Ястреба и гълъбицата

Глава 7

Точно в два часа Едуина удари камбанката — знак гостите да се съберат в трапезарията й, където всички се насладиха на обилен обяд, който би направил чест на всяка благородническа къща в Англия. От мястото си начело на масата Едуина се усмихваше лъчезарно и спази обещанието си да остави виното да се лее в изобилие. Гостите не се въздържаха и изпиха количество, пропорционално на потискащата жега.

Седнала между двамата братовчеди, Теди вдигна чаша, когато Деймиън се изправи, за да произнесе четвъртия си за следобеда тост.

— За Вирджиния — провикна се той да заглуши жуженето от разговорите. Страните му бяха зачервени, а косите — леко разчорлени. Но независимо от младежкия му ентусиазъм, гласът му отекна с благородство, което дълбоко натъжи сърцето на Теди. Той вдигна чашата си по-високо. — За Вирджиния. Да пием за това, земите ни да останат свободни, мъжете — честни, а жените — плодовити.

Теди обърна очи към Уинчестър и откри, че той настойчиво се взира в нея. Тя поруменя и се наведе над чашата. Стори й се, че всички присъстващи наблюдават разменените погледи и жестове помежду им с нездраво любопитство. Смущението й още повече се усили. Дали пък не го породиха думите на Деймиън?

Пресуши чашата си и се опита да не поглежда недокоснатата чаша с вино пред Уинчестър. Той държеше в масивната си ръка друга, пълна с кехлибарена течност. Продължаваше да се държи със същото спокойствие, с което прие цялата сватбена церемония, и въпреки това Теди не можеше да се отърве от мисълта, че поведението му все повече бие на очи, колкото повече напредваше обядът, а разговорите ставаха по-оживени. Ако възнамеряваше да демонстрира неудоволствие от присъствието си на масата, успяваше отлично.

Навсякъде около него кипеше веселие. Тридесетината гости пиеха на воля, хранеха се с апетит и се наслаждаваха на остроумията си. Но макар Уинчестър да остана някак странно откъснат от всичко, Теди изпита неспокойното чувство, че той всъщност се държи като мечка гризли, която ревностно пази бърлогата си. Подобно поведение й се стори странно дори за него. Поради някаква неясна тревога тя се размърда на мястото си. Все пак беше по-добре да приеме тази проява на нетърпение като желание фарсът да приключи. Гледа я така втренчено само защото очаква кимването й — знак да си тръгнат. Да, това беше. В момента обаче представата да се озове в Мирамер насаме с него й се струваше по-малко привлекателна от убежището, каквото представляваше знойната трапезария на леля й. Не бе съвсем готова да напусне пределите й. Нека Уинчестър се чумери и да я зяпа колкото иска. Никога през живота си не се бе подчинявала от страх.

Усети, че се е увлякла в царуващото веселие. Не че Деймиън Коул не се погрижи осезателно за това. Без да обръща внимание на смръщеното изражение на братовчед си — или може би точно поради тази причина — и подкрепен с поне половин дузина чаши вино, Деймиън забавляваше Теди с истории от детството си по бреговете на Тайдуотър. Но внезапно изражението му помръкна, а гласът му стана дрезгав и тъжен.

— Не приемай името Уинчестър, ако не уважаваш историята му, Теди — посъветва я Деймиън с известна горчивина. — Съпругът ти имаше осем чичовци, които не доживяха до старини. И една леля — моята майка, лека й пръст. Тя живя достатъчно дълго, за да ги погребе всичките в Мирамер. Един ден добре ще опознаеш мястото. — Той хвърли кос поглед към братовчед си. — Понякога Майлс отива там нощем, явно да разсъждава за своята тленност. Няма начин да не те спохожда чувство за вина, когато всичките ти братя и сестри са умрели още през детството си, а ти, по неразбираеми за всички причини, си бил пощаден.

— Стига, Деймиън — долетя строгият глас на Уинчестър. Многозначителните нотки в тона му, накараха Теди да настръхне.

Тя сложи ръка върху рамото на Деймиън с надеждата да насочи мисълта му към друга тема.

Но той сякаш не я забелязваше. С очевидно нежелание се извърна и започна да си играе със столчето на чашата, като продължи:

— От март до септември там изобилно цъфтят виолетки. Според майка ми те са родени от всички сълзи, пролети там за така рано прибраните деца от рода Уинчестър. Всичките ми вуйчовци били млади, все неженени, с изключение на бащата на Майлс. Сражавали се редом с него по време на революцията. Не е нужно да уточнявам, че да били блестящи. Всички притежавали инстинкта на герои и проявявали голяма храброст, независимо пред какви трудности се изправяли. До един загинали благородно по бойните полета.

С натежало сърце Теди забеляза как Деймиън пресушава чашата си и дава знак да му налеят още вино.

