфой подскачаше като жаба, сочеше някого, но съдията не можеше да различи кого.

— Господарю — въздъхна Амеротке, — чакаме ви със затаен дъх.

— Да, да. — лицето на Валу посърна обидено, но очите му блестяха победоносно. — Каква история! Каква сърцераздирателна приказка! — усмивката изчезна: — Каква купчина лъжи!

— Не е вярно! — Хеби понечи да скочи на крака, но Мена го хвана за ръката, лицето му се бе свило загрижено.

— Погледнете — Валу се извърна и насочи пръст към Хеби. — Чухме достатъчно за тези змии, пълзяха по пода, гърчеха се в торбата, виеха се на кълбета и какво ли още не. Но никой не отговори на най-важния въпрос: откъде са се появили. Да не би генералът да е отишъл в пустинята сам да ги събере? Човек, който изпитва истински ужас от прокълнатите гадини? Дали не е профучал с колесницата си през пясъците и не ги е поканил най-официално да дойдат на посещение в дома му? — обвинителят изчака смехът в залата да заглъхне. — Или пък е отишъл на пазара? «Вземете торба змии и ще получите подарък няколко скорпиона!» — извика Валу с провлачения напев на продавач от тържището и предизвика нов взрив от смях сред публиката.

— Днес сте в шеговито настроение — обади се Амеротке.

— Не, господарю, това не са шеги, а съвсем сериозни въпроси. Откъде се е сдобил със змиите генерал Сутан? Къде ги е държал?

За миг се възцари потискаща тишина. Валу вече не се усмихваше, а почукваше с безупречно подрязан нокът по масичката. Амеротке извърна глава наляво. На прозореца бяха кацнали два снежнобели гълъба. Дали не бяха душите на двама влюбени? Валу плесна шумно и птиците стреснато отлетяха. Обвинителят вдигна ръка към ухото си:

— Не чувам отговор. Няма отговор на моите въпроси, така че аз ще кажа истината — извърна се и извика през рамо: — Доведете свидетеля Хефау!

Амеротке изненадано вдигна глава. Хефау бе името на голямата змия червей от подземното царство Амдуат. Мъжът, който колебливо застана на свидетелското място, не изглеждаше толкова страховит, косата му бе оредяла, лицето бе опалено от слънцето. Беше облечен в роба на пустинник, носеше кожена торба и тояга, която в горния край бе резбована като разтворената качулка на египетската кобра.

— Кой си ти, Хефау? — попита Амеротке, след като свидетелят положи клетва.

— Аз съм ловец на змии. Убивам ги или ги залавям живи. Одирам люспестата им кожа и я продавам на търговците.

— Защо си тук?

— Заради него! — посочи към Хеби. — Срещнахме се в една кръчма край статуята на Озирис на улицата на майсторите на ковчези в Некропола. Помоли ме да събера двайсетина усойници. Попитах го защо...

Хеби скочи и се развика. Дотичаха стражи, сграбчиха го и го накараха да коленичи отново на възглавниците.

— Продължи! — заповяда съдията.

— Не си каза името, но ми предложи добра цена. Уговорихме се да донеса змиите в палмовата горичка след седмия канал на Нил.

— Близо до дома на генерал Сутан — поясни Валу.

— Кога? — извика Амеротке. Беше ядосан на себе си и на ужасните събития, които бяха отвлекли вниманието му от този случай. Естествено, Валу бе забелязал пролуките в зашитата и бе атакувал точно там: откъде бе взел змиите генерал Сутан? Изгледа мрачно Хефау: — Говори!

— Вечерта преди смъртта на генерал Сутан. Имам свидетел — избърбори изплашено ловецът на змии. — Брат ми.

— И не си питал Хеби защо са му змиите?

— Тогава не знаех как се казва, а и никога не задавам въпроси на клиентите си. Отидох в Червените земи, хванах змиите и се срещнах с него, както се бяхме разбрали. Едва след това, когато глашатаите на господаря Валу оповестиха смъртта на генерал Сутан по пазарите, заподозрях какво се е случило. Чух за обявената награда и.

— И дойде при мен — обади се доволно Валу.

Амеротке вдигна жезъла да въдвори тишина.

Мена поиска думата.

— Господарю — главният писар едвам се владееше, разкъсван между гнева и страха, — този човек и мен, и господарката Луперна ли обвинява?

— Не! — Хефау посочи Хеби, който седеше на колене, свел глава. — Той подчерта, че държи никой друг да не научи.

— Валу — обърна се към обвинителя Амеротке, — на свидетеля платено ли му е?

Валу разпери ръце:

— Ще получи обезщетение за прекараното в съда време, а ако думите му се окажат истина — обичайната награда за залавянето на убиец.

Обвинителят се отпусна на възглавниците. Единственият звук в съда бе хленченето на Хеби. Мена клатеше глава. Двамата с Луперна видимо се бяха отдръпнали от обвиняемия. Съдията оглеждаше Хефау. Ловецът на змии изглеждаше спокоен и уверен, в думите му имаше логика.

— Хеби! — извика Амеротке. — Хеби, вдигни глава. Нали не възнамеряваш да заявиш, че си поръчал тези змии по заповед на генерал Сутан? Длъжен съм да те предупредя, че ако го направиш, господарят Валу ще те попита защо си мълчал досега.

— Господарю — Мена вдигна умолително ръце. — Трябва ни време, за да отговорим на тези въпроси.

— Прав сте — кимна съдията. — Ето и решението ми: Хеби, ти се връщаш отново под домашен арест и под заплаха от смъртно наказание, ако напуснеш къщата. Господарю Валу, свидетелят — той се усмихна — и всички други свидетели, които намерите, ще бъдат задържани на сигурно място в казармите на градската стража.

Амеротке се изправи, сбърчвайки чело от болката в краката. Поклони се на Валу и излезе. В кабинета свали робата, огърлицата и пръстените и внимателно ги положи на масата. Вратата се отвори, по силния парфюм си личеше, че новодошлият е Валу.

— Много умно, обвинителю — Амеротке се обърна. — Сигурен ли сте, че свидетелят не лъже?

— Не лъже — без да чака покана, Очите и ушите на фараона се отпусна в едно кресло. — Той е бивш войник, служил е в обоза. Умел е в стрелбата с прашка. Използва кожени торби. Ааа — вдигна пръст той, — преди да ме попитате, ще ви кажа, че му показах въжето. Знаеше възела и го повтори пред мен.

— Не се и съмнявам — съдията уморено потри лице. — Държите да пратите Хеби на кладата, нали? Искате да докажете на фараона, че генералът е бил убит и че вие сте разкрили престъпника... — Валу скочи нервно и Амеротке съжали за острите си думи. — Простете ми — додаде съдията и протегна ръка за помирение. — Мислех си, че случаят е приключен, макар и на въпроса ви да не бе намерен задоволителен отговор — усмихна се и повтори: — «Откъде генерал Сутан се е сдобил със змиите?»

— Не е само това, нали?

— Какво искате да кажете?

Валу се приведе към него. Парфюмът му ухаеше на диви цветя, из града се говореше, че Очите и ушите на фараона обича да си слага женска перука и да облича пищните роби на куртизанка.

— Чух за нападенията — прошепна той. — За случилото се в храма на Изида. Да, господарю Амеротке, вие не ме изпускате от поглед, но аз също ви следя. Знаете, че има нещо гнило в смъртта на генерала. Пропуснали сте нещо. Вярвам, че Хеби е убиецът. Той е занесъл на терасата торбата със змиите още през деня, вързал я е за колчето на живия плет и е скрил въжето зад завесите на леглото. След вечерята и претърсването генералът е изпил упойващото вино и е заспал. Хеби се е промъкнал, издърпал е торбата и е изсипал змиите, върху господаря си. Гледах ги как пристигат в съда тази сутрин: глупакът Мена, благородната вдовица Луперна и полуделият по нея Хеби. Всичко е ясно.

Амеротке се извърна, погледът му се спря върху изящната статуя на Маат.

— Но защо не ни го каза още в началото? — попита той. — Защо не каза, че генералът му е заповядал да намери змиите и да качи тайно торбата на терасата? Щеше да е трудно версията му да бъде оборена. Няма как да не е знаел, че Хефау ще го разпознае, а толкова лесно би ни убедил в историята си.

— Точно затова мисля, че е виновен. Хеби е обзет от страст към съпругата на господаря си. Както всички убийци, той е арогантен. Мисли, че в крайна сметка всички ще повярват, че генерал Сутан сам е качил горе торбата със змиите. На него му стига да докаже, че не се е качвал на терасата след вечеря и че генералът е възнамерявал да се пребори със страховете си. За останалото съдът сам ще стигне до нужните заключения — Валу се усмихна: — А искреният отговор на въпроса е, че никой не би посмял да признае, че е знаел предварително за намеренията на генерала. Това би било равносилно на пълни самопризнания. Откъде е узнал, ако генералът е действал потайно? Ако наистина го е знаел, то защо не се е намесил?

— Съгласен съм — призна Амеротке. — Хеби е допуснал грешка и ще си плати за нея.

Валу се поклони и излезе. В следващия миг на вратата се почука и влезе Импуки. Върховният жрец не бе толкова приятелски настроен.

— Джуджето ви, Шуфой, каза, че искате да ме видите.

— Да, така е. Бих искал да обсъдим някои.

— Трябва да се връщам в храма — върховният жрец заметна полите на робата си и се извърна към Пасер, който стоеше мрачно зад него. — Имаме спешна работа, но ако дойдете там.

— Добре, вървете — съгласи се съдията. — Но трябва да поговорим. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

Върховният жрец кимна и излезе, но сега се появиха Шуфой и генерал Омендап. Амеротке затвори вратата и покани госта да седне.

— Генерал Омендап, знам, че сте изключително зает.

— Какво искате, Амеротке? — кръглото лице на генерала изглеждаше уморено, хлътналите очи бяха зачервени, по бузите му бе набола брада. — Бях на учения в Червените земи, но ни извикаха да завардим входовете към Долината на царете. Фараонът държи да няма повече обири.

— Чували ли сте за себаусите?

— Само слухове.

— Знаете ли, че са бивши войници?

— Имате ли доказателство? Виждам накъде биете: бившите войници винаги са готови да изпълнят заповедите на командирите си.

— Да, разполагам с достатъчно доказателства — отвърна спокойно съдията. — Вие също се грижите за бившите си подчинени, които са служили добре на фараона.

— Не се правете на глупак, Амеротке. Аз съм и главен писар на войската, денонощно ме преследват с молби за услуги: намери на този работа, отпусни на онзи пенсия, дай награда за трети.

— Възможно ли е бившите войници да познават гробниците в Долината на царете? Техните тайни входове? Съкровищата в тях?

— Не бих се учудил — Омендап избърса потта от челото си и дръпна една нишка, провиснала от робата му. — Аз ги знам тези неща, както и някои от офицерите ми. Войници охраняват погребалните процесии, свита от смелчаците на фараона придружават телата до последния им дом. Но тази информация е достъпна и за жреци, за съдии и дори за Валу. Все пак гробниците се строят от затворници.

— След което устите им се запушват завинаги добави мрачно Амеротке. — Имате ли списък с ветераните, на които сте помогнали?

Генералът поклати глава:

— Ще ми трябва повече от година, за да го изготвя. Но ето ви пример: Мафдет, капитанът на стражата в храма на Изида, бе добър войник. Той служи при мен и затова му помогнах да заеме поста. Ходатайствал съм за много хора, понякога дори се обръщам с подобни молби към други командири. Става дума за стотици случаи.

Амеротке си сипа чаша вода. Предложи и на генерала, но той поклати глава.

— Какво точно искате, Амеротке? — Омендап посочи вратата. — При вас е пълно с посетители. Защо ме извикахте?

Съдията зарея поглед в стената над главата му.

— Не успях да спя миналата нощ — призна той. — Уморен съм и затова ще говоря направо. Отново прегледах събраните материали за грабежите. Сития, отровената затворничка, спомена един мъж, Шардана, бивш войник, член на бандата на Себаус. Преди време той бе осъден за убийство, беше наръгал мъж в пиянска свада и бе изпратен в затворнически оазис. Ако беше жив, щях да заповядам да го доведат тук, но според Валу оазисът е бил нападнат от либийците и всички затворници и пазачи са били избити.

— Да, чух за случая — Омендап разтърка чело. — Доста странно...

— Защо?

— Затворническите оазиси разполагат единствено с малки запаси оръжия и храна. Затворниците са оковани и дори да се опитат да избягат, ще загинат от глад и жажда в пустинята, ако не бъдат заловени и измъчвани до смърт от либийците.

— И нямате никаква представа, защо този оазис е бил нападнат?

— Абсолютно никаква.

Съдията замислено се почеса.

— Разполагате ли с някой високопоставен либийски затворник?

— Не знам — Омендап затвори очи. — Повечето военнопленници се изпращат на работа в мините, обикновено не оцеляват и година. А, да, има един, така и не разбрахме как се казва, викаме му Либиеца. Племето му нападаше селата край Нил.

— А защо не сте го изпратили в мините?

— Защото се оказа, че е от най-високопоставените им вождове. В мините само щеше да предизвика проблеми, там често се организират бунтове. Освен това го запазихме като заложник. Ако либийците заловят някой наш офицер, ще го разменим за него. Държим го в Оазиса на горчивата вода, на ден и половина езда на изток.

— Знам го — Амеротке се изправи. — Генерале, моля ви за услуга: дайте ми най-добрия си ескадрон, двайсет колесници с по двама мъже. Искам да се срещна с този либиец.

— Защо?

— Да му задам един въпрос: защо неговите хора са нападнали затворническия оазис, след като нищо не са можели да заграбят от него.

— Може и да е мъртъв вече — потърка замислено брадичка Омендап. — Не, не, сигурно е жив, ако беше умрял, надзирателите щяха да ми съобщят — протегна ръка: — Колесниците ще са готови след час.

Надвечер, малко преди да се скрие слънцето, но след като отмина дневната жега, ескадронът Пта от полка на Хор излезе от казармите в покрайнините на Източна Тива и пое по набраздения от дълбоки коловози път към пустинята. Омендап бе направил добър избор. Ескадронът Пта бе най-бързият и най-опитен. Колесниците бяха с тънки перила, боядисани в златисто и зелено и сковани от вносен бряст, бреза и хвойна. Шестте колела им придаваха бързина и подвижност и само появата им бе достатъчна да обърне в бягство враговете на Египет. Сбруята на конете лъщеше, а пискюлите и украсата бяха в черно и златисто — цветовете на полка на Хор. Амеротке и Шуфой бяха в отделна колесница, която се теглеше от здрави коне, украсени със сини и златни пискюли — знакът на двореца.

Ескадронът се понесе сред облак прахоляк през каменистата равнина. Слънцето залезе и хладният ветрец охлаждаше потта. Колесниците се разгънаха в линия и запрепускаха през пустинята, командирът настояваше да се възползват от свежите сили на конете, преди да се е стъмнило. Всеки войник бе въоръжен с копие, лък и колчан стрели. Офицерите бяха ветерани, опитни мъже, свикнали с битките в пустинята и тежките условия на Червените земи. От време на време отпиваха по глътка вода от кожените мехове или пъхаха в уста залък от торбите с оскъдните запаси, провесени от вътрешната страна на колесницата.

За Амеротке бе странно да е далеч от градския шум и виковете на тълпата, под свода на червеникавото небе сред пустинята. Показа на Шуфой как да закрепи на лицето си напоен с лимонов сок парцал, за да се

предпазва от прахоляка и мушичките. Рядко спираха край някой кладенец, за да отморят конете и да поседнат под прашните палми. Войниците не задаваха въпроси, командирът им бе получил заповед да придружават тази важна личност и нищо повече не ги интересуваше. Шуфой се опита да завърже разговор с тях, но те само се усмихваха, клатейки глава, и се извръщаха настрани.

Все още не бяха в самата пустиня, а в каменистата прашна равнина, която разделяше плодородните брегове на Нил от коварните пясъци на Червените земи. Пустошта изглеждаше напълно мъртва, но когато слънцето се скри зад хоризонта и тъмнината ги обгърна като одеяло, отвсякъде се заразнасяха ревове на хищници. Командирът изчака звездите да изгреят и едва тогава даде знак да спрат край едно каменисто дере. Амеротке помогна на войниците да направят лагер за през нощта. Подредиха колесниците в кръг, в средата затвориха конете, за да ги предпазят от нападенията на лъвовете и хиените. Запалиха огньове, неколцина опитни ветерани излязоха на лов и се върнаха с прясно месо. Ароматът на печено и силната миризма на конете със сигурност щяха да привлекат дебнещите наоколо лъвове. Разпределиха месото поравно и командирът позволи по чашка разредено с вода вино.

След вечерята Амеротке легна до Шуфой, за възглавница сложи кожената торба и се уви с бойното наметало. Сънят му бе неспокоен, често се стряскаше от виковете на постовите и вкаменяващите сърцето ревове на зверовете. Шуфой обаче спа като къпан и на сутринта Амеротке едвам го събуди.

С напредването на деня жегата стана безмилостна, слънцето прежуряше безпощадно, прахолякът се виеше като демон и успяваше да намери пътя към очите и напуканите устни. Към обед стигнаха до един оазис. Командирът прие предложението на Амеротке да изчакат да се разхлади и да тръгнат отново надвечер. През втория етап от пътуването съдията бе като сомнамбул. Шуфой бе замлъкнал — прашна фигурка, стиснала здраво перилата на колесницата. Амеротке се опитваше да не обръща внимание на жегата и задушливия прахоляк, припомни си на какво го бяха учили, съсредоточи се върху конете, внимателно ги направляваше, придърпвайки поводите и задържайки ги на безопасно разстояние от предната колесница. Слънцето неохотно се спускаше от небосклона, лъчите му вече не жареха толкова немилостиво. Съдията свали маската от лицето си и с наслада усети хладния полъх, отпи глътка вода и сдъвка шепа фурми.

Огненият диск неочаквано се скри, пустинята се промени, ослепяващата белота отстъпи място на зловещи черни скали и прелитащи сенки.

— От мен никога няма да излезе истински воин — изстена Шуфой. — Много съм дребен, а и вятърът...

— потърка лицето си. — Белегът ме боли ужасно.

За да го разсее Амеротке, посочи кръжащите лешояди.

— Вече сме близо, Шуфой. Лешоядите никога не са далеч от оазиса, тъй като там намират плячката си.

Не след дълго се чу вик, първата колесница зави и се върна.

— Господарю — командирът обърса лице и посочи през рамо. — Пристигнахме. Очакват ни студена вода и прясна храна.

Колоната набра скорост, конете подушиха водата и ускориха ход. Пред погледа им изплува оазисът, обграден от висока дървена ограда. Стражите се бяха подслонили под издадените козирки, за да се предпазват от слънцето. Отпред ги чакаше войник само по кожена поличка и с бяла кърпа на главата. Размени няколко думи с командира на ескадрона, след което голямата порта бе отворена и влязоха в Оазиса на горчивата вода.

Амеротке и преди беше посещавал подобни места и това по нищо не се отличаваше от останалите. Зад дървената ограда се виждаха палми и тучна трева. Стражите и затворниците спяха в колиби. Оазисът бе чист, боклуците се заравяха в пустинята. Но все пак условията си оставаха повече от примитивни. Стражите бяха наемници, служеха по три месеца тук и се завръщаха в гарнизоните си край Тива. Затворниците изглеждаха жалка сбирщина, с окови на китките и глезените. Трудно се различаваха един от друг, но на шията им висеше глинена плочка с името и с номера.

Съдията се изми на кладенеца и се излегна да си почине. Въпреки името на оазиса водата бе сладка и чиста. Провери дали Шуфой се е настанил удобно, и отиде към чергилото досами затворническите колиби, където го очакваха пазачът и Либиеца.

— Изминал си всичкия този път заради мен? — Либиеца бе едър, с удължено лице, присвити очи и високи скули. Косата му бе вързана на опашка, слабините му — скрити под кожена пола. По мускулестите му гърди и ръце играеха сини и червени татуировки.

— Ти си воин, нали? — започна Амеротке на странната езикова смесица, която се говореше във войската.

— Убивал си по време на битка?

— Аз съм воин и вожд — отвърна високомерно затворникът. Усмивката му издаваше горчивина, погледът му беше лукав. — Убивал съм египтяни в битка. Защо си тук? Как се казваш?

— Името ми не те интересува. Дошъл съм да ти задам въпрос. Защо хората ти са нападнали място като това и са избили всички пазачи и затворници?

— Никога не биха го сторили.

— Не те лъжа. Огледай се, Либиецо. С изключение на колесниците и конете, а вероятно и на оръжията, какво ценно има тук?

— Съдия ли си? Казаха, че е дошъл съдия. Какво става в Тива?

Амеротке се опита да избегне отговора, но Либиеца настоя, вероятно усещайки, че може да извлече изгода от посещението. Приведе се напред и вдигна окованите си ръце:

— Кажи ми истината, кажи какво става в Тива.

Амеротке описа грабежите на гробниците и смъртта на генерал Сутан. При споменаването на името Либиеца се поусмихна и извърна поглед.

— Трябваше да го убием — прошепна — или да го вземем в плен. Какво друго се е случило в Тива, та си тук?

Амеротке разказа за убийството на Мафдет и за изчезването на четирите хесетки. Когато свърши,

Либиеца помоли за чаша вино. Той се съгласи и затворникът вдигна грубата глинена чаша за наздравица.

— Представи си, господарю съдия, че си либийски воин. От какво ще имаш нужда в пустинята?

— От злато и сребро, за да купувам оръжия и храна.

— Имаме си достатъчно. А ако не ни достигне, лесно можем да си го набавим — разсмя се на озадачената физиономия на Амеротке. — Ако ти помогна, какво ще стане с мен?

— Ако наистина ми помогнеш, ще те освободя от веригите ти. Ще получиш нови дрехи и ще бъдеш закаран на другия бряг на Нил. Ще ти дам храна и вода, лък, нож и колчан стрели. Ще си свободен да се върнеш при хората си.

Усмивката изчезна от лицето на затворника. Той посочи медальона със знака на Маат на врата на Амеротке.

— Закълни се.

Амеротке се подчини. Либиеца допи виното, помоли за още и доволно млясна с устни.

— Момичетата от храма — започна той, — тези хесетки, са девици от добри семейства, нали? Красавици с нежна кожа?

— Но вие крадете достатъчно жени от селата.

— От селата! — повтори подигравателно либиецът. — И какво получаваме? Какво намираме там? За какво изобщо рискуваме живота си? За някоя изкукала баба или за две-три глупачки, на които не им е стигнал умът да се скрият — вдигна ръка и оковите се раздрънчаха. — Помисли, господарю съдия, племената скитат из пустинята, жените са малко, съпруга можеш да избираш само сред сестрите и братовчедките си — усмихна се, при което проблеснаха острите му зъби. — Всеки вожд би нападнал един затворнически оазис, независимо от нищожната плячка, стига в замяна да получи четири египетски красавици! Хесетки, ненадминати по хубост и грация. Помисли малко, ако се съмняваш, запитай се колко би платил един египетски търговец за тези момичета.

— Много, но...

— Но къде би ги скрил ли? — прекъсна го затворникът. — Хе-хе! Момичетата са в пустинята, господарю съдия, те са били отплатата за нападението.