Ястреба и гълъбицата

Глава 14

— Одеяла, одеяла… — Като затръшна вратата на шкафа, Теди огледа малката стаичка. — Къде ли са?

Остави бинтовете върху койката и погледна под нея после затършува по полицата отгоре и накрая съзря очукан морски сандък в ъгъла. Изглеждаше достатъчно дълбок да побере доста одеяла.

Коленичи, дръпна резетата и вдигна капака. Застояла миризма на сол и плесен погъделичка носа й. Напомни й за месеците, прекарани на борда на Гърмяща змия. Колко далечни й се сториха тези дни.

Обзе я чувство на вина. Докато безгрижно бе позволила на Майлс да разтваря дрехите й край поточето, нейният брат, окован във вериги в трюма на Кокбърновия кораб, се намираше на косъм от смъртта.

А Уинчестър си мислеше, че само той крие тайни. Изведнъж я обзе студена паника. Загледа се в сандъка, обзета от желание да разголи пред него душата си, както той оголи гърдите й край брега. Но последствията от подобна постъпка я възпираха. Как да му признае всичко, как да довери измамната си игра, да остави живота си и този на Уил изцяло в ръцете му?

Мисълта, че е готова да го стори без никакво колебание, я скова.

Неконтролируемият копнеж на тялото й завинаги щеше да си остане неразбираем за нея. Почти бе сигурна, че това е инстинктивна, естествена и елементарна потребност, нещо като смяната на сезоните; не се подчинява на разума, не се поддава на внимателен анализ или контрол. Ако отдава тялото си без съпротива, означава ли, че трябва да предаде по същия лесен начин и тайните си? В състояние ли е да стори едното без другото? Как да прояви мъдрост, когато става въпрос и за двуличие?

По-точно — за предателство. Причините за постъпките й нямат особено значение, щом националната сигурност е в опасност.

Едва не потрепери, припомняйки си думите на Уинчестър:

Тя заслужава да бъде обесена.

Възможно ли е да я дарява с такива шеметни ласки, а после да я предаде на властите и да наблюдава с горчиво задоволство как я осъждат на смърт чрез обесване? Нима е възможно един мъж да е така невероятно нежен, така пленително страстен и същевременно да й обърне гръб?

Да. Уинчестър е в състояние да постъпи така, ако реши, че отново е измамен от коварна жена. Ще бъде безжалостен, няма да прости.

Никога няма да й даде шанс да го убеди в противното.

Сълзи замъглиха очите й.

— По дяволите — задавено изруга тя и бръкна в сандъка.

Измъкна широкопола шапка и с безразличие я метна настрана; сълзите вече се стичаха по бузите й. Шапките, прецени тя, са съвсем неподходящи, за да избършат сълзите. Пъхна ръце по-дълбоко, откри някакво одеяло и зарови лице в него.

Обърка всичко, като позволи на чувствата да я завладеят. Но откъде да знае, че ще стане така? Как да заподозре, че сърцето й ще бъде разкъсано между задължението към брат й и любовта й към…

Сърцето в гърдите й спря. Не.

Отново зарови лице в одеялото, което — учудващо — не миришеше на сол и плесен, а на Уинчестър. Притисна го към изпълнените си с болка гърди и за пръв път през живота си позволи на сълзите да бликнат на воля.

Даде си сметка, че й остава само един път. Независимо от увеличаващия се риск да я заловят, няма да изостави Уил. Отново ще се маскира като Нощния ястреб и ще изкопчи освобождаването на брат си, като предаде истинския Нощен Ястреб в ръцете на Кокбърн. Дотогава ще стисне зъби и ще продължи делото си, уверена в способностите си, оправдана за коварството си. Ще трябва да преодолее изкушението да предаде тайните си заедно с тялото си. Боеше се, че ще го стори, ако пак се разтопи в ръцете му. Не умееше да прави нещата наполовина.

Следователно, налагаше се да стои далеч от Уинчестър. Няма да й е съвсем невъзможно. Просто не бива да губи здравия си разсъдък, а ако се наложи, да му напомни за брачното им споразумение.

Така и така постъпи безразсъдно, като се влюби в него, макар да съзнаваше какво рискува. Със сигурност ще задълбочи трагедията, ако сподели леглото му.

Целият маскарад, който досега поддържаше със съвсем леко чувство на вина, сега й натежа като надгробен камък. А когато всичко свърши и Уил е на свобода — тогава какво? Ще може ли да гледа Уинчестър в очите и да живее с лъжата през останалата част от дните си? Или ще му каже истината, макар да се страхува, че ще го изгуби? Ами ако побегне от него?

Никога не бе бягала от нищо през живота си. Но и никога не бе обичала мъж. А и той има нужда от нея…

Той има нужда и от одеялата.