— Не им завиждай за смъртта, Деймиън — промълви тя толкова тихо, че се усъмни дали Уинчестър я е чул.

Нещо обаче й подсказваше, че той долавя всяка думичка, независимо от шумните разговори наоколо. Деймиън вдигна решително брадичка.

— Дори и да не нося честното име Уинчестър, във вените ми тече същата кръв, като пролятата по онези бойни полета, а гордостта ми е не по-малка. Не си прави илюзии: ще поддържам славното име на рода Уинчестър и храбро и с чест ще участвам в битките, подобно на вуйчовците ми.

Теди усети как цялата изстива. Стисна ръце в скута си, за да се въздържи да не изтръгне чашата с вино от Деймиън.

— Няма никакъв героизъм в преждевременната смърт. Тя е трагедия. Благородно е човек да защитава страната и свободата си. Но да флиртуваш със смъртта само за да поддържаш традициите, свързани със семейното име, е съвършено друго и съвсем не е най-мъдро като поведение.

— Мъдро?

Острият смях на Деймиън преряза Теди като с нож. Тя едва не се отдръпна, когато той вдигна замъглените си очи и ги насочи към братовчед си, а устните му се извиха и едва просъска:

— Мила моя госпожо Уинчестър, никой мъж няма да приеме мълчаливо опозоряването на семейното име от когото и да било. Особено ако това е жалък арогантен тип, тънещ в самоомраза.

— Деймиън, моля те… — прошепна Теди, осъзнавайки как се разтреперва от предчувствие за нещо ужасно, което ще се случи в сватбения й ден край изисканата маса на леля й, а тя не е в състояние да го предотврати. Как, по дяволите, стана така? — Веднага ме придружи навън, Деймиън — настоя тя, сложи длан върху неговата и дръпна стола си назад.

Той се освободи от ръката й, а гласът му прозвуча още по-високо поради обзелата го злоба. Поведението му накара някои от гостите да погледнат към тях.

— Подигравка е да седи тук, сред нас. Тъпче корема си и брои парите си. Не му пука, че оставя други мъже да загинат, докато бранят неговите земи и неговата свобода.

Теди остана неподвижна в очакване да чуе бруталния отговор от Уинчестър. Едва успя да прошепне:

— Той няма да позволи да го нападаш. Престани, преди да…

— Преди да… какво? — присмехулно попита Деймиън и захвърли бродираната салфетка. Краката на стола му се плъзнаха по пода, докато той се отблъскваше от масата. Всички в помещението застинаха и се смълчаха. — Не мога да изложа името Уинчестър повече, отколкото той успя да го направи. Да, ние всички наистина сме глупаци, щом позволяваме това да продължава. Самото му съществувание е подигравка за нас. Той трябва да бъде хвърлен в затвора и там да изгние! Трябваше да бъде кастриран заради онова, което ти причини, а не да му се дава възможност да те има отново и отново, да напълни утробата ти със сатанинското си семе…

Теди скочи на крака. До себе си усети как и Уинчестър е станал прав. Без да се замисли, се извърна към него и сложи ръце на гърдите му. Под бялата ленена материя на ризата му усети разгорещената му кожа. От него се излъчваше силна енергия, която той сякаш не можеше да удържа повече. Как ще упражни каквото и да е влияние върху него, след като не се справи дори с Деймиън Коул?

Вдигна очи към неговите — дъхът й секна. Самият дявол щеше да се стъписа от свирепото му изражение. Наоколо им цареше пълна тишина.

— Недей — промълви тя простичко.

Прехапа треперещите си устни, когато очите му се впиха в тях.

— Дори аз няма да отмина такова нещо с мълчание — промърмори той, а мекотата в гласа му не съумя да прикрие гнева, който клокочеше в гърдите му. — Никой няма да разговаря по подобен начин със съпругата ми и да му се размине.

Теди усети как стомахът й странно се сви.

— Но аз вече му простих.

Студените му очи се взряха в нейните.

— А на мен прости ли?

Душата й се разтърси; там се надигаше нещо свирепо и непознато. И то съвсем неочаквано. Ноктите й се забиха в дланите и тя спусна свитите в юмруци ръце от гърдите му. Сведе очи, напълно объркана.

Зад гърба й Деймиън се провикна:

— Хайде да довършим онова, което започнахме на полето на честта, братовчеде. Не си спомням да ми бе предоставена възможност да дам своя изстрел. Ако не ме лъже паметта и тогава се скри зад полите на съпругата си.

Уинчестър така бързо реагира, че Теди загуби усещането за пода под краката си, когато той я грабна с една ръка през кръста и я прикри зад гърба си. Неразбираща какво става, тя се извърна и се опря на ръката, която все още стоеше върху извивката на талията й. Надигна се на пръсти и се опита да надникне през рамото му. Щракването от затвор на пистолет изведнъж смрази кръвта й.

Деймиън стоеше с широко разтворени, обути в ботуши крака, а пистолетът му бе насочен към гърдите на Майлс. От подобно разстояние, при такава голяма мишена, дори мъж, замаян от прекалено много вино, нямаше начин да не уцели. Моментът на смайване отмина — чуха се женски писъци, от челото на масата чичо Джордж скочи от стола, а ръката му тутакси посегна към късата му сабя. Няколко младши офицери постъпиха по същия начин, но всички застинаха, щом Майлс вдигна ръка.

Странна, вълча усмивка се появи върху лицето на Деймиън.

— Изплаших ли те, братовчеде? — Размаха пистолета по посока на хората наоколо. — Тези поне са изплашени. Стоят мълчаливи като риби, понеже знаят, че и най-малкото движение ще ме накара да натисна спусъка. Или просто с нетърпение очакват да свърша тази работа вместо тях? Тук няма човек, който да не ми благодари, ако те убия. А новата ти булка — вероятно най-много от всички.

— Остави пистолета — обади се Майлс спокойно и така уверено, че Теди изпита истинско облекчение. — Остави го и можем да си вървим у дома в Мирамер.

— У дома? — изсумтя Деймиън. — Отивам в морето, братовчеде, както ще постъпят всичките ми съотечественици. Ще излезем от Балтимор, за да освободим страната ни от тиранията. Аз поне не мога да пресметна в пари цената на робството на заловените ни моряци, на разложения ни национален дух! За това заслужава да се бие човек. За нашата свобода! Без нея животът не си струва да се живее. Непосредствената заплаха за нашата свобода обединява всички ни и въпреки това ти дръзваш да се разграничиш от нас. Преди да поемеш сетния си дъх, братовчеде, ни кажи защо така презираш предците си и страната си. Кажи ни, по дяволите! Или, за Бога, ще сторя непоправимото, защото в момента ненавистта ми към теб няма граници. Говори!

Последните думи на Деймиън почти не се чуха — той сепнато извика, когато пистолетът бе избит от ръката му. Оръжието се плъзна по пода и Майлс го настъпи с ботуш.

— Съвсем навреме се появи, Рейнолдс — отбеляза Уинчестър, обръщайки се към високия, русокос мъж, който сякаш изникна от въздуха зад стола на Деймиън.

Мъжът се разсмя и разкри ред удивително бели зъби на фона на загорялото си от слънцето лице. В сините му очи проблясваха закачливи пламъчета.

— Все още никой не е в състояние да ме обвини, че не се появявам навреме, стари приятелю. Радвам се, че успях да ти помогна.

С елегантен жест той вдигна бастуна си с дръжка в перлен цвят. Теди си даде сметка, че именно с него е избил пистолета от ръцете на Деймиън. Докосна с ръка, обвита в безупречна ръкавица, рамото на младежа и това бе напълно достатъчно да възпре Деймиън от по-нататъшни действия. Както и силното смущение, предположи Теди, ако съдеше по избилата руменина върху страните на Деймиън, причинило внезапната му неспособност да погледне когото и да било в очите. Нахакаността и дързостта му изцяло се бяха стопили.

— Хайде, продължавайте с веселбата! — подкани Рейнолдс с подкупваща усмивка, на която гостите не можеха да устоят: повечето приеха сцената като обичайна свада между братовчеди.

Властното присъствие на Рейнолдс и брилянтният начин, по който обезоръжи Деймиън възвърнаха увереността на присъстващите, че всичко вече е наред. Леля Едуина нареди да се донесе още вино и оръжията да бъдат прибрани.

Теди не си даваше сметка, че силно притиска корема си с ръка, докато съвсем неочаквано не се озова под мишницата на Уинчестър. Той я придърпа близо до себе си. Дъхът в гърдите й отново секна. В прегръдката му се долавящо подчертано собственичество. Жеста му Теди, кой знае защо, свърза с Рейнолдс. Колкото и странно да й се стори — предвид на смразяващото й предчувствие отпреди малко — някакво скромно задоволство стопли кръвта във вените й. Или това бе просто топлината, която я обливаше винаги щом Уинчестър се окажеше близо до нея?

— А аз си помислих, че си си тръгнал — заяви Уинчестър на Рейнолдс.

— Не и преди да се запозная с булката. — Магнетичният поглед на младия мъж се насочи към Теди и се задържа върху нея. — Съвсем непредвидено ме забавиха в розовата градина на леля ви, госпожо Уинчестър. Извинете ме, че пристигам със закъснение на обяда.

— Извинен сте, господине.

Теди не успя да възпре разцъфтяването на една усмивка върху устните си. Нямаше представа до каква степен тя се дължи на съперническото другарство, което долови, че съществува между двамата мъже. Вероятно просто попадна под омаята на неотразимия му чар и красивото му лице. Съмняваше се дали някоя жена е в състояние да му устои, дори в сватбения си ден.

Рейнолдс наклони глава и заговори тихо с кадифения си глас:

— Наричайте ме Джул, мила. Всички приятели ми казват Джул. — Сините му очи се стрелнаха към Уинчестър. — Като изключим съпруга ви. Но пък представа нямам за какъв точно ме смята. Впрочем, изглежда никой тук не знае какво е отношението му към когото и да било. Готов съм да се обзаложа, че не ме смята нито за приятел, нито за враг.

— Спасихте живота на съпруга ми. — Гласът й прозвуча дрезгаво — той, естествено, го долови безпогрешно, — което недвусмислено издаваше, че сърцето й е пленено по някакъв начин. Да не би от Уинчестър? Дяволите да я вземат, но започва да си въобразява какво ли не. Просто не желаеше този мъж да бъде убит. Не искаше никой да бъде убит. Този път усмивката й се разля по цялото лице. — Смятам ви за мой скъп приятел, Джул.

— Виждаш ли, стари приятелю. Казах ти, че хората адски ме харесват. Трябва съвсем скоро да ви посетя в Мирамер.

— Настоявам да го сторите — изчурулика Теди и остана страшно доволна, долавяйки видимото раздразнение на застаналия до нея Уинчестър. — Вие сте истински герой, Джул — добави тя сладко.

Рейнолдс засия.

— Той не се готвеше да ме убие — изръмжа Уинчестър. — В следващия миг щеше да ми подаде проклетия пистолет. Никога не е можел да пие, без да му се замае главата.

Рейнолдс, загледан в Теди, вдигна русите си вежди.

— Виждате ли? Това е благодарността, която получавам, че спасих живота му и опазих хлапето да не попадне в затвора. — Рейнолдс дружески потупа Деймиън по рамото, което накара младежа отново да се изчерви и да потъне още по-ниско в стола си. Като изглеждаше напълно смаян Рейнолдс продължи: — Старият ми приятел сега ще ме обвини, предполагам, че по някакъв начин съм нагласил всичко, за да изпъкна като герой и то единствено, за да спечеля сърцето ви, мила моя.

— Мина ми подобна мисъл — призна Майлс също вперил поглед в Теди. — Ще кажа на прислугата да донесе багажа ти.

Тонът му не търпеше възражение. Нито хватката на горещата му ръка върху нейната. Повелителните му думи стопиха желанието й да му се противопостави. Той не изглеждаше ни най-малко смутен от разигралата се сцена. Излизаше, че Уинчестър не е склонен да спори с никого, независимо от обстоятелствата. Ледена тръпка пробяга по тялото й при мисълта, че се е омъжила за човек, готов от упоритост да рискува оловен куршум в гърдите, само за да постигне своето.

— За Бога, нали не се готвиш да я откъснеш от мен така бързо — възрази Рейнолдс, видимо обиден. Вдигна вежди, преди да продължи: — Чуй ме, стари приятелю. Лелята на съпругата ти се справи блестящо с разигралото се бедствие, отвеждайки набързо гостите в големия салон, където оркестърът ще засвири менует всеки момент. Не ми казвай че не чуваш божествените звуци. Нали не се готвиш да откажеш на съпругата си да потанцува в сватбения си ден?

Уинчестър видимо стисна зъби, но погледът му не се откъсна от Теди.

— Не танцувам.

— Жалко, стари приятелю. Не вярвам да се изненадаш особено, ако узнаеш колко добре се справям с менуета.

— Ни най-малко, Рейнолдс. Яздиш кон по-добре от всеки, когото познавам. — Черните вежди над бездънните тъмни очи се стрелнаха нагоре, заличавайки всякаква следа от похвала, каквато на Теди й се стори, че долавя в тона му. — Скъпа моя, изборът, естествено, е твой.

Теди хвърли поглед към Рейнолдс. Усещаше съсредоточеното внимание на Уинчестър върху себе си.

— Съпругът ми иска да съм щастлива, Джул.

— Разбирам го — една щастлива жена придава смисъл на живота. Не очаквах, че старият ми приятел го е осъзнал. Но осъзнаването и осъществяването са две съвършено различни неща. Дълбоко се съмнявам, че отчита това. О! Засвириха нов менует. Да опитаме ли, мила моя?

Теди се загледа в протегнатата ръка на Рейнолдс и се учуди как въобще допусна да се озове в подобна ситуация. Двама съвършено неприличащи си мъже, всеки властен по своему. Някои от познатите й жени биха извършили убийство, за да са на нейно място.

— По-добре друг път — отвърна тя с искрена усмивка. — Страшно сте чаровен, Джул. Непременно ни елате на гости в Мирамер.

С една ръка подхвана полите си и се опита да изтегли другата. Малко се изненада, че Уинчестър й позволи. С вирната брадичка се спря, колкото да докосне рамото на Деймиън, после мина енергично край смаяния Джул Рейнолдс. Във фоайето се отправи към извитото стълбище и започна да се изкачва, ала гласът на Уинчестър я закова на място.

— Теди.

Леко се извърна и стомахът й се сви, щом погледът й се спря върху него: стоеше в подножието на стълбището с ръка върху парапета. Каква, за Бога, е причината за това вътрешно безпокойство? Ако бе романтична по природа, вероятно щеше по-бързо да намери обяснението. Звучността на плътния му тембър щеше да е достатъчна, за да омекнат краката й. Никога досега не се бе обръщал към нея по име. В това се проявяваше нещо смущаващо интимно. И, естествено, никак не й помагаше фактът, че в момента изглеждаше така привлекателен в добре скроения си костюм; буквално привличаше погледа като магнит. Всяка жена би се замаяла от вида му.

И въпреки всичко набитото, неромантично око на Теди долови, че цялото му поведение някак се противопоставя на общоприетото. Сякаш чрез изисканото си облекло всъщност се надсмиваше на присъстващите. През цялото време изразът на лицето му оставаше дистанциран и някак безразличен, а в тона му постоянно се прокрадваше сарказъм. Побелелият от напрежение белег на бузата му само засилваше впечатлението от арогантното му държание.

Осмисляйки всичко това, би трябвало да не харесва този мъж, а още по-малко да се интересува дали ще бъде застрелян, или не. Би следвало лесно да повярва и в най-лошите приказки за него. Нямаше причини стомахът да я присвива така. Вълнението, което я обземаше, съвсем не я успокои. Доста се гордееше, ако не с друго, то поне с това, че добре се познава, разбира мислите си, наясно е с желанията си. Фактът, че изобщо не схващаше какво става с нея, я разтревожи. А когато погледът на Уинчестър се закова върху откритата част от гърдите й, си помисли дали не е по-добре да беше затворничка на кораба на Кокбърн. Тогава поне разбираше врага насреща си.

Инстинктивно вдигна ръка и направи отчаян опит да се закрие. От мястото на Уинчестър в подножието на стълбата вероятно изглеждаше, че всъщност му предлага по-добър изглед към женските си прелести. Дълбокото деколте, идея на леля й, разбира се, никак не й помагаше. Хладните й пръсти докоснаха пътечката между гърдите, която изчезваше в деколтето. Тъмни огньове проблеснаха в очите му. Погледът му не се откъсваше от нея и я парализираше; бе невъзможно да побегне. Тялото й откликна въпреки волята й и се обля с такава топлина, че краката й отмаляха, а връхчетата на гърдите издуха тънката копринена материя.

Част от нея изцяло се наслади на това състояние. Бурно, с радост. Макар и за кратък миг.

Хвана се за парапета и стиска зъби, преди да промълви:

— Ще бъда готова след минута.

Гласът й прозвуча задъхано, сякаш погледът му й пречеше да говори.

Най-после очите му се вдигнаха към нейните. Някакъв тик пробяга по бузата му.

— Не се налага да бързаш излишно.

— Искаш ли нещо от мен?

— Просто ми стана любопитно. — Устните му се извиха в бегла усмивка, лицето му придоби приятелски и обезоръжаващ израз, но Теди подсъзнателно прецени, че така е по-опасен отколкото в най-намръщения си вид. Звуците на цигулки около тях само увеличаваха объркването и неудобството й. — Мисля, че си първата жена — омъжена или не, която отказва нещо на Рейнолдс. Стои напълно смаян и зяпа през прозореца на трапезарията.

— И ти би искал да му дадеш приемливо обяснение така ли?

— В собствените си очи той се смята неотразим за жените.

— Напълно разбираемо е. Той е великолепен. — Веждите му се вдигнаха нагоре и тя му отвърна със същото. — Няма да съм искрена и ще изглеждам като глупачка, ако не го призная, Уинчестър. И двамата знаем колко съм права. Да не би случайно да ме изпитваш?

Изведнъж той сякаш стана с няколко сантиметра по-висок. Свъси вежди.

— Да те изпитвам? За Бога — не. Не ми е хрумвала подобна мисъл. Просто ми е любопитно, по дяволите. На жените им е трудно да отказват на Рейнолдс. Това е всичко.

Теди изпита желание да увеличи временното си надмощие:

— И ти му завиждаш, така ли?

Погледна я свирепо:

— Глупости. — Прокара ръка през косите си, а веждите му се смръщиха още по-силно. Направи неопределен жест към трапезарията, но очевидно се въздържа да не се насочи натам. Отново я изгледа сърдито, преди да добави: — Искаш ли да знаеш истината? Ни най-малко не ме интересува дали щеше да решиш да му правиш компания на дансинга през цялата останала част от следобеда.

— Разбирам.

— Не ти вярвам. Жените вечно си въобразяват какво ли не.

— А ти очевидно си имал неприятности с женските надстроения и преди.

Веждите му отново се сключиха. Тикът стана по-видим.

— Опитът ми с жените, преди да те срещна, в никакъв случай не ме е подготвил да се справя с тебе, съпруго.

Теди усети как устните й неволно се извиха в усмивка.

— Благодаря ти, Уинчестър.

Отговорът й сякаш още повече го озадачи.

— Ти си жена, която обърква.

— Защото отказах на Джул ли? — Смехът й бе непринуден. — Уинчестър, в това няма нищо мистериозно. Отказах му, защото не мога да танцувам.

Той я погледна смаяно.

— Не можеш да танцуваш?

— Точно така. Никога не се научих. Вероятно е по-добре да знаеш още от самото начало: никак не ме бива в женските занимания. Неумението ми да танцувам или да свиря на пиано са сред най-дребните ми недостатъци. Искрено се надявам, че не очакваш дълги, спокойни следобедни събирания, през които ще ме слушаш как свиря или извивам глас в песен, защото не мога и да пея. А ти пееш ли?

Той се поколеба за миг, преди да отвърне:

— В Мирамер не е звучала музика, откакто майка ми почина. По онова време бях десетгодишен. Нямам спомен някога да съм пял. Освен това не разполагам с време за подобни занимания.

— Извинявай, Уинчестър. — Даде си сметка колко тихо прозвучаха думите й. — Естествено, че не би очаквал подобни неща. А Джул вероятно би разтърсил гредите с дълбокия си глас.

Не се въздържа и го погледна с присвити очи.

— Ако желаеш, не се съмнявам, той ще те научи да свириш на пиано. Способностите на този мъж да търси развлечения и да им се наслаждава са неизчерпаеми.

— Мисля си, че на всеки от нас малко забавления от време на време биха се отразили добре.

Погледът на Уинчестър стана по-дълбок и тя се напрегна, напълно убедена, че ако му предостави и най-малка възможност, той ще срине всяка преграда, която тя възнамерява да издигне помежду им. Наистина, коментарът вероятно е прозвучал странно, като се има предвид в какъв разкош живее и как безцелно си прекарва времето, откакто преди по-малко от месец се появи в къщата на леля си. Независимо от цялата си проницателност, на Уинчестър никога не би му дошло наум, че тя няма и минутка отдих или облекчение, изтормозена от затвора, в който се бе превърнал нейният живот и този на Уил.

Докато стоеше там, поради съвсем неясна за нея причина, за миг я обзе желание да стори нещо немислимо. Какво ли в маниера на Уинчестър трогна някаква самотна частица в душата й, та тя изпита внезапно желание да сподели товара си. Дали пък този мъж не би я разбрал?

Силно прехапа устни и мислено си заповяда да се стегне. Как така й хрумна, че е безпомощна и не е в състояние сама да се справи? Безобразие! Как въобще й мина през ума, че е възможно да поеме подобен риск? Вярно, Уинчестър е така впечатляващ — човек лесно би предположил способности за велики и героични постъпки. А и пулсът й наистина се ускоряваше всеки път, когато застанеше до нея. Доколкото й бе известно обаче привлекателният външен вид на един мъж и способността му да причинява сърцебиене на жените никога не са допринасяли за превръщането му в герой. Ако й е останала и капчица разум, ще помни, че той е последният човек, към когото може да се обърне за помощ. Уинчестър се интересува единствено от себе си. Това тя знае със сигурност. Тогава защо й е толкова трудно да го има предвид в момента? Вероятно защото досега инстинктите й никога не са диктували на разума й.

Не трябваше да гледа повече Уинчестър. Божичко, какво ли не си въобразява, че съзира в тези дълбоки очи! А и още по-лошо: не е изключено да се издаде какво изпитва, а това пък съвсем не желае.

— Трябва да вървя — заяви тя и извърна поглед.

Наистина, трябва да побегне от него или ще загуби част от себе си на това стълбище. Обзета от тревога и смущение, тя вдигна поли и се накани да продължи нагоре, но замръзна — ръката му обви талията й.

— Почакай.

Изключено е да не си е въобразила скритата молба в гласа му. Уинчестър никога не би умолявал никого — най-малкото нея — за каквото и да било. Дяволите да ги вземат романтичните мисли. Очевидно е станала жертва на сватбените приготовления, поддаваше се на аромата на рози и жасмин, усеща влиянието на топлината, виното и музиката. Всичко се бе съюзило, за да забрави здравия си разсъдък. Уинчестър продължава да е все същият черен негодник. А тя е шпионка на Кокбърн. Женитбата им е фарс. Уил е още затворник. Това, че е станала съпруга, не променя нищо.

Не се извърна, дори когато освободи ръката си от неговата и побягна по стълбите като бяло копринено облаче. Той не откъсна очи от нея, докато тя не изчезна в коридора на втория етаж.

Чувствайки се изненадващо нелепо, Майлс се отдръпна и се пребори с внезапно обзелото го силно желание да хукне след нея и да я разтърси, за да изкопчи истината. Очевидно нещо неочаквано я бе разтревожило. Не че не познаваше способността на жените да се разстройват от какво ли не. Някои от познатите му превръщаха целия си живот в тревоги и им се наслаждаваха непрекъснато. Но просто не му се вярваше Теди да се разстрои, освен ако няма основателна причина. И, по дяволите, въобще не му идваше наум каква би могла да бъде тя.

Почеса се по врата, за да облекчи напрежението от стегнатата яка; неволно пак се намръщи. Тази проклета жена го караше да се чувства като съвършено неопитен мъж. А това напълно го объркваше.

Няма да се поддава на подобно настроение! С широки решителни крачки се отправи към трапезарията; приближавайки се, музиката зазвуча по-силно. Намръщи се, облян от обилните летни аромати. По дяволите тази музика и виното. По дяволите бялата й копринена рокля. По дяволите и нейния непринуден смях. Така спонтанно се разсмя. И така омагьосващо. Допусна да му замае главата. Точно както бе позволил Рейнолдс да му влезе под кожата, без да има ни най-малка представа защо. През всичките години на тяхното познанство, при всичките спечелени облози или загубени надбягвания, при цялото им съревнование един с друг, Рейнолдс никога не бе такъв трън в очите на Майлс, както този следобед.

Именно затова той изобщо не смекчи резкия си тон, когато завари Рейнолдс да помага на Деймиън да се надигне от стола.

— Остави го! — изръмжа Майлс. Гневът му веднага направи впечатление на чувствителния Рейнолдс. — Нека сам се оправя.

Русокосият се засмя дружелюбно.

— Не го ли засрамихме достатъчно за един следобед? Най-малкото можем да му помогнем да се настани в каретата.

— Той си е виновен — сряза го Майлс. — Да не е пил толкова.

— Събитието смая всички ни, стари приятелю. Нищо лошо не се е случило.

Майлс изсумтя нещо неразбираемо и насочи ядосан, безмилостен поглед към братовчед си.

— Дори да трябва да го вържа за седлото, той ще язди до мен през целия път до Мирамер. Съп… Искам да кажа — Теодора, ще разполага с цялата карета.

Без да обръща внимание на смаяното „Аха“ на Рейнолдс, хвана Деймиън за реверите и го изправи на крака.

Погледът му неволно се смекчи, когато младежът вдигна към него воднистите си зачервени очи и с мъка изрече:

— Прости ми, братовчеде. Страшно се срамувам. Аз…

— Стига. — Майлс прокара ръка по предницата на униформата му, за да я оправи, и го обърна към вратата. — Съсредоточи се върху необходимостта да вървиш изправен.

Деймиън се стегна като човек върху палубата на разлюлян от вълните кораб.

— Виното замая главата ми. То…

Независимо от заканите си преди миг, Майлс го хвана под ръка и му помогна да тръгнат към вратата.

— Всичко ми е ясно, Деймиън.

— Но аз наистина бях изгубил контрол над себе си, Майлс. Можех да те застрелям.

— Не, нямаше да го сториш.

— Толкова ли бе сигурен в появата на Рейнолдс?

— Той изненада и двама ни. Не, Деймиън. Човек има един особен поглед в очите, когато се готви да убие.

— Искаш да кажеш, че не съм в състояние да извърша действието докрай и по някакъв начин очите ми ме издават?

— Да, точно така.

— Обиждаш ме, братовчеде.

Майлс изсумтя и процеди през зъби:

— Напротив. Тази мисъл може да те успокои.

— Да ме успокои? Та нали съм войник? И във вените ми тече кръвта на Уинчестърови. Ето, успя както винаги да ме вдъхновиш.

Майлс спря — вече бяха излезли във фоайето.

— Да те вдъхновя за какво? — осведоми се той.

Замъглените очи на Деймиън се вторачиха в него.

— Ами да се науча да убивам, разбира се. Ако ще загивам трагично млад, добре е да отнема живота на няколко от проклетите англичани.

Майлс стисна по-здраво ръкава на Деймиън, докато младежът се мъчеше да се освободи.

— И ако оцелееш, как ще живееш с мисълта за кръвта на тези хора върху ръцете си?

Деймиън се облегна върху рамото на Майлс. След кратко мълчание отвърна:

— Ами като теб. Сигурно ще се измъчвам и тормозя. Но това те прави още по-голяма загадка от предците ни. Все едно — както и да постъпя, няма да опетня името Уинчестър.

Майлс прехапа устни, за да не изрече думите, които бяха на езика му. Деймиън се отскубна от него и се насочи към входната врата, широко отворена от прислужник в ливрея.

— Боже, стари приятелю, държиш се така бащински.

Майлс дори не погледна към Рейнолдс, макар думите да го смутиха.

— Така сръчно и безшумно се придвижваш, Рейнолдс. Започвам да си питам дали въобще ти е нужен бастун.

Рейнолдс гръмко и жизнерадостно се засмя.

— Нищо чудно в следващия миг да заявиш, че именно аз съм Нощния ястреб, за когото всички приказват.

Майлс стрелна Рейнолдс с поглед.

— Това признание ли е?

Злорадата усмивка на Рейнолдс подсказваше, че възнамерява да запази тайните си. На глас обаче изрече:

— Няма така лесно да се отървеш от мен. Вярно е, че да бъде заподозрян човек в наши дни е достатъчно да притежава черен кон. — Рейнолдс вдигна вежди очаквателно, но Майлс само го изгледа хладно. — Ние, американците обичаме, когато сред нас се крие предател.

— Значи ти си сред тази група, така ли?

Рейнолдс го изгледа озадачено.

— А ти не си ли? Та свободата ни е заплашена. Впрочем отлично го знаеш. Вероятно по-скоро мислиш за други неща. Например за живота на братовчед си.

— Твърдо е решил да загине геройски. Войната се явява достатъчно удобно средство. — Тонът му беше суров. Вниманието му бе привлечено от далеч по-важен въпрос, който вече няколко вечери му пречеше да спи. Или самозванецът не бе дръзвал да излиза след последната им среща или му бяха поникнали криле. — Хванаха ли този тайнствен Нощен ястреб?

Рейнолдс поклати глава.

— Не че съм чул кой знае какво, разбира се. Та аз прекарах по-голямата част от следобеда в опит да се измъкна от розовата градина на Едуина Фаръл. Там нямаше никакви морски офицери. Само съпругите им. Но, предполагам, ти не знаеш нищо по въпроса…

Майлс го дари с хладна усмивка.

— Поради каква причина бих…

— Да, да, естествено. Убеден съм, че всеки американски морски офицер би ми завидял за маневрите, които демонстрирах в розовата градина. Но да се върна на въпроса ти. Стори ми се, дочух някой да споменава, че Нощния ястреб бил забелязан снощи след полунощ на юг от носа.

Майлс стисна зъби. Пропуснал го е. Онзи пак му се бе изплъзнал. По дяволите. Часове след полунощ продължи да претърсва района около носа. Внимателно наблюдаваше закотвения военен кораб за някакви издайнически сигнали. Не забеляза нищо. Срещата вероятно е продължила съвсем кратко. Прекалено кратко. А измъкването на самозванеца бе станало така безшумно, както изгряването на луната над хоризонта.

— Успял да избяга, преди войниците да достигнат брега. — добави Рейнолдс. — Доста хлъзгав тип. Не завиждам на хората, натоварени със задачата да дебнат появата му в тъмнината. Струва ми се невероятно трудно. Сигурно никога няма да го заловят.

Не, те няма. Но Майлс ще успее. И когато го стори, онзи ще си получи заслуженото, задето се е опитал да го прави на глупак. С всеки изминал ден цената, която самозванецът щеше да заплати, ставаше все по-голяма.

— На Дяволската нива, следващата събота.

След краткото напомняне за надбягването, Майлс напусна фоайето и къщата, за да изчака появата на съпругата си. Под безмилостното лятно слънце той крачеше напред-назад по алеята, докато Деймиън дремеше на седлото. След тридесетина минути Теди се появи, съпроводена от слугите, които носеха чеиз, достатъчен за десет младоженки. Цялото търпение на Майлс се бе изчерпало. Нови петнадесет минути бяха посветени на сълзливи сбогувания, прегръдки и внезапното решение кобилата Клио да замине с Теди за Мирамер, като подарък от семейство Фаръл.

С церемониална и хладна учтивост Майлс помогна на съпругата си да се настани в каретата, по чиито врати изпъкваше гербът на рода Уинчестър. Провери дали Клио е добре завързана, качи се на Зевс и заби пети в хълбоците му. Ако настроението му бе друго, щеше да сподели каретата с Теди. Въздухът около нея бе някак по-свеж. Но през този ден не възнамеряваше да се подлага на нови изпитания.

Принудиха го прекалено много пъти да се види като глупак — повече, отколкото бе по вкуса му. Налагаше да се пребори с това чувство. Да постигне нещо. Дори чисто физическото усилие — пък било то и като обере цяла тютюнева нива — би го накарало да се почувства удовлетворен. Или още по-добре — да напълни и натовари огромните бъчви. Или да подготви нова нива за засаждане. След сутрешния дъжд почвата е влажна и пръхкава; превъзходна за садене.

Възнамеряваше да складира в трюмовете на кораба си първокласен тютюн, за да бъде готов да отплава до месец. Войната няма да му попречи. Както няма да го спрат съпругата му или някакъв самозванец.