Прогони всякакви мисли и отново бръкна в сандъка. Извади купчината одеяла, притисна ги към корема си и се изправи. Едно обаче се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Крепейки останалите върху бедрото си, се наведе и го вдигна, ала неволно се стъписа — пръстите й напипаха малката метална закопчалка, зашита към плата.

Странно. Одеялата обикновено нямат закопчалки. Вероятно е някаква дреха. Но защо Уинчестър ще държи дреха — особено направена от такава хубава вълна — в стар морски сандък в задната стаичка на конюшнята, не успя да си обясни тя в момента. Реши да не задоволява любопитството си точно сега и върна дрехата в сандъка. После се сети и постави там и широкополата шапка.

Без повече да се замисля, се извърна, грабна бинтовете от койката и забързано излезе от конюшнята, за да се отправи към жилищата на слугите.

Майлс избърса последните остатъци кръв от ръцете си в чиста кърпа, седна на стол с права облегалка и най-сетне позволи на мускулите си да се отпуснат. Зад гърба му имаше разпален огън, който изпълваше малката стаичка със задушаваща топлина. Подгизналата от кръв риза плътно прилепваше към тялото му. Пот се стичаше по лицето му. Всичките му мускули го боляха от часовете напрежение. Умората се бе просмукала в костите му. И въпреки това се чувстваше възнаграден; не бе възможно да се чувства по-доволен или спокоен, отколкото в момента.

Странно за него усещане. Почти не го разпозна.

След ада, който преживяха следобеда, тъмнината, нахлуваща през тясното прозорче, действаше изключително успокояващо. А в леглото Лизи спеше с малкото си бебе, сгушено до нея.

При гледката на младата майка и нейния син някаква невидима ръка хвана сърцето му и го стисна. През замъгления от опиат сън тя бе заплакала, когато най-накрая той положи повитото бебе в ръцете й. Всички бяха плакали. Дори въздържаната Уини, която продължаваше да негодува от присъствието му при ражданията, пък било то и трудни. Старата акушерка не приемаше аргумента му, че съвременната медицинска наука може много да помогне при ражданията. Той се запита какво ли си е помислила, когато прецени, че трябва да извади бебето на бял свят чрез разрез.

Ако не го бе сторил и майка, и дете щяха да умрат.

Някой тикна чаша в ръката му. Вдигна поглед и кой знае защо очакваше да зърне Теди. За последен път я видя до главата на Лизи, с широко отворени очи и силно пребледняло лице, когато направи разреза. Искаше сега да е при него и да чуе първите вдишвания на бебето.

— Саймън — пророни той.

— Уини рече да изпийте т’ва. — Саймън се наведе над леглото и дългите му пръсти внимателно отметнаха завивката над главата на бебето. — Милостиви Боже, та вий спасихте момичето ми, Лизи. Много добър човек сте. Дядо ви щеше да се гордее с вас.

— Просто свърших това, което се очаква от мен — отвърна Майлс и изпита неясно неудобство, че го смятат за добър.

Особено след като мнението изразяваше Саймън — познавач на мъжете от рода Уинчестър от няколко поколения насам. Майлс заби нос в чашата и веднага разпозна какво е: силна смес, приготвяна от Уини, за която се предполагаше, че освобождава мъжа от обзелите го дяволи. Ясно си спомни кога Уини му я предложи за последен път. Беше преди няколко години. Тогава спомените от Триполи го мъчеха неистово и денем, и нощем. През онези дни не правеше нищо освен да стои затворен в Мирамер и да се напива с ром. Проклинаше и рода, и плантацията си. И въобще не се интересуваше нито от Мирамер, нито от хората там, нито че го смятат за полудял.

Именно питието на Уини го отведе за пръв път в леглото на Джили, после го качи върху гърба на Див вятър за онова самоубийствено среднощно препускане, докато бушуваше гръмотевична буря. Бе отишъл в Уилямсбърг, за да играе комар с високи залози. Явно това бе още един отчаян и безуспешен опит да потуши огъня, който разпалваше кръвта му. На следващото утро се събуди в леглото подгизнал от ром и речна вода, със съвършено празна кесия и никаква мисъл в главата.

Ала именно през онова утро за пръв път му хрумна начин да спаси Мирамер от разруха. Напитката на Уини не заличи всички спомени. Нищо не бе в състояние да го стори. И все пак успя някак да го отърве от постоянния тормоз, който упражняваха върху него.

Като си спомни всичко това, той отпи предпазливо само две глътки, остави чашата на пода и срещна погледа на Саймън.

— Просто сторихте онуй, дет’ се очаква от вас, тъй ли? — попита Саймън. — Дали други господари го правят? А вий дори не обичате да ви викаме „господарю“. Ама нема значение к’ви ги говорите. Не си признавате и колко държите на госпойца Теди. От онуй дет’ видях днес при потока…

— Стига, Саймън.

Майлс се надигна от стола, но му се стори, че чува присмехулни нотки в смеха на Саймън, който сякаш идваше от всички ъгли на стаята.

— Просто, ако се чудите де е, тя е на южната веранда. Стои, гледа реката и май чака да си идете вкъщи.

Като се наведе, за да мине през ниската врата, Майлс се спря и отпусна ръка върху рамото на Саймън. Това не бе негов обичаен жест и го направи плахо, някак неловко, с което тутакси възбуди любопитството на Саймън.

— Честит ти внук, Саймън.

Усмивка, лишена от всякакъв сарказъм или злорадство, цъфна широко върху лицето на Саймън.

— Благодаря, господарю.

Майлс промърмори нещо като „лека нощ“, извърна се и излезе в хладния вечерен въздух. Звездите висяха ниско в безоблачното безлунно небе, проблясваха като диаманти, недостъпни за пръстите му, и осветяваха тютюневите ниви. Хладният бриз премина през косите му, подкани го да свали изцапаната риза и да изложи голата си гръд на приятния му повей. Вече усещаше въздействието на питието на Уини в мускулите си. Кръвта вреше и кипеше във вените му. Съзнанието му се прочисти от всякакви мисли с изключение на една.

Проклетата отрова му действаше дяволски възбуждащо.

Спря до буре прясна вода, вдигна капака и зарови лице и глава в хладните му дълбини. Вдигна глава и с луда наслада си пое въздух — дори доволно изръмжа. Прокара ръка през косите си, премигна, за да разкара водата от очите си и позволи на останалата да се стече по голите му гърди. После се запъти към къщата с широки енергични крачки.

Под влажната си кожа усещаше как с приближаването към дома, у него се надигат желания. Всички прозорци бяха тъмни; включително и на кухнята. Значи беше доста след полунощ.

Не си даде сметка, че е затаил дъх, докато не заобиколи западната страна на къщата, за да стигне до южната веранда. Усети някаква голяма тежест да се притиска към гърдите му. Под нейния натиск издиша бавно, докато се придвижваше по-дълбоко в сенките, легнали върху постройката. Очите му се взираха в тъмнината — биха различили и най-малкото движение сред столовете на верандата, поставени така, че да осигурят най-хубавия изглед към реката.

Спря като див самец, тръгнал да дири половинката си, а разтворените му ноздри душеха да доловят женския аромат, понесен от въздуха. И подобно на звяр, мускулите му се напрегнаха от очакване. Кръвта във вените му пулсираше и възпламеняваше слабините му. Усети болка там, панталоните му се изопнаха; очите му блестяха — бе изцяло обзет от страст.

Спря, напрегна се и я съзря в далечния край на верандата.

Помисли я за заспала — толкова неподвижна беше. Но като приближи, видя, че се взира в реката с отнесен поглед, сякаш мечтае да е на километри от тук. От него. Обзе го по-силна потребност от физическото желание; изпита нужда да залови и направи свое всичко изплъзващо се и мистериозно около нея. Ако би могъл да го постигне единствено с телесна сила, то тя щеше да бъде негова сега. Зачуди се дали подобно на пеперудата, на която я оприличи, тя ще продължи да му убягва винаги; дали съществува сила, която да прогони тъгата, очевидно обзела я в момента.

Погледна към него и той изпита мъка и копнеж — пронизаха го като умело запратени ками.

— Майлс — пророни тя леко завалено, сякаш езикът й бе натежал от гъст мед.

Пресегна към празната чаша между пръстите й и я помириса. Върху лицето му се изписа сериозна загриженост. Коленичи до нея и тихо попита:

— Колко изпи от това?

Ръката й се вдигна, а после се отпусна сякаш бе непосилно тежка.

— Цялото. Уини каза, че питието ще излекува всичко, което ме поболява. Затова реших да опитам.

— Тя ли ти го даде?

— Не. Каза да не го пипам.

— Трябваше да я послушаш.

Челото й се сбръчка.

— Мисля… Май още не ми действа.

— Какво те мъчи, скъпа?

Бавно поклати глава. Не му се доверяваше дори в състояние на полутранс. Езикът й се притисна към леко разтворените й устни, а после се скри зад зъбите й. Майлс потисна копнежа си и проследи как очите й се плъзват от неговите към гърдите му и после се затварят. Нежни като птичи крила, пръстите й докоснаха гърдите му, разтъркаха влажните косъмчета и се обвиха около врата му, сякаш искаше да запомни формата и усещането за досег с тялото му. Устните му се разтвориха, когато тя прокара палци по тях. В гърлото му се надигна доволен стон.

— Майлс…

Изрече името му умолително, очевидно с мъка си поемаше въздух, а очите й се отвориха и в тях за пръв път се появи нещо като отчаяние. Опиатът бавно, но сигурно, си вършеше работата.

Обзе го съжаление. Неговата чистосърдечна Теди бе омагьосана. Това волево, любопитно създание щеше да вкуси лудостта за пръв път през живота си. Тя хвана високата дантелена якичка на роклята си и се опита да я разхлаби. Няколко перлени копчета се откъснаха и се разпиляха по пода. Други удариха Майлс по гърдите, когато тя раздра памучната материя.

Хвана ръцете й и, когато ги поднесе към устните си, усети трескавата им топлина.

— Гориш — изръмжа той и я прихвана през тънката талия, защото тя залитна.

Усети как трепери под ръцете му с дива животинска страст, която той така добре помнеше. Представи си как опиатът тече из вените й, напряга болезнено всеки нерв и прави кожата й изключително чувствителна и към най-лекия допир, пък било то и повей на вятъра.

Ноктите й се забиха в раменете му, когато тя се изви и така силно се притисна към него, че подложи на изпитание и последните капчици въздържание у него. Дъхът върху шията му го изгаряше, а гласът й бе прегракнал от демоните, които раздираха душата й.

— Помогни ми, Майлс. Имам чувството, че ще умра или ще се пръсна. От питието е, нали?

— Направено е да освободи съзнанието, да прогони задръжките.

— Аз… То… ме изпълва с дълбоко, тъмно желание.

— Действа възбуждащо на половата система.

Тя едва дишаше.

— Не… Не… мога. Трябва да… се контролирам. Винаги.

— Не и с мен. — Прокара пръсти през косите й, освободи ги от купищата фуркети и вдъхвайки люляковия им аромат, зарови лице в тях. Къдриците й се разпиляха по голите му гърди и ръце като топла, уханна коприна. Гласът му трепереше от вълнение и страст. — Никога не се налага да се контролираш пред мен, Теди.

Потреперващи пръсти се плъзнаха по устните му. После усети топлината на нейните устни върху своите.

— Трябва — пророни тя. — Толкова много неща не бива да казвам. Обещай ми…

— Всичко, което пожелаеш.

— Моля те — прошепна тя, — не ме оставяй да изгубя контрол. Обещай ми, че няма…

— Обещавам, сладка моя съпруго.

Тя прокара устни по брадичката му, по брадясалите бузи. Усети езика й, проследяващ белега му, като балсам.

— Накарай го да престане да ме гори, Майлс. Нужен ми е лед… Купи с ледени късчета, които да ме покрият. Остави ме да плувам в река от лед. С теб…

Взе я в прегръдките си и се изправи — потребността да я има го изяждаше.

— Не искам да е така — промърмори той, тръгна към вратата и я отвори със замах. Крилата се удариха във външната стена, после се затръшнаха зад гърба му, ала той вече бе поел нагоре по стълбището. — Искам да запомниш всичко, не само треската. Следващият път това ще стане.

С ръце, обвити около шията му, тя едва успя да прошепне:

— Не… Не бива да го правим. Няма да ти позволя… Моля те, искам. Отнеси ме в стаята ми. Остави ме там моля те.

Представи си съвсем ясно как опитата Теди е в леглото му, сред влажните чаршафи: вика от неистово желание да се освободи, точно както някога той бе крещял от парализираща болка. Когато искаше да преодолее зависимостта си от опиума. Никой не бе чул воплите му в пустинята. Но и никой не бе облекчил мъката му. Най-накрая слънцето изсуши всички следи от опиата по кожата му.

— Ще ти помогна — увери я той, като вземаше по две стъпала наведнъж.

При тези движения бедрата му я докосваха и допирът изтръгваше стенания, преминаващи в стонове, от изпитваната чувствена наслада. Тя леко го ухапа по врата.

Ако разголи кожата й, цялата ще се възпламени.

— Някъде във всичко това има известна поука — прошепна той, стисна зъби и тръгна по коридора на източното крило.

Имаше дълбоко подозрение, че урокът е свързан с въздържание — за него. За пръв път от месеци той едва не прокле благородническото си потекло от рода Уинчестър. Потекло, което изискваше от него да се въздържи от силните си желания и страсти. Заради нея.

Трябваше да помни, че тя няма и най-малка представа какво прави. Действа напълно инстинктивно.

В края на коридора спря, отвори с рамо вратата на спалнята си, а после я затвори с ритник зад гърба си.

Вътре потънаха в тъмнината. В онази непрогледна тъмнина на стая със спуснати завеси. Всеки миг горещината заплашваше да стане непоносима, ако не дръпне завесите и не разтвори широко прозорците.

— Спокойно — промълви той, докато я полагаше нежно върху леглото.

Дъхът й премина по лицето и раменете му като нежна ласка. Тя прокара леко пръсти по гърдите му и надолу към корема. После с плам, който за миг го завари неподготвен, придърпа главата му към своята, а горещите й устни жадно се впиха в неговите. Езикът й разтвори устните му. Тя простена, отметна глава и силно и неудържимо се притисна към него.

Майлс едва се въздържа да не помръдне, докато тялото й страстно се притискаше в неговото.

— Майлс… — Сграбчи ръката му. Слабините й ритмично се притискаха към неговите. — Пари ми между краката.

— Знам.

Обхвана гърба й с ръка и я притисна към себе си със съзнанието, че съществува едно единствено облекчение за мъките й. Освобождение. Освобождение, каквото само мъж може да даде на една жена. Тялото й копнееше именно за това, макар тя още да не го знаеше или да му се съпротивляваше с последните остатъци от разума си. Теди не бе жена, която ще загуби контрол над себе си без ожесточена борба, дори ако е обречена на провал, дори ако загубата означава неимоверна наслада.

— Ще те охладя — прошепна той и я остави на леглото. Преплете пръсти с нейните и разпери широко ръцете й, долавяйки леката й съпротива. Тя щеше да се съпротивлява на всеки негов опит да я облекчи. Спря за миг, а голите му гърди се опряха в нейните, които не преставаха неспокойно да се надигат. — Сладка моя омагьосана съпруго, лежи спокойно.

— Не ме оставяй.

— Никога. Само ще отворя прозореца.

Отдалечи се, за да дръпне тежките завеси и да разтвори широко всички прозорци. Кожата му усети нежния бриз като изпратен от Бога дар; напълни гърдите си с хладния нощен въздух. Мечтаеше да охлади животинската си страст и да не допусне въздействието на опиата върху своите готови да рухнат задръжки.

Извърна се и запали свещ. Бързо пристъпи към леглото. В най-съкровените си мечти я бе виждал излегната там. Но в тези мечти — а те бяха стотици — тя лежеше нежна, чувствителна и очакваше тяхното сливане като удовлетворяване на взаимна потребност. Очите й — в тези мечти — сияеха дълбоки и тъмни, всезнаещи и същевременно невинни. И когато се разтваряше и му се отдаваше, тя бе като най-нежно цвете, разцъфнало под топлината на слънчевите лъчи.

В тези мечти тя нямаше никаква треска, никакъв опиат не течеше във вените й. Не беше дива и отчаяна. Въобще не приличаше на обзетата от страст самка, която сега се намираше в леглото му.

Ако бе по-малко обвързан от дяволския си благороднически произход и честта не бе така важна за него, ако не се чувстваше така силно неин съпруг, щеше да й даде онова, което тя отчаяно искаше; щеше да й го даде яростно бързо и силно, както копнееше собственото му тяло. На сутринта тя нямаше да си спомня почти нищо, а съзнанието й щеше още да е мътно от въздействието на опиата. Единствено леката болка между бедрата щеше да й напомня за преживяната лудост.

Ако се оставеше на похотта, на безумието, щеше да го стори. Ако не я обичаше така силно, щеше да…

На светлината на свещта, поставена върху масичката до леглото, очите й бяха като на вълчица, готова да го погълне. Стоеше над нея с отпуснати до тялото ръце, а болката в слабините му се изостряше нетърпимо. Тласкаше го да задоволи желанието си, да се изкуши, да намери облекчение в Теди. Очевидната сила на копнежа му по нея привлече трескавия й поглед. Проследи как цялото й тяло припламва, как бедрата й се извиват и очакват ласките му, а от устните й се изтръгваха отчаяни стонове.

Отпусна коляно на леглото и провря ръка под главата й. Загледа се в бездънните й пламнали очи.

— Довери ми се, Теди — прошепна той и наведе устни към нейните, за да я целуне бавно и нежно, с което се надяваше да я поуспокои. Приличаше на прелестна розова пъпка, готова да разцъфне. — Отпусни се, скъпа. Затвори красивите си очи и ме остави да ти помогна.

При досега на устните му нейните потрепериха и се разтвориха, готови да го приемат. Кадифената мекота на езика й го посрещна и увлече неговия в подлудяващ танц.

От нея се изтръгна сподавен вик, тя промуши пръсти под колана на панталоните му и притисна слабините си към неговите.

— Не така — спря я той, хвана ръцете й и ги вдигна над главата й.

— Майлс… Съблечи си дрехите. Искам да те видя… Да те докосвам навсякъде…

— Спокойно, любима. И това ще стане.

Продължавайки да държи ръцете й над главата, той доразкопча останалите копчета на роклята и накрая я разголи до кръста. От тялото й се излъчваше влажна ароматна топлина. Долната риза — влажна и почти прозрачна — прилепваше към гърдите и ребрата й. Гърлото му пресъхна, всичките му мускули се напрегнаха. Набъбналите й розови зърна ясно се очертаваха под плата.

— Спокойно… — Допря ръка до шията й, като не преставаше да се бори с желания, на които никой мъж не би имал силата да устои. Пръстите му напипаха учестения й пулс, който сякаш бе в унисон с неговия. Гърдите й потреперваха от накъсаното й дишане. — Дишай, скъпа моя… Дълбоко и равно… Като мен — прошепна той, но и неговият дъх бе на път да секне.

— Не мога, Майлс… Побързай или ще полудея.

Прихвана я през кръста, обърна я към себе си и гърдите й се озоваха до устните му. Съзнанието му се замъгли от страст и — когато, свел глава, пое зърното на гърдата й с устни — му се стори, че губи битката. Освободи ръцете й и свали влажната дреха от гърба й, докато пръстите й се забиваха в раменете му, а тялото й се разтърсваше от леки спазми.

— О, Майлс…

Обвила го с ръце и отметнала назад глава, тя посрещаше всеки допир на езика му върху кожата си с изпълнен от наслада стон. При всяка прегръдка на ръцете му тя притискаше тялото си по-плътно към неговото.

Дишаше трудно; тялото й гореше. Ръцете, които го бяха прегръщали, сега го деряха, а очите й бяха диви, пусти и замаяни.

Макар да знаеше, че тя почти не го чува от шума в ушите си, той прошепна:

— Сладка моя съпруго, позволи ми да угася пламъка в теб.

С решителен израз на лицето той я придърпа и я настани да седне в скута му — стегнатите й седалищни мускули се притискаха в слабините му. После, без никакви съблазняващи нежности или подготовка, той напъха ръка под полите на роклята й и я плъзна по обутия в копринен чорап крак, покрай украсените с дантели жартиери и нагоре по оголеното й бедро, към ядрото на нейното мъчение. Внимателно и предпазливо положи ръка върху издутината между краката й и прокара палец веднъж — само веднъж бе напълно достатъчно — по излъчващата топлина чувствителна точка, сгушена между бедрата й.

Заглуши смаяния й вик, като покри устата й със своята и потрепери от раздиращите го желания, докато нейното тяло се гърчеше в забрава; топлина опари ръката му. Насладата й бе огромна, ако се съди по сподавените й стонове. Майлс целуна стичащите се по страните й сълзи и я притисна в обятията си. Стенанията и потреперването на тялото й секнаха, преминаха в дълги дълбоки въздишки ала той продължаваше да усеща треската й.

— Да… — прошепна тя тихо, а пръстите й галеха гърдите му като лапички на мъркащо коте. Бедрата й все още се притискаха в слабините му. — Люби ме, Майлс… Отново. Достатъчно е само да ме докоснеш.

— Знам. — Той наведе устни към нейните и я дари с нежна целувка. Внезапно желанията му се пробудиха с неистова сила и той притисна голите й гърди към своите, без за миг да престава да усеща натиска на тялото й върху слабините си. — Сладка Теди, ти си вкусна като самия Рай.

Бедрата й се разтвориха, подканвайки го да проникне в нея. Пръстите му се плъзнаха в дълбините и той изпита чувството, че потъва в сладостта вътре.

— Майлс…

Поредното й достигане на върховната наслада изтръгна дрезгав вик от дъното на душата й.

След малко, когато и последното потреперване отмина, когато кожата й се поохлади, а дишането й стана по-бавно и равномерно, тя бе на път да задреме. Майлс я взе на ръце и я отнесе по дългия коридор до леглото й. Там, докато тя спеше блажено, той свали влажните й дрехи, освободи дантелените жартиери и смъкна копринените чорапи от дългите й крака.

Представа нямаше колко време остана до леглото й, наслаждаващ се на успокоената й красота. Отметна кичур от челото й и прокара пръст по изящните й скули. Задържа го за миг върху отворените й устни, за да усети дъха й, после продължи и погали шията й. В тъмнината тя сякаш грееше с вътрешна светлина. Под пръстите му кожата и бе хладна и копринено гладка. Наведе глава и нежно я целуна.

— Любов моя — прошепна той. — Никога не съм мислил, че ще те намеря. А сега, когато те открих, не мога да те пусна. Ти ще бъдеш моя.

Обхвана гърдите й, които се надигаха към него при всяко нейно вдишване. Не го ръководеше похот или страст, а нещо по-дълбоко, което изпълваше ласката му с благоговение и бе учудващо за загрубялата му душа. Струваше му се, че тя е изваяна от най-фин порцелан. Плъзна поглед по великолепното й тяло и остана загледан за миг в тъмното кътче между бедрата й. Докосна го нежно и отново усети излъчващата се оттам топлина.

— Спи, моя наслада — гальовно прошепна той.

Придърпа чаршафа върху тялото й. Неволно изпита съжаление и някакво неясно чувство за загуба. Но знаеше, че трябва да я остави да спи и да се събуди сама, за да има само неясни спомени като от сън, а не да се чувства виновна.

Воден от здравия си инстинкт, а не от похот, той все пак се съблече и се пъхна в леглото до нея. Взе я в прегръдките си и се заслуша в равномерното й дишане. Беше убеден, че спокойствието му ще е пълно и удовлетворението цялостно, ако просто лежи там, с Теди в обятията си.

Спокойствие и удовлетворение. Никога не бе смятал, че ще получи едното или другото, особено от жена. Вероятно защото бе истински убеден, че не ги заслужава. Като наказание, че продължава да живее, всяка сутрин трябваше да понася измъчващите го видения и да не се отърсва от чувството си за вина. На такива като него съдбата не дава случайни шансове.

А ако го стореше, то щастието щеше да е мимолетно. С какво в края на краищата бе го заслужил?

Тогава да го грабне с две ръце и да го направи свое още в този миг…

Отново изпита съжаление, че се лишава от него, докато затваряше вратата на спалнята зад себе си. Толкова дълго бе живял без чувства, съзнателно се бе отделил от хората и сега намираше много по-голяма утеха в самотата, отколкото в предпазливото разтваряне и оголване на душата си пред една жена.

Колкото повече се отдалечаваше по коридора от нея, толкова самотата му ставаше по-голяма, все едно с всяка крачка жизнеността му го напускаше. Докато стигна спалнята си, го обзе познатата самотна студенина, която заличи всичко от сърцето му, с изключение на една малка искрица надежда. До сутринта и тя щеше да угасне, ако не я разпали.

Свали панталоните и ботушите и се излегна върху чаршафите, все още запазили уханието й. Заслуша се в нощните шумове, проникващи през отворения прозорец и се зачуди как така тя успя да се настани в сърцето му, без той да си даде сметка за това.

— Изглеждаш много зле, мила моя.

Изтръгната от мислите си, Теди премигна и се усмихна вяло и неубедително.

— Благодаря ти, лельо Едуина. Желаеш ли още чай?

Светлите вежди на леля Едуина се намръщиха под снежнобелите й коси. Седеше на дивана, облечена в атлаз и дантели. Приличаше на бледорозово облаче, но свитите й устни и острият й поглед биха били чест и за най-строгата учителка.

— Изпих вече четири чаши, а е едва десет сутринта. Какво се опитваш да направиш с мен, мила моя? А и виж се на какво приличаш: Лицето ти е безцветно, устните ти са напукани като на трескава или затънала в отчаяние жена. Откакто дойдох, стискаш ръце в скута, вероятно да не забележа как треперят. Какво, по дяволите, е направил Уинчестър с теб?

Теди затвори очи и преглътна с усилие. Леко й се виеше свят. Без съмнение това се дължеше на проклетото биле, което така лекомислено изпи, независимо от предупрежденията на Уини. Любопитството й този път очевидно я бе отвело далеч. Или може би фактът, че стана свидетел как Уинчестър изважда на бял свят бебе я изпълни с радостната потребност да празнува. Събитието страшно приповдигна настроението й.

Насили се да си отвори очите и премигна от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците в гостната на Мирамер.

— Нищо… Нищо не е направил. — Неопределено махна пред лицето си. — От горещината е, предполагам.

Това бе лъжа, разбира се, и дори за миг не се усъмни, че леля й изцяло го разбра. Уинчестър й бе сторил всичко — е, почти всичко, което един мъж може да направи на една жена. Или поне тя така си мислеше. Спомени се блъскаха в замъглената й глава, но не ги различаваше ясно. Фантазиите се преплитаха с действителността. Събуди се, убедена, че образите и виденията, причиняващи изчервяването й, които не я оставяха на мира, са фрагменти от сън, плод на опиат. Снощи е успяла някак да се съблече сама и да си легне, но просто е забравила подробностите — като например къде се вписва в цялата история Уинчестър. Поне така предпочиташе да си мисли за събитията от предишната вечер. Отказа да посрещна деня с мисълта, че снощи е сторила нещо по-лошо от превръщането си в жертва на любопитството си и екзалтираното си настроение, като е пила прекалено много от питие, което въобще не биваше да докосва. Жена с нейната силна и непоклатима воля няма да зареже принципите си и желязната си логика под въздействието на някакво дяволско било! Тя е направена от много по-издръжлива материя.

Но въпреки това, докато се обличаше, допирът на финото бельо до чувствителната й кожа събуди доста живи спомени за устните и ръцете на Уинчестър върху гърдите й. Усещаше неговия аромат не само върху кожата си; той сякаш се бе просмукал в нея. Възможно ли е един сън да е толкова реалистичен? Или всъщност не е било сън?

А и възникна онази загадка за леко болезненото усещане между бедрата й.

Студена лепкава пот обля кожата й. Нима опиатът, който я освободи от цялата й съпротива и позволи подобни волности с тялото й, да е направил и немислимото и да е развързал езика й? Дали в подобно състояние му е признала всичко: измамата, затворничеството на Уил, предрешването й като Нощния ястреб?

Защо, по дяволите, не успява да си спомни? Потрепери от раздразнение и внезапно й хрумна странна мисъл. Ако тя не е в състояние да си спомни нищо, дали онзи тип — Уинчестър, се е възползвал бързо и изцяло от жена в нейното състояние?

В момента обаче най-голямо затруднение и създаваше изпълненият с подозрение поглед на леля Едуина. Няма да се измъкне, без да даде някакво обяснение, което да е приемливо за мъдра и опитна жена като леля й.

А и неминуемо щеше да се срещне с Уинчестър в даден момент. Дали изразът на лицето й щеше да я издаде? Та той по-скоро би я завързал, запушил устата й и предал като шпионка, нали? Или би предпочел да я дебне като вълк в нощта и без да споменава нищо за случилото се снощи, да я докара до лудост?

Той умееше да бъде безмилостен, макар да бе същият човек, който направи чудеса снощи в негърската колиба. Никога нямаше да забрави щастието в очите му, когато положи бебето в ръцете на Лизи.

— Уинчестър е на сутрешната си обиколка из плантацията — изтърси тя с такова облекчение, че леля й се разтревожи още повече. — Снощи се роди бебе, лельо Едуина.

— Той ще се върне всеки момент, мила моя.

За пръв път през живота си Теди почувства смразяващ страх да сграбчва сърцето й. Премигна срещу леля си.

— Да, предполагам, имаш право.

— Господи, ти трепериш. — В следващия миг очите на леля Едуина се разшириха. — Аха! Чудовище! Знаех си аз! Казах на Джордж, че споразумението няма да го спре и както винаги, се оказах права. — Вдигна войнствено брадичка и посочи с облечената си в розова ръкавица ръка към небето. — Дяволите да го вземат Уинчестър! Ще е на борда на следващата фрегата, плаваща за Балтимор!

— Не… — Теди рязко се наведе напред на стола и прехапа устни, изненадана от спонтанната си съпротива срещу идеята Уинчестър насилствено да бъде мобилизиран. Само преди секунди смяташе този мъж за пълен негодник, защото допускаше, че се е възползвал от нея. Ако го бе сторил, заслужаваше подобно наказание, какво че помага на бебета да се появяват на бял свят. — Не е както мислиш. Той… не е… искам да кажа… Почти съм сигурна, че не сме направили нищо, с което да нарушим брачното споразумение.

— Почти си сигурна? Мила моя, не може да не знаеш. Или сте го нарушили, или не. Е, кое е?

Теди се изчерви, но успя да пророни:

— Не сме.

— О — промърмори леля Едуина, — изкушението е жестоко нещо.

Тели неволно затвори очи — нов спомен изплува в съзнанието й. Колкото и странно да бе, мисълта на леля й дойде съвсем навреме. Най-добре леля й да смята, че е попаднала под някакъв негов изкусителен чар. Което, естествено, тя не бе сторила.

— Да, наистина жестоко — побърза да се съгласи тя.

— Особено ако нещо е обявено за забранено, както ти си забранена за съпруга си. Наистина — характерът й на най-силния мъж би бил подложен на сериозно изпитание при такава красива и чаровна съпруга в дома му, а да не може да я докосне. Дали пък чичо ти все пак няма да се окаже прав, а? — Някъде се затръшна врата с такава сила, че цялата къща потрепери. — О, това вече трябва да е Уинчестър. Нищо изтънчено няма в поведението му, нали?

Дяволитите пламъчета в очите на леля Едуина не останаха незабелязани от Теди. Искаше й се да изпита поне мъничко от характерното за леля си заразително веселие, но как, когато косъмчетата на тила й настръхнаха, а сърцето й заби лудо в гърдите с всяка приближаваща стъпка?

За малко да скочи от стола — не беше човек, който приема седнал угрозите, особено ако предстои да бъде предадена в ръцете на властите. Вирни брадичка и изправи рамене, заповяда си тя. Някаква странна слабост се разля по нозете й, а гърдите й бяха обхванати от трепет, сякаш очакваше да се случи нещо чудесно.

— Хвани ръката ми, мила моя — прошепна й леля Едуина, изправила се редом с нея, — преди да се свлечеш върху този великолепен килим, от който не можеш да си откъснеш очите. Точно така. Ето го и него. Изглежда така, сякаш изпитва отчаяна потребност да завладее нещо. Нищо не отнема дъха така, както гледката на мъжки звяр в цялото му примитивно великолепие. Включи се в играта, мила моя.

Теди пое дълбоко въздух и вдигна поглед